Разбий ме

Двайсета глава

Осем часът сутринта е, а аз съм облечена в рокля с цвят на повехнала гора и стари консервни кутии. По-тясна е от всяка дреха, която някога съм носила, кройката ѝ е модерна и рязана, почти нахвърляна наслуки; платът е твърд и дебел, но кожата ми успява да диша през него. Взирам се в краката си, изумена, че изобщо имам такива.

Никога през живота си не съм се чувствала толкова изложена на показ.

Цели седемнайсет години съм привиквала да покривам всеки сантиметър от кожата си, а Уорнър ме принуждава да захвърля слоевете плат. Предполагам, че го прави нарочно. Тялото ми е месоядно цвете, отровно саксийно растение, зареден пистолет с милион спусъци, които тръпне от нетърпение да натисне.

Докосни ме и си носи последствията. Никога не е имало изключения от това правило.

Никога. Освен с Адам.

Той ме остави да стърча подгизнала под душа, да попивам пороя от горещи сълзи. През замъгленото стъкло виждах как се подсушава и нахлузва обичайната си униформа.

Гледах как се изнизва от банята, а съзнанието ми през цялото време се питаше "защо, защо, защо?".

Защо може да ме докосва?

Защо му е да ми помага?

Спомня ли си ме?

Кожата ми още изпуска пара.

Костите ми са превързани в тесните извивки на тази чудновата рокля, ципът е единственото нещо, което ме държи цяла. Той и мисълта за живот, по какъвто винаги никога не съм дръзвала да бленувам.

Устните ми завинаги ще останат запечатани за тазсутрешната тайна, но сърцето ми е така препълнено с увереност, радост, покой и надежда, че е на път да се пръсне, и ми е чудно дали няма да разкъса роклята.

Надеждата ме прегръща, притиска ме в обятията си, подсушава сълзите ми и ми нашепва, че днес и утре, и след два дни всичко ще е наред, а унесът ми позволява да го повярвам.

Седя в синя стая.

Стените са покрити с тапети с цвят на идилично лятно небе, подът е загърнат с петсантиметров килим, цялата стая е празна, като изключим два кадифени стола, отлъчени встрани. Всеки отделен нюанс е като синина, като прелестна грешка, като спомен за стореното на Адам заради мен.

Седя съвсем сама в кадифен стол в синя стая, облечена в рокля от маслини. Тефтерчето в джоба ми тежи като топка за боулинг върху коляното ми.

— Ослепителна си.

Уорнър влетява в стаята, сякаш цял живот е ходил по въздуха. Няма придружител.

Инстинктивно забивам очи в маратонките си и се питам дали не съм нарушила някое правило, решавайки да не обуя кокилите от гардероба си, които така или иначе не ми приличат на подходящи за крака. Вдигам поглед, а той вече стои пред мен.

— Зеленото много ти отива — казва той с глуповата усмивка. — Кара цвета на очите ти да изпъкне.

— Какъв цвят са очите ми? — питам стената аз.

Той се засмива.

— Сигурно се шегуваш.

— На колко години си?

Смехът му секва.

— Наистина ли те интересува?

— Любопитно ми е.

Той заема стола до мен.

— Няма да отговоря на въпроса ти, ако не ме гледаш, докато говоря.

— Искаш от мен да изтезавам хора против волята ми. Искаш ме за оръжие във войната си. Искаш да се превърна в чудовище заради теб. — Замлъквам. — Повдига ми се, като те погледна в очите.

— Много по-вироглава си, отколкото очаквах.

— Облякла съм роклята ти. Ядох от храната ти. — Вдигам очи да го погледна и го улавям да се взира в мен. За момент интензивният му поглед ме хваща неподготвена.

— Не си направила нито едно от двете заради мен — казва тихо той.

Едва не се изсмивам на глас.

— И защо ми е?

Очите му се борят с устните му за правото на глас. Аз извръщам поглед.

— Каква работа имаме в тази стая?

— А! — Той си поема дълбока глътка въздух. — Закуска. След това ще получиш графика си.

Той натиска бутона върху страничната облегалка на стола си и почти незабавно мъже и жени, видимо цивилни, влизат с колички и подноси през вратата. Лицата им са каменни и набраздени и болнаво мършави.

Сърцето ми се разкъсва надве.

— Обикновено се храня сам — продължава Уорнър, а гласът му пронизва като ледена висулка плътта на спомените ми. — Но сметнах, че е добре двамата с теб да се опознаем. Особено като се има предвид, че ще прекарваме толкова много време заедно.

Слугите прислужниците цивилните хора напускат стаята и Уорнър ми предлага нещо в чиния.

— Не съм гладна.

— Това не е допустимо.

Вдигам поглед и осъзнавам, че говори напълно и съвсем сериозно.

— Не ти позволявам да умреш от глад. Не се храниш достатъчно, а ми трябваш в добро здраве. Не ти позволявам да се самоубиеш. Не ти позволявам да си вредиш умишлено. Прекалено ценна си ми.

— Не съм ти някаква си играчка — едва не изплювам аз.

Той пуска чинията върху количката и съм изненадана, че тя не се разбива на парчета. Прочиства гърлото си и може да се каже, че наистина ме стряска.

— Процесът ще е много по-лесен, ако просто ми съдействаш — заявява той, произнасяйки внимателно всяка дума.

Пет-Пет-Пет-Пет-Пет сърдечни удара.

— Светът се отвращава от теб — казва той с потрепващи от ирония устни. — Всеки, който някога си познавала, те е мразил. Странил е от теб. Изоставил те е. Собствените ти родители са се отказали от теб и доброволно са те предали на властите. Толкова отчаяно са искали да се отърват от теб, да те прехвърлят в нечии чужди ръце, да убедят сами себе си, че изчадието, което са отгледали, всъщност не е тяхно дете.

Лицето ми е зашлевено от стотици ръце.

— И въпреки всичко… — този път се изсмива открито — …настояваш да изкараш мен лошия. — Очите му се впиват в моите. — Опитвам се да ти помогна. Давам ти възможност, каквато никой никога не би ти предложил. Готов съм да се отнасям с теб като с равноправен сътрудник. Готов съм да ти дам всичко, което някога си искала, и най-вече мощ. Мога да ги накажа за отношението им към теб. — Той се привежда напред. — Мога да променя света ти.

Греши, толкова греши, греши повече от дъга, обърната наобратно.

Но думите му са верни.

— Не смей да ме намразваш така бързо — продължава той. — Може да се окажеш по-доволна от тази ситуация, отколкото някога си предполагала. За твое щастие, готов съм да проявя търпение. — Той се ухилва. Отпуска се назад в стола си. — Пък и определено не вреди, че си толкова обезпокояващо красива.

От мен се стича червена боя и капе по килима.

Той е лъжец и ужасен, ужасен, ужасен човек, а не знам доколко ме е грижа, защото е прав или защото всичко е толкова объркано, или пък защото изпитвам отчайваща нужда от някакво подобие на уважение в този свят. Никой никога не ми е казвал подобно нещо.

Думите му събуждат у мен желанието да погледна в огледалото.

— Двамата с теб не сме толкова различни, колкото вероятно се надяваш. — Усмивката му е така нахакана, че ми се приисква да я размажа с юмрука си.

— Двамата с теб не сме толкова еднакви, колкото вероятно се надяваш.

Той се усмихва така широко, че не знам как да реагирам.

— На 19 съм, между другото.

— Моля?

— На 19 години съм — пояснява той. — Доста впечатляващ екземпляр съм за възрастта си, знам.

Взимам лъжицата си и започвам да чопля хранителното нещо в чинията си. Вече не знам какво представлява храната.

— Не предизвикваш никакво уважение у мен.

— Ще промениш възгледите си — казва уверено той. — А сега побързай с яденето.

Чака ни много работа.