Рицарят на Бялата дама

Проблеми пред шахматистите

Отминаваха последните дни на пролетта. Лятото се задаваше топло, свежо и преизпълнено с юношеска бодрост.

Долу градът бе заприличал на гигантски пъстър букет, сред който надничаха червените керемиди на къщите. Горе Улпия Термалия тънеше в пищна зеленина. Входовете на галериите се губеха сред малинови храсти. Към синия космос летяха прозрачните ракетки на глухарчетата и възторжените песни на славеите. Дъхаше упоително на младост.

Нима е възможно да се учи в такова време?

Интернатът бе обзет от сладостно замайване, сякаш в стаите бе впръскан хлороформ. Термалийци слушаха с половин ухо монотонните уроци, прозяваха се до разчекване на челюстите и замечтано се вглеждаха в отворените прозорци, зад които бе светът. Нямаше ги обичайните сритвания под чиновете, нямаше крясъци, нямаше ги и Гърбатко, и доктор Майспо, за да разсеят дрямката. И даже Валери и Тото съжителствуваха мирно един до друг, без да се дърлят и щипят.

Всички само чакаха последния звънец, за да се изстрелят навън и дадат воля на натрупаната през дългите студени месеци енергия, по-силна даже от водородната бомба. Тичаха и се търкаляха като бесни по тревата, прескачаха като пощурели пантери рововете на Улпия Термалия, катереха се като подгонени маймуни по боровете, боричкаха се като пробудени от летаргичен сън мечета, крещяха до пресипване и едва когато се поуталожваха, хукваха да обядват.

Хапваха набързо, надраскваха надве-натри домашните си и чак когато учителите се прибираха по домовете, си, започваше истинският живот, онзи, чийто тласък бе даден в паметния ден на посещението на гросмайстор Качалски.

Общежитията обезлюдяваха, термалийци се пренасяха около саркофага на Касиус Клей и във физкултурния салон. Наистина имаше и трето място — кабинетът по музика, но там репетираше хорът на Добромир, а той беше неутрален.

Сгушени сред разкопките, членовете на „Абдул-Аба“ провеждаха редовните си занимания по шахмат. Положили върху камъните табла, наръчници и сборници със задачи, те слушаха поредната лекция на Валери.

Никой, ама никой не бе допускал, че тази игра може да бъде тъй увлекателна! Тя разкриваше такива необозрими хоризонти на въображението, такива пленителни светове на мисълта, такива безкрайни възможности за комбинации, че новаците бяха в състояние да седят по цели часове, без да мърдат, обзети от неизпитано дотогава блаженство.

И едва по време на тия уроци абдулабайци осъзнаваха, че тази древна игра освен таланта изисква и много, много труд. Валери ги караше да четат купища книги, да правят дълги анализи на партии на велики шахматисти, да изучават наизуст хитри комбинации. И с всеки изминат ден те с ентусиазъм установяваха колко бързо напредват и това им даваше импулси за още по-настървени занимания.

После идваше редът на секция „Борба“. Момичетата си отиваха, момчетата затваряха кутиите и заемаха места в един от тревясалите римски басейни. И Валери пристъпваше към поредната теоретическа инструкция…

Отначало всичко вървеше добре и курсантите се чудеха откъде Валери, който така безславно бе ял пердах от Тото и Осоговския тигър, знае всички тия сложни термини като „борба в стойка и партер“ или „преобръщане през полумост“. Засечката настъпи в часа, когато трябваше да се премине към практика.

Валери застана в средата на изкопа, извика Белия облак и накратко му описа хватката, която трябваше да изпълни с друг борец. Белия облак се опита, но не успя.

— Глупав си, затова! — нахока го Валери. — Спасе, ела ти!

И още по-подробно обясни къде трябва да легне дланта, къде да се провре бедрото и как да се притисне рамото на противника. Спас размаха непохватно дългите си крайници, заплете се и се получи такъв смешен възел от ръце и крака, че всички се разкиснаха.

— Какво се хилите? — ядоса се Валери. — Една обикновена хватка не можете да направите! Колко пъти трябва да ви я описвам!

— Направи я ти де! — подкани го Спас Дългия.

— Това не е моя работа! Аз съм инструктор, а не чучело за обучение. Вие сте длъжни да ме слушате и толкова! Утре да не ми се явите, докато не научите наизуст първите три хватки! Разбрано?

Захвърли всичко и се спусна към градската баня.

След малко вече пуфтеше в горещия басейн и усещаше как хилядите калории като иглички проникват в тялото му. От време на време опипваше мускулите си: не стават ли по-корави!

Като се върна в стаята си, спусна завесата и се залови за гарите. Лори критично го наблюдава цели пет минути, след което одобрително кимна:

— Бррррраво, Валерррри!

Тази история се повтори три дни наред. На четвъртия ден Спас Дългия свика на спешно заседание клубния управителен съвет.

Събраха се край зарешетения вход на Галерията на призраците.

— Какво има? — попита Валери. — Защо ми губите времето? Тъкмо в момента правех важен анализ на една партия на Капабланка. — Той все така се горещеше, когато наблизо биваше Елка.

— Предлагам две точки в дневния ред — каза невъзмутимо Спас. — Първо, научно съобщение за скривалището на цар Михаил, и, второ, въпроса за борбата. Съгласни ли сте?

Съгласни бяха. Спас се ослуша — няма ли някой наблизо, и зашептя:

— По точка първа, другари, мога да ви кажа, че знам вече къде се намира скривалището на цар Михаил. — Той млъкна, за да се наслади на нетърпението на съвета и продължи още по-тайнствено: — Вчера в градската библиотека открих една стара книга на монаха Андроникий от монастира „Свети Павел“. Там пише, че преди да загине, цар Михаил оставил в монастира скица на тайната пещера, където е заровил съкровището.

— Че това нали е от твоя роман! — забеляза Валери.

— Какво от това? — отвърна хладнокръвно Спас. — Важното е, че е вярно.

Аргументът беше сериозен и съветът го прие.

— Намери ли скицата? — попита Елка, която припряно разплиташе и заплиташе златната си корона.

— Не, защото монастирът е опожарен от турците и скицата е изгоряла с библиотеката му. Но монахът Андроникий я е виждал и дава много точно описание на пещерата. Чуйте!

Спас извади от джоба си бял лист и бавно зачете:

Спас млъкна. Белия облак неспокойно се размърда и посочи входа на галерията:

— Нали това е Голямата дупка?

— Може да е — отвърна Спас Дългия. — Ще проверим. Сега имаме сигурен инструктаж.

— Не разрешават — каза Елка. — Стават срутвания.

— А призракът? — обади се Валери.

— Ще влезем при голяма луна — обясни Спас Дългия. — Тогава призракът не се явява. Но дори и да се яви, какво от това? В края на краищата ние отиваме да си вземем съкровището, което е принадлежало на български цар, нали?

— Гениално! — възкликна Белия облак и весело разчорли сребристата си коса. — Представяте ли си, ако наистина намерим съкровището? Все злато, бисери и диаманти! Какво ще ги правим?

— Аз ще си нанижа гердан — рече Елка.

— Аз ще си изкова фигурки от платина — каза Валери.

— Бива! — разреши великодушно Спас. — Но другото ще дадем на държавата, да си плати дълговете.

— Ами няма ли да потърсим и мансубите на Абдул-Аба? — попита неспокойно Валери. — И те са много важни.

— Разбира се! — каза Спас. — Влезем ли веднъж в подземията, лесна работа. Само че всичко трябва да запазим в най-строга тайна.

— Кога ще направим експедицията? — попита Белия облак.

— Преди да са дошли археолозите. После няма да може.

— Добре! — рече Валери. — От днес почваме да се готвим. Облако и ти, Елка, съставете списък на необходимите съоръжения и почвайте да ги събирате. Искате ли?

Искаха.

Преминаха към втората точка от дневния ред. Пак взе думата Спас Дългия.

— Другари — загрижено започна той, — мене ме тревожи състоянието на курса по борба. До края на срока, даден от Старика, остават двайсет и шест дни, а ние тъпчем на едно място. Ако върви все така, ние никога няма да се научим да играем на борба и Старика ще разтури нашия клуб.

— Кой ви е крив, като сте кьопави! — забеляза Валери.

— Кьопав си ти! — отвърна студено Спас.

Валери стрелна с поглед Елка и бързо хвърли:

— Аз ли съм кьопав? Аз знам всички хватки наизуст и ако искаш да знаеш, вдигам по трийсет пъти на ден две гири по пет кила на височина един метър, което се равнява на триста килограмометри, или на 4 конски сили! Разбра ли? Освен това поемам всеки ден по десет хиляди калории енергия в банята, достатъчни да поддържат осветлението в един дом от три стаи в продължение на 6 часа!

Тия факти впечатлиха Спас Дългия. Въпреки това не отстъпи.

— Може да си силен колкото четири коня, но не умееш да се бориш. На нас ни трябва опитен инструктор, например доктор Майспо.

— Докато се върне от ГДР, ще стане късно — забеляза Белия облак.

— Тогава Тото Тотото — завърши Спас Дългия.

Валери скочи от мястото си като изхвърлен от пружина:

— Така ли? Добре! Вие си вземете Тото, а аз си отивам! И нека Тото ви учи и на шах!

Елка го хвана нежно за ръката. Той се вкамени.

— Недей така — каза тя с флейтичката си. — Ако ти си отидеш, клубът ще се разтури и тогава на никаква Прага няма да заминем. Хайде, хайде, не се сърди!

Той послушно седна. И като отдалеч чу предложението на Белия облак:

— Аз също съм против Тото. И затова нека вземем Пепи. Той е истински борец.

— Пепи е двуличник — вяло възрази Валери. — Три пъти ми се кле във вярност и три пъти ме напусна от страх пред Тото.

— Да, ама сега той е изгонен от данколовци — каза състрадателно Елка. — Хайде, Валери, кажи да!

Кой мъж, па бил той и най-твърдият, ще устои на такава мила молба? Не устоя, естествено, и Валери.

— Добре — отвърна той дрезгаво. — Но ако Пепи пак ни предаде?

— Няма, няма! — извика Белия облак и изтича зад колонадите, където малкият борец разиграваше Сицилианска защита срещу себе си.

След минутка Пепи стоеше пред управителния съвет и полагаше клетва, че ще бъде верен до гроб на клуба „Абдул-Аба“ и ще отдаде всичките си сили за разцвета на секция „Борба“.

— Само че — добави той — да не узнае Тото.

— Не бой се! — успокои го Валери. — Ние умеем да пазим тайна.

Сините като синчец очи на новия инструктор по борба засвяткаха от задоволство.

Проблеми пред борците

При данколовците се разиграваха не по-малко сложни и мъчителни събития.

Както и трябваше да се очаква, уроците по борба вървяха блестящо. Веднъж застанал на тепиха, Тото се чувствуваше в стихията си. Освободен от опеката на доктор Майспо, той бързо осъзна отговорностите си пред отбора и прояви такива способности на треньор, че учуди и себе си дори, а Тото не бе от тия, които се чудеха много-много.

Не, теория той почти не знаеше, но владееше всички хватки, които се изискваха от бореца, и не щадеше сили да ги покаже на съотборниците си. С рядка самопожертвувателност той повтаряше безброй пъти едно и също упражнение, една и съща хватка, докато ги набиеше в главите на курсантите. И не се гнусеше да се превърне в чучело, върху което другите се учеха. Те го блъскаха, поваляха на земята, търкаляха, мачкаха, ритаха, извиваха му ръцете, краката, скубеха му косата, а той дори не пъшкаше и даже диктуваше какво още трябва да правят с него. Към края на третия ден бе изцяло покрит със синини, но не се оплака нито веднъж.

Свършили урока по борба, редовните членове на „Дан Колов“ обличаха празнични дрехи, връзваха червени връзки и отиваха в Педагогическата стая.

Там другарката Комитова, ръководителката с кукленското лице и тъничкия глас, им докладваше какви произшествия са станали през денонощието, за които се предполагаше, че са причинени от деца. Най-често това бяха кражби на автомобилни бърсалки за стъкла, изчезнали велосипеди, задигнати кутии локум от сладкарницата при киното, изтръгнати слушалки от телефонни автомати, пердашени деца от неизвестни хулигани, строшени с камъни витрини и други подобни.

Сетне тя разпределяше групите на двойки, даваше им червени ленти за ръкавите и като им се усмихваше с кръглите си, наивни очички, пожелаваше им успех и ги пускаше из града.

Започваха тогава най-приятните часове. Шерифите обикаляха улици, площади и градини, важни, строги и зорки, и усърдно изпълняваха задачите си. Оказваха помощ на пристигнали от София на екскурзия ученици, охраняваха футболни мачове между детски отбори, бдяха за реда в басейна на спортната палата, където тренираха малчугани, усмиряваха разбеснели се гаменчета…

И едва тогава пристъпваха към търсене виновниците за отбелязаните произшествия.

Отначало това не им се удаваше и често се връщаха с празни ръце. Скоро обаче благодарение на безупречното си поведение техният авторитет порасна и — децата от махалите почнаха да им се доверяват и да им разкриват къде са видели откраднат велосипед, кой се е похвалил, че е строшил витрина, къде са се черпили скришом с цели пет кутии локум, кои си играят с телефонни слушалки, кой продава бърсалки за автомобилни стъкла.

На четвъртия ден те вече водеха нарушителите в Педагогическата стая.

А там инспекторката Комитова си знаеше работата: викаше родители, пишеше писма до учители, организираше квартални комисии за надзор, съветваше, мъмреше, помагаше с каквото можеше, включително и с пари, и рядко, много рядко и — със скръбно сърце пращаше някого в трудововъзпитателно училище, където пък ходеше два пъти седмично с мрежи, пълни с плодове, бонбони и книги…

И стана така, че за броени дни дребните нарушения в града намаляха, а Осоговския тигър се спотаи в миша дупка. Славата на данколовци като смели, силни и честни момчета окончателно се затвърди. Те се движеха по улиците на двойки, горди, преизпълнени с достойнство — истински ангели-хранители на градските деца, и минувачите учтиво ги поздравяваха като близки приятели.

През тия дни Тото Тотото се чувствуваше на върха на щастието. Той си умираше от кеф, че тъй много прилича на ония безброй шерифи, които с такава безпогрешност на юмрука и пистолета в безброй ковбойски филми усмиряваха безогледните бандити. Вечер в стаята си дълго се въртеше пред огледалото, търсейки да постигне ефектната стойка на шерифа от „Един срещу всички“, филма, който бе гледал единайсет пъти в архивното кино. И си мечтаеше за някое страхотно престъпление, което ще разкрие, катерейки се по водосточните тръби на стоетажен небостъргач, и за гангстера, когото ще залови след главозамайващи преследвания с червения ролс-ройс.

Ала, уви, никое щастие не е пълно; такава е човешката участ. Такава бе участта и на Тото. Защото вечер, когато се връщаше от дежурство, той отваряше таблото и въпреки най-добросъвестните си усилия не успяваше да научи повече от онова, което бе усвоил в първия ден, а именно — какво е „голяма рокада“. А като войвода на секция „Шах“ не смогваше да придвижи и на сантиметър знанията на съотборниците си.

Седяха върху тепиха, потяха се, пъшкаха повече, отколкото при двоен нелсон, местеха с коравите си пръсти фигурите, умуваха, пресмятаха, караха се, достигаха до размяна на юмруци, но въпреки това нищо не излизаше.

На четвъртия ден след една мъчителна кавга Тони-48 стана и каза:

— Аз си отивам.

— Къде бе? — попита Тото.

— При Валери. Там поне ще се науча да се боря на шах.

— Глей го ти, десертора! — извика грозно войводата. — Ама нали като си отиваш, фатално разваляш отбора?

— И какво от това? Нали ако не се научим да се борим на шах за 26 дена, Старика пак ще ни разтури? А аз искам да си остана шериф.

— Аз също! — обади се плахо Банко-52.

— И аз! — обади се по-смело Ванко-56.

— И аз! И аз! — обадиха се съвсем смело останалите категории.

Тогава Тони-48 окончателно се престраши:

— Да извикаме Пепи! Той си е наш и ще ни научи да се борим на шах!

— Пепи е предател! — рече мрачно Тото.

— Не е вече! Той е изгонен от Валери и сега се скита немил-недраг, без сън и без покой в Улпия Термалия.

— Така ли? А пък аз да не съм го знаял! Я ми го доведете веднага!

Тони-48 само това и чакаше. Изхвърча навън и завари Пепи зад колонадите на некропола да се бори с един дебел пън.

— Какво правиш? — попита той.

— Тренирам — отвърна Пепи, извади от джоба си бисквитче и си гризна. — Защото вече напълнях с едно кило и трийсет и осем грама и скоро ще мина в по-горна категория.

Тони-48 го хвана за ръката и го довлече в салона. Данколовци го наобиколиха.

— Слушай, Пепи! — рече тържествено Тото. — Искаш ли да се върнеш пак в нашето лоно безстрашно?

Сините като синчец очи на Пепи засвяткаха.

— Искам.

— Добре, но ще ни научиш ли да се борим на шах по всички категории?

— Ще ви науча! Само че тайно от Валери.

— Не бой се! Ние ще те пазим като зеницата на окото си от ония завеяни будалайци.

— Абдулабайци — поправи го Пепи.

— Будалайци! — повтори упорито Тото. — А сега закълни се в името на Дан Колов, че никога няма да ни изневериш!

Пепи преглътна: спомни си клетвата, която бе дал на другите, поколеба се за секунда, помисли и нехайно произнесе:

— Дадено!

Възторжени овации посрещнаха тази декларация. Данколовци грабнаха Пепи и го запремятаха във въздуха чак до висящите от тавана халки.

А през това време той си мислеше, че все пак е успял да метне всички. И си мислеше още, че в близките дни ще извърши велики дела: ще научи шахматистите да се борят, а борците да играят шах!

И то тайно!

Наистина, имаше опасност да го разкрият и тогава… Но Пепи беше мъжко момче и не се плашеше от нищо.

Даже от призраци.

Сложните комбинации на Пепи

За Пепи настъпиха щури дни.

Навярно ако бе подозирал какво му предстои, едва ли щеше да поеме двойното бреме на треньор по борба и инструктор по шах. Но бе вече изиграл първите ходове и бе потънал в такъв сложен мителшпил, че връщане назад нямаше, освен ако се признаеше за победен.

Но Пени никога не се признаваше за победен. Не се призна и сега. Обратно, уверено се движеше напред, балансирайки по ръба на пропастта между борбата и шахмата, и проявяваше чудеса от енергия, изобретателност и дързост, като едновременно спазваше и нарушаваше клетви. Само че престана да снима, да събира марки и минерали, престана даже да чете…

Напрежението започваше сутрин рано, когато правеше своя крос из гората. Бягаше сам, изолиран от всички. Един-два пъти неутралният Добромир се опита да го привлече в хора с обещание, че ще му даде да пее солова сопранова партия, но Пепи го отряза, като му заяви, че неговият глас сега мутира и не се знае дали и в бъдеще ще остане сопран.

Напрежението растеше в клас, където противниците от двата лагера от страх да не се разконспирират даже не му подсказваха, и той бе принуден да разчита единствено на себе си.

То ставаше още по-силно следобед, когато данколовци слизаха в Педагогическата стая, а абдулабайци се уединяваха сред разкопките. През тия минути Пепи буквално си умираше от желание да тръгне с шерифите на лов за осоговски тигри. Но не отиваше. Пазейки се да не го забележат, той изтичваше към развалините, където вече го чакаха. И почваше серията от сложни ходове.

Първи ход — Пепи строяваше шахматистите и ги подлагаше на такава физическа обработка, че те започваха да кълнат деня, в който са се родили. Караше ги да тичат до припадък, да лазят като гущери, да скачат по 300 пъти, да се премятат презглава, да ходят на ръце, да правят мост на гръб, да се повдигат едни-други, да се тръшкат по тревата, да си извиват главите, докато им се завиеше свят и прочее, и прочее… На края падаха изтощени и плезеха езици като пребити песове, но Пепи не ги щадеше и само като си помислеше за патрулиращите в града шерифи, с яростни викове отново ги вдигаше и започваше всичко отначало.

— Ох, слабички сте ми вие! — оплакваше ги той, като опипваше мускулите на курсантите. — Все шахматисти с големи глави и хилави тела. Така не може! Трябва да ядете повече, за да стигнете категориите, иначе за нищо няма да ви бива. Вижте ме мене! — И вадеше бисквитче и си го гризкаше. — Искате ли?

Шахматистите с големите глави и хилавите тела биваха така капнали, че хич не им беше до ядене. Единственият, който приемаше поканата, бе Валери. Потен и задъхан, той трескаво гълташе, ослушваше се в шумовете на стомаха си, за да чуе дали храната се превръща в енергия, а енергията в мускули.

Пепи беше доволен от него. Валери отдавна вече не хленчеше, изпълняваше точно всички упражнения, а от време на време дори изненадваше треньора си с някоя нова хватка, която я нямаше в никакво ръководство. Веднъж Пепи го потупа по рамото:

— Гросмайсторе — каза той, — ако си все така прилежен и послушен и нанкаш добре, скоро ще те провъзглася за борец от категория до 48 килограма.

— На колко е Тото?

— На 64.

— Значи, още 16 кила! — отчаяно въздъхна Валери.

— Нищо. Ванко-56 напълня за една година цели 17 кила.

— Наистина ли?

— Честна пионерска! Сутрин, обед и вечер се тъпчеше с шоколад, бадеми, луканка и тахан-халва, а в промеждутъците си хапваше хляб и сирене. Майка му всяка неделя му пращаше по един грамаден колет.

— Мама и татко са в Куба…

— Купувай си от гастронома!

— Нямам толкова пари.

— Кой ти е крив, като ги харчиш само за етюдни книги? Виж ме мене, всеки ден си купувам по една кутия бисквити.

Валери се позамисли.

— А не може ли Тото да поотслабне малко?

— Убиваш ме! Че за какво ще отслабне? За да се бори с тебе ли? Виж, ако беше заради някой шампион от по-лека категория, като нищо ще отслабне.

Същия ден Валери се отби в гастронома на площада и с последните си левчета накупи шоколад, бадеми, тахан-халва и луканка. И бавно ги задъвка, защото бе чел някъде, че добре сдъвканата храна се усвоява по-пълноценно от организма.

Втори ход — след тренировката по борба с абдулабайците идваше редът на шахмата. Прехвърляха се около саркофага на Касиус Клей, разтваряха табла и Валери анализираше последната партия на Виктор Корчной.

Тогава Пепи от строг учител се превръщаше в прилежен ученик. С внимание следеше лекциите на доскорошния си чирак и се задълбочаваше в пленителната игра на мисли. И се „бореше“ на шах. С Белия облак, със Спас Дългия, с Елка, въодушевено, със страст, до самозабрава. И биеше! Биеше все по-често и тогава потриваше ръце, премяташе се през глава и почваше пак. Скоро започна да матира всички, с изключение на Валери.

— Кога ще стана разредник? — полита го той веднъж.

— Научи ли наизуст шахматния кодекс?

— Уха! Искаш ли да ти го изрецитирам? Чуй! „Международен гросмайстор е всеки състезател, който е участвувал в четвъртфинален мач от турнира на кандидатите и е постигнал в него най-малко 40% точки…“

— Щом като знаеш толкова, там пише кога можеш да станеш разредник. Освен това трябва да ме биеш шест пъти поред.

— Това го няма в кодекса!

— Ако искаш! Иначе няма да те предложа за разредник.

Пепи го измери критично от глава до пети и тъпичко произнесе:

— Глей го ти какъв е станал! Също като Роберт Фишер!

Валери не разбра — упрек ли има в тия думи или похвала, и затова предпазливо попита:

— Като Роберт Фишер ли?

— Ами да! И той като тебе все се глезоти, с тоя не му се играе, оня не ще да види, пет милиона долара иска, за да се покаже на турнири, а на финала на световното първенство щял да излезе, ако претендентът се съгласи да бъде бит само с две точки.

— Ти пък откъде знаеш тия неща?

— Че аз чета вестници, не съм като тебе! И списания в библиотеката разглеждам всеки ден и даже списание „Шах-мати“ си купувам, дето пише статии лично Михаил Тал на руски език. Разбра ли?

Въпреки тия сериозни доводи, а може би тъкмо заради тях, Валери не отстъпи и повтори, че ще предложи Пепи за разредник само когато той, Пепи, успее да бие него, Валери, шест пъти поред.

Това бе жестоко условие, но кандидат-разредникът не се отчая. И вечер, докато другите зяпаха телевизия, той отваряше сборници и зубреше, зубреше дебюти, мителшпили, ендшпили, толкова повече че всеки ден трябваше да бъде готов за третия ход, който настъпваше след заниманията с абдулабайците. Това бяха най-напрегнатите часове. Пепи се измиваше набързо и посрещаше завръщащите се от града шерифи, за да пристъпи към посвещаването им в тайните на шахматното изкуство.

Това беше един странен процес на прехвърляне на току-що заученото от Валери към главите на борците. А беше трудно, дяволски трудно! Данколовци и особено Тото нямаха навика да мислят отвлечено. За тях действителността в спорта представляваше моментната хватка, бързото поваляне на противника, изненадващата контраатака. Да си представят какво ще се получи върху таблото след два, три или четири хода не беше по силите им.

Ала Пепи беше търпелив, по десет пъти повтаряше един и същи ход, по двайсет пъти анализираше някоя интересна комбинация и постепенно, но сигурно вкарваше в мозъците на учениците си идеи, които след това не ги оставяха на мира.

И за кратко време постигна това, което даже Старика не очакваше: у борците се пробуди интерес към „борбата на шах“. И когато Пепи се яви на петата лекция, върху тепиха имаше не едно, а седем табла. Това бе победа!

Четвърти ход — привечер настъпваше последната фаза от сложната и комбинативна игра на Пепи: отборна тренировка по борба, този път под ръководството на Тото. Войводата никак не си поплюваше и изискваше от него онова, което следва да владее всеки борец, готвещ се за спартакиадата. А през тия часове Пепи вече припадаше от изтощение…

Краят идваше, когато не му оставаха сили дори да се довлече до трапезарията за вечеря. И отново сядаше сам, хапваше набързо и се прибираше в стаята си, за да се заеме с партиите на Алехин.

Този нечовешки режим трая седмици наред. Затова пък Пепи виждаше как буквално за дни абдулабайци заякват, а данколовци добиват в погледа си някакъв нов израз на интелигентност. Понякога даже му се струваше, че главите на борците са наедрели…

Пепи се радваше и гордееше с тези метаморфози. И вече съзираше далечния ден, когато ще може да хвърли върху тепиха Валери, а върху таблото Тото…

И веднъж, както си мислеше за това, той се сети за онова старо предложение на Гърбатко. Без да се колебае, изтича до болницата.

Сега вече не се кри от портиера, спокойно мина покрай будката, още по-спокойно изкачи трите етажа и влезе в стая №328 с букет червени рози в ръка (които бе успял да откъсне в банската градина под носа на пазача).

Гърбатко му се зарадва много, прегърна го, покани го да седне на леглото, почерпи го с цяла кутия шоколадови бонбони и го накара да му разкаже всички новини от интерната, ей тъй, бавно, подробно, с коментари. Пепи направи това сочно и с удоволствие. И едва на края, когато вече дежурната сестра надникна през вратата и го предупреди, че е време да си върви, той сподели с учителя своя план. Гърбатко го изслуша много внимателно, а проницателните му очи ту се смееха, ту припламваха с нежни огънчета, ту замислено потъмняваха. Когато Пепи завърши, той заяви:

— Отлична идея, Пепи.

— Ще ми окажете ли съдействие?

— То се знае. Стига да изляза навреме оттук.

— Ама нали сърцето вече не ви боли?

Гърбатко тъжно се усмихна:

— Не, Пепи, не ме боли вече… Но я ми кажи ти по-добре, как вървят твоите лични работи? Снимаш ли? Получил ли си нови марки? Какво интересно си прочел напоследък?

Пепи изпусна такава трагична въздишка, че с нея всъщност каза всичко, но все пак добави:

— Нито съм прочел нова книга, нито съм намерил нови марки, нито пък съм направил нови снимки… Само се боря и играя на шах, играя на шах и се боря…

— Хм… това не ми се много харесва… — Гърбатко го погали по къдравата коса. — Но да се надяваме, че шахматно-борческата треска скоро ще спадне и ще се върнем към по-нормален живот… Я виж какво съм прочел аз напоследък!… — И показа книгата върху шкафчето. Беше „Има ли разум в космоса“.

Сините очи на Пепи заискриха.

— Еха! — възкликна той. — Ще ми я дадете ли да я прочета?

— Вземи я! — После Гърбатко се обърна към другите болни в стаята, и съобщи: — Другари, това е Пепи, моят най-добър приятел, ученик в „Термалия“.

Пепи се здрависа с всички и вече да излезе, приближи се отново до учителя и прошепна в ухото му:

— А клетвата? Какво ще правим, когато абдулабайци и данколовци узнаят, че непрекъснато нарушавам клетвата и че им изневерявам през цялото време?

Гърбицата на Гърбатко весело се задруса.

— Хм… — рече той. — Да ти кажа привичката, не виждам тук особена изневяра… Но ще решим и този въпрос, не се безпокой! Има време.

Пепи се върна в интерната, преизпълнен с надежди, като по пътя успя да изчете шейсет и две страници от книгата на Гърбатко.

На хоризонта се надигаха бури.

Изпити по никое време

Всичко започна с едно неочаквано класно по математика. Инженер Пройко нахлу ураганно в клас, попита картечно:

— Готови-ли-сте-готови-ли-сте? — Заснова край чиновете, размаха като пистолет незапалената си лула, продължи бързо-бързо: — Ей, борци, четворка ви трябва, иначе директорът ще ви разгони! — Разтвори учебника и започна да диктува така, сякаш предаваше по радиото вълнуващ мач:

Завърши, попита:

— Записахте ли всичко? — И пристъпи към втората задача:

— Записахте ли? Да? А ето и третата задача:

— Записахте ли? Ха да ви видя сега! Имате на разположение един час. Валери, не зяпай! Почвайте! И тишина!

Всички термалийци забиха носове в тетрадките, всички с изключение на един — Валери. Той бе решил задачите още докато инженер Пройко диктуваше, и сега му бе ужасно скучно. За записването на решенията имаше сума време и в момента си мислеше откъде да вземе малко левчета, че да си накупи пак шоколад, бадеми, луканка и тахан-халва…

Защото оказа се, че консумирането на тия калорични храни действително бързо повишава теглото. При последното теглене в банята той тежеше вече 47 килограма и 300 грама! Предстоеше да гони 52, 57, 62 и дори 64 килограма и да излезе най-после срещу Тото!… Но, дявол да го вземе, откъде левчета? Той шумно въздъхна.

Сякаш в отглас отдясно долетя друга въздишка, но преизпълнена с неизказана мъка. Въздишаше Тото. Повдигнал дъгообразните си вежди почти до косата, захапал нещастно устни, той се взираше като слепец в празния и бял като първи сняг лист.

Валери почувствува злорадство. „Нека — помисли той, — нека! Уж всемогъщ господар на «Термалия», а трепери над три мизерни задачки като жалък заек от първи клас!“ И се обърна към другите.

Другите усърдно решаваха. Скърцаха пера, шумяха листове, сумтяха носове, плезеха се езици.

Белия облак нервно чорлеше бялата си коса.

Спас Дългия флегматично изписваше строгите цифри.

Пепи търкаше пета о пета и нахвърляше решението така, сякаш рисуваше картина.

Погледна и към Елка. Тя замислено разплиташе златната си плитка и смутено се усмихваше и в усмивката й той прочете молба — очевидно беше се запънала. Не се колеба никак. И като издебна едно обръщане на учителя, той попита с беззвучно отваряне на устата:

— Коя задача?

Тя посочи с пръсти: втората. Той кимна: готово! Изписа дебело върху дланта си главните уравнения на решението и я вдигна пред лицето си. Елка видя цифрите и за благодарност нежно трепна с клепачи. Топла вълна на блаженство обля Валери от глава до пети и за да не забележат червенината на лицето му, отново се обърна към Тото.

И срещна очите му: очи на пребито кученце, което търси закрилата на добрите хора. Пред него белият лист на тетрадката беше все тъй непокътнат. Валери ненадейно си спомни оная сцена на нападението на Осоговския тигър: удара под диафрагмата, скока на Тото, борбата, победата, бягството на тигрите… И неочаквано, под напора на някакво неясно още чувство, направи нещо, което не бе правил никога. Написа в тетрадката си решенията на трите задачи, след това преписа всичко много ситно върху последния лист, откъсна го и незабелязано го бутна пред Тото.

Отначало Черния войвода не повярва на очите си. Дълго не пипна листа и ту поглеждаше към него, ту към Валери, ту към инженер Пройко, който чистеше лулата си. После изведнъж разбра и трескаво започна да пише.

Звънецът удари, когато успя да сложи последната точка. И докато другите предаваха тетрадките си, той смачка спасителния лист на топчица и го пъхна в устата си. Така, с подути бузи, остави тетрадката върху бюрото на инженер Пройко и хукна навън.

През междучасието дълго се въртя около спасителя си с намерение да му каже нещо, но Валери беше твърде зает с Елка. Двамата се разхождаха сред цветята, говореха си нещо много сериозно и от време на време ужким случайно си докосваха ръцете. Тото усети в сърцето си леко присвиване, но не се намеси. А когато отново влезе в клас, не се и опита да направи онова, което вършеше всеки път, ей тъй, просто по навик — да щипне Валери по бедрото. Кротко седна и остана тъй дълбоко замислен, сякаш се мъчеше да проумее някаква много сложна задача, която му поставяше не инженер Пройко, а самият живот.

Тогава влезе Гърбатко. Всички наскачаха от чиновете си, всички с изключение на Пепи, който многозначително се усмихваше.

Класният бе много бледен, дрехите му висяха като чужди, а гърбицата го смазваше още повече. Но проницателните му очи бяха все тъй весели, бодри и добри.

— Е, термалийци, как върви животът? — попита той.

В отговор термалийци го наобиколиха и му изсипаха всичко, което се бе случило през неговото отсъствие, с изключение, разбира се, на тайните тренировки с Пепи. Той слушаше, удивляваше се, одобряваше, поздравяваше. Когато историите се поизчерпаха, той каза:

— Термалийци, имам новина за вас. Но най-напред седнете!

Седнаха.

— Та, ето какво: вчера разговарях с директора на археологическия музей. И получих разрешение да устроим експедиция в подземията на Улпия Термалия. Ще ни окажат пълно съдействие — водачи, екипировка и всичко останало. Какво ще кажете?

VI б клас ревна от възторг. Не ревяха само четирима — Валери, Спас Дългия, Елка и Белия облак. Те седяха неподвижни и горестно си мислеха, че проектът им да слязат първи в Улпия Термалия отива на вятъра. Гърбатко не забеляза мълчанието им и продължи:

— И знаете ли какво ще търсим там?

— Съкровището на цар Михаил! — извика Пепи, като не се сдържа.

Нови ревове и нови тропания по чиновете.

— И за какво ни е нужно съкровището? — не преставаше, Гърбатко.

— За турнира! — не се сдържа пак Пепи.

— Точно така! За награда на победителя на турнира. Трябва да ви призная, че докато лежах в болницата, все за турнира си мислех и реших, че като оздравея, непременно трябва да го осъществим… Аз даже написах и проектодоговор. Искате ли да го прочета?

И прочете текста, който бе съчинил заедно с Пепи. Бе кратък и съдържаше само три параграфа.

Първият постановяваше, че „шахматният клуб «Абдул-Аба» и отборът по борба «Дан Колов» ще се срещнат на исторически турнир по двете спортни дисциплини не по-късно от края на учебната година“.

Вторият параграф формулираше основните правила на турнира. Подчертаваше се, че „срещите трябва да се водят само между противници от равностойни категории и разреди“, и се препоръчваше на членовете на двете страни „да положат усилия за постигането на съответните минимуми“.

Третият параграф определяше наградата: правото на победителя да предаде съкровището на цар Михаил, когато то бъде открито, на музея.

На края след общите пожелания за спортсменство беше оставено място за подписите на главния съдия и ръководителите на договарящите страни.

— Кой ще бъде главен съдия? — попита Спас Дългия.

— Добромир! — провикна се ехидно Белия облак. — Той е винаги неутрален.

— Аз пък предлагам Пепи — рече Гърбатко. — Той не членува нито в „Абдул-Аба“, нито в „Дан Колов“. Нали така?

Откъм двата лагера дойдоха заглушени хихикания и викове: „Дадено! Съгласни! Нека е Пепи!“

„Готова работа, мислеха си данколовци. Пепи си е наш.“

„Готова работа, мислеха си абдулабайци. Пепи си е наш.“

— Има ли възражения? — попита Гърбатко. — Няма! Значи, Пепи става главен съдия на турнира. Пепи, ела се подпиши!

Пепи лениво се изправи и с израз на дълбоко безразличие драсна подписа си. А му се искаше да се преметне презглава.

— Сега ръководителите на отборите!

Валери дълго въртя химикалката между пръстите си, на края попита:

Нали този договор не отменя отмъщенията?

— Не, разбира се — отвърна Гърбатко. — Това си е договор за спортно състезание. Отмъщенията са си отмъщения, те са си ваша, лична работа.

Валери подписа.

Стана и Тото. Той бе все тъй замислен, в главата му още се въртеше новата сложна задача, която му бе поднесъл животът с пробутването на онзи лист. Взе писалката, погледна към Валери, въздъхна и изписа инициалите си ТО-ТО, като завъртя под тях разкошна министерска опашка.

— Отлично! — каза Гърбатко, сгъна листа и го връчи на Пепи. — Ти си главен съдия, ти ще съхраняваш договора. Термалийци, желая ви успех!… А сега да преминем към новия урок. Днес ще се занимаем с Магелан, човека, който първи предприе обиколка на света…

Валери едва изчака края на часа и свика Елка, Белия облак и Спас Дългия на светкавично заседание. Ето и съставеният

Пред първата експедиция

Следобедът премина нормално. Пепи проведе своята всекидневна тренировка с абдулабайците и ги съсипа с безкрайни упражнения.

— Стига бе, Пепи! — проплака Белия облак.

— Никакво стига! — отсече треньорът. — Сега вече аз нося отговорност за вашата подготовка. Трябва да победите! Иначе ви убивам!

— Голяма работа! Нали ти си главен съдия!

В отговор Пепи строи абдулабайци в две редици и им кресна:

— Слушайте какво, гросмайстори! Тия да ги няма! Ще разчитате само на себе си! Я се погледнете на какво сте заприличали! Скелети! Нали помните какво пише в договора за категориите? Значи, трябва да лапате по тройни порции и да се подсилвате с шоколад, бадеми, луканка и тахан-халва!

— Само че ще ги купуваш ти! — обади се язвително Белия облак.

Пепи се изсмя презрително, грабна една шапка и мина пред строя.

— Хайде, бъркайте се!

Но събраните пари едва-едва покриха дъното на шапката. Пепи ги преброи: бяха 28 лева и 45 стотинки.

— Само толкова ли? — провикна се той. — Не ви ли е срам?

Срам ги беше, но какво да се прави, когато изпратените от татко и мама пари се свършват още в началото на месеца!

— Това е само за три-четири дни — подзе Пепи. — А после… после ще видим. Продуктите ще купувам аз и ще ви ги раздавам срещу подпис. И да не забравяте да се теглите всеки ден преди къпане в горещия басейн!

Подобна сцена се разигра и с данколовците по време на поредната лекция по шах. Когато Тото не можа да повтори една комбинация, Пепи така го наруга, че войводата захленчи:

— Слушай бе, Пепи, защо ни мъчиш така безпощадно? Нали ти ще си главен съдия?

— Тия да ги няма! — кресна войнствено главният съдия. — Ще разчитате само на себе си! Иначе ви убивам!

— Ама ония са перушан категория! — ухили се Тото. — По борба никога не могат да ни свалят!

— Не се знае. Чух, че събирали пари, за да си купуват продукти за пълнеене. А като ви гледам вас, всички сте така ошишкавели, че сте заприличали на прасета.

Тото опипа критично корема си.

— Да бе! — рече той загрижено. — Отдавна не съм се теглил. Ами сега?

— Не бой се! — поуспокои го бащински Пепи. — Аз знам един начин за бързо слабеене. Лани, когато баща ми надебеля, той приложи една американска диета и стана на клечка само за десет дни. Пишете!

„Ошишкавелите“ борци измъкнаха послушно листове и моливи и прилежно си отбелязаха данните, които главният съдия им продиктува, за да могат да преминат от горна в по-долна категория.

— Първо: сутрин за закуска гълтате две лъжички рициново масло и изяждате три листа салата с двайсет грама извара. Второ: на обяд изяждате едно варено яйце и изпивате чаша вода. Трето: на вечеря похапвате паничка кисело мляко с половин маруля. Четвърто: преди лягане гълтате лъжица рициново масло. И всеки ден преди къпане в горещия басейн се теглите в банята! А сега бъркайте се! За рициново масло!

Бюджетът на данколовците също се оказа доста мизерен, но Пепи прибра парите с надежда, че все ще се намери някакъв изход от финансовата безизходица.

Като приключи с тия медицински въпроси, той слезе на покупки в града. В аптеката напълни едно двулитрово шише с рициново масло, в ГУМ натъпка една мрежа с луканки, бадеми, шоколади и тахан-халва, а за себе си взе традиционната кутия бисквити.

Привечер двата лагера едва не се сблъскаха пред теглилката в банята, та Пепи трябваше да разгърне невероятни комбинации, за да претегли най-напред шахматистите и ги прати в кабините, след това да експедира и борците. В басейна обаче срещата бе неизбежна, но за изненада на Пепи тя мина много кротко. Абдулабайци си лежаха във водата, за да пълнеят; данколовци — за да слабеят…

По-късно в интерната се случиха други любопитни нещица. Така например в трапезарията абдулабайци поискаха два пъти допълнително от пържените кюфтета, а данколовци оставиха чиниите си почти недокоснати и само дъвчеха марули…

След вечеря, когато общежитията поутихнаха, в стаята на Пепи се изредиха абдулабайци и срещу подпис получиха по един шоколад, двайсет броя бадемови ядки, осем резена луканка и парче тахан-халва.

Изредиха се и данколовци и той ги напои с рициново…

Излишно е да съобщавам, че нощта мина твърде неспокойно и че в коридорите, водещи към тоалетните, имаше движение като по булевард Руски в празник.

Този диетичен режим трая четири дни. В неделя вечер кантарът в банята безстрастно регистрира неговите резултати. Шахматистите бяха наддали средно по два килограма на човек, а борците бяха отслабнали с по три и половина. Тото смъкна цели три килограма!

Затова пък през този суров период двата лагера отбелязаха изумителен напредък в интересуващите ги спортни дисциплини. Абдулабайци пращяха от енергия и се бореха като лъвове и даже Валери устоя срещу Пепи цели два манша.

Данколовци пък, попремахнали излишни тлъстини и деформации на телата си, значително по-търпеливо и съсредоточено седяха пред таблата, разигравайки тайните на Сицилианската защита. Тото издържа срещу Пепи 48 хода! Истински подвиг!

С една дума, в „Термалия“ цареше едно сравнително благополучно равновесие на силите и духовете. Пепи се премяташе презглава и с радост си представяше бъдещия турнир и следващото го общо сдобряване. Той даже сподели своя оптимизъм с Гърбатко, който го поздрави за успехите.

Но, както вече отбелязахме, човешкото щастие никога не е пълно. Една зловеща, дебела сянка падаше върху светлото настроение на главния съдия: краят на енерганите, сиреч на продуктите, предназначени за тъпчене на шахматистите. Гардеробът, където се съхраняваха луканките, шоколадите, бадемите и тахан-халвата, беше, кажи-речи, празен, ако не се смятат гащите, ризите и панталоните в него, а нови нямаше и нямаше! Пепи направи още един опит с шапката, но събра само окаяни стотинки, колкото за един шоколад и половина…

Той, разбира се, знаеше, че стига да поиска от Гърбатко, и ще получи каквото е нужно да тъпче абдулабайците поне още две-три седмици, но не можеше и да си представи дори, че ще влезе в стаята му, ще каже: „Моля, учителю, дай пари за бадеми!“, и учителят ще бръкне в джоба…

Тогава сядаше край масата пред Че Гевара и Гагарин, разгръщаше албума си, съзерцаваше скъпоценните марки от Гвинея-Бисау, и мислеше, мислеше…

Докато настъпи нощта срещу понеделник.

Първа експедиция в недрата на Улпия Термалия

Дебелият Добромир отдавна вече спеше, когато Валери чу условния сигнал — мяукане на котарак. Отметна одеялото, тихо се изправи: бе готов, облечен и обут. Погледна през прозореца: долу чакаше Белия облак.

В същия момент Лори панически се разшава в кафеза:

— Крррадец! — съобщи той, верен на дълга.

— Шшшт! Тихо! Никакъв крадец няма!

Добромир се размърда, но не се събуди. Лори се успокои и тогава Валери с непозната по-рано гъвкавост се преметна през перваза.

Нощта бе светла, откъм града долиташе задавен джазов вопъл на тромпет, шумоляха боровете под топлия ветрец.

Край саркофага на Касиус Клей вече чакаха Елка и Спас.

— Произшествия? — попита шепнешком Валери.

— Няма — отвърна Спас Дългия.

— Призракът?

— Не се обажда.

— Добре. Да почнем!

Четиримата се запретнаха и с големи усилия поотместиха каменния похлупак на саркофага. Белия облак насочи вътре електрическото си фенерче и освети куп ботуши, чували, кирки, лопати… Нахлузиха ботушите, разпределиха манерките, торбите с храна, инструментите, фенерчетата. И тръгнаха.

Каучуковите ботуши, огромни и тежки, шумяха по камънака и четиримата няколко пъти се спираха, за да се ослушат, ала нищо обезпокоително нямаше.

След минута опряха до решетката на Галерията на призраците. Спас Дългия и Белия облак подкопаха земята около нея, поразчовъркаха хлабавите жлебове и я изтръгнаха от рамката. Дупката се откри — черна и заплашителна. Пътят към недрата на Улпия Термалия беше свободен.

— Ей, Спасе! — прошепна Белия облак. — Сигурен ли си, че е тука?

— Тука е. Не помниш ли какво казва монахът Андроникий? „И ще влезете в голямата дупка, що се намира на 30 разкрача югоизточно от старата римска баня…“ Колко пъти съм броил крачките! Това е, друго няма!

И като се наведе, пръв се провря в галерията.

Острият жълтеникав лъч на фенерчето прониза мрака. Отпред се очерта тесен, нисък тунел със стърчащи отвсякъде коренища.

— Идвайте! — прошепна той, но гласът му закънтя като в бъчва и той млъкна.

Влезе Елка, след това Белия облак, накрая Валери.

— Пестете светлината! И мълчете!

— Заради призрака ли? — треперливо попита Белия облак.

— Не, а да не ни чуят горе. Галерията е като тръба и увеличава всеки звук. Хайде! — И тръгна напред.

След няколко секунди входът на галерията се превърна в синкава дупчица, която скоро изчезна в мрака, а след минута оттам престана да полъхва и свежият нощен въздух. Стана задушно, топло, завоня на развалени яйца. Фенерчето на Спас пълзеше по землистите стени, сред които се мяркаха белези на зидария — очевидно основи на древни постройки.

Отминаха едно разклонение, после второ, трето. Макар и приведени под ниския свод, те вървяха бързо, ботушите им се влачеха по земята, кирките и лопатите се блъскаха в издатините. И колкото по-навътре влизаха, толкова галерията се наклоняваше надолу, сякаш, прорязвайки целия хълм, се насочваше към полето и града.

— Чакайте! — прошепна Белия облак и взе да души: — Мирише ми на баня.

— Каква ти баня тук бе! — изсмя се Спас Дългия.

— Банята на Абдул-Аба! Нали е била под земята?

— Стига приказки! Давай напред, че нямаме време!

В този миг се чу тъп удар, после още един — сякаш някой гигант с каменни пети крачеше в галерията: туп-туп-туп… Четиримата замряха, фенерчетата угаснаха. После пак: туп-туп! Туп-туп!… Все по-близо и по-близо, като че гигантът пристъпваше към нашествениците, осмелили се да нарушат неговите подземни покои.

Изведнъж отново, този път съвсем близо, до самите крака на Валери: туп-туп! Той се вкамени, поиска да извика, не можа и неволно натисна копчето на фенера. Светлинната падна върху две купчинки пръст. И веднага разбра.

— Срутвания! — произнесе дрезгаво той. — Вижте! — И показа свода, където се бяха образували две неравни дупки. — Трябва да се пазим, да не ни удари и даже затрупа!

Облекчено си поеха дъх и продължиха напред. През кратки интервали до тях долитаха тъпите удари: туп-туп!, но не им обръщаха вече внимание.

Внезапно Елка се спря:

— Тихо! Чуйте!

Ослушаха се. От далечината, като че от самите недра на земята, проникваше едно постоянно, глухо шумолене, сякаш някое чудовище болезнено пъшкаше.

— Призракът! — едва издъха Белия облак.

Отново фенерчетата угаснаха. А пъшкането стана още по-отчетливо. Бялата коса на Белия облак се изправи на главата му.

Потраяха няколко минути абсолютно неподвижни. Пъшкането не преставаше, все тъй болезнено и равномерно.

— Ще продължим ли? — прошепна Спас.

— Да почакаме малко, а? — предложи Белия облак.

— Ама че сте били юнаци! — едва не се провикна Елка, светна, избута Спас встрани и тръгна напред. — И да има призраци, какво от това? Те не са материални и нищо не могат да ни направят! Това съм го чела в една книга!

Юнаците нерешително я последваха.

Вървяха още няколко минути бавно, предпазливо. Призраци не срещнаха, но миризмата на гнили яйца ставаше все по-остра, горещината по-тежка, а болезненото пъшкане така ясно, като че съществото, което го издаваше, се бе притулило зад самите стени. В мрака се носеха изпарения и в жълтеникавата светлина на фенерите добиваха такъв зловещ вид, сякаш идваха право от осмия кръг на Ада от Данте. Беше страшно.

И внезапно отново се сковаха. Лъчите на Елкиното фенерче опряха до нещо подвижно и лъскаво, което шумно бълбукаше от подножието на една скала.

— Вода! — възкликна тя.

— Реката! — викна радостно Спас. Наведе се, бръкна с пръст във водата. — И гореща! Също както пише Андроникий!

— Нали затова се казва Термалия! — обясни Валери.

— Значи, тя въздишаше! — въздъхна облекчено Белия облак.

Четиримата не откъсваха погледи от шуртящата вода, която, осветена от фенерчетата, се стичаше пред краката им като поток от разтопен метал.

— Да живее монахът Андроникий! — провикна се ентусиазирано Белия облак.

— Тихо!

— Какво тихо! Няма тихо! Щом като не е излъгал за водата, значи, не е излъгал и за съкровището. И никакви призраци няма! Давай напред!

И пръв нагази във водата.

Подземната река бе очевидно много гореща, защото топлината й проникваше даже през каучуковите ботуши. И колкото по-надолу и навътре се спускаше тя, толкова по-тясна и ниска ставаше галерията. На места абдулабайците трябваше да полагат неимоверни усилия, за да не се заклещят в някой остър ъгъл.

И когато изглеждаше, че става съвсем непроходима и се превръща в най-обикновен землен водопровод, галерията неочаквано се разшири, сводът се извиси и водата се разля по цялата ширина на пода. Отново можеше да се диша, макар че отвратителната миризма не отслабваше нито за миг.

Крачиха още стотина метра, когато пред тях се изпречи една ъгловата остра скала, която разделяше галерията на две: лявата — тясна и ниска, дясната — широка и висока. Водата се отклоняваше наляво и се стичаше шумно надолу.

Спас извади белия лист и с израз на дълбоко удовлетворение прочете:

— Гениално! — рече възторжено Белия облак. — Спасе, ти трябва да станеш изследовател на земните недра като ония от „Пътешествие към центъра на Земята“ от Жул Верн.

— Аз фантастични книги не чета! — отвърна флегматично Спас. — Да продължим!

И стъпи в лявата галерия. Но едва направил няколко крачки, отново спря: водата преливаше над кончовете на ботушите. Очевидно стените на галерията долу силно се стесняваха и образуваха нещо като дълбок канал.

— Ами сега? — попита Белия облак. — Барем да имахме лодка.

— Да тръгнем по дясната галерия! — предложи Елка.

— Андроникий изрично пише: „По левия ръкав!“

Дълго разсъждаваха какво да правят, търсейки изход от това почти безизходно положение.

— Сетих се! — каза Валери.

Фенерчетата с надежда се отправиха към него. А той, обвит в жълтеникавите изпарения, същински призрак, бавно изрече:

— Много просто: ще направим това, което прави офицерът, когато пред него се изпречи противникова пешка — тръгва по диагонала.

— Нищо не разбирам — каза Белия облак.

— Защото си нямаш понятие от шахмат, затова! Ще отклоним водата към десния ръкав и — готово!

— Гениално! — Белия облак разчорли коса от възторг.

Речено-сторено. Спас и Белия облак свлякоха с кирките камъни и пръст от стените, а Валери и Елка стъкмиха с лопатите истински малък яз, който бързо заприщи водата. След половинчасов труд реката се отклони към дясната галерия. В лявата остана да тече една незначителна, мътна вадичка. Абдулабайци стъпиха в нея.

След тази победа по-нататъшният поход към недрата на Улпия Термалия бе детска игра. Белия облак дори затананика песента на покорителите на Луната, а Елка заподскача в танцова стъпка.

И опряха до каменната стена.

Спас Дългия веднага извади белия лист и бодро прочете:

— Спаската пещера! — провикна се Белия облак. — Твоята, Спасе! Хайде, влизай пръв!

Спас скептично погледна нагоре. Скалата беше по-висока от цял етаж, а повърхността й беше гладка като стена, очевидно от вековното й съприкосновение с горещата вода. Горе под свода тя правеше малка извивка, която се губеше навътре.

— Да влезем! — рече той. — Ама как? — Опипа стената: никъде нямаше нито една по-голяма издатина, на която човек да се опре или стъпи. Удари с кирката — нищо, скалата беше гранитна.

— Да те повдигнем! — предложи Елка.

Опитаха. Спас несръчно стъпи на раменете на Белия облак и Валери, но те не издържаха тежестта и се залюляха. Спас се катурна на земята и се перна по задника.

— Ама сте слабаци! — изохка той. — Де да беше тук Тото! Пет души ще издържи!

— Да не би да искаш да го включим в експедицията? — враждебно попита Валери.

— А как ще се качим иначе?

— Със стълба.

— Гениално! — рече Белия облак. — Ама откъде?

— Вижте какво: сега вече знаем къде е стената, нали? Да си вървим и утре вечер ще дойдем пак. Хем ще си починем и хем ще донесем стълба и въже!

— Стига дотогава да не дойде Гърбатко с другата експедиция! — промърмори Спас.

Погледнаха с дълбока меланхолия високата стена, зад която се криеше съкровището, и потеглиха назад.

Връщането бе значително по-леко и кратко. Бързо стигнаха до разклона, провериха дали язът държи, подсилиха го още с камъни и пръст, и после едва ли не тичешком се втурнаха към изхода, съпровождани от време на време от тъпите удари на свличанията: туп-туп-туп…

На изхода се спряха и затаиха дъх. Откъм града продължаваше да звучи джазовият тромпет, боровете шумоляха, на гарата пуфтеше локомотив.

Излязоха. Въздухът им се стори неземно сладък, звездите прекрасни.

След като се надишаха, поставиха решетката на място, замаскираха с пръст и едва тогава се отдръпнаха към саркофага на Касиус Клей, където закътаха екипировката.

— Сега да спим! — каза Валери. — До утре. И никакво дрънкане! Облако, ти се задължаваш да намериш стълба и въже!

Пръснаха се. Валери се спря под стаята си — беше тъмна и тиха. Позасили се и през прозореца се прехвърли вътре. В същия миг Лори ревна:

— Крррадец! Крррадец!

Добромир се размърда в леглото си и даже приседна със замаяни очи:

— К-к-какво? К-к-какво? — изпелтечи той уплашено.

— Няма нищо — успокои го Валери. — Дрънкалото си дрънка. Ей, Лори, мълчи, че ще те напляскам!

— Диктаторрр! — изтърси папагалът и обидено млъкна.

Добромир се зави сърдито презглава, а Валери веднага напъха калните си дрехи под леглото, набързо се изми и също си легна.

Ала дълго не можа да заспи. В главата му се въртяха образи от експедицията: тесните галерии, горещата река, гладката стена… Живо си представи утрешното проникване в Спаската пещера и първата среща със съкровището. Представи си и мансубите. Те лежаха заключени в старинно дървено ковчеже, а той, Рицаря на Бялата дама, го намираше и отваряше. И разгръщаше старите, цели единайсет века пергаментови свитъци, съхраняващи шахматната мъдрост на древността и надеждите за световния шампионат, и започваше да решава…

Математически и спортни изненади

На другата сутрин четиримата абдулабайци изглеждаха като сдъвкани и изплюти.

Пръв забеляза състоянието им Пепи.

— А бе вие не спите ли? — попита той. — Виждате ми се посърнали и отслабнали.

— Гладни сме — отвърна безцеремонно Белия облак. — Я дай една извънредна дажба енергани!

Пепи не каза нищо, пък и какво ли можеше да каже, и прескочи в стаята си. Отвори гардероба: средната лавица, където държеше продуктите, беше съвсем празна. Въздъхна, седна пред Че Гевара, погледна го изпитателно.

— Е, другарю — продума той, — какво би направил на мое място? — А Че Гевара свали пурата от устата си, усмихна се дружелюбно и отговори:

— Ти много добре знаеш какво се прави в такива случаи.

— Да — рече Пепи, — знам…

И като рече това, извади от чекмеджето албума с марките, разтвори го, внимателно отлепи от пластмасовите ъгълчета цялата серия от Гвинея-Бисау и още една италианска серия с изображението на Леонардо да Винчи, и бързо го затвори — не искаше да гледа опразнените страници, които приличаха на опустошени житни ниви…

Напъха марките в един плик и без да се обади никому, се спусна към града.

Магазинчето с фирма „Филателия“ още беше затворено, та Пепи трябваше дълго да чака, докато дойде продавачът — едно побеляло старче с очила, които едва се крепяха на края на носа му. Той дълго разглежда марките под лупа, клатейки глава и мърморейки:

— Твои ли са?

— Мои са.

— Защо ги продаваш?

— Трябват ми пари…

— За какво?

— Ще… ще си купя сгъваем велосипед…

— Тъй, тъй… Само че утре да не пропищиш за тях. Защото ще ги продам веднага. Имам си клиенти.

— Няма, няма… — изрече Пепи глухо, гледайки как марките му изчезват завинаги в папката на старчето.

След малко с шепа пари в джоба той обикаляше щандовете на гастронома и пълнеше мрежата с луканки, шоколади, бадеми и тахан-халва…

И му беше криво, криво! До плач.

И му беше радостно, радостно! До смях.

А сетне с претъпкана мрежа и празни джобове се отправи към интерната.

И, то се знае, закъсня за първия час.

Втори забеляза състоянието на абдулабайци инженер Пройко в клас.

— Какво сте ми оклюмали така? — завика той бодряшки. — Я се събудете! Имам големи изненади за вас!

Четиримата едва държаха клепачите си отворени. Но още при първите думи на учителя дойдоха на себе си.

— Да-си-призная — картечно изстреля той, — доскоро-си-мислех, че-с-едно-две-изключения-в-този-клас-воички-са-математически-кретенчета. Правя-си-самокритика! — Той пое дъх и тържествено продължи: — Ученици, драго ми е да ви съобщя, че за първи път от началото на годината шести бе няма нито една двойка по математика!

Дивашки рев приветствува това заявление. Той вдигна ръка:

— Нещо повече! Всички, повтарям: всички данколовци имат четворки и петици. Знаете какво значи това.

Нов рев.

Не ревяха само двама: Валери, който иронично се усмихваше, и до него Тото, който напрегнато слушаше и не смееше да погледне встрани.

— А най-голямата изненада — викна инженер Пройко — е тази! — Отдели една тетрадка и я размаха над главата си. — Шестица за нашия шампион Тото Тотото!

Този път никакъв рев. В пълно мълчание всички се обърнаха към Тото. И във всички очи се четеше недоумение.

Инженер Пройко бавно се приближи до него, премести угасналата си лула в лявата ръка и с десницата го потупа по рамото:

— Браво, моето момче! Така те искам. Ще съобщя на директора, че си преизпълнил условието и че можеш да участвуваш в каквито си искаш състезания! А аз искам да вярвам, че тази шестица няма да е последната и че ще ни зарадваш с успехи и по другите предмети. — И като се обърна към всички останали, провъзгласи: — Деца, взимайте пример от Тото!

А Тото само преглътна и не отвърна нищо.

През третото междучасие на двора се появи доктор Майспо в червения си елегантен анцуг.

Изглеждаше великолепно, лицето му бе позлатено от загара, тялото изправено като топола, очите му блестяха с младежка енергия, само сплеснатият нос не бе се променил и все му придаваше вид на Коко от цирка.

— Здравейте, майстори на спорта! — провикна се той.

Термалийци незабавно го нападнаха с милион въпроси: за лагер-школата, където бе прекарал толкова време, за състезанията, в които бе участвувал в ГДР и където се бе класирал на прилично място, за филмите, които бе гледал в Берлин, за детските интернати, които бе посетил, и прочее, и прочее…

— Я оставете моята! — рече той. — По-добре разкажете как я карате тук! Чудесии! Чак до ГДР стигнаха вести за вас. Шерифи сте станали, експедиции ще правите до Улпия Термалия…

— Да, за съкровището — поясни Пепи.

— Одеве даже инженер Пройко ми се похвали, че данколовци имат по математика четворчици, а Тото даже шестак! Поздравления!

Тото скромно наведе очи.

— … Сега остава и Валери и неговите гросмайстори да откопчат четворчица и от мен, и всичко е наред! Остават им броени дни!

— Ние сме готови — заяви Валери предизвикателно.

— Не бързаш ли?

— Другарю Майстор! — извика ентусиазирано Белия облак. — Хайде да проведем и ние изпита днес! За да не ни тежи после!

— Лично аз нямам нищо против. Тъкмо съм петимен да пиша двойки! Какво ще кажете, шахматисти?

— Готови сме! — отвърнаха в един глас шахматистите. — Готови сме!

Този изпит по никое време възбуди духовете на цяла „Термалия“. Всички бяха чули за успеха на данколовци в математиката. Всички искаха да знаят какво са постигнали абдулабайците във физкултурата. На двора около площадката наизлязоха не само учениците, но и сума учители и между тях Старика, Гърбатко и даже Многострадалната Геновева, която за всеки случай си приготви шишенцето с валериан.

Повечето зрители, които нямаха и понятие за тайните тренировки на абдулабайци, се приготвиха да се посмеят. Тото мълчеше, все още под потресаващото впечатление на шестицата. Пепи видимо се вълнуваше: той бе хвърлил толкова много вдъхновен труд, за да направи от кекавите шахматисти здрави хора!

Доктор Майспо свирна с пищялката. Можеха да почнат.

Първата дисциплина бе 60 метра гладко бягане. Както и се очакваше, тук особени трудности нямаше. Всички кандидати го взеха за около 14 секунди. Изненадата дойде от Белия облак, който пробяга разстоянието за 12 секунди и 5 десети. Доктор Майспо не вярваше на часовника си.

По-трудно минаха скоковете. На дължина безусловно се наложи Спас Дългия, който само като се поразкрачи, прехвърли границата от трите метра. На височина обаче трябваше да направи цели пет опита, докато постигне скромните 110 сантиметра. Пречеха му дългите крака. Пък и гладен беше!

При вдигането на тежести Белия облак едва не катастрофира. Когато изхвърли щангата, изведнъж усети как му треперят коленете… Още секунда и ще клекне!… Но поощряван от публиката, той стисна зъби, затвори очи и задържа щангата още три секунди… Доктор Майспо му писа четворка. Повече и не му трябваше.

Изненадата при тежестите поднесе Валери. При първия опит той вдигна 60, при втория цели 67 килограма. Това бе почти рекорд. Данколовци гледаха този изящен атлет и не вярваха на очите си. Това ли е женственото момченце с ръце като клечици, които Тото на времето едва не пречупи с два пръста?

Тъй или иначе сред общите овации доктор Майспо обяви бележките: никой нямаше по-малко от четворчица. Всички бяха доволни, а Старика поздрави данколовци и абдулабайци за големите им успехи в областта на математиката и спорта и им заяви, че не вижда повече пречки за провеждането на турнира.

Думите му бяха посрещнати с ура, което разтърси планината, а Пепи се преметна презглава. Неговата мечта се осъществяваше.

Други изненадващи изненади

Веднага след изпита в тоалетната до Валери изникна Тото.

— Слушай, кросмайсторе — промърмори той стеснително, — искаш ли да ти покажа някои безпощадни фатки по борба?

Предложението, макар и изненадващо, бе примамливо, но Валери веднага отсече:

— Не!

— Виж какво… — изсумтя Тото — аз… не заради шестицата… Аз… заради тебе…

— Не искам!

— Но като се бориш на турнира, фатално ще станеш туш! — отчаяно извика Тото.

— Не се безпокой за мене! — отвърна пренебрежително Валери, мислейки си за тайните тренировки с Пепи.

— Добре тогава, щом е тъй, аз ще кажа на всички, че си ми подсказал по математика, и нека инженер Пройко ми пише безпощадно цафе!

Тази декларация бе тъй неочаквана, че Валери втренчи учуден поглед в Тото. И видя на лицето му един израз на накърнено достойнство, който не бе забелязал никога по-рано. Дожаля му.

— Добре… — отстъпи той. — Но само веднъж! И да знаеш, това не отменя моето отмъщение към тебе.

— То се знае — каза Тото. — Искаш ли да почнем още днес?

Следобед, както обикновено, шерифите слязоха в града за редовната си патрулна обиколка, абдулабайци тренираха под ръководството на Пепи. Но — това се случваше за първи път — сред шерифите го нямаше Тото, сред абдулабайците го нямаше Валери. И двамата бяха предупредили, че са болни.

А всъщност те се бяха уединили в най-затънтения край на боровата гора, където Тото изпълняваше обещанието си да предаде на своя заклет враг „безпощадни фатки“.

За Валери тия хватки не бяха новост. Пепи многократно му ги бе показвал, но приложени от шампиона, те изглеждаха къде-къде по-резултатни! Валери бързо усвои тънкостите им и на четиридесетата минута направи едно такова ефектно „носене на кръст“, че Тото едва се отърва от туш.

Изправиха се, потни и задъхани. Тото критично огледа противника си от главата до петите.

— Кой те научи да се бориш така безпогрешно? — попита той.

— Сам — отвърна невинно Валери. — По книжка.

— Хм… На колко кила си вече?

— Петдесет и две и двеста трийсет и осем грама.

— А аз на петдесет и девет и двайсет и шест грама. Значи, като качиш още шест кила, и ще се срещнем.

— Шест кила и седемстотин осемдесет и осем грама! — поправи го Валери.

— Добре де, не е фатално! — Тото помълча малко и тихо се примоли: — А сега хайде и ти ми покажи някои фатки на шах?

Валери не се остави да бъде молен втори път и извади от джоба магнитното шахче…

И още на петия ход усети срещу себе си съпротива, каквато никога не бе очаквал. Тото разгърна такива комбинации, че Валери трябваше доста да се напъне, докато ги разбие.

— Кой те научи да играеш така? — попита удивен той.

— Сам — отвърна Тото, повдигайки невинно вежди. — От една книжка на Ботвиквеник.

Валери бе потресен. Тото и Ботвиник! Това не му се побираше в главата.

— Искаш ли утре да потренираме пак? — попита борецът.

— Само че тайно! — отвърна шахматистът.

— То се знае!

Разделиха се и всеки се прибра по различни пътеки.

Завариха отборите си готови за слизане към банята за редовното къпане и теглене. Без много обяснения те също грабнаха хавлиите си.

След десет минути бяха пред бялата куполеста сграда, над която обикновено се издигаха стълбчета пара. Този път обаче пара нямаше и това ги озадачи. Изненадата беше още по-голяма, когато прочетоха пред вратата табелка с надпис:

Термалийци бяха така много свикнали с всекидневните порции енергия, които получаваха в горещия басейн, че възприеха това ненадейно затваряне като лична обида.

— Безобразие! Цяла баня да затворят! — изкрещя Белия облак. — Технически причини! Бабини деветини! Така ли се грижи Градският народен съвет за чистотата на народа? Ще се оплачем!

— Хайде, къш! — намръщи се пазачът.

— А да се претеглим не може ли? — попита Пепи.

— Не може! Ще дойдете друг път.

На връщане абдулабайци минаха през площада, където, както винаги, си бърбореше високоговорителят. Отначало не му обърнаха внимание, но няколко думи ги заинтригуваха и те се ослушаха.

Като чуха това, членовете на управата на „Абдул-Аба“ се спогледаха и без да си кажат думица, хукнаха към върха на хълма. След малко вече заседаваха. Ето и

След заседанието абдулабайците се явиха при Пепи, за да си получат порцията енергани. Главният съдия бе вече наредил върху масата няколко купчини с луканка, шоколад, бадеми и тахан-халва.

— На̀, лапайте! — каза той леденостудено. — Да не кажете после, че ви оставям да гладувате. И да се претеглите!

Без много да му мислят, абдулабайци прибраха дажбите в джобовете си и Пепи с меланхолия гледаше как с тях окончателно изчезват и марките… И не смееше да отклони поглед към стената, защото там щеше да срещне насмешливите очи на Че Гевара.

— Пепи бе — попита непредпазливо Валери, — защо днес ни даваш толкова малко енергани?

И това ако не бе нахалство, здраве му кажи! Пепи не се сдържа и въпреки Че Гевара, който му даваше знаци да мълчи, избухна:

— Защо ли? — извика той. — Защото и това ви е много! Затова! Защото трябваше да ви оставя да пукнете от глад! Затова! Защото парите се свършиха и защото си криете стотинките за кино и сладолед! И защото ако утре-другиден не ми съберете нов бюджет за енергани, хич да не стъпвате повече тук! И никакви тренировки! Разбрахте ли?

Абдулабайци, които никога не бяха виждали Пепи така разярен, тихичко се измъкнаха.

Валери се прибра силно обезпокоен. Той вече не можеше да си представи ден без енергани. Наддал на килограми, заякнал, позабравил хрема, ревматизъм, синузит и лекарства, той бе придобил такъв свиреп апетит, че не само не му достигаха тройните порции, които си изпросваше в трапезарията, но му се струваха оскъдни и дажбите на Пепи. Липсата на енергани означаваше намаляване на теглото, снизяване на категорията и оттук — проваляне на отмъщението срещу Тото!

Дълго мисли откъде да намери пари. Последните стотинки отдавна се бяха стопили, нови скоро не очакваше.

И съвсем логично стигна до идеята за съкровището. Действително, какво би станало, ако от купищата злато и скъпоценности отделят само една перличка, една-единствена, колкото бобено зърно, и с нея накупят тъй нужните за развитието на физкултурата енергани? А защо не? Нима някой ще забележи изчезването на някакво си бобено зърно? Та това няма да е кражба, това ще е благородна жертва пред олтара на родния спорт.

Стигнал до това мъдро заключение, той си полегна в очакване часа на втората експедиция.

Втората експедиция. Бой пред вратите на Спаската пещера

Този път Валери успя да се измъкне, без да го усетят нито спящият вече Добромир, нито Лори, който напоследък все беше нащрек и дебнеше крадци.

Нощта беше пак светла и тиха, дъхаше на бор.

Пред саркофага чакаха Спас Дългия и Елка.

— Къде е Облака? — попита Валери.

В отговор храстите зашумяха така, сякаш през тях минаваше танк. Миг след това се появи Белия облак с намотано около пояса дебело въже и с дълга бояджийска стълба на рамо.

— Готово! — прошепна той без дъх.

Поопипаха стълбата, увериха се, че е здрава, и като извадиха екипировката от саркофага, тръгнаха към Галерията на призраците.

Свалянето на решетката бе въпрос на минути и експедиционният корпус потъна в черния вход.

И отново светлинките, на фенерчетата запълзяха по стените, отново ботушите заджапаха по влажния под, отново се заблъскаха инструментите по коренищата. Само стълбата създаваше затруднения при завоите, та два-три пъти Спас и Белия трябваше да пуснат в ход кирките, за да разширят стените.

И отново напред, много внимателно не само за да се опазят от глухо тупкащите по пода земни пластове и камъни, но и за да не се отклонят в страничните галерии, чиито многобройни отвори, всички еднакви, се мяркаха встрани.

Както и да е, след много усилия те стигнаха до Каменния чатал. Малкият яз си работеше безупречно, горещият поток спокойно си течеше в дясната галерия, лявата бе все тъй кална и воняща.

Тук експедиционният корпус седна да си отдъхне. Елка раздаде по един сухар, те мълчаливо ядоха, като си мислеха за тази гореща вода, която бяха отклонили кой знае накъде, може би към Дервиш баня, и с това обричаха града на гибел…

— Хайде! — каза Валери. — Вече е дванайсет часът.

— В полунощ ли излизат призраците? — попита Белия облак.

— Така пише в книгата на отец Андроникий — обясни Спас Дългия.

— Няма призраци! — рече твърдо Валери. — Да вървим!

Бързо изминаха последните стотина метра и малко след полунощ опряха до Голямата стена. Без да се бавят, вдигнаха стълбата. Можеха да се качват.

Моментът беше тържествен. Абдулабайци стояха в подножието на стълбата като щурмоваци, на които предстои да атакуват последните бойници на крепостта. Сърцата им биеха до пръсване. От гордост, от вълнение. И от малко страх…

— Кой ще се качи пръв? — попита Елка.

— Аз! — каза Спас. — Нали пещерата си е моя и се казва Спаската пещера!

— Пещерата да, но не и съкровището! — възрази Валери.

— Да хвърлим жребий! — предложи Белия облак.

— Никакъв жребий! — отсече по обичайния си начин Валери. — Ще се качи Елка. Тя е… дама. — За малко не каза Бялата дама.

— Голяма работа, че е дама! — прецеди през зъби Белия облак. — Нали знаете какво казва Ницше? Жените не могат да свършат никакво свястно мероприятие!

— Ей, не обиждай жените!

— Кокошки!

Пред очите на Валери се спусна червената завеса, той изрева и се хвърли върху Белия, сграбчи го през краката и прилагайки хватката „самолет“, повдигна го и го стовари на земята. Но Белия знаеше контрахватката, притисна с краката си рамото на противника и при падането си го повлече със себе си. Започна яростно боричкане.

Осветени от фенерчетата, те се мятаха в калта, прехвърляха се презглава, извиваха си ръцете и краката, премятаха се през гръб — с една дума, правеха всичко онова, което с такова усърдие бяха научили от Пепи.

Скоро, омацани от глава до пети с черната, миризлива, лепкава кал, те заприличаха на дяволи, изплували от катранените ями на ада. Кал проникваше в ушите им, в очите, устата, в бялата коса на Облака, но те не се предаваха и продължаваха да се борят с безпощадността на пирати, намерили съкровището и опрели до неговото разпределяне.

Внезапно, с върховно усилие, спомняйки си много точно едно движение, което Тото му бе показал само преди няколко часа, Валери направи „вълчи капан“, обърна Белия по гръб и залепи плещите му в калта.

— Туш! — обяви Спас.

Но Валери продължаваше да притиска победения с коляно, ръмжейки:

— А сега искай извинение от жените! Искай извинение!

Тогава именно се обади онова нещо.

Най-напред бе едно леко разтърсване на земята, сякаш далеч някъде я бе блъснал гигантски юмрук, после долетя едно продължително „пааах!“, напомнящо отглас на експлозия. В следващия миг силна въздушна струя се удари в Голямата стена и се върна към изхода.

Валери скочи на крака.

— Какво стана? — прошепна той замаян.

Четиримата бяха вкаменени от ужас, ослушвайки се в замирането на топлия вятър.

— Призракът! — едва изрече Белия облак и също стана. — Не дава да пипаме съкровището му! Да си вървим! Да си вървим, дордето не е долетял и насам!

Валери бе склонен да го послуша, когато отново си спомни думите, които Гърбатко му бе казал в оня първи ден.

— Няма призраци! — изрече той със свито гърло. — Няма! Шумовете се дължат на подземни течения, а светлинните на фосфоресциращи насекоми… — Помълча и добави: — Ти, Облако, ако искаш, иди си. Аз оставам. Съкровището ми трябва много! Кой ще се качва пръв?

— Нали аз? — каза Елка.

Валери я погледна: тъничка, с вирнато носле, златна плитка и смут в очите, който не можеше да скрие. И съвсем неочаквано той се уплаши за нея. У него се надигна непознато дотогава желание да я предпази от опасностите, да й спести ужаса пред страшилището, което може би я очакваше от другата страна на Голямата стена. И без да каже дума, пъргаво скочи чак до третото стъпало на стълбата.

— Дайте въжето! И чувалите, и кирката!

Изпълниха искането му. Той се заизкачва нагоре.

— Ехе! — спря го Спас. — Накъде така?

— Всички ще влезете! Най-напред да разузная… — Продължи нагоре, а като стъпи на върха на стълбата, обърна се, поизкашля се и какъвто беше наплескан с черна кал, тържествено произнесе: — Другарки и другари! Ако случайно не се върна никога, пишете на мама и татко в Куба, че съм загинал за благото на родината и спорта! Чао!

И като изрече тия величествени слова, достойни за Джордано Бруно, изгарящ на кладата на инквизицията, той се прехвърли във вдлъбнатината на скалата.

Съкровището на цар Михаил и мансубите на Абдул-Аба

Това бе нещо като площадка с нисък свод.

— Ей, Спасе! — викна Валери. — Тук няма проход. Я виж какво пише за тука отец Андроникий!

Спас трескаво измъкна листа от джоба и прочете:

Валери обърна фенерчето вдясно, внимателно се вгледа и едва тогава забеляза големия каменен блок, чиито ръбове се бяха почти слели със скалата.

— Намерих! — извика той и започна да дълбае с кирката фугата между камъка и скалата. — Дайте нож!

Спас се покатери до него и зачегърта с ножа вдлъбнатината. Когато се откри достатъчно широка пролука, Валери пъхна острието на кирката в нея и с голямо усилие размърда камъка. Сетне двамата впиха пръсти в тежкия блок и бавно, много бавно успяха да го изтеглят. И докато теглеха, Валери си мислеше, че никога по-рано не би бил в състояние даже да помръдне такъв тежък предмет. Какво ли не прави спортът! Какво ли не правят енерганите!

Най-после измъкнаха камъка докрай. Пред тях се откри дълга, тясна дупка.

И първото нещо, което усетиха, бе една прохладна, приятна миризма, която не можеха да разпознаят, но която тутакси предизвика в гладните им стомаси бурни вълнения.

— Пещерата! — прошепна Валери.

— Моята! — добави Спас Дългия.

— Влизам! Ти пази тук! И да не мърдаш, докато не те извикам! — Валери привърза въжето около кръста си, другия му край закрепи около каменния блок, легна по корем, промуши крака в отвора и запълзя. Добре, че беше тънък, та успя да се провре. Ако беше с една категория по-тежък, като нищо щеше да си остане заклещен между камъните.

Мина. И отново се намери върху тясна площадка, която стърчеше като балкон над бездната. Място за колебание вече нямаше: Валери стисна здраво въжето и отпусна крака в празното пространство.

Закачено за предницата на ризата, фенерчето хвърляше трескави светлинни по всички посоки на пещерата и от това Валери имаше усещането, че пропада във фантастичния и безнадежден свят на Хелиополис, за който бе чел в една книга.

И колкото по-надолу се смъкваше, толкова по-приятна и пикантна ставаше миризмата…

Най-после усети под краката си твърда земя. Стъпи, размърда крака: наистина беше стигнал дъното. Взе фенерчето в ръка и го вдигна. Но преди да го насочи напред, затвори очи и с разтуптяно сърце си представи сандъците с бисери, буретата с жълтици, дървеното ковчеже на Абдул-Аба…

Обърна фенерчето напред. Отвори очи.

И видя.

Най-напред сандъците. После буретата. После тенекиите.

Бях наредени покрай стените на пещерата, едни до други, едни върху други. И миришеха ужасно приятно.

Отправи фенерчето надясно. Там пък се издигаше една грамада от големи, жълтеникави пити. Приближи се, освети ги отблизо.

Беше кашкавал. Балкански.

Погледна и нагоре. И видя луканките. Бяха стотици и стотици и висяха на дълги прътове — закръглени, ароматични и зовящи да бъдат изядени.

Напълно шашнат, Валери се приближи до буретата. Едно беше с полуотворен капак. Надзърна: беше сирене. Овче.

Отиде и при сандъците. Решително откърти една дъска, вътре бяха наредени пакети с тахан-халва.

Проби с острието на кирката една тенекия: потече гъст, кехлибарен мед.

Валери безпомощно отпусна ръце. Какво значи всичко това? Сирене, кашкавал, луканка, халва, мед! Нима това е съкровището на цар Михаил? Или оня отец Андроникий се е подиграл с хората? А златото, а бисерите? А мансубите на Абдул-Аба?

— Хей! — чу той гласа на Спас откъм отвора. — Какво правиш долу бе?

— Ей сега, ей сега! — промърмори Валери, изтръгнат от смайването си.

— Намери ли съкровището?

— Намерих… нещо…

Обзет от жестоко до обида разочарование, Валери като разярен лъв заснова из пещерата, търсейки други сандъци, други бурета, други тенекии.

А приятната миризма на богат гастрономически магазин така лудо дразнеше стомаха му, че той измъкна ножа и с варварска настървеност откърти парче кашкавал, сряза буца халва, смъкна една луканка и като седна върху един сандък, си похапна.

Тази ненадейна порция енергани поуталожи възбудените му нерви и му вдъхна нови сили. И си спомни той тогава едно от най-елементарните изисквания в психологията на шахматната игра — никога да не изпадаш в паника и хладнокръвно да анализираш положението на бойното поле! Винаги може да намериш изход и от най-заплетеното положение и да се добереш ако не до победа, то поне до почтено реми!

Осъзнал тия позабравени постулати, Валери отново и вече спокойно и методично започна да изследва пещерата.

Беше обширна, висока, с неравни, сухи стени. Вместо врата имаше нещо като ниска, ръждясала металическа преграда, без видими белези на брава. Опита се да я отвори, не се помръдна. Очевидно не е била отваряна от столетия.

Разгледа вдлъбнатините по стените, надникна във всички ъгли, но освен продукти нямаше нищо друго. И едва когато възнамеряваше да извика другите, откри изненадата. Беше се сгушила между сандъците и питите кашкавал и на пръв поглед изглеждаше съвсем незначителна.

Бе едно широко дървено трупче, изправено като масичка. От двете му страни стояха още две по-малки трупчета — явно за сядане. Върху масичката бе простряно парче полупрогнило, мушамено платно, очевидно пергамент, разчертано на 64 бели и черни квадрати. Покрай него лежаха катурнати, като иззети от игра, всевъзможни фигури, много странни по форма, издялани кой знае кога и кой знае от какво дърво и покрити с патицата на вековете.

А върху самото платно — явно старинно шахматно табло — имаше само осем фигурки: четири бели и четири черни.

За Валери бе достатъчен само един поглед, за да фотографира завинаги в съзнанието си този шахматен образ. И още едно по-внимателно вглеждане, за да разбере, че това е задача за мат, по всяка вероятност в четири или пет хода.

Но чак когато седна на едно от столчетата и се опита да реши задачата, осъзна простата истина, че това отпред е мансуба, истинска мансуба, мансуба на Абдул-Аба! Само една мансуба може да бъде така заплетена! И така красива!

Закачил фенерчето на гърди, приведен над таблото, Валери играеше срещу невидимия противник, може би срещу самия Абдул-Аба, който така предвидливо бе съставил тази задача за поколенията…

Опита една комбинация, опита втора, трета, четвърта… И още, и още, все по-дръзки, все по-безумни. И все нищо не излизаше. И колкото повече се задълбочаваше в схватката, толкова повече забравяше, че се намира в Спаската пещера, заобиколен от каци сирене и камари кашкавал.

Трепна едва когато отгоре долетя панически вопъл:

— Валерии! Валериии! Жив ли си? Валериии!

Той се изправи, възстанови първоначалното разположение на фигурите, неохотно се отдалечи от масичката и изтича към въжето под тераската.

— Тук съм! Елате! Елате да видите какво съм открил!

Оттатък зашумя и след малко по въжето се спусна Спас, после Елка и накрая Белия облак, който така тупна на земята, че после дълго време куца.

Тримата стърчаха под въжето, поуплашени, все още неспособни да възприемат новата действителност.

— Вижте! — възбудено извика Валери. — Вижте какво открих! — И ги повлече зад сандъците при дървените трупчета. — Ето! — рече той с израза на човека, който пръв ще стъпи на Марс и ще покаже на човечеството безводните пустини на червената планета.

— Какво е това? — попита Белия облак.

— Как, какво! Не виждаш ли? Мансуба!

Наведе се и развълнувано започна да обяснява, че това е задача за мат в четири или пет хода и че посоката на първите два хода е доста ясна, но третият…

Ала другите не го слушаха. Бавно крачейки сред каците, сандъците и тенекиите, пипаха тук, пипаха там и премигваха от удивление.

— Ама това не е съкровище бе! — констатира Белия облак, след като се увери, че под сиренето няма нито бисери, нито злато.

— Спасе! — въздъхна сърцераздирателно Елка. — Твоят Андроникий е мошеник и лъжец!

— Не бързай с обидите! — каза Спас. — Андроникий е сериозен монастирски учен. Може някой друг да е влязъл тук преди нас и да е прибрал съкровището.

— А това какво е тогава? — попита Елка, сочейки буретата.

— Какво ли? Хм… Много просто. Това е скривалището на обоза на цар Михаил. Тук са били складирани продуктите за в случай на обсада на града. Царят загинал и понеже войската му била разбита, обсада не е имало и складът останал непокътнат.

— Гениално! — възкликна Белия облак. — Това от романи ли е?

— Никакъв роман! Помисли малко и ще се убедиш, че е чиста истина.

— А как са изтраяли продуктите толкова години? — попита скептично Елка.

— Че как няма да изтраят! Тук е като хладилник, не виждаш ли колко е студено? Чел съм в „Наука и техника за младежта“, че в такива пещери са открити съвсем запазени разни динозаври отпреди милиони години.

— Свръхгениално! — рече Белия. — Значи, можем да си гризнем от тях!

— Каква гадост! — изкриви лице Елка. — Че кой ще ти яде луканка отпреди шестстотин години?

— Аз! — отвърна Спас. — Археолозите са си правили даже пържоли от динозаврите. На̀, виж!

Откъсна една луканка, начупи я и започна да яде. Отначало дъвчеше малко сдържано, но после загълта с юнашка охота.

— Знаменита е! Като смядовска. Опитайте!

Опитаха. После опитаха сиренето. То също беше знаменито. Хапнаха и от кашкавала, и от халвата, накрая смукнаха мед направо от пробитата тенекия.

След петнайсет минути седяха с натежали тумбаци, пияни от умора и безсъние, мълчаливи, неподвижни.

В това блажено състояние ги завари Валери.

— Ей! Ставайте! Трябва да си вървим! Часът е вече два!

Спас мързеливо се прозина:

— Нека най-напред да решим какво ще правим с тия съкровища, па тогава! — рече той.

— Добре. Да направим набързо едно заседание.

Направиха го. Ето и съставения за случая

Излизането от Спаската пещера бе много трудно. Тежаха торбите, пълни с енергани, тежаха и стомасите. Но в края на краищата успяха.

При Каменния чатал набързо пробиха яза и водата отново си потече в старото корито, мъкнейки надолу мръсна тиня.

После надве-натри поставиха решетката в рамката на входа, напъхаха екипировката в саркофага на Касиус Клей и се пръснаха.

Последни останаха Валери и Елка.

— Искаш ли да те изпратя? — попита той.

— Добре — отвърна тя. — Но няма нужда…

Тръгнаха. Луната, голяма и облещена, вече се скриваше зад планината. Вятърът бе утихнал и боровете стояха като неми стражи край древните останки на Улпия Термалия. Бе светло. Бе свежо. Бе хубаво.

— Валери — прошепна тихо Елка, — ти вече втори път се биеш за мене! Веднъж с Осоговския тигър и сега с Белия облак. Ти си истински рицар. Благодаря ти.

И го погледна.

Огрян от кристалната луна, той бе изцяло омацан с позасъхнала черна тиня и дори малко вонеше. Само очите му, много чисти, хвърляха зелени котешки отблясъци.

— Това е нищо! — отвърна той нехайно. — Да видиш само, когато си отмъстя на Тото!

— Но аз не искам да се биеш вече! — рече тя. — Тото може да те победи.

Сега пък той я погледна. Тя също беше поизмацана, но златната плитка, царствено навита на главата й, блестеше като корона.

— Няма да ме победи! — произнесе той развълнувано. — Ще видиш! — И добави: — Само ми имай доверие!

Тя протегна десница и хвана ръката му.

— Аз имам доверие в тебе — нежно продума тя. Помълча, помисли и продължи: — Валери, искаш ли да се ожениш за мене?

Той се спря, ококорил очи. От зениците му се разхвърчаха искри.

— Но аз съм още малък! — каза той.

— Нищо — каза тя. — Ще те чакам да пораснеш. А дотогава ще сме сгодени.

— Е, добре — каза той. — Щом като толкова настояваш…

— А сега — каза тя — да те целуна ли?

Вкаменен, той не можа да обели дума. А тя спокойно го целуна по покритата с черна, миризлива тиня буза.

— Лека нощ! — каза тя, засмя се весело и с лека, гимнастическа стъпка изтича към женското общежитие.

Валери дълго стоя неподвижен под боровете, докато тънката й фигурка се стопи в мрака. Флейтичката свиреше най-вълшебната песен.