Рицарят на Бялата дама

Една битка на два фронта

Затръбиха фанфарите, загърмяха барабаните.

Рицаря се приготви за бой.

Опрял глава на юмруци, той отправи взор към отсрещния край на полето, там, където вече се мяркаха пехотните фаланги на черния противник, мрачните дула на топовете, дългите копия на конниците.

Обърна се и към войската си — настръхнала, тя чакаше неговия сигнал. До царя, както винаги в началото на всяко сражение, стоеше Тя, Бялата дама, неземно красива с коронката на главата си и със спуснатата през рамо разкошна златиста плитка. Рицаря срещна погледа й, мил и насърчителен, и й кимна дружелюбно.

И вдигна десница.

Бялата пехота прекрачи напред.

Двете армии се счепкаха в безмилостна схватка.

Сега вече Рицаря си умираше от любопитство да види какво ще предприеме противникът. Той можеше да заповяда на офицерите си да атакуват фланговете, да освободи прави магистрали за топовете си и дори да прати към центъра надменната си царица. Предпочете обаче да прехвърли в подкрепа на предните части само няколко пехотни дружини, с което доказа, че умело владее тактиката на дебюта.

Битката се разгаряше. Падаха първите жертви, най-много, както обикновено, скромни войничета и офицери, и конници… Плацдармът ечеше от крясъците на атакуващите, от свистенето на гюллетата, от стоновете на умиращите…

А стрелката неудържимо бягаше напред. Рицаря с тревога наблюдаваше как въпреки загубите си черните напредват към Бялата дама и заплашват да я обкръжат. На своя цар не обръщаше внимание — не обичаше този тъп дебелак, но бе принуден да брани и него, защото паднеше ли той, настъпваше краят.

Сега изходът зависеше преди всичко от съдбата на Бялата дама и без да се двоуми, той измъкна от закритията последния офицер и последния топ и ги хвърли срещу врага. Такива смели комбинации бе разгръщал и друг път.

Рискът се оправда. Наистина след втория ход офицерът се строполи на земята, след третия — топът избухна сред пламъци и дим, затова пък оределите черни фаланги бяха блокирани далече от Бялата дама.

До края на битката оставаха минути. Внимание!… Сега Рицаря ще даде знак и Бялата дама ще се понесе във фронтална атака, ще се появи пред черния цар и ще даде ш…

Понечи да вдигне десница, не можа. Помъчи се да извика „Царице моя, бягай!“, но от устата му излезе непонятен стон.

Стрелката извисяваше червеното флагче. Още пет секунди и то ще се преметне! И Бялата дама ще попадне в лапите на черния! Бягай! Бягай!…

Флагчето падна.

Наоколо се кикотеха.

Той отвори очи.

И първото нещо, което видя, бе коприненото шалче, с което бяха вързани китките му. И първото нещо, което усети, бе кърпата, която закриваше устата му.

Замаяно се огледа и няколко секунди не можа да съобрази нито къде се намира, нито какви са тия странни същества с надянати върху лицата дамски чорапи, които се бяха надвесили над него и надаваха дивашки кикот.

После видя в съседното легло дебелото момче с големите зеници, което трепереше от страх, и си спомни…

Спомни си вечерния влак, провинциалната гаричка, дългата улица, която водеше до подножието на хълма, сетне криволичещото шосе и автобуса до върха, където се издигаше интернатът…

Спомни си мустакатия байчо, който го бе посрещнал; и учениците, които надзъртаха през прозорците на общежитието; и гърбавия учител, който го бе въвел в стая №9; и дебелото момче от съседното легло, което го бе изгледало сънно… Спомни си всичко!

Та това се бе случило само преди няколко часа!

Изведнъж му се дорева. Не, той не искаше да идва тук, не искаше да се разделя с родителите си, да остави софийските си приятели, да напусне шах-кръжока в Двореца…

Ревеше му се.

Но не рева. Защото над него се кикотеха маскираните лица.

Единият от тях, най-едрият, почти гигант и със стърчащ над чорапа черен остър перчем, го сграбчи за предницата на пижамата и с мощен замах го повдигна от леглото. Рицаря забеляза големите му лапи с неизрязани мръсни нокти и в себе си веднага го нарече „черния“.

— Е, новият — произнесе заплашително черният, — ще викаш ли още? — Гласът му бе ту момичешки тънък, ту мъжки дебел, също като гласовете на хлапетата, които класният наричаше — „пубертетни“. Рицаря се помъчи да изтика кърпата от устата си, не успя и само измуча.

— Да ли рече? — продължи с неравния си глас черният. — Добре, сега великодушно ще ти отпушим устата, само че да не си помислил да викаш пак, че викнеш ли, ще ти я залепим, безпощадно с резолирбанд!

— Изолирбанд — поправи го най-малкият със звучен, чист сопран.

— Голямо чудо! — изръмжа черният. — Той ме разбира и така. Нали бе?

Рицаря кимна, черната лапа смъкна кърпата, той пое дълбоко дъх. Сега, макар че ръцете му бяха още вързани, почувствува се по-добре. И както обикновено при опасност, премина към онова състояние на блажена бистрота на ума, когато с един само поглед върху бойното поле можеше да обхване обстановката, да прецени разположението на силите и възможния изход от борбата.

Стаята бе малка, с двете легла и масата, с гардероба и куфарите върху него. Прозорецът беше отворен, зад него се мержелееха боровете, римските разкопки, старите крепостни стени, далечният сърп на луната. Той беше съвсем сам — на пъзльото с големите зеници не можеше да се разчита. Нападателите пък бяха четирима. Двама от тях носеха спортни анцузи; третият, дребен, истински маляк, бе по фанелка и гащета; черният — в ковбойска риза и протрит джинс. В мозъка на Рицаря завинаги се запечата броят на кончетата на ризата: първото, третото и четвъртото липсваха и напомняха неграмотно подредени пешки.

Явно съотношението на силите бе в негова вреда. На негово място всеки разумен играч би се отказал от борбата.

Всеки друг, но не и той. Ненапразно той е Рицаря на Бялата дама!

— Разбра ли? — повтори въпроса си черният.

— Разбрах — отвърна Рицаря.

— Добре… — рече другият, удовлетворен. — Сега ти ще положиш пред нас клетва за вярност, но преди това, за да разбереш кои сме, ние великодушно ще ти кажем кои сме, за да не разправяш после, че не сме те предупредили.

Поотмести пред устата си чорапа, който превръщаше думите му във фъфлене, наплюнчи пръст, позаглади перчема на върха на главата си и продължи със смешния си пречупен глас:

— Слушай сега! Ние сме могъщата бойна чета „Дан Колов“, дето е великодушен покровител на „Термалия“, а аз съм нейният войвода. Тук ние заповядваме на всички на какво да играете, кога да влизате във физкултурния салон, а също така на кое кино да ходите и с кои момичета да танцувате в неделя следобед. И прочее. В замяна на това ние великодушно ви пазим от големите класове и от Осоговския тигър. А също така ние ви охраняваме от призрака на цар Михаил Шишман, дето броди в мазетата на римляните, за да си пази съкровището. В замяна на това вие ни водите на криминални, ковбойски и шпионски филми, черпите ни солени страгали и ако поискаме, ни пишете домашните по математика. Те това е! Чу ли?

Завършил своята дълга реч, която произнесе с големи затруднения, черният пое дълбоко дъх, позаглади перчем и повтори:

— Чу ли?

— Чух.

— Я повтори!

Рицаря повтори всичко, дума по дума. Черният си глътна езика.

— Ей! — каза той — Ти си бил феминен бе!

— Феномен — поправи го малякът. — Феминен значи на френски „женски“.

— Така де, феномен! — рече добродушно черният. — Аз имам по френски тромбе. Значи, всичко помниш, а?

— Да — отвърна Рицаря кратко. За него наистина не представляваше никаква трудност повторението на няколко глупави изречения. Ненапразно учителите го наричаха „вундеркинд“.

— А сега — подхвана черният, — преди да положиш клетва, ще ти покажа колко съм силен. — Протегна ръка встрани, малякът чевръсто му подаде една керемида. Черният я положи върху лявата си длан и с рязък удар на десницата си я преполови. Сетне небрежно захвърли парчетата през прозореца. — Видя ли? А сега да почнем. Как се казваш?

Рицаря не отговори.

— Ей! — ядоса се другият. — Значи, си инатчия, а?

Мълчание.

— Добре тогава, щом като си такъв фатален, ние ще ти зададем още един въпрос и ако пак мълчиш, ще постъпим така безпощадно с тебе, че после на колене ще ни се молиш, но няма го майстора! В кой клас си?

Пак мълчание.

— Не виждаш ли какъв е слабак, войводо! — обади се дребосъкът със сопрана си. — Сигурно е в трети клас. За половин манш ще му направя туш.

Пленникът заплашително изръмжа. В отговор малякът го щипна по бедрото. Той изпищя.

В съседното легло дебелото момче панически се закри презглава с одеялото.

— Видяхте ли? — засмя се презрително малякът. — А ми се прави на Олег Кошевой.

— Кой е тоя бе? — попита черният строго, сякаш никой нямаше право да говори без негово разрешение.

— От книгата „Млада гвардия“ — поясни веднага дребосъчето. — Умря, ама нищо не издаде на фашистите. Като Малчика.

— Значи, е бил силен като нас!

— Митко Бомбата е по-силен! — намеси се третият данколовец.

— Дан Колов е най-силният от всички! — отсече черният, с което сложи край на дискусията. — А сега да видим колко силен е тоя мухльо.

Слушайки го, Рицаря си мислеше, че позицията му е много слаба и че след два-три противникови удара ще попадне в шах. Той не понасяше и най-малката болка и мисълта, че отново ще го щипят, го довеждаше до ужас. И трескаво затърси хода на белите, който би го довел ако не до победа, то поне до почтено реми. Да вика? Ще му запушат устата с изолирбанд — черният явно не се шегуваше. Да се бори? Вързан е. Пак и как ще се бори с тия страшни гиганти, които трошат керемиди с един удар на ръката и щипят така остро, сякаш мушкат с шило! Очевидно единственият изход е в маневрената игра.

— А вие знаете ли колко прави 428 по 789? — попита той уж между другото и тутакси забеляза зад прозрачните чорапи опулените очи на данколовците.

— Наизуст ли?

— Наизуст.

— А ти знаеш ли?

— 337 692 — изпя равно Рицаря, сякаш казваше „Добро утро, как сте?“

— Мотае! — възкликна дребосъчето със сопрана си и в гласа му имаше не само съмнение, но и нотки на възхищение.

— Провери! — заповяда черният.

Върху масата имаше тетрадки и моливи. Малякът дълго писа, после удивено изрече:

— Вярно бе! Тоя ме убива!

Черният се поизкашля, без да му се кашля, наведе се над Рицаря и като направи гласа си колкото се може по-дебел и внушителен, попита:

— Щом си такъв — фатален математик, я кажи колко прави един милион и половина, умножено по 27, делено на 65 и извадено от сто милиона?

Рицаря разбра, че комбинацията му се развива сполучливо. Още една-две такива маневри, и противникът е мат. Бързо пресметна и вече се готвеше да отговори, когато в стаята прозвуча един дрезгав гласец, наподобяващ патешко квакане.

— Гррънци! — произнесе той, като дълго и гърлено въртя „р“-ъто.

Всички се ослушаха. Черният стрелна с очи дебелото момче, което все още се гушеше под одеялото.

— Я ти не се обаждай, че знаеш ли!…

— Ама ааааз, ннннне… — едва изпелтечи момчето.

Черният пак се обърна към Рицаря:

— Е, хайде, отговаряй де, щом като толкова знаеш!

— Дрръвник! — обади се пак гласецът и този път всички вдигнаха погледи над гардероба.

В конфликта се намесва Лори

Горе до куфарите в голям кафез важно се перчеше папагал. Кръглите му жълти очи, силно извитата бяла човка и плешивината на челото му придаваха вид на банков директор. А изящно прибраните червени криле и дългата синя опашка, които приличаха на фрак, още повече подчертаваха достолепието на неговата стойка. Бе впил неподвижен поглед във войводата, пронизвайки го застрашително със смешните си очи.

— Кккакво е това бе? — запелтечи сега черният.

— Лори — отвърна Рицарят, ужасно ядосан, че играта е нарушена в най-интересния момент. — Мой приятел. Папагал от Конго.

— И знае да говори?

— Не чу ли?

— Той ме убива! — възкликна дребосъчето, извади от джоба си бисквит, вдигна чорапа над устата си, гризна, после се качи на стола и предложи и на папагала, но птицата презрително му обърна гръб и изтърси:

— Орррехи!

— Нямам орехи… — рече дребосъчето, сякаш се извиняваше.

Изцяло шашнат, войводата също стъпи на стола.

— Не пипайте Лори! — извика Рицаря.

Войводата не му обърна внимание и свали кафеза. Данколовците го наобиколиха и заразглеждаха папагала с такъв интерес, сякаш бе пришълец от Марс.

— Хайде да поговорим с него, а? — предложи дребосъкът.

— Добре! — рече черният. — Ама най-напред аз. Хей, Лори, кажи нещо бе?

— Дурррак! — отвърна веднага папагалът.

— Я не обиждай! — изръмжа черният и разтърси кафеза.

— Рррапон! — добави Лори агресивно.

— Глей го мръсника! — ядоса се черният, отвори вратичката на клетката, пъхна ръка вътре и грабна топлото червено-синьо телце.

Тук вече Рицаря не издържа и както беше с вързани ръце, скочи от леглото и се метна върху данколовците.

— Оставете Лори! — закрещя той, но другите го сграбчиха, притиснаха го в леглото, отново запушиха устата му с кърпата, вързаха китките му с шалчето, а глезените с вратовръзката.

Сега пък от равновесие излезе Лори. Той се разкрещя, взе да пръска наляво и надясно разни неприлични думи като: „Ррръбове!… Тирррани!…“, после внезапно клъвна черната лапа, изхлузи се от нея, разпери широките поли на червения си фрак, втурна се нагоре, направи несръчен кръг под тавана и изхвърча през отворения прозорец към обляната в лунни лъчи борова гора.

Рицаря се мяташе в леглото, пъшкаше, риташе — напразно: той бе в тежко предматово положение.

Войводата повдигна чорапа пред устата си и олиза кръвта от клъвнатата ръка.

— Значи, така! — зафъфли той. — Носиш тайно папагали, да ни обиждат и кълват! Ще видим тази фатална работа! Я кажи какви други тайни оръжия носиш?

Рицаря изръмжа нещо неясно.

— Бойци! — заповяда черният. — Направете тараш! И безпощадно!

Речено — сторено. Куфарите бяха свалени и отворени и черният взе да рови в тях, разхвърляйки наоколо ризи, гащи и чорапи.

Докато опря до лекарствата. Бяха наблъскани в една кутия: аспирини, хинини, витамини, белергамини, аналгини, пеницилини, очистителни и какви ли не още, в туби, таблетки, кесийки, шишенца, местни и чуждестранни, известни и неизвестни. Беше ги подредила майка му с изричната заръка да ги взима редовно, даже и да не го боли нищо.

— Хи-хи! — изкикоти се черният. — Нашичкият ни е болничък. И рициново си има даже, та да си ака, когато го боли коремчето. И разпиля лекарствата върху дрехите.

После стигна до книгите. Бяха заели цялата долна част на куфарите — с лъскави корици, върху които личаха изображения на шахматни фигури и портрети на мъже. Войводата вдигна една и засрича: „Александър Алехин.“ Взе друга, прочете: „Мачът на века.“ После трета: „Стратегия и тактика на шахмата.“ И още една: „Двубоят Спаски — Фишер“… И още, и още… Въртеше ги пред очите си и пренебрежително ги захвърляше върху гащите и аспирините. А там ги поемаше дребосъчето и ги прелистваше очевидно с нескрит интерес.

Накрая черният напипа и таблото. Не бе много голямо и макар че бе разчертано с бели и черни квадрати, личеше, че е от скъпо дърво. Отвори го. Вътре фигурките бяха необикновено изящни: едните от сребристобял, другите от златисточерен бронз. Сред тях изпъкваше прекрасната Бяла дама с платинената коронка на главата и плитката на рамото.

Черният отново изхихика:

— Ей, я вижте какви куклички си носи тоя перко! Шахчета-махчета! За да си ги разкарва напред-назад по дъската с два пръста и да не си уморява мускулчетата! Аслъ затова няма душа в него и си носи на помощ папагали, да ни обиждат безпощадно с мръсни думи!

Данколовци му пригласяха и само дребосъчето мълчеше, внимателно разглеждайки бронзовите фигурки в кутията. По едно време то предпазливо вдигна Бялата дама.

— Ух, че красива! — промърмори.

— Какво й е красивото! — захили се черният. — Я виж! — Грабна фигурата от ръцете на малкия и с остро движение прекърши главата й.

Дребосъкът изстена, сякаш прекършваха неговата глава, а Рицаря отново се замята в леглото и ако очи могат да палят, черният щеше да бъде изпепелен.

— Ррразбойници! — дойде отвън пронизителен писък и зад прозореца като черно-син метеор профуча Лори.

Черният метна подире му главата на Бялата дама.

— Гадина!

— Тирранин! — отвърна Лори.

Черният потърси някоя по-оскърбителна дума, не намери и хвърли по посока на гласа останките на Бялата дама.

— Туррруци! — дойде отвън.

Тогава, съвсем побеснял, черният запрати по невидимата птица една по една всички бронзови фигурки.

Прикован към леглото, Рицарят с ужас наблюдаваше как съкровището му се губи сред развалините.

А малякът бе затиснал уста с длан, навярно за да не изстене пак.

Като метна и последната фигурка, черният даде знак с глава, грабна Рицаря за краката, другите — за раменете и въпреки съпротивата му го прехвърлиха през прозореца.

Той престана да се боричка: беше му интересно да разбере къде ще го заведат и какво ще правят по-нататък с него.

Околността му беше непозната. От снощните обяснения на гърбавия учител знаеше само, че сградата, от която излязоха, е мъжкото общежитие и че тия големи камънаци отсреща са разкопките на Улпия Термалия. Какво обаче представлява остъклената постройка сред боровете, нямаше понятие.

Данколовци го поносиха двайсетина крачки и го положиха в средата на кръгла, утъпкана поляна. Черният се наведе над ухото му и почти квичейки от удоволствие, прошепна със смешния си глас:

— А сега от подземията ще изскочи призракът на цар Михаил и ще те завлече във фаталните си мазета, а ние няма да си мръднем малкия пръст, за да те спасим. За да знаеш друг път да не ни правиш номера с мръсни папагали и други такива. Чао!

И пристъпвайки леко с кецовете си, четиримата данколовци изчезнаха зад дърветата.

Запознанство с призрака и с малката Бяла дама

Рицаря лежеше неподвижно, ослушвайки се в тишината на нощта. Над него беше звездното небе с полумесеца, под него мартенската трева, чиято хладина усещаше през тънката пижама. Да, сега ще хване хрема! А може и бронхопневмония! Той потрепера.

Разбира се, знаеше, че не съществуват никакви призраци и вампири, че тия бели грамади оттатък са само останки от римско селище, и все пак… нали по тия места е имало гробища, а в гробищата стават какви ли не неща!…

Положи усилие да се овладее и като заби пета в тревата, запълзя гърбом към общежитието. Но скоро се задъха и с огорчение си помисли, че никога не би могъл да се добере до стаята си. Ония данколовци бяха прави: той бе слабак и половина! Отново му се дорева и този път не се сдържа: от очите му потекоха тънки сълзи.

В този момент луната се скри зад боровете.

И той видя онова.

Отначало бе едно съвсем неопределено млечнобяло сияние, което пълзеше сред белите камъни на разкопките. После се превърна във виолетова светлинна, безшумна и безплътна.

Косата му се изправи на главата.

Впил очи в това нещо, той не смееше да помръдне, макар че предателско треперене го обземаше от главата до петите, а в носа му напираше кихавица. Нима — духът на цар Михаил?… Затаи дъх, захапа език — само да не кихне! Да не кихне!

Кихна.

— Наздррраве! — прозвуча любезният крясък на Лори.

Рицаря трепна, обърна глава и успя да зърне шарените криле на папагала, които с мъка разсичаха тъмата между дърветата. В следния миг луната отново се показа и призракът изчезна.

Лори обаче не престана да вика, въртейки звучно „р“-ъто:

— Валерррри!… Дрррругарю!…

Тогава именно се появи Бялата дама.

Рицаря замига — не, не сънуваше! Тя бе все там отсреща, до стъклената постройка сред гората. Осветена от лунните лъчи, тя стоеше права и тънка като млада ела с царствено вдигната глава и със златна плитка, която щедро падаше през рамото чак до кръста й.

Тя също се взираше в него, сякаш да се увери, че това отпред е човек. После предпазливо се доближи и внезапно се провикна и гласът й прозвуча като флейта:

— Момичета! Елате! Момичета!

От постройката изскочиха още пет тънки фигурки: пет момичета в анцузи и туфли на краката. Те наобиколиха лежащия, няколко секунди стояха неподвижни, сетне бързо свалиха кърпата от устата му и го развързаха.

Той все още трепереше, лицето му бе мокро от сълзите, пижамата разкривена пред хилавите му гърди. Гледаше малката Бяла дама и му се искаше да потъне вдън земя от срам. Никога, никога през живота си не бе изпитвал такова дълбоко унижение, никога, дори когато на турнира в Международния пионерски лагер онова беззъбо хлапе от Одеса му бе направило мат в двайсет и три хода!

Той кихна. Хремата идваше.

— Какво правиш тук? — попита най-после малката Бяла дама и Рицарят отново чу вълшебната флейта.

— Нищо — отвърна той глухо, — разхождам се…

Момичетата се разсмяха.

— Ти си новият, нали? — попита пак тя.

Той кимна и обърса бузи с длан.

— Значи, пак данколовци — каза тя — Те все така правят с новите. Кръщават го. Понякога даже им мацат лицата с вакса. Трябваше да ги набиеш.

Момичетата се изпискаха и Рицаря разбра защо. Той закри гърди с предницата на пижамата, дръпна крачолите на панталоните над тънките си пищялки и се изправи.

— Сега не можах — рече той задавено. — Но ще ги набия! Непременно ще ги набия!

Това прозвуча като клетва.

Момичетата отново прихнаха във весел смях. Очевидно те хич не вярваха, че това слабичко момче с размазани по лицето сълзи ще успее да набие могъщите данколовци.

Впрочем сам той имаше усещането, че някой друг е произнесъл заканителните думи, които слагаха началото на съдбоносни събития в интерната „Термалия“…

— Как се казваш? — попита малката Бяла дама.

— Валери.

— Аз съм Елка — представи се тя, понижи глас и продължи: — Ние сме от шести бе и сме отбор по художествена гимнастика.

Валери слушаше, без да откъсва очи от златната плитка. Елка продължи още по-тихо, почти поверително:

— Само че обещай, че няма да ни издадеш!

— За какво? — прошепна той и настръхна при спомена за светещия призрак на цар Михаил.

— Че си ни срещнал тук. Ние тренираме тайно във физкултурния салон, за да не видят другите нашите съчетания и да изненадаме другарката Каблешкова.

— А, да… — отвърна той неопределено. Можеше ли да им каже, че той никога не се е интересувал от гимнастика и даже от футбол?

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам — каза той и кихна.

— Наздраве! — обадиха се едновременно и шестте.

Поиска му се да ги помоли те също да не разправят за окаяния вид, в който са го открили, но замълча: никога рицар не моли дама!

— Е, хайде, аз да си вървя — каза той. — Лека нощ.

— Лека нощ! — отвърнаха момичетата.

Той се обърна и си тръгна — по пижама, смачкан, бос, тънък, чорлав, с налепени по тила стръкчета трева. Чувствуваше на гърба си насмешливите погледи на момичетата и му идеше да хукне и да се скрие зад дърветата.

Но не хукна. Премина цялото разстояние до стаята си равномерно, хапейки език да не кихне, а като стигна под прозореца, повдигна се на перваза и с огромна мъка се прехвърли вътре. Там вече кихна.

Дебелият спеше. На пода сред гащи, фанелки и аспирини се върдаляха партиите на Алехин, празната шахматна кутия, кафезът на Лори, книгите. Погледна навън в мрака. Там някъде сред развалините лежаха бронзовите фигурки. Трябваше да ги намери! Да намери Бялата дама!

Ала не излезе. Страхуваше се.

От мрака, от гората, от призрака на цар Михаил.

От повторна среща с Елка.

И заплака.

Плачеше за всичко: за родителите си и за шахкръжока в София, за загубените фигурки, за своята самота и за унизителното си кихане пред момичетата…

Хлипайки, прибра вещите си, после почти с автоматично движение измъкна от джоба на сакото си мънинко като цигарена кутия шахче, чиито фигурки се задържат върху таблото с помощта на магнитчета, взе електрическото си фенерче, загаси лампата, легна, облегна се удобно на възглавницата, с още по-механично движение глътна аспиринче, светна с фенерчето, постави кутията върху коленете си, подреди фигурките и заигра срещу черните…

След третия ход престана да хлипа, след петия забрави къде се намира, след седмия вече щурмуваше центъра на черния цяр…

На единайсетия ход, тъкмо когато обмисляше сложна комбинация, усети на рамото си трептящото телце на Лори. Той се усмихна и го погали по меката перушина. А папагалчето, като оцени с един поглед разположението на силите върху таблото, дрезгаво произнесе:

— Офицеррр, напррред!

— Мълчи! — прошепна Валери. — Какво разбираш ти от шах?

И премести офицера напред.

Така играха, докато луната окончателно се скри.

После заспаха.

Бурно утро в интерната „Термалия“

— Добррроутррро!

Валери се събуди и първото нещо, което като светкавица проряза съзнанието му, бе образът на едно момче в смачкана пижама, което киха пред Бялата дама и произнася кобните думи: „Но ще ги набия! Непременно ще ги набия.“

Кацнал върху гардероба, Лори повтаряше папагалски: „Добрррутррро! Добрррутррро!“ Дебелото момче припряно се обличаше.

Валери скочи. И изстена. Боляха го китките на ръцете, гърбът, вратът. На бедрото личеше синината от ощипването. С мъка се наведе, прибра шахчето и угасналото фенерче и ги пъхна под дюшека.

Започваше първото му утро в новия интернат.

— Хайде да се запознаем! — предложи той. — Аз съм Валери.

— Аз Добромир — отвърна дебелото, без да го погледне.

— Защо не ми помогна снощи? Нали си пионер?

Добромир дълго мълча, уж оправяйки леглото си. На края все пак продума:

— Аз съм късоглед. И пея в хора.

— Въпреки това аз ще ги набия! — процеди през зъби Валери и отново се учуди на думите си.

— Недей! Те са шампиони по борба.

— Голямо чудо! — рече наперено Валери.

Прозвуча звънец.

— Това е за физкултурата — обясни Добромир и без да чака втори сигнал, изскочи навън.

Валери заключи Лори в кафеза и също излезе.

В коридора момчетата от съседните стаи притичваха покрай него и от израза на лицата им разбра, че вече знаят за снощното „кръщаване“. Някои го поздравяваха с потупвания по рамото, други се подхилваха, трети си даваха вид, че не го забелязват.

При изхода го спря едно високо, слабо момче с продълговато лице, дълги ръце, дълги крака и спокойни, сиви очи. Той мълчаливо огледа Валери, сякаш проучваше има ли смисъл да се занимава с него или не. Най-после се реши и заговори:

— Чух, че си донесъл много книги.

— Донесох — отвърна Валери, озадачен от внезапния въпрос. — Кой си ти?

— Аз съм Спас Дългия от шести бе. Има и един Спас Късия, от шести ве. А исторически романи донесе ли?

— Не. Само шахматни.

— Е, нищо… — Спас Дългия се поогледа наоколо и тихо добави: — Аз пиша исторически роман, истински, с герои от средните векове!

И тъй като Валери не се учуди, той продължи:

— В него се разказва за последните дни на цар Михаил Шишман, как се сражавал със сръбския крал Стефан Дечански, как скрил съкровището си в подземията на Улпия Термалия, как го убили и как се превърнал в призрак…

Валери си спомни снощните виолетови светлинни.

— Ама вярно ли е, че тук има призраци? — попита той.

— Има, разбира се! Това съм го чел в едни спомени на монаха.

Отвън долетя пронизителна свирка.

— Доктор Майспо! — съобщи Спас Дългия. — Да вървим! Романа ще ти го разкажа друг път… — И вече на двора погледна към прииждащите отвсякъде ученици и с вдъхваща спокойствие сигурност завърши: — А ти не обръщай внимание на данколовците. В главите си те вместо мозък имат сталактити и сталагмити.

Валери трудно позна местността, толкова на слънце всичко изглеждаше различно от снощната обляна в лунни лъчи картина. Но видя отпред остъклената сграда, вдясно разкопките и веднага се ориентира. Всъщност всичко бе просто като шахматна позиция до третия ход.

Целият комплекс „Термалия“ бе кацнал на върха на хълма. Долу лежеше градчето и от класните стаи можеха да се видят гарата, площадът, стадионът, новият ГУМ и бялата лента на реката. Нагоре пък се извисяваха първите гърбици на планината. Комплексът се състоеше от четири постройки: училището, двете общежития и физкултурния салон. Наоколо бяха развалините на Улпия Термалия, които се простираха почти до полето. За двор служеше тревистата поляна между общежитието и разкопките, същата, в която Валери се бе опитал да пълзи и която щеше да стане свидетел на много, вълнуващи събития от неговия живот…

Той обаче още не знаеше това, макар че когато изтича към поляната, в главата му вече гореше онази мисъл, която щеше да даде тласък на тия събития: да открие Черния войвода, да му отмъсти!

Докато търсеше място в строя, той поразгледа новите си съученици. Както навсякъде, и тук имаше хлапенца, които идеха от четвъртите класове, имаше и почти юноши и девойки, които скоро щяха да преминат в гимназията. И както навсякъде, малките гледаха със страхопочитание на големите, а големите им отвръщаха със снизхождение.

Валери последва Спас Дългия. В същия миг до него се лепна едно момче, което се отличаваше от всички останали с особената си външност. То имаше съвсем бяла коса и бели вежди, тъмночервено лице, големи уши и приличаше на фотографски негатив. То се усмихна с добродушна усмивка и подаде ръка:

— Здрасти! — рече то. — Вярно ли е, че си шахматист?

— Вярно — отвърна Валери. — Кандидат-майстор…

— Гениално!

— Да. И един ден ще стана гросмайстор!

Бялото момче едва не се пръсна от възторг:

— Еха! Знаеш ли какво? Аз за първи път виждам жив кандидат-майстор. — Бялата му усмивка засия. — Добре, че дойде, защото тук почти няма с кого да играеш шах. Само с Гърбатко. Той е гениален, но е много зает. Всички останали са пощурели по борба, а момичетата само за Мария Гигова сънуват. Искаш ли да станем приятели?

— Щом като настояваш — рече Валери.

— Значи, сме приятели! — Момчето отново подаде ръка. — Аз се казвам Мишо, ама ми викат Белия облак. Защото имам бяла коса…

Аз се казвам Валери и си имам папагал.

— Свръхгениално! Искаш ли да седим на един чин? Ще говоря с Гърбатко, той ми е приятел.

В този момент Валери зърна Елка. Тя тичаше към плаца заедно с група момичета, развявайки златната си плитка под утринното слънце. Погледът й се плъзна върху лицето му и го отмина с безразличие. Изтръпнал, той я проследи с очи.

— А аз не обръщам никакво внимание на момичетата — рече с небрежен тон Белия облак. — Знаеш ли какво казва Ницше за жените? Че са непълноценни същества. Затова са и кьопави в шаха, математиката и киното. На тях им дай топки и кукли. Но ако искаш, мога да те запозная с Елка, тя ми е приятел…

— Не, не! — уплашено отвърна Валери, още повече че не знаеше кой е Ницше. — Няма нужда!… — И продължи да търси данколовците сред десния фланг на строя, където се нареждаха най-високите.

И веднага откри черния: огромен, широкоплещест, с бедра като римски колони, малка глава и стърчащ на върха й черен перчем. Имаше кръгли очички и високо вдигнати дъгообразни вежди, които му придаваха постоянен израз на учудено глупаче. Позна го по копчетата на ризата, подредени като неграмотни пешки. Той се разправяше, като подскачаше на място и се боксираше с невидим противник. Около него същото правеха още няколко момчета. Всички те от време на време се обръщаха към Валери, шушнеха си нещо и си умираха от смях. Дребосъчето го нямаше между тях.

— А този, дето гледа насам — подхвана усърдно своите информации Белия облак, — е Тото Тотото. Искаш ли да те запозная с него? Той ми е приятел.

— Откъде е?

— От София. Там е бил футболист, но са го изгонили от отбора за недисциплинираност. Това съм го чел даже — в една книга, казва се „Гол от засада“. Доктор Майспо казва, че Тото е гордост на училището и че един ден ще прослави и България.

— Кой е доктор Майспо?

— Майспо ли? — Белия облак се засмя с добрите си очи. — Нашият физкултурник. Майспо значи съкратено „майстор на спорта“, все така ни вика. Борец е, а сега и доктор. Той също ми е приятел… А, ето го!

Пред строя се появи един русокос, строен мъж в червен анцуг. Беше красив и само посмачканият нос нарушаваше хармонията на неговата великолепна фигура. Той огледа немирното множество, плесна с ръце и се провикна с дълбок баритон:

— Хайде, майстори на спорта, малко тишина! И моля, заемете местата си в строя. Днес започваме с утринен крос…

След минута всички вече тичаха из гората в индианска нишка, като прескачаха повалени трупи и заобикаляха каменните блокове на римските разкопки и зарешетените входове на подземните галерии.

Отначало Валери бягаше трудно: все още го боляха краката от снощните преживявания, но скоро се посъвзе. Кристалният планински въздух, ослепителното пролетно слънце, шумящите борове, веселите подвиквания на момчетата вливаха у него бодрост и енергия. Той позабрави слабите си крака, хремата, болките, почувствува се по-як и по-гъвкав. И съвсем неочаквано мисълта, която не преставаше да изгаря мозъка му, пламна в неудържимо желание: той трябва да си отмъсти още сега, веднага!

Кой знае, може би причината за този внезапен порив да бе предизвикателно развяващият се черен перчем на Тото там отпред, начело на колоната… Или малката Бяла дама, която се мяркаше сред боровете и звънливо се смееше… Тъй или иначе, без много да се колебае, той се реши. Пое дълбоко дъх и ускори крачки, като изпревари две момчета пред себе си.

— Ей, къде си се разбързал! — чу той зад себе си Белия облак. — До финала е далече!

Той продължи, без да отговори, и с лекота, каквато отдавна не бе усещал, задмина още няколко момчета. Сега вече ясно виждаше широките плещи на черния, двата му мускулести лакътя, които като локомотивни бутала го тикаха напред. Още няколко метра, и ще го настигне. И ще се метне на гърба му, ще го повали и ще му върне тъпкано за снощи! И хем пред очите на всички! И на Елка!

Усилията му да мине напред не останаха незабелязани от колоната и бягащите му подвикваха: „Давай, новият! Още малко! Вече си четвърти, трети…“

Виковете стигнаха до Тото, той обърна глава. За един кратък миг смутено присви глуповатите си вежди, после презрително се усмихна и засили темпото. Но Валери не изостана и дори успя да заеме втора позиция. Тото дръпна още по-напред и се откъсна. Валери почувствува липса на въздух, сърцето му заби като опънат до пръсване барабан. Въпреки това не отстъпи. Черният перчем действуваше върху него като черния цар върху Бялата дама… Вече бе на три метра от широките плещи… На два… На един… Сега!

Отпред се мярна дълбока яма. Валери събра последните трохи енергия, които още се криеха в изнуреното му тяло, и се хвърли върху плещите. И тъкмо да ги сграбчи, те светкавично се изместиха встрани. Той се пльосна в ямата.

Тутакси се изправи. До него, огромен, се хилеше Тото.

— Значи, така, а? — заговори той със зигзагообразния си глас. — Фукаш се, че ще ме напердашиш безпощадно! Мухльо! — захлупи лицето му с ръка и го бутна.

Валери пак падна в ямата, но бързо скочи, загледан с ненавист в малките очи. Някак си отдалеч чу собствения си вопъл; пред взора му се спусна червена завеса, той се вкопчи в тялото на бореца… Тото се залюля.

Започна неравна борба.

Около двамата се насъбра народ и Валери, въпреки заслепението, в което бе изпаднал, успя да зърне уплашеното лице на Белия облак, очилата на Добромир, студените очи на Спас Дългия, златната плитка на Елка…

Внезапно Тото направи остро движение и Валери попадна сякаш между два воденични камъка. Не можеше да мръдне, не можеше да диша, пред очите му тъмнееше. Още едно притискане, и — край!

И тъкмо когато камъните окончателно го смазваха, те се отпуснаха. Той задиша, погледна: доктор Майспо бе сграбчил десницата на Тото и я навиваше.

— Не така, майсторе, не така! — говореше физкултурникът кротко. — Той е друга категория. — Помогна на Валери да излезе от ямата и едва тогава освободи ръката на Тото. — Ти си значи, новият, а?

Валери, задъхан, кимна. Доктор Майспо го изгледа от глава до пети и поопипа мускулчетата на ръцете му.

— Колко тежиш?

— 45 кила.

— Чуваш ли, майсторе? — обърна се той към Тото. — 45 кила! А ти?

— 64 — отвърна намръщено Тото. — Но той пръв ме нападна!

— Така ли?

Валери не отговори. Впрочем той нямаше никакво намерение да разкрива причините на сблъскването.

— Я гледай какъв агресор се извъдил! — рече доктор Майспо. — Още не дошел, и вече налита на бой! Така ли ви учат в София? Как се казваш? Валери. Е, добре, Валери, набий си в главата един свещен принцип: бори се само с равностойни противници! Нападнеш ли по-слаб, значи, си подлец! Нападнеш ли по-силен, значи, си глупак! Но най-добре не нападай никого… Ти, хм, нямаш лошо телосложение, само че си малко кекав…

Валери погледна стърчащия над ямата Тото и мрачно произнесе:

— Аз ще го набия и така!

Сред множеството настъпи раздвижване, кръгът се отвори, появи се гърбавият учител, задъхан, потен.

— Какво става тук? — попита той.

— Лека схватка между двама майстори на спорта — отвърна доктор Майспо. — Новият нападна Тото, а Тото в състояние на законна самоотбрана едва не го строши…

Гърбавият дълго мълча и Валери можа да види отблизо лицето му: огромно изпъкнало чело, къс, ястребов нос и необикновено проницателни очи, които сякаш виждаха и през хората. Стоеше наведен, като че гърбицата му тежеше повече от поносимото.

— Защо нападна Тото? — попита той.

Валери отклони очи: не издържаше той този всевиждащ поглед. И не отговори.

— Някой друг да знае?

Мълчание. Погледът на гърбавия се спря върху дебелото:

— Ти, Добро? Нали сте в една стая?

— Нищо не видях… — отвърна Добромир, като свали очила. — Аз съм късоглед.

Валери със свито сърце очакваше отговора на Елка, но тя също не каза нищо: все пак бе обещала!

— Благодаря ви — каза тогава гърбавият. — Можете да продължите. А ти, Валери, остани!

Запознанство с древността и първи сблъсък с Пепи

Двамата потънаха в прозрачната зеленина на боровете. Гърбавият крачеше мълчаливо. Валери вървеше до него и си мислеше, че сега най-добре би било да се прибере в стаята, да вземе един аспирин и разиграе една Сицилианска защита.

Навлязоха сред разкопките. Това бе един сложен лабиринт от траншеи, дълбоки и обширни ями, тесни проходи, криволичещи ровове, гладки ескарпи и просто дупки в земята. И навсякъде сред тях или над тях бяха находките. Имаше тежки гранитни блокове, основи на тухлени стени, грамадни мраморни саркофази, надгробни камъни с непонятни надписи…

— През лятото отново ще дойдат археолозите — продума замислено Гърбатко, — и ще продължат разкопките. Цял римски град са открили под тоя хълм, чак до полето. А какво още се спотайва отдолу, един господ знае.

— А вярно ли е — попита Валери, — че тук броди призракът на цар Михаил?

Гърбавият го стрелна с тъжните си, умни очи:

— Кога пък са успели да ти пуснат мухата!

— Но аз сам видях… Снощи, когато… — Валери млъкна, осъзнал, че отива твърде далече.

Гърбатко се усмихна с разбиране:

— … Когато те изнесоха навън, нали? Разни лилави светлинни, въздишки и прочее?…

Валери не отговори. Гърбавият продължи:

— Аз нито съм ги виждал, нито чувал, но ако наистина съществуват, уверявам те, в тях едва ли има нещо свръхестествено. Ще се гмурнат археолозите в земята, ще почовъркат и ще открият най-естествените причини на шумовете и светлинните… Не, тук не броди призракът на цар Михаил, макар че е бил убит някъде насам преди шестстотин и петдесет години… Няма го и неговото съкровище… — Той се поусмихна: — Пък, кой знае… може да е наистина долу… Ти бил ли си друг път в нашия град?

— Не — отвърна Валери. — Но татко ми е бил. Той е строил фабриката за кондензатори.

— Какъв е той?

— Монтажник. Замина за Куба, там ще строи завод за лед. И мама е с него. Аз също исках да отида с тях, но там е нездравословно за мен, а аз, знаете ли, съм много болен, всяка година боледувам по една болест. По-лани изкарах скарлатина, после бронхопневмония, лани ми оперираха сливиците, защото имам ларинго-фарингит, а тая зима все ме болеше синузитът и кихам… Трябва много да се пазя!

Обикновено Валери не обичаше да интимничи с чужди хора, но кой знае защо този гърбав учител му вдъхваше симпатия.

— И защо нападна Тото? — попита внезапно гърбавият.

— Той откъсна главата на моята дама — изсумтя Валери.

— Главата на твоята дама?

— Да, на бялата. И я хвърли в гората. А, също и конете, и пешките… И за малко не удуши Лори…

— А, да, спомням си, червения папагал! — Гърбавият едва скри усмивката си. — Ти шахматист ли си?

— Кандидат-майстор.

— Не е лошо! Трябва да поиграем някой ден. Участвуваш ли в състезания?

— Много пъти, когато живеех в София. Готвех се даже за спартакиадата. Но тук…

— Да, тук нямаме шахматен отбор — каза гърбавият и попита: — Е, успя ли?

— Какво?

— Успя ли посредством боя с Тото да си върнеш фигурите?

— Не — промърмори Валери. — Но като го набия здравата…

Гърбатко приседна върху един от мраморните блокове.

— Валери — продума той, — знаеш ли върху какво седя?

— Не.

— Мраморен ковчег, в който са погребвали патрициите. В този е лежал някой известен военачалник, наречен Касиус, и ние си го наричаме саркофагът на Касиус Клей. А сега, на̀, виж какво има в него: шишарки, изпражнения, боклуци… „Сик транзит глория мунди.“ На латински това означава: „Така преминава славата мирска.“ Изобщо нашият град е пример за преходността на човешката суета…

Гърбавият млъкна, замислен, после тихо продължи:

— Най-напред в дълбока древност тук живели траки. Но дошли елини, клали, рушили и овладели града. След тях нахлули македонци, те клали, рушили и овладели града. После римляни… те клали, рушили и овладели града… По-после тук заживели славяни, сетне се появили българите и го присъединили, към своята държава. Но дошли сърби и овладели града… Тогава именно и загинал цар Михаил Шишман. После връхлетели турците… Докато на края дойде освобождението и оттогава ние сме пак тук, надявам се, завинаги…

Валери внимателно слушаше, без да разбере накъде бие учителят.

— … Кой ли не е минавал по тия места с огън и меч! Александър Македонски, византийският император Василий, сръбският крал Стефан Дечански, френски кръстоносци, арабски халифи, турски султани, немски есесовци, та и български въстанали войници през Първата световна война. — Гърбавият с широк жест на малката си ръка показа развалините: — И ето какво е останало от тия хилядолетни насилия: камъни и пепел.

— Значи, да не бия вече Тото, така ли? — попита Валери.

— Смяташ ли, че това ще ти върне главата на Бялата дама?

В този момент пред тях изникна едно момченце. Бе толкова красиво, че ако нямаше такива яки гърди и силни рамене, би могло да мине за ангелче от старите италиански картини: прекрасна глава с кестеняви къдрици, небесносини очи, нежни като синчец, пухкави, румени бузи. То държеше една ученическа фуражка, пълна с някакви предмети, и смутено пристъпваше от крак на крак.

— Добър ден.

То произнесе думите тихичко, но Валери веднага позна в гласа звънливия сопран на дребосъчето от четата на данколовците, онова, което се перчеше, че е велик борец, и което така жестоко го бе ощипало за бедрото. Той настръхна.

А лицето на гърбавия светна — сякаш виждаше сина си. Прегърна го мило през рамо, отвърна:

— Добър ден, Пепи — погледна към Валери, попита: — Вие познавате ли се?

Малкият попремига с дългите си като метли мигли и кимна. Валери само присви злобно зелените си очи.

— Какво има, Пепи? — попита пак учителят.

Пепи се измъкна от прегръдката му, приближи се до Валери и му подаде шапката.

— На̀!

Бяха бронзовите фигурки. Валери възбудено бръкна във фуражката, намери обезглавената Бяла дама.

— А главата? Главата къде е? — извика дрезгаво той и посегна с юмрук към малкия, но този ловко се отдръпна назад и избягна удара.

— Няма я — иззвънтя със сопрана си Пепи. — Търсих я навсякъде. Сигурно се е търкулнала в Галерията на призраците. А там…

Там, разбира се, никой не влиза…

Гърбавият изведнъж се затресе в беззвучен смях.

— Ох! — застена той. — Отиде ми на вятъра лекцията за безсмислеността на насилието. Ох!… Пепи, ти разруши устоите на моите възгледи за мира и войната!

Малячето само мигаше и нищо не разбираше. И за да не издаде незнанието си, издебна едно утихване на смеха и се обърна към Валери:

— Слушай, хайде ме научи да играя на шах! Аз пък ще те науча да се бориш и ако искаш, даже да фотографираш.

Тия думи пресякоха смеха на гърбавия.

— Затова ли събра фигурките? — бързо попита той.

— Ами, да! — кимна Пепи. — И защото са много красиви…

Учителят отново го обгърна с ръка и с лукава сърдечност произнесе:

— Значи, борецо, не защото си се уплашил, че ще те напердаши!

Малякът се наду като петле пред бой.

— Кой, мене ли ще напердаши тоя? Убивате ме!

Валери пак замахна с юмрук, Пепи пак светкавично се наведе и ударът пак отиде напразно.

— Стоп-стоп! — развика се гърбавият и спусна ръце между двамата. Тъкмо потвърдихте мирната ми теория, и вече искате да я опровергаете. По-добре да изиграем една партия, а? Хем ще покажем на Пепи някои ходове… Само че дъска нямаме…

— Аз имам! — прописка Пепи.

Три блицпартии и един истински бой

Пепи забърка в джобовете си и затърси дъската. Най-напред измъкна от тях парче цветен молив, после касета за фотоапарат, после три значки с образа на Ленин, после девет стотинки, после изстискана туба от лепило, после шепа кристаловидни камъчета, после малко радиосъпротивление, после два билета за кино, после остатъци от бисквити, после една химикалка, после едно ножче във форма на рибка, после едно увеличително стъкло, после мънинко като кибритена кутийка българо-руско речниче, после… после… Боже мой, какво ли нямаше в тия бездънни момчешки джобове!… Но на края откри „дъската“ й я извади.

Беше един доста посмачкан лист с изрисувани върху него 64 черни и бели квадрата. Той го разгърна и го положи върху саркофага.

Появяването на това парче хартия бе достатъчно да преобрази Валери. Той сякаш внезапно онемя и оглуша. Веждите под високото му чело се свиха в остър клин, придавайки му израз на крайно съсредоточение. Лявата ръка се превърна в юмрук, дясната длан се овлажни. Той нареди бронзовите фигурки върху импровизираното табло, като остави за себе си белите.

— Блиц! — прошепна той. — За всеки ход седем секунди.

Гърбавият кимна, свали часовника от китката си и го постави до таблото.

Тогава Рицаря на Бялата дама протегна грабливо десница, спусна я върху четвъртата пешка и я прати напред. Гърбавият спокойно й противопостави черния кон.

Партията започна.

И завърши на двайсет и седмия ход.

С мат на черните.

Това бе една класическа Староиндийска защита, разиграна от Валери в най-строг академичен стил. Той не даде възможност на гърбавия за никакви що-годе активни действия, никакво отстъпление. Играеше много бързо, едва изчаквайки противниковия ход, като че предварително му бяха известни всички негови комбинации. Матът бе неизбежен и гърбавият, позашеметен от стремителния край, трябваше да се преклони.

Докато трая партията, Валери не отклони нито веднъж глава от полесражението въпреки околните шумове: над него Пепи непрекъснато възклицаваше, отсреща оглушително пищеше свирката на доктор Майспо, Елка скачаше на въже, броейки кресливо до двеста…

Валери вдигна очи едва когато черният цар се търкулна и гърбавият видя в тях такава концентрация на волята и ума, че потръпна.

— Още една партия? — предложи учителят.

Без да продума, Валери започна да реди фигурите.

Не, той не бе вече онова слабичко момче, което така мизерно се гърчеше одеве в лапите на черния. Това бе друго същество — силно, самоуверено и дръзко.

Сега играеше с черните.

За разлика от първата партия тази протече съвсем необикновено. Веднага след дебюта гърбавият с изумление установи, че Валери прави всевъзможни чудновати маневри само и само да избегне пряка атака срещу обезглавената Бяла дама. Нещо повече — в резултат на тази предпазливост той загуби ценна фигура и изпадна в критично положение. Със следващите пет хода обаче Валери изплете такава главозамайваща комбинация, че се измъкна невредим от обкръжението, а като пожертвува офицер и топ, втурна се с кинжален удар срещу царя. Такава щура неразбория върху таблото Гърбатко срещаше за първи път.

И:

— Шах!

И още:

— Шах!… Шах!… Шах!…

Валери изричаше кратката дума като съскане на меч, а болият цар отстъпваше, докато неизбежното стана и на трийсет и деветия ход, притиснат в ъгъла, капитулира.

— Мат! — каза Валери.

— Туш! — възкликна Пепи и потри радостно ръце. — Уби ме!

Валери вдигна очи. Те горяха. Левият юмрук бе побелял от напрежение. Но Бялата дама стоеше върху таблото до поваления бял цар…

— Поздравления! — продума Гърбатко. — Не ми е съвсем ясно как, но ме направи на пух и прах. Някой ден ще трябва да анализираме тази партия. Пък и да ми обясниш защо не удари царицата ми.

— Хайде, покажи и на мене! — примоли се Пепи.

— Махай се! — отвърна грубо Валери.

Над тях прозвуча пищялка и веднага след това гласът на доктор Майспо:

— Значи — нокаут, а, учителю?

Тримата вдигнаха глави. Около тях се бе струпала група ученици. Тук бе Елка, тук бе и Тото, впил подозрителни очи във Валери.

— Два пъти даже — отговори гърбавият, като се почеса по тила. — Още не мога да дойда на себе си.

— А уж си велик шахматист! — засмя се физкултурникът. — Да опитам и аз! Може ли, Валери? Но да знаеш, аз не съм никакъв гросмайстор.

— Седем секунди за ход! — каза в отговор Валери и гърбавият отстъпи мястото си на доктор Майспо. Започна третата партия.

Рицаря бе отново с Бялата дама и мигновено се почувствува като риба във вода. Вдигна грабливо десница, даде знак на своята армада и се втурна в такъв неудържим щурм, че отбранителните бариери пред черния цар заскърцаха още на единайсетия ход. Доктор Майспо бе пред катастрофа.

И изведнъж стана нещо неочаквано и странно. След четиринайсетия ход Валери почувствува на челото си нечий упорит поглед. Вдигна глава. И срещна очите на Елка — кадифени и меки, малко учудени, без капка насмешка в тях. Тя бе в бялото си трико, много тънка, много изящна и със златната плитка през рамо. От нея идеше свеж дъх на млада брезова гора. Валери с мъка отдели поглед от нея и отново се наведе над таблото.

Но там вече не видя нищо. Нямаше я дори Бялата дама…

— Играеш ли? — чу той гласа на доктор Майспо. — Седем секунди…

Без да мисли, Валери механично премести някаква пешка. Доктор Майспо веднага отговори с коня и я взе. Наоколо зашумяха. Валери протегна ръка. На две крачки само беше Елка. Той преглътна и направи ход с офицера. Доктор Майспо го прегази с топа. Валери се опита да се изтръгне от магията на тези кафяви очи, да съсредоточи вниманието си върху бойното поле, но колкото повече се стараеше, толкова повече се отдалечаваше от него.

— Ще ти взема царицата! — чу той.

Трепна, за миг видя действителността: Бялата дама беше под обстрела на вражески топ и офицер. Повече по силата на рефлекса той я премести някъде напред.

— Тук не може — каза доктор Майспо. — Тук също…

Валери пак вдигна глава и пак срещна кадифените очи — този път присмехулни или тъй му се сториха. През гръбнака му мина тръпка, остра до болка. С рязък замах на десницата си помете фигурите от таблото върху тревата.

— Еха, предаде се! — възкликна Пепи и вдигна високо десницата на доктор Майспо. — Един на нула!

Този жест подействува върху Валери като запален кибрит във варел бензин. Червената завеса се спусна пред очите му. Той пламна, нададе вопъл, хвърли се върху Пепи и го заудря по лицето, врата, гърдите.

— Стойте! — извика гърбавият и се опита да ги разтърве, но нечий силен замах го отпрати назад и той се блъсна с гърбицата си о камъка. Усети болка, дъхът му се пресече.

Посегна да се намеси и доктор Майспо, но Валери вече лежеше на земята. Приседнал на гърдите му, Пепи здраво притискаше слабите му рамене върху тревата.

— Туш! — каза делово малякът и скочи на крака. После с удивителна лекота помогна на поваления да се изправи и любезно поизтърси праха от гащетата му.

Всички мълчаха. Гърбавият тежко дишаше. Пепи бе скръстил победоносно ръце. Лицето на Валери бе бяло като вар. Той погледна Тото, погледна кадифените очи, наведе се, събра фигурите от земята, напъха ги под фанелката си, после вдигна поглед към насъбралите се и с разкъсван от хълцания глас, закрещя:

— Мразя ви! Мразя ви!… Всички ви мразя! — И побегна към общежитието, слаб, с издут от фигурите под фанелката корем и посиняло от ощипването бедро.

Изправени около саркофага, другите мълчаха. Само доктор Майспо тихо произнесе:

— Странно момче!

Драматичен диалог между Валери и Лори

„Странното“ момче се прибра в стаята си, посрещнат от бойния вик на Лори:

— Валерррри, здрррасти!

— Здрасти, Лори! — Валери посмръкна, извади фигурите и ги прибра в кутията. — Гладен ли си? Ей сега, потрай…

Влезе Добромир. Бляскайки с очилата си, той избягваше да поглежда към Валери. Само каза:

— Приготви се за закуска. Трапезарията е вляво.

— Не ми се закусва! — отвърна троснато Валери. — Яж ти! Яжте всички! Изяжте всичко! Аз няма да ям! Аз ще умра от глад!

Добромир равнодушно повдигна рамене:

— Искаш ли да ти кажа нещо? Преди малко Тото ти се закани смъртно, каза, че снощното не било нищо и че довечера пак ще дойде и ще те направи на кайма!

— А ти му кажи да дойде! — изкрещя фалцетно Валери.

— Аз пея в хора и съм неутрален!

— Неутррррален-ле-ле-ле! — повтори, квакайки Лори.

— Само че — подхвана Добромир — аз нямам намерение да страдам заради вас и да ме стряскате вечер, когато съм заспал, и затова най-добре е да си вървиш от тази стая… — Помълча и добави: — И даже от нашето училище!

Тия думи обляха Валери като студен душ. Треперенето му внезапно престана.

— И това ли ти каза Тото? — попита той.

— Аз ти го предавам, пък ти, както искаш!

— Добррромир ррррапон! — извика Лори.

Дебелият изгледа враждебно папагала, махна с ръка, сякаш казваше: „С вас човек не може да се разбере“ — и излезе.

Валери въздъхна уморено и се зае да оправи Лори. Поизчисти кафеза, напълни чашката с вода, сипа му храна.

— Мерррси! — рече папагалът и започна да закусва, разтърсвайки от удоволствие синята опашка на фрака си.

Седнал до него, Валери тихичко му заговори:

— Чу ли, Лори? Искат да ни изгонят оттук.

— Грррънци!

— Грънци, ами! А ако довечера отново ни нападнат и ни счупят и другите фигури?

— Безобррразие!

— Най-добре да си вървим, а?

— Напррред!

— И къде ще отидем?

— В цирррка!

— Лори, стига си дрънкал глупости, че както ми е накипяло, ще те напляскам!

— Тиррранин! — развика се панически Лори и запърпа из кафеза. — Диррректор!

Лек шум накара Валери да се обърне към прозореца. Там, повдигайки се над перваза, надничаха няколко хлапета. Те до такава степен бяха погълнати от драматичния диалог между новия и папагала, че побягнаха чак когато Лори свирепо изрева насреща им:

— Ррррогачи! Брррррррррррр!

Едно предложение на Гърбатко, което завършва лошо

Класната стая на VI б блестеше от слънце. През отворените прозорци долитаха шумовете на градеца. Ръмжеше пълзящият към върха автобус; колбите във витрината мелодично звънтяха. Бе топло. Бе приятно.

Учениците нетърпеливо чакаха. Звънецът бе бил преди десет минути, а класният още го нямаше. Насядали по чиновете, те коментираха последните събития: схватката на новия с Тото и Пепи, предизвикателното му държане с Гърбатко, обидите, които хвърли срещу всички, и не на последно място издебнатия от малките диалог между Валери и папагала му, който разкриваше намерението им да се махнат.

Спорът бе започнал в трапезарията и се въртеше главно около два въпроса: ще върнат ли новия в София и ако не, в коя паралелка ще го пратят.

Трясъкът, с който Валери се бе вмъкнал в спокойния свят на интерната, бе объркал куп привични представи. До днес сутринта всички ученици приемаха като аксиома: най-силният измежду момчетата е Тото Тотото — той е гордостта на училището; най-умният измежду учителите е Гърбатко — той съчинява книги по история. Всички се подчиняваха на Тото, макар че бе слаб ученик. Всички обичаха Гърбатко, макар че безжалостно пишеше двойки. А ето дойде един хилав малчуган и вдигна ръка срещу единия и срещу другия. Това бе нечувано. Оформи се мнение, че ако не бъде върнат в София, Валери ще получи жестоко наказание и в никакъв случай няма да бъде приет в VI б, където абсолютен господар бе Тото, а Гърбатко — класен наставник.

Само четирима се надяваха на противното. Първият бе Спас Дългия, просто защото не обичаше борците.

Вторият бе Белия облак, който дори се беше примолил на класния да настани Валери на неговия чин.

Третият бе Пепи. Въпреки двете схватки, които го противопоставиха на новия, той не чувствуваше неприязън към него. Обратно — дълбоко в сърцето си таеше нещо като вина заради грубото нощно „кръщаване“ и придружаващото го ощипване. И му завиждаше за чудесните бронзови фигури. И немееше пред победите му над Гърбатко, защото за Пепи Гърбатко беше не обикновен учител по история и класен наставник на VI б, а пределът на човешките възможности.

Четвъртият бе, както навярно се сещате, Елка. Валери, това слабичко момче, възбуждаше нейното любопитство. Тя бе видяла неговия несръчен скок върху плещите на Тото, грозната сцена край саркофага на Касиус Клей и усещаше, че той е направил всичко това и заради нея. И сега, гризейки нокти от нетърпение, тя се ослушваше в стъпките, които долитаха от коридора.

— Идат! — извика дежурният. — Клас, стани!

Влезе Гърбатко, следван от Валери. Новият носеше пионерската си връзка, бе добре сресан и сега всички можаха да разгледат неговото мършаво асиметрично лице, високото чело, което заемаше цялата му горна половина и раздалечените, зелени, почти котешки очи. Не, не бе красив, но у него имаше нещо, което като магнит привличаше хората.

Гърбатко поизправи тяло и обгърна с поглед целия клас.

— Термалийци — започна той, — представям ви Валери, новия ученик от шести бе. Той идва при нас почти в средата на годината и навярно ще му бъде трудно. Той е съвсем сам, родителите му са в чужбина и аз искам да ви помоля да му помогнете да усвои пропуснатото и бързо да се приспособи към нашия колектив… Да, и още нещо. Снощи и днес сутринта с Валери се случиха някои… нередности. Предлагам да ги забравим. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! Съгласни сме! — дойде отвсякъде. Не отговори само един: Тото. Той се подхилваше.

— Отлично! Къде да настаним Валери?

— При мен! — провикна се Белия облак.

Гърбавият колебливо присви устни.

— Не, при тебе не… Тото, какво ще кажеш, ако седне до тебе?

Тото така подскочи, че си перна коленете по чина.

— При мене ли?

— Имаш ли нещо против? Валери е физически неукрепнал… Ще му помагаш, ако е нужно, ще го покровителствуваш от хулиганите…

Взрив от смях огласи стаята. Устните на Тото се разтегнаха в широка усмивка.

— Великодушно приемам! — рече той, наплюнчи пръст и заглади перчема си. Около него отново се разкикотиха. — Всички знаеха какво означава за Тото това „покровителство“ и колко струва то на покровителствувания.

— Така си и знаех — продължи невъзмутимо Гърбатко. — Хайде, Валери, седни до Тото!

Валери не мръдна, впил зеления си поглед в лицето на бореца.

— Не искам!

В стаята настъпи напрегната тишина. Та тоя слабак продължаваше да нахалничи!

— Защо? — попита учителят. — Не харесваш ли Тото?

— Не! — произнесе отчетливо Валери. — И ще го набия!

Нов взрив от смях. Наистина смешно бе предизвикателното поведение на това момче, което се заканваше на училищния шампион, след като само преди час едва не бе смазано от него.

— Аз пък ще те направя безпощадно на кюфте! — обади се Тото и пак всички се разсмяха, а някои и изръкопляскаха.

Гърбавият разпери безпомощно ръце:

— Искате да воювате? Моля, воювайте, бийте се, пребийте се, нямам нищо против, ще гледаме сеир отстрани и ще ръкопляскаме и даже входни билети ще си купим за това!

— Като на рицарските турнири! — извика Пепи и сините му ангелски очи възторжено засияха.

— Точно така, Пепи, двубой по рицарски и пред публика!

— Тото ще го изхруска с копчетата! — рече разочаровано Тони-48, наречен тъй, защото тежеше точно 48 кила. — Няма смисъл.

— Не бързайте! — отвърна Гърбатко. — Аз мисля така: Валери иска да напердаши Тото. Нека го пердаши. Но на тепиха.

— Хи-хи-хи! — произнесе разчленено Тото, без да се засмее.

Гърбатко не му обърна внимание и продължи:

— … Тото пък иска да направи Валери на кюфте. Нека го направи. Но на шахматната дъска. Пред всички.

Изведнъж всички млъкнаха. Ставаше интересно.

— Разбира се, не веднага. Сега и двамата ще загубят, защото Тото не знае как се местят фигурите върху таблото, а Валери не познава правилата на борбата. Да дадем срок, например до спартакиадата. Какво ще кажете?

Мълчанието този път бе така плътно, че се чуваха дори ударите на трийсет и три сърца, едно от които биеше в задъхан, неправилен ритъм.

— Гениално! — наруши тишината Белия облак.

Прозвуча и сопранът на Пепи:

— А каква ще бъде наградата за победителя?

— Та каква друга може да бъде тя — поусмихна се Гърбатко, — ако не съкровището на цар Михаил.

Тия думи експлодираха като бомба. Всички зяпнаха, онемели.

— Ама къде е то? — обади се пак Пепи.

— Не знам. Може би някъде под нас. Трябва да го потърсим. Даже договор може да съчиним за двубоя…

— Аз не искам! — прекъсна го рязко Валери.

— Защо бе? — попита Пепи едва ли не със сълзи в гласа.

— Защото не искам да ставам тъп борец, затова! — все тъй остро отвърна Валери.

— Правилно! — забеляза спокойно Спас Дългия.

Тогава Тото пъргаво се изправи и какъвто беше грамаден, също като Боримечката край черешовото топче, гръмогласно се провикна:

— Ама и аз не ща да ставам завеян шахматист, дето фатално клеква, като го плюнеш по носа!

— Тия ме убиват! — заключи изказванията Пепи.

В този миг спазма изкриви лицето на гърбавия. Той зина, сякаш се задушаваше, замахна непохватно с ръце, едва се дотътра до стола си и се вкопча с нокти за бюрото.

Помогнаха на учителя да седне, разкопчаха яката му, някой подаде чаша вода, той с мъка отпи. Една дълга минута се чуваше неравното му, болезнено дишане.

— … Ето че мина… — произнесе той най-после. На устните му се появи крива, виновна усмивка. — От златната ми гърбица… Тежи…

Пъхна пръсти в чашата и овлажни слепите си очи, ослушвайки се в сърцето, което още отказваше да бие в такт.

— Та… докъде бяхме стигнали? — попита той.

Пепи припомни:

— Валери и Тото не искат да има рицарски двубой. Искат война.

— Ах, да, война… Е, какво пък, „на война като на война“, както казват военнопрестъпниците. — С мъка се изправи. — И тъй, да забравим турнири, рицари и съкровища и да преминем към урока. Валери, седни! До Тото!

В последните думи имаше такава категоричност, че Валери не посмя да се противопостави и послушно се настани на петия чин до Тото.

И първото нещо, което усети, бе едно жестоко ощипване по бедрото. Той изпъшка. А Тото невинно гледаше напред.

— Тишина! — каза отпаднало Гърбатко. — Тишина!… Днес, ученици, ще говорим за експедициите на Христофор Колумб…

Доктор Майспо се ядосва

Легнал на кушетката в санитарния кабинет, запретнал ръкав до рамото, гърбавият чакаше доктор Майспо да го боцне със спринцовката и мълчаливо слушаше неговите упреци.

— Ти си луд, Гърбатко, честна дума! Така няма да изкараш и до края на учебната година. Сърцето ти е заприличало на пробита помпа. Още една-две такива засечки и — край!

— Сигурен ли си, светило на медицинските науки?

— Сигурен съм, светило на историческите науки. За да се установи това, достатъчни са и моите нескопосани шест семестъра в Медицинската академия.

— И какво според тебе следва да правя?

— Какво ли? Че кой те бие по главата да замръкваш тук, да осъмваш тук, па и да нощуваш тук кога трябва и кога не трябва! Нямаш ли си свой дом, свое легло, свои грижи?

— Имам… Имам, разбира се… Достатъчно… Но… свои деца си нямам.

— Деца, деца! Та те не заслужават и косъм да падне от лъвската ти грива! Те те съсипват…

— Чак пък толкоз! Има чудесни деца.

— Да, твоят Пепи.

— Де да беше мой!

— А го глезиш като свой. Ски, книги и фотоапарати му купуваш, безплатни уроци по история и български му даваш, до Търново го разхождаш… Остава само да го прибереш при себе си и да го осиновиш.

— Майспо, знаеш, че баща му не е чак толкова богат…

— И какво? Все едно, на всички не можеш помогна. Пък и ти самият имаш нужда от помощ. Я си погледни яката на ризата, ще се разпадне!

— А ти не я гледай! Що се отнася до Пепи, аз не от благотворителни съображения… Пепи е много кадърно момче с чудесно сърце и много жив, отворен за всичко ум. Той… как да ти кажа… непрекъснато гори… Този огън трябва да се поддържа и разгаря… Защото, запомни ми думата, един ден за Пепи ще говори България.

— Като за борец, да…

— Може би и като за борец, но сигурно като за учен или откривател!

— Ох, колко е сляпа обичта!… Но, да оставим Пепи настрана. Обясни ми, защо не наказа новия? Та ти сам видя какви ги върши. Побойник! Невъзпитан столичен хулиган.

— Това не е съвсем вярно, Майспо. Той е просто едно свръхчувствително момче със свои понятия за независимост. И как само играе, шах!… Ако го бях наказал, трябваше да накажа и твоя мил Тото.

— Защо? Заради кръщавката при пристигането на новия ли? Традиционна, невинна игра. Тото е добър момък.

— Да, добър е, силен е и, ах, как му завиждам на здравето, но заради мускулите му ти го правиш пример за младежта.

— Кротко, Гърбатко! Аз върша всичко това за училището. Нужно е да се поразчуем из страната, та шефовете в министерството да ни поотпуснат повече парички. Виж какво правят нашите борци по света: купища злато влачат. И валута. Да не говорим за славата.

— Майспо, не ми харесват твоите приказки.

— А на мене твоите дела.

— Какво имаш предвид?

— Какво ли? Това например, че цялото училище пощуря и от сутринта само обсъжда твоите идеи и договори за войни, турнири, рицарски двубои и не знам какво още! През последните часове е невъзможно да се установи най-елементарна дисциплина.

Гърбавият се поизправи:

— Наистина ли?

— Влез в стаите и виж!

— Та това е чудесно! Мислех, че идеята ми е пропаднала.

— Какво му е чудесното? Лошо е това, лошо! — извика доктор Майспо. — Лошо е, защото не си го съгласувал със Старика, лошо е, че си го намислил пред изпити, лошо е, че вършиш всичко сам! Лошо е и защото ми взимаш занаята. Забравяш, че аз не съм лекар, а физкултурник! С една дума, Гърбатко, лошо те чака! — И заби иглата в мускула. Гърбавият изпъшка.

А доктор Майспо така комично сбръчка сплеснатия си нос, че заприлича на клоуна Коко от цирка.