Разнищи ме

Трийсет и шеста глава

Погледът на Уорнър е сключен с моя.

Гледа ме с раздирани от чувства очи, а аз вече не знам дали го познавам. Не знам дали го разбирам, не знам какво ще направи, когато вдигне оръжието със силната си, стабилна ръка и го насочи право в лицето ми.

— Побързай — казва Андерсън. — Колкото по-скоро свършиш тази работа, толкова по-скоро ще продължиш напред с живота си. Хайде, действай…

Но Уорнър килва глава настрани. Обръща се.

Насочва пистолета към баща си.

Аз ахвам на глас.

Андерсън изглежда отегчен, раздразнен, ядосан. Прокарва нервно ръка през лицето си, после изважда още един пистолет — втория ми пистолет — от джоба си. Сцената е смайваща.

Баща и син, готови да се убият един друг.

— Насочи пистолета в правилната посока, Ейрън. Това е абсурдно.

Ейрън.

Едва не прихвам в смях сред цялата тази лудост.

Малкото име на Уорнър е Ейрън.

— Нямам никаква причина да я убивам — казва Уорнър Ейрън той на баща си.

— Хубаво. — Андерсън отново се прицелва в главата ми. — Тогава аз ще го направя.

— Застреляй я — казва Уорнър — и ще пръсна черепа ти.

Попаднала съм в смъртоносен триъгълник. Уорнър е насочил пистолет към баща си, баща му е насочил пистолет към мен. Аз съм единствената невъоръжена тук и не знам какво да правя.

Помръдна ли, мъртва съм. Не помръдна ли, мъртва съм.

Андерсън се усмихва.

— Колко очарователно — казва той. По лицето му е изписана непринудена, ленива усмивка, ръката му държи пистолета с измамна небрежност. — И защо, момчето ми? Кара те да се чувстваш смел може би? — Пауза. — Кара те да се чувстваш силен?

Уорнър не отговаря.

— Иска ти се заради нея да си по-добър човек? — изкикотва се баща му. — Напълнила е главата ти с мечти за бъдещето, нали? — По-силен смях. — Загубил си ума си — казва той — по една глупава хлапачка, твърде страхлива да се защити дори когато дулото на пистолета е насочено право в лицето ѝ. Това — продължава той, тиквайки пистолета към мен, — е празноглавото момиченце, в което си се влюбил. — От гърлото му се изтръгва кратка, шумна въздишка. — Защо ли изобщо се учудвам?

Ново напрежение в дъха му. Ново напрежение в ръката, държаща пистолета. Това са единствените знаци, че Уорнър е смътно повлиян от думите на баща си.

— Колко пъти — пита Андерсън — си заплашвал да ме убиеш? Колко пъти съм се будил посред нощ, откривайки те с пистолет до леглото ми дори като малко момченце? — Той килва глава. — Десет пъти? Петнайсет? Да си призная, загубил съм бройката. — Впил е поглед в Уорнър. И отново се усмихва. — А колко пъти — казва със значително по-висок глас — си успял да го доведеш докрай? Колко пъти ме застреля? Колко пъти избухваше в сълзи и се извиняваше, и се вкопчваше в мен като някое малоумно…

— Затвори си устата — казва Уорнър с нисък, нетрепващ глас и плашещо неподвижна стойка.

— Ти си слаб — изплюва презрително Андерсън. — Толкова сантиментален, че направо жалък. Не искаш да убиеш собствения си баща? Страх те е, че клетото ти сърчице няма да го понесе?

Челюстите на Уорнър се стягат още повече.

— Застреляй ме — предизвиква го Андерсън с танцуващи, лъснали от ентусиазъм очи. — Казах да ме застреляш! — Изревава и този път се пресяга към болната ръка на Уорнър, вкопчва пръсти в раната, усуква ръката му назад, докато Уорнър не простенва от болка, мигайки бързо в отчаяния си стремеж да потисне писъка, напиращ в гърдите му. Пистолетът в здравата му ръка потрепва съвсем леко.

Андерсън освобождава сина си. Блъсва го така силно, че Уорнър залита, мъчейки се да намери равновесие. Лицето му е тебеширено бяло. Превръзката около рамото му се просмуква с кръв.

— Само приказки — казва Андерсън, клатейки глава. — Само приказки и никакви действия. Срам ме е от теб. — Казва на Уорнър със сбърчено от погнуса лице. — Повръща ми се от теб.

Силно изплющяване.

Андерсън зашлевява Уорнър с опакото на ръката си толкова силно, че Уорнър се олюлява за момент, и бездруго нестабилен на краката си заради обилната кръвозагуба. Но не проронва и дума.

Не издава и звук.

Просто стои намясто, понася болката, мига бързо, стиска челюсти, взира се в баща си без всякаква емоция по лицето си; нищо друго освен яркочервения отпечатък по бузата, слепоочието и част от челото му не показва, че току-що е получил шамар. Превръзката на ръката му е почти изцяло пропита с кръв, а той самият изглежда прекалено слаб да стои на крака.

Въпреки това не казва нищо.

— Искаш ли да ме заплашиш отново? — пита задъхано Андерсън. — Още ли смяташ, че можеш да защитиш малката си приятелка? Да не мислиш, че ще позволя на глупавото ти увлечение да попречи на всичко, което съм постигнал? На всичко, към което се стремя? — Пистолетът на Андерсън вече не е насочен към мен. Забравя ме за достатъчно дълго, че да притисне дулото му в челото на Уорнър, въртейки го, сръгвайки с него кожата му, докато говори. — На нищо ли не съм те научил? — Изкрещява той. — Нищо ли не научи от мен…

Не знам как да опиша последвалото.

Знам единствено, че ръката ми е около гърлото му и съм го приковала към стената, така обладана от сляп, огнен, унищожителен гняв, че май мозъкът ми вече гори и всеки момент ще се превърне в пепел.

Стисвам малко по-силно.

Той кашля. Мъчи се да си поеме дъх. Мъчи се да докопа раменете ми, протягайки немощно ръце, и започва да почервенява, да посинява, да полилавява, а аз изпитвам удоволствие. Истинско удоволствие.

Май се усмихвам.

Доближавам лице на сантиметър от ухото му и прошепвам:

— Пусни пистолета.

Той изпълнява.

Освобождавам го и в същото време грабвам пистолета.

Андерсън хъхри, дере гърло на пода, мъчи се да диша, мъчи се да проговори, мъчи се да докопа нещо, с което да се защити, а аз извличам наслада от болката му. Нося се в облак от абсолютна, чиста омраза към този мъж и всичко, сторено от него, и ми се иска да седна и да се смея, докато сълзите не ме потопят в удовлетворено мълчание. Вече всичко ми е ясно. Съвършено ясно.

— Джулиет…

— Уорнър — казвам тихо, без да откъсвам поглед от Андерсън, сгърчен на пода пред мен, — ще те помоля да не ме закачаш в момента.

Претеглям пистолета в длан. Слагам пръст на спусъка. Опитвам да си спомня как ме е учил да се прицелвам Кенджи. Че ръцете и раменете ми трябва да са стабилни. Че трябва да се подготвя за отката при изстрела.

Килвам глава. Оглеждам внимателно всички части на тялото му.

— Ти — успява да измънка накрая Андерсън, — ти…

Стрелям по крака му.

Той крещи. Мисля, че крещи. Вече не чувам нищо. Чувствам ушите си натъпкани с памук, като че ли някой се опитва да ми каже нещо, вика ме, но всички звуци са заглушени, а в момента съм твърде заета, за да обръщам внимание на каквито и да било досадни дреболии, които се случват покрай мен. Усещам единствено вибрациите на оръжието в ръката си. Чувам единствено как изстрелът кънти в главата ми. И решавам, че искам да го направя отново.

Стрелям по другия му крак.

Още крясъци.

Ужасът в очите му ме забавлява. Забавлява ме и кръвта, съсипваща скъпите му дрехи. Ще ми се да му кажа, че не изглежда толкова неотразим със зейнала от болка уста, но пък се сещам, че мнението ми едва ли го засяга. Все пак за него съм просто едно глупаво момиченце. Глупаво момиченце, празноглава хлапачка с хубавичко лице, прекалено страхлива, както каза той, за да се защити. О, колко би се радвал да ме задържи. Колко би се радвал да ме задържи като свой домашен любимец. Хрумва ми, че изобщо няма смисъл да споделям мислите си с него. Няма смисъл да пилееш думите си по човек на крачка от смъртта.

Прицелвам се в гърдите му. Опитвам да си спомня къде точно е сърцето му.

Не точно вляво. Не точно в центъра.

Ето… тук.

Идеално.