Шеста глава


Една дума, две устни, три… четири… пет пръста се свиват в един юмрук.

Един ъгъл, двама родители, три… четири… пет причини да се крия.

Едно дете, две очи, три… четири… седемнайсет години на страх.

Счупена дръжка на метла, две обезумели лица, гневни шепоти, ключалки на вратата ми.

Погледни ме — това искам да ти кажа. Говори с мен от време на време. Намери лек за сълзите ми, копнея да си отдъхна за пръв път в живота си.


Минаха две седмици.

Две седмици на рутина, две седмици единствено и само рутина. Две седмици със Съкилийник, който беше на косъм да ме докосне който не ме докосва. Адам се приспособява към системата. Никога не се оплаква, никога не предлага доброволно повече информация, продължава да задава прекалено много въпроси.

Мил е с мен.

Седя до прозореца и наблюдавам как дъждът, листата и снегът се сблъскват. Редуват се да танцуват с вятъра, изпълняват режисираните си представления пред доверчивите очи на публиката. Войниците крачат, крачат, крачат през дъжда, стъпквайки листата и снега под обувките си. Ръцете им са увити в ръкавици, увити около пистолети, способни да умъртвят с куршум милион възможности. Не обръщат внимание на това, че могат да обърнат внимание на красотата, спускаща се от небето. Не разбират каква свобода се крие в чувството вселената да кацне върху кожата ти. Не ги е грижа.

Как ми се иска да можех да напълня устата си с дъждовни капки, а джобовете си със сняг. Да проследя с пръст жилките на опадалите листа и да усетя как вятърът щипе носа ми.

Вместо това прокуждам отчаянието, свивайки пръсти, и чакам птицата, която съм виждала само в сънищата си. Някога птиците летели, разправят хората. Преди озоновият слой да се разпадне, преди замърсителите да преобразят клетите същества в нещо ужасяващо друго. Разправят, че едно време климатът не бил толкова непредсказуем. Разправят, че имало птици, които се реели из небето като самолети.

Струва ми се непонятно как едно малко животинче е способно да достигне върховете на човешката инженерна мисъл, но вероятността е твърде привлекателна, за да я подмина. От точно 10 години в сънищата си виждам една и съща птица да прелита през едно и също небе. Бяла, с корона от златисти шарки върху главата си.

Това е единственият сън, който ми носи покой.

— Какво пишеш?

Вдигам премрежени очи към снажната му фигура, към искрената усмивка на лицето му. Не знам как съумява да се усмихва напук на всичко. Чудя се дали ще запази завинаги тази форма, тази необикновена извивка на устните, променяща човешки животи. Чудя се как ли ще се чувства след месец и потръпвам при мисълта.

Не искам да стане като мен.

Празен.

— Ей… — Той грабва одеялото от леглото ми и клеква до мен, моментално загръщайки слабите ми рамене с изтънялата материя. — Добре ли си?

Опитвам да се усмихна. Решавам да избегна въпроса му.

— Благодаря ти за одеялото.

Той сяда на леглото до мен и се обляга на стената. Раменете му са толкова близо, прекалено близо недостатъчно близо. Телесната му топлина ме сгрява повече, отколкото одеялото би могло. В ставите ми пламва болка от пронизителен копнеж, от отчайваща нужда, незадоволена до ден-днешен. Костите ми ме умоляват за нещо, което не мога да им дам.

Докосни ме.

Той поглежда към малкото тефтерче, скътано в ръката ми, към счупената химикалка, стисната в юмрука ми. Затварям тефтерчето и го свивам на малка топка. Пъхвам го в пукнатината на стената. Впивам поглед в химикалката в дланта ми.

Знам, че той се взира в мен.

— Да не би да пишеш книга?

— Не. — Не, не пиша книга.

— А може би трябва.

Обръщам поглед към очите му и моментално съжалявам за това. Помежду ни има по-малко от десет сантиметра, а не мога да се отдръпна, защото тялото ми знае само как да замръзва. Всичките ми мускули, всички движения са вцепенени, всеки прешлен от гръбначния ми стълб е кубче лед. Притаявам дъх, а очите ми са широко отворени, заключени, впримчени от силата на погледа му. Не мога да ги извърна. Не знам как да избягам.

О.

Боже.

Очите му.

Лъгала съм се през цялото време, решена да отхвърля невъзможното.

Познавам го, познавам го, познавам го, познавам го.

Момчето, което не ме помни познавах някога.

— Ще сложат край на английския език — казва той с внимателен и тих глас.

Боря се за глътка въздух.

— Искат да създадат всичко отначало — продължава той. — Искат да проектират всичко отначало. Искат да унищожат всичко, което би могло да е причината за проблемите ни. Смятат, че се нуждаем от нов универсален език. — Гласът му се снижава. Погледът също. — Искат да унищожат всичко. Всеки един език в света.

— Не. — Дъхът ми пресеква. Танцуващи точки премрежват очите ми.

— Знам.

— Не. — Това не го знаех.

Той вдига поглед.

— Хубаво е, че пишеш. Един ден това ще е забранено.

Започнала съм да треперя. Тялото ми внезапно е влязло в борба с водовъртеж от емоции, мозъкът ми е тормозен от картини на света, който губя, и измъчван от това момче, което не ме помни. Химикалката се търкулва към пода, а аз съм се вкопчила в одеялото така силно, че очаквам всеки момент да се сцепи. Ледени късове прорязват кожата ми, ужас съсирва кръвта във вените ми. Никога не съм предполагала, че ще се стигне дотук. Никога не съм предполагала, че Възобновителите ще вземат толкова драстични мерки. Те изпепеляват културата, вълшебството на пъстротата. Новите граждани на света ни ще представляват просто бройки — лесни за подмяна, лесни за отстраняване, лесни за убиване при непокорство.

Загубили сме човечността си.

Увивам одеялото около раменете си, свивам се в пашкула на треската, изтезаваща тялото ми. Ужасявам се от загубата на самоконтрол. Не мога да се овладея.

Внезапно ръката му се озовава върху гърба ми.

Допирът му прогаря кожата ми през пластовете материя и вдишвам толкова рязко, че белите ми дробове блокират. Впримчена съм в стълкновение на безброй смутни вълни, толкова жадна толкова жадна, толкова жадна за близостта му, толкова жадна за уединение. Не знам как да се отдалеча от него. Не искам да се отдалечавам от него.

Не искам да се страхува от мен.

— Ей! — Гласът му е нежен, толкова нежен, толкова нежен. Ръцете му са по-силни от всички кости в тялото ми взети заедно. Той придърпва повитото ми тяло към гърдите си и аз се разбивам на парчета. Две-три-четири-петдесет хиляди парчета от някакво чувство пронизват сърцето ми, сетне се разтапят на капки топъл мед, облекчаващ раните в душата ми. Одеялото е единствената преграда помежду ни, а той ме притиска по-близо, по-плътно, по-силно към себе си, докато не започвам да усещам туптенето в дълбините на гърдите му и стоманените му ръце около тялото ми не скъсват всички нишки на напрежението в крайниците ми. Топлината му разтапя ледените висулки, пробождащи ме отвътре, и аз се топя, топя се, топя се, клепачите ми затрепкват бурно, но накрая се затварят, и тихи сълзи рукват по лицето ми, и решавам, че единственото нещо, което искам да замразя във времето, е прегръдката му.

— Всичко е наред — прошепва той. — Ще се справиш.

Истината е завистлива, злобна господарка, която никога не спи — това искам да му кажа. Нищо не е наред.

Впрягам всяка рухнала частица от тялото си, за да се отдръпна от него. Налага се.

Защото е за негово добро. Някой забива вилици в гърба ми, докато скачам от леглото. Спъвам се в одеялото и едва не падам на земята, преди Адам отново да протегне ръце към мен.

— Джулиет…

— Не м-може да ме докосваш. — Дишането ми е повърхностно, трудно ми е да преглъщам, пръстите ми треперят така силно, че решавам да ги свия в юмрук. — Не може да ме докосваш. Не може. — Очите ми са вторачени във вратата.

Той скача на крака.

— Защо не?

— Просто не може — проронвам към стената.

— Не разбирам… защо не искаш да говориш с мен? Седиш в ъгъла по цял ден, пишеш в тефтерчето си и гледаш навсякъде, но не и към лицето ми. Имаш толкова много да споделиш с лист хартия, а аз съм тук, но не искаш дори да ми обърнеш внимание. Джулиет, моля те… — Той се пресяга към ръката ми и аз се извръщам. — Погледни ме поне. Няма да те нараня…

Не ме помниш. Не помниш, че посещавахме едно и също училище цели седем години.

Не ме помниш.

— Не знаеш коя съм. — Гласът ми е спокоен, равен; крайниците ми — вкочанени, ампутирани. — Живеем заедно от две седмици и си мислиш, че ме познаваш, но всъщност не знаеш нищичко за мен. Може и наистина да съм луда.

— Не си — процежда той през стиснати зъби. — Сама знаеш, че не си.

— Тогава може би ти си лудият — казвам предпазливо, бавно. — Защото единият от нас със сигурност е.

— Не е вярно…

— Кажи ми защо си тук, Адам. Какво правиш в психиатрична болница, щом мястото ти не е тук?

— Задавам ти същия този въпрос още откакто пристигнах.

— Може би прекаляваш с въпросите.

Чувам тежката му въздишка. Засмива се горчиво.

— Двамата с теб сме единствените живи хора в това място, а ти искаш да отблъснеш и мен?

Затварям очи и се съсредоточавам върху дишането си.

— Може да говориш с мен. Просто не ме докосвай.

Седем секунди мълчание се вливат в разговора ни.

— Ами ако искам да те докосна?

Петнайсет хиляди нюанса на недоумението дълбаят дупки в сърцето ми. Безразсъдството ме изкушава, умирам, умирам, умирам, горя за онова, което никога няма да имам. Обръщам му гръб, но не мога да задържа лъжите в гърлото си.

— Може пък аз да не искам.

От гърдите му се изтръгва дрезгав звук.

— Толкова ли те отвращавам?

Извъртам се към него, така стъписана от думите му, че се самозабравям. Той се взира в мен с каменно лице, стегнати челюсти, юмруците му се свиват и разпускат до тялото му. Очите му са две ведра с дъждовна вода: дълбоки, свежи, бистри.

Наранени.

— Не знаеш какво говориш. — Не мога да дишам.

— Май не си способна да отговориш и на най-простичкия въпрос, а? — Той поклаща глава и се обръща към стената.

Лицето ми е отливка от безизразен калъп, ръцете и краката ми са пълни с гипс. Не чувствам нищо. Аз съм нищо. Съвършено празна съм. Никога няма да помръдна. Взирам се в тънка пукнатина до едната ми обувка. Ще се взирам в нея цял живот.

Одеялата падат на земята. Светът се размива пред очите ми, ушите ми отпращат всеки звук в друго измерение. Затварям клепачи, мислите ми отплават, спомените ме блъскат в сърцето.


Познавам го.


Толкова се мъчих да го прогоня от мислите си.

Толкова се мъчих да забравя лицето му.

Толкова се мъчих да изтрия тези сини, сини, сини очи от съзнанието си, но го познавам, познавам го, познавам го, последно го видях преди три години.

Нима мога да забравя Адам?

Той обаче ме е забравил.


Загрузка...