Разбий ме

Четирийсет и четвърта глава

— Сега ли? — Русокоско е по-смаян и от мен самата. — Но още не съм приключил с прегледа.

Кенджи свива рамене.

— Иска да я види.

— Кой е Касъл? — намесвам се аз.

Русокоско и Кенджи поглеждат към мен. Кенджи извръща очи. Русокоско — не. Килва глава настрани.

— Нищо ли не ти е разказал Кенджи за това място?

— Нищо — отвръщам колебливо, взирайки се в Кенджи, който не смее да вдигне очи. — Така и не ни обясни. Просто каза, че познавал някого с безопасно място и можел да ни помогне…

Русокоско се пули насреща ми. Изсмива се така гръмогласно, че накрая изпръхтява. Става на крака. Почиства очилата си с крайчеца на ризата си.

— Невероятен задник си — казва на Кенджи. — Защо просто не ѝ каза истината?

— Нямаше да дойде, ако ѝ бях казал истината.

— Откъде знаеш?

— Едва не ме уби…

Очите ми прескачат от едното лице към другото. От руса коса към черна коса и пак към руса.

— Какво се случва тук? — настоявам да узная. — Искам да видя Адам. Искам да видя Джеймс. И искам някакви дрехи…

— Гола си? — Кенджи моментално плъзва поглед по чаршафа ми и дори не си прави труда да го прикрие.

Напук на себе си се изчервявам, кипвам, изнервям се.

— Русокоско каза, че били унищожили дрехите ми.

— Русокоско? — засяга се русият.

— Така и не ми каза името си.

— Уинстън. Името ми е Уинстън. — Вече не се усмихва.

— Нали уж каза, че сте ми приготвили екип?

Той свъсва вежди. Поглежда часовника си.

— Няма да ни остане време за това. — Въздъхва. — Намери ѝ нещо временно, ако обичаш. — Говори на Кенджи. Кенджи, който продължава да ме зяпа.

— Искам да видя Адам.

— Адам още не е готов за срещи. — Русокоско Уинстън пъхва химикалката в джоба си. — Ще те уведомим, когато е в състояние да те види.

— Как очаквате да се доверя на когото и да е от вас, след като дори не ме допускате до него? Нито пък до Джеймс? Взели сте ми даже личните вещи. Искам да стана от това проклето легло и ми трябват дрехи.

— Донеси, Мото. — Уинстън наглася часовника си.

— Не съм ти куче, Русокоско — озъбва му се Кенджи. — И съм ти казвал да не ми викаш "Мото".

Уинстън щипва с два пръста горната част на носа си.

— Няма проблем. В такъв случай ще кажа на Касъл, че ти си виновен, задето Джулиет закъснява за срещата.

Кенджи измърморва нещо нецензурно под носа си. Излиза с маршова стъпка. Почти затръшва вратата.

Изтичат няколко секунди в неловко мълчание.

Поемам си дълбока глътка въздух.

— А какво значи "мото"?

Уинстън врътва очи.

— Нищо. Просто прякор. Фамилията му е Ямамото. Дразни се, когато я разделяме на две. Много е чувствителен по въпроса.

— А защо я разделяте надве?

Той изсумтява.

— Защото е адски трудна за произнасяне.

— И това ви оправдава?

Той се намръщва.

— Моля?

— Ти ми се ядоса, задето те нарекох Русокоско вместо Уинстън. Тогава какво странно има в това, че той се ядоса, като го нарече Мото вместо Кенджи?

— Не е точно същото — измрънква нещо подобно той.

Свличам се леко назад. Отпускам глава на възглавницата.

— Не бъди лицемер.