Разплата

побойник, нали разбираш? Така че ме хванаха в тази клопка и сега трябва да направиш нещо

за мен.

– И за мен! – викна някой отзад.

– И за мен!

– За мен!

– И за мен!

Бавно се обърнах и видях, че съм заобиколена от приз раци от всички възрасти, бяха поне

десетина и се приближаваха; диви очи; ръце, протягащи се към мен; повишаващи се гласове,

крещящи, изискващи, ръмжащи. Набитият мъж рязко издаде на показ смъртната си маска и

се намести най-отпред.

– Не стой така, пикло. Нали това ти е работата. Задължението ти. Да помагаш на

мъртвите. – Той доближи подпухналото си пурпурно лице до моето. – Така че хайде,

започвай да помагаш.

– Ще започнем – дочух глас от лявата си страна.

Обърнах се. Тълпата призраци се отдръпна. Маргарет стоеше с чинийка, пълна със сухи

треви в едната си ръка и запалена клечка кибрит в другата.

– Плашите детето – спокойно изрече тя. – Елате при мен и тогава говорете. Мога да ви

помогна.

Призраците се скупчиха около нея. После запищяха. Започнаха да вият. Да проклинат. И

избледняваха, докато се биеха, боричкаха се и отново ругаеха, ала продължаваха да изчезват,

а накрая остана само Маргарет, която издухваше дима от горящите растения в чинийката.

– Кккакво е това? – попитах.

– Европейска върбинка. Гони духове. Всъщност повечето от тях. Винаги има някой, който

се заинатява.

Тя мина покрай мен и като се обърнах, зърнах един старец, приличащ на нечий дядо, да

отстъпва встрани.

– Не, моля ви – каза той, – аз не обезпокоих детето. Просто чаках реда си.

Маргарет продължаваше да напредва. Тори офейка от пътя , като се оглеждаше объркано;

можеше само да ни вижда и чува.

– Моля ви – каза мъжът. – Това може да е единствената ми възможност. Само едно

съобщение.

Старецът погледна покрай Маргарет към мен, в очите му блестяха сълзи.

– Моля те, миличка. Ще ти отнема само минутка.

Прониза ме противно и гадно чувство. Усетих странно несъответствие – възрастен човек

да моли мен за услуга.

– Задръж така – казах на Маргарет аз. – Може ли да чуя какво има да ми каже? Моля те!

Той не беше сред онези, които ме плашеха.

Маргарет се поколеба, после направи жест с ръка към човека да продължи бързо.

Призракът замълча за миг, за да се успокои, и рече:

– Умрях преди две години. Заспах на волана и колата ми падна от една скала. Не я откриха

и заявиха... казаха, че съм избягал, оставил съм жена си, децата и внуците. Искам само да им

изпратиш писмо. Да им кажеш къде могат да открият колата.

– Трябва да си го запиша – обърнах се аз към Маргарет. Бях убедена, че в колата си има

хартия. Дори мобилен телефон щеше да свърши работа – бих могла да напиша текста на

съобщение, – ала тя поклати глава.

– Почакай – обади се Тори. Тя измъкна няколко сгънати листа и писалка от джоба си. –

Щях да правя списък на пособията, от които се нуждаем. Андрю каза, че по-късно някой щял

да отиде и да ни купи всичко.

Записах си адреса на жена му и местоположението на колата. Не намирах смисъл в

наименованията – шосета и жалони, които не познавах, – ала духът рече, че жена му ще

разбере. Каза да добавя и съобщение от самия него, че я обича и че никога не би я изоставил.

– Може и да не повярва, че съм изпратил съобщението от гроба, но все пак ще погледне

където трябва. Няма да отнемам повече от времето ти. Благодаря.

Преди да мога да кажа и дума, той изчезна.

– Беше страхотно – заяви Тори, докато ѝ давах писалката и останалата хартия.

Докато сгъвах листа с информацията, Маргарет протегна ръка.

Подадох ѝ го.

– Според мен трябва да се изпрати от някое място, което е далеч оттук, а? За всеки случай.

– Няма да бъде изпратено.

– Какво? – изрекохме в хор двете с Тори.

– Никога не обещавай да изпратиш съобщение от призрак, Клоуи. Никога.

– Но...

Тя ме улови за лакътя и заговори с мил глас:

– Не можеш. Ако го направиш, това, което видя днес, ще е само началото. Ще

разпространят новината, че желаеш да им помагаш, и тогава ще последват искания, някои

перфектни като това днес, но ще чуеш и много други. Повечето от тези духове са били в

преддверието на ада. Осъдени са да бъдат в чистилището. Ти не можеш да им помогнеш и не

искаш, ала това няма да ги възпре да те преследват ден и нощ. Така че трябва да не им

обръщаш внимание – нито на добрите, нито на лошите.

Вдигнах очи към лицето и за миг ми се мярна друг образ – една по-млада и по-тъжна

жена. Осъзнах, че онова, което ми се струваше хладна прагматичност, бе всъщност инстинкт

за самосъхранение – яката, неглупава некромантка, чието сърце е станало безчувствено към

молбите на мъртвите. И мен ли ме грозеше подобна съдба? Да стана толкова безсърдечна, че

да захвърля това съобщение в боклука и да го забравя завинаги? Не исках да стана такава.

Никога.

– Добре ли си? – прошепна Тори.

Маргарет се бе отстранила и изсипваше пепелта от изгорялата върбинка в пръстта. Тори

ме докосна по ръката. Осъзнах, че треперя. Обвих ръце около тялото си.

– Трябваше да си взема пуловер.

– Когато слънцето залезе, отново става студено, нали? – забеляза Маргарет, когато се

върна при нас.

Тя държеше торбичка с изсушена трева.

– Европейска върбинка – обясни. – Когато се върнем, ще дам и на теб. Очевидно можеш да

я използваш.

Помъчи се да се усмихне, ала беше отвикнала и успя само да изкриви леко уста.

– Благодаря ти – отвърнах аз и с удивление осъзнах, че наистина ѝ бях благодарна.

– Искате ли да свършите още малко работа? – попита тя.

Погледнах към торбата, която бе понесла, сякаш бе награда за добре проведения урок, и

колкото и да желаех да си тръгна, една част от мен, която искаше да прави удоволствие на

другите, изтърси:

– Разбира се.

12

– Лесно се викат духове, които желаят да бъдат призовани – каза Маргарет. – Но понякога

се налага да разговаряш с дух, който няма желание да ти говори. Ние се мъчим да повтаряме

желанията на мъртвите и вие току-що видяхте колко е важно да поддържате предимство в

отношенията некромант–дух. Някои наистина вярват, че съществуваме само за да им

помагаме, и ние трябва бързо да ги разубедим в това. Да проявяваме твърдост при

призоваването им е един от начините да си спечелим подобаваща репутация пред тях.

Маргарет тръгна пред нас и минаваше от гроб на гроб. Посетихме четири призрака,

бъбрехме си с всеки от тях около минута, а после тя откри един, който не пожела да се

отзове на нейното призоваване.

Остави ме да опитам. Духът и на мен не отговори.

– Знаеш ли как да увеличиш силата на призоваването? – попита ме Маргарет.

– Да се съсредоточа още повече?

– Точно така. Бавно увеличаваш концентрацията си и изостряш фокусирането. Започни

сега. Постепенно, постепенно...

Продължихме известно време по този начин, Маргарет се разстрои от бавността ми.

Накрая усетих пристъп отвътре, който ми каза: „Достатъчно!“, а аз повторих на глас

казаното.

Тя въздъхна.

– Знам, че си изнервена, Клоуи. Който и да е вдигнал тези тела, те е изплашил.

– Аз вдигнах...

– Не е възможно. Да, ти очевидно си силен млад некромант, ала без точните пособия и

ритуали не можеш да го осъществиш. Дори не нося всичко необходимо със себе си.

– Ами ако това е една от модификациите? Да ме улеснят да вдигам мъртъвци?

– Губи си смисъла...

– Защо да го губи? – намеси се Тори. – Трябва да има някаква полза от вдигането на

мъртвите.

„Армии от мъртъвци“ – помислих си аз и се помъчих да не си припомням картините,

които бях видяла – как безумни некроманти вдигат орди от вампири.

– Добре – каза Маргарет. – Момичета, вие се тревожите, защото не знаете какво са ви

направили. Но единственият начин да преодолеете страха си, е да осъзнаете докъде се

простират способностите ви и да се научите да ги контролирате. Не ти казвам да дадеш

всичко от себе си, Клоуи. Само да се напрегнеш още малко.

Напрегнах се и улових първото трептене на появяващ се дух.

– Чудесно. Сега още малко. На равни интервали. Точно така. Бавно, но сигурно.

Вътрешната ми тревога се увеличи.

– Край – казах. – Струва ми се, че не е този начинът.

– Но ти напредваш.

– Може би, но не се чувствам добре, като напредвам.

– Щом не иска... – започна Тори.

– Виктория? – каза Маргарет и залюля ключовете в ръката си. – Моля те, отиди да ни

чакаш в колата.

Тори се изправи.

– Хайде, Клоуи.

Аз станах. Маргарет заби пръсти в крака ми.

– Не можеш да си тръгнеш и да изоставиш духа просто така.

Въздухът потрепери. От нищото се появи една ръка. Започна да се оформя лице и изчезна,

преди да мога да различа чертите му.

– Заклещен е между чистилището и света на живите – обясни Маргарет. – Трябва да го

издърпаш.

– Защо не го издърпаш ти? – попита Тори.

– Защото давам урок на Клоуи.

Тори понечи отново да опонира, но аз поклатих глава и я накарах да млъкне. Маргарет

имаше право. Трябваше да се науча да се справям с подобни проблеми. Не исках да съм

виновна, задето духът се е заклещил между двата свята.

– Ще го избутам назад – казах.

– Ще го прогониш? Заклещените духове не могат да бъдат прогонени.

Поклатих глава.

– Имах предвид да го изблъскам обратно. Все едно да го призова, но в обратна посока. И

друг път съм го правила.

Погледът, който ми хвърли, ми напомни за времето, когато бях на седем и с гордост

съобщих на икономката ни, че съм оставила половината си дрехи за благотворителност в

училище. За мен постъпката ми бе съвършено разумна – нямах нужда от толкова много

дрехи, – ала тя се вторачи в мен, както сега Маргарет, със смесица от ужас и недоверие.

– Никога, ама никога не изблъсквай духа обратно, Клоуи. Чувала съм, че може, но... – Тя

преглътна, сякаш не ѝ достигаха думи.

– Мисля, че е лошо – прошепна Тори.

– Това е ужасно, жестоко нещо. Нямаш представа къде ги изблъскваш. Могат да се изгубят

в някой...някой... – Тя поклати глава. – Не искам да те тревожа, но повече не поемай такъв

риск. Разбираш ли?

Кимнах с глава.

– Значи, да продължа да дърпам този...

– Точно така.

Коленичих и останах така, докато потта не засмъдя в очите ми. Преминах мислено покрай

всички аларми и накрая духът започна да се материализира.

– Това е, Клоуи. Почти пристигна. Направи още един последен...

Тори изпищя. Ококорих очи. Тя се взираше в близкия дъб с широко отворени очи. Под

дървото нещо се движеше – безформена черга от сиво-черна козина, опъната над костите.

– Отпрати го да си ходи – шепнеше Тори. – Бързо.

– Не му обръщай внимание и първо довърши с този дух – нареди Маргарет.

Обърнах се към нея и я погледнах с невярващи очи.

– Полудя ли? – каза Тори. – Не виждаш ли...?

– Напротив, виждам. – Гласът на Маргарет бе призрачно спокоен. – Очевидно съм

сгрешила по отношение на силата на Клоуи.

– Така ли мислиш? – попита Тори.

Вторачих се в Маргарет. Лицето

не изразяваше нищо. В шок ли бе изпаднала? Най-

вероятно. Тя не бе от типа жени, които се държат ексцентрично, но току-що ме бе видяла да

вдигам от гроба мъртво животно – без каквито и да е ритуали, без пособия, без дори да съм

си го наумила. Съвсем естествено бе да отвори уста като Тори. Ала тя само наблюдаваше

животното, пълзящо към нас, влачещо смазаното си тяло по земята.

То вдигна глава, сякаш усетило погледа ми. Нямаше очи, муцуна, нямаше уши, само един

череп, покрит на места със сплъстена козина и кожа. Главата му се клатушкаше и люлееше

на всички страни, сякаш се опитваше да види кой го беше повикал.

– Клоуи – обади се рязко Маргарет. – Колкото и ужасно да е това нещо – дали пък гласът

не трепна за миг, – приоритетът ти трябва да бъде човешкият дух. Бързо го издърпай.

– Но, ако аз...

Тя ме стисна за ръката и в гласа ѝ се появи паника:

– Трябва да го направиш, Клоуи. Бързо.

Съществото скъсяваше разстоянието помежду ни. Беше катеричка; виждах кичурчета дълга

сива козина по приличащата ѝ на плъх опашка.

Тя започна да трака, да издава странни писукащи звуци и да дрънчи. Вдигна глава,

извърна празните си очни кухини към мен и продължи да се влачи, като оставяше след себе

си пътека от козина и частици кожа, а вятърът донасяше до ноздрите ми вонята на гниеща

плът.

Тори сложи длан на устата си.

– Направи нещо – прошепна тя.

Стегнах се, затворих очи и заорах напред, като хвърлях всичко, с което разполагах, и си

представях, че издърпвам духа...

Земята под нас се разтресе. Тори изпищя. Маргарет изпъшка. Аз отворих очи. Земята се

люшкаше, бучеше и тогава се разцепи точно пред краката ни с оглушителен трясък.

Тори ме сграбчи за ръката и ме дръпна да се изправя. Земята зина и се отвори, тресна като

гръмотевица и ние се затичахме заднешком, цепнатината се изпълни с кал и полетя във

въздуха, а отвътре на талази се носеше воня на плесен.

Бездната ставаше все по-широка и все по-дълбока, лавина от кал се спускаше от всички

страни, надгробните камъни се люшкаха и трополяха. Един от тях хлътна, земята

продължаваше да се цепи, отдолу се показа капакът на ковчега – той също се тресеше и

дрънчеше.

– О, не – извика Тори. – Не, не, не.

Отново ме сграбчи за ръката и се опита да ме дръпне назад. Отпъдих я, отдалечих се на

безопасно място, затворих очи и се съсредоточих върху това да освободя призраците. И ако

ви звучи така, сякаш бях потънала в невероятно спокойствие, ще ви кажа само, че не само

земята се тресеше. Наложи се да падна на колене, преди да ми се подкосят краката.

Стиснах очи и останах така дори когато Маргарет ме хвана за раменете. Крещеше ми да

стана, ала аз се бях съсредоточила в духовете. Освободете се, освободете се, освободете се...

Чу се писък. После още един. Скочих на крака и се огледах. Но нямаше никого до

цепнатината в пръстта, която бе станала поне шест метра и която излагаше на показ пет-

шест ковчега.

Земята се бе укротила. Чувах само шумоленето на листата по дърветата. Вдигнах очи

нагоре. Клоните бяха покрити с малки, свежи пъпки. Но не това бе причина за шума.

Проследих звуците до самите ковчези. Това не бе шумолене, а дращене на нокти по

вътрешната страна на ковчезите. После долових слабите, приглушени викове на духовете,

уловени като в капан в погребаните тела, които се мъчеха да проправят пътя си с нокти...

Отново паднах на колене.

Освободи ги. Това ти е работата сега. Единственото ти задължение. Освободи тези духове,

преди вампирите...

Още един писък, този път зад гърба ми. Новодошли опечалени се приближаваха към нас;

носеха ковчега към отворения гроб в края на старата част.

Те спряха и се вторачиха в ковчега. Тръгнах към тях, бавно, предпазливо, без да отлепвам

очи от техния ковчег, като си казвах, че са се спрели поради вибрирането на земята.

Откъм тълпата се чу пъшкане. После разбрах защо – от ковчега се тропаше.

Отпуснете се. Отпуснете се и се освободете. Освободете се, освободете се, осво...

От ковчега се разнесе тих стон и косата ми настръхна. Още един стон, този път по-силен.

Приглушен. После отвътре се разнесе сподавен вик.

Двама от носачите изтърваха дръжките на ковчега. Той се килна на една страна,

останалите четири краища се разтърсиха и ковчегът се разклати. Падна вертикално, пътьом

се удари в един надгробен камък и капакът с трясък се отвори.

Тълпата от опечалени ми попречи да видя какво става, всеки бе сграбчил съседа си –

някой за подкрепа, друг, за да го изблъска встрани и да си открие път за бягство.

Когато блъсканицата от хора поутихна, зърнах на земята една ръка, докато останалата

част от тялото се бе скрила зад паметника. Лежеше си там с дланта надолу, а нагоре бе

облечена в ръкав от костюм. После пръстите се раздвижиха, извиха се като нокти на птица,

заловиха се за пръстта, трупът се поде нагоре, обърна се към мен, която го бе призовала, и...

И която щеше да го изпрати обратно. На мига!

Стиснах очи и си представих човека – избледняла фигура в костюм. Представих си как

освобождавам душата му, като заедно с това му пращам и извиненията си, освобождавам го...

– Добре – прошепна Тори до мен. – Престана да се движи. Това е... Не, почакай.

Продължавай. Продъл... доб ре, спря. – След кратка пауза: – Все още е така. – Гласът стана

бездиханен от облекчение. – Ти успя.

Може би, ала не отворих очи, за да проверя. Докато Тори оценяваше обстановката, аз

продължавах да освобождавам призраци, като си представях хора в костюми, в рокли, хора

на различна възраст, призраци на животни, всякакви призраци; и докато вършех това, аз се

вслушвах не само във виковете и писъците на живите, а и в потропването, дрънченето и

дращенето на вампирите – живите мъртъвци.

Когато отворих очи, Тори вървеше по пътеката към мен, като внимаваше да не хлътне в

бездната. Хората се бяха подредили в шпалир и внимателно я гледаха, докато чакаха земята

отново да се разтърси. Ала тя бе спокойна.

– Мъртвите пак са си мъртви – измърмори Тори, щом се приближи до мен. – Всичко е

спокойно.

Маргарет стоеше до ръба на бездната заедно с останалите. Когато я повиках, тя бавно се

обърна, очите ѝ срещнаха моите и аз зърнах страх в тях. Не, не точно страх. Ужас и погнуса.

Ти не си като нея. Тя едва сега разбира каква си в действителност, какво можеш да правиш

и това я плаши. Плаши я и я отвращава.

Тя ни махна с ръка да тръгнем към колата, ала не се помръдна, сякаш не искаше да върви

редом с мен.

– Тъпа кучка – изломоти Тори. – О, нека заведем некромантката със свръхестествени

способности на гробището. Разбира се, че няма да вдигаш мъртъвци, глупаво момиченце.

– Мисля, че ѝ показах къде зимуват раците, но предпочитам да не го бях направила.

Тори се засмя весело.

– Вероятно ще трябва да се ометем оттук, преди някой да започне да ни задава въпроси.

– Да не бързаме много – казах аз. – Да не си помислят, че бягаме от местопроизшествието.

– Права си.

Докато вървяхме, и двете гледахме глупаво – щяхме да изглеждаме странно, ако не

гледахме така. Гледахме с отворена уста към бездната. Хвърлихме поглед нагоре, към

небето, и премигахме. Посочихме падналия ковчег и си зашепнахме, като през това време

ускорявахме крачка, като се мъчехме да изглеждаме стреснати и объркани като останалите.

– Момичета! – повика ни някой. – Почакайте.

Бавно се обърнах и зърнах мъж на средна възраст. Опи тах се да привлека вниманието на

Маргарет, да я предупредя, че може да ни се случи нещо, но тя гледаше на другата страна –

беше ни оставила да се справим сами.

13

– Добре ли сте, момичета? – попита мъжът.

Тори кимна с глава.

– Така мисля.

– Кккакво беше това? – попитах. – Земетресение ли?

Той кимна утвърдително.

– Така изглежда. През последните двайсет години земята не е трепвала дори.

Млада жена с дълго кожено палто се приближи зад него.

– И сега нямаше да трепне, ако не беше кариерата, която отвориха отново миналото лято.

– Не можем да кажем със сигурност, докато не сме се уверили – отвърна мъжът.

– О, сигурна съм. Има причина еколозите да настояват да бъде затворена, а причината да

бъде закрита на първо място са... последните земетръси преди двайсет години. Нима

мислите, че това е съвпадение? Толкова копаене, такова насилие над тевтоничните пластове.

Вижте сега... – Тя посочи към бездната и се намръщи. – Кариерата ще трябва да заплати за

това.

– Всички ли са добре? – попитах. – Стори ми се, че чух писък.

– О, това бе само... – Тя махна с ръка към ковчега, който все още бе на земята, заобиколен

от опечалени, които се надяваха някой друг да върне тялото в него. – Моят прачичо бе

погребан днес; и когато земята се разтърси, той заподскача вътре в ковчега, уплаши носачите

и те го изпуснаха.

Мъжът се прокашля, за да я предупреди, че няма нужда да ни запознава с кървавите

подробности, но тя продължи:

– Ковчегът се отвори, чичо Ал изпадна от него, земята отново се разтресе и... – Тя се опита

да прикрие кикота си. – Всички помислиха, че той, нали знаете, мърда.

– Ъъъ – обади се Тори. – И аз изписках.

– Както и да е – намеси се мъжът. – Виждам, че баба ви, момичета, ви вика да тръгвате

към колата. Не я коря. Майката Природа може и да не е свършила още с нас.

Ние им благодарихме и се отправихме към паркинга, като Маргарет продължаваше да

върви на пет-шест метра зад нас.

– Тевтоничните чинии 1 ли? – каза Тори. – Нима по тези места погребват и германски

грънци заедно с мъртъвците?

1 Plates (от англ.) – пластове, също и чинии. – Б. пр.

Стана ми смешно, ала вътрешно треперех.

Тя продължаваше:

– За да стане земетресение, тектоничните пластове трябва да са в разсед, а той, изглежда,

се намира в другия край на страната.

– Добре прозвуча. И само това е от значение. Дерек и Саймън казват, че хората правят

тъкмо това, щом се срещнат със свръхестествено явление – обясняват го с помощта на

логиката. Ако не знаеше за некромантите и видеше онова, което току-що се случи, какво би

си помислила? Необикновено земетресение? Или че някой вдига мъртъвци от гробовете?

– Така е. Но все пак да кажеш „тевтонични чинии“?

Този път аз седнах на задната седалка при Тори. Когато излязохме на магистралата,

Маргарет най-после проговори:

– Кой те научи да го правиш, Клоуи?

– Кое?

В огледалото за задно виждане очите ѝ уловиха погледа ми.

– Кой те научи да вдигаш мъртъвци?

– Нникой. Преди да срещна теб, дори не съм виждала друг некромант.

Не беше пълната истина. За кратко бях мярнала духа на некромант, ала той не ми помогна

много.

– В групата „Едисън“ даваха ли ти книги? Наръчници?

– Ссамо една историческа книга, която аз... аз поразлистих. Нямаше нищо за ритуали.

Миг мълчание, през който тя ме наблюдаваше в огледалото.

– Опитваше се да постигнеш целта си, нали, Клоуи?

– Ккакво?

– Казах, че не можеш да вдигаш мъртъвци; ти доказа, че можеш. Ясно си представи как

връщаш душата...

– Не! – От отпуснатостта ми не остана и следа. – Нима да върнеш дух в разлагащия се труп

е постигане на цел? Никога не бих го направила. Вършех онова, онова, което ти ми каза –

опитвах се да измъкна духа от заклещването. Виках духове. Но ако го сторя с околните тела,

мога да вдигна мъртъвците. Това се опитвах да ти кажа.

Пътувахме известно време в мрачно мълчание. После погледът

отново се вдигна към

огледалото и срещна моя.

– Казваш, че можеш да вдигаш мъртъвци дори само като ги призоваваш?

– Да.

– Господи – прошепна тя и се вторачи в мен. – Какво са сторили?

Като чух думите и видях израза на лицето , разбрах, че Дерек е бил прав миналата вечер.

Не само бях вдигнала мъртъвци, а бях направила дори нещо по-лошо – бях потвърдила най-

лошите ѝ страхове за нас.

Пристигнахме в къщата и видяхме само Андрю. Маргарет го повика в кухнята и затвори

вратата зад себе си.

Нямаше кой знае какъв смисъл да я затваря. Маргарет не крещеше, ала гласът придоби

рязък тон и проехтя из цялата сграда.

Тирадата достигна кулминационната си точка, когато тя заяви, че дяволът се е оплодил

и трябва да бъде запрян под ключ в кулата, преди да съм отвързала ордите от вампири, които

ще ги убият в съня им. Е, може би е преувеличение, но не много голямо.

Тори шумно отвори кухненската врата и влезе, а аз плътно я следвах отзад.

– Извинете. Кой отведе генетично модифицирана некромантка в гробището?

Андрю се обърна към нея:

– Тори, моля те. Нямаме нужда от...

– Клоуи не искаше да ходи там. Маргарет каза ли ти? Каза ли ти, че сме я предупредили,

че Клоуи може да вдига мъртъвци? Че е ставало пред очите ми? Че Маргарет не ни повярва?

Мога да се закълна, че видях как от пръстите на Тори хвърчаха искри, щом започнеше да

маха с ръце.

– Каза ли ти, че Клоуи непрекъснато я молеше да престане? Че тъкмо Маргарет я насили

да продължи?

– Не съм я насилвала...

– Заяви, че е заклещила духа между две измерения.

– Добре – каза Андрю. – Очевидно трябва да обсъдим...

– О, ние трябва да обсъдим много неща – каза Маргарет.

Андрю ни изрита навън. Още щом излязохме, двамата продължиха да се карат. Двете с

Тори ги слушахме пред вратата.

– Не се бяхме подготвили – каза Маргарет. – Изобщо.

– Тогава трябва да се подготвим.

– Цепнатината се отвори в земята, Андрю! Самата земя се разтвори, за да освободи

мъртвите. Тя...тя... – Тя си пое дълбоко дъх на пресекулки. – Като нещо, разказано ми от моя

дядо. Като някой страховит разказ, след който сънувах кошмари за некроманти, толкова

силни, че биха могли да вдигнат мъртвите от цяло едно гробище.

Спомних си думите на полудемона: „Ти повика приятелката си и хиляди сенки ти

отговориха, като полетяха обратно към разложените си черупки. Хиляди трупове, готови да

се превърнат в хиляди вампири. Огромна армия мъртъвци под твоя команда“.

– На петнайсет години е, а може да вдига мъртъвци – продължаваше Маргарет. – Без

тренировки. Без ритуал. Без да иска.

– Тогава трябва да се научи как да...

– Знаеш ли какво каза Виктория на Гуен? Не е научила нито едно заклинание, но може да

прави магии. Ако види магията, ще я направи. Без тренировки. Без магични формули. Ние,

разбира се, си помислихме, че ни разправя измишльотини, но сега...

Тя си пое глътка въздух.

– Не можем да се справим с това. Знам, че с тях се е случило нещо ужасно и трагично. Но

най-голямата трагедия би последвала, ако им кажем, че могат да водят нормален живот.

– Говори по-тихо – каза Андрю.

– Защо? За да продължаваш да ги убеждаваш, че всичко ще бъде наред? Няма да бъде. Тези

деца ще трябва да останат под наблюдение през целия си живот. Нещата при тях ще

продължат да се влошават.

Тори ме дръпна встрани.

– Тя знае, че всичко се случи по нейна вина, и сега с всички сили бърза да си върже

гащите. Няма какво да ги слушаме.

Имаше право. Маргарет се бе провалила и се страхуваше. Не беше от хората, които биха

приели лесно и двете неща, затова трябваше да прехвърли вината на някого друг – изкарваше

ни толкова лоши, за да не очакват от нея да контролира обстановката.

И все пак...

Те бяха наши съюзници. Единствените ни съюзници. Знаехме, че Маргарет и Ръсел вече

бяха преосмислили решението на Андрю да ни приемат. А сега аз им бях дала точното

въоръжение, от което имаха нужда.

14

Двете с Тори се бяхме запътили към стълбите, когато до ушите ми стигна трополене на

силни крака. Надявах се да е Саймън. Молех се да е той. Но знаех, че не е. Обърнах се и

зърнах Дерек да се приближава към нас с начумерено лице.

– Аз ще се занимая с него – предложи Тори.

– Разбрах – повиших глас аз, щом той се приближи. – Имаме проблем...

– Чух.

Той се паркира на около метър от мен, сякаш се надяваше да не се набива в очи, но

напразно. Дерек можеше да се забележи и от другия край на стаята.

– Значи, си чул също, че грешката не е нейна – отвърна Тори.

Той дори не я погледна и аз почувствах цялата сила на начумерения му поглед върху себе

си.

– Викала си духове в гробище?

– Да, виках.

– Нали знаеше, че това може да е проблем?

– Да, знаех.

– Тя нямаше избор – обади се Тори.

– Тя винаги има избор. Може да каже не.

– Опитах се – казах.

– Човек не се опитва да каже не. Или го казваш, или не го казваш. – Той понижи глас, част

от гнева му се бе изпарила, ала твърдият тон все още се усещаше. – Не е достатъчно да

изречеш думата, Клоуи. Нужно е да доведеш нещата докрай, а тъкмо тук, изглежда, не си

успяла.

– Стой – каза Тори. – Изпускаш нишката.

– В думите му има логика – измърморих аз.

– Какво? Ти... – Тя затърси думата. – Недей да търпиш това, Клоуи. Не ми пука колко

голям или колко умен е той, но няма право да ти говори така. Ти направи всичко по силите

си.

Бях позволила да бъда тласната в посока, за която предварително знаех, че е неправилна.

– За какво, мислиш, си говорят там вътре? – попита той. – Как да ни помогнат да

контролираме силата си?

– Знаем за какво си говорят, Дерек. И знам какво направих. Точно това, което ме

предупреди да не правя предишната нощ. Предоставих на всеки, който не иска да ни

помогне, причина да не го прави.

Той отвори уста. Затвори я. Човек би помислил, че съм се съгласила с това още преди да

ми го е казал. Ала той имаше цел; а аз само създавах временни пречки, които едва-едва

намаляваха скоростта му, преди да мине право през тях и да ги прегази.

– Думата е „не“, Клоуи. „Не“, няма да го направя. „Не“, според мен „не“ е безопасно. А

ако ме насилвате, е, извинете, но точно в този момент не ми се викат духове.

– Аз...

– Ами ако ме бяха попитали колко съм силен? Нима мислиш, че щях да вляза и да вдигна

дивана, за да им покажа?

– Не това се опитвах да...

– Но тъкмо това направи. Предостави им пълноценна демонстрация на силите си и сега

ще има да се чудят дали групата „Едисън“ са имали вярна представа за нас, когато са ни

заключвали, дори когато са ни убивали.

– О, хайде сега – каза Тори. – Те не биха...

– Сигурна ли си?

Поклатих глава.

– Ако вярваше на всичко това, Дерек, нямаше да си тук. Щеше да си на горния етаж със

Саймън и да му събираш багажа.

– Така ли? И къде щях да отида? Групата „Едисън“ ни проследи до къщата на Андрю и ние

все още нямаме представа как са успели. И какво са ни сторили там. Вежливо са ни

помолили да отидем? Стреляли са по нас с приспивателни стрелички? Не, те наистина

стреляха по нас. С куршуми. Ние сме насила натикани тук, Клоуи.

– Каквото и да се е случило днес, не го е направила нарочно – вметна Тори.

Челюстта му се раздвижи и той се извъртя към нея.

– Защо така изведнъж започна да я защитаваш? Опитваш се да я спечелиш с някаква цел

ли?

– Какво би трябвало да означава това?

– Не ти вярвам, Тори.

– Хм, да, получих това съобщение гласно и ясно преди доста време.

На вратата зад Тори и Дерек се появи Саймън. Той ми махна с ръка и изрече с устни:

„Бягай, докато е време“.

Идеята не беше лоша. Леко ги заобиколих и се измъкнах през вратата, където чакаше

Саймън. Погледнах назад към Тори.

– Не се тревожи за нея – каза Саймън. – От дълго време не се е забавлявала така. – Той ме

отведе в съседната стая. – За жалост, не мога да кажа същото за Дерек и още щом престане

да спори и забележи, че те няма...

– Хей! – повика ни Дерек. – Къде сте тръгнали вие двамата?

Саймън ме хвана за лакътя и ме поведе бежешком през къщата, а зад нас трополяха

стъпките на Дерек. Саймън не спря, докато не излязохме навън.

Той ме заведе до една пейка в градината и ние седнахме. Погледнах към къщата.

– Отпусни се. Той няма да довлече това лайно пред мен.

Облегна се назад, метна ръка около раменете ми, погледна ме, за да провери как приемам

жеста му. Аз се приближих към него и той се усмихна.

– Добре. И какво се случи по време на урока ти? – попита той. – Знам, че не е протекъл

добре, но пропуснах подробностите.

Разказах му и когато свърших, той поклати глава.

– Какво си е мислила тя? Как така ще те отведе на гробище, за да ти дава уроци по

некромантия?

Тъкмо тези думи исках да чуя, макар да знаех, че това е лесният изход от положението. Да

хвърля вината върху другиго, както бе постъпила Маргарет. Да, тя си бе изиграла ролята, но

същото бях направила и аз.

Дерек имаше право. Трябваше да откажа. Трябваше да поема отговорността дори ако това

означаваше да кажа „не“ на някой авторитет, тъй като аз бях авторитет на самата себе си.

– Обичаш ли сладолед?

– Какво?

Саймън се усмихна.

– Това привлече вниманието ти.

– Съжалявам, просто бях...

– Притеснена. Ето защо ще те изведа на сладолед. По-рано двамата с Дерек излязохме да

потичаме и видяхме център за услуги на два-три километра надолу по пътя – посочи нататък

той. – Имаше табела на витрината, че продават и сладолед, затова след вечеря отиваме там.

– Не мисля, че ще ме пуснат да отида където и да било.

– Ще видим. И така...? Съгласна? Не е точно това, което съм намислил за първата ни

среща, но сме като в затвор и аз се уморих да чакам.

– Ссреща ли?

Той погледна към мен.

– Съгласна ли си?

– Разбира се. Да. Определено. – Страните ми пламнаха. – Добре, нека опитаме пак с малко

по-слаб ентусиазъм.

Той се ухили.

– Ентусиазмът е хубаво нещо. Нека бъде среща тогава. Ще говоря с Андрю.

Щях да ходя на първата си среща. Не просто първата си среща със Саймън. Моята първа

среща изобщо. Не му го казах, разбира се. Не бе странно, че съм навършила петнайсет

години преди първата си среща, странното беше, че бях на петнайсет, преди да съм получила

първия си месечен цикъл, и аз със сигурност не бях казала на никого за това.

Среща, със Саймън. Бях се съгласила доста бързо, но едва когато влязохме за обяд, разбрах

какво съм направила.

Почувствах се така, сякаш отново стоя пред портите на онова гробище: нещо в мен ми

казваше, че това е много лоша идея. Да ходиш по срещи, когато се мъчиш да си спасиш

живота с бягство? Да си определиш среща с едно от момчетата, с които бягаш? Ами ако

потръгне лошо? Как ще...?

Но нямаше да потръгне лошо.Това беше Саймън, така че всичко щеше да премине много

добре.

Просто трябваше да се отпусна. За жалост, обядът не ми помогна.

Маргарет си бе отишла, но сигурно бе разказала на Ръсел какво се бе случило и той се бе

спуснал като лешояд с надеждата да ни залови в някаква ужасна демонстрация на

неконтролируема сила.

Андрю е трябвало да му покаже вратата. Но не го е направил, защото вероятно е мислел,

че е по-добре да го остави да види, че сме просто най-обикновени деца. Ала това донесе

нещастие на всички ни, най-много на мен, защото през цялото време, докато с мъка се

хранех, аз усещах погледа на Ръсел върху себе си – онзи страхлив негов поглед, изпълнен с

отвращение. Детето, което може да вдига мъртвите от гробовете им. Изрода некромант.

След обяда аз избягах в стаята си. Саймън се опита да ме съблазни да изляза, но аз казах,

че съм уморена, и се пошегувах, че не искам да заспя на нашата среща. В около три часа

Дерек похлопа на вратата и ме повика с дрезгав глас:

– Трябва да излезеш. Саймън се тревожи.

Когато му казах, че спя, той млъкна и ми се стори, че го чух да въздъхва и пристъпва от

крак на крак, сякаш искаше да каже още нещо; тогава станах от леглото и отидох до вратата с

намерението да се появя и да възкликна: „О, нямах представа, че си още тук“.

Надявах се, че наистина има какво да ми каже. Не да ми се извини, че ме е скастрил –

твърде много очаквах от него, – а задето ме е накарал да му разкажа какво ми се бе случило в

гробището и да вземе предвид различията в мненията ни, в случай че нещата се влошат...

Но най-вече исках да престане да ми се гневи и да се прояви като другия Дерек, момчето,

с което можех да разговарям, на което можех да се доверя. Но когато отворих вратата,

коридорът беше безлюден. Върнах се в леглото.

15

Тори пристигна в четири и се изненада, като видя, че още съм в леглото.

– Цял следобед ли прекара тук? – попита тя. – Помислих, че си навън с момчетата.

– Пропуснах ли нещо?

– Пропусна да ме видиш как чистя подовете.

Думите ѝ ме накараха да се усмихна.

– Мислиш, че се шегувам ли? – каза тя.

– Не, предполагам, че трябва да се задействаме и тук. Не можем да очакваме Андрю да

чисти след нас.

Тя подбели очи.

– Наистина ли си представяш как Андрю ни натоварва с домакинска работа? Човекът ни

се извини, задето къщата не е почистена и не е готова да приема гости. Предложих му да я

почистя, просто бях любезна.

Аз замълчах и тя поклати глава.

– Последното бе шега, Клоуи. Андрю ми плаща същата сума, която би платил и на

чистачката, макар че аз го правя два пъти по-бавно. Помислих си, че не сме чак толкова

претоварени, а парите биха ми влезли в работа. Така че сега официално съм икономка тук и

ако видя мокри кърпи, захвърлени на пода, ще ги скрия между чаршафите ви.

Преди две седмици, ако някой ми бе казал, че Тори доброволно ще се съгласи да чисти

къщата – дори за пари, – нямаше да повярвам. Не можех да си я представя да върти парцала.

Но бях забелязала колко беше трудно без пари, когато избягахме. Бях убедена, че това не

беше идеалният начин да ги спечели, но очевидно тя по-скоро щеше да чисти тоалетни,

отколкото да приеме подаяние.

Това ме накара да осъзная нещо. Какво ще стане с Тори, когато всичко приключи? Дали

има роднини, с които може да живее? Дали и тя си го мисли? Щом неистово се стреми да

спечели пари, в случай че нещо стане?

– Гуен се върна – каза тя. – Първо отиде да говори с Андрю. Но трябва да призная, че

очаквах моя първи урок с много по-големи надежди, преди да присъствам на твоя.

– Ще се справиш чудесно. Само не ѝ се ядосвай.

Тя се усмихна и в усмивката

мярнах нервност, но и вълнение. Искаше да се научи да

използва способностите си правилно. Ние знаехме, че сме опасни, а не искахме да сме

такива. Тъй ли никой не го виждаше? Защо се отнасяха с нас като с безотговорни същества,

които не мислят?

– Добре ли си? – попита ме тя.

– Разбира се.

Тя бръкна в задния си джоб и измъкна сгънат лист хартия.

– Това може да оправи настроението ти още повече.

Разгънах го. Бял лист, останал от гробището, след като бях записала съобщението на

призрака.

– Сигурна съм, че тук някъде има молив – каза тя.

– Молив ли?

– Ами да, киноманке. Какво правят във филмите, когато някой напише някаква бележка на

лист от бележник и го откъсне?

Усмихнах се.

– Използва молив, за да разчете следите, останали на долния лист.

– Съмнявам се, че скоро ще ни отведат до пощата, но пък можеш да изпратиш писмото,

щом ти се удаде тази възможност.

– Благодаря.

Тя излезе. Когато малко по-късно долових шум от стъпки в коридора, помислих, че Дерек

се връща, ала вратата отвори Тори, която отиде до леглото си и се тръшна на него.

– Няма да имам уроци – обяви тя.

– Какво е станало?

– Версията на Андрю ли да ти цитирам? Групата е решила да отложи упражненията,

докато не разберат по-добре с какви способности разполагаме. С други думи, стреснали сме

абсолютно всички. – Тя поклати глава. – Андрю е добър човек, но... е прекалено любезен,

нали разбираш?

– Като мен ли?

– Твоята любезност е друга. Знам, че Андрю се опитва да помогне, но бих искала да

притежава повече... – Тя затърси думата.

– Кураж? – изтърсих аз и усетих, че страните ми пламнаха. – Аз... нямам предвид...

– Виж, съществува и твоя версия на израза „прекалено любезен“. Не искаш да нараниш

нечии чувства, дори зад гърба му. „Кураж“ е правилната дума. – Тя полегна на леглото. –

Всъщност достатъчно сме говорили на тази тема. Както винаги, Саймън те търси. Върви да

играеш, Клоуи. Аз ще бдя над полога ти.

И наистина Саймън ме търсеше. Очевидно момчетата не бяха успели да проникнат в

мазето сутринта – Андрю бе настоял да излезе навън и да порита заедно с тях.

В момента Андрю се бе затворил с лаптопа си в кабинета и Дерек се бе промъкнал в

мазето. Саймън стоеше на пост, което нямаше да се набива толкова в очи, ако имаше някого,

с когото дискретно да се шляе насам-натам. Бяхме в една от неизползваемите стаи и

разглеждахме фотографиите по стената, когато Андрю мина по коридора. Видя ни да

разглеждаме снимките.

– Останали са от предишния собственик – обясни той и влезе при нас. – Както виждате,

няма никого от групата ни.

– Ще трябва да прелетим под радара – каза Саймън.

Андрю кимна с глава.

– Хората със свръхестествени способности трябва винаги да мислят за това, Клоуи – по

пътя може, без да щем, да привлечем вниманието към себе си. Да се свържем с други като

нас пред очите на хората също може да се окаже опасно за нас. Не казвам, че не можете да

имате приятели със свръхестествени дарби. Ще имате и това ще ви помага. Но винаги трябва

да сме нащрек.

Казах му, че добре го разбирам.

– Това тук са фамилни фотографии на човека, който притежаваше къщата. Тод Банкс.

Основателя на проекта „Генезис“. Идеята принадлежеше на д-р Лайл, ала той почина преди

генетичното модифициране да стане възможно. Тъкмо Тод – д-р Банкс – възприе идеята му

и сложи началото на експеримента. Той бе и първият, който би тревога за потенциалните

уловки. Отправи предупреждение към групата „Едисън“, ала те бяха твърде възторгнати от

възможността, за да признаят, че са сгрешили. Д-р Банкс напусна работа и основа нашата

група от загрижени бивши служители. Завеща ни къщата преди няколко години, преди да

почине.

Докато Андрю говореше, забелязах една фотография на д-р Банкс... с тъмнокосо момче от

едната му страна. На снимката изглеждаше на тринайсет, но това не ми попречи да

разпозная лицето му. Беше Воло, духът полудемон.

– Това синът на д-р Банкс ли е? – попитах аз с всичкото безразличие, на което бях

способна.

– Племенникът му. Трябва да е... – гласът на Андрю затрепери. – Не мога да си спомня

името му. Никога не съм го виждал. Знам, че е живял известно време тук с братовчед си и с

чичо си. Това е по-голямото момче, което разпознавам само защото по-малкото беше русо.

Спомних си момчето на леглото. Страховитото смазано телце... на русокосо момченце,

няколко години по-малко от полудемона, когото бях срещнала.

– Ти каза, че д-р Банкс е оставил къщата си на вашата група. А какво стана с децата?

– Преместиха се да живеят при друг свой роднина. Мисля, че им беше дядо.

Двете момчета бяха мъртви и аз го знаех. Въпросът беше – а Андрю? Той знаеше ли? Или

и на него са му разказали тази история?

Дали момчетата са били част от проекта „Генезис“? Така изглеждаше. И все пак момчето,

което бях срещнала, беше по-голямо от мен. Дори да е надживял чичо си, трябва да е

починал преди две години, ако вземем предвид възрастта му на снимката. Това означаваше,

че ако днес беше между живите, той щеше да е няколко години по-голям от Дерек, за когото

се предполагаше, че е един от първите субекти на експеримента.

– Някоя жена да е живяла тук заедно с тях? – попита Саймън.

– Хмм? – замисли се Андрю, докато ни извеждаше от стаята.

– Снощи Клоуи чула женски глас и ние си помислихме, че може би е призрак. Живяла ли е

жена заедно с тях?

– Доколкото ми е известно, не. Макар че бих могъл и да греша. А сега ще се погрижа за

вечерята. Знам, че трябва да приемаш храна на редовни интервали, Саймън. Знам също, че

двамата сте планирали нещо специално за след вечеря – намигна ми той и аз съм сигурна, че

се изчервих.

Андрю се запъти към кухнята и Дерек цъфна откъм мазето. Тримата се качихме на горния

етаж, напъхахме се в момчешката спалня и затворихме вратата.

– Склад – обяви Дерек. – Две големи помещения, пълни с разни неща, и една заключена

стая.

– Заключена ли? – ококори се Саймън.

– Блъснах вратата и тя се отвори. Работилница. Беше пълна с инструменти.

– Но защо ще е заключена? – учудих се аз.

– Бих желал да кажа, че това е подозрително – отвърна Саймън. – Но ако този Банкс е

живял с хлапета, нищо чудно. Моят баща не е кой знае какъв майстор, но винаги държеше

кутията си с инструменти заключена. Родители, какво да правиш. Параноици.

– Да – допълни Дерек. – Особено след като синът им си сплеска пръста, когато се опита

да закове една картинка на стената.

– Хей, не аз направих гениалното предложение. – Саймън хвърли поглед към мен. –

Тиксото нямаше да я задържи и ученото момче обясни, че хартията е твърде тежка за

лепилото. А аз имах няколко гвоздея под ръка.

Дерек подбели очи.

– Значи така? – откликнах аз. – Склад и работилница? Никакви улики?

– Не съм казал такова нещо. Има кутии с етикети от дрехи и непотребни вещи. Имената са

три: Тод, Остин и Ройс. Нещата на Тод са за възрастен човек.

– Д-р Банкс – каза Саймън. – Бившият собственик на тази къща. Нека отгатна – останалите

кутии са съдържали неща на момчета.

Когато му разказах какво ни е обяснил Андрю, Дерек кимна с глава.

– Ройс е името на твоя полудемон. Неговите дрехи са по-голям размер. Значи, Андрю ви

каза, че се е преместил да живее на друго място след смъртта на Банкс? Може би по-късно

да е бил убит и да се е върнал като дух.

– Не мисля така. Сигурна съм, че снощи видях тялото на Остин.

Цяло семейство мъртъвци. В това число две момчета. И всички имат връзка с групата

„Едисън“, може би с проекта „Генезис“. А ние намерихме убежище в тяхната къща.

– Нямаме къде да отидем – каза Дерек.

Всички мислехме за това, разбира се. Да избягаме. Но къде? Никой не допускаше, че

Андрю е тайно свързан с групата „Едисън“ и ни държи тук, докато в същото време замисля

сложен план, за да ги атакува. Но какво бе станало с д-р Банкс, с Ройс и Остин? Дали

случилото се с тях имаше нещо общо с нас?

– Ще продължа – заяви Дерек. – Може би ще задам няколко въпроса на Андрю. А вие...

– След вечеря ще излезем за малко – осведоми го Саймън.

– О! Да. Правилно. – И Дерек отправи поглед към мен, ала преди да срещне очите ми, се

обърна към Саймън. – Значи, ъъъ, Андрю се отнесе благосклонно?

– Аха. Изгуби облога, брат ми. Той, разбира се, ми нап рави куп предупреждения – да сме

минели през гората, а не по шосето, Клоуи не бивало да влиза в магазина, дрън-дрън. Но сме

можели да излезем.

– Хм. –Дерек погледна през рамо, сякаш се надяваше Андрю да го е предупредил, че никак

не е безопасно. Ала само след миг кимна с глава и рече:

– Добре тогава.

– Имаме да убием малко време преди вечеря – забеляза Саймън. – Какво ще кажете да

вземем някой урок по самозащита?

– Разбира се – отвърнах. – Ще доведа Тори... и не прави такава физиономия. Ще я доведа.

Дерек, ще се присъединиш ли?

– Не – обърна се той и тръгна надолу по коридора. – Вие се занимавайте.

Саймън ни даде урок по самозащита в задния двор, като ни научи на някои основни

хватки, които Тори със своите магии считаше за безполезни. Ала нямаше търкания със

Саймън, тъй като го прошепна само на мен.

По време на урока настъпи момент, в който Саймън се опитваше да покаже някаква хватка

на Тори и двамата бяха застанали един до друг, аз седях на стол и ги гледах и... За миг си

помислих: „Може би имат кръвна връзка“. Нямах представа каква точно, може би

структурата на лицата им, нещо в скулите, устата. Тъмни очи, на една и съща височина,

същата структура на слабите им тела.

После Саймън отстъпи крачка встрани и каквото и да бях забелязала, изчезна на мига.

Реших, че съм видяла някоя повърхностна прилика, а останалото е било запълнено от

въображението ми.

Дойде време за вечеря. Вечерята приключи. Качих се горе, за да се приготвя.

Винаги съм мислела, че не съм от момичетата, които обръщат прекомерно внимание на

такива неща – първата среща, първата целувка. Не ме разбирайте погрешно. Исках да ми се

случват. Ала изобщо не фантазирах относно големия ден, какво да облека за него и как да се

държа. Поне така си мислех.

Но все пак въображението ми пазеше картината на първата среща. Как си купувам нова

рокля и може би отивам да си направя нова прическа. Как непременно ще си сложа грим и

вероятно ще си лакирам ноктите. С една дума, как ще изглеждам по-добре от всякога и как,

когато отворя вратата на първото си гадже, ще се видя в очите му, в усмивката му.

Когато Саймън почука на вратата на спалнята ми, бях сресала косата си и бях намерила

вазелин, за да придаде лъскавина на устните ми. Дори не успях да си взема душ, защото Тори

бе включила пералнята. Колкото до облеклото – носех същите джинси и същата блуза, с

които бях избягала от лабораторията, макар че петното от соса за пица все още стоеше на

ръкава ми... е, не цялото, де.

И все пак, когато отворих вратата и той ми се усмихна, сякаш през всичкото време си бях

представяла точно това и разбрах, че всичко ще бъде наред.

16

Влязохме в гората и на петнайсетина метра навътре Саймън рязко спря и изруга.

– Какво? – попитах.

Той махна с ръка към гората.

– Трябваше да те попитам. Наред ли е всичко? Имам предвид като си тук, в гората?

Уверих го, че всичко е наред.

– Дерек ме предупреди, че гората те изнервя, че се притесняваш да не вдигнеш някое

умряло животно – каза той и ме погледна. – На теб дори не ти беше хрумвало да минеш през

гората, докато не те доведох, нали?

Той отново изруга, сега още по-цветисто.

– Няма нищо – отвърнах аз. – Ако не призовавам духове или не заспя, всичко ще е наред.

– А за да не заспиш, ще трябва сериозно да поработя върху умението си да водя разговор.

Влязохме малко по-навътре.

– Като споменахме разговор, как, ъъъ... – и той направи физиономия. – Извинявай, малко

съм неспокоен.

– Днес имаше ли урок с Андрю?

Разтърсваща въздишка на облекчение.

– Благодаря ти. Да, имах. Скучен, скучен, скучен. Никакво вълнение, никакъв внезапен

порив. Аз съм просто най-обикновен... – Той направи пауза. – Е, това беше изключително

безчувствено от моя страна. Споменах ли ти, че съм неспокоен? Щастлив съм и с

обикновените си способности. Наистина.

– Но все пак би било досадно да гледаш как Тори прави магии на мига, а ти тренираш от

години.

– Да. Нямаше да изглеждам толкова обикновен, ако не беше Тори.

– Какви магии можеш да правиш?

– Нищо полезно. Първо трябва да усъвършенстваш основното. Разбирам, но тъкмо сега се

интересувам само от магии, които могат да ни помогнат, а магията ми за хвърляне на мъгла

в очите на хората няма да ни е от полза.

– Магията, с която отблъскваш нападателя, е много добра.

Той сви рамене.

– Може би Андрю ще те научи на магиите, които Тори прави.

Той поклати глава.

– Това е магия за вещици.

– Има ли разлика?

– Какво предпочиташ – бърз отговор или урок по въпроса за различните видове

магьосници?

– Второто, моля.

Той се усмихна и стисна ръката ми.

– Съществуват два основни вида хора, които правят магии. Магьосниците са мъже и имат

синове, които също са магьосници. Вещиците са жени – те пък имат дъщери вещици. При

магиите магьосниците си служат с жестове на ръцете, придружени със заклинания,

изричани главно на старогръцки, латински и староеврейски – мога да ти ги кажа наизуст. Да

знаеш езици, помага, но да наизустиш заклинанията в момента е доста тежка работа.

Магията на магьосника е нападателна – използва се за атакуване. Вещиците използват

същите езици за своите заклинания, ала жестовете при тях са слабо застъпени. Техните

магии служат за отбрана.

– Да спрат нечие нападение ли?

– Или да го предотвратят, което би било от полза за нас през идните дни.

– Не можете ли да се научите да правите магии?

– Можем, ако положим усилия, тъй като не спадаме към този вид. В момента трябва да се

придържам към способностите на моя вид, макар че един ден искам да се науча и на някои

вещерски номера. Но не от Тори.

Когато стигнахме до станцията за услуги, Саймън купи сладолед, после се върнахме и

седнахме на дебел дънер.

– Една топка щеше да ми е достатъчна – казах аз.

– Много лошо.

– Но...

– Откакто се помня, съм диабетик, Клоуи. Никога не съм си купувал двоен сладолед, така

че не ми липсва. Ако ми пречеше, нямаше да се храня с Дерек, нали така? И тъй като ще

свърша преди теб, мога да ти направя демонстрация на едно заклинание – вместо шоу по

време на почерпка.

И той го направи, като се преструваше на глупак и ме разсмиваше. После тръгнахме да се

връщаме, като се държахме за ръце и разговаряхме за разни неща. Смрачаваше се. Когато

зърнахме светлините на къщата през дърветата, той спря и ме дръпна пред себе си. Сърцето

ми биеше неистово от очакване, както си помислих тогава, ала като че ли повече от

неописуем ужас.

– Добре ли беше? – попита той

Усмихнах се.

– Дори много добре.

– Значи получавам пропуск за втора среща?

– Получаваш.

– Добре.

Той наведе лицето си към моето и аз знаех какво ще последва. Знаех. Ала когато устните

му докоснаха моите, подскочих.

– Извинявай, аз... аз...

– Плашлива като коте – измърмори той. Ръката му се плъзна към тила ми и той обърна

лицето ми нагоре. – Ако много бързам...

– Нне.

– Добре.

Този път не подскочих. Не трепнах. Не изохках. Нищо не направих. Саймън ме целуна, а аз

стоях неподвижна, сякаш някой бе прекъснал връзката между мозъка и мускулите ми.

Накрая връзката бе възстановена и аз го целунах, но несръчно, като част от мен все още се

съпротивляваше, стомахът ми се сви, сякаш постъпвах неправилно, сякаш правех голяма

грешка и...

Саймън спря. За миг остана да стои така, с лице надвесено над моето, и накрая трябваше

да отместя поглед встрани.

– Не този, който трябваше, а? – каза той толкова тихо, че едва разбрах думите му.

– Кккаккво?

Той се отдръпна и очите му се изпразниха, станаха непроницаеми.

– Тук има още някой – каза. Не беше въпрос. Беше констатация.

– Ннякой ли...? Имаш предвид някое гадже? От преди? Не. Нямам. Не бих...

– Не би излязла с мен, ако имаше. Знам. – Той отстъпи още една крачка назад, топлината

на тялото му изчезна и на нейно място се настани хладината на нощния въздух. – Нямам

предвид някое момче от миналото, Клоуи. А от настоящето.

Вторачих се в него. „От настоящето ли? Кой...? Имаше само още едно момче...“

– Дерек ли? Мислиш, че...

Не успях да довърша. Досмеша ме. „Мислиш, че харесвам Дерек? Шегуваш ли се?“ Ала от

устата ми не излезе смях, до ушите ми достигна гръм, от който диханието ми пресекна,

сякаш ме бяха блъснали в гърдите.

– Двамата с Дерек не сме...

– Не, още не. Знам.

– Аз... аз не...

„Изречи го. Моля те, нека го изрека: аз не харесвам Дерек.“

Но не го направих. Не можех.

Саймън мушна ръце в джобовете си и ние останахме да стоим така в ужасната тишина,

докато не продумах:

– Не е така.

– Не беше. Не и в началото. – И той се вторачи в гората. – Нещата започнаха да се

променят след случката в ниското таванче. Докато двамата се мотаехте там... флуидите се

промениха. Казах си, че просто си въобразявам. Когато двете с Тори избягахте от

лабораторията, помислих, че съм прав. Но после, след спирката за камиони, когато двамата

се върнахте... – той млъкна, после хвърли поглед към мен. – Прав съм, нали?

В гласа му сякаш имаше молба. „Кажи ми, че греша, Клоуи. Моля те.“ И всичко в мен

искаше да му го каже. Та това беше Саймън. Той съчетаваше всичко, за което си бях мечтала,

така че, ето го, сега стоеше пред мен, поднесен ми на тепсия. Само трябваше да изрека

думите и се опитвах да го направя. Опитвах се. Ала успях само още веднъж да смотолевя със

слаб глас:

– Не е така.

– Напротив, така е.

Той започна да се отдалечава, вървеше обратно, натам, откъдето бяхме дошли. По едно

време спря и, без да се обърне, бръкна в якето си и измъкна завита на руло хартия;

измърмори:

– Това е за теб.

Аз го взех, а той продължи по пътя си.

С треперещи пръсти развих листа. Беше портретът, който ми бе нарисувал, но сега вече

оцветен. Изглеждаше още по-хубав от скицата. Аз изглеждах по-хубава. Уверена, силна,

красива.

Картината се размаза, защото очите ми се напълниха със сълзи. Бързо я навих отново, за

да не се повреди. Направих няколко крачки след него и го повиках. Виждах фигурата му в

далечината, той продължи да се отдалечава и аз знаех, че ме чу, ала не спря.

17

Гледах как Саймън се отдалечава, после изтрих очи с ръкава си и се отправих към

светлините на къщата. Тъкмо излязох от гората, когато задната врата се отвори, светлината

се плисна в тъмния двор. После една тромава фигура препречи светлия правоъгълник.

– Не – прошепнах аз. – Не сега. Върни се обратно...

Вратата се затвори шумно и звукът прокънтя, когато Дерек прекоси двора, глух за всичко

наоколо.

Огледах се, като отчаяно дирех път за отстъпление, ала не видях такъв. Продължи напред

и се справи с Дерек, или се обърни и избягай при Саймън, и се оправи и с двамата.

Продължих напред.

– Къде е Саймън? – озъби се той.

По тялото ми се разля облекчение. Нямах вяра на гласа си, затова посочих назад към

гората.

– Той те е изоставил? Тук навън? Посред нощ?

– Изпусна нещо – измърморих аз, като се опитвах да го отмина. – Не е далеч.

Без да издаде нито звук, той застана пред мен и ми препречи пътя.

– Плачеш ли? – попита.

– Не. Аз... – Погледнах встрани. – Влезе ми прашинка в окото. По пътеката. Саймън е

натам.

Помъчих се да го отмина, ала той се наведе и се опита да ме погледне в лицето. Аз се

отдръпнах и той ме хвана за брадичката. Дръпнах се назад, потреперих от докосването му, а

сърцето ми щеше да изскочи.

Казах си, че Саймън греши. Не съм толкова тъпа, че да си падна по Дерек. Но напразно.

Сега, когато той бе тъй близо до мен, стомахът ми се свиваше по странен начин. Не беше от

страх. Напоследък не се боях от него.

– Плакала си – рече той с по-тих глас. После дъхът му спря, той изръмжа и отново се

озъби:

– Какво направи Саймън...? – Той силно разграничаваше думите една от друга, страните

му се зачервиха, сякаш самата мисъл, че Саймън може да е отговорен за нещо, го смущаваше.

– Какво стана? – попита.

– Нищо. Просто не ни провървя.

– Не ви провървя ли? – изрече бавно той, сякаш си превеждаше от чужд език. – Как така?

– Попитай Саймън.

– Питам теб. Какво си му направила?

Настръхнах. Но той имаше право. Бях направила нещо на Саймън. Бях го наранила. И за

какво? Някакъв глупав сблъсък за момче, което едва ме понасяше през повечето време? Това

ли бе момичето, което представлявах? Да предпочета нехранимайкото пред доброто момче?

– Провалих всичко. Отново. Сигурна съм, че си изумен. А сега, нека вляза...

Той не ме пусна.

– Какво направи, Клоуи?

Направих крачка встрани. И той направи крачка встрани.

– Харесваш го, нали? – попита.

– Да, харесвам го. Само че не...

– Не какво?

– Говори със Саймън. Той мисли, че...

– Какво мисли?

Крачка. Преграда.

– Какво мисли?

– Че има някой друг – изтърсих аз, преди да мога да се спра. Поех си дълбоко въздух и

потръпнах. – Мисли, че има друг.

– Кой?

Тъкмо щях да отвърна: „Не знам. Някое момче от училище, предполагам“. Ала

изражението на Дерек сочеше, че вече знае отговора. Изразът на лицето му... Беше ми

унизително преди, когато Саймън ме обвиняваше, че харесвам Дерек, ала това бе нищо в

сравнение с усещането ми сега, щом зърнах израза на Дерек. Показваше не просто изненада,

а изумление. Изумление и ужас.

– Аз ли? – каза той. – Саймън е казал, че двамата с теб сме...

– Не, не това. Той знае, че не сме...

– Добре. Какво си мисли тогава?

– Че те харесвам.

И отново думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра. Но този път не ми

пукаше. Бях се унизила докрай и сега се чувствах изпразнена и посрамена. Исках само той да

се махне от пътя ми и ако ще избяга от ужас, като му го кажа, още по-добре.

Ала той не избяга. Само се вторачи в мен и това беше още по-лошо. Чувствах се като най-

голямата нещастница в училище, която признава на най-страхотното момче, че го харесва.

Той стоеше със зинала уста, сякаш не бе чул думите ми правилно.

– Но аз не те харесвам – бързо изрекох. Думите излязоха с лекота от устата ми, защото в

момента изразяваха чистата истина. – Не те харесвам – повторих аз, докато той просто

продължаваше да се взира в мен.

– По-добре недей. – Гласът му бе като грохот и когато най-после се успокои, той се

начумери. – По-добре недей, Клоуи, защото Саймън те харесва.

– Знам.

– Откакто навърши дванайсет, Саймън винаги е имал момичета, които му се обаждаха

всеки ден. Преследваха го в училище. Дори разговаряха с мен в опитите си да достигнат до

него. Хубави момичета. Популярни момичета.

– Значи, трябва да съм благодарна, че момче като него ми е хвърлило око, така ли?

– Разбира се, че не. Не исках да кажа...

– О, знам какво искаше да кажеш. Че трябва да се смятам за щастливка, че случайно съм

била наоколо, когато е правил избора си, защото иначе никога нямаше да имам тази

възможност.

– Това не е... никога не съм казвал...

– Както и да е.

Аз се завъртях и тръгнах обратно. Той ме спря.

– Саймън те харесва, Клоуи. Да, излизал е с много момичета. Но теб те харесва, наистина.

А аз си мислех, че и ти му отвръщаш със същото.

– Харесвам го. Но не така... предполагам по друг начин.

– Тогава не е трябвало да го караш да си мисли, че е така.

– Според теб съм се преструвала? С каква цел? Да го огорча? Защото животът ми е доста

скучен, така че защо да не подразня малко хубавото момче, да му дам надежди, после да му

се присмея и да се измъкна? Откъде можех да знам какво чувствам, преди да излезем и...? –

Замълчах. Не можех да спечеля тази битка. Каквото и да кажех, все щях да си остана злата

кучка, наранила брат му.

Обърнах се и започвах да се разхождам покрай гората.

– Къде отиваш? – викна ми той.

– Не ме пускаш да вляза. Сигурна съм, че и Саймън не ме иска близо до себе си. Така че

отивам на среднощна разходка в гората.

– О, не, няма да ходиш. – И скочи пред мен. – Не може да се скиташ сама през нощта. Не е

безопасно.

Вдигнах поглед към него. Зелените му очи блестяха в мрака и отразяваха лунната светлина

като котешко око. Вече не се чумереше. Пренебрежението му също бе изчезнало и на негово

място се бе настанила тревогата, от която устните му се свиха, а очите му помръкнаха; а като

зърнах тази бърза промяна у него, поисках да...

Нямах представа какво искам да направя. Да го ритна по пищяла би било чудесно

решение. За жалост, по-вероятно бе да избухна в сълзи, защото тук се коренеше целият

проблем – противоречието у Дерек, което тъй и не можех да си обясня, колкото и да се

мъчех.

За секунда той се държеше нахално, караше ме да се чувствам глупачка и безполезна твар.

В следващата ставаше такъв: грижовен, услужлив, притеснителен. Казвах си, че това е от

вълчите му инстинкти, че ще, не ще трябва да ме закриля, но когато бе такъв като сега –

сякаш ме е натоварил твърде много, за което съжалява... Този му израз говореше, че

наистина е загрижен за мен.

Обърнах се към гората и продължих да вървя.

– Ще внимавам. Тази нощ няма да вдигна нито един мъртвец. Връщай се, Дерек.

– Мислиш ли, че се тревожа само за това? Групата „Едисън“...

– Може да се е настанила точно тук и ни чака да дръзнем да влезем в гъстата тъмна гора.

Ако вярваш на това, никога нямаше да разрешиш на Саймън да излезе.

– Не ми хареса. Но той обеща, че ще се върнете преди да се е мръкнало, ето защо чаках на

вратата и всеки миг щях да тръгна да ви търся.

Той ме хвана за ръката, бързо я пусна и сграбчи ръкава ми.

– Само че...

Той се спря. Обърнах се и го видях да се взира в гората с вирната брадичка, разширени

ноздри и напрегнато лице.

– Не прави така – казах аз.

– Какво да не правя?

– Да се правиш, че надушваш нещо. Или някого.

– Не, помислих си... – Той отново си пое въздух, после рязко поклати глава. – Нищо,

предполагам. Просто... – Потърка се по тила, присви леко очи и аз забелязах лъскавото му от

пот лице да блести на лунната светлина. Очите му сияеха по-силно от всякога. Трескаво.

Промяната настъпваше.

„Не сега. Моля те, не сега. Това е последното нещо, с което имам нужда да се справям.“

Той пусна ръкава ми.

– Добре, разходи се.

Тръгнах, но без да излизам от двора. Не бях толкова глупава, че да навляза в гората, за да

му направя напук. Бях изминала пет-шест метра, когато се огледах, за да видя къде бе

отишъл. Беше на пет крачки зад мен и безшумно ме следваше.

– Дерек – въздъхнах аз.

– Искам да подишам чист въздух. Продължавай.

Още пет-шест метра. Той продължаваше да ме следва. Обърнах се и му хвърлих сърдит

поглед. Той спря и остана на мястото си, като гледаше безстрастно.

– Добре – казах аз. – Ще вляза в къщата. А ти можеш да проследиш Саймън, преди групата

„Едисън“ да са го хванали.

Той ме проследи до вратата, почака да вляза вътре и тръгна да търси брат си.

18

Тори беше в нашата стая и четеше стара книга с кожена подвързия, която бе взела от

библиотеката на долния етаж.

– Как мина голямата сладоледена среща? – попита тя, без да вдигне очи от книгата.

– Добре.

Тори отпусна ръцете си с книгата. Бързо извърнах поглед и отворих чантата, която бе

оставена върху леглото ми.

– О, това са новите ти дрехи – каза тя. – Маргарет ги купи. Очевидно Гуен е искала да го

направи, но старият прилеп е настоял. За да се разплати за тази сутрин, предполагам.

Дрехите бяха купени на добра цена. От детския щанд. Добре поне, че бяха за момичета и

не приличаха на противните момчешки суитчъри, купени ми от Дерек. И все пак...

Разопаковах пижамата. Розово трико на дъги и еднорози.

– Хей, лоши ли са? – поинтересува се Тори. – Тя се спря пред щанда за дамски дрехи за

мен и ми купи бабешка нощница с дантели. Дантели. Ще направим размяна, ако твоята

пижама ми стане. – Захвърли книгата и тя тупна на пода. – Как мина срещата?

– Никак.

Тя се поколеба, после рече:

– Е, иска ми се да кажа, че съм изненадана, но не забравяй, че бях луда по Саймън, докато

не бях принудена да прекарам двайсет и четири часа насаме с него. Бързо се излекувах.

– Саймън си е наред.

– Разбира се, че е. Поне ще бъде, когато малко поотрасне.

– С него всичко е наред. Става въпрос за мен. Аз провалих нещата. Аз...

Не продължих. Можех да си представя реакцията на Тори, ако

кажех, че си падам по

Дерек. Щях да изгубя цялото ѝ уважение към себе си.

Но въпреки всичко исках да поговоря с някого. С момиче, което има по-голям опит с

момчетата от мен, за предпочитане такова, което да не си помисли, че съм пълна

нещастница, задето харесвам Дерек. Рей би била подходяща. Тя нямаше отношение към

никое от момчетата, но щеше да ме изслуша и да ми даде някакъв съвет. Лиз щеше да е още

по-добра – винаги готова да ми се притече на помощ, тя никога не ме кореше. Що се отнася

до приятелките ми от училище, те сякаш принадлежаха към друг живот, сякаш бяха

приятелки на друга Клоуи.

– Плакала ли си? – вторачи се Тори в лицето ми. – Плакала си.

– Аз... няма нищо. Аз...

– Саймън издърпа нещо, нали? Извел те е на разходка и веднага след това си разбрала, че

държи не твоята ръка. – Очите ѝ блеснаха. – Момчета. Могат да бъдат такива...

– Не беше така.

– Ако е издърпал тези лайна, можеш да ми кажеш. Имала съм някои доста изненадващи

първи срещи. Ох, ако тогава знаех как да правя магии! Особено онази за обездвижване.

– Не беше така. – Погледнахме се в очите. – Наистина. Саймън бе наред.

Тя ме изгледа.

– Сигурна ли си?

– Само ме целуна, като първо ме попита. Всичко беше както трябва. Аз... аз се стегнах.

– А! – Тя се настани в леглото ми. – Първа целувка ли ти беше?

– Нне. Рразбира се, че не.

– Знаеш ли, трудно е да лъжеш убедително, когато заекваш, Клоуи. Значи, била е първата

ти целувка. Голяма работа. Аз се целунах за първи път едва миналата година и го накарах да

почака до третата среща. Не оставям момчетата да ме притискат за нещо, което не съм

готова да направя. Мислят си, че понеже съм популярна, трябва да им се отдавам. А аз не го

правя и до края на първата среща те го разбират. – Тя се облегна на леглото. – Значи, те

целуна и ти се стегна, а той помисли, че не си падаш по него. Случва се. Трябвало е да го

очаква – всички знаят колко си нестабилна.

Погледнах я сърдито.

– Ами да, така е било. Просто му кажи, че те е изненадал и този път ти го покани да

излезете. Опитай пак.

„Ами ако не искам да опитам пак?“

Събрах нещата си.

– Тази нощ ще си сама в стаята.

Тя седна в леглото.

– Какво?

– Отивам да спя в съседната стая. Просто... Не съм добра компания, наистина.

Видях, че думите ми нараниха самолюбието

. Ставах все по-добра и по-добра в тази

област. На вратата се спрях.

– Благодаря. За... всичко днес. Оценявам го.

Тя кимна и аз излязох.

Трябваше да остана при Тори.

Да съм сама означаваше да не правя нищо, а да се свия под завивките и да плача заради

ужасно неподредения си живот, а после да се презирам, задето съм потънала в

самосъжаление.

Бях провалила всичко. Не можех да контролирам способностите си дори когато бъдещето

ни зависеше от тях. Никой повече не каза и дума за освобождаване на Рей и леля Лорън, не

се чуваха и предложения как може да се открие бащата на момчетата. Щяхме да сме

късметлии, ако викането на духове в гробището не ни е превърнало в затворници.

Единствените хора, на които можех да разчитам, бяха Дерек, Саймън и Тори. След като

всички явно ми бяха простили за издънката в гробището, аз бях обидила Саймън, бях

наранила Дерек и бях отблъснала Тори от себе си.

Исках да се прибера у дома. Ако наистина ми стискаше, щях да си събера багажа и да си

тръгна, преди да влоша нещата още повече. Но дори това не можех да направя. Мразех,

мразех, мразех себе си за слабостта си. Не можех да правя нищо друго, освен да плача,

докато накрая не потънах, изтощена, в сън.

Събуди ме потропване на вратата. Присвих очи, за да видя часовника на нощното шкафче,

и тогава се сетих, че се бях преместила в друга стая.

– Клоуи? Аз съм – и след пауза додаде, – Дерек – сякаш можех да взема дълбокото му

боботене за нечий друг глас, сякаш можех да сбъркам онази мъничка част от мен, която като

нетърпеливо пале подскачаше и ми казваше: „Това е той. Бързо! Отиди да видиш какво

иска“.

Господи, как съм могла да бъда толкова сляпа? Та то бе съвършено очевидно.

Тъжно и покъртително.

Така ми се падаше заради поведението ми напоследък.

Отметнах завивките и затворих очи.

– Клоуи? – Дъските на пода изскърцаха. – Трябва да поговорим.

Не му отговорих.

Друго изскърцване, този път идваше от самата врата, аз се изопнах в леглото и той влезе.

– Хей! – казах аз. – Не можеш да...

– Извинявай – измънка той. – Просто...

Придвижи се на светлината на луната. Не го направи случайно. Той искаше да видя

трескавите му очи, настръхналата му кожа, мократа му от потта коса. Искаше да му кажа:

„О, Промяната е започнала“, да скоча от леглото и да го накарам да излезем навън, за да му

помогна да я преодолее, както бях направила последните два пъти.

Погледнах го и отново си легнах.

Той пристъпи напред.

– Клоуи...

– Какво?

– Пак... Пак започва.

– Виждам.

Седнах в леглото, измъкнах краката си от завивките и станах. Той с облекчение въздъхна.

Отидох до прозореца.

– Ще вървиш надолу по пътеката десетина метра и вляво ще видиш поляна. Мястото ще ти

е удобно.

Паническа искра припламна в очите му. След държането му към мен днес, трябваше да му

кажа: „Добре“. Но не го направих. Не можах. Отне ми всички сили само да допълзя обратно

до леглото си.

– Клоуи...

– Какво?

Той започна да се дръгне по ръката. Дръгнеше се яр остно, докато кожата му не стана на

мехури и мускулите му не се сгърчиха. Той ме погледна и погледът в очите му бе тъй

нещастен, че трябваше да стисна челюсти, за да не кажа: „Добре, ще дойда с теб“.

– Какво? – попитах вместо това.

– Аз... – Той преглътна. Облиза устните си. Опита отново. – Аз...

Беше му трудно дори да помоли да го придружа. Никога не го бе правил преди.

– Аз... имам нужда от... – И отново преглътна. – Искам... Ще дойдеш ли с мен?

Вдигнах поглед към него.

– Как изобщо можеш да ме молиш за това? Колко пъти се заяде с мен днес? Накара ме да

почувствам как всичко наоколо се проваля, и то по моя вина.

Той ококори очи – истински се изненада.

– Не съм си го и помислял. – Той изтри потните си длани. – Ако съм те обидил...

– Как няма да ме обидиш? Тази сутрин след гробището имах нужда от помощта ти. От

съвета ти. Но ти ме накара да се чувствам още по-зле, което, повярвай, не бе никак лесно. А

вечерта със Саймън се държа така, сякаш за всичко съм виновна аз дори като видя колко съм

разстроена и колко зле се чувствам. – Поех си дълбоко дъх. – След случката на спирката за

камиони, след пътуването ни обратно... помислих, че сме станали приятели.

– Така е.

– Не. – Погледнах го в очите. – Очевидно не сме.

Изражението на лицето му, объркано и нещастно, ме накара да се чувствам ужасно, което

само ме вбеси още повече. Той нямаше никакво право да влиза тук и да оч аква да му

помогна, а после да ме кара да се чувствам виновна, задето му отказвам.

– Клоуи, моля те. – И потърка ръка в гърлото си. Вените и сухожилията му пулсираха. По

челото му избиха капчици пот. – Този път настъпва по-бързо.

– Тогава е време да тръгваш.

– Аз нн... Аз не... – Той тежко преглътна и ме погледна с трескавите си очи, които сякаш

горяха. – Моля те.

Не молбата му ме трогна. А абсолютната паника в очите му. Той бе ужас èн от Промяната,

от това, че не знаеше дали ще може да я завърши, дали генетичната модификация не му е

направила нещо, което да му причинява такива страдания при Промяната и да го накара да

се провали пред самия ѝ край.

Всъщност никога не го е изричал, а и аз вероятно преувеличавам, ала не можех да го пусна

да се справя сам. Грабнах якето и кецовете си.

– Благодаря т... – започна той.

Аз го отминах и отидох до вратата.

– Да тръгваме.

19

Движехме се в сенчестата част на двора, в случай че някой случайно погледне навън и ни

види да тръгваме към гората. Щом стигнахме до пътеката, Дерек застана до мен, като

крадешком ме поглеждаше с онзи обезсърчен вид, който ме вбесяваше, тъй като не желаех да

се чувствам виновна, а той ми вменяваше вина.

Исках да отстраня това усещане и отново да се чувствам нормален човек. Ала щом той ме

погледна, аз си спомних за другото му изражение, онова, което ме ужаси, щом разбра, че

Саймън мисли, че харесвам Дерек, и това сложи край на импулсивното ми желание да се

сдобря с него.

– Искаше да си поговорим за случилото се в гробището – каза накрая той.

Не му отговорих.

– Трябва да поговорим – настоя той.

Поклатих глава.

Тръгнахме по пътеката. Опитах се да изостана зад него и да го оставя да води, тъй като

виждаше добре в мрака, ала той остана до мен.

– За онзи ден, когато ти се развиках, задето призоваваше духовете без медальона си... –

започна той.

– Всичко е наред.

– Да, но... Исках само да кажа, че да се опиташ да го направиш без него е добра идея.

Трябва да опитаме...

Обърнах се към него.

– Не го прави, Дерек.

– Какво да не правя?

– Идвам с теб, за да ти помогна, докато се извършва Промяната ти, и ти се чувстваш

задължен към мен.

Той се почеса жестоко по ръката.

– Аз не...

– Напротив. А сега да намерим подходящо място, за да не започнеш Промяната по средата

на пътеката.

Той продължаваше да се дръгне, кръвта се стичаше на струйки по ръката му.

– Просто искам да...

Хванах ръката му.

– Разкървави се целият.

Той наведе очи, като се стараеше да фокусира погледа си.

– О!

– Хайде! – Аз излязох от пътеката и се отправих към поляната, която бях видяла преди.

– Чух какво е казал Андрю тази сутрин – каза той. – За мен.

– Подозирах, че си чул – отвърнах аз по-тихо, отколкото възнамерявах, после се прокашлях

и се опитах отново да открия гнева в себе си.

– В думите му има логика. Аз не съм...

– Ти си наред. Идиотът е Андрю – озъбих се аз. Страхотно. Открих гнева и го зафучих в

погрешна посока. – Той греши, разбра ли? Знаеш го. Да забравим за това.

– Когато избухнах по повод на гробището, аз... нямах това предвид. Разстроен съм и...

– Моля те – казах и се извъртях към него. – Престани, става ли?

И той престана за около пет крачки време.

– Бях разстроен от ситуацията. Затворен съм тук. Промяната наближаваше и ставаше още

по-лошо. Знам, че това не ме извинява.

Вдигнах поглед към него. Той ме гледаше с очакване. Искаше да му кажа може би, че това

обяснява всичко. За да се поотпусне. Проблемът беше, че исках да му го кажа. И ако му го

бях казала, следващия път, когато му се прииска да си излее гнева върху мен, пак щеше да го

стори.

– Клоуи?

Аз спрях в началото на малка полянка.

– Тук добре ли е?

Той нищо не каза и аз си помислих, че я оглежда, ала щом се обърнах, видях го да стои

неподвижно с вирната брадичка и да се взира в гората.

– Чу ли?

– Кое?

Той поклати глава.

– Нищо, предполагам.

Той излезе на поляната и се огледа, като мърмореше:

– Добре, добре.

Съблече суитчъра си и го постла на земята.

– Ти седни тук.

Хвърли поглед към мен.

– Помниш ли онази вечер у Андрю? Когато ти излезе да ми правиш компания и двамата се

опитахме да се поупражняваме? Трябва и сега да го направим.

Въздъхнах.

– Няма да престанеш, нали? Мислиш си, че ако кажеш каквото трябва, всичко ще е наред?

Устните му се изкривиха в нещо като усмивка.

– Но мога да се надявам, нали?

– Разбира се. А ако всичко се нареди, какво ще стане с мен? Ще започнеш да ме третираш,

както си искаш, и щом решиш да се държиш добре, всичко ще ти се прощава ли?

– Извинявай, Клоуи.

– Засега добре – отговорих аз и се обърнах. – Забрави, става ли? Нека просто...

Той ме хвана за лакътя. Кожата му ме опари дори през якето.

– Говоря сериозно. Наистина съжалявам. Когато се вбеся така, това не е... не е... – Той

пусна ръката ми и се потърка отзад по тила. По лицето му се стичаха струйки пот. Оголената

кожа на ръцете му се набръчка.

– Трябва да се приготвиш.

– Не. Трябва да кажа нещо. Дай ми една секунда.

Той си взе секунда. После друга. След това още една, като просто стоеше, яростно се

чешеше и не откъсваше очи от ръката си.

– Дерек, имаш нужда...

– Добре съм. Дай ми само... – Той си пое дълбоко дъх.

– Дерек...

– Само секунда.

И той отново се задръгна. Когато се придвижих напред и го сграбчих за ръката, той се

спря.

– Тъй, тъй – измърмори. Намести ръката си, сви я в юмрук, за да не се чеше. –

Предупредих те да не се страхуваш от мен. Ще ти се озъбвам, щом се дръпнеш. Но

понякога...

Той изви ръка назад, за да се почеше по плещите, и присви очи, когато заби нокти в

плътта си.

– Дерек, трябва да...

– Понякога искам тъкмо това – отвърна той. – И това се опитвам да направя – да те

уплаша.

– Значи, не си ме обидил случайно – въздъхнах аз. – Нямаш намерение да...

– Не, не е това. А е...

Ръката му се отправи към предната част на рамото му и се спря, когато там поникна тъмна

четина.

– Ти се Променяш, Дерек. После ще говорим.

– Така е. Да. После. Добре. – Думите бликаха от устата му като фонтан на облекчението.

Когато потта се стече и в очите му засмъдя, той се огледа и премига.

– Трябва да легнеш – нежно го подканих аз.

И тъй като той все още не помръдваше, хванах го за ръката и го дръпнах. Той приклекна с

известна трудност, после застана на четири крака в положение, удобно за Промяната.

– Ако Маргарет ти е донесла нови ризи, може да съблечеш тази – предложих аз.

– Добре.

Той я хвана за канта, дръпна я, но ръката му не можа да се извърти в правилната посока, за

да измъкне ризата през главата си, ставите му променяха положението си и се сливаха едни

в други. Помогнах му. Да свали панталоните си. За щастие, той си бе навлякъл потници за

спане, дръпна ги и ги смъкна до коленете си и аз имах късмета да ги издърпам оттам. Остана

по шорти. Ако се скъсат по време на Промяната, надявах се транс формацията да е

напреднала достатъчно, така че... е, както и да е.

Едва бе смъкнал дрехите си, когато спазмите се появиха по цялото тяло, гърба му се

стрелна нагоре, гръбнакът му се прегъна под ъгъл, който изглеждаше невъзможен, и това

изтръгна задавено скимтене от устата му, а лицето му се изкриви в агония, викът му

пресекна, когато той повърна вечерята си в храстите.

Нещата продължиха известно време по този начин. Спаз ми, конвулсии, кожата и

мускулите му се нагърчиха като в най-страшен филм на ужасите. Пъшкания и стенания,

приглушени викове на болка между отделните конвулсии при повдигане на стомаха. Воня на

повръщано и пот.

Човек наистина би си помислил, че видяното от мен би задушило всяка романтика в

чувствата ми. Но вече три пъти присъствам на Промяната му и всеки път щом погледна

встрани, щом мръдна настрана, аз го карам да си мисли, че съм ужасена и отвратена, а това

влошава обстановката още повече.

Не бях нито ужасена, нито отвратена. Онова, което виждах, не бе някакъв непознат тип,

който драйфа и гротескно се гърчи. Виждах Дерек в мъчителна агония, уплашен до мозъка

на костите.

Само като видях първия му спазъм, и последната капчица гняв се стопи в мен. Гневът ми

щеше да почака.

Коленичих до него, разтривах раменете му, успокоявах го, че всичко ще е наред, че ще се

оправи, само да не спира, да продължава.

Накрая той престана да повръща и остана превит на две с клюмнала глава, провиснала

коса, скриваща лицето му, а тялото му бе покрито с къса черна козина, раменните му

мускули увиснаха, ръцете и краката му се изопнаха, извитите нокти на пръстите му бяха до

половината зарити в пръстта. Той се задъхваше, дишаше дълбоко и на пресекулки.

– Крайната цел е близо – казах. – Този път става по-бързо.

Вярно или не, нямаше никакво значение, щом той го прие с кимане на глава и леко

облекчение.

Друг спазъм. Тялото му направи едно вълнообразно движение, после още едно. Краката и

ръцете му се променяха, изтъняваха и се скъсяваха, дланите и стъпалата му – също. Косата

на главата му се оттегли назад, а козината по тялото му се удължи и от четина се превърна в

гъста козина. Колкото до лицето му – и то се Променяше, ала той го бе обърнал настрана.

Тялото му продължаваше да се свива в спазми, но накрая спря и се изви нагоре, а той си

пое дъх. Аз потърках гърба му и той се облегна на мен. Усещах подскачането на мускулите

му, той сякаш едва се държеше на четири крака. Приближих се, като го оставих да си почива

върху мен, опрях глава на рамото му и усетих силното и бързо биене на сърцето му, докато

треперенето постепенно намаля.

– Вече си досами целта. Продължавай. Този път трябва да свършиш. Само...

Той се напрегна. После гърбът му се изви, като ме блъсна от едната страна. Тялото му се

вкочани, главата му все още висеше, гърбът му се извисяваше все повече и повече, сякаш

някой го избутваше нагоре, главата му потъваше все по-ниско, а черната му козина лъщеше

на лунната светлина.

Костите му изпращяха. Дерек нададе дълбоко стенание, което ме накара да се притисна

още по-плътно до него, да търкам гърба му и да го успокоявам, че всичко ще е наред. После

едно последно потреперване и готово. Той повдигна глава, обърна се да ме погледне и аз

видях пред себе си истински вълк.

20

Последния път, когато се бе опитал да се Промени, Дерек ме закле да обещая да се оттегля

на безопасно място, щом краят приближи. Сега, когато видях вълка пред себе си, оловната

тежест от плещите ми падна малко по-надолу и се настани в стомаха, което ми говореше, че

е трябвало да послушам съвета му. Но когато погледите ни се срещнаха, страхът ми тутакси

се изпари. Взирах се в огромен черен вълк, ала в зелените му очи все още виждах Дерек.

Той се помъчи да направи крачка, но краката му се плъзнаха, той шумно падна на земята и

сякаш я разтърси. Допълзях до него; Дерек си лежеше със затворени очи, с повдигнат хълбок

и люшкащ се извън устата му език.

– Добре ли си?

Той отвори очи и непохватно раздвижи муцуна, сякаш се канеше да кимне, после зениците

му се търкулнаха нагоре и той отново затвори очи.

Беше добре, но бе изтощен от умора, също като предишния път, когато бе твърде уморен и

легна да спи с дрехите си. Изправих се и се запътих към пътеката, тъй като исках да го

оставя на спокойствие. Бях направила само две крачки, когато той изпръхтя. Обърнах се и го

видях да лежи по корем, готов да се хвърли напред. Муцуната му потрепери, с което ми

казваше да се върна при него.

– Помислих си, че ще искаш да ...

Той ме прекъсна със сумтене. На вълка му е трудно да се чумери, ала успя да докара

намръщения поглед в очите си.

Извадих сгъваемото ножче от джоба на якето си.

– Няма страшно. Въоръжена съм.

Пръхтене. „Не ми пука.“ Раздвижване на главата. „Върни се тук.“

Аз се поколебах и той изръмжа.

– Е, добре си разучил ръмженето. Сигурно през последните години доста си се

упражнявал.

Той понечи да се изправи на треперещите си крака.

– Добре, ще се върна. Просто не исках да ти се пречкам.

Сумтене. „Не ми се пречкаш.“ Поне така си мислех, че казва.

– Нали ме разбираш? – попитах аз, когато се обърнах да седна върху захвърления му на

земята суитчър. – Схващаш какво говоря.

Той се опита да кимне с глава и изръмжа, когато видя колко бе непохватен.

– Не е лесно, като не можеш да говориш, нали? – ухилих се аз. – Е, не ти е лесно. Може и

да свикна с това.

Той възропта, ала в очите му видях облекчение, сякаш се радваше да ме види усмихната.

– Права съм, нали? Това си пак ти, но във вълча кожа.

Той изпръхтя.

– Нямаш внезапен неконтролируем порив да се нахвърлиш върху някого и да го убиеш.

Той подбели очи.

– Нали тъкмо ти се притесняваше за това? – Направих кратка пауза. – Нима ти ухая на

вечеря?

Тук той ме погледна яростно.

– Удовлетворявам всички условия.

Той нададе гъгниво ръмжане, сякаш се давеше, и седна, като наведе глава до предните си

лапи и се взря в мен. Помъчих се да се настаня удобно, но земята под суитчъра му бе

леденостудена, а аз бях само по пижама, с тънко яке и гуменки.

Като ме видя как зъзна, той протегна предната си лапа към суитчъра, закачи нокът за ръба

му и изръмжа, щом разбра, че не може да го хване като с ръка.

– Поради липсата на отсрещен пръст ще трябва доста да се упражняваш, а?

Той поклати муцуна, за да ме накара да се приближа още до него. Когато се престорих, че

не разбирам, изви тяло и внимателно пое канта на суитчъра между зъбите си, а устните му се

сгърчиха от възмущение, докато го дърпаше.

– Разбрах, разбрах, просто се стараех да не те задушавам с близостта си.

Това не беше единствената причина, поради която с неудобство се настанявах твърде

удобно до него сега, ала той само ръмжеше, като отново се опитваше да ми каже, че така е

добре. Преместих се по-близо до него. Той промени позата си, като с торса си ме

предпазваше от вятъра, а тялото му продължаваше да излъчва остатъчна топлина от

Промяната, сякаш гореше пещ.

Той изръмжа.

– Да, така е по-добре. Благодаря. А сега си почини.

Нямах представа какво ще стане. Съмнявах се, че Дерек знае. Той се бе съсредоточил в

това да премине успешно през Промяната. Онова, което знаех, бе, че това е само половината

от процеса. Той трябваше да се Промени в обратна посока, а за това имаше нужда от време и

от почивка.

А как щеше да се осъществи? Дали трябваше да почака, докато тялото му е готово, както

направи преди превръщането си във вълк? Колко време щеше да отнеме? Часове? Дни?

Усетила втренчения му поглед върху себе си, аз се насилих да се усмихна и да престана да

мисля за неволите си. Всичко ще бъде наред. Той ще успее да се Промени. Това бе най-

важното.

Щом се отпуснах, той се премести по-близо до мен, козината му милваше ръката ми.

Нерешително я докоснах и усетих грубия горен пласт, както и меката козина под него. Той

се облегна върху ръката ми, сякаш ми казваше, че така е добре, и аз зарових пръсти в

козината му, а кожата му бе тъй гореща от Промяната, че имах усещането, че докосвам

радиатор. Допирът на студените ми пръсти сигурно му е бил също приятен, защото затвори

очи и зае такава поза, че се облегнах на него. Само след няколко минути той заспа.

Затворих очи, за да си почина за миг, но като ги отворих, разбрах, че се събуждам от сън,

свита на хълбок, Дерек ми беше за възглавница. Скочих. Той вдигна поглед към мен.

– Изззвиняявай, не исках да...

Той ме прекъсна с ръмжане, с което отхвърли извиненията ми, после ме блъсна по крака и

ме върна до себе си. Легнах за миг до него, като се наслаждавах на топлината му. Той се

озъби в прозявка, а кучешките му зъби бяха колкото палеца ми.

Накрая седнах.

– Е, очаквам да направиш нещо, вълчо. Да тръгнеш на лов може би.

Ръмжене, чийто тон казваше: „Не“.

– Да потичаш? Да се пораздвижиш.

Отново ръмжене, не тъй решително, звучащо повече като „Може би“.

Скочи на нестабилните си крака, все още не свикнал с променения център на тежестта си.

Предпазливо направи стъпка с предния си крак, после с другия, с едната задна лапа, после с

другата. Улови ритъма на стъпката, ала все още се движеше бавно и така обиколи поляната.

Изпръхтя и сякаш осъзнал главното, той се втурна в галоп, препъна се и заора с муцуната си

в шубрака.

Преглътнах смеха си, но не много успешно и той ме погледна сърдито.

– Забрави за тичането. Една хубава, свободна разходка ще е по-подходяща за скоростта,

която развиваш.

Той изсумтя и бързо се усмихна. А когато паднах, той нададе дрезгав кикот.

– И все пак не можеш да се опъваш дълго и да не поизхабиш малко от силите си, нали

така?

Той отново се втурна напред. Сега аз останах твърдо на мястото си и в последния миг той

опита скока си... и рухна встрани. Този път не приглуших смеха си. Той бързо се извъртя,

хвана ме за крачола на пижамата ми, дръпна го и аз паднах на земята.

– Хулиган.

Той дрезгаво се изкикоти. Престорих се, че крачолът ми се съдра.

– Страхотно. Най-после да получа нова пижама и ти да ми я скъсаш.

Той ме заобиколи, за да види по-добре. Опитах се да го уловя за предния крак, ала той се

стрелна и избяга през поляната. После се спря, погледна през рамо, сякаш искаше да каже:

„Как бих могъл да го направя?“. Обърна се и отново понечи да се втурне през поляната, ала

оплете крака и се строполи на земята до мен.

– Както обикновено, твърде много мислиш – казах.

Оправдателно сумтене, докато се изправи на крака. Пак се опита да тича, този път не

падна, ала залиташе твърде много, краката му се преплитаха на всяка крачка.

– Очевидно това ще отнеме известно време, така че какво ще кажеш ти да се

поупражняваш, а аз да се върна в къщата...

Той се стрелна край мен, промени посоката си и ми препречи пътя.

Усмихнах се.

– Знаех, че така ще стане. Права ли съм? По-добър си в действията, не в мисленето?

От ноздрите му изсвистя въздишка, а пàрата от дъха му увисна в студения въздух.

– Не ти харесва, така ли? Трябва да си водиш бележки, за да видиш кой е имал право в

повечето случаи: ти или аз.

Той подбели очи.

– Няма да стане, а? Никога няма да го преживееш, ако те победя. Но този път правдата е

на моя страна. Тялото ти знае как да се движи, защото е тяло на вълк. Просто трябва да

забравиш всичко и да оставиш мускулите ти да си вършат работата.

Той се втурна към мен. Аз не помръднах и той ме заобиколи, направи широк кръг около

мен с увиснала глава, като постепенно набираше скорост и накрая виждах само размазаната

му черна козина. Засмях се. Не можах да се сдържа. Картината бе толкова... изумителна. Да

приемеш друга форма, да усетиш света по друг начин. Блазе му. Накрая той натисна

спирачките, забуксува и спря, като всеки крак се стрелна в различна посока.

– Трябва да поработиш и върху тази част – забелязах аз.

Той изръмжа и поклати глава, което не можах да разбера, докато той не се изправи на

крака, не вдигна муцуна, за да улови посоката на вятъра, и не наостри уши.

– Някой идва – прошепнах аз.

Той изпръхтя. „Шшшт. Ослушвам се.“

Аз се заслушах с него, като се напрягах да чуя онова, което чуваше и той. Последва звук, за

който не ми бе нужен слух на върколак, за да доловя – продължителен призрачен вой.

Козината по гърба на Дерек настръхна, което накара и без друго едрата му фигура да нарасне

с още няколко сантиметра.

– Куче ли е? – попитах шепнешком. През живота си бях чувала много кучета, ала те не

звучаха по този начин.

Дерек се стрелна зад мен и ме блъсна отзад в краката. „Бягай.“

Аз се втурнах към пътеката. Дерек тичаше зад мен, шумът от лапите му едва се чуваше и

най-после аз разбрах защо винаги се е движел толкова безшумно. Инстинктът на хищника.

Инстинкт – и умение, – които ми липсваха, и докато двамата тичахме, това стана болезнено

ясно.

Бях наполовина колкото Дерек, ала тъкмо моите стъпки трополяха като копитата на

стокилограмов звяр, който оре през гората. Пухтях като локомотив. Стъпалата ми сякаш

стъпваха върху всяка съчка по пътя и всяка пукаше като пушечен изстрел. Опитвах се да се

движа по-тихо, но това означаваше и по-бавно. Когато скоростта ми намаля, Дерек ме

блъсна изотзад, като ми каза да не се безпокоя, а да продължавам да се движа.

Отпред виждах светлините на къщата. После, някъде между нея и нас прозвуча

оглушително подсвирване. Сп рях. Дерек също, като така занесе при буксуването, че ме

блъсна и аз паднах на колене.

Изръмжа ми едно извинение. Когато станах, вече се бях съвзела, а той стоеше пред мен с

вдигната муцуна и душеше във въздуха. Ветрецът подухваше от едната страна обаче и той се

въртеше, като се стараеше да улови миризмата на онзи, който бе подсвирнал. Щом я улови,

тялото му се вкамени, ушите му се изтеглиха назад, от гърлото му напираше ръмжене. После

се обърна, като едва не ме блъсна.

– Кой...?

Той отвърна с щракане на зъби – улови със зъби шева на якето ми. „Просто бягай.“ И аз

побягнах.

21

От кого бягахме? Бях гледала достатъчно филми, за да знам, че воят принадлежи на вълк, а

в щата Ню Йорк няма диви вълци. Което означаваше, че имаме работа с върколак.

Лайъм и Рамон, двамината, които се опитаха да заловят Дерек онзи ден, бяха заявили, че

целият щат принадлежи на Глутницата, която ще преследва и унищожава всеки върколак,

преминаващ през нея. Очевидно не бяха толкова стриктни – Дерек бе живял цял живот тук.

Но дали са го намерили най-накрая?

Ако не Глутницата, тогава кой бе свирнал? Андрю им бе казал, че групата „Едисън“ не

наема върколаци. Нима грешеше? Ако се нуждаеха от някой, който да проследи изчезналите

им обекти, най-подходящ би бил копой върколак със свръхестествени способности.

Но в момента това нямаше никакво значение. Дерек знаеше кой е подсвирнал; и дори да

не можеше да ми каже, по действията му разбирах, че сме в беда и единствената ни надежда

беше да избягаме от нея.

– Ей там има поток – посочих с ръка аз. – Ако това е върколак, който искаме да изгуби

следите ни, водата ще ни бъде от помощ, нали?

Той отговори, като възви натам.

Потокът не бе по-голяма от дъждовен ручей, но бе напълно достатъчен да отмие

миризмата от следите ни. Докато го прекосявахме, той слизаше все по-дълбоко в земята, а

бреговете от двете ни страни се вдигаха нагоре като малки канари. Ако продължавахме,

можеше и да се озовем в капан.

Дерек вървеше отпред, като лазеше по брега на потока, а аз го следвах, прогизналите ми

гуменки се пързаляха в калта и аз се хващах за корените на дърветата, за да се подема и се

задържа на повърхността. Движех се колкото е възможно по-тихо, защото знаех, че всеки

върколак притежава острия слух на Дерек.

Изтичахме по протежение на дигата и стигнахме до гъста гора. Дерек ме подкара към

поляната в средата. Той легна в центъра с изпънати напред предни крака, с увиснала опашка

и клюмнала глава. Опитваше се да осъществи обратната Промяна – да се превърне отново в

човек. След няколко минути напрягане и ръмжене, той се предаде.

– Не можем да останем тук – казах аз. – Ако това е върколак...

Той потвърди думите ми със сумтене.

– Накрая ще открие следите ни. Гората не е толкова голяма.

Още веднъж сумтене. „Знам.“

– Мисля, че този път води към къщата.

Той поклати глава и посочи с муцуната си малко поналяво.

– Ясно. Добре – отвърнах аз. – Значи трябва само да...

Той отново се вцепени, вдигна нос нагоре, насочи уши напред. Седнах до него. Той

продължаваше да души, дълбоко в гърлото му се появи ръмжене, сякаш бе доловил миризма,

която нямаше да долови пак. Най-после той ме побутна с нос към края на поляната, което аз

възприех като „Бягай!“, ала щом се втурнах напред, той ме улови за якето със зъби.

– Да се движа по-бавно ли? – прошепнах аз. – И тихо?

Сумтене. „Да.“

Леко се изправи пред мен и направи една стъпка. После още една. Облак забули луната и

гората стана черна. Спряхме. Отдясно изпука клонка. Дерек се извъртя толкова бързо, че се

удари в мен, блъсна ме назад и аз се препънах, и понеже не се движех достатъчно бързо, той

ми се озъби.

Щом се върнах на поляната, в края

различих продълговата сянка. Когато изпука още

една клонка, Дерек ме удари отзад по краката, задърпа ме и ме забута към отсрещната

страна на поляната, където ме мушна в гъстия храсталак.

– Не мога... – прошепнах аз.

Той се озъби и изръмжа. „Напротив, можеш.“

Застанах на четири крака и се напъхах в храстите, като с ръце си разчиствах пътя. Само

след няколко стъпки се ударих в някакво дърво. От двете ми страни имаше гъсти шубраци.

Извърнах се, за да кажа на Дерек, че не мога да продължа, ала той стоеше в самия край на

скривалището ми и криеше входа му с тялото си.

Облакът отмина и на пътеката се появи някаква фигура. Беше вълк, черен като Дерек. Той

сякаш се търкаляше към нас, тих като мъглата, като бавно, но сигурно се носеше в наша

посока.

Най-подир облаците се отдръпнаха от луната, ала вълкът продължаваше да е черен като

нощта от носа до очите. Забелязах бледи ивици от едната му страна. Присвих очи и видях, че

бяха ивици, непокрити с козина, а оголената му кожа беше розова и нагърчена от белези,

получени съвсем наскоро. Бях видяла същите белези преди няколко дни.

– Рамон – прошепнах.

Дерек изръмжа, козината му настръхна, той размаха опашка и зъбите му блеснаха. Но

другият вълк продължаваше да се приближава към нас безжалостно и неумолимо. Най-после

Дерек изрева и му се нахвърли.

Рамон се спря. Не отстъпи. Дори не изръмжа. Не помръдваше от мястото си дори когато

Дерек бе почти върху него, после направи финт и се насочи право към мен.

Дерек се помъчи да спре, ала моментът на движение бе твърде силен и той забуксува в

шубрака.

Докато Рамон се търкаляше към мен, аз се опитвах да се махна от пътя му, ала храсталакът

бе твърде гъст. За щастие, беше гъст и за него и той не можеше да влезе по-навътре от Дерек,

но бе достатъчно близо до мен, за да доловя вонята на дъха му, докато се опитваше да

навлезе по-навътре в шубрака с рамото напред.

После заскимтя и се втурна назад, тъй като Дерек бе забил зъби в бедрото му. Рамон се

освободи и му се нахвърли. Дерек се наведе и се втурна покрай Рамон, за да блокира входа

на скривалището ми.

За миг виждах само опашката на Дерек. После встрани ми се мярна Рамон, който

отстъпваше, взираше се около Дерек, сякаш оценяваше ситуацията.

Хвърли се наляво. Дерек скочи натам, като се зъбеше и ръмжеше. Рамон изви надясно.

Дерек му препречи пътя. Отново наляво. Пак му го препречи. Беше като онази вечер на

игрището, когато Лайъм се престори, че напада мен, като се присмя на Дерек и му се смееше

всеки път, щом Дерек реагираше по същия начин.

– Той те дразни – прошепнах аз. – Опитва се да те измори. Не се хващай.

Дерек изръмжа. Напрегна се, сякаш преплиташе краката си. Но и това не помогна. Всеки

път, когато Рамон правеше движение към мен, Дерек скачаше, зъбеше се и ръмжеше.

Най-после Рамон се умори от играта и се втурна открито към Дерек. Те се сблъскаха,

костите им изпукаха и двамата се строполиха на земята, като се хапеха и ръмжаха, пухтяха и

скимтяха, щом се нахвърляха един на друг.

Стиснах сгъваемото си ножче. Знаех, че трябва да нап равя нещо. Да се хвърля между тях.

Да защитя Дерек. Но не можех. Онзи ден, като гледах как Дерек и Лайъм се бият в човешкия

си вид, те се движеха твърде бързо, за да се намеся. Ала онова бе като на забавен кадър в

сравнение с това сега, безумно кълбо от козина и ярост се търкаляше на поляната, сливаща

се маса от черна козина, проблясващи зъби и пръски кръв.

Трябваше да се включа, тъй като Дерек имаше нещо, което го поставяше в неблагоприятно

положение, и това бях аз. Той не можеше да забрави, че съм там, и всеки път щом Рамон се

търкулнеше в моя посока, Дерек спираше да се бие, за да застане отново между него и мен.

Исках да му кажа да забрави за присъствието ми, да знае, че съм добре скрита в

шубраците, че съм въоръжена и че няма и следа от Лайъм, партньора на Рамон. Ала знаех, че

няма да има полза. Инстинктът му да ме закриля бе по-силен от разума.

Изправих се, протегнах ръка колкото е възможно по-високо и хванах най-долния клон на

дървото зад мен. Наранената ми ръка с шевовете ме заболя, но аз не обърнах внимание.

Подех се нагоре. Катеренето бе лесно. Най-трудно ми беше да внимавам да не поглеждам

надолу всеки път, щом чуех ръмжене или пухтене.

Най-после бях твърде високо, за да може Рамон да ме достигне. Викнах на Дерек, че съм в

безопасност. Но той, разбира се, трябваше да провери и да погледне, докато чистеше врата

си от отскубнатите кичури козина. Но като видя къде съм, той напълно се отдаде на битката

си с Рамон.

И все пак, колкото и едър да беше, Дерек не можеше да се мери с опитния възрастен

върколак. Когато се сблъска са Лайъм, Дерек се бе втурнал в противоположна посока, като

призна по този начин, че се декласира. Дерек можеше да проявява и арогантност, но не се

перчеше. Ако не можеше да победи в битката, за него не представляваше проблем да избяга

от арената.

Ала този път не можеше да избяга.

Стиснах ножчето в ръка и пропълзях по клона, докато се озовах над двамата.

„Като споменахме за перченето...“

Спрях се с чувство за вина в сърцето, задето си мислех подобни глупости. Ако скоча върху

тях, ще съм късметлийка, ако Дерек не падне убит, докато се мъчи да опази живота ми.

Не ми се нравеше да треперя като безпомощна героиня. Но наистина бях безсилна пред

Рамон. Силата ми не бе свръхчовешка, нито усещанията ми, нито зъбите, нито ноктите ми;

нямах и магически способности.

„Престани да се оплакваш от това какво нямаш. Мозъкът ти все още работи, нали?“

Предвид настоящите обстоятелства не бях много сигурна.

„Използвай го. Мисли.“

Наблюдавах битката с широко отворени очи, а умът ми неуморно работеше, за да измисли

план. Докато ги гледах, аз осъзнах, че мога да разпозная кой е Рамон и кой е Дерек по

белезите им. Ако можех да...

Белезите.

Наведох се надолу, доколкото можах.

– Дерек! Отстрани! Където са белезите му...

Мъчех се да му обясня защо, без да изоставям плана за Рамон, но нямаше нужда да изрека

дори една дума. Дерек се изви и натисна Рамон отстрани. Тъй като там липсваше козина,

която да го предпазва, зъбите на Дерек потънаха лесно в плътта. Рамон нададе вой. Дерек

дръпна глава назад, като откъсна голямо парче от хълбока на Рамон.

Бликна кръв. Дерек отскочи назад и пусна парчето плът на земята. Рамон се изправи, ала

задният му крак несигурно се замяташе на една страна. Дерек заобиколи Рамон и отново го

захапа по хълбока.

Рамон изрева от болка и ярост, извъртя се и се освободи от захапката на Дерек. Кръв се

плискаше наоколо, когато той бързо се завъртя и захапа Дерек за тила. Те се търкулнаха по

земята, Дерек се мяташе върху него с извадени нокти и един от ноктите му одраска открития

хълбок на Рамон. Рамон изскимтя и Дерек се освободи. Той се спусна заднешком към брега

на потока. От дигата до водата имаше поне 40–50 метра и аз извиках, за да го предупредя,

ала той продължаваше да върви заднешком нататък.

Рамон му се изсмя, козината му настръхна и той се озъби. Прекъсна го нечие подсвирване.

Лайъм. Рамон прекъсна атаката, вдигна глава и започна да вие. Дерек му се нахвърли. Воят

на Рамон секна и той отхвърли Дерек от себе си, после продължи да напредва към него, като

го отблъскваше към...

– Дерек, канарата!

Този път той вдигна очи нагоре и срещна погледа ми. Ала не спря, продължи да се движи,

преплел отново поглед с този на Рамон.

В последната секунда Дерек изви наляво, заобиколи Рамон и го удари в ранения хълбок.

Рамон загуби равновесие. Дерек скочи върху него Зъбите му потънаха в разкъсаната му плът.

Рамон нададе призрачен агонизиращ вой.

Рамон успя да се изправи, гърбът му се опря в скалата. Дерек му се нахвърли. Рамон

отстъпи назад. В последния миг зърна бездната под себе си и започна да се измъква встрани,

ала Дерек го блъсна с глава в разкъсаната плът на хълбока и го запрати надолу към водата.

Слязох и изтичах към Дерек, спрях се отгоре на брега и погледнах към Рамон, който бе все

още в съзнание, мяташе се в опитите си да се изправи, а предният му крак се бе изкривил

под странен ъгъл.

Подсвиркването проехтя отново. Дерек рязко се обърна, като се блъсна в краката ми, след

което ме бодна с носа си, за да се раздвижа.

– Лайъм ли е? – попитах аз.

Той наведе муцуна, сякаш ми кимна утвърдително.

Не преставах да се удивлявам как така Лайъм се появи в човешкия си вид. Той все още

представляваше огромна заплаха. Единственото предимство бе, че ако не е вълк, той ще

надушва следите ни по-бавно.

– Дойде откъм къщата – прошепнах аз, докато тичахме. – Трябва да се отправим към

шосето. Знаеш ли къде е...?

Отговори ми с действие – запрепуска покрай мен. Тичаше известно време, но аз изоставах.

Притича, за да ме предпази откъм гърба.

– Съжалявам – прошепнах. – Не виждам и все се препъвам...

Той изръмжа и ме прекъсна. „Знам. Продължавай напред.“

Минах пред него и оставих Дерек да ме побутва отзад по краката всеки път, щом се

отклоня от пътя. Най-после зърнах светлини през дърветата. Дерек ме бутна нататък и...

– Вдигате адски шум, нали, непослушни палета – проехтя през гората провлаченият

тексаският изговор на Лайъм.

Дерек ме блъсна. Аз паднах на земята и забих нос в калта. Помъчих се да стана, ала Дерек

бе застанал над мен. Прокарах език по зъбите си, за да видя дали не съм изгубила някой.

Дерек доволно ме мушна отзад по врата. Бях готова да приема това като извинение,

независимо дали наистина бе извинение, или не.

– Излезте, излезте, където и да сте – пропя Лайъм.

Дерек ме напъха в храсталака, а той бе толкова малък, че трябваше да се допрем плътно

един до друг, като в резултат устата ми се напълни с козина. Опитах се да му отстъпя повече

място, той ми се озъби да мирувам. Седнах, а той се притисна до мен, напъха останалата

част от тялото си в храсталака и практически се настани в скута ми.

Вдигна глава да надуши миризмата по вятъра. Той духаше от същата посока, откъдето

идваше и гласът, което означаваше, че Лайъм не можеше да ни надуши.

Затворих очи, за да чувам по-добре. Чувах лудото биене на сърцето на Дерек. Сигурно и

моето биеше толкова бързо, защото той ме смушка в ръката да отворя очи; когато го

погледнах, неговите бяха потъмнели от тревога.

– Добре съм – прошепнах.

Той се премести, като се мъчеше да освободи краката ми от тежестта си. Докато се

движеше, ръката ми се опря в кичур влажна козина. Отдръпнах се и видях, че пръстите ми