Дванайсета глава


Цели пет минути под врялата вода, два сапуна с аромат на лавандула, шише шампоан, предвиден само за моята коса, и допирът на меки, плюшени кърпи, които дръзвам да увия около тялото си… и започвам да проумявам.

Искат да забравя.

Смятат, че могат да заличат спомените ми, предаността ми, приоритетите ми с няколко топли вечери и стая с изглед. Смятат ме за толкова евтина. Уорнър като че ли не разбира, че съм израснала в лишения и не ми е пречело. Не съм си мечтала за красиви дрехи или приказни обувки, или скъпи неща. Не съм си мечтала да се облека в коприна от глава до пети. Мечтаех единствено да протегна ръка и да докосна друго човешко същество, не само с ръцете си, но и със сърцето си. Но виждах света и неотзивчивостта му, както и жестокото му, сурово порицание… и студените му, презрителни очи. Виждах го навсякъде край себе си.

Имах толкова много време да се вслушвам.

Да наблюдавам.

Да изучавам хора, места и възможности. Трябваше единствено да отворя очи. Да отворя някоя книга — да видя как историите се пропиват от страница в страница. Да видя спомените, запечатани на хартия.

Прекарах живота си затворена между страниците на безброй книги.

Заради липсата на човешки взаимоотношения си създавах връзки с хартиени персонажи. Изживявах любов и загуба чрез разказите, преплетени в историята; изживях юношеството си по аналогия. Светът ми представлява плетеница от думи, свързваща крайник с крайник, кости със сухожилия, мисли и представи. Аз съм същество, съставено от букви, персонаж, оживял в изречения, въображаемо създание, родено от художествена измислица.

Те искат да изтрият от лицето на земята всеки пунктуационен знак в живота ми, аз не мога да им го позволя.

Нахлузвам старите си дрехи и влизам на пръсти в спалнята, откривайки я пуста. Адам го няма, въпреки уверението му, че не може да си тръгне. Не го разбирам, не разбирам действията му, не разбирам разочарованието си. Ще ми се да не ме радваше свежестта на кожата ми, чувството на съвършена чистота след толкова дълго време; не разбирам защо още не съм дръзнала да погледна в огледалото, защо се страхувам от онова, което ще видя там, защо не съм сигурна дали ще позная лицето, което ще отвърне на погледа ми.

Отварям гардероба.

Пълен е до пръсване с дрехи и обувки, тениски и панталони и какви ли не дрехи с толкова пъстри цветове, че очите ме заболяват от платове, за каквито само съм чувала, които ме е страх дори да докосна. Размерът им е точен, съмнително точен.

Подготвяли са се за мен.

От небето се сипят тухли право върху черепа ми.

Бях пренебрегната, изоставена, отритната и извлачена насила от дома си. Бях пробождана, инжектирана, тествана и захвърлена в килия. Бях обект на изследване. Бях подложена на глад. Бях подлъгана към сприятеляване, само за да бъда предадена и впримчена в този кошмар, за който искат да съм им благодарна. Родителите ми. Учителите ми. Адам. Уорнър. Възобновителите. Аз съм просто консуматив за всички тях.

Имат ме за кукла, която могат да преобличат и манипулират колкото си искат.

Само че грешат.

— Уорнър те очаква.

Завъртам се и залитам назад към гардероба, затръшвайки вратата му в истеричната паника, сграбчила сърцето ми. Когато виждам Адам на вратата, идвам на себе си и прибирам страха си. Устата му помръдва, но не казва нищо. Накрая се приближава до мен, толкова близо до мен, че мога да го докосна с ръка.

Пресяга се през рамото ми, за да отвори отново вратата, скрила нещата, чието съществуване ме е срам да проумея.

— Всичките са за теб — казва той, без да ме поглежда, докато пръстите му шарят по ръба на лилава рокля, чийто наситен сливов цвят изглежда направо вкусен.

— Имам си дрехи. — Заглаждам с длани гънките по мръсното си, оръфано облекло.

Най-накрая Адам дръзва да ме погледне, но тогава веждите му подскачат, очите му примигват и замръзват, а устните му се отварят в изумление. Питам се дали под отмитата мръсотия не се е показало чисто ново лице и поруменявам, надявайки се, че не е отвратен от видяното. Не знам защо ме е грижа.

Той свежда поглед. Поема си дълбока глътка въздух.

— Ще те изчакам отвън.

Приковавам поглед към лилавата рокля с отпечатъците от пръстите на Адам. Оглеждам съдържанието на гардероба за момент, после му обръщам гръб. Прокарвам треперливи пръсти през влажната си коса и извиквам самообладанието си.

Аз съм Джулиет.

Аз съм момиче.

Не съм ничия собственост.

И не ме интересува как иска да изглеждам Уорнър.

Излизам навън и Адам впива очи в мен за секунда. Потрива тила си, без да пророни и дума. Поклаща глава. Тръгва. Не ме докосва и това не би трябвало да ми направи впечатление, но ми прави. Нямам представа какво да очаквам, нямам представа какъв ще е животът ми на това непознато място и пирони се забиват в стомаха ми при вида на всяка изящна украса, на всяка пищна вещ, на всяка претенциозна картина, на формите, осветлението, цветовете на тази проклета сграда. Дано изгори до основи.

Вървя след Адам по дълъг коридор, застлан с килим, и стигаме до изцяло стъклен асансьор. Той плъзва чипкартата, с която бе отворил вратата ми, и двамата влизаме вътре. Дори не помня, че сме взели толкова много етажи с асансьор. Осъзнавам, че навярно съм направила ужасна сцена с пристигането си, и донякъде съм доволна.

Дано съм разочаровала Уорнър по всеки възможен начин.


Трапезарията е достатъчно голяма да побере хиляди сирачета. Вместо това в помещението са разположени няколко банкетни маси с разливаща се от краищата им синя коприна и кристални вази, отрупани с орхидеи и ориенталски лилии, стъклени купи, преливащи от гардении. Пленително е. Питам се откъде ли са взели цветята. Едва ли са истински. Няма как да са истински. Не съм виждала истински цветя от години.

Уорнър е заел челна позиция на масата в центъра. Веднага щом очите му попадат на мен Адам, той става на крака. Цялата стая следва примера му.

Почти моментално забелязвам, че от двете му страни има по едно празно място, и замръзвам, макар и не по своя воля. Инвентаризирам набързо присъстващите и не откривам нито една жена.

Адам докосва кръста ми с връхчетата на три от пръстите си и аз подскачам от уплаха. Закрачвам бързо напред и Уорнър ми праща широка усмивка. Издърпва стола от лявата си страна и ме кани да седна. Подчинявам се.

Налагам си да не поглеждам към Адам, докато се настанява срещу мен.

— Знаеш ли… в гардероба ти има дрехи, скъпа моя. — Уорнър сяда до мен, а всички останали отново заемат местата си и стаята се изпълва с непрекъснат поток от бодри разговори. Той е обърнат почти изцяло към мен, но странното е, че единственият човек, чието присъствие отчитам, е този от другата страна на масата. Съсредоточавам вниманието си върху празната чиния на пет сантиметра от пръстите ми. Отпускам ръце в скута си.

— И не е необходимо да носиш мръсните си маратонки вече. — Продължава Уорнър, отпращайки ми един последен поглед, преди да напълни чашата ми с нещо. Прилича на вода.

Толкова съм жадна, че мога да погълна цял водопад.

Мразя усмивката му.

Омразата изглежда като всички останали, докато не се усмихне. Докато не обърне лице към теб и не те излъже с устни и зъби, преобразени в нещо, твърде пасивно, за да заслужава юмрука ти.

— Джулиет?

Вдишвам твърде рязко. Потисната кашлица се надува като балон в гърлото ми.

Стъклените му зелени очи просветват срещу мен.

— Не си ли гладна? — Думи, потопени в захар. Облечената му в ръкавица ръка докосва китката ми и аз едва не я изкълчвам в желанието си да я отдръпна от него.

Мога да изям всички хора в тази стая.

— Не, благодаря.

Той облизва долната си устна и се усмихва.

— Не бъркай глупостта със смелост, ангелче. Знам, че не си близвала храна от дни.

Търпението ми се скъсва.

— Повярвай ми, предпочитам да умра, отколкото да ям храната ти и да те слушам как ми викаш ангелче — отбелязвам аз. Стисвам челюсти.

Адам изпуска вилицата си.

Уорнър стрелва очи към него, а щом ги обръща към мен, виждам, че са станали по-сурови. Задържа погледа ми за няколко безкрайно дълги секунди, преди да извади пистолет от джоба на сакото си. Стреля.

Цялата стая замръзва в грохота.

Сърцето ми плющи с криле по стените на гърлото ми.

Обръщам глава много, много бавно, за да проследя посоката на пистолета му, и откривам, че е улучил парче месо право през кокала. Платото с храна дими леко в отсрещния край на стаята, на по-малко от трийсетина сантиметра от гостите. Стреля без дори да погледне. Можеше да убие някого.

Впрягам всичката си енергия, за да остана съвсем, съвсем неподвижна.

Уорнър пуска пистолета в чинията ми. Тишината му дава възможност да издрънчи до другия край на вселената и обратно.

— Подбирай думите си много внимателно, Джулиет. Само един знак от мен, и животът ти тук няма да е такава песен.

Примигвам.

Адам бутва чиния с храна пред мен, натискът на погледа му е като нажежен до бяло ръжен, притиснат към кожата ми. Вдигам очи и той килва глава едва забележимо. Очите му казват моля те.

Взимам вилицата си.

Уорнър не пропуска нищо. Прокашля се прекалено звучно. Изсмива се без капка хумор и започва да реже месото в чинията си.

— Все Адам ли трябва да върши работата ми вместо мен?

— Моля?

— Имам чувството, че само него слушаш. — Тонът му е небрежен, но челюстите му са осезаемо стегнати. Обръща се към Адам. — Изненадан съм, че не си я помолил да се преоблече, както ти наредих.

Адам изопва гръб.

— Помолих я, сър.

— Харесвам си моите дрехи — уведомявам го аз. Умирам от желание да те фрасна в окото, са думите, които премълчавам.

Усмивката отново се прокрадва на лицето на Уорнър.

— Никой не те е питал какво харесваш ти, ангелче. А сега яж. Искам да изглеждаш възможно най-добре, когато стоиш до мен.


Загрузка...