Разплата

лепнеха от кръв.

– Ти си...

Той ме прекъсна с ръмжене. „Добре съм. А сега, шшшшт.“

Опитах се да видя колко тежко е ранен, ала той отново се раздвижи, като този път ме

притисна надолу.

Седяхме и мълчаливо се ослушвахме. Той въртеше уши, които от време на време трепваха,

сякаш е доловил шум. Но вместо да се напрегне, той започна да се отпуска.

– Тръгва ли си? – попитах шепнешком аз.

Той кимна с глава.

Настаних се по-удобно. Беше трудно да се боиш за живота си, когато в скута ти има

стокилограмов вълк. Но бе странно успокояващо. Аз премигвах, за да не заспя, стоплена от

тялото му, свита между меката му козина и биенето на сърцето му.

– Отиде ли си? – прошепнах аз.

Дерек поклати глава.

– Колко време ще останем тук...?

Дерек се наежи. Взрях се в тъмнината навън, но щом погледнах Дерек, видях, че не души

във въздуха. Главата му бе наведена. Очите му бяха широко отворени, а той бе съвършено

неподвижен.

После го усетих. Мускулите му потрепваха.

– Обратната Промяна започна – прошепнах.

Той изръмжа, настръхна, а очите му излъчваха тревога.

– Няма проблеми. Винаги има известна пауза след първия сигнал, нали така? Ще имаме

време да се върнем в къщата. Промяната може да стане и там...

Той се сви в конвулсия, предните му крака се изпънаха. Падна на една страна и четирите

му крака се вцепениха, главата му се стрелна назад, очите му диво се въртяха.

– Всичко е наред. Всъщност е по-добре. Нека стане така.

Не че имаше друг избор. Изпълзях отгоре и се отдалечих от блуждаещите му нокти. Седнах

зад него и започнах да разтривам раменете му, като му говорех, че се справя добре, че всичко

е наред.

Главата му увисна, после се стрелна нагоре, а костите му изпукаха. Той изскимтя,

скимтенето му завърши с ръмжене, докато в същото време се стараеше да бъде тих, ала

конвулсиите зачестиха и с всеки спазъм той издаваше някакво циврене и когато най-после

спря, всичко около нас се смълча. Но аз знаех, че Лайъм го бе чул.

Облегнах се върху Дерек, зашепнах му успокояващо с надеждата да го предпазя от

евентуална паника, която Лайъм би могъл да предизвика. Но много скоро Дерек стрелна

глава нагоре и аз разбрах, че Лайъм идва.

Дерек бе вече навлязъл в Промяната, муцуната му се скъсяваше, ушите му се преместиха

встрани, козината му се оттегляше и на нейно място израстваше коса. Наведох се до ухото

му.

– Продължавай, става ли? Аз ще се погрижа за останалото.

Той се наежи и издаде звук, с който изразяваше своето несъгласие. Изправих се. Той се

опита да направи същото, ала нов спазъм го повали на земята.

– Ще се оправя – казах и извадих ножчето си. – Няма да правя глупости. Ти си съвсем към

края. Ще отвлека вниманието му, докато се промениш изцяло.

– Не – гласът му бе гърлен, променен.

Обърнах се, за да тръгна. Той ме сграбчи за крака, ала пръстите му бяха все още

непохватни и аз лесно се отскубнах. Избягах от храсталака, без да се обръщам назад.

22

Побягнах, за да се отдалеча от Дерек колкото е възможно повече. Накрая зърнах силуета

на висок и слаб мъж със светла коса да накуцва през гората с пръчка в ръка. Лайъм.

Куцукането обясняваше защо не е във вълчи образ. Ако Промяната ставаше тъй болезнено,

както изглеждаше, можех само да си представям колко лошо би било, ако при това си и

ранен. Раните доказваха също, че има и сметки за уреждане. С мен.

Поех си дълбоко въздух и се опитах да успокоя препускащото си сърце. Не успях. Много

лошо. Не можех да го оставя да се приближи на такова разстояние, че да види или чуе как

Дерек се Променя.

Притичах до него толкова близо, колкото посмях, и се спрях на пътя му. Той също спря и

се усмихна.

– Здрасти, момиченце – провлече. – Надуших те.

– Как ти е кракът?

Хиленето му стана не толкова дружелюбно, приличаше повече на зъбене, отколкото на

усмивка.

– Боли, та се пука.

– Съжалявам.

– Обзалагам се, че съжаляваш.

Той пристъпи по-близо до мен. Аз направих крачка назад.

– Не се тревожи – каза той. – Прощавам ти за крака. Харесва ми, когато момиченцата имат

дух. – Погледът му ме накара да потръпна. – Прави ги по-забавни. Е, къде е онзи бивол,

гаджето ти? – повиши глас той. – Той е едно страхливо и смешно пале, което изпраща

момиче, за да отвлече вниманието ми. Макар че го очаквах, като се има предвид колко бързо

избяга ти последния път.

Той се ослуша, за да разбере дали язвителната му забележка ще накара Дерек да се

покаже.

– Зает е – казах. – С Рамон. Сметна, че и аз бих могла да се справя с теб.

Лайъм отметна глава назад и се засмя.

– Наистина си куражлия. Ще се позабавляваш, когато аз се погрижа за приятеля ти.

Той се приближи към мен. Аз отстъпих встрани и отвлякох вниманието му.

– Искаш ли да си поиграем на гоненица, момиченце? Наистина съм много добър. Какво

ще кажеш да оставим гаджето ти и Рамон да се забавляват, докато ние също си поиграем и...?

Чу се звън. Лайъм въздъхна, бръкна в джоба си и отвори мобилния си телефон.

– Малко съм зает – каза. Млъкна и се заслуша. Долавях мъжкия глас от отсрещната страна

и ми се стори, че дочух името на Дерек. – Да, да. Продължавай да се обаждаш и ние никога

няма да ти го хванем.

Щом Лайъм употреби думата „ние“, значи не звънеше Рамон. Някой от Глутницата ли?

Нима Лайъм вече им е обещал Дерек и сега трябваше да им го достави?

– Стига си циврил – каза Лайъм. – Обещах ти, че до изгрев слънце ще го имаш. Срещнахме

незначителна пречка. Има причина, поради която е излязъл в гората тази вечер – станало е

объркване с гаджето му.

Лайъм ме погледна.

– Едно хубаво дребосъче. С боядисана черна коса. С големи сини очи. – Той направи

пауза. – Клоуи ли? Да, прилича ѝ да носи името Клоуи.

Групата „Едисън“? Сигурно. Но точно в този момент аз се интересувах само от факта, че

който и да беше, отнемаше времето на Лайъм, така че Дерек да може да завърши Промяната.

– Виждаш ли, това е проблемът – продължаваше Лайъм. – Не можем да ги разделим.

Затова ако вземем него, ще трябва да вземем и нея. – Той млъкна за миг и се заслуша. –

Разбира се, ще се опитаме да я оставим, но... – Още една пауза. – Разбирам. Главната ти

грижа е да се отървем от палето по някакъв начин. Значи, приемаш рис ка за паралелна

вреда? – Той слушаше отговора и ми се усмихваше. – Абсолютно. Ако не можем да ги

разделим, няма да ти се наложи да се тревожиш отново за момичето. Ще се погрижа за това.

А сега, ако имаш още нещо за казване, давай. Не ми губи времето.

Затвори телефона.

– Изглежда, че някои хора те смятат за излишна, Клоуи.

– Кой?

Той понижи глас и се престори, че шепне.

– Лошите. Труден урок, ала светът е пълен с...

Далечен вик го накара да млъкне. Той се обърна в посока на гъсталака.

– Като стана дума за лоши хора, ми хрумна, че някой тук послъгва. Гаджето ти не се

забавлява с Рамон, нали така.

Аз се изправих пред него.

Той понечи да ме заобиколи.

– Сигурен съм, че умираш от желание да се позабавляваш, но първо трябва да отстраня от

пътя си твоя приятел. Ала не се тревожи. По всичко личи, че се Променя и ако е така, това

ще стане бързо.

Отново изскочих на пътя му.

Усмивката му стана несигурна.

– Запази куража си за по-късно. Защото в момента ще се ядосам много, а ти не искаш да

ме ядосаш.

Оставих го да мине, но тръгнах плътно зад него, като се опитвах да измисля нещо. Чух

Дерек да стене. Промяната сигурно е станала бързо, ала му трябваше време, за да я завърши.

„Дерек е безпомощен. Ако Лайъм го открие в това състояние, ще го убие.“

Знам, знам.

„Тогава направи нещо.“

Извадих сгъваемото ножче, отворих го, пропълзях на пред, като намалих разстоянието

помежду ни и не отлепях очи от гърба на Лайъм. Той хвърли поглед през рамо. Скрих

ножчето. Той спря.

– Какво ще кажеш да вървиш пред мен? – каза.

– Така ми е добре.

Чертите на лицето му се изостриха.

– Ще вървиш пред мен, за да те виждам.

Когато го отминавах, погледът ми падна на пръчката, с която се подпираше. И той като

Рамон беше ранен.

„Възползвай се.“

– Ккказа, че ще ооотведеш Дерек при Ггглутницата – престорих се, че заеквам. – Такъв е

планът, нали?

Той само ми махна с ръка да минавам, като не отлепяше очи от мястото, където Дерек

извършваше Промяната си.

– Мммоля те, нннедей...

Хвърлих се да грабна тоягата му, ала той я дръпна от мен, развъртя я във въздуха и ме

фрасна по гърба толкова силно, че дъхът ми излезе от дробовете и земята изчезна изпод

краката ми.

Строполих се в калта задъхана, а ранената ми ръка гореше. Вдигнах глава и се помъчих да

фокусирам погледа си, докато в същото време Лайъм напредваше към шубрака, където се бе

скрил Дерек. Всеки дъх пронизваше дробовете ми като нажежен до бяло нож.

„Направи нещо.“

Какво например? Бях безсилна. Аз...

Не, не бях безсилна. Имаше какво да направя. Мисълта за това накара злобата да се

надигне в мен, ала това бе нищо в сравнение с мисълта как Лайъм намира Дерек, преди

Дерек да е завършил Промяната си.

Трябваше да спечеля още време.

Затворих очи и се съсредоточих, като не обръщах внимание на предупредителните знаци.

Концентрирах всичко, което имах, в призоваването... и нищо не се случи. Уж генетично

подсилени способности, а като ти потрябват, никакви ги няма.

„Тогава ще се наложи да го извършиш по старомодния начин.“

Опитах се да вдигна някой дух. През мен премина остра болка и гората сякаш се наклони

на една страна, пак започна да ми се повръща. Стиснах зъби и допълзях до един клон, паднал

наблизо. Сключих пръсти около него, не се предадох на болката, а се повдигнах нагоре. Щом

се изправих на крака, налетях на Лайъм. Той се отстрани от пътя ми, ала аз успях да се

извъртя и да го цапна по бедрото на същото място, където го бях пробола само преди три

нощи.

Той изскимтя и се препъна. Ударих го още веднъж. Той падна. Докато падаше, протегна

ръка да ме улови, ала аз отстъпих назад с вдигната пръчка в ръка. Когато се опита да стане,

аз отново замахнах. Този път той улови пръчката и ме шибна по краката. Изпуснах се от

клона и полетях във въздуха. Строполих се на сантиметри от него и когато той се изви, за да

ме хване, аз се изтърколих настрана.

Успях да се изправя на крака. Той започна да се надига, после се спря и се загледа в нещо

зад гърба ми.

„Моля те, нека да е Дерек.“

Обърнах се и видях полуразложен заек да мята обезобразеното си тяло и да тича към мен.

Ушите му висяха на отделни кожени лентички. На мястото на носа си имаше кратер, устните

му ги нямаше, а големите му предни зъби стърчаха навън. Очите му бяха като сбръчкани

стафиди. Задната част на тялото му бе сплескана и усукана, задните му крака стърчаха от

едната му страна и той се влачеше напред по корем.

– Спри – изрекох аз с призрачно спокоен глас.

Заекът спря. Обърнах се към Лайъм. Той ме погледна, а лицето му се бе изкривило. Бавно

се изправи, като продължаваше да ме гледа.

– Напред – изкомандвах аз.

Заекът скочи към Лайъм. Той залитна назад.

Изправих се на крака. Заекът стоеше до мен и скърцаше със зъби.

Дадох му безмълвна команда да се приближи до Лайъм. Той се поколеба, люшна глава в

неговата посока и тръгна натам.

Лайъм се обърна. Сред дърветата в сянката на шубраците се движеше тъмна фигура.

Различавах само силуета – наострените уши, рунтавата опашка и продълговатата муцуна.

Нима Дерек се бе превърнал във вълк? Ала когато звярът изпълзя напред, видях, че той не

достигаше дори половината от размерите на Дерек.

Спря се под едно дърво, почти се скри от очите ми, виждах само зъбите му, дръпнатите му

назад устни, чувах вибриращото му ръмжене. Щом излезе на лунната светлина, очаквах да

видя някакъв ужасен вампир. Ала това бе най-обикновено, живо куче, вероятно дошло от

съседните къщи.

Кучето се приближаваше към Лайъм и продължаваше да ръмжи. Върколаците не се

смесваха с кучета – Дерек ми го беше казал.

Лайъм и кучето се взряха един в друг и всеки изръмжа по своя си начин. Кучето

продължаваше да се приближава към него.

– Чиба! Махай се!

Лайъм вдигна крак да го срита. После забеляза заека, който се влачеше покрай него. Хукна

назад. Внезапно шубраците зад него сякаш избухнаха – чупеха се клони, чуваха се писъци. Не

можех да видя какво става, но Лайъм изпусна една псувня и изскочи назад, като едва не

налетя на озъбеното куче.

Кучето му се нахвърли. Лайъм го ритна. Докато летеше във въздуха назад, лунната

светлина падна върху хълбока му и аз зърнах дупка, голяма колкото юмрука ми, в която се

гърчеха ларви на мухи.

Лайъм също я видя, изруга и се втурна назад. Кучето се хвърли след него. Лайъм отскочи

встрани.

– Спри! – изкомандвах аз.

Кучето спря. То стоеше с оголени зъби и пламтящи очи и настръхнало цялото, ръмжеше

срещу Лайъм.

Заекът подскочи към него. Той го срита и заекът полетя в шубраците, ала тутакси се

върна. С него дойде и още нещо, напомняше на гризач, по-точно скелетът му: то тракаше и

скърцаше с малките си зъбки.

– Спри! – изкомандвах аз.

Те спряха. Лайъм ме погледна.

– Да, мъртви са – отвърнах. – Да, аз ги командвам. А ти не можеш да ги убиеш. Можеш да

опиташ, но няма да успееш.

– Е, тогава ще трябва да се бия с онази, която мога да убия.

Той се хвърли срещу мен.

Наредих на кучето да напада, ала мисълта ми ме напусна, като видях как Лайъм се спусна

насреща ми. Отскочих встрани. Той ме хвана за крачола на пижамата ми и го дръпна. Паднах

по очи, ритах и блъсках в опитите си да стана, ровех с пръсти в пръстта, счупих ноктите си.

Извъртях се, той изпусна крачола ми и ме хвана за стъпалото. Силно го ритнах и се втурнах

напред, като оставих гуменката си в ръката му.

Щом се изправих на крака, чух шум от плесница. Извъртях се и видях Дерек – в човешка

форма – върху гърба на Лайъм. Лайъм се друсна и отхвърли Дерек. Дерек го сграбчи и

двамата се затъркаляха по земята, като продължаваха да се бият.

Кучето препусна към тях. Наредих му да не се намесва и то се спря, като скимтеше и се

опъваше като зайчар на веригата си. Затворих очи и му дадох друга команда – да изостави

тялото си.

Продължих да освобождавам кучето и другите духове, като отчаяно се опитвах да не

обръщам внимание на охкането и пъхтенето на двамата биещи се. Когато отворих очи,

животните бяха изпопадали, а душите им бяха освободени.

Лайъм и Дерек се търкаляха на земята, вкопчени един в друг, ръцете на Лайъм в косата на

Дерек се опитваха да дръпнат главата му назад, ръцете на Дерек около врата на Лайъм и

никой не успяваше да улови здраво другия и да го отхвърли от себе си.

Измъкнах ножчето си и се втурнах напред. Натиснах копчето... и усетих как острието

потъна в дланта ми. Не му обърнах внимание. Ножчето падна в шубрака. Коленичих и

започнах да се ровя из храстите и да го търся.

Пукот като от счупване на клон. Скочих на крака. Дерек лежеше по гръб, Лайъм бе върху

него; ръцете на Дерек все още бяха около шията на противника. И двамата лежаха и не

помръдваха. Дерек се взираше в небето с широко отворени очи. Очите на Лайъм бяха също

широко отворени, ала не виждаха нищо, взорът му бе замръзнал при последния удар.

23

– Аз... аз не... – започна Дерек.

Той се измъкна изпод Лайъм. Осакатеното туловище на върколака се катурна на една

страна, главата му се изви на счупения му врат.

Дерек преглътна. Шумът отекна в тишината.

– Аз не... просто... Просто исках да го спра.

– Направил си го, без да искаш – тихо казах аз. – Но той искаше да те убие.

Дерек ме погледна, ала очите му не можеха да се фокусират.

– Щеше да те убие – повторих. – Щеше да убие и двама ни, ако се стигнеше дотам. Ти

може да не си искал, но той...

Не успях да завърша изречението си. Можех да му кажа, че светът е станал по-добър без

Лайъм, ала и двамата бяхме наясно, че не ставаше въпрос дали Лайъм зас лужаваше да умре,

или не, а дали Дерек заслужаваше вината заради нечие убийство. Не я заслужаваше.

– За теб тази битка не беше до смърт, докато за него бе точно такава.

Дерек кимна с глава и потърка тила си; потръпна, щом докосна одрасканото място.

– Добре ли си? – попитах го аз.

– Да, отървах се с няколко драскотини и охлузвания. Раните ми заздравяват бързо. Тук

сигурно ще ми е нужен някой и друг шев...

Той хвърли поглед към кървавата драскотина на хълбока си... и осъзна, че не носи никакви

дрехи върху себе си. Ще излъжа, ако кажа, че и аз не го бях забелязала. Беше съвсем

очевидно. Нямал е време да си потърси дрехите, преди да спре Лайъм.

За късмет, при настоящите обстоятелства, аз нямах време да се замисля върху факта, че не

е облечен. По време на схватката и сега, когато той се бе свил, не бях видяла нещо повече,

отколкото тогава, когато го зърнах по шорти. Ала това не го спаси от неудобството и той

дълбоко се изчерви.

Съблякох якето си и безмълвно му го подадох, а той го завърза около кръста си и

измърмори:

– Благодаря.

И после:

– Трябва да тръгваме.

Само че не тръгнахме. Потънахме в мълчание, Дерек бе приклекнал до тялото на Лайъм,

главата му бе клюмнала, косата висеше на лицето му, гърбът и ръцете му бяха покрити с

обилна пот. Той трепереше.

– Ще отида да ти взема дрехите – казах и се изправих.

Той ме стисна за лакътя.

– Рамон.

– Прав си.

Запримигах с очи, не виждах ясно – предполагам, че от преживяното. Поне единият от нас

трябваше да си задвижи мозъка, а Дерек изглеждаше недееспособен, не можеше да отлепи

поглед от мъжа, когото бе убил.

– Трябва да го преместим – казах. – Засега поне в храстите и да покрием тялото. Утре ще

се върнем и ще го погребем.

Не вярвах на собствените си уши. Да скрием труп? Труп?

„А какви други възможности имаме? Да го оставим проснат на пътеката с надеждата, че

никой от съседите няма да мине оттук?“

Извън нуждите на сценария, никога не съм очаквала да върша нещо подобно – да мисля

как да се отърва от нечий труп, – ала сега това бе станало мой начин на живот. Или трябваше

да се приспособя, или да се предам.

Станах, хванах ръката на Лайъм и предпазливо я дръпнах.

– Разбрах – каза Дерек и се изправи. – Ще го нося. Не можем да си позволим да го влачим

и да оставим следи; ще трябва веднага да го погребем, за да не го открият кучетата.

– Кого да погребете? – чухме глас до мен.

Подскочих толкова високо, че сърцето ми забъхти в гърлото.

– Клоуи? – рече Дерек.

Обърнах се и видях Лайъм да идва към нас.

– Клоуи? – повтори Дерек.

– Ллайъм е. Духът му.

Лайъм се спря.

– Духът ли?

Погледна ме, после хвърли поглед върху трупа си на земята. Изпсува.

– Ти си мъртъв – казах аз.

– Виждам. Сигурно си една от онези, които разговарят с мъртъвци и... – той погледна към

телата на кучето и заека и сви устни – и можеш да вдигаш мъртвите.

Очите му се спряха отново върху собствения му труп и той изпсува още веднъж.

Прокашлях се.

– Тъй като си тук, имам някои въпроси.

Той ме погледна и повдигна вежди.

– Шегуваш се, нали?

– Не. – Коленичих до трупа му и бръкнах в джоба.

– Клоуи? – Дерек навъсено се приближи.

Извадих мобилния телефон на Лайъм.

– Някой му се обади. Някой, който очевидно е направил цялата постановка, някой, който

ме познава, знаеше името ми. – Погледнах към призрака на Лайъм. – Кой е той?

Лайъм нададе сподавен смях.

– Сериозно? Та аз току-що умрях. Гаджето ти ме уби. Нима очакваш от мен да се въртя

наоколо и да бърборя с теб? Не, момиченце, тъкмо сега съм малко травмиран. Може би по-

късно.

Той понечи да си тръгне. Аз бързо му препречих пътя.

– Каниш се да влезеш в отвъдното – казах. – Това е последната ти възможност да сториш

добрина.

– Хм, добре, щом поставяш така въпроса... – подбели очи той. – Не се интересувам от

вторите възможности. Не съм сторил нищо, заради което да съжалявам. Щом искаш

отговори...

Той направи крачка напред и се надвеси над мен. Възпротивих се на желанието да отстъпя

назад, ала сигурно съм се вцепенила, щом Дерек се приближи до мен и прошепна:

– Не допускай да те насили.

– Да я насиля ли? – попита Лайъм. – Тя е от онези, които не могат да се наситят на

компанията ми. – Той отново сведе поглед към мен. – Както вече казах, ако искаш отговори,

намери си ги сама. И докато го правиш, опитай се да се позабавляваш, защото имам

усещането, че ще се видим пак, и то много скоро... от тази страна, а не в отвъдната.

Дерек стисна ръката ми още по-силно. Когато се опитах да се измъкна, той се наведе и ми

прошепна:

– Остави го да си тръгне. Не си струва.

– Послушай гаджето си, момиченце – викна Лайъм, докато тръгваше.

Рязко се изправих.

– Какво мислиш за моите вампири?

Лайъм спря и бавно се обърна.

Посочих към мъртвото куче.

– Знаеш ли как го направих?

– Не ми пука.

– А трябва. Некромантите вдигат мъртъвците, като изпращат призрака – дух като теб –

обратно в неговия труп, където той остава под мой контрол, както сам видя. Става и при

хора, и при животни. Така че или ще отговориш на въпросите ми, или ще те навра обратно

там – и посочих към мъртвото му тяло.

Той се засмя.

– Бих казал, че имаш доста кураж, но пък това е твърде неуместно.

– Мислиш, че се шегувам, нали?

Той отговори, като ми обърна гръб и си тръгна. Затворих очи и си представих, че го

дърпам към трупа му и после го набутвам вътре.

– Хей – каза той. – Хей!

Отворих очи и го видях как се напъва срещу невидимата сила.

– Нима си мислеше, че блъфирам?

Позасилих натиска и той залитна. Бутнах още веднъж. Духът му се придвижи към трупа.

– Добре, добре – изрече ядно той. – Какво искаш да знаеш?

– Кой те нае?

– Имаш телефона. Сама се досети.

Предадох на Дерек думите на Лайъм, после попитах:

– Групата „Едисън“ ли беше?

Физиономията му се изкриви.

– Електрическата компания?

– Марсел Давидоф ли се казваше?

– Кой?

– Даян Енрайт ли?

– Той е прав – прошепна Дерек. – Имаш му телефона. Попитай нещо друго.

– Когато ни откри първия път на игрището, ти каза, че си се отстранил от шосето и си

усетил миризмата на Дерек. Тогава ни излъга, нали?

– Всички лъжат сладурче. Трябва да свикваш.

– Някой те е наел, за да се отърве от Дерек.

– Досети се. Значи няма нужда аз да...

– Защо?

– Какво защо?

– Защо искат да го няма? – попитах.

– Защото съм върколак – отвърна Дерек. – Както каза и Андрю, никой не ни ще.

– Бинго, пале. По-добре е отрано да си научиш урока. Всички се страхуват от нас. – Той се

отправи към Дерек. – Стараеш се да бъдеш добро хлапе, нали така? Въобразяваш си, че ще

разберат, че грешката е тяхна. И какво получаваш в ответ? Познай! Не им пука. За тях ти си

оставаш чудовище и нищо от това, което правиш или не правиш, няма да промени мнението

им. Моят съвет? Дай им, което искат. Животът е кратък и брутален. – Той се усмихна. –

Изживей го.

Дерек се взираше право напред и търпеливо чакаше.

– Не може да чуе и една моя дума, нали? – попита Лайъм.

– Не.

Той изруга.

– И аз съм седнал да споделям безценни и мъдри съвети със следващото поколе...

Лайъм изчезна. Аз стреснато подскочих и се огледах.

– Клоуи?

– Той си тръгна.

– Тръгнал си е?

– Не, просто... – Аз продължавах да се взирам, ала не виждах никакво трептене във

въздуха, причинено от призрак. – Докато говореше, той се стопи във въздуха, сякаш някой го

издърпа на отвъдната страна.

– Какво каза? – попита Дерек.

– Нищо, което вече да не...

Дерек се извъртя. Някакъв мъж се появи на по-малко от десет метра по пътеката. Рамон.

Дерек застана пред мен.

Рамон вдигна ръка с дланта напред, за да покаже, че не е въоръжен. Счупената му ръка се

люшкаше от едната му страна. Докато се приближаваше, аз видях охлузвания по лицето му, а

ризата му от едната страна бе пропита с кръв. Той потреперваше на всяка крачка.

– Не съм дошъл да се бия с теб, хлапе – рече той. – Ако настояваш, ще дам най-доброто от

себе си, но по-скоро бих искал да завършим наравно.

Като забеляза трупа на Лайъм, той спря и поклати глава.

– Стана случайно – обясних аз.

– Ами да, сигурен съм, че го е предизвикал. – Той отново поклати глава, но в очите му се

четеше истинска скръб. След миг откъсна поглед от трупа му и вдигна очи към Дерек.

– И сега какво? – попита Рамон.

– Наричаме го равен резултат, както каза. Но ако някога отново преследваш някого от

нас...

Рамон се засмя, като гледаше непроницаемо.

– Нима приличам на човек, който е в състояние да ви гони? Не, планът бе на Лайъм.

Лудия син на...

– Някой ви е наел. Кой беше?

– Попитай него – и той посочи с палец към Лайъм. – Той имаше план. Винаги е имал

планове. Аз само го придружавах.

– Значи нямаш никаква представа кой го е наел?

– Човек със свръхестествени способности. Лечител.

– Магьосник ли? – попитах. – Някой шаман?

– Нямам представа. Не съм част от играта. Но някой свърза Лайъм с този човек, който

искаше някой върколак да те проследи – и той кимна към Дерек – и да те предаде в ръцете

на Глутницата. Случи се така, че вече бяхме влезли в раздори с Глутницата – пак заради

Лайъм.

– И това е било идеалното решение на въпроса – казах аз. – Предавате Дерек на

Глутницата, обвинявате го в човекоядство и готово – всичко е наред. Ако не можете да го

предадете жив, мъртъв също става.

– Не и в началото. Човекът искаше да те предадем на Глутницата и мислеше, че това ще е

достатъчно. Или се е преструвал, че мисли така.

– А ако се окаже, че Глутницата се състои от убийци, той си измива ръцете – уточни

Дерек.

– Схванал си. След като те изгубихме първия път, той започна да става неспокоен. Искаше

да изчезнеш независимо по какъв начин. Ще приемеш ли съвета ми? – погледна към Дерек

той. – Грабвай си момичето и бягай. Каквото и да се опиташ да направиш тук – да живееш

заедно с останалите хора със свръхестествени способности, като се преструваш, че си един

от тях – няма да стане. Те винаги ще те наблюдават, ще очакват да изгубиш контрол. – Рамон

поклати глава. – Знаеш ли много за вълците, момче?

– Нещичко знам.

– Има причина, поради която те живеят колкото е възможно по-далеч от хората. Правят го

векове наред. Хората не обичат да живеят в съседство с други хищници. Изнервят се. Когато

са нервни, те се опитват да елиминират опасността. А сега ще ви пожелая лека нощ и ще

взема и другаря си.

– И ще му направиш прилично погребение? – попитах аз.

Остър смях.

– Не ни се полага подобен лукс. Ще взема най-ниската цена за тази работа, после ще

отнеса трупа му в Глутницата да уредя проблема и с тях. Да, това е адска работа, защото

става въпрос за приятел, ала тук оцелява най-приспособимият. – Той срещна втренчения

поглед на Дерек. – За нас това е винаги въпрос на оцеляване на най-приспособимите.

С помощта на Дерек Рамон успя да метне трупа на Лайъм на рамо, като стискаше зъби от

болка поради тежестта на приятеля си. После с накуцваща походка той потъна в нощта.

24

Върнахме се там, където Дерек остави дрехите си преди първата Промяна. Докато той се

обличаше, аз проверих мобилния телефон на Лайъм. Дерек вървеше след мен и надникна зад

рамото ми.

– Вместо имената е вписвал инициалите. Р.Р.Б. Но кодът покрива 212-и район. Това е град

Ню Йорк, така че не е изключено да е и групата „Едисън“.

– Да.

– Не звучиш много сигурен.

Той хвърли поглед в посока на къщата.

– Мислиш, че е един от тях? – попитах аз. – Но нали срещнахме Лайъм по пътя към къщата

на Андрю?

– Може да са знаели, че съм тръгнал, да са изпратили Лайъм да ме проследи от

автобусната спирка.

– Как? По същото време Андрю е бил в ръцете на групата „Едисън“. Не е знаел, че идваме,

искам да кажа, че никой от групата му не е знаел.

– Възможно е да са наблюдавали къщата му, да са видели Саймън и Тори, разбрали са, че

сме тръгнали, позвънили са по телефона на някои автобусни компании и са научили, че две

хлапета са слезли в Олбани предишната нощ. Доста разтегливо, но... – Той потръпна.

– Възможно е. – Отново погледнах инициалите. – Запомни ли последното име на Ръсел?

Рамон спомена, че човекът за контакт бил лечител. Ръсел е шаман. Освен ако Рамон не е

имал предвид магьосник.

– Магьосниците не са лечители. Вещиците може, но ако е мъж, трябва да е шаман.

– Трябват ни доказателства. И аз знам как да ги намеря – заявих и вдигнах мобилния

телефон.

Дерек поклати глава.

– Твърде рисковано е. Не съм добър в имитирането на гласове.

– Няма да ти се наложи. Лайъм каза, че ако човекът иска още нещо, трябва да му изпрати

есемес. Следователно можем да предположим, че Лайъм също може да му изпрати есемес.

– Идеята е добра – и Дерек протегна ръка към мобилния телефон. – Ще му кажа...

Дръпнах телефона и го погледнах. Той ме разбра, потри брадичка и кимна с глава.

– Продължавай.

Докато набирах буквите на телефонното съобщение, той отстъпи крачка назад и се

постара да не наднича иззад рамото ми. Не му беше лесно – продължаваше да се поклаща

напред, за да хвърли поглед на написаното. Ала успя да се пребори с любопитството си и аз

оцених усилието му. След това му дадох да прочете текста и той го одобри.

В съобщението пишеше, че Лайъм е по следите на Дерек и въпросното момиче. Би могъл

да ги залови живи, но ако опита, може отново да ги изгуби. Какво би искал той от Лайъм и

Рамон?

Който и да беше на отсрещния край, сигурно не е мърдал от телефона си и е чакал, защото

отговорът пристигна за броени секунди. Три думи: „Само ги наблюдавайте“.

Върнах обратно друг текст, за да съм абсолютно сигурна, че се е обадил правилният човек,

и го попитах дали иска да се отървем от труповете, което ще му струва 10 процента отгоре.

Отговорът беше отново светкавичен и този път се състоеше само от една дума: „Добре“.

Погледнах към Дерек и го видях да се взира в думите, сякаш продължаваше да вярва, че

Лайъм и Рамон само са се опитвали да ни изплашат и са наредили да ме оставят на мира, а

него да откарат при Глутницата.

– Добре ли си? – попитах.

Той кимна с глава. Ала не каза да, лицето му пребледня, очите му не се отлепваха от

екрана.

– Дерек?

Телефонът завибрира. Още едно съобщение от същия подател с искане да поясни, че

десетте процента допълнително заплащане включват премахването и на двата трупа. И че

ако заловят Дерек жив, аз ще трябва да изчезна.

– Защото ако се върна, мога да разкажа на Андрю какво се е случило – забелязах аз. – По-

добре е и двамата да изчезнем, така ще изглежда, че двамата сме избягали заедно.

Погледнах към Дерек. Беше странно позеленял, сякаш всеки миг щеше да повърне.

– Много съжалявам – изрече най-после той, а думите му излязоха от устата почти като

шепот. – Искат да те убият, защото излезе с мен да ми помогнеш. Аз те помолих да дойдеш.

– И защо грешката да е твоя? – нямах намерение да му се зъбя, но се вбесих. Не на Дерек, а

н а тях, на всеки, който го караше да се чувства по този начин. Преди да успея да му се

извиня, той запремига, шокът му отмина и аз разбрах, че гневът ми бе свършил повече

работа от каквито и да било утешителни думи.

– Бяха те взели на мушка, защото си върколак – казах аз. – Това е. Нищо не си направил и

нищо не можеш да промениш. Проблемът си е техен.

– Но ако знаех, че има проблем, нямаше да поставям ничий живот в опасност.

– И щеше да дойдеш тук сам? Та това е...

– Не просто така. Застраших живота ви – на Саймън и твоя, само защото...

– Защото си дошъл тук? А каква друга възможност имаше? Да избягаш? Да се откажеш да

търсиш баща си? Да изоставиш Саймън?

Той премига.

– Не, не бих изоставил... но искам да...

– Какво би искал?

Той поклати глава и извърна поглед. Заобиколих го и застанах пред него.

– Какво би искал, Дерек? Да заминеш оттук? Мислиш, че ще сме по-добре, ако те няма?

Той раздвижи плещи, сякаш искаше да свие рамене, и отново извърна поглед встрани.

Имаше право. Той просто не искаше да чуе тази мисъл, изречена гласно; звучеше като

самосъжаление.

– Никой няма да е по-добре, ако си тръгнеш – казах.

– Да бе – измърмори неубедено той.

– Саймън има нужда от теб.

Той кимна и се вторачи в гората.

„Аз имам нужда от теб.“ Казах го, разбира се, наум. Как бих могла да изрека такова

странно нещо? Ала го чувствах, сърцето се блъскаше в гърдите ми и в главата ми не се

мяташе романтичната глупост: „Не мога да живея без теб“, а нещо по-дълбоко, по-отчаяно.

Когато си представих как Дерек заминава, почвата под краката ми сякаш изчезна. Исках

да се уловя за нещо, нещо здраво и истинско, в мига, когато всичко около мен се променяше

с такава бързина. Дори понякога да съм си мислила, че би било по-добре Дерек да го няма,

защото бе готов да ме разкъса на парченца при всяка моя погрешна стъпка, друг път съм

разчитала единствено на него – човек, който да ме държи нащрек, да ме кара да постъпвам

по-добре, да не ми позволява да заровя глава в пясъка и да чакам всичко да отмине.

Той се обърна към мен и вероятно е прочел по лицето ми какво чувствам. Колкото и бързо

да исках да го прикрия, скоростта ми не бе достатъчна и щом ме погледна, начинът, по

който ме погледна...

Паника. Усетих паника, сякаш внезапно ми се прииска да съм някъде другаде, само не тук,

исках, исках, исках...

Откъснах поглед от него и отворих уста да кажа нещо, каквото и да е, ала той ме

изпревари.

– Никъде няма да ходя, Клоуи. – Потърка се отзад по рамото, като свъси вежди, сякаш

полагаше огромно усилие. – Нямам намерение да проявявам...

– Нетърпение?

Кратък пронизителен смях.

– Предполагам. Твърде много говорим за нетърпение напоследък. Действието наистина

ми се отдава по-добре.

– Чувам те. – Вдигнах във въздуха мобилния телефон. – А може би с това ще дадем

начален старт на действието. Готов ли си да се появиш пред Андрю?

Той кимна с глава и ние се отправихме към къщата.

Щом се върнахме, разрази се истинска буря, отразяваща вълненията от изминалата нощ.

Някой искаше Дерек да умре. Същият този някой искаше и аз да умра, защото... е,

предполагам, просто защото нямаше никакво значение. Аз нямах значение. Бях само пречка

по пътя към целта.

Как можеше някой да гледа на деца, които не са направили нищо лошо, като на заплаха,

която най-успешно може да бъде отстранена чрез убийство? Който и да бе той, с нищо не се

различаваше от членовете на групата „Едисън“.

Някой искаше Дерек да умре, защото бил чудовище. Но когато по една случайност уби

Лайъм, Дерек страдаше и щеше да продължи да страда, колкото и оправдан да бе неговият

акт.

И така, кой бе истинското чудовище?

В къщата беше тихо. Странно. Сякаш се бяхме събу дили от кошмарен сън и можехме да се

промъкнем обратно в леглата си, все едно нищо не се е случило.

Оставих Дерек да доведе Андрю.

Двамата ме откриха на масата в кухнята. Дерек рече:

– Имаме да ти казваме нещо. – И съдейки по вида на Андрю, очаквах Дерек да си признае,

че съм бременна от него.

Почувствахме едва ли не облекчение да открием, че сме били преследвани от някакви си

върколаци убийци, – поне докато той не осъзна, че не групата „Едисън“ ги бе изпратила по

дирите ни. Още щом видя съобщението на мобилния телефон и потвърди, че номерът е на

Ръсел, нещата се промениха и най-после Андрю стана такъв, какъвто го искахме.

Беше гневен, яростно крачеше из кухнята и жадуваше, ако не отмъщение, то поне

отговори. И безопасност. Обеща ни, че повече няма да ни се случват такива работи, дори ако

се наложи да ни отдели от останалите и да се справи с групата „Едисън“ сам.

Той се обади на Маргарет и

каза да дойде в къщата. За него нямаше значение, че е

четири сутринта. Не можа да се свърже с Гуен, но ѝ остави съобщение в същия смисъл.

После събудихме Тори и Саймън, аз разговарях с Тори, а Дерек със Саймън. Радвах се, че

не се наложи да се срещна очи в очи със Саймън точно сега.

Разказах на Тори какво се бе случило: един от вариантите, балансиран между

сериозността на заплахата и старанието да не я изплаша твърде много. Двамата с Дерек не

казахме и на Андрю цялата истина, тъй като не искахме да плашим и него. В нашия вариант

Дерек не бе завършил Промяната си. И без друго всички достатъчно се тревожеха за него,

така че нямаше смисъл да признаваме, че вече е пълноправен върколак. Не бяхме признали

че Лайъм е мъртъв, казахме им само, че Дерек го е обезвредил, после Рамон е нарекъл

битката им равностойна, завършила наравно, и е прибрал приятеля си от мястото на

сражението.

Дерек настояваше всички да си съберем багажа и да бягаме. Знаех, че иска точно това, тъй

като и аз исках същото. И все пак това не беше решение. Още не.

Ако не друго, тази нощ бе отворила поне още един прозорец за опасността, пърхаща зад

стените на нашия замък. Мисля, че е твърде драматично да се твърди, че бяхме под обсада,

но точно така се чувствахме.

Ако това бе филм, ние щяхме да излезем, да предизвикаме Рамон и Ръсел, както и

убийците от групата „Едисън“. Отказалите да напуснат замъка щяха да бъдат

класифицирани като подлеци и страхливци. Ала във филмите хората имат причина да

вършат глупости – никой не иска да гледа как шепа хлапета вървят и се дърлят, докато чакат

възрастните да излязат с някакъв план. И на нас не ни харесваше, но засега нямахме думата.

25

Появи се само Маргарет. Докато Андрю обясняваше, че Гуен сигурно е при приятеля си и

е изключила мобилния телефон, разбрах, че това никак не му харесва. Дали и тя е била в

схемата, целяща отстраняването на Дерек? Надявах се да не е била.

Ако сме очаквали от Маргарет същия гняв, който бе показал и Андрю, останахме

разочаровани. Тя бе разстроена и притеснена. Засега това бе добре.

Когато излязох изпод душа, видях, че някой бе пъхнал лист хартия под вратата. Беше

пиктограма – съобщение от Саймън като онова, оставено ни в склада. Започваше с нарисуван

дух – вместо поздрав – това бях аз – и завършваше с облак от мъгла и светкавица – това бе

той. Колкото до самото съобщение, то бе малко по-усложнено от последното и разчитането

му ми отне известно време.

Първият символ бе листче хартия, най-отгоре на което пишеше: „Моля...“. Вторият беше

буквата „Т“. После две слепени една до друга длани, с пръсти, сочещи нагоре към небето

като за молитва. Следваше нотата „Ми“.

Започнах от двете длани, като се опитвах да отгатна липсващата дума, и след малко през

вратата до ушите ми долетя висока въздишка.

– Или отговорът е „не“, или рисуването ми понакуцва.

– Почакай. – Бързо се облякох и отворих вратата. Саймън се бе облегнал на стената.

– Е? – каза той.

– Срещнах затруднение с едната част – посочих към нарисуваните длани аз.

– Дай я – отвърна той.

– А! – прочетох записката аз. – „Моля те, прости ми“? – Погледнах го. – Мисля, че

репликата трябва да е моя.

– Не, ти постъпи правилно. Осъзна, че не искаш точно това, и ми го каза. Аз съм глупакът,

който се разсърди и те остави сама в гората. Извинявай. Наистина съжалявам. – Той направи

кратка пауза. – Е... сдобрихме ли се?

От облекчение почувствах слабост в коленете.

– Сдобрихме се. Но аз съж...

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

– Не мога да ти се сърдя, задето си потвърдила нещо, което вече подозирах. Предизвиках

те. Не се получи. Не бих казал, че ми няма нищо, но... – сви рамене той. – Харесвам те,

Клоуи. Не поставям въпроса по начина: „Или сме гаджета, или нищо“, затова се надявам да

пропуснем етапа „опитахме с любовна среща, но тя пропадна“ и да скочим направо там,

където бяхме. Ако го искаш.

– Искам го.

Когато слязохме на долния етаж, Андрю го нямаше. Помислихме, че е отишъл да се

разправя с Ръсел, ала Маргарет, която бе оставена за бавачка, не можа да го потвърди. Така

ли трябваше да бъде? Да останем настрана, когато възрастните действат? Надявах се да не е

така.

Двамата със Саймън открихме Дерек в кухнята. Саймън искаше да си вземе ябълка и да

отиде някъде другаде, така че да можем да планираме следващата си стъпка, която ще бъде

извън обсега на действие на възрастните, ала Дерек му подаде глюкомера и спринцовката с

инсулин и си извади бекон и яйца от хладилника. Саймън въздъхна и Дерек го погледна.

– Надявам се, не очакваш да го направя аз – казах.

После и аз го погледнах на свой ред.

– Само казвам...

– Не всички сме израснали под грижите на иконом – забеляза Дерек.

– Нямам нужда от закуска – заяви Саймън. – Трябва да поговорим.

– За какво? – попита Дерек.

– Хм, за това, че е крайно време да се махнем оттук – отвърна той. – Някой се опита да ви

убие. И двама ви.

– А единствената новина тук е, че групата „Едисън“ не е била замесена – забеляза Дерек. –

Те вероятно също са по следите ни и само чакат да направим някоя глупост, като например

отново да избягаме. – Той постави нарязан бекон в тигана. – Оставаме. Поне докато

разберем каква е следващата им стъпка.

– Искам да призова Ройс – казах аз.

Дерек извъртя глава рязко като камшик.

– Какво?

– Искам да направя контакт с Ройс. Ако имам късмет, ще се свържа поне с братовчед му

или чичо му, но по-вероятно е да се появи самият Ройс и трябва да се справим с това. Трябва

да знаем какво се е случило тук, при това да го узнаем, без да се бавим.

– Тя има право. – Саймън срещна погледа на брат си. – И ти знаеш, че е така.

Дерек раздвижи челюстта си, докато осмисли думите му. Най-после каза:

– Но при едно условие. Никаква Тори. Последното нещо, което желаем, е да замеря Ройс с

огнени кълба.

– Тъй да бъде.

Качих се горе да взема Тори за закуска. Споделих

тайните ни и я помолих за помощ:

нека да създаде работа на Маргарет и да ни направи знак, щом Андрю се появи. Тя по-скоро

искаше да присъства на викането на духове, но и така щеше да ѝ е добре.

След закуска решихме да призоваваме духове в мазето – далеч от Андрю и без

опасностите, които криеше покривът. Ще ви призная, че двамата със Саймън горяхме от

желание да хвърлим поглед на мазето.

За първи път в живота си влизах в мазе, като треперех не само от естествения хлад. Беше

точно такова, каквото го бе описал Дерек – две големи помещения, пълни с разни неща, и

един склад. Саймън предложи на шега да потърсим някои тайни коридори, ала Дерек

отхвърли идеята.

Направих онова, което обикновено правех – затворих очи и коленичих. Можех да си

представя д-р Банкс от фотографията. С Остин бе по-трудно, тъй като пред очите ми все още

стоеше окървавеното му тяло, а това не ми помагаше да се отпусна. Така че се съсредоточих

главно върху д-р Банкс, и то до такава степен, че вътрешно усещах онази тревога, готова да

се възпламени, която ти подсказва, че никак не е безопасно да продължиш нататък.

– Нищо – казах.

– Сигурна ли си? – попита Саймън. – Трепериш цялата.

– Опитай пак – предложи Дерек.

Опитах и пак не се получи, но Саймън рече:

– Е, това определено бе трептене. Клепачите ти помръднаха, сякаш видя нещо.

Щом опитах пак, наистина го почувствах – малка искра, която ме накара да трепна.

Въздъхнах и се обърнах.

– Не бързай – измърмори Саймън. – Никой за никъде не се е разбързал.

Призовавах духовете, като се борех с импулса да направя още нещо. При нас имаше дух.

Почувствах същата хиперчувствителност, която усещах винаги в присъствието на трупове,

сякаш се напрягах да чуя глас, който е твърде слаб, за да мога да го доловя. Косъмчетата по

ръцете ми настръхнаха.

– Искам да сваля медальона си.

Приготвих се за спор, ала Дерек само кимна с глава.

– Бавно го вдигни над главата си и засега го задръж в ръце. Разбери дали ще почувстваш

някаква разлика.

Затворих очи и сграбчих медальона.

– Не!

Подскочих, погледнах Саймън, после Дерек, ала заповедта не идваше от техните усти.

– Тя пак дойде – казах аз. – Жената.

Когато призовах за пореден път, усещането се върна, този път още по-силно, и ми

трябваше цялата сила на волята, за да не го изпусна и да издърпам призрака навън.

– Внимателно – прошепна гласът.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха още повече.

– Ммолля те, ммога ли да тте видя? – гласът ми трептеше. Прокашлях се и опитах пак, ала

продължих да заеквам.

– Клоуи? – повика ме Дерек.

Проследих погледа му до ръцете си. Те трепереха. Стиснах медальона и си поех дълбоко

въздух.

– Това леля ти ли е? – попита Саймън.

Поклатих глава.

– Не. Аз...

Понечих да кажа, че не знам коя е, ала не можах да издумам и дума. Знаех коя е. Само че

не смеех да го повярвам.

– Слушай, детенце... Трябва да ме чуеш...

„Слушай, детенце.“ Помня кой ме наричаше така. Познавах този глас.

– Мамо?

26

– Какво? – възкликна Саймън и се премести напред. – Майка ти ли е тук?

– Не – рязко поклатих глава аз. – Не е. Аз... аз... аз... – Поех си дъх още веднъж и сключих

пръстите на треперещите си ръце. – Не знам защо го казах.

– Изтощена си – забеляза Дерек.

– Ами ако наистина е тя? – предположи Саймън.

Забелязах погледа, с който Дерек го стрелна като предупреждение да млъкне. Но въпреки

това той ме попита:

– Ако тук има дух, ще продължиш ли да призоваваш?

Той срещна погледа ми.

– Вероятно не е тя.

– Знам.

Затворих очи. Щеше ми се това да бе мама. От деня, в който разбрах, че мога да говоря с

духове, непрекъснато съм искала да се отърва от тази мисъл. Само като си представях, че бих

могла да разговарям с нея, сърцето ми се свиваше.

Бях ужасена. Майка ми беше далечен и желан спомен. Тя бе прегръдка и смях, и всичко

прекрасно, което съществуваше в моето детство. Като си мислех за нея, сякаш бях отново

тригодишна, свила се в скута – обичана и в пълна безопасност. Ала вече не бях на три и

знаех, че това не бе майката от спомените ми.

Майка ми ме бе включила в този експеримент. Толкова силно е копняла за дете, че бе

станала един от субектите на групата „Едисън“. Да, бяха

казали, че ще установят

страничните ефекти, които бяха довели до смъртта на брат

. Но също така я бяха

уведомили, че поема голям риск.

– Клоуи? – каза Саймън.

– Извинявай. Ще опитам пак.

Затворих очи и забравих за всичко друго. Ако това бе майка ми, аз исках да я видя,

независимо каква е била в действителност, независимо какво бе направила.

И когато призовавах, позволих си да си я представя, да я повикам по име.

– Чуваш ли...? – Гласът долетя отново, но тъй тихо, че можех да го доловя само ако се

съсредоточа. Дръпнах малко по-силно.

– Не!... достатъчно... не е безопасно.

– Кое не е безопасно? Да те призова ли?

Отговори ми твърде тихо, за да разбера думите . Отворих очи и се огледах, като търсех

някаква следа, че тук има дух. Вляво долових трептене на въздуха, сякаш от пода излизаше

топлина. Подадох медальона си на Дерек.

– Не! – обади се гласът... – ...сложи си го... не е безопасно.

– Искам да те видя.

– ... не мога... Съжалявам, детенце.

Сърцето ми се сви.

– Ммоля те. Искам само да те видя.

– ...знам... не мога... медальона... безопасно.

Дерек ми го върна. Започнах да го провирам през главата си, но възобнових

призоваването, което сега беше по-мощно, като издърпвах...

– Клоуи! – Гласът ѝ бе тъй рязък, че ококорих очи. – Не толкова силно... доведа...

– Ройс ли? И преди съм се занимавала с него. Искам да говоря с теб.

Отново я призовах.

– Клоуи!... продължавай... аз си тръгвам... не бива тук... не е разрешено.

– Какво не е разрешено?

– Не ти е разрешено да разговаряш с нея – промърмори Дерек. – Некромантите не бива да

се свързват с мъртвите си роднини. Чувал съм го някъде. Не исках да ти го кажа, защото не

бях сигурен. Очевидно можеш да се свържеш с нея, но не много добре. А тя не иска да я

притискаш, ако доведеш тук Ройс.

– Но аз имам нужда...

Дори не успях да довърша изречението и въздухът зат рептя и се образува някакъв силует.

Силуетът на майка ми, но толкова блед, че едва го виждах, ала ми бе достатъчно, за да го

разпозная. Познах го. Сълзите набъбнаха в очите ми. Премигах, за да ги върна обратно, и тя

отново изчезна.

– Онази нощ у Андрю се появи ти – казах. – В гората. Когато ни преследваха. Опита се да

ни помогнеш. Следваше ме по петите.

– Не винаги... не мога... опитах да предупредя... о, детенце... бягай...

– Да бягам ли?

– ...не е безопасно... няма безопасно място... не и за теб... толкова много лъжи... махни се...

– Не можем да избягаме – отвърнах аз. – Групата „Едисън“ ни намери онази нощ у...

– Не... това е... опитах да кажа... – Гласът започна да отслабва. Напрегнах се да чуя още,

ала той съвсем заглъхна. Не бях нанизала медальона на шията си.

– Хм, Клоуи? – обади се Саймън. – Щом майка ти каза да си го носиш...

– Тя се опитваше да ти каже нещо, когато изчезна.

– Повикай я пак – намеси се Дерек и взе медальона. – Но внимателно.

Докато я призовавах, съвсем леко подръпнах. Дерек стоеше нащрек до мен, нанизът с

медальона висеше между дланите му, а той бе готов да ми го сложи при най-слабия сигнал

за опасност.

– Отиде си – казах накрая аз. Сълзите се върнаха в очите ми. Отново премигах, за да ги

пропъдя, и се прокашлях.

– Какво ти каза? – попита Саймън.

– Че никъде не е безопасно за нас, което вече знаем. Но имаше и друго. Искаше да ми каже

нещо, което е станало онази нощ у Андрю.

– Щом искаш да продължаваш, опитай пак – каза Дерек. – Ако измъкнеш Ройс, после ще

можеш да го върнеш обратно, нали?

Кимнах с глава. Маргарет каза, че не е безопасно, ала аз нямаше да умра от мъка, ако

напъхам точно този дух в друго измерение. Така че, докато все още бях на колене, събрах

всички сили и се опитах да призовавам...

– Търсиш ли някого, малка некромантке?

Подскочих и изгубих равновесие. Саймън и Дерек се спуснаха на помощ. Дерек ме хвана с

една ръка и несръчно изпусна лентата с амулета на главата ми. Дръпнах я надолу и се

огледах.

– Ройс – изрекох аз. – Мога ли да те видя? Моля те?

Той се изкикоти и се показа частично, както бе направил и преди.

– Видяното ти хареса, а?

Казват, че не можеш да имитираш изчервяване, но аз със сигурност се опитах. Само така

можеш да се оправиш с подобен хъшлак. Да го ласкаеш, колкото и да ти е гадно.

– Имаш право – казах аз. – Имаме нужда от помощта ти. Нещата се объркаха.

– Изненада, изненада.

– Ти... един от нас ли беше? Част от проекта на групата „Генезис“?

– Аз съм генетично модифициран, но не съм като вас имитация.

– Имитация ли? – учудих се аз.

– На оригиналния модел. Аз. Е, Остин и аз.

– Мислех, че ние сме първите субекти.

– Нарекоха го „Генезис 2“ – измърмори Дерек. – Мислех, че са искали двама от нас да

повторят библейския модел. Във второто изследване. Сигурно са изработили поне един

преди нас.

Ройс се засмя.

– Деца, вие наистина сте идиоти. Нима сериозно мислите, че това им е единственият

експеримент? Да, вие сте втората вълна... на проекта „Генезис“...

Д-р Давидоф бе намекнал, че групата „Едисън“ е била включена и в други експерименти,

ала аз действах така, сякаш бе нещо съвсем ново.

– Откъде знаеш всичко това?

– Умен съм.

„А чичо ти е бил една от водещите фигури на групата.“

– Какво се обърка? – попитах.

– Объркало ли се е?

– Ти си мъртъв. Остин е мъртъв. Д-р Банкс е мъртъв... Това има ли нещо общо с теб? С теб

и Остин?

Гняв изкриви лицето му.

– Нещо се е объркало – настоях аз. – При вас двамата. Ето как е разбрал...

Той изобрази прозявка.

– Някой друг да намира този разговор за досаден? Да посъживим нещата с една игра. –

Той се приближи към Саймън. – Преди малко спомена нещо за тайни коридори?

– Не може да те чува, нали ти казах? – намесих се аз.

– Искаш ли да ощастливиш гаджето си, момиченце? Ще ти кажа къде е тайният коридор.

Знаеш, че такъв има. Мазето в толкова голяма къща също е голямо.

Обясних на момчетата какво каза Ройс.

– Не е задължително – заяви Дерек. – По онова време е било често срещана практика да не

се строят само мазета...

– Досада. Има тунел към друго помещение, но те не желаят да го откриете. Особено ти,

малка некромантке. Не биха искали да върнеш обратно труповете и техните истории.

Поколебах се. Саймън попита какво казва и аз ги уведомих.

– Хвърля ни въдица – предположи Дерек. – Но аз ще захапя. Къде е проходът?

Ройс посочи.

– Работилницата ли? – попита Дерек. – Там няма нищо. Вече проверих.

– Защо, мислиш, вратата е заключена? – попита Ройс.

– Защото ти си генетично променен полудемон с телекинетични способности – отвърнах

аз. – Като прототип те искаха да те поставят под строго наблюдение, но в нормална среда.

Така че вместо в лабораторията ти си живял тук със своя чичо д-р Банкс.

– Ох, наистина е скучно...

– А твоята сила е в телекинезата, което означава, че можеш да местиш предмети от

разстояние, нали така?

– Хм, да. Трябва ти друг демон ли?

– Не, само уточнявам. Живял си тук. Можеш да движиш предмети от разстояние. Ей там –

посочих аз към работилницата – има помещение, пълно с инструменти. Защо е заключено?

Мисля, че е очевидно.

Саймън се засмя. Призракът се извъртя към него, ала Саймън не го видя, за да се изплаши.

– Отвори онази врата – каза Ройс.

– Защо? За да изнесеш малко играчки оттам? Не мисля да го направя.

Този път Саймън сподави смеха си.

През стената изхвърча метла и полетя право към мен като копие. По-точно като

неуправляемо копие. С лекота се отстраних от пътя му, а Дерек със същата лекота я улови

във въздуха на половината път.

– Добри рефлекси, голямо момче – каза призракът.

Той се отправи към купа пластмасови кошчета, подредени покрай стената, и отвори

капака на най-горното.

– О, вижте, чичо Тод е запазил старите ми вещи. Толкова е сладък! Събрал е нещата ми,

след като ме е убил.

– Уббил ли те е? – изрекох, без да искам, аз.

Той порови в кутията.

– Приготви се да го отпратиш – прошепна Дерек, после каза на Саймън:

– Качи се горе.

Саймън поклати глава.

– Аз...

Ройс се извъртя, сякаш тласкаше гюле, и ни подхвърли нещо. Аз се предпазих да не ме

удари. Дерек го улови – топка за боулинг – и се озъби на Саймън:

– Веднага горе!

– Ооо! Добри рефлекси, нечовешка сила и много убедителен глас. Мисля, че си имаме и

върколак. – Изправи се непосредствено пред лицето му. – Какво ще кажеш да сформираме

малък момчешки бой един срещу друг? Битка на свръхсилните?

Затворих очи и си представих как Ройс отплава заднешком оттук. Ала той продължаваше

да се присмива на Дерек.

– Може би всички трябва да се качим горе – предложи Саймън. – Да се махнем от този

подлизурко.

– Той ще ни последва – отвърна Дерек.

– О, не го слушайте – рече Ройс. – Разбира се. Качете се горе. Там има много забавни

неща, с които да си играете. Бръсначи. Ножици. Ножове. – Усмихна се и ми прошепна в

ухото: – Харесвам ножовете. Толкова неща можеш да направиш с тях.

Хвърлих поглед към Дерек. Той изглеждаше развълнуван и поглеждаше ту към мен, ту към

Саймън, сякаш не можеше да реши дали да ме остави да довърша с прогонването на Ройс,

или да ни изведе, преди да бъдем наранени.

– Опитвам се – казах. – Наистина...

– Знам. Не бързай. – Той хвърли арогантен поглед в посока на призрака. – Не е опасен.

Освен ако не умори някого от много плямпане.

Духът се извъртя и метна една щанга. Тя достигна до нас, но доста тромаво, сякаш бе

изпортил удара. Дерек се придвижи насмешливо бавно и я улови, преди да се бе стоварила

на пода. Аз продължих да гоня Ройс.

Ройс започна отново да се върти около кутията.

– Къде ли е другата щанга?... О, да. Вече я използвах. – Отново застана пред лицето на

Дерек. – За да размажа мозъка на брат си, докато той спеше. Ти спиш ли, вълчо?

Мозъкът ми зацикли, пронизан от картината на тялото на Остин, кръвта му, опръскала

всичко наоколо...

– Клоуи? – повика ме Дерек.

– Аз... аз... правя го.

– Нищо не е направила – каза Ройс. – Издърпа ме и аз повече няма да се върна.

– Саймън? – прошепна Дерек. – Горе. Веднага.

Аз трябваше да остана, за да прогоня Ройс, а Дерек трябваше да е тук, за да ме защитава,

но Саймън беше кибик, който можеше да се превърне в мишена за Ройс.

Саймън си тръгна. Чух стъпките му по стъпалата; той с неохота се качваше горе и не

искаше да се отдалечава много, за да ни е подръка, щом изникне нужда от него.

Трясък. Опулих очи и видях Дерек изправен на крака, докато Ройс събираше парчетата на

счупената на бетонния под чиния.

– О, виж – каза Ройс и прокара пръст по назъбения ръб. – Остро. Обичам острите неща.

Дерек застана пред мен. Вторачих се в гърба му и мозъкът ми се изпразни от

съдържанието си, остана само картинката с Ройс, който отплаваше назад през измеренията,

през всяко едно от измеренията. Съсредоточих се дотолкова, че слепоочията ми започнаха да

пулсират. Но пак нищо...

„Не можеш да го направиш. Престани с опитите и намери някое безопасно място.“

Ала нямаше безопасно място. Не и от този дух. Трябваше да се отърва от него.

– Доколко познаваш върколаците? – попита Ройс, като крачеше и въртеше чирепа в ръце. –

И ние сме израснали върху тези боклуци – двамата с Остин. А всички те са били част от

културното ни образование, така казваше чичо ми.

– Какво говори той? – попита Дерек.

– Старая се да не го слушам.

– Хайде – каза Дерек. – Кажи ми.

Ройс се втурна срещу Дерек, като размахваше чирепа като бръснач. Дерек отстъпи

встрани, продължи да върви, като го заобикаляше, примамваше го надалече от мен и ми

правеше знаци да възобновя усилията си и да прогоня призрака.

Ройс нападна. Порцелановата отломка се приближи твърде близо до Дерек и това придаде

на усилията ми панически реакции, а полуматериализираната част от Ройс затрептя.

Ройс отново се извъртя бързо. Този път чирепът излетя от ръката му. Той драсна след

него. Дерек пръв го достигна и настъпи отломката с маратонката си.

Ройс се втурна за другата част на чинията. Дерек бе успял да стъпи върху по-голямото

парче, ала Ройс грабна другото. Отново го изтласках назад. Той отново завибрира.

Ройс тръгна заднешком с очи, вперени в Дерек. Погледът на Дерек се залепи за другия

чиреп – така проследяваше пътя на Ройс.

– Увличаш се от науката, нали? – попита Ройс. – Е, ще опитам да направя един мой

експеримент. Както те попитах преди малко, доколко познаваш легендите за върколаци?

Аз отново повторих думите му. Дерек пак не каза нищо, само отстъпи назад, задържаше

погледа на Ройс върху себе си, като ми осигуряваше възможност да действам, за да пропъдя

духа.

– Мнозина от тях вече съм забравил – продължаваше Ройс. – Предметите бяха доста

скучни, поне онези, за които ни разказваше чичо Тод. Но имаше и други – например книги,

които той не искаше да четем. Срещу тях бе и книгата за опитите с върколаци. Изглежда,

адвокатите на всеки сериен убиец през Средновековието са се опитвали да се измъкнат по

странен начин – с помощта на върколаци. Има и една страхотна история за някакъв мъж,

който твърдял пред съда, че е върколак. Но се появил проблем – били го видели да убива

някого, и то в човешки вид. И знаете ли какво казал?

Ройс ми махна с ръка да предам думите му. Направих го по най-добрия начин.

– Казал, че козината му е от вътрешната страна – отговори Дерек.

Ройс се засмя.

– Разбирам, че не съм единственият, който харесва кървави вехти истории. Добре тогава,

разкажи на малката некромантка края ѝ. Какво направил съдът?

Поколебах се дали да му предам въпроса, ала Дерек настоя да го чуе и каза:

– Отрязали му ръцете и краката и ги направили на парченца, за да видят има ли козина

под кожата му.

Ройс ме погледна.

– За жалост, нямало козина. Но си спестили данданиите и ядовете от съдебния процес.

Той се обърна и се затича към Дерек. Дерек вдигна ръце, за да се предпази. Чирепът

разряза обратната страна на ръката му, бликна кръв.

Ройс отлетя назад.

– Не виждам козина, а ти? Мисля, че трябва да продължим, да доведем експеримента

докрай.

Видях как кръвта се стича от ръката на Дерек, затворих очи и мислено отблъснах духа със

силна ярост. Чирепът изтропа на пода. Ройс все още бе тук, макар и доста избледнял,

скърцаше със зъби, сухожилията му изпъкнаха и той полагаше неимоверни усилия да се

задържи на мястото си.

Приближих се до него, като продължавах да го бутам и да гледам как образът му

избледнява, докато накрая се превърна в блед лъч светлина, а после...

– Какво направи? – избоботи някакъв глас зад мен.

27

Извърнах се назад с очакване да зърна Андрю, ала нямаше никого.

Пред мен изникна друг дух, и то толкова близо, че политнах да падна назад. Дерек ме

сграбчи за ръката, за да ме изправи на крака.

– Мисля, че си отиде – каза той. – Не чу ли нещо?

Погледнах нагоре към брадатото лице на Тод Банкс, изкривено от ярост, със зачервени,

безумни очи.

– Ттук е д-р Банкс.

– Нима мислиш, че участваш в някаква игра? – изкрещя д-р Банкс. – Кой ти каза за Ройс?

Толкова забавно ли ти се стори? Призови го пак да видиш дали е толкова луд, колкото

разправят.

Дерек се наведе към ухото ми.

– Освободи го. Каквото и да ни каже, не си струва да е наоколо.

Поклатих глава. На Дерек не му хареса, остана начумерен, стиснал ръката ми, сякаш

насила щеше да ме издърпа от стаята навън, ако положението се влоши.

Когато ме оглеждаше, гневът на д-р Банкс се изсипа от очите му.

– Клоуи Сондърс – прошепна той. – Ти сигурно си Клоуи Сондърс. – Погледна към Дерек.

– Момчето върколак.

– Да – отвърнах аз. – Дерек. Това е Дерек.

Гневът му се върна, а очите му излъчваха безумие и ярост.

– Не бива да призоваваш духове на това място, момиче. Остави племенника ми да почива в

мир. Но не го забравяй, защото такава е съдбата ти. Мощта ти ще нараства, докато накрая те

погълне, и на твое място ще се появи чудовище. То ще те накара да вършиш неща, които

никога не си очаквала, толкова ужасни неща, че...

Той потръпна, сякаш се бореше със спомените си. Усетих ръце, които се сключиха около

моите две ръце и осъзнах, че Дерек се е преместил зад мен. Почувствах, че е там, силен и

стабилен, а топлите му длани разтъркваха настръхналата ми кожа.

– Нека си ходи, Клоуи – измърмори Дерек. – Да си говори каквото си иска, нима си

длъжна да го слушаш.

– Да – рече д-р Банкс. – Да, длъжна си. Ти не разбираш. Всичко се обърка. Сгрешихме.

Малка грешка в изчисленията и...

– При генетичната модификация ли?

– Да, да – махна с ръка той, за да отпъди моята намеса. – Казах им. Казах им. Ала те

направиха опити и всичко беше наред. Да, ама не. Манипулираха данните.

– Манипулирали са данните ли? – попитах аз.

Последното привлече вниманието на Дерек.

– Какви данни?

– Данните за модификацията – отвърнах. – Какво означава това?

– Променили са данните, за да получат исканите резултати – обясни Дерек.

– Да – каза д-р Банкс. – Съвсем вярно. Виждаш ли? Дори дете може да го разбере. Но те не

можаха.

– Значи д-р Давидоф е манипулирал данните... – започнах аз.

– Давидоф ли? – изсумтя д-р Банкс. – Подмазвач, който като някое пале върши всичко,

което му се нареди.

– Тогава кой е манипулирал данните?

Д-р Банкс сякаш не ме чу и продължи:

– А експериментите. Господи, експериментите! Опити с това, опити с онова, събаря

границите, за да се увери какво още може да сътвори и какво би могъл да продаде. Такива

мечти! Налудни и грандиозни мечти за знание и власт, фантазии за по-добър живот на

човешкия ни род. Каквито си бяхме глупаци, ние повярвахме на всичко и му дадохме пълна

власт. Той изобщо не се интересуваше от нас. Нито от вас. Ето защо е изключително важно

вие... – Той започна да избледнява. – Магията на това място. Трябва да ме избуташ назад.

Направих го, отначало много леко, ала той продължи да избледнява и изчезва.

– По-силно, Клоуи. Трябва да ти кажа...

Изчезна, преди да успея да доловя останалото. Показа се, после пак се скри и аз хванах

само отделни думи, но изтървах смисъла им извън контекста на казаното.

– Издърпват го – казах.

– Нека си ходи – отвърна Дерек. – Чухме достатъчно.

– Опитваше се да ми съобщи нещо.

Дерек изсумтя.

– Нали и другите се опитваха? В справочника за духове трябва да има правило – при

опасност от изпаряване провери дали не си по средата на потресаващо изречение.

Измъкнах огърлицата си. Подадох я на Дерек, но той я напъха в джоба ми.

– Дръж я у себе си, разбрано?

Сега д-р Банкс проби по-лесно, ала не можеше да остане. Щом се напънах малко повече,

той каза:

– Недей, Клоуи. Ще докараш Ройс. – Силуетът му избледня, гласът му ту се появяваше, ту

изчезваше. – ...още... опитай... Прочисти ума си... фокусирай се върху мен... не дърпай...

просто фокусирай вниманието си.

Така и направих. Той продължи да говори, казваше ми да се отпусна, да се съсредоточа не

в издърпването му, а в неговото посрещане.

Тилът ми започна да пулсира. Продължих, докато внезапна остра болка не ме накара да се

задъхам. Очаквах Дерек да ме попита какво не е наред, но той си седеше и само ме гледаше.

Нов пристъп отзад на черепа ми. После по вените ми се разля леденостудена вода и аз се

опитах да изпищя, ала не можех. Не можех да се помръдна. Не можех да издам и звук.

– Клоуи?

Чух гласа на Дерек, но не можех дори да извъртя очи към него.

– Искаш ли да ти помогна? – прошепна д-р Банкс. – Трябва да ме посрещнеш.

Да го посрещна ли? Къде? Спрях да мисля по въпроса, когато осъзнах отговора му.

Той се мъчеше да влезе вътре в мен.

Аз се съпротивлявах, опитвах се да го отблъсна, да затворя ума си, да блокирам

придвижването му, ала вледеняващият мраз продължаваше да се разстила в мен. Дерек

протегна ръка да извади медальона от джоба ми и ме стисна за рамото. Аз се катурнах назад

като статуя от камък.

Долових размазано движение, сякаш Дерек се спусна да ме улови, ала всичко ми беше

като в мъгла. Дори гласът му се чуваше отдалече, приглушен. Единствените думи, които чух,

излязоха от устата на д-р Банкс, който монотонно ми припяваше вътре в мозъка.

– Просто се отпусни – шепнеше той. – Няма да те нараня. Искам само да взема тялото ти

назаем. Трябва да уточня нещо. Избрах лесния начин и се самоубих, преди да сложа край на

ужасите, които сам бях започнал.

Майка ми ме бе предупредила относно д-р Банкс: бил вбесен от онова, което Ройс бил

направил, от ролята му в това деяние. А сега той бе вътре в мен.

Коравият под ме ожули по гърба, зърнах тавана да профучава над мен, сякаш Дерек ме

влачеше за глезените. Светлината в стаята попремига и угасна. Когато отново се появи, аз се

взирах в тавана.

– Ккакво стана?

Усетих как устните ми се движат и чух гласа си, но никой не отговори. Изправих се на

крака.

– Клоуи, хайде – рече Дерек зад мен. – Кажи нещо.

– Какво да кажа?

Обърнах се назад. Той се бе проснал по гръб насред стаята. Два крака стърчаха, носовете

на маратонките им бяха обърнати нагоре към тавана. Моите маратонки. Моите крака.

Литнах нататък. Ето къде бях – лежах на пода, а Дерек се мъчеше да нахлузи медальона на

врата ми. Вдигнах ръка. Това бе моята ръка – все още покрита с драскотини, спомен от

тичането през гората онази нощ.

– Дерек?

Той не отговори. Протегнах ръка към рамото му.

Пръстите ми минаха през него.

Беше дух.

Тогава отворих очи – видях тялото си, проснато на пода. Устните се разтегнаха в лека

усмивка, която изобщо не бе моята усмивка.

– Хей, ти! – Гласът, идващ от тази уста, бе моят, ала тонът му, интонацията бяха чужди.

Дерек се намръщи и отново се опита да ми сложи огърлицата.

Другото ми аз отблъсна ръката му.

– Нямам нужда от това.

– Напротив, имаш.

– Не, нямам.

Дерек отблъсна ръката ми и издърпа огърлицата през главата ми. Медальонът се удари в

мен, аз усетих как ме шляпна по кожата, горещ като нажежено желязо, и изпъшках – аз и

моето тяло изпъшкаха в унисон. Внезапен мрак. После отново се взрях в тавана.

Появи се лицето на Дерек, зелените му очи бяха потъмнели от тревога.

– Клоуи?

Задишах бързо. Само това можех да правя. Вдишвам. Издишам. Усещах ръцете на Дерек

около моите и се съсредоточих върху тях.

– Какво се случи? – попита той.

– Аз... аз... аз...

Зад Дерек се чу смях.

– Нима си мислиш, че не мога да се върна отново вът ре в теб? Ще го направя. После ще

помогна на приятелите ти да спрат групата „Едисън“. – Д-р Банкс се надвеси над мен, заби

лице в моето, а в очите му бушуваха безумни огньове. – Ще заловим и другите субекти и ще

спрем страданията им, после ще ликвидирам и приятелите ти. Щом изчезнат те, ти ще ги

последваш и можете отново да се съберете заедно... в отвъдното. Аз ще го свърша.

– Не, няма – казах и се изправих.

Той се усмихна.

– Може и да имаш власт, Клоуи, ала нямаш представа как да я използваш.

– Напротив, имам.

Протегнах се и го сръгах – и с ума, и с ръцете си, като вложих целия си гняв в това

движение и за миг, кълна се, наистина го усетих. После той отлепи крака от земята и се

понесе назад с писъци, докато накрая съвсем изчезна.

– Клоуи?

Дерек ме докосна по рамото и аз исках да се обърна назад, да рухна на гърдите му и да му

разкажа всичко. Стегнах се, за да устоя на импулса, и си поех дълбоко дъх.

– Трябва да се махаме оттук – казах аз. – Колкото е възможно по-скоро.

* * *

Както се оказа, махнали сме се оттам дори по-скоро, отколкото смеехме да се надяваме.

Андрю се бе върнал сам. Ръсел го нямаше. Събрал багажа си и напуснал апартамента, преди

пристигането на Андрю.

Чувахме Маргарет и Андрю по високоговорителя заедно с други членове на групата.

Маргарет заяви, че било съвсем ясно, че сме били повече, отколкото биха могли да приемат,

и най-добрият начин да се отърват от бремето бил да ни предадат на някой друг – а именно

на леля Лорън и на бащата на Саймън, ако го намерят.

Не ми пукаше от факта, че предложението на Маргарет бе продиктувано от чист егоизъм –

в онзи момент ми се щеше да изтичам и да я прегърна.

На другия ден тръгвахме за Бъфало. Това означаваше, че е време да започнем да правим

сериозни планове. Андрю ме помоли да им дам подробности от лабораторията. Опитах се –

това бе мечтаният от мен момент, – ала трябваше да се боря за всяка дума. Сякаш някой бе

прекъснал енергийната ми връзка. Бях буквално изцедена и вцепенена.

Момчетата ми помагаха. Саймън начерта плана на лабораторията по моя разказ. Дерек ми

донесе чаша леденостудена вода. Дори в една от паузите в разговора Тори измърмори:

– Добре ли си?

Единствено Маргарет изглеждаше разсеяна, разпитваше ме със строг тон и когато писна,

ни разпусна. Отидох в салона, повъртях се, докато намеря кресло, и се свих в него. Заспах

още щом затворих очи.

Събудих се в същото кресло, но някой ме бе завил с одеяло, а на масата ме чакаше чаша с

вода. Дерек седеше на един-два метра от мен на дивана, пазеше ме, потънал в мисли. От

какво ме пазеше, нямах представа. Но нима имаше значение? Независимо дали

съществуваше заплаха, или не съществуваше, беше ми приятно да се събудя и да го видя

срещу мен.

И докато го гледах, осъзнах колко добре се чувствам в действителност. Досегашното ми

отношение не бе нищо повече от най-елементарно отричане, тъй като много по-лесно беше

да сме просто приятели. Ала не беше така, поне не за мен.

Щеше ми се да отида при него. Щеше ми се да се свия на дивана, да се облегна на рамото

му и да си говорим. Щеше ми се да знам за какво си мисли. Щеше ми се да го уверя, че

всичко ще бъде наред. И ми се щеше той да ми каже същото. Не ме интересуваше дали

всъщност ще е наред, или не – просто исках да му го кажа, да го чуя, да усетя ръцете му

около себе си, да слушам ръмжащия му глас и онзи дълбок кикот, който караше сърцето ми

да препуска в гърдите.

Той се обърна към мен, а аз бях дотолкова погълната от мислите си, че не го забелязах.

После осъзнах, че се взирам в него, затова бързо отклоних поглед, а страните ми пламнаха.

Усещах, че ме гледа. Леко смръщил вежди, сякаш се мъчеше да проумее нещо. Преди да го

направи обаче, аз изгълтах топлата си вода и рекох:

– Сигурно наближава обед.

Което бе много глупаво изречение, ала само то ми дойде наум. Отне му миг, за да ми

отговори – сви рамене и каза:

– Може би.

Кимнах с глава.

– Искаш ли да поговориш за онова, което стана долу? С Банкс?

Отново кимнах.

– Трябва да доведа Саймън – рече той. – Ще иска да знае.

Още едно кимване, ала той не помръдна, само ме гледаше, докато аз продължавах да

отпивам от топлата вода.

– Клоуи.

Бавно вдигнах поглед, сигурна, че се е досетил какво си мисля и се кани да ме унижи.

Нямаше да каже: „Съжалявам, но не ме интересуваш“, защото тогава няма да е Дерек – би

било твърде самонадеяно, – ала ще намери начин да ми предаде същото съобщение, както аз

направих със Саймън: „Харесвам те. Само че не по онзи начин“.

– Клоуи?

Тогава вдигнах поглед и онова, което зърнах в очите му... Ръцете ми хванаха непохватно

чашата и я изпуснаха, водата се плисна върху мен и попи в джинсите ми. Протегнах ръце да

уловя чашата, преди да се е пръснала върху пода, леко приклекнах на едно коляно и здраво

стиснах трофея в ръка. Бях в същата поза, когато усетих как някой изтръгна чашата от

пръстите ми. Вдигнах очи и видях Дерек коленичил пред мен, а лицето му на сантиметри от

моето. Той се наведе напред и...

– Какво изгубихте?

Чухме гласа на Саймън откъм вратата и толкова бързо скочихме на крака, че се

сблъскахме един в друг.

– Какво търсехте? – попита Саймън и влезе в стаята. – Надявам се, не огърлицата ти?

– Нне. Аз... аз просто изпуснах чашата си.

Махнах с ръка към мокрите си джинси. После погледнах към Дерек, който стоеше прав с

ръце в джобовете.

– Тъкмо щях да... – Реших да му обясня какво се бе случило с д-р Банкс. Но не ми се щеше.

Не и в този миг. Искаше ми се да върна лентата назад, до онзи миг на пода, да се моля

Саймън да не се бе появил още минута, което бе достатъчно, за да мога да разбера дали

онова, което мислех, че ще се случи, наистина щеше да се случи. Ала нямаше да стане. Не и

сега. Мигът бе отлетял.

– Аз... трябва да се преоблека.

– Разбира се – отвърна Саймън и се тръшна на дивана.

Запътих се към вратата, но Дерек ме повика:

– Клоуи?

Обърнах се и видях, че той сякаш имаше да ми каже нещо, може би се опитваше да

измисли някакво извинение, за да тръгне с мен, аз исках да му помогна, да му предложа

някаква идея и смятам, че бих могла, и той щеше да я възприеме, ала не можах да го направя.

Бог ми е свидетел, че се опитах, но не можах, той също не можа и само измънка:

– Искаш ли ябълка или нещо друго? Ще ти взема, докато се преобличаш.

Казах добре и това бе всичко.

28

Нима признанието ми, че останах горе по-дълго от необходимото, звучи неубедително?

Защото в това време аз сресах косата си, измих си лицето, изсуших джинсите си със сешоара,

когато разбрах, че новите не ми стоят добре, и накрая си измих зъбите.

Като си мислех, че Дерек ме бе видял в грозна розова пижама, измацано с кал лице, с

преплетени шумки в косата, свежият ми ментов дъх едва ли щеше да го накара да си каже:

„Леле, колко е хубава!“. Но като се погрижих за външността си, се почувствах много по-

добре.

Щом излязох от спалнята, тръгнах да търся Тори. Тя бе изчезнала след насроченото

събрание, като бе споменала някакво почистване, така че нямах време да

съобщя

последните новости за Ройс и д-р Банкс. В главния коридор проследих кабела на

прахосмукачката и я отк рих в библиотеката да обира прахта от рафта със стари книги,

подвързани с истинска кожа.

– Мисля, че няма вече да ти се налага да вършиш това – казах. – Утре тръгваме.

– Не ме интересува.

Тя си сложи усмивка на лицето и аз не знам кое ме усъмни – усмивката или желанието

да чисти къщата. Влязох и се огледах. Във въздуха присветна, когато на монитора на

отворения лаптоп се появи първата страница.

– Това е компютърът на Маргарет – казах аз, когато се приближих до него. – Ти ли го

отвори?

– Опитвах се да се свържа с приятели по имейла, за да им съобщя, че съм добре, но

нямаше интернет.

– Аха.

– Не ми ли вярваш? Провери. Няма безжична връзка и не мога да намеря изход, което

никак не е чудно, щом в къщата няма дори телефони.

– Не това имах предвид – обърнах се към нея аз. – Да ни подлагаш на опасност, докато се

обаждаш на приятелите си по имейла? Няма начин.

Тя седна на края на бюрото.

– Слушай, това си е чист напредък, защото само преди седмица ти щеше тотално да се

предадеш.

Раздвижих мишката. На екрана се появи прозорец от цяла система файлове. Погледнах

към Тори.

– Не е каквото си мислиш – каза тя.

– Че какво си мисля?

– Че шпионирам в полза на групата „Едисън“ и събирам информация. Или че се опитвам

да се свържа с тях, да им съобщя къде се намираме.

– Не шпионираш.

Крива усмивка.

– Не съм сигурна дали трябва да ти благодаря за доверието, или да те пратя по дяволите,

задето си твърде учтива, за да ме обвиниш в очите. Знам, че момчетата си мислят тъкмо

това. Особено Дерек. Обзалагам се, че знам и защо си го мислят.

– Защо?

– Защото влязох твърде лесно в дома на Андрю. Прави са. Направих го. – Тя се излегна на

бюрото. – Отначало не мислех така. Когато избягах, аз си казах: „Господи, колко съм добра!

Тези идиоти не знаят с кого са се захванали“. – Тя се засмя, ала в смеха нямаше радост. –

Щом нещата се успокоиха, аз заключих: „Да, добра съм, но не чак толкова“. Те знаеха, че

когато се вбеся, имам магьоснически изблици. Значи, не се заблуждаваха, че съм някое

недоносено момиченце. След като избягах толкова лесно, може би те ме бяха пуснали.

– Защо?

– Там е работата, нали? Отначало помислих, че са ми сложили нещо. Изтърсих си дрехите,

изпрах ги. Дори ги изгладих, за да няма никакво съмнение.

– Добро хрумване.

– Не, глупости на търкалета. Твърде дълго се бяха навъртала около вас. Но пък си казах, че

ако групата „Едисън“ бе заловила само един от нас онази вечер, ако ми бяха поставили

апарат за проследяване, а после ме бяха освободили – това би било добро хрумване. Ала

нямах намерение тъкмо аз да ги доведа при нас. Затова затърсих предавател извън нашата

група.

– И не намери.

– Доколкото на мен ми е известно, не. Това ни отвежда към предположение номер две:

освободили са ме, защото аз съм дребна риба. Нямало е смисъл да ме държат.

– Не мога да си представя...

– Помисли си. До тях достига вестта, че момчето върколак се е развилняло. После чуват,

че Андрю е избягал. Внезапно им просветва, че не си струва да ме пазят двама души. Оставят

само един с надеждата, че той ще ме опази. Но не можа.

– Така да бъде – казах и махнах с ръка към компютъра. – Тогава какво правиш тук?

– Опитвам се да докажа, че не шпионирам. – Тя обърна лаптопа към себе си. – Най-

добрият начин да покажа, че не съм съвсем ненужна, е да извърша самичка някои

проучвателни дейности. Андрю каза, че не са могли да се свържат с Гуен, и аз се замислих.

Докато говореше, тя бързо написа нещо, а пръстите ѝ препускаха по клавиатурата.

– Очевидно Ръсел не е действал сам. Може Гуен също да е в играта, но не мисля. Тя не го

харесваше.

– Така ли?

– Според него беше тъпа блондинка. Единственият път, когато се доближи до нея, бе, за да

се опита да види какво има под блузата . Не е и зъл гений. Някой друг е измислил плана за

залавянето на Дерек, а те го подкрепят, за да се отърват от всички ни. Номинирам Маргарет.

Прегледах файловете и имейла

. Сега се ровя в частта, която тя е изтрила. Дори да

изпразниш изтритата си папка или кошчето си, текстовете пак си остават и човек трябва

само да знае как да ги намери.

Започна да чука по клавиатурата и да прехвърля папки с такава бързина, че докато я

гледах, главата ми се замая.

– Ти наистина си компютърен... – започнах.

– Кажи „талант“ и ще те ползвам за диктовки. Аз съм дизайнер програмист. Но да,

поназнайвам нещичко относно хакването благодарение на бивше мое гадже, използвало

таланта си, за да промени оценките си и да има възможност да прекарва повече време в

игри. Сякаш те биха могли да му помогнат да завърши колежа. Но преди да го изхвърля,

накарах го да ме научи на основните неща. Човек не знае кога ще му потрябват.

Убедена съм, че тя се бе вече възползвала от тях. Спомних си как Тори бе изнудвала д-р

Давидоф да я пусне извън лабораторията.

– Добре, намерих някои изтрити имейли. Търся всички нас по имена, търся и името на

бащата на Саймън. Кои бяха онези върколаци, които Ръсел бе наел?

– Лайъм и Рамон, но Лайъм бе връзката. Пише се...

Тя ме погледна. Затворих уста и я оставих да пише. Нищо не се появи.

– А има ли съобщение от и до Ръсел?

– Аха. Той е MedicGuy56. Намерих го в списъка ѝ с адреси. Ще надникна.

Тя преглеждаше съобщение, изпратено до Ръсел, когато прочетох една дума, която ме

накара да

кажа да спре. „Сиракуза“. Където живееше Глутницата върколаци. В

съобщението се даваха инструкции как да намерят някаква къща извън град, наречен Беър

Вали, близо до Сиракуза.

Продължих да чета:

„Томас казва да не ходите до къщата. Чакайте и подходете към тях извън имението, за

предпочитане на публичен терен и най-вече когато децата ги няма. Ако е възможно,

доближете Алфа или жената. Томас твърди, че не може да наблегне достатъчно силно на

тези неща. Не отивайте директно в къщата. Не се приближавайте в присъствието на децата.“

– Алфа ли? – попита Тори.

– Това е термин във вълчата глутница. Водачът им. Имаше инструкции да отведат Дерек в

Глутницата.

– Е, значи, вече имаме доказателство.

– Продължавай да търсиш. Колкото повече факти открием, толкова по-добре. Търси на

„Алфа“, „Глутница“, „Беър Вали“, „Томас“...

– Слушам, госпожо.

Откъм коридора се чу шум и аз забързах към вратата. Беше Маргарет, но се бе запътила в

друга посока. Тори измърмори зад мен:

– Не, това е...

Отдалечи се, после изруга под нос.

Аз побързах да отида при нея. Тя се взираше в някакъв имейл с няколко сбити реда,

написани от Маргарет, която уверяваше изпращача, че е предала инструкциите на Томас до

„личността, наета от Ръсел да разреши проблема“.

– Страхотно, още едно доказателство – казах аз. – И къде е проблемът?

Тя само посочи имейл адреса на получателя: acarson@gmail.com.

– Андрю? Не, не може да бъде. Има ли друг Карсън?

– Това е Андрю, Клоуи. Проверих в адресите, погледнах и други имейли. При това, имаше

и отговор.

Тя отвори още един имейл. Отново кратък, пишеше само: „О.К., благодаря“. От Андрю.

– Виж датата – каза Тори.

Беше изпратен в деня, когато за първи път се срещнахме с Лайъм и Рамон. В деня, в който

се предполагаше, че Андрю е бил задържан от групата „Едисън“.

29

Тори продължаваше да търси. Не беше останало много, но достатъчно, за да се потвърди

онова, което вече бяхме разбрали. Андрю беше част от заговора, целящ да върне Дерек в

Глутницата. И никой не го бе държал за заложник.

– Оказва се, че Андрю е част от групата „Едисън“? – учуди се Тори. – В това няма логика.

– Така е, няма. – Бутнах лаптопа назад и седнах върху писалището. – Ти беше с мен в

лабораторията. Видяхме доста служители, между нас казано. Разпозна ли някого от тях през

онази нощ в дома на Андрю?

– Това беше екипът по сигурността. Никога преди не сме имали възможност да ги видим.

– Със сигурност сме ги видели. Саймън, Дерек и аз ги видяхме в нощта, когато избягахме

от Лайл Хаус. Двете с теб ги видяхме, когато избягахме от групата „Едисън“. Хората, които

срещнахме и двата пъти, бяха главно от персонала и имаше само двама охранители. Ако

разполагаха с добре въоръжен екип по сигурността, биха ли го вдигнали на крак заради това?

– Може пък наистина да се е състоял от персонал и охрана. Откъде бихме могли да знаем?

Бяха облечени в... – Тя ме погледна. – На шапките си носеха нещо, което покриваше лицата

им. Когато бяха в склада и ни преследваха, нямаха такива неща.

– Нито в нощта, когато двамата с Дерек избягахме от Лайл Хаус. Защо да си крият лицата,

щом вече сме ги видели? – Спомних си онази нощ. – Не само ти избяга толкова лесно.

– Имаш предвид Андрю?

– Не само него. Аз се криех в клоните на едно дърво. Някаква жена ме откри. Аз скочих

върху нея. Беше глупаво, но се получи. Тя бе отстранена. Поне така си помислих.

– Видя ли, че и двете сме добри?

– Очевидно не сме чак толкова добри.

Опитахме да си разменим усмивки.

– Групата „Едисън“ не ни е проследила до дома на Андрю – казах аз. – Тъкмо това се

опитваше да ми каже и мама.

– Ако вие, момичета, ще си говорите за това, може би ще поискате да се качите горе на

покрива – избоботи от вратата Дерек. – Или бъдете малко по-тихи. Чувате се чак в края на

коридора.

– Защото имаш чувствителен слух – отвърна Тори.

Понечих да се намеся, ала Дерек ме накара да се откажа.

– Саймън трябваше да говори с Андрю. Помислих си, че може би ти... – и той погледна

към Тори ядосано, сякаш тя подслушваше. – Мислех, че на тавана може да има стари архиви.

Искаш ли да дойдеш и да проверим? Може би ще получим повече информация за д-р Банкс?

Наложи се да сподавя импулса си да изрека:

– Разбира се!

Ами ако току-що сме открили, че хората, които са ни дали подслон, са същите, опитали се

да ни убият три нощи по-рано? А толкова важно бе да разбера дали Дерек ме харесва.

– Не мога – казах. – Ние...

– Добре де – сряза ме той и тръгна да излиза.

Пристъпих напред, за да го спра.

– Бих дошла. Но...

– Но Клоуи не може да излезе точно сега – обясни Тори. – Помага ми да разкрия едно

съзаклятие, въпрос на живот и смърт. Нашия живот и нашата смърт.

– Не групата „Едисън“ ни нападна в дома на Андрю – казах. – Той го е направил. Андрю и

останалите.

Разказах на Дерек какво открихме. Надявах се да заяви, че греша, че логиката ми не е

правилна, че съществува напълно разумно алтернативно обяснение.

Щом свърших, той изруга. После започна да крачи, като продължаваше да ругае, накрая

спря и отметна косата си назад.

– Грешим, нали? – казах. – Объркали сме фактите.

– Не, не сте.

Тогава и аз на свой ред изругах, което накара Тори да повдигне вежди.

– Ядосвам се на себе си – обясни Дерек. – Видях, че подобна вероятност съществува. Чудех

се дали онази нощ в дома на Андрю не се справихме твърде лесно със задачата си. Чудех се

защо стреляха по нас, след като преди това бяха използвали стрелички. Питах се защо са

покрили лицата си. Но не ми хрумна дори, че всичко това би могло да има нещо общо с

Андрю. Макар че наистина си помислих, че тъкмо той може да стои зад опита за отвличане

миналата нощ.

– Но ти каза...

– Че вярвам на Андрю. Вярвах му. Ала той смята, че ще се чувствам по-добре сред

собствения си род, затова исках да видя реакцията му. Това ми показа, че не е замесен. Поне

така си мислех.

– Той изглеждаше истински удивен – рекох. – Дори разгневен.

– Може да е добър актьор – предположи Тори. – О.К., аз също съм единствената, която се

чуди защо си направиха труда да инсценират фалшивото нападение на групата „Едисън“,

когато бяхме вече тръгнали към дома на Андрю.

– Да тръгнем натам, не означава да отседнем там – каза Дерек.

– Хм?

– Можеше и да не отседнем у Андрю – обясних аз. – Ако нещата не се бяха развили, както

искахме ние. Вече два пъти бягаме.

– Значи, ако ни бяха убедили, че групата „Едисън“ ни е проследила и се е навъртала там,

готова да стреля, за да убива...

– Щяхме да попаднем в капан и тогава нямаше да имаме нужда от кучета пазачи, нито от

бодлива тел.

Хвърлих бърз поглед към вратата.

– Ти каза, че Андрю и Саймън били...

Дерек изруга.

– Така е. Заедно са. Сигурен съм, че каквото и да става тук, планът не включва

нараняването на Саймън, ала ще отида да го прибера. Ще му напомня, че е пропуснал

закуската. Той има нужда от закуска сутрин и следобед поради кръвната си захар, така че

няма да прозвучи подозрително.

Кимнах с глава.

– Трябва да внимаваме.

– Нещо не е наред – заяви Тори. – Махам се оттук.

Погледнахме я.

– Да, махам се. Ако някой дойде с мен.

Продължавахме да я гледаме.

Тя въздъхна.

– Добре. Но когато всичко отиде по дяволите, спомнете си, че съм настоявала да се

махаме оттук, без да се бавим.

– Ще се махнем, без да се бавим – отвърна Дерек, – само когато узнаем колкото е

възможно повече за плановете им. Казахте, че лаптопът е на Маргарет, а не на Андрю, така

ли?

Кимнах.

– Но аз знам как да се доберем до компютъра на Андрю. Ако искаш, Тори ще го потърси.

– Добре. Направете го. Искам да разбера какво точно са замислили.

30

– Андрю?

Надникнах в кухнята, където той закусваше с останалите.

– Хм?

– Книгата, която щеше да ми дадеш да чета...

– Добре. Лаптопът ми е в кабинета. Трябва да се включи.

– Каква е паролата?

Той се усмихна.

– Неее. Колкото и ценни да са непубликуваните ръкописи, липсва черен пазар за тях. На

десктопа има линк за книгата.

Каза ми заглавието.

– Тори също иска да ѝ хвърли един поглед, ако е възможно?

– Разбира се. Колкото повече обратна информация от обектите на изследване получа,

толкова по-добре. Ако нещо ви подразни – герои, сюжет, език и стил, – кажете ми.

* * *

При новината, че лаптопът на Андрю не е осигурен със защита, Тори подбели очи. Като

повечето хора, които не са техничари, той предполагаше, че щом изтрие някой материал,

текстът му тутакси изчезва. Или може би знаеше, че остават следи, но си мислеше, че ние

няма да знаем как да ги намерим. И би имал право... ако не разполагахме с Тори.

Започнахме с търсене в електронната поща и открихме писмата, които си бяха разменяли

с Маргарет и които не оставяха никакво съмнение относно личността на автора им. Имаше и

няколко, разменени между него и Томас, в които Андрю изглеждаше решен да осигури

безопасното предаване на Дерек в ръцете на Глутницата. Наистина ли е бил толкова

загрижен за безопасността на Дерек? Явно Лайъм е имал заповед и да го убие, ако е

необходимо. Нима решението е било взето зад гърба на Андрю? Това би обяснило защо той

изглеждаше толкова шокиран, и то истински, когато разбра какво се бе случило с Дерек и

мен.

Или пък не бях още съвсем готова да погледна на Андрю като на един от лошите. Бях го

харесала. Наистина. Ала трябваше да зърна само още един имейл и чувствата ми тутакси се

изпариха – съобщение, което нямаше нищо общо с Лайъм и Ръсел, нито с групата „Едисън“.

Когато Тори го откри, двете го прочетохме, после го прочетохме още веднъж и никоя от нас

не каза и дума, докато накрая не пророних с треперещ глас:

– По-добре да доведа момчетата.

– Ще проверя дали няма още нещо – отвърна тя и аз се втурнах навън.

Най-после видях Дерек. Беше в библиотеката, съвсем сам, и прелистваше някаква книга.

– Ох, намерих те – казах аз и въздъхнах с облекчение.

Той се обърна. Устните му се поразтегнаха в полуусмивка, погледът му стана някак мек и

на мен ми прималя, тутакси спрях, забравила защо изобщо съм дошла.

– ССаймън да е наоколо?

Той запремига и пак се обърна към рафта с книги.

– Горе е. Ядосан е заради Андрю и вероятно там е най-безопасното място за него, докато

се приготвим за тръгване; иначе ще му каже нещо, което не искаме да казва. Трябва ли ти?

– Всъщност може би ще го покажа първо на теб.

Той погледна през рамо и се намръщи.

– Открихме нещо.

– О! – Направи пауза, сякаш мислено сменяше скоростите, после кимна и ме последва

навън.

Щом влязохме, Тори се завъртя на стола си.

– Има още – каза тя. – Изпращал е по едно на всеки две седмици. Последното е само преди

няколко дни.

– Добре – казах. – Би ли имала нещо против да пазиш навън да не дойде Андрю?

– Не, разбира се – и излезе.

– Почакай.

Хванах Дерек за ръкава, когато той се запъти към стола, освободен от Тори. Исках да кажа

нещо. Нямах представа какво. Но нямаше начин да го предупредя, че това всъщност силно ще

го изненада, затова измърморих глуповато:

– Няма значение.

Той прочете текста на екрана и остана съвършено неподвижен, човек щеше да каже, че

дори не дишаше. След няколко секунди издърпа лаптопа по-близо до себе си и се наведе

напред, за да го прочете още веднъж. И пак. Накрая бутна стола назад и шумно изпусна

въздуха от дробовете си.

– Той е жив – казах. – Баща ти е жив.

Той вдигна поглед към мен и не можех да не го направя – аз метнах ръце около врата му и

го прегърнах. Тутакси осъзнах какво правя. Отстъпих назад, преплетох крака и започнах да

заеквам:

– Аз... съжалявам. Просто съм... радвам се за теб.

– Знам.

Както си седеше, той протегна ръка и ме дръпна към себе си. Двамата седяхме и се

гледахме, ръката му бе увита в края на ризата ми, а сърцето ми биеше толкова силно, че той

го чуваше – сигурна бях.

– Има и още – заявих след няколко секунди. – Други имейли, Тори ми каза.

Той кимна, завъртя се обратно към компютъра и ми направи място. Приближих се, ала не

исках да му преча; тогава той ме дръпна пред себе си и аз залитнах, като едва не седнах в

скута му. Помъчих се да се изправя, страните ми горяха, но той ме дръпна да седна на

коляното му, ръката му се плъзна около талията ми, нерешително, сякаш питаше: „Така

добре ли е?“. Беше добре, въпреки че кръвта шумеше в ушите ми тъй силно, че ми пречеше да

мисля. За късмет, бях обърната с гръб към него, защото бях убедена, че бузите ми аленеят.

Не бях разбрала погрешно погледа му. В него имаше нещо. Или щеше да се превърне в

нещо, поне така се надявах. Господи, толкова се надявах. Но в този момент се случваха

твърде много неща. Не ми харесваше, но пък се и радвах, тъй като това даваше време на

мозъка ми да позабави мислите си.

След секунда – аз все още седях на коляното на Дерек – отново върнах вниманието си към

екрана.

Още веднъж първия имейл. Изпратен преди два месеца, той съдържаше три

последователни съобщения. Първото беше кратко и ясно.

„Кит е. В беда съм. Знаеш ли къде са момчетата?“

Андрю е отговорил:

„Не. Каква беда? Мога ли да помогна?“

Отговорът беше по-дълъг.

„Настите ме настигнаха. Видяха клаузата за Д. Проследиха ме, преди да успея да им

избягам. Тръгнах с тях, за да отвлека вниманието им от момчетата. Държаха ме няколко

месеца, докато най-после не им дадох онова, което искаха. Момчетата изчезнаха отдавна.

Мислех, че са в ГЕ, но в лабораторията няма и следа от тях. Може би са при Настите? Детски

услуги? Нямам представа. Имам нужда от помощ, приятелю. Каквато и да е. Моля те.“

Беше се подписал, бе дал телефонен номер, като бе пояснил, че и телефонът, и имейл

адресът са временни, но след две седмици отново ще се свърже с него.

Преминах към следващия имейл, а Дерек го четеше иззад рамото ми. Имаше още три за

същото – г-н Бей молеше за новини, Андрю пишеше, че търси Саймън и Дерек, но връзката

му в група „Едисън“ се кълняла, че момчетата не били там.

Последното съобщение от г-н Бей бе изпратено преди три дни, когато Андрю би трябвало

да е бил заложник на групата „Едисън“. Което означаваше, че е получил имейла, след като е

разбрал къде са Саймън и Дерек.

– В списъка има още един имейл – каза Дерек. – Сигурно е отговор.

Беше отговор, изпратен през нощта, когато Андрю и останалите наблюдаваха около

къщата му и чакаха момента да организират фалшивия си екип за бързо реагиране, който да

ни нападне и да ни прибере.

„Все още нищо. Макар че може да съм попаднал на следа. Един, който работи за

Кортезите, твърди, че вървял слух, според който те държали две момчета. Щом науча нещо

повече, ще се обадя.“

– Кортезите ли? – попитах.

– Хунта, като Настите... Корпорации, управлявани от магьосници. Богати и силни. Но

имат повече общо с Мафията, отколкото с Уолстрийт.

– Значи, Андрю е лъгал?

– Не просто е лъгал. Опитвал се е да изпрати татко за зелен хайвер, след като е знаел къде

точно се намираме.

– Това променя всичко.

Той кимна с глава.

– Трябва да се махаме оттук.

Той отново кимна, ала не помръдна. Наведох се напред, за да взема писалка и хартия от

бюрото на Андрю, после записах последния адрес и телефонен номер. Когато подадох

листчето на Дерек, отне му време, за да забележи протегнатата ми ръка.

– Добре ли си? – попитах, като се извих, за да видя лицето му.

– Да, просто... Андрю. Виждам, че иска да се отърве от мен. Държи татко настрана... А

татко му вярваше.

– Но ние не можем – отвърнах. – Което е гадно, но главното все пак е, че баща ти е жив.

Той се усмихна, отначало колебливо, но после лицето му се озари от широка усмивка,

която накара сърцето ми да спре. Съвзех се и му се усмихнах в отговор, понечих да обвия

врата му с ръце, после се спрях и се изчервих. Преди да се отдръпна, той ме хвана за лактите,

дръпна ме и ме прегърна.

След това скочи, а столът се завъртя толкова силно, че щях да полетя от мястото си. Дочух

стъпки в коридора и скочих от скута му тъкмо когато Саймън влетя вътре, като дишаше

тежко, сякаш бе тичал.

– Тори ми каза, че сте искали да ме видите? Нещо за татко.

Аз се отстраних, за да може Дерек да му покаже имейлите, после излязох в коридора да

наблюдавам за Андрю и да ги оставя насаме. Това бе новината, която чакаха, бяха

преминали през ада, когато си мислеха, че може и да не я дочакат, така че се опитвах да не

подслушвам разговора им.`

– Клоуи?

На вратата стоеше Дерек. Той ми махна с ръка да се върна в стаята. Саймън беше на

клавиатурата, контролният панел бе отворен.

– Няма връзка с интернет – поясних, – ако искате да влезете в него. Няма и телефонна

връзка.

– Андрю има мобилен – отвърна Саймън.

– Твърде е рисковано – забеляза Дерек. – В центъра за услуги имаше телефонна кабина.

Ще му се обадим пътьом и ще си определим място за срещата.

Очите на Саймън блеснаха при мисълта, че скоро ще говори с баща си. После гневът

хвърли сянка над тях, вълнението да получи новини от баща си се бореше с болката,

причинена от предателството на Андрю.

– Значи, тръгваме веднага, нали? – попитах.

– Да – отвърна Дерек. – Тръгваме.

31

Вече бяхме станали специалисти по бягствата. Разказахме всичко на Тори, после се

разделихме, за да съберем онова, от което имахме нужда – дрехи, пари, храна. Редувахме се,

двамата събираха багажа, а другите двама пазеха отвън и разговаряха, така че Андрю да не се

чуди как така при наличие на четири деца в къщата е тъй тихо. За щастие, Андрю прекара

цялото време в кухнята. Мисля, че никой от нас не можеше да се изправи в лице с него.

Двете с Тори бяхме дежурни по вдигане на шум, когато Дерек се вмъкна вътре с няколко

грейки.

– Намерих ги в мазето – каза той. – Миналия път застудя. – Подаде ми червената, а на

Тори даде синя. – Саймън ще си намери подходяща и ще дойде. Ще излезем през задната

врата. Тримата ще тръгнете. Аз ще остана, за да се уверя, че Андрю няма да излезе навън,

докато вие не сте на безопасно място в гората.

– А ако излезе? – попитах аз.

Дерек се потърка по устата, което означаваше, че е по-добре въобще да не очаква подобна

възможност.

– Не ми казвай, че ще имаш проблем да го накараш да излезе – рече Тори. – След онова,

което ти направи? Бих казала, че сега ни е в ръцете и че ще си спестим всякакво мотаене

наоколо. Ще го омагьосам. А вие, момчета, ще го завържете.

– Работа само за мен – заяви Саймън, който идваше отзад. – Още си спомням какви възли

правехме, когато бях скаут.

Дерек се колебаеше. После ме погледна, което малко ме изненада, и рече:

– Аз... аз съм съгласен – без всъщност да е убеден, че е така, ала кимна с глава и каза с по-

уверен глас: – Най-добре. Иначе още щом разбере, че ви няма, ще...

На вратата се позвъни. Аз не бях единствената, която подскочи. Дерек грабна торбите ни,

готов да се изстреля навън.

– Деца? – повика Андрю. – Някой ще дойде ли да вземе един човек? Маргарет.

– Това прави нещата малко по-трудни – промърмори Тори. – Но не много. Тя е стара и е

само една некромантка. – После ме погледна и каза: – Извинявай.

– Деца? – Стъпките на Андрю се чуха в коридора.

– Разбрахме! – викна Саймън.

– Първо ще изведем Маргарет навън – измърмори Дерек. – Тори ще я омагьоса. Аз ще

отида за Андрю. Клоуи? Премести палтата и торбите в килера за всеки случай.

Да преместя палтата и торбите ли? Понякога наистина бих искала да имам малко по-

силни способности. Вдигнах две раници, Дерек се запъти към кухнята, а Тори и Саймън се

отправиха към парадния вход.

Връщах се за останалия багаж, когато чух гласа на Маргарет. Нима Тори не бе успяла да я

омагьоса?

– Това е Гордън – говореше Маргарет. – А това пък е Роксан. Щом като Ръсел и Гуен ги

няма, казахме си, че би било по-безопасно да докараме още няколко от нашите членове, за да

се запознаят с вас.

– А сега нека всички отидем и прегледаме плановете си.

На Тори се щеше да застане на четири крака, ала предложението не бе направено от

сърце. Четирима възрастни срещу четири деца означаваше неравностойна битка, особено

когато нямахме представа какви свръхестествени способности притежават Гордън и Роксан.

Затова планирахме да се измъкнем още щом срещата им започне. При това, те искаха и ние

да присъстваме на тази среща. Саймън не се съгласи – не можеше да гледа Андрю, – така че

двамата с Дерек го покрихме. Всъщност аз бях човекът, с когото те най-много искаха да

разговарят и да ми задават още въпроси за лабораторията на групата „Едисън“ и

служителите там.

Трябваше да се обърна към всичките години, в които бях изучавала драматично изкуство,

за да издържа на това представление. Както и да не поглеждам към Андрю, освен ако не е

абсолютно необходимо. През цялото време вътрешно кипях, защото знаех, че никой не се

интересува от онова, което казах, че те не планираха да се върнат. Нямах ни най-малка

представа какво планират, знаех само, че не се бяхме навъртали там достатъчно дълго, за да

разберем.

Най-после ни освободиха.

– Доведи Саймън – прошепна Дерек на Тори, докато бързешком вървяхме по коридора. –

Ще преместя торбите в гората. Клоуи? Прикривай ме.

Много по-логично беше Тори, момичето, което правеше магии, да го прикрива, ала не я

предложих. Дерек още не ѝ се доверяваше за такива неща.

Тори не бе стигнала до стълбите, когато някой викна:

– Деца? Ще се върнете ли?

Дерек изруга. Беше Гордън. Новодошлият.

– Насам – казах аз и тръгнах към него в коридора. Дерек ме последва.

Гордън беше приблизително на възрастта на Андрю, среден на ръст, с бирено шкембенце

и сивееща брада, от онези хора, които биваха избирани за Дядо Коледа в службата.

– Пак ли ни викат? – попитах аз.

– Не, заети са с плановете си и аз реших да дойда и да ви поздравя. Тук нямаме кой знае

каква възможност да си бъбрим.

Той се приближи до Дерек и разцъфна в усмивка, докато се здрависваха.

– Не ме помниш, нали? Нищо чудно. Последния път, когато се видяхме, ти беше много

малък. Навремето работехме заедно с баща ти. Всеки вторник играехме покер. – Той постави

ръка върху рамото на Дерек и го поведе към всекидневната стая. – Андрю ми каза, че си

страхотен по науките. Аз преподавам физика в...

Гордън не спираше да говори, докато направляваше Дерек към следващата стая. Дерек ми

хвърли поглед, по лицето му се четеше раздразнение, примесено с безпомощност. Щом

отворих уста обаче, той поклати глава. Бяхме затворници. Отново.

– Тръгваме ли? – прошепна Тори, като се обърна към Саймън.

– Още не.

Накрая Гордън ни повика всички вътре. Познавал леля ми и майката на Тори и сега

искаше да опознае и нас малко по-добре. Вчера всички ние бяхме развълнувани от

възможността да направим добро впечатление и да докажем, че сме нормални деца. Но сега

бе просто зловещо да разказваме живота си на човек, който можеше да е готов да ни убие,

ако се докаже, че способностите ни са толкова неконтролируеми, колкото се опасяваха, че

са.

След срещата всички те решиха да останат и за вечеря, така че нямаше начин да излезем,

не и четиримата с раници на гръб.

– Можем ли да ги изпреварим? – попитах аз. – Имаме пари. Ами ако...?

– Тори? – повика я Андрю. – Ще ми помогнеш ли за вечерята?

– Хм, всъщност... – започна тя.

Андрю надникна иззад ъгъла. Като ни видя и четиримата, събрани в коридора, той се

намръщи, после се насили и се усмихна.

– Прекъсвам ли нещо?

– Просто си съставяме план за бягство – отвърна Тори.

Стомахът ми се сви, опулих очи.

– Надявахме се след вечеря да се измъкнем и да отидем за сладолед – обясни тя.

– А! – Андрю прокара пръсти през косата си, почувства се неудобно. – Знам, деца, че ви

омръзна да стоите затворени тук...

– Развиваме сериозна клаустрофобия – отвърна Тори. – Освен това заплатата за

домакинските ми занимания ми изгаря джобовете. Ще внимаваме и ще се върнем, преди да

се е мръкнало.

– Знам, но... Не, деца. Съжалявам. Никакво излизане повече – опита се да се усмихне той.

– Утре тръгваме за Бъфало и ви обещавам, че по пътя ще спрем да си купим сладолед. А сега,

бих искал да ми помогнеш, Тори...

И той я поведе нататък.

– Той знае – каза Саймън, когато седнахме в стаята за игри и се престорихме, че играем.

– Сигурно е така – казах, – но да не би да сме малко параноични?

И двете погледнахме към Дерек. Дълбоко замислен, той хвърли заровете на масата

няколко пъти, после каза:

– Мисля, че всичко е наред. Просто сме малко нервни.

– Искаме да излезем, значи, ни държат затворени – Саймън въздъхна и се опита да седне

на мястото си, като барабанеше с пръсти по крака си.

– Ще трябва да почакаме до вечерта – каза Дерек. – Тръгваме към леглата си и след като

Андрю заспи, излизаме. Останалите отдавна ще са тръгнали и така ще спечелим повече

време – никой няма да разбере, че е в беда до утре сутринта.

– Има логика – заяви Саймън. – Въпросът е ще издържим ли толкова дълго време, без да

объркаме...

Той млъкна, когато Дерек наостри уши, после зави към вратата.

– Какво? – прошепна Саймън.

– Мобилен телефон.

– Да, всички имат мобилни. Така че...

– От тази страна са – посочи вляво Дерек. – Чувам приглушен звън от парадния вход,

където оставиха палтата си.

– О.К., още не... – Саймън бързо изправи гръб. – Мобилен телефон. Татко. – Той се

стрелна на крака. – Къде е номерът?

Дерек държеше листчето с номера далеч от него.

– Успокой се.

– Добре, добре. – Саймън отново си пое дълбоко въздух, като се мъчеше да се отпусне. –

Успокоих се.

Дерек му го подаде.

Аз се отдръпнах, защото пак не исках да се намесвам, но Дерек ми махна с ръка да отида

при тях. Щом наближихме парадния вход, той махна на Саймън да излезе напред и

прошепна, че ние ще го пазим, докато той се обади.