Рицарят на Бялата дама

Тежки дни

На другия ден Гърбатко не се яви в интерната.

VI б клас бе развълнуван.

Зашумяха и другите класове. Всички бяха свикнали да виждат закръглената гърбица да се мярка из коридорите, дворовете и разкопките, кажи-речи, по всяко време на денонощието, отдавна той бе се превърнал в органична съставка на училището.

Но имаше нещо повече: Гърбатко бе изчезнал тъкмо след като бе хвърлил онази страхотна идея за турнирите и сега учениците се намираха в онова крайно напрегнато състояние на спринтьор при старт, който само чака пистолетен изстрел, за да се понесе напред.

На втория ден доктор Майспо съобщи, че Гърбатко е в градската болница. Каза още, че след онзи сърдечен припадък той трябва да полежи, колко — един бог знае…

Вълнението нарасна още повече. Имаше обаче един ученик, който бе буквално съкрушен — Пепи. Отсъствието на Гърбатко сякаш го смаза и му отне познатата на всички искряща енергия и весела инициативност. В клас мълчеше, не вдигаше ръка, не подсказваше. През междучасията, вместо да тача по топката, седеше под боровете и четеше „Клетниците“, а следобед бродеше сред развалините на Улпия Термалия и правеше с федката всевъзможни снимки на акропола… И въздишаше, въздишаше…

И както обикновено при такива случаи, из общежитията и класовете плъзнаха фантастични слухове, един от друг по-невероятни. Един обаче скоро надделя и до обед се превърна в категорична истина:

— Новият е виновен!

В междучасията учениците се събираха на групи, шепнеха си:

— Новият е виновен! Той бутна Гърбатко върху камъните.

От чин на чин се предаваше:

— Новият е виновен! Той каза на Гърбатко, че го мрази.

В трапезарията дежурните разнасяха заедно със супата слуха:

— Новият е виновен! Той отказа да приеме предложението, на Гърбатко за турнира.

… Новият е виновен!… Новият е виновен… Новият е виновен!

А следобед, докато хранеше Лори, Валери бе пернат от камък, завит в хартия. Той разгърна листчето и прочете:

„Ти си виновен за Гърбатко! Пази се!“

От този момент Валери се озова във вакуум. Никой не се доближаваше до него, никой не му говореше, никой не му подаваше и топката дори. Около него се образува плътен кордон от враждебност.

Проточиха се безкрайни дни и нощи.

Вечер, едва заспал, черните фаланги започваха своя смразяващ марш към Бялата дама. А тя не можеше да се брани, защото бе без глава. И се мяташе безпомощно по черно-белите квадрати и пищеше, и писъкът нямаше нищо общо с вълшебната флейта.

Събуждаше се с разтуптяно сърце и влажни длани. В съседното легло Добромир спокойно спеше, Лори мируваше в кафеза си. Тогава ставаше, пристъпваше до прозореца и оглеждаше околността. Всичко биваше тихо, понякога откъм гарата долиташе локомотивна свирка…

Отново лягаше, опипваше чело, установяваше температура, гълташе хапове, пак заспиваше и черният цар тутакси се появяваше и протягаше мръсните си лапи към дамата без глава…

Сутрин, когато Лори го изтръгваше от съня с бодрото си „Добррутррро, Валеррри!“, той се чувствуваше уморен, хремав, ревматичен, синузитен, бронхиален, анемичен, маларичен, слабосърдечен, малокръвен, склеротичен, паралитичен — с една дума, пред гроба. Отиваше тогава при доктор Майспо и унило го молеше да го освободи от физкултура, защото е тежко болен. Доктор Майспо презрително се усмихваше и разрешаваше…

А после, докато другите тичаха из гората, играеха волейбол или се боричкаха върху тревата, той тръгваше да търси из развалините главата на Бялата дама. Ровеше в зарешетените дупки, които водеха неизвестно къде под земята, чоплеше с пръсти зад гранитните блокове, опипваше тревата — нищо, освен гущерчета, които светкавично изчезваха в камънака.

Понякога при тия блуждения той се сблъскваше с Пепи, който снимаше колонадите. Тогава двамата мълчаливо се разминаваха, сякаш не се познаваха, и Валери продължаваше да търси главата на Бялата дама…

След закуска сядаше на петия чин до Тото и първото нещо, което получаваше, бе ощипването по бедрото. Опитваше се да отговори със същото, но Тото неизменно спираше и извиваше ръката му до счупване. Тогава ожесточението в сърцето на Валери пламваше с нова сила и желанието за мъст така разкъсваше цялото му същество, че не мислеше вече за нищо друго. И заедно с това растеше и усещането му за пълна безпомощност пред Тото и данколовците, и за своята самота сред враждебния кръг на съучениците си.

Така минаваха часовете, учителите идваха и си отиваха, той ги слушаше, отговаряше механично на въпроси, а вдигнеха ли го на черната дъска, струваше му се, че в класа не седят ученици, а безглави манекени от пластмаса, пред които бездушно разказва урока си.

От това състояние на замаяна сънливост го изтръгваха само часовете по математика. Тогава, през тия 45 минути, той преминаваше в друг свят — в прекрасния свят на цифрите и задачите, в който се чувствуваше като орел под небесната синева. И отново удивяваше съкласниците си и учителя по математика инженер Пройко, и отново ставаше център на внимание.

Математика и шах

За първи път това се случи няколко дни след заболяването на Гърбатко. Инженер Пройко влезе, не! — втурна се в клас, нисък, закръглен, с коремче и жилетка, голяма къдрава коса, искрящи от веселие очи и спуснати по монголски дълги мустаци. Без да поздрави, заснова пред черната дъска и размахвайки вечно угасналата си лула, започна бързо-бързо, сливайки думи, гълтайки цели срички:

— Та-така-значи-часовете-на-класния временно-поемам-аз. Никак не се залъгвам с мисълта, че ще успея да преодолея вековната изостаналост на шести бе в областта на математиката. Но не ми остава нищо друго, освен да се подчиня на ориста си. И така, значи, ще ви задам няколко задачи от един нов сборник, та дано се поразмърдат вашите гранитни мозъци и един микрон от тази мъдрост се влее в тях!

Класът весело зашумя. Инженер Пройко все такива ги дрънкаше, но беше забележителен математик и преподавател. Само Тото изпусна тежка въздишка и извади тетрадката си. За него започваше дълъг, мъченически час.

— Тишина! Слушайте и записвайте! — извика инженер Пройко и отвори сборника. — „Предприятието «Плод-зеленчук» складирало картофи в три склада. Количествата на складираните картофи били в отношение…“

Всички усърдно записваха. Тото пухтеше, плюнчеше молив и бавно изписваше дума след дума. Единствен Валери гледаше разсеяно навън.

Инженер Пройко престана да чете.

— Ти защо не пишеш? — попита той, насочвайки лулата срещу Валери като пистолет.

— Аз запомних.

— Запомнил си? Я повтори какво съм прочел?

Валери повтори, без да трепне. До него Тото слушаше с широко отворени, страдалчески очи.

Инженер Пройко изтича до петия чин и недоверчиво изгледа Валери.

— Ти си май новият, да? Значи, знаеш сборника от София, да?

— Не го зная, другарю — отвърна Валери.

— Хм… Ще видим тая работа! — изстреля скептично инженер Пройко и този път, без да мърда от петия чин, завърши диктовката: — В задачата се пита колко картофи всичко са били изразходвани. Давам ви десет минути!

— 56 тона — отговори веднага Валери.

Инженер Пройко едва не се задави.

— Ти-го-знаеше-от-по-рано! — изтрака той.

— Не го знаех — отвърна спокойно Валери. Такива истории му се бяха случвали много пъти и той знаеше края им.

— Излез на дъската!

Валери взе тебешира, но когато започна диктовката на новата задача, той така и не написа нито ред, само слушаше с лице към дъската. И преди още да заглъхне припреният глас на учителя, той обяви:

— 724 километра.

— Вярно! Вярно-вярно-вярно! — развика се инженер Пройко, изтича до него, обърна го към себе си. — Ти ли би Гърбатко на шах?

— Аз.

— Хм… Я да направим още един опит! Как ти викаха? Валери? Да? Но слушай добре, Валери, сега задачата е по-сложна. „Три семейства имат общ електромер. Първото семейство гори 2 крушки по 75 вата, второто — 1 крушка от 100 вата, третото…“

Валери търпеливо изслуша задачата докрай, мисли само 30 секунди и даде отговора:

— Ще платят 1,20, 0,80 и 0,98 лева.

— Майчице мила! — възкликна инженер Пройко. — Имало още мозъци в тая страна! Валери, моето момче, обади ми се в учителската стая, трябва да си поприказваме с тебе!

Инженер Пройко бе така развълнуван от откритието си, че дълго не миряса и радостно потупваше Валери по рамото. За първи път този ден целият клас мълчеше и не хихикаше. И за първи път Валери съзря в лицето на Елка израз на почуда, завист и дори уважение.

Подобни сцени се разиграха още два-три пъти и всеки път инженер Пройко канеше Валери в кабинета, и всеки път Валери не отиваше, защото веднага след часа изпадаше в своята летаргична неподвижност.

Забравил всичко, през междучасията той се завираше край саркофага на Касиус Клей и изиграваше с бронзовите фигурки няколко партии срещу себе си. И пак опипваше челото си за температура и гълташе хапове. И му се искаше да умре, и вече си представяше как лежи в саркофага като римски центурий, облечен в сребристата си броня и с меч в ръка…

Привечер, след часовете, излизаше из гората. И уж случайно се озоваваше край физкултурния салон и крадешком назърташе вътре.

А там неизменно ставаше едно и също. В лявата половина тренираха данколовци. Те жестоко се тръшкаха върху тепиха, извиваха си ръцете, краката, блъскаха си главите като кочове, премятаха се, търкаляха се, доктор Майспо ги караше да вдигат гири, да се катерят по въже, да пълзят и дори да се борят с него. Тук, разбира се, беше Тото, беше Пепи, но имаше още двайсетина момчета, все широкоплещести, яки, с мускулести ръце…

В дясната половина пък тренираха момичетата. Те скачаха, тичаха, търкаляха обръчи, развяваха ленти и така често повтаряха едни и същи упражнения, че триката им ставаха вир-вода. Валери се взираше в Елка, в златната й плитка, в стройното й тяло, в чудесните й силни ръце, които изпращаха топката до тавана, и тогава поглеждаше собствените си хилави ръце и побягваше в стаята си. Заспиваше късно и кошмарите се пробуждаха, черни и неизбежни.

Единственото му утешение беше Лори. Усетил лошото настроение на своя приятел, папагалът беше необичайно послушен и прилежен и като никога бързо усвояваше всички нови думи, които Валери му набиваше в главата. И вече казваше „Прррекрасен!… Пррррасе!… Инженеррр Прррройко!… Маррруля!… Гърбатко!…“ и много други. Не можеше да казва „Тото“, но Валери не губеше надежда, че ще го научи да произнася и това неприятно звукосъчетание, комбинирано с „ррррапон“.

През тия тежки дни само трима ученици заговориха Валери. Веднъж при него дойде Спас Дългия с дебел свитък листа в ръка.

— Не бой се, всичко ще мине! — каза той спокойно. — Аз съм с тебе. Искаш ли да ти разкажа продължението на моя роман? — И без да чака съгласие, набързо запозна Валери с начина, по който цар Михаил успял да скрие съкровището в подземията на Улпия Термалия, така че да не може да го открие никой, после как оставил някъде, засега не се знае къде, едно описание на скривалището, за да могат бъдещите поколения да го намерят и оползотворят…

Като разказа това, Спас Дългия си отиде също тъй внезапно, както и се появи.

Един следобед край саркофага тихо пристъпи Белия облак, седна, омърлушено изрече:

— Здрасти, къде се завираш бе, човек не може да те открие!

— Какво искаш? — попита мрачно Валери.

— Нищо, нали сме приятели! Или не сме вече приятели?

Валери не отговори.

— Виж какво — подхвана Белия облак, — ще те питам нещо, ама ще ми отговориш искрено, като на приятел, нали сме приятели… Вярно ли е, че ти нарочно си ударил Гърбатко по гърбицата и сега той заради тебе лежи на смъртно легло?

— Не! — извика поривисто Валери. — Не е вярно! Виновни са данколовците! Те ме бутнаха!

Белия облак светна с ослепителната си добра усмивка:

— Това им разправям и аз на другите, а те не вярват. За всичко е виновен Тото!… Знаеш ли какво, аз ще говоря с Многострадалната Геновева, тя ми е приятел.

— Коя е пък тая?

— Как, не я ли знаеш? Заместник-директорката на директора. Сега Старика е в София и тя го замества. Като й кажа, че не си виновен, и тя ще оправи всичко.

— Не искам! — отсече Валери. — И ме остави на мира, аз съм болен, имам синузит.

Обиден, Белия облак се изправи.

— Значи, не сме вече приятели, така ли?

И тъй като не получи отговор, обърна гръб и си отиде, влачейки обувки по сухите листа.

Към края на седмицата, както разхождаше Лори в двора, за да подиша чист въздух, от един от прозорците на мъжкото общежитие долетя възбуден сопранен глас.

— Ей, Валери! Валери!

Погледна нагоре: беше Пепи, явно развълнуван — бузите му, и без това румени, сега буквално пламтяха.

— Какво има? — неприязнено попита Валери.

— Ако влезеш при мен, ще ти кажа нещо много важно.

— Какво?

— Нещо шахматно.

Миг-два Валери се колеба, но лицето на Пепи излъчваше такава молба, че отстъпи.

— Хм… добре… но за малко.

— А ако си доволен от новината, ще ме научиш ли да играя като гросмайстор? — подхвана меко малкият.

— Ще видя. Но ако си ме излъгал, ще те набия!

— Нищо, аз пък ще ти направя туш за половин манш. — И понеже видя, че Валери се насочва към входната врата, извика: — Къде отиваш бе, давай оттук!

Протегна ръка и през прозореца издърпа госта в стаята.

— Здрррасти марруля! — поздрави веднага Лори.

— Тоя ме убива! — ухили се Пепи и посегна към кафеза, но Валери го спря.

— Казвай, каквото имаше да казваш, защото бързам, трябва да си направя компрес на синузита и да… — И млъкна озадачен от обстановката, която се откри пред него.

Той влизаше в стаята на Пепи за първи път. Тя бе уж като другите — малка, с две легла, гардероб, маса, мивка и етажерка, а коренно се отличаваше от тях. Преди всичко със стените си: те светеха. Светеха с чудесните цветове на фотографиите, които висяха над леглото и масата, чак до тавана. Имаше пъстри пейзажи с нежносини небеса; имаше ослепително жълти слънчогледи, каквито е рисувал онзи холандски художник Ван Гог; имаше красиви селски моми сред златни ябълки, като в картините на Майстора, който бе живял и работил в съседното село и чиито творби сега бяха изложени в монументалната градска галерия; имаше странни снимки на развалините на Улпия Термалия, които сякаш се носеха от дълбините на вековете…

Една дълга минута Валери мълча, обзет от непонятно смущение. Никога не бе виждал толкова хубави фотографии, струпани на едно място, макар че те далеч не можеха да се мерят с красотата на Бялата дама, изправена сред безкрайните шейсет и четири квадрата…

— Откъде ги имаш? — попита той.

— Мои са си — отвърна Пепи. — Сам съм си ги направил. С това. — И показа масичката пред мивката, скрита зад полуоткрехнатата черна завеса. Върху нея лежаха фотоапаратът ФЕД, легенче за проявяване на лента, буркани с химикали и един копирен прибор. — Сам си снимам, сам си обработвам. Научи ме Гърбатко. Той казва, че трябва да участвувам в градската изложба, но още нямам хубава лента. Виж, да беше Кодак! — И Пепи тъжно въздъхна. Но нещо се сети и бързо попита: — Слушай бе, нали баща ти е в Куба?

— Да.

— Да беше му писал да ми прати малко лента Кодак, а? Знаеш какви снимки ще направя тогава!

— Добре — промърмори Валери и обърна поглед към стената зад етажерката, по която със скоч бяха налепени всевъзможни изрезки от списания и вестници, изобразяващи някакви хора: млад мъж, вдигнал футболна топка над главата си, друг — леко брадясал, с барета и пура в уста, трети — в есесовска униформа, четвърти — стъпил на голям, дървен сал, и други, и други, от които позна само Гагарин, полулегнал в космическия си кораб, и Армстронг, стъпващ за първи път на Луната…

— А тия кои са? — попита той.

Пепи беше до немай-къде изненадан от въпроса.

— Че как бе? — прописка той със сопрана си. — Не ги ли познаваш? Та тоя с топката е Гунди, най-великият футболист на земята! Тоя с брадата е Че Гевара, дето го убиха фашистите в Боливия, тоя тук с есесовската униформа е капитан Клос, от телевизията, а това е салът. Контики, с който Тур Хейердал преплува Тихия океан чак до Великденските острови… Имам я даже и книгата, ако искаш, мога да ти я дам да я прочетеш.

И Пепи взе да търси в етажерката, чиито полици се огъваха под тежестта на протритите дебели и тънки томчета. Валери набързо прочете: Жул Верн, Карл Май, Елин Пелин, Иван Вазов, Аркадий Гайдар, Джек Лондон и още „Аелита“ и „Островът на съкровищата“, „Човекът-амфибия“ и „Апостолът на свободата“, „Под игото“ и „Дон Кихот Ламаншки“… Някои от тях бе чел, за други бе слушал, но повечето му бяха неизвестни — та той нямаше време за губене с излишно четиво, шахматът и математиката му бяха предостатъчни. Но премълча това. Кой знае защо, беше му неудобно да признае пред този маляк с очи като синчец и къдрава глава на ангелче, че не е слушал за Контики и че капитан Клос не го интересува…

А малякът, след като показа книгите си, продължи да разкрива своите съкровища. С предпазливо движение, като майка, която вдига бебето си, той извади от чекмеджето на масата голям албум и го разгърна. Беше колекция от марки.

— Четири години го събирам! — не без гордост произнесе той. — Имам от цял свят, даже от Гвинея Бисау! Ето виж! — И показа една серия с образи на кротко лежащи лъвове. — Сума ти пари дадох за нея, та трябваше да си продам не само кънките, но и модела на моторното ми самолетче. Добре, че Гърбатко ми подари друго…

— Много ли струват тия марки? — попита Валери, ей тъй, само заради разговора, защото никак, ама никак не го интересуваха тия цветни хартийки, които се лепят върху пликовете.

— Уха! Много! И колкото повече остаряват, толкова повече струват. Като порасна, ще струват колкото един велосипед, от тия, дето се прегъват, и даже колкото един мотопед „Балкан“. Но аз никога няма да ги продам.

— Че защо?

— Как защо! Ами че защото са красиви, затова! — отвърна Пепи, като нещо, което се разбира от само себе си, и затвори албума. — Но аз имам и други красиви неща. Искаш ли да ти покажа? Цяла сбирка от минерали. Събираме ги заедно с Гърбатко. Той казва, че по този край сигурно има уранова руда и че ако един ден започнат да я извличат, градът ще стане много богат, по-богат, отколкото днес с горещата минерална вода, дето тече в банята.

Сега вече Валери престана да слуша: камънаците съвсем не го засягаха.

— Добре, добре — рече той, като отново си върна възкиселия и сърдит тон. — Казвай за какво си ме извикал и да си вървя, че синузитът…

— А, да бе! — спомни си изведнъж Пепи и прибра албума в чекмеджето. — Ще ти кажа. Но знаеш ли какво, нека най-напред ти се извиня за оня ден, когато ти направих туш. Не биваше. Защото аз съм стар борец, а ти не владееш даже най-обикновена хватка „захващане“… И знам, че ти не си ударил Гърбатко. Случайно стана. — И подаде ръка.

Валери отново дълго се колеба пред тази протегната, малка, бяла, пухкава, но силна ръка, ала на края я пое.

— Е, знаменито! — каза Пепи. — Сега вече мога да ти кажа новината. Чувай! В неделя в театъра ще даде сеанс съветският гросмайстор Качалски.

— Откъде знаеш? — попита Валери недоверчиво.

— Преди малко бях в книжарницата за мастило и видях плаката. Пише така: „Гросмайстор Михаил Качалски ще даде симултанен сеанс срещу 30 души.“ Какво значи симултанен?

Но Валери не чу въпроса. Новината на Пепи го зашемети.

Качалски в града! И ще даде сеанс! Изведнъж му стана безкрайно криво. Седна върху леглото и захапа юмрук.

— Какво ти е бе? — попита Пепи поуплашен. — Нищо лошо не съм ти сторил.

Но Валери, обзет от поредната нервна криза, скимтеше като обидено кученце и хапеше юмрук, а от стената го гледаха Че Гевара и Гунди, Тур Хейердал и капитан Клос, Гагарин и Армстронг и те се чудеха не по-малко от домакина на стаята.

И като не разбра защо Валери плаче, Пепи тихичко отстъпи към прозореца, оттам ловко скочи на земята и без да се обръща, изтича към физкултурния салон.

На другата вечер Валери изчезна.

Тревога в „Термалия“

Отсъствието на Валери установи най-напред доктор Майспо, който бе дежурен в трапезарията.

— Къде е новият? — попита той Добромир.

— Съвсем не зная, другарю. И в стаята го няма.

— Хм… Облако, я изтичай навън, да не се е забравил някъде сред разкопките да играе шах.

Белия облак изтича и се върна така силно разтревожен, че настръхналата му бяла коса изпускаше искри.

— Няма го, търсих го навсякъде — съобщи той задъхан. — Да не е умрял нещо, завчера ми се оплакваше, че го боли синузитът.

— Драснал е за София — ехидно изхихика Тото. — Нали безпощадно го резолирахме.

— Изолирахме! — поправи го Пепи.

С неприятно предчувствие в сърцето доктор Майспо се упъти към мъжкото общежитие. Последваха го момчетата от VI б.

Влезе в стая №9 почти уверен, че куфарите на Валери ги няма. Но те си бяха на място. Тук беше и пижамата му, прилежно сгъната върху леглото. В кафеза си седеше и Лори, който веднага запърпори и любезно поздрави влезлите с думите:

— Здррравейте, ррръбове!

Всички се разсмяха, а Пепи попита:

— Лори, къде е Валери?

— В цирррка — отвърна с готовност папагалът.

— Менти, мръсникът! — каза Тото. — Тоя все така фатално лъже. В града няма никакъв цирк.

На доктор Майспо никак не му беше до шеги. Това ненадейно изчезване почваше да го безпокои. И без да се бави, се втурна към горните етажи. Претършува цялото общежитие от тавана до мазето, после се прехвърли в женското. Тук се сблъска с Многострадалната Геновева.

Тя стоеше сред дългия коридор, много висока, с много дълга пола, много широка яка и много дълъг нос. Присвила страдалчески устни, тя разпери широко ръце и драматично изписка:

— Стой! Стой! Само през трупа ми!

— Геновева, не се превземай! — изсъска в ухото й доктор Майспо. — Не сме дошли да ви нападаме. Търсим Валери.

— Никакви Валерии няма тук! — издекламира тя с такава горест, сякаш казваше: „Току-що оттук минаха еничари!“

Впрочем затова и я наричаха Многострадалната Геновева, защото се намираше в постоянно състояние на страдания. Тя никога не се смееше, тънките й устни бяха винаги прищипнати като на обидено дете и за нея светът представляваше огромен котел, в който се варят нещастни жени.

— Геновево — прошепна пак доктор Майспо. — Търсихме го навсякъде. Може би все пак е тук…

— Бооже, Майспо, ти бълнуваш! — пропя тя сълзливо. — Че как ще стъпи тук мъжки крак?

— И все пак…

— Добре, ще проверя, но само аз! А вие излезте!

Провесили носове, „мъжете“ излязоха. След десет минути Многострадалната Геновева се появи, изскочила сякаш не от женското общежитие на „Термалия“, а от манастир.

— Никакви мъже няма при нас — рече тя и презрително изгледа „мъжете“, сякаш бяха сбирщина варвари. — Кой знае къде се е заврял да пуши този ваш Валери.

Междувременно на двора се насъбраха още ученици, възбудени, любопитни, доволни, че са се измъкнали от скучните стаи.

Припадаше вечер, иззад планинските върхове се възнасяше белият коремест балон на луната. Над развалините на древния град засия сребристата светлина, която го правеше безплътен и призрачен.

Доктор Майспо реши да действува.

— Майстори на спорта! — извика той. — Чуйте ме добре! Валери го няма. Може да му се е случило нещо лошо. Може да се е заблудил в гората. Може да е паднал в някоя дупка и да се е наранил. Трябва да го открием! Ще се разделим на групи и ще поразровим наоколо. Ако е нужно, ще влезем и в Улпия Термалия…

Пълно мълчание посрещна думите му. Над римските саркофази трептеше сребристото сияние.

— А призракът? — обади се плахо Тото.

Да, наистина, а призракът?

— Ще се загубим долу — обади се друг глас.

— Стига! — прекъсна възраженията доктор Майспо. — Излишни приказки! Донесете фенери, въжета, свещи, лопати…

— Бооже, Майспо! — изпя Многострадалната Геновева. — Нима наистина смяташ да пратиш децата на гибел?

Над нейния глас се извиси сопранът на Пепи:

— Другарят Гърбатко познава най-добре Термалия! Колко пъти е влизал в подземията!…

— Той е в болницата! — отсече доктор Майспо. — Хайде, мъже ли сме или баби? А който се страхува, да си върви!

С гузен вид от строя се измъкнаха десетина ученика и изчезнаха зад боровете. Отдели се и Добромир. Както винаги, той бе неутрален. За изненада на всички обаче, оттегли се и Пепи — всички знаеха, че малкият борец не е от страхливите, а ето сега!… Но нали и най-смелите се плашат от призраци!

А Пепи, след като потъна в гората, си плю на петите и като стрела се понесе по преките и потънали в шарен мрак пътеки право към града.

Болницата се намираше зад парка и в този час тя вече се готвеше за сън.

Пепи бегом прекоси пътечката пред главния вход, шмугна се в него, мина като куршум пред прозорчето на пропуска и преди още портиерът да изскочи, изхвърча към кръглата чакалня, където висеше указателят. Успя да прочете „Кардиология — III етаж“ и се втурна по широкото стълбище. По пътя едва не повали една сестра, която носеше поднос с шишета, а в коридора на третия етаж се блъсна в някакъв болен, който едва не получи сърдечен удар при вида на това стремително къдраво нещо, което отваряше врата след врата, надничаше в стаите и на края изчезна в стая номер 328.

Пепи веднага забеляза Гърбатко — лежеше във второто легло вдясно и облегнат на цели три възглавници, четеше дебела книга. Пепи изтича към него и пред учудените погледи на другите болни докосна ръката му. Учителят трепна, обърна се. И на лицето му заедно с изненадата и леката уплаха се появи усмивка, сякаш цъфна нежно цвете.

— Пепи! — прошепна той. — Пепи! — Той се поизправи и прегърна момчето през рамо. — Какво те носи насам, в тоя час?

Няколко секунди Пепи не можа да си поеме дъх, после с пресекулки изрече:

— Валери… новият… изчезна… Доктор Майспо мисли, че е пропаднал в подземията… Там готвим спасителни групи…

Тия думи явно стреснаха Гърбатко, той стана, посегна с ръка към халата си, наметна го.

— Че как тъй — пропаднал? — попита той. — И защо?

Пепи понечи да обясни — за изолацията на Валери, за камъка в неговата стая, за враждебното отношение към него, но видя дебнещите уши на другите болни, млъкна, хвана Гърбатко за ръка и го изведе навън. И там му разказа всичко.

След двайсетина минути в двора на интерната с рев нахлу едно такси. От него изскочиха двамата, напрегнати и разтревожени, и веднага се упътиха към разкопките.

Спасителните групи още се суетяха сред развалините, ровеха с прътове в храстите и дупките, викаха: „Ехо, Валери, ехооо!“, „Чуваш ли, Валери, ние сме тукаааа!“, тропаха, пляскаха с ръце, святкаха с фенерите…

Като видяха новодошлите, веднага ги наобиколиха. Гърбатко беше по болничния си халат, небръснат и още по-прегърбен. Пепи стоеше до него с много загрижено лице, но гордо изпъчил гърди и с чисти, сини очи.

Доктор Майспо си проби път до тях, нервно сграбчи Гърбатко за реверите на халата и едва не закрещя в лицето му.

— Обезумял ли си, гръбчо? Кой ти разреши да напускаш болницата? Та това може да ти струва живота! Хайде, връщай се веднага и лягай, иначе ще звъня на главния лекар!

Гърбатко спокойно свали ръцете му, поизправи се колкото можеше и разчленено продума:

— А ти по-добре ми кажи, открихте ли нещо? Защото долу е такава каша, че и най-опитните пещерняци трудно ще се оправят.

— Да! — отвърна троснато физкултурникът. — Това! — И показа едно кръгло парче бронзиран метал. — Намерихме го сред камънака.

Беше главата на Бялата дама с коронката.

— Само това ли?

— Засега това. Търсим. Но още не сме влезли в подземията.

В този момент откъм разкопките долетяха възбудени гласове, в двора нахълта Елка с момичетата. Носеше някакви дрехи.

— Вижте какво намерихме в саркофага на Касиус Клей!

Бяха една синя риза и един панталон — всекидневните дрехи на Валери.

— Това пък какво значи сега! — промълви Гърбатко.

— Бооже, така правят удавниците, преди да се хвърлят в реката! — проплака Многострадалната Геновева.

— Насам реки няма — каза Гърбатко и замислено поразгледа дрехите. — Но опасни галерии има!… Дявол да го вземе, Майспо, защо трябваше да позволиш да изолират момчето?… Но, както и да е, после ще се разправяме за това. А сега да не губим време. Отдели ми най-силните си момчета, дай ми фенери, вода, сухари, въжета, лопати…

— Не бива да се завираш вътре! — извика доктор Майспо. — Долу стават срутвания! Ще пукнеш!

— Бооже! — възкликна Многострадалната Геновева, болезнено притвори клепачи и заприлича на ония кукли, дето пускат сълзи, когато ги натиснеш откъм гърба. — Бооже!

— Хайде, хайде, без хленч! — засмя се Гърбатко. — Не е толкова страшно!

— Слушай, Гърбатко, в града има пещерняци, алпинисти, ще ги алармираме! — опита последния си аргумент доктор Майспо.

— Алармирай ги! А докато дойдат, влизаме ние! — Гърбавият грабна един фенер и както си беше по болничния халат, се отправи към една от зарешетените галерии. Последваха го Спас Дългия, Белия облак, Пепи, Елка, няколко данколовци… И Тото!

В тоя момент нещо се сети и се обърна:

— Ей, термалийци, кой от вас е разговарял напоследък с Валери?

— Аз — обади се Пепи.

— Да е споменавал нещо за бягство?

— А, не. Само ми каза, че иска да си прави компреси на синузита и после започна да си хапе юмруците със зъби. Ей така! — И Пепи показа как.

— Защо? Да не си го пак раздразнил?

— Ами, не! Честна пионерска! Само му казах, че съветският гросмайстор Качалски ще даде сеанс по шахмат долу в театъра.

— Какво? — трепна Гърбатко.

— Ами, да… Ще играе срещу трийсет души едновременно. Това се нарича симултанен сеанс.

Гърбицата на учителя се разтърси от смях.

— Ех, че сме диванета! — провикна се той. — Завираме се да го търсим под земята, а той… — С мъка се измъкна от дупката. — Майспо, идваш ли?

След минута червените светлинки на колата прорязаха шосето по посока на града.

— Тия ме убиват! — хвърли категорично Пепи. — Само че имат да вземат!

И хукна през преките пътечки.

Зад него изтичаха Белия облак, Спас Дългия. А след тях всички други.

Остана само Многострадалната Геновева.

— Бооже! — проплака тя. — Какви авантюристи!

Симултанен сеанс на гросмайстор Качалски

Край театъра термалийци стигнаха почти едновременно с таксито и се стъписаха.

Площадът бе задръстен от пъстра тълпа мъже, жени и младежи. Много от тях държаха малки шахчета и с напрегнато внимание се ослушваха във високоговорителя на радиоуредбата, който съобщаваше:

Когато Гърбатко и доктор Майспо се запровираха сред множеството, хората недоволно замърмориха, а когато и термалийци ги заблъскаха, те зароптаха.

— Какво е това нашествие!… Не ви ли е срам?… Младеж!…

Пред вратата на театъра двама разпоредители спряха „нашествениците“.

— Няма място, разберете! Салонът е претъпкан!

— Моля ви се, много е важно! — настоя Гърбатко. — Търсим един изчезнал ученик. От болницата нарочно съм излязъл за това. Вижте ме! — И показа халата си.

Разпоредителите още се двоумяха какво да правят, когато Тото и Пепи лекичко, о, съвсем лекичко и почти незабележимо ги побутнаха, в резултат на което се намериха на пет метра от входа.

— Хулигани! — писнаха те, но учителите бяха вече вътре. През отворената врата нахлуха и „хулиганите“.

В салона действително нямаше къде игла да падне. Хората стояха прави, притиснати едни до други, и зяпаха нещо отпред. Тото и Пепи трябваше да положат немалко усилия, за да пробият тесен коридор, през който да минат доктор Майспо и Гърбатко.

Най-после се добраха до първата редица и се заковаха на място, с мъка удържайки напора на публиката.

Никога досега нито Пепи, нито Тото не бяха присъствували на симултанен сеанс на шах. Впрочем те рядко бяха виждали и обикновена игра на шах. И тъкмо затова сцената пред тях ги заинтригува до немай-къде.

В средата на салона бяха разположени три маса във формата на буква П и върху тях трийсет шахматни табла. От едната страна на масите седяха трийсет души. От другата страна пък стоеше само един човек, очевидно Качалски — четирийсетгодишен, с буйна коса на оперен диригент и с изпъкнали очи на кукумявка. Той бързо минаваше от табло на табло, местеше фигури и като развяваше артистично дългата си грива, продължаваше напред.

Сред трийсетте играчи имаше всякакви, дори ученици. Всички бяха забили носове в таблата, усилено мислеха, нервно се почесваха, кашляха, секнеха се, пукаха пръсти, въртяха се на столовете, а когато Качалски идваше пред тях, буквално замираха.

— Ето го! — каза Пепи и посочи края на буквата П.

Тото погледна: там, последен от трийсетте, почти край ъгъла на масата, седеше Валери, празнично облечен. Единствен той не мърдаше, единствен той не обръщаше внимание на нищо наоколо. Опрял брада на левия си юмрук, той бе вдигнал грабливо десница над таблото, готов за следващия ход. Лицето му със зелените очи изразяваше онази категорична непоколебимост, която тъй много бе впечатлила Гърбатко при първата им игра край саркофага на Касиус Клей.

Сега Качалски се намираше пред №20 — млад, очилат мъж. Гросмайсторът направи ход и тихо каза: „Шах!“ По лицето на №20 се изписа удивление, в залата премина тих смях. Очилатият се изправи, вдигна ръце като пред разстрел, после подаде десница на Качалски и се оттегли от масите.

— Защо си отива? — попита тихо Тото.

— Предава се — обясни Гърбатко.

Качалски продължи със следващите номера, победи №27, мина 28 и 29 и се спря пред №30. Валери дори не го погледна, все тъй вдигнал десница над таблото. Качалски се понамръщи, мисли цели три минути и на края премести офицера си към десния фланг. Валери като че ли очакваше този ход, защото мигновено отвърна с царската пешка. Зрителите зашумяха, някои плахо изръкопляскаха…

Замаян от необикновената обстановка, от приведените над таблата хора, от кукумявчените очи на Качалски, Тото не мърдаше, макар че нищичко не разбираше от играта. Затова пък Пепи се измъкна от зрителските редици и какъвто беше дребен, зашари зад столовете на играчите, надничаше над раменете им и от време на време се обръщаше към Гърбатко и дружелюбно му намигаше, сякаш казваше: „Не бой се, ще бием!“.

На края Пепи опря до Валери и повече не мръдна. Някой се опита да го изгони, но малкият така енергично махна ръката му от рамото си, че оня не повтори опита си.

А сеансът продължаваше с бързо темпо. Заедно с това растеше и напрежението. Играеше се трийсет и четвъртият ход, зад масите шахматистите оредяваха все повече: бяха останали, десетина храбреци. И все тъй Качалски се задържаше само пред Валери и само пред Валери мръщеше лице и притваряше кукумявчените си очи.

На четирийсет и първия ход 29 стола вече бяха празни. В игра остана единствен №30. Напрежението в залата достигна кулминацията си. Зрителите бяха махнали двете странични маси от буквата П и бяха плътно наобиколили третата, край която играеха само Валери и Качалски.

Сега вече гросмайсторът не развяваше коса, а притиснал с пръсти слепоочия, дълго-дълго мислеше, преди да направи нов ход. Валери не трепваше. Само дланта на десницата му все повече се овлажняваше, но той не се сещаше да я избърше.

Мина четирийсет и вторият, четирийсет и третият, четирийсет и четвъртият ход. Публиката мълчеше, тишината звънтеше.

След двайсетминутно мислене Качалски направи четирийсет и петия ход. Валери отвърна веднага. Над залата премина въздишка на възхищение.

— Какво стана? — зашептя отново Тото.

— Хубав ход направи Валери — отвърна Гърбатко. — Да видим как ще отговори гросмайсторът.

Гросмайсторът мисли дълго, много дълго, посегна да премести царя си, но не го пипна, сякаш бе от огън. После пак мисли, мисли и кукумявчените му очи изскочиха още повече. Най-после се изправи, изгледа надвесилата се над масата публика, въздъхна дълбоко, усмихна се, каза: „Поздравляю, молодец!“ — и протегна десница.

Валери отначало не я забеляза, сетне вдигна глава, замаян, сякаш се пробуждаше от дълбок сън, и пое ръката.

В залата избухнаха ръкопляскания. Затракаха столове, заблъскаха се врати.

— Какво стана? — попита Тото.

— Качалски се предаде! — извика учителят и в гласа му имаше радост и удивление. — Валери победи коскоджамити гросмайстор!

А гросмайсторът обгърна с ръка Валери и го поведе към изхода. Навън пък стана нещо съвсем неочаквано: към победителя се заблъскаха хора, даваха му някакви листчета за автограф, питаха го за името му, ръкопляскаха…

Тото гледаше всичко това и се чудеше и маеше:

— Тия откачат! — каза той на Пепи. — Заради едни дървени куклички! Пфу! А аз, Пепи, да знаеш, като стана шампион на България и като започна да побеждавам безпощадно и други национални шампиони на Америка и Молдавия, ще получа златния пояс и ще пътувам из цял свят, ще стигна чак до град Бомба!

— Бомбай! — поправи го Пепи.

— И ще си купя червен ролс-ройс, по-хубав от колата на Боян Радев! — Тото наплюнчи пръст и заглади перчема си.

Когато най-после тълпата се пръсна, кандидатът за златния пояс видя как гросмайстор Качалски потупа бащински Валери по рамото, сбогува се и се прибра в близкия хотел.

Термалийци тръгнаха към върха на хълма — най-напред учителите с таксито, зад тях другите, пеша. Валери крачеше мълчалив, до него Елка, Пепи, Белия облак, Спас Дългия, сетне всички останали, весели, шумно коментирайки събитието.

Последен вървеше Тото и с горест си мислеше, че от него никой още не е искал да се подпише върху бяло листче даже когато през зимата в Спортната палата победи шампиона на електротехникума! И си мислеше още за неблагодарността на публиката и нейната спортна неграмотност…

На двора пред общежитията ги посрещна изненада: тук се бе събрал, кажи-речи, целият състав на интерната — ученици, учители и възпитатели. Имаше даже и няколко разтревожени родители, дочули кой знае как за инцидента, а също и двама милиционери.

— Ох, ето ви най-после! — изпъшка страдалчески Многострадалната Геновева. — Цяло шише валериан изпих!

Инженер Пройко чевръсто изтича с коремчето си напред към Гърбатко:

— Как е?

— В ред!

— Геновева ни подлуди! Звъни подред на целия град. Валери бил нападнат от трийсет бандити, а ти си тръгнал да го спасяваш!

— А ние чисто и просто направихме на гросмайстор Качалски мат!

— Ти ли? — учуди се инженер Пройко.

— Ами — аз! Валери!

Инженер Пройко така се ухили, че спуснатите към брадата мустаци щръкнаха чак до ушите.

— Генийче ми е той, няма що! — извика той и така разчорли косата на генийчето, че то заприлича на Черния Петър от картинките.

Неочакваните последици от една шахматна победа

През следващите дни в „Термалия“ станаха няколко забележителни събития, които дадоха нова насока на живота в интерната, та даже и в града.

Започна се с това, че в стая №9 нахлу Пепи. Валери тъкмо лепеше главата на Бялата дама.

— Пррривет, търрртей! — изкрещя папагалът в кафеза.

— Привет, Лори! — отвърна Пепи и се обърна към Валери. — Виж какво, нали не те излъгах за симултанния сеанс?

— Не — отвърна кратко Валери.

— Добре тогава, хайде ме научи да играя шах като гросмайстор. Нали обеща!

— Ще те науча, но ако напуснеш данколовците.

В сините очи на Пепи се появи паника.

— Аа, това не мога да направя! Ще разваля отбора за спартакиадата.

Валери се почеса по тила, а Лори използува паузата, за да произнесе възторжено:

— Спаррртакиада, уррррра!

— Щом съм обещал, ще те науча — каза Валери. — Ние шахматистите държим на думата си. Само че и ти ми обещай, че няма вече да ме щипеш из заугла и когато настъпи денят да отмъстя на Тото, няма да се мешиш!

— Заклевам се в името на Дан Колов!

— На Роберт Фишер.

— Добре де! В името на Дан Колов и на Роберт Фишер.

Валери махна пренебрежително с ръка и извади от куфара една дебела книга. Беше „Шахматен кодекс“.

— На! И да я научиш наизуст до другата неделя. Иначе те изключвам от шахклуба.

— Ама ние шахклуб ли сме вече? — възкликна Пепи.

— Да. И ще запиша в него Белия облак, Спас Дългия и Гърбатко, и ще ви тренирам всеки ден.

— И кога ще стана гросмайстор?

Валери изгледа снизходително Пепи, не отговори на този наивен въпрос, взе кутията с фигурите и излезе. При саркофага на Касиус Клей разтвори таблото и подреди фигурите.

— Гледай сега — каза той, — защото два пъти няма да повтарям! Думата „шах“ иде от „шах“, дето на персийски значи „император“, а думата „мат“ от „мат“, дето на арабски значи „мъртъв“. Значи, който умъртви шаха, печели. Разбра ли?

Пепи кимна, целият очи и уши. Валери продължи:

— Шахматът е измислен в Индия преди много хиляди години. В Европа е пренесен от един просветен арабин, казва се Абдул-Аба. Той е измислил сума ти интересни етюдни задачи, наричат се мансуби. Само че сега никой не знае къде са. Който ги открие, един ден ще стане световен шампион.

— Убиваш ме! А римляните играли ли са шах?

— Всички умни хора играят шах.

— Знаеш ли какво, Валери, веднъж Гърбатко разказа, че в Улпия Термалия са идвали разни арабски халифи да се къпят в баните и си лекуват ревматизма.

— И аз имам ревматизъм — забеляза гордо Валери.

— А аз не — каза Пепи меланхолично. — Но пак се къпя в горещия басейн на банята. От термалийската вода жените раждат по-бързо и все момчета, а мъжете стават силни като Дан Колов.

— Вярно ли?

— Вярно, ами! Ако не вярваш, прочети какво пише пред банята. Само че водата мирише на сероводород, като развалени яйца, ама нищо. — Пепи извади от джоба си бисквитче и си гризна. — Аз искам да порасна по-бързо и да натежа, за да мина в по-горна категория. На, хапни си!

— Слушай, Пепи, ако все така се тъпчеш през време на игра, никога няма да станеш гросмайстор!

Засрамен, Пепи прибра бисквита.

— А дали Абдул-Аба е имал ревматизъм? — попита той.

— Не знам.

— Защото, ако е имал, може да е идвал в Улпия Термалия да си прави бани.

— Е и какво от това?

— Как — какво! Може да е оставил случайно някоя… мансуба.

Валери изгледа Пепи с интерес: в този маляк имаше идеи.

— Хубаво, ще проверим някой ден — рече той. — А сега гледай да ти покажа таблото. Тук има осем по осем, значи, 64 квадрата, черни и бели. Хоризонталните редове се отбелязват с латински букви от „а“ до „h“, а вертикалните с арабски цифри от 1 до 8…

— Че то било много просто — забеляза Пепи.

Въпреки простотията този първи урок трая дълго и мина доста раздвижено. Най-напред към двамата се присъедини Белия облак, който след всеки ход ентусиазирано възклицаваше „Гениално!“ и оживено коментираше силата на отделните фигури. По-късно дойде и Спас Дългия. Както винаги той мълчеше и само от време на време изръмжаваше нещо неопределено. Сетне надойдоха още и още, повечето от VI б, докато около играещите се образува плътен кръг.

Валери не им обръщаше внимание и продължаваше своите обяснения, Пепи бръщолевеше шумно току-що научените нови думи, като „рокада“, „царски фланг“, „цвангцуг“ и други такива и завършваше с неизменното си „Уби ме!“

Това продължи, докато към играещите се приближи Елка. Валери усети аромата й на млада бреза и тутакси бе обзет от онова сковаващо напрежение, познато му от злополучната партия с доктор Майспо. Престана да мисли, забрави най-елементарни думи и ходове.

— Валери, хайде ме научи и мене! — изпя тя с флейтичката си.

Той вдигна глава. Тя му се усмихваше.

— И хем следобед на забавата ще танцувам с тебе — добави тя.

— Трябва най-напред да се запишеш в нашия шахклуб — произнесе той смутено.

— Добре, записвам се.

Другите момичета незабавно писнаха:

— Ние също се записваме! Ние също!

Белия облак презрително махна с ръка:

— Кокошки! Вие не сте способни да играете шах! Вие сте непълноценни същества. Прочетете Ницше!

Момичетата закрещяха до небесата, а Елка, без да обръща внимание на женомразеца, седна върху саркофага до Валери:

— Да почнем веднага, а?

На Валери му се зави свят, таблото се залюля във въздуха. И кой знае как щеше да завърши урокът, ако в този момент не бе се появил Тото, следван от своята чета.

— Значи, така, а! — изръмжа той. — Ужким сте ми дали клетва за фатална вярност, а играете с моите безпощадни врагове на султанен сеанс!

— Симултанен — поправи го Пепи.

— Все едно! А после искате да ви защищавам от Осоговския тигър! Хайде, къш оттук!

Кръгът на кибиците благоразумно се отдръпна.

— А ти бе! — изрева Тото и плесна Пепи по врата. — Нали си данколовец, що търсиш тук? Или си станал и ти кросмайстор.

— Гросмайстор! — поправи го тихо Пепи със сведени очи.

— Голямо чудо! Марш оттука! Иначе безпощадно те изключвам от отбора.

Пепи драматично въздъхна и също се отдалечи. Но веднага делово се върна, взе си „Шахматния кодекс“ и звънливо извика:

— Ама да не мислиш, че ме е страх от тебе! Аз само така… заради отбора! — И си отиде с дебелата книга под мишница.

Валери го съпроводи с убийствено презрителен поглед.

Постигнал този първи успех, Тото се обърна към Елка:

— Добре, добре! Играй си на куклички! Но ще ме молиш ти някой ден да те возя с моя червен ролс-ройс чак до Молдавия, ама аз тогава възмутително ще откажа. Ще возя други момичета.

Елка се изчерви до уши и вече бе готова също да си върви, когато пред Тото се изправи Спас Дългия, дълъг, слаб, мрачен:

— А сега да те няма! — изсъска той тихо. И така го изгледа, че войводата почувствува студени тръпки на гърба си. Без да продума повече, Тото повдигна рамене и си отиде.

Около саркофага на Касиус Клей останаха само четирима: Валери, Белия облак, Елка и Спас Дългия. Наоколо пееха славеите, откъм шосето долиташе ръмженето на автобуса.

И точно в този момент, кой знае защо, Валери се почувствува освободен от вцепенението, което предизвикваше у него близостта на Елка. Съвсем неочаквано тя престана да бъде за него момиче, което го смущаваше, и се превърна в съученичка, другарче, партньорка на шах. На сърцето му стана леко, идеше му да закрещи, да се запремята, да политне, да целуне Елка… Бързо нареди фигурите на изходни позиции, бодро се провикна:

— Четирима шахматисти са достатъчни за един шахклуб. Искате ли?

Искаха.

— А как ще се казва? — попита Елка.

— „Абдул-Аба.“

— Гениално! — възкликна Белия облак. — Кой е той?

— Ще ви обясня. Само че ме слушайте добре, защото няма, да повтарям. Значи, Абдул-Аба е един просветен арабин, който през деветия век пренесъл шахматната игра в Европа. Той даже може да е боледувал от ревматизъм и да е идвал да прави бани чак тук, така че…

Урокът продължи до обед, този път без прекъсване.

Гореща баня и люта битка с тигри

След като се наобядва, Валери се яви при Многострадалната Геновева и поиска разрешение да слезе в града.

— Бооже, пак ли отиваш на шахматен сеанс? — пропя тя.

— Не, другарко, ще ида на баня.

— Но баня има и тук, защо ще слизаш чак долу?

— Искам в банята с горещия басейн. Имам ревматизъм.

— Ох, бооже, толкова малък и вече ревматизъм! Иди, но, бъди тук в четири часа за забавата.

За всеки случай Валери глътна един аспирин и едва тогава се спусна през преките пътеки към града, като избягваше препалено стръмните — все пак можеше да падне и си разбие носа!

Банята беше наблизо и Валери най-напред потърси дъската, за която му беше споменал Пепи. Тя висеше край самия вход и върху нея черно на бяло пишеше, че топлата вода лекува всички болести, включително ревматизъм и безсилие у хората, още от времето на Улпия Термалия. Това беше добре. Лошото бе, че тази баня тук беше нова, че тя не е съществувала в деветия век и Абдул-Аба не е могъл да се къпе в нея. Очевидно това е ставало само горе, в древния град, някъде в мраморните басейни или в подземията…

Като установи това, Валери си купи билет и влезе.

Хората седяха в басейна, потопени до гуша в синкавата вода, и червени като варени раци, кротуваха. Водата, миризлива, шуртеше през отворената паст на една бронзова лъвска главичка.

Валери се гмурна в басейна. И едва не припадна.

Горещата вода го сграбчи като с огнени пипала, кожата му за десет секунди почервеня и се опъна като барабан, парата задращи дробовете му. Но той не излезе! Задържа го твърдата увереност, че цялата тази топлинна енергия се влива в него и се превръща в мускули и мозък. Та нали в същата тази вода е лежал някога и великият Абдул-Аба!… И за да отвлече вниманието си от адската жега; започна да си мечтае как някой ден ще открие мансубите и ще стане световен шампион…

Така минаха петнайсет минути, мина половин час, мина час. Хората идваха и си отиваха, Валери стоически стоеше във водата. Когато най-после излезе, почувства се така отпаднал, че едва се дотътра до интерната. А като се прибра в стаята си, просна се върху леглото и за удивление на Добромир, който се обличаше за забавата, замря.

— Хайде! — каза дебелият. — Вече е четири. Ела да чуеш колко хубаво пее нашият хор.

Валери изпъшка: на никакви забави не му се ходеше, но въпреки това с усилие стана…

Физкултурният салон, украсен с гирлянди и лозунги, бе вече пълен с народ. Гърмяха два магнетофона, три акордеона, пет китари. Термалийци се надвикваха, пиеха лимонади, дъвчеха пасти и танцуваха под бдителния поглед на Многострадалната Геновева.

Към Валери се приближи Елка, ужасно красива в небесносинята си рокля.

— Хайде да танцуваме!

— А, не… — изсумтя той. — Боли ме синузитът.

Тя го дръпна настрана и бързо заговори:

— Знаеш ли какво, днес трябва да танцуваш само с мене, защото Тото заповяда на другите момчета да не ме канят. Ти също не бива да каниш други момичета, защото ще ти откажат. Сега ние от шахклуба трябва да се обединяваме като пролетариите от всички страни.

— Добре — рече той, престраши се и прихвана Елка през кръста.

Никога през живота си не бе танцувал, но като видя другите как се подрусват на място, задруса се и той.

— Хубаво танцуваш! — похвали го тя и Валери заподскача още по-усърдно, макар че усещаше как силите му, изсмукани в банята, окончателно се изцеждат.

Елка танцува и с Белия облак. Спас Дългия не искаше. Горд и недостъпен, той наблюдаваше тия глупави съвременни създания, които си губят времето в маймунски кривеници! И си мислеше за новата глава на романа, в която цар Михаил предава на верни монаси скицата на скривалището, където е скрил съкровището…

Започна програмата. Хорът изпя марша на войниците от „Аида“, дето Радамес отива да се моли и хайде всички да го придружим; щангистите вдигаха тежести, та чак подът скърцаше под тях, а момичетата демонстрираха чудесни гимнастически съчетания. Валери дълго им ръкопляска, а Елка се поклони само на него.

Явиха се и борците. Бяха десет двойки, по една за всяка категория. Залата пощуря. Зрителите крещяха, тропаха, поощряваха любимците си и Валери с хладен ужас гледаше как двойките се тръшкат върху тепиха, как си въртят лактите, глезените и главите до скъсване, как си притискат гърдите до задушаване и когато гонгът оповестяваше края на манша, дивеше се, че са здрави и читави.

И дълбоко в себе си, без да си даде сметка защо, им завидя.

Разбира се, овациите обра Тото Тотото. Полугол, в копринено трико и бели кецове, той бе разкошен, и ако не бе лицето с глуповато повдигнатите вежди, би бил съвършен.

След програмата танците продължиха и тъй като в салона стана задушно, те се пренесоха навън, където отново затрещяха магнетофоните, акордеоните и китарите.

Тогава именно се появи оня.

Изскочи внезапно иззад камъните на Улпия Термалия, придружен от свитата си — шест момци като него, все отбор юнаци, всички с шарени пуловери и надписи на гърдите „тигър“. Стояха край площадката с ръце на хълбоци и предизвикателно-лигаво се хилеха. Танцуващите двойки замряха.

Белия облак зашептя на Валери:

— Този е Осоговския тигър, шампион по борба на македонската махала. Звяр и половина. Пердаши малките, задига им парите и ашиците, краде даже цигари от павилионите.

— Ученик ли е?

— Ами! Понякога работи в каменарната, но повечето време прекарва в Педагогическата стая. За малко да го пратят в ТВУ. Миналата година станахме приятели. Искаш ли да те запозная?

Музиката бързо заглъхна. Очевидно озадачена от тази внезапна тишина, от салона излезе Многострадалната Геновева. И като видя новодошлите, едва не припадна.

— Какво търсите тук? — едва издъха тя.

Осоговският тигър галантно й се поклони:

— Нищо, другарке. Дойдохме ви на гости. Не може ли?

— Не може! — извика тя с миши писък. — Това не е танцувален салон, това е училище!

— Е, нищо де! Ще потанцуваме малко и ще си вървим.

— Вървете си веднага!

— Не така, другарке! — повиши глас Осоговския тигър и като пристъпи напред, извика: — Дай музика!

Една китара плахо задрънка.

— По-живо, по-живо!

Китарата послушно изпълни заповедта. Гората се огласи от ритмичните звуци на остър джърк. Осоговският тигър пренебрежително отмести с ръка стърчащата пред него учителка, приближи се до Елка, хвана я за ръка:

— Хайде, Пепеляшке, да потанцуваме!

Тя гнусливо се отдръпна, той не я пусна.

— Е, недей така де, няма да те изям! Аз не съм Кумчо-вълчо.

Елка се замята, но той здраво стискаше ръката й.

— Така ли танцувате вие тука, а? — изхихика той. — И това ми било модерна младеж! Хайде…

Див крясък прекъсна думите му:

— Не я пипай!

Присвил очи, озъбен като свиреп вълк, Валери пристъпи към него със свити юмруци.

— Остави я! Чуваш ли?

Остър удар под диафрагмата прекъсна дъха му, той се сви надве и клекна.

— Мухльо! — хвърли пренебрежително Осоговския тигър и избърса ръката си върху пуловера.

В резултат на което Многострадалната Геновева се завъртя на пети и се просна на тревата.

Не на шега уплашен от този ненадеен припадък, Осоговския тигър пусна Елка и отстъпи към гората. Но бе късно: върху него като пусната от опъната тетива стрела се хвърли Тото, сграбчи го под лявото бедро и го вдигна над главата си. Другите тигри се опитаха да побягнат, ала чевръстите данколовци им пресякоха пътя.

Завърза се борба, истинска, жестока, Пепи дори, който добре знаеше съветите на доктор Майспо, никога да не се залавя с по-тежки категории от себе си, се бе вкопчал за един великан и му прилагаше такъв яростен вътрешен нелсон, че оня заскимтя като прищипнато за опашката пале.

Китарата продължаваше да дрънчи и в живите й ритми борците пъшкаха, сумтяха, стенеха, охкаха…

Разбира се, никой друг не се намеси: схватката трябваше да протече съгласно всички правила на борбата.

Безпомощен гледаше битката Валери. Ох, как би искал да грабне тия омразни борци — всички до един, свои и чужди, па да ги притисне до задушаване, да залепи плещите им на земята, да стъпи върху тях и да вие, да вие като звяр!… Но не направи нищо. Не можеше да направи нищо! Все тъй превит надве, той се държеше за корема и плачеше от болка, гняв и обида. До него на тревата лежеше Многострадалната Геновева.

Борбата не продължи дълго. Най-напред капитулираха обикновените тигри. Трима от тях бяха в туш, двама седяха със здраво извити на гърба ръце, един успя да избяга.

Не се предаваше само Осоговския тигър. О, той беше силен и тежък, по-силен и по-тежък от Тото, но Тото беше добър техник и затова везните на борбата се накланяха ту на едната, ту на другата страна…

Тото прилагаше „мелница на вътрешно коляно“, а Тигъра с мощната си левица обхващаше главата му и го принуждаваше да освободи клещите. Тото правеше „подсечка“ и поваляше противника на земята, Тигъра със силен замах се премяташе през гърди и се измъкваше…

И така, безкрайни минути!

Развръзката дойде внезапно. Със светкавично движение, което малцина забелязаха, Тото успя да събори противника в партер. Осоговския тигър се присви на четири крака като настръхнало коте и сега Тото трябваше да го обърне на гръб. По всички правила този, който е в партер, е длъжен да остане в това положение до момента на противникова атака. Но тъкмо Тото да пъхне десница под мишницата му, изведнъж, за изненада на всички, Тигъра бързо изпълзя напред, измъкна се от площадката, изправи се и хукна към развалините. Тото го гледаше как изчезва зад камънака и не вярваше на очите си: това бягство бе по-позорно от всяко поражение!

Зад беглеца вече тичаха и другите тигри, преследвани от кикотенето и уукането на термалийци.

Събудена от тия триумфални крясъци, Многострадалната Геновева се изправи и се озърна:

— Бооже, какви хулигани! — въздъхна тя, извади от джоба си шишенце валериан и пи направо от него, след което почерпи и Валери.

Уукането се превърна в безредна, весела песен. Загърмяха отново магнетофоните и акордеоните, задрънчаха китарите. Някой извика „Да живее Тото, ура!“, всички подхванаха: „Да живее Тото!“

Към победителя се втурнаха момчета, вдигнаха го на ръце и тържествено го понесоха около площадката, скандирайки:

— То-то! То-то!

А той махаше с ръце като гладиатор, унищожил противниците си в седемдневни кървави схватки.

Членовете на шахклуба стояха настрана, сконфузени от неочаквания обрат на нещата. Валери пък наблюдаваше победоносното шествие с нескрита завист. Той си спомни снощния шахматен сеанс, тишината в салона, кукумявчените очи и с горест си помисли, че той не може и да се сравни с този ослепителен празник тук. Помисли си още за горещата вода в банята и се зарече да я посещава по-често…

Същата нощ сред развалините на Улпия Термалия се появи призракът на цар Михаил. Сгушени зад прозорците на стаите си, учениците ясно съзираха виолетовите светлинни, които припламваха пред Галерията на призраците, чуваха далечното пъшкане и никой, никой не посмя да излезе…

После светлинните изчезнаха, въздишките утихнаха и термалийци заспаха.

Бурно заседание на учителския съвет

Интернатът замря: заседаваше учителският съвет.

Из целия комплекс не се мяркаше нито един възпитател, нито един учител. Че заседанието е важно, можеше да се съди и по присъствието на Гърбатко, който бе пристигнал с такси направо от болницата.

Обсъждаше се катастрофалното спадане на дисциплината в „Термалия“ през последните седмици и всички произтичащи от този факт последици, като нощното „кръщаване“ на Валери, схватката между него и данколовци, изчезването му от града, нападението на Осоговския тигър, скандалът, припадъкът на Многострадалната Геновева и други подобни.

Всички термалийци до един бяха наизлезли на двора под отворения прозорец на първия етаж и се ослушваха в гласовете, които идеха отгоре. По едно време дори данколовци направиха пирамида, на върха на която се покатери Пепи, та дано долови нещо по-ясно, но той не можа да запази равновесие и се катурна на земята.

Седнали встрани, членовете на шахклуба също бяха впили погледи в отворения прозорец и напрегнато дебнеха. Четиримата съзнаваха много добре, че от резултата на това заседание зависи оставането на Валери в „Термалия“ и оттам — съдбата на техния шахклуб.

Внезапно всички наостриха уши: отгоре долетя ясният и плътен баритон на доктор Майспо.

— Извинете, другари — казваше той, — но аз съм на по-друго мнение. Ще бъда откровен: в основата на всички неблагополучия стои новият, едно неврастенично, болнаво, амбициозно до патологичност и агресивно момче, което още с появяването си внесе разложение…

В този момент горе се появи някаква фигура и за голямо огорчение на термалийци, затвори прозореца.

Но доктор Майспо продължаваше:

— … До неотдавна интернатът ни беше образцов: високи бележки, отлична дисциплина, забележителни успехи във физкултурата. Името ни гърмеше в окръга с перспектива да се разнесе и в националните спортни зали. Но ето, идва новият и всичко се обръща с главата надолу. Побоища, бягства, скандали.

— Трябва да не сме чак толкова образцови, щом като едно момче е в състояние да ни обърка — прекъсна го Гърбатко.

Седналите около дългата маса учители и възпитатели очакваха, че директорът ще прекъсне спора и ще защити „Термалия“, но Старика не каза нищо и продължи да си прави книжни лодчици, сякаш това, което се говореше наоколо, не го засягаше.

Наричаха го Старика, защото имаше съвсем бяла коса и силно набраздено лице. Всички знаеха, че няма повече от петдесет и пет години, но не на всички беше известно при какви обстоятелства бе побелял и как се бе научил да прави книжни лодчици…

Бе отдавна, в ония години, когато не се казваше Старик и бе съвсем млад партизанин. Ранен в бедрото при престрелка с жандармеристите, той бе неспособен да се движи. А трябваше да се пробива обкръжение. Тогава другарите му го пъхнаха в „бункера“ — обикновена дупка под земята — без оръжие, само с едно ножче за бръснене и малко храна. Покриха дупката с чимове и клонки, и си отидоха с обещанието, че ако останат живи, ще се върнат да го приберат. После дойдоха жандармеристите. Той чуваше тежките им стъпки над главата си, долавяше даже гласовете им и държеше ножчето опряно на вените на китката си… Тогава именно побеля. Тогава също, в мрака, докато чакаше другарите, късаше листчета от тефтерчето си и правеше лодчици…

Сега бе директор на „Термалия“, занимаваше се със сложни педагогически проблеми и по време на заседания не можеше да не прави лодчици от хартия.

— … Ето защо — завърши изказването си доктор Майспо — аз мисля, че трябва да преместим Валери в друго училище. Може би там ще намери по-подходяща среда.

— Глупости-глупости! — изстреля инженер Пройко, стана и заснова нервно из кабинета, прицелвайки се с лулата си в хората. — Преместим ли Валери другаде, значи, признаваме собственото си безсилие да се справим с един по-сложен случай. А че Валери е сложен случай, няма спор. Но тъкмо от такива „сложни случаи“ изскачат истинските личности. Бил болнав, агресивен, амбициозен! Това може да се оправи. Затова пък Валери е първокласен математик и аз много разчитам на него за олимпиадата.

— Чак пък толкоз! — засмя се Майспо.

— Знам-аз-знам-аз, защо не ти харесва Валери! — контраатакува веднага инженер Пройко. — Не ти харесва, защото не дивее ден и нощ в спортната зала и не пълзи пред твоите данколовци.

— Ако не бяха моите данколовци, Осоговския тигър щеше да разкъса твоя Валери, пък и не само Валери.

— Но това не означава още, че всички трябва да станат пехливани!… Впрочем крайно време е твоят Тото и другите като него да се научат колко прави три по три!

— Той е още по-слаб по литература — обади се учителят по български език.

— По другите предмети също — допълни Гърбатко.

— Но му пишете все шестици — забеляза спокойно Старика.

— А какво да правим? — провикна се доктор Майспо. — Нали трябва да остане в нашето училище! Нали на него и на отбора „Дан Колов“ до голяма степен дължим нашата известност!

— Ако е въпрос за известност — рече Гърбатко, — Валери може да прослави интерната повече от Тото.

— Имаш предвид шаха? — попита насмешливо доктор Майспо.

— Да. Той победи гросмайстор Качалски. Това не е шега.

— Знаем ги ние тия вундеркинди! Проблясват като метеори; а като пораснат, угасват безславно. Освен това аз го обърнах на осемнайсетия ход!

Смях. Някой подхвърли:

— Ще те пратим срещу Фишер!

— Тишина, моля! — подкани Старика.

— Другари — подхвана Гърбатко, — далече съм от мисълта да издигам Валери в култ, така както прави Майспо с Тото. Действително неговото здраве не е съвсем в ред. И най-малко аз бих желал да ограничавам неговото физическо развитие и физическото развитие на когото и да било. Та тъкмо защото от рождение влача тази ненужна гърбица, аз съм за създаването на пълноценни личности, умни, с крепко здраве и висок морал…

— Точно това правя аз — рече доктор Майспо.

— Едва ли, ако се съди по Тото и някои от данколовците. Професионални борци създаваш ти, бъдещи „звезди“, презиращи още отсега простосмъртните.

— Да ти припомня ли, Гърбатко, твоите идеи за турнира?

— Това е съвсем друго. Действително, аз направих опит да свържа в едно общо съревнование борбата и шахмата, но за съжаление не се получи нищо. Кой знае, навярно тия два спорта са прекалено различни, може би дори взаимно се изключват…

— Борец-шахматист! — засмя се някой. — Не е още съществувал такъв хибрид. Все едно да кръстосаш ягода с кактус.

— Пепи — каза Гърбатко.

— Какво Пепи? — наежи се доктор Майспо.

— Пепи ще стане такъв хибрид. Борец-шахматист.

— Слушай, Гърбатко! Я не ми разваляй момчето! Той има нужда от тренировки и пак тренировки, а не да ми седи с часове на едно място и да чопли фигурките върху таблото! Това е гибелно за него. Пепи има всички изгледи да стане първокласен борец. Още две-три години, и той ще шествува по международните зали.

— Да, и ще се разхожда с ролс-ройс до Молдавия!

— Шегите настрана! Наш дълг е да поощряваме спортните таланти. Постановлението на ЦК…

— Моля, моля! — почука Старика по масата. — Не намесвайте в дискусията ЦК. Кой още иска думата?

— Може ли? — проплака Многострадалната Геновева. — Аз другари, предлагам да пратим Валери в санаториалния техникум в село Баня. Ох, вярвайте ми, Валери не е добре! Слаб е, страда от синузит, фаринголарингит, ревматизъм и други болести и цяло престъпление е, че го държим тук да се измъчва в този суров планински климат. Аз лично видях вчера, как Осоговския тигър едва не го уби с юмрука си…

— Знаете ли, другарко Геновева — прекъсна я Старика, — ние в отряда имахме едно партизанче, казваше се Захари…

Учителите наостриха уши: директорът бе бръкнал в торбата си за спомени и всички с любопитство очакваха поредната интересна история.

— … Когато дойде при нас, това момче тежеше четирийсетина кила, не повече, досущ като Валери, да го пипнеш, ще се счупи. И страдаше от язва, жлъчка, ревматизъм, циреи и не знам от какво още! Командирът искаше да го върне. Но Захари беше страшен инат, не искаше и да чуе за връщане. Пъплеше с нас из заснежените баири, газеше замръзналите реки, носеше тежки товари, припадаше от умора, но не се предаваше. Стискаше зъби, плачеше, виеше, но вървеше, вървеше… И участвуваше в сражения като всички… Към края на третия месец не само че не остана следа от неговите язви и жлъчки, но даже напълня — въпреки глада, въпреки желъдите, които дъвчехме при блокади… И се превърна в един от най-твърдите ни бойци.

— И какво стана с него? — попита доктор Майспо.

— Борец не стана, не, но командир на чета — да. И загина през четирийсет и пета на фронта при Драва след разузнаване в тила на хитлеристите. Получи 25 автоматни куршума в тялото си, но намери сили да допълзи до нашите линии…

Тишина. Всички виждаха кървящия Захари да пълзи под трясъка на снарядите, оставяйки пурпурни следи в снега.

Мълчанието наруши Многострадалната Геновева:

— Но, боже мой, другарю директор, нали сега не сме в партизански отряд! Живеем в мир, учим в първокласен интернат.

— Битката си е битка! — рече Старика усмихнат и сгъна нова лодка. — Други изказвания?

На вратата се почука. Влезе байчото.

— Другарю директор — съобщи той, — дошла е делегация от Комсомола. С нея е и един руснак, Качулски ли, Качалски ли… Искат да говорят с вас. Било много важно.

Старика живо се изправи:

— Да заповядат, да заповядат! — И изтича към вратата.

Делегацията влезе. Бяха трима — младият секретар на градския комитет на Комсомола, една жена и Качалски, който изпъкваше с буйната си коса и изпъкналите кукумявчени очи.

Гостите седнаха около масата, байчото донесе оранжади, някой отвори прозорците.

И термалийци долу отново можаха да чуят почти всяка дума.

В историята се намесва Комсомолът и ФИДЕ

— Другари — каза комсомолският секретар, — преди всичко моля да ни извините за нахалното нашествие, но гросмайстор Качалски заминава след един час за София, а той държеше непременно да поприказва с вас…

— Страхувам се само — отвърна директорът, — това посещение да не е свързано с някаква пакост на наши ученици, защото виждам сред вас и другарката Комитова от Педагогическата стая.

— Не, бъдете спокоен! — засмя се секретарят. — Обратно! Но нека най-напред ви представя нашия скъп гост: гросмайстор Качалски, един от най-видните съветски шахматисти, подпредседател на Международната шахматна федерация ФИДЕ. Той пребивава в нашата страна за уреждане на организационни въпроси, но намери време да участвува в срещи с наши шахматисти. Както ви е известно, той игра и в града ни и постигна блестящ резултат: 29 победи срещу едно поражение. Единствената точка загуби от един ваш ученик.

Долу членовете на шахклуба „Абдул-Аба“ изтичаха напред и се настанаха под самия прозорец. Останалите термалийци пазеха резервирано мълчание. Тото си гризеше ноктите от нетърпение, Пепи си гризкаше бисквитче.

Горе продължаваха:

— Надявам се, не за да ни упрекнете за отнетата точка, сте дошли! — рече Старика.

— Е, не мога да кажа, че матът ми бе много приятен — отговори на руски басът на гросмайстор Качалски. — Но на времето и аз като малчуган победих веднъж в симултанен сеанс самия велик Ботвиник и сега съм реми… Да, надарен мальчик е този ваш Валери. Предстои му голямо бъдеще, това ви го казвам аз, Александър Качалски… стига да му създадете условия за правилен растеж.

Присъствуващите учители и възпитатели се загледаха в Гърбатко. Гросмайсторът повтаряше думите му отпреди малко.

Долу под прозореца всички термалийци се обърнаха към Валери, внезапно почервенял от буйния прилив на кръв в лицето.

— Другарю Качалски — заговори отново Старика, — искам да ви уверя, че ние в никакъв случай не пречим на спортните интереси на нашите ученици, даже ги подкрепяме, достатъчно е да видите нашия физкултурен комплекс…

— Всъщност, другари — подхвана комсомолският секретар, — това е и един от въпросите, за които сме дошли при вас. Ние ви молим да разрешите на Валери да се включи в представителния градски шахматен отбор, който ще пратим на спартакиадата, а оттам — дай, боже! — и на международния турнир в Прага.

— А, не! — скочи поривисто доктор Майспо. — Отде-накъде в градския отбор? Валери си е наш и ще представлява само училището!

Настана неловко мълчание. Гостите не очакваха такъв отзвук на тяхната молба. Но секретарят не отстъпи:

— В градския отбор Валери ще има условия да се среща с опитни шахматисти, да пътува из страната. Не е ли тъй, другарю Качалски?

— Так точно! — избоботи гросмайсторът. — Шахматистът не бива да се затваря между четири стени. А, както чувам, вие тук в училището нямате дори шахматен кръжок!

— Има, има! — провикна се Пепи със звънливия си сопран.

— Трай бе! — озъби се Тото и го шляпна по врата.

— Ей, я не ме бий! — настръхна Пепи. — Че знаеш ли какво?

— Какво бе, кросмайстор?

— Какво ли? Като ти направя туш за половин манш, ще видиш ти!

— Ти си заек без опашка!

— Аз, ами! И мат даже мога да ти направя със затворени очи!

— Опитай де!

— Какво, мислиш, че ме е бъз ли? — извика през сълзи Пепи.

— Ти си заек без опашка!

Дълбоко засегнат от това нечувано оскърбление, Пепи се метна върху Тото и в същия миг се намери по гръб на земята, гърчейки се под черните лапи на гиганта.

— Заек без опашка! — потрети Тото упорито. — И друг път да не ми се фукаш така фатално, че ще ти скъсам и заешките уши! — пусна Пепи, самодоволно наплюнчи пръст и заглади перчема на върха на главата си.

А малкият мълчаливо изтърси панталоните си от праха, посмръкна и направи нещо, което никой не очакваше: бавно премина късото разстояние, което го делеше от Валери, и демонстративно седна до него.

Ала Валери не оцени този жест. Обратно — без дори да погледне пришълеца, изрече с нескрито презрение:

— Махай се оттук! Ти си несериозен като щурец! Няма място за тебе в клуба!

В резултат на което Пепи въздъхна дълбоко, стана, отдалечи се от Валери и седна по средата между двете групи, сам-самотен.

Тази ничия позиция на отлъчения от двата лагера спортист щеше да има големи последици както за самия него, така и за цяла „Термалия“, но това щеше да се разбере по-късно…

— Какви са тия викове долу? — попита секретарят на Комсомола.

— Децата… — отвърна Гърбатко, надзърна навън, видя струпаните на двора ученици и за тяхно велико разочарование, затвори прозореца. И продължи: — Товарищ Качалски, искам да ви съобщя, че шахматен клуб си имаме вече, наистина още е нов, но уверявам ви, скоро ще набъбне, особено след днешното ви посещение. Позволете ми обаче като класен наставник на Валери да не се съглася с вашето предложение. Аз съм против преждевременното превръщане на децата в „звезди“. Рано или късно тези „звезди“ се превръщат в малки чудовища.

— Но птичетата рано или късно трябва да се пуснат да летят сами, иначе никога няма да укрепнат крилете им. Това ви го казвам аз, гросмайстор Качалски.

— Валери е твърде слаб физически, за да го пуснем да лети сам на големи разстояния — възрази спокойно Гърбатко.

Качалски вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Разбира се, това си е ваша работа. Вие по-добре познавате вашите деца.

— А какво е вашето мнение, другарю директор? — попита комсомолският секретар.

— Моето мнение? Хм… — Старика замислено завъртя върху дланта си нова лодчица. — Знаете ли, при нас в отряда идваха най-различни хора: смели, страхливи, спокойни, паникьори… Но как да познаеш отначало кой какъв е? Дойде някой например, пременен като страшен хайдутин, с грива до рамо, патрондаш през кръста, автомат на рамо и даже с ятаган в ръка. Да го видиш само и ще се стреснеш. А при първата престрелка намокря потури. Дойде друг, скромен, незначителен, с навити ръкави и гуменки и с единствено оръжие — пистолетче шест на трийсет и пет. Но пръв се вдига в атака… Защо ви разказвам това? Защото не бива да бързаме с оценките си за хората. Човешката същност се проявява в най-различни обстоятелства и преди всичко в трудности, на това ме научи животът. Ето затова аз предлагам да поизчакаме, да видим как ще се разкрие по-нататък Валери и чак тогава да решим. Има ли възражения?

— Мъдро решение, товарищ директор! Това ви го казвам аз, Александър Качалски.

— Радвам се, че сме на едно мнение. Други въпроси?

Едва сега в разговора се намеси другарката Комитова, немлада вече жена с дребно тяло и кукленско лице с вирнато носле и кръгли, наивни очи. Тя вдигна ръка като ученичка в клас и стеснително попита:

— Може ли?

— Моля! — подкани я директорът.

— Ето какво… Касае се до снощния инцидент между ваши ученици и бандата на Осоговския тигър.

— Да, неприятна работа — съгласи се Старика. — Крайно време е вие в Педагогическата стая да озаптите вашите тигри, а пък ние тук ще се позанимаем с нашите данколовци.

— Ох, бооже, беше ужасно! — пропя Многострадалната Геновева.

Комитова виновно се усмихна:

— Но аз нямам никакво намерение да упреквам вашите момчета. Аз мисля, че те са постъпили правилно, като не са позволили на тигрите да безчинствуват в интерната и са ги… как да се изразя… са ги понатупали…

Доктор Майспо се размърда на стола си и хвърли самодоволен поглед върху колегите си. Комитова продължи:

— … Думата ми е за друго… — Тя се позапъна. — Видите ли, другари, ние искаме да ви помолим… да ни окажете помощ, истинска, не само на думи…

— Не ви разбирам — каза Старика. — Каква помощ можем да ви дадем ние?

— Работата е там, другари, че ние в Педагогическата стая трудно се справяме с всички новоизникващи случаи. Ние сме само няколко жени и пенсионери, а често се случва да се сблъскваме с пияни младежи, развилнели се хулигани и дори с побойници като тигрите. Обикновено ние се въздържаме да прибягваме до услугите на милицията, тъй като това дава отрицателен психологически ефект върху децата, и се стремим да свършим всичко ние сами… Но, както ви казах, не ни достигат сили и се нуждаем от подкрепа… — Тя помълча, замига с кръглите си очи и подзе: — Бихте ли ни отделили за тази цел неколцина от вашите ученици, имам предвид смелите момчета, които така твърдо се справиха с тигрите? Уверявам ви, едва ли ще се наложи да прибягват до сила, самото им присъствие в стаята и навън ще респектира нарушителите на реда. Славата на вашите данколовци се носи из целия град…

— Така ли? — Старика комично се почеса по тила. — Никога не бих предполагал, че Тото може да упражни такова положително социално въздействие… Какво пък, защо не? Ние не сме чужди на проблемите на възпитанието и в общоградски мащаб. Докторе, какво ще кажеш? Това е и по твоята част.

Доктор Майспо сбърчи нос — това бе израз на най-върховно задоволство.

— Ролята на шериф от ковбойски филм ще допадне много на Тото — засмя се той.

— По-скоро на доброволен отрядник — забеляза Комитова. — Ние тъй им викаме…

— А ние сме романтици и предпочитаме да се наричаме Авакум Захов или шерифи.

— Не обичам ковбойските филми! — намуси се Комитова й от това лицето й заприлича на кукла, готова да заплаче.

— А Тото ги обича.

— Всеки с вкусовете си… Значи, мога да разчитам на вас! Благодаря ви. Моля да наминете утре в Педагогическата стая заедно с избраните от вас момчета, да ги поинструктирам. — Комитова се изправи. — А сега да не ви задържаме повече, виждам, че сте заети. Още веднъж сърдечно ви благодаря от името на Градския комитет на Отечествения фронт…

След малко гостите крачеха към колата, която ги чакаше на шосето. На петдесетина метра ги следеше цялото термалийско общество, ужасно любопитно да разбере какви решения са взети.

И само дванайсет секунди по-късно интернатът бе връхлетян от един от ония пристъпи на слухове, които като буря го разтърсваха от време на време.

Валери ще бъде изключен!

Тото ще бъде задържан в Педагогическата стая!

Валери ще бъде пратен в националния отбор по шахмат! Тото става старши милиционер!

И така нататък, и така нататък…

Десет минути след това Старика извика в кабинета си Валери и в присъствието на Гърбатко му заяви, че:

Първо — той, директорът, много разчита на него и на новообразувания шахклуб в борбата за шахматната корона на спартакиадата.

Второ — „Термалия“ трябва на всяка цена да бие градския представителен отбор. Това е въпрос на чест.

Трето — Валери и всички останали шахматисти се задължават да имат по физкултура четворка и повече и тази четворка да бъде достигната най-късно до един месец.

Четвърто — шахматистите да се научат да се борят. Е, не като Тото, но все пак…

Не се ли изпълнят всички тия условия, съжалявам, но ще бъдем принудени да забраним всякакви шахове и други подобни игри!…

Веднага след това Старика извика в кабинета си Тото Тотото и в присъствието на доктор Майспо му съобщи, че:

Първо — от утре данколовци стават помощници на другарката Комитова от Педагогическата стая в борбата срещу детската хулиганщина в града. Обществото много разчита на тях.

Второ — на данколовци се препоръчва да не прилагат физическа сила освен при самозащита.

Трето — Тото и целият отбор „Дан Колов“ се задължават да имат по математика четворка и повече и тази четворка да бъде достигната най-късно до един месец. И да бъде истинска, а не както досега — по милост.

Четвърто — борците да се научат да играят шах.

Не се ли изпълняват тия условия, много съжалявам, но ще бъдем принудени да пратим при другарката Комитова други помощници, например Валери и неговия шахклуб…

Интернатът закипя. Също както при електролиза, когато водата, пронизана от електрически ток, се разлага на водород и кислород, термалийци категорично се разделяха и насочваха към двата противоположни полюса. Едни се обявяваха за шахматисти, таейки надежда един ден да попаднат в Прага; други се провъзгласяваха за борци с нескритото желание да станат градски шерифи на Педагогическата стая.

В резултат на това за половин час местните книжарници бяха ометени от шахматна литература и шахматни табла.

Закупена беше и една книга с шарени корици, която нямаше нищо общо с шахмата, а също така и чифт гири…

Забравената идея на Гърбатко, макар и преобразена, бързо се възраждаше и покоряваше умовете на термалийци. Единственият, който не знаеше къде е, беше Пепи.

Голямата рокада на царете

Веднага след вечеря клубът „Абдул-Аба“ се събра край саркофага на Касиус Клей на учредително заседание. Все още беше светло и опасност от появяването на призрака на цар Михаил нямаше, но въпреки това шахматистите бързаха да ликвидират дневния ред, който се състоеше от три точки:

1. Встъпително слово от Валери. 2. Избиране на ръководство. 3. Въпросът за четворката по физкултура с предложение от Валери.

Насядали върху развалините, членовете на клуба слушаха словото на Валери, посветено на историята на шахмата и на живота и дейността на великия Абдул-Аба — човека, чието име клубът заимствуваше и което трябваше да бъде достойно защитено с всички шахматни и нешахматни средства. Силно впечатление направи хипотезата на Валери, че е възможно Абдул-Аба да е боледувал от ревматизъм, да е идвал, значи, да си прави бани в Улпия Термалия и следователно да е оставил тук някъде някоя от своите мансуби.

— Трябва да ги потърсим! — обадиха се гласове.

— Непременно! — отвърна Валери. — Скоро ще организираме изследователски експедиции.

— Тия дни ще ви кажа как! — продума тайнствено Спас Дългия. — Вече имам важни информации за подземните скривалища.

Преминаха към втората точка: избирането на ръководство. Разбраха се лесно. За пожизнен председател, подпредседател и генерален секретар на клуба бе избран Валери. Той стана още и главен инструктор, главен анализатор и главен секундант. За касиер бе избран Белия облак, Спас Дългия за завеждащ пропагандата и изследователската дейност, а Елка за завеждащ женкомисията. Белия облак се противопостави за приемането на жените в клуба, но остана сам.

Много приказки и спорове породи третата точка. За всички бе съвършено ясно, че за да получат четворка по физкултура, далеч не е достатъчно да се посещават редовно часовете на доктор Майспо. Нужно бе още да се скочи на височина 1,15, на дължина 3 метра, да се пробягат 60 метра за 14 секунди и отгоре на всичко да се вдигат ужасни тежести. Най-страшно от всичко бе условието шахматистите да се научат да се борят!

Макар и трудни, първите няколко цели бяха постижими и даже Валери беше уверен, че като се засили достатъчно силно, непременно ще надскочи исканите метри, особено след като се е къпал в горещия басейн. Да се борят обаче в отбора на данколовци, абдулабайци не желаеха!

За Валери връзките с данколовци бяха абсолютно немислими. Нито за миг не беше забравил той клетвата си да отмъсти на Тото. Естествено, искаше да бъде бърз, ловък и силен и евентуално дори да умее да се бори, но овладяването на изкуството на борбата можеше да дойде безразлично от какви източници, само не от данколовци!

В последна сметка след сума предложения, контрапредложения и компромисни предложения взето бе следното мъдро решение, отбелязано в

— А инструктор кой ще ни бъде? — попита Белия облак.

— Аз — каза Валери.

— Че ти не умееш да се бориш.

— Ще се науча, не е голяма философия.

Точно в този момент зад колоните на некропола се мярна Пепи. Той ужким правеше снимки с федката, но всъщност внимателно дебнеше всяка дума и си умираше от мъка, че не може да вземе участие в това тъй важно събрание. Ала никой не му обърна внимание, никой не го покани да дойде…

Приключили всички въпроси от дневния ред, шахматистите побързаха да се приберат не само защото се стъмваше, но и за да прочетат книгите, които си бяха накупили от града, като например „Защита Нимцович“, „Комбинации в мителшпила“, „Решение на шахматни задачи“ и други такива. Валери ги бе предупредил, че който не научи наизуст тия книги, хич да се не и вестява в клуба.

Председателят на „Абдул-Аба“ надникна в стаята си — дебелия го нямаше — и влезе.

— Добррромиррр цирррк! — осведоми го Лори.

Това бе добре дошло. Валери спусна завесите и направи нещо, което не бе правил никога през живота си: извади изпод леглото си две петкилограмови гири! Бе ги купил от ГУМ и едва ги бе довлякъл дотук.

— Гирррри! — развика се възторжено Лори. — Цирррк!

— Никакъв цирк — поясни Валери. — Само за сила.

И започна да упражнява. Първото вдигане бе лесно и Лори не пропусна да го поздрави:

— Брррраво, Валерррри!

Второто вдигане не беше толкова лесно, третото се получи трудно, а при четвъртото гирите стигнаха едва до гърдите и тупнаха на пода.

— Позоррр! — развика се Лори и запърпа с криле.

Валери не му обърна внимание, толкова се чувствуваше отмалял. Бутна гирите под леглото и дълго седя с разтуптяно сърце.

После си легна, като за всеки случай взе един аспирин. И направи още нещо, което също никога не бе правил: вместо, както всяка вечер, да изиграе няколко партии срещу черния цар, разопакова една книга с шарена корица, отвори я и потъна в четене.

И тази книга не бе нито „Мачът на века“, нито сборник с шахматни задачи. Тази книга беше „Методично ръководство по борба“.

Валери чете дълго, чете, когато се прибра Добромир, чете, когато прозвучаха дванайсетте удара на гаровия часовник, чете, докато не изчете стоте страници докрай и не наби завинаги в главата си основните характеристики и класификации на борбата, методите за заучаване на нейната техника, специалните упражнения за бореца, психологическата му подготовка и всевъзможните и богато илюстрирани хватки на свободната борба.

И когато обърна последната страница, той бе така добре подготвен теоретически, че можеше да чете лекции на националния отбор по борба.

Валери дълго не можа да затвори очи. И то не толкова от бремето на новополучените знания, колкото от любопитството, което пробудиха у него историческите сведения за борбата, изложени в книгата.

Оказа се, че борбата като спорт се е родила даже преди шахмата и че е била включена в програмата на олимпийските игри осем века преди новата ера, тоест много преди Абдул-Аба да се е къпал в басейните на Улпия Термалия! Оказа се още, че у нас борци са били Чавдар войвода, Филип Тотю и кой ли не още от юначните българи!

На края Валери с удивление узна, че Дан Колов не е измислено от данколовци име, а прославен български борец!

Дълго размишлява той върху тия нови факти и когато заспа, за първи път сънува себе си не в доспехите на Белия рицар да се сражава върху черно-бялото поле с черния цар, а по трико, с перки като шаси на самосвал да тръшка на тепиха Осоговския тигър, да стъпва на гърдите му и, да вие като Тарзан в джунглите.

През този ден данколовци също заседаваха. Защото трябваше да решат един много тревожен въпрос.

О, тях никак не ги безпокоеше поканата на другарката Комитова да станат шерифи на Педагогическата стая. Уверени бяха, че като нищо ще се справят с разните им тигри, тигърчета и тигърченца, които нарушаваха реда и спокойствието в детските площадки и игрища и крадяха от павилионите цигари, луканка и локум. Друго ги тревожеше тях: искането на Старика да постигнат по математика четворка и да се научат да играят шах!

Седяха на тепиха и шумно въздишаха. Нямаше встъпително слово, нямаше избор на ръководство и други подобни бюрократични глупости. Открай време несменяем войвода на отбора беше Тото Тотото и никой не смееше да оспорва този свещен факт. Ето защо заседанието на борците и кандидат-борците от десетте категории започна с тия прости думи:

— Ами сега бе, как ще откопчиме тази фатална четворка?

— Не бой се! — обади се Банко от категория до 52 кила. — Ще ни праскат шестаци, както и досега. Ние сме славата на „Термалия“. Че кой друг ще се бори на спартакиадата?

— Ох, де да е тъй! — въздъхна Тото. — Само че когато Старика ме прие на удивленция.

— Аудиенция — поправи го Тони-48.

— Добре де! Та той ми каза, че старите шестаци били кофти шестаци и вече не важат.

— Е, и какво ще правим сега? — попита Ванко от категория до 57 кила.

Тото сърцераздирателно въздъхна:

— Ами фатално ще трябва да зубрим. А задачите за домашно ще ми решавате вие.

Никой не възрази. Смееха ли!

— А бе с математиката все ще се оправим — каза Ганко от категория до 62 кила. — Ама да се борим на шах как ще се научим?

— Ох! — въздъхна още по-сърцераздирателно Тото. — Я не ми говорете така безпощадно за шах, че чак мозъкът ме заболява!

Тогава се обади Тони-48, приятелят на Пепи и негов съквартирант:

— Да попитаме Пепи! Той вече е почти майстор по борба на шах.

— Да не си посмял да споменаваш името на този кросмайстор! — скръцна със зъби Тото. — Не искам да го видя до края на срока!

Точно в този момент споменатият „кросмайстор“ минаваше покрай стъклената стена на салона и ужким се шляеше, но със завист се вглеждаше в осветеното петно на тепиха, където бяха насядали бившите му съотборници. Ох, как му се искаше и той да бъде с тях, па да се преметне презглава и да им направи туш за половин манш! Ала никой не го видя, никой не го покани и той остана в мрака…

Внезапно Данко-54 скочи към закачалките, извади от сака си един дебел пакет и разгъна хартията. Показаха се едно малко шахматно табло и три дебели еднообразни тома с черни обложки.

— Вижте какво купих днеска! — каза той плахо, очаквайки неизбежна насмешка. — Спортни помагала за изучаване на борба на шах.

Кутията беше хубава, пирографирана в народен стил, а фигурките от пластмаса. Тото грабна една пешка и дълго я разглежда:

— А бе, знае ли някой от вас как се местят тия куклички? — попита той с нескрита погнуса.

Никой не знаеше. Но Данко-64 показа трите тома и заяви:

— Тука пише.

Тото — взе един от тях и бавно прочете: „Шахматно творчество на Ботвиник.“ Кой е тоя бе?

Данко-64 обясни:

— Казва се Михаил Ботвиник и много години е бил световен шампион, тука си го пише. В тия книги са събрани тайните му хватки, когато е правил само тушове. От тях най-бързо ще се научим да се борим на шах и даже да станем световни първенци.

— Хм! — изръмжа скептично Тото и попрелисти книгата. И изведнъж се задави: — Ама какви са тия алгебрични задачи бе?

Всички се надвесиха над книгата. Действително вътре имаше почти само цифри и буквички, които никой, ама никой не разбираше. Данко-64 си прибра томовете.

— Язък за парите! — промърмори той.

— Знаете ли какво? — обади се пак Тони-48. — Пепи си има една друга книга, по-тънка от тая. Той си я чете непрекъснато. Хайде да го извикаме и му я поискаме да ни я даде, докато я научим и ние…

— А бе, нали ти казах да не споменаваш това възмутително име пред мене! — прекъсна го Тото. — Той е вероломен предател.

— Е, тогава никога няма да научим да се борим на шах! — отвърна Тони-48.

Тия думи направиха силно впечатление на Тото и той се замисли. Мисли дълго. Най-после продума:

— Измислих! Ще му свием книгата и готово!

— Не може! — възрази Тони-48. — Сега сме вече шерифи и сме против кражбите.

— Вярно! — замъчи се пак Тото. — Лошо…

Тогава Тони-48 хвърли една блестяща идея:

— Хайде да си съставим секция „Шах“!

— Може! — великодушно одобри Тото. — Аз ще й стана войвода.

— Ама нали не знаеш да се бориш на шах?

— Голямо чудо! Ще се науча! Я ми дай онези книги, дето пише за Ботвиквеник.

— Ботвиник!

— Давай, не се втелявай!

Той отвори втория том и погледът му попадна върху едно подчертано изречение. Прочете:

— „Тук Смислов прави голяма рокада.“

— Какво е това рокада бе?

Тони-48, който знаеше нещичко от Пепи, веднага обясни:

— Голяма рокада значи, когато царят сменя първоначалната си позиция и отива на друго място, за да стане още по-силен!

— Я гледай! — възкликна Тото. — Значи, сега и аз, като се уча да се боря на шах и отивам на друга позиция, правя голяма рокада! Така ли е?

— Така е! — каза Тони-48.

— Че то било фасулски лесно. А аз си мислех, че да местиш тия куклички било фатално трудно. Давай книгите! Ще ги омета като нищо.

И се прибра в стаята си и чете, чете, чете, докато му се зави свят и заспа.