Реална заплаха

19.ПОСЛЕДСТВИЯ

Разузнавателните служби се гордеят с това, че могат да пренесат информация от точка А до точки В, С и D и така нататък с голяма скорост. В случай на свръхсекретна информация или данни, които могат да бъдат събрани само чрез секретни методи, те са много ефективни. Но за данни, открити за целия свят, те обикновено изостават доста от средствата за масова информация и по тази причина американската разузнавателна общност — а вероятно и много други — харесват новините по кабелната мрежа на Тед Търнър.

Затова Райън не се изненада много, че първото съобщение за експлозията южно от Меделин е обозначено като дошло от Си Ен Ен и други новинарски предавания. В Монс беше време за закуска. Апартаментът му се намираше в американската секция за важни персони в комплекса на НАТО и имаше достъп до спътниковите новини на Си Ен Ен. Включи телевизора по средата на първата си чаша кафе, за да види телевизионно предаване, очевидно направено от хеликоптер с оборудване, работещо при слаба светлина. Обозначението в долната част на екрана гласеше МЕДЕЛИН, КОЛУМБИЯ.

— Господи — въздъхна Джак, като постави чашата си на масата. Хеликоптерът не се приближи твърде много, вероятно от страх, че хората, които се мотаеха долу на земята, могат да открият огън по него, но нямаше нужда снимките да бъдат чак толкова ясни. Бившата масивна къща сега представляваше купчина чакъл до една дупка в земята. Човек не можеше да сгреши. Райън си каза минирана кола, още преди гласът на репортера да даде същата оценка. Според Джак това означаваше, че ЦРУ няма пръст. Минираните коли не бяха в стила на американците. Те вярваха в снайперите. Прецизната стрелба беше американско изобретение.

Но като се замисли, оценките му се промениха. Първо, ЦРУ сигурно вече наблюдава ръководството на Картела, а в тая работа управлението беше изключително добро. Второ, ако се провежда наблюдение, той би трябвало да чуе за експлозията по канали на ЦРУ, а не като копие от вестникарска статия. Сметките не излизаха.

„Как беше казал сър Базил? Нашата реакция със сигурност ще бъде подходяща. А какво означава това?“ Играта на разузнаването през изминалото десетилетие беше станала доста цивилизована. През петдесетте години събарянето на правителства беше стандартната практика за прокарване на националната политика. Убийствата бяха рядка, но реална алтернатива на по-сложните дипломатически упражнения. В случая с ЦРУ провалът при залива Кочинос и лошото отразяване в пресата на някои операции във Виетнам до голяма степен бяха прекратили тази практика. Странно бе, но вярно. Дори и КГБ вече много рядко се ангажираше с „мокри работи“ — руски израз от тридесетте години на века, указващ факта, че кръвта цапа ръцете, — като ги оставяха на чираци от източния блок или по-често на терористични групи, които им вършеха услуги срещу помощ с оръжия и обучение. Но и тази практика също отмираше. Смешното е, дето Райън вярваше, че от време на време такива действия са необходими и вероятно ще стават още по-необходими, след като светът обръща гръб на откритите военни действия и преминава към съревнованието в мрака на спонсорирания от държавите тероризъм и конфликти с ниска степен на интензивност. Силите за „специални операции“ предлагаха реална и полуцивилизована алтернатива на по-организираните и разрушителни форми на жестокост, свързани с конвенционалните въоръжени сили. „Ако войната не е нищо повече от разрешено убийство в промишлен мащаб, то не е ли по-хуманно да се прилага жестокостта много по-концентрирано и дискретно?“

Това беше етичен въпрос, над който не можеше да се разсъждава на закуска.

„Но кое е правилно и кое грешно на това ниво?“ — питаше се Райън. Законите, етиката и религията приемаха, че войникът, който убива по време на война, не е престъпник. Оттук възникваше въпрос: що е война? Само преди едно поколение е имало лесен отговор. Държавите събират силите си и ги пращат да се бият заради някакъв глупав спор — обикновено след това се вижда, че е имало мирна алтернатива за разрешаване на проблема — и това е било приемливо от морална гледна точка. Но самата война се променяше, нали така? А кой решаваше какво е войната? Ядрените държави. Е, би ли могла една ядрена държава да определи какви са жизненоважните й интереси и да действа съобразно тях? Как се вписва в уравнението тероризмът? Преди години, когато самият той беше мишена, Райън беше решил, че тероризмът може да се разглежда като съвременния вариант на пиратството, а хората, които го практикуваха, винаги са били считани за общ враг на човечеството. Значи в исторически план, ако не съществува военна ситуация, не можеш директно да използваш военна сила.

А международния трафик на наркотици? Дали това е цивилно престъпление, за да го третират като такова? Какво ще стане, ако трафикантите успеят да подчинят една държава? Дали тази нация се превръща във враг на човечеството, както старовремските варвари?

— По дяволите — каза Райън. Не знаеше какво казва законът. Макар и историк по образование, учената му степен не можеше да му помогне. Единственият опит с подобен трафик беше, че една мощна държава е водила „истинска“ война, за да наложи „правото“ си да продава опиум на хора, чието правителство й се противопоставя — но е загубила войната, а с това и правото си да защитава собствените си граждани от незаконното използване на наркотици.

Това е тревожен прецедент.

Образованието на Джак го задължаваше да търси оправдание. Той беше човек, който вярва, че Правото и Кривото наистина съществуват като дискретни и неопределими величини, но тъй като книгите по право не винаги имаха отговор, понякога той сам трябваше да го търси другаде. Като родител той се отнасяше с омраза към търговците на наркотици. Кой може да гарантира, че един ден и неговите деца няма да се изкушат да опитат проклетото вещество? Той длъжен ли е да защитава децата си? Като представител на разузнавателната общност на страната си какво може да каже за идеята да разпростре тази защита върху всички деца на нацията? А какво ще стане, ако врагът започне директно да предизвиква страната му? Това променя ли правилата? В случая с тероризма той беше намерил следния отговор: предизвикаш ли ядрена страна по този начин, се излагаш на голям риск. Държави като САЩ имат невероятни възможности. Държат хора, които не се занимаваха с нищо друго освен с упражняване на тънкото изкуство да пращат смърт на ближните си. Практикуваха ужасяващи детайли на това изкуство. Всичко, от вкарване на куршум в гърдите на определен човек от хиляда метра, до вкарването на петстотинкилограмова бомба през прозореца на нечия спалня…

— Господи.

На вратата се почука. Пред Райън стоеше един от помощниците на сър Базил. Той му подаде някакъв плик и си отиде.

Райън пъхна бележката обратно в плика и го сложи във вътрешния джоб на сакото си. Сър Базил бе прав, разбира се. Но сега Райън трябваше да реши това правилно ли е или не. Скоро разбра, че е много лесно да обмисляш такива решения, след като са взети от друг.

Трябваше да тръгват. Рамирес намери на всеки някаква работа. Колкото повече работа имат, За толкова по-малко неща ще мислят. Трябваше да заличат всички следи от присъствието си. Трябваше да погребат Роча. Когато дойде време, ако изобщо дойде, семейството му, ако има такова, ще получи запечатан метален сандък с осемдесетина килограма баласт, за да симулира теглото на липсващото тяло. На Чавес и Вега се падна да изкопаят гроба. Издълбаха нормалните метър и осемдесет. Не им харесваше, че ще трябва да оставят един от другарите си тук по този начин. Имаше надежда, че някой може да се върне, за да го вземе, но някак си и двамата не го вярваха. Макар и да идваха от мирновременни армии, никой от хората не виждаше смъртта за първи път. Чавес си спомняше двете хлапета в Корея, а и други, убити при нещастни случаи по време на обучение, катастрофи с хеликоптери И други подобни. Животът на войника е опасен дори ако няма война. Затова се опитваха да мислят за смъртта като за случайност. Но Роча не загина при нещастен случай. Той загуби живота си в бой, като войник на страната, на която беше избрал доброволно да служи и чиято униформа бе носил с гордост. Той знаеше какви опасности му предстоят, пое риска и сега го погребваха в чужда земя.

Чавес знаеше, че не разсъждава правилно, ако изключва тази възможност. Изненадата дойде от факта, че Роча, както останалите във взвода, беше истински професионалист, умен, жилав, владееше оръжията, движеше се тихо в гората, много добър и постоянен войник, на когото наистина му харесваше да преследва трафикантите на наркотици — по причини, които не беше обяснил на никого. Е, Роча загина в бой. Динг счете, че това е достатъчно добра епитафия. Когато завършиха дупката, спуснаха тялото колкото е възможно по-внимателно. Капитан Рамирес каза няколко думи и запълниха гроба донякъде. Както винаги Оливеро напръска сълзотворната си пудра, за да не позволи на животните да ровят. После поставиха чимовете земя, за да изтрият всяка следа от стореното. Рамирес отбеляза мястото за в случай, че някой някога се върне за този човек. Накрая си тръгнаха.

Продължиха да се движат и след зазоряване към друга база за патрулиране на пет мили от мястото, където Роча остана на вечна стража. Рамирес планираше да даде почивка на хората си, а след това да ги поведе в друга мисия възможно по-скоро. По-добре е да ги кара да работят, отколкото да мислят твърде много. Така пишеше в уставите.

Един самолетоносач е малка общност. Както и всеки боен кораб, той е дом за повече от шест хиляди души със собствена болница и супермаркет, черква и синагога, полиция и видеоклуб, дори собствен вестник и телевизионна мрежа. Хората работят много време, а обслужването, което получават след това, не е нищо повече от това, което им се полага. А и военноморските сили разбират, че моряците работят далеч по-добре, когато получават заслуженото.

Роби Джексън стана и се обръсна, както всяка сутрин, а после отиде в стола за кафе. Днес щеше да закусва с капитана, но искаше да бъде напълно разсънен. В ъгъла имаше телевизор, монтиран на скоби, и офицерите го гледаха точно като у дома си и точно по тази причина. Повечето американци започват деня си с телевизионните новини. В този случай говорителят не получаваше половин милион долара годишно и не трябваше да носи грим. Но пък трябваше сам да си напише статията.

— Снощи около девет часа — за нас, тук на „Рейнджър“, двадесет и един-нула-нула — една експлозия разби дома на Естебан Унтиверос. Senor Унтиверос беше главна фигура в Меделинския картел. Изглежда, някой от приятелите му не го е харесвал толкова, колкото си е мислил той. От новините се разбира, че една минирана кола е разрушила скъпата му резиденция на върха на един хълм, както и всичко в нея.

— У дома първата от летните политически конвенции68 започва следващата седмица в Чикаго. Губернаторът Дж. Робърт Фаулър, водещият кандидат за президент от своята партия, все още има сто гласа по-малко от необходимото мнозинство и днес ще се срещне с представители на…

Джексън се обърна, за да се огледа. Подполковник Йенсен стоеше на десетина метра от телевизора и се смееше с един от хората си, който мълчаливо си пиеше кафето.

Нещо в съзнанието на Роби превключи.

Учение с пускане на бомба.

Технически представител, който не желаеше да говори много.

Самолет „А-6Е“, който се отправи към брега по посока едно-едно-пет към Еквадор и се върна на „Рейнджър“ от две-нула-пет. По другата страна на триъгълника самолетът трябва… може… да е пресякъл… Колумбия.

Съобщават за минирана кола.

Бомба с изгарящ корпус. „Умна бомба с изгарящ корпус“ — поправи се подполковник Джексън.

„Е, кучи сине…“

Забавно беше по много причини. Елиминирането на един търговец на наркотици не тревожеше съвестта му твърде много. По дяволите, той даже се чудеше защо просто да не свалят куриерските самолети. Всичките тези приказки на политиците за заплаха за националната сигурност и за хора, които провеждат химическа война срещу Щатите… „Е, мамицата му — мислеше той, — защо да не проведем и едно учение с истинска стрелба?“ Дори няма да се налага да се харчат пари за неуправляеми летящи цели. Няма човек в армията, който би имал нещо против да очисти няколко трафиканти. Враговете са там, където са — където командването казваше, че са, — а подполковник Робърт Джеферсън Джексън изкарваше прехраната си от това да се разправя с враговете на страната си. Да го направиш с умна бомба, и то така, че да изглежда като нещо друго — е това си е чисто изкуство.

По-забавен беше фактът, че Роби се досещаше какво е станало. Това е проблемът с тайните. Не могат да бъдат опазени. По един или друг начин те винаги излизат наяве. Разбира се, той няма да каже на никого. И много жалко, нали?

Но защо трябва да се притеснява и да пази тайна, чудеше се Роби. Начинът, по който трафикантите убиха директора на ФБР — това си беше обявяване на война. Защо просто да не се появят по средствата за масова информация и да кажат: „Идваме за вас!“ И то в изборна година. Кога американският народ не е подкрепил президента, ако той обяви необходимостта някои хора да бъдат преследвани?

Но работата на Джексън не беше политическа. Време бе да се види със шкипера. След две минути той пристигна в каютата на командира. Часовият морски пехотинец му отвори вратата и Роби видя капитана, който четеше пощата си.

— Приведи се в ред! — строго каза човекът.

— Какво… извинете, капитане? — Роби се спря и погледна надолу, за да види дали ципът му е закопчан.

— Заповядай. — Командващият офицер на „Рейнджър“ стана и подаде бележката. — Току-що те произведохме, Роби… извинете, полковник Джексън. Честито, Роб. Това със сигурност е по-добро от кафето за начало на деня, нали?

— Благодаря, сър.

— Сега, ако можем да накараме и твойта шибана тактика за изтребителите да заработи…

— Да, сър.

— Ричи.

— Добре, Ричи.

— Позволявам ти да ми викаш „сър“ на мостика или на обществени места — заяви капитанът. Новопроизведените офицери винаги биваха подигравани. Освен това трябваше и да почерпят.

Екипите от телевизионните новини пристигнаха рано сутринта. Те също имаха трудности по пътя до къщата на Унтиверос. Полицаите вече бяха там и на никой от хората от телевизията не им мина през ума да се усъмнят в тях. Носеха униформи и колани с пистолетни кобури и сякаш действаха като истински полицаи. Същинското търсене на оцелели хора вече беше завършено под напътствията на Кортес, а двамата намерени — отведени заедно с повечето от оцелелите пазачи и почти всичкото огнестрелно оръжие. Пазачите не бяха чак толкова необичайно явление за Колумбия, но автоматичните оръжия и картечниците, обслужвани от разчети, се срещаха рядко. Разбира се, Кортес също си отиде, преди да дойдат телевизионните екипи. Когато започнаха да снимат, полицейското претърсване беше в разгара си. Няколко от екипите имаха директна връзка със спътници, макар един от тежките камиони с наземна станция да не можа да се изкачи по хълма.

Най-лесната част на претърсването, записана за поколенията с любов, започна от мястото на бившата зала за конференции, а сега — еднометрова купчина чакъл. Най-голямото намерено парче от член на Производствената комисия (тази титла също не беше разкрита на журналистите) представляваше изненадващо незасегната долна част на крак с обувката, все още завързана на дясното стъпало. По-късно щяха да установят, че тази „тленна останка“ е принадлежала на Карлос Вагнер. Жената на Унтиверос и двете му деца са били в противоположната страна на къщата на втория етаж и са гледали филм на видеокасета. Видеокасетофонът, все още включен в контакта и в режим на възпроизвеждане, бе намерен пред телата. Друга телевизионна камера проследи човека — един от охраната, временно без своя автомат АК-47, — който носеше отпуснатото окървавено тяло на мъртво дете към линейката.

— О, господи — каза президентът, като гледаше това на един от телевизорите в Овалната стая. — Ако някой се досети…

— Господин президент, с такива неща сме се справяли и преди — изтъкна Кътър. — Либийската бомбардировка при Рейгън, въздушните нападения над Ливан и…

— И ни надуваха главите всеки път! Никой не се интересува защо сме го правили. Единственото важно нещо е, че сме убили не когото трябва. Господи, Джим, та това беше дете! Какво ще кажем? „О, много жалко, но той се е намирал не където трябва“?

— Смята се — казваше тъкмо говорителят, — че собственикът на тази къща е бил член на Картела от Меделин, но местни полицейски източници твърдят, че никога не е официално обвиняван в престъпления, и, е… — говорителят замълча пред камерата, — видяхте какво е направила тази минирана кола със съпругата и децата му.

— Страхотно — изръмжа президентът. Вдигна дистанционното управление и изключи телевизора. — Тези копелета могат да правят каквото си пожелаят с нашите деца, но ако ние тръгнем да ги гоним на тяхна почва, внезапно те стават проклетите потърпевши! Мур вече казал ли е на Конгреса?

— Не, господин президент. ЦРУ не трябва да им казва до четиридесет и осем часа след започването на такава операция, а поради някои административни съображения операцията официално е започнала вчера следобед.

— Не трябва да разберат — каза президентът. — Ако узнаят, е съвсем сигурно, че ще изтече информация. Предупредете Мур и Ритър.

— Господин президент, аз не мога…

— Можеш, по дяволите! Току-що ти дадох заповед, господинчо. — Президентът отиде до прозореца. — Не трябваше да става така — промърмори той.

Разбира се, Кътър знаеше какъв е истинският проблем. Политическата конвенция на опозицията скоро щеше да започне. Техният кандидат, губернаторът Боб Фаулър от Мисури, водеше на президента в гласовете. Разбира се, това е нормално. Президентът бе преминал предварителните сондажи на общественото мнение без сериозна опозиция, докато Фаулър с нокти и зъби водеше кампания за избирането в своята партия и все още се намираше на косъм разстояние от сигурното допускане до избори. Гласоподавателите винаги реагираха на жизнените кандидати и макар в личния си живот Фаулър да беше толкова енергичен колкото гъба за миене на чинии, неговата изборна кампания бе най-интересна. Както всеки кандидат от времето на Никсън и първата война срещу наркотиците, той казваше, че президентът не е удържал обещанието си да ограничи наркотрафика. Това звучеше познато на настоящия обитател на Овалната стая. Преди четири години и той бе казвал същите неща и разисквал тази, а и други теми в дома на авеню „Пенсилвания“. А сега бе опитал нещо коренно различно. И какво се получи? Правителството на Съединените щати току-що е използвало най-новото си оръжие, за да убие две деца и майка им. Това би казал Фаулър. В края на краищата годината бе изборна.

— Господин президент, ще бъде неразумно да прекратим операциите, които сега се провеждат. Ако сериозно искате да отмъстите за смъртта на директора Джейкъбс и останалите и ако наистина искате да ударите трафика на наркотици, не можете да спрете нещата в този момент. Ние тъкмо започваме да даваме резултати. Полетите на самолети с наркотици до САЩ са намалени с двадесет процента — изтъкна Кътър. — Добавете към това и разкриването на операцията по пране на пари, и можем да кажем, че сме постигнали истинска победа.

— Как ще обясним бомбардирането?

— Мислих за това, сър. Ами ако кажем, че не знаем, но смятаме, че е едно от две възможни неща? Първо, това може да е нападение от „М-19“. Напоследък политическата реторика на тази група съдържа критика към наркотрафикантите. Второ, можем да кажем, че това е вследствие на кръвопролитен спор в самия Картел.

— Как така? — попита президентът, без да се обръща назад. Кътър знаеше, че е лош признак, ако Кавгаджията не те гледа в очите. Това наистина го притесняваше. Адмиралът си помисли, че политиката е голяма неприятност, но пък и най-интересната игра.

— Убийството на Джейкъбс и останалите беше безотговорно действие от тяхна страна. Всеки го знае. Ние можем да пуснем слух, че някои части на Картела наказват равнопоставените си за това, че вършат нещо толкова радикално, та излагат на опасност цялата им дейност. — Кътър много се гордееше с този аргумент. Идеята беше на Ритър, но президентът не го знаеше. — Наркотрафикантите не се спират пред избиването на членове на семействата — на практика това им е навик. По този начин можем да обясним какво правят. И да улучим с един куршум два заека — завърши той, като се усмихваше на гърба на президента.

Президентът се извърна от прозореца. Изражението му беше скептично, но…

— Наистина ли мислиш, че ще можеш да го направиш?

— Да, сър. Така мисля. Това ни позволява и да проведем още няколко атаки по операция „Реципрочност“.

— Трябва да покажа, че вършим нещо — тихо каза президентът. — Какво ще кажеш за онези войници, които накарахме да тичат из джунглата?

— Те са елиминирали общо пет преработвателни участъка. Загубихме двама убити и имаме още двама ранени, но не сериозно. Това е цената на бизнеса, сър. Тези хора са професионални войници. Знаеха какви рискове поемат. Те са горди от това, което правят. Няма да имате никакви проблеми с тях, сър. Много скоро ще се разнесе слух, че местните селяни не трябва да работят за трафикантите. Това ще повлияе сериозно на преработването. Ще бъде временно — само няколко месеца, — но пък реално. Ще бъде нещо, което ще можете да посочите с пръст. Уличната цена на кокаина ще се повиши скоро. Можете да посочите и това с пръст. Така измерваме успеха или провала на нашите възпиращи операции. Вестниците ще пуснат новината, преди да трябва ние да я оповестим.

— Толкова по-добре — отбеляза президентът с първата си усмивка за деня. — Добре. Нека само да бъдем малко по-внимателни.

— Разбира се, господин президент.

Утринната физзарядка за 7-а дивизия започваше в 6:15 часа. Това представляваше едно от обясненията за пуританските добродетели на поделението. Въпреки че войниците, особено младите, обичат да пият толкова, колкото и всички останали, физзарядката с махмурлук е само на стъпка от бавната смърт. Във Форт Орд вече беше горещо и към седем часа, в края на ежедневния крос от три мили, всеки от членовете на взвода беше се изпотил добре. След това идваше време за закуска.

Тази сутрин офицерите се храниха заедно и разговорът на масата се въртеше около една и съща тема, разисквана по цялата страна.

— Време беше, мамицата му — отбеляза един капитан.

— Казаха, че е минирана кола — изтъкна друг.

— Сигурен съм, че ЦРУ знаят как да го нагласят. С всичкия си опит от Ливан и останалите места — предположи един ротен командир.

— Не е така лесно, както си мислиш — отбеляза батальонният командир, офицер от разузнаването. Като бивш командир на рейнджъри той знаеше някои неща за бомбите и мините. — Но който го е направил, е свършил много тънка работа.

— Жалко, че ние не можем да отидем там — каза един лейтенант. Младшите офицери изръмжаха в знак на съгласие. Старшите офицери запазиха мълчание. Плановете за нещо такова бяха тема на обсъждания в дивизията и изобщо в армията от няколко години. Изпращането на хора на война не трябва да се обсъжда лековато, но въпреки това всички смятаха, че може да се направи… ако го одобрят местните правителства. Което те не биха направили, разбира се. Офицерите считаха, че това е разбираемо, но неприятно.

Трудно можеше да се пресили нивото на омразата в армията към наркотиците. Старшите батальонни офицери, майори и по-висши, си спомняха проблемите с наркотиците от седемдесетте години, когато армията беше точно толкова безполезна, колкото твърдяха критиците, и не бяха рядкост случаите офицери да ходят в някои места само с въоръжена охрана. Побеждаването на този враг изискваше дългогодишни усилия. Дори и днес всеки член на американската военна общност подлежи на произволно тестване за наркотици. За старшините и офицерите нямаше никаква прошка. Един положителен тест, и заминаваха навън. За сержанти втори клас и по-нисши имаше известни вратички: една положителна проба водеше до наказание по член 15 и доста строго мъмрене; втора положителна проба, и ги изригват. Официалният девиз беше прост: „Не в МОЯТА армия!“

Съществуваше и друго измерение. Повечето от хората около тази маса бяха женени и с деца, с които някой търговец на наркотици може рано или късно да се опита да се сближи като със свои потенциални клиенти. Съществуваше всеобщо съгласие, че ако някой продава наркотици на детето на професионален войник, животът на този търговец не струва пукната пара. Такива неща рядко се случваха, защото войниците преди всичко са дисциплинирани хора, но желанието съществуваше. Както и възможността.

Е, от време на време изчезваше по някой търговец и смъртта му неизбежно се приписваше на конкуренцията. Много от тези убийства оставаха неразкрити завинаги.

„И ето къде се намира Чавес“ — осъзна Тим Джексън. Просто имаше твърде много съвпадения. Той и Муньос, и Леон. Все испаноговорещи. Всичките се уволниха оттук в един и същи ден. Значи провеждаха диверсионна операция, вероятно за сметка на ЦРУ. Сигурно тази работа е опасна, но те са войници и тяхната работа е да воюват. Сега, след като „знаеше“ това, което не трябва, лейтенант Джексън дишаше по-леко. Каквото и да прави Чавес, е добро. Вече няма да го търси. Тим Джексън се надяваше, че той е жив и здрав. Помнеше, че Чавес е адски добър. Ако някой може да свърши работата, то това е Чавес.

Телевизионните екипи скоро се отегчиха и си тръгнаха, за да съчинят и да запишат коментарите си на лента. Кортес се върна веднага, след като последната от колите им отиде по пътя към Меделин. Този път караше джип нагоре по хълма. Беше изморен и раздразнителен, но повече от всичко любопитен. Случи се нещо много странно, а той не беше сигурен какво. Нямаше да миряса, докато не разбере. Двамата оцелели от къщата бяха закарани в Меделин, където щеше да ги лекува доверен лекар в частна клиника. Кортес щеше да говори с тях, но имаше още нещо, което трябваше да направи тук. Полицейският контингент в къщата се командваше от един капитан, който отдавна имаше добри отношения с Картела. Феликс със сигурност знаеше, че той не би се просълзил заради смъртта на Унтиверос и останалите, но това нямаше значение. Кубинецът паркира джипа и отиде до полицейския офицер, който разговаряше с двама от хората си.

— Добро утро, капитане. Определихте ли каква е бомбата?

— Определено мина в колата — сериозно отговори мъжът.

— Да, и аз подозирах такова нещо — търпеливо каза Кортес. — Експлозивното вещество?

Мъжът сви рамене.

— Нямам представа.

— Вероятно ще разберете — предложи Феликс. — Сигурно няма да е трудно.

— Да. Мога да го направя.

— Благодаря ви. — Той се върна при джипа си, за да тръгне на север. При една местно направена бомба може да използват динамит — имаше много из околните рудници — или пластичен експлозив за търговски цели, а дори и нещо, направено от азотен тор. Ако бомбата е изработена от „М-19“, Феликс би очаквал семтекс, чешки вариант на RDX, предпочитан от терористите марксисти по целия свят заради мощта си, лесното снабдяване и ниската цена. Ако се определи какво е използвано, той щеше да извлече информация. На Кортес му стана забавно, че полицията ще му я предостави. Това го накара да се усмихне, докато слизаше надолу по хълма.

Имаше и други причини. Елиминирането на четири висши ръководители на Картела не го натъжи повече от полицая. В края на краищата те бяха просто далавераджии, а не хора, които Кортес уважаваше. Той просто вземаше парите им и толкова. Който и да е извършил атентата, беше се справил отлично. Това го накара да си помисли, че не може да е било ЦРУ. Те не знаеха много за убиването на хора. Кортес се обиждаше по-малко, отколкото някой може да си помисли, че едва не го бяха очистили. В края на краищата това бяха рисковете на професията. Пък и ако той е бил главната мишена на такъв елегантен план, то съвсем ясно бе, че нямаше да може да го анализира сега. Във всеки случай отстраняването на Унтиверос, Фернандес, Вагнер и Д’Алехандро означаваше, че има четири овакантени места на върха на Картела, четирима души по-малко, които могат да застанат с престиж и сила на пътя му, ако… — помисли си той. Е, а защо не? Едно място на масата, със сигурност. Вероятно и повече от това. Както и да е, имаше да върши работа и да разследва „престъпление“.

Когато стигна в Меделин, двамата оцелели от къщата на Унтиверос на хълма бяха „закърпени“ и готови за разпит, както и половин дузина слуги на мъртвия господар. Намираха се в стая на последния етаж на здрава, огнеустойчива висока сграда, която имаше и доста добра звукоизолация. Кортес влезе в стаята и завари осемте доверени слуги седнали и вързани с белезници към столове с прави облегалки.

— Кой от вас знаеше за срещата снощи? — попита той с приятен глас.

Започнаха да клатят глави. Разбира се, всички знаеха. Унтиверос обичаше да говори, а слугите винаги слушат.

— Много добре. Кой от вас е казал за това и кой не? — попита той с учтивия тон на образован човек. — Никой няма да излезе от тази стая, докато не получа отговор на въпроса си.

Незабавната реакция представляваше объркан поток от отрицания. Той го очакваше. Повечето бяха искрени. Кортес знаеш и това.

Много лошо.

Феликс погледна шефа на пазачите и посочи към слугинята на най-левия стол.

— Ще започнем с нея.

Губернаторът Фаулър излезе от хотелския апартамент с мисълта че целта, на която беше посветил изминалите три години от живот си, сега е постигната. „Почти“ — помисли си той, като си спомни че в политиката няма сигурни неща. Но един конгресмен от Кентъки, който водеше изненадващо силна кампания, току-що бе се съгласил да заеме служба в кабинета и с това Фаулър заставаше н върха с аванс от няколко стотици гласа. Разбира се, той не можеше да го обяви. Трябваше да остави човека от Кентъки сам да направи съобщението, предвидено за втория ден на събранието, за да му остави един последен ден в светлината на слънцето — или по-точно в светлината на прожекторите. Тази информация ще се разпростра ни от щабовете на двата лагера, а конгресменът ще се подсмихва „О, по дяволите“ — и ще казва на хората да си мислят каквото си искат, без да им обяснява, че само той знае какво става. Фаулър помисли, че политиката е доста фалшиво нещо. Което бе странно. Фаулър се славеше като много искрен човек, но това не му даваше правото да нарушава правилата на играта.

И сега той играеше според тези правила, изправен пред ярките телевизионни прожектори, говорейки непрекъснато, без да казва абсолютно нищо. Споменаваше за „интересни дискусии“ по „важните проблеми, пред които е изправена страната ни“. Губернаторът и конгресменът „обединили усилията в желанието си да дадат ново ръководство“ на страната, която, макар и да не можеха да го кажат, щеше да просперира, независимо кой ще спечели през ноември. Защото дребните политически различия между претендентите и партиите по принцип се заличаваха сред суетата в дома на Капитолийския хълм, а американските партии бяха толкова дезорганизирани, че всяка президентска кампания все повече заприличваше на конкурс по красота. Фаулър реши, че така може би е по-добре, макар да бе разочарован, че властта, за която така жадуваше, може всъщност да се окаже илюзия.

След това дойде време за въпроси. Първият го изненада. Фаулър не видя кой го задава. Заслепен беше от прожекторите и светкавиците — след толкова месеци, прекарани по този начин, той се чудеше дали зрението му някога ще се възстанови, — но въпроса зададе мъжки глас, изглежда, от някой от големите вестници.

— Губернаторе, има съобщение от Колумбия, че минирана кола е унищожила дома на важна личност от Меделинския картел заедно със семейството му. Това е много скоро след убийството на директора на ФБР и нашия посланик в Колумбия. Желаете ли да коментирате въпроса?

— Опасявам се, че нямах възможност да хвана сутрешните новини, защото закусвах с конгресмена. Какво предполагате вие? — попита Фаулър. Поведението му се беше променило: от оптимистично настроен кандидат към предпазлив политик, който се надяваше да стане държавник. „Каквото и да е това“ — помисли си той. Едно време всичко изглеждаше толкова ясно.

— Съществуват предположения, сър, че Америка може да има пръст — повиши глас репортерът.

— О? Знаете, че президентът и аз имаме доста различия, някои от които сериозни. Но не си спомням да сме имали президент, желаещ да извърши най-хладнокръвно убийство. Аз със сигурност няма да обвинявам президента ни в подобно нещо — рече Фаулър с най-добрия тон на държавник, на който беше способен. Целеше да не казва абсолютно нищо — в края на краищата гласовете на държавниците са предназначени да кажат или нищо, или очевидното. През по-голямата част от кампаниите си бе играл на сигурно. Дори най-отявлените врагове на Фаулър — имаше няколко в своята партия, да не говорим за тези от опозицията — казваха, че той е почтен, разсъдлив човек, който концентрира вниманието си върху проблеми, а не върху хули. Това се отразяваше и в изказването му. Не искаше да оспорва политиката на правителството на Съединените щати, не искаше да вкара евентуалния си опонент в капан. Но, без да знае, беше направил и двете неща.

Президентът бе насрочил пътуването от много време. Докато траят събранията на опозицията, най-старшият в страната от общоприета вежливост не се показва много. Със същия успех можеше да се работи и в Кемп Дейвид, а дори е за предпочитане, защото е далеч по-лесно човек да разкара репортерите. Но за да се стигне дотам, трябва да се премине през всички изпитания. Хеликоптерът на морската пехота „VH-З“ чакаше на поляната пред Белия дом. Президентът се появи от вратата на приземния етаж заедно с първата дама, последвани от двама служители, и се изправиха пред солиден фланг от репортери и камери. Чудеше се дали руснаците със своята гласност знаят какво ги очаква.

— Господин президент — извика един възрастен телевизионен репортер. — Губернаторът Фаулър казва, че се надява да не сте били въвлечени в атентата в Колумбия! Имате ли някакви коментари по този въпрос?

Още когато тръгна към заобиколените с въжета журналисти, президентът знаеше, че греши, но те и въпросът им го притеглиха както морето привлича лемингите69. Той не можеше да ги отмине. От начина, по който изкрещяха въпроса към него, всеки щеше разбере, че го е чул, и ако не отговори, това също ще бъде изтълкувано като някакъв отговор. „Президентът избягна въпроса за…“ А не биваше да напусне Вашингтон за една седмица, да остави противника в центъра на вниманието, а този въпрос да виси без отговор на поляната на Белия дом, нали?

— Съединените щати — каза президентът — не убиват невинни жени и деца. Съединените щати воюват с адекватни врагове. Ние не се принизяваме до нивото на такива зверове. Достатъчно ясен ли е този отговор? — Каза всичко с тих, обмислен тон, но погледът, който отправи към журналиста, накара последния да клюмне. Президентът си помисли, че е хубаво понякога силата му да достига до тези копелета.

Това беше втората му голяма лъжа за деня — ден без много новини. Губернаторът Фаулър си спомняше добре, че Джон и Робърт Кенеди бяха планирали смъртта на Кастро и други с ентусиазъм, породен от романите на Йън Флеминг, само за да научат по неприятен начин, че убийството е мръсна работа. Много мръсна, защото обикновено имаше хора, които не трябва непременно да бъдат убити. Сегашният президент знаеше всичко за „материалните щети“. Терминът му се струваше безвкусен, но указваше нещо както необходимо, така и невъзможно да бъде обяснено на хора, които не разбираха как всъщност е устроен светът. Терористи, криминални престъпници и всякакви страхливци — в края на краищата бруталните хора най-често са страхливци — редовно се крият измежду или зад невинните, като предизвикват силните да действат и използват алтруизма на враговете си като средство срещу самите тях. „За вас съм недосегаем. Ние сме «лошите». Вие сте «добрите». Не можете да ни докоснете, без да унищожите имиджа си.“

Това беше най-омразната черта на тези типове и понякога — рядко, но се случваше — трябва да им се показва, че системата не работи така. А случаят беше мръсен. Като международна катастрофа.

„Но как да обясня това на американския народ? В изборна година? Гласувайте за президента, който току-що уби една съпруга, две деца и разни прислужници, за да защити децата ви от наркотици…“ Президентът се чудеше дали губернаторът Фаулър разбира колко илюзорна е президентската власт — и колко силен шум се вдига, когато принципите започнат рязко да се различават. Помисли си, че това е по-лошо и от шума на репортерите. Тези мисли го накараха да поклати глава, докато вървеше към хеликоптера. Сержантът от морската пехота, застанал до стълбата, отдаде чест. Президентът отвърна на жеста по традиция, макар никой президент да не е носил униформа. Закопча коланите си и погледна към тълпата. Камерите все още се въртяха и записваха излитането. Точно този материал нямаше да се показва по телевизионните програми, но просто искаха да имат нещо, в случай че хеликоптерът избухне или се разбие.

Новината стигна до полицейския участък в Мобайл с малко закъснение. Съдебният секретар се зае с документите, а когато от съда изтича информация, обикновено пукнатината е тук. В настоящия случай секретарят беше вбесен. Делата идваха и си отиваха. Петдесет и пет годишният мъж бе успял да изучи децата си и да ги вкара в колеж, както и да избегне епидемията на наркотиците. Но нещата не стояха така с всяко дете в околността. Най-малкият син на съседите беше купил кокаин „крак“ и блъснал колата си в подпората на един мост с над сто и четиридесет километра в час. Секретарят познаваше детето още от малко, веднъж-два пъти го беше карал с колата до училище и му плащаше да окоси полянката пред дома. Ковчегът лежеше запечатан за погребението в баптистката черква „Сайпръс Хил“ и се чуваше, че майката все още е на лекарства, след като идентифицирала останките от тялото. Свещеникът говореше за бича на наркотиците като за бичуването на страстите на самия Христос. Той беше много добър свещеник и надарен оратор в традициите на южната баптистка черква и когато водеше хората към погребението с молитва за душата на мъртвото момче, искреният му гняв срещу наркотиците просто разпалваше яростта на паството му…

Секретарят не разбираше. Давидоф е превъзходен прокурор. Евреин или не, този човек е един от богоизбраните, истински герой в професионална среда на шарлатани. Как може това да е вярно? „Тези двама боклуци ще се отърват! — помисли си секретарят. — Това не е правилно!“

Секретарят не си падаше по баровете. Като баптист със сериозно отношение към вярата си, той никога не вкусваше спиртни напитки. Веднъж-два пъти като момче бе опитвал бира и винаги изпитваше вина заради това. Честният и почтен гражданин имаше още една характерна черта. Вярваше в правосъдието. Вярваше така, както и в Бога, с вяра, оцеляла през тридесетте години във федералните съдилища. Помисли си, че правосъдието идва от Бога, а не от хората. Нима всички закони на Запада не са основани в някаква степен на Светото писание? Той смяташе конституцията на страната си за вдъхновен от Бога документ, защото със сигурност свободата е начинът, по който Бог е предопределил да живее човекът, за да опознае и да служи на своя Бог не от позициите на роба, а от тези на избора на доброто.

Така трябваше да бъдат нещата. Проблемът е там, че доброто не винаги възтържествува. С годините свикна с това. Макар да го разочароваше, той знаеше, че Бог е последният съдия и Неговата справедливост винаги ще възтържествува. Но имаше случаи, когато Божията справедливост се нуждаеше от помощ, а е добре известно, че Бог избира оръдията си чрез вярата. Така беше и в този горещ, задушен следобед в Алабама. Секретарят имаше своята вяра, а Бог — своето оръдие.

Секретарят седеше в един полицейски бар и пиеше газирана вода с марката на клуба, за да не бие на очи. Разбира се, полицаите го знаеха. Той ходеше на всички погребения на ченгета. Ръководеше граждански комитет, който се грижеше за семействата на полицаи и пожарникари, загинали при изпълнение на дълга си. И никога не искаше нищо в замяна. Дори да му отменят глоба за превишена скорост — всъщност той никога в живота си не беше глобяван, но никой не си правеше труда да провери това.

— Здравей, Бил — поздрави той едно ченге от отдел „Убийства“.

— Как е животът във федералния съд? — попита лейтенантът. Смяташе секретаря за малко особен, но в много по-малка степен от повечето хора. Стигаше му да знае, че секретарят се грижи за полицаите.

— Чух нещо, което трябва да знаеш.

— О? — Лейтенантът вдигна поглед от бирата си. Той също беше баптист, но не много ревностен. Малко полицаи в Алабама бяха баптисти и това го караше да се чувства виновен.

— Пиратите си уреждат сделка, ако се признаят за виновни — каза секретарят.

— Какво? — Това не беше негов случай, но представляваше символ на всичко, което не вървеше както трябва. А пиратите се намираха в същия затвор, в който гостуваха неговите затворници.

Секретарят обясни малкото, което знаеше. Нещо се объркваше с това дело. Някаква техническа подробност. Съдията не беше дал достатъчно добро обяснение. Давидоф бил бесен, но не можел да направи нищо. Двамата се съгласиха, че всичко това е много лошо. Давидоф беше от добрите. Точно в този момент секретарят излъга. По принцип не лъжеше, но понякога справедливостта го изискваше. Беше научил това в системата на федералния съд. Прилагаше на практика онова, което каза свещеникът: „Неведоми са пътищата Божии.“

— Хората, които убиха сержант Брадън, са свързани с пиратите. Федералната полиция мисли, че пиратите може да са поръчали убийството му. И това на жена му.

— Сигурен ли си? — запита детективът.

— По-сигурен не мога да бъда. — Секретарят изпразни чашата си и я постави на масата.

— Добре — каза полицаят. — Благодаря. Нищо не сме чули от теб. Благодаря и за всичко, което твоите хора направиха за децата на Брадън.

Секретарят се смути. Нещата, които правеше за семействата на полицаите и пожарникарите, не бяха за благодарности. Чисто и просто ставаше дума за дълга. Възнаграждението му щеше да дойде от Него, който му е дал този дълг.

Секретарят напусна, а лейтенантът отиде до една будка на ъгъла, за да се присъедини към няколко свои колеги. Не след дълго се споразумяха, че пиратите няма — не може — да бъдат допуснати до съда, за да се признаят за виновни. Федерално дело или не, те са виновни за изнасилване и убийство, а, изглежда, и друго двойно убийство, в което полицията на Мобайл имаше пряк интерес. Слухът вече се беше разчул: животът на пласьорите се намираше в опасност. По този начин също можеше да се изпрати послание. Предимството на полицаите пред по-старшите правителствени служители е, че говорят език, който криминалните престъпници разбират напълно.

Един детектив попита кой ще изпрати посланието.

— Какво ще кажеш да използваме братята Патерсън? — предложи лейтенантът.

— Те ли? — отговори капитанът. Обмисли за момент въпроса, а след това продължи: — Добре.

Такова решение се вземаше много по-леко, отколкото тежките и високоотговорни решения, които вземаха правителствата. И се изпълняваше още по-лесно.

Двамата селяни пристигнаха в Меделин по залез. По това време Кортес беше напълно разочарован. Имаше осем трупа за изхвърляне — в Меделин това не е проблем. Но резултатът не си струваше труда. Както му бе ясно още преди шест часа. Та откъде изтичаше информацията? Три жени и петима мъже току-що бяха умрели, доказвайки, че не те са причината. Последните двама просто бяха простреляни в главите, защото изпаднаха в безполезно вцепенение, гледайки как останалите шестима умират при по-малко милостиви обстоятелства. В стаята цареше безпорядък, от който Кортес се чувстваше омърсен. Всичките тези усилия бяха напразни. Убиваха хора без никаква причина. Твърде гневен беше, за да изпитва срам.

Срещна се със селяните в друга стая на друг етаж, след като изми ръцете си и се преоблече. Те бяха уплашени, но не от Кортес, което го изненада. Изминаха няколко минути, преди да разбере защо. Разказваха историята си забързано и несвързано, а той ги остави да дрънкат, като запомняше подробностите. Някои от тях си противоречаха, но това не бе неочаквано, защото те бяха двама. После започна да задава въпроси.

— Автоматите не бяха АК-47 — уверено каза единият. — Познавам им звука. Не е като техния.

Другият вдигна рамене. Не можеше да различава едно оръжие от друго.

— Ти видя ли някого?

— He, senor. Чухме шума и виковете и побягнахме.

„Много разумно сте постъпили“ — помисли си Кортес.

— Викове, казвате. На какъв език?

— Ами на нашия език. Чухме, че ни преследват, но ние бягахме. Не можаха да ни хванат. Ние познаваме планините — обясни експертът по оръжията.

— Не сте видели и чули нищо друго?

— Викове, експлозии, светлини — огън от автоматите, това е всичко.

— А колко пъти сте били на мястото, където стана това?

— Много пъти, senor, там приготвяме пастата.

— Много пъти — потвърди и другият. — Ходим там повече от година.

— Няма да казвате на никого, че сте идвали тук. Няма да разказвате на никого, че знаете какво е станало — каза им Феликс.

— Но семействата на…

— Няма да казвате на никого — повтори Кортес с тих, сериозен глас. И двамата мъже разбраха опасността. — Ще бъдете възнаградени добре за стореното от вас, а семействата на останалите ще получат компенсации.

Кортес считаше себе си за справедлив човек. Тези двама планинци добре изпълниха ролите си и щяха да получат прилично възнаграждение. Все още не знаеше откъде изтича информацията, но ако можеше да хване някой от онези… кои? Бандитите от „М-19“? Не мислеше, че са те.

Тогава кои са?

Американци?

Чавес знаеше, че ако не друго, то смъртта на Роча поне е засилила решителността им. Капитан Рамирес прие нещата твърде тежко, което можеше да се очаква от един добър офицер. Новата им патрулна база се намираше само на две мили от една от многото плантации за кафе в района и на две мили в друга посока от още един участък за преработване. Мъжете изпълняваха нормалната си дневна програма. Половината спяха, половината стояха на пост.

Рамирес седеше сам. Чавес беше прав. Тежко понесе случилото се. С разума си капитанът знаеше, че трябва да приеме смъртта на един от мъжете си просто като обикновени оперативни разходи. Но емоциите се различават от разума. Вярно е също, макар Рамирес да не споделяше тази мисъл, че няма начин да се предскаже кои офицери са подходящи за бойни операции и кои не. Рамирес допусна типичната грешка за командирите на бойни групи. Привързал се беше твърде силно към хората си. Не можеше да мисли за тях като за пушечно месо. Провалът нямаше нищо общо с куража му. Капитанът имаше смелост в достатъчно количество. Рискът представляваше част от работата, която с готовност се съгласи да върши. Не успя да проумее, че като рискува живота на хората си — а той знаеше, че и това е част от работата му, — неизбежно някои от тях ще загинат. Някак си забрави за това. Като ротен командир беше водил мъжете в безброй полеви учения, обучаваше ги и им показваше как да вършат работата си, кореше ги, когато лазерното им оборудване „Майлс“ се задействаше, за да покаже симулирана жертва. Но Роча не беше симулирана жертва. Нито пък някой новобранец с изгладени ръкави. Той беше опитен професионалист. Рамирес си помисли, че е провалил хората си, макар да знаеше, че не е прав. Ако беше ги разпределил по-добре, ако беше внимавал повече, ако, ако, ако… Младият капитан се опита да се отърси от тази мисъл, но не успя. Но не можеше и да скръсти ръце. Следователно: следващия път трябва да бъде по-внимателен.

Касетите пристигнаха заедно малко след обяда. Полетът на снабдителния самолет от „Рейнджър“, без никой да знае, съвпадна с полета на самолет с наркотици от Богота. Ларсон бе го управлявал през част от маршрута, за да занесе касетата от лазерния целеуказател до летище „Елдорадо“, където я предаде на друг офицер от ЦРУ. И двете касети се намираха в пощенската чанта на куриер от ЦРУ, който пътуваше в предната част на салона на транспортния самолет „С-5А“, като се опитваше да поспи няколко часа на една койка на около метър зад пилотската кабина. Самолетът кацна право в базата „Андрюс“ и след приземяването стълбата се спусна надолу към подобното на пещера товарно отделение. Куриерът излезе през вратата и се качи на кола на ЦРУ, която бързо замина към Ленгли.

Ритър имаше в канцеларията си два телевизора, всеки със собствен видеокасетофон. Той гледаше касетите сам и ги нагласяваше, докато успя да ги синхронизира що-годе. Касетата от самолета не показваше много. Виждаше се лазерната точка и грубите очертания на къщата, но нищо повече до момента, в който блесна детонацията. Касетата на Кларк беше по-добра. Осветените прозорци на къщата блестяха на подсилената със светлинни ефекти картина. Виждаха се часовите, които се мотаеха натам-насам — онези с цигарите приличаха на светулки. При всяко дръпване лицата им се осветяваха ярко от огънчето. След това дойде бомбата. Ритър си помисли, че всичко много прилича на филм на Хичкок. Той знаеше какво става, но хората на екрана нямаха представа. Мотаеха се безцелно, без да им е известна ролята, която играят в драмата, написана в канцеларията на заместник-директора по оперативните въпроси на Централното разузнавателно управление. Но…

— Странно… — каза Ритър. Вдигна дистанционното управление, за да върне лентата. Няколко секунди преди бомбата да гръмне, на вратата се появи нова кола. — Ти кой ли си? — попита екрана той. След това пусна лентата бързо да премине през експлозията. Колата, която новодошлият беше карал — БМВ, — лежеше преобърната от ударната вълна, но след една секунда шофьорът излезе от нея и извади пистолет.

— Кортес… — Той спря кадъра. Изображението не му казваше много. Човекът беше на среден ръст. Докато всички останали около срутената къща тичаха наоколо без някаква цел, човекът постоя малко, след това отиде да се освежи във фонтана — Ритър се зачуди колко странно е, че той все още се владееше, — а след това отиде до мястото, където беше избухнала бомбата. Не може да е от слугите на босовете. Сега всичките се ровеха из отломъците. He, този човек вече се опитваше да определи какво е станало. И точно преди лентата да се свърши, изображението стана най-хубаво. Това трябва да е Феликс Кортес. Оглежда се, вече мисли, вече се опитва да проумее нещата. Истински професионалист.

— По дяволите, размина му се за малко — въздъхна Ритър. — Още една минутка, и ти щеше да си паркирал колата си върху останалите. Още една проклета минута!

Ритър извади двете касети и ги пъхна в сейфа си заедно с всичкия материал от операциите „Орлово око“, „Увеселителна лодка“ и „Реципрочност“. „Следващия път“ — мислено обеща на касетата той. След това се замисли. Кортес имал ли е пръст в убийството?

— Господи — каза Ритър в канцеларията си. Въобразил си беше, че… Дали първо е уредил убийството и след това е дошъл в Америка? Защо да прави такова нещо? Според признанието на онази секретарка той дори не я е карал да му дава много информация. Вместо това са прекарали един уикенд като влюбени. Този номер беше класически. Първо жертвата се прелъстява. Второ, определя се дали може да се измъкне информация от нея (обикновено него, ако се има предвид начинът, по който западните разузнавателни служби вербуваха агенти с помощта на секса, но нещата стояха обратно в страните от източния блок). Трето, заздравява се връзката — и се използва. Ако Ритър правилно разбираше наличните факти, Кортес все още не е стигнал до момента…

„Изобщо не е бил Кортес, нали?“ Вероятно съвсем в реда на нещата е изпратил информацията, с която е разполагал, без да знае за операцията на ФБР срещу паричните игри на Картела. Той не се е намирал там, когато е вземано решението да очистят директора. Иначе би се противопоставил. Защо да се биеш, след като току-що си създал добър източник на информация? Не. Това съвсем не беше професионална постъпка.

„Е, Феликс, какво мислиш за всичко това?“ — Ритър би дал много за възможността да зададе този въпрос, въпреки че отговорът беше съвсем ясен. Разузнавачите редовно биваха предавани от висшестоящите политици.

За първи път Ритър се запита какво ли прави там Кортес. Вероятно просто е емигрирал от Куба и е станал наемник. Картелът го е наел заради обучението и опита му, мислейки, че са закупили поредния наемник — много добър, но въпреки това слуга. Точно както купуваха местните полицаи — по дяволите, дори и американски полицаи — и политици. Но полицаят не е същото като професионалиста, обучен в Москва. Той ги съветваше и щеше да си помисли, че са го предали. Те действаха много глупаво, защото убийството на Емил Джейкъбс беше основано на чувства не на разумна преценка.

„Защо не се сетих по-рано!“ — изръмжа Ритър. Отговорът бе: защото това му даваше възможност да удари, както винаги бе искал. Някак си знаеше, че мисленето щеше да му попречи да действа.

Кортес не е терорист, нали? Той е разузнавач. Работил е с мачетеросите, защото е бил изпратен на тази работа. Преди това е имал опит само в шпионажа и само защото е работил с група ненормални пуерториканци, онези са сметнали, че… Може би това е една от причините да избяга.

Сега нещата му изглеждаха по-ясни. Картелът е наел Кортес заради опита и знанията му. Но по този начин са се сдобили с малко вълче. А вълчетата стават опасни домашни любимци.

За момента можеше да направи само едно. Ритър повика помощника си и го накара да намери най-хубавия кадър с Кортес, да го прокара през фотоувеличителния компютър и да го изпрати на ФБР. Струваше да се опитат да отделят фигурата от заобикалящия я фон, а за компютъра за обработка на изображения това просто беше дреболия.

Адмирал Кътър остана в канцеларията си в Белия дом, докато президентът се намираше в западните хълмисти райони на Мериленд. Щеше всеки ден да лети дотам за сутрешния доклад. Отиваше малко по-късно, защото президентът работеше според „ваканционния“ си режим, но иначе Кътър щеше да стои тук през повечето време. Имаше си задължения, едно от които беше да функционира като „старши административен служител“. Помисли си за това звание, съкратено като САС, както се цитираше при изявленията за пресата. Такава информация е жизнено важна част от политиката на президента, част от сложната игра между правителството и пресата, наречена изтичане на информация по официални канали. Кътър пращаше „сондажни балони“, както специалистите по маркетинг наричаха опипването на пазара. Когато президентът имаше нова идея, но не се чувстваше особено сигурен в нея, Кътър — или съответният секретар в кабинета (всичките те също бяха САС) — се разприказваше с някого и заедно съчиняваха нещо за публикуване във всички големи вестници. Това позволяваше на Конгреса и официалните лица да реагират на идеята, преди тя да получи официално imprimatur70 от президента. По този начин се създаваше възможност за избраните служители и другите играчи на сцената във Вашингтон да играят, без да пострада нечий престиж. Тази ориенталска концепция добре се вписваше в столичните коридор на властта.

Боб Холцман, старшият кореспондент за Белия дом на един от вашингтонските вестници, седна на стола срещу Кътър, за да чуе откровенията му. И двете страни напълно разбираха правилата. Кътър можеше да казва каквото пожелае, без да се опасява, че името, званието или местоположението на канцеларията му ще бъдат използвани. Холцман бе свободен да напише историята както му харесва, но в разумни граници, стига да не обяви източника си освен пред своя редактор. Никой от двамата не харесваше особено много другия. Неприязънта на Кътър към журналистите беше единственото общо, което имаше с колегите си офицери, въпреки че със сигурност го криеше. Смяташе, че всички, особено този, който седи пред него, са мързеливи тъпаци, които не могат да пишат и не мислят. Холцман чувстваше, че Кътър не е човекът за това място — журналистът не харесваше идеята военен да съветва президента по такива важни въпроси. Също така смяташе, че Кътър е повърхностен натегач, който търси изгода за себе си чрез заблуди и надуване и отгоре на всичко е арогантен кучи син, който гледа на репортерите като на полуполезна версия на опитомен лешояд. В резултат на подобни мисли двамата се разбираха доста добре.

— Ще наблюдавате ли конвенцията през следващата седмица? — попита Холцман.

— Опитвам се да не се ангажирам с политика — ОТГОВОРИ Кътър. — Кафе?

„Правилно!“ — помисли СИ репортерът.

— Не, благодаря. Какво, по дяволите, става долу в страната на кокаина?

— И аз знам колкото вас… е, това не е вярно. Наблюдавахме онези копелета от известно време. Предполагам, че Емил е убит от някоя фракция в Картела — това не ме изненадва, — но без да вземат истинско официално решение. Снощният атентат може да доказва, че в организацията се водят борби.

— Е, някой е доста ядосан — отбеляза Холцман, като си водеше записки в бележника под кода, с който бе обозначил Кътър. „Старши административен служител“ беше съкратено като ЗАДНИК. — Говори се, че Картелът е наел хора от „М-19“ да извършат убийството и че колумбийците наистина са обработили заловения човек.

— Може би.

— Откъде са разбрали, че директор Джейкъбс отива там?

— Не зная — отговори Кътър.

— Нима? Знаете, че секретарката му е опитала да се самоубие. Бюрото не казва изобщо нищо, но според мен това е забележително съвпадение.

— Кой отговаря за случая там? Ако щете, ми вярвайте, но не зная.

— Дан Мъри. Заместник-директор. Всъщност той не върши оперативната работа, но е човекът, който докладва на Шоу.

— Е, това не е мой терен. Аз се занимавам със задграничните аспекти на случая, а за вътрешнодържавните въпроси има друга канцелария — посочи Кътър, издигайки каменна стена, която Холцман не можеше да пробие.

— Значи Картелът е доста ядосан заради операцията „Тарпон“ и някои висши шефове в него са действали без одобрението на всички, за да елиминират Джейкъбс. Казвате, че други членове смятат действията им за прибързани и са решили да елиминират Хората, подготвили убийството?

— Така изглеждат нещата сега. Трябва да разберете, че разузнавателната ни информация по въпроса е доста малко.

— Разузнавателната ни информация винаги е доста слаба — изтъкна Холцман.

— За това можете да говорите с Боб Ритър. — Кътър сложи чашката си за кафе на масата.

— Да — усмихна се Холцман. Във Вашингтон имаше двама души, които със сигурност никога няма да кажат нищо — Боб Ритър и Артър Мур. — А какво ще кажете за Джак Райън?

— Той сега започва. Пък и прекара цялата седмица в Белгия, на конференцията по разузнаването на НАТО.

— В Белия дом се говори, че някой трябва да направи нещо с Картела… Че нападението над Джейкъбс е директно нападение над…

— Аз също гледам Си-Спан71, Боб. Лесно е да се дрънка.

— И какво каза тази сутрин губернаторът Фаулър?

— Оставям политиката за политиците.

— Знаете ли, че цената на кокаина се покачва?

— О? Аз не се интересувам от този пазар. Вдига ли се? — Кътър все още не беше чул нищо за това. „Вече…“

— Не много, но донякъде. Говори се, че пристигащите пратки са намалели.

— Радвам се да го чуя.

— Но не можете да коментирате въпроса? — попита Холцман. — Вие бяхте човекът, който твърдеше, че това е война и ние трябва да я третираме като такава.

Усмивката на Кътър замръзна за момент върху лицето му.

— Нещата, които имат отношение към войните, се решават от президента.

— А какво ще кажете за Конгреса?

— Е, и от тях, но откакто работя в правителството, по този въпрос има ясни указания от Конгреса.

— Как бихте се почувствали лично вие, ако сме замесени в този атентат?

— Не зная. Не сме замесени. — Интервюто не вървеше според плана. Какво ли знае Холцман?

— Това е хипотетично предположение — изтъкна репортерът.

— Добре. Сега спираме интервюто — напълно. Хипотетично ние бихме могли да избием всички копелета и не бих пролял нита сълза. А вие?

Холцман изсумтя:

— Неофициално аз съм напълно съгласен с вас. Израснал съм там и си спомням времето, когато беше безопасно да се движиш спокойно по улиците. Сега всяка сутрин гледам броя на убитите и се чудя дали се намирам във Вашингтон или в Бейрут. Значи не сме ние, нали?

— Не. Повече прилича на съкращения на щата в Картела. Това е предположение, но за момента е най-доброто, с което разполагам.

— Добре. Предполагам, че ще мога да направя един репортаж от всичко дотук.