Реална заплаха

22.РАЗКРИТИЯ

За разлика от генералите от военновъздушните сили и армията повечето адмирали от военноморските сили нямат лични самолети, които да ги возят насам-натам, и обикновено летят с пътнически. Разбира се, цяла свита помощници и шофьори чакаха до вратата и Роби не се притесняваше да набере няколко точки пред шефа си и да го посрещне на летище Сан Хосе, когато боингът се приближи до коридора за пътниците. Трябваше да изчака да слязат онези от първа класа, разбира се, защото дори контраадмиралите летят заедно с останалите пътници.

Вицеадмирал Джошуа Пейнтър беше настоящият помощник-завеждащ военноморските операции за въздушните бойни действия и познат на посветените хора като „целеуказателя“, ОП-05, или просто „нула пет“. Рангът му на адмирал с три звезди беше чудо. Пейнтър, преди всичко честен, открит човек, според когото истинският военноморски флот се намира в морето, а не до река Потомак, беше от най-редкия вид флотски офицери, за чието най-пагубно качество се смяташе това, че е автор на книга. Военноморските сили не окуражават своите офицери да отразяват мислите си на хартия, освен ако напишат някоя статия по термодинамика или за поведението на неутроните в ядрен реактор. Интелектуалец и независим, воин на служба във все по-антиинтелектуалска, конформистка и бюрократизирана институция, той смяташе себе си за изключението във военноморските сили, превръщащи се в корпоративна организация. Пейнтър беше свадлив, сприхав човек, родом от Върмонт, нисък и слаб, с бледи, почти безцветни очи и толкова остър език, с който и камък можеше да разсече. Освен това той беше и живият бог на летците. Имаше над четиристотин летателни мисии над Северен Виетнам в няколко различни модели на „Фантом F-4“ и два свалени самолета „Миг“ — страничният капак на самолета му с нарисувани върху него две червени звезди висеше в кабинета му в Пентагона наред с надписа „Сайдуиндър не прощава“. Иначе и максималист, и много взискателен началник, той винаги смяташе, че нищо не е достатъчно добро за неговите пилоти и особено наземните екипажи.

— Виждам, че са ти казали — отбеляза Джош Пейнтър, като протегна пръст, за да почука ярките нови пагони на Роби.

— Да, сър.

— Чух и че новите ти тактики са се провалили.

— Можеха да бъдат малко по-добри — призна полковник Джексън.

— Да, полезно е самолетоносачът да оцелее. Може би малко командирска служба ще затвърди тази мисъл в съзнанието ти. Аз тъкмо дадох одобрението си за това — обяви ОП-05. — Отиваш в шеста ескадрила. Тя ще замине на „Ейбрахам Линкълн“, когато „Инди“ дойде за преглед. Честито, Роби. Опитай се да не се оплескаш прекалено лошо през следващите осемнадесет месеца. Сега, какво се обърка във флотското учение? — попита той, докато вървяха към чакащата ги кола.

— „Руснаците“ шмекеруваха — отговори Роби. — Оказаха се хитри. — С тези думи накара шефа си да се засмее. Макар и свадлив, Пейнтър имаше живо чувство за хумор. Това скъси пътуването до генералската квартира във военноморската академия на калифорнийския бряг до Монтерей.

— Има ли новини за онези копелета с наркотиците? — попита Пейнтър, докато адютантът му внасяше куфарите.

— Здравата сме ги притиснали, нали? — отбеляза Джексън.

Адмиралът се закова на място.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Знам, че не трябва да го зная, сър, но искам да кажа, че бях там и видях какво става.

Пейнтър покани с ръка Джексън да влезе.

— Провери хладилника. Виж дали ще можеш да направиш едно мартини, докато аз си източа трюма. Направи за себе си каквото искаш.

Роби направи каквото трябваше. Който е подредил квартирата за тях, е знаел какво обича да пие Пейнтър. За себе си Джексън отвори бира „Милър“.

Пейнтър се появи без униформа и отпи от чашата си. След това освободи адютанта си и внимателно погледна Джексън.

— Искам да повториш това, което каза на влизане, полковник.

— Адмирале, известно ми е, че нямам разрешен достъп до тази информация, но не съм сляп. Видях на радара как онзи изтребител „А-6“ отива към брега и мисля, че това не е случайност. Който отговаря за сигурността на тази операция, е можел да свърши по-добра работа.

— Джексън, ще трябва да ме извиниш, но току-що прекарах пет часа и половина твърде близо до двигателя на един раздрънкан стар „Боинг 727“. Казваш ми, че онези две бомби, които са очистили наркобароните, са паднали от един от моите изтребители „А-6“?

— Да, сър. Не знаехте ли?

— Не, Роби. Не го знам. — Пейнтър изгълта остатъка от напитката си и постави чашата на масата. — Господи! Кой лунатик е устроил такъв начин за унищожаване?

— Но тази нова бомба, тя трябваше да… искам да кажа, заповедите и всичко останало… Мамицата му, за такива неща заповедите трябва да преминат през ОП-05.

— Каква нова бомба? — почти изкрещя Пейнтър, но успя да се овладее.

— Някаква пластмаса, фибростъкло или нещо такова. Някакъв нов корпус. Изглежда като обикновените деветстотинкилограмови бомби с ниско челно съпротивление с обичайните точки за закрепване на оборудване за умна бомба, но не е направена от стомана или друг мятал и е боядисана в синьо като учебните.

— О, сещам се. Имаше някаква работа по „невидими“ бомби. — Пейнтър говореше за новия щурмови самолет по технологията „Стелт“, върху който работеха във военноморските сили. — Но, по дяволите, провели сме само малко предварителни изпитания, може би дузина хвърляния. Цялата програма е експериментална. Те дори не използват нормалния напълнител за бомбата, а и аз вероятно ще прекратя програмата, защото според мен не си струва парите. Тези неща не са излизали от Чайна Лейк.

— Сър, имаше няколко в бомбения погреб на „Рейнджър“. Аз ги видях, адмирале, пипах ги. Видях една от тях, закачена на онзи „А-6“. Гледах го на радара, докато седях в кулата, за да наблюдавам флотското учение. Той отлетя към брега, а се върна от друга посока. Всичко може да е съвпадение, но не бих се обзаложил на това. Вечерта, когато се връщах насам, видях още една такава бомба, закачена на същия самолет. На следващия ден чух, че е изравнена със земята къщата на друг наркобарон. Ясно е, че половин тон октол е достатъчен за това, а изгарящият корпус няма да остави никакви доказателства.

— Половин тон октол — ето какво слагат в тези бомби — изсумтя Пейнтър. — Спокойно може да събори една къща. Знаеш ли кой е летял на тази мисия?

— Рой Йенсен, шкипер е на…

— Познавам го. Служехме заедно на… Роби, какво става, по дяволите? Искам да започнеш отначало и да ми разкажеш всичко, което си видял.

Джексън се подчини. Това му отне десет минути непрекъснато говорене.

— Откъде беше „техническият представител“? — попита Пейнтър.

— Не питах, сър.

— На каква сума ще се басираш, че вече не се намира на самолетоносача? Синко, прецакаха ни. По дяволите, тези заповеди трябваше да минат през канцеларията ми. Някой използва шибаните ми самолети и не ми казва.

Роби разбираше, че не става въпрос за бомбардирането, а за имуществото. А също и за сигурността. Ако военноморските сили бяха планирали тази задача, вероятно щяха да я свършат по-добре. Пейнтър и неговият началник по оперативните въпроси щяха така да я нагласят, че да няма неприятни веществени доказателства, които другите хора да забележат — както Роби от контролната кула. Пейнтър се боеше, че хората му сега може да бъдат оставени да носят отговорността за операция, наложена им отгоре чрез заобикаляне на нормалната командна верига.

— Да извикаме ли Йенсен тук? — почуди се Роби.

— Помислих за това. Много е очевидно. Може да причини твърде много неприятности на Йенсен. Но трябва да открия откъде, по дяволите, е получил заповедите си. „Рейнджър“ ще бъде в морето още десет дни, така ли?

— Така мисля, сър.

— Това трябва да е работа на ЦРУ — тихо отбеляза Джош Пейнтър. — Разрешено е от по-високо, но трябва да е тяхна работа.

— Не обещавам нищо, сър, но имам приятел, който е на много висок пост там. Аз съм кръстник на едно от децата му.

— Кой е той?

— Джак Райън.

— О, да. Познавам го. Той беше с мен на „Кенеди“ за ден-два, когато… ти трябва да си спомняш това пътуване, Роб. — Пейнтър се усмихна. — Точно преди да те улучат с ракетата. По това време той пътуваше на самолетоносача „Инвинсибъл“.

— Какво! Джак тогава е бил на борда? Но защо, по дяволите, не е дошъл да се видим?

— Ти така и не си разбрал за какво се отнасяше тази операция, нали? — Пейнтър поклати глава, замислен за случая „Червеният октомври“ — Може би той ще може да ти разкаже. Аз не мога.

Роби прие това, без да задава въпроси, и се върна към проблема, който сега разглеждаха.

— Тази операция има и сухоземна част, адмирале — каза той и продължи да обяснява още няколко минути.

— Чарли Фокс — обади се Пейнтър, след като Роби свърши. Това беше кратката и обезмърсена версия на израз, появил се в морската пехота като обозначение на объркана и саморазпадаща се военна операция: посрана работа79. — Робърт, натовари се на първия самолет за Вашингтон и кажи на приятеля си, че неговата операция отива по дяволите. Господи, няма ли да поумнеят онези клоуни от ЦРУ! Ако се разчуе, а според това, което ми казваш, то сигурно ще стане, ужасно ще ни навреди. Ще навреди на цялата страна. Нямаме нужда от такива неща, не през изборна година с такъв задник като Фаулър. Кажи му също, че следващия път, когато ЦРУ решат да си играят на войници, може да им е от полза, ако предварително попитат някой, който разбира от тези неща.

Картелът имаше много хора, свикнали да носят оръжие, и бяха необходими само няколко часа да ги съберат. Кортес беше определен за ръководител на операцията. Щеше да координира действията от село Ансерма в центъра на областта, където, изглежда, работеха групите „наемници“. Разбира се, той не каза на шефа си всичко, което знаеше, нито пък разкри напълно целта си. Картелът беше корпоративно предприятие. Почти триста души — от слугите на всички шефове — дойдоха с коли, камиони и автобуси. Всички бяха в добро състояние и свикнали с насилието. Присъствието им тук намаляваше охраната на останалите шефове. Това щеше да даде на Ескобедо значително предимство при опита му да открие кой от неговите колеги играе на „власт“, докато Кортес се разправя с „наемниците“. Той възнамеряваше съвсем сериозно да намери американските войници и, разбира се, да ги избие до един. Но нямаше повод да бърза особено много с това. Феликс подозираше, че си има работа с елитни войски, вероятно дори американски зелени барети, страховити противници, към които се отнасяше с необходимия респект. Трябваше да се очакват загуби в редиците на хората му. Феликс се чудеше колко души трябва да жертва, за да промени цялостното равновесие на силите в Картела в своя полза.

Разбира се, нямаше смисъл да обяснява каквото и да е на събралото се множество. Тези сурови, брутални мъже бяха свикнали да размахват оръжието си като самураите от японските филми, които обичаха да гледат. И точно като актьорите, играещи ролята на убийци, тези мъже бяха свикнали да виждат пред себе си хора, свиващи се от страх пред всемогъщите, непобедими воини на Картела, въоръжени с автомати АК-47 и движещи се наперено по улиците на селото. „Комична сган“ — помисли си Кортес.

Всичко беше наистина доста комично. На Кортес не му пукаше. Щяха да проведат едно забавно, приятно учение. Както преди половин хилядолетие, когато варварите са връзвали мечка в яма и са пускали кучета срещу нея. Мечката е умирала и въпреки че за кучетата това е било много тежко изпитание, човек винаги може да си намери нови. Новите кучета ще бъдат обучени другояче, да бъдат верни на нов стопанин… След миг Кортес осъзна, че това ще бъде чудесно. Щеше да играе игра с хора вместо с мечки и кучета, игра, която не е играна от времето на Цезар. Разбра защо някои от наркобароните се намираха на местата си. Такава сила, прилична на Божията, е пагубна за душата. Трябва да го запомни. Но най-напред трябваше да свърши някои работи.

Командната верига беше определена. Имаше пет групи от по петдесетина мъже. Разпредели ги по зони за операции. За комуникация щяха да използват радиотелефони с координатор Кортес, скрит в безопасност в една къща извън селото. Единственото усложнение беше възможната намеса от страна на колумбийската армия. Ескобедо имаше грижата за това. „М-19“ и ФАРК щяха да създават неприятности другаде. Това трябваше да ангажира вниманието на армията.

„Войниците“, както веднага започнаха да си викат, тръгнаха в камиони към хълмовете.

— Buena suerte — каза на предводителите Кортес. Разбира се, той не им желаеше нищо такова. Късметът повече не представляваше фактор в операцията, достойна за бившия полковник от DGI. При една добре планирана операция късметът няма думата.

Денят в планината беше тих. Чавес дочу звън на черковни камбани из долината, който призоваваше вярващите на неделна литургия. Чавес се зачуди дали не е неделя. Независимо от деня шумът от автомобили беше по-слаб от нормалния. Като се изключи загубата на Роча, нещата изглеждаха добре. Дори не бяха изразходвали много от мунициите си, въпреки че през следващите дни трябваше да получат нова доставка от хеликоптера, който обслужваше операцията. Мунициите никога не стигат. Чавес знаеше тази истина. Щастието е в пълния патрондаш. И в пълната манерка. И в горещата храна.

Топографията на долината им позволяваше да чуват особено добре. Звукът се издигаше по слоновете с минимум затихване и въздухът, макар и рядък, му придаваше особена звънтяща яснота. Чавес дочу камионите отдалеч и насочи бинокъла си към един завой на пътя, отдалечен на няколко мили, за да види какво има. Хич не го беше грижа за източника на шума. Камионите са мишени, а не нещо, за което човек трябва да се тревожи. Настрои фокуса, за да получи възможно най-ясно изображение, а сержантът имаше добро зрение. След минута-две видя три от камионите, с плоски каросерии и подвижни странични ритли, каквито използваха фермерите. Но в тези имаше мъже, които, изглежда, носеха пушки. Камионите спряха и хората изскочиха от тях. Чавес бутна спящия си другар.

— Oso, веднага докарай тук капитана!

Рамирес се появи след по-малко от минута със своя бинокъл.

— Сър, вие сте изправен — изръмжа Чавес, — залегнете, мамицата му!

— Извинявай, Динг.

— Виждате ли ги?

— Да.

Хората само се въртяха на едно място, но ясно се виждаха пушките, висящи на раменете им. Двамата с биноклите видяха как те се разделиха на четири групи и започнаха да се отдалечават от пътя. След миг се загубиха между дърветата.

— Ще им са необходими около три часа, за да стигнат дотук, сър — прецени Динг.

— По това време ние ще сме на шест мили северно. Пригответе се за тръгване. — Рамирес включи спътниковия си радиотелефон.

— „Променлива“, тук „Нож“, край.

Отговориха му още при първото повикване.

— „Нож“, тук „Променлива“. Чуваме ясно и чисто, край.

„Нож“ докладва за въоръжени мъже, които навлизат в гората на пет мили изток-югоизток от неговите позиции.

— Предполагам, че са подсилен взвод, движат се към нас.

— Войници ли са, край?

— Не, повтарям, не. Вижда се, че носят оръжие, но не са униформени, повтарям, не са униформени. Приготвяме се за тръгване.

— Разбрано, „Нож“. Тръгвайте незабавно и се обадете при първа възможност. Ще се опитаме да разберем какво става.

— Разбрано. „Нож“ прекратява връзката.

— Какво става? — попита един от офицерите.

— Не зная. Ще ми се Кларк да беше тук — отговори другият. — Нека се обадим в Ленгли.

Джексън успя да се качи на един късен самолет на компанията „Юниън“ от Сан Франциско директно за международното летище „Дълес“. Адмирал Пейнтър беше се обадил предварително и една кола на военноморските сили го закара до националното летище във Вашингтон, където се намираше неговата кола — „Шевролет корвет“ — и която чудно как беше открадната. По време на полета Роби беше разигравал всичко в съзнанието си. Ако човек се замисли абстрактно, операциите на ЦРУ щяха да му се сторят забавни: шпиони, които се крият и се занимават с шпионските си игрички. Па него му беше все едно какво правят те, но, по дяволите, използваха военноморските сили, а това не се правеше, без хората да знаят. Първо се отби до дома си, за да се преоблече. След това се обади по телефона.

Райън си беше у дома и се наслаждаваше на този факт. Успя да се прибере в петък вечерта малко преди жена му да се върне от болницата, „Хопкинс“, и спа до късно в събота, за да се отърси от трайното въздействие на шока от пътуването. Останалата част от деня посвети на игри с децата и ги заведе на съботна вечерна литургия, за да може още една нощ да си отспи, както и да се запознае отново с жена си. В момента седеше на своята сенокосачка „Джон Диър“. Може и да бе един от големите хора в ЦРУ, но все още сам косеше тревата си. Други сееха и торяха, но за Джак косенето на тревата представляваше терапия, която го изпълваше с пасторално спокойствие. Ритуалът траеше три часа и се провеждаше веднъж на всеки две седмици и по-честичко през пролетта, но сега темпът на растежа беше спаднал доста. Той обичаше мириса на окосената трева. Обичаше и миризмата на грес от трактора и вибрациите на двигателя. Разбира се, не можеше напълно да избяга от реалността. На колана си имаше закачен малък телефон, чието електронно пиукане сега долови над шума на трактора. Джак изключи двигателя и натисна бутона на телефона.

— Ало.

— Джак? Роб е на телефона.

— Как си, Роби?

— Току-що ме произведоха.

— Честито, полковник Джексън! Не си ли малко млад?

— На това му казват утвърдителна акция, та авиаторите да настигнат тъпите бюрократи. Виж какво, аз и Сиси идваме към Анаполис. Може ли да се отбием до вас?

— По дяволите, да. Какво ще кажеш за обед?

— Сигурен ли си, че няма да те притесняваме? — попита Джексън.

— Роби, престани — отговори Райън. — Откога си ми толкова скромен?

— Откакто ти стана важна личност.

— Майната ти!

— Става ли да дойда след около час?

— Да. По това време ще съм свършил с тревата. До скоро виждане, приятел. — Райън прекрати разговора и се обади до дома си, в който имаше три линии. Набра линията за далечни разговори. За работата си имаше нужда от линия във Вашингтон. Кати се нуждаеше служебно от връзка с Балтимор, а имаха и трета, местна линия, за други неща.

— Ало? — отговори Кати.

— Роб и Сис идват у дома за обед — каза на жена си Джак. — Какво ще кажеш за хот-дог на грила?

— Косата ми е в ужасно състояние! — обяви Каролайн Райън.

— Добре, и нея ще я сложа на грила. Можеш ли да ми приготвиш брикетите? Би трябвало да свърша след двадесетина минути.

Всъщност отидоха малко повече от тридесет минути. Райън вкара косачката в гаража до своя „Ягуар“ и влезе в къщата, за да се измие. Трябваше и да се обръсне. Тъкмо приключи, когато Роби спря пред къщата.

— Как, по дяволите, дойде толкова бързо? — запита Джак. Той все още носеше омазаните си рязани джинси.

— Предпочитате ли да бях закъснял, доктор Райън? — попита Роби, когато излязоха с жена си от колата.

Кати се появи на вратата. Размениха си целувки и ръкостискания, докато си разказваха какво са правили след последния път, когато са били заедно. Кати и Сиси влязоха в хола, а Джак и Роби взеха хот-договете и излязоха на терасата. Жарта все още не беше готова.

— Е, как ти харесва да си полковник?

— Ще бъде още по-добре, като започнат да ми плащат толкова, колкото всъщност струвам. — Произвеждането значеше, че Роби може да носи четирите нашивки на полковник, но все още получаваше заплатата на подполковник. — Назначават ме и на командирска работа Адмирал Пейнтър ми каза това снощи.

— Страхотен си! — Джак потупа Роби по рамото. — Това е следващата голяма стъпка, нали?

— Стига да не си настъпя пишката. Военноморските сили дали, военноморските сили взели. Ще липсвам година и половина което означава, че трябва да се откажа от част от прекрасното си турне из Пентагона, приятел. — Роби замлъкна за момент, а след това стана сериозен. — Не за това съм дошъл.

— О?

— Джак, какво правите вие в Колумбия?

— Роб, не зная.

— Виж, Джак, сериозно ще говорим, нали? Секретността по тази операция не струва нищо. Знам, че имате правила, според които човек знае толкова колкото трябва, но моят адмирал е малко ядосан, че използвате неговия инвентар, без да му кажете.

— Кой е той?

— Джош Пейнтър — отговори Джексън. — Срещали сте се на „Кенеди“, не си ли спомняш?

— Кой ти каза!

— Един надежден източник. Аз мислих за това. По онова време се говореше, че Иван е загубил една подводница и че ние им помагаме да я намерят. Но нещата загрубяха за известно време, което обяснява защо моят втори пилот трябваше да претърпи мозъчна хирургия и моят „Томкет“ се нуждаеше от три седмици, преди да може отново да лети. Предполагам, че тогава нещата бяха по-различни, отколкото изглеждаше на пръв поглед, пък и вестниците не писаха. Жалко, че не мога да чуя каква е историята. Както и да е, за малко ще оставим тази работа. Ето защо съм тук: Онези две къщи на наркобароните, дето бяха взривени — бомбите дойдоха от един щурмови бомбардировач със среден обсег „А-6Е Интрудър“, собственост на военноморските сили на Съединените щати. Аз не съм единственият, който разбра. Не знам кой е приготвил операцията, но секретността не струва пукната пара, Джак. Имаш и тълпа леки пехотинци, които тичат из джунглата. И това се знае. Може би не можеш да ми разкажеш какво става. Добре, информацията е поверителна и прочие, не можеш да ми речеш нищо, но аз ти казвам, Джак, това се разчува и някои хора в Пентагона ще се разгневят много, когато новината излезе в новините. Празноглавецът, разпоредил тази операция, много е закъсал и отвисоко се чува, че ние, момчетата в синьозелените костюми, няма, повтарям, няма този път да оперем пешкира.

— Успокой се, Роб. — Райън отвори една кутия бира за Роби и една за себе си.

— Джак, ние сме приятели и това няма да промени отношенията ни. Зная, че никога не би направил нещо толкова тъпо, но…

— Не зная за какво говориш. Мамицата му, не зная, разбираш ли? Миналата седмица бях в Белгия и им казах, че не зная. В петък сутринта ходих в Чикаго при оня, Фаулър, и казах на него и адютантката му, че не зная. Казвам и на теб: не зная.

Джексън замълча за момент.

— Ако това го казваше друг, щях да го нарека лъжец. Защото знам каква е новата ти работа, Джак. Твърдиш, че говориш сериозно? Честен ли си, Джак?

— Давам ти думата си, полковник, не зная нищо.

Роби пресуши бирата си и сплеска кутията.

— Все същата история! — каза той. — Изпратили сме хора там да убиват и може би и тях ги избиват, а никой не знае нищо. Господи, не обичам да съм шибана пионка. Нямам нищо против да рискувам, но е добре да се знае за какво.

— Ще направя всичко по силите си, за да разбера.

— Добра идея. Наистина не са ти казали какво става, а?

— Нищичко, но, по дяволите, аз ще разбера. Може би е добре да дадеш един съвет на шефа си — добави Джак.

— Какъв?

— Да си мълчи, докато не ти се обадя.

Съмненията на братя Патерсън за това, което трябваше да правят, отпаднаха в събота следобед. Сестрите Грейсън дойдоха в деня за посещения и седнаха срещу мъжете си — никоя двойка нямаше проблеми да разбере кой кой е — и обявиха непресъхващата си любов към мъжете, които ги бяха освободили от сводника им. Вече не ставаше въпрос просто за излизане от затвора. Окончателното решение взеха на връщане към килията си.

Хенри и Харви заемаха една килия, предимно от съображения за сигурност. Ако ги разделяха, те можеха да разменят килиите си така просто, както и ризите си — служителите в затвора знаеха, че братята Патерсън са умни гадове — и по някакъв начин да объркат всичко. Допълнително предимство бе, че братята не се биеха помежду си, което беше необичайно за останалите обитатели на затвора. Фактът, че те не вдигаха врява и не създаваха проблеми, им позволяваше да живеят в мир.

По принцип затворите са сгради, проектирани да издържат на неправилна експлоатация. Подовете са от гол армиран бетон, защото килимите или балатумите биха били разкъсани, за да се запали с тях огън, или заради друга щуротия. Твърдият, гладък бетонен под представляваше добра повърхност за острене. Всеки от братята имаше по едно парче здрава тел от леглото. Все още никой не е измислил затворническо легло, което не изисква метални части, а от метал се получават хубави оръжия. В затвора такива оръжия се наричат шило — грозна дума, която напълно подхожда на предназначението им. Според закона затворите не могат да бъдат просто клетки, в които затворниците да се затварят като животни в зоопарк. Затова и този затвор имаше цех за ръчен труд. Съдиите от десетки години твърдят, че незаетото съзнание е работилницата на дявола. Фактът, че дяволът вече се намира в съзнанието на престъпника, означава просто, че цеховете за ръчен труд осигуряват инструменти и материали за направата на по-ефективни шила. В случая всеки от братята имаше малко набраздено парче дърво за дръжка, обвито с електроизолационна лента. Хенри и Харви се редуваха, като единият търкаше шилото си по пода, за да изостри върха като игла, докато другият стоеше на пост, за да наблюдава за приближаващи се „униформи“. Работеха с висококачествена тел и наострянето им отне няколко часа, но хората в затвора имат доста свободно време. Когато свършиха, поставиха парчетата тел в канала на дръжките — като по чудо каналът, прорязан на фрезата в цеха, бе голям точно колкото трябва. Изолационната лента закрепи метала на място и сега всеки от братята имаше петнадесетсантиметрово острие, с което можеше да се нанесе дълбока пробивна рана в човешко тяло.

Скриха оръжията си — затворниците го правят много ефективно — и обсъдиха тактическите проблеми. Всеки випускник на школа за терористи или партизани би останал впечатлен. Въпреки че използваха груб език и в дискусията им липсваше техническият жаргон, предпочитан от обучени професионалисти в областта на бойните действия в населени места, братята Патерсън много ясно разбираха идеята на мисията. Наясно бяха с принципа на тайното приближаване, важността на маневрите за отклоняване на вниманието и знаеха как да очистят мястото след успешното изпълнение на мисията. За да постигнат всичко това, те очакваха мълчаливата подкрепа на останалите пандизчии, а затворите, макар и места с лоша слава и много жестокост, си остават общности на мъже. Затова пиратите определено не се ползваха с популярност, докато братята Патерсън стояха много високо в йерархичната стълбица като сурови, „честни“ престъпници. Освен това всички знаеха, че те не са хора, на чийто път можеш да застанеш, което окуражаваше сътрудничеството и обезкуражаваше доносниците.

Затворите са и места с хигиенични правила. Тъй като криминалните престъпници често пъти са хора, които не желаят да се къпят, както и да мият и почистват зъбите си, и тъй като такова поведение води до епидемии, ходенето на баня е ненарушимо правило. Братята Патерсън разчитаха на това.

— Какво искате да кажете? — попита човекът с испански акцент мистър Стюарт.

— Искам да кажа, че ще излязат след осем години. Като се има предвид фактът, че са убили четиричленно семейство и са били заловени на местопрестъплението с голямо количество кокаин, това е адски добра сделка — отговори адвокатът. Не обичаше да се занимава със служебни въпроси в неделя и особено много не харесваше да обсъжда подобни неща с този човек в собствената си къща, когато семейството му се намираше в задния двор, но беше избрал да работи с наркотрафиканти. При всеки случай си казваше най-малко по десет пъти, че е бил глупак да се наеме първия път. Тогава го измъкна, защото служителите от Агенцията за борба с наркотиците объркаха нещо с разрешението за обиска, което омаловажи всички веществени доказателства, и делото отпадна поради класическата „правна техническа подробност“. Този успех, от който изкара петдесет хиляди долара за четири дни, му създаде „име“ сред наркотрафикантите, които имаха толкова пари, че да могат да си палят печките с тях — или да наемат добри адвокати. Не беше лесно да им откаже човек. Те наистина го плашеха. Убивали бяха адвокати, които са ги разочаровали. А плащаха толкова добре, че той имаше време да използва таланта си И за защита на бедни клиенти, които не можеха да си плащат. Поне това беше един от аргументите, които използваше в безсънните нощи, за да оправдава работата си с тези животни.

— Виж какво, онези искаха да ги настанят на електрическия стол или, най-малкото, да им дадат доживотна присъда. Аз намалих присъдата на двадесет години, като ще излязат след осем. 3 бога, та това е адски добра сделка.

— Мисля, че можеш да направиш още — отговори човекът с безизразно лице и глас, толкова лишен от чувства, че приличаше запис от някаква машина. И това го правеше доста страшен за адвоката, който никога не бе притежавал или стрелял с пистолет.

Ето я и другата страна на уравнението. Те не бяха го наели просто така. Някъде имаше друг адвокат, който ги съветваше, без да се ангажира пряко. Това е обикновена мярка за сигурност. И, разбира се, съвсем нормално от професионална гледна точка е човек да чуе мнението и на друг. Това означаваше, че по специалните дела наркотрафикантите могат да проверяват дали техният адвокат не прави някаква уговорка с държавата, което не е непозната практика в родината им. И какъвто беше случаят сега, биха казали някои хора. Стюарт можеше да изиграе картите си с информацията, която имаше от хората от бреговата охрана, като заложи на вероятността за прекратяване на цялото дело. Прецени, че шансът за това е петдесет процента. Стюарт беше добър, дори отличен в съдебната зала, Давидоф също, а няма адвокат на света, който би могъл да предскаже реакцията на съдебните заседатели — хора от Алабама, привърженици на закона и реда — в случай като този. Човекът в сянка, който даваше информация на тоя тип, не беше толкова добър в съдебната зала, колкото Стюарт. Адвокатът си помисли, че другият вероятно е някой теоретик, сигурно университетски професор, допълващ доходите си с неофициална консултантска дейност. Който и да е той — или тя? — Стюарт инстинктивно го мразеше.

— Ако направя това, което искате от мен, рискуваме да проиграем цялото дело. Те наистина могат да седнат на стола. — Това щеше да означава и разбиването на кариерите на хора от бреговата охрана, допуснали грешка, но несъизмерима с онова, което клиентите му със сигурност бяха сторили. Като адвокат той имаше етичното задължение да осигури на клиентите си възможно най-добрата защита пред закона, спазвайки стандартите за професионално поведение, но преди всичко съблюдавайки обхвата на познанията и опита си. И според инстинкта си, толкова реален и важен, че не можеше да се измери. Точно как адвокатът балансира дълга си на тази везна с три блюда, беше предмет на безкрайни уроци в школата по право, но отговорите, до които достигаха в подобните на театър зали за лекции, винаги бяха по-ясни, отколкото получените в реалния свят на правото, далеч от зелените дворове на университета.

— Те могат и да бъдат освободени.

„Той мисли за повторно обжалване“ — досети се Стюарт. Наистина съветите му идваха от теоретик.

— Моят професионален съвет към клиентите ми е да приемат сделката, която съм обсъдил.

— Вашите клиенти ще откажат сделката. Утре сутринта вашите клиенти ще ви кажат да… как се казва? Да заложите всичко? — Мъжът се усмихна и заприлича на някаква опасна машина. — Това са нашите инструкции. Довиждане, мистър Стюарт. Мога да намеря вратата. — Машината си отиде.

Стюарт гледа към лавиците с книги няколко минути, преди да се обади по телефона. По-добре да свърши всичко сега. Няма смисъл да кара Давидоф да чака. Все още нямаше никакво публично съобщение, макар слуховете да се носеха. Зачуди се как ли ще приеме това прокурорът. Лесно можеше да се предвиди какво ще каже. „Мислех, че сме се споразумели!“ — ще бъде последвано от категоричното: „Добре, ще видим какво ще кажат съдебните заседатели!“ Давидоф ще мобилизира значителния си талант и във федералния окръжен съд ще се проведе епичен дуел. Но не това е целта на съдилищата — Това щеше да представлява очарователно и вълнуващо техническо упражнение по правна теория, но като повечето подобни упражнения щеше да има малко общо със справедливостта или неправдата, още по-малко общо с това, което реално се е случило на добрата яхта „Емпайър билдър“. И абсолютно нищо общо с правосъдието.

Мъри седеше в канцеларията си. Преместването в градската им къща се оказа просто формалност. Спеше там — повечето пъти, — но идваше в нея далеч по-рядко, отколкото в официалния си апартамент в лондонския квартал „Кенсингтън“, когато работеше като аташе в посолството на площад „Гровнър“. Не беше честно. Ако се съди по цената, която заплати, за да се върне във Вашингтон — града, който осигуряваше дом за правителството на САЩ и отказваше нормални жилища на служителите му, — би трябвало да го използва по-добре.

Разбира се, секретарката му не беше на работа в неделя и това означаваше, че Мъри трябва сам да вдига телефона. Обаждаха се по частната му секретна линия.

— Да, Мъри е на телефона.

— Марк Брайт се обажда. Станаха някои неща по делото на пиратите, за които трябва да знаеш. Адвокатът на обвиняемите преди малко се е обадил на прокурора. Отказва се от сделката, за която се бяха разбрали. Ще се бие; ще постави хората от бреговата охрана на свидетелската скамейка и ще се опита да провали целия случай въз основа на оная история, която са разиграли. Давидоф е разтревожен.

— Ти какво мислиш? — попита Мъри.

— Е, той ще започне цялото дело отново. Ако е необходимо, съсече хората от бреговата охрана — това е цената на правосъдието. Това са негови думи, не мои — изтъкна Брайт. Както много от агентите на ФБР, той също беше член на адвокатското съсловие. — Ако се позова на собствения си опит, а не на неговия, бих казал, че нещата наистина са зле, Дан. Давидоф го бива, искам да кажа, че е наистина добър пред съдебните заседатели — но и адвокатът, Стюарт, е същият. Местният клон на Агенцията за борба с наркотиците го мрази до смърт, но кучият син е много ефективен. Законът е доста объркан. Какво ли ще каже съдията? Всичко зависи от него. Присъдата на съдебните заседатели ще зависи от това какво ще каже и ще направи съдията. Нещата приличат на залог за следващото първенство по футбол сега, преди започването на сезона, а дори не се знае какво ще стане в Апелативния съд, след като делото приключи в Окръжния. Каквото и да става, онези от бреговата охрана ще бъдат прецакани. Лошо. Давидоф ще им пръсне задниците, дето го вкараха в тази каша.

— Предупреди ги — каза Мъри. Помисли си, че това е импулсивно изказване, но не беше така. Мъри вярваше в закона, но повече вярваше в правосъдието.

— Бихте ли повторили, сър?

— Те ни дадоха „Тарпон“.

— Мистър Мъри! — Вече не беше „Дан“. — Аз вероятно ще трябва да ги арестувам. Давидоф може да ги изправи пред съда и…

— Предупреди ги. Това е заповед, мистър Брайт. Предполагам, че местните полицаи имат добър адвокат. Препоръчайте този адвокат на капитан Вегенер и хората му.

Брайт се поколеба, преди да отговори:

— Сър, това, което току-що ми казахте, може да бъде счетено за…

— Марк, отдавна работя във ФБР. Може би прекалено дълго — каза Мъри уморено. — Но няма да стоя безучастно и да гледам как тези мъже попадат в капана за това, че ни помогнаха с постъпката си. Те ще трябва да поемат риска си пред закона, но, за бога, ще имат същите предимства, които имат и двамата бандити! Дължим им го. Запиши това като моя заповед и я изпълни.

— Слушам, сър. — Мъри можеше да предположи каква е останалата неизказана част от отговора на Брайт — „По дяволите!“

— Има ли по това дело нещо друго, за което се нуждаеш от помощта ни?

— Не, сър. Веществените доказателства са в съда. От тази страна делото е непробиваемо. Проверката на дезоксирибонуклеиновата киселина съответства на пробите от семенната течност с тази на подсъдимите, кръвта съвпада с тази на две от жертвите. Съпругата е била кръводарител и намерихме четвърт литър от кръвта й в един хладилник на Червения кръст. Другата кръв е на дъщерята. Давидоф може да приключи делото само въз основа на тези два довода.

Новата технология за сравняване на дезоксирибонуклеиновата киселина бързо се превръщаше в едно от най-смъртоносните оръжия на ФБР за пред съда. Двама мъже от Калифорния, които смятаха, че са извършили идеалното изнасилване с убийство, сега разсъждаваха над необходимостта да посетят газовата камера благодарение на работата на двама биохимици от ФБР и на сравнително евтината лабораторна проба.

— Ако имаш нужда от нещо, веднага ми се обади. Това дело е пряко свързано с убийството на Емил и разполагам с всичко необходимо.

— Разбрано, сър. Съжалявам, че трябваше да ви притеснявам в неделя.

— Има защо. — Позволи си тази малка шега, за да се посмее, след като затвори телефона. Мъри се завъртя на стола си, за да погледне през прозореца към авеню „Пенсилвания“. Неделният следобед беше приятен и хората се движеха надолу-нагоре по президентския булевард като пилигрими, спираха се по пътя си, за да си купуват сладолед и тениски с къси ръкави от търговците. По-надолу по улицата, зад Капитолийския хълм, в районите, които туристите внимателно избягваха, имаше други места, където ходеха други хора и също като пилигрими се спираха, за да си купуват разни неща.

— Шибани наркотици — тихо отбеляза той. — Още колко ли щети ще нанесат?

Заместник-директорът по оперативните въпроси също се намираше в канцеларията си. За два часа от „Променлива“ бяха постъпили три сигнала. Е, не беше съвсем неочаквано противникът да реагира. Реагираха по-бързо и — изглежда — по-организирано, отколкото той очакваше, но не беше пропуснал предварително да обмисли такава ситуация. Цялата идея на използването на войниците в края на краищата се основаваше на уменията им на бойното поле… както и на анонимността им. Ако беше избрал зелени барети от центъра „Дж.Ф.Кенеди“ за обучение по военни действия със специални методи във Форт Браг, Северна Каролина, или рейнджъри от Форт Саут, Джорджия, или пък бойци от новата група за специални операции в Макдил, щеше да има твърде много хора от една и съща мажа общност. Такова нещо би се забелязало. Но леките пехотинци имаха четири почти пълни и пръснати нашироко дивизии, повече от петдесет хиляди мъже от Ню Йорк до Хавайските острови със същите умения като на командосите от групите за специално предназначение, а пращането на четиридесет души измежду четиридесет хиляди е почти незабележимо. Някои ще бъдат загубени. Знаеше го, когато започна десантът, със сигурност това бе известно и на войниците. Те са материално имущество, а понякога то се изразходва. Такова определение е сурово, но е реалистично. Ако пехотинците искаха безопасен живот, нямаше да изберат тази професия, нямаше всеки от тях да се е презаписал в армията поне по веднъж и доброволно да се заеме с работа, за която е обяснено, че представлява потенциална опасност. Те не бяха правителствени чиновници, захвърлени в джунглата с нареждането да се оправят сами. Бяха професионални войници, които знаеха резултата.

Или поне така смяташе Ритър. „Но — помисли си той, — ако ти не знаеш резултата, как могат да го знаят те?“

Най-смахнатото от всичко беше, че операцията се изпълнява точно според плана — поне на бойното поле. Отличната идея на Кларк да предизвика война в Картела с помощта на няколко несвързани помежду си жестоки деяния, изглежда, даваше резултат. Иначе как може да се обясни опитът да се направи засада на Ескобедо? Ритър установи, че дори се радва, дето Кортес и шефът му са избягали. Сега щеше да има отмъщения, объркване и хаос, от които ЦРУ може да се разграничи и да прикрие следите си.

Ритър беше сигурен, че вместо отговор на журналистическите въпроси, които щяха да ги засилят следващия ден, ЦРУ биха се удивили: „Кой, ние ли?“ Всъщност той се изненадваше от факта, че все още не са започнали. Но сега парчетата от картината се разделяха, вместо да се събират. Бойната група на „Рейнджър“ щеше да отплава обратно на север, като продължи флотското си учение по време на бавното завръщане обратно към Сан Диего. Представителят на ЦРУ вече се намираше извън кораба, на път за дома с втората и последна видеокасета. Оставащите „учебни“ бомби ще бъдат пуснати в морето срещу бракувани спасителни салове като на нормално учение по бомбардиране. Никой няма да забележи, че не са били официално изписани от военноморската база за изпитване на оръжие в Калифорния. Ами ако се установи? Ще станат няколко обърквания с документацията — това се случваше постоянно. Не, единствената проблематична част са войниците на бойното поле. Можеше да се разпореди незабавно да ги изведат оттам. Но по-добре е да ги остави на място още няколко дни. Може да има още работа за тях и докато внимават, няма страшно. Противникът не е чак толкова добър.

— Е? — обърна се полковник Джоунс към Зимър.

— Трябва да сменим двигателите. Този е повреден. Горивните камери са наред, но компресорът е скапан. Може би момчетата у дома могат да го оправят. Но с това, с което разполагаме тук, сър, няма начин да го поправим.

— Колко време ще трябва?

— Шест часа, ако започнем сега.

Разбира се, носеха си два резервни двигателя. Хангарът, в който се намираше хеликоптерът „Пейв Лоу III“, не беше достатъчно голям за него и за самолета „МС-130“, който осигуряваше зареждането във въздуха и резервни части. Затова Зимър махна с ръка на един сержант да натисне бутона за отваряне на вратата. Нуждаеха се от специална количка и лебедка, за да боравят с турбовитловите двигатели „Т-64“.

Вратите на хангара се изтърколиха на металните си релси в момента, когато един раздрънкан камион пристигна на линията за излитане. Към камиона веднага се втурнаха хора. Денят в зоната на Канала беше горещ — тук сняг можеше да се види само по телевизията — и дойде време за студени напитки. Всички познаваха шофьора на камиона. Човекът беше от Панама, правеше това от бог знае колко време и изкарваше добри пари.

Освен това той беше сериозно запален по самолетите. Годините, прекарани в наблюдение, и небрежните разговори със срочнослужещите, които ги обслужваха, му позволяваха да знае всичко за инвентара на Военновъздушните сили на САЩ и можеше да бъде полезен разузнавач, ако някой си направеше труда да го наеме. Във всеки случай той никога не би направил нещо, за да им навреди. Често пъти се държеше арогантно, но камионът му неведнъж се повреждаше и някой облечен в зелени дрехи механик му го поправяше на място без пари, а около Коледа — всички знаеха, че той има деца — имаше подаръци за него и синовете му. Дори беше успял да им уреди няколко возения на хеликоптер, като им показа как изглежда къщата им от небето. Не всеки баща можеше да направи това за децата си! Знаеше, че norteamericanos не са идеални, но бяха справедливи, а ако човек е искрен с тях, щедри, защото искреността не е между качествата, които очакваха от „местните“. Това твърдение беше още по-вярно сега, когато имат проблеми с онзи пъпчив клоун, който ръководеше правителството на страната му.

Докато раздаваше кока-кола и бисквити, забеляза, че в хангара от другата страна на пътя има един „Пейв Лоу III“ — голям, страховит и по своему много красив хеликоптер. Е, това обясняваше присъствието на транспортния самолет-цистерна „Комбат Тейлън“ и въоръжената охрана, която не му разреши да се движи по нормалния маршрут. Знаеше много неща и за двата летателни апарата и въпреки че нямаше да разкаже на никого за качествата им, само споменаването, че са тук, не бе престъпление.

Но следващия път, когато онези му дадяха парите, щяха да искат от него да отбележи времето, когато тези апарати се връщат и излитат.

Движиха се доста бързо през първия час, а след това се върнаха към нормалната си бавна, внимателна и много предпазлива скорост. Дори и в този случай ходенето денем не беше нещо, което предпочитаха. Нощта може да е на нинджите, но денят е за всички, време, в което е далеч по-лесно да учиш хората да ловуват, отколкото нощем. Въпреки че войниците имаха предимства пред преследвачите, те спадаха до минимум при дневните операции. Като играчи на покер леките пехотинци предпочитаха да използват всяка карта в колодата. Така съзнателно избягваха „честния“ бой, както може би ще го нарекат някои спортисти, а боят беше престанал да е спорт, откакто един гладиатор, наречен Спартак, решил да убива на свободна практика, въпреки че на римляните са им били нужни още няколко поколения, за да могат да се досетят за това.

Всички имаха боя на лицата си. Носеха ръкавици въпреки жегата. Знаеха, че най-близката група от операция „Увеселителна лодка“ се намира на петнадесет километра южно. Всеки срещнат биваше или невинен, или враг, но не и приятел, а за войниците, които се опитват да останат скрити, понятието „невинен“ изглежда много крехко. Трябваше да избягват всички и всичко, а ако бъдеше осъществен контакт, то това щеше да е случайно.

Останалите правила също се различаваха. Не се движеха в една редица. Когато го правят много хора, неизбежно оставят следи. Въпреки че Чавес като водач се намираше най-напред, следван на двадесет метра от Oso, останалите от взвода напредваха в разгърнат строй, като често сменяха посоката си на движение и се местеха почти като защитниците във футбола, но върху много по-голяма площ. Скоро щяха да започнат да приближават пътеките си и да изчакат, за да видят дали някой не ги следи. Ако е така, то този някой го очакваше изненада. За момента мисията изискваше да отидат в предварително избрано място и да оценят противника си. И да чакат заповеди.

Лейтенантът от полицията не ходеше често на вечерните служби в баптистката черква „Грейс“, но този път го стори. Закъсня, това бе обичайно за него, въпреки че навсякъде караше служебната си радиокола. Спря в края на претъпкания паркинг, влезе и седна отзад, където със сигурност жалкото му пеене няма да се забележи. Петнадесет минути по-късно друга немаркирана кола спря до неговата. Един мъж излезе с щанга за гуми в ръка, разби стъклото на предната дясна врата и започна да сваля полицейското радио, пушката, закачена под арматурното табло, и пълното с веществени доказателства куфарче на пода. След по-малко от минута се качи обратно в колата си и си замина. Куфарчето щеше да се намери само ако братята Патерсън не спазеха обещанието си. Полицаите са честни хора.