Разплата

Kelley Armstrong

THE RECKONING

Copyright © KLA Fricke Inc. 2010

с/о литературна агенция „Anthea Rights“ – Sofia

© Мария Донева, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

ИК „Колибри“, 2014

ISBN 978-619-150-312-4

ЕЛЕКТРОННИ КНИГИ

в ePub формат търсете в

За автора

Кели Армстронг е родена и живее в Канада, заобиколена от съпруг, три деца и внушителна

менажерия. Учила е психология, занимавала се е с компютърно програмиране, посещавала е

семинари по творческо писане. Сега създава бестселъри и взривява листите на Ню Йорк

Таймс – както с трилъри, чийто главен герой е Свръхестественото, така и с ърбън фентъзи

истории за тийнейджъри. В актива си има 20 романа, които я нареждат сред най-успешните

автори на криминални и хорър творби в света - Шарлейн Харис, Лоръл К. Хамилтън и Ким

Харисън.

Анотация

Петнайсетгодишната Клоуи и нейните приятели Тори, Саймън и Дерек са генетично

модифицирани и притежават свръхестествени способности. Те бягат от групата злонамерени

учени, която ги е създала, и докато се крият при семеен приятел, разкриват злокобния план

на групата спрямо тях. Клоуи, която е в състояние да вдигне мъртвите от техните гробове

дори в съня си, се мъчи да контролира силата си и да използва способностите си, за да спаси

своите приятели. Положението се усложнява още повече, когато тя се опитва да се пребори с

чувствата си към добродушния магьосник Саймън и самотния, неразбран от никого върколак

Дерек. Кулминационните моменти карат читателя да затаи дъх от напрежение и ужас.

„Разплата“ е третата и последна част от трилогията и е празнично събитие за любителите на

необикновеното и свръхестественото.

На Джулия

1

След четири нощи безспирно криене аз най-после се намирах в безопасност в леглото под

завивките, потънала в дълбок и спокоен сън като мъртвец... докато мъртъвците не решиха, че

им трябвам будна. Всичко започна с един смях, който се промъкна в съня ми и ме измъкна

от него. Когато се надигнах на лакти с премигващи очи в усилията си да си спомня къде съм,

обгърна ме шепот, чиито думи не можех да различа една от друга.

Потърках очи и се прозях. През завесите се прокрадваше белезникава, сива светлина. В

стаята беше тихо и спокойно. Слава богу, нямаше никакви призраци. През последните

няколко седмици бях видяла достатъчно, за да ми стигнат за цял живот.

Подскочих, защото долових дращене по прозореца. Напоследък всяко стържене по стъкло

ми звучеше като вампира, който бях вдигнала от мъртвите и който забиваше нокти в

прозореца, за да се добере до стаята.

Приближих се до прозореца и дръпнах завесите встрани. Когато се добрахме до къщата,

почти се зазоряваше, така че бях сигурна: вече трябваше да е късна утрин, ала мъглата отвън

бе много гъста и не се виждаше нищо. Наведох се толкова близо до прозореца, че опрях нос в

студеното стъкло.

Някакъв бръмбар жужеше на стъклото и аз подскочих от изненада. Зад мен се чу смях.

Извъртях се, но Тори още спеше и хленчеше насън. Беше се отвила и се беше свила на

хълбок, а тъмната ѝ коса се бе разпиляла по цялата възглавница.

Още кикот зад гърба ми. Определено момчешки. Но нямаше никого. Абсолютно. Просто

не видях никого. Ала за един некромант това не означава, че в стаята няма никого.

Примижах, като се опитвах да доловя трептенето на въздуха около някой призрак, и

отляво зърнах за миг една ръка, която изчезна, преди да мога да я разгледам добре.

– Търсиш ли някого, малка некромантке?

Извъртях се.

– Кой е?

Хихикане в отговор – от онова, което всяко петнайсетгодишно момиче е чувало хиляди

пъти от устата на някой палавник.

– Ако искаш да говориш с мен, трябва да се покажеш – казах.

– Да говоря с теб ли? – отвърна той арогантно, сякаш бе баскетболната звезда на

училището. – Мисля, че не аз, а ти искаш да говориш с мен.

Изсумтях и тръгнах да се връщам в леглото.

– Не искаш ли? – чух гласа му досами рамото си. – Хм, помислих си, че ще искаш да

узнаеш нещо повече за групата „Едисън“, за експериментите им, за д-р Давидоф...

Спрях се на място.

– Просто така ми хрумна – засмя се той.

Ние четиримата – Тори, Дерек, Саймън и аз – избягахме от групата „Едисън“, след като

разбрахме, че сме обекти на техния проект, на експериментите им за генетично

модифициране на хора със свръхестествени способности. Леля ми Лорън също бе включена

в групата като лекар, ала бе предала колегите си, защото ни помогна да се измъкнем. В

момента бе задържана. Поне така се надявах. Снощи, когато групата „Едисън“ попадна на

следите ни, някакъв призрак се опита да ми помогне... и този призрак приличаше много на

леля Лорън.

Предполагаше се, че сме на безопасно място – в къща, собственост на друга група,

противопоставяща се на тези експерименти. Сега пък се появи духът на малко момче, което

знаеше за проекта им? Не възнамерявах да го отпъдя, колкото и съблазнителна да беше тази

мисъл.

– Покажи се – заповядах аз.

– Малката некромантка обича да се разпорежда, а? – дочух гласа му зад гърба си. – Искаш

да видиш дали съм толкова печен, колкото звуча?

Затворих очи, представих си бледите контури на мъжко тяло и леко се напрегнах. Той

започна да се материализира – тъмнокосо момче на около шестнайсет или седемнайсет

години, нищо особено, само усмивката му угодническа, което показваше, че и той е

подмазвач. Все още виждах през него като през холограма, така че отново затворих очи, за да

се понапъна още малко.

– Ъъъъ – измънка той, – искаш още, нали, трябва да се опознаем малко по-добре. – И

отново изчезна.

– Ти какво искаш? – попитах аз.

Той прошепна в ухото ми:

– Вече ти казах, да те опозная по-добре. Но не тук. Ще събудиш приятелката си.

Симпатична е, но не е моят тип. – Гласът се придвижи към вратата. – Знам едно място,

където можем да си поговорим необезпокоявани от никого.

Ами добре. Нима си мисли, че едва вчера съм се научила да общувам с призраци? Е,

приблизително – всъщност само преди две седмици. Но вече бях видяла достатъчно, за да

знам, че както се появяват духове, желаещи да ми помогнат, и други, които искат просто да

говорят, съществуват и много други, чието желание е да попалуват, да нап равят

пребиваването си в отвъдното по-приятно, по-интересно. Момчето определено бе от

последните.

И все пак, ако е бил обект за изследване на групата „Едисън“ и е умрял в тази къща,

трябваше да разбера какво му се е случило. Но имах нужда от подкрепа. Тори нямаше опит с

духове и макар вече да се разбирахме по-добре, тя не бе човекът, който бих искала да ми

пази гърба.

Така че тръгнах подир призрака и излязох в коридора, но като стигнах до стаята на

Саймън и Дерек, се спрях пред вратата.

– Ъъъ – обади се духът. – Не вземай никого със себе си.

– Но и момчетата биха желали да си поговорят с теб.

Повиших глас, като се молех Дерек да ме чуе. Обикновено се будеше и от най-лекия шум –

върколаците притежават свръхчувствителен слух. Но отвътре не се чуваше нищо, освен

хъркането на Саймън. На горния етаж нямаше никого друг. Андрю, мъжът, който ни бе

довел, спеше в стаята под нас.

– Хайде, малка некромантке. Докато не съм се отказал от предложението си.

„Нали знаеш, че не е намислил нищо добро, Клоуи.“

Така беше, но пък исках да разбера дали сме в опасност тук. Реших да го следвам, ала

много внимателно. Вътрешният ми глас този път не ми опонира, което приех за

положителен знак.

Тръгнах.

Когато пристигнахме, тутакси си легнахме, така че не бях успяла да разгледам добре

новото ни скривалище. Знаех само, че е огромно – хаотични коридори във викторианска

къща, излязла сякаш направо от филм на готическите ужаси.

Докато вървях след гласа надолу по коридора, имах странното усещане, че участвам в

някой от тези филми, уловена в капана на безкрайния тесен коридор; по пътя ми се нижеха

врата след врата и всички бяха затворени, а накрая стигнах до стълбището... и се заизкачвах

нагоре.

От видяното при пристигането си бях разбрала, че къщата е триетажна. Спалните се

намираха на втория етаж, а Андрю им бе казал, че третият етаж е всъщност мансарда.

Значи призракът ме водеше към тъмния, пълен с духове таван? Значи и други бяха гледали

твърде много филми на ужасите.

Последвах го по стълбите нагоре. Те стигаха до площадка, на която имаше две врати.

Спрях. През вратата пред мен се появи една ръка и ме подкани да вляза. Аз останах

неподвижна само още миг, за да се подготвя. Колкото и тъмно да беше, не можех да му

позволя да забележи страха ми.

Щом се почувствах готова, хванах дръжката на бравата и...

Беше заключена. Завъртях топката, тя щракна и езичето се освободи. Още веднъж си поех

дълбоко въздух, още миг, за да настроя психиката си, после отворих със замах вратата и

прекрачих прага...

Студеният въздух ме шибна в лицето и ме спря. Премигах с очи. Пред мен се стелеше

мъгла.

„Заключена брава на тавана, така ли, Клоуи?“

Не, аз стоях на покрива.

2

Докато вратата се затваряше зад мен, аз се извърнах. Улових я за ръба, ала нещо силно я

удари и тя се затръшна. Сграбчих топката на бравата, но тя щракна и се заключи. Завъртях

топчестата дръжка, убедена, че съм сгрешила.

– Вече си тръгваш? – попита той. – Колко невъзпитано.

Вторачих се в дръжката на вратата. Само един много рядък вид духове можеха да движат

предмети в света на живите.

– Полудемонът Аджито – прошепнах.

– Аджито ли? – провлачи той с презрение. – Аз съм най-главният, момиченце. Аз съм

Воло.

Което не ми говореше нищо. Само можех да предположа, че е вид, по-мощен от Аджито. В

истинския живот телекинетичните полудемони можеха да преместват предметите със

силата на съзнанието си. След смъртта си те можеха да ги местят физически. Превръщаха се

в полтъргайсти.

Предпазливо отстъпих крачка назад. Под краката ми проскърца дърво и ми напомни къде

се намирам. Спрях и се огледах. Бях стъпила на нещо като пътечка, която обикаляше целия

етаж – така наречената мансарда.

Вдясно от мен покривът беше почти плосък и върху него бяха нахвърляли ръждясали вече

капачки от шишета и кутии от бира, сякаш някой бе използвал пространството вместо

вътрешен двор. Успокоих се. Не ме бяха изхвърлили на покрива, това бе просто тераса.

Неприятно, но доста безопасно място.

Почуках на вратата, много леко, защото не исках да събудя някого, ала с надеждата, че

Дерек може да чуе.

– Никой няма да те чуе – рече призракът. – Съвсем сами сме. Точно както искам.

Вдигнах ръка, за да потропам по-силно, но се спрях. Татко ме е учил, че най-добрият

начин да се справиш с някой нахалник е да не му дадеш да разбере, че се страхуваш. При

мисълта за татко, сърцето ми се сви. Дали все още ме търси? Разбира се, че ме търси, но

какво можех да направя?

Татковият съвет по отношение на нахалниците ми бе помогнал, когато децата се

присмиваха на заекването ми – тогава не реагирах по никакъв начин на подигравките им и

те ме бяха оставили на мира. Така че аз си поех дълбоко въздух и продължих.

– Нали каза, че знаеш за групата „Едисън“ и техните експерименти? – попитах. – И ти ли

беше подложен на тях?

– Колко досадно. Да поговорим за теб. Имаш ли си гадже? Бас ловя, че си имаш. Хубаво

момиче като теб, придружено от две момчета. Досега трябва да си се загаджила с някое от

тях. Кое е то?

После се засмя.

– Тъп въпрос. Хубавото момиче ще си избере хубавото момче. Онзи красавец.

Той имаше предвид Саймън, който бе наполовина кореец. Пускаше ми въдица, за да види

дали ще се втурна да се защитавам, с което да докажа, че тъкмо той е гаджето ми. Но не беше

той. Е, не още, доколкото бяхме поели по този път.

– Ако искаш да остана тук и да говоря, първо трябва да ме светнеш по някои въпроси –

заявих аз.

Той се засмя.

– Нима? Не мисля, че си се запътила нанякъде.

Отново хванах дръжката на вратата. Една капачка ме удари по бузата току под окото. Аз

хвърлих сърдит поглед в посоката, в която би могъл да бъде духът.

– Това беше само предупреждение, малка некромантке. – В гласа му имаше отблъскваща

нотка. – Когато сме тук, играем моята игра по моите правила. А сега ми разкажи за гаджето

си.

– Нямам гадже. Ако знаеш нещо за експериментите, тогава ще ти е ясно, че не сме дошли

тук на почивка. При непрекъснатото преследване ние нямаме много време за любов.

– Не ми играй номера.

Заблъсках вратата. Още една капачка болезнено ме уцели по окото.

– В опасност си, малка некромантке. Не ти ли пука? – Гласът му се доближи досами ухото

ми. – В този момент аз съм най-добрият ти приятел, затова се отнасяй добре с мен. Вкарали

са ви в капана и аз съм единственият, който може да ви освободи.

– Вкарали са ни? Кой ни е вкарал? Човекът, който ни доведе... – Бързо запрехвърлях през

ума си фалшиви мъжки имена. – Чарлс ли?

– Не, някакъв напълно непознат, а Чарлс случайно ви доведе тук. Ама че съвпадение!

– Но той ни каза, че вече не работи за групата „Едисън“. Преди бил лекар при тях...

– И продължава да е.

– Тттой ли е д-р Фелоус? Онзи, за когото говореха в лабораторията?

– Същият.

– Сигурен ли си?

– Никога няма да забравя лицето му.

Хм, това е доста странно. Първо, името му не е Чарлс. Второ, той не е лекар. Трето, аз

познавам доктор Фелоус. Тя е моя леля и човекът долу изобщо не прилича на нея.

Ударът ме застигна изотзад, почувствах го силно в прегъвките на коленете си. Загубих

равновесие и паднах на четири крака.

– Не си играй с мен, малка некромантке.

Щом понечих да стана, той ме цапардоса с някаква стара талпа, извита като бат за

бейзбол. Помъчих се да се отстраня от пътя му, но той ме хвана за рамото и ме блъсна в

парапета. Перилата изпращяха и поддадоха. Аз политнах и за миг в очите ми се наби

покритият с бетон вътрешен двор два етажа по-долу.

Улових се за друга част на парапета. Той беше здрав и тъкмо да се изправя стабилно на

крака, когато дъсченият бат ме уцели право в ръката. Не обърнах внимание и се покатерих

на пътеката, ала дървото се фрасна в перилата с такава сила, че най-горната релса с трясък

се отчупи, талпата също се счупи и наоколо се разхвърчаха трески от разцепилата се дъска.

Побягнах към плоската част на покрива. Той замахна със строшеното перило към мен.

Залитнах назад и отново се блъснах в парапета.

Но запазих равновесие и се огледах. Нямаше и помен от него. Нямаше никакво движение.

Но аз знаех, че е някъде там и че ме наблюдава, за да види каква ще е следващата ми стъпка.

Затичах се към вратата, сетне неочаквано завих към равната част на покрива. Трясък. Пред

мен се разлетяха късчета стъкло и тогава се появи призракът, вдигнал счупена бутилка в

ръка. Втурнах се назад.

„Ценно хрумване, няма що. Подпирай с гръб перилата и гледай докога ще издържат.“

Спрях се. Нямаше къде да избягам. Помислих си да закрещя. Никога не съм харесвала тази

реакция във филмите –героини, викащи за помощ, когато са притиснати в ъгъла, – но тъкмо

сега, свряна между полтъргайста със счупената бутилка в ръка и двуетажната бездна, може

би щях да надживея унижението в името на спасението си. Проблемът се състоеше в това, че

никой нямаше да се притече навреме.

„И така... какво ще правиш? Свръхмощната некромантка срещу разярения полтъргайст?“

Така си беше. Имах защита, поне срещу призраци.

Докоснах амулета. Беше ми го дала мама. Беше казала, че ще ме пази от таласъмите, които

ми се появяваха като малка – духове, както разбрах по-късно. Нямаше чак такова

въздействие, ала като го стисках в ръка, той ми помагаше да се съсредоточа, да фокусирам

вниманието си.

Представих си как изблъсквам призрака.

– Да не си посмяла, момиченце. Само ще ме подразниш и...

Стиснах очи и си представих, че силно го блъскам.

Тишина.

Чаках и напрягах слух, сигурна, че щом отворя очи, ще го видя пред себе си. След миг

погледнах и зърнах само сивото небе. Но продължих да стискам здраво перилото в очакване

някоя счупена бутилка да полети към главата ми.

– Клоуи!

Коленете ми се разтрепериха при повикването. По покрива затрополиха нечии стъпки.

Призраците не стъпват по земята.

– Не мърдай.

Погледнах през рамо и видях Дерек.

3

Дерек се движеше по плоската част на покрива. Носеше джинси и тениска, но краката му

бяха боси.

– Внимавай! – викнах аз. – Има счупени стъкла.

– Виждам. Не мърдай от мястото си.

– Всичко е наред. Само ще се подпра и... – Дървото под краката ми изпращя. – Или по-

добре не.

– Стой си на мястото. Дървото е прогнило. Ще те издържи само ако не помръдваш.

– Но аз вървях, за да дойда до тук, сигурно е...

– Няма да изпитваме тази твоя теория, ясно?

В гласа му липсваше обичайната нотка на нетърпение, което означаваше, че е истински

разтревожен. А щом Дерек е разтревожен, по-добре да остана на мястото си. Здраво стиснах

перилата.

– Не! – отсече той. – Искам да кажа „Да!“, продължавай да стоиш, но не променяй центъра

на тежестта си. Прогнило е до основи.

Страхотно.

Дерек се огледа, сякаш търсеше нещо, което би му помогнало. После си съблече ризата.

Опитах се да не отклонявам погледа си. Не че изглеждаше зле без риза. Тъкмо обратното,

затова... Да кажем така: приятелите изглеждат винаги по-добре, когато нищо не липсва от

облеклото им.

Дерек се приближи доколкото можа, завърза краищата на тениската си и подхвърли

единия край към мен. Улових я при втория опит.

– Нямам намерение да те издърпам – предупреди ме той.

Много добре, защото като се има предвид, че притежава силата на върколак, ще изтръгне

тениската от ръцете ми и аз ще падна заднешком от покрива.

– Придвижи се по протежение на...

И млъкна, като видя, че вече го правя. Стъпих на равната част, олюлях се на първата

стъпка и усетих, че коленете ми всеки миг ще се подкосят. Дерек ме сграбчи за ръката –

онази, по която нямаше шевове и превръзки, нито бе ожулена от куршум – и аз бавно се

сниших.

– Аз... аз мислех да седна за минутка – рекох, а гласът ми трепереше повече, отколкото ми

се щеше.

Дерек се настани до мен – отново се бе облякъл. Усетих несигурния му поглед върху себе

си.

– Аз... ще се оправя. Дай ми една минутка. Седнали тук, ние сме в безопасност, нали?

– Да, наклонът е едва двайсет и пет градуса, така че... – и като видя изражението на

лицето ми, додаде:

– Безопасно е.

Мъглата се вдигаше; във всички посоки в далечината се виждаха дървета и един кален път,

който лъкатушеше през тях и водеше до къщата.

– Срещнах дух – казах най-после аз.

– Да, така и предположих.

– Аз... знаех, че не биваше да го последвам, но... – Направих пауза, защото още треперех и

не бях готова да му обясня подробно случилото се. – Спрях пред вратата на стаята ти с

надеждата да ме чуеш. Чу ли ме?

– Така изглежда. Бях изпаднал в полудрямка. Стреснах се объркан, тъй че ми трябваше

известно време, докато дойда. Сякаш ме разтрисаше.

Едва сега забелязах настръхналата му кожа и светещите му очи.

– Нима ти... – започнах.

– Няма да се Променям. Поне за известно време. Знам какво изпитвам в момента и имам

много начини да го избегна. Ще стане някой друг път.

– Обзалагам се, че тогава ще се Промениш напълно – отвърнах аз.

– Може би – каза той, но тонът му подсказваше, че много се съмнява.

Докато си седяхме на покрива, аз го погледнах крадешком. Въпреки че бе на шестнайсет,

Дерек беше повече от трийсет сантиметра по-висок от мен. С яко телосложение,

широкоплещест и мускулест, той бе скрил тялото си под широките дрехи, за да не смущава

хората.

Откакто бе започнал да се Променя, Майката Природа му бе придала някаква мекота.

Кожата му се избистряше. Тъмната му коса вече не изглеждаше мазна. Тя продължаваше да

виси над лицето му, но не чак толкова – съвсем като на човек, който не си е направил труда

да отиде на бръснар. Сякаш това е била последната мисъл, на която би обърнал внимание.

Опитах се да се отпусна и да се наслаждавам на премрежената от мъглата гледка, ала

Дерек се въртеше на мястото си и това ме разсейваше повече, отколкото ако се държеше

както обикновено и настояваше да разбере какво се бе случило.

– И така, появи се този дух – казах накрая аз. – Заяви, че бил от полудемоните Воло.

Владееше телекинеза, но в по-силна степен от д-р Давидоф. Вероятно е като Лиз. Подмами

ме тук, заключи вратата и започна да ме замерва с разни предмети.

Дерек ме погледна остро.

– Прогоних го.

– Това е добре, но въобще не е трябвало да тръгнеш след него, Клоуи.

Говореше със спокоен и разумен тон, което бе тъй нехарактерно за Дерек, че аз го гледах с

широко отворени очи и в главата ми пропълзя странна мисъл: това изобщо не е Дерек. Преди

да избягам от лабораторията на групата „Едисън“, бях видяла жена полудемон, която

държаха окована във вериги, за да са подсигурени с още един енергиен източник. Тя беше

обладана от някакъв дух. Дали и Дерек не бе обладан?

– Какво? – попита Дерек, като видя, че го гледам.

– Добре ли си?

– Да, само... – Той се потърка по тила, потръпна и раздвижи плещи. – Уморен съм.

Чувствам се изпразнен. До дъно. Стана ми твърде много... – Той затърси точната дума. – Да

съм тук. Да съм в безопасност. Все още се приспособявам.

Това бе напълно задоволително обяснение. Дни наред върколашката същност на Дерек бе

в действие: той не спеше и винаги беше на поста си. Сега, когато някой друг ни пазеше, той

сигурно се чувстваше странно. И все пак, да не ме скастри за безотговорното ми поведение

да последвам някакъв дух до покрива дотолкова не се връзваше с реакциите на Дерек, че бях

сигурна: тук има още нещо.

Попитах го какво го безпокои и той измърмори, че няма нищо. Облегнах се назад и тъкмо

се наканих да му разкажа повече за срещата си с духа, когато той изтърси:

– Тори. Разказът ѝ за начина, по който е избягала, не ме задоволи.

Когато снощи онези от групата „Едисън“ едва не ни докопаха, пипнаха Тори. А щом се

фокусираха отново в най-голямата за тях опасност – Дерек, – те оставиха при малката

вещица само един пазач. Тя го бе сковала с помощта на магия и бе избягала.

– Според теб са я оставили нарочно да избяга, така ли?

– Не казвам... Просто... Няма нито едно доказателство.

Ето защо се чувстваше неудобно – защото предчувствията му не почиваха на нищо друго,

освен на усещането му. Когато решаваме математическа или научна задача, предпочитаме

наистина да се опрем на факти.

– Ако си мислиш, че е била подставено лице от самото начало, недей.

Понижих глас:

– Не казвай, че съм ти го казала, ясно? Когато ми помогна да избягам, тя просто искаше

да се отърве от групата „Едисън“ и да отиде при баща си. Обади му се. Но вместо да се появи

той, изпрати майка

– жената, от която току-що бяхме избягали. Тори бе наранена,

наистина страдаше много. Дори бе в шок. Не би могла да го изиграе.

– Нямах предвид, че е била с тях от самото начало.

– А само, че снощи е сключила сделка?

– Аха.

– Би ли ни предала, ако

обещаят да

върнат стария начин на живот? Възможно е и

трябва да внимаваме, но аз вярвам на разказа

за бягството. Освен ако майка

не ги е

убедила, че Тори измисля начини как да прави магии – в което се съмнявам, – а доколкото

знам, магическата сила рядко я посещава. Магията за сковаване може да засегне само един

пазач. Правила я е пред очите ми. Дори няма нужда да изрича заклинание. Само като си го

помисли и става.

– Без заклинания? Без тренировки? – поклати глава той. – Не го казвай на Саймън.

– Какво да не казва на Саймън? – дочу се глас зад нас.

Обърнахме глави и видяхме, че Саймън прекрачва прага на вратата.

– Че на Тори не ѝ трябвали заклинания, за да прави магии – отвърна Дерек.

– Сериозно?

Той изруга.

– Имате право. И да не ми го казвате?

Тръгна да прекосява покрива.

– По-добре не казвайте на нея, че аз имам нужда от заклинания и седмици тренировки и

въпреки това все още се провалям.

– Снощи беше доста добър в магиите, когато отблъскваше противника – забелязах аз.

– Благодаря – ухили се той. – А сега ще си позволя да попитам защо се криете тук, на

покрива? Нали не се опитвате да ме накарате да ревнувам?

Докато говореше, Саймън се усмихваше, ала Дерек погледна настрана и кисело отрече:

– Разбира се, че не.

– Да не би да сте имали още приключения? – наведе се от другата ми страна Саймън,

толкова близо, че се докосна до мен и сложи ръката си върху моята. – Хубаво местенце.

Скривалище на покрива, наблюдателницата на старата вдовица. Това е, нали?

Наблюдателница на покрива?

– Да. И е прогнила, така че не се приближавай много до нея – предупреди го Дерек.

– Това и правя. И така, какво е приключението?

– Незначително – отвърнах аз.

– О, господи! Непрекъснато ги пропускам. Добре, разкажете ми за него, но много

внимателно. Какво стана?

Аз му разказах. Саймън слушаше внимателно и съсредоточено и поглеждаше към брат си.

Предполагам, че ще уточните „доведения си брат“, защото само като ги погледнеш и

разбираш, че помежду им няма никаква кръвна връзка. Саймън бе петнайсетгодишен,

половин година по-голям от мен, слаб и с атлетично телосложение, с тъмни бадемови очи и

остра руса коса. Когато Дерек бил близо петгодишен, дошъл да живее със Саймън и баща му.

Освен братя, макар и некръвни, те бяха и много добри приятели.

И на него казах толкова, колкото бях казала и на Дерек. Саймън премести поглед от мен

към Дерек.

– Трябва да съм спал като пън, щом не съм чул всички тези крясъци – каза той.

– Какви крясъци? – попита Дерек.

– Искаш да кажеш, че Клоуи ти е казала, че просто е последвала призрака на покрива, а ти

не си ѝ се карал през всичкото време, докато си стоял при нея?

– Тази сутрин е малко разсеян – обясних аз.

– Не толкова малко според мен. Няма ли да се поинтересуваш за останалата част от

историята? Частта, в която ще обясни защо е последвала призрака? Защото ми се струва, че е

имала някаква причина.

– Благодаря – усмихнах се аз. – Наистина имах. Той беше момче на наша възраст, което

знаеше за групата „Едисън“ и експериментите.

– Какво? – извъртя глава Дерек, а въпросът му прозвуча повече като ръмжене.

– Затова го последвах. Тук е умряло момче, което би могло да се окаже още един субект, и

щом е намерило смъртта си на това място...

– Значи имаме проблем – каза Саймън.

Аз кимнах.

– Всъщност първата ми мисъл беше: „Боже мой, попаднали сме в клопка“.

Саймън поклати глава.

– Не и Андрю. Той е от добрите. Познавам го от дете.

– Но не и аз, ето защо подтикнах призрака да говори и ми стана ясно, че той не го е

познавал. Андрю каза, че къщата била собственост на човека, основал групата „Едисън“ и

взел участие в експериментите. Ако има някаква връзка с това момче, мисля, че ще я

открием тъкмо тук.

– Можем да попитаме Андрю... – започна Саймън.

– Сами ще намерим отговорите – прекъсна го Дерек.

Двамата се изгледаха втренчено. След секунда Саймън избоботи нещо в смисъл, че нещата

се усложняват, ала спор нямаше. Ако Дерек искаше да се забавлява и да се прави на

детектив, добре. Скоро и без друго ще се махнем оттук, ще отидем да спасяваме онези, които

оставихме зад себе си, и ще ликвидираме групата „Едисън“... или поне се надявахме да го

сторим.

4

Не след дълго слязохме долу. Дерек се запъти право към кухнята, за да си вземе закуската.

Бяхме поспали само няколко часа, ала вече беше почти обедно време и стомахът му, както

можеше да се очаква, се бунтуваше.

Докато той си търсеше храна, двамата със Саймън оглеждахме нашия временен дом. Бях

прочела една книга за някакво момиче в огромно английско имение, в къщата имаше тайна

стая, която години наред никой не можеше да открие, тъй като вратата била прикрита с

гардероб. Спомням си, че ми бе станало смешно. Татко си имаше приятели, които

притежаваха наистина огромни къщи и въпреки това нямаше опасност да пропуснеш някоя

стая. Но на това място, при положение че притежаваш и малко въображение, всичко ми

ставаше ясно.

Къщата не беше просто голяма. Беше построена в странен ред. Сякаш архитектите бяха

плеснали стаите върху чертежа, без да си помислят как да ги свържат една с друга. Предната

част бе доста проста. Главният коридор обединяваше вратите, стълбите, кухнята, дневната

стая и трапезарията. После се извиваше и се разделяше на няколко задни коридорчета, от

които се влизаше в стаи, отвеждащи в други стаи. Повечето бяха наистина малки, не повече

от три квадратни метра. Напомняха на заешки клетки – малките стаи бяха разпръснати на

всички страни. Дори открихме отделно стълбище най-отзад, чиито стъпала сякаш не бяха

почиствани с години.

Щом Саймън отиде да провери дали Андрю се е събудил, аз се вмъкнах в кухнята, където

Дерек се бе вторачил в ръждясала консерва боб.

– Много ли си гладен? – попитах го аз.

– Скоро и това ще стане.

Той претърсваше кухнята, като отваряше шкаф след шкаф.

– Значи не искаш да попитам Андрю за онова момче? – казах. – Вярваш му, така ли?

– Със сигурност.

Той свали кутия с бисквити и я обърна с дъното нагоре, за да види срока на годност.

– Не звучи убедително – обадих се аз. – Ако сме тук с някого, на когото не се доверяваме...

– В момента единствените хора, на които наистина се доверявам, това са ти и Саймън.

Мисля, че Андрю не замисля нищо. Ако не мислех така, нямаше да сме тук. Но няма да го

попитам, не и ако можем сами да стигнем до отговорите.

Кимнах.

– Това е добре. Просто... Знам, че не искаш да преследваш Саймън, но... Ако се

притесняваш... – Страните ми горяха. – Не искам да кажа, че трябва непременно да ми се

довериш, само не...

– Избухвай, когато узнаеш нещо лошо. – Той се обърна и срещна погледа ми. – Няма.

– Още ли сърба кетчупа? – Саймън се завъртя в кухнята. – Десет минути, брат ми. Андрю

идва и...

– И дълбоко се извинява за липсата на храна.

Андрю влезе в кухнята. Беше на годините на татко, с много къса посивяла коса, квадратни

плещи, набито телосложение и гърбав нос. Той потупа Дерек по рамото.

– Пристига. Човек от групата носи закуската и ще дойде всеки момент.

Той не отдръпна ръката си, а го стисна. Несръчен жест, може би поради факта, че беше с

петнайсетина сантиметра по-нисък от Дерек, но в това сякаш се криеше и още нещо.

Предишната нощ, щом се срещна с Дерек, когото не бе виждал с години, израз на изненада и

предпазливост премина по лицето му. Дерек бе забелязал това и аз бях сигурна, че е усетил

как Андрю с всички сили би побягнал от човек, когото е познавал през по-голямата част от

живота си, а сега го вижда в ролята на главорез, макар и в юношеска възраст.

И Андрю беше магьосник като Саймън. Бил стар приятел на баща им и бивш член на

групата „Едисън. Също така им осигурявал неотложните контакти. Преди няколко години

двамата с баща им се посдърпали, ала запазили връзката помежду си и колчем изпадахме в

затруднено положение, се обръщахме към него.

Андрю стисна за последен път Дерек за рамото, засуети се из кухнята, вадеше и плакнеше

чинии, бършеше праха от плотовете и масата, питаше ни как спахме и отново се извиняваше,

че не е подготвил къщата за живеене.

– Как да се подготвиш, като не знаеш, че ти идват гости? – обади се Саймън. – Няма ли да

ти пречим? Ако останеш тук с нас? Знам, че имаш рабо...

– Която си върша от къщи вече две години. Слава на Бога, накрая натрупах достатъчно

трудов стаж, за да започна да общувам по електронен път. Всекидневното пътуване до Ню

Йорк ме убиваше. Сега ходя само веднъж седмично за някоя среща.

Саймън се обърна към мен:

– Андрю е редактор. На книги. – После погледна към Андрю:

– Клоуи пише сценарии.

Изчервих се и измънках, че очевидно не съм истинска писателка, само уча, за да стана

такава; но Андрю каза, че за него ще е удоволствие да научи върху какво работя и да

отговори на всичките ми въпроси относно писането. Думите му дори прозвучаха съвсем

искрено, за разлика от тези на мнозина възрастни, които със снизхождение изричат подобни

неща.

– В момента работим заедно върху нещо забавно – обади се Саймън. – Графично описание

на нашите приключения. Приятно ни е.

– Страхотно. Разбирам, че и рисувате? Баща ти ми каза, че си...

На вратата се позвъни.

– Това вече трябва да е закуската – предположи Андрю. – Клоуи? Знам, че най-вероятно

Тори е изтощена, но трябва да присъства на срещата.

– Ще се кача да я събудя.

И ето че тайнствената група за съпротива се събра. Не бе голяма: трима души плюс

Андрю.

Едната се казваше Маргарет и изглеждаше като повечето жени, с които работеше татко –

делова, висока, с къса кестенява коса, която бе започнала да побелява. Беше некромант.

Гуен не бе много по-висока от мен и имаше вид на току-що завършила колежанка. Що се

отнася до външния

вид, косата

бе руса и късо подстригана, имаше чип нос и остра

брадичка и аз започнах да се чудя дали не бе нещо като фея, ала тя заяви, че била вещица

като Тори.

Третият новодошъл се казваше Ръсел, плешив мъж, напомнящ нечий дядо, и се представи

като шаман и парамедик, от когото бихме могли да се възползваме след тежките изпитания,

през които бяхме преминали. Заедно с Андрю и Маргарет той бе един от основателите на

групата и навремето също бе работил за „Едисън“.

Андрю заяви, че има още шестима членове в Ню Йорк и повече от двайсет из страната.

При настоящите обстоятелства обаче нямаше да е безопасно всички те да се струпат тук, за

да се запознаят с нас. Затова бяха изпратили само онези, които биха ни помогнали най-

много – некромантка и вещица. Дерек нямаше късмет. В групата нямаше върколаци и нищо

чудно, като се има предвид, че в цялата страна съществуваха вероятно само двайсетина, а

некромантите и магьосниците бяха стотици на брой.

Хората със свръхестествени способности, включили се в групата „Едисън“, не бяха зли.

Повечето бяха като леля ми, която бе предложила услугите си като лекар, защото искаше да

помогне на хора като брат си – некромант, който или се бе самоубил, или бе блъснат от

покрива от духове още докато е учил в колежа.

Членовете на групата „Едисън“ вярвали, че целта е генетична манипулация – вземаме

малко от нашата ДНК, за да намалим до минимум страничните ефекти и да подобрим

контрола над свръхестествените си сили. Когато сме били малцина, нещата се влошили и

трима от върколаците нападнали медицинската сестра. Те били „елиминирани“. Убити от

същите хора, които са се клели, че работят в помощ на надарените със свръхестествени

способности хора. Тогава бащата на Саймън и някои други като Андрю напуснали.

Ала имало хора, за които това не било достатъчно. Разтревожени от видяното, те

започнали да наблюдават групата „Едисън“, за да се уверят, че тя не представлява заплаха за

останалите надарени. Ние представлявахме информация за техните най-големи страхове. За

мнозина от нас генетичната модификация имала обратен ефект, тъй като произвеждала деца

с неконтролируема сила – вещици, които можели да правят магии без заклинания, и

некроманти, които, без да искат, можели да съживяват мъртъвци.

Когато станало ясно, че не могат да ни контролират толкова лесно, колкото са си

представяли, учените от групата „Едисън“ направили с нас, своите неуспешни опити,

същото, което сторили и с момчетата върколаци. Убили ги.

И ето че сега се свързахме с групата на Андрю, за да ни помогне. Намирахме се в смъртна

опасност, а бяхме изоставили още един член от нас – Ракел, както и леля ми Лорън, които

бяха в още по-голяма опасност от нас. Бяхме помолили групата да ги спаси и заплахите

срещу нас да престанат. Дали щяха да го направят? Нямахме ни най-малка представа.

Гуен бе донесла закуска: понички, кафе и шоколадово мляко, за което съм сигурна, че си е

казала: това е най-подходящата храна за деца на тяхната възраст. Сигурно щеше да е права...

ако три дни не бяхме яли боклуци и ако единият от нас нямаше диабет.

Саймън си взе поничка и кутия с шоколадово мляко, като се шегуваше, че непременно

трябвало да си хапва неща, които са извън обичайната му диета. Само Дерек се оплакваше.

Андрю се извини, задето бе забравил да информира останалите за болестта на Саймън, и

обеща следващото хранене да е по-качествено.

Всички бяха мили и любезни и може би ме беше хванала параноята – Дерек ми триеше сол

на главата, – но ми се струваше, че зад усмивките и милите им очи се криеше нещо: сякаш не

преставаха да мислят за необузданите ни разностранни способности. Сякаш не можеха да се

отърват от мисълта, че във всеки един от нас има часовников механизъм, който цъка и

отброява секундите, като да бяхме заредени бомби.

Не само аз се чувствах дискомфортно. Когато се преместихме във всекидневната стая,

Дерек си набеляза едно ъгълче и се оттегли в него. Саймън едва говореше. Тори, която

обикновено не искаше да има нищо общо с нас, така се беше лепнала за мен, че си казах:

сигурно се опитва да ми задигне поничката.

Ние против тях. Генетично модифицираните чудовища против хората, надарени със

свръхестествени способности.

Говорехме главно двамата със Саймън. За мен това бе странно, защото аз бях детето, което

винаги е стояло най-отзад с надеждата да не го накарат да говори, тъй като тозчас щеше да

запелтечи. Ала тежестта на доказателствата се прехвърли върху видяното от мен: духовете

на други деца и файловете в компютъра на д-р Давидоф.

Докато обяснявахме, в очите им зърнах съчувствие, но и съмнение. Вярвали ни, че

експериментът се е провалил на места – когато напускали, те се страхували тъкмо от това.

Вярвали ни и за Лайл Хаус, „седалището на групата“, където хората от „Едисън“ ни бяха

затворили. Когато експериментът се провалил, естествено, групата „Едисън“ се постарала да

прикрие следите.

Но останалото? Защо ни преследваха, когато избягахме? Защо стреляха по нас със

сънотворни стрелички, а после и с истински куршуми? Защо ни затвориха в лабораторията?

Като при това убиха три деца, провалили се на рехабилитацията?

Всичко това звучеше като сценарий на филм. Не, оставете това. Като сценарист/режисьор

на увлекателен касов филм, ако бях чула този разказ, щях да го отхвърля като твърде жесток.

Със сигурност можех да заявя, че Андрю ни вярваше. Гуен също. Видях ужаса, изписан на

лицето . Но Гуен бе най-младата и мнението не тежеше кой знае колко. Ръсел и Маргарет

не можеха да прикрият скептицизма си и аз знаех, че няма да е никак лесно да ги убедим да

ни помогнат.

Накрая измърморих:

– Ракел и леля ми са в опасност. Всеки миг могат да бъдат убити, ако изобщо са още живи.

– Леля ти е ценен член на екипа – рече Маргарет, а по суровото лице не можеше да се

прочете нищо. – Няма да я убият. А и приятелката ви не изглежда да е в непосредствена

опасност. Тя е щастлива и послушна. Засега са доволни и на това.

– Но ако открие каква е истината, сигурно няма да е тъй отстъпчива...

– Твоята леля и приятелката ти са направили избора си, Клоуи – намеси се Ръсел. –

Колкото и грубо да ти звучи. И двете те предадоха. Едва ли желанието ти да ги спасиш ще е

толкова силно.

– Леля ми...

– Помогна ти да избягаш, знам. Но нали нямаше изобщо да си там, ако приятелката ти не

те бе предала?

Рей бе разказала на д-р Давидоф за планираното от нас бягство и когато се опитахме да се

махнем от Лайл Хаус, те бяха подготвени. Рей бе повярвала на лъжите им, че искат да ни

помогнат, и бе помислила, че момчетата са ме навили да тръгна с тях.

– Сгрешила е. Нима настоявате да я оставим да умре заради това?

Повиших глас. Преглътнах, като се опитвах да се успокоя, да разсъждавам разумно.

– Каквото и да е сторила, била е убедена в правотата си и сега нямам намерение да я

изоставя.

Хвърлих поглед към останалите. Саймън бързо и енергично се съгласи с мен. Дерек

смотолеви с рязък тон:

– Да, издъни се, но глупостта не е кой знае какво престъпление.

Всички погледнахме към Тори. Аз спрях да дишам под тежестта на погледите на

възрастните върху нас, защото знаех, че по този въпрос трябва да стигнем до съгласие.

– Тъй като се връщаме за лелята на Клоуи, Рей също ще бъде спасена – каза Тори. – И

двете трябва да бъдат спасени. Групата „Едисън“ може и да не представлява шайка

отмъстителни маниаци убийци, но майка ми прави изключение и когато тръгнахме,

забелязах, че тя никак не харесва д-р Фелоус.

– Не мисля, че... – започна Ръсел.

– Време е да минем на скучната част – подхвърли Андрю. – Деца, защо не се качите и не

огледате и другите стаи. Сигурен съм, че всеки ще си хареса по една.

– И така сме си добре – отвърна Саймън.

Андрю погледна към останалите. Искаха да излезем от стаята, за да обсъдят и решат

насаме дали да ни помогнат, или не.

Щеше ми се да изкрещя. „Какво има толкова да се обсъжда? Хората, за които сте

работили, убиват деца. Вашата мисия не се ли състои в това да се убедите, че работата им не

наранява никого? Стига сте яли понички, направете нещо!“

– Защо не... – започна Андрю.

– Добре сме си – чу се ръмжене в отговор.

Това беше Дерек, чийто тон казваше: „Говоря съвсем сериозно“, ала внезапно в стаята се

възцари тишина. Всички очи се обърнаха към него, всеки поглед бе остър и бдителен.

Дерек извърна очи и измърмори:

– Искате да излезем ли?

– Моля ви – отвърна Андрю. – Би било по-лесно...

– Няма значение.

И Дерек ни поведе навън.

5

В коридора Дерек се обърна.

– Вие отидете да намерите друга стая за Тори. Аз ще си взема още понички.

Двамата със Саймън се спогледахме. Колкото и да обичаше да яде, в момента последното

нещо, което Дерек си мислеше, бе да напълни корема си. Всъщност той казваше: „Вземете

Тори и се омитайте оттук, за да мога да подслушам какво си говорят“. Като върколак той

можеше да ги чуе и от кухнята.

– Остави ми малко шоколад – каза Саймън, докато отвеждаше Тори и мен към стълбите.

– Не бива да ядеш...

– Само те дразня – подметна Саймън в отговор. – Хайде, Тори. Да ти намерим една хубава

стая, само за теб.

Както се оказа, Тори искаше да остане при мен. Не че го заяви направо, разбира се. Тя

огледа другите възможности и се заоплаква, че стаите били прашни и че накрая пак ще

трябва да остане при мен. Предложих аз да отида в друга стая. Тя ми заразправя колко хубава

била тази и как трябвало да се науча да защитавам интересите си. Реших, че е време да взема

един душ.

Душът щеше също да ми даде възможност да отмия нетрайната боя от косата си. Когато

избягахме от Лайл Хаус, казаха на баща ми, че съм направила точно това – избягала съм и ме

няма. Той нямаше представа, че ме бяха хванали почти на мига и ме бяха отвели в

лабораторията на групата „Едисън“. Нито знаеше какво представлява групата „Едисън“, нито

какво означава некромант. За него дъщеря му, шизофреничката, бе избягала от групата у

дома си и сега живееше по улиците на Бъфало. Беше предложил и награда за залавянето ми.

Награда от половин милион долара.

Исках да знае, че съм добре. Боже мой, наистина исках. Но леля Лорън заяви, че е по-

безопасно да не научи истината, и Дерек се съгласи. Така че засега аз наистина с всички

сили се мъчех да не мисля колко щеше да се тревожи. Щях да му изпратя съобщение още

щом това станеше възможно. Междувременно, предложената от него награда се превърна в

проблем.

Моята руса коса с ягодов отблясък лесно се забелязваше, още повече че преди да ме

транспортират до Лайл Хаус, аз бях добавила червени кичури. Дерек ми бе купил нетрайна

боя. Черна на цвят. Бях доста бледа за черна боя и сега изглеждах досущ като некромантка:

бяла кожа и смолисточерна коса. Ала за щастие боята лесно се отмиваше. Поне така ми се

струваше.

Тори ме последва по коридора, като ми даваше съвети как да махна боята от косата си и

играеше ролята на първа моя помощничка само две минути след като ме бе нарекла

„чернилка“. През последните дни това не бе чак толкова лошо, щом говорим за Тори. Тя бе

започнала да се придвижва сантиметър по сантиметър по пътя към сближаване с мен, като

се има предвид, че двете с нея би трябвало да сме смъртни врагове.

Но сега беше дружелюбна.

– Не я мий повече от три пъти, иначе косата ти ще заприлича на слама. Видях климатик

някъде тук. Използвай го, за да я издухаш и да улегне.

– В момента сухата коса е за предпочитане пред черната.

Саймън надникна от стаята си.

– Отмивате боята ли?

– Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Той се подвоуми, а изразът на очите му говореше, че се кани да каже нещо, което

всъщност не иска.

– Знам, че не желаеш да е боядисана, но... Е, ако излезем...

– Ще трябва да остана под домашен арест заради черната си коса.

– Не е толкова лошо.

Тори прошепна на шега:

– Саймън намира момичето, излязло сякаш от филм на готическите ужаси, доста секси.

Той я погледна сърдито.

– Не, просто искам да... – хвърли нетърпелив поглед към Тори той, сякаш казваше да се

омете. Но тя остана на мястото си и той се наведе към ухото ми, като сплете пръсти в моите.

– Знам, че искаш да я отмиеш. Ще помоля Андрю да ти намери по-хубав цвят. Не ми пука на

какво прилича косата ти; просто искам да си в безопасност.

– Колко сладко! – каза Тори.

Саймън застана между двете ни с гръб към нея.

– Можеш да попиташ Андрю. Може би се престаравам...

– Не, не се престараваш. Имам нужда от душ, но няма да се опитвам да отмия боята.

– Добре. О, да! Дерек каза, че си искала да вземаш уроци по самозащита без оръжие. Какво

ще кажеш след душа да опитаме?

Всъщност не бях в настроение за уроци, ала той се усмихваше и очевидно гореше от

желание да направи нещо хубаво за мен, след като ми бе забранил да си оправя косата. Не че

имах да върша нещо по-интересно, тъкмо затова казах:

– Може.

– Звучи добре – намеси се Тори. – Да, знам, че не ме каните, но бихме могли и двете да

вземаме уроци. Не,не, не се мъча да застана помежду ви. Разбирам те, Саймън. Според мен

двамата с Клоуи сте най-очарователната двойка на света. Но ще се взирате любовно в очите

си някой друг път. В момента имам нужда от уроци по самозащита. Така че, среща в задния

двор.

Тя се отправи към стълбите и извика:

– Във всеки случай няма дълго да останеш да ни тренираш самичък. Сигурна съм, че Дерек

ще дойде при нас веднага щом свърши с подслушването.

На излизане от банята налетях на Дерек.

– Свърши ли срещата? – попитах.

– Да.

Саймън подаде глава от стаята им и Дерек го повика с ръка в коридора.

– Къде е Тори? – попита той.

– Навън. Чака ни, така че да не се бавим.

– И каква е присъдата? – подкани го Саймън.

– Гуен и Андрю ни вярват. Маргарет подозира, че може да сме разбрали положението

погрешно и да сме си помислили, че Лиз, Брейди и Амбър са били убити. Само Ръсел е на

мнение, че умишлено ги заблуждаваме.

– Мухльо. И до какво...?

Дерек го стрелна с поглед. Саймън затвори уста и подкани с жест Дерек да продължи.

– Включиха конферентната връзка на телефона и се посъветваха с двойка старейшини на

групата, а... – Дерек ме погледна и аз прочетох отговора по начина, по който откъсна очи от

моите. – Искат да позабавят нещата, за да получат повече информация. Щели да изпратят

екип в Бъфало на проучване.

Саймън се намръщи.

– Ами разбира се, поемат по бавния и сигурен път, а в това време Ракел и д-р Фелоус може

да... – и хвърли поглед към мен. – Извинявай.

Останахме около минута на място, за да се успокоим.

Обърнах се към Дерек.

– Какво мислиш да правим?

– Засега ли? Да продължим. – Гласът му бе дрезгав, а тонът безпомощен. – Нищо друго не

можем да сторим. Групата „Едисън“ са по петите ни. Трябва да оставим нещата така.

Заварихме Тори в задния двор. Извиних се за закъснението; момчетата не се извиниха.

Саймън тъкмо започна да ни обяснява някаква хватка и Андрю ни повика.

Ръсел си бе тръгнал.

– Духнал си е на петите – изръмжа Саймън. – За да не ни гледа в очите, когато съобщи на

останалите, че според него ние лъжем.

Гуен също беше изчезнала, ала бе отишла да купи продукти и готова храна за вечеря. Да,

беше станало време за вечеря. Тъй като бяхме станали късно, пропуснахме обяда.

Хранехме се с Андрю, Гуен и Маргарет. Те подготвяха плана твърде оптимистично,

разбира се – тъкмо нахвърляха набързо разузнавателната част и подготвяха спасителната

операция.

– И така, приятели – каза Андрю, – през идните няколко дни вие ще работите на три

фронта. Да си починете добре. Да ни разкажете всичко, което знаете за лабораторията. И да

тренирате.

– Да тренираме ли? – Думите му накараха Тори да скочи и да се изправи. Мен също.

Гуен се усмихна.

– Аха. Затова сме дошли двете с Маргарет.

– А аз ще работя със Саймън – каза Андрю, – макар да съм наясно, че баща ти те тренира

от години.

– Сигурна съм, че може да използва практическите занимания – обади се Тори.

Саймън я перна. Андрю се престори, че не вижда.

– Колкото до Дерек... – каза Андрю.

– Да, знам. За мен няма върколаци, няма треньори.

– Така е, но все пак намерихме един. Томас, полудемон, който живее в Ню Джърси. Може

да си го спомняте от лабораторията. Той беше член на екипа, отговорник на секцията за

върколаци в проекта.

Дали си въобразявах, или Дерек наистина се сепна? Не бих го корила, ако е трепнал.

Дерек живеел в лабораторията преди бащата на Саймън да го прибере в дома си и после

секцията по върколаци била опразнена. Другите трима върколаци вече били убити. Дерек

със сигурност нямаше да се зарадва отново да срещне един от пазачите си.

– Томас напусна лабораторията преди теб главно защото се противопоставяше на начина,

по който бяхте третирани вие, момчета. Ала знае за върколаците повече, отколкото всеки

друг. Баща ти го използваше при отглеждането ти.

Дерек се отпусна.

– Така ли?

– Сега е по работа, но идната седмица се връща. Ако все още не сме се задействали –

което, надявам се, няма да е така – ще имаш с кого да си поговориш и да получиш отговори

на всички въпроси, които се въртят в главата ти.

6

След вечеря Андрю ни предупреди, че в десет лампите се загасят. Дотогава щял да върши

някаква работа, така че сме можели да се забавляваме.

Проблемът се състоеше в това, че ние не желаехме да се забавляваме. Нито да легнем и да

се наспим добре. Искахме живота си обратно – да спрем групата „Едисън“, да освободим

леля Лорън и Рей, да намерим бащата на двете момчета и да съобщя на татко, че съм в

безопасност. Да седнем и да си играем, щеше да бъде мъчение за нас... а тъкмо това ни бе

предложил Андрю, докато в къщата няма никого.

Двете с Тори се запътихме към стаята, когато Гуен се появи в коридора да ни каже

довиждане.

– Мога ли да ти задам няколко въпроса, преди да излезеш? – попита я Тори и бързо

заслиза по стълбите. – Новачка съм в магьосничеството и знам, че утре започваме с уроците,

но ако имаш време да ми отговориш...

Гуен се ухили:

– Винаги. Обикновено са обучавали мен, но с нетърпение очаквам сега аз да уча вас. Ела

във всекидневната стая да си побъбрим.

Прониза ме завист. И аз имах въпроси. Бяха се натрупали с тонове. И кой щеше да ме

обучава? Маргарет, а тя не беше точно типът жена, с която да се шляеш и да си бърбориш. Да

не споменаваме факта, че бе една от онези, които се съмняваха в думите ни.

Качвах се нагоре по стълбите и не забелязах, че момчетата бяха отворили вратата на

стаята си, докато Дерек не протегна ръка и не ме докосна по лакътя.

– Здрасти – казах аз и се насилих да се усмихна.

– Заета ли си? – попита той почти шепнешком.

– Бих искала да съм. Какво е станало?

Дерек хвърли поглед назад към вратата на банята. Под нея се процеждаше светлина. Той

се приближи към мен и шепотът му стана още по-тих.

– Мислех си, ъъъ, ако нямаш работа, може би бихме могли...

Вратата на банята се отвори и Дерек подскочи. Отвътре излезе Саймън.

– Значи откри Клоуи? Добре – каза той. – И така, какво ще правим? Този път няма да

пропусна приключението.

– Всичките ни приключения са случайни – казах аз, – при това с радост бихме пропуснали

повечето от тях.

Вдигнах очи към Дерек.

– Та какво казваше?

– Нищо. Просто че не бива да правим кой знае какво.

– Добре. Но какво ще правим?

– Тази вечер нищо. Или... каквото и да е.

Той се оттегли в стаята си.

Погледнах към Саймън.

– Да, има странен вид. Ще говоря с него. Ще те настигна след минута.

Бях на път към нашата стая, когато се появи Тори. Двете се заговорихме и влязохме,

водехме някакъв неловък разговор, който, за щастие, бе прекъснат, щом Саймън потропа на

вратата.

– Всичко наред ли е? – викна той и започна да отваря вратата.

– Извини ме – каза Тори. – Ще ни дадеш ли поне възможност да ти отговорим?

– Беше предупреждение, а не въпрос. Проявих любезност.

– Да си любезен, означава да почакаш...

Вдигнах ръка. Само така можех да прекратя разправията.

– Намерих нещо – каза Саймън на влизане. Измъкна от джоба си старомоден ключ и ми се

ухили. – Беше залепен за задната стена на скрина за дрехи. Какво мислите? Скрито

съкровище? Таен коридор? Заключена стая, където са затворили лудата стара леля Една?

– Вероятно отключва друг скрин – каза Тори. – Някой, който са изхвърлили преди

петдесет години.

– Трагично е да си роден без въображение. Телетони ли имат за целта? – Той отново се

обърна към мен. – Клоуи, помогни ми с това.

Взех ключа. Беше тежък и ръждив.

– Определено е стар. При това беше скрит. – Вдигнах поглед към него. – Доскуча ти, нали?

– До смърт. Ще започнеш ли да проучваш?

Тори подбели очи.

– Мисля, че ще полегна и ще мечтая да се прибера у дома с деца, които не приемат

търсенето на заключени врати за нещо забавно.

– Хей, нали те предупредих, че сме безинтересни! – каза Саймън. – Колкото по-дълго

време прекарваш с нас, толкова повече те разочароваме. – Той ме погледна. – Идваш ли?

Аз не му отговорих веднага и той попита:

– Не?

В гласа му прозвуча разочарование, но той го сдържа с пресилена усмивка.

– Страхотно. Изморена си...

– Не е това. Просто... трябва да открием самоличността на момчето, което видях, и да

разберем дали има някаква връзка с къщата.

– Какво момче? – попита Тори.

Разказах ѝ за призрака и подчертах:

– Знам, че Дерек ни посъветва да не правим кой знае какво тази вечер, но...

– Но очевидно предупреждението се отнася само за нас, защото точно в този момент

тръгва с желанието да попадне на някакви следи за това момче. Не иска да му се пречкаме.

Заяви, че ще е доста подозрително, ако всички се втурнем да се ровим из къщата.

Значи, Дерек търсеше без мен? Проряза ме... не знам какво, предполагам, че бе

разочарование. После си спомних за онова, което стана в коридора. Дали не се е канил да

покани и мен? Разочарованието ми нарасна.

– Ами уроците по самозащита? – поинтересува се Тори.

– Да, предполагам... – отвърна Саймън. – Все пак е нещо.

– Всъщност трябва да направя и друго – казах. – Вие вървете.

Те ме погледнаха така, сякаш им предложих да поплуват с акули. Всъщност аналогията не

бе лоша. Саймън и Тори се обучават заедно на самоотбрана, а това неминуемо щеше да

свърши с кръвопролитие.

– Какво имаше предвид? – попита Саймън.

– Просто... леля ми... Онова, което видях снощи... Бих искала да...

– Да се опиташ да я призовеш? – завърши мисълта ми Тори. – Да разбереш дали е мъртва,

нали?

Саймън ѝ хвърли остър поглед, задето е такава тъпачка, но аз кимнах.

– Така е. И Лиз. Искам да се помъча да се свържа с Лиз. Ще ни помогне да открием

някакви следи. Проблемът е, че ако започна да призовавам, може да повикам и другото

момче.

– Ето защо не бива да го правиш сама – заяви Саймън. – Ще остана с теб.

– И аз – присъедини се Тори. – Ако призовеш момчето демон, може би ще го накарам да

говори.

Тя протегна ръка. От пръстите ѝ излезе кълбо енергия и се завихри във въздуха.

– Добре – казах аз.

7

Призоваването не е и наполовината толкова интересно, колкото го представят във

филмите. В основни линии върша точно обратното на това, което правя, когато искам да

прогоня някой призрак. Затварям очи и си представям как вместо да го блъскам назад, аз го

издърпвам навън.

В идеалния случай, притежавах нещо, което принадлежеше на мъртвите. Носех суитчъра

на Лиз преди майката на Тори да го конфискува. Но нямах нищо принадлежащо на леля ми.

Така че единственият начин да свърша работата си, бе да ги уловя, в случай че кръжат

наоколо и чакат да се свържа с тях.

Подозирах, че един дух наистина кръжи около мен – мухльото от тази сутрин. Усетих

непреодолимо желание да го разпитам по-нататък, в главата ми се появи глас –

подозрително напомнящ гласа на Дерек – и ме предупреди да не го правя. Преди го нямаше,

ето защо го пренебрегнах и го разкарах. И така, докато седях на пода в нашата стая, имах

грижата да си представям ясно леля ми и Лиз, като виках във въображението си ту едната, ту

другата.

Надявах се да не видя леля ми, но пък много исках да се свържа с Лиз, бившата ми

съквартирантка в Лайл Хаус. Убиха я в нощта на моето пристигане. Отне време да повярва,

че е мъртва, ала щом го разбра, тя отказа да отиде в другия свят. Остана в нашия да ми

помага.

Един дух може да бъде не само идеален шпионин. Лиз беше от същия вид полудемони,

към който принадлежеше и момчето от сутринта – владееше телекинезата, което

означаваше, че е полтъргайст. Така че, да, Лиз щеше да ми е много полезна в момента; нещо

повече – аз просто исках да я видя, да се уверя, че е добре.

– Това колие трябваше да те предпазва, с него не биваше да виждаш духове, нали? –

попита Тори след няколкото минути, през които нито един дух не се отзова на

призоваването ни.

Саймън отвори уста да ѝ се скара, задето се намеси, ала аз го прекъснах.

– Очевидно все още ги виждам – отвърнах. – Или колието е изгубило силата си, или без

него нещата биха се влошили още повече, а това, сигурна съм, няма как да не изпитам най-

накрая. Искам да кажа на Маргарет за това.

– Добре, но ако огърлицата прогонва духовете, Лиз няма да се появи.

В думите

имаше логика. И все пак... пръстите ми се заиграха с колието. Ако в него

имаше още сила, какво друго би могло да отблъсква? Нещо по-лошо от момчето полудемон?

– Защо не го свалиш? – започна Тори.

– Защото тя... – озъби се Саймън, но бързо се овладя. – Нека да го носи, но да опита още

малко. Тези неща отнемат време, пък и ние не сме се разбързали. Ако ти е скучно, в стаята

ни няма никого.

Тори сякаш искаше да му го върне, ала не можеше – не и когато той говореше разумно.

– Добре ми е – отвърна тя и продължи с викането на духове.

Тъй като всъщност исках да видя тъкмо Лиз, съсредоточих се върху нейния образ, като

само от време на време се обръщах към леля ми с надеждата, че няма да ми отговори.

Накрая, когато и Лиз не се отзова на повикванията ми, заех се по-сериозно с леля Лорън.

Ако исках да се убедя, че е още сред живите, трябваше да съм сигурна, че съм използвала

всичките си сили, за да я призова.

– Недей – прошепна Тори.

Мигом отворих очи.

– Какво недей?

Тя се намръщи.

– Ти каза: „Недей“ – подсказах ѝ аз.

– Хм, не, не съм си отваряла устата.

– Тя говори истината – обади се Саймън. – Сигурно чуваш някой дух.

Затворих очи и се съсредоточих върху Лиз.

– Недей – прошепна слабият женски глас. – Моля те, миличка.

Нещо ме сви под лъжичката. Това не беше Лиз. Но пък и леля Лорън не ме наричаше така.

Или греша? Не бях убедена.

– Който и да си ти, ако си тук, моля те да се появиш.

Нищо.

– Амулетът – прошепна Тори. – Щом не може да се промъкне, значи той я спира.

Протегнах ръка към колието си.

– Не! – прошепна гласът. – Опасно е.

– Не искаш ли да го сваля?

Никакъв отговор. Ръцете ми се тресяха толкова силно, че амулетът подскачаше на шията

ми.

– Продължавай – настоя Саймън. – Точно на мястото сме. Ако нещо стане, веднага ще ти

го окача.

Започнах да го вдигам към главата си.

– Не! Моля те, миличка. Много е опасно. Не тук. Той ще дойде.

– Кой ще дойде?

Мълчание. После ми се стори, че чувам шепота

, ала бе твърде слаб, за да разбера

смисъла.

– Опитва се да ме предупреди за нещо, но не я чувам добре – казах.

Саймън ми направи знак с ръка да сваля огърлицата. Аз я повдигнах над главата си...

– Какво, по дяволите, правиш? – изръмжа един глас.

В стаята нахлу Дерек и дръпна амулета на мястото му.

– Призоваваш духове без амулета си? Полудя ли? Сутринта някакъв дух те примами на

покрива, можеше дори да те убие.

Саймън се изправи на крака.

– По-кротко, става ли? Опитвахме се да се свържем с Лиз. После някакъв дух искаше да

предупреди Клоуи за нещо, ала тя не можеше да я чуе добре, ето защо предложихме да си

свали огърлицата и да види дали това ще ѝ помогне да материализира духовете.

Дерек продължаваше да се чумери по своя си характерен начин.

– Това не означава, че е трябвало да се вслуша в предложението ти. Тя знае най-добре.

– Не, но в предложението имаше логика – отвърнах. – Бях много внимателна. Ако бе

поспрял, за да гледаш, вместо да ни нареждаш, щеше да видиш какво става.

Дерек продължаваше да гледа сърдито, като се изправи настръхнал срещу мен. Никой не

може да се изправя насреща ти така, както го прави Дерек, но аз вече имах достатъчно опит,

за да устоя.

– Няма да сваля огърлицата си – заявих аз, – но ще опитам още веднъж. Ако тя е все още

тук, може и да я махна.

– Чий е духът?

– Аз... аз... аз... – запънах се, дъхът ми излизаше на пресекулки. – Може би е леля ми. Аз...

аз... не мисля така, но... трябва да опитам пак.

Гневът му сякаш започна да се укротява. Той прокара пръсти през косата си, въздъхна,

после кимна с глава.

– Добре. Наистина трябва. Ако се върне и ти даде да разбереш, че иска да те предупреди за

нещо, тогава... ще видим какво ще направим с огърлицата.

Бих могла да заявя, че това ще реша аз, но той вече се бе успокоил и аз не бих искала да го

ядосам отново.

Така че опитах да повикам духа още веднъж. Нямах късмет.

– Не поиска да я призова тук – казах.

– Така ли? Може би защото може да се появи онзи мухльо, полудемона. – Дерек направи

пауза, после потуши сарказма в тона си. – Утре ще излезем на разходка, ще се отдалечим от

къщата и пак ще опитаме.

– Ще дойда – каза Тори. – А ако идиотът се появи?

Тя вдигна пръсти. Появи се кълбо енергия, което се замята от един пръст на друг. Тя се

ухили и метна ръка, сякаш хвърляше топка за софтбол. Кълбото се удари в стената и избухна

в искри, като опърли избелелите тапети.

– Хоп! – възкликна тя.

Дерек се извъртя към нея.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

– Перча се. Не знаех, че мога да върша и такива неща.

Той отиде и избърса стената. Но следите останаха.

– Никой няма да ги забележи – каза Тори. – А ако ги видят, със сигурност няма да ги

свържат с моите способности.

– Не ми пука. Някой можеше да те види.

– И ще загазя, задето съм замърсила тапетите. Ще оцелея.

– Не разбираш, нали? Не можем да вършим такива неща. И без друго вече са притеснени

от силата, която притежаваме.

– Трябва да паднем една идея по-надолу, в противен случай така ще ги изнервим, че може

да решат, че наистина трябва да ни държат затворени в някоя лаборатория.

– Е, това вече отива твърде далеч – обади се Саймън.

Когато Дерек се обърна към него, той вдигна ръце и снижи глас.

– Виж, знам защо се страхуваш...

– Не се страхувам.

– Добре де, просто... И аз мисля, че трябва да внимаваме, но те вече знаят за

експериментите. Не очакват да видят в нас обикновени хора със свръхнормални

способности. Да, вероятно няма да започнеш да хвърляш мебели наоколо и Тори ще трябва

да престане с енергийните кълба, но по принцип... ами...

– Трябва да знаят – заяви Тори. – Щом ще ги убеждаваме, че групата „Едисън“ е объркала

нещо с нас, трябва да имат доказателства. Трябва да знаят, че мога да върша подобни неща.

Трябва да знаят също, че можеш да запратиш дивана в другия край на стаята. Наложително е

да знаят, че Клоуи може да вдигне мъртвец от гроба му.

– Не.

Никой не отговори и Дерек ни изгледа един по един, после спря сърдития си поглед върху

мен.

– Твърдо не.

– Хм, аз не съм казала нито дума – отбелязах.

– Говоря от името на всички ни, трябва да поукротим силата си. Не бива да им даваме

повод... – Той рязко вдигна поглед. – Андрю е наблизо.

Хвърли един последен поглед на обгорелия тапет и тихо ни изведе от спалнята.

Андрю настоя да си лягаме и Саймън излезе да си премери кръвната захар за през нощта.

Аз слязох да си взема вода и тъкмо изваждах чашата от долапа, когато Андрю влезе в

кухнята.

– Саймън ми каза, че имаш проблем със заспиването, така че ще ти дам нещо – и той

изсипа малко хапче в дланта ми. – Това е половин доза от домашното приспивателно. Не

настоявам да го изпиеш. Няма и да попитам дали си го изпила. Сигурен съм, че в Лайл Хаус

имаш достатъчно приспивателни таблетки. Просто си мисля колко е важно за теб да си

починеш добре през нощта. Ако решиш да го вземеш, в хладилника има вода.

И излезе. Втренчих поглед в хапчето. Да го изпия, означаваше все едно да се отметна от

ангажиментите си. Трябваше да се науча да се държа с призраците както трябва, защото те

нямаше да си отидат толкова бързо. Но той беше прав – имах нужда да се наспя. Като си

почина довечера, утре ще възприемам по-добре. И все пак...

– Изпий хапчето.

Подскочих. Дерек се приближи до шубера и грабна две ябълки от фруктиерата.

– Имаш нужда да си отспиш. Издръжливостта ти няма да направи впечатление на никого.

Глупаво е.

Ах, Дерек. Винаги тъй обнадеждаващ.

– Ами ти? – попитах. – Нали си мислеше, че времето ти за Промяна отново приближава?

– Не и тази нощ. Но ако стане, аз ще... – Той вдигна рамене и захапа едната ябълка.

– Дойде да ме прибереш ли?

– Аха – измърмори той през пълна уста.

Напълних чашата си от каната в хладилника.

– И така, какво ще кажеш за...

Спрях насред изречението си, когато разбрах, че говоря сама на себе си и вратата на

кухнята се затръшна.

8

Изпих хапчето и тутакси заспах. Когато се събудих, чувствах се наистина освежена, но в

стаята беше тъмно. Снощи, както винаги, бях вдигнала щорите. Сигурно Тори ги бе

смъкнала. Прозях се, изтърколих се, за да погледна часовника...

3,46 сутринта.

Простенах, опитах се да заспя отново и наистина успях, но се събудих от нечий плач.

Седнах в леглото и се огледах. Часовникът показваше 5,28.

Щом чух подсмърчане отдясно, аз погледнах към Тори, която се бе свила на леглото си.

Нима плачеше насън? Тя измърмори нещо и продължи да хърка, но аз все чувах тихия хленч

на сдържан плач. Взрях се в нея. Тя бе дълбоко заспала.

Долових и друго подсмърчане, което завършваше с пъшкане и определено идваше от

леглото на Тори. Прекатурих се и се приближих към нея. Страните

бяха сухи. Дори

докоснах едната, за да се уверя.

Ниско и продължително скимтене накара косата ми да настръхне. Идваше изпод леглото.

Наметнах се.

„Хм, какво, мислиш, има там отдолу? Вампир?“

Ами да, чудовище под леглото – ужасно клише... което изобщо не означаваше, че ще

проверя какво има там в действителност.

„Мислех, че отсега нататък ще устояваш на духовете?“

Може би утре... за предпочитане през деня.

Вътрешният ми глас изпусна дълбока, извисяваща се нагоре въздишка.

„Добре знаеш кой е там. Същият мухльо; втора строфа. Мъчи се да те подведе с плач. Сега

вече не можеш да си легнеш, защото той може да те удуши с възглавницата.“

Виж ти! Благодаря. Това ще ми помогне да заспя.

„Вдигни щорите. Най-много да събудиш Тори. Така ѝ се пада, щом ги е спуснала.“

И наистина. Когато отивах към прозорците, забелязах тъмно овално петно до леглото на

Тори. Фигури. Едно захвърлено чердже в стаята и тя го е издърпала в своята половина.

Вдигнах щорите до половината и долових слабо движение. Нещо капеше откъм леглото на

Тори, ала не се чуваше шум от падащи капки – сигурно попиваха в килима.

Отново дръпнах щорите, лунната светлина бликна през прозореца и освети...

Изпуснах въженцето от пръстите си и то с плющене се замята. Препънах се в нощното

шкафче. Часовникът се разби на пода.

Тъмното овално петно до леглото на Тори не беше никаква черга; бе локва кръв. Погледът

ми се вдигна към пропитите с кръв чаршафи, по-нагоре към...

Тялото на леглото бе цялото окървавено, главата бе разбита, лицето представляваше

кървава...

Откъснах поглед оттам, повдигаше ми се, захленчих името на Тори. После видях

останалата част на тялото: по него течеше кръв, но беше цяло. Беше облечено с долната част

на пижама, гръдният кош беше гол и нямаше никакво съмнение, че това беше мъж. Момче,

може би на тринайсет или четиринайсет години, с тъмноруса коса, изпръскана с кръв и с...

Храната се надигна от стомаха ми. Силно запремигах и момчето изчезна. На неговото

място лежеше Тори, която все още спеше дълбоко и дори похъркваше. Отправих поглед към

пода. Беше гол. Нямаше кръв. Нямаше и чердже.

Взирах се в празното място на пода и си спомних за капещата кръв. Никакъв звук.

Призрачен спомен като момичето на автобусната спирка и човекът във фабриката. Ужасна

смърт, която се повтаряше до безкрай като в ням филм.

„Значи, не може да те нарани, така ли?“

Не, не можеше да ме нарани. Можеше само да ме уплаши. Щеше да се запечати в мозъка

ми завинаги. Но не можеше да ме нарани физически.

В мига, в който си легнах отново, хлипането се поднови. Последва нещо, което приличаше

на смях. Изправих се в леглото, ала в стаята бе тихо. Огледах се. Чу се друг шум, този път

нещо между хлипане и смях.

Би могло да бъде повторение на сцената със смъртта, ала аз всъщност не притежавах

саундтрака

. Не бих отхвърлила и идеята, че момчето полудемон е режисирал краткия

сценарий. Ако не бях ошашавена от фокусите на този полтъргайст, вероятно и една

страховита сцена на нечия смърт щеше да свърши работа. Понечих пак да си легна, но

размислих. По-рано същата вечер Дерек бе преувеличил до известна степен, за да ме накара

да бъда по-издръжлива, да решавам по-самостоятелно. Вече бях позволила на онзи дух да ме

изиграе като първа глупачка. Нямаше да го позволя отново. Станах и се запътих към стаята

на момчетата.

Спрях пред открехнатата им врата. Чувах похъркването на Саймън. Както винаги, Дерек

спеше безшумно. Вдигнах малко шум в коридора – кашлях и тропах с крака по пода. Сякаш

бях дете, което хвърля камъчета в прозореца на някой приятел, за да го накара да излезе, за

да си поиграем. Никакъв отговор.

Внимателно бутнах вратата и я отворих още десетина сантиметра; зачаках. Да се вмъкна в

момчешката спалня, докато и двамата спят... е, не бе нещо, което ми се искаше да направя,

още повече като знаех, че Дерек спи по шорти.

Продължих да кашлям и да пристъпвам от място на място. Дерек все още не се събуждаше

и аз надникнах вътре. Саймън лежеше на леглото, което е най-близо до вратата, омотал

чаршафите около тялото си. Леглото на Дерек беше празно.

Проверих в банята, но вратата бе отворена, а вътре беше тъмно. Сетих се за покрива, ала

след случилото се онази нощ оставих покрива за най-накрая. Тогава на долния етаж?

Първата възможна спирка? Разбира се, кухнята. Намерих празна чашата за мляко, както и

чиния с трохи, прилежно поставена вътре в мивката.

Докато минавах през стаите на първия етаж, не отлепвах поглед от коридора, водещ към

задната врата. Беше ми обещал да ме повика, щом излезе навън за Промяната, нали така?

Нима е излязъл самичък? Заболя ме.

И какво, ако го е направил? Това си беше негово право. Нямал е нужда от моята помощ.

Освен факта, че ценеше присъствието ми по време на този процес, а на мен ми харесваше да

съм там, в случай че поиска да направя нещо за него.

Отидох до задната врата. Със сигурност бе отключена. Потиснах новата болка, причинена

ми от новото разочарование, и я отворих. Зад къщата имаше малък двор, заобиколен от гора.

Слънцето изгряваше иззад дърветата. Прекрачих прага и се огледах.

– Дерек? – повиках го аз.

Никакъв отговор.

Направих още няколко крачки и извиках малко по-високо:

– Дерек! Навън ли си?

В гората изпука съчка. Представих си Дерек по средата на Промяната в невъзможност да

отговори и бързо тръгнах натам. Шумът утихна и аз се спрях в края на пътеката, която

отвеждаше навътре в гората, вглеждах се в горската тъмнина и се ослушвах. Още едно

изпукване. Нещо, напомнящо стенание.

– Дерек? Аз съм.

Навлязох в гората. Само след няколко крачки утринната светлина угасна и аз се озовах в

пълен мрак.

Подскочих, когато той зави надолу по пътеката. Не ми беше нужна силната светлина на

деня, за да видя изражението на лицето му. Дори лицето му нямах нужда да виждам, за да

проумея, че той е в беда, можех да го разбера по положението на раменете му и по дългите

подскоци, с които се приближаваше към мен.

– Аз... – започнах.

– Какво, по дяволите, правиш, Клоуи? Казах ти, че ще дойдем тук по-късно, за да се

опитаме да контактуваме с призрака. Ключова дума? „Ние“. Ако си тук...

Вдигнах ръце.

– Добре де, хвана ме. Измъкнах се самичка с надеждата да не ме забележат. Ето защо те

виках по име.

Това го накара да млъкне.

Аз продължих:

– Имах ранна среща в стаята си и си помислих, че след вчерашната случка ще е по-добре

да имам и поддръжник. Тори и Саймън спят, но ти си накрак, затова потърсих теб.

– О!

Той изтри устата си с ръка и измърмори нещо като извинение.

– Започна ли Промяната? – попитах.

– Хм? Не. Ако бе започнала, щях да дойда да те взема.

– През тези дни най-добре би било да не се разделяме. И за двамата ни ще е по-добре.

Върнах се обратно в двора. Дерек ме последва. Пътеката беше тясна, но той вървеше до

мен, и то тъй близо, че на няколко пъти ръката му се опря в лакътя ми, накрая той

измърмори нещо и изостана, като ме пропусна пред себе си.

– И така, какво правеше? – попитах аз. – Излезе на сутрешен поход?

– Оглеждах наоколо. Просто... не можех да си намеря място.

Обърнах се да го погледна и забелязах колко е изопнато лицето му, как погледът му се

мяташе от една страна на друга. В него се четеше повече тревога, отколкото просто

безпокойство. Излязох от гората, влязох в двора и се обърнах с лице към него.

– Какво те безпокои?

– Нищо.

Малка пауза, последвана от:

– Така е. Не можах да заспя, затова се качих на покрива и ми се стори, че забелязах нещо

долу. Светлинка в гората. Но не успях да открия нищо.

Той отново фиксира гората с очи, забарабани по бедрото си, сякаш гореше от желание да

се върне отново там.

– Искаш да продължиш ли? – попитах.

– Да, може би.

– Тогава те оставям – рекох и се отправих към вратата.

– Не – бързо изрече той и протегна ръка към моята, ала се спря, преди да ме докосне. –

Искам да кажа, че ако си уморена, да. Но не си длъжна да го направиш.

– Добре.

Той кимна с глава. И останахме там. След миг той вече разтриваше тила си и разкършваше

рамене.

– Нали, ъъъ, спомена нещо за дух?

– Така е. – Разказах му какво се бе случило.

– Добре ли си? – попита той, щом приключих.

– Духовете са наоколо, но иначе, да, добре съм.

Той продължаваше да ме гледа, сякаш не ми вярваше, и аз побързах да попитам:

– Откри ли нещо миналата нощ, когато претърсваше къщата?

Той поклати глава.

– Опитах се да вляза в мазето, но беше заключено. Някъде трябва да има ключ.

– Старомодна брава, която се отваря със старомоден ключ?

– Да, откъде...

– Двамата със Саймън трябва да общувате по-добре. Той вече го намери. Така де, намери

един ключ. Трябва да видим дали става, преди всички да са се събудили.

Бяхме почти до задната врата, когато тя се отвори. Андрю надникна навън и се намръщи.

Не каза нищо, ала погледът, който ни отправи, приличаше много на онзи, с който ни

изгледаха служителите в Лайл Хаус, когато ни зърнаха как двамата с Дерек се измъкваме

заедно от малкото таванче. Но Андрю ни гледаше с още по-голяма несигурност, сякаш не

вярваше на очите си. Като се има предвид, че ни беше видял да се държим за ръце със

Саймън онази вечер, не го обвинявах.

Последния път, когато ни заловиха заедно с Дерек, аз започнах да мънкам някакви

извинения. Дерек мълчеше и това ужасно ме подразни. Но той имаше право – извиненията

ми само затвърдиха мнението, че сме сторили нещо, което се нуждае от извинения. Андрю

не ни бе хванал да се прегръщаме, нито да се държим за ръце, нито дори да излизаме от

гората. Стояхме в двора посред бял ден, вървяхме и разговаряхме. Нищо лошо. Защо тогава

продължаваше да се взира в нас, сякаш очакваше обяснение?

– Навън става все по-топло – казах. – Днес може дори да се появи слънце.

Беше много зряла реплика, общоприета при разговор. Дерек дори избоботи:

– Надявам се.

Андрю не промени изражението на лицето си.

– Другите станаха ли? – попитах аз. – Спяха като мъртви, когато излязохме.

– Още не. Тъкмо се канех да приготвя закуската, когато забелязах, че задната врата е

отворена.

– Реших, че не бива да я затваряме – отговорих аз. – Вероятно щяхте да се чудите къде ли

сме отишли, нали така?

Той кимна и ни махна с ръка, почака да влезем, после се обърна и погледна към гората,

намръщи се, след това затвори вратата и сложи резето.

Дерек се качи, за да си вземе душ. Щях да погледна как е Тори, ала Андрю ме помоли да

помогна в кухнята и да подредя масата, докато той запържи бекона.

– Ти пишеш, затова предполагам, че обичаш да четеш – забеляза той. – Кои са любимите

ти автори?

Изредих няколко имена.

Той се засмя.

– Саймън имаше право. Никое момиче от обществото няма да те покани. Имам нещо,

което може да ти хареса – много екшън и приключения. Още е на ръкопис, но ако искаш да

погледнеш, ще ти услужа с лаптопа си. Любопитна ми е оценката ти – и ми се ухили през

рамо, – ако нямаш нищо против да го поставиш пред публика.

– Не, би било страхотно. За какво се разказва?

Той наистина бе направил така, че да звучи привлекателно, и ние продължихме да си

говорим за книги още известно време. После ме попита как предпочитам яйцата и когато ги

чупеше, попита:

– Какво знаеш за върколаците, Клоуи?

– Само онова, което ми е казвал Дерек.

– Е, и аз не съм голям специалист. Но преди години Томас ми каза, че има нещо, което

никога не бива да забравяш във връзка с тях. Може да изглеждат като теб и мен, но са

различни. Те са само наполовина хора.

Настръхнах. Бях се наслушала на подобни глупости в лабораторията.

– И наполовина чудовища? – попитах с хладен глас.

– Не, наполовина вълци.

Отпуснах се.

– Бащата на Дерек му го е обяснил.

– Сигурен съм, че Кит го е направил, но... За Кит Дерек е негов син, също като Саймън.

Има неща, които родителите излъскват, преди да ги представят на децата си. Това, че е

наполовина вълк, не го прави съвсем малко по-различен от нас. Половината от него

представлява животно, ръководено от инстинктите. А някои инстинкти... – Той се прокашля.

– Дерек изглежда много привързан към теб, Клоуи.

– Привързан ли? – Не успях да скрия смеха си. – Той, разбира се, чувства известна

отговорност за мен. Като да е наполовина вълк, както каза преди малко. Временно съм част

от неговата глутница и той, ще не ще, трябва да внимава за мен. Чувства се задължен – това

може би е инстинкт.

В първия миг Андрю замълча и започна да чупи яйцата.

– Искаш ли да препека филийките? – попитах. – Мога да...

– Когато групата „Едисън“ за първи път планира проекта „Генезис“, д-р Давидоф искаше

да включи върколаци и вампири.

– Ввампири ли?

И вампири ли имало? Не бях спряла още да си мисля за върколаците, а сега и вампири.

– Другите гласуваха против тази точка, но той все пак успя да включи и върколаците. Ние

объркахме нещата, които не познавахме – с всички вас, но най-вече с върколаците.

Той ми подаде хляба и посочи към тостера.

– Върколаците и вампирите са различни от останалите видове хора със свръхестествени

способности. Срещат се много по-рядко и ние ги смятаме – както се смятат и самите те – за

отделна категория. В нашата група или в групата „Едисън“ няма да намериш нито един

върколак или вампир. Кабалите няма да ги приемат. Нашите специални болници няма да ги

лекуват. Знам, че звучи като сегрегация, но и от двете страни е така. Нашите лекари не знаят

достатъчно за върколаците, за да ги лекуват. А и върколакът няма да дойде при нашите

лекари, за да го лекуват заедно с останалите. Ние сме им точно толкова чужди, колкото и те

на нас. Това не означава, че не са наред. Те просто се чувстват по-добре и по-щастливи сред

собствената си раса.

Поклатих глава.

– Дерек е щастлив и с нас.

– Дерек е добро момче, Клоуи. Винаги е бил добър. Отговорен, зрял... Кит се шегуваше, че

ще дойде време, когато ще е по-доволен да има десетина момчета като Дерек, отколкото

едно като Саймън. Но в момента вълкът излиза на преден план и той се бори с това. Винаги

съм казвал на Кит... – Той въздъхна и поклати глава. – Това, което искам да подчертая, е, че

на мен ми е ясно: Дерек изглежда досущ като нормално дете.

Нормално ли? Стана ми смешно. И през ум не ми минава, че някой би взел Дерек за

нормално дете.

– Но не бива да забравяш, че всъщност е различен. Трябва да внимаваш.

Беше ми омръзнало да слушам колко опасен е Дерек. Различен да, но повече от десетина

момчета, които познавах от училище, момчета, които изпъкваха сред останалите, не се

държаха като другите и следваха свои собствени правила. Дерек можеше и да е опасен с

нечовешката си сила. Но как би могъл да е по-лош от Тори с нейните неконтролирани

магии? В досието беше вписано, че е искала да ме нарани, ала никой друг освен момчетата

не ме предупреди да се пазя от нея.

За разлика от Тори, Дерек се мъчеше да контролира силата си. Но никой не му го

признаваше. Те не виждаха истинския Дерек. Виждаха единствено върколака в него.

9

Гуен пристигна за тренировките след закуска, а Маргарет щеше да се появи всеки миг.

Двамата със Саймън бяхме в коридора, когато Гуен се шмугна при нас с мобилен телефон в

ръка.

– С вас ли е Тори, деца? – попита тя.

– Мисля, че още спи – отвърнах. – Не пожела да закуси. Ще отида да...

– Всичко е наред. Току-що получих обаждане от службата. Един колега излязъл в отпуск

по болест и аз трябва да го заместя. Кажете на Тори, че ще се върна към четири час à. – Тя се

накани да тръгва, но се спря и се обърна към Саймън. – Вчера, когато Андрю каза, че съм

вещица, ти се изненада. Не можа ли да познаеш?

– Ъъ...не.

– Страхотно. Мисля, че тук модификацията е проработила.

– Ъъ?

Тя се усмихна и ни махна с ръка да отидем в кабинета, потъна в огромното кресло, събу с

крак обувките си и мушна обутите си с чорапи крака под себе си, като очевидно не бързаше

да отиде на работа.

– Още като те вѝдя, мога да позная, че си магьосник. Предадено ми е по наследство.

Магьосниците могат да разпознаят вещиците и обратно. Андрю каза, че искали да премахнат

тази ви черта и затова си щипнали от гените ви.

– Защо?

– Политическата коректност предизвиквала остра психоза. Казват, че вещици и

магьосници я развиват като защитен механизъм. – Тя се ухили. – Опознай врага си.

– Врага си ли? – попитах аз.

Тя хвърли поглед към Саймън.

– Какво си чувал за вещиците?

– Хм, не много.

– О, не бъди вежлив. Чувал си, че сме по-низши като заклинатели, нали така? И ние

чуваме същото за магьосниците. Доста глупаво съперничество, което датира от времето на

Инквизицията. И двата вида са добри заклинатели, специализирали в различни области.

Както и да е, Андрю казва, че групата „Едисън“ имала идея, ако унищожат този наш

вътрешен радар, ние просто да изчезнем.

Тя подбели сините си очи.

– Лично аз смятам, че направиха голяма грешка. Това признаване служи на една идеална

еволюционна цел – да предотврати случайната кръстоска.

– Между вещици и магьосници? – попитах.

– Точно така. Смесването е хаотично и... – тя спря и се изчерви. – Достатъчно с моите

подигравки. Работата ме зове, колкото и да ми се иска да пренебрегна повикването.

Тя тръгна да става, после спря.

– Обичате ли пица, деца?

– Разбира се.

Попита ни какво искаме.

– Ще донеса и десерт. – Хвърли поглед към Саймън. – Можеш ли да изядеш един десерт?

– Мога да си хапна от всичко, което донесеш.

– Добре. – Тя понижи глас. – Ще ви донеса каквото искате, деца. Само ми кажете. Тук не е

дом, обитаван от щастливи младежи; може да ви е криво, може да се тревожиш за баща си,

Саймън, а ти за леля си, Клоуи. Истински се надявам... – още един поглед, гласът се снижава

с още една идея, – че ще се появят. Андрю ще ги тласне в правилната посока, а аз ще направя

всичко, което е по силите ми, за да помогна.

Поблагодарихме

. Тя ни попита какви списания четем, за да ни ги купи. После Андрю

повика Саймън – време за урок. Саймън каза на Гуен, че обича комикси, каквито и да са, и

отлетя. Помолих я да ми вземе „Ентъртейнмънт Уикли“, защото смятах, че лесно ще го

намери.

Преди да излезе, я попитах:

– Онова, което каза за кръстоската между вещица и магьосник – опасно ли е?

– Искаш да кажеш...

– Познавам един човек, който може да е кръстоска и от двете.

Тя се усмихна.

– Нещо ми подсказва, че и двете имаме предвид една и съща личност, но нито ти, нито аз

желаем да изречем името му на глас, в случай че другата не го знае. Не е ли наречен на

името на покойна вече кралица?

Кимнах с глава и Гуен въздъхна с малко преувеличено облекчение.

– Андрю не бе убеден, че всички го знаете, а аз не исках да разнасям клюки.

Опитах се да ѝ кажа, че Тори не знае, ала тя тръгна.

– Да, смесената кръв поражда някои предизвикателства. Добавя допълнителен тласък за

действие, а вие, деца, съдейки по чутото, съвсем не се нуждаете от това. Ала според

членовете на групата нито Даян, нито Кит са били особено силни по заклинанията, така че...

– Кит ли? Бащата на Саймън?

Вторачихме се една в друга. Устните на Гуен се бяха извили в беззвучна ругатня, тя

премигна.

– Мисля, че сега разнесох клюката. Типично – каза и с кръшен смях погледна мобилния си

телефон. – Вероятно не е вярно. Дори това, че баща е бил магьосник, също би могло да не

е вярно. Не мога да го знам – никога не съм работила за групата „Едисън“ и не познавам

нито Кит, нито Даян. Както и да е, с магьосническа кръв или не, убедена съм, че Тори ще е

добре. Ще ѝ кажа...

– Не! Тя не знае за слуховете. Не е чувала и един. Аз просто подочух в лабораторията, че

баща ѝ е магьосник.

– Добре тогава, няма да ѝ кажа. И ти не бива да го правиш.

Дали Кит Бей беше бащата на Тори? Не би могъл да бъде. Кит Бей беше кореец, което ясно

си личеше при Саймън. Но не и при Тори.

Наистина генетиката си правеше странни шеги – като например тъмнорусата коса на

Саймън. Но ако Даян Енрайт е забременяла нарочно с дете на магьосник – както твърдеше

полудемонът, – да избере Кит Бей бе като да избереш рижав баща, когато нито ти, нито

съпругът ти сте червенокоси. Добра възможност бащата на Тори да разбере, че бебето не е от

него.

Така че, не, Тори и Саймън нямаха един и същи баща. Но ако всички мислеха, че имат,

Тори и Саймън биха могли да го подочуят отнякъде, а никой нямаше нужда от подобно

усложнение.

10

Малко след като Гуен тръгна, пристигна Маргарет. Когато слезе и чу, че Маргарет ме

извежда навън за урока, Тори реши да се присъедини към нас. Колкото и да го криеше, знаех,

че тя бе също толкова обезпокоена и смутена, колкото и ние. Последното, което желаеше, бе

да прекара сутринта в стаята ни. Саймън и Дерек със сигурност нямаше да я поканят да

вършат заедно нещо, каквото и да е то.

Маргарет се поколеба, но аз казах, че ще ми е по-спокойно, ако Тори също е с нас. Пълни

глупости, но нямаше как. Не само Дерек притежаваше силни инстинкти. Аз изпитвам

непреодолим подтик да бъда в помощ на някого и обикновено накрая съжалявам. Можех

само да се надявам, че този път няма да е така.

Преди да излезем, Андрю даде на Маргарет куп съвети как се бяга с половин милион

долара в чантата. Беше от ясно по-ясно, че не искаше изобщо да излизаме навън, но

Маргарет настоя. Бях далеч от Бъфало, каза тя, а с черната си коса аз изобщо не приличам на

момичето от обявата. При това, коя жертва на отвличане би обикаляла и района, придружена

от жена, която би могла да мине за нейна баба?

И излязохме. Колата на Маргарет бе луксозен европейски модел като автомобилите, които

баща ми наемаше винаги и това ме накара да се замисля за него. Двамата с татко никога не

сме били наистина близки. Аз бях маминото детенце и след смъртта на майка ми, ами да,

пак опряхме до инстинкта. Някои хора имат родителски инстинкт, други не. Татко не бе от

първите, макар че правеше всичко по силите си.

Той пътуваше много, което не помагаше на близостта ни. Въпреки всичко обаче беше го

грижа за мен. Повече, отколкото осъзнавах тогава. След душевното ми разстройство той

долетя от Берлин и стоя до леглото ми, докато отидох в Лайл Хаус. Върна се едва когато си

помисли, че съм в безопасност под грижите на леля Лорън.

– Да поговорим за некромантията – обади се от задната седалка Тори. – Клоуи няма много

познания за нея.

Тя ми направи знак да задам въпросите си. Бях мечтала да срещна друг некромант и ето че

сега той бе пред мен, а аз не съм попитала още нищо. Тревогата за татко нямаше да ми

помогне тук.

Започнах, като попитах Маргарет как се реактивират духовете – явление, което бях

наблюдавала. Остатъчни сили, така ги нарече тя, ала не ми каза нищо, което да ми е било

чуждо досега. След травмиране се получаваха енергийни остатъци, които не преставаха да се

повтарят и да се въртят като на филмова лента. Безвредни картини, не духове. Колкото до

това как да ги блокираш...

– Не бива да се тревожиш за това поне идните няколко години. Засега се съсредоточи

върху духовете. С остатъчната енергия ще се занимаеш, когато пораснеш достатъчно, за да я

виждаш.

– Но аз я виждам.

Тя поклати глава.

– Подозирам, че онова, което виждаш, са духове, които се връщат към момента на смъртта

си. За съжаление, призраците често го правят, някои дори го вършат нарочно, за да изплашат

некромантите.

– Мисля, че не беше точно така – и аз разказах, за духовете, които бях виждала, – мъжът,

скачащ в гатера във фабриката, и момичето, убито на спирката за тирове.

– Господи! – възкликна Тори. – Та това е... – Погледнах я и видях, че е пребледняла. – И ти

си видяла това?

– Чух, че си падаш по филми, Клоуи – прекъсна я Маргарет. – Предполагам, че

въображението ти е доста развито.

– Добре, но можеш ли да ми кажеш как да ги блокирам, когато започнат да ми се явяват?

Трябва да съм изтървала и някоя саркастична нотка в гласа си, защото Маргарет ме

прониза с очи. Аз я фиксирах с най-успешния си поглед на широко отворените си сини очи и

додадох:

– Добре е да знам какво да очаквам. За да мога да се справя с него.

Тя кимна с глава.

– Имаш правилно отношение към нещата, Клоуи. Доб ре тогава. Ще те допусна до тайната

на занаята. Когато видиш дух от остатъчната енергия, има безпогрешен начин да се справиш

с него. Да си тръгнеш.

– Не мога ли да го блокирам?

– Не можеш. Но и няма нужда. Просто си тръгни. Тъй като това не са духове, те не са в

състояние да те последват.

Можех и сама да дойда до това заключение. Проблемът обаче бе следният:

– Как бих могла да разбера, че е дух от остатъчна енергия? Щом изглежда като истински,

откъде да знаеш, че не е? Преди да видиш... онази част, в която той умира?

– Един от знаците е, че остатъчните духове не вдигат шум.

Знаех го.

– Другият е, че не можеш да им влияеш.

И това знаех.

Значи така: ако видех някого, който се кани да скочи във фабричен гатер, трябваше да

спра и да се ослушам дали вдига шум? Да му се развикам и да видя дали ще ми отговори? В

това време, ако е дух от остатъчна енергия, той ще е скочил и аз ще видя точно какво съм се

опитвала да избегна. А ако всичко става в действителност, мога да го оставя да умре, докато

се мъча да си спестя една грозна сцена.

Ако мога да кажа, че е просто дух, остатъчен или не, ще съм сигурна, че лицето не е в

опасност и ще мога спокойно да си тръгна. И докато тя шофираше през градчето, аз я

попитах как да го направя.

– Отличен въпрос – отвърна Маргарет. – Сега започваме истинските уроци. Съществуват

три начина да различиш духовете от живите хора. Първо, облеклото. Ако някой мъж

например носи шапка и тиранти, той е дух, най-вероятно от петдесетте години на миналия

век.

– И сега съм виждала мъже с шапки и тиранти – обади се Тори. – И младежите ги носят.

Ретромода.

– Или пък униформа на войник от Гражданската война. Ако носи такова нещо, значи е

дух.

Без майтап.

– Второ, както сигурно си забелязала, духовете могат да преминават през масивни

прегради. Така че, ако премине през затворена врата или стол, бъди сигурна, че е дух.

Дори да не си некромант, може да се досетиш за това.

Маргарет зави по път, отвеждащ извън града.

– И трето... някакво предположение, Клоуи?

– Ако не вдигат шум при ходене?

– Отлично! Да. Това са трите начина, по които се разпознават духовете.

Страхотно. Значи, ако видя някой да стои неподвижно, но не носи стара униформа, ще

трябва само да го помоля да мине през някоя мебел. Ако се опули насреща ми, сякаш съм

луда, ще разбера със сигурност, че не е дух.

Надявах се практическата част от учебния ден да мине по-добре. Но щом видях накъде ни

е повела, и тази надежда се изпари.

– Гррробище? – учудих се аз, когато тя спря на паркинга. – Аззз не мммога... дори не бива

да съм тук.

– Глупости, Клоуи. Истински се надявам да не се страхуваш от гробища.

– Хм, не е така – обади се Тори. – Притесняват я труповете, заровени в тях.

Маргарет премести поглед от мен към Тори.

– Ъъ, мъртъвците? – продължи Тори. – Потенциални вампири.

– Не ставай глупава. Не можеш да вдигнеш мъртвец, без да искаш.

– Клоуи може.

Маргарет се усмихна непроницаемо.

– Чух, че Клоуи е доста силна, но съм убедена, че все още не бива да се тревожи за такива

неща.

– Вече може да го прави. Бях там.

– Исстина е – потвърдих аз. – Вдигнах лица от експеримент на д-р Лайл, погребани в

мазето на Лайл Хаус. После вдигнах мъртви прилепи в един склад, както и един бездомник

на мястото, където се канехме да пренощуваме.

– Прилепи ли? – попита Тори и се сгърчи на мястото си.

– Ти спеше. Не ми се щеше да те будя.

– За което съм ти благодарна – отвърна тя. После се обърна към Маргарет:

– Бях будна, когато това стана с бездомника. Видях го да пълзи към Клоуи...

– Не се съмнявам, че си го видяла, но се опасявам, че вие, момичета, сте станали жертва

на жестока измама. Някои членове на групата „Едисън“, които са заложили много в този

експеримент, биха желали да изглежда, сякаш силите на субектите му са се увеличили

многократно в резултат на модификацията. Един от техните некроманти очевидно е искал

да накара групата да повярва, че Клоуи може да вдига мъртъвци. Това, разбира се, е

абсурдно. Нужни са ти не само години тренировки, а и съответстващи ритуали и съставни

елементи, които нямаш.

– Но аз вдигнах бездомника, след като избягахме.

– Това са искали да си мислиш. Очевидно са били по следите ви и така са те прихванали в

къщата на Андрю. Няма значение. Дори да можеше да вдигаш мъртъвци – гримаса с устните,

с която явно ми се присмиваше, – аз съм тук и ще се погрижа да вземем предпазни мерки. Да

се научиш да се контролираш е най-добрият начин да преодолееш страховете си.

Аз пак се наканих да протестирам, но Тори я помоли да ни даде една минутка. Слязохме

от колата и тя ме отведе под едно дърво. Стомахът ми се свиваше всеки път, щом погледнех

към надгробните камъни и си представях как случайно наблъсквам духовете в телесната им

обвивка, заровена под тях.

Трябваше само да хвърля поглед към зида на гробището, да зърна начумерения Дерек и да

чуя хапливите му думи: „Дори не си помисляй да провеждаш уроци по практика на това

място, Клоуи“.

– Тя ревнува, да знаеш – каза Тори.

– Какво?

– Ти можеш да вдигаш мъртъвци. Ако го признае, трябва да признае също, че си по-добър

некромант от нея.

– Не мисля, че способността да вдигаш мъртъвци те прави по-добър.

– Напротив, в техния свят е така, защото това означава, че ти си по-силна. – Тя огледа

гробището с дистанциран поглед. – Няма никакво значение дали силата е добра, или зла.

Живяла съм дълго с майка си, за да имам мнение по въпроса. Маргарет може и да не иска да

вдига мъртъвци, но със сигурност иска да може да го прави и не желае някакво си хлапе да

върши тази работа по-добре от нея. Затова иска сама да се убеди, че и ти не можеш.

– Добре де, но по-добре да не я разубеждавам.

Тори сви устни.

– Всъщност...

– Ъ? Няма да тръгна да връщам някой добричък дух в изгнилата му черупка...

– Само временно.

Погледнах я.

Тя въздъхна.

– Добре. Но каквито и да са пòмислите на това пиленце, работата е да те обучава, а ти

имаш нужда да учиш. Всички сме така. Ще бъде хубаво, ако не се натягаш много, нали?

Вярно. Не можех да не си спомня подозренията на Дерек, че Тори ни е предала, но не

виждах никаква злонамереност в това да вдигам мъртъвци.

– Виж, прави каквото искаш – заключи тя. – Ще те подкрепям. Колкото и клиширано да

звучи, всички сме в играта. Ти, аз, момчетата. Глутницата не е точно такава, каквато бих

сформирала аз – не се обиждай, – но...

– И ти си с нас.

– Съвета ми ли искаш? Вземай уроци от нея и внимавай.

Представих си какво би казал Дерек. Положението нямаше да му хареса, но мисля, че

накрая щеше да се съгласи.

Върнах се при Маргарет и заявих, че съм готова.

11

Маргарет ни поведе към гробището. Под временния навес няколко опечалени се бяха

скупчили около един ковчег. Заобиколихме ги.

Единственото гробище, което бях посещавала, бе онова, в което беше погребана мама.

Всяка година на рождения ѝ ден двамата с татко ходехме при нея.

Това тук бе по-голямо, с нови гробове отпред, където стояха и опечалените. Маргарет ни

отведе отзад, където бяха старите гробове. Там беше пусто – мъртвите бяха мъртви толкова

дълго време, че не бе останал жив, който да ги посещава.

Докъдето се простираше гробището, се виждаше, че е хубаво и в него има много дървета и

пейки. Абстрахирай се от надгробните камъни и то ще се превърне в приличен парк, огрян

от топлото слънце на студената априлска утрин. Опитвах се да фокусирам вниманието си

върху слънцето и гледката, а не върху онова, което лежи под краката ми.

Маргарет спря пред един от по-новите гробове в старата част. Беше на жена, починала

през 1959 година на шейсет и три годишна възраст. Маргарет заяви, че е идеален, защото

принадлежи на човек, починал не толкова отдавна, че да прилича на призрак по облеклото,

но все пак твърде отдавна, за да са

останали много близки, към които трябва да се

обърнем.

Накара ни да коленичим около гроба, сякаш сме роднини на починалата – Едит – и сме

дошли да почетем паметта . Повечето некроманти избягваха да викат духове през деня, ала

според Маргарет това било глупаво. Нощното призоваване изискваше много повече

внимание. А през деня, ако доведеш и приятел – разбира се, надарен със свръхестествени

способности, – всичко ставаше по-лесно, защото можеше да коленичиш до гроба и да

говориш и никой наоколо нямаше да ти обърне внимание.

– А може да използваш и мобилен телефон – каза Тори.

– Проява на неуважение към мъртвите – изсумтя Маргарет.

Тори сви рамене.

– Предполагам. Но тя би могла. И без друго трябва да има мобилен, за да си послужи с

него, когато някой дух се опита да ѝ говори пред трети лица.

Маргарет подбели очи. Казах си, че идеята е добра, и я оцених по достойнство.

Мисълта, че Тори бе започнала да ме харесва, бе прекрасна, ала, както заяви самата тя,

наистина бе започнала да осъзнава самотата си. Всеки се нуждае от съюзник и аз бях

единственият ѝ избор.

Въздъхнах. А аз не го бях осъзнавала в предишния си, нормален живот, когато, ако ме

заговореше някое от популярните в училище момичета, мислех, че има намерение да се

присмее на заекването ми, за да забавлява популярните момчета, и това бе най-лошото,

което според мен можеше да ми се случи.

Маргарет отвори работната си чанта и измъкна от нея торбички с треви, тебешир,

кибритени клечки и малка чинийка. Ритуални пособия, които помагат на некромантите да

призовават духове, обясни тя. Тори потисна недоволното си сумтене, което идваше да каже,

че няма да имам нужда от тези неща. Аз замълчах.

– Трябва ли да го преместя? – попитах и извадих колието изпод блузата си.

Маргарет запремигва.

– Откъде го имаш?

– От майка ми, даде ми го, когато бях малка. Виждах призраци и тя ми каза, че това ще ги

държи далеч от мен. Значи, истинско е, нали?

– Истинско, да – истинска суеверна глупост. Не бях виждала такова нещо, откакто бях на

твоята възраст. Некромантите не го използват вече, но навремето беше последен писък на

модата. Предполага се, че от него сиянието на некроманта потъмнява.

– Сиянието ли? – учуди се Тори.

– Тъкмо него виждат духовете и по него ни разпознават като некроманти, нали? – попитах

аз.

Маргарет кимна с глава.

– И ако тази огърлица го кара да потъмнява – казах, – некромантът няма да привлича

духовете към себе си.

– Ами тогава Маргарет е права – каза Тори. – Определено ти пречи. Но това не е същата

огърлица, която носеше в Лайл Хаус. Онази бе с червен камък на верижката.

– Беше червен – опипах с пръсти синия камък аз. – Верижката се скъса. Но ако е истинско,

промяната в цвета ще означава, че колието е изгубило силата си.

Маргарет се вторачи в колието.

– Променило ли си е цвета?

Кимнах.

– Означава ли нещо?

– Казват... – но се отказа да продължи. – Суеверни глупости. Опасявам се, че нашият свят е

преизпълнен с такива неща. Хайде да започваме. Първото нещо, което искам да направиш,

Тори, е да прочетеш името на жената и да го запомниш. После, на глас, ще повтаряш

настоятелно искането си. Изречи името на духа и уважително го помоли да говори с теб.

Опитай.

– Едит Парсънс, бих искала да говоря с теб.

– Това е. После запалваме...

Докато Маргарет обясняваше, иззад надгробния камък се появи пълна жена със синя

рокля, сбръчканото

лице се чумереше, а светлосините

очи се вглеждаха във всичко

наоколо. Щом се обърнаха към мен, намръщеното и лице грейна в широка усмивка.

– Здравей – казах ѝ аз.

Маргарет проследи с поглед моя взор и подскочи.

Тори се изкикоти.

– Ето че Клоуи наистина не се нуждае от всички тези пособия.

Маргарет поздрави жената, жената погледна към нея, ала погледът , както и усмихнатото

ѝ лице се обърнаха отново към мен.

– Ама ти наистина си едно малко сладурче – каза тя. – На колко си години, кукличке?

– На петнайсет.

– И можеш да виждаш духове. Познах по сиянието ти. Никога не съм виждала някой от

вас, но съм чувала другите да говорят за тези неща. Наричат ви... – тя се мъчеше да си

спомни думата.

– Некроманти – помогнах аз.

Лицето ѝ се изкриви в гримаса, сякаш бе отхапала лимон.

– По мое време наричаха хората, които говорят с духове, спиритисти или медиуми.

Използвали са много по-красиви думи, не мислиш ли?

Съгласих се.

Тя премести очи от мен към Маргарет и се засмя.

– През всички тези години нито веднъж не повярвах на хората, които говореха за вас, а

сега срещам две в един ден.

Тя протегна ръка и заопипва въздуха около мен, сиянието ми, предположих аз.

– Толкова е красиво – измърмори тя. – Привлича окото... Твоето е тъй светло, мила. Много

по-светло от нейното. Предполагам, че е така, защото си млада.

Бях чувала, че колкото е по-силно сиянието, толкова е по-силен некромантът и сигурно бе

така, защото Маргарет сви устни.

– Мможе ли да опитам нещо? – попитах аз.

– Разбира се, кукличке. Защо се стесняваш? Днес е специален ден за мен – и тя понижи

глас. – Понякога в отвъдното е доста скучно. Ще имам да разправям много интересни неща

на приятелите си.

– Ще сваля колието си, защото искам да знам дали сиянието ми ще се помрачи.

– Добро хрумване – измърмори Тори.

Маргарет важно се изкашля, сякаш искаше да каже, че си губим времето, ала това не ме

възпря. Измъкнах колието през главата си и го подадох на Тори.

Възрастната жена ахна:

– Господи!

Аз се обърнах и видях ококорените сини очи – приличаха на чинийки за кафеени чашки.

Усетих и някакво трептене отляво... и друго отдясно.

Маргарет изруга. Протегна ръка, сграбчи медальона от Тори и го мушна в ръката ми.

Въздухът продължаваше да трепери и да очертава форми, докато нахлузя наниза през главата

си.

Едит изчезна и на мястото

се появи млада жена в пионерска униформа. Тя коленичи

пред мен и захлипа.

– О, слава на Бога. Слава на Бога. Толкова дълго чаках. Моля те, помогни ми, дете. Нуждая

се от...

Млад мъж в окъсано и мръсно дънково яке я хвана за рамото и я дръпна назад.

– Чуй ме, дете, напъхана съм тук от...

Един набит мъж избута младежа и онзи полетя във въздуха.

– Проявявай уважение към по-възрастните, негоднико.

– Благодаря. – Погледът ми мина покрай него и се спря на жената пионер, която

раболепно се бе свила и хлипаше. – Как мога да...?

– Говорех за себе си – рече мъжът. – Пръв дойдох.

– Не, не беше пръв. И до теб ще стигна – казах и се помъчих да се наведа към жената.

– Искаш да си вземем номерца ли? Добре.

Той сграбчи жената с пионерска униформа и я запокити нанякъде. Тя изчезна.

– Хоп! Мисля, че вече я няма. Мой ред е.

Скочих на крака.

– Да не си...

– Да не съм какво? – наведе се напред той. Лицето му стана кървавочервено, поду се и се

удвои, очите му изскочиха от орбитите, черният му език увисна навън. Политнах назад.

Мъжът с окаляното яке скочи зад мен. Аз се отдръпнах от пътя му.

– Извинявай, дете – усмихна се той, като показа изгнилите си зъби. – Нямах намерение да

те блъсна. Да те блъсна. Схващаш ли?

Той се засмя, аз отстъпих назад, ала духът запълни празнината помежду ни.

– Имам един проблем, който трябва да решиш, детенце. Нали виждаш как съм запрян тук

във висящо положение заради няколко неща, които не съм сторил. Бил съм нехранимайко и