Рицарят на Бялата дама

Загадки от геологически и човешки характер

Тъкмо поднасяха супата, когато в трапезарията като вихър се втурна Пепи, размахвайки вестник и крещейки с пълно гърло:

— Водата дойде! Водата дойде!

Термалийци наскачаха. А Многострадалната Геновева се хвана за сърцето:

— Бооже, Пепи, как ме стресна! Крещиш, сякаш е избухнала война!

— Майстори на спорта! — провикна се доктор Майспо. — Бъдете добри, върнете се по местата си! Пепи, каква е тази суматоха?

— Не е суматоха, другарю! — отвърна главният съдия. — Истина е! Тук пише! — разтвори вестника и зачете:

Мощно ура посрещна тия думи. Най-силно, естествено, крещяха членовете на експедиционния корпус.

— Да живее добрият дух! — извика Белия облак.

— Да живее! — отвърна Елка, спомняйки си как отприщваха яза.

Неспособна да понесе такова вълнение, Многострадалната Геновева изпи чаша валериан.

— Значи — заяви Пепи, когато виковете поутихнаха, — сега вече ще можем да се къпем пак и да се теглим на банската теглилка.

— Тъй да бъде! — каза доктор Майспо. — Нека ви припомня, майстори на спорта, че окръжните състезания наближават. Гответе се! А сега — добър апетит!

Абдулабайци не се нуждаеха от това пожелание, тъй като отново и с невиждан ентусиазъм унищожиха по три порции мусака. Данколовци вкусиха само от супата…

Веднага след обяда в стаята на Пепи крадешком се промъкна Валери. Носеше огромна раница, претъпкана с луканки, кашкавал, тахан-халва, сирене и бутилки с мед.

— На̀! — рече той и изпразни раницата върху масата. — Енергани. За подсилване на клуба. Раздавай без купони, кой колкото си ще! Нека лапат!

— Убиваш ме! — възкликна Пепи със светнали очи и се облиза като гладен лъв. — Отде толкова много кльопане?

— Купих го от гастронома.

— Ами стотинки?

— Получих от Куба. Имам още много…

Пред очите на Пепи изведнъж изникна магазинчето с фирмата „Филателия“, после старчето с очилата върху края на носа, марките, които изчезваха в папката… Въздъхна и се обърна към Че Гевара. Но Че Гевара невъзмутимо си пушеше пурата.

— Мога ли и аз да си гризна без купон? — попита нещастният маркаджия.

— Яж! Като се свършат, ще ти донеса колкото си искаш.

Пепи деликатно отчупи парче луканка, после си хапна балкански кашкавалец, овче сиренце и на края се подслади с няколко глътки мед.

— Страхотно е! Такава вкусна луканка не съм ял никога. Сигурно е смедовска.

Валери за малко не каза: „От обоза на цар Михаил.“ Пепи продължи:

— Щом като можем да си гризкаме колкото си искаме, за пет дни ще наддадем пет кила и като нищо ще стигнем данколовци.

— Само че пълна тайна! — прошепна поверително Валери.

— Бъди спокоен! И да ме съдерат, ще мълча като Малчика.

Когато Валери си отиде, Пепи пусна секретната парола и след малко един по един абдулабайци се изредиха при него да си получат неограничената дажба енергани. Излизаха с претъпкани джобове, уединяваха се сред развалините и дъвчеха ли, дъвчеха вкусните резерви на цар Михаил. И усещаха как телата им с часове се наливат с тъй желаните килограми и се доближават до мечтаните категории…

Тия килограми почувствува на гърба си Тото в буквалния смисъл на думата, когато даваше поредния урок по борба на Валери там, в далечния край на боровата гора.

— Ей че си станал тежък, кросмайсторе! — каза той.

— Ами, да! — продума скромно Валери. — Ям по много.

— И всички фатки знаеш вече! Като нищо ще победиш Осоговския тигър.

— Наистина ли?

— Кълна се в името на Дан Колов! Сега ти си истински борец и ако не беше мой безпощаден неприятел, щях да те приема в моя отбор. Само че си ми враг. Нали?

— Така е! — потвърди Валери. — А тебе ще мога ли да победя?

— Мене ли? Хм… Аз трябва да поотслабна още, за да имам право да се боря с тебе. — Тото помълча, въздъхна с нескрита болка и продължи: — Но, знаеш ли какво? Ти можеш да ме победиш фатално още сега, макар че съм по-тежък от тебе. Напоследък пия толкова много рициново и така си стягам каиша в трапезарията, че почнаха да ми треперят мартинките й нощно време не мога да къртя от глад.

На Валери му стана жал за това момче с великолепни мускули, което така глупаво се съсипваше с рициново масло. Спомни си немного далечното минало, когато сам той едва ли не всеки ден се наливаше с рициново, гълташе разни гадни лекарства, налагаше се вечер с компреси, загряваше си стомаха с топли възглавници и непрекъснато пъхаше термометри под мишницата…

— Слушай какво! — каза неочаквано той, като се поддаде на неудържим вътрешен порив. — Стига си пил рициново! По-добре да напълнея аз още малко и да стигна до твоята категория, нали? Аз имам колкото си искам луканка и тахан-халва. Съгласен ли си?

— Ей, ама ти си бил истински кавалерист!

— Кавалер — поправи го Валери.

— Така де! Даже рицар… Кросмайсторе, ако ти наистина направиш тази безгранична постъпка, аз ще ти стана беззаветен приятел до фаталния си дъх. Искаш ли?

— Искам, но нали съм ти враг?

— Вярно бе, забравих! Язък! — Тото разочаровано махна с ръка. — Е, нищо, ще си останем безпощадни врагове. А сега да си вървя…

Но не си тръгна. Не си тръгна и Валери.

— Слушай — каза той, — не искаш ли, преди да се разделим, да изиграем една партия шах?

— Добре, ама бързо, че трябва да ходя в града.

Валери разтвори магнитното шахче и заиграха. Три секунди ход.

На двайсет и седмия ход Валери, попаднал във вечен шах, поиска реми.

Отначало Тото не разбра, че не е загубил, и видя ремито едва когато противникът му три пъти поред мести царя си напред-назад.

— Ама ти си шах за веки-веков! — каза удивен той.

— Да — отвърна задавено Валери. — Наравно сме. Поздравявам те!

Не скочи, не заплака, не побягна. И отново в съзнанието му изплува онова хилаво момче, което лееше истерични сълзи, когато не биеше и когато го матираха. Къде е това момче сега? И изобщо съществувало ли е някога то?

И пак, поддавайки се на вътрешния си порив, нареди върху таблото само четири бели и четири черни фигури.

— Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Това е мансуба.

— Мансуба? Да не е някаква тайна хватка?

— Нещо такова. Мансуба е задача, съчинена преди 11 века от Абдул-Аба, велик древен шахматист.

— Като Ботвиник ли?

— Даже по-голям! Ако решиш тази задача, можеш да излезеш и срещу Фишер и да станеш световен шампион. Трябва да направиш мат в три-четири хода.

Тото замислено наплюнчи показалец, позаглади перчема на върха на главата си и направи два хода. На третия се запъна.

— Ей, ама тая фатка била трудна! — рече той. — Но ще я науча! Може ли да си я запиша?

— Може. Бели: цар е7, кон г5…

Тото си отбеляза знаците върху дланта си и стана.

— А сега трябва да бягам, че шерифите ме чакат. Днес в педагогическата стая има важно мероприятие. Другарката Комитова ни вика в тревога.

— Значи, няма да се срещаме вече, така ли?

— Ами… чак когато ми отмъстиш.

— Жалко… — въздъхна Валери. — Беше хубаво. Е, нищо!… Хайде, довиждане!

— Довиждане! — отвърна Тото и му подаде десница.

Валери я пое. Двамата си стиснаха ръцете.

За първи път.

После борецът изтича към града, а шахматистът се наведе над мансубата и за триста седемдесет и девети път се опита да я реши. Но все не успяваше да се съсредоточи: на ръката си усещаше топлината от ръката на Тото…

Загадки от криминален характер

В педагогическата стая другарката Комитова посрещна доброволните сътрудници много разтревожена.

— Другари — каза тя, — днес ви извиках по-рано, защото ни предстои много отговорна работа. — Тя плъзна поглед върху осемте двойки празнично облечени момчета с червени ленти на ръкавите и продължи: — Имаме сведения, че в града върлува неизвестна детска банда, която от няколко дни продава по махалите всевъзможни съестни продукти като луканки, кашкавали и други, по всяка вероятност крадени.

— Да не е Осоговския тигър? — попита Тото.

— Не, не е той. Проверихме. Впрочем тигрите никога не са се занимавали с търговия. Този път очевидно имаме работа с опитни крадци, защото нито можем да установим откъде са задигнати продуктите, нито пък по какви канали прокарват стоката си до клиентите… И още нещо: цените на продуктите им са смешно ниски. Кило луканка например продават за два лева, кило тахан-халва за 60 стотинки.

— Опасни гангстери! — зацъка загрижено Тото, като усети куркането на червата си.

— Но не в това се състои главната опасност — подхвана другарката Комитова. — Друго е страшното. Има предположение, че продаваните продукти са част от бракувано поради неспазване на хигиенните условия производство и че са изнесени тайно от фабриките, където е трябвало да бъдат унищожени.

Санитарните органи се опасяват, че те могат да станат източник на грозни отравяния.

Шерифите неспокойно се размърдаха на столовете. Тото стана.

— Другарко Комитова, не бойте се! Ние безпощадно ще хванем бандата!

— Да, Тото, ние много разчитаме на вас! Само че без грубости! Вървете! И ви желая успех!

Патрулните двойки излязоха силно възбудени от новата важна задача, най-отговорната досега.

Тото беше придружен от Тони-48, същия, който живееше в една стая с Пепи. Крачеше той сега до своя именит войвода, а в главата му се въртяха тревожни мисли.

Работата е там, че още докато другарката Комитова разправяше за луканките и халвите, които бандата разпродавала на безценица, Тони-48 си спомни за купищата продукти, които Пепи държеше в гардероба и които тайно раздаваше на абдулабайците.

Наистина Пепи му беше обяснил, че това е допълнителна храна за шахматистите, купена с общи пари, и го беше накарал да се закълне, че ще мълчи, сега обаче нещата се променяха. Ами ако продуктите в гардероба са от заразените и Пепи нищо не знае? Леле, какъв мор може да настъпи в интерната! Впрочем май че има вече признаци на заболявания.

Колко пъти нощем абдулабайци тичат към тоалетните! Колко пъти Валери, Белия облак, Спас Дългия и даже Елка скитат нощем из развалините като лунатици!… Дали да не съобщи всичко това на Тото?

Разкъсван от противоречиви чувства, Тони-48 реши поне засега да мълчи и да изчака по-нататъшния ход на събитията. Кой знае, може пък наистина да открият истинските крадци!

Така и стана. И то много лесно.

Тъкмо крачеха из македонската махала и наблюдаваха хлапетата, които ритаха парцалена топка, забелязаха няколко деца да дъвчат нещо с голям апетит. Приближиха се. Две ядяха мечки със зехтин и червен пипер, третото — едно луничаво момче — гризеше огромна буца тахан-халва.

— Откъде тая халва бе? — попита Тото ужким равнодушно.

— Това си е моя работа — отвърна троснато луничавото.

Тото, който помнеше съвета на другарката Комитова, да не бъде груб, дори не пипна момчето, а само мина пред него.

— Слушай ей, отговаряй, като те питат, че като ти фрасна една! Откъде имаш тая халва?

Луничавото, впечатлено от този решителен тон, престана да дъвче и като повдигна рамене, каза:

— Ами че купих си я. Цяло половин кило за тридесет стотинки.

— От кого?

— От един ученик, не му знам името. Той продава всеки ден и разни други неща: луканка, кашкавал, мед… Все пълни раници носи.

— Как изглежда? — продължи неумолимо Тото.

— Ами… такъв един висок, с бяла коса, бели вежди и червено лице.

Тони-48 си глътна езика: само един ученик в града отговаряше на това описание! Веднага си спомни вечерта, когато Белия облак бе се вмъкнал в стаята на Пепи и бе получил огромна дажба луканки, халва и други неща, с които си бе натъпкал джобовете.

— Ей, да не връзваш! — каза грубо Тото.

— Защо да ви връзвам? — плачливо отвърна луничавото. — Ако искате, купете си и вие халва от него. Ще дойде пак в четири часа…

— Къде?

— Зад бараките на кондензаторния завод!

Докато момчето се усети, юмрукът на Тото го перна по ръката и халвата падна на земята. То поиска да си я вземе, но Тото я стъпка с пета.

— Остави! Отровна е! Хайде, върви с нас!

Точно в четири луничавото стоеше край бараките на кондензаторния завод и неспокойно се оглеждаше. Скрити зад ъгъла, шерифите внимателно го наблюдаваха.

Сърцето на Тони-48 бясно биеше. Не е ли време да проговори? Да каже за Пепи, преди Белия облак да е попаднал в клопката?

Отгатнал сякаш мислите му, Тото прошепна:

— Виж какво, ако е Белия облак, няма да го хванем, а ще го проследим, за да разберем откъде взима продуктите!

В същия момент иззад завода се показа лично Белия облак. Леко приведен под огромна раница, той крачеше безгрижно към луничавото. Шерифите видяха как се спира, разговаря с момчето, вади от раницата две бутилки, дава му ги и поема от него пари, после преспокойно тръгва към стадиона, все тъй бодро крачещ под товара си.

Шерифите го проследиха, ловко криейки се зад дърветата. Но тази игра на детективи беше излишна, защото Белия облак изобщо не се държеше като крадец, а като най-обикновен амбулантен търговец, който прави своите всекидневни посещения на клиентите си, за да им достави поръчаната стока.

Спря се отново пред стадиона. Там го чакаха други две момчета. Той свали раницата и акуратно извади от нея заоблен пакет, навярно кашкавал, вързоп луканки и внушителен блок халва. Момчетата си платиха, а той се упъти към лятното кино.

Така има още три срещи, докато разпродаде цялата си стока. Привечер, явно доволен от сполучливите сделки, той влезе в централната книжарница. Наблюдавайки го през витрината, шерифите забелязаха, че дълго избира писалки, от ония, дето са в луксозни кадифени кутии. След това накупи разни книги, а накрая дълго се застоя в спортния магазин, където натъпка раницата с куп женски трика.

Така, отново натоварен, свирукайки си безгрижно, той пое към интерната.

— Разбираш ли нещо? — попита Тото.

— Не — отвърна Тони-48, — нищо не разбирам.

— Знаеш ли какво, хайде днес да не кажем нищо на другарката Комитова. Нека най-напред разнищим цялата работа, па тогава! Като оня… как му викаха… Шерлок…

— Холмс! Добре! — От сърцето на Тони-48 падна камък. Като се прибраха в педагогическата стая, те докладваха на другарката Комитова, че не са открили нищо, ама нищо, но нека тя не се безпокои, бандитите няма да им убягнат! Другарката Комитова остана много разочарована, толкова повече че и другите групи се върнаха с празни ръце.

— Дано утре имаме повече щастие — каза тя загрижено.

По следите на бандитите

Тото и Тони-48 продължиха по-нататъшното следене на Белия облак съвсем сами. Не го изпускаха нито минутка от очи: където и да отидеше, те по него, внимателно, незабелязано, ловко.

Наблюдението скоро даде резултат. Малко преди вечеря те забелязаха Белия облак да излиза от стаята си с оня вързоп книги и да ги подава през прозореца на Спас Дългия. После се скри с Елка зад колонадите на акропола и й връчи гимнастическите трика. А в трапезарията много ясно видяха как Белия облак и Валери тихо си шепнат нещо и разглеждат кутийките с луксозните писалки.

По време на вечерята не се случи нищо подозрително. Абдулабайци се тъпчеха като разпрани, данколовци мъченически се въздържаха. Затова пък след вечеря се случи нещо, което съвсем обърка шерифите.

Стана това, че Белия облак се отправи към стаята на Пепи, огледа се наляво-надясно като крадец и влезе. Излезе след малко с издути до пръсване джобове и като се увери, че не е следен, бързо потъна сред развалините.

Шерифите успяха да се доближат до него, без да ги усети. И с очите си видяха как вади от джоба си луканка и дъвче, вади парче кашкавал и дъвче, вади буца тахан-халва и дъвче, дъвче, дъвче. Дъвче до пръсване. След което, вече с празни джобове, но с пълен тумбак се изтегна на тревата и блажено задряма.

Двамата тихичко се оттеглиха към двора.

— Значи, и Пепи е в бандата! — прошепна замислено Тото.

Тони-48 гузно гледаше в краката си.

— Ама нали и ти си в една стая с него! — сети се внезапно Тото и втренчи изпитателен поглед в очите му.

— Е, да… — смотолеви Тони-48.

— Я кажи тогава, какво търси този фатален Облак при него?

Тони-48 не можа да отговори, защото изневиделица изникна Валери, който също като Белия Облак се промъкна крадешком при Пепи и също като него изскочи с пълни джобове. Сега вече не бе трудно да се установи, че и Валери лапа луканки, халва и прочее.

— А ужким Пепи е изгонен от будалайците! — прецеди през зъби Тото. — И даже се закле да бъде само с нас! Предател!… Ела! — И с лъвски скок се прехвърли в стаята. Тони-48 неохотно го последва.

А там видяха любопитна картинка. На масата, под портретите на Че Гевара и Гагарин, вместо тетрадки и учебници бяха наредени купчини ароматични лакомства като луканка, халва, кашкавал, сирене, мед и даже шоколади. Сам Пепи се беше разположил пред една от тях и както винаги деликатно, с нож и вилица, бавно се хранеше.

Като видя нашествениците, скочи и се опита да прикрие продуктите с тяло, но Тото го отстрани с мощната си лапа.

— Какви са тия астрономически продукти? — попита той строго.

— Гастрономически — поправи го тихо Пепи.

— Астрономически-гастрономически, все едно! Казвай чии са!

— Мои са си.

— Лъжеш!

— Аз никога не лъжа! — гордо произнесе Пепи, напълно убеден, че всичко това върху масата е и негово.

— А не изменти ли, че са те изключили от клуба на будалайците?

Пепи беше умно момче и разбра, че е безсмислено да мълчи.

— Аз го направих, за да спася честта на „Термалия“ — каза той. — За да науча от тях шах и ви го преподавам на вас.

— А на тях борба!

— Е, да, какво от това?

— Значи, затова оня кросмайстор за малко не ми направи туш! — Но Тото се сети, че също за малко не бе направил мат на Валери, и това поугаси свещения му гняв. — И, значи, на будалайци раздаваш луканка и халва, а на нас ни пробутваш рициново!

— Ами да — чистосърдечно отвърна Пепи. — Заради категориите. Те да напълнеят, а вие да отслабнете.

Аргументът беше основателен и Тото не намери какво да възрази. Но веднага му хрумна друг въпрос.

— Откъде ги имаш тия лапачки?

— Купуваме си ги — отвърна Пепи и за да си даде кураж, се подкрепи с хапка халва. Наистина, не бе ли ги купил с левчетата, получени за ония марки? Погледна въпросително към Че Гевара. Че Гевара кимна. Пепи задъвка още по-смело.

На Тото му се зави свят от глад.

— Откъде ги купуваш?

— От бакалницата, откъде!

— А като ги купуваш от бакалницата, защо ги продаваш на половин цена и даже по-евтино?

— Глупости! — изсмя се Пепи. — Нищо не продавам. Сами си ги ядем, за да напълнеем.

Тото скръцна със зъби и като не намери върху какво да излее гнева си, грабна един дебел резен кашкавал, сложи го върху лявата си длан и като го перна с ръба на дясната ръка, го преполови.

— Видя ли? — ревна той. — Ей на такова кюфте ще те направя, ако още мълчиш като Малчика! Аз съм шериф, разбра ли?

— Голямо чудо! — рече Пепи, готов да бъде моментално превърнат на кюфте. — И аз скоро ще стана категория до 52 кила и ще видиш ти тогава, като те сваля в туш за половин маши, звезди ще видиш даже посред бял ден.

— Ти ли бе, маляк, ти ли, заек без опашка! — изрева пак Тото и размаха юмруци.

Пепи мигновено зае бойна позиция.

И точно в този драматичен момент Тони-48 заплака. Ей тъй, заплака с глас и сълзи. Тото изненадано се обърна към него.

— Какво си се разциврил бе, лигльо! — попита той. — Тебе не съм те пипнал още. Чакай да те почна, па тогава…

— Пепииии… — произнесе през сълзи Тони-48, — Пепииии, кажи си, моля ти се, кажи си откъде си ги взел луканките!… Защото… — Плачът се превърна във вой на сирена пред въздушна бомбардировка. — Защотоооо… са… отровниииии…

Воят на сирената бе така зловещо убедителен, че Пепи повярва веднага. И даже се опули уплашено, наведе се над луканките и взе да ги души, както предпазлива котка души вмирисана риба.

— Вярно ли? — попита той задавено.

— Честна пионерска! — потвърди Тото, макар че едва се сдържаше да не се нахвърли върху тия отровни луканки и ги погълне всички до една. — Те са от ония, дето докторите ги поливат с бензин и ги подпалват.

Пепи пребледня, преглътна, хвана се за корема.

— Значи, аз съм отровен! — прошепна той.

— Фатално! — каза Тото.

Тогава Пепи, какъвто беше решителен, отвори гардероба, грабна двулитровото шише с мътната, зехтинообразна течност, притисна ноздри с пръсти и пи, пи.

— А сега кажи кой ти даде тия продукти! — не го остави на мира Тото. — И на кого ги раздаваш?

Пепи не отговори веднага, чувствувайки как рициновото масло прониква в червата и започва разрушителната си дейност.

— Не кажеш ли, да знаеш, че всички, които са яли от тия луканки и кашкавали могат също да умрат безпощадно! — продължи Тото.

Тия думи окончателно пречупиха волята за съпротива у Пепи. И също заплака. Заплака в унисон с Тони-48, и двамата от една и съща категория.

— Стига сте ревали бе! — викна Тото. — Вие данколовци ли сте или лигави будалайци! По-добре да организираме една спасителна коперация!…

— Операция! — поправи го през сълзи Пепи.

— Добре де, коперация-операция, все едно! Трябва да спасим от фатална смърт всички! И Валери, и Белия облак, и другите. Искаш ли да ми станеш първи помощник-шериф? Временно, разбира се!

— Искам — отвърна Пепи и обърса сълзите си. — Какво трябва да правя?

— Най-напред да ни кажеш, кой ти даде тия продукти?

— Валери.

— Валери?

— Да, той ми донесе вече три пълни раници.

— А той откъде ги взима?

— Каза, че си ги купува с пари от Куба и много-много да не питам, а да си ги гризкам, колкото си искам. И каза, че ще донася още, чак до края на учебната година.

Тото беше така поразен от това разкритие, че дълго не можа да пророни дума. Значи, всичко опира до Валери! До този кросмайстор, който ужким иска да му стане приятел и даже му подаде ръка! И то тъкмо в навечерието на турнира! Не е ли това неговото отмъщение? Добре де, а защо и той яде от същите продукти? Иди го разбери! То аслъ всички шахматисти са завеяни. Като нищо могат да отровят целия свят!

— Ясно! — рече той, като приключи с тия мисли. — Тайната става още по-фатално непроницаема! Трябва да действуваме преди турнира! Още тази вечер! Не трябва да изпускаме от зеницата на окото си Валери и всички будалайци! Тръгвайте!

И като каза това, Тото наплюнчи пръсти и заглади перчем.

Но Пепи, вместо да тръгне, се хвана за корема, каза: „Чакайте!“ — и хукна към тоалетната. Върна се след пет минутки леко пожълтял, но поуспокоен.

— Аз съм готов — рече той. — Да вървим!

И пристъпиха към спасителната акция. Тото застана на пост под боровете, за да наблюдава през прозорците движението в стаите на общежитията. Тони-48 се залости пред главния вход при шосето. Пепи пък се скри в тоалетните, за да контролира интерната отвътре. Впрочем тук се чувствуваше най-добре, защото рициновото продължаваше да се обажда.

Ала нищо съществено не се случи. Никой даже не умря.

Единствените произшествия през тия часове бяха честите посещения на абдулабайци в тоалетната, но всички неизменно се връщаха в стаите си живи и здрави.

Към полунощ, когато се разбра, че „Термалия“ наистина почива и че смъртни случаи не се очакват, Тото нареди на хората да се разотидат. Все пак трябваше да се наспят: утре почваше турнирът. А сам той, преди да се прибере, реши да хвърли един поглед в стаята на Валери.

Приближи се на пръсти до ниския прозорец, хвана се за перваза, повдигна се бавно, докато очите му надникнаха в полумрака. Остър крясък разцепи нощната тишина:

— Крррадец! Крррадец!

Тото веднага се отпусна и тупна на земята. Над него продължаваше да се носи дрезгавото квакане: „Крррадец!“

В стаята светна, на прозореца се мярна сянката на Добромир. Затаил дъх, Тото се долепи за стената. А Добромир, като видя, че няма никакъв крадец, злобно зашептя:

— Мръсен папагал! Някой ден ще го изхвърля с перушината му!

„А аз безпощадно ще му откъсна човката!“ — помисли си Тото. После пълзешком се добра до стаята си и се хвърли в леглото, без да се съблича. Трябваше да се спи! Да се спи! Заспа. И спа добре.

Но Пепи спа лошо, дълго се въртя в леглото и сънува, че в стомаха му са се напъхали призраци, които го ръфат и надават диви вопли. Призори пък му се яви Валери във вид на смедовска луканка и му заяви, че е отровен и че предстои да бъде полят с бензин и подпален. Събуди се в пот.

Навън бе утро.

Този ден той бе главен съдия.

Турнирът. Първи кръг — борбата

Денят започна с пищялката на доктор Майспо, която рано-рано зовеше двата противникови лагера на двора.

Излязоха, позагряха се, после в колона по един се спуснаха към градската баня. Басейните още не работеха, но медицинският кантар беше на разположение на посетителите и сред шумни коментарии той добросъвестно отбеляза, че всички абдулабайци и данколовци повече или по-малко се вместват в определените от Федерацията по борба категории.

Валери опираше до 60 килограма, Тото малко под 62, следователно бяха от една категория. Луканките и рициновото бяха изиграли своята решаваща спортна роля.

Времето беше разкошно и затова дирекцията реши турнирът да се проведе на открито. Изнесоха тепиха от салона, простряха го в средата на двора, наоколо наредиха всички скамейки и столове, които можаха да се намерят в стаите и залите. А когато и те не стигнаха, довлякоха от разкопките мраморни блокове, върху които на времето е седял лично Юлий Цезар.

Половин час преди началния сигнал всички места бяха заети. Тук беше цяла „Термалия“: ученици, учители, възпитатели, чистачки, готвачки, байчовци, лелки, градинари, дърводелци, огняри… Бяха се стекли и родители от града и близките села, представители на местните спортни и шахматни организации, гости от съседните училища. Дойде другарката Комитова, която доведе, „клиенти“ на Педагогическата стая, включително и Осоговския тигър. Впрочем сега, в сини панталони и бяла риза, той никак, ама никак не приличаше на тигър!

Тук беше даже и Лори. Валери беше поставил кафеза му върху перваза на стаята си и сега папагалът можеше свободно да наблюдава всичко, което ставаше на двора. Хората се спираха пред него, заговаряха го учтиво, а той неучтиво ги наричаше „туррруци“ и „дррръвници“.

Интересът към турнира беше наистина необикновен. Затова, разбира се, допринасяха популярността на шерифите и славата на Валери като победител на гросмайстор Качалски. Главното обаче, което привличаше всеобщото внимание, бе този първи и единствен засега в страната, а май и в целия свят опит да се противопоставят в коронните им дисциплини борци и шахматисти.

Естествено, всички знаеха, че в течение на много седмици борците са усвоявали изкуството на шахмата, че шахматистите методично са се учили да се борят, но не всички знаеха, че двата лагера са били тренирани не от кого и да е, а лично от Пепи. С това се и обясняваше преобладаващото мнение, че на тепиха шахматистите ще ядат жесток бой, а на таблото борците неизбежно ще бъдат смазани.

Само двама се съмняваха в тия прогнози и това бяха вдъхновителите на турнира: класният наставник на VI б Гърбатко и главният съдия Пепи… Но хайде да не изпреварваме събитията и да разкажем всичко подред.

Точно в десет часа около тепиха се наредиха хористите на Добромир и изпяха химна на „Термалия“ и куку-валса на Щраус. После участниците в турнира минаха в церемониален марш пред публиката, след което Старика произнесе голямо слово.

Директорът говори за значението на физкултурата в социалистическото общество и подчерта необходимостта от създаването на хармонични личности, в които духовният ръст и нравствената красота да се съчетават с крепко здраве и физическа красота. Той даже цитира онази римска максима, която гласи: „Менс сана ин корпоре сано“, сиреч „Здрав дух в здраво тяло“. Накрая апелира към състезателите за спортсменство и обяви наградите за победителите: първо — съкровището на цар Михаил е честта да бъде връчено на градския музей, стига то да бъде открито до края на учебната година; второ — специални медали, трето — участие в окръжните подборни съревнования за спартакиадата…

Тук Старика многозначително млъкна, усмихна се и добави:

— … А след това една екскурзия до Прага!

Целият хълм се разтърси от викове и ръкопляскания.

— Пра-га! Пра-га! — заскандираха борците и шахматистите.

— Прррррага! — пригласяше Лори. — В циррррка! Уррррра!

Тото зашепна в ухото на Тони-48:

— На мене не ми трябва никаква Прага! Аз ще замина още по-далече, чак до Молдавия!

Сред общия крясък Пепи вдигна ръка:

Другарю директор! Вие забравихте целувката!

— Целувката?

— Ами да! Целувката за победителя! От кралицата. Като в рицарските турнири.

Сега вече овациите разтърсиха не само хълма, но и планината.

— Наистина забравих! — рече Старика. — Да бъде, както искате. Победителят ще получи и целувка от кралицата на „Термалия“! И тъй, драги ученици и гости, обявявам турнира за открит!

На тепиха стъпи Пепи в бели панталони, бяла риза и черна пеперудка. На гърдите му висеше свирка. И беше много важен. Той вдигна ръка и обяви:

— Първа среща: категория до 38 кила. Кики Перото от отбора на „Дан Колов“ и Мишо Мишлето от шахклуба „Абдул-Аба“.

Двамата от най-лека категория изтичаха към тепиха, здрависаха се, поклониха се на зрителите и застанаха от двете страни на главния съдия.

Гонгът удари.

Часът бе 10.30.

Турнирът започна.

Ето как по-късно председателят на шахклуба „Абдул-Аба“ и сам участник в турнира коментира борбите в интервюто си пред представителя на ученическия вестник „Термалия“:

Кореспондентът: — Другарю кандидат-майстор, бихте ли споделили с нашите читатели впечатленията си от тази първа част на турнира?

Валери: — Както във всяка шахматна партия, така и в срещите по борба се различават три стадия, разделени в три манша: дебют, мителшпил и ендшпил. Още по време на подготовката си ние обърнахме особено внимание на дебютните системи, тъй като знаем, че често те предопределят хода на схватката.

Кореспондентът: — И какви бяха резултатите?

Валери: — Сами видяхте. Ние безусловно бяхме по-добрите в първите маншове. Ние ги спечелихме във всички категории с изключение на категория до 60 килограма, където се получи реми.

Кореспондентът: — Вашата категория.

Валери: — Да. И на Тото. В тия дебютни маншове ние показахме повече въображение в комбинациите, по-ясен стратегически замисъл. Обратно, данколовци се ограничиха в повтарянето на познати до втръсване ходове и затова повечето от тях бяха надиграни.

Кореспондентът: — Бихте ли посочили някоя особена проява в тази дебютна фаза?

Валери: — От наша страна на първо място Белия облак, който в срещата си с Банко-52 приложи Новоиндийска защита. В тази система белите се стремят да изградят солидна позиция, осигуряваща им богат мителшпил. За нея Александър Алехин пише: „Пасивна, но съвсем нелоша система за развитие…“ Благодарение на нея Белия облак успя във втория манш да обърне категорично Банко-52.

Кореспондентът: — А прояви от противниковата страна?

Валери: — Безусловно Тото Тотото. В крайно ожесточената си партия с мен той съумя не само да разстрои моя план, изграден на основата на Сицилианска защита, но и да мине в контраатака, като за малко не ми счупи ръката. Той заслужено спечели дебютния манш.

Кореспондентът: — Как си обяснявате този успех на Тото?

Валери: — С неговите задълбочени познания на шахматното творчество на Ботвиник и по-точно на партията на Ботвиник с Матулович в Мача на века през 1970 година в Белград. Само така мога да си обясня неговата крайна победа над мен. Наистина с минимален брой точки…

Кореспондентът: — Значи, вие намирате общи черти в борбата и шахмата?

Валери: — То се знае. И в двете дисциплини са нужни стратегия и тактика, физическа и психическа издръжливост, висок морал и, разбира се — мислене. Без мислене спортни успехи няма!

Кореспондентът: — Да минем към вторите маншове, които вие наричате „мителшпилни“.

Валери: — В мителшпила ние отстъпвахме на данколовци. Както знаете, мителшпилът е централен стадий на играта. Той дава възможност за много ходове и комбинации. Върху таблото от 64 квадрата комбинациите, които може да бъдат направени с 32 фигури, достигат цифрата 753468631225327, умножена по 10³³! А на тепиха? На тепиха не е лесно да се разгърнат толкова много комбинации, защото фигурите са само две, а квадратът само един. Освен това аз нямах достатъчно време да запозная своите съотборници с тях при тренировките. В резултат ние загубихме мителшпила.

Кореспондентът: — С изключение на вас.

Валери: — Да, аз постигнах победа по точки.

Кореспондентът: — Как по-точно? И то тъкмо срещу Тото.

Валери: — Много просто: аз съм кандидат-майстор на спорта по шахмат и владея повечето от горепосочените комбинации.

Кореспондентът: — И накрая какво ще кажете за ендшпилните маншове?

Валери: — Ендншпилът е заключителната фаза на играта, когато върху таблото остават съвсем малко фигури. Това са минутите, когато борецът се стреми с всички сили да матира противника, тоест да залепи плещите му на тепиха. За съжаление трима от нас не удържаха и паднаха, в това число и аз. Но, повтарям — по точки!

Кореспондентът: — Причините за този резултат?

Валери: — Изпаднахме в цайтнот.

Кореспондентът: — Не ви разбирам.

Валери: — Ами… как да ви обясня… но между нас да си остане: ние, абдулабайците, ядохме прекадено много луканка и мед.

Кореспондентът: — Защо?

Валери: — За да качим категориите си. Но ние май преядохме и…

Кореспондентът: — Разбирам. Но да оставим тази дреболия настрана. Още един последен въпрос: на времето вие заявихте на всеуслушание, че жестоко ще отмъстите на Тото. Държите ли още на тази клетва?

Валери: — Не си спомням такова нещо…

Кореспондентът: — Благодаря ви за откровените отговори.

Турнирът. Втори кръг — шахматът

В дванайсет и половина бе дадена обедна пауза. Хората се разположиха по поляните, развързаха бохчи и торби и цялата околност замириса на агнешко печено, пресен чесън и сливова ракия, с която този край законно се гордее.

След няколко наздравици настроението се повиши, а интересът към предстоящите шахматни срещи нарасна до пукване. Та през първата част на турнира се бе случило немислимото: върху тепиха — шахматистите бяха удържали стремителния напор на борците и излязоха с чест от битката: само три загуби, шест равни и даже една победа — на Белия облак! Резултат 6:4 за „Дан Колов“.

Такъв резултат не бе очаквал и най-оптимистичният привърженик на шахматистите. Даже великият черен войвода Тото Тотото не можа да тушира Валери и го победи само с няколко точки!

Наистина много зрители хвърляха сянка върху съдийството на Пепи, твърдейки, че той си затварял очите пред явни нарушения на абдулабайците и че победата на Белия облак била постигната с неговата активна помощ… Но хайде да не говорим за това!

И колкото повече ракия се изпиваше, толкова повече страстите се разгаряха. От черга на черга, от одеяло на одеяло се подхвърляха остри реплики, закани, подигравки. На едно място се стигна дори до юмручна разправа, та трябваше да се намесят шерифите и да поохладят разгорещените глави.

Междувременно скамейките и столовете бяха преместени сред развалините на Улпия Термалия, а десетте шахматни табла поставени върху саркофази и надгробни камъни.

В 13:30 главният съдия даде сигнал, хората заприбираха бохчи и торби и се прехвърлиха към новия плацдарм. Двойките, на които предстоеше да се сразят върху черно-белите квадрати, бяха вече там.

Пепи свирна. Настъпи тишина. Играчите впиха очи във фигурите. Зрителите — в играчите.

Валери вдигна грабливо десница. Пепи пусна часовниците.

— Напррред! — прозвуча бойният призив на Лори.

Валери премести напред царската пешка.

Два часа по-късно часовниците бяха спрени.

Ето как войводата на „Дан Колов“ коментира този втори кръг от турнира пред кореспондента на вестник „Термалия“.

Кореспондентът: — Вашата оценка на шахматните срещи?

Тото: — А бе, за малко да направим на будалайците безпощадни тушове по всички табла, ама тоя перко Пепи, дето е ужким главен съдия и дето все много знае, удари гонга и така ги спаси от фатално поражение.

Кореспондентът: — Вие загубихте от прочутия кандидат-майстор Валери чак на 108-ия ход.

Тото: — Ами да, виновен е пак тоя Пепи. Ако не беше той, Валери на куково лято щеше да се отърве от моята фатка. Царят му беше паднал в партер и моят тур го беше хванал в безвъзвратен външен нелсон по четвъртия хоризонтал. И таман да му направя туш с офицера, аз случайно пипнах една пешка и тогава Пепи свирна с пищялката и каза, че ужким не било честно, и ме накара да играя с тая пешка и така Валери се измъкна от нелсона и накрая ме победи, ама нищо.

Кореспондентът: — Значи, вина носи съдията?

Тото: — Е, не само той… Ами папагалът, дето непрекъснато ме объркваше с обидни думи, като „турррук“ и други такива, и подсказваше на будалайците. Няма какво, ще му откъсна човката!

Кореспондентът: — Как си обяснявате победата на Тони-48 на деветото табло още на шестнайсетия ход?

Тото: — Фасулска работа! Аз сума време показвах на Тони-48 най-различни хвърляния и когато Пацо му падна в ръцете, Тони-48 му направи един ребур. Знаеш ли какво е ребур? Ребур значи преобръщане с обратно хващане. Ей така…

Кореспондентът — Не, благодаря!… Продължавайте!

Тото: — Та, значи, царицата на Пацо нямаше къде да мърда, царят му се мотаеше като муха без глава и макар че контраатакува чрез затискане противника с помощта на конете, той не можа да се отърве и сам си залепи плещите на тепиха. Така Пацо стана туш на шестнайсетия ход и сега Тони-48 е първенец.

Кореспондентът: — Какво най-много ви харесва в шахмата?

Тото: — Фатките.

Кореспондентът: — Как си обяснявате общия равен резултат в борбите и шахмата?

Тото: — Слушай, Блаже, ще ти кажа, ама ако го напишеш във вестника, ще те направя безпощадно на кайма!… Ние препихме…

Кореспондентът: — Препихте?

Тото: — Да, рициново.

Кореспондентът: — Не разбирам.

Тото: — Толкова ти ражда тиквата. Ами че ние пихме рициново, за да смъкнем категориите, и, знаеш какво става, когато човек препие… По време на мача с Валери на мене направо ми трепереше джигерът…

Кореспондентът: — Фатално!

Тото: — Фатално, ами!

И тъй в шахмата борците устояха и постигнаха блестящ резултат: само три загуби, шест равни и даже една победа — на Тони-48. 6:4 за „Абдул-Аба“. Следователно общият резултат от целия турнир бе 10:10. Пред това равенство бяха принудени да млъкнат и най-запалените запалянковци.

Мърмореха само състезателите. Какво излизаше, значи? Че на окръжните подборни състезания ще отидат само шест души, и то едни от най-кьопавите, и сред тях Белия облак като борец и Тони-48 като шахматист! Къде се е чуло и видяло такава дивотия? Това бе не само несправедливо, това бе и опасно за интерната, който имаше далеч по-изтъкнати представители и в двете дисциплини.

Единственият, който не криеше удовлетворението си от равенството, бе Пепи. И с основание. Този резултат бе негова лична победа. Той я беше изковал в течение на ония дълги седмици, когато учеше борците на шах, а шахматистите на борба. Той не можеше да си представи, че едните ще победят другите. То би означавало поражение на единия Пепи от другия Пепи. И макар че бе спомогнал мъничко за това общо реми и като главен съдия, той потриваше ръце, доволен от себе си. И щастливо намигваше на Гърбатко, който се усмихваше под мустак.

Настъпи и тържественият момент за връчване на наградите.

На двора отново се строиха двата отбора, директорът отново взе думата. „Днешните състезания — каза той — за сетен път доказаха, че за човека няма непостижими цели, че волята, упоритостта, постоянството, любовта към учението могат да преодолеят всички препятствия. Ето у нас бе постигнато почти невъзможното: борци се превърнаха в първокласни шахматисти, шахматисти станаха великолепни борци! Дерзайте — завърши той. — Един ден ще стигнете и до звездите.“

И раздаде наградите. Белия облак, единственият шахматист туширал борец, и Тони-48, единственият борец, матирал шахматист, получиха медали с изображението на цар Михаил и по една грамота, в която черно на бяло бе написано, че на тях се пада великата чест да поднесат на градския музей съкровището на цар Михаил, когато то бъде измъкнато от недрата на Улпия Термалия.

— А сега — провикна се Старика, — моля, първенецът на интерната и шампионката по гимнастика Елка да поднесе своята наградя.

Елка пристъпи напред, величествена, истинска кралица, с навитата над челото златна плитка. Но както вървеше с достолепие вдигната глава, до нея достигна крясъкът на Лори:

— Кррралица, урррра!

Този идиотски възглас наруши тържествеността на момента. Най-напред се изкискаха момичетата, после веселият смях обзе цялата публика. Елка също не издържа и се ухили.

Смеейки се, тя се приближи до Тони-48 и каквато беше по-висока от него, наведе се и набързо го целуна по челото.

Публиката зарева от възторг.

Елка се обърна към Белия облак. Той стоеше изпружен, блед, със спуснати като пред разстрел ръце и настръхнала бяла коса. И си мислеше, че такова чудо никога не бе му се случвало. Той, привърженикът на Ницше, който считаше жените за кокошки, сега чакаше целувка от една представителка на този презрян пол, и то като награда! Идеше му да побегне, но не мръдна, прикован към земята, сякаш подметките му бяха залепени с лепило „Уле“.

Прочели сякаш мислите му, момичетата злорадо заскандираха:

— Елке, остави го! Не заслужава!

— До-лу Ниц-ше! До-лу Ниц-ше!

— Елке, не го целувай! Не го целувай!

Но тя не послуша тия женски съвети и спокойно целуна женомразеца по бузата.

Лицето на Белия най-напред стана пурпурно като вечерна заря, после виолетово като индиго за пишеща машина, после оранжево като скапан портокал, после синьо като обедно море, после жълто като жълтурче и накрая прозрачно като глухарче.

Валери тъжно наблюдаваше тази сцена и си мислеше, че той и само той, най-силният шахматист на „Термалия“, трябваше да получи тази кралска награда. Пък нали бе и годеник!

Тото мрачно скърцаше със зъби и си мислеше, че не онзи кьопав маляк Тони-48 трябваше да получи целувката, а той и само той, най-силният борец на „Термалия“.

Но боговете на спорта си бяха вече казали думата.

Пепи, тоест главният съдия, също…

И тъкмо Старика да обяви турнира за закрит, Валери му прошепна нещо. Директорът кимна и съобщи:

— Другарки и другари, по случай благополучния завършек на този първи наш турнир членовете на клуба „Абдул-Аба“ ще връчат на членовете на отбора „Дан Колов“ възпоменателни подаръци.

И както бяха строени, абдулабайци изтичаха към данколовци и им поднесоха по една кадифена кутийка.

Този приятелски жест отбеляза върха на празника. По-нататък нямаше какво повече да се очаква. Предоволни, хората си тръгнаха, оживено коментирайки всичко, което се случи през този паметен за физкултурата ден.

Само Тото Тотото остана неподвижен в средата на двора, разглеждаше писалката, от същите, които Белия облак бе купил предния ден с ония пари, и нищо, ама нищо не разбираше!

Призракът срещу шерифите

Една писалка, па била тя със златно перо, не можеше да отклони главния шериф от неговите задължения на блюстител на законността. Той нито за миг не забравяше, даже когато премерваше силите си върху тепиха и таблото, че противникът му върти търговия с отровни продукти и че сам консумира от тях. И макар че Валери още не бе умрял, това можеше да се случи всеки момент и да прекъсне нишката на следствието. Писалката само дойде да напомни, че абдулабайците не бива да бъдат оставени без надзор. Тото пристъпи към действие.

Най-напред извика на инструктаж Пепи. Преди обаче да мине към същността на въпроса, той реши да поразчисти някои и други сметки с главния съдия.

— Слушай бе, заек без опашка! — започна той. — Защо ми изяде сума ти точки в борбата?

— Ти сам си ги изяде — отвърна Пепи. — Ти си забравил да се бориш. Все едни и същи хватки правиш, а Валери за малко да те обърне.

— Ще ме обърне, разбира се! Като съм го научил да се бори!

— Ти ли? — изуми се Пепи.

— Че кой друг?

— Аз!

— Стига бе, заек без опашка! Само аз мога да науча други борци да излизат наравно с мене!

— Но нали ти си смъртен враг на Валери?

— Вече не толкова фатално смъртен. Затова и не му направих мат.

— Ами да — рече Пепи гордо, — като те научих да играеш шах!

— Ти ли бе, заек без опашка? Само един човек може да ме научи да правя мат на Валери.

— Кой?

— Валери.

Пепи не вярваше на ушите си.

— Ами вие приятели ли сте вече? — попита той предпазливо.

— Още не безподобни, но почти.

Пепи не знаеше — да тъжи ли, да се радва ли. От една страна, той виждаше как се сгромолясват неговите сладки представи, че единствен той е виновник за разкошното равенство на турнира. От друга страна, пък присъствуваше на сближение между двата лагера, за което тъй дълго бе мечтал.

— И сега, значи — заключи Тото, — заради тебе двата отбора няма да участвуват в окръжните подборни състезания.

Пепи се почеса по къдриците, помисли и поверително рече:

— Не бой се, аз ще уредя въпроса. Имам връзка с отговорни другари.

— Само че преди това трябва да спасим Валери и будалайците от фатална смърт. Раздавал ли си им днес луканка?

— Не, свърши се още снощи. Но Валери каза, че тази нощ ще ми донесе цял чувал.

— Тази нощ?… Хм, трябва беззабавно да вземем мерки! Я ми намери Тони-48!

След малко тримата шерифи се събраха и „беззабавно“ възобновиха прекъснатото през деня следене на Валери, Белия облак, Спас Дългия и Елка.

До вечерта не се случи нищо особено. Четиримата абдулабайци най-напред си шушукаха нещо под боровете, после се прибраха, очевидно да спят. Шерифите не мръднаха от постовете си. И правилно. Защото точно в полунощ абдулабайците безшумно се измъкнаха от стаите си и потънаха сред развалините на Улпия Термалия.

Тото, който наблюдаваше мъжкото общежитие, забеляза, че след като Валери излезе, Добромир се появи на прозореца и дълго души наляво-надясно, после отново изчезна в тъмната стая. Чу се щракане, като отваряне на ключалка, сетне пърпорене и накрая задавен дрезгав крясък. Тото постоя още малко и тъй като не се случи нищо повече, изтича подир Валери.

Абдулабайците се събраха около саркофага на Касиус Клей, отместиха тежкия похлупак, извадиха отвътре разни въжета, кирки и други предмети и се упътиха в нощната тишина към Галерията на призраците. Въпреки смътния страх, който го обземаше, Тото пръв тръгна подире им.

Абдулабайците се спряха пред решетката, същата, зад която се таеше призракът на цар Михаил, и безцеремонно и с удивителна лекота я свалиха.

Тото преглътна и се огледа: до него Тони-48 и Пепи захласнато следяха как ония отпред светват с фенерчета и един по един изчезват в злокобната дупка. Посъвзе се чак когато замряха последните шумове в галерията.

— За съкровището отиват! — прошепна Пепи.

— А призракът? — попита Тото.

— Спас знае заклинания срещу призраци — обясни Пепи. — Веднъж даже ми се похвали…

— Такава била, значи, работата! — рече мрачно Тото. — Безподобни драконери!

— Бракониери — поправи го Пепи.

— Браконери — драконери, все едно. А сега, какво ще правим?

— Да влезем! Да ги проследим!

— Да ги проследим — отвърна колебливо Тото, — ама не знаем никакви заклинания и нямаме нито фенери, нито въжета.

— Чакайте! — каза Пепи и изтича към общежитието.

Останали сами, Тото и Тони-48 мълчаливо наблюдаваха тъмния отвор на галерията, леко осветен от бледите лъчи на луната. Няколко минути беше съвсем тихо, но постепенно отвътре запълзя ахкащо шумолене, сякаш далече някъде в земята някой разпаряше копринен плат.

— Чу-чуваш ли? — заекна Тото.

Тони-48 кимна, без да отклонява поглед от дупката, очаквайки като хипнотизиран появяването на призрака.

И призракът се появи…

Появи се в момента, когато луната се скри зад плътен облак и околността потъна в мрак. Отначало нямаше нищо, освен онова задавено ахкане, после постепенно галерията започна да излъчва сияние. Онова!… Най-напред неясно и меко, синкаво-виолетово, после по-очертано, сякаш отвътре някой палеше китайски многоцветни фенери. В същия миг във въздуха нещо изпърпори, стрелна се над главите им, замъгли за миг сиянието и изчезна в дупката.

Тото не можа дори да извика, скочи и побягна назад. Но едва направил няколко крачки, блъсна се в някакво дребно тяло.

— Леле! — писна той. И чу до себе си глас:

— Къде сте се разтичали така бе? — Бе Пепи.

— П-п-призрака! — едва издъхна Тото.

Пламна клечка кибрит и в трептящата й светлинка той видя Пепи опасан с въжета и с няколко свещи в ръка.

— Къде е? — попита помощник-шерифът с огромно любопитство.

Пепи запали три свещи, даде две на другарите си и смело закрачи към галерията. Двамата нерешително го последваха.

Спряха пред входа, трите свещи прогониха мрака. Заедно с това изчезна и сиянието. От призрака нямаше и следа.

— Вие откачате! — каза Пепи.

Другите мълчаха.

— Вижте какво — продължи той. — Щом като другите са вътре, няма от какво да се плашим. Само трябва да бъдем по-близо до тях. Имам сума свещи, ще ни стигнат за цяла нощ… А ако вас ви е бъз, ще отида сам!

— Я не се фукай чак толкова безгранично! — поокопити се Тото. — Да не мислиш, че съм безподобен бъзливец! Само че най-напред да се вържем, за да се държим безрезервно един за друг, а ти ще вървиш пръв!

Така и направиха, и след минутка тримата вече пристъпваха сред основите на развалините, осветявайки със свещите гнилите коренища на дърветата.

Крачеха мълчаливо, като от време на време се спираха, за да заобикалят срутванията и се ослушват. Ала освен равномерното охкане, което идваше от вътрешността на галерията, нищо не нарушаваше тишината.

— Мирише ми на горещия басейн! — рече по едно време Тони-48.

— Мирише ти носът! — сряза го Тото, целият нащрек. — Я върви и не дрънкай!

При първото разклонение спряха.

— Сега накъде? — попита Пепи.

— Чакай! — рече Тото, наведе се и заразглежда следите, оставени от другите в калта. Изправи се: — Надясно!

— Сигурен ли си?

— Аз чета безпогрешно по следите! Нали съм главен шериф! Върви!

Поокуражен от самоуверения тон на войводата, Пепи го послуша. Продължиха още стотина метра. Отсреща се открои второ разклонение.

И тогава: Туп-туп! Туп! Туп!

Тримата се заковаха на място. И пак: Туп! Туп!

И не можеше да се разбере отзад или отпред идат тия тъпи удари, придружени от внезапни пристъпи на въздушни течения.

— Закрийте свещите! — прошепна Пепи.

Но беше късно. Пред самия разклон мощен удар разтърси земята, кратък, горещ повей се втурна откъм дясната галерия и угаси свещите. А от далечината долетя протяжен вопъл, сякаш стенеше живо същество:

„… ррррриииии!… рррриииии!“ — После утихна и това.

Пепи протегна ръце и заопипва стената. Дясната галерия бе като че напълно задръстена от мощното срутване. Лявата оставаше открита. Драсна клечка кибрит, запали свещта си. В трескавата й светлинка лицата на Тото и Тони-48 бяха бледозеленикави като на призраци.

— Да вървим! — глухо изрече той. И пристъпи в лявата галерия, усещайки подире си съпротивата на въжето.

Една необикновена находка

Миризмата на горещия басейн внезапно намаля. Загуби се и онова подлудяващо монотонно стенание. Това поободри шерифите и те закрачиха по-бързо.

Скоро обаче темпото им спадна: галерията се превръщаше в стръмен проход, който се спускаше надолу като скиорска щанца за скокове. Шерифите бяха принудени да се смъкват по задник, набивайки си съответните мускули.

На дъното галерията отново се раздвояваше.

— А сега? — обади се Пепи.

Тото пак заопипва земята, но този път нямаше никакви следи. „Да, накъде?“ — попита се той и в съзнанието му кой знае защо изникна картината на онази мансуба, която му бе продиктувал Валери. Мат в четири хода! Първия ход с белополия офицер, диагонално вдясно!

— Надясно! — каза той категорично.

Тръгнаха надясно. След стотина крачки обаче галерията се пресичаше под прав ъгъл от друг проход, като образуваше истински кръстопът. Тото затвори очи, представи си мансубата: следващият ход трябва да бъде с царицата право напред! И без да дава обяснения, пое право напред.

Само след трийсетина крачки опряха до ново разклонение. Лявото правеше чупка като буква Г и потъваше в далечината. „Като скок с коня!“ — помисли пак Тото. И свърна наляво, като направи скока на коня.

Тук галерията неочаквано свърши. „Шах!“ — каза си Тото.

Отпред се издигаше плътна грамада пръст, зад която едва прозираше някаква стена.

— Ех, да имахме сега лопати! — въздъхна Пепи и пръв се залови да разчиства.

Цял половин час се чуваше само пъхтенето на тримата шерифи, които яростно изтребваха с пръсти това последно препятствие пред целта.

Най-после опряха до стената. Бе от плътна, монолитна скала, но в средата й се открояваше нещо като квадратна металическа преграда с размерите на половин Пепи. Тото почука тук-таме с пръст, преградата едва отвърна: бе изцяло проядена от ръжда.

— Фатална врата! — изръмжа Тото. — Сега заради нея ще трябва да се връщаме с празни ръце! — И я ритна с пета така, както на времето вкарваше голове в противниковата врата.

Преградата се разпадна като гнила дъска. Зарадван от неочаквания успех, Тото нанесе още два мощни ритника. Входът се откри напълно.

Почакаха няколко секунди. Не последва нищо. Оттатък имаше само мрак и тишина. Тогава Пепи вдигна свещта и се промъкна в неизвестността.

След него влезе Тони-48. Тото мина последен не защото се страхуваше, а защото едва се провря през тясната дупка.

И когато се намери до другарите си, едва не припадна от ужас.

Точно отпред, само на няколко крачки, върху сухата земя лежеше скелет. Човешки. Бе покрит със сивкави парцали, сред които личаха металически копчета. Костите на краката му бяха пъхнати в останки от ботуши. Дясната ръка все още държеше пушка — с ръждясало дуло. А по-нататък, вече в полумрака, виреше муцуна нещо като картечница, също ръждясала.

Тото дълго не можа да откъсне очи от тази картина и се поокопити едва когато Пепи вдигна свещта, за да разгледа какво още има тук.

Намираха се в малка, добре оформена четвъртита пещера, очевидно превърната от човешка ръка в подземно помещение за живеене. Покрай една от стените личаха продълговати, напълно проядени от времето дървени маси, които кой знае как още се държаха на крака. Върху масите пък бяха поставени някакви металически апарати. Тото се приближи и ги освети. Единият беше стар телеграфен апарат, от ония, които се виждат във филмите за войните. Другият беше огромна пишеща машина, цялата покрита с ръжда и прах. Третият всъщност беше груба лампа, направена от снарядна гилза.

Тото вдигна свещта още по-нагоре. На стената висяха две географски карти, върху които не личеше нищо, толкова бяха прогнили. Той предпазливо се докосна до едната. Тя мигновено се превърна на прах. Остана само ръждясалата и забита в скалата кука.

— Не пипай! — предупреди го глухо Пепи.

Третата стена представляваше истинска грамада от разбити скали, които плътно задръстваха изхода: навярно резултат на мощен взрив.

Осветиха четвъртата стена. Бе гола и в нея имаше нещо като отвор, който водеше в съседно помещение. Влязоха.

Това бе почти стая или по-скоро голяма килия с добре изравнени стени без всякакви прозорци. Лявата й половина бе заета от две железни войнишки легла, също изцяло ръждясали. Дясната половина бе нещо като склад, в който се върдаляха останки от металически съдове, сандъци, чували, някакви вилици и лъжици, бидони, бутилки, канчета. И няколко пушки.

— Какво е това бе? — зашептя Пепи в тишината.

— Скривалището на цар Михаил — отвърна авторитетно Тото. — Сигурно наблизо се намира и съкровището му.

— Убиваш ме! Че по времето на цар Михаил не е имало нито телеграфи, нито картечници. Заслужаваш цафе по история!

— Я не се бъркай в моите бележки! — изръмжа Тото.

— Да не е на партизаните? — попита Тони-48.

Пепи се върна в помещението на апаратите, оглеждайки по-внимателно всеки предмет. А когато отново вдигна свещта към оцелялата географска карта, под праха проличаха останки от цифри и букви. Пепи по-скоро отгатна, отколкото прочете:

И още някакви стрелки, кръгове, знаци.

— Ей! — провикна се той. — Това е от Първата световна война!

В същия миг в съседното помещение проехтя оглушителен трясък. Пепи се смрази, но понеже не последва нищо друго, предпазливо надзърна оттатък: Тото седеше на пода сред останките от едното легло, уплашен, замаян.

— Седнах да си почина малко — рече той. — А това фатално легло не издържа…

— Трябва да си намалиш още категорията — посъветва го Пепи. — Хайде, ставай! И не пипай вече нищо! Ще кажем на Гърбатко какво сме открили и той ще дойде и ще разбере всичко. А сега да си вървим!

— Няма ли да търсим съкровището? — попита Тото.

— Къде? Не виждаш ли, че проходът нататък е разрушен?

— А къде тогава са се заврели ония будалайци?

— Сигурно са се върнали вече. Хайде, ставай, ставай!

Пъшкайки, Тото се изправи.

— Ух, всички мускули ме болят безпощадно! — изпъшка той. Мина в стаята на апаратите, предпазливо заобиколи скелета с войнишките копчета и се спря пред картечницата: — Да бяхме взели този автомат! Ще си го почистим и ще си го носим като шерифи. И никой няма да посмее да ни излезе насреща.

— Първо — каза поучително Пепи, — това не е автомат, а лека картечница и, второ: борците разчитат само на собствената си сила. Но една пушка можем да вземем. За доказателство, че сме били тука! — И нарами една.

Този път групата поведе Тото. Без всякакво колебание, без дори да търси следи в меката почва, той безпогрешно мина първото разклонение, после второто, влезе в кръстопътя, стъпи в лявата галерия, повтаряйки ходовете на мансубата в обратен ред: с коня, после с царицата, после с белополия офицер… И дори виждаше разположението на фигурите върху таблото.

Призракът се обади отново близо до главната галерия.

Бяха при последното разклонение. Тото тъкмо пристъпваше напред, за да влезе в галерията. Отляво проблесна светлина, чу се писък, последван от мощно „Аааа!“, нещо меко и шарено перна Тото по челото, завъртя се пред очите му и загаси свещта. Протяжен, дрезгав крясък раздроби тишината:

… рррред!… рррра!… ррррри!

Тото си плю на петите и хукна в мрака, повличайки на буксир с мощните си 61 килограма двете слаби категории зад себе си. Впрочем слабите категории не се оставиха дълго да бъдат теглени и каквито бяха лекички, скоро настигнаха и изпревариха Тото.

Това бе едно лудо бягане в тъмнината, спъвано от купчините пръст, от издатините по стените, от локвите води. А призракът се носеше покрай тях, над тях, сред тях, пляскаше ги по главите, по лицата, по телата, наддавайки грозни звуци като:

— … рррук!… ррррадец!… рррраааа!

Тримата с облекчение съзряха осветения от луната изход на галерията, втурнаха се с всички сили към него, изскочиха, продължиха да бягат сред развалините, пресякоха двора и се спряха чак пред ярко осветения главен вход на интерната.

Долу спокойно блещукаше градът, откъм гарата идваше успокояващата свирка на локомотив, отнякъде долиташе кучешки лай.

Шерифите трепереха с всичките си клетки — от ушите до пръстите на краката си. Тото се отпусна на земята, опита се да каже нещо, не можа, от устата му излезе само едно хък. Най-после с голяма мъка успя да пророни:

— В-в-видя ли бе, заек без опашка? Нямало призраци! За малко да ме разкъса безпощадно на парчета! И ми викаше: „Не кради съкровището!“

Сякаш в потвърждение на тия думи над цяла Термалия се извиси дрезгав, приличен на патешко квакане крясък:

— Валерррри, съкррровище, напррред!

И под лампата, пляскайки с червените поли на пъстрия си фрак, подобно на метеор прелетя Лори. Зяпнали, тримата дълго го следиха с поглед, докато изчезна зад общежитията. Едва тогава Пепи учудено възкликна:

— Та това било Лори! Уби ме!

Тото пък се изправи, грабна от ръцете на Пепи ръждясалата пушка, прицели се подир изчезналата птица, дръпна спусъка и изкрещя в нощта:

— Да не съм Черния войвода, ако не откъсна човката на този фатален папагал!

Карпов и Спаски в Спаската пещера

А сега да видим какво се случи през това време с експедиционния корпус на абдулабайци.

Ненапразно Спас Дългия предупреждаваше, че според монаха Андроникий влизането в Спаската пещера през пълнолуние влече след себе си усложнения.

Неприятностите започнаха още в началото на тази пета експедиция. Едва стъпили в Галерията на призраците, абдулабайците доловиха зад себе си подозрителни шумове. Спряха зад първия завой и дълго се спотайваха, докато всичко утихна. Тук Елка съобщи, че е забелязала сред развалините да пълзят някакви сенки.

Още недоизрекла тия думи, и покрай нея профуча Лори. Валери се опита да го спре — напразно, той продължи своя подземен полет към неизвестността.

— Пуснал го е Добромир! — ядосано промърмори Валери.

— Мръсен шпионин! — изсъска Белия облак. Сигурно ни следи.

Продължиха навътре още по-предпазливо и внимателно.

И за малко не налетяха на едно голямо срутване.

При Каменния чатал набързо отклониха горещата река и нагазиха в миризливата тиня. А след десет минути бяха вече в Спаската пещера и тъпчеха раниците с благословените енергани…

Стресна ги внезапният вик на Валери:

— Елате насам! Погледнете! Погледнете!

Погледнаха. Върху дървеното трупче, там къде го при първото проникване бяха открили мансубата на Абдул-Аба, сега лежеше едно разтворено шахматно табло, ей тъй, най-обикновено купешко табло, а върху него, очевидно в ендшпилен порядък, бяха наредени двайсетина фигурки. До таблото беше положен вестник „Народен спорт“, а точно в средата на страницата, подчертано с червен молив, личеше заглавие:

Под тия редове, до портрета на Карпов беше напечатана последната партия на двамата гросмайстори.

Белия облак дълго мига и накрая произнесе следната многозначителна мъдрост:

— Слушай бе, Валери, нали по времето на цар Михаил не е излизал вестник „Народен спорт“?

— Не — отвърна кандидат-майсторът.

— Значи, тук освен нас са влизали и други хора!

— Как ще влязат? Нали само ние знаем входа!

— А бе аз ви казвах да не идваме днес, но вие не ме послушахте — забеляза омърлушено Спас Дългия. — Ето какви тайнствени неща стават сега. Андроникий предупреждаваше!

Дълго се въртяха около таблото, пипаха го, помирисваха го, накрая решиха да го приберат и да не се вестяват повече в пещерата, докато не изяснят загадката около неговото внезапно появяване тук.

И побързаха да се измъкнат. Вдигнаха въжето, смъкнаха стълбата и заджапаха в тесния канал до Каменния чатал. Тук с два удара на кирката пробиха яза, който заприщваше водата, и в усилен марш тръгнаха назад.

А по средата на пътя отново се сблъскаха с Лори, който изникна кой знае откъде, надавайки своите панически крясъци като „Туррруци!“, „Крррадци!“ и прочее. Едва се отърваха от него, а той, много възбуден, се понесе към изхода… Какво стана там, знаем вече от предната глава…

При второто разклонение се наложи да преодолеят цяла грамада камениста пръст и вече съвсем капнали се добраха до изхода. Поставиха криво-ляво решетката на място, напъхаха екипировката в саркофага на Касиус Клей и се прибраха. Само Валери, който носеше раниците, се отби най-напред при Пепи — не искаше да се мярка с тях пред Добромир.

В стаята на главния съдия беше тихо. Без да чука, Валери отвори вратата. И се стъписа. Пред очите му се откри удивителна картина — наплескани от петите до главата с кал, Пепи и Тони-48 стояха около масата и чистеха с парцали нещо дълго, покрито с ръжда.

Като видяха неканения среднощен посетител, двамата се смразиха като хванати на местопрестъплението крадци на атомни бомби. Валери остави тежките раници на пода и се приближи до тях.

— Какво е това? — попита той, ококорил очи.

— Не виждаш ли? Пушка! — отвърна Пепи, посъвзел се от изненадата.

— Чия е?

— Наша си е.

— Откъде я имате?

— Тайна! — отсече лаконично Пепи и веднага контраатакува. — А ти по-добре кажи откъде носиш тия енергани!

— Тайна! — сряза го не по-малко троснато Валери. — И да знаеш, за последен път.

— Нищо. Тъкмо ще ни стигнат до окръжните състезания.

— Нали няма да участвуваме?

— Не бой се, аз ще уредя. Имам връзки с отговорни другари. А сега си иди, защото си имаме работа.

— Значи, няма да ми разкриеш откъде имаш пушката.

— Ще ти разкрия, но ако най-напред ти ми разкриеш, откъде взимаш енерганите.

— Не мога. Дал съм клетва.

— Убиваш ме с тия клетви! Ами ако тия енергани са отровни?

— Глупости! — изсмя се Валери. — Нали ги ядем всеки ден! Те са се запазили като в хладилник. Хората са яли даже пържоли от динозаври.

— Вярно ли? — опули се Тони-48, сякаш пред него се бе появил жив динозавър.

— Честна пионерска! И стават дори по-витаминозни.

— А дали може да се яде месо от ихтиозаври?

— Сигурно. Нали с него са се хранили първобитните хора.

И като каза това, Валери се обърна, излезе и се прибра в стаята си.

Беше тъмно. Добромир спеше. Кафезът беше отворен. Лори го нямаше.

Съблече се, легна, положи на коленете си магнитното шахче, разтвори вестник „Народен спорт“ с партията Спаски — Карпов, светна с фенерчето и заигра. И Рицаря на Бялата дама отново се понесе над безкрайните 64 черни и бели полета.

По едно време запърпориха тромави криле, през прозореца прилетя Лори и след като направи два кръга около тъмната лампа, кацна на рамото му. Без да отклонява очи от таблото, Валери вдигна ръка и го погали по гладката перушина. А Лори бързо оцени разположението на фигурите и дълбокомислено извика:

— Царрррица, напррред!

— Глупчо! — смъмра го дружески Валери. — Ти ли ще учиш Карпов как да бие Спаски?

Гърбатко се сблъсква с криминални проблеми

В това слънчево утро, пълзейки с автобуса към интерната, Гърбатко прочете следното съобщение в местния вестник:

Като прочете това, Гърбатко се замисли. И си спомни за една стара книга на монаха Андроникий, която много отдавна бе прелиствал в архивите на местната библиотека и която бе счел за мистификация. В този си труд начетеният, но надарен с излишек от фантазия монах излагаше любопитното предположение, че термалните минерални води, които преди повече от хиляда години са текли в басейните на Улпия Термалия, през последните столетия са си проправили път през галериите на древното селище и са се спуснали към полето, за да бликнат в новите бани…

Ако това твърдение на отец Андроникий отговаря на истината, разсъждаваше Гърбатко, то тогава причините на смущенията, за които споменава вестникът, трябва да се потърсят в нашите подземия… А защо не? Нужно е да се провери!…

Потънал в тия мисли, той влезе в учителската стая.

И връхлетя на другарката Комитова.

— Ох, другарю, откога ви чакаме!

Бе ужасно разтревожена и непрекъснато кършеше ръце.

До нея стояха две старчета, очевидно близнаци: еднакви бели мустаци, еднакви провиснали вежди, еднакви очила в телени рамки.

— Какво се е случило? — попита Гърбатко.

— Нещо много неприятно. Отнася се до ваши ученици… — Другарката Комитова не намери повече думи и едва не се разплака.

— Моля, успокойте се! Седнете и разкажете всичко подред. Комитова седна, старчетата останаха прави, еднакви като копия.

— Случи се това — заговори тя, — че моите доброволци или, както ги наричате вие, „шерифите“, не оправдаха доверието ми.

— Невъзможно!

— Ох, чуйте, чуйте!… Отначало бях много доволна от тях, те отлично изпълняваха задачите си, особено Тото… После изникна проблемът с продуктите…

— Какви продукти?

— Обикновени: луканки, сиренета, мед, халва… През първите дни мислехме, че са отровни, и се разтревожихме, можеше да пламне страшна епидемия, после се оказа, че са здрави, но че са крадени.

— И какво, вие смятате, че данколовци имат нещо общо с тия кражби?

— Оставете ме да се доизкажа!… И тъй, още като установихме, че сред градските деца се продават продукти на ниски цени, възложихме на шерифите да потърсят техните разпространители…

— Откриха ли ги?

— Разбира се, те са кадърни момчета, но пред мен скриха това…

— Защо?

— Много просто: защото продавачите на крадените продукти са други ваши ученици.

— О, не!

— О, да! И на първо място някакво момче с бяла коса и червено лице!

— Белия облак! Невероятно!

— Описаха ми го много точно.

— Белия облак не е крадец! Ръката си в огъня слагам за него. Но, кажете ми, откъде са били задигнати продуктите? Комитова отново стана и като закърши пръсти, обясни:

— Мистерия! Продуктите са крадени от неприкосновените запаси на „Хранителни стоки“, знаете, складовете, които се помещават в старите противовъздушни скривалища под хълма.

— И в какво собствено се състои мистерията?

Комитова драматично въздъхна и се обърна към старчетата:

— Разкажете!

Тогава двете близначета с един и същ треперлив глас, с еднакви думи и еднакви жестове разказаха следната любопитна история:

Години наред те са пазачи на складовете за неприкосновени запаси на „Хранителни стоки“. Службата им е много лека, защото работните им места са така дълбоко заврени под земята, че освен началството почти никой не знае за тях. Освен това достъпът до складовете е здраво запречен от разни врати, обковани със стомана. Тия порти отварят лично те само от време на време, когато се наложи да проветрят помещенията… И какво, значи? Преди няколко седмици те установили, че в големия склад, дето е под лятното кино, са проникнали айдуци, навярно джуджета, и са го обрали!

— По какво установихте, че са джуджета? — попита Гърбатко.

Двамата веднага отговориха:

— Ей такива кални следи имаше по пода! Все малки, от детски обувки. Айдуците са разбили сандъците, пробили са тенекиите с мед, разхвърляли са луканките… Ние рекохме да замълчим, че ще ни изстине мястото, но след два-три дни заварихме същото положение…

— Кажете за шаха! — подсказа другарката Комитова.

— Ще кажем! Та ние там си имахме един шах да си играем, когато навън е жега, защото, знаете, в тия подземия е като в хладилник. И, значи, тя, дъската де, изчезна. Фигурите също. Хубави бяха, вуйчо ни от Русия ги донесе преди революцията…

Още като чу думата „шах“, Гърбатко се наежи. В главата му нахлуха мисли, една от друга по-диви и противоречиви. И все пак…

— И все пак — рече той, как са влезли крадците в склада, щом като имате такива непробиваеми железни порти?

— Тъкмо в това е голямата загадка — отвърна вместо старчетата другарката Комитова. — Вратите и бравите са непокътнати.

— Пък и ние, след като ни задигнаха шаха; не сме мърдали отпред входа цели пет денонощия!

— И какво? — попита все по-заинтригуван Гърбатко.

— Какво ли? Завчера пак са влизали, това е! Като че през земята, като къртици! И пак са отмъкнали стока. И даже новия шах са ни завлекли, дето си го купихме от ГУМ. Тъкмо разигравахме партията на Карпов срещу Спаски.

— Наистина странно! — продума Гърбатко. — Имате ли някакво обяснение?

— Обяснението трябва, да дадат вашите ученици и преди всичко момчето с бялата коса! — каза сухо Комитова.

— Може би сте права — рече замислено Гърбатко. — Ще се опитам да ви помогна. Но… имам една голяма молба към вас: не бързайте да разгласявате случая. Поне още няколко дни. Бива ли?

— Разбирам! — рече другарката Комитова. — Искате да запазите престижа на училището неопетнен. Какво пък, съгласна съм. Но само няколко дни!

Останал сам, Гърбатко се завъртя във вихъра на мислите, които думичката „шах“ предизвика в него. В съзнанието му се заблъскаха шахматни партии край саркофага на Касиус Клей, римски бани, подземни скривалища, луканки, Андроникий и какво ли не още!… И Белия облак, и Тото, и Валери…

В този критичен за историята на „Термалия“ момент на вратата се почука. Надникна къдравата глава на Пепи. Той се огледа, увери се, че в стаята други няма, попита:

— Може ли да вляза?

— Влез!

Носеше под мишница нещо дълго, в одеяло.

— А може ли да заключа за малко? — попита той пак. — Имам да ви кажа нещо тайно.

Гърбатко го изгледа изпод вежди.

— Добре, щом е толкова тайно…

Пепи завъртя ключа, приближи се до учителя и с много загадъчен тон рече:

— Другарю класен, нали сме приятели?

— Иска ли питане, Пепи!

— А патриот на „Термалия“?

— Че кой тук не е патриот на „Термалия“!

— Щом е тъй, направете ми една услуга!

— Стига да е по силите ми…

— Ето какво: много ви моля, помогнете на отборите на абдулабайци и данколовци да отидат на окръжните подборни състезания за спартакиадата! Иначе само с шест човека и с Белия облак и Тони-48 сме туш и мат.

Гърбатко се почеса без нужда по чорлавата си глава.

— Но нали тъкмо те се класираха!

— Е, да, но… — И с още по-тайнствен вид Пепи прошепна няколко думи в ухото на учителя.

Отначало Гърбатко слушаше мълчаливо, после избухна в смях.

— Значи, рициново, а? — тресеше се той. — Пепи, Пепи, убиваш ме!

— Ами, да! — отвърна Пепи сериозно. — Рициновото помага за бързото слабеене и за достигане на категориите. А на другите давах енергани.

— Енергани? Какво пък ще рече това?

— Енергани значи продукти за подсилване. Луканка, мед, халва…

— Що, що? — спря изведнъж да се смее Гърбатко. — Що рече?

— И още сирене, шоколад и други. Наричаме ги енергани, защото дават много енергия и от тях най-бързо се пълнее. Нали видяхте какъв стана Валери за няколко месеца? Все от това.

— Тъй, тъй! И откъде толкова много енергани?

— Купуваме си ги…

— А пари?

По лицето на Пепи мина сянка, той помълча, но отвърна:

— Продадох си марките… Ония, от Гвинея-Бисау… И италианските с портрета на Леонардо да Винчи…

— И само от това? — не спираше въпросите си Гърбатко.

— Е… — промърмори сега Пепи. — Не мога да ви кажа повече. Дал съм клетва да мълча.

— Добре, Пепи, клетвите не бива да се нарушават.

— Но вие не се бойте! — успокои го главният съдия. — Аз скоро ще се развържа от клетвата и ще ви разкажа всичко.

— Хубаво, ще чакам, само че побързай!… Що се отнася до участието ни в окръжните състезания, ще видя… И не биваше да продаваш марките си! Да беше искал от мен… Но, както и да е, късно е вече… Нещо друго?

Пепи кимна и постави върху масата завития в одеялото дълъг предмет, окашля се в шепата си и важно каза:

— Другарю класен, закълнете се, че това, което ще ви разкрия сега, ще го пазите в тайна, докато ви развържа!

Гърбатко вдигна тържествено десница:

— Заклевам се!

Удовлетворен, Пепи разви одеялото. Показа се пушката, лъсната, чиста, макар и с разяден приклад и повредено от ръждата дуло.

Удивен, Гърбатко опипа пушката с изящните си пръсти, вдигна я, погледна в цевта.

— Много стара манлихера — рече той. — Откъде я измъкна?

— От Главната квартира — отвърна кратко Пепи.

— Не разбирам. Каква „Главна квартира“?

— Главната квартира на Балканския фронт. Дето е под земята. От 1918 година.

Гърбатко отвори уста да каже нещо, не можа и задиша като риба на сухо. Отпусна се на стола и така изгледа Пепи, като че малкият беше лично призракът на цар Михаил, дошел да му поднесе съкровището си.

— Слушай, Пепи! — успя най-после да произнесе той. — Не ме занасяй! Главната квартира е взривена на 24 септември 1918 година и оттогава никой не е успял да се добере до нея. Дори е неизвестно къде точно се намира. Това го зная положително. Цяло изследване съм написал на тази тема.

— Сигурно — каза Пепи, — само че ние влязохме през Галерията на призраците, а Тото направи хек-трик и с пета разби желязната преграда и излезе, че тя е ръждясала и веднага се разпадна на парчета…

— Е, и? — попита Гърбатко и даже Пепи чу как жестоко бие болното му сърце.

— Нищо…

— Как нищо?

— Е, намерихме един скелет. С ботуши. И разни лъжици и вилици. И съдове с изгнили храни. И една географска карта. Другата стана на прах, защото я пипна Тото…

Гърбатко заснова из стаята като гърбав лъв в клетка. После се спря пред Пепи, положи ръце на раменете му, впи умния си поглед в сините му очи:

— Пепи, нали не измисляш?

— Не! — отвърна Пепи обидено. — Честна пионерска!

— Разкажи ми тогава всичко! Отначало докрай! Как сте влезли, през къде сте минали, какво сте открили, кои сте били там!…

На вратата се почука.

— Потърпете, зает съм! — извика раздразнено Гърбатко. Пепи, почвай!

Пепи почна и разказа всичко. Всичко с изключение на причината на влизането. Все пак няма да разкрива — как са следили абдулабайците и да ги натопява напразно! Освен това така или иначе не знаеше какво са правили те под земята. И спомена само, че той, Тото и Тони-48 са проникнали в Галерията на призраците, за да търсят съкровището на цар Михаил, и случайно са попаднали в Главната квартира, когато се сблъскали с призрака, който не бил призрак, а оня глупав папагал, дето си ги дрънка разни глупости. Сетне подробно описа какво са открили в Главната квартира и накрая заяви, че е готов да заведе в подземието и Гърбатко, за да види всичко с очите си.

— Добре, Пепи! — рече класният. — Благодаря ти за доверието. А сега от тебе искам само едно: няколко дни да не съобщавате никому нито дума за откритието и да не влизате в подземието, докато не ви разреша лично аз. Съгласен?

— Съгласен!

— А за награда непременно ще уредя да участвувате в окръжните състезания. Хайде, бягай сега! Пушката остави тук!

Пепи отключи и се измъкна. И тъкмо прибираше пушката в шкафа, Гърбатко чу ново почукване на вратата. Беше Добромир. Дебелото му лице изглеждаше бледо и недоспало. Очите зад стъклата бяха уплашени.

— Какво има, Добро? Защо не си на закуска?

— Другарю класен — зашептя той с гузен глас, — искам да ви кажа нещо за Валери.

— Добромире — рече тихо Гърбатко, — не е хубаво да се донася за съученици!

— А… не… — уплаши се още повече Добромир. — Аз… само така… за да знаете… — И като се престраши, бързо изрече: — Валери всяка нощ влиза в Галерията на призраците! И носи оттам разни работи! Сигурно съкровището на цар Михаил!

— Откъде знаеш? — попита остро Гърбатко.

— Аз го следя… А като се връща, дрехите му са кални. Ето, вижте! Това е негово. — И извади от джоба един окалян и все още влажен чорап.

Гърбатко го взе и го помириса: вонеше на сероводород.

— А снощи — подхвана Добромир, поокуражен от мълчанието на учителя — видях и данколовците. Те също влязоха в подземието подир абдулабайците.

Гърбатко гледаше дебелото лице с кръглите, раболепни очи зад стъклата и му идеше да го шляпне. Но се въздържа и само каза:

— Добромире, доколкото ми е известно, тебе никой не те е натоварвал да следиш другарите си. Пък и няма защо. А ако толкова те интересува какво правят в подземията, попитай ги сам! Ясно?

— Аз съм късоглед… — отвърна Добромир.

— А сега иди да ядеш! — каза рязко учителят.

Ученикът излезе с чувството, че класният не е оценил, както трябва, услугата му.

А учителят седна и дълго мисли. Мисли за Улпия Термалия и за интерната „Термалия“, за възпитанието на учениците и за пушката от Главната квартира, но най-много мисли за хората и за техните сърца, за човешката доблест и човешката подлост…

Време беше да влиза в клас.

Гърбатко спасява честта на „Термалия“

Вече в клас, Гърбатко се постара да сдържи вълнението, което го бе обзело след сутрешните посещения. Остави дневника и обгърна с поглед учениците си. Абдулабайци и данколовци изглеждаха уморени, Добромир бе провесил нос, само Пепи бодро се въртеше на чина.

— Термалийци — започна той, — току-що бях при директора. Той ме натовари да ви съобщя, че предвид високите, макар и равни резултати, които се получиха на турнира, той разрешава и на двата отбора да участвуват в окръжните състезания…

Ревът, неизбежен, се надигна, но Гърбатко го изпревари.

— … Директорът обаче поставя едно важно условие: иска победи! Иска всички вие — шахматисти и борци — да се състезавате с цялата енергия, на която сте способни, и ако все пак някой падне, да падне с чест!

Всички наскачаха над чиновете, завикаха, някои подхванаха химна на „Термалия“. Над гласовете се извиси сопранът на Пепи:

— Само че кой отбор ще играе на шах и кой на борба? Нали всички сме почти равни?

— Това не е проблем — обясни Гърбатко. — Борците ще бъдат резерви на шахматистите, а шахматистите резерви на борците.

— Гениално! — възкликна Белия облак. — Сега трябва само да тренираме и се подсилваме!

— Точно така! Тренирайте, подсилвайте се!… А сега да преминем към урока. Днес, деца, ще направим едно малко отклонение от програмата и ще си поприказваме за края на Първата световна война. Слушали сте, нали?

— Уха! — каза Тото. — Дядо ми даже има снимка като войник. С шашка. Това е войната, дето завърши фатално за нас, с туш.

— Именно! А знаете ли какво произлезе от този „туш“?

Спас Дългия веднага вдигна ръка:

— Произлезе войнишкото въстание! — отговори той с израза на академик, за когото историята няма тайни.

— Точно така, Спасе! Разкажи!

И Спас разказа:

— Ами… най-напред войниците не искали повече да воюват и искали мир, но царят не ги послушал и продължил войната, макар че България била изтощена от толкова години сражения и глад. Тогава при Добро поле, дето се намира в Македония, неприятелските войски пробили нашия фронт. И тогава българските войски започнали да отстъпват. И като отстъпвали, те били обзети от гневно желание да искат сметка от царя за националната катастрофа и искали да провъзгласят република. Тогава се образувала въстаническа армия, която се насочила към София. По пътя тя разгромила Главната квартира на фашистката армия, арестувала офицерите и провъзгласила България за република. Но царските генерали заедно с германските фашисти разбили въстаниците и така новата република загинала — чак до Девети септември 1944 г., когато настъпи Девети септември.

— Отлично, Спасе! А да знаеш случайно къде се е намирала Главната квартира на армията?

— Ама че… май че около нашия град…

— И къде по-точно?

— Не знам — призна си скромно Спас Дългия.

— Аз ще ти кажа къде: под краката ни!

Спас погледна под краката си — нямаше нищо.

— В подземията на Улпия Термалия — допълни Гърбатко. — Входът навярно е бил откъм полето, но когато въстаниците се насочили към него, неизвестно кой, навярно царски офицери, го взривили и оттогава в продължение на близо шест десетилетия никой не е стъпвал в него…

Докато учителят разказваше, Пепи се подхилваше, Тото и Тони-48 неспокойно мърдаха на чиновете си, а абдулабайци седяха, сковани от напрежение.

— Впрочем — подхвана Гърбатко с многозначителна усмивка, — напоследък няколко смели изследователи на земните недра са успели да проникнат в Главната квартира и са направили важни открития. Намерили са например предмети и храни от онова време.

— Кои са тия изследователи? — извика Валери, неспособен да се сдържа повече, уверен, че става дума за експедиционния корпус.

— Засега това е тайна — отговори учителят.

— А не може ли да влезем и ние? — попита Данко-64.

— Ще влезем, ще влезем, търпение… но след състезанията.

— Но нали ще търсим съкровището?

— А може би тъкмо това е съкровището, което ни трябва? — усмихна се учителят.

Пълно мълчание, изпълнено с недоумение, съпроводи това загадъчно съобщение.

През междучасието пред Гърбатко, който замислено се разхождаше край Галерията на призраците, изникнаха Валери, Спас Дългия, Белия облак и Елка. Имаха вид на строги съдии, дошли да искат сметка за извършено престъпление.

— Какво има, шахматисти? — попита той. — Много сте важни.

— Може ли да ви зададем един въпрос? — започна Валери.

— Говорете.

— Откъде знаете, че сме открили Главната квартира?

Гърбатко хлъцна от изненада.

— Ама и вие ли? Гледай ти! Само аз, изглежда, още нищо не съм открил! Че кога сте успели?

— Е, отначало ние мислехме, че сме открили пещерата на съкровището, после разбрахме, че е продоволственият склад от обоза на цар Михаил, а преди малко вие обяснихте, че това било Главната квартира.

— Чакай, чакай! — спря го Гърбатко. — Почвам да се обърквам. За какви обози говориш?

— Ами че за складовете, дето цар Михаил е съхранявал продуктите за своята обкръжена армия…

— Луканки, сиренета, мед, халва… — подсказа Гърбатко и вече чувствуваше как дивият смях напира в гърдите и съсипва сърцето му.

— Да — отвърна Валери. — Там намерихме и една мансуба на Абдул-Аба и още не можем да я решим.

— Мансуба? Какво значи това?

— Шахматна задача от времето на Абдул-Аба.

— И… как сте проникнали в тия… складове на цар Михаил? — попита предпазливо Гърбатко.

— През Галерията на призраците — отвърна Спас Дългия. — Благодарение на книгата на монаха Андроникий. Право там ни заведе.

— Гениален е този Андроникий! — забеляза Белия облак.

— Така изглежда — потвърди Гърбатко. — И право в склада, а?

— Да. Само водата ни спря за малко!

— Водата ли? — изписука Гърбатко. — Топлата? Банската?

— Но ние я пуснахме вече — успокои го Валери. — Още като разбрахме, че можем да обречем града на гибел, ние решихме да я пуснем в старото й корито. Сега само от време на време я отклоняваме, за да минаваме към Спаската пещера.

— Спаската пещера?!

— Така де, Главната квартира.

Гърбатко имаше усещането, че все повече и повече се заплита като мъничко петле в огромно кълбо кълчища.

— Слушайте, деца — рече той решително. — Я по-добре ми разкажете всичко, както се следва, отначало докрай! За цар Михаил и за Андроникий, за Спаската пещера и за Главната квартира… Бива ли? И седнете, че като ви гледам така, окончателно ми се схваща мозъкът!

Тогава четиримата абдулабайци седнаха на тревата и разказаха всичко.

Накрая Валери изкара от джоба си пергамента с черно-белите квадрати и показа мансубата.

Три часа по-късно Гърбатко беше в педагогическата стая при другарката Комитова, където вече чакаха старчетата близнаци, и питаше:

— На колко точно възлизат загубите от изчезването на продуктите в склада на „Неприкосновени запаси“?

Старчетата хорово отговориха. Сумата не беше малка.

— Ето какво — каза той. — В момента съм малко притеснен финансово и мога да ви дам само половината от тия пари, но предстои излизането на моя голяма публикация в „Исторически преглед“. Хонорарът е за вас.

— Не ви разбирам — понамръщи се другарката Комитова.

— Ще разберете по-късно. Засега, моля, все още не разгласявайте нищо. От своя страна мога да ви уверя, че тъй наречените кражби не са никакви кражби и няма повече да се повторят.

Другарката Комитова многозначително поклати глава.

— Какво ли не правите вие, за да спасите честта на училището си!

— Другарко Комитова — каза спокойно Гърбатко, — честта на моето училище не се нуждае от никакво спасение, тя се чувствува много добре. — Извади от джоба си няколко банкноти и ги остави пред нея. — Ето първата ми вноска. Довиждане! — Стана и излезе.

И отиде право в магазина с фирмичката „Филателия“. Старецът с очилата на края на носа тъкмо разглеждаше с лупа някакви марки.

— Научих, че имате една серия от Гвинея-Бисау и една „Леонардо да Винчи“, — рече Гърбатко нетърпеливо.

— Имах — отвърна старецът. — Имах. Вчера ги продадох.

— На кого?

— Един момент… — Филателистът закрепи по-солидно очилата си и хвърли поглед в дебел, оръфан тефтер: — На Тихомир Здравков, улица Руен 5.

След десет минути Гърбатко беше при Тихомир Здравков. Остана там цял час, защото се наложи да употреби цялото си учителско красноречие и убедителността си на учен-историк, както и немалко левчета, за да склони този страстен филателист да му отстъпи двете серии. В края на краищата успя и когато излезе, марките бяха в джоба му.

И вече с по-леко сърце, но с бодежи в него, влезе в градската библиотека, където поиска куп книги, свързани с историята на Улпия Термалия и на селищата, които го онаследиха от римляните…

На книгата на монаха Андроникий отдели специално внимание.

В навечерието на окръжните състезания

„Термалия“ кипеше.

До подборните окръжни състезания оставаха броени дни. Двата отбора приключваха последни тренировки.

Около саркофага на Касиус Клей, забили носове в таблата, Валери и абдулабайци анализираха партиите на Карпов — Спаски и усвояваха сложните тънкости в стратегията и тактиката на шахматното изкуство.

В салона данколовци усъвършенствуваха хватките, като лично Тото показваше всичките си шампионски тайни.

А Пепи, който още не беше решил окончателно какъв ще стане — борец или шахматист, — ту се бореше с Тото, ту играеше шах с Валери, а в промеждутъците мъкнеше от стаята си енергани, които щедро раздаваше на всички без изключение, като на борците препоръчваше повече луканка — за мускули, а на шахматистите повече мед — за мозъка… И непрекъснато щракаше с федката, като най-много снимаше Валери и Тото, защото нали победителите трябва да бъдат увековечени и техните героични образи да останат за поколенията…

Доктор Майспо пък сновеше от салона към саркофага и от саркофага към салона, наблюдаваше, съветваше, окуражаваше, критикуваше. И апелираше да не го изложат, защото иначе мислете му!…

При трениращите идваха и други учители и възпитатели, желаещи да помогнат на делото. Появи се инженер Пройко, който направи математически диаграми на шахматните дебюти. Многострадалната Геновева донесе цяла кутия с витамини, които раздаде „за сила“. Директорът разказваше разни бодри партизански истории за „повдигане на морала“.

С една дума, всичко живо се бе запретнало да допринесе с каквото може за постигането на победата.

Изключение правеше един-единствен човек: Гърбатко. Всичките си свободни часове той прекарваше в библиотеката, после отиваше в местния музей, където се застояваше пред макета на древното селище Улпия Термалия, проучваше старите пътища, акропола, бегло отбелязаните галерии. Сетне до късно в дома си чертаеше някакви скици и пишеше, пишеше…

И една вечер, последната преди състезанията, той тихомълком се появи в интерната, навлечен в стар работен комбинезон. Джобовете му бяха издути от голям електрически фенер, свещи, кибрит, захар и бисквити, бележник. На гърдите му висеше фотоапарат със светкавица. Той предпазливо заобиколи общежитията и се отправи към саркофага на Касиус Клей.

Бе полунощ. „Термалия“ спеше. Парцаливи облаци се гонеха под пълната луна и ту я закриваха, хвърляйки земята в мрак, ту я откриваха, за да блесне тя още по-светла.

С големи усилия той отмести похлупака на саркофага. Вътре всичко си беше така, както му го бяха описали абдулабайци: ботуши, въжета, торби, кирки… Обу чифт ботуши, нави въжето около пояса си, нарами една кирка и без да покрива отново саркофага — вече нямаше сили за това, — тръгна към Галерията на призраците.

Внимателно скочи в трапа и свали решетката. Това вече беше много за него и той приседна да си отдъхне, мислейки си над странното стечение на обстоятелствата, което го бе довело дотук. И се усмихна при спомена на абдулабайци и данколовци, които го бяха насочили към една от големите тайни от историята на този град…

Тогава усети „призрака“.

Най-напред чу дълбокото ахкане. После, когато луната се скри зад облака и настъпи мрак, видя виолетовото сияние…

В първия миг леко изтръпна, после гласно се засмя, протегна ръка и опипа сияещите коренища по стените на дупката. Това бе класическото излъчване на гниещи фосфоресциращи дървесини…

Гърбатко се изправи, извади от джоба хапче валидол, постави го под езика и без да изчака окончателното възвръщане на силите си, влезе в галерията.

Класният наставник на VI б клас в интерната „Термалия“, учителят, когото учениците нежно обичаха, специалистът по история, запалянкото, увлечен от загадките на Улпия Термалия, човекът, когото всички наричаха само Гърбатко, пристъпваше към своя ендшпил…

Една битка на два фронта

Затръбиха фанфарите, загърмяха барабаните.

Термалийци бяха готови за бой.

Строени на плаца пред общежитието, огрени от утринното слънце, те чакаха сигнал да потеглят към града. Начело, рамо до рамо, стояха абдулабайци и данколовци. Най-напред се перчеше Пепи, вдигнал високо знамето на училището.

Около тях се суетяха доктор Майспо и инженер Пройко, оправяха копчета и вратовръзки, пристягаха униформи и нетърпеливо поглеждаха към дирекцията.

Най-после оттам се зададе, тържествен в черния си костюм и с множество ордени на гърди, Старика.

— Е, бойци, готови ли сме? — провикна се той.

— Винаги готови! — отвърнаха бодро термалийци.

Той се обърна към доктор Майспо.

— Къде е Гърбатко?

— Не зная. Не съм го виждал днес.

— Странно! Да отсъствува в такъв ден!

— Може да е неразположен. Нали сърцето му…

— Няма да го чакаме повече. Да вървим!

Доктор Майспо свирна с пищялката, изкомандува:

— Внимание! Термалийци, нап…

— … рррред, уррррра! — прекъсна го ентусиазирано Лори.

Над строя мина смях. Валери поздрави с ръка папагала, чиито пъстри одежди се мяркаха там, върху перваза на стая №9.

— Напред, марш! — изрева доктор Майспо.

Хорът запя „Тих бял Дунав се вълнува“ и колоната закрачи към шосето.

Спортната палата се намираше точно в подножието на хълма. Бе съвсем нова и алуминиевите й стени хвърляха весели многоцветни отблясъци върху прииждащата отвсякъде публика. Пред входа се мъдреха две внушителни скулптурни композиции: борци, вчепкали се в мъжка схватка, и шахматисти, замислено свели чела над табло.

Данколовци се отправиха към съблекалнята на кръглия амфитеатър, абдулабайци — вляво към сцената на салона. Една секунда Пепи се двоумя накъде да поеме, тръгна с борците, бързо се върна при шахматистите, пак изтича при борците, върна се, тръгна, върна се, възбуден, пращящ от жизненост и ентусиазъм.

Амфитеатърът около тепиха бе вече претъпкан с народ. Многобройни групи, представляващи градове, села и дружества от окръга, размахваха знамена, вдигаха плакати с надписи „Победата е наша!“, „Напред, осоговски лъвове!“ и други такива, крещяха, свиркаха, тропаха и дъвчеха гевреци. Термалийските запалянковци заеха места в централния сектор и веднага вдигнаха своя плакат с лозунга: „Термалия шега ли е?!“

Данколовци бързо се съблякоха, измервайки изпод вежди противниците си, все яки снажни момчета, изминали тежък боен път, докато стигнат дотук.

Оттатък, в салона, нямаше нужда от събличане. Сгушени зад кулисите, абдулабайци бяха обърнали очи към сцената, където вече се мъдреха десетте маси с десетте табла и двайсетте стола. Откъм залата идваше бръмченето на нетърпеливите зрители.

Валери беше спокоен. Знаеше, че ще победи, независимо от силата на противника си, млад инженер от кондензаторния завод, за когото се говореше, че бил страхотен. Преди да се разделят на входа, Елка стисна ръката му и прошепна:

— Рицарю, знам, че ще победиш! Имам доверие в тебе!

И сега се чувствуваше преизпълнен с невиждана енергия и дебнеше сигнала, за да заеме място пред армията си, да вдигне десница и се втурне срещу противника, за чест и слава на Бялата дама.

Малко преди началния звънец при данколовци притича Пепи.

Изглеждаше разтревожен.

— Тук ли е Гърбатко? — попита той.

— Не — отвърна Тото.

Бързо излезе, обиколи амфитеатъра, мина през салона, шмугна се зад кулисите при абдулабайци.

— Тук ли е Гърбатко?

— Няма го — отвърна Валери.

— Никъде го няма — обясни Пепи, все по-загрижен.

— Позвъни в дома му. Може да е болен.

Пепи изтича до телефона при входа, говори, върна се.

— Не е в къщи! — съобщи той. — Хазайката му каза, че не се е прибирал от снощи. Той й казал, че ще нощува в интерната.

Прозвуча първият звънец — дълъг, дълъг, като предупредителен сигнал на съдбата.

— Слушай, Пепи! — каза Валери. — И без това днес няма да се състезаваш. Я изтичай догоре, виж дали Гърбатко не е там. Може да се е успал в дежурната стая. Но като светкавица!

Пепи, не чака второ подканване…

След пет минутки беше в интерната и като тайфун нахлу в дежурната стая. Гърбатко го нямаше, леглото беше непокътнато. Повъртя се из общежитията, надникна в кабинетите, в стъкления салон, изскочи на двора. Посрещна го паническият крясък на Лори:

— Гъррррбатко, пррризррррак, урррра!

Пепи се приближи до кафеза:

— Какво каза, я повтори!

— Турррук! — рече Лори.

— Ти си турук! — ядоса се Пепи. — И лъжец!

Непроверено оставаше само още едно място: Улпия Термалия. Гърбатко обичаше да се разхожда из развалините, можеше наистина да е там. Пепи изтича към некропола.

И първото нещо, което съзря, бе отвореният саркофаг на Касиус Клей. И в него калните ботуши, кирките, лопатите, свещите, торбите… Нещо щракна в главата му, той хукна към Галерията на призраците. Решетката лежеше на земята, входът беше открит. И — „Паааах!“, — пълзеше отвътре. — „Паааах!“.

Пепи скочи в ямата.

— Учителюууу! — завика той. — Гърбаткооо!

В отговор долетя едно глухо: „… ооооо!… ооооо!“ И пак — „паааах!… пааааах!“… И внезапно един вопъл, страшен като стон на загиващ човек: „Аааааа!“

Или тъй му се само стори…

Пепи настръхна. Поиска му се да завие от ужас, не можа, само се обърна и полетя надолу по стръмния склон право през гората, далече от пътеките, без да се спира нито пред повалени дървета, нито пред ями и храсти, нито през канари. С лъвски скок прехвърли триметровата скала, която никой не смееше да прескача, мина бегом по тесния ръб на пропастта и като се търкаляше презглава, стигна под хълма за две минути и половина — нов световен рекорд.

Нахълта в Спортната палата, връхлетя на Валери.

Тъкмо биеше вторият звънец.

— Той… той… — едва издъха Пепи — той е… в галерията…

— Каква галерия?

— На призраците!

— Сигурен ли си?

— Да… Решетката е отворена… Видях! И саркофага на Касиус Клей е пълен с ботуши и кирки… Освен това… каза ми и Лори…

— Лори? Лъже!

— Не! Не! — отчаяно завика Пепи. — Аз дори чух вика на Гърбатко! Честна пионерска! Той умира!

Тия думи бяха казани с такава искрена тревога, че Валери не можеше да не повярва. Веднага изтича при данколовци.

— Тото! — завика той още от вратата. — Тото, Гърбатко е в опасност! Искате ли да му помогнем?

— Фатално и великодушно! — отвърна веднага Тото.

След седем секунди и половина пред скулптурите на входа се събраха всички термалийски състезатели: борците по трика, шахматистите в празнични униформи, развълнувани, готови на всичко.

— Другари! — каза Валери. — Гърбатко е закъсал в Галерията на призраците. Който е съгласен да…

— Кросмайсторе, стига анализи! — прекъсна го Тото. — Да вървим!

И тъкмо да тръгнат, един сопранен глас попита:

— Ами кой ще се състезава тук за честта на „Термалия“?

Тия думи ги спряха. Да, наистина, кой ще остане тук?

— Ти, Пепи! — каза Валери.

— Неее! — писна ужасен главният съдия.

— Да — каза Валери. — Да! Защото само ти си борец и шахматист.

— Не, не и не! — закрещя Пепи, сякаш го колеха. — Нееее!

— Пепи! — процеди през зъби Валери. — В този момент само ти можеш да защитиш честта на „Термалия“ и в двете дисциплини. Другари! — викна той. — Който е съгласен Пепи да ни представлява в окръжните състезания, да вдигне ръка! Единодушие! Пепи, оставаш! Върви и се обличай!

И без повече приказки абдулабайци и данколовци тръгнаха.

Звучеше третият звънец.

Строен, широкоплещ, синеок, къдрав и красив като ангелче от италианските картини, Пепи остана сам и не проумяваше как тъй другарите му го оставят да се бори срещу целия окръг, когато там горе загива човекът, когото тъй много обича…

И заплака. Заплака с чисто детски сълзи.

Но тръгна към съблекалнята.

В тежкото бягане с препятствия към върха на хълма пръв стигна Белия облак. Добра се до саркофага на Касиус Клей, обу ботуши, взе няколко свещи, нарами кирка и когато другите дойдоха, той бе вече готов.

— Ванко! — разпореди се той авторитетно. — Тичай до канцеларията и звъни на пожарната команда! Ганко и Данко, потърсете още екипировка! Сега ние ще образуваме една спасителна група и веднага ще влезем в галерията, а щом бъде, готова втората, да ни последва. Хайде!

Валери, Спас, Тото и Тони-48 нахлузиха ботуши, грабнаха кирки и лопати, прибраха последните свещи и фенери и съпроводени от уплашеното мълчание на другите, влязоха в Галерията на призраците.

Пръв вървеше Спас Дългия, последен Валери. Светлинките на фенерите се мятаха по стените, свещите мигаха, ботушите шумно се влачеха по земята.

А отвътре пълзеше онова, прилично на разпаряне на копринен плат ахкане; „Пааах!“, и думкаха тъпите удари на срутванията: „Туп!… Туп!“…

От горещините ли, от влагата ли, но след последното проникване на абдулабайци галерията като че се бе променила. Многобройни земни маси препречваха пътя, задръстваха страничните входове, образувайки странни и страшни фигури. И още при третото разклонение Спас се спря:

— А сега накъде?

— Наляво! — отвърна Тото.

— Пещерата е надясно! — обади се Валери.

— Наляво е! — упорито повтори Тото.

— Ти пък откъде знаеш! Да не си влизал някога тук?

— Влизал съм я!

— Лъжеш!

— Ако лъжа, да пукна! Даже съм донесъл от пещерата цяла пушка!

— Никакви пушки няма там! — изсмя се Валери. — В пещерата има само луканки, сиренета, мед и халви…

— Ааа, тъй, значи! — гръмогласно се провикна Тото. — Вие сте, значи, фаталните крадци, дето ограбвате складовете на „Хранителни стоки“!

— Глупости!

— Глупости ли? Като ви заведа в Педагогическата стая при другарката Комитова, ще видиш ти дали са глупости!

Атмосферата се нажежи. Спорещите заеха бойни позиции…

Страстите поохлади Белия облак.

— Вижте какво! — рече той. — После ще разберем кой говори глупости и дали пещерата е наляво или надясно. А сега нека се разделим на две спасителни групи. Едната да тръгне наляво, другата надясно, така няма да губим време. Ще хвърлим жребий!

И без да чака възражения, приготви пет различни по дължина клечки кибрит…

Съдбата пожела тъй, че в едната група попаднаха Тото и Валери, във втората Спас Дългия, Белия облак й Тони-48. Разделиха се и всеки потъна в своята галерия.

При третото разклонение остана само тишината.

В амфитеатъра на Спортната палата беше шумно. Говорителят съобщаваше:

— Внимание! Тъй като в последния момент отборът на „Термалия“ по неизвестни причини не се яви на регистрация за теглото, той ще бъде представян от един-единствен състезател: Петър Петров, наречен Пепи. Предстои срещата в категория до 52 килограма. Петър Петров-Пепи срещу Илия Бабанков, наречен Бабанката.

През публиката премина вълнение, а когато на тепиха се появи Пепи, чу се язвителен смях. Зрителите от първите редици с изненада съзряха на лицето му сълзи, които дори не се стараеше да скрие.

Гонгът удари. Двамата борци веднага застанаха един срещу друг.

Облечен в червено трико, Бабанката беше забележителен: строен, мускулест, цял трептящ от здраве и сила. Пепи също беше чудесен, но с цяла глава по-нисък.

Първите десетина секунди преминаха във взаимно проучване, после внезапно Бабанката сграбчи Пепи през бедрата и с гмуркащо движение го повдигна на дясното си рамо. За миг термалиецът увисна безпомощно във въздуха…

Публиката ревна. Съдията внимателно наблюдаваше.

В последния момент Пепи успя да се измъкне от гибелната хватка, но противникът не го остави на мира и със светкавична „кама“ го обърна по гърди. Съдиите записаха точките. Пепи продължаваше да плаче.

Последваха още три енергични атаки от страна на Бабанката и още шест точки в негова полза…

За Пепи първият манш завърши съвсем лошо. По трибуните термалийци потиснато мълчаха. Старика недоумяваше.

Доктор Майспо не се стърпя и изтича в съблекалнята. И намери само дрехите на данколовци. Обзет от лошо предчувствие, отиде и в салона, където тъкмо започваха шахматните срещи. Абдулабайци също ги нямаше.

Когато се върна в амфитеатъра, вече течеше вторият манш. Пепи водеше упорита отбранителна битка, но явно без всякакъв ентусиазъм, без стръв. Наистина, вече не плачеше, но се бореше тъй, сякаш духом не бе на тепиха.

— Нашите състезатели са изчезнали — прошепна доктор Майспо на Старика.

— Как тъй — изчезнали!

— Ей тъй, просто ги няма. Данколовци са си оставили даже униформите.

Старика гневно скръцна със зъби.

— Това е работа на Валери!… И на Тото!… Разглезени хулигани! Разпасани „звезди“! Съжалявам, че не ги отстраних още на времето!…

— Аз ви го казвах, но вие не ме послушахте.

В този момент публиката се изправи на крака: Пепи беше в партер, притиснат от железните ръце на Бабанката.

— Ще падне! — промърмори доктор Майспо. — Така е, когато другите дезертират в най-решителния момент…

Но Пепи не падна и сега, макар че му лепнаха нови наказателни точки и маншът завърши в негова вреда. Още един такъв манш и — край!

Към тепиха побързаха доктор Майспо, Старика и Елка.

Пепи дишаше тежко, от челото му се стичаше пот. Очите му бяха все тъй разсеяни, а умът му там — при другите, които проникваха в галерията, за да спасят учителя. И виждаше той Валери и Тото, Спас и Белия да крачат в мрака, святкайки с фенерите, викайки „Гърбаткоооо!… Учителюууу!“…

— Учителюууу! Гърбаткоооо! — викаше до пресилване Тото. — Еоооооо!

Никакъв отзвук. И дори ахкането бе престанало и вонята на баня намаляла.

Валери мълчеше, разярен на съдбата, че го бе пратила в тази галерия заедно с Тото, напълно уверен, че са на погрешен път, че тук няма никакъв Каменен чатал, никаква гореща река, никаква пещера.

Ала Тото напредваше в тъмния тунел с такава сръчност, като че тук бе неговото любимо място за разходка.

Стигнаха до стръмния, наклонен като скиорска шанца проход.

— Сядай! — заповяда Тото и се спусна по задник. Валери седна.

Стигнаха до ново разклонение, после до едно кръстовище, после до още едно сложно разклонение, което правеше чупка като буква Г. Колкото по-заплетен ставаше пътят, толкова по-уверено се движеше Тото, толкова повече се объркваше Валери. И тъкмо когато шахматистът бе готов да не направи нито крачка повече напред, опряха до ръждясалата желязна преграда с отвърстието в средата.

— Това е Главната квартира! — рече Тото и пръв се провря.

Валери не вярваше на очите си, но го последва.

Влязоха.

Пред краката им беше скелетът в сивкавите парцали. До него — Гърбатко, полегнал встрани. Полуотворил очи, той дишаше с неравномерни тласъци и конвулсивно стискаше пред гърдите си отворения фотоапарат.

Ендшпилът на Пепи

В ъгъла на тепиха Старика, доктор Майспо и Елка бяха наобиколили Пепи и бършеха с пешкири потните му гърди.

— Къде са другите? — попита остро директорът. — Защо избягаха?

Пепи се обърна с невиждащи очи към него.

— Те не са избягали… — едва изрече той. — Те… отидоха да спасят Гърбатко…

— Защо? Какво се е случило с него?

— Сигурно е затрупан… В Галерията на призраците…

— Но защо е влязъл там? И къде точно?

Пепи пое дълбоко дъх:

— Сигурно е в Главната квартира. Тая, която въстаниците са разгромили на 24 септември 1918 година…

Директорът изгледа Пепи така, сякаш малкият бе полудял.

В този момент удари гонгът. Започваше третият и последен манш. Доктор Майспо и Старика не го дочакаха и се отправиха към изхода. Остана Елка.

— Пепи, миличък! — прошепна тя. — Трябва да победиш! Чуваш ли? Заради Валери и Тото, които не могат да се борят! Заради Гърбатко!

И го погали по потната, румена буза.

Бабанката се надигаше, страшен и безпощаден, готов да нанесе последния удар.

Пепи се изправи. Дясната му буза пламтеше. И пак видя Гърбатко, видя Валери, Тото, другите, там… Да, заради Гърбатко, заради „Термалия“! Бабанката летеше към него, Пепи го изчака, подложи ръце под гърдите му, в движение легна по гръб и го прехвърли зад себе си. Оня се изтърколи далече извън тепиха… Залата избухна в овации. Пепи мигновено се изправи и този път, без да дочака нова противникова атака, сам нападна…

И започна един пищен фойерверк от майсторски хватки, които Пепи прилагаше с такава лекота и изящество, сякаш се бореше не с шампиона на града, а с чучелото в стъклената зала. Бабанката, тъй мощен и агресивен през първите маншове, ставаше все по-беззащитен и плах. Публиката крещеше от възторг, термалийци размахваха плакатите „Термалия — шега ли е?“ Многострадалната Геновева въздишаше: „Боооже, Пепи, стъпи му на шията!“, вълнуваха се даже съдиите.

И само десет секунди преди края, когато точките все още бяха във вреда на „Термалия“, Пепи се метна под Бабанката, вдигна го на плещите си, завъртя го два-три-четири пъти като въртележка и го тръшна по гръб. Съдията се наведе, погледна: плещите му бяха здраво притиснати върху тепиха. Едно, две, три… Туш!

— Ураааа! — гръмна публиката. — Бравоооо!

Пепи не дочака да вдигнат ръката му, с бързи крачки пресече пътечката към изхода и оттам, все тъй по трико и потен, се втурна към кулисите на сцената. Видя празния стол пред първата маса, пристъпи напред и седна. Погледна часовника: бяха минали петнайсет минути от началото на партията, противникът — инженерът от кондензаторния завод — търпеливо чакаше. Решително вдигна десница и премести царската пешка напред…

А там, в Главната квартира, Валери се наведе над учителя:

— Гърбатко! — зашептя той в ухото му. — Чувате ли ме?

Но учителят не чуваше, — само продължаваше да хрипти в неравни, спазмодични тласъци.

— Хайде, стига си дрънкал, кросмайсторе! — каза грубо Тото. — Трябва да го изнесем безусловно оттук!

— А носилка?

— Няма нужда! Давай! Ще го нося аз. Но най-напред да го измъкнем оттук!

Хванаха учителя за ръцете и краката и с големи усилия го провряха през отвърстието на преградата. Тук Тото наплюнчи пръсти, позаглади перчема на върха на главата си, после приклекна и с помощта на Валери пое Гърбатко на гръб. Учителят не беше тежък, но гърбицата опираше до свода, та Тото бе принуден да крачи, приведен почти до земята.

Валери се движеше отпред, светейки с фенера. Зад себе си чуваше тежкото дишане на Тото и задавеното хриптене на Гърбатко.

Стигнаха пред разклонението във формата на буква Г.

— Сега накъде? — попита Валери.

— С коня от c4 на д2 — отвърна Тото, без да се замисля.

Валери го стрелна изненадано с очи, но направи хода. Намери се в другата галерия и продължи нататък. Вървяха все по-бавно, Тото все по-уморено лъхтеше.

— Да ти помогна ли? — попита Валери.

— Върви, върви, от кекави кросмайстори помощ не ис…

Не завърши. Земята се разтърси. Със светкавичен рефлекс на опитен борец Тото положи Гърбатко на пода и го прикри с тялото си. Огромната маса земя и камъни, която се откърти от свода, с трясък се сгромоляса върху него. После всичко утихна.

Валери се върна към тях — те мълчаха.

— Тото, ей, Тото! — завика той. — Тотоооо! — И яростно загреба пръстта с ръце. Тото се пораздвижи, отхвърли пръстта от гърба си и бавно се изправи, мъчейки се да измъкне дясната си ръка изпод купчина камъни. И силно изпъшка.

Валери отмести няколко големи отломъка, освободи ръката. Тя безпомощно увисна…

Но под Тото учителят бе непокътнат…

— Какво ти стана? — попита Валери.

— Не знам… Не мога да я мърдам… Сигурно е фатално счупена…

Опита се още веднъж да я вдигне, не можа. Тогава седна до лежащия сред пръстта учител и беззвучно заплака.

— Ами сега… — хлипаше той. — Как ще го измъкнем оттук?

— Ще изтичам да потърся помощ.

— Ще се загубиш… Тук е безпощадно объркано.

Валери захапа устни, погледна тежко хриптящия Гърбатко, стенещия Тото и взе решението дори без да се замисли. Просна се по корем и така, както бе упражнявал много пъти при тренировки по борба, пъхна се под Гърбатко, после с невероятно усилие, бавно, много бавно го повдигна, докато се изправи напълно. Сега вече бе по-лесно. Прихвана с лявата си ръка висящите пред лицето му тънки китки на Гърбатко, а с дясната помогна на Тото да стане.

— Хайде! — рече той.

И тръгна. С Гърбатко на плещите си и с Тото, увиснал на десницата му.

Намираха се пред голямото кръстовище.

— Накъде сега? — попита Валери.

— С царицата от eЗ на e7 — изпъшка Тото.

Валери направи хода — пое право напред.

И вървеше, вървеше… И в ума му се въртяха безредни мисли, фигури, думи, цифри и все по-упорито му се набиваше някаква задача за един човек, който носи на гърба си 60 килограма в продължение на 20 минути на разстояние 654 метра и за това, че тази енергия е достатъчна да освети един тристаен апартамент през целия месец юли… И му се струваше, че ако направи още една крачка, ще падне; ще захлупи лице в калта и ще престане да диша.

Но не падаше, не преставаше да диша и с корава непреклонност, целият превърнат във воля, вървеше, вървеше, вървеше… Над него се люшкаше главата на учителя, до него креташе Тото…

Опряха до още едно разклонение.

— Накъде? — попита той и му се стори, че от устата му не излиза никакъв звук.

— С офицера от h7 на cЗ — отвърна също тъй безгласно Тото.

Валери мина по диагонала.

Пред очите му тъмнееше, краката му се подгъваха. Да, наистина, колко крушки по 200 вата ще подхрани енергията, която изразходва той сега на всяка крачка? Колко?… Колко?… Направи още една крачка… И още една… И още…

Отсреща се задаваше някакво червеникаво сияние. И шумове! И задавени викове!… Призракът! Да, призракът!

Валери коленичи и бавно полегна встрани. И последното нещо, което усети, бяха ръцете на учителя, които го бяха прегърнали около врата.

На двайсет и седмия ход положението върху първо табло се усложни толкова много, че Пепи дълго мисли: а сега накъде? Инженерът от кондензаторния завод насмешливо кривеше устни и го наблюдаваше: този ли маляк с мокро от пот трико и с белези от сълзи по лицето ще го победи?

Пепи затвори очи и отново, за кой ли път вече, видя Тото и Валери, видя Гърбатко, ниските сводове на галерията, задушния мрак. И кой знае защо си спомни диагонала на последното разклонение. Усмихна се на себе си: а защо пък не? Ходът никак не е лош!… Вдигна белополия си офицер и го премести от c2 на h7, като блокира противниковия топ.

Инженерът престана да криви устни, свали очила и внимателно се вгледа в позицията. Гледа дълго, най-после взе белия офицер с топа, но откри царския си фланг. Пепи само това и чакаше и се вмъкна с коня чак до шестия хоризонтал, като даде шах. Инженерът дръпна царя си в ъгъла, но това бе вече ариергардна маневра. Пепи заигра по-поривисто, по-стремително, сключвайки обръча около черните.

И както играеше, обърна глава към салона. И видя Елка. На първия ред, тънка, бледа, със златна плитка над челото. В очите й имаше такава нежна молба, че Пепи изведнъж почувствува на раменете си не криле, а атомни мотори на звездолет… Сега вече никой не можеше да го повали!

Грабна Бялата дама и я прати далече напред.

Знаеше, че ще победи.

Белия облак, Спас Дългия и Тони-48 мъчително джапаха в горещите локви на тясната галерия, когато неочаквано съзряха жълтеникавата светлинна. В същия миг тя се наклони, премига като око на болен Циклоп и като очерта тъжна дъга, падна и угасна. Те постояха секунда в нерешителност, после се втурнаха напред с насочени към тъмната купчина фенери.

И опряха до безформения възел от трите преплетени тела: Валери, Тото и Гърбатко, неподвижни и безмълвни.

— Облако! — прошепна Спас и всички чуха бесните удари на сърцето му. — Облако, бягай за помощ!

Първият бегач на „Термалия“ се стрелна към изхода.

И въпреки локвите, въпреки ботушите, въпреки умората той пробяга първите сто метра за 12 секунди и 2 десети — първи рекорд на новата спортна дисциплина „бягане в тунел“.

На сто и петдесетия метър мощен прожектор го блъсна в очите. Прозвучаха гласове, блеснаха пожарникарски каски. Зад тях се задаваха Старика, доктор Майспо, другите…

— Мат! — рече Пепи.

Инженерът поседя още няколко секунди напълно неподвижен с очи, впити в белите фигури, които бяха обкръжили черния му цар, въздъхна дълбоко, изправи се и подаде ръка.

— Поздравления! Ще чакам реванша…

Ала Пепи не го чу, даде знак с глава към първия ред и през кулисите се понесе към главния вход. Елка вече го чакаше.

Двамата едновременно погледнаха към върха на хълма. Там нямаше нищо.

Но откъм завоя на шосето се показаха две линейки. Движеха се бавно, а зад тях тичаше цяла „Термалия“, водена от шампиона й на къси и средни разстояния Белия облак.

Колите се изнизаха покрай тях и се отправиха към болницата, все тъй следвани от данколовци и абдулабайци, от гимнастици и атлети, от хористи, танцьори и художници, и ей тъй, просто от ученици. И всички крещяха до пресипване:

— Живи са! Живи са! И намерихме съкровището!

Отминаха.

Не отмина само Белия облак. Все тъй тичешком той се отклони към Пепи и също като при щафетно бягане му подаде щафетата, само че тя не беше тояжка, а един син плик, извика: „От Гърбатко!“ — и с всички сили хукна подир другите.

Пепи отвори плика. Бяха марките. Ония. С лъвовете и главата на Леонардо да Винчи…

Той заплака. И Елка не можа да разбере — от радост ли плаче или от мъка…

А Пепи избърса с юмрук насълзените си сини като синчец очи, поизсекна се и ядовито произнесе:

— Тия ме убиват! Но нищо, ще им го върна тъпкано!… А сега трябва да ида да се боря пак на шах и да играя на борба!

— Да — каза Елка. — Побързай! — И усмихнато добави: — Рицарите не бива да закъсняват никога, нали?

Тогава Пепи, Рицар на Бялата дама и момче на място, се обърна и прескачайки по три стъпала наведнъж, влезе в амфитеатъра.

Чакаха го много и много славни битки.

Чакаше го Животът.

София, юни ’74