Ресторант „На края на Вселената“

Глава 6

— Ало? Да? Тук е издателство „Мегапингвин“, седалището на най-забележителната във всяко отношение книга в цялата знайна Вселена, ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ. С какво мога да ви услужа? — каза голямото розовокрило насекомо по един от седемдесетте телефона, наредени върху огромното хромирано бюро пред него във фоайето на сградата на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ.

Запърха с криле и започна да върти очи. Огледа гневно мърлявите хора, които се трупаха във фоайето, цапаха килимите и оставяха мръсни следи по тапицираните мебели. Обожаваше службата си към ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ, но много щеше да се радва, ако някой намереше начин да разкара стопаджиите оттука. Нали целта им беше да киснат по разни мръсни космодроми? Много добре си спомняше, че някъде в книгата пише колко е важно да се кисне по разни мръсни космодроми. За съжаление повечето от тях, изглежда, идваха и киснеха тук, в това красиво, блестящо от чистота фоайе, след като бяха киснали по разни изключително мръсни космодроми. И не знаеха нищо друго, освен да се оплакват. Отново потрепера с криле.

— Какво? — каза насекомото по телефона. — Да, предадох молбата ви на мистър Зарниууп, но се страхувам, че в момента е прекалено зает, за да ви приеме. Прави обиколка на галактиките.

Размаха сърдито едно от пипалата си към един мърляв стопаджия, който напразно се опитваше да привлече вниманието му. Пипалото сърдито направи знак на ядосания посетител да прочете табелата на стената от лявата му страна и да не прекъсва важния телефонен разговор.

— Да — каза насекомото, — в кабинета си е, но прави обиколка на галактиките. Много ви благодаря за обаждането.

И тресна слушалката.

— Прочетете надписа — каза то на ядосания мъж, който се опитваше да се оплаче от един от по-абсурдните и опасни примери на погрешна информация, сдържащи се в книгата.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ е незаменим спътник на всички онези, които желаят да осмислят живота си в една безкрайно сложна и озадачаваща Вселена, защото въпреки че не би могъл да се надява да бъде полезен и информативен по всички въпроси, в него се прави доста окуражаващото твърдение, че неточностите, намерили място в него, са поне ДОСТОВЕРНИ неточности. А за случаите на по-съществени несъобразности виновна е единствено самата действителност.

Накратко надписът на табелата гласеше следното: „ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ е достоверен. Действителността често греши.“

Този лозунг е довеждал до някои интересни последствия. Например, когато издателите на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ бяха дадени под съд от близките на стопаджиите, загинали в резултат на буквалния прочит на едно изречение в статията за планетата Траал (то гласеше „Кръвожадният звяр Бъгблатер обичат да похапват най-вече новопристигналите туристи“ вместо „Кръвожадният звяр Бъгблатер обича да похапва най-вече новопристигналите туристи“), те изтъкнаха в своя защита съображението, че първият вариант на изречението доставя по-голяма естетическа наслада, призоваха като свидетел един квалифициран поет, който заяви под клетва, че красотата е истина, а истината — красота, като се надяваха по този начин да докажат, че в конкретния случай виновната страна е самият Живот, защото не бе нито красив, нито истинен. Съдиите бяха единодушни и в една вълнуваща реч обвиниха самия Живот в неуважение към съда и съответно го конфискуваха от всички присъстващи, преди да се оттеглят и отдадат на любимото си занимание вечер — ултраголфа.

Зейфод Бийблброкс влезе във фоайето и с бързи крачки се отправи към насекомото администратор.

— Окей — каза той, — къде е Зарниууп? Искам да го видя.

— Извинете, сър? — каза насекомото с леден глас, никак не обичаше да му говорят по този начин.

— Зарниууп. Искам да го видя. Ясно? Веднага.

— Вижте какво, сър — повиши тон крехкото малко създание, — не бихте ли могли да не се горещите толкова…

— Слушай сега — каза Зейфод, — аз изобщо не се горещя, ясно? Дори ми е студено. Толкова студено, че можеш да ме ползваш за хладилник. И съм тъй хрисим, че от таза си по-далеч не поглеждам. А сега би ли се размърдал, преди да съм кипнал?

— Позволете да ви обясня, СЪР — каза насекомото, като потропваше с най-сърдитото от всички пипала, с които разполагаше, — страхувам се, че това е невъзможно в момента, защото мистър Зарниууп прави обиколка на галактиките.

Дявол да го вземе, каза си Зейфод.

— Кога ще се върне? — попита той.

— Да се върне ли, сър? Но той е в своя кабинет.

Зейфод запази мълчание, докато се опитваше да проумее тази мисъл. Не успя.

— Тази особа прави обиколка на галактиките… в своя кабинет?

Приведе се напред и сграбчи потропващото пипало.

— Слушай, триочко — каза той, — хич не се опитвай да се правиш на интересен. Такива кат тебе, че и още по-странни ги получавам безплатно със сутрешната си закуска.

— Хъм, ти за какъв се мислиш бе, сладур? — сопна му се насекомото и запърха гневно с криле. — Зейфод Бийблброкс ли, що ли?

— Преброй главите — процеди Зейфод през зъби.

Насекомото премигна няколко пъти. След това премигна още няколко пъти.

— Ама вие наистина ли сте Зейфод Бийблброкс? — изписка то.

— Да — каза Зейфод, — но не вдигай много шум, защото всички ще ме погнат.

— Самият Зейфод Бийблброкс?

— А, не, само един от тях. Не знаеш ли, че вървим в комплект по шестима?

Насекомото потърка пипалата си едно в друго от притеснение.

— Но, сър — изврещя то, — току-що чух новините по субетера. Казаха, че сте мъртъв…

— Да, това е вярно — каза Зейфод, — но просто все още не съм престанал да се движа. Така. Къде мога да намеря Зарниууп?

— Вижте, сър, кабинетът му се намира на петнайсетия етаж, но…

— Но прави обиколка на галактиките, това го знам. Как да стигна до него?

— Новоинсталираните Щастливи вертикално превозващи средства на Сириуската кибернетична корпорация са в отсрещния ъгъл, сър. Но, сър…

Зейфод бе дал гръб на насекомото и се канеше да тръгва, но отново се обърна към него.

— Да? — каза той.

— Мога ли да ви запитам защо желаете да видите мистър Зарниууп?

— Разбира се — каза Зейфод, но и сам той не бе съвсем наясно по този въпрос. — Казах си, че трябва да го видя.

— Бихте ли пояснили, сър?

Зейфод се приведе напред заговорнически.

— Просто паднах от небето в едно от вашите кафенета — каза той. — Защото влязох в спор с духа на моя прадядо. Щом се озовах там, старата ми личност, онази, дето оперира мозъка ми, се пръкна в главата ми и каза: „Върви се срещни със Зарниууп.“ За пръв път чувам за тази особа. Това е всичко, което зная. А също и това, че трябва да намеря човека, който управлява Вселената.

Спря да говори и му смигна.

— Мистър Бийблброкс, сър — промълви насекомото със страхопочитание, — вие сте толкова странен, че трябва да работите в киното.

— Да, знам — каза Зейфод, като погали съществото по едното лъскаво розово крило, — а ти, миличък, трябва да си част от самата действителност.

Насекомото направи кратка пауза, за да се съвземе след преживяното вълнение, и тогава посегна с пипало към един от звънящите телефони.

Една метална ръка го възпря.

— Извинете — каза собственикът на металната ръка с глас, който би накарал някое по-чувствително насекомо да се облее в сълзи.

Но това насекомо не бе от тях, а и не понасяше роботи.

— Да, сър — тросна се то, — мога ли да ви помогна?

— Съмнявам се — каза Марвин.

— Ами в такъв случай бъдете така добър… — вече шест телефона звъняха едновременно, милион неща очакваха насекомото да се захване с тях.

— Никой не може да ми помогне — занарежда Марвин.

— Да, сър, но…

— Не че някой се е опитвал, разбира се.

Възпиращата метална ръка се отпусна вяло надолу. Главата му леко увисна.

— О, така ли — каза насекомото язвително.

— Какво ще спечелиш, ако помогнеш на един робот слуга, нали така?

— Съжалявам, сър, ако…

— Искам да кажа, каква е ползата да бъдеш учтив или услужлив, ако роботът не е програмиран да бъде признателен?

— А вие не сте ли? — попита насекомото, което все не успяваше да се измъкне от този разговор.

— Досега не ми се е удавало случай да проверя — поясни Марвин.

— Слушай какво, нещастна купчина долнопробен метал…

— Няма ли да ме попитате какво желая?

Известно време насекомото нищо не каза. Дългото му тънко езиче се стрелна навън, облиза очите си и отново се скри.

— А има ли смисъл? — попита то.

— А кое има смисъл? — контрира го Марвин незабавно.

— Ка-кво же-ла-е-те?

— Търся един човек.

— Кой е той? — изсъска насекомото.

— Зейфод Бийблброкс — каза Марвин, — ето го там.

Насекомото се разтреперя от гняв. Чак не можеше да говори.

— Тогава защо идвате при мене? — изписка то.

— Просто исках да си поговоря с някого — отговори Марвин.

— Какво?

— Тъжно е, нали?

Скърцайки със зъбчатките, Марвин се обърна и отдалечи. Настигна Зейфод близо до асансьорите Зейфод се завъртя от изненада.

— Хей… Марвин? — каза той. — Марвин! Как се озова тука?

Марвин бе принуден да каже нещо, което никак не му се нравеше.

— Не знам — отвърна той.

— Но…

— В един момент си седя в твоя кораб и се чувствам много потиснат, а в следващия момент съм застанал тука и се чувствам съвсем депресиран. Невероятностното поле, предполагам.

— Да — каза Зейфод, — предполагам, че прадядо ми те е изпратил, за да ми правиш компания.

Страшно ти благодаря, прадядо, каза си той скришом.

— Е, как си иначе? — продължи на глас.

— А, добре — отговори Марвин, — ако смяташ, че е много приятно да си на моето място. Лично аз не смятам.

— Да, да — каза Зейфод, докато вратите на асансьора се отваряха.

— Здравейте — каза асансьорът нежно, — аз съм вашият асансьор и съм готов да ви превозя до избрания от вас етаж. Конструиран съм от Сириуската кибернетична корпорация и за мен е удоволствие да отведа вас, посетителите на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ до неговите служби и канцеларии. Ако останете доволни от пътуването, а то ще бъде бързо и приятно, ви препоръчвам да опитате и другите ни асансьори, инсталирани наскоро в сградите на Галактическия данъчен отдел, компанията за детски храни „Буубилуу“ и Сириуската държавна психиатрична клиника, където много бивши служители на Сириуската кибернетична корпорация с нетърпение очакват вашето посещение, съчувствие и веселите ви разкази за външния свят.

— Добре — каза Зейфод, влизайки вътре, — освен да приказваш, какво друго можеш да правиш?

— Мога да вървя нагоре — отвърна асансьорът — или надолу.

— Чудесно — каза Зейфод, — ние сме нагоре.

— А може и надолу — напомни му асансьорът.

— Да, добре. Нагоре, ако обичаш.

За миг настъпи тишина.

— И надолу е хубаво — предложи асансьорът многообещаващо.

— О, така ли?

— Прекрасно е.

— Чудесно — каза Зейфод. — А сега би ли ни закарал горе?

— Мога ли да ви помоля — попита асансьорът с най-сладкия си и убедителен глас — още веднъж да си помислите за възможностите, които пътуването надолу ви предлага?

Зейфод удари едната си глава във вътрешната стена на кабината. Това е вече много, помисли си той, това минава всякакви граници. Никого не бе молил да го пратят тука. Ако сега някой го попиташе къде би желал да бъде в този момент, вероятно щеше да му отговори, че би желал да лежи на плажа, заобиколен най-малко от петдесет красиви жени, а един малък екип от експерти да разработва нови начини те да бъдат мили с него — такъв беше стандартният му отговор. Към него вероятно щеше да прибави нещо прочувствено по въпроса за храната.

Имаше едно нещо, което никак не му се щеше да прави, и то бе да тича след човека, който управлява Вселената; онзи просто си вършеше работата и ако питаха Зейфод, спокойно можеше да продължи да си я върши, защото ако не той, щеше да бъде някой друг. А пък най-малко имаше желание да стърчи тука и да спори с един асансьор.

— А какви са тези възможности? — попита той изнурено.

— Амии — гласът се проточи като струйка мед по филия, — например сутерена, архивите и личните досиета. отоплителната инсталация… ъъъ … Няма нещо кой знае колко интересно — продължи той след кратка пауза, — но това все пак са алтернативи.

— Кълна се в Заркуон — промълви Зейфод, — не съм се молил за асансьор екзистенциалист.

Заудря с юмруци по стената.

— Какво му става на това нещо? — избълва той.

— Не ще да тръгне нагоре — поясни Марвин с прости думи. — Мисля, че го е страх от високото.

— Страх ли? — извика Зейфод. — От какво? От високото? Асансьор да се страхува от високото?

— Не — каза асансьорът с плачевен глас, — от бъдещето…

— От БЪДЕЩЕТО? — възкликна Зейфод. — Какво иска този нещастник, пенсионно осигуряване ли?

В този момент във фоайето зад тях настана суматоха. А от стените около тях се разнесе шумът на внезапно раздвижили се механизми.

— Ние сме способни да прозрем в бъдещето — прошепна асансьорът с нещо подобно на ужас в гласа, — това е заложено в програмите ни.

Зейфод погледна навън — около асансьорите се бе струпала възбудена тълпа: сочеха към нещо и крещяха.

Всички асансьори в сградата слизаха надолу, и то с голяма скорост.

Шмугна се бързо вътре.

— Марвин — каза той, — накарай някак този асансьор да тръгне нагоре, ако обичаш. Трябва да стигна до Зарниууп.

— Защо? — попита Марвин тъжно.

— Не знам — отвърна Зейфод, — но като го намеря, горко му, ако няма някаква много важна причина аз да искам да го видя.

Съвременните асансьори са странни и сложни създания. Древните електрически бракми с капацитет „максимум до осем души“ приличат на произведените от Сириуската кибернетична корпорация Щастливи вертикално превозващи средства толкова, колкото кесийка с ядки асорти прилича на цялото западно крило на Сириуската държавна психиатрична клиника.

Това е така, защото тяхната дейност се основава на един интересен принцип, наречен „дефокусирана темпорална перцепция“. С други думи, те са способни да прозрат съвсем мъгляво в близкото бъдеще, което прави възможно асансьорът да бъде точно на този етаж, на който се намираш ти, и то преди още да си го повикал.

По този начин отпада необходимостта да водиш досадни разговори, да се разкисваш и да завързваш случайни запознанства, все неща, които по-рано хората бяха принудени да правят, докато чакаха асансьора.

И както можеше да се очаква, много асансьори с вградени интелектуални и пророчески способности развиха тежки психози в резултат на безкрайното безсмислено движение нагоре-надолу, нагоре-надолу, известно време правиха опити да се движат и встрани, с което искаха да изразят нещо като екзистенциален протест, след това предявиха претенции да участват при вземането на решения и накрая се намусиха и започнаха все по-често да се заседяват в сутерена.

Ако останалият без средства стопаджия попадне тези дни на коя да е планета от Сириуската звездна система, би могъл лесно да се замогне, като стане душеприказчик на невротизирани асансьори.

На петнадесетия етаж вратите на асансьора рязко се отвориха.

— Петнайсети — каза асансьорът — и не забравяйте, че го правя само защото вашият робот ми харесва.

Зейфод и Марвин побързаха да се измъкнат от асансьора, който веднага затвори вратите си и се спусна надолу с максималната скорост, на която бе способен. Зейфод се огледа тревожно. Коридорът беше пуст и тих. По нищо не личеше къде се намира кабинетът на Зарниууп. Всички врати бяха затворени и по тях нямаше никакви табелки.

Бяха застанали близо до моста, който съединяваше двете кули на сградата. През един голям прозорец ослепителното слънце на Малка мечка Бета сипеше жежки лъчи, в които танцуваха безброй дребнички прашинки. Една сянка прелетя край тях със светкавична бързина.

— Зарязан от някакъв си асансьор — измърмори Зейфод, който бе изпаднал в най-мрачното си настроение.

И двамата стояха, вперили погледи в двете посоки на коридора.

— Разбираш ли нещо? — обърна се Зейфод към Марвин.

— Много повече, отколкото можеш да си представиш.

— Абсолютно съм сигурен, че не е редно тази сграда да се тресе — каза Зейфод.

Това бе един съвсем лек трус, усетен предимно с ходилата на краката, последван от втори. В слънчевите лъчи танцът на прашинките стана по-вихрен. Още една сянка прелетя край тях.

Зейфод се загледа в пода.

— Или — започна той не много уверено — са монтирали някаква вибрационна система, която да поддържа мускулния тонус по време на работа, или…

Закрачи към прозореца, но изведнъж се препъна, защото неговите Джуу Джанта 200 Супер-хроматични Опасност-сензитивни Очила бяха станали напълно черни. Една голяма сянка прелетя край прозореца с пронизително свистене.

Зейфод бързо махна очилата си и в същия миг сградата се разтърси от оглушителен трясък. С един скок той се озова до прозореца.

— Или — продължи той — някой бомбардира сградата!

Още един трясък раздруса сградата.

— На кого в Галактиката му е притрябвало да бомбардира едно издателство? — попита той, но отговорът на Марвин тъй и не стигна до него, защото в този момент сградата се разтърси от още една бомбена експлозия.

Опита се да се върне обратно при асансьора — знаеше, че е безполезно, но нищо друго не можеше да измисли.

Изведнъж, в края на един коридор, който се пресичаше с този под прав ъгъл, съгледа внезапно появилата се фигура на един мъж. Мъжът също го забеляза.

— Бийблброкс, бързо тук! — извика той.

Зейфод го огледа подозрително. Още един бомбен взрив разтърси сградата.

— А, не — извиси глас Зейфод. — Как така „Бийблброкс бързо тук“! Кой сте вие всъщност?

— Приятел! — извика мъжът в отговор и се затича към Зейфод.

— О, така ли? — каза Зейфод. — По-точно чий приятел? Или може би храните топли чувства към цялото човечество?

Мъжът препускаше по коридора, въпреки че подът под краката му подскачаше като развълнувано одеяло. На ръст беше нисък, набит, с обветрено лице, а дрехите му имаха вид, сякаш два пъти са обиколили Галактиката и са се върнали, без да слизат от гърба му.

— Знаете ли — извика Зейфод в ухото му, когато другият пристигна, — че бомбардират вашата сграда?

Мъжът направи знак, че това му е известно.

Изведнъж светлината изчезна. Зейфод се извърна към прозореца да види какво става и с ококорени очи проследи как един огромен, лъскав, подобен на плужек космически кораб се плъзна бавно покрай сградата. След него минаха още два.

— Правителството, което предадохте, е твърдо решило да ви залови, Зейфод — каза мъжът през зъби. — Изпратили са цяла ескадрила изтребители Фрогстар.

— Изтребители Фрогстар! — промълви Зейфод. — Заркуон!

— Сега ясна ли е картината?

— Какви са тези изтребители Фрогстар?

Зейфод беше сигурен, че някой му бе споменавал за тях, когато беше президент, но по принцип той не даваше ухо на служебни разговори.

Мъжът го дърпаше да влезе през една врата. Реши да се остави да го водят. С оглушителен вой нещо малко, черно и подобно на паяк се стрелна във въздуха и се изгуби надолу по коридора.

— Какво беше това! — изсъска Зейфод.

— Робот разузнавач тип Фрогстар, клас А, изпратен да търси вас — обясни мъжът.

— Хей, наистина ли?

— Залегни!

От другия край на коридора се зададе едно по-голямо черно, подобно на паяк нещо. И то профуча край тях.

— А това е…?

— Робот разузнавач тип Фрогстар, клас В, изпратен да търси вас.

— А това? — попита Зейфод, когато трето него процепи въздуха.

— Робот разузнавач тип Фрогстар, клас С, изпратен да търси вас.

— Хей — изхили се Зейфод на себе си, — ама много глупави били тези роботи, а?

Откъм моста се разнесе мощно боботене и дрънчене. От отсрещната кула по посока към тях по него се движеше някаква грамадна черна маса, с размери и форма на танк.

— Това пък какво е, фотоните го взели? — изтръгна се от Зейфод.

— Танк — каза мъжът. — Робот разузнавач тип Фрогстар, клас Д, изпратен да търси вас.

— Не е ли време да се махаме?

— Смятам, че е време.

— Марвин! — извика Зейфод.

— Какво има?

Марвин се надигна от купчината развалини в долния край на коридора и впери поглед в тях.

— Виждаш ли онзи робот, който идва към нас?

Марвин погледна към грамадната черна маса, която пъплеше по моста към тях. Погледна и своето собствено малко метално тяло. После отново обърна поглед към танка.

— Предполагам, че искате да го спра — каза той.

— Да.

— Докато вие си спасявате кожата?

— Да — отвърна Зейфод. — И се дръж храбро!

— Ще се държа — каза Марвин, — докато има за какво.

Мъжът дръпна Зейфод за ръката и той тръгна след него надолу по коридора. Изведнъж се сети за нещо.

— Къде отиваме? — попита той.

— В кабинета на Зарниууп.

— Не е ли по-добре да отложим срещата за по-удобен момент?

— Вървете.