Ресторант „На края на Вселената“

Глава 17

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ изтъква, че „Бедствен район“ — една плутониева рок-група от Гагракака — са не само най-шумната рок-група в Галактиката, но са и най-шумното нещо въобще. Редовните посетители на техните концерти твърдят, че музиката им се възприема най-добре от вътрешността на як бетонен бункер на около тридесет и седем мили от сцената. А самите музиканти свирят на инструментите си чрез дистанционно управление, затворени в звукоизолиран кораб, който кръжи в орбита около планетата — или най-често, около съвсем друга планета.

Общо взето, песните им са много простички и най-често експлоатират познатата тема как едно момче среща едно момиче под сребристата луна, която после експлоадира по все още неизследвани причини.

Много светове вече са забранили техните изпълнения, някои по естетически съображения, но най-често заради това, че озвучителната система на групата нарушава местните договори за ограничаване на стратегическите оръжия.

Това обаче не пречи на техните печалби да надхвърлят пределите на чистата математика, техният главен специалист по теоретично счетоводство наскоро бе назначен за професор по неоматематика в Максимегалонския университет заради заслугите му в областта на Общата и Частна теория на данъчните декларации на „Бедствен район“, където доказва, че цялата структура на континуума на космическото време е не просто крива, а тотално изкривена.

Залитайки, Форд тръгна към масата, където Зейфод, Артър и Трилиън седяха и чакаха да започне веселата част.

— Трябва да хапна нещо — каза Форд.

— Здрасти, Форд — каза Зейфод. — Поприказва ли с оня приятел, дето дига страшна врява?

Форд поклати глава неопределено.

— С Хотблек ли? Ами да, имаше нещо такова.

— Какво ти каза?

— Нищо особено. Той е… ъъъ…

— Да?

— Решил е да бъде мъртъв една година заради данъците. Трябва да седна.

И седна.

Сервитьорът се приближи към тях.

— Ще желаете ли да видите менюто? — попита той. — Или предпочитате да се срещнете със специалитета на деня?

— Хъ? — каза Форд.

— Хъ? — каза Артър.

— Хъ? — каза Трилиън.

— Чудесно — каза Зейфод. — Дай да го видим.

В една малка стаичка в едно от крилата на ресторантския комплекс един висок и слаб като върлина човек повдигна края на завесата и остана лице срещу лице със забвението.

Лицето му не бе от красивите, може би защото забвението прекалено често го бе спохождало. Като начало то беше прекалено дълго, очите прекалено хлътнали в орбитите, бузите прекалено мършави, устните му бяха прекалено тънки и дълги, а когато се разтваряха, разкриваха два реда зъби, които твърде много приличаха на току-що измит еркерен прозорец. Ръцете, които придържаха завесата, също бяха дълги и тънки и студени. Сега докосваха леко гънките на завесата, но оставяха впечатлението, че ако не бди над тях като орел, те ще се измъкнат сами някъде и ще направят нещо отвратително в някой тъмен ъгъл.

Мъжът пусна завесата и зловещата светлина, която бе играла върху лицето му, отиде да играе на някое по-здравословно място. Започна да шари из малката си стая като богомолка, излязла на вечерен лов, и накрая се настани върху един разклатен стол до сгъваема маса, където прелисти няколко листа с анекдоти.

Прозвуча звънец.

Бутна настрана тънкия свитък изписани листа и се изправи. Прекара вяло ръце по част от милиона пъстроцветни паети, с които бе украсено сакото му, и излезе през вратата.

В Ресторанта светлините бавно угаснаха, оркестърът ускори темпото, самотен лъч от прожектор проряза мрака и освети стълбището, което водеше към средата на сцената.

Нагоре по стълбите се понесе високата фигура на блестящо облечен човек. Втурна се на сцената, изтича леко до микрофона, взе го от стойката с един замах на дългите си и тънки ръце и остана така известно време, като се кланяше наляво и надясно и приемаше овациите на публиката с широка като еркерен прозорец усмивка. Махна с ръка на приятелите си сред публиката, макар че такива там нямаше, и изчака аплодисментите да стихнат.

Вдигна ръка и разтегна устните си в усмивка, която не само стигаше от ухо до ухо, но сякаш и излизаше малко извън чертите на лицето му.

— Благодаря ви, дами и господа! — извика той. — Благодаря ви! Много ви благодаря.

Огледа ги с искрящ поглед.

— Дами и господа — започна той, — Вселената такава, каквато я познаваме, е просъществувала повече от сто и седемдесет хиляди милиона милиарда години и ще загине след малко повече от половин час. И така, добре дошли на всички в Милиуейз, Ресторанта „На края на Вселената“!

С един добре пресметнат жест предизвика нов взрив от овации. С още един жест ги прекъсна.

— Тази вечер домакин на програмата ще бъда аз — каза той. — Името ми е Макс Коурдълплийн… (Всички го знаеха, защото изпълнението му бе известно из цялата Галактика, но го обяви заради новия изблик на овации, които то предизвика и които той прие със скромна усмивка и възпиращ жест.)… и току-що пристигам направо от съвсем, съвсем друг Край на Времето, където водих програмата в Бар „Големия взрив“, и искам да ви уверя, дами и господа, че там прекарахме много интересна вечер. А сега ще бъда с вас до края на това историческо събитие, Края на самата История!

Поредният взрив от аплодисменти бързо затихна, когато светлината съвсем намаля. На всички маси едновременно и от само себе си пламнаха свещи и това предизвика леко ахване в залата. Хиляди малки, трепкащи светлинки обгърнаха всички вечерящи и по тях интимно заиграха безбройни сенки. Вълна от трепетна възбуда премина през притъмнелия Ресторант, когато огромният златен купол над главите им започна съвсем бавно да изгубва блясък, притъмнява и угасва.

Макс продължи да говори с приглушен глас.

— И така, дами и господа — зашепна той, — свещите са запалени, оркестърът тихо свири и като гледам как куполът от силово поле над нас гасне и става прозрачен, разкривайки едно тъмно и гнетящо небе, натежало от прастарата, достигнала предела си светлина на моравите, набъбнали звезди, си мисля, че тази вечер ще станем свидетели на един приказен апокалипсис!

Дори и нежната музика заглъхна вече. Потрес и изумление обзе всички, които досега не бяха виждали тази гледка.

Върху тях се лееше чудовищна, зловеща светлина:

— отвратителна светлина.

— гореща, убийствена светлина

— светлина, от която и адът би станал по-грозен.

Настъпваше краят на Вселената.

В продължение на няколко безкрайни секунди Ресторантът се люшка насам-натам из бушуващата пустош. След това Макс отново заговори.

— За онези от вас, които все още хранят някаква надежда, че ще видят светлика в края на тунела — каза той, — ето я истината.

Оркестърът отново засвири.

— Благодаря ви, дами и господа — извика Макс. — След минута ще бъда отново при вас, а дотогава ви оставям във вещите ръце на мистър Рег Вандала и неговия състав „Катаклизми“. Аплодисменти, дами и господа, за Рег и неговите момчета!

Страхотният хаос в небесата продължаваше.

Публиката колебливо изръкопляска, но след минута-две вече се водеха нормални разговори. Макс започна обиколката си сред масите, като пускаше шеги наляво и надясно и сам се заливаше в гръмогласен смях — изкарваше си хляба човекът.

До масата на Зейфод Бийблброкс се приближи едно голямо млекодайно животно от рода на говедата — едро, добре угоено и охранено четириного, с огромни влажни очи, малки рога и с една почти подкупваща усмивка на устните си.

— Добър вечер — измуча то и се отпусна тежко на бутовете си. — Аз съм Специалитетът на деня. Мога ли да ви препоръчам някои части на тялото си?

Изгрухтя и примлясна няколко пъти, намести се по-удобно на задните си части и се загледа спокойно в клиентите.

Думите му предизвикаха изумление и смут у Артър и Трилиън, безразличие у Форд Префект и остро чувство на глад у Зейфод Бийблброкс.

— Може би парче от моята плешка? — предложи животното. — Задушено в бяло вино?

— Ъъъ, ВАШАТА плешка? — прошепна Артър ужасено.

— Естествено, че моята, сър — изпръхтя доволно животното, — как мога да предлагам чужди плешки.

Зейфод скочи на крака и започна да ръчка и опипва плешката на животното с разбиране.

— Бутът ми също е много хубав — гордо заяви животното. — Правих специални упражнения и се храних с много зърно, за да е месото му сочно и хубаво.

Уригна се леко, примлясна и започна да преживя. Като сдъвка храната, отново я глътна.

— Или може би предпочитате нещо печено на фурна? — добави то.

— Да не искате да кажете, че това животно наистина иска да го изядем? — прошепна Трилиън на Форд.

— Аз ли? — каза Форд с безжизнен израз в очите. — Аз нищо не искам да кажа.

— Това е направо ужасно — възкликна Артър, — най-отвратителното нещо, което някога съм чувал.

— Какво те тревожи, землянино? — попита Зейфод, като насочи вниманието си към огромния бут на животното.

— Просто не мога да ям от животно, което стои пред мен и ме кани да го изям — каза Артър. — Жестоко е.

— А по-добре ли е да ядеш от животно, което не иска да бъде изядено? — каза Зейфод.

— Не е в това работата — възрази Артър. Но сетне се замисли. — Добре — каза той, — може и в това да е работата. Но все едно, сега няма да го мисля. Просто ще… ъъъ…

Вселената вилнееше около него в предсмъртна агония.

— Мисля, че ще си взема само една зелена салата. — измърмори той.

— Позволете ми да ви посъветвам да опитате черния ми дроб — обърна се животното към него. — Трябва да е станал много апетитен и крехък, месеци наред се тъпча насила.

— Само зелена салата — заяви твърдо Артър.

— Само зелена салата? — попита животното, като ококори неодобрително очи.

— Да не искате да кажете — рече му Артър, — че не бива да си взема зелена салата?

— Знаете ли — отвърна животното, — познавам много зеленчуци, които са категорични по този въпрос. Ето защо се реши веднъж завинаги да се сложи край на този заплетен проблем, като се създаде животно, което наистина желае да бъде изядено и е способно да го заяви ясно и убедително. И ето ме пред вас.

Насили се и успя да направи лек поклон.

— Чаша вода, ако обичате — каза Артър.

— Вижте какво — каза Зейфод, — ние искаме да се наядем, а не да водим кулинарни спорове. Четири пържоли алангле, ако обичате, и по-бързо. Не сме яли от петстотин седемдесет и шест милиарда години.

Животното се изправи тежко на крака. Измуча слабо.

— Позволете ми, сър, да ви поздравя за мъдрия избор. Наистина е много добър — каза то. — Ей сега ще отида и ще се застрелям.

Обърна се и смигна приятелски на Артър.

— Не се тревожете, сър — каза му то, — ще го направя по най-хуманен начин…

И без да бърза, тръгна, клатушкайки се, към кухнята.

Само след няколко минути сервитьорът пристигна с четири огромни димящи пържоли. Зейфод и Форд веднага и без никакво колебание се нахвърлиха лакомо върху своите. Трилиън постоя малко, после сви рамене и започна да яде.

Артър зяпаше в чинията си с чувството, че му се повдига.

— Хей, землянино — каза Зейфод със злобна усмивка върху лицето, което не дъвчеше, — какво те яде?

Оркестърът продължаваше да свири.

В целия Ресторант хората и нещата се забавляваха и разговаряха. Във въздуха се носеха приказки за това или онова, а също и смесените ухания на екзотични растения, фантастични ястия и коварни вина. На разстояние безброй мили околовръст космическият катаклизъм набираше мощ към една поразителна кулминация. Поглеждайки часовника си, Макс демонстративно се върна на сцената.

— А сега, дами и господа — сияеше той, — забавлявате ли се чудесно за последен път?

— Да — извикаха онези, които са от хората, дето викат „да“, когато комиците ги питат дали се забавляват чудесно.

— Това е прекрасно — разпалваше се Макс, — наистина прекрасно. И така, към нас се носят фотонните урагани, събират се и се развихрят, готови да разкъсат последното от горещите червени слънца, затова се отпуснете удобно назад и заедно с мен се порадвайте на това, което, знам, ще бъде за всички нас едно изключително вълнуващо и най-последно преживяване.

Спря да говори и обхвана публиката с искрящ поглед.

— Повярвайте ми, дами и господа — продължи той, — тук няма вече предпоследно.

Отново млъкна. Тази вечер идеално бе разчел времето си. Вече толкова пъти бе изнасял този спектакъл, нощ след нощ. Не че думата НОЩ имаше някакъв смисъл тук, където времето бе стигнало предела си. Съществуваше само едно безкрайно повторение на сетния миг — Ресторантът се люшваше бавно напред, преминаваше отвъд най-крайната межда на времето и пак се връщаше обратно. Но тази „нощ“ бе особено добър и публиката се гърчеше в дланта на хилавата му ръка. Гласът му се сниши. Трябваше да се напрягат, за да го чуват.

— Това — каза той — е абсолютният край, окончателната и съкрушителна разруха, в която цялата величествена необятност на мирозданието ще намери своя край. Това, дами и господа, е пословичното „то“.

Гласът му още повече се сниши. В настъпилата тишина дори и една муха не би посмяла да се прокашля.

— След това — продължи той — няма нищо. Пустош. Празнота. Забвение. Абсолютно нищо…

Очите му пак заискриха — а може би блеснаха?

— Нищо… освен, разбира се, десерта и подбрани алдебарански ликьори!

Оркестърът постави музикален акцент на думите му. Излишно беше — един артист от неговия калибър нямаше нужда от подобни ефекти. Можеше да си играе с публиката така лесно, както се свири на познат музикален инструмент. Всички се смееха с облекчение. Продължи нататък.

— И поне веднъж — извика той весело — няма защо да се безпокоите, че сутринта ще ви боли главата — защото не ще има повече сутрини!

Усмихна се лъчезарно на своята щастлива, смееща се публика. Погледна нагоре към небето, което всяка вечер преживяваше все същия смъртен час, но погледът му се спря върху него само за частица от секундата. Имаше му доверие, че ще си свърши работата както трябва и това бе доверието, което един професионалист изпитва към друг.

— А сега — каза той, като запристъпва театрално по сцената — с риск да поразвалим малко прекрасното чувство на безсилие и обреченост, царящо тук тази вечер, бих желал да поздравя някои от нашите гости.

Измъкна едно листче от джоба си и продължи:

— Има ли тук — вдигна ръка, за да възпре овациите, — има ли тук група от членовете на бридж-клуба на Занселкважур фламарион, находящ се отвъд Кварнския вихровакуум? Тука ли са?

В дъното на залата прозвучаха възторжени аплодисменти, но той се престори, че не ги чува. Заозърта се, сякаш се опитваше да ги открие.

— Тука ли са? — попита отново, за да предизвика още по-бурни аплодисменти.

И ги получи, както винаги.

— А, ето ги там. Е, момчета, последен анонс — и никакви шашми. Не забравяйте, че това е един много тържествен миг.

Жадно изгълта избухналия смях.

— А има ли тука, има ли тука… група младши божества от Асгардските селения?

В далечината, откъм дясната му страна, изтрещя гръм и над сцената се изви светкавица. Неколцина космати мъже с шлемове на главите и много самодоволен вид вдигнаха чаши към него.

Минали величия, помисли си той.

— По-внимателно със спусъка, сър — подвикна им той.

Отново пуснаха в ход светкавицата. Макс ги удостои с крива усмивка.

— А сега е ред — продължи той, — а сега е ред на група млади консерватори от Сириус В. Тука ли са?

Компанията от елегантно облечени млади кучета престанаха да се замерят с хляб и започнаха да хвърлят хляб на сцената. Квичаха и джавкаха неразбираемо.

— Ами да — каза Макс, — вие сте виновни за всичко това. Осъзнавате го, нали?

— И накрая — обяви Макс, като усмири публиката и придаде на лицето си сериозен израз, — тази вечер сред нас са и група верующи, при това много благочестиви верующи, принадлежащи към Църквата на Второто пришествие на Великия пророк Заркуон.

Бяха около двадесетина на брой и седяха в самия край на залата — облечени бяха аскетично, притеснено сърбаха минерална вода и стояха настрана от всеобщото веселие. Запримигаха неодобрително, когато лъчът на прожектора попадна върху тях.

— Ето ги там — извика Макс, — седят и търпеливо чакат. Той ви каза, че пак ще дойде, но мина толкова време, а него все го няма. Но да се надяваме, момчета, че вече тича насам, защото му остават още само осем минути!

Групата последователи на Заркуон продължиха да седят неподвижно, решени да устоят на вълните от безпощаден смях, които ги заливаха.

Макс укроти публиката си.

— Но край на шегите, приятели, край на шегите. Не исках да ви обидя, наистина. Знам, че не бива да се глумим със съкровените религиозни чувства на хората, затова предлагам да уважим с ръкопляскане Великия пророк Заркуон…

Публиката заръкопляска почтително.

— … където и да се намира той!

Изпрати въздушна целувка към групата мъже с каменни лица и се върна в средата на сцената.

Придърпа един висок стол и се настани върху него.

— Много се радвам — продължи да бъбри той, — че виждам толкова много хора тук тази вечер. Това е прекрасно, нали? Да, наистина е прекрасно. Защото знам, че мнозина от вас идват тук отново и отново и намирам това за чудесно. Наистина е чудесно да дойдеш, да видиш окончателния край на всичко и после да се върнеш обратно у дома в своето собствено време… да създадеш семейство, да се бориш за ново и по-добро общество, да водиш ужасни войни в името на това, което вярваш, че е правдата… Човек наистина започва да гледа с упование в бъдещето на всичко живо. За жалост обаче — той махна с ръка към беснеещия хаос над и около тях — ние всички знаем, че бъдеще няма…

Артър се обърна към Форд (все още не бе успял да осмисли какво представлява това място).

— Виж какво, ако настъпи краят на Вселената, няма ли… и ние да си отидем с нея?

Форд го изгледа с поглед, който бе на три Пангалактически гаргаробластера — с други думи, с доста премрежен поглед.

— Не — отвърна той. — Слушай — продължи, — щом влезе в тази кръчма, човек попада в някаква фантастична, създадена чрез силово поле крива на времето. Или поне така мисля.

— Аха — каза Артър и отново насочи вниманието си към супата, която бе успял да получи от сервитьора вместо пържолата си.

— Гледай — каза Форд. — Ще ти покажа. Грабна една салфетка от масата и направи отчаян опит да я разгъне.

— Гледай — повтори той, — представи си, че тази салфетка е темпоралната Вселена. Ясно? И че тази лъжица е трансформационният модул на кривата на времето…

Доста се измъчи, докато изговори последните няколко думи, затова Артър го прекъсна с неохота.

— Това е лъжицата, с която се хранех — каза той.

— Добре — каза Форд, — представи си, че ТАЗИ лъжица — откри една малка дървена лъжичка върху табличката с подправки и сосове, — че тази лъжица — но се оказа, че е невъзможно да я вдигне, — не, по-добре тази вилица…

— Хей, я да ми оставиш вилицата! — изръмжа Зейфод.

— Добре — каза Форд, — добре, добре. Защо да не допуснем… защо да не допуснем, че тази чаша с вино е темпоралната Вселена…

— Коя, тази ли, дето току-що събори на пода?

— Аз ли го направих?

— Да.

— Добре — каза Форд, — забрави го. Думата ми беше… думата ми беше… слушай, ти знаеш ли, ти знаеш ли как поначало е била създадена Вселената?

— Може и да не знам — отговори Артър, който вече съжаляваше, че е подхванал тази тема.

— Добре — каза Форд, — сега си представи следното. Вземаш една вана. Слушаш ли ме? Една голяма, кръгла вана. От абаносово дърво.

— Че откъде ще я взема? — каза Артър. — Вогоните разрушиха Хародз.

— Няма значение.

— Все туй повтаряш.

— Слушай сега.

— Добре.

— Вземаш тази вана, нали така? Представи си, че я имаш тази вана. И е направена от абаносово дърво. И е конусообразна.

— Конусообразна ли? — учуди се Артър. — Че каква…

— Шшшт! — каза Форд. — Конусообразна е. И така, вземаш тази вана и я напълваш с много ситен бял пясък. Или захар. Много ситен бял пясък или захар. С каквото и да е. Няма значение. Най-добре със захар. И когато се напълни, махаш запушалката… слушаш ли ме?

— Слушам.

— Махаш запушалката и тя започва да се сипе, нали разбираш, започва да се сипе през дупката.

— Разбирам.

— Не разбираш. Нищо не разбираш. Още не съм стигнал до най-интересното. Искаш ли да го чуеш?

— Искам.

— Ще ти кажа кое е най-интересното.

Форд се замисли за момент, опитвайки се да си спомни кое беше най-интересното.

— Най-интересното — продължи той — е следното. Всичко това се филмира.

— Интересно — съгласи се Артър.

— Вземаш една кинокамера и филмираш това, което става.

— Интересно.

— Това не е най-интересното. Сега вече се сещам кое беше най-интересното. Най-интересното е, че след това слагаш филма в прожекционния апарат… отзад напред!

— Отзад напред?

— Да. Това, че го слагаш отзад напред, е определено най-интересното. След това просто сядаш и гледаш как всичко се връща нагоре през дупката и изпълва ваната. Сега разбра ли?

— И така ли се е появила Вселената? — попита Артър.

— Не — отговори Форд. — Но е много приятно средство за разтоварване.

Посегна към чашата си с вино.

— Къде ми е чашата с вино? — попита той.

— На пода.

— А-а-а.

Форд бутна стола си назад, за да види къде е, и се блъсна в дребния зелен сервитьор, който идваше към тяхната маса с портативен телефон в ръка.

Форд се извини на сервитьора, като обясни, че е страшно пиян.

Сервитьорът му каза, че това няма значение и че го разбира много добре.

Форд поблагодари на сервитьора за разбирането, което прояви, опита се да отдаде чест, но ръката му се размина с главата с около шест инча и той се свлече под масата.

— Мистър Зейфод Бийблброкс? — попита сервитьорът.

— Ъъъ, да? — каза Зейфод, като надигна глава от третата си пържола.

— Търсят ви по телефона.

— Хей, какво рече?

— Търсят ви по телефона, сър.

— Мен? Тук? Но кой знае, че съм тук?

Едната от главите му започна да се чуди. Другата дъвчеше с наслада храната, с която не спираше да се тъпче.

— Нали ще ме извините, че продължавам да се храня? — каза дъвчещата глава, без да спира да дъвче.

Толкова много хора го преследваха сега, че им изгуби края. Не трябваше да влиза в ресторанта по този очебиен начин. Но защо пък не, по дяволите, помисли си той. Как е възможно човек да се забавлява, ако никой не го гледа?

— Вероятно някой от присъстващите те е издал на Галактическата полиция — каза Трилиън. — Всички те видяха да влизаш.

— Да не искаш да кажеш, че искат да ме арестуват по телефона? — каза Зейфод. — Може пък и така да е. Ставам доста опасен, когато ме притиснат до стената.

— Да — каза един глас изпод масата, — излъчваш толкова страх, че поразяваш всичко наоколо.

— Хей, какво става? Това да не е денят на Страшния съд? — изръмжа Зейфод.

— Ама и това ли ще видим? — попита Артър плахо.

— Аз за никъде не бързам — смотолеви Зейфод. — Хей, кой може да ме търси по телефона? — срита Форд под масата. — Хайде, приятел, излизай — каза му той, — може да имам нужда от тебе.

— Нямам честта — каза сервитьорът — да познавам металния господин, за когото става дума, сър…

— Металния?

— Да, сър.

— Метален ли каза?

— Да, сър. Казах, че нямам честта да познавам въпросния метален господин…

— Добре, продължавай.

— Но доколкото ми е известно, той очаква вашето завръщане от много хилядолетия. Изглежда, че доста набързо сте заминали оттука.

— ЗАМИНАЛИ оттука? — удиви се Зейфод. — Я не се прави на интересен! Че ние току-що пристигнахме тука!

— Това е така, сър — упорстваше сервитьорът, — но преди да пристигнете тука, сър, изглежда, сте заминали оттука.

Зейфод се замисли над това с едната си глава, после и с другата.

— Искаш да кажеш — продума той, — че преди да пристигнем тука, ние сме заминали оттука?

„Чака ме една трудна нощ“, помисли си сервитьорът.

— Точно така, сър — отговори той.

— Кажи на психоаналитика си да ти взема допълнително за опасен труд — посъветва го Зейфод.

— Не, чакай малко — обади се Форд, като отново се появи изпод масата. — Къде по-точно се намираме?

— Ако трябва да бъда абсолютно точен, сър, на Фрогстар, Свят В.

— Но ние току-що заминахме оттам — възмути се Зейфод. — Заминахме оттам и дойдохме в Ресторант „На края на Вселената.“

— Да, сър — каза сервитьорът, усещайки, че финалът е вече близо и победата ще е негова, — единият е построен върху останките на другия.

— Ооо — каза Артър прозорливо, — значи сме пътували във времето, но не и в пространството.

— Слушай, полуеволюирала човекоподобна маймуно — сряза го Зейфод, — защо не идеш да се качиш на някое дърво?

Артър се наежи.

— А ти върви да си блъснеш главите една в друга, четириоко чудовище такова — посъветва го той.

— Знаете ли, сър — обърна се сервитьорът към ЗейФод, — вашата маймуна ме е разбрала правилно.

Артър започна да заеква от бяс и не успя да каже нищо обидно, нито пък свързано.

— Направили сте скок напред от… струва ми се, петстотин седемдесет и шест милиарда години, без да се помръднете от мястото си — поясни сервитьорът с усмивка. Изпитваше прекрасното чувство, че най-сетне е успял да се наложи, и то при нищожни шансове за успех.

— Ами да! — извика Зейфод. — Сега го разбрах. Заповядах на компютъра да ни закара до най-близкото заведение за обществено хранене и той е сторил точно това. Като изключим тези петстотин седемдесет и шест милиарда години, ние изобщо не сме се помръдвали. Много умно от негова страна.

Всички се съгласиха, че е много умно от негова страна.

— Но кой е — каза Зейфод — този образ, дето ме търси по телефона?

— Абе какво стана с Марвин? — попита Трилиън.

Зейфод плесна с ръце главите си.

— Андроида параноид! Оставих го да се вайка на Фрогстар, Свят В.

— Кога беше това?

— Ами, ъъъ, преди, струва ми се, петстотин седемдесет и шест милиарда години — отвърна Зейфод. — Хей, ъъъ, шефе, я ми подай жицата.

Веждите на дребния зелен сервитьор затанцуваха по челото му от объркване.

— Не ви разбрах, сър? — смотолеви той.

— Телефона, келнер — каза Зейфод и го грабна от ръката му. — Тюю, толкова сте изостанали тука, че се чудя как ви има още.

— Да, сър.

— Хей, Марвин, ти ли си? — извика Зейфод в слушалката. — Как си, момчето ми?

Настъпи дълго мълчание, преди да се чуе един глух, тънък глас.

— Би трябвало да знаете, че се чувствам много потиснат — каза гласът.

Зейфод закри слушалката с ръка.

— Марвин е — обяви той.

— Хей, Марвин — продължи той по телефона, — тука е страшно весело. Ядене, пиене, малко лични обиди и Вселената пред изфирясване. Къде мога да те намеря?

Отново настъпи мълчание.

— Не е необходимо да се преструвате, че се интересувате от мене — каза Марвин накрая. — Много добре знам, че съм само един жалък робот.

— Окей, окей — каза Зейфод, — но къде си?

— „Включи на заден основния двигател, Марвин“, ето това чувам аз, „отвори входната камера номер три, Марвин. Марвин, би ли могъл да вдигнеш онази хартийка?“ Мога ли да вдигна онази хартийка! Аз, дето имам мозък, голям като планета… а те ме карат да…

— Да, да — каза Зейфод със съчувствие, което изобщо не личеше.

— Но вече свикнах да ме унижават — не спираше да се окайва Марвин. — Мога дори да отида и да си пъхна главата в кофа с вода, ако искате. Искате ли да отида и си пъхна главата в кофа с вада? Приготвил съм една. Момент.

— Ъъъ, хей, Марвин… — опита се да го спре Зейфод, но беше твърде късно.

От слушалката долитаха далечни тъжни подрънквания и бълбукания.

— Какво казва? — попита Трилиън.

— Нищо — отвърна Зейфод, — сега си мие главата.

— И така — заговори Марвин отново, като леко клокочеше, — надявам се, че съм ви доставил удоволствие…

— Да, да — каза Зейфод, — а сега би ли ми казал къде се намираш?

— На паркинга съм — каза Марвин.

— На паркинга ли? — изненада се Зейфод. — Какво правиш там?

— Паркирам коли, какво друго мога да правя на един паркинг?

— Добре, стой там, ей сега ще слезем.

С едно-единствено движение Зейфод скочи на крака, захвърли телефона и се подписа „Хотблек Десиато“ върху сметката.

— Хайде, момчета — каза той, — Марвин е на паркинга. Отиваме при него.

— Какво прави на паркинга? — попита Артър.

— Паркира коли, какво друго може да прави? Да вървим.

— Ами Края на Вселената? Ще изпуснем най-важния момент.

— Гледал съм го. Нищо не струва — каза Зейфод. — Просто един мялог.

— Какво?

— Обратното на голям взрив. Хайде, по-бързо.

Почти никой от останалите гости не им обърна внимание, когато се запромъкваха между масите към изхода. Очите им бяха приковани в ужасяващото небе.

— Едно интересно явление може да се наблюдава сега — говореше им Макс — в горния ляв квадрант на небосвода, където, ако се вгледате внимателно, ще видите как звездната система Хастромил се превръща в ултравиолетови пари. Има ли тук някой от Хастромил?

Някъде в дъното на залата се чуха един-два колебливи възгласа.

— Е, какво да се прави — каза Макс, като им се ухили весело, — сега е твърде късно да се притеснявате дали не сте забравили котлона включен.