Ресторант „На края на Вселената“

Глава 34

Слънцето отново се показа и засия щастливо над тях. Птичка поде песен. През клоните на дърветата лъхна топъл ветрец, повдигна главиците на цветята и отнесе уханията им из гората. Някакво насекомо мина с бръмчене край тях и отиде да прави това, което насекомите правят късно следобед. Откъм дърветата долетяха игриви гласове, последвани след минута от две момичета, които се спряха от изненада при вида на Форд Префект и Артър Дент — и двамата се търкаляха на земята, измъчвани сякаш от страшни мъки, но в действителност се превиваха от беззвучен смях.

— Не, не си отивайте — извика Форд Префект, като се мъчеше да си поеме дъх, — ей сега ще се оправим.

— Но какво ви има? — попита едното от момичетата, по-високото и по-слабото от двете.

На Голгафринчъм бе работила като младши кадровик, но не си харесваше службата.

Форд пръв се съвзе.

— Моля да ме извините — каза той. — Моят приятел и аз просто размишлявахме върху смисъла на живота. Едно съвсем глупаво занимание.

— О, вие ли сте? — каза момичето. — Малко се поизложихте днес следобед. Отначало бяхте смешен, но после попрекалихте.

— Така ли ви се струва? Всъщност да.

— Но какво целяхте? — попита другото момиче, по-нисичкото, кръглолико момиче, което бе работило като художествен директор на една малка рекламна компания на Голгафринчъм. Каквито и да бяха несгодите на този свят, всяка вечер тя си лягаше искрено благодарна за това, че каквото и да я очаква на другата сутрин, то нямаше да бъдат сто почти еднакви снимки върху оскъдно осветени туби с паста за зъби.

— Какво ли? Нищо. Нищо за нещо — каза Форд весело. — Хайде елате при нас. Аз се казвам Форд, а това е Артър. Тъкмо се канехме известно време нищо да не правим, но можем и да го отложим.

Момичетата ги изгледаха подозрително.

— Аз се казва Агда — каза високата, — а това е Мела.

— Здравейте, Агда, здравейте, Мела — каза Форд.

— А вие говорите ли изобщо? — обърна се Мела към Артър.

— Изобщо да — каза Артър с усмивка, — но не колкото Форд.

— Това е хубаво.

Настъпи кратка пауза.

— Какво искахте да кажете — попита Агда — с това, че имаме само два милиона години? Нищо не разбрах от приказките ви.

— А, това ли — отвърна Форд, — вече няма значение.

— Просто планетата ще бъде разрушена, за да направи място на нов суперкосмически обиколен път — поясни Артър, като сви рамене. — Но това става след два милиона години. Пък и какво друго можеш да очакваш от едни вогони. Вогоните са си вогони.

— Вогони ли? — попита Мела.

— Да, но не вярвам да сте чували за тях.

— Откъде ви дойде това наум?

— Наистина е без значение. Нещо като сън от миналото. Или от бъдещето — Артър се усмихна и извърна поглед.

— Не ви ли безпокои това, че приказките ви нямат никакъв смисъл? — попита Агда.

— Вижте какво, забравете го — каза Форд. — Всичко забравете. Това са глупости. Погледнете какъв хубав ден е, нека му се порадваме. Слънце, зелени хълмове, река в долината… горящи дървета.

— Но дори и да е само сън, звучи доста кошмарно — каза Мела. — Да разрушат един цял свят заради някакъв обиколен път!

— О, чувал съм и по-страшни работи — каза Форд. — Четох веднъж за една планета в седмото измерение, която използвали като топка за билярд. По време на една игра попаднала право в една черна дупка.

Загинали десет милиарда души.

— Но това е абсурдно — каза Мела.

— Да, при това донесла само трийсет точки.

Агда и Мела размениха погледи.

— Вижте — каза Агда, — довечера след заседанието ще има забава. Ако искате, елате а вие.

— Окей — каза Форд.

— С най-голямо удоволствие — каза Артър.

Много часове по-късно Артър и Мела седяха и наблюдаваха изгрева на луната над червеното зарево от догарящите дървета.

— Това, дето го разправяхте, че светът ще бъде разрушен… — започна Мела.

— Да, след два милиона години.

— Казвате го тъй, сякаш наистина вярвате, че е истина.

— Да, мисля, че е истина. Мисля, че бях там.

Тя поклати глава озадачено.

— Вие сте много странен човек — каза тя.

— Не, аз съм най-обикновен човек — каза Артър — Но ми се случиха някои много странни неща. Може да се каже, че не аз се отличавам от другите, а другите се отличават от мене.

— А онзи, другият свят, за който разправяше вашият приятел, дето уж попаднал в черна дупка?

— А, за него не бях чувал. Сигурно го е прочел в книгата.

— Каква книга?

Няколко секунди Артър нищо не отговори.

— ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ — каза той накрая.

— Какво е пък това?

— О, просто нещо, което хвърлих в реката тази вечер. Не вярвам да имам нужда от нея отсега нататък — каза Артър Дент.