Разнищи ме

Тринайсета глава

1 двуетажно легло от едната страна на стената.

1 единично легло от другата.

Само от това се състои стаята.

И от Адам, който седи на единичното ми легло, облегнал лакти върху коленете си и лице в дланите си. Касъл затваря вратата след нас и Адам се стряска от звука. Подскача.

— Джулиет — казва той, но не ме гледа в очите; гледа ме цялата. Погледът му обхожда тялото ми, сякаш да се увери, че съм непокътната, ръцете и краката ми и всичко между тях. Чак когато достига лицето ми, очите ни се срещат, навлизам в синевата на неговите, гмуркам се и се удавям. Имам чувството, че някой е забил юмрука си в дробовете ми и е изтласкал всичкия кислород от тях.

— Моля ви, седнете, госпожице Ферърс. — Касъл махва към долното легло в къта на близначките, това на Соня, намиращо се точно срещу моето, където сега седи Адам. Отправям се бавно натам, стараейки се да не показвам колко замаяна се чувствам и колко ми се гади. Гърдите ми се издигат и спадат твърде бързо.

Отпускам ръце в скута си.

Усещам присъствието на Адам в стаята като истинска тежест върху гръдния си кош, но избирам да съсредоточа погледа си върху спретнатата ми нова превръзка — бинта, опънат плътно по кокалчетата на дясната ми ръка, — защото съм твърде голяма страхливка, за да погледна напред. От всичко на света най-много искам да отида при него, да се отпусна в прегръдката му, да се пренеса обратно в малкото блажени моменти, които съм познала в живота си, но нещо гризе живеца ми, дращи по вътрешностите ми, нашепва ми, че има усложнения и май е най-добре да остана на мястото си.

Касъл стои в пространството между леглата, между Адам и мен. Взира се в стената със сключени зад гърба си ръце. Проговаря с тих глас:

— Безкрайно разочарован съм от поведението ви, госпожице Ферърс.

Горещ, убийствен срам пропълзява нагоре по шията ми и принуждава главата ми да клюмне отново.

— Съжалявам — прошепвам аз.

Касъл вдишва дълбоко. Издишва много бавно.

— Нека бъда откровен с вас — казва той — и ви призная, че още не съм готов да обсъждам случилото се. Все още съм твърде афектиран, за да говоря спокойно по въпроса. Действията ви — продължава той — бяха детински. Себични. Безразсъдни! Щетите, които причинихте… всички години на усърдна работа, вложени в изграждането и планирането на лабораторията, дори не можете да си представите колко…

Той се възпира, преглъща силно.

— Това ще е тема — подхваща уравновесено — на един по-нататъшен разговор. Проведен на четири очи. Днес съм тук, защото господин Кент ме помоли да дойда.

Вдигам поглед. Обръщам го към Касъл. После към Адам.

Адам изглежда така, сякаш едва се сдържа да не избяга.

Решавам, че не мога да чакам повече.

— Открили сте нещо за него — казвам аз и изречението ми звучи по-скоро съобщително, отколкото въпросително. Съвсем очевидно е. Не виждам защо иначе Адам би довел Касъл да говори с мен.

Вече се е случило нещо ужасно. Предстои да се случи нещо ужасно.

Усещам го.

Адам е вперил нетрепващ поглед в мен, ръцете му са свити в юмруци и притиснати в бедрата му. Изглежда притеснен, уплашен. Не знам как другояче да постъпя, освен да отвърна на втренчения му поглед. Дори не си спомням как да се усмихна. Чувствам се впримчена в нечия чужда приказка. Нечие чуждо "и заживели злощастно".

Касъл кимва, само веднъж, много бавно.

Казва:

— Да. Да, получихме нови сведения за изключително интригуващата дарба на господин Кент. — Той отива до стената и се опира на нея, разкривайки ми по-пълна гледка към Адам. — Смеем да твърдим, че вече сме наясно защо той може да ви докосва, госпожице Ферърс.

Адам извръща лице, притиска юмрук към устата си. Ръката му като че ли потреперва, но цялостно май се справя по-добре от мен. Моите вътрешности крещят и главата ми гори, и паниката е стъпила върху гърлото ми със задушаващата си тежест. Бъде ли сервирана веднъж, лошата новина не може да се върне с касова бележка.

— Слушам ви. — Заковавам очи в пода и броя камъни и звуци, и пукнатини, и нищо.

1

2, 3, 4

1

2, 3, 4

1

2, 3, 4

— Той… може да поврежда разни неща — обявява Касъл.

5, 6, 7, 8 милиона объркани мигвания. Всичките ми цифри се свличат на пода, събират се, изваждат се, умножават се, делят се.

— Какво? — питам аз.

Новината не звучи подобаващо. Не звучи ужасно.

— Всъщност направихме това откритие съвсем случайно — обяснява Касъл. — В онзи момент нямахме особен успех с тестовете, които провеждахме. Но един ден по време на тренировка на господин Кент му се наложи да привлече вниманието ми. Затова докосна рамото ми.

Още малко търпение.

— И… най-внезапно — казва Касъл, вдишвайки дълбоко, — спрях да функционирам. Сякаш… сякаш беше срязал някоя жичка в тялото ми. Веднага го усетих. Искаше пълното ми внимание и неволно ме изключи в стремежа си да го привлече. Никога не бях срещал подобно нещо. — Той поклаща глава. — В момента опитваме да го научим да контролира способността си. И — добавя развълнувано Касъл — да проверим дали може да разшири диапазона и на действие. Разбирате ли, господин Кент не се нуждае от допир с кожата. Аз например бях със сакото си, когато докосна рамото ми. Тоест вече разширява диапазона на дарбата си, макар и малко по малко. И вярвам, че с повечко работа ще успее да постигне още по-добри резултати.

Нямам представа какво значи това.

Опитвам да срещна погледа на Адам, искам той лично да ми разкаже за всичко това, но очите му са приковани в пода. Не продумва и дума, а аз не разбирам нищо. Новината не ми се струва лоша. Даже звучи доста добре, което някак ме съмнява. Обръщам се към Касъл.

— Значи, Адам може да влияе на чуждите способности или дарби, или там каквото са… да ги блокира? Да ги изключва?

— До такова заключение сме стигнали, да.

— Изпробвали ли сте уменията му върху някой друг?

Касъл изглежда засегнат.

— Разбира се. Върху всеки член на Пункт Омега със свръхестествени способности.

Едно нещо обаче не ми се връзва.

— Ами денят на пристигането ни? — питам аз. — Когато беше ранен? И близначките успяха да го излекуват? Как така не е блокирал дарбата им?

— А — кимва Касъл. Прокашля се. — Да. Много сте проницателна, госпожице Ферърс. — Той започва да крачи из стаята. — Тук вече… обяснението ми става леко заплетено. След доста проучвания установихме, че способността му представлява нещо като… защитен механизъм. Който все още не умее да контролира. През целия му живот е функционирал на автопилот, макар че действа само върху свръхестествени способности. Ако някога е бил изложен на риск, ако някога се е намирал в каквато и да било опасност, при всякакви ситуации, в които тялото му е било в състояние на тревога, усещало е заплаха или вероятност да пострада, дарбата му автоматично се е задействала.

Той спира. Поглежда ме. Поглежда ме съсредоточено.

— При първата ви среща например господин Кент е работил като войник, вечно е бил нащрек, вечно е съзнавал какви опасности го дебнат. Затова и през цялото време е бил в състояние на електрикум, термин, с който описваме "активното" положение на Енергията ни, така да се каже. — Касъл пъхва ръце в джобовете на сакото си. — Други тестове показаха, че телесната му температура се повишава, когато е в състояние на електрикум, макар и само с няколко градуса. Повишената телесна температура е показател за това, че влага повече енергия от обичайното, за да се поддържа в това състояние. Накратко казано — продължава Касъл, — това постоянно напрежение го изтощава. Отслабва защитните му сили, имунната му система, самоконтрола му.

Повишената му телесна температура.

Значи, затова кожата на Адам ми се струваше толкова гореща. Затова моментите ни заедно винаги бяха така нажежени. Способността му се е борила срещу моята. Енергията му е целяла да разсее моята.

А това го изтощава. Отслабва защитните му сили.

О.

Боже.

— Реално погледнато, физическите ви взаимоотношения с господин Кент — казва Касъл — не са моя работа. Но заради уникалното естество на дарбите ви представляват огромен интерес за мен на чисто научно ниво. Важно е да ви уверя, госпожице Ферърс, че макар тези нови сведения безспорно да ме интригуват, не извличам абсолютно никакво удоволствие от тях. Дадохте ми да разбера, че характерът ми не ви се нрави, но повярвайте, че никога не бих се забавлявал с вашите несгоди.

Моите несгоди.

Моите несгоди, разбира се, закъсняваха за разговора, несъобразителни както винаги.

— Моля ви — прошепвам аз. — Моля ви, просто ми кажете какъв е проблемът. Защото има такъв, нали? Нещо не е наред. — Поглеждам към Адам, но лицето му продължава да е извърнато към стената, към всичко в стаята, но не и към моето лице, и усещам как ставам на крака в опит да привлека вниманието му. — Адам? Знаеш ли нещо по въпроса? Знаеш ли за какво говори? Моля те…

— Госпожице Ферърс — побързва да се намеси Касъл, — ако обичате, седнете. Разбирам, че моментът е тежък за вас, но трябва да ми позволите да довърша. Помолих господин Кент да не се обажда, докато не ви обясня всичко. Някой трябва да ви предаде информацията по ясен, хладнокръвен начин, а се боя, че той самият не е в състояние да го стори.

Свличам се на леглото.

Касъл въздъхва.

— По-рано изтъкнахте един много съществен факт. Защо господин Кент не е повлиял върху способностите на лечителките ни през първия си ден тук. Тогава положението е било различно — обяснява Касъл. — Чувствал се е слаб, знаел е, че се нуждае от помощ. Тялото му не е могло да откаже медицинските им грижи, така е програмирано. Бил е уязвим, затова не е бил способен да се защитава, дори да е искал. Когато пристигнахте, енергията му беше изцедена до последна капка. Тук се е почувствал в безопасност и тялото му е потърсило помощ, било е извън непосредствена опасност и затова не е изпитвало страх, не е пускало в действие защитната си стратегия.

Касъл вдига очи. Поглежда ме в лицето.

— Господин Кент започва да среща същите трудности и в контактите си с вас.

— Какво? — прошепвам аз.

— Опасявам се, че все още не умее да контролира способностите си. Надяваме се да постигнем развитие в тази насока, но това ще отнеме много време, много енергия и концентрация…

— Какво искате да кажете — чувам се да питам с натежали от паника думи — с това, че "започвал" да среща същите трудности с мен?

Касъл си поема малка глътка въздух.

— Смятам… смятам, че е най-слаб, когато е с вас. Колкото повече време прекарва в компанията ви, толкова по-спокоен се чувства. И колкото по-… интимна става връзката ви — казва Касъл леко смутено, — толкова по-малък контрол има върху тялото си. — Пауза. — С вас той е прекалено открит, прекалено уязвим. И в малкото моменти, в които защитните му механизми са се отпускали до такава степен, вече е успял да изпита острата болка, която допирът ви носи.

Картите са свалени.

Главата ми лежи на пода, разцепена през средата, мозъкът ми се разлива и не мога, не искам, не мога дори… седя потресена, вцепенена, леко замаяна.

Ужасена.

Адам няма вградена защита от допира ми.

Адам трябва да полага усилия, за да се защитава от мен, и това го изцежда. Разболявам го и отслабвам тялото му и ако пак се разсее… Ако пак забрави. Ако пак допусне грешка или загуби концентрация, или вложи прекалено голяма мисъл във факта, че използва дарбата си, за да се предпазва от допира ми…

Мога да го нараня.

Мога да го убия.