Разплата

– Какво мислиш за книгата, редактирана от Андрю? – попита Дерек.

Аз го зяпнах. Бе много привлекателен, убедена съм в това.

– Говори ми – прошепна Дерек.

– Да. Съжалявам. Тя е... дотук е добра. Аз...

– Няма сигнал – просъска Саймон, като надникна иззад ъгъла.

– Премести се отсам – отвърна му шепнешком Дерек. – Андрю използва своя.

Докато Саймън извършваше тези действия, аз се правех, че говоря за книгата, което не бе

никак лесно, защото не бях прочела нито ред.

Така че бърборех общи приказки за език и стил, докато Саймън клъвна отново, като

безумно размаха слушалката до ухото си и каза безгласно: „Звъни!“.

Дерек му махна с ръка иззад ъгъла да се връща, после ми каза да продължавам да говоря.

Продължих, въпреки че не можех да не чуя и Саймън.

– Татко? Аз съм, Саймън.

Гласът му пресекна и той прочисти гърлото си.

– Добре. Добре съм, разбрано? – Пауза. – Той е тук, до мен. С Андрю сме. – Пауза. – Не, не

сме в дома на Андрю. Къщата е безопасна. Принадлежала е на човек с името Тод Банкс.

Едър, стар...Татко? Татко?

Дерек тръгна, като ми махна да остана да пазя.

– Сигнал – прошепна Саймън.

Дерек понечи да каже нещо, после зави зад ъгъла с очи, вперени надолу по коридора.

Само след секунда дочух стъпки.

– Деца? – Андрю. – Вечеря.

– Идваме! – викнах аз.

– Нека опитам... – започна Саймън.

– Не – каза Дерек. – Трябва да изтрия обаждането. Отиди в кухнята с Клоуи. Тази вечер ще

се обадя пак от центъра за услуги.

Всички се събраха на вечеря, като се насилиха съвсем малко, за да придадат приличен

вид. Дерек непрекъснато ни шепнеше да ядем, да напълним стомасите си, ала самият той не

ядеше, а се напрягаше да чуе звънеца на мобилния телефон, притеснен, че баща му може да

ни се обади и да ни разкрие.

Не го направи. От онова, което бях чувала за баща им, Дерек е взел от него

предпазливостта. Докато нормалният човек автоматично би позвънил при разпадане на

връзката, подозирах, че техният баща най-напред ще погледне номера, и нещо – например

името на Гордън, прикрепено до номера – го бе спряло.

Нямаше да се опита да се обади и на Андрю. Фактът, че Андрю не му бе казал, че сме с

него, му говореше че сме попаднали в беда. Нямаше да се свърже. Просто ще дойде да

потърси момчетата си.

Дали е чул онази част, в която се говореше, че сме в къщата на д-р Банкс? Дали знаеше

къде се намира? Ако е така, нямаше ли да пристигне твърде късно, да го заловят, докато се

опитва да спаси синовете си, които вече са избягали?

Припомних си, че центърът за услуги бе само на петнайсет минути пеша оттук. Бихме

могли да предупредим г-н Бей, преди да е опитал да направи каквото и да е. Освен ако не се

намираше близо до къщата и да дойде за синовете си, преди да са избягали...

Приятна мисъл, ала аз знаех, че не бихме могли да се уповаваме на нея и вероятно не

биваше дори да се надяваме. Имахме план. Щяхме да излезем, да открием г-н Бей и с негова

помощ да спасим леля Лорън и Рей.

32

В девет се оттеглих в стаята си. Там заварих Тори, потънала в „Граф Монте Кристо“.

Докато не свърши главата си, тя не помръдна, само ми махна с ръка. Поговорихме си малко.

Нищо важно. Просто си говорехме и се мъчехме да останем спокойни, като в същото време

се молехме времето да напредва по-бързо. Бяхме почти стигнали. Само още няколко часа...

Дерек каза, че Андрю не си ляга преди полунощ. Ако искаме да го хванем, когато спи

дълбоко, трябва да почакаме да стане два часът.

За моя изненада аз заспах тъй непробудно, че не чух звънеца на часовника, който Дерек

ми бе дал. Събудих се, когато Тори ме раздрусваше с една ръка, докато с другата се мъчеше

да спре алармата.

Прозях се и силно запремигах.

– Да избягаме, когато цяла седмица едва си мигвала, не е много добра идея – каза тя. – За

късмет, аз го предвиждах.

Тя отвори кутия кока-кола и ми я подаде.

– Не е като кафето – обясни тя, – но пък се обзалагам, че не пиеш кафе, нали?

Поклатих глава и изгълтах кòлата.

– Деца, какво да ги правиш – забеляза тя и подбели очи.

Вратата се отвори и Саймън се втурна в стаята.

– Извини ме? – каза Тори.

– Дерек – рече той. – Не мога да го събудя.

Ние изтичахме от стаята навън. Дерек бе още в леглото, проснат отпуснато на него,

чаршафите му свлечени на пода. Лежеше по корем само по боксерки.

Разтърсих го по рамото. Пръстите ми бяха хладни от кутията с кока-кола, ала той не

помръдна.

– Диша – прошепна Саймън. – Просто няма да се събуди.

Тори се приближи до леглото. С крайчеца на окото си забелязах, че тя бързо го огледа.

– Знаете ли, погледнат от този ъгъл, той не изглежда много зле – заяви тя.

Зяпнах я.

– Казвам само...

Наведох се над Дерек и го извиках по име колкото е възможно по-силно.

– Ако става въпрос, аз съм момиче, което винаги се завръща след бягство – рече Тори. –

Но ако искате да видите истински типаж на завръщащ се след бягство, той е...

Навъсеното ми лице я накара да млъкне.

– Скриваш ми светлината – казах аз и я бутнах настрана.

– Знаеш ли как да оказваш първа помощ, Клоуи?

Поклатих глава.

– В такъв случай ти ми скриваш светлината. Движение.

Пропуснах я. Тя измери пулса на Дерек и провери как диша, заяви, че е добре, после се

наведе към лицето му.

– Дишането му е наред. Дъхът му мирише... на паста за зъби.

Очите му се отвориха и първото нещо, което видя, бе лицето на Тори на сантиметри от

него. Той скочи и изпусна една ругатня. Саймън се пукна от смях. Аз лудо му махах с ръка да

пази тишина.

– Добре ли си? – попитах Дерек аз.

– Сега е добре – отвърна Саймън. – След като Тори накара сърцето му да се преобърне...

– Не можехме да те събудим – обясних аз. – Тори искаше да се увери, че си добре.

Той продължаваше да премигва, не знаеше какво става.

– Имам кока-кола в... – започнах аз.

– Ще я взема – каза Тори.

Обърнах се отново към Дерек. Той продължаваше да премигва.

– Дерек?

– Да – измърмори той, сякаш предъвкваше камъчета в устата си, после направи

физиономия и прочисти гърло.

– Как се чувстваш? – попитах.

– Уморен. Сигурно съм спал дълбоко.

– Като пън – каза Саймън.

– Гроги ли си? – поинтересувах се аз.

– Да. – Той отново направи физиономия. – Какво ядох снощи?

По тялото ми пробягаха тръпки.

– Устата ти изтръпнала ли е?

– Да. – Изруга и се напъна да стане.

Аз грабнах кока-колата от Тори, която тъкмо бе дошла.

– Дрогирали са го.

– Дрогиран ли е? – Саймън направи кратка пауза и каза: – Андрю.

– Ще взема торбите – каза Тори.

Бяхме ги отнесли в стаите си през нощта, защото се страхувахме, че може да ги открият

долу в килера.

Аз взех чантата на Дерек, докато той пресуши остатъка от кока-колата.

– Снощи преди лягане Андрю ни донесе газирана вода – каза Саймън и взе чантата си.

– Определи ли коя е на Дерек?

– Нямаше нужда. Моята е винаги диетична.

Гледах Дерек; той прокара ръка през устата си.

– Ще се оправиш ли?

– Аха. Само да се облека.

Защо Андрю ще дрогира Дерек? Дали тази нощ ще дойдат за него? Или нашата параноя си

има причина и групата знае какво точно се каним да направим? Както и да е, най-добрият

ни играч е извън строя.

– Ще остана с Дерек – заявих. – Саймън, можеш ли да прикриеш Тори и да стигнеш до

стаята на Андрю?

Той погледна към Дерек за потвърждение. Дерек премига бързо, фокусира погледа си,

после отвърна, като замазваше думите:

– Да. Направи го.

– Но внимавай – додадох аз. – Има вероятност Андрю да не е в леглото си.

Върнаха се след десетина минути.

– Няма го – прошепна Саймън.

– Моля?

– Никъде няма и следа от него – обясни Тори. – Камионът е навън, ала в къщата не свети

нито един прозорец.

– И обувките му ги няма – добави Саймън.

– Има среща с някого – прошепнах. – Някой е дошъл да вземе Дерек и Андрю е навън с

него; мъчи се да измисли как да постъпи.

– Или пък са го взели – предположи Тори.

Дерек потърка лицето си и силно разтърси глава.

– Забравете за Андрю. Да тръгваме, но бъдете много предпазливи.

Саймън метна ръката на Дерек през раменете си въпреки протестите на брат си. Аз носех

чантата на Дерек, както и моята. Тори носеше чантата на Саймън.

Надникнахме в тъмния коридор. Дерек започна да души. Последните следи от Андрю бяха

стари, което означаваше, че откакто бе донесъл газираните води, не се беше качвал горе.

Дерек стоеше на главното стълбище и се вслушваше, после поклати глава. Отдолу не се

чуваше и звук.

Тръгнахме към задните стълби, онези, тесните, които бяхме открили преди време,

вероятно ползвани навремето от слугите. Тори не бе почистила тази част от къщата,

всъщност години наред явно никой не я бе чистил, така че трябваше да покрия носа и устата

си, за да не кихам от прахта.

Когато слязохме най-долу, първа вървях аз, следвана плътно от Тори, а след нея се

движеше Саймън, който подкрепяше Дерек. Стълбите отвеждаха до една врата. Бавно

завъртях бравата, като се опитвах да не вдигам шум. Тя се завъртя донякъде и спря. Бутнах

вратата. Тя не помръдна.

Тори мина с рамото напред, приближи се до вратата и опита да я отвори.

– Заключена е – прошепна. – Мислех, че вие, момчета...

– Снощи проверихме всички врати – обади се Саймън. – Беше отворена.

– Дайте път – измърмори Дерек с все още хрипкав глас.

Ние се свихме встрани. Той завъртя бравата, ключалката щракна и ни стресна.

Вратата се отвори и пред нас се появи тъмна стая с нисък таван. Стар килер или нещо

такова. Тори включи фенерчето си. Помещението бе замърсено и пусто – още една причина

никой да не използва тези стълби. Сега тя бе първа в редицата ни. Знаех какво ще открие

още преди да го е обявила.

– Заключено.

– Сериозно? – прошепна Саймън.

Дерек мина отпред вече съвсем буден. Завъртя бравата и тя отново щракна. Той дръпна

вратата. Тя не помръдна. Дръпна още по-силно и пантите изстенаха.

– Заключена е с магия – обади се глас зад нас.

Обърнахме се и видяхме Андрю да влиза през стълбищната врата. Пръстите на Саймън

политнаха нагоре, готови за магия с обратно действие. И Саймън, и Дерек се спряха.

Андрю криво се усмихна.

– Мислех, че това може да подейства. Саймън, нали знаеш как става? Имам магия,

предварително направена, която може да бъде задействана веднага. Само една дума и ще я

довърша.

– Кккакква магия? – прошепнах аз, хипнотизирана от искрите, които подскачаха към мен.

– Смъртоносна – отвърна Андрю.

Дерек изръмжа. Нададе истинско ръмжене, като вълк, което накара косата ми да

настръхне.

Застанала встрани, Тори безмълвно ми каза нещо, което не можах да разбера, но

заподозрях, че всеки миг ще започне да прави своите магии.

– Не – каза Дерек, а отрицанието отново прозвуча като ръмжене. Погледът му бе

фиксиран върху Андрю и аз си помислих, че му говори, ала очите му се преместиха към

Тори. – Не.

– Вслушай се в Дерек – обади се Андрю. – Ако е мислел, че има начин да ме обезвреди,

преди да направя магията, щеше да се възползва. Тори, застани пред мен, моля те, така че да

виждам устните ти. Саймън, седни върху дланите си. Дерек?

Хвърлих поглед към Дерек. Очите му бяха приковани в Андрю и горяха, а мускулите на

челюстта му подскачаха. Андрю отново изрече името му, ала той сякаш не чуваше и само

свиваше и отпускаше юмруци, отпуснал ръце от двете страни на тялото си.

– Дерек – изрече Андрю, този път по-остро.

– Какво? – изръмжа той и тази дума.

Андрю трепна, после се съвзе и се изпъчи.

– Обърни се назад.

– Няма.

– Дерек.

Дерек се намръщи. После наклони глава и аз не можех да видя изражението на лицето му,

ала нещо в него накара Андрю да се отдръпне назад, макар и едва забележимо. Адамовата му

ябълка подскочи. Той се опита отново да изпъчи гърди, да срещне погледа на Дерек, ала не

успя. Пръстите му се извиха и от тях изскочиха искри.

– Дерек – прошепнах аз. – Моля те, не го прави.

Когато чу гласа ми, той се сепна, наруши контакта с очите на Андрю и в същия миг

изражението му се промени, вълкът се дръпна назад и на повърхността се появи Дерек.

– Направи каквото иска – посъветвах го аз. – Моля те.

Той кимна с глава и бавно обърна лицето си към стената.

– Благодаря – рече Андрю. – Надявах се да го избегна, но предполагам, че съм подценил

дозата. Не искам да те нараня, Дерек. Ето защо те дрогирах. Не искам да наранявам никого

от вас. Тук съм, за да ви защитавам. Винаги е било така.

Саймън изсумтя.

– Да бе, да. Не искаш да нараниш Дерек. Помоли онези върколаци да го убият

безболезнено, нали така?

– Не съм се опитвал да убия Дерек.

– Така де, нае други да го свършат. Твърде голям страхливец си, за да го гледаш в очите,

докато дърпаш спусъка. А може би си се опасявал да не се оплескаш. Знам колко много

харесваш дрехите си. Кървавите петна ще ти ги изпортят, а и не се почистват лесно.

– Аз не...

– Открихме имейлите! – скочи Саймън на крака, но като видя погледа на Дерек, спря и

отново се сниши. – Знаем, че си в играта.

– Да. Взех участие в плана да предам Дерек на Глутницата. И това сте открили, нали?

Дори не се споменава за някакво разрешение да го убият. Това бе дело изцяло на Ръсел.

Планът беше да го върнем на Глутницата. Двамата с Томас научихме всичко възможно за тях

и накрая ни стана ясно, че никога няма да убият шестнайсетгодишен върколак. Те са като

всяка друга организирана група хора със свръхестествени способности – място, където

техният вид се учи да контролира способностите си и да обитава света на човеците. Място,

където могат да живеят със своята собствена раса.

Погледнах към Дерек, като се опитвах да видя някакъв знак от негова страна, че тъкмо

това желае. Ала той просто се взираше в стената с празен и безчувствен поглед.

– Мисля, че това е най-добре за теб, Дерек – каза Андрю. – Върколаците трябва да живеят

сред върколаци.

– А някои трябва да живеят с бащите си – изрекох тихо.

Андрю се вцепени. Стрелна ме подозрително с очи.

– Открихме и тези имейли – казах. – Държал си баща им далеч от синовете му.

Пауза. После:

– Да, направих го. Има причина за това.

– Няма съмнение – намеси се Саймън с глас, пропит от сарказъм. – Нека отгатна. Баща ни

е зъл магьосник Кабал. Или двоен агент на групата „Едисън“. Избери си едно от двете. Той е

много, много лош човек, който би ни убил, ако имаше възможност.

– Не, Саймън – отвърна Андрю с тих глас. – Баща ти е най-добрият човек, когото

познавам. Отказа се от всичко – от кариерата си, от приятелите си, от своя живот, – за да ви

защити. Отказа да се присъедини към групата ни, защото тя можеше да ви застраши. Вие

двамата сте неговият приоритет. Никога не би ми разрешил да ви върна в лабораторията, за

да ги спра. Ако му се бях обадил, той щеше да ви вземе – и четиримата – и щяхте да избягате.

Щеше да ми каже да спра групата „Едисън“, ала без ваша помощ.

– Идеята не е лоша – обади се Тори.

Андрю поклати глава.

– Деца, ако Кит ви вземе, ще бъдете в безопасност. Ако сте в безопасност, моите хора

няма да имат никаква мотивация да разпуснат групата „Едисън“. От години се опитвам да ги

убедя да го направят и сега са готови да действат, но само ако има непосредствена опасност.

Ако вие изчезнете, те ще се върнат към мониторинга. Същото ще стане, ако решат да ви

оставят да тръгнете с Кит.

– Че защо да не ни оставят? – попита Саймън. – Взема ни направо от ръцете им.

– За мнозина от тях това е най-малката им грижа, далеч по-малка от тревогата им,

породена от заплахата, която представлявате за света на хората със свръхестествени

способности изобщо. Ако баща ви дойде... – Той се обърна, сви пръсти, магията се поколеба

само за секунда и отново се надигна. – Надявам се, че Ръсел е действал сам, когато е наредил

на онези върколаци да убият Дерек и Клоуи, но честно да ви кажа... не знам.

– Много добри приятели си завъдил там.

– Да, някои от тях са ми приятели, Саймън, но повечето са като членове на най-обикновен

клуб. Имаме еднакви интереси, нищо повече. Тъкмо интересите ни защитават нашия свят. За

мен това означава да закрием групата „Едисън“. За някои от тях...

– Това означава да закрият нас – измърморих аз.

– Не го слушай, Клоуи – обади се Саймън. – Той е лъжец и предател. Ако тези хора са

толкова загрижени за нас, защо ни оставят сами и само ти ни охраняваш?

– Не е така. Ето защо трябва да ви спра и да не ви пусна да пристъпите извън тази врата.

Саймън се засмя. Смехът му не беше весел.

– Правилно. Защото те се спотайват в мрака и ни чакат, за да ни унищожат с кълбовидни

енергийни магии. Не, почакай, това си самият ти, нали така?

Андрю присви пръсти, съвсем слабо, сякаш искаше да премахне опасността.

– Те са там, Саймън, не пред самата врата, но достатъчно близо, за да препречат пътищата

ви за бягство. Защото тъкмо от това се боят най-много. Че ще избягате. Че ще отидете при

човеците и ще ни изложите. Или пък ще загубите контрол над способностите си и отново ще

ни изложите. Избягали сте от Лайл Хаус, избягали сте и от групата „Едисън“. Какво е

първото нещо, което ще направите, щом усетите и най-малката опасност? Ще избягате и...

Дерек се хвърли. Удари ме по рамото и ме събори на земята, като ме покри с тялото си. То

се сви в конвулсии, сякаш е ударено от енергийната магия, и аз нададох писък, мъчех се да се

изправя, ала той ме притискаше надолу, като шепнеше:

– Аз съм добре. Всичко е наред.

Накрая думите му проникнаха в мозъка ми.

Вдигнах глава и видях Андрю, омагьосан и неподвижен, докато Саймън се изправя на

крака. Саймън го завърза, като изви ръцете зад гърба му. Дерек стана, за да му помогне. Той

прикова Андрю.

– Добре ли си? Магията му не те ли засегна? – попитах, докато се приближавах с

омекнали колене към него.

– Засегна ме.

Андрю вдигна глава.

– И както виждаш, това не бе смъртоносно енергийно кълбо. Вече ти казах, че не искам да

те нараня, Дерек. Не бих искал да нараня и Клоуи. Просто исках да ме изслушате.

– Чухме те – отвърна Дерек. – Саймън? Струва ми се, че в работилницата зърнах въже.

Клоуи? Остани тук. Тори? Покрий Саймън, в случай че в къщата има още някой.

33

Дерек имаше още въпроси към Андрю. Той попита за онази нощ в дома му. Андрю призна,

че е бил част от плана да инсценира собственото си отвличане и да персонифицира групата

„Едисън“. Всичко е било постановка, дори фактът, че ни се предостави възможност да

вземем със себе си и радио, за да можем да чуем за „бягството“. А те ще се появят като наши

спасители, така че да могат да ни задържат, за да ни защитят.

Саймън се втурна тичешком при нас и хвърли на пода дълго въже.

– Мобилния му телефон. Можем да позвъним на татко. Пребъркай му джобовете.

– На нощното ми шкафче е – упъти ни Андрю. – И не е използваем. Непрестанно прекъсва

и цяла нощ бе изключен. Според мен някой блокира комуникациите в къщата.

– Не ти вярвам – отвърна Саймън.

– Не го и очаквам.

Не можехме да приемем сигнала. Дори се покатерихме на покрива, но пак не стана.

Значи Андрю не ни бе излъгал за телефона. А за останалото? Наистина ли хората му

дебнеха навън и ни чакаха? Не беше ли това още една лъжа, за да не ни позволи да избягаме?

Завързахме Андрю, запушихме му устата и го оставихме в мазето. После поговорихме.

Тори поиска да си дадем почивка, което не ни учуди. Саймън се съгласи. Никой не пожела

да остане затворен тук и секунда повече от необходимото. Щяхме да избягаме, а ако ни

заловят, както Тори се изрази:

– Какво ще ни направят? Ще ни застрелят ли?

Проблемът беше, че можеха да направят тъкмо това.

Дори не ни бе хрумвало, че Ръсел е действал сам. Дали не бяха в съюз с Гуен? Или с

повече хора? Колко ли души от тази група биха тайно се радвали на нашата смърт, която би

била удобно разрешение на дилемата за тъй неудобното ни съществуване?

Дори да не желаеха смъртта ни, ако и четиримата бъдем заловени да се промъкваме през

гората с раници на гръб, щеше да стане съвсем ясно, че бягаме. Ще изгубим възможността да

се измъкнем оттук.

Така че един от нас трябваше да излезе. Но кой? Най-вероятно, ако заловят Дерек, ще го

убият. Тори можеше да подбели очи при твърдението, че сме в смъртна опасност, но пък тя

и не проявяваше желание да излезе първа. А Дерек нямаше да хареса идеята това да бъде

Саймън или моя милост.

Поспорихме. После се разделихме, като Дерек и Саймън слязоха долу, за да се опитат да

получат повече информация от Андрю, а Тори реши да продължи да се рови в лаптопа на

Андрю, за да види дали там няма нещо, което не сме забелязали, нещо, което би могло да

подкрепи или отхвърли твърденията му.

Докато тя търсеше, аз коленичих и се опитах да призова Лиз. Тя би била идеалното

решение на проблема – би могла да се промъкне незабелязано навън и да види дали някой

ни дебне около къщата. Съсредоточих се, за да си я представя съвсем ясно и да я повикам по

име, внимавах да не повикам, без да ща, Ройс или д-р Банкс. Имаше и още някой, с когото

бих искала да се свържа – майка ми, – но не можех дори да мисля за това. Дори да я

повикам, съмнявах се, че бих могла да я задържа достатъчно, за да успее да ни помогне.

Така че повиках Лиз. Виках я, виках я, но не забелязвах нищо, освен лекото трептене на

въздуха.

– С вас ли е Дерек, деца?

Подскочих. Саймън влезе. Аз станах от пода.

– Мислех, че сте заедно – отвърнах.

– Не. Накара ме да си измеря кръвната захар, после си взех нещо за хапване, но когато се

върнах, Андрю беше сам.

– Ще дойда да го потърсим заедно.

Открих Дерек на покрива; гледаше, ослушваше се и душеше за следи – да разбере дали

около къщата дебне някой.

– Охо, велико хрумване – казах аз. – Момчето, което най-много искат да застрелят, стои на

покрива като идеална мишена.

– Тук горе няма да ме видят.

Погледнах го и той въздъхна, сякаш правех от мухата слон, после седна и попита:

– Така добре ли е?

– Не мисля, че тук, на покрива, си в безопасност.

– Само още няколко минути. – Той свали палтото си и го постла до себе си. – Седни тук,

между мен и комина. На защитено място.

– Не се тревожа за себе си.

– Аз съм добре.

– Откъде знаеш? Може да имат очила за нощно виждане, снайпери...

Ъгълчетата на устата му трепнаха и аз се приготвих да чуя: „Гледаш твърде много филми“.

Той не го изрече, но аз знаех, че тъкмо това си помисли.

– Няма да се прибереш долу, нали?

– Ще се прибера. Просто седни за малко. Искам да поговорим.

– А аз искам да влезеш вътре. И там можем да поговорим.

– Не подушвам ничие присъствие навън. Мисля, че Андрю лъже.

– Моля те, Дерек. Влез вътре.

– След минута.

Обърнах се и тръгнах.

– Клоуи...

Надявах се, че ще ме последва. Но знаех, че няма. И бях права.

* * *

– Открих го – казах на Саймън, когато го видях в коридора на горния етаж. – На покрива.

– На покрива ли? Предполагам, казала си му, че е формен идиот?

– Помолих го да слезе долу. Не иска.

– Защото си мисли, че постъпва правилно. Постъпката може да е правилна за друг, но не и

за него. Някой ден ще... – Саймън прокара ръка през косата си. – Мога да поговоря с него.

Мога и да му се разкрещя. Но нищо няма да му подейства. Самоубийството не го влече. Не че

не му пука дали ще живее, или ще умре. Това е просто...

– Не е приоритет за него.

– Не е, щом му пречи да ни закриля. Той може да твърди, че това е характерно за вълка, но

онези двамата върколаци, които срещнахте, не се хвърляха пред куршумите, за да се спасяват

един друг, нали така?

– Така беше.

Той кипна:

– Може би знам начин да го накарам да слезе. Ти само не се тревожи.

– Няма.

Саймън си тръгна и аз разбрах какво трябва да се направи. До зазоряване оставаха само

няколко часа и ние седяхме като зашеметени от светлината на автомобилните фарове елени,

очакващи всеки миг колата да ни тресне. Трябваше да разберем дали някой охранява имота и

имаше само един начин да го направим както трябва.

34

Излязох през задната врата и тръгнах покрай стените на къщата, за да не ме види Дерек от

покрива. Вятърът духаше в гърба ми, което означаваше, че той няма да надуши миризмата

ми. Чудесно. Потънах в гората.

Най-добрият начин да се разбере дали някой наблюдава къщата, бе примамката. От

четиримата най-добрият избор бях аз. Нямах силата на Дерек, нито магьосническите

способности на Саймън и Тори. Бях най-дребната и най-неспособната да се защитавам; и

колкото това да не ми харесваше, в момента си бе чисто предимство, тъй като не

представлявах кой знае каква заплаха за никого.

Имаше само един проблем. Имението бе огромно. Което означава, че трябваше да се

покрива обширен периметър. Как го правеха? Когато Дерек ги попита, Андрю отговори, че

използвали магии. Саймън не бе убеден, че е възможно, но призна, че не знае със сигурност.

Ами предишната нощ?

Беше логично да не охраняват имението, когато с Дерек бяхме навън – тогава те още

разполагаха с Лайъм и Рамон. Но какво да кажем за преди това, когато двамата със Саймън

бяхме отишли за сладолед? Андрю призна, че са ни следили, и не са се разтревожили, тъй

като знаели, че Саймън няма да изостави Дерек. И все пак...

Наистина ли смятах, че сме под охрана? Не. Андрю създаваше въображаеми

караконджули, за да ни държи в къщата до сутринта, когато приятелите му щяха да дойдат и

да го спасят. Така че аз трябваше само да докажа, че мога да стигна до центъра за услуги.

За да отида там, трябваше да мина направо през гората. Тръгнах и след малко светлините

на къщата се изгубиха и настъпи мрак – стана тъмно като в рог. Бях си взела фенерче, ала

още щом навлязох в гората, аз осъзнах, че това не бе най-доброто хрумване, което ме е

навестявало в живота. Със същия успех можех да си надяна и неонов ореол на главата.

Без електрическото фенерче също можех да привлека вниманието на някого, като стъпвах

върху съчки и пътьом ги чупех в мрака. Затова го използвах – сложих длан върху светлината,

като пропусках само един слаб лъч да осветява пътя ми.

Гората беше тъмна, ала съвсем не бе тиха. Пращяха съчки, шумяха окапали листа. Мишле

изцвърча, а викът му бе прекъснат от противно хрущене. Над главата ми вятърът шептеше,

стенеше. Дори всяка моя стъпка вдигаше шум до бога. Помъчих се да се съсредоточа върху

движенията си, но колкото повече се опитвах, толкова повече шумът ми заприличваше на

туптенето на сърце, „туп-туп“, „туп-туп“, „туп-туп“. Преглътнах и стиснах фенерчето в ръка,

а пластмасата се плъзна по потните ми пръсти.

„Само не спирай да вървиш. Не излизай извън пътеката. Поставяй едното стъпало пред

другото.“

Бухал извика. Подскочих. Стон като приглушен смях и аз се извъртях назад, пръстите ми

се плъзнаха по лещата, лъчът описа дъга във въздуха, но нищо не се видя.

„Кой, мислиш, е тук? Някой от групата на Андрю? Надсмива ти се?“

Освободих смъртоносната хватка, с която стисках фенерчето, и го прехвърлих в другата си

ръка, като изтрих влажната си длан в джинсите, после отново прикрих светлината с ръка.

Поех си дълбоко дъх, а въздухът ухаеше на дъжд. На дъжд и влажна пръст, чувстваше се и лек

повей на гниене. Все мъртви неща. Разложение.

Още едно поемане на въздух и продължих да вървя, да стъпвам тежко, превила рамене,

сгушила се в грейката докъдето можех, а режещият вятър ме шибаше по носа и ушите.

Погледнах нагоре с надеждата да видя луната, ала зърнах само кръпки сиво небе между

вплелите се едно в друго дървета, чиито клони се извиваха над главата ми като уродлив,

гърчещ се...

Погледнах надолу, ала гледката не беше по-красива. Безкрайни редици дървета се нижеха

във всички посоки, десетки дебели дънери, всеки един от които можеше да е дух, да стои и

ме наблюдава, да ме дебне...

Тук почвата беше по-мека и всяка стъпка издаваше злокобен, всмукващ звук. Вляво

шумоляха шубраци и аз долових мирис на разлагаща се плът. Във въображението ми се появи

картина – вампирясалото куче и вампирясалия заек, както и всичко, което бях вдигнала през

онази нощ. Наистина ли ги бях освободила всичките? Или още са тук и ме чакат?

Ускорих крачка.

Зад мен прозвуча безсловесен шепот. Обърнах се рязко назад, пръстите ми стиснаха

фенерчето още по-силно. Гласът продължаваше да шепти, а шумът му ме обгръщаше цялата.

Насочих натам трепкащия лъч светлина, ала нищо не видях.

Нещо ме удари по превързаната ръка. Аз изпищях и подскочих. Фенерчето изхвърча от

ръката ми, падна на земята и угасна.

Наведох се и затърсих пипнешком, докато накрая го открих. Щракнах копчето. Нищо.

Ударих фенерчето в коляното си, ала то не светна. Силно запремигах и най-после успях да

различа тъмните петна на храсталаците и чворовете на пъновете.

– Страх те е от тъмното ли? – прошепна нечий глас.

Отново ударих фенерчето. Този път по-силно. Пак нищо.

– Носиш много хубаво червено яке. Червената шапчица, сам-самичка в гората през нощта.

Къде е твоят голям лош вълк?

Изтръпнах цялата.

– Ройс.

– Умно момиче. Много лошо обаче, че не си достатъчно умна, за да знаеш какво се случва

с малките момиченца, когато са сами в гората през нощта.

Спомних си останките от момичето, което бях видяла на спирката за камиони,

окървавено, пребито, да пълзи през шубраците и отчаяно да се мъчи да избяга от нападателя

си само за да ѝ прережат гърлото, кръвта ѝ да изтече в гората и тя да бъде погребана там.

Ройс се засмя, а смехът му бе дълбок и богат, изпълнен с удоволствие. Наслаждаваше се на

страха ми. Хранеше се с него. Аз го разбрах, мушнах фенерчето в джоба си и продължих да

вървя.

– Познаваш ли якето, което носиш? На Остин е. Грейката му. С цвят на кръв. Подходящо,

нали? Той умря, облечен с яке с цвят на кръв. Кръв, мозък и малки парченца от кости.

Ускорих ход.

– Когато те видях да идваш, за миг си помислих, че е Остин. Но не приличаш на него. Ни

най-малко. Ти си хубавичко малко момиченце, знаеш ли?

Опитах се да блокирам гласа му, като се съсредоточа върху шума от стъпките си, ала сега

той бе по-тих, твърде тих, и нямаше нищо друго, освен мрачната, мълчалива гора и гласът на

Ройс. Той се бе материализирал и вървеше до мен. Като че ли мравки лазеха по кожата ми и

аз едва се въздържах да не започна да се чеша по ръцете.

– Харесвам хубавите момичета – рече той. – И те ме харесват. Само трябва да знаеш как да

се отнасяш с тях. – Ухили се и зъбите му блеснаха в тъмнината. – Искаш ли да се запознаеш с

едно от момичетата ми? Не е далеч от тук. Спи здраво под завивки от листа и кал. Можеш да

я събудиш, да си поговорите по момичешки, да я попиташ какво направих. – Той се наведе

към мен и зашепна в ухото ми. – Или може би искаш аз да ти обясня?

Залитнах леко и той се засмя. Огледах се ориентировъчно, ала видях само безкрайната

черна гора наоколо. Нещо с подскоци прекоси пътеката ми. Ройс отново се засмя.

– Лесно се стряскаш, нали? Не е никак добре за некромантите. Нервите ще ти се скъсат

много преди да те обхване лудостта.

Продължих да вървя.

– Предупредиха ли те за лудостта?

– Да, чичо ти ми каза, че всички ще полудеем като теб.

Като чух гласа си, галопиращото ми сърце се поуспокои.

– Като мен ли? Аз не съм луд. Само обичам да причинявам болка. Винаги съм бил такъв.

Чичо Тод просто не искаше да го забележи. Каза си, че кученцето на Остин е претърпяло

злополука, котките на съседите са били убити от койоти... Нали ги знаеш възрастните.

Ускорих крачка. Той не изоставаше от мен.

– Когато казах „лудост“, имах предвид проклятието на некромантията. Нали са ти казали

за него? Или са се страхували да ти го кажат. Ти си толкова нежно малко създание.

Нищо не казах.

– Виждаш ли, след като цял живот некромантите се срещат с духове...

– Не ме интересува.

– Не ме прекъсвай. – Гласът му стана хладен.

– Знам всичко за лудостта – излъгах аз, – така че няма нужда да ми разказваш за нея.

– Добре, тогава ще говорим за момичето. Искаш ли да знаеш какво ѝ се случи?

Завих наляво.

– Махаш ли се от мен?

В гласа му отново се промъкна хладина. Направих три крачки и нещо ме удари отстрани

по главата. Олюлях се. Един камък с размерите на яйце подскочи на земята и се търкулна на

пътеката пред мен.

– Не ме отхвърляй – каза Ройс. – Не ме прекъсвай. Не се отделяй от мен.

Спрях и се обърнах. Той се усмихна.

– Така е по-добре. А сега за какво искаш да си гово рим? За онова, което сторих на

момичето ли? Или за проклятието на некромантията? Ти избираш.

Представих си, че го бутам. Той затрептя, после отново се появи с изкривено от ярост

лице.

– Мъчиш се да ме отблъснеш ли? Защото това е наистина много лошо хрумване.

И изчезна. Извърнах се, опитах да го открия. Отзад по тила ме удари камък – толкова

силно, че за миг ми притъмня пред очите, паднах на колене, а по врата ми се стичаше кръв.

Скочих на крака и хукнах да бягам. Следващият камък ме удари по рамото. Продължих да

бягам, като се опитвах да го съзра, влизайки в другото измерение, ала не можех да

фокусирам погледа си, не смеех да затворя очи дори за миг, треволяците се заплитаха в

стъпалата ми, клоните ме шибаха по лицето, а пътеката бе отдавна изчезнала.

Друг камък ме удари зад коляното и аз залитнах. Успях да запазя равновесие, като

политнах напред, после отново си плюх на петите. Някаква клонка ми влезе в окото. После

кракът ми се препъна в ластар на лозница и аз полетях към земята – проснах се по лице.

Застанах на ръце и крака. Нещо ме фрасна между плешките и аз отново забих нос в калта.

Една стърчаща пръчка се заби в бузата ми и оттам потече кръв.

Този път изобщо не се опитах да стана. Лежах по корем с глава надолу, със затворени очи

и се опитвах да върна Ройс обратно, на отвъдната страна.

– Казах ти да престанеш... – Гласът му вече замираше, когато последва ударът – лек,

рикоширал удар. Пръчката падна до мен, сякаш той бе почувствал такава слабост, че я бе

пуснал.

Блъснах го по-силно. Пръчката се изправи. Преброих до три и се изтърколих от пътя.

Тогава той се материализира, а лицето му представляваше Маската на гнева. Скочих на

крака. Той отново размаха пръчката, този път диво, и аз с лекота приклекнах. Той налетя

насреща ми с пръчка в ръка. Представих си, че го удрям с каквото намеря. Той изгуби почва

под краката си, падна възнак и изпусна пръчката.

Протегна се да я вземе, ала тя се изтърколи и той не можа да я стигне. Помъчи се да я

сграбчи. Тя подскочи от земята и се завъртя във въздуха. Той ме погледна свъсено, сякаш аз я

карах да прави така. Но не бях аз.

Пръчката увисна над главата му. Той подскочи да я хване. Но тя се извъртя встрани, далеч

от него. Той отново подскочи. Тя падна на земята.

Ройс се взираше в мен и в това време до него се появи някаква фигура – момиче с дълга

руса коса, облечено в нощницата на Мини Маус и обуто в оранжеви чорапки на жирафчета.

– Лиз!

– Какво? – Ройс проследи погледа ми, ала тя бе изчезнала.

Отдръпнах се от него. Ройс протегна ръка към пръчката. Тя се извъртя и се изплъзна от

пръстите му. Той я дръпна и тя се счупи на две.

Докато той гледаше към мен, появи се Лиз и лудо ми замаха с ръце да го прогоня.

Затворих очи. Беше истинско предизвикателство да ги държа затворени и да не мога да се

предпазя от удара, но аз вярвах, че Лиз ще има грижата. Представих си, че го блъскам с все

сила, и повиках на помощ всички възможни сценарии – как Ройс пада от висока скала, как

Ройс пада от покрива на небостъргач, как Ройс пада от самолет. Не ми бе трудно да

измислям каквито си ща сцени.

Ройс се развилня. Започна да ругае. Но каквото и да хвърляше по мен, то не достигаше

целта си. Думите му се извисяваха и пропадаха, ставаха все по-слаби и по-слаби, докато най-

после настъпи тишина и Лиз каза:

– Отиде си.

35

Лиз стоеше и се хилеше.

– Успяхме.

Аз се засмях през сълзи, коленете ми се подгъваха от облекчение.

Тя се приближи.

– Значи така, готова съм да се обзаложа, че този нещастник е телекинетичен полудемон

като мен. От експеримента ли е?

Аз кимнах.

– Това не означава, че съм свързана с него, нали?

– Така мисля.

– Бре! `Щото във фамилното ми дърво има вече твърде много въртоглавци. И като

заговорихме за въртоглавци – ти имаш нещо като радар за тях, нали?

– Очевидно е така.

– Подейства и на мен, въпреки че коефициентът ми за лудост може все още да не се е

увеличил достатъчно, тъй като ми отне цяла вечност да те намеря. Можех да те чуя как ме

викаш, ала отговарянето е съвсем друго нещо.

– Благодаря ти.

Гласът ми трепереше. Лиз побърза да дойде при мен и да метне ръка през раменете ми. Не

можех да усетя прегръдката ѝ, ала си я представях.

– Твоят охранител, полтъргайстът, се върна на дежурство. Между нас казано, ние можем

да се справим с всички големи и страховити духове. Аз ги пердаша, а ти ги прогонваш. – Тя

се ухили. – Хей, това е много хубаво.

– Така е – усмихнах се аз.

– И като стана дума за големите и страшните, разбирам, че си била тук с Дерек и си му

помагала да се Промени и да стане вълк. По-добре е било да си го прибереш, защото в тези

гори има нещо много повече, отколкото некадърници, които те замерят с пръчки и камъни.

Има негодници, използващи магии и пищови. – Тя ме изгледа изучаващо. – И защо оставам с

усещането, че това не те изненадва?

Обясних ѝ по възможност най-бързо и преспокойно.

– Онзи Андрю ви казва истината – заяви тя. – Навън има четирима души, облечени в черно

и с пистолети, които се съобщават чрез радиовръзка. Не са много, ала са снабдени с

високотехнологична апаратура – както нормална, така и свръхестествена. Опънали са

жиците на подвижни инсталации и на инфрачервени лазери и ги чух да говорят за някакви

магии в определен периметър.

– В такъв случай трябва да се върнем и...

– Шшшт. Някой идва.

Аз приклекнах.

Лиз ми прошепна:

– Мисля, че не е нашият приятел, полтъргайстът, но ти чакай тук. Ще отида да проверя.

И тя излетя. Свих се възможно най-близо до земята. Пред мен се изправи огромна фигура

и аз изпищях. Тя скочи напред.

– Аз съм – прошепна познат глас.

– Дер...

Удар. Той залитна, Лиз стоеше зад гърба му с як клон в ръка.

– Лиз, това е...

Тя отново го удари, направи хоумрън между плешките му, той изохка и с яка ругатня се

строполи на земята. Разпозна гласа – или ругатнята – и се наведе над него, за да го види.

– Хоп!

– Бих казал, че напълно го заслужава, задето непрекъснато ходи по петите на хората.

Саймън се появи оттам, откъдето бе дошъл и Дерек. Огледа се.

– Здрасти, Лиз... – Посочих му накъде да се обърне, за да може тя да го види.

– Здрасти, Саймън.

Предадох поздравите и на Дерек, когато той стана и заропта.

– Чух някой да казва, че Лиз е тук. – Измъкна се залитайки от гората Тори.

Посочих към Лиз и Тори се усмихна с най-радостната си усмивка, откакто... е, не мога да

кажа откога. В Лайл Хаус Лиз и Тори бяха приятелки и се поздравиха една друга, докато аз

им служех за посредник в общуването.

– Приятели, какво правите навън? – попитах.

– Ние сме официалната група за твоето издирване – обясни Тори. – Тук е и страшният

копой.

Тя помаха на Дерек, който си изтупваше джинсите.

– Оставих ти бележка – казах му аз. – Писах ти къде отивам и какво ще направя.

– Той я получи – отвърна Саймън. – Но това не го укроти.

Дерек свъси вежди.

– Нима си въобразяваш, че като ми оставиш бележка, всичко ще е наред и ти можеш да

правиш, каквото си си наумила, например нещо...

– Не казвай „глупаво“ – предупредих го аз.

– Защо? То си беше глупаво.

Саймън присви очи и измърмори:

– Споко, брат ми.

– Всичко е наред – казах. – Свикнала съм.

Вдигнах очи към Дерек. Той се поколеба за миг, после кръстоса ръце и стисна зъби.

– Беше глупаво – смъмри ме той. – Рисковано и опасно. Онези хора можеха да са тук

въоръжени...

– Тук са. – Обърнах се към Саймън и Тори. – Лиз ги е видяла. Андрю не ни е излъгал.

Трябва да се върнем в къщата, преди да са чули кавгата ни.

Изминахме обратния път в мълчание. На задната врата Лиз се спря. Тя протегна ръка с

дланта напред, сякаш я притискаше към стъкло на прозорец.

– Мисля, че е направена магия да не влизат духове като в Лайл Хаус – предположих аз. –

Можете да влезете в мазето или на тавана. Другите духове го правят. Ще отида...

– Тук ми е добре, Клоуи. Ти отиди да си вършиш работата.

Аз се двоумях.

– Говоря сериозно – усмихна се тя. – Никъде няма да литна. Когато имаш нужда от мен, аз

ще бъда тук.

Едва бях влязла през вратата, когато пожелах да бях останала навън с Лиз.

– Ти побесня, задето стоях на покрива – нападна ме Дерек.

– И затова изчезнах, за да те ядосам?

– Не, разбира се. Но ми беше бясна, задето поех този риск. Затова направи същото, за да

докажеш правотата си.

– Никакъв спор с теб не може да си струва да рискувам живота си, Дерек. И не съм ти

била бясна. Разтревожена – да. Определено се тревожех за теб. Но ако мислех, че сега

мнението ми означава повече за теб, много е добре, че бързо сложи нещата в ред.

Тук той смекчи тона си.

– Аз...

– Излязох по същата причина, която ти бях посочила в бележката си. Защото трябваше да

знаем и аз бях най-подходяща да открия отговора.

– Как? Да не би да виждаш в нощната тъма? Свръхестествена сила? Свръхестествени

способности?

– Не, но момчето, което ги притежава, не искаше да слезе от покрива, така че изборът се

падна на следващия по ред, който нямаше такива способности. Единствената, за която

знаеха, че не представлява опасност.

– Права е – измърмори Саймън, който вървеше след нас. – На теб не ти хареса онова, което

тя направи, ала знаеше, че бе необходимо да се направи.

– В такъв случай трябваше заедно да го решим.

– Би ли ме изслушал изобщо? – попитах аз.

Той не отговори.

Продължих:

– Не можех да разговарям с теб, защото ти щеше да ме спреш. Не можех да говоря и с

Тори, защото щеше да обвиниш нея, че ме е пуснала да изляза навън. Не можех да говоря със

Саймън, защото той щеше да очаква, че ще обвиниш него, и щеше също да ме спре. Не ми

харесва да се промъквам незабелязано, но ти не ми остави избор. Ти оценяваш нещата в

черно и бяло. Ако Саймън или аз поемем риск, наричаш ни глупави и безразсъдни. Ако го

направиш ти, пак сме глупави, задето се тревожим.

– Никога не съм казвал подобно нещо.

– Когато бяхме горе на покрива, ти чу ли ме?

– Казах ти, че идвам.

– Кога? Аз излязох двайсет минути по-късно, а Сай мън продължаваше да те убеждава да

слезеш долу. – Пок латих глава. – Достатъчно. Нямаме време да се препираме. Трябва да

планираме действията си.

36

Отчетохме факта, че разполагайки с Лиз, не можем да си осигурим безопасно

придвижване, ала ние имахме работа с магии и високотехнологична сигнализация – все

неща, от които никой дух не ще се възползва. Трябваше да приемем, че периметърът бе

здраво блокиран.

Трябваше да приемем също така, че през деня нямаше да е тъй здраво блокиран, защото

разполагаха с Андрю, Маргарет и двамата новодошли, които да ни държат под око. Тъкмо

време за бягство.

Дотогава бе необходимо да играем според техния план. Андрю ни беше използвал; сега

пък ние ще го използваме. Макар че това означаваше да го освободим. Напрягахме мозъците

си да стигнем до друго разрешение на въпроса, но нямаше такова. За да избягаме, трябваше

да ги уверим, че всичко е наред. А за да го направим, Андрю трябваше да е точно там, където

очакваха да бъде.

Но, разбира се, не го информирахме за плановете си. Щяхме да го оставим в мазето до

сутринта, после щяхме да обявим, че сме решили, че единственият начин да сразим групата

„Едисън“ е да следваме плана му.

На сутринта, когато Маргарет и останалите пристигнат, ще ни заварят горящи от желание

да тръгваме. Надявахме се, че щяха да освободят охраната си, и тогава аз щях да изпратя Лиз

да провери дали пътят е чист.

Ако не станеше така, щяхме да излезем, използвайки сила. После щяхме да се обадим на г-

н Бей.

Наближаваше шест, когато приключихме с обсъждането на плановете си, което

означаваше, че все още имахме на разположение поне два часа, преди Маргарет да се появи.

Тори продължаваше да се рови в компютъра на Андрю. Вече не се надявахме да открием кой

знае какво още в него, ала такава бе целта

. Момчетата пазеха Андрю. Това пък беше

тяхната цел. А аз? Аз се чувствах изгубена. Уплашена, изгубена, разстроена. И наранена.

Колкото и да се стараех да не си мисля за Дерек, той непрекъснато беше в главата ми.

Намерих хартия и писалка и отидох в кабинета, за да превърна снощното пътуване през

гората във филмови кадри. Откакто бях влязла за първи път в Лайл Хаус, не бях написала

нито ред. В момента аз отчаяно се нуждаех от това бягство.

Тъкмо скицирах сцената, когато вратата се отвори. Вдигнах глава и видях Дерек.

Запазих неутрално изражение на лицето си.

– Хм?

– Имам нещо за теб – и той ми подаде стара осеммилиметрова видеокамера. – Намерих я

долу. Не работи, но мисля, че мога да я оправя.

Видеокамера ли? За какво бих я използвала? Да запиша великото ни бягство? Не бих

казала, тъй като знаех, че не това бе целта му. Правеше ми подарък, искаше да каже: „Знам,

че сгреших, и съжалявам“.

Очите му ме молеха да я приема. Хайде, вземи я. Прости му. Забрави за случилото се.

Започни отначало. И тъкмо това исках да направя – да приема подаръка му, да се усмихна, да

видя онази искрица в очите му и...

Взех камерата и я поставих на масата.

– Тук е студено – забеляза Дерек. – Работи ли радиаторът? – Той отиде и го докосна с

ръка. – Не много добре. Ще ти донеса одеяло.

– Няма нужда...

– За секунда.

Излезе. След минута той се върна и ми подаде сгънато одеяло. Сложих го в скута си. Той

се огледа, прекоси стаята и седна на канапето.

Последва мълчание, после Дерек каза:

– Защо не дойдеш тук? По-удобно е, отколкото на стола. И е по-близо до радиатора.

– Добре съм си.

– Трудно ми е да разговарям с теб от такова разстояние.

Той се премести в края на дивана, въпреки че и без друго имаше доста място. Метна ръка

на облегалката. Опита да се усмихне и не успя, но моето сърце подскочи от вълнение.

„Той съжалява, Клоуи. Наистина е сладък. Не се дръж като кучка с него. Не проваляй

всичко. Просто отиди при него. Дай му възможност и за нула време ще забравиш всичко

останало.“

Точно затова останах на стола. Не исках да забравя всичко останало, защото в следващия

миг той щеше да се върне на покрива и да рискува живота си.

– Не бива да го правиш – казах накрая аз.

– Кое да не правя? – той зададе въпроса достатъчно невинно, ала очите му блеснаха. –

Съжалявам. Тъкмо това се опитвам да ти кажа, Клоуи. Че съжалявам.

– За какво?

Той объркано вдигна поглед.

– Задето те вбесих.

Аз не отговорих, просто станах да си тръгвам. Стигнах до вратата. И той беше там, зад

мен, с ръка на лакътя ми. Не се обърнах да го видя. Не посмях. Но се спрях и се заслушах.

– Когато побеснях, задето излезе от къщата – започна той, – това не беше, защото съм си

помислил, че е глупаво или че няма да внимаваш.

– Просто си се тревожил за мен.

Той въздъхна – успокои се, че съм го разбрала.

– Да.

Обърнах се.

– Защото си мислиш, че го заслужавам.

Той хвана с пръсти брадичката ми.

– Напълно го заслужаваш.

– Но не си мислиш, че и ти го заслужаваш.

Отвори уста. Затвори я.

– За това става въпрос, Дерек. Ти не ни даваш да се тревожим за теб, тъй като си мислиш,

че не го заслужаваш. Но аз го заслужавам. Напълно го заслужавам.

Вдигнах се на пръсти, обвих с ръце шията му и го дръп нах надолу. Когато устните ни се

срещнаха, това първо разтърсване... Такова нещо не бях усетила със Саймън, а толкова исках

да го усетя.

Ръцете му обхванаха кръста ми, придърпаха ме по-близо...

Стъпките на Саймън бумтяха по коридора. Ние отскочихме по-надалече един от друг.

– И той ще ми говори, че аз не съм улучвал момента – заропта Дерек; после викна:

– Какво има?

– Андрю каза, че иска да отиде до банята – отвърна Саймън и влезе в стаята. – На устата

ми е да му кажа някои лоши думи, но...

– Добре. Аз ще се оправя – заяви Дерек. – Клоуи? Искаш ли да дойдеш...

– Трябва да поговоря със Саймън.

При тези думи той ме погледна странно, но само за миг, като се правеше, че не ревнува, а

може би е само малко засегнат, че не скочих веднага, щом ме покани да тръгна с него.

– Важно е – казах. – Но можеш да вземеш Тори. Тя ще ти помогне с Андрю.

Той кимна и излезе.

37

– И така – рече Саймън. – Изглежда, двамата с Дерек отново сте се сдобрили. Какво

стана? Изигра ли ти сценката?

– Сценката ли?

– Нали я знаеш? В която той се прави на бито пале и те кара да се почувстваш като

негодник, задето си го бил.

– А, тази ли? И на теб ли ти подейства?

Той изсумтя.

– Действаше дори на татко. Предаваме се, казваме му, че всичко е наред, и в следващия

миг той отново започва да дъвче чехлите ни.

Засмях се.

Саймън се отпусна на един стол.

– Проблемът е в това, че той всъщност се старае да постъпи правилно. Така че какво

значение има, ако не мисли достатъчно за себе си? По-добре ли щеше да бъде, ако беше

егоцентричен негодник? – Той поклати глава и рече: – Искаше да кажеш нещо?

– Искам да направя едно предложение, но... Дерек няма да го одобри.

– Казвай.

Уведомих го за намеренията си. Когато свърших, той изруга.

– Не ти ли хареса? – попитах аз.

– Идеята е добра. Но ти си права – той никога няма да я възприеме. Дори да я предложиш,

ще си помисли, че е някакъв тест, и или ще се вбеси, или ще ти се присмее, което няма да е

от полза, тъй като ако само ни се присмее, той няма да остане там.

– Къде да остане? – обади се нечий глас.

Вдигнахме глави и видяхме Тори да влиза в стаята.

– Счу ми се Дерек да ме вика – обясни тя. – Какво има?

Казах ѝ за хрумването си.

– Трябваше да го направим още когато разбрахме, че са тръгнали да стрелят по него –

отвърна тя. – Защо няма да е доволен? Не го съветваш да изчезне оттук, а само да се скрие за

няколко часа и да ги накара да си помислят, че си е отишъл. – Тя седна на дивана. – Имаш

моето одобрение, не че струва кой знае колко.

– Напротив, струва – заявих аз. – И ти си част от това. Искаме да започнем да играем като

теб.

Погледнах към Саймън.

Той сви рамене.

– На същото мнение съм.

– По дяволите, никога не съм се чувствала тъй нужна – възкликна Тори.

– Доверявам ти се, но гледай да не ми забиеш нож в гърба заради едното забавление –

допълни той. – А ако бъдат засегнати интересите ти? Няма да се обръщам назад. В никакъв

случай.

– Значи, се трансформирам от инкарнация на злото в най-обикновена кучка. Мога да го

понеса – заяви тя и протегна крака. – И така, кой ще каже на Дерек?

– Никой – отвърнах. – В това е проблемът. Той няма да го направи и дори да му го

предложим...

– Искаш да се покрия ли? – Ниското ръмжене откъм вратата накара всички ни да вдигнем

глави. Дерек влезе в стаята. – Да се престоря, че съм избягал? – Той се обърна към Саймън. –

Това ли искаш?

– Да – каза Саймън.

– Клоуи?

– Не става дума какво искаме – отвърнах. – Кое беше момчето, което Андрю победи

миналата нощ? Кое е момчето, което всички следят? Те искат да си тръгнеш, Дерек, и честно

казано, не мисля, че ще направят нещо, преди да си отидеш.

Той срещна погледа ми, изучи го, сякаш търсеше да намери нещо в него. И трябва да го е

намерил, защото кимна с глава.

– Добре. Прави сте. Трябва да ги оставим да се отпуснат, а те няма да го направят, ако съм

наблизо.

Не това имах предвид, ала приех разсъжденията му.

Решихме, че таванът бе най-подходящото място за Дерек. Имаше прозорци, през които

Дерек лесно би могъл да скочи, затова бе по-безопасно от мазето. По-мръсно, ала по-

безопасно.

Докато Саймън помагаше на Дерек да събере храна и одеяла, аз излязох навън и повиках

Лиз.

– Трябва да знам дали можеш да влезеш в таванското помещение – казах аз.

– Аз съм на крачка пред теб. Мога да се кача на покрива, на тавана, дори да вляза в мазето,

ала не толкова успешно.

Разказах ѝ плановете ни относно Дерек.

– Искаш да го придружавам ли? – ухили се тя. – Можем да си играем на дама в прахта. –

Като зърна изражението на лицето ми, тя престана да се усмихва. – Не от това имаш нужда,

нали?

– Тревожа се за него. Не може да се грижи добре за себе си.

– И трябва да използва услугите на охранител полтъргайст?

Кимнах.

– Погрижи се за него заради мен. Моля те.

– Ще го направя.

Следващата стъпка беше да освободим Андрю. Казахме му, че Дерек е решил да си отиде,

защото така щяло да е по-малко опасно за нас. Помъчили сме се да го възпрем, ала той

потънал в гората, където вероятно ще се крие, докато намери начин да излезе от границите

на имота.

Не споделихме с Андрю, че и ние планираме да намерим изход от имението. Той знаеше

само, че се придържаме към неговия план.

Маргарет се появи по време на закуската и ние открихме още едно предимство, ако Дерек

изчезне – заминаването му щеше да ни послужи за оправдание, задето сме толкова угрижени

и тихи.

Бяхме към края, когато на вратата се позвъни. Ние и тримата подскочихме, Саймън

изпусна лъжицата си в купата и тя издрънча.

– Предполагам, че Дерек не би позвънил, а? – усъмних се аз.

– Може и да позвъни – Саймън бутна стола си назад. – Аз ще му отворя.

Знаех какво си мисли той – на какво се надява. Че навън е баща му. Вероятността г-н Бей

да позвъни на вратата, зад която може би държат синовете му, изглеждаше доста далечна,

ала аз го последвах, дори само като извинение да се махна от Андрю и Маргарет.

Бях на вратата, когато Саймън широко я отвори. На прага стоеше Гуен.

– Здравейте, деца – каза тя с напрегната усмивка. В ръцете си държеше кутия. – Никакви

понички вече – научих си урока, – но ви нося великолепни кифлички. Ядете такива неща,

нали?

– Ох, разбира се! – отвърна Саймън.

Саймън отстъпи встрани и направи място да влезе. Хвърли поглед към мен, а въпросът в

очите му бе съвсем ясен: „Какво прави тя тук?“.

– Андрю се мъчеше да се свърже с теб – казах аз.

– Знам. Работа. Знаете как е. – Насилен смях. – Не, предполагам, че не знаете, щастливци

такива. Наслаждавайте се на живота, докато можете, защото да ви призная – и тя се наведе и

зашептя, – животът на възрастните е чисто разочарование. Но сега аз съм тук, готова за

действие. Андрю ми пише в съобщението, че днес тръгваме за Бъфало.

Аз кимнах.

– Страхотно. Значи идвам навреме. Хайде, влизай и да се нахвърляме на кифличките.

Превъзходни са.

* * *

Когато заведохме Гуен в кухнята, аз се опитах да преценя ситуацията по реакциите на

Андрю и Маргарет. И двамата изглеждаха изненадани. За Андрю изненадата беше приятна.

За Маргарет – не толкова. Като че ли не се сърдеше, само бе подразнена от лекомисленото

момичешко поведение на Гуен – ту идва, ту си тръгва, когато ѝ скимне.

Преместиха се във всекидневната стая. Ние тримата се извинихме и ги оставихме.

– Тя лъже – заяви Тори. – Не ми пука колко е чаровна, но никой не пренебрегва десетина

неотложни телефонни обаждания, за да доплава после с кутия кифлички в ръце.

– Ръсел я е изпратил на разузнаване – предположи Саймън. – Намислил е нещо.

– Няма значение – казах аз. – Каквото и да са намислили, ние скоро тръгваме. Дотогава

няма да отделяме очи от нея. Ще изпратя Лиз навън, за да огледа откъде можем да избягаме.

38

Приближавах се към стълбите, когато Саймън ме спря.

– Можеш ли да предадеш нещо на Дерек? – прошепна той. – В стаята ми е.

Качихме се. Той измъкна чантата си от скривалището , извади скицника си, сгъна една

страница на четири и ми я подаде.

– Дай му това. И му кажи, че е добре.

– Добре ли?

Саймън сведе поглед към земята и сви рамене.

– Той ще разбере. – Само след миг отново вдигна очи и се насили да се усмихне. – Хайде

сега да го направим и да се махаме оттук.

Саймън ме придружи до стълбите, които водеха към тавана и покрива.

– Клоуи? Саймън? – Маргарет ни викаше отдолу.

Саймън изруга. Погледна към мен.

– Можеш ли да отидеш ти? – попитах. – Наистина трябва да изпратя Лиз да огледа навън, в

противен случай никога няма да се измъкнем.

Той кимна с глава. Аз се шмугнах в най-близката стая и затворих вратата, а той викна:

– Тук съм!

– Трябва да говоря и с двама ви.

Подпитването на Маргарет литна нагоре по стълбите и се чу ясно на фона на стъпките на

Саймън, които бързешком се спускаха към нея. Аз опрях ухо на вратата, за да чувам.

– Да си виждал Клоуи? – попита тя.

– Ммм, не – отвърна Саймън. – Търсеше спокойно място, за да пише. Провери ли в

зимната градина отзад? Тя обича...

– Ще погледна. Отиди в мазето да помогнеш на Тори и да донесете допълнителни столове

за обяд.

– За обяд ли? Та ние току-що закусихме. И имаме много столове...

– Не, нямаме. Пристигат останалите от групата за последните приготовления. Андрю

отиде на аерогарата да ги посрещне, така че вие, деца, ще ми помогнете за столовете.

– Тори може да...

– Помолих теб, Саймън.

– Добре – съгласи се Саймън, като повиши глас, за да е сигурен, че ще го чуя. – Ще донеса

столове от мазето. Но няма да безпокоя Клоуи. Тези столове са по-големи от нея.

Маргарет го изпрати с думите, че непременно ще слезе, за да го проконтролира.

Маратонките на Саймън затрополиха по стълбите надолу. Тогава Маргарет повика Гуен и тя

отговори от долния етаж.

– Трябва да говоря с Клоуи – обяви Маргарет, щом Гуен пристигна. – Донесох книга за

некроманти. Саймън каза, че е тук горе. Ти провери в предната част на къщата, а аз ще

обходя задната.

Саймън ѝ бе казал, че вероятно съм в зимната градина... на централния етаж.

Хвърлих поглед към топката на бравата. Там имаше ключалка, а от вътрешната страна

стърчеше старомоден ключ. Много бавно го завъртях.

Огледах се. Намирах се в една от неизползваните спални. В нея нямаше дрешник, но

гардеробът на отсрещната стена изглеждаше достатъчно голям да ме побере. Когато

пристъпих към него, маратонките ми изскърцаха. Помислих си да ги изхлузя, ала подът бе

мръсен и за зла беда можех да стъпя върху ръждиво кабарче и да изпискам достатъчно

силно, за да вдигна всички на крак.

Прекосих стаята. Бях на половината път до гардероба, когато ме спря шум от тупване.

Вдигнах очи. Дерек?

Заслушах се. Тишина. Бавно пристъпих напред. После направих още една крачка.

– Клоуи?

Беше Гуен, сценично шепнеше точно пред вратата. Смразих се.

– Клоуи? Тук ли си? – После по-тихо, като дъх. – Моля те да си тук. Моля те.

Погледнах към гардероба. Беше твърде далеч от мен, за да се вмъкна безшумно в него.

– Клоуи? Знам, че си тук.

Огледах се. До мен имаше огромна тоалетна маса, покрита с чаршаф. Минах зад нея и

клекнах.

„Вратата е заключена, глупачке. Тя не може да влезе.“

Не ми пукаше. Ако ме откриеха скрита в заключена стая, щяха да станат подозрителни, а

ние не можехме да си го позволим. Трябваше да отида със Саймън.

– Моля те, Клоуи – гласът ѝ прозвуча така, сякаш тя бе вътре в стаята.

„Въобразяваш си какво ли не.“

– Защо ли се върнах? – прошепна Гуен. – Какво съм си мислела? – После рече по-високо: –

Ето те и теб. Слава на бога.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Погледнах под масата, ала бях изцяло скрита,

чаршафът се спускаше чак до пода и скриваше дори стъпалата ми.

„Тя блъфира. Не може да те види. Не може...“

Гуен се появи пред мен, късата коса бе разчорлена около бледото лице, гримът се бе

размазал, очите ѝ бяха широко отворени.

– Хайде, Клоуи. Побързай!

Аз се изправих.

– Аз... аз търсех...

– Няма значение. Трябва да намериш Саймън и Тори. Знаеш ли къде са?

– В мазето, но...

– Бързо! – Тя протегна ръка да ме хване, после се сепна и прибра ръката си. – Трябва да ги

предупредиш.

– За какво?

Тя поклати глава.

– Хайде, тръгвай!

Направи жест с ръка към вратата. Аз хванах топката на бравата и я завъртях. Тя засече.

Заключено. Вратата бе все още заключена.

– Отвори я, Клои. Моля те.

Протегнах ръка към Гуен. Тя даде заден ход, ала не бе достатъчно бърза. Пръстите ми

докоснаха ръката ѝ и... преминаха през плътта. Закрих устата си с длан.

– Не пискай, Клоуи. Разбрано? Моля те, моля те, недей да пищиш.

Кимнах с глава.

„Господи! Та това е духът ѝ. Тя е мъртва.“

Не можеше да е мъртва. Чух я само преди миг, чух шума от стъпките , когато се запъти

надолу по коридора, за да ме търси. И тогава я чух за последен път.

Спомних си думите на Маргарет: „Саймън каза, че е горе. Ти я потърси там, а аз ще

огледам този край“.

Бе последвало тупване. Сякаш се бе строполило човешко тяло.

Маргарет да е убила Гуен? Идеята беше безумна. Невъзможна.

„Така е, паднала е и си е счупила врата, докато те търси.“

Преглътнах.

– Маргарет – прошепнах аз.

– Изглежда, тази стара чанта е много по-отвратителна, отколкото съм си мислела –

измънка Гуен. – Не ми хареса начина, по който се развиваха нещата. Аз... бях дочула разни

работи. За Маргарет и Ръсел. Затова побързах да тръгна, щом Андрю се обади. Не исках да се

забърквам. Ала не можах да го направя. Трябваше да се върна, мислех да предупредя Андрю,

да му помогна да ви опази, деца. Очевидно идеята бе лоша. Дори не успях да го предупредя.

Аз се извъртях към вратата.

– Дерек.

Гуен се изправи пред мен.

– В безопасност ли е?

Аз минах през нея.

– Клоуи, той в безопасност ли е? Защото ако е, ще трябва да го оставиш където е. Трябва да

предупредиш Саймън и Тори. Каза, че Маргарет ги е изпратила...

– В мазето за столове. За онези, които идват следобед.

– Никой няма да дойде, Клоуи.

Аз изтичах до вратата. Докато я отключвах, Гуен излезе през стената.

– Внимавай – прошепнах. – Маргарет...

– Може да ме види. Знам.

Гуен се върна и ми махна с ръка да излизам, като ми направи знак да се вмъкна в

съседната стая и да продължа да чакам. Ето какво направихме – аз се мушвах от стая в стая

на път за задните стълби, а Гуен проучваше пътя.

Последвах съвета

, ала като влизах, обземаше ме паника. Една-единствена мисъл

владееше ума ми: „Гуен е мъртва, Саймън и Тори са в мазето, а Дерек е горе на тавана; аз

пък направих избора си и ще стигна навреме при тях, но, боже мой, какво става?“.

Намирах се близо до задното стълбище, когато Гуен ми направи знак с ръка да се скрия.

Свих се под едно легло и покрих устата си, за да не вдишвам прахоляка.

Токчетата на Маргарет прокънтяха в коридора. Стори ми се, че утихват. „Моля те. Моля

те, моля те... Да!“ Тя заслиза по главното стълбище и викаше едно име – Ръсел. Нима Ръсел

бе тук?

Господи, трябваше да предупредя Дерек. Трябваше да се кача на тавана...

„И ако види, че Саймън е в опасност, ще се втурне да го спасява и ще го убият. По-добре

да остане, където е в момента, и да си мисли, че всичко е наред.“

Затворих очи и се съсредоточих в дишането си, докато сърцето ми не престана да

препуска. Гуен огледа наоколо, за да се увери, че е чисто, след което аз изтичах до

стълбището за прислугата.

Слязох, а Гуен пазеше. Оттам виждах вратата за мазето – беше открехната. Ослушах се за

Саймън и Тори – за първи път щях да се зарадвам на разправията помежду им, – но вместо

тях чух приглушените гласове на Маргарет и Ръсел, идващи иззад една затворена врата...

вратата между мен и мазето.

Гуен ме поведе напред, много предпазливо, стъпка по стъпка. Ослушвах се кога

разговорът им ще спре, кога ще проехти шум от стъпки, ала те продължаваха да говорят.

Бях на три крачки от мазето, когато пантофките на Маргарет затрополиха по твърдото

дърво.

Погледнах към мазето, ала разстоянието беше твърде голямо. Обърнах се и отворих

първата попаднала ми врата.

– Не! – прошепна Гуен.

Обърнах се. Тя лудо ми правеше знаци да изляза. После изчезна насред ръкомахането. За

миг се смразих – но мигът бе достатъчен, за да чуя как Маргарет завъртя топката на бравата

– и се извъртях, за да си потърся скривалище. Спрях. Андрю седеше на отсрещната страна

пред една холна масичка.

Гледаше ме навъсено.

– Клоуи? – повика ме по име той бавно и предпазливо, сякаш не бе напълно сигурен, че

съм аз.

– Почакай – каза Маргарет, когато вратата изскърца и се отвори. – Струва ми се, че чух

някого.

Андрю опули очи. Той ми помаха с ръка, като ми правеше знаци да се скрия зад масата –

тя беше продълговата и масивна, така че никой нямаше да ме види. Поколебах се само за

миг, после се скрих. Гуменката ми се хлъзна на нещо и аз се опитах да запазя равновесие, но

и другият ми крак се пързулна – върху пода имаше разлята мазнина – и аз се стоварих върху

масичката с ръце на нея, а коленете ми се блъснаха в ръба ѝ и яко изпукаха.

– Открихме Клоуи – каза Маргарет на прага със съвършено спокоен глас.

Вдигнах поглед и видях Ръсел да идва към мен със спринцовка в ръка. Отстъпих назад и се

катурнах върху другия край на масичката.

– Андрю – погледнах нагоре към него. – Помогни...

Андрю бе изчезнал.

Иглата ме прободе отзад по крака. Сритах Ръсел и го чух как изохка. Стаята се залюля.

Запремигвах често, често, като се мъчех да не загубя съзнание. Опитах се да стана, да се

отдалеча от масичката, ала ръцете ми изневериха и аз се стоварих върху другия ѝ край.

Ударих се в нещо меко и се изтърколих, като се спрях в една топла локва. Напрегнах се да

фокусирам погледа си и вдигнах ръце. Кръв. Лежах в гьол от кръв.

Помъчих се да стана, ала мускулите ми отказаха и аз се пльоснах на пода. Последното,

което зърнах, бе лицето на Андрю на сантиметри от мен; мъртвите му очи се взираха

невиждащо в мен.

39

Студеният метал вибрираше върху бузата ми. Някакъв автомобил изръмжа и отмина.

– Как е кръвната му захар? – далечен женски глас. Маргарет.

– Ниска. – Мъжки глас, по-близо. Ръсел. – Много ниска. Мога да му направя инжекция с

глюкоза, но ние наистина трябва да...

– Направи го.

– Дерек. – Беше гласът на Саймън, който произнесе името като стенание.

Премигах и отворих очи. Лежахме на пода на микробус. Саймън бе на няколко стъпки от

мен, все още спеше, изкривил лице, сякаш изпитваше болка.

– Дай му още успокоително – викна Маргарет от мястото на шофьора. – Не искам да се

събудят.

– Той не бива да взема твърде много...

– Направи го.

Затворих очи, за да не разберат, че съм будна. Помъчих се да се огледам, без да въртя

глава, но зърнах само Саймън, а над главата му бе маратонката на Тори.

„Дерек. Къде е...?“

Клепачите ми отново се затвориха.

Микробусът спря. Нахлу студен въздух, в който се усещаха остатъци от отработени газове.

Двигателят избоботи и утихна. Чу се още едно избоботване, сякаш се затвори гаражна врата.

Вятърът изчезна и всичко притъмня. После блесна светлинка.

Саймън окаяно се въргаляше до мен. Воня от повръщано изпълни вътрешността на

микробуса. Надзърнах през миглите си и го видях да седи, подкрепян от Ръсел, който

държеше пластмасова торба на устата му.

– Саймън – гласът ми бе дрезгав.

Той се обърна. Очите му срещнаха моите и той се помъчи да фокусира погледа си.

Устните му се отлепиха една от друга и той изрече безмълвно: „Добре си“, после се наведе

отново над торбата за повръщане.

– Какво му даде? – попита грубо някакъв мъжки глас.

Познавах този глас. Около голата ми ръка се сключиха хладни пръсти. Вдигнах очи. Над

себе си видях лицето на д-р Давидоф.

– Всичко е наред, Клоуи – усмихна се той. – Ти си у дома.

Охранителят ме извози по коридорите в инвалидна количка със завързани ръце и крака.

Тори пътуваше до мен, също завързана, а количката ѝ буташе друг охранител.

– Временна мярка – беше ме уверил д-р Давидоф, когато охранителят ме завърза за стола.

– Не искаме да ти даваме още успокоително, така че това е единствената ни алтернатива,

докато се аклиматизираш.

Д-р Давидоф тръгна между охранителите. Зад тях вървяха Маргарет и Ръсел и разговаряха

с майката на Тори, която не бе казала и дума на дъщеря си, откакто бяхме пристигнали.

– Решихме, че тук е най-добре за тях – говореше Маргарет. – Имат нужда от контрол и

наблюдение, които ние просто не можем да им осигурим.

– Вашето съчувствие и загриженост са трогателни – сподели Даян Енрайт. – А къде бихте

желали да депозираме и настоящото възнаграждение на приемника ви?

Когато Маргарет отговори, почувствах хладина в тона ѝ.

– Имате номера на сметката.

– Няма да си тръгнем, докато не се уверим, че депозитът ни е преведен – пропя Ръсел. – А

ако ви хрумне да не ни платите...

– Убедена съм, че сте взели предпазни мерки срещу подобно развитие на нещата – сухо

отвърна госпожа Енрайт. – Писмо, което да се отвори, в случай че внезапно изчезнем, за да

ни разобличите?

– Не – отвърна Маргарет. – Оставили сме човек, който да чака обаждането ни. Колега,

който има пряка телефонна връзка с Наст Кабал и знае всички подробности на операцията

ни. Сигурна съм, че на г-н Ст. Клауд няма да му хареса.

Д-р Давидоф се изкикоти.

– Заплашвате един Кабал с друг Кабал? Хитро. Но няма да е необходимо. – Добродушието

изчезна от тона му. – Какъвто и интерес да питае г-н Ст. Клауд към организацията ни, това

си остава независима операция, което означава, че ние не оперираме под егидата на неговия

Кабал. Вие сключихте сделка с нас – високо възнаграждение срещу нашите субекти и

разпускане на малката ви група от бунтовници. Спечелихте си възнаграждението и ще си го

получите, без да ви заплашва предателство или насилие.

Той отново ги изгледа.

– Но като се замисля сега за парите, които ви плаща г-н Ст. Клауд, мога да предположа, че

в мига, в който излезете извън стените на безопасното място, което ви осигуряваме, бързо

ще си плюете на петите и ще избягате през девет страни в десетата.

Още щом майката на Тори отведе Маргарет и Ръсел настрана, аз го попитах за Саймън. Не

исках да доставям удоволствие на д-р Давидоф с треперещия си глас, но трябваше да знам.

– Ще те заведа да го видиш, Клоуи – отвърна той със своя снизходителен, изкуствено весел

тон, който познавах до болка.

„Виж колко сме добри с теб – говореше тонът му. – А ти как се отнасяш с нас? Искаме

само да ти помогнем.“ Забих нокти в страничните облегалки на инвалидния си стол.

Д-р Давидоф ни поведе и отвори една врата. Качихме се по рампа и се озовахме в стая за

наблюдение, гледаща към операционна зала. Хвърлих поглед към лъскавата метална

операционна маса и таблите с искрящи инструменти и се хванах за стола още по-здраво.

В стаята имаше една жена. Тя стоеше до стената срещу витрината за наблюдение и аз

забелязах само слабата ѝ ръка и работната престилка.

Вратата на операционната се отвори и в стаята влезе сивокоса жена. Беше Сю,

медицинската сестра, с която се запознах последния път тук. Тя буташе телескопичен

товарач. На него лежеше Саймън, целият в пластири.

– Не! – хвърлих се с негодувание насреща аз.

Д-р Давидоф се изкикоти.

– Дори не искам да знам какво предполагаш, че сме намислили, Клоуи. Водим Саймън, за

да го закачим за IV. Тъй като е диабетик, той лесно се обезводнява, когато повръща. Не

искаме да рискуваме, не и когато успокоителното разстройва стомаха му.

Нищо не казах, само се взирах надолу към Саймън с разтуптяно сърце.

– Предпазна мярка, Клоуи. А онова, което виждаш в момента, е просто нашата болнична

стая. Да, оборудвана е като операционна, ала само защото стаята е мултифункционална. –

Той се наведе и зашепна: – Ако погледнеш по-отблизо, обзалагам се, че върху инструментите

ще забележиш прах.

Той ми намигна в стил „добрият чичко добродушно се присмива на малкото момиченце“

и ми се искаше да... – не знам точно какво ми се щеше да направя, но нещо в изражението на

лицето ми го накара да трепне и за секунда този добродушен чичко напълно се изгуби. Аз

вече не бях малката покорна Клоуи, която познаваше. За мен щеше да е по-добре, ако бях, но

повече не можех да понасям това положение.

Той се изправи и се прокашля.

– А сега, ако отново погледнеш там долу, Клоуи, мисля, че ще видиш още някого, когото

познаваш.

Обърнах се към Саймън, който все още лежеше върху товарача, бял като чаршафа, който

бяха метнали отгоре му. Той слушаше жената в работна престилка, но аз я виждах само в

гръб. Беше слаба, по-ниска от средната височина за жена, с руса коса. Тъкмо тази коса,

начинът, по който се спусна, когато тя се наведе към Саймън, спряха дъха ми.

Д-р Давидоф почука на стъклото. Лекарката вдигна глава.

Беше леля Лорън.

Тя засенчи очи с дланта си, сякаш не виждаше никого през оцветеното стъкло. После

отново се обърна към Саймън, започна да му говори, а той кимаше с глава.

– Леля ти направи грешка – каза д-р Давидоф. – Тя бе толкова разстроена, когато те

доведохме тук, че изпадна в паника. Бе подложена на доста голям стрес и взе някои лоши

решения. Сега вече го осъзнава. Ние я разбираме и простихме. Тя отново е добре дошла в

нашия екип. Както виждаш, върна се на работа, щастлива е, жива и здрава, не е окована в

тъмница, нито я е постигнала някаква друга ужасна съдба, както си представяш ти.

Той наведе поглед към мен.

– Ние не сме чудовища, Клоуи.

– А къде е Ракел? – Гласът на Тори ме накара да подскоча. Столът беше до моя, но аз бях

забравила, че и тя е тук. – Предполагам, че е следващият номер в списъка на участниците в

щастливата приятелска среща.

Д-р Давидоф не ѝ отговори и присмехулното изражение падна от лицето на Тори.

– Ккъде е Рей? – попитах. – Ття е тук, нали?

– Прехвърлихме я – отговори той.

– Пррехвърлихте ли я?

Той вмъкна приятелска нотка в гласа си:

– Да. Тази лаборатория едва ли е подходящо място за живеене на едно шестнайсетгодишно

момиче. То бе временно убежище, което щяхме и да ви обясним, ако бяхте останали

достатъчно дълго, за да имаме време за това. Преместихме Ракел в ... – и той се изкикоти. –

Не мога да го нарека дом за групово обитаване, защото, уверявам ви, това е далечен отглас от

Лайл Хаус. Прилича повече на пансион. Много специален пансион, само за хора със

свръхестествени способности.

– Нека отгатна – обади се Тори. – Можете да стигнете до там само с вълшебното влакче.

Нима ни мислите за толкова глупави?

– Изобщо не ви мислим за глупави. Според нас вие сте особени. Съществуват хора, както

сами се уверихте, които мислят, че „особен“ означава „опасен“, и затова ние направихме

училище, за да ви обучаваме и закриляме.

– Училището на Зейвиър за надарени деца – допълних аз.

Той ми се усмихна, като пропусна да забележи нюанса в гласа ми.

– Точно така, Клоуи.

Тори се извъртя, за да го погледне.

– И ако се държим много, много добре, ще отидем там и ще живеем с Рей, с Лиз и Брейди.

И Амбър ли е там?

– Всъщност...

– Лъжец!

Злъчният тон на Тори го накара да потрепери. Празните столове затракаха и охранителите

хвърлиха поглед към тях и докоснаха с пръсти страничните им облегалки. Не ми беше до

това. Мислех само едно: „Рей. Не, моля те, не и Рей“.

– Лиз е мъртва – каза Тори. – Видяхме духа . Използваше способностите си и хвърляше

разни неща. Дори майка ми я видя. Знаеше, че е Лиз. Не ви ли е споменала?

Д-р Давидоф отвори пейджъра си и натисна едно копче – несъмнено викаше майката на

Тори, като използваше паузата, за да наложи съответното изражение върху лицето си –

униние и скръб.

– Нямах представа, че си знаела истината за Лиз – предпазливо изрече той. – Да,

признавам си. В нощта, когато я доведохме от Лайл Хаус, стана катастрофа. Не казахме на

никого, защото всички сте в твърде деликатно състояние...

– Деликатна ли ви изглеждам? – попита Тори.

– Да, Виктория, така изглеждаш. Изглеждаш гневна, объркана и много уязвима и това е

напълно разбираемо, щом си мислиш, че сме убили приятелката ти. Но не сме го направили.

– Ами Брейди? – попитах аз.

– Клоуи видя и неговия дух – вметна Тори. – Тук. В лабораторията. Каза ни, че е дошъл, за

да говори с вас, видя леля ѝ Лорън, а после – фиют! – всичко свърши.

Погледът му шареше от мен към Тори, докато той преценяваше доколко бе вероятно Тори

да знае и за смъртта на Брейди.

– Клоуи все още изпитваше последиците от успокоителното – каза той. – Тя бе и на режим

с наркотици, които не

позволяваха да вижда духове и всяко едно от тях би могло да

причини халюцинации.

– Как ще има халюцинации на момче, което не е виждала през живота си? Искате ли да ви

го опише? Защото по описанието ужасно ми заприлича на Брейди.

– Сигурен съм, че Клоуи е видяла негова фотография, но не си спомня. Брейди беше

близък с Ракел. Вероятно тя ѝ го е описала...

– За всичко имате обяснение, нали? – каза Тори. – Чудесно. Брейди, Рей и Амбър – всички

те си живеят щастливо във вашия суперспециален пансион. Искате да ни успокоите?

Повикайте ги на телефона. По-добре дори използвайте конферентната връзка по видеото. Не

ми казвайте, че не можете, защото знам, че оборудването е у мама.

– Да, така е и ние ще ви оставим да разговаряте с тях още щом...

– Сега! – изрева Тори.

По връхчетата на пръстите заподскачаха искри. Празните столове завибрираха. Един от

тях падна назад. Нейният охранител измъкна оръжието си.

– Искам да ги видя веднага! И Рей, и Брейди, и Амбър...

– Можете да искате каквото си щете, госпожице Виктория. – Вратата се отвори и вътре

влезе майката на Тори. – Но желанията ви вече нямат никакво значение. Загубихте това

право, когато избягахте.

– Значи, ти все още ме познаваш, мамо? Брее! Помислих, че толкова съм се променила, та

си забравила коя съм.

– О, познах те, Виктория. Ти си все същата разглезена принцеса, избягала миналата

седмица от отговорностите си.

– Отговорностите си ли?

Тори сви ръце в юмруци и престана да се сдържа. Моят охранител се хвърли напред, ала д-

р Давидоф му махна с ръка да се върне, а на другия – да остави оръжието си.

Тори се изправи на крака. Косата ѝ стърчеше, издаваше пукот и пускаше искри.

– Сложете ѝ успокоително – изстреля госпожа Енрайт. – Щом не умее да се държи...

– Не, Даян – противопостави се д-р Давидоф. – Трябва да се научим да се справяме с

изблиците на Виктория, без да прибягваме до медикаменти. Тори, разбираме, че си

разстроена...

– Нима? – обърна се със стола си тя. – Наистина ли разбирате? Затворихте ме в Лайл Хаус

и заявихте, че съм умствено болна. Тъпчехте ме с хапове. Убихте приятелката ми.

Превърнахте ме в генетично модифицирано чудовище и смеете да твърдите, че аз съм

виновна!

Тя удари юмруци отстрани в тялото си. От тях заизскачаха малки кълбета, което накара

охранителя ѝ да пристъпи напред.

– Това те прави неспокоен, а? – каза. – Но то е нищо.

Тя вдигна ръцете си. Между тях се завихри кълбо от енергия, отначало по-малко от

грахово зрънце, което нарастваше ли, нарастваше...

– Достатъчно, Виктория – каза д-р Давидоф. – Знаем, че си много силна...

– Нямате ни най-малка представа колко съм силна. – Тя подхвърли енергийното кълбо във

въздуха, то се завъртя около остта си, като изпускаше искри. – Но мога да ви покажа.

Майка , която стоеше зад нея, се скри от погледа на всички, докато погледите им бяха

приковани в Тори. Госпожа Енрайт раздвижи устни, произнасяйки своя магия. Докато

отворя уста, за да предупредя Тори, кълбото се изстреля от пръстите на майка

, профуча

покрай Тори и улучи приближаващия се охранител в гърдите.

Той се срути. Д-р Давидоф, госпожа Енрайт и другият член на охраната се втурнаха към

него.

– Не диша – каза охранителят. Той се опули срещу д-р Давидоф. – Той не диша.

– Господи! – Госпожа Енрайт се обърна към Тори. – Какво направи?

Тори се сепна и скочи от мястото си.

– Аз не...

– Повикай д-р Фелоус – нареди д-р Давидоф на другия охранител. – Бързо.

– Не го направих аз – каза Тори. – Не бях аз.

– Беше нещастен случай – измърмори майка ѝ.

– Не, не го направих аз. Кълна се в Бога...

– Права е. – Всички вдигнаха глави като един, като чуха гласа ми. Обърнах се и видях

госпожа Енрайт. – Не Тори направи тази магия. Вие я направихте. Видях ви, когато

хвърлихте...

Неочаквано шляпване звънна на бузата ми като невидима плесница, която бе тъй силна, че

столът ми сам тръгна назад. От носа ми рукна кръв.

– Тори – извика госпожа Енрайт. – Престани!

– Но аз не...

Тори се смрази, уловена във вцепеняваща магия.

Госпожа Енрайт се обърна към д-р Давидоф.

– Сега видя ли какво имам предвид? Тя е извън всякакъв контрол. Нахвърля се и на

врагове, и на приятели и дори не осъзнава какво върши.

– Обуздай я – каза той. – Ще отведа Клоуи в стаята ѝ.

40

И така, след седмица криене и бягане, аз отново бях там, откъдето започнах. В същата

килия. Лежах на същото легло. Сам-самичка.

Д-р Давидоф ме бе отстранил бързо от местопроизшествието, преди леля Лорън да дойде

за охранителя. Помислих си, че може да поиска от нея да прегледа окървавения ми нос, ала

той ми донесе мокра кърпа и чиста блуза от Лайл Хаус и ми каза, че мога да видя леля си,

когато се успокоя и съм готова да я изслушам. Според закона за наградите да прекарам

ценно време с моята леля, която отново се оказа предател, не бе всъщност кой знае какъв

стимул.

През последната седмица аз мечтаех за деня, в който ще се върна и ще спася леля Лорън и

Рей. Сега бях тук, но нямаше кого да спасявам. Леля Лорън се бе завърнала в стадото. Рей

беше мъртва.

Стиснах очи, ала сълзите се затъркаляха по бузите ми.

Би трябвало да се опитам по-сериозно да убедя Рей да дойде с мен. Трябваше да се върна

по-скоро за нея.

Рей беше мъртва. Идваше редът на Тори. Майка беше убила охранителя, за да обвинят

нея. Не можех да разбера това зло, ала знаех какво означава. Даян Енрайт искаше дъщеря

да умре. Тори се бе превърнала в бреме, застрашаваше я.

Тори щеше да умре и не след дълго щях да я последвам аз. Ами Саймън? А Дерек? Изтрих

сълзите си и седнах в леглото. Пред мен имаше два пътя: или да избягам, или да приема

съдбата си. Не я приемах. Нито сега, нито щях да я приема в бъдеще.`

Внимателно огледах с какво съм заобиколена и какво бих могла евентуално да използвам.

Колкото до стаята – нищо не се бе променило. Що се отнася до мен – имах само дрехите на

гърба си: новата блуза и джинсите ми, все още изцапани с кръвта на Андрю. Постарах се да

не мисля за това.

Потупах се по джобовете с надеждата да открия моето ножче, което винаги носех със себе

си. Нямаше го.

Но в единия джоб нещо прошумоля. Хартия. Извадих листчето и го разгънах. Щом си

спомних, че това е рисунката, която Саймън бе направил за Дерек, понечих отново да го

сгъна, ала вече бях видяла какво е нарисувано – аз, клекнала до черен вълк, ръката ми обвила

шията му, и си спомних, че Саймън ми бе казал: „Дай му това. И му кажи, че е добре“.

Очите ми залютяха. С треперещи пръсти сгънах бележката отново и я мушнах в джоба си.

После изправих снага и рязко разтърсих глава. Криех още един фокус в ръкава си. Изпънах

крака в леглото, затворих очи и повиках полудемона.

Едва бях приключила, когато топъл ветрец погъделичка горната част на главата ми.

– Е – прошепна звънтящият ѝ глас, – като че ли постъпваш доста фамилиарно.

– Имам нужда от помощта ти.

– Това вече е ново. И много приятно, бих добавила аз. Първото, което трябва да направиш,

е да ме освободиш. После ще посипем главите на всички, които са ни сторили зло, с дъжд и

град, повикани направо от ада.

– Ще те освободя, след като ми помогнеш. И ще пропуснем онази част с дъжда и

градушката.

– О, толкова забавно ще бъде! Огън, сяра и реки от гореща лава. Демоните, които пляскат

с дрипавите си крила и разпалват огъня.

Пауза, последвана от дълбока въздишка.

– Сарказмът е изгубено време за младоци и лековерници, нали така? Аз се изразих

фигуративно. Ще им стоварим куп поразии, ако така предпочиташ. Ще накажем нашите

общи врагове.

– Никакви наказания.

– Каниш се да унищожиш всичко забавно, така ли? Чудесно. Освободи ме и...

– След като ми помогнеш.

– Подробности, подробности. Предполагам, че пак искаш да избягаш. Не съм съвсем

сигурна защо, като се има предвид, че, изглежда, си доста привързана към това място.

Непрекъснато се връщаш.

Взирах се в нейната посока.

– Да, нуждая се от помощта ти, за да избягам, но трябва да освободим и Саймън, и Тори, и

ако Дерек е тук, той също идва с нас.

– Предполагам, имаш предвид момчето върколак, ала той не е прекрачвал прага на тези

врати, откакто излезе оттук преди години. Но ако го доведат, ще включа и него в плана. Че

какво съм аз, ако не сключвам честни сделки със смъртните?

Гледала съм достатъчно филми за объркани и неизпълнени споразумения с демони, за да

знам, че ми е нужен железен договор. Проблемът се състоеше в това, че нямах представа

какво точно искам от нея. Да ме измъкне – това да. Но как?

Не бе изненадващо, че тя имаше идея. Не бе изненадващо и това, че идеята ѝ не ми хареса.

– Няма ли друг начин?

– Винаги има и друг начин. Лично аз бих предпочела онази вещица Даян Енрайт. Много

обичам вещици, както вече, мисля, споменах. Тя наистина е още жива, ала това препятствие

може лесно да се отстрани. Кажи на охраната, че искаш да говориш с нея, а другото остави

на мен. Най-простият начин е да счупя врата, но ти си твърде малка за такова нещо, така

че...

– Не.

– Значи, се връщаме към първоначалното ми предложение, така ли?

Само след минута аз бях коленичила върху килима и вършех нещо, за което бях се заклела

никога да не помислям дори. Да върна човешки дух в тялото му. Но точно сега това бе

единственият начин, който би предотвратил моето собствено превръщане в безжизнен труп.

Фокусирах вниманието си върху спомена за лицето му и му наредих да се върне.

– Още малко – измърмори полудемонът. – Да, така. А сега го призови при себе си.

Направих го. И се приготвих да чуя писъци.

– Всички са в салона за събрания – рече полудемонът, сякаш четеше мислите ми. –

Докарай го много бързо.

След минута ключалката щракна. Вратата широко се отвори. На прага се появи

охранителят, когото госпожа Енрайт бе убила.

Преди това той бе просто „охранителят“. Не знаех името му. Не ми и трябваше. С голяма

мъка си припомних лицето му, за да го призова. Той бе просто един анонимен и

незначителен служител в групата „Едисън“. А сега, когато отчаяно желаех да извикам

личността му, пред очите ми се появи мъж. Млад мъж. Къса кестенява коса. Лунички. С

белези от акне по страните. Колко по-голям от мен можеше да е? Преглътнах и направих

грешката да вдигна очи и да погледна в неговите. Кафяви очи, потъмнели от ярост и омраза.

Сведох поглед.

Той все още държеше електронната карта ключ в ръката си, беше я вдигнал във въздуха и

аз спрях поглед върху нея. Още една грешка. На пръста му проблесна годежна халка.

О, боже, той има жена! Деца? Може би бебе? Което никога не ще види...

Стиснах очи.

„Но ти нямаш нищо общо със смъртта му.“

Ала аз бях направила нещо, което бе не по-малко лошо. Бях го върнала в живота. И щом

погледнах лицето му, видях колко е ужасно това – омразата, гневът, отвращението.

– Затвори вратата – прошепна ми полудемонът.

Затворих я.

Охранителят ме наблюдаваше, присвил очи, като продължаваше да държи картата във

въздуха, сякаш искаше да ми я напъха в гърлото. И да ме гледа как се задавям с нея.

Щом отвори уста да проговори, думите му прозвучаха изопачено.

– Каквото и да ми кажеш да направя, няма да ти се подчиня.

Полудемонът се изкикоти.

– В такъв случай не знаеш нищо за некромантите, особено за тази тук – каза тя, макар че

той не можеше да я чуе.

– Нищо не искам – отвърнах аз. – Съжалявам...

– Съжаляваш? – Той буквално изплю думата и пристъпи към мен. Сакото му се отвори и

на гърдите му се показа дупка с овъглени ръбове. Завоня на изгорено месо. Запуших с длан

пълната си със сок от злъчка уста. Той отново пристъпи към мен.

– Спри! – заповядах аз с разтреперан глас.

Той спря и остана на място, като ме пронизваше с изгарящ поглед.

– Мога да ти предложа да вземеш оръжието му – рече полудемонът. – За да си в

безопасност.

Погледнах надолу. Пръстите му бяха върху кобура.

– Да не си помръднал – наредих му аз.

Издърпах пистолета от кобура.

– Ще ме използваш, за да избягаш, нали? Няма да стане. Твоето място е тук. Те са прави.

Вие сте чудовища. Надявам се да убият всички ви. – Той ми се захили. – Не, всъщност се

надявам да не ви убият. Надявам се да ви затворят тук и да правят експерименти с вас. Да ви

бодат, да ви обръщат на всички страни и да ви въртят, докато сами не пожелаете смъртта си.

Само преди седмица бих потръпнала от тези думи. Но днес нямах намерение да се свивам

от страх пред заплахите му и да се крия от срам пред онова, което трябваше да направя.

Казах му да седне. Той седна. Нямаше избор. След това освободих душата му, като си

представих не освобождаване, а промяна. Аз седях с кръстосани крака и затворени очи,

огърлицата беше на пода, на сантиметри от ръката ми. Пожелах си да действа. Моля те,

действай, моля те, работи...

– Е, така е по-добре – каза охранителят, а мърморенето му бе заменено от странна

музикална нотка. Той се прокашля. – Не, така е по-добре – каза той с нормален глас.

Взех си огърлицата обратно. Охранителят нададе момичешки смях. Очите му светеха в

оранжево. Той запремига и раздвижи рамене, после отново се прокашля и смехът му стана

по-дълбок. Очите му почерняха, след това отново станаха кафяви.

– Ще премина ли? – попита полудемонът от вътрешността на трупа.

Вдигнах пистолета от пода.

Полудемонът се засмя.

– Наистина ли мислиш, че ще те застрелям и ще се обрека во веки веков да остана

затворена в разлагащата се черупка? Аз съм твой слуга толкова, колкото и всеки смъртен и

обещавам да ти се подчинявам с малко повече желание.

Изправих се с пистолет в ръка.

– Бих ти предложила да го запазиш – каза тя. – Но ще трябва да му намериш място, където

да го скриеш.

Мушнах го отзад в колана си. Колчем видех подобно нещо на големия екран, аз подбелвах

очи и си мислех: „Едно погрешно движение и ще се простреляш в бедрото“. Но в момента

това беше единственото място, където можех да го сложа.

Докато си намествах блузата, пръстите ми трепереха. Поех си дълбоко въздух.

– Да, знам – рече полудемонът, – това преживяване беше изключително приятно, но той

ти се ядоса.

Когато погледнах към нея, веждите ѝ се бяха извили като дъга нагоре.

– Мислиш ли, че ще ни бъде благодарен? Щастлив, че съм го съживила? Копнеещ за

няколко последни минути със семейството си?

В думите имаше логика. Подръпнах блузата си за последен път и прокарах пръсти през

косата си.

– Изглеждаш великолепно, скъпа моя – каза тя и насочи пръстите си към вратата. – Може

ли? – Направи пауза. – Да опитаме още веднъж, а? – Гласът стана по-груб. – Готови ли сте

да тръгвате, деца?

Аз бях готова.

41

Както бе казал полудемонът, всички главни играчи бяха на събрание. Като имахме

предвид колко много мразеха да си признават, че срещат проблеми, надявахме се, че не се

бяха втурнали да разказват на останалите охранители за смъртта на техния колега, така че на

онези, които срещахме по пътя си, нямаше да им се стори странно да го видят да ескортира

затворниците по коридорите на сградата.

Оказа се, че вътре беше безлюдно. Тръгнахме към офиса на охраната, но нито видяхме,

нито чухме някого. Вратата беше отключена. Полудемонът я отвори. Вътре с гръб към нас

седеше един охранител и наблюдаваше мониторите. Стоях зад полудемона, но когато

охранителят се обърна, видях го много добре и сърцето ми се сви. Беше същият, който ни

охраняваше и преди.

Бързо се върнах назад, за да не ме види, и се залепих за стената в коридора.

– Здрасти, Роб – поздрави полудемонът.

– Ник? – отвърна охранителят. Когато стана, столът му изскрибуца на пода. – Мислех, че...

– И аз – отвърна полудемонът. – Изглежда, че една вещерска магия не е достатъчна да ме

убие. Каквото и заклинание да използва този шаман Фелпс, добро е.

– Повикали са Фелпс? – зяпна охранителят. – Не си мислех, че ще могат. Д-р Фелоус е

добра, но...

– Тя не е шаман лечител. Но е по-приятна гледка, отколкото старият Фелпс.

И двамата се засмяха на шегата.

– Както и да е, връщам се на работа и очевидно няма да ми опростят оставащата част от

смяната, макар че едва не умрях. Искат те отпред да отваряш и затваряш вратата. Труди е

много неспокойна с тези деца.

– Не я коря. Лично аз не разбирам защо им е притрябвало да ги рехабилитират. След

онова, което тези пикльовци ти сториха, иска ми се да ги заключа и да хвърля ключа.

Отивам да правя компания на Труди.

Чу се скръцване на обувки, после странен шум: някой душеше във въздуха.

– Каква е тази миризма?

– Миризма ли?

– На изгоряло.

– Да. Мисля, че пуканките на Труди пак загоряха в микровълновата.

– Не, не са пуканки. – Още едно изскръцване на маратонка. – Идва от...

Изпъшкване. После шум от тупването на човешко тяло. Втурнах се в стаята. Полудемонът

дърпаше охранителя в ъгъла.

– Виждаш ли духа му, дете? – попита тя, без да се обърне към мен.

– Нне.

– Значи не е мъртъв, нали?

Тя го положи така, че по-голямата част от него да остане скрита зад столовете. После взе

ръцете ми и ги притисна към врата на охранителя, за да усетя силния му пулс.

– Ти ми даде първия шанс за свобода, който съм имала. Мислиш ли, че ще го проваля?

Погледна към охранителя, после сведе лукаво очи към мен.

– И все пак това би била отлична възможност да получа много по-подходящо тяло, на

някого, за когото всички знаят, че е жив.

Вторачих се в нея.

Тя въздъхна.

– Добре тогава. Намери приятелите си.

Прегледах мониторите, а тя пазеше на вратата. Нямаше и следа от Тори, но аз го очаквах –

това означаваше, че тя е в една от килиите, в която няма охранителна камера. Намерих

Саймън все още в операционната, все още прикован към масата, с IV в ръката си, без

никакъв охранител.

Проверих и останалите екрани. Д-р Давидоф бе в един от салоните за срещи с госпожа

Енрайт, Сю, охранителя Майк и другите двама. Те бяха потънали в задълбочени дебати.

Останалите стаи бяха тъмни, всички, освен една, която бе не по-голяма от моя килер

вкъщи и изглеждаше претъпкана с двойното легло, малкото писалище и стола.

Някой седеше на писалището и пишеше, столът бе издърпан извън обхвата на камерата

колкото е възможно по-далеч. Можех да видя само едно рамо и ръка, но аз разпознах

тъмноморавата копринена блуза. През зимата бях с леля Лорън, когато си я купи.

Жената стана и вече нямаше никакво съмнение. Беше леля Лорън.

Аз доведох полудемона и посочих към екрана.

– Каква е тази стая и защо леля ми е там?

– Защото беше непослушна. Очевидно омразата към затворническия живот е фамилна

черта. Прекара едва ден в най-обикновена килия и се опита да избяга. Затова решиха, че е

нужно специално наблюдение.

– Значи е затворничка?

– Помогна ти да избягаш. Нима мислиш, че ще организират тържество в нейна чест? Че ще

пожертват едно-две агнета за целта?

– Те казаха, че се е променила и че е признала грешката си.

Полудемонът се засмя.

– И ти им повярва? Разбира се, че си им повярвала, защото те винаги са били съвършено

честни с теб.

Лицето ми пламна.

– Да, накараха я да види грешките по пътя си – каза полудемонът. – Предложиха

имунитет, опрощение и пухени завивки. Тя е много ценен член на техния екип. Но им

отказа. – Погледна ме и въздъхна. – Предполагам, че искаш и нея да спасиш?

Кимнах с глава.

– Тогава да го направим.

Хванах я за ръката, преди да успее да тръгне.

– Рей. Огненото момиче полудемон. Казаха, че била прехвърлена. И тя ли е тук?

Полудемонът се поколеба и когато проговори, в гласа ѝ прозвуча мекота.

– Не, дете. Тя не е тук. И аз не знам какво е станало с нея, затова не ме питай. Една вечер

се появи, а когато се съмна, нея вече я нямаше.

– Те са я убили...

– Няма време за това. Приятелите ти те чакат и те... – тя посочи към монитора, показващ

срещата на групата „Едисън“ – няма да са вечно там.

Най-напред освободихме Тори.

Опитах се да я подготвя, за да не се шокира, когато види мъртвец да води групата, ала тя

го зърна и след кратко учудване заяви:

– Отлично хрумване.

Имах намерение да

обясня, че не съм създала вампир охранител, ала полудемонът бе

вече на съседната врата, за да провери третата килия, а Тори стоеше точно зад нея. Реших, че

щом Тори не се възпротиви, че вдигам мъртъвци, за да ги използвам за лични цели, значи

нямаше причина да ѝ обяснявам, че съм се споразумяла с демон.

Не беше така със Саймън, който знаеше, че не мога да контролирам мъртъвци просто така.

И не можех да използвам извинения от типа „Нямам време“, тъй като време имахме

достатъчно – докато го развързвахме, докато откачахме неговото IV, докато го превързвахме

и търсехме обувките му, а полудемонът пазеше на вратата.

Казах им истината. Тори го прие мимоходом. Започвах да мисля, че Тори би приела

всичко мимоходом.

Саймън замълча за миг и аз се приготвих да чуя: „Ти луда ли си?“, но такъв си беше

Саймън. Просто се изхлузи от операционната маса, клекна до мен, докато аз надничах под

масата за обувките му, и прошепна:

– Добре ли си?

Знаех, че имаше предвид състоянието ми след вдигането на мъртъвците, и когато кимнах с

глава, той ме загледа в очите и каза:

– Добре.

Уверих го, че съм предпазлива с полудемона, и той отвърна:

– Сигурен съм. Ще продължаваме да сме предпазливи.

И това беше.

42

– На следващата спирка, скъпа леличко Лорън – заприпяваше полудемонът. – После право

към най-близкия изход – усмихна се тя – и всички ще бъдем на свобода.

– Не всички – погледна към мен Тори, докато вървяхме. – Трябва да прехвърлим

файловете с проектите им. Там има и други деца, които си мислят, че са психично болни –

като Питър и Майла. И други, които може и да не са в силата си още.

Питър беше в Лайл Хаус, когато аз пристигнах, тъкмо там го освободиха, преди да

избягаме. Не познавах Майла, знаех само, че е там отпреди да ме приемат, била е

„рехабилитирана“ и изпратена обратно в белия свят.

– С радост бих взела тези файлове – казах. – Ала нямаме време да ги преценим и

принтираме...

Тори измъкна флашка от джоба си. Дори не попитах откъде я е взела.

– Имате паролата на д-р Давидоф – каза тя. – Имаме достъп до кабинета му. Мога да

запиша файловете, докато отидеш да вземеш леля си.

– Трябва да има и телефон – додаде Саймън. – Мога отново да се свържа с татко.

Бяха прави. Щях много да съжалявам, ако си тръгнехме без тези имена. И щях да

съжалявам още повече, ако отново ни затвореха и пропуснехме възможността да уведомим г-

н Бей къде се намираме.

Стигнахме до кабинета. Нуждаехме се от допълнителен код, ала полудемонът го знаеше.

След това им казах, че двете с полудемона отиваме да вземем леля ми и се връщаме.

– Значи магьосникът остава със сестра си? – попита полудемонът.

– Сестра си ли? – учуди се Саймън. – Тя не е...

– Сестра по магьосничество – побързах да се намеся аз. – Тя така се изразява.

Когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от тях, аз прошепнах:

– Значи бащата на Саймън наистина е баща и на Тори?

– Най-лошо пазената тайна в сградата. – Напевният

тон се сблъска с грубия глас на

охранителя. – А това, дете мое, говори много.

– Според мен то обяснява защо майка ѝ пощуря, когато Тори ѝ призна, че харесва Саймън.

– О! Би било опасно. Такава е поуката от пазенето на тайни. Те винаги се връщат и те

преследват по най-неприятен начин. А дали тази тайна причинява нечие чувство за вина е

съвсем отделно нещо. Защото тя има морал на зла вещица, която се съвкуплява със спящи

мъже. Трябва да призная, че беше твърде забавно да наблюдавам опитите

да прелъсти

магьосника. Неуспехът ѝ нанесе силен удар на нейното его.

– Неуспехът ли? – учудих се аз, щом завихме зад ъгъла. – Но ако Тори е негова дъщеря,

очевидно...

– Очевидно нищо. На какво учат напоследък децата в училище? Сексът далеч не е

единственият начин за репродукция. Най-голямата забава настъпи тогава, когато опитите

пропаднаха, а тя имаше подръка цяла лаборатория и пълното право да използва

необходимите телесни съставки...

– Ами... Това е...

Звънецът на алармата дрънна точно над главата ми.

– Изглежда, времето свърши – измърмори полудемонът.

Тя отвори най-близката врата с електронната карта, бутна ме вътре и се шмугна след мен.

– Моята леля...

– Добре е. На няколко врати оттук е и засега е в безопасност. Ти си избягалото от клетката

си птиче.

Полудемонът ме поведе през стаята към друга врата, от която се влизаше в голям килер. Тя

ме напъха в него.

– Саймън и Тори...

– Мисля, че притежават добре функциониращи уши и умове. Ще чуят алармата и ще се

скрият, което трябва да направим и ние.

Когато влязох в килера, трупът на охранителя рухна. Аз коленичих до него.

– Мисля, че ще видиш, че е мъртъв и студен. – Гласът на полудемона долетя някъде отгоре.

– Колкото и полезен да бе като смъртен, в тази си форма той имаше повече възможности да

се промъква навсякъде.

– Мисля, ти каза, че не можеш да излезеш оттам без моята помощ.

– Не „казах“, а „намекнах“. Та аз съм демон. Ние познаваме всички клопки. А сега искам

да поогледам наоколо. Онзи пистолет е все още у теб, нали?

– Да, но...

– Извади го и да се надяваме, че няма да стане нужда да го използваш. Ще бъда точно зад

теб.

Струя топъл въздух. После останах сама с трупа на охранителя.

Алармата продължаваше да бръмчи.

Чувах ли трополенето от краката на тичащи хора? Един вик? Изстрел?

„Отпусни се. Нищо не можеш да направиш.“

Това беше проблемът. Бях набутана в скривалището си, тихо приклекнала, с треперещи

пръсти държах пистолета, с който не знаех как се стреля, със съзнанието, че нищо не мога да

направя, нищо, което да не е толкова безмилостно, че Дерек да има причина да ми крещи,

ако е тук, а един господ знаеше как копнеех да е тук. Щях да понеса и крясъците му, само да

знаех, че е в безопасност...

„Той е в безопасност. В по-голяма безопасност, отколкото ако беше с теб.“

Ако го бяхме оставили в къщата, тогава да, щеше да е много добре. Имаше си Лиз, която да

го пази да не го забележат, а той нямаше представа къде сме отишли и нямаше начин да ни

последва. Ще се разгневи, ала в безопасност.

Хвърлих поглед към охранителя. Беше рухнал във формата на купчина, а мъртвите му очи

се взираха в мен. Мислех си за него, чудех се...

„Не мисли за него. Не се чуди за нищо. Иначе желанието ти ще се изпълни и повече няма

да си сама в този килер.“

Бързо отместих поглед и изтрих образа от главата си. Проверих пистолета. В сценариите

си бях писала за престрелки, ала, за жалост, нямах ни най-малка представа откъде се пълни

пистолетът или пък дали е сигурен. В един сценарий подобни неща нямат значение. Просто

пишеш: „Клоуи стреля“, а останалото оставяш на актьора и на отдела за реквизита.

Приличаше на глок, а от онова, което помнех, те нямаха никаква сигурност. Просто се

прицелваш и стреляш. Ако станеше нужда, можех да се справя.

„Виждаш ли, не си безпомощна. Имаш оръжие. Дори две.“

Две ли? Погледът ми се плъзна към охранителя и аз тежко преглътнах. Не, никога няма...

„Разбира се, че ще го направиш, ако се наложи.“

Не, аз... аз...

„Не можеш дори да довършиш изречението, с което го отричаш, нали? Би го направила,

ако това е последният ти шанс. Да контролираш мъртвите. Това е във възможностите ти.

Най-голямата ти способност.“

Стиснах очи.

– Не можеш да видиш просто така, че някой идва.

Отне ми само миг да разбера, че гласът не идва от главата ми. Полудемонът се бе върнал.

– Какво изключи алармата? – попитах.

– Нямам представа, но твоите приятели са в безопасност. Бяха се оттеглили в читалнята на

Давидоф. Групата разбра, че си избягала, но колкото и да е шокиращо, те предположиха, че

всъщност си се насочила към изхода на сградата. За късмет, наблизо нямате изход. За

жалост...

– Наблизо нямаме изход.

– Мога да ви изведа оттук. Може дори да съм в състояние да спася и леля ти по пътя. Но

приятелите ти се намират в обратна посока и не ми е възможно да...

– Тогава и аз не тръгвам. Не и докато не стане безопасно за всички ни.

– Благороден избор. Има обаче една-единствена алтернатива и се опасявам, че ще ти

хареса дори по-малко и от последното ми предложение.

– Да те освободя.

Още щом произнесох думите, вътрешният ми глас нап раво изкрещя, че са ме измамили.

Ала вече чувах виковете на групата „Едисън“. Те наистина бяха приведени в бойна

готовност, така че нямаше нужда да го прави полудемонът, не и щом можеше лесно да ни

ескортира през вратата навън и да поиска обещаната ѝ награда.

– Освободи ме и ще отслабиш магиите, направени на това място – каза тя.

– Страхотно. Това ще ускори прекратяването на експериментите, но как ще ни изведе

оттук? Не от магията се безпокоя. А от алармите и от хората с оръжие. Имам нужда...

– От отвличане на вниманието. И тъкмо това предлагам аз. Моята магия е проникнала в

това място. Разрушението ще бъде много по-пагубно, отколкото техните магии. Ще получиш

онова отклоняване на вниманието, от което имаш нужда.

Планът ни бе претърпял неуспех и тя имаше пълното право да лъже, за да ме убеди да я

освободя, докато накрая не осъзнах, че попадам в капан.

– Сключих сделка – каза тя. – Сделката, сключена от демон, е обвързваща. Освободи ме и

аз се обвързвам с думата си здраво като с вериги.

Вярвах ли ѝ? Разбира се, че не. Имах ли друг избор? Не виждах такъв.

– Кажи ми какво да правя.

43

Да освободиш полудемон не бе много по-различно от това да освободиш дух.

Предполагам, че в това имаше логика, доколкото полудемонът се намираше тук поради

факта на призоваването.

– Почти съм там, дете – каза тя и топлият

дъх се завихри около мен. – Усещам как

оковите падат. Четвърт век робия и най-после ще бъда свободна. Самите стени ще

затреперят при напускането ми и ще припнат като уплашени мишоци. Още съвсем малко.

Усещаш ли го?

Не усещах нищичко, само ми се щеше тя да млъкне, за да мога да се съсредоточа.

Тя нададе вик, което ме накара да подскоча, а в дрешника нахлу горещ вятър. Стегнах се.

Вятърът се завихри около мен, после постепенно утихна, за да се превърне в приятен бриз и

да изчезне.

Тишина.

– Това... ли е то? – попитах аз.

– Хмм. Усещаш ли нещо друго? Може би някакви вибрации?

– Не – погледнах намръщено в нейна посока аз. – Ти ми обеща отвлича...

Дрешникът се разлюля. Отгоре прозвуча глух тътен, сякаш по покрива пухтеше влак. Щом