Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

I

По време на светия месец мухарам, който навремето съвпадаше с най-горещия период на лятото, в лето 575-о по Хиджра, което неблаговерните наричаха Anno Domini, Бог изпрати най-чудното възможно спасение на онзи от рабите му, когото обичаше най-много.

Юсуф и брат му Фахр опитваха да се отърват от сигурна смърт, а след тях като щит срещу вражеските стрели ги следваше емирът Муса. Разбойниците, които бяха шестима, постепенно ги настигаха, а Юсуф проклинаше високомерието си, заради което бе повярвал, че никога не би могло да го сполети нещо подобно, тъй като самият той и спътниците му притежаваха най-бързите коне на света. Но земята тук, в Долината на смъртта и жаждата, която се намираше на запад от Мъртво море, бе както негостоприемно суха, така и камениста. Заради това беше опасно да се язди прекалено бързо. Изглежда преследвачите му изобщо не се притесняваха от това. Дали щеше да падне някой от сподвижниците на Юсуф или пък някой от преследвачите — не беше все едно.

Изведнъж Юсуф реши да тръгне право на запад, нагоре към планините, където се надяваше да намери спасение. Тримата преследвани набързо тръгнаха по пресъхнало речно корито, което се виеше нагоре. Скоро то започна да се стеснява и да става все по-дълбоко, сякаш яздеха в дълга яма. Като че ли Бог ги бе съзрял по време на опита им да се изплъзнат от разбойниците и ги водеше в определена посока. Пътят беше един — стръмно нагоре, заради което се движеха още по-трудно. А преследвачите се приближаваха, скоро щяха да ги настигнат и да ги обсипят без проблем със стрели. Преследваните вече бяха закрепили здраво стоманените си щитове.

Юсуф нямаше навик да се моли за живота си. Но в момента, когато трябваше да намали темпото, когато бе на дъното на пресъхналото корито, обграден от всички страни с враждебни скални зъбери, той се сети за един стих от Божиите слова, който си повтаряше задъхано и с пресъхнали устни: "Онзи, който е създал живота, за да ви изпита и да ви покаже кой от вас е действал най-правилно, Той е Всевишният. Този, който постоянно прощава."

Бог наистина изправи Юсуф пред изпитание и му показа първо като мираж на фона на слънчевите лъчи, а след това с ужасяваща яснота най-неприятната гледка, която правоверен човек би могъл да съзре в трудна ситуация.

От другата страна на речния канал се появи рицар тамплиер с лък в ръка, а зад него препускаше неговият сержант[2]. Двамата врагове на всичко онова, което за него беше живот и добро, яздеха така бясно, че плащовете им се носеха като огромни драконови криле зад тях. Прииждаха като пустинни джинове.

Юсуф пришпори коня си и се втурна напред. Не изпитваше страх, а само студена възбуда от близостта до смъртта. Насочи коня към стръмната част на пресъхналото речно корито, за да увеличи ъгъла, под който може да бъде нападнат от стрелата на врага.

В този момент рицарят тамплиер, който беше съвсем близо, вдигна лъка си, даде знак на Юсуф и другите правоверни да не му пречат. Тогава те се наведоха и в следващия миг плащовете на двамата рицари тамплиери паднаха в праха зад тях.

Юсуф веднага даде знак на другите и те си проправиха път по стръмния наклон, така че да могат да стигнат до място, откъдето можеха да наблюдават всичко наоколо. Тогава Юсуф обузда коня си и спря, тъй като искаше да разбере какво мисли Бог за случващото се.

Другите двама искаха просто да се справят със ситуацията и да се спасят, докато рицарите тамплиери и разбойниците се разправят помежду си. С едва доловим знак с ръка Юсуф направи плановете им на пух и прах, тъй като искаше да види какво щеше да се случи. Никога преди това не се бе намирал толкова близо до рицари тамплиери, тези демони на злото. Усещаше, че Божият глас му бе заповядал, че трябва да види какво ще стане и че здравият разум трудно можеше да го възпре. Здравият разум му нашепваше, че трябва да продължи пътя си към Ал Ариш, докато светлината на деня позволява и преди тъмата на нощта да е спуснала забулващата си мантия. Но това, което предстоеше да види, той никога нямаше да забрави.

Шестимата разбойници нямаха друг избор. Разбраха, че вместо да преследват тримата богаташи, те се бяха изправили лице в лице с двамата тамплиери. Сухото речно корито бе твърде тясно, за да могат да спрат, да се обърнат и да избягат преди франките да ги настигнат. След кратко колебание те сториха единственото, което можеха да направят. Прегрупираха се така, че да яздят двама по двама и пришпориха конете си, подготвени за среща с нападателите им.

Облеченият в бяло тамплиер, който яздеше пред сержанта си, първо нападна дясностоящия от двамата разбойници, които бяха начело. Когато бандитът вдигна щита си, за да отблъсне стрелата, Юсуф се замисли дали той разбира какво го чака. В същия момент рицарят препусна на коня си с устрем, който беше невъзможен предвид условията, в които се намираха, после намери нов ъгъл, проправи път на стрелата покрай щита, прицели се в тялото на разбойника вляво и в същия миг пусна стрелата, за да успее да запази равновесие. Точно тогава сержантът застигна смаяния крадец вдясно, който се беше скрил зад щита си и очакваше удара, който така и не идваше. И когато надигна глава, погледна в обратната посока и съзря лъка на врага си.

Другият разбойник видя добра възможност, тъй като врагът бе тръгнал към него, но леко встрани, почти с гръб. Мечът му бе в грешната ръка и нямаше как да се защити. Така и не разбра как рицарят тамплиер пусна щита си и прехвърли меча в лявата си ръка. Така че когато разбойниците препуснаха с конете, те изложиха гърлата и главите си за ударите, които идваха от грешната посока.

— Ако главата може да запази някоя мисъл от мига на смъртта, дори и за част от минутата, то главата, която падна на земята, бе изпълнена с недоумение — рече Фахр изненадано.

Дори и той бе завладян от спектакъла, който се разиграваше пред очите му и искаше да види още. Последните двама разбойници се възползваха от мига, обърнаха конете си и се спуснаха надолу.

В този момент сержантът, облечен в черни одежди, застана пред жалкото псе, проснато на земята от коня на рицаря тамплиер. Сержантът слезе, хвана юздите на коня на разбойника с една ръка, а с другата прободе пълзящия разбойник в гърлото. След това той не хукна след господаря си, който преследваше последните двама крадци, а завърза предните крака на конете, които беше заловил, и тръгна след другите жребци, все едно че ги успокояваше. Като че никак не се безпокоеше за господаря си. Това наистина беше странна гледка.

— Онзи там — рече емирът Муса и посочи към облечения в бяло рицар тамплиер, който се спускаше надолу, — това, господарю, е Ал Гути.

— Ал Гути? — зачуди се Юсуф. — Така казваш името му все едно съм длъжен да го познавам. Но не го познавам. Кой е Ал Гути?

— Ал Гути е един от онези, които трябва да познаваш, господарю — рече емирът Муса през зъби. — Той е онзи, който Бог ни доведе заради греховете ни. Той е един от дяволите на червения кръст. Той е емир на рицарите тамплиери в Газа.

— Ал Гути! Ал Гути! — мърмореше Юсуф замислено. — Искам да се срещна именно с него! Ще чакаме тук!

Другите двама го гледаха донякъде изненадано, но веднага прозряха, че той наистина бе твърдо решен да стори това, което казваше, така че не сметнаха за нужно да възразят.

Докато тримата сарацини причакваха чужденците в пресъхналото корито на реката, те видяха как сержантът тамплиер на пръв поглед е необезпокоен от случващото се и сякаш вършеше всекидневната си работа — бе събрал конете на четиримата мъртъвци и беше ги завързал един за друг.

Рицарят тамплиер и другите двама, които от преследвачи се бяха превърнали в преследвани, не се виждаха.

— Мъдро — промърмори Фахр почти като на себе си, — наистина мъдро. Завързал е конете един за друг, така че да ги озапти въпреки всичката тази кръв. Наистина мисля, че ще вземат конете със себе си.

— Да — съгласи се Юсуф, — конете наистина са много добри. Едно нещо не мога да разбера. Как някакви си разбойници притежават коне, които подхождат на един султан! Конете им препускаха в същото темпо като нашите.

— По-лошо. Накрая дори ни настигнаха — рече емирът Муса, който никога не се двоумеше да каже на своя господар какво наистина мисли. — Но не видяхме ли вече онова, което искахме да видим? Нима най-доброто решение не е това да тръгнем преди Ал Гути да се върне?

— Сигурен ли си, че ще се върне? — запита Юсуф развеселено.

— Да, господарю, ще се върне — отвърне емирът Муса с горчивина в гласа. — Сигурен съм точно толкова, колкото онзи сержант там долу, който дори не си направи труда да последва господаря си и да му помогне срещу само двама врагове. Не видя ли как Ал Гути прибра меча в ножницата, извади лъка си и го опъна, завивайки зад ъгъла там долу?

— Извадил лък — рицар тамплиер? — попита Юсуф учудено и повдигна тънките си вежди.

— Точно така, господарю — отвърна емирът Муса покорно, — както казах, прилича на туркопол[3]. Понякога язди бавно и стреля от седлото като туркопол, само че лъкът му е по-голям. Прекалено много правоверни са умрели от стрелите му. Бих се осмелил, господарю, да предложа…

— Не! — избухна Юсуф. — Ще чакаме тук. Искам да се срещна с него. Точно сега между нас и рицарите тамплиери е спокойно и искам да му благодаря. Длъжен съм да му благодаря и дори не искам да си представя да бъда задължен на един рицар тамплиер.

Другите двама разбраха, че не си струва да се обсъжда повече. Но се чувстваха потиснати и разговорът им замря.

Помълчаха известно време, приведени напред с една ръка върху предната част на седлото, докато наблюдаваха сержанта, който вече беше се справил с труповете и конете. Бе започнал да събира оръжията и двата плаща, които той и господарят му бяха захвърлили точно преди нападението. След малко се появи с отсечената глава в едната си ръка и за миг изглеждаше сякаш се чуди как ще я събере в багажа. Накрая свали плаща на един от убитите разбойници, уви главата с него и направи вързоп, който прикрепи здраво за предната част на седлото до провесения труп, чиято глава липсваше.

Сержантът беше най-после готов с всичко, провери дали всички дисаги са наред, качи се на коня и затегли бавно кервана си покрай тримата сарацини.

Юсуф учтиво поздрави сержанта по франкски с широк жест. Сержантът му се усмихна несигурно, но какво им отговори не успяха да чуят.

Започна да се здрачава, слънцето беше се снишило зад високите планини на запад и соленото море, там долу в далечината, вече не блестеше в синьо. Конете сякаш усещаха нетърпението на господарите си, тръскаха глави и пръхтяха от време на време, сякаш и те искаха да поемат на път, преди да е станало прекалено късно.

Тогава видяха рицаря тамплиер, облечен в бяло, който идваше от пресъхналия канал. След себе си теглеше два коня с двама мъртви мъже, висящи от седлата. Не бързаше, яздеше с приведена глава, сякаш беше вглъбен в молитва, макар че най-вероятно просто гледаше каменистата и неравна земя, за да си избере път.

Той май не беше видял тримата ездачи, които чакаха, въпреки че от неговото място силуетите им трябваше да се забелязват на фона на светлата част от вечерното небе.

Но когато стигна до тях, той погледна нагоре и спря коня си, без да каже нещо.

Юсуф съвсем се слиса, сякаш онемя, тъй като това, което наблюдаваше сега, противоречеше на видяното само преди миг. Дяволският демон, който очевидно се наричаше Ал Гути, излъчваше мир. Шлемът му сега висеше на верижка на рамото му, а късата му светла коса и грубата му, неподдържана брада в същия цвят наистина откриваха едно демонско лице с очи, точно толкова сини, колкото можеше да се очаква. Тук обаче стоеше мъж, току-що убил трима или четирима други мъже — във вълнението си Юсуф не можеше да си спомни колко точно, въпреки че обикновено помнеше всичко, което виждаше по време на битка. Той беше виждал много мъже в мига след победата, в мига, след като са убили и победили, но никога не беше виждал някого, който да изглежда така, сякаш все едно се връща след всекидневната си работа, сякаш е жънал на полето или е брал захарна тръстика при блатото, така изпълнен с чиста съвест, каквато само богоугодната работа може да даде. Сините очи не приличаха на очи на демон.

— Ние чака теб… ние благодари… — каза Юсуф на някакво подобие на франкски, надявайки се другият да го разбере.

Мъжът, който на езика на правоверните се наричаше Ал Гути, го гледаше изпитателно, а лицето му се озари от усмивка, като че беше преровил паметта си и открил там търсеното. Това принуди емира Муса и Фахр, но не и самия Юсуф, внимателно, едва ли не несъзнателно да спуснат ръце към оръжията си до седлата. Рицарят тамплиер съвсем ясно забеляза тези ръце, които сега изглежда сами мислеха да посегнат към ятаганите. Той вдигна поглед към тримата на склона, погледна Юсуф право в очите и отговори на собствения им език:

— В името на милостивия Бог в този час ние не сме врагове и не търся битка с вас. Спомнете си думите от вашето собствено писание, думите, които Пророкът, мир на праха му, сам е произнесъл: "Не отнемайте несправедливо чужд живот — Бог свято е заявил това". Аз и вие нямаме справедлива причина за това, тъй като между нас сега има примирие.

Рицарят тамплиер им се усмихна още по-широко, сякаш искаше да ги накара да се засмеят. Той съвсем ясно съзнаваше какво впечатление трябва да е направило на тримата врагове това, че ги е заговорил на светия език на Корана. Но Юсуф, който почувства, че се налага да мисли светкавично и бързо да спечели контрол над ситуацията, отговори само след кратко колебание:

— Наистина, неведоми са пътищата Господни! — Рицарят кимна, сякаш тези слова му бяха добре познати. — И само той знае защо ни е изпратил враг за спасител. Но аз, рицарю на червения кръст, ти дължа благодарност и искам да ти дам от това, от което тези осъдени нападатели не получиха нищо. Тук, където седя сега, оставям сто златни динара и те ти принадлежат по право за това, което извърши пред очите ни!

Юсуф си мислеше, че е говорил като крал, при това много щедър, каквито трябва да бъдат кралете. Само че отначало рицарят отвърна само със смях, съвсем искрен и без насмешка, което го възмути, а още повече брат му и емира Муса.

— В името на милостивия Бог, ти ми говориш както от доброта, така и от незнание — отговори тамплиерът. — От тебе не мога да приема нищо. Направих това, което трябваше да направя, независимо дали си тук или не. Аз нямам никакви лични вещи, не мога и да приемам такива, това от една страна. От друга страна, можеш да заобиколиш това мое обещание, като дариш сто динара на рицарите тамплиери. Прости ми, мой непознати приятелю или враг, но мисля, че трудно ще обясниш на твоя Пророк смисъла на подобен подарък!

С тези думи рицарят събра поводите на коня си, погледна назад към двата коня и двата трупа, които влачеше след себе си, и пришпори коня си, като в същото време вдигна юмрука на дясната си ръка — поздравът на безбожните рицари тамплиери. Изглежда той намираше ситуацията много весела.

— Почакай! — викна Юсуф толкова бързо, че думата изпревари мисълта му. — В такъв случай каня теб и сержанта ти да споделите с нас вечерята ни!

Рицарят тамплиер задържа коня си и го погледна така, сякаш се налагаше да размисли.

— Приемам поканата ти, мой непознати приятелю или враг, — отговори му бавно, — но само при условие, че ми дадеш дума, че никой от вас тримата няма намерение да извади оръжие срещу мен или сержанта ми, докато сме заедно.

— Имаш думата ми в името на истинския Бог и неговия Пророк — бързо отговори Юсуф. — Имам ли и аз твоята?

— Да, имаш думата ми в името на истинския Бог, неговия Син и светата Дева — отвърна му тамплиерът също толкова бързо. — Ако яздите два пръста по на юг от мястото, където слънцето залезе зад планината, ще стигнете до поток. Следвайте го на северозапад и ще стигнете до няколко ниски дървета, където има вода. Останете там през нощта. Ние сме още по на запад, нагоре по планината до същата вода, която води към вас. Но ние няма да замърсим водата. Скоро ще падне вечер и настъпва време да се помолите, ние също. След това, като дойдем при вас в мрака, ще дойдем така, че да ни чуете, а не тихо като онзи, който има зли намерения.

Рицарят тамплиер пришпори коня си, отново се сбогува, подкара малкия си керван и отпраши в здрача, без да се огледа.

Тримата правоверни дълго гледаха след него, без някой да помръдне или да каже нещо. Конете им пръхтяха нетърпеливо, но Юсуф беше потънал в мисли.

— Ти си мой брат и нищо казано или сторено от тебе не би трябвало да ме учуди след всички тези години — каза Фахр, — но това, което току-що направи, ме учуди повече от всичко друго. Рицар тамплиер! И то именно този, когото наричат Ал Гути!

— Фахр, скъпи мой братко — отговори Юсуф, докато с леко движение обръщаше коня си, за да го насочи по указания от врага път, — врагът трябва да се опознае, нали много пъти сме говорили за това. И кого тогава, ако не най-неприятния от враговете си да опознаем? Бог ни е дал златна възможност, нека не отхвърляме този дар.

— Но може ли да разчитаме на думата на такъв човек? — възрази Фахр, след като известно време яздиха мълчаливо.

— Всъщност, да — промърмори емирът Муса. — Врагът има много лица, познати и непознати, но ние можем да разчитаме на думата на този мъж, както и той — на дадената дума от брат ти.

Следваха указанията на врага си и скоро намериха поточе с прясна, хладка вода, където напоиха конете си. След това го последваха и точно както беше казал тамплиерът, до една ниска местност, където потокът се беше разлял в езерце, край което растяха ниски дървета и храсти, и имаше малко оскъдна трева. Свалиха товара си, разседлаха конете и завързаха заедно предните копита на конете, за да се задържат при водата и да не търсят паша по-надалеч, където така или иначе нямаше нищо. След това се измиха старателно според правилата преди молитва.

Когато светлият лунен сърп се показа на синьото небе в лятната нощ, те се помолиха и за мъката си по отишлите си от този свят, и за да благодарят, задето Бог в своята невъобразима милост им беше изпратил най-опасния им враг за спасител.

След молитвата си поговориха малко точно за това и Юсуф смяташе, че Бог по един почти шеговит начин е показал Своето всемогъщество, показал е, че за Него нищо не е невъзможно, дори и това, да изпрати рицар тамплиер за спасител именно на тях, които накрая щяха да победят всички рицари тамплиери.

Това беше нещо, което Юсуф втълпяваше на себе си и на всички останали. Франките пътуваха към и от Свещения град, понякога многобройни като скакалци, друг път — съвсем не толкова много. Година след година от земите на франките пристигаха нови пълчища, грабеха и печелеха, или губеха и загиваха, а ако спечелеха, веднага се връщаха у дома с тежките си товари.

Някои франки обаче никога не се връщаха у дома и точно те бяха най-добрите, или най-лошите. Бяха най-добрите, защото не опустошаваха за удоволствие, защото с тях можеше да се говори или пък да се сключи договор за търговия или споразумение за мир. Бяха също и най-лошите, тъй като някои от тях бяха страховити противници по време на война. А най-ужасни от всички бяха двата твърдо вярващи ордена от монаси воини — Орденът на рицарите тамплиери и Орденът на хоспиталиерите. Този, който искаше да изчисти земята от враговете, този, който искаше да си върне Ал Акса и Скалната джамия в свещения Божи град, трябваше в крайна сметка да победи и тамплиерите, и хоспиталиерите. Нищо друго не беше възможно.

Но именно тези твърдо вярващи изглеждаха непобедими. Сражаваха се без страх, убедени, че ако загинат в битка, щяха да отидат в рая. Те никога не се предаваха, защото правилата им забраняваха да откупват пленени свои братя. Заловен хоспиталиер или тамплиер беше безполезна плячка, бе му все едно дали ще го освободят или убият. Затова винаги ги убиваха.

Според старото правило, ако петнадесет правоверни срещнеха петима тамплиери на едно поле, това означаваше, че или всички щяха да оцелеят, или нито един. Ако петнадесетте правоверни нападнеха петимата неверници, никой правоверен нямаше да се спаси. За да е сигурен в успеха на подобно нападение, човек трябваше да има четворно превъзходство и пак да бъде готов да плати много висока цена. Обикновените франки обаче не бяха такива, те можеха да бъдат победени дори и с по-малко хора на разположение.

Докато Фахр и емирът Муса събираха дърва за огън, Юсуф лежеше с ръце на тила, втренчен в небето, където изгряваха все повече звезди. Той размишляваше за тези свои най-ужасни врагове. Мислеше за видяното точно преди залеза. Мъжът, наречен Ал Гути, имаше кон, по-ценен и от кралски, кон, който сякаш мислеше същото като своя господар, който чуваше още преди да са му дали сигнал какво да прави.

Това не беше магия. Юсуф бе мъж, който твърдо отхвърляше подобни обяснения. Чисто и просто истината беше, че този мъж и този кон се бяха били и упражнявали заедно дълги години, при това най-сериозно, а не само като занимание, когато човек няма какво друго да прави. Подобни мъже и подобни коне имаше сред египетските мамелюци[4], а те, разбира се, не вършеха нищо друго, освен да се упражняват, докато постигнат успех, достатъчен, за да получат заповеди и земя, свободата си и злато в благодарност за много години добра служба. Това не беше нито чудо, нито магия, човек, а не само Бог, създаваше такива мъже. Въпросът беше само кое имаше най-голямо значение за постигането на тази цел.

По този въпрос Юсуф винаги смяташе, че това беше истинската вяра, че този, който право и неотстъпно следваше думите на Пророка, мир на праха му, за джихад, свещената война, също щеше да стане непобедим воин. Проблемът обаче беше, че сред египетските мамелюци рядко се срещаха силно вярващи мюсюлмани. Обикновено тези турци бяха повече или по-малко суеверни, вярваха в духове и свещени камъни и само на думи се обявяваха за правата и истинска вяра.

А в такъв случай беше още по-лошо, че дори и неверниците бяха способни да създават мъже като Ал Гути. Сигурно с това Бог показваше, че именно човекът със своята свободна воля определя целта в живота си, в този земен живот, и че едва когато светият огън раздели зърното от плявата, ще стане ясно кой е правоверен и кой — не?

Тази мисъл го сломяваше. Ако целта на Бог беше правоверните (ако изобщо можеха да се обединят в джихад срещу неверниците), да бъдат наградени с победа, защо тогава беше създал такива непобедими врагове? Може би за да покаже, че правоверните наистина трябваше да се обединят срещу врага, да спрат всички борби помежду си, защото заедно щяха да са десет или сто пъти повече от франките, които тогава щяха да бъдат обречени, дори и всичките да бяха тамплиери.

Юсуф отново си спомни образа на Ал Гути, жребеца му, черната му, добре смазана и съвсем непокътната броня, снаряжението му, където нищо не служеше само за радост на окото, а за ръката. От това можеше да се научи нещо. Със сигурност много мъже бяха загинали на бойното поле, защото не можеха да устоят на изкушението да си облекат новия, твърд, блестящ като злато брокат върху бронята и това им пречеше да се движат в решаващия момент, като по този начин загиваха най-вече от суета. Човек трябваше да помни и да се учи от всичко видяно, как иначе щеше да бъде победен дяволският враг, който сега държеше светия Божи град?

Огънят вече пращеше, а Фахр и емирът Муса бяха разстлали парче муселинов плат и започнаха да нареждат върху него неща от провизиите си и чаши с вода. Емирът Муса беше клекнал и мелеше зърна мока, за да приготви навреме черната си бедуинска напитка. С падналия мрак дойде и студът, първо като прохладен вятър, спускащ се по планинските склонове от Ал Кхалил, града на Авраам. Скоро прохладата след горещия ден щеше да се превърне в студ.

Западният вятър помогна на Юсуф да усети миризмата на двамата франки, веднага щом ги чу да идват в мрака. Това беше миризма на роби и на бойно поле, нямаше съмнение, че те идваха на вечеря, без да са се изкъпали, варварите им с варвари.

Когато рицарят тамплиер се показа на светлината на огъня, правоверните видяха, че той носеше пред себе си белия си щит с червен кръст, а един гост не трябва да идва така. Емирът Муса направи няколко колебливи крачки към седлото си, където беше струпал оръжията заедно с броните. Юсуф обаче бързо пресрещна неспокойния му поглед и мълчаливо поклати глава.

Рицарят тамплиер се поклони поред на тримата си домакини, а сержантът му го следваше тромаво. След това изненада домакините си, като вдигна щита с отвратителния кръст и го закачи възможно най-високо на ниските дървета. Когато откачи меча си, за да седне, както Юсуф го покани с ръка, той обясни, че доколкото знае, в околността не са останали никакви злонамерени мъже, но нали човек никога не можеше да бъде сигурен. Ето защо един щит с тамплиерски кръст би охладил желанието им за борба. Освен това той щедро предложи да го остави да виси там за през нощта и да си го вземе призори, когато така или иначе щеше да бъде време всички да се отправят на път.

Когато тамплиерът и неговият сержант седнаха до муселина и започнаха да вадят от собствените си провизии, там се появиха фурми, овче месо, хляб и малко мръсотия, Юсуф не можа да сдържи смеха си, който отдавна се опитваше да потисне. Всички останали го погледнаха учудени, защото никой не беше забелязал нещо смешно. Двамата рицари тамплиери сбърчиха чела, нямаше как да не си помислят, че самите те бяха обект на присмеха му.

Той рече, че ако нещо не е очаквал от този свят, то това е някой да го пази през нощта и този някой да носи щит с обозначението на врага му. Макар и от друга страна, това да потвърждава изконната му вяра в това, че Бог при цялото си могъщество навярно обича и да се шегува със своите деца. Всички се усмихнаха на тази мисъл.

Точно тогава рицарят тамплиер съзря парче пушено месо сред онова, което сержантът беше извадил, и рече нещо на френски. Сержантът веднага скри парчето месо, а рицарят рече, повдигайки рамене, че на този свят онова, което е лошо за един, е добро за друг.

Тримата правоверни разбраха, че сред храната е имало свинско месо и така цялата храна е нечиста. Юсуф им припомни Божиите думи, че когато човек е в нужда, важат други правила, а не онези, които важат, когато е у дома си. Изглежда, останалите бяха доволни от думите му.

Юсуф благослови храната в името на Бог Състрадателния и Всеопрощаващия, а рицарят тамплиер — в името на Иисус Христос и Божията майка. При този ритуал никой не показа отвращение към вярата на другия.

Тогава започнаха да се гощават и най-накрая, подканен от Юсуф, рицарят си взе парченце овче месо, разкъса го на две и подаде едната половина на своя сержант, който го постави в устата си с колебливост, която успя да овладее.

Известно време мълчаха.

— Има нещо, което искам да те попитам, рицарю — рече Юсуф след известно време. Говореше ниско и интензивно, а приближените му изглежда знаеха, че говори така винаги, когато мисли дълго и иска да сподели нещо важно.

— Ти си наш домакин. Приехме поканата ти и с удоволствие ще отговорим на въпросите ти, но помни, че нашата вяра е правата вяра, а не твоята — рече рицарят тамплиер с изражение, което показваше, че не би се посвенил да защити религията си.

— Знаеш много добре какво мисля за това, рицарю. Нека задам въпроса си. Ти ни спаси. Нас, твоите врагове. Вече признах това и ти благодарих. А сега искам да знам защо.

— Не спасихме своите врагове — рече рицарят замислено. — Дълго дирихме шестимата разбойници. Цяла седмица ги преследвахме от разстояние и чакахме наистина много. Нашата задача бе да ги убием, не да спасим вас. Но Бог ви е пазил и нито ти, нито пък аз знаем причината за това.

— Но ти ли си самият Ал Гути? — заинати се Юсуф.

— Да, вярно е — рече рицарят. — Аз съм онзи, когото на вашия език наричат Ал Гути. Но моето истинско име е Арн от Готия, а моята задача беше да освободя земята от тези нечестиви разбойници. Аз изпълних задачата си. Това е.

— Защо някой като тебе, който е и емир на рицарите тамплиери в Газа, трябва да извърши нещо така незначително, а и опасно, като това да броди из пустите и негостоприемни земи и да убива разбойници?

— Тъй като такива са били правилата в нашия орден дълго преди да се родя — рече рицарят тамплиер. — Още след като сме освободили Божи гроб, поклонниците не са имали никаква защита, когато са се отправяли към река Йордан и към мястото Яхия, както го наричате вие, където някога е бил кръстен Иисус Христос. А навремето поклонниците са носели със себе си цялото си богатство, докато сега го оставят на сигурно място при нас. Ставали са лесна плячка за разбойниците. Така се е появил нашият орден. За да ги пази. И до днес е въпрос на чест да се пазят поклонниците и да се убиват разбойниците. Значи не е така, както ти се струва. Това не е незначителна задача, напротив. Това е сърцевината на нашия орден. Оттам произлиза той. Въпрос на чест, както вече казах. И Бог изпълни молитвите ни.