Трийсет и четвърта глава


— Приятно съм изненадан — казва той — да видя, че младежта още държи на ценност като точността. Толкова е дразнещо, когато хората губят времето ми.

Главата ми е пълна с липсващи копчета и парчета стъкло, със счупени връхчета на моливи. Кимам твърде бавно, мигам като идиот, неспособна да открия думите в устата си, или защото са се загубили, или защото никога не са съществували, или просто защото нямам никакво понятие какво да кажа.

Не знам какво съм очаквала.

Може би съм си въобразявала, че ще е стар и прегърбен и почти сляп. Дори ще има превръзка на едното око и ще ходи с бастун. Ще има изгнили зъби и нащърбена кожа, както и груба, олисяваща коса, и може би ще е кентавър, еднорог, стара вещица с островърха шапка, изобщо всичко-всичко-всичко друго, но не и това. Защото това е невъзможно. Неестествено. Толкова ми е трудно да го проумея, всичките ми очаквания са били грешни, безкрайно, невъобразимо, ужасно грешни.

Стоя пред мъж със съвършена, ослепителна красота.

И е мъж.

Сигурно е поне на 45 години, висок и силен, облечен в костюм, който му пасва така идеално, че почти ми се струва несправедливо. Косата му е гъста, гладка като лешникова паста, долната му челюст е с внушителна линия, чертите на лицето му са съвършено симетрични, скулите му са закалени от житейския опит и възрастта. Но очите му се открояват най-ярко. Очите му са най-прелестните неща, които някога съм виждала.

Имат цвят на аквамарин.

— Моля — казва той, удостоявайки ме с неотразима усмивка. — Заповядайте.

И тогава, точно в този момент всичко внезапно ми се избистря. Погледът му, стойката му, елегантното му, изтънчено поведение, фактът, че така лесно те кара да забравиш що за злодей е…

Този мъж.

Това е бащата на Уорнър.

Влизам в нещо като малка всекидневна. Вътре има вехти масивни дивани, подредени около миниатюрна масичка за кафе. Тапетът е пожълтял и се бели от старост. Къщата е пропита със странна миризма на плесен, по която съдя, че прозорците с напукани стъкла не са отваряни от години, а килимът под краката ми е тъмнозелен, стените са облицовани с ламперия, имитираща дърво, която изобщо не ми се нрави. Най-просто казано, къщата е грозна. Странно е да видя толкова поразително красив мъж в така неотговаряща на вида му обстановка.

— О, момент — казва той, — сетих се за нещо.

— Ка…

Вече е стиснал гърлото ми и ме е приковал към стената. Ръцете му са предвидливо облечени в чифт кожени ръкавици, готови да докоснат кожата ми, да прекъснат притока ми на кислород, да ме удушат, и съм уверена, че умирам, че такова е чувството да умреш… да останеш напълно парализиран, неподвижен от врата надолу. Опитвам да го одращя, да го ритна с последни сили, но накрая започвам да се предавам, да губя играта, заради собственото си безразсъдство, последните ми мисли ме хулят, задето съм такава глупачка, задето съм решила, че мога да постигна каквото и да било, докато не осъзнавам, че вече е свалил хамута ми, откраднал е пистолетите ми, прибрал ги е в джобовете си.

Тогава ме пуска.

Аз се свличам на пода.

Той ме кани да седна.

Аз поклащам глава, кашляйки с измъчени дробове, хриптейки в прашния, плесенясал въздух, дишайки на неестествени, ужасяващи пресекулки, докато цялото ми тяло се гърчи от болка. Тук съм от едва 2 минути, а вече ме е надвил. Трябва да измисля как да постъпя, как да се измъкна жива от тази ситуация. Сега не е моментът да се предавам.

Затварям очи за малко. Опитвам да прочистя дихателните си пътища, да намеря главата си… Когато най-сетне вдигам поглед, откривам, че вече се е настанил в един от столовете и ме гледа, сякаш му предоставям огромно развлечение.

Едва намирам гласа си.

— Къде са заложниците?

— Нищо им няма. — Този мъж, чието име не знам, махва безразлично с ръка. — Добре са. Сигурна ли си, че не искаш да поседнеш?

— Какво… — Пробвам да прочистя гърлото си и моментално съжалявам, а после се мъча да преглътна издайническите сълзи, прогарящи очите ми. — Какво искаш от мен?

Той се привежда напред в стола си. Сключва ръце.

— Знаеш ли, вече не съм напълно сигурен.

— Моля?

— Е, несъмнено си се досетила, че всичко това — той кимва към мен, към стаята — е просто фарс за заблуда на противника, нали? — Изпраща ми още една от искрящите си усмивки. — Несъмнено си осъзнала, че крайната ми цел беше да примамя хората ви на моя територия? Войниците ми чакат сигнал. Една думичка от устата ми, и ще издирят и елиминират всичките ти малки приятелчета, търпеливо скътани някъде наблизо, или по-точно в радиус от един километър.

Жесток страх ми махва за поздрав.

Той се позасмива.

— Ако смяташ, че не знам какво се случва в собствената ми земя, млада госпожичке, дълбоко се лъжеш. — Той поклаща глава. — Позволих на онези изроди да живеят свободно сред нас и грешката е изцяло моя. Причиняват ми прекалено много главоболия и настъпи моментът да ги отстраня.

— Аз съм една от онези изроди — заявявам му, мъчейки се да овладея трепета в гласа си. — Защо ме доведе тук, щом искаш единствено да ни отстраниш? Защо точно мен? Защо ме отдели от останалите?

— Права си. — Той кимва. Изправя се. Пъхва ръце в джобовете си. — Дойдох тук с цел: да изчистя кашата, която синът ми забърка, и най-накрая да сломя наивните амбицийки на група малоумни изчадия. Да залича всички ви от лицето на тая жалка земя. Обаче — казва той със сдържан смях — тъкмо докато изготвях плана си на действие, синчето ми дойде да ме моли да не те убивам. Само теб. — Той замълчава. Поглежда нагоре. — Буквално ми се молеше да те оставя жива. — Отново се засмива. — Беше толкова жалко, колкото и учудващо. Тогава, разбира се, реших, че трябва да те видя лично. — Казва той с усмивка, взирайки се в мен като омагьосан. — Трябва да се срещна с момичето, запленило моя син! Така си казах. Момичето, подтикнало го да загърби гордостта си, достойнството си, поне колкото да ми се примоли за услуга. — Пауза. — Можеш ли да предположиш — продължава той — кога синът ми ме е молил за услуга? — Той килва глава настрани, чака отговора ми.

Аз поклащам глава.

— Никога. — Той вдишва дълбоко. — Никога, нито веднъж за деветнайсет години не ме е молил за каквото и да било. Трудно е за вярване, нали? — Усмивката му е още по-широка, още по-сияйна. — Разбира се, поемам вината изцяло. Възпитах го правилно. Научих го да е напълно самоуверен, хладнокръвен, невъзпрепятстван от нуждите и желанията, пречупващи повечето мъже. Така че — представи си какво ми е било да чуя такива позорни, мекушави думи от устата му. — Той поклаща глава. — Е, естествено, възбуди любопитството ми. Трябваше да те видя лично. Трябваше да разбера какво толкова неповторимо е намерил в теб, че да допусне такова колосално отклонение от здравия разум. Макар че, откровено казано — продължава той, — не вярвах да се появиш. — Той изважда едната си ръка от джоба, за да жестикулира с нея, докато говори. — Е, определено се надявах да дойдеш. Но предполагах, че ако се престрашиш, поне ще си намериш ескорт, подкрепление. А ти взе че се появи с тая ластична смехория — той се изсмива на глас, — и то съвсем сама. — Изучава ме с поглед. — Изключително глупава постъпка. — Отсъжда накрая. — Но храбра. Това поне ми допада. Възхищавам се на храбростта. Както и да е, доведох те тук, за да дам урок на сина си. Имах абсолютното намерение да те убия. — Казва той, тръгвайки на бавна, кротка разходка из стаята. — И предпочитах да го направя така, че и той да види. Войната е хаотично събитие. — Добавя и махва с ръка. — Лесно е да забравиш кой как е умрял и кой кого е убил… и така нататък, и така нататък. Исках точно твоята смърт да е простичка и ясна, като посланието, което възнамерявах да предам чрез нея. Все пак не е полезно да се привързва така към каквото и да било. Мой дълг като негов баща е да сложа край на това безобразие.

Под езика ми се е заклещил камък колкото юмрук и не мога да го изплюя. Гади ми се, толкова ми се гади, ужасяващо много ми се гади. Този мъж е много, много по-зъл, отколкото някога бих могла да си представя.

Гласът ми е един тежък дъх, един напрегнат шепот.

— Защо тогава не ме убиеш?

Той се позамисля. После казва:

— Не знам. Просто нямах представа, че ще си чак толкова прелестна. Боя се, че синът ми не спомена колко си красива. А винаги е страшно трудно да убиеш красиво същество — въздъхва той. — Пък и ме изненада. Пристигна навреме. Сама. Готова си да се пожертваш, за да спасиш безполезните твари, достатъчно глупави, че да попаднат в ръцете ми.

Той вдишва рязко.

— Може пък да те задържим. Дори и ти да се окажеш безполезна, можем поне да те използваме за развлечение. — Той килва глава на една страна с умислено изражение.

— Макар че, ако те задържим, май ще трябва да дойдеш с мен в Капитола, понеже вече нямам нито капка вяра на сина си. Дадох му прекалено много шансове.

— Благодаря за предложението — казвам му аз, мъчейки се да не обръщам внимание на змиите, плуващи в кръвта ми, на черешовия сироп, стичащ се по шията ми, — но предпочитам да скоча от някоя скала.

Смехът му е като сто малки звънчета, ведър и откровен, и заразен.

— О, боже! — Усмивката му е ярка и топла, и поразително искрена. Той поклаща глава. Провиква се през рамо към другата стая, като че ли по посока на кухнята: — Синко, би ли дошъл тук, ако обичаш?

А в главата ми се върти само мисълта, че понякога умираме, понякога сме напът да избухнем, понякога сме на 2 метра под земята и търсим прозорче, когато някой полива с бензин косите ни и подпалва лицата ни.

Усещам как костите ми лумват в огън.

Уорнър е тук.


Загрузка...