Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

VIII

Само за няколко кратки години положението на Сесилия Роса в "Божия дом" изцяло се преобърна. Животът в манастира се бе променил неузнаваемо. Въпреки че не бяха се получили нови имоти, приходите към манастира се удвоиха. Роса трудно можеше да си обясни това с факта, че финансите сега бяха управлявани от ордена. Или най-малкото, сигурно се дължеше не само на това. Така казваше тя, когато се усетеше притисната от майка Рикиса и от другите в манастира. Доста от цените се бяха удвоили. Едно палто от рода на Фолкунгите, произведено в "Божия дом", сега струваше три пъти повече, отколкото когато тези палта започнаха да се произвеждат. Но както бе предсказал веднъж отец Люсиен, тези дрехи сега много бързо се изчерпваха. А някога от тях имаше по цяла седмица. Вече бе по-лесно да се планира дейността на производителите и те бяха постоянно заети, но без да са затрупани с работа или да се налага да затварят ателиетата си. Кожите, необходими за най-скъпите манта можеха да се закупят само през пролетта и броят им беше винаги ограничен. Ако имаше някакъв проблем в изчисленията, както се случваше много често предишните години, производителите нямаше да имат достатъчно кожи, за да изпълнят поръчките си. Сега стоката не се изчерпваше, а работата следваше своя постоянен и естествен ритъм. Това носеше толкова много сребърни монети, че хазната на "Божия дом" щеше да прелива ако майка Рикиса не бе поръчала многобройни каменни скулптури, издялани от френски и английски материал. Възходът на "Божия дом" бе очевиден. Работата по камбанарията на църквата бе завършена. Поставиха една английска камбана, издаваща много приятен звук, стените във вътрешната част на манастира също бяха завършени, както и сводовете.

Пред църковното хранилище бяха издигнати две каменни стаи, образуващи малко, отделено от останалата част на постройката жилище. Там беше кралството на Сесилия Роса, която царуваше сред счетоводни книжа и каси, пълни със сребърни монети. Там тя съхраняваше в рамки актовете за всички дарения или наеми, направени в "Божия дом", и бе единствената, която знаеше подредбата им. Когато майка Рикиса идваше да й зададе въпрос за някой имот — относно стойността или парите за неговия наем, Роса без затруднение откриваше въпросния документ и го прочиташе. След това отваряше книгите, за да види кога е бил изплатен последният наем, колко пари са били дадени и кога се очаква следващото плащане. Ако някое плащане биваше забавено, тя написваше писмо, придружено от подписа на майка Рикиса и печата на абатството. После то бе предавано на епископа в епархията, където се намираше задълженият чифликчия. При него отиваха пратеници със здрави мускули, които вземаха парите от него, било с приятелски разговор, било чрез сила. Никоя дребна риба не успяваше да се измъкне от мрежите на Сесилия Роса.

Младата жена си даваше сметка за властта, която бе придобила заедно с новия си пост на икономка. Майка Рикиса често идваше да й иска съвети и никога не вземаше решение, касаещо делата на "Божия дом", без преди това да говори с нея. Без това, което Роса вършеше, "Божия дом" нямаше да може да съществува.

Затова Роса не се изненадваше, че майка Рикиса не показваше както по-рано жестокостта и омразата си към нея. Двете бяха открили начин да не вредят нито на манастира, нито на църквата, която би трябвало да го управлява.

Колкото повече Роса напредваше в счетоводството и сметките, толкова повече свободно време й оставаше. Когато можеше, тя се разхождаше с Улвхилде в градините. Друг път шиеха и си говореха в ателието до късно през нощта.

Наследството на Улвхилде все още не бе уредено. По време на посещенията си Бланка малко несигурно казваше, че всичко ще се подреди, но нямаше как това да стане изведнъж. Предишната надежда угасна и изглежда, че Улвхилде бе обхваната от някакво примирение.

Споразумението между Роса и майка Рикиса им позволи да се виждат колкото се може по-рядко. Роса много се изненада, когато Рикиса я повика в личната си килия, за да обсъдят неща, за които по воля на игуменката те никога досега не бяха говорили.

От известно време майка Рикиса бе започнала да се бичува и нощем носеше власеница, за да може да спи. Роса бе забелязала това, без да му обърне особено внимание. Подобни неща се случваха в манастирите и това не беше нито ново, нито можеше да изненада някой.

Когато влезе, Роса откри майка Рикиса превита надве и изнемощяла. Очите й бяха зачервени поради безсънието и тя извиваше ръцете си, кланяйки се пред Роса, сякаш за да унижи себе си.

Едва доловимо тя поиска прошка от Дева Мария и от тази, пред която имаше толкова грехове. В дълбочината на своето същество тя искрено търсеше демона, който се бе вселил в нея против волята й и беше причинил толкова злини. В нея се бе породила надежда, че Девата ще се смили над нея.

Важното беше дали и Роса е готова да й прости. Рикиса заяви, че е готова да изтърпи двойно и тройно страданията, които бе понесла Роса.

Каза също и това, че е трябвало да страда поради грозотата си, защото Бог не й бе дал красивите черти на девойка, достойна да заеме място в песните на рицарите. Тя бе от знатен род, но баща й не беше особено богат и бе ясно, че ще остане неомъжена. А и никой мъж нямало да я вземе само заради богатството й, защото то не било достатъчно.

За да я успокои, майка й бе казала, че Господ си има причина за всичко и че тя не е създадена за брачното легло като останалите жени. На нея й бе отредена по-добра съдба. Явно имаше предвид царството небесно. И тя предпочиташе да живее като мъж и обичаше да язди и да ловува, което никак не бе присъщо на повечето девойки. Но баща й познаваше добре крал Сверкер. Двамата с него бяха решили, че може да се заеме с новия манастир, който кралят смяташе да построи в Гудхем. Тя не успя да се противопостави на решението им и в годината след като завърши обучението си стана игуменка. Господ знае колко трудно й бе да понесе тази отговорност при цялата й неопитност. Когато някой род издигаше манастир, той обикновено не искаше враговете му да се възползват от съграденото. Съществуваше тясна връзка между църковната и кралската власт. Но светската власт трудно можеше да влияе върху избора на църковен настоятел. Ето защо мощта на родовете, които поддържаха манастири, се простираше далеч отвъд стените им, макар и този факт да не бе толкова явен. Рикиса нямаше как да не се отзове на съдбата си, защото тя й бе отредена както от семейството й, така и от Бога.

Част от жестокостта й към Сесилия Роса беше свързана с войната навън и с това, че Фолкунгите и Ерик никак не бяха се отнасяли добре със Сверкерите. Бог бе несправедлив в желанието си едно толкова крехко момиче като Роса да понесе бремето на тези вражди върху плещите си. И всичко това се случваше в манастира, където не би трябвало да има никакви войни. Бе толкова несправедливо и майка Рикиса го призна с наведена глава.

Слушайки дългата изповед, Роса изпита непознати до този момент чувства. Тя съжали майка Рикиса и си представи какво е преживяла тя, понасяйки подигравките на мъжете, които са я смятали за вещица. Същото си бяха мислели Улвхилде и Бланка. Представи си колко е тежко едно момиче, хранещо същите надежди и мечти като връстничките си, бавно, но сигурно да си даде сметка, че е предназначено за друг живот — живот, който не иска да води.

Беше много несправедливо, защото никой не бе виновен за външния й вид. Дори най-красивите родители биха могли да имат грозно дете, както и обратното. Причината, поради която Бог бе създал Рикиса с вид на вещица знаеше само Той.

Когато игуменката отново се готвеше да й иска прошка, Роса изпита желание да я прегърне и да й даде прошката, за която тази окаяна жена молеше. Но в последния момент се спря, представяйки си какво щеше да каже Бланка, когато й споделеше това. Последната едва ли щеше да я разбере. Сесилия Роса търсеше отчаяно изход от тази дилема и се опита да си представи как би постъпил един разумен човек като например Бланка или Биргер Бруса. Накрая й хрумна нещо.

— Много тъжна история — каза тя внимателно. — Безспорно е, че ти стори много грехове и ми причини много болка и нещастие. Но Бог е велик и милостив и този, който се е покаял за грешките си, както ти направи, няма от какво да се бои. Моята прошка не е от никакво значение. Раните ми отдавна зараснаха и вече не ме мъчи студ. Господ ще ти прости, Рикиса. Как би могла една грешница като мен да иска да се чуе волята й, преди да бъде чута Божията воля.

— Значи не искаш да ми простиш? — изхлипа майка Рикиса, навеждайки се надолу, сякаш внезапно обхваната от силна болка, така че власеницата под шаячната й рокля изскърца.

— Разбира се, че повече от всичко искам да ти простя — отвърна Роса, доволна, че не се хвана на въдицата. — Когато усетиш, че Бог ти е простил, ела при мен да си простим една на друга.

Майка Рикиса се изправи и замислено поклати глава, сякаш откри в думите на Роса дълбок смисъл. Направи това, макар и да не получи прошката, за която помоли. Тя изтри очите си така, сякаш бяха пълни със сълзи, въздъхна тежко и започна да говори за промените, предизвикани от бягството на сестра Леонор и брат Люсиен. Тя, както и отец Хенри, беше строго порицана от архиепископа за този голям грях, за който те носеха немалка отговорност.

Майка Рикиса не можа да каже и дума в своя зашита, защото не знаеше нищо за това, което се крои зад гърба й. Но сега, след като бе минало толкова много време, не можеше ли Роса да й каже това, което знае? Тя със сигурност знаеше нещо.

Роса почувства как тялото й изстива. Погледна майка Рикиса и се почувства така, сякаш гледа в змийските очи на самия дявол: червените клепачи срещу нея като че ли бяха издължени, подобно на змийските или козите.

— Не, майко Рикиса — каза тя без да се разколебае, — не знам нищо, което ти не знаеш. И как би могла една окаяна грешница, каквато съм аз, да знае нещо за това, което са замисляли един монах и една сестра?

Тогава Роса се изправи и си тръгна без да каже нищо и без да целуне ръката на игуменката. Тя се овладя отлично до момента, в който затвори вратата зад гърба си и се озова в красивия двор на манастира. Розите се увиваха нагоре по стълбовете, напомнящи постоянно за сестра Леонор. Никоя не беше чула нищо за нея след заминаването й, както и за брат Люсиен. И тъй като досега не бяха разбрали за никакво гонение или наказание, извършено над тях, всички мислеха, че избягалите са добре. Сигурно двамата бяха в безопасност някъде в южната част на Франция и живееха щастливо с детето си, освободени от всякакво чувство за грях.

Роса бавно се разходи по алеите на манастира, помирисвайки червените рози, и докосвайки белите, които не миришеха. Тези цветя й изпращаха мислите на сестра Леонор и от тях като че ли се усещаше повей от Окситания. Но Роса все пак потрепери от студ в хладната нощ.

Тя беше прекарала последните минути в присъствието на една същинска змия, която говореше с кротостта на агне. Какво ли нещастие би я връхлетяло и какво ли ужасно наказание щеше да изтърпи, ако се беше оставила да бъде заблудена и бе разкрила всичко в пристъп на съжаление към игуменката. Макар и само за един миг, душата й бе разпознала в майка Рикиса някакъв друг човек.

Но при всички случаи трябваше да разсъждава като човек, който има власт или най-малкото като Бланка.

Може би обяснението за внезапното разкаяние на майка Рикиса или по-скоро за неуспешния й опит да принуди Сесилия Роса да се признае за грешна чрез коварство, се състоеше в това, че кралицата Бланка нямаше да дойде сама в "Божия дом". Този път щеше да я придружава благородникът Биргер Бруса.

Тази новина не вещаеше добро. Биргер Бруса не отиваше никъде просто така, да изгуби малко от ценното си време, срещайки се с една грешница. Макар и много пъти да бе показал публично привързаността си към Роса, едва ли тя бе единствената причина за пристигането му. Той може би кроеше нещо друго.

Това си помисли и Роса, когато научи новината. Майка Рикиса вече не можеше да крие подобни новини от нея, защото една икономка трябваше да знае какви разходи се задават за манастира. Нейна грижа беше да изпрати хората си да купят всичко необходимо, което при други обстоятелства нямаше да им трябва. Правилата забраняваха на човек, посветил живота си на Бог, да яде месо от дивеч. Но тази забрана не се отнасяше до благородника, който щеше да им гостува. Освен това, тя не важеше във всички манастири. Знаеше се, че бургундските монаси във Варнхем имаха най-добрата кухня на територията на всички северни страни, което отец Хенри открито поощряваше. Биргер Бруса знаеше, че дори да отидеше във Варнхем съвсем неочаквано, щеше да се нахрани така добре, както в някоя от своите собствени трапезарии. Но тъй като ставаше въпрос за "Божия дом", той реши да се подсигури.

Сесилия Роса никак не се тревожеше за това какви биха могли да бъдат подбудите му. Тя не можеше да се надява на нищо повече от това да дочака скоро края на своето покаяние. Никой крал или владетел не можеше да направи нищо за нея, докато майка Рикиса продължаваше да служи на Бог или поне да притежава временна власт над нея. Но за разлика от игуменката Роса нямаше от какво да се бои. Тя можеше спокойно да се наслади на изненадата от посещението на скъпата й приятелка Бланка, която този път щеше да се държи различно отпреди.

Биргер Бруса пристигна, придружен от своята внушителна свита. Вече беше заситен, защото се бе отбил във Варнхем преди да дойде в "Божия дом".

Конски тропот зазвъня по паветата пред стените на манастира. Чуха се силни мъжки гласове, а също и звуци от скрипци и въжета. Вдигаха лагера на Биргер Бруса. Вътре в манастира напрежението нарастваше все повече с всяка изминала секунда. Роса, която вече можеше да излиза от манастира без да иска разрешение от Рикиса, остана спокойно наведена над книгите си и с перо в ръка изчисляваше разходите по визитата на ярла. Тя предпочете да не бърза да прави онова, което би я зарадвало най-много, преди да е свършила работата си. Удоволствието и почивката са възнаграждение за добре свършената работа. Това си казваше тя и си обещаваше да следва този принцип, когато излезе от "Божия дом". Сега, когато голяма част от служенето й бе изтекла, тя можеше да започне да си представя какъв ще бъде животът й занапред. Но не всичко бе ясно в нейните мечти. Имаше нещо, което тя не можеше да види добре.

От много години манастирът във Варнхем и отец Хенри не бяха получавали новини от Арн Магнусон. Единственото, в което Роса бе сигурна, бе това, че той не бе мъртъв. Според онова, което отец Хенри бе казал на Бланка, Арн бе на такава почит сред рицарите, че монасите нямаше как да пропуснат да споменат в молитвите си душата му, ако тя си бе отишла. Тя знаеше, че е жив, но нищо повече.

Първото нещо, което Биргер Бруса й каза, щом Роса излезе от манастира, прегърна силно Бланка и се поклони пред ярла, беше, че има новини за Арн. Роса не посмя да прегърне Биргер Бруса, тъй като годините, прекарани в манастира, бяха оставили у нея дълбоки рани, за които тя дори не подозираше.

След като посрещачите и гостите си размениха учтиви поздрави, а ярлът получи бирата, която бе поискал, той се настани удобно на масата, вдигайки единия от краката си, както бе свикнал да прави. После насочи към Роса хитър поглед, докато тя седна, привеждайки в ред дрехите си.

— Е, скъпа моя — каза той усмихнато и направи голяма пауза, за да привлече още повече вниманието, — аз и кралицата имаме да ти казваме много неща. Някои са повече, други — по-малко важни. Но мисля, че с най-голямо нетърпение очакваш да чуеш за Арн. Сега той е един от най-великите бойци сред тамплиерите. Той е спечелил една голяма битка на място, наречено Монжизар, ако добре съм разбрал това, което ми каза отец Хенри. И не става въпрос за каква да е битка: петдесет хиляди араби са изгубили живота си там, а Арн е бил начело само на десетхилядна кавалерия. Дано Господ запази този воин и той скоро се завърне в страната си. Такова е желанието на нас, Фолкунгите, както и твоето!

Роса наведе глава с благодарност и сълзите бързо се стекоха по лицето й. Биргер Бруса и Бланка замълчаха, но си размениха съучастнически погледи.

— Може би сега ще можем да преминем към темата, която вълнува нас? — попита ярлът, озарен от обичайната си добра усмивка.

Роса поклати глава и избърса сълзите си притеснено. Тя се усмихна на Бланка. Нямаше никаква нужда да обяснява, нито с думи, нито чрез тайния език на манастира щастието, което тази новина предизвика у нея.

— Исках да поговорим за Улвхилде Емундсдотер, тъй като нещата, свързани с нея, са сериозни — поде ярлът веднага щом видя, че Роса се е успокоила достатъчно, за да го чуе добре.

Той спокойно й разказа за трудностите, с които се бе сблъскал и за начините, по които се бе опитал да се справи с тях.

Първо, Улвхилде имаше на своя страна закона на Западна Готаланд. И тримата съдии бяха единодушни. Улфсхем е бил за Улвхилде бащино огнище през цялото й детството, след като майка й и братята й са били убити. Никой не можеше да оспори факта, че тя е законна наследница на тази област.

И все пак не беше толкова просто, тъй като крал Кнут Ериксон не беше приятел на баща й. Дори напротив — когато му бяха казали за проблема с наследството, той публично се бе заклел, че би се радвал, ако имаше възможността да убива Емунд всеки ден, както ставаше в мита за шопара, който войниците във Валхала убиваха всяка вечер и който на другата сутрин възкръсваше. Емунд беше цареубиец, а още по-лошото беше, че бе убил не кой да е, а свети Ерик — бащата на Кнут Ериксон, и то по подъл и позорен начин. Тогава защо би се интересувал от потомството му?

Биргер Бруса му бе казал, че би се поинтересувал, защото законът го изисква. А законът беше над всяка друга власт, той бе основата, върху която трябваше да се съгради държавата и кралят не можеше да й се противопоставя.

Но проблемите не се изчерпваха с лошото отношение на краля. Улфсхем беше изцяло опустошен след пожара. Собствеността беше дадена на Фолкунгите, които се бяха прочули след битката при Биелбо. Сега в двореца живееше някой си Сигурд Фолкесон и двамата му неженени синове. Майка им беше починала при раждането и по една или друга причина бащата не се бе оженил повторно.

Кралят им бе подарил Улфсхем, който те напълно бяха преустроили.

За най-голяма изненада на Биргер Бруса Роса дръзко го прекъсна, за да каже, че земята струва много повече от постройките върху него, а каменните основи са много по-скъпи от дървените пристройки, ако има такива. Но със сигурност имаше, тъй като пожарът бе изгорил всичко и нямаше как да не се е наложило да строят наново. Какво струваха няколко сгради в сравнение със земята и каменните основи?

Ярлът леко се навъси, недоволен от тази забележка, но тъй като единственият свидетел на случилото се бе кралицата, той замълча. И вместо да се разгневи, похвали Роса за усета, който тя имаше към тези неща.

Проблемът вече бе разгледан от всичките му страни и имаше повече от един начин той да бъде разрешен.

Единият беше чрез пари, а другият — чрез женитба. Ако Улвхилде се съгласеше да се омъжи за единия от синовете на Сигурд, нищо нямаше да й попречи да вземе повече от половината Улфсхем.

На Роса отново й се прииска да прекъсне ярла, но в крайна сметка се въздържа.

Последната възможност, продължи кралският наместник, давайки с пръст знак, че не желае да го прекъсват, беше да се откупи Улфсхем от Фолкунгите. Точно затова Биргер Бруса на два пъти бе предприел кръстоносен поход оттатък Балтийско море. Един ден той и хората му били изненадани от внезапна атака от всички страни и положението станало критично. Тогава Биргер Бруса обещал на Господ да построи три църкви, ако Той му помогне да излезе от критичното състояние. След като обещанието не довело до очаквания резултат, към трите църкви той добавил обета да намери лек за неприятностите на малката Улвхилде. Везните на победата веднага се наклонили към него.

Трите църкви били построени, но дългът му към Бог не бил изцяло издължен. Оставало му да уреди съдбата на Улвхилде, като преди това намери начина, по който да го стори. Роса сигурно разбираше, че Бланка и той не биха могли в никакъв случай да повдигат тези въпроси в присъствието на Улвхилде и по тази причина не бяха поръчали да я доведат.

Биха искали да чуят мнението на Роса и, в случай на постигане на общо съгласие, веднага биха могли да повикат Улвхилде. Какво мисли тя? Нали тя най-добре познава Улвхилде? Кое е най-доброто решение? Най-скъпо струващото — да се откупи имота от Фолкунгите? Или най-простото — да се сключи съюз с тях чрез брак?

Роса бе на мнение, че подобен въпрос не може да бъде решен на мига. В един по-добър свят Улвхилде не би видяла всички свои близки да загиват във война и би имала баща, който отдавна да я е омъжил според желанието й за някой от роднините на кралете Кол или Болеслав. При сегашното положение обаче Улвхилде нямаше подобен шанс. Напълно сигурно бе, че тя ще приеме всичко, което биха предложили двете й най-добри приятелки на света и ярлът. При това подобна прибързана женитба би могла да я направи както нещастна, така и щастлива.

Най-доброто, добави Роса след кратък размисъл, би било Улвхилде да се върне да живее на своята собствена земя, без да има нужда да се омъжва за когото и да било. Като начало Сигурд Фолкесон и двамата му синове биха могли да останат и да помогнат на Улвхилде да се грижи за имението, а Биргер Бруса да поеме задължението да им намери нови земи, което няма да е лека задача, след като са прекарали по-голямата част от живота си да пеят хвалебни песни и да се занимават с шивачество и градинарство.

Биргер Бруса измърмори, че ако никой от синовете на Сигурд не се хареса на Улвхилде, ще излезе много скъпо. Двете Сесилии първо му напомниха, че е дал това обещание на Господ, без да поставя финансови условия, и второ, че доста се е замогнал по време на походите си на Изток. Той не се разсърди от тези натяквания, както би го направил в мъжка компания. След кратко мълчание вдигна глава и помоли Роса да отиде да изведе Улвхилде от манастира.

Докато тя излизаше от стаята, Бланка й напомни, че това ще е последният път когато Улвхилде ще прекрачи прага на "Божия дом", тъй като след ден или два ще тръгне с тях към вътрешността на страната и ако някоя връхна дреха на рода Сверкер е на разположение, ще е най-добре да я вземе незабавно.

Ярлът сигурно не би имал нищо против да плати този подарък. Ако обаче му дойде на ум да сумти заради този допълнителен разход, Бланка ще го поеме лично. Тези думи отприщиха присъщата й веселост и тази на Биргер Бруса.

Със зачервени бузи и туптящо сърце Роса побърза да се прибере в манастира и да отиде в ателието, където в този час на деня се надяваше да намери Улвхилде. Нея обаче я нямаше. След като се поразтършува набързо, намери красиво кървавочервено наметало на Сверкерите с избродиран със златни и сребърни нишки черен грифон на гърба. Преметна го през ръка и тръгна да търси Улвхилде, внезапно обзета от смътно безпокойство.

Водена от това мъчително чувство, тя отмина местата, където би трябвало да търси Улвхилде, а се отправи към покоите на майка Рикиса. Намери ги там коленичили и облени в сълзи. Игуменката галеше утешително с ръка Улвхилде по гърба, а тя ридаеше. Това, от което Роса най-много се опасяваше, бе на път да се случи, по-зле дори, бе вече се случило, въпреки многобройните й предупрежденията към девойката.

— Не се оставяй да те заблудят, Улвхилде! — извика тя, изтръгвайки я грубо от ръцете, по-скоро от ноктите на майка Рикиса. Взе я в обятията си, погали я по треперещия от риданията гръб и несръчно придържайки червеното наметало.

Майка Рикиса рязко се изправи, зачервените й очи започнаха да мятат мълнии и тя закрещя с всичка сила, че никой няма право да прекъсва изповед, че някои неща вече са били казани, но други не са и не всичко е напълно ясно. После се опита да хване Улвхилде за ръка, за да я придърпа към себе си. Със сила, която учуди и самата нея, Роса изтръгна обляната си в сълзи приятелка от ръцете на вещицата и опъна между тях наметалото сякаш да я предпази. Двете жени застинаха стъписани пред кървавочервения плат.

Роса се възползва от момента, за да покрие раменете на Улвхилде с наметалото на Сверкерите сякаш бе щит срещу злото, което излъчваше игуменката.

— Крайно време е да се осъзнаеш, майко Рикиса — каза тя с твърдост, на която сама не вярваше, че е способна. — Пред теб вече не стои робиня, пред теб вече не стои бедната Улвхилде, една от девойките без богатство и семейство, а Улвхилде от Улфсхем и слава на Бог, вие двете никога няма да се видите отново.

Възползва се от внезапно настъпилата тишина, за да поведе девойката със себе си, без да даде възможност за друго сбогуване. Изведе я от покоите на майка Рикиса, преведе я през двора и после през голямата манастирска порта.

Като стигнаха до там, те се спряха под каменната статуя на прогонените от рая Адам и Ева, за да си поемат за момент дъх като след дълго тичане.

— Непрекъснато те предупреждавах, казвах ти, че змията може да се преструва на невинно агне — каза накрая Роса.

— Толкова… ми беше… жал за нея — изхлипа Улвхилде.

— Тя е доста милозлива, да, но това не я прави по-малко лоша. Какво й каза? — попита Роса едновременно нежно и неспокойно.

— Накара ме да оплаквам нейното нещастие и аз й дадох прошката си — прошепна Улвхилде.

— А след това всичко щеше да й кажеш!

— Да, тя настояваше да чуе изповедта ми, но се появи ти, изпратена сякаш от света Дева Мария. Прости ми, скъпа приятелко, за малко да извърша голяма глупост — отвърна Улвхилде с наведени от срам очи.

— Мисля, че имаш право и че света Дева Мария се смили над нас, изпращайки ме точно навреме. Ако ти беше казала истината за сестра Леонор, щеше завинаги да бъдеш лишена от мантията, която сега носиш. Да се помолим и да благодарим на светата Дева!

Двете коленичиха пред вратата, чийто праг Улвхилде бе прекосила за последен път. Тя искаше да попита приятелката си, тъй като изглежда само тя си даваше сметка колко ценно е наметалото, което Роса бе метнала на раменете й. Обаче двете дълго и с жар отправяха молитви към Дева Мария да опрости греховете им, които за малко да ги тласнат към гибел, повличайки след себе си и кралицата. До края на дните си останаха убедени, че Дева Мария ги бе спасила чудодейно в последния момент. Майка Рикиса несъмнено бе омагьосала Улвхилде и почти й бе сложила примката около врата. А когато се изправиха и силно се прегърнаха, Улвхилде погали с ръка нежния плат на наметалото и отправи въпросителен поглед към приятелката си. Роса обясни, че е време Улвхилде да се върне у дома си и че наметалото е подарък от ярла или от кралицата, но не е единственото й богатство, защото от сега нататък тя е единствената собственичка на Улфсхем. Докато прекосяваха с вглъбено мълчание последните метри между портите на "Божия дом" и приюта, където ги очакваха благодетелите им, Улвхилде се помъчи да си обясни случващото й се. Мигове преди това тя не притежаваше дори дрехите на гърба си. Тези, с които бе дошла в "Божия дом", й бяха омалели и сигурно вече ги нямаше или са били продадени. Преди да напусне манастира нямаше защо да търси, за да вземе със себе си и най-дребното нещо, което да й принадлежи. Трудно й бе да си даде сметка на каква цена носи това скъпо червено наметало и става господарка на Улфсхем, защото не разполагаше с по-дълго време за размисъл.

Когато влязоха в столовата на манастира, където готвачите и виночерпците вече се трудеха, Роса и Улвхилде бяха повече бледи и замислени отколкото очакваха благодетелите им. Ярлът, който скочи на крака и ниско се поклони със закачлив вид, за да посрещне новата господарка на Улфсхем, веднага забеляза, че не всичко е както трябва. Угощението им започна по доста странен начин, защото Роса и Улвхилде разказаха за последния и налудничав опит на майка Рикиса да провали плановете им. Ярлът за първи път чу историята за трите съзаклятнички, помогнали на монаха и на монахинята да избягат. Първоначално се позамисли унесено, тъй като, без да е съвсем наясно с действащите в църквата норми, разбираше, че спасението им е висяло на косъм. Заяви обаче, че опасността сега е отминала. Защото, ако добре се замислиш, както, разбира се, трябва да се направи в подобен случай, тези, които знаят истината за случката, сега в страната са само четирима. Кралицата и Роса без съмнение добре ще пазят тайната. Улвхилде — също, още повече след като влезе посредством брак в рода на Фолкунгите — двете Сесилии погледнаха строго ярла — трябва да се погрижи за спокойствието и щастието на приятелите си, поправи се той бързо и добави с пресилена усмивка, че що се отнася до него, няма никакво намерение да подлага страната на огън и сеч заради един разпопен монах. Понеже, продължи той, с все по-сериозен тон, такава е била целта, преследвана от майка Рикиса. Не й е било достатъчно да си отмъсти на двете девойки, които не са й се нравели. Не би трябвало да се забравя, че преди години именно тя бе станала причина Арн Магнусон да бъде изпратен на кръстоносен поход в Светите земи. Случаят бе създал доста неприятности на Кнут Ериксон, когото не всички по това време признаваха за владетел. Ако игуменката бе успяла да прогони кралицата от страната заради съучастието й в бягството — нали го бе финансирала — синовете, които Бланка имаше от Кнут, нямаше да наследят нищо от короната и войната нямаше да закъснее. Това бе планирала Рикиса. Ако бе успяла, сигурно би имала причина да се радва през всичките дни, отделящи я от ада, където непременно щеше да отиде един ден.

Следователно има доста причини да се празнува, продължи той, отпивайки за здравето на трите млади жени, възвърнал доброто си настроение, и празникът им лека-полека придоби истинското си значение. Жените започнаха да пият и да се хранят, шегувайки се по повод недохранването на Роса и Улвхилде, благодарение на което поддържаха слаби фигури и добро здраве. Хапнаха си доволно от телешкото и агнешкото, опитаха да пийнат още от виното, но предпочетоха да продължат с бирата, която се лееше като река.

Двете Сесилии и Улвхилде се преситиха доста преди Биргер Бруса, който като толкова други Фолкунги бе известен със страхотния си апетит. Та нали дядо му бе Фолке Дебелия, могъщият крал. Спря се все пак лакомо да поглъща месото, захаросаните репи и баклата малко по-рано, отколкото би го направил в мъжка компания. Счете, че е неподходящо да яде сам, докато трите му сътрапезнички му отправят все по-нетърпеливи погледи. Наистина, в края на угощението разговорите са най-приятни, поне докато не се прекали с пиенето. А пък Биргер Бруса имаше и друго за уреждане тази вечер. Когато забеляза, че двете Сесилии и Улвхилде започнаха да си разменят знаци с жестове и да хихикат по негов адрес, той избута чинията, наля си нова халба бира, втъкна ножа си на колана, подгъна крак и седна върху него, заемайки предпочитаната си поза с халбата бира върху коляното. Заяви тържествено, че има да каже важни неща и отпи голяма глътка в очакване да се възцари желаната тишина, което не закъсня. Започна с това, че за съжаление Сверкерите са тези, които имат най-много манастири в страната, но това не може да продължава вечно, то води до разделение и може да доведе до сериозни неприятности, както двете Сесилии и Улвхилде са го изпитали върху себе си. Ето защо е поел разноските по основаването на нов манастир, чието откриване скоро предстои. Ще се нарича Рисеберя и се намира в Норданског, гората на североизток от Арнс, тоест в сърцето на Свеаланд. Това не бива да се приема трагично, отбеляза той, виждайки гримасите на слушателките си. Занапред страната ще едно кралство под скиптъра на Кнут. Въпросът е да се положи началото и да започнат сватбите между едните и другите, както и, ако е възможно, да се влиза в същите манастири, а не да се враждува, което продължава от доста дълго време и се е видяло докъде води.

Скоро манастирът Рисеберя ще бъде осветен и ще отвори врати. Липсват обаче още две неща. Първо — игуменка от рода на Ерик или рода на Фолкунгите. Търси се навсякъде измежду монахините в страната някоя, която ще е подходяща за поста. Ако не се намери такава, ще вземат някоя послушница, но за предпочитане е да е сестра, която е дала обет и която да е наясно с монашеския живот. Освен това трябва добър иконом. Впрочем, Биргер Бруса е чул от много места да казват, че управлението на "Божия дом" е най-добро в сравнение с всички манастири в страната и че лицето, на което това се дължи, не е мъж, колкото и трудно да се повярва това. Тук бе прекъснат от двете възмутени Сесилии, едната от които твърдеше, че отдавна е съобщила тази информация на своя крал, а другата, че бившият иконом на "Божия дом" със сигурност е бил мъж, но пълен глупак.

Биргер Бруса се престори на уплашен и се скри зад халбата си с бира преди весело и дружелюбно да обясни, че е в течение и че се е пошегувал. Приемайки отново сериозен вид, изрази желание Сесилия Роса да приеме поста иконом на манастира Рисеберя. "Икономка", поправи го заинтересованата, преструвайки се на обидена. С още по-сериозен тон Биргер Бруса продължи, че е длъжен да изчака малко преди да изведе Роса от "Божия дом" и да я отведе в Рисеберя. Архиепископът трябва да положи печата си върху документите, а и допълнителните формалности задължително ще доведат до удължаване на срока. Междувременно Роса ще бъде сама с Рикиса в "Божия дом", без приятелка и доверен човек и това го безпокоеше. Роса сподели мнението му. Ако игуменката разбереше, че не след дълго ще трябва сама да се занимава с делата на "Божия дом", би била способна на какво ли не. Ако обаче не се досетеше какво се крои, желанието й манастирът да продължи добре да функционира сигурно би я довело до изкушението отново да прибегне до власеницата, изповедта и лицемерните сълзи, още повече след току-що понесените поражения. Точно в този момент трябваше да е в леглото си. Без власеница, но скърцайки със зъби от бяс.

Улвхилде изрази сериозното си убеждение, че майка Рикиса използва магии, че е способна да лиши някого от разума му и да го накара да признае каквото и да било сякаш по волята на Господ, а не на дявола. Никой не би могъл да се спаси от подобни практики, тя самата го бе констатирала, когато, въпреки решението си да устои, бе на косъм да се поддаде на лукавия натиск от страна на игуменката.

Бланка я прекъсна, отбелязвайки, че не е трудно за това да се намери лек. Единственото, което Роса трябваше да направи, е да изчака няколко дни преди да отиде при майка Рикиса и да се престори, че й прощава. Ще се помоли заедно с нея и ще славослови Господ, опростил греховете на Своята игуменка. Това, разбира се, ще е лъжа пред Всевишния, но Той не е толкова глупав, за да не разбере какво я е наложило. Роса ще трябва впрочем да се покае много по-горещо, когато ще бъде сама лице в лице с Него в Рисеберя. После, продължи Бланка, трябва Биргер Бруса да запази в тайна намеренията си относно поста на икономка в Рисеберя, а при нужда дори да пусне слухове по този повод, разпространявайки името на някой друг, тъй като в борбата с дявола всички средства са позволени. Накрая, след всички тези димни завеси, един хубав ден ще дойдат да потърсят Роса без предварително известяване. Тя ще може да прекрачи прага без повече формалности, точно както бе направила Улвхилде, без да се сбогува. Вещицата от сега нататък щеше да си плаче сама. Всички одобриха предложенията на Бланка. Така трябваше да се действа и такава сигурно беше Божията воля. И защо Той би упорствал да наказва Роса и защо би искал да подпомага майка Рикиса в пъклените й намерения? Не Бог й се притичаше на помощ, каза замислено Роса, някой друг е. Въпреки това всяка вечер ще моли светата Дева да я закриля. Нали тя ги покровителстваше с любимия Арн през всичките тези години? Явно не се отнасяше с безразличие към тях.

Благородническата дъщеря Улвхилде Емундсдотер напусна "Божия дом", за да заживее нов живот, точно преди празника на свети Улоф, с други думи по времето, когато запасите от продукти вече бяха на свършване, а новата реколта още не бе прибрана. Плевните и таваните бяха празни, но сенокосът бе в разгара си. Потегли яхнала кон начело на кортежа до кралицата и точно зад кралския наместник и конниците с украсени с лъва на Фолкунгите и трите корони знамена. Свита от повече от трийсет конника, повечето облечени в синьо, ескортираха кралицата и Улвхилде, която не бе единствена с червено наметало. Навсякъде по пътя за Скара работата по нивите и полята спираше, жени и мъже притичваха, падаха на колене с молитва към Господ да пази ярла и кралица Бланка и да съхрани мира.

Улвхилде не се бе качвала на кон от детството си и въпреки всеобщото мнение, че язденето се отдава на всеки, понеже Божията воля е човек да кара животните да му служат, тя скоро разбра, че това не е най-приятният начин за придвижване на човек, който не е свикнал. Видя се принудена непрекъснато да се гърчи, за да променя стойката с цел кръвта й да не нахлува само в единия крак и коляното й да не се жули в седлото. В младостта си яздеше по детски, обкрачила коня. Сега Бланка и тя яздеха като изискани дами, по начина на амазонките. Това бе и по-трудно, и по-болезнено. Подобно притеснение обаче никак не помрачаваше радостните чувства. Въздухът бе свеж и приятен за дишане и Улвхилде с удоволствие вдишваше дълбоко и задържаше дъх в дробовете си, сякаш за да запази чувството за свобода. Преминаха през поля, дъбови гори, следваха течението на множество искрящи реки, преди да изкачат Билинген, където гората стана по-гъста и ескортът бе прегрупиран, като едната половина от хората яздеха пред ярла и кралицата, а другата — отзад. Няма повод за безпокойство, обясни Бланка на Улвхилде. В страната отдавна цареше мир, но бе по-добре винаги да имаш готовност да извадиш меча.

Гората изобщо не се струваше опасна на Улвхилде. Бе най-вече от дъбови и букови дървета, а светлината пробиваше високите върхари, събуждайки песента в цветовете им. Отдалеч видяха елени, които предпазливо се отделиха от пътя им. Улвхилде никога не би могла да си представи, че светът е толкова хубав и гостоприемен. На двадесет и две годишна възраст тя бе зряла жена, която отдавна би трябвало да има деца. Никога обаче не се бе замисляла за това, тъй като смяташе, че ще прекара целия си живот затворена в манастира. Дълбоко в себе си усещаше, че щастието, което сега изпитваше, няма да трае дълго и че свободата ще покаже други свои сурови страни, които ще трябва да опознае. Но, обръщайки завинаги гръб на "Божия дом", тя гонеше от себе си всички нерадостни мисли. Гърдите й като че ли бяха тесни, защото чувстваше болка, когато дишаше много дълбоко. Усещаше, че е на път да се опие от свободата и че нищо друго, освен това опиянение няма значение точно в този момент.

Вечерта спряха в Скара и прекараха нощта в укрепения замък на краля. Ярлът имаше да урежда различни дела с мъже със суров вид, които го очакваха, и кралицата взе мерки местните дами да донесат нови дрехи за Улвхилде. Изкъпаха я и сресаха косите й, преди да й дадат най-нежната от зелените рокли със сребърен колан. На пода в стаята, където те полагаха тези грижи, се търкаляше оскъдна купчинка груби кафяви дрехи, които Улвхилде имаше чувството, че е носила едва ли не от раждането си. Една от жените ги събра и отнесе сякаш бяха парцали, добри само за горене.

Картината се запечата дълбоко в паметта на Улвхилде: току-що бе видяла да изхвърлят монашеските й одежди като нещо мръсно и смърдящо, недостойни дори да бъдат продадени или дадени на бедните. Сега разбра, че не сънува, че тя е тази, която се вижда в огледалото, което една от придворните дами й подаваше, пръскайки се от смях, докато друга слагаше червеното наметало на раменете й, надипляйки го изключително изкусно.

В огледалото действително виждаше самата себе си, защото образът отговаряше на жестовете й: повдига ръка, намества сребърната брошка в косите или гали нежната тъкан на кървавочервеното наметало. И въпреки това не бе тя, тъй като, както душата на Сесилия Роса, и нейната бе белязана с печата на монашеската скромност. Улвхилде внезапно видя своята приятелка пред себе си с такава яснота, с каквато се виждаше в това огледало. За първи път сянка помрачи голямото й щастие от свободата. Стори й се несправедливо толкова много и до такава степен егоистично да се радва, при положение че Роса сега бе сама с вещицата в "Божия дом" и й оставаха още дълги години пленничество.

По време на вечерята Улвхилде изглеждаше до такава степен ту щастлива и гръмко смееща се, въпреки липсата на подобен навик и поради скромността си, на номерата на жонгльорите и дебелашките шеги на мъжете, ту нещастна при мисълта за скъпата си приятелка — така че кралицата трябваше да я успокоява не един път.

Улвхилде особено се развълнува когато Бланка й каза, че идва краят на най-трудната част от пътуването им. Някога трите приятелки дълго време бяха смятали, че са предопределени да прекарат живота си в "Божия дом". Но се бяха обединили, не предадоха приятелството си и се показаха способни да устоят. Сега две от тях вече бяха свободни и това бе по-скоро повод да се радват, отколкото да оплакват нещастието на третата. Един ден, не толкова далеч в бъдещето, Роса също щеше да бъде свободна. Нали топлите чувства, които двете изпитваха към приятелката си, все още пленница, нямаше да избледнеят! И трите все още биха могли да се радват на свободата през половината на живота си. Аргументът, към който Бланка не прибегна, за да успокои или развесели Улвхилде, бе този за красотата й. Бе достатъчно разумна, за да разбере, че това изобщо няма да достигне до сърцето на току-що напусналата манастира девойка, а още по-малко да я развесели. Ще има време Улвхилде да забележи, че вече не е млада благородничка, затворена в манастир, за която никого не го е грижа в този свят, а е станала една от най-желаните млади жени в страната — красива, богата, приятелка на кралицата. Улфсхем не е презряно владение и не след дълго Улвхилде ще му бъде единствената господарка, без да висят на врата й навъсен баща или заядливи роднини, които да я принуждават да се омъжи за този или онзи дъртак. Улвхилде бе по-свободна отколкото би могла да си го представи.

На другия ден продължиха да яздят към брега на езерото Ветерн, където ги чакаше кораб със странното име "Къса змия" и на борда на който имаше едри мъже с руси коси. Говорът им издаваше норвежкия им произход. Бяха от личната гвардия на ярла, защото, както е добре известно, само мъже от тази страна бдяха над живота на владетеля в замъка му в Нес. Някои бяха негови приятели от времето на дългото му изгнание в детството, други — дошли неотдавна, когато роднините на крал Ерик и на Фолкунгите бяха имали достатъчно причини да избягат от родната Норвегия, раздирана от борби за кралската власт, точно както беше в Западна Готаланд, Източна Готаланд и Свеаланд в продължение на повече от сто години.

Бе по-горещо от обикновено и не подухваше никакъв ветрец в тази лятна привечер, когато кортежът на кралицата и на ярла стигна до кралското пристанище във Ветерн. Всички се сбогуваха с конната охрана, която трябваше да се върне в Скара, и се качиха на борда на малкия черен кораб, с който щяха да прекосят това спокойно водно пространство по посока на замъка Нес, който дори не се виждаше в далечината.

Ярлът се усамоти на носа на кораба, защото искаше да помисли върху едно-две неща на спокойствие, както им каза. Кралицата и Улвхилде заеха места в задната част, близо до мъжа с вид на норвежки водач, хванал корабното кормило.

Сърцето на Улвхилде лудо затуптя, когато корабът се отдели от брега и могъщите норвежци потопиха гребла в сините вълни. Не си спомняше да се е качвала на кораб, дори и като дете, но ето, че е трябвало да й се случи. Очарована следеше с поглед многобройните водовъртежи в тъмните води около греблата и вдишваше миризмата на катран, кожа и мъжка пот. На брега, който току-що бяха напуснали, пееше славей и песента му се чуваше далеч в открити води, греблата скърцаха в кожените халки, водата пред носа на кораба шумно се разплискваше при всяко мощно загребване на осемте норвежци, които като че ли не се напрягаха докрай.

Улвхилде се поуплаши и хвана Бланка за ръката. Вече в открито море тя изпита чувството, че е седнала в малка орехова черупка, носеща се над огромна черна бездна. Разтревожена, тя запита Бланка грози ли ги опасността да се заблудят в такова огромно море и да не стигнат никъде. Бланка не успя да й отговори, тъй като кормчията зад нея, дочул въпроса, го повтори на висок глас към осмината мъже, които избухнаха в толкова силен смях, че двама от тях паднаха по гръб. Изтече доста време, докато веселото им кикотене секне.

— Ние, норвежците, не се страхуваме от такова мъничко море като Ветерн — обясни на Улвхилде мъжът на кормилото. — Мога да те уверя едно нещо, госпожице: няма начин да се изгубим в море като това. Противното ще е под достойнството ни.

На свечеряване леко захладня и двете млади жени трябваше да се загърнат в пелерините си. Тогава видяха да се появява на хоризонта замъка Нес в южния край на остров Висинг. Там брегът се издигаше отвесно и продължаваше нагоре с двете здрави кули на крепостта и свързващата ги стена. На върха на едната от тях леко се повяваше голямо знаме с нещо златисто, което Улвхилде предположи, че са трите корони.

Тя се поуплаши както от заплашителния силует на замъка, така и от мисълта, че скоро ще застане лице в лице с крал Кнут, убиеца на баща й. Все още не бе мислила върху това, тъй като единствено й желание бе да усеща колкото е възможно по-дълго време хубавите страни на свободата. Би предпочела да не трябва да се среща с краля, но сега си даваше сметка, че вече е твърде късно, след като носът на кораба се плъзна шумно на сухо по брега и всички се приготвиха да слязат. Бланка, сякаш успяла да прочете мислите на приятелката си, стисна още по-силно ръката на Улвхилде и й каза на ухото, че срещата с краля Кнут сигурно ще мине много добре и че няма от какво да се безпокои.

Владетелят дойде лично на брега да посрещне своята кралица и своя ярл, както и тази млада наследница на Сверкерите, за която изглежда не си спомняше. След като приветства своя ярл и своята кралица с цялата подобаваща учтивост, той се обърна към Улвхилде, поглеждайки я замислено, докато тя, едновременно уплашена и смутена, свеждаше поглед. За изненада на всички, с изключение на съпругата му, това, което видя, изглежда му се понрави. Направи крачка към Улвхилде и, хващайки я под брадичката, повдигна главата й. Огледа я с поглед, в който нямаше никаква омраза. Всеки можеше да види, че изпитва удоволствие от този спектакъл. Думите за добре дошла, които той отправи към Улвхилде, учудиха дори самия Биргер Бруса.

— С радост те посрещаме в нашия замък, Улвхилде Емундсдотер. Това, което някога е било между нас и твоя баща, сега е погребано; тогава бе война, сега живеем в мир. Знай, че за нас е голяма радост да приветстваме в твое лице господарката на Улфсхем. Няма от какво да се страхуваш зад стените на нашия замък, защото си наш гост.

Погледът му за кратко се задържа върху Улвхилде, после изведнъж й протегна ръка, подавайки другата на своята кралица. Така, между двете жени, се изкачи до замъка.

Улвхилде не се задържа много в Нес, но времето й се стори дълго, тъй като трябваше да научи хиляди дребни неща, за които нямаше и най-малка представа. Да се храниш не значеше само да ядеш храна и имаше почти толкова правила както в "Божия дом", но бяха точно обратните на тях, изразяващи се в тостове и бърборене. В манастира Улвхилде се бе научила да не отваря уста ако не я заговорят и винаги първа да поздравява другите. В замъка Нес бе точно обратното, освен за краля, кралицата и ярла. Това създаваше много затруднения по отношение на тези изключително прости дребни неща. В първите дни Улвхилде предизвика всеобщото удивление, поздравявайки любезно коняри, готвачи и придворни дами на кралицата преди те първи да я приветстват. Най-трудно й беше обаче първа да взима думата, защото изглежда в кръвта й бе залегнал навикът да изчаква с наведена глава да я заговорят. Свободата не е единствено във въздуха и във водата, ето това трябваше да научи.

През това време Бланка се усети, че често мисли за една лястовичка, която бе намерила като дете в двора на фермата на родителите си. Бе я взела в шепите си, за да я стопли. После я бе сложила в една кутия от брезова кора, в която й бе направила нещо като легло от вълна и бе прекарала две нощи с малкото птиченце до себе си. На втората сутрин бе станала рано, бе изнесла птичето на двора и го бе хвърлила във въздуха. Птичката бе излетяла и бе изчезнала, поздравявайки свободата си със силен писък. Бланка никога не разбра как е усетила, че ще накара птичката да литне, бе почувствала само, че прави каквото трябва. Виждаше нещата по същия начин относно Улвхилде, която, противно на нея и Роса, бе отишла в "Божия дом" на около единадесет години — по-скоро дете отколкото девойка. Правилата на монашеския живот бяха така запечатани в душата й, че с влизането си в светския живот бе толкова отчаяна, колкото и лястовичката на земята. Не разбираше дори, че е красива. Принадлежеше на това разклонение от рода на Сверкерите, на което Кол и Болеслав стояха начело и в което жените и благородническите дъщери изглеждаха като Улвхилде — чернокоси и с кафяви очи. Но Улвхилде не забелязваше собствената си красота. Бланка не повдигна въпроса за Улфсхем, където трябваше да придружи Улвхилде въпреки умишленото премълчаване от страна на краля. И дума не можеше да става да оставят девойката сама да се хвърли в обятията на един от Фолкунгите, който трябваше да бъде изгонен, както и на двамата му сина, вероятно доста хищни. Бланка много добре познаваше двамата мъже. По-големият се казваше Фолке и бе човек, готов веднага да противоречи, което не му предвещаваше дълъг живот. По-младият се наричаше Йон и бе учил в училището на роднината й Торгни Лагман. Обратно на големия, бе мълчалив и правеше впечатление, че трудно понася съдбата на по-малък брат на бъдещ воин, който, както е обичаят вътре в семействата, е упражнявал бъдещите си умения върху по-малкия и по-слаб от него брат.

Бланка се питаше какво би се случило на жена, толкова красива като Улвхилде, богата, но невинна, когато попадне сред мъже, които ще я желаят по много причини. Не означаваше ли това да пуснеш кротко агне сред вълците на Улфсхем? Тя се опита внимателно да обясни на Улвхилде какво щеше скоро да се случи. Подчерта необходимостта от ежедневни тренировки по езда, защото въпреки чувствителната си кожа Улвхилде трябва да може да пътува на кон. По време на тези разходки Бланка се опита отново да подхване водените от трите в "Божия дом" разговори, при които си припомняха любовта, която Роса хранеше към своя любим Арн или крояха планове за спасението на сестра Леонор и брат Люсиен.

Улвхилде обаче избягваше този род диалози, сякаш я беше страх. Даваше си вид, че се интересува повече от седлото си или походката на коня си отколкото от любовта и мъжете. Но по време на всекидневните им моменти на отмора в компанията на Бланкините двама синове на пет и три години тя много повече се поддаваше на подобна размяна на мисли. Любовта между майката и децата й изглежда повече интересуваше Улвхилде отколкото тази между мъжа и жената, въпреки че първата задължително трябваше да мине през втората.

Веднага след празника на свети Ларш и приключването на сенокоса в Западна Готаланд и Източна Готаланд Бланка и Улвхилде потеглиха за Улфсхем, следвани от ескорт. Качиха се първо на кораба на норвежците до Алвастра, след това продължиха през Биелбо към Линшьопинг. По пътя за този град се намираше Улфсхем, което буквално значеше "Къщата на вълците".

Сега Улвхилде се държеше малко по-стабилно на седлото и по-рядко се оплакваше, въпреки двата дена път. С приближаването на Улфсхем тя изглеждаше все по-угрижена и се затваряше в себе си.

Когато приближиха имението, Улвхилде веднага се ориентира, защото новите постройки бяха издигнати на мястото на старите, с които доста си приличаха. Огромните ясени от детството й все още се извисяваха в небесата, но повечето от нещата й изглеждаха по-малки отколкото бяха в спомените й.

Очакваха ги, естествено, тъй като една кралица не идва на посещение без съответното предизвестие. В имението настъпи оживление, когато свитата се появи. Ратаите, стражите и робите се подредиха в двора, за да посрещнат гостите, да ги поздравят и да им поднесат да разчупят погачата, преди да влязат във вътрешността на сградите.

Бланка нямаше капаци на очите си и това, което видя, голяма част от гостите щяха да го забележат рано или късно с изключение може би на невинно същество като Улвхилде. С приближаването на двете жени Сигурд Фолкесон и двамата му синове Фолке и Йон, които стояха от двете му страни, сякаш се подмладяваха. Ако от разстояние Фолкунгите даваха вид с държанието си на зле разположени и почти враждебни, то доста бързо се разнежиха и трябваше да правят усилия да не издадат учудването си, виждайки Улвхилде да слиза от коня в прекрасното си наметало.

Сигурд и по-големият му син се впуснаха да помогнат на Бланка и Улвхилде веднага щом стъпиха на земята, за да приемат хляба и поздравят домакините си. Бе въпрос на чест, независимо че бяха достатъчно обезщетени и бяха получили доста по-големи имения от Улфсхем благодарение на част от среброто, което Биргер Бруса бе заграбил по време на нашественическите си походи. Против честта на Фолкунгите бе да отстъпят земята на една бедна малка госпожичка от рода на Сверкерите. Но Улвхилде далеч не отговаряше на това, което бяха очаквали. Защото мъжете рядко си представят жените от противниковия лагер като красавици. Несъмнено счел посрещането за доста мрачно от негова страна, Сигурд Фолкесон започна да говори бързо и неясно, търсейки думите, с които да приветства Улвхилде с добре дошла, докато двамата му синове стояха със зяпнала уста, без да могат да откъснат поглед от нея.

За да спести затруднението на Улвхилде, Бланка предвидливо реши бързо да вземе думата, когато краткото неразбираемо приветствие приключи. Но Улвхилде я изпревари.

— Поздравявам ви с радост, Сигурд Фолкесон, Фолке и Йон, в кътчето на моето детство — започна тя без никакво притеснение, с ясен и спокоен глас. — Случилото се някога между нас, Сверкери и Фолкунги, е погребано. Тогава се водеше война, днес цари мир. Ето защо искам да знаете, че за мен е удоволствие да ви посрещна в Улфсхем и че тук се чувствам на сигурно място с вас като приятели и домакини.

Тези й думи оказаха такова въздействие на Фолкунгите, че нито един от тях не се сети какво да отговори. Улвхилде подаде ръка на Сигурд Фолкесон, за да я въведе в дома, което й принадлежеше. Фолке, по-големият син, най-после дойде на себе си и подаде ръка на кралицата.

Преминавайки през двукрилата дъбова врата на Улфсхем, Бланка се усмихна едновременно с облекчение и радост, тъй като Улвхилде без никаква свенливост бе заимствала от самия крал думите, които толкова учудиха Фолкунгите, посрещайки я в дома си. Това бе дума по дума речта, с която кралят я бе посрещнал в Нес преди няколко дни, сякаш това бе някаква ритуална формула, взета от съхраняван в манастир ръкопис.

Улвхилде без съмнение знае как да усвоява уроци, също както тези, които са прекарали дни на страдание между манастирските стени, каза си кралицата. Но само да ги усвои не е достатъчно, трябва освен това да знае как да приложи на практика наученото. Впрочем Улвхилде току-що бе показала по колкото ясен, толкова и учудващ начин, че е способна на това.

Лястовичката летеше, издигаше се високо в небето, носена от малките си, бързи и сигурни крилца.