Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

VI

Най-тежкият период за Сесилия Роса по време на дългото й покаяние в "Божия дом" беше първата година след като крал Кнут Ериксон отведе Сесилия Бланка, за да я направи своя съпруга и кралица на кралството на трите корони. Той даде своя обет за вярност на Сесилия Бланка, но това, както и толкова много други неща от неговите планове, отне повече време, отколкото бе искал. Когато той и неговата кралица бяха коронясани от архиепископ Стефан, това не се превърна в такова голямо събитие, каквото Кнут Ериксон си беше представял, състоя се не в катедралата в Източен Арос, а в провинциалната църква в Нес на остров Висинг в областта Ветерн. Макар това, че коронацията не можа да бъде извършена толкова грандиозно, колкото той си беше представял, със сигурност да предизвикваше гнева му, тя все пак беше законна и пред лицето на Господ, и пред хората. Сега той беше крал по Божия воля.

Сесилия Бланка, която прие фамилията Бланка като кралска фамилия, също беше станала кралица по Божия воля.

Но за да бъде уредено това, им беше нужна цяла година, а за Сесилия Роса тази година беше най-жалката в целия й живот.

Свитата на крал Кнут, съпровождаща го по време на обиколката му из страната, едва беше спряла да се вижда от "Божия дом", когато сякаш с един замах вътре всичко се промени. Майка Рикиса отново въведе обета за мълчание в манастира, той важеше особено за Сесилия Роса, която пак започна да получава удари с камшик, независимо дали беше нарушила обета за мълчание или не. Майка Рикиса предизвика полъх на омраза и студ около Сесилия Роса, който другите девици от рода на Сверкерите не закъсняха да излъчват, всички с изключение на една.

Тази, която отказа да мрази Сесилия Роса, тази, която не желаеше да тича насам-натам с групата момичета из двора и която никога не я беше издавала за нищо, се казваше Улвхилде Емундсдотер. Но никой от останалите не обръщаше особено внимание на малката Улвхилде. Нейните роднини бяха избити след боя при кървавите долини в покрайнините на Биелбо и тя не беше получила нищо в наследство. Затова и никога нямаше да встъпи в брак с някой мъж с положение. Разполагаше само с потеклото си, а точно сега, по времето след всички тези поражения, то не струваше нищо. Затова пък майка Рикиса се колебаеше дали да остави и своята родственица Улвхилде да опита от камшика — все пак кръвта вода не ставаше.

Когато първата зимна буря се изви над "Божия дом", майка Рикиса реши, че е време, както тя подкупващо обясни на злобните дъщери от рода на Сверкерите, да започне да праща Сесилия Роса в карцера, тъй като блудницата все още не беше престанала да си въобразява, че носи цветовете на рода на Фолкунгите и очевидно затова си мисли, че може да е безсрамна и на думи, и на дела.

В началото на зимата в склада над карцера имаше голямо количество жито и заради това и много дебели, черни плъхове. На Сесилия Роса й се наложи не само да се научи с горещи молитви да понася студа. То й се стори лесно в сравнение с това, докато е задрямала или изпаднала в състояние на полусън от изтощение, да подскача при всеки допир на плъх до нея. Тя научи също така, че ако потъне в дълбок сън по време на второто или третото денонощие, когато изтощението и умората ставаха по-силни от студа, можеше да се случи и плъховете да я ухапят, сякаш искат да я опитат на вкус, сякаш искат да проверят дали е мъртва и годна за ядене.

Единственият й източник на топлина по време на тези повтарящи се престои в карцера бяха горещите молитви. Тя обаче се молеше не толкова за себе си, а през по-голямата част от времето отправяше молитвите си към света Дева Мария, за да я склони да държи закрилящата си десница над обичния й Арн и сина й Магнус.

Но това, че тя се молеше толкова много за любимия си Арн, не беше просто от чиста безкористност. Макар и добре да разбираше, че не притежава способността на Сесилия Бланка да мисли като мъж, да мисли като този, който има власт, на нея й беше пределно ясно, че ако някога би могла да се освободи от този леден ад, който представляваше "Божия дом", и от мъчителя, който беше майка Рикиса, то това би било единствено в случай, че Арн Магнусон се завърне невредим в Западна Готаланд. Затова тя се молеше за него — от една страна защото го обичаше повече от всеки друг, а от друга — защото той беше единственото й спасение.

Когато настъпи пролетта, белите й дробове все още бяха в добро състояние, тя не беше започнала да кашля до прималяване, както майка Рикиса ту се страхуваше, ту се надяваше, че ще стане. А през лятото на следващата година стана толкова топло, че карцерът се превърна по-скоро в символ на самота и хладна свобода, отколкото на мъчение. И черните плъхове отидоха на друго място, когато складът за зърно остана съвсем празен.

Сесилия Роса обаче се чувстваше слаба след тази тежка година и се страхуваше, че още една такава зима би била повече, отколкото тя би могла да издържи, освен ако света Дева Мария не изпрати чудо за нейното спасение.

Уви, Тя не изпрати никакво чудо. Затова пък изпрати една кралица по Божия воля, което скоро се оказа, че има същия благотворен ефект.

Кралица Сесилия Бланка дойде в "Божия дом" с внушителна свита в началото на събирането на реколтата и се настани в хосписа на манастира, сякаш самата тя го притежаваше и можеше да решава за всичко. Тя се разфуча, поръча храна и напитки и прати съобщение, че Рикиса, както тя, кралят и ярлът се обръщаха към игуменката без да казват майка Рикиса, би трябвало да се яви, за да забавлява своите гости и то възможно най-скоро. Та нали, както тя посочи, в "Божия дом" се казва, че всеки гост се приема все едно е самият Иисус Христос. Ако това важеше за всеки човек, какво оставаше за една кралица.

Майка Рикиса вътрешно кипеше от яд, когато вече не можеше да измисли повече извинения и слезе в хосписа, за да смъмри нахалната жена, която можеше и да е кралица на света, но която по никакъв начин не можеше да се разпорежда над Божието царство на земята. Една игуменка не беше длъжна да се подчинява, било то на крал, или на кралица, коронясани или не.

Тя изтъкна точно това веднага, щом й беше посочено място на трапезата на кралицата и то лошо място, в долния край на масата. Майка Рикиса изобщо не можеше да се съгласи с желанието на кралица Сесилия Бланка да се срещне със скъпата си приятелка, тъй като сега, както майка Рикиса беше решила, онази покварена жена изкупваше греховете си по подобаващ начин и затова в никакъв случай не можеше да се развлича с посещения, било то кралски, или не. В "Божия дом" царуваше Божият ред, а не този на някаква кралица. И това, смяташе майка Рикиса, беше нещо, което Сесилия Бланка би трябвало да знае по-добре от останалите.

Кралица Сесилия Бланка изслуша надменното и самоуверено разяснение на майка Рикиса относно Божия и човешкия ред без да покаже и следа от неувереност, без дори и за миг да скрие предизвикателната си усмивка.

— Ако вече свърши с твоето злобно бърборене за Господ и останалите като мен, точно както ти каза, защото аз съм една от тези, които трябва да бъдат научени на твоя ред по трудния начин там вътре, и за миг не съм си помислила, че си го признаваш, сега ще си държиш човката затворена и ще изслушаш твоята кралица — каза тя меко в един дълъг и равен поток от думи, все едно казваше нещо хубаво, въпреки че думите й бяха толкова тежки.

Тези думи обаче веднага оказаха въздействие над майка Рикиса, която действително стисна устни и зачака продължението. Тя беше убедена в правотата си, знаеше, че що се отнася до това, което засяга Божието царство и Божиите служители, никаква кралица, която доскоро е живяла в манастир, не може да я порицава. Но мигновено й беше дадено да разбере, че силно е подценила Сесилия Бланка.

— Така, слушай сега, Рикиса, — продължи Сесилия Бланка със своя спокоен и почти приспивен тон. — Ти си Божия невяста, а аз съм просто кралица в земния живот сред хората, казваш ти. Аз не мога да се разпореждам над "Божия дом" — това е, което имаш предвид. Не, може би не мога. Но все пак. Защото сега ще научиш нещо, което ще те наскърби. Твоят роднина Бенгт от Скара вече не е епископ. Не знам накъде е заминал горкият със своята уличница след отлъчването, а и въобще не ме интересува. Но е отлъчен. Следователно няма да очакваш повече подкрепа в живота от него.

Майка Рикиса прие лошата новина, че роднината й Бенгт е бил отлъчен, без да трепне, въпреки че в себе си почувства и уплаха, и мъка. Реши да не отговаря, а по-скоро да изчака кралицата.

— Нали разбираш, Рикиса — продължи тогава Сесилия Бланка още по-бавно, — нашият скъп и така високо ценен архиепископ Стефан е много близък с краля и кралицата. Както всеки може да се досети, би било напълно погрешно от моя страна да дръзна да кажа, че той се храни от моята ръка и се подчинява на всяка моя дума в старанието си да крепи кралството и неговите вярващи заедно в мир и разбирателство. Човек не бива да казва нещо подобно, иначе би било като да обиждаш върховния Божи служител на земята. Но нека все пак да кажа, че се разбираме добре — архиепископът, кралят и аз самата. Разбира се, лошо би било и ако ти, Рикиса, трябва да бъдеш отлъчена. Между другото, нашият ярл Биргер Бруса също е много ревностен относно неща, които засягат църквата, постоянно говори за построяване на нови манастири и е обещал много голямо количество сребро за тази цел. Разбираш ли сега какво се опитвам да ти кажа, Рикиса?

— Казваш, че наистина искаш да се срещнеш със Сесилия Роса — отговори майка Рикиса решително. — В такъв случай аз ти отговарям, че за това няма никакви пречки.

— Браво, Рикиса, значи не си чак толкова глупава, колкото изглеждаш! — възкликна Сесилия Бланка и в същото време беше хем весела, хем приятелски настроена. — Но само за да разбереш действително какво имам предвид, смятам, че трябва много да внимаваш да не създаваш грижи на моя добър приятел архиепископа. И така! Сега можеш да изчезваш, погрижи се само да доведеш гостенката ми възможно най-бързо!

При последните си думи Сесилия Бланка плесна с ръце и отпъди майка Рикиса по абсолютно същия начин, който самата майка Рикиса толкова много пъти беше използвала, за да покаже към двете Сесилии уважение, малко повече отколкото към две гъски.

Когато влезе в хосписа, Сесилия Роса представляваше толкова жалка гледка, че нямаше нужда нищо да се казва, за да се обясни какво е трябвало да изтърпи от момента, в който крал Кнут бе напуснал "Божия дом", за да продължи обиколката си из страната. Двете Сесилии веднага се хвърлиха в прегръдките си и по лицата им се появиха сълзи.

Кралица Сесилия Бланка пожела да остане три дни и три нощи в хосписа на "Божия дом" и през това време двете приятелки непрекъснато бяха заедно.

След това на Сесилия Роса никога повече не й се наложи да посещава карцера през останалите си години на престой в манастира. А в близкия отрязък от време след посещението на кралицата тя получи много и вкусни порции и скоро успя да се нахрани така, че розовината да се върне по бузите й и да напълнее.

През следващите години Сесилия Роса и Улвхилде Емундсдотер се научиха на красивото изкуство да тъкат, шият и боядисват мъжки и дамски мантии, а също така да бродират най-прекрасните гербове на гърбовете на мантите. Не след дълго в "Божия дом" пристигнаха поръчки от близо и далеч, също и от не толкова влиятелни родове, които трябваше да оставят една мантия за проба, за да получат обратно същата, само че в много по-красив вид.

Докато работеха заедно, около двете девойки цареше спокойствие и никакъв обет за мълчание не важеше за тях, тъй като сега тяхната работа донасяше без неприятности и забавяния повече сребро в сандъците на "Божия дом" от която и да е друга дейност. Икономът, нещастният стар църковен сановник, толкова много харесваше работата на Сесилия Роса и Улвхилде Емундсдотер, че рядко пропускаше възможността да го изтъкне пред майка Рикиса. При такъв случай тя не правеше никакви физиономии, а само замислено кимаше в знак на съгласие. Тя не забравяше, че над главата й виси дамоклевият меч, защото майка Рикиса никак не беше глупава, също както не беше и добра.

Кралица Сесилия Бланка си намираше предлог да посещава "Божия дом" повече от веднъж в годината и, ако можеше, винаги оставаше няколко дни в хосписа. Тогава държеше както Сесилия Роса, така и Улвхилде Емундсдотер да й прислужват, което обаче никога не се случваше, тъй като кралицата си водеше свои слуги, които се грижеха за приготвянето на месото, виночерпци и прислужнички. Това бяха чудни дни за двете затворнички, както те сами се наричаха. За всички беше ясно, че приятелството на кралицата със Сесилия Роса действително беше за цял живот. Това беше особено ясно на майка Рикиса и тя се приспособи към ситуацията, макар и скърцайки със зъби.

На третата година Сесилия Бланка пристигна с най-радостната от всички новини на света. Тя беше минала през Варнхем, за да говори със стария отец Хенри за това как човек, без да накърни порядъчността си и като спазва всички правила и изисквания, би могъл да предаде някои от знанията на брат Люсиен в областта на градинарството и лечението на сестрата, която разбира най-много от тези неща в "Божия дом" — сестра Леонор от Фландрия.

Отговорът на този въпрос обаче не беше най-важното от това, което отец Хенри имаше да каже. Затова пък той беше получил вести за Арн Магнусон и си позволи да разкаже, че Арн до съвсем скоро е бил един от многото рицари в могъщ феодален замък на рицарите тамплиери, който носел името Тортоса и се намирал в част от Светите земи, наречена Триполи. Арн изпълнявал съвестно дълга си, носел бяла мантия и скоро щял да постъпи на служба при рицар от братството с висок пост в самия Йерусалим.

Беше лятно време, когато Сесилия Бланка дойде с тази информация, в началото на лятото, когато ябълковите дървета между хосписа, ковачницата и обора бяха отрупани с цвят. При тази вест Сесилия Роса първо прегърна своята скъпа приятелка толкова силно, че цялата се разтрепери. Но след това я пусна и излезе сама навън сред разцъфналите дървета, без да се замисли, че това би било нещо, което в най-тежкия период майка Рикиса едва ли би наказала с по-малко от една седмица престой в карцера. Една девойка не може да ходи сама по този начин в "Божия дом". Но сега в съзнанието на Сесилия Роса не съществуваха никакви забрани, в момент на щастие не съществуваше дори и "Божия дом".

Той е жив, той е жив, той е жив! Тази мисъл се появи в главата й с устрема на стадо побягнали коне и за известно време заличи всичко, сякаш нищо друго не съществуваше.

После тя видя пред себе си Йерусалим, най-свещеният от всички градове. Видя улиците от злато, белите каменни църкви, кротките, богобоязливи хора и спокойствието, което беше изписано на лицата им, видя своя обичен Арн да идва към нея в бялата си мантия с Божия червен кръст. Това беше една мечта, която тя щеше да носи със себе си в продължение на много години.

В "Божия дом" времето сякаш течеше незабелязано. Отново и отново нищо не се случваше и всичко си беше съвсем както обикновено, същите песни от Псалтира, същите мантии, които биваха ушивани и изчезваха, сезоните, които се сменяха. Но във всичко това, което беше едно и също, се появиха промените — може би толкова бавно, че никой не ги забеляза преди да станат твърде големи.

Първата година, през която брат Люсиен започна да идва от Варнхем, за да учи сестра Леонор за всичко, което расте в чудната Божия природа, за това, което е от полза за лечението на човек и което е само за човешкото небце, не се случи никаква голяма промяна. Съвсем скоро това, че брат Люсиен и сестра Леонор работеха дълги часове заедно в градините, се възприемаше все едно винаги е било така. Фактът, че до известно време в началото те никога не бяха оставяни сами един с друг, скоро беше забравен, тъй като брат Люсиен все пак беше идвал в "Божия дом" толкова често, че почти беше станал част от него.

Когато той и тя, потънали в безсрамен разговор, изчезваха заедно из градините отвъд южната стена, ничие подозрително око не видя през осмия месец на втората година това, което всяко око трябваше веднага да е забелязало още през първия.

Сесилия Роса и Улвхилде все повече търсеха сестра Леонор, за да получат част от нейните знания, които тя на свой ред получаваше от Варнхем и брат Люсиен. Сякаш един нов свят, изпълнен с възможности, се беше разкрил пред тях и беше невероятно да се види какво може да направи човек с двете си ръце в една градина с Божията помощ. Плодовете бяха големи и сочни и се запазваха по-добре през зимата, неизменните супи за вечеря вече не бяха толкова еднообразни, когато се появиха новите вкусове; правилата на манастира забраняваха чуждестранни подправки, но пък това, което растеше в самия "Божи дом", не можеше да се смята за чуждестранно.

Случи се така, че Сесилия Роса и Улвхилде също започнаха да влизат и излизат през стените на манастира. Те можеха да слизат до градините, за да се погрижат за нещо, свързано с овошките или лехите, без да им се задават въпроси. Тази промяна също беше настъпила бавно и затова сякаш не беше забелязана. Няколко години по-рано и най-малкият опит за подобна разходка завършваше с бой с камшик или карцер.

Беше по времето, когато наближаваше жътва, когато ябълките започваха да узряват, когато вечер луната ставаше червена, а черната земя миришеше на влажна зрялост. Сесилия Роса нямаше нищо определено за вършене долу в градините, а и вече беше започнало да се стъмва, така че при всички случаи нямаше да може да се свърши някаква смислена работа. Тя отиде просто така, за да види луната и да се наслади на силните аромати на вечерта. Не очакваше да намери някой друг там долу и може би заради това не откри ужасяващото грехопадение, преди да се окаже съвсем близо до мястото, където то се извършваше.

На земята, между няколко избуяли къпинови храсти, които вече бяха обрани, лежеше брат Люсиен със сестра Леонор върху себе си. Тя го яздеше сластно, без ни най-малко срам, все едно бяха съпруг и съпруга в земното битие.

Това беше втората мисъл на Сесилия Роса, първата беше очевидно за ужасяващото грехопадение. Тя остана като вкаменена или омагьосана, не можеше да се накара нито да извика, нито да побегне, нито дори да затвори очи.

Не след дълго тя се отърси от ужаса си и вместо него изпита едно чуждо, нежно чувство, сякаш тя самата участваше в прегрешението; в следващия миг тя не мислеше за греха, а за собствения си копнеж, че това можеха да са тя и Арн, въпреки че те самите никога не го бяха правили точно по този начин, който носеше допълнителен грях.

Сумракът се спускаше бързо, докато Сесилия стоеше там, и щом приглушените звуци на страст от страна на брат Люсиен и сестра Леонор престанаха, а тя слезе от него, легна до него и двамата започнаха да се прегръщат и галят, Сесилия видя, че дрехите на сестра Леонор са толкова раздърпани, та гърдите й стърчат от тях, а тя позволява на брат Люсиен да си играе с тях и да ги гали, докато лежи по гръб и си поема дъх.

Сесилия Роса не можеше да си наложи да ги осъжда, защото това, което тя видя, приличаше повече на любов, отколкото на отвратителния грях, както го описваха всички правила. Когато се измъкна оттам, като внимаваше да стъпва безшумно, тя се чудеше дали сега сама беше част от прегрешението, защото не го беше осъдила. Но тази нощ тя дълго се моли на светата Дева, която, доколкото Сесилия Роса знаеше, можеше да помогне на влюбените повече от всеки друг, тя се моли най-вече за закрила за своя възлюбен Арн, но също така и за опрощение на греховете на сестра Леонор и брат Люсиен.

Цяла есен Сесилия Роса пази своята тайна без да я издаде дори и на Улвхилде Емундсдотер. А когато настъпи зимата, цялата дейност в градините беше преустановена и брат Люсиен не можеше повече да изпълнява задачата си в "Божия дом" преди да наближи пролетта.

През зимата сестра Леонор работеше в предверието най-често заедно със Сесилия Роса и Улвхилде, защото имаше много неща за тъкане, боядисване, шиене и бродиране. Сесилия Роса често наблюдаваше сестра Леонор крадешком и си мислеше, че вижда една жена, притежаваща нещо като вътрешна светлина, която беше толкова силна, че дори и черната сянка на майка Рикиса не можеше да я засенчи. Сестра Леонор почти винаги се усмихваше и през цялото време докато работеше, си тананикаше някой псалм, сякаш нейният грях я беше направил и по-весела, и по-красива, защото очите й искряха.

Сесилия Роса и сестра Леонор останаха сами в предверието в началото на дългите пости, когато работата невинаги беше толкова задължителна, както през останалото време, и само тези, които искаха, работеха късно вечер. Те боядисваха заедно плат в червено — нещо, което сега вървеше бързо и ефективно, щом точно двете си помагаха една на друга. Тогава Сесилия Роса не можа да се сдържи повече.

— Не се плаши от това, което ще ти кажа сега, сестро — започна Сесилия Роса без да разбира напълно откъде се появяват думите й и защо в този момент прави това, което прави. — Но аз знам за вашата тайна с брат Люсиен, защото ви видях веднъж в ябълковата градина. И това, което си мисля, е, че ако аз съм ви видяла и знам, то и някой друг може скоро да види и да узнае същото нещо. Тогава и двамата ще сте в опасност.

Сестра Леонор пребледня и остави работата си настрана, седна и закри лицето си с ръце. Тя поседя така известно време преди да посмее да погледне Сесилия Роса, която също беше седнала.

— Нали не мислиш да ни издадеш? — прошепна накрая сестра Леонор с толкова слаб глас, че едва се чу.

— Не, сестро, изобщо не мисля да го правя! — отговори Сесилия Роса възмутено. — Ти със сигурност знаеш, че аз се намирам в "Божия дом" за наказание и изкупление, тъй като от любов извърших същия грях като твоя. Никога няма да те издам, но искам да те предупредя. Рано или късно ще бъдете разкрити от някой, който ще каже на майка Рикиса, или в най-лошия случай от самата нея. Ти знаеш също толкова добре, колкото и аз, що за човек е тя.

— Аз вярвам, че Дева Мария ни е простила и ни закриля — каза сестра Леонор след малко. Но заби погледа си в земята, сякаш изобщо не беше убедена в думите си.

— Ти си й обещала своята непорочност, как можеш тогава толкова безгрижно да вярваш, че Тя ти е простила неспазеното обещание? — чудеше се Сесилия Роса по-скоро смутена, отколкото обидена от греховните мисли, които сестра Леонор толкова безсрамно разкриваше.

— Защото Тя ни предпази. Никой друг освен теб, която ни желаеш доброто, не ни е видял и не е разбрал за нас. Защото любовта е един прекрасен дар, нещото, заради което повече от всичко друго си заслужава да живееш! — отговори сестра Леонор с повишен тон, все едно предизвикваше, все едно вече не се страхуваше, че ще я чуе не който трябва.

Сесилия Роса онемя. Сякаш изведнъж се оказа на върха на висока кула и погледът й се зарея над необятни простори, които тя само е предполагала, че могат да съществуват, но сякаш в същото време изпитваше ужас да не загуби равновесие и да падне долу. Тя никога не би могла да си помисли, че една монахиня, отредена на Небесния годеник, би нарушила своите обети; нейният собствен грях — да направи това, което сестра Леонор бе извършила, но със своя годеник, а не с монах, който също е дал обет, беше сравнително малък грях. И все пак очевидно грях. Любовта беше дар Божи за хората, за това имаше доказателство в Светото писание. Онова, което беше трудно да се разбере, беше как така любовта можеше в същото време да е и един от най-тежките грехове.

Сесилия Роса си спомни една история, която разказа на сестра Леонор замислено и отначало малко несвързано, докато се ровеше в паметта си.

Разказваше се за една девойка на име Гунвор, която била принудена да се омъжи за един старец, с когото тя изобщо не искала да живее, най-вече защото била влюбена в младеж, който се казвал Гунар. Двамата млади, които се обичали, никога не изгубили надежда за любовта си и изглежда, че молитвите им накрая умилостивили светата Дева, която им изпратила чудно спасение. Предполага се, че те и днес живеят щастливи заедно.

Сестра Леонор беше чувала тази история, защото тя беше добре позната във Варнхем и брат Люсиен й отделяше голямо внимание. Светата Дева изпратила един млад монах от Варнхем срещу лошите хора и той, без да носи вина за стореното, убил стареца, който щял да встъпи в брак с девицата Гунвор. Следователно пред лицето на Божията любов и вярата в любовта, която устоява на всичко, всякакви грехове могат да бъдат омаловажени. Дори и едно убийство би могло изобщо да не се превръща в грях, ако светата Дева се смили над влюбени, които я помолят за помощ.

Дотук това бе една много красива история. Но сега Сесилия Роса тъжно възрази, че въпреки всичко не е съвсем лесно да бъде разбрана. Защото младият монах, когото светата Дева изпратила за спасението на влюбените, бил Арн Магнусон. И не след дълго той бил съден строго заради своята любов, също както и самата Сесилия Роса получила част от тежката присъда. А сега тя вече близо десет години се пита какво е целяла светата Дева с това без да стига до някакъв отговор.

В този момент сестра Леонор онемя. Тя никога не беше предполагала, че Сесилия Роса е годеницата на Арн, защото брат Люсиен никога не беше разказвал тази тъжна част от историята. Разбира се, беше споменал, че когато му дошло времето, младият монах станал могъщ воин от Божията армия в Светите земи. Но той гледаше на това единствено като на едно голямо и положително събитие, все едно светата Дева ги беше превела през него за добро. Той никога не беше разказвал каква висока цена е трябвало да плати любовта в крайна сметка, въпреки че всичко бе свършило така благополучно за тази Гунвор и нейния Гунар.

Този първи разговор и всички други, които винаги последваха в момента, в който те останеха сами, сближиха до голяма степен Сесилия Роса и сестра Леонор. А с разрешението на сестра Леонор и след категоричното заявление на Сесилия Роса, че няма защо да се страхуват от предателство от нейна страна, тя разказа всичко на Улвхилде Емундсдотер. От този момент нататък трите можеха да седят заедно в предверието до късно през зимните вечери с едно одеяло — нещо, което дори и майка Рикиса похвали.

Те се въртяха все около темата за любовта като в танц, който нямаше край. Веднъж, когато била на възрастта на Улвхилде, сестра Леонор срещнала любовта, но краят не бил щастлив. По причини, свързани най-вече с пари, мъжът, когото тя обичала тогава, сключил църковен брак с една грозна жена, която била вдовица и която той изобщо не обичал. Бащата на сестра Леонор я смъмрил за всичкия й плач и бил на мнение, че не трябва да се вдига много шум за нещо подобно, първо, защото жените не разбирали нещата, свързани с брака, поне не и младите жени. И второ, защото животът не свършвал след първото сляпо влюбване на млади години.

Сестра Леонор се чувствала толкова убедена в противното, че се заклела никога да не обича друг мъж, изобщо да не обича никой друг освен Небесния годеник. След това постъпила в манастир и горяла от нетърпение скоро след първата си година като послушница да даде обет.

Това, което Дева Мария й показваше сега, беше, че любовта е благоволение, с което може да бъде удостоен всеки и по всяко време. Вероятно светата Дева показваше също, че старият, строг баща на сестра Леонор е имал право, когато е говорел за първото младежко увлечение и е смятал, че с него не идва краят.

При последното и трите се засмяха весело, като си помислиха колко изненадан би останал старият баща, ако сега научеше, че е имал право, и как се е стигнало до там, че да има право!

Сякаш чрез този разговор и Сесилия Роса, и Улвхилде бяха въвлечени в прегрешението на сестра Леонор. Когато трите се окажеха сами и веднага започнеха да говорят за това, за което само те можеха да говорят в "Божия дом", бузите им пламваха и дишането им се ускоряваше. Забраненият плод имаше божествен вкус, дори и когато човек не ядеше от него, а само говореше за него.

Едно беше сигурно за сестра Леонор и Сесилия Роса. И двете бяха познали любовта, но това също така ги беше поставило в голяма опасност и беше довело до тежки наказания; Сесилия Роса беше осъдена на двадесет години изкупление, а сестра Леонор я заплашваше отлъчване.

Що се отнася до Улвхилде, случи се така, че това, което нейните две приятелки разказваха между другото по време на тези разговори промени живота й. Тя никога не беше вярвала кой знае колко в любовта, никога не беше виждала други стихотворения или разкази за любовта освен обикновени саги за елфи и самодиви и онова, което човек с удоволствие слушаше да се разказва в светлината на огъня през студените зимни вечери, но което не се отнасяше за реалния живот. Също както тя никога не беше виждала самодива, така не беше виждала и любов.

Когато Кнут Ериксон уби баща й Емунд, Улвхилде беше съвсем малка и беше откарана в една шейна с майка си и малките си братя. Няколко години по-късно, когато тя вече нямаше ясни спомени за баща си, майка й се сдоби с нов мъж, пратен й от някакъв ярл от Линшьопинг, и през цялото време Улвхилде не видя нищо, което да я накара да мисли за съществуването на любов между нейната майка и новия мъж.

Улвхилде беше стигнала до извода, че ако това беше единственото, което губеше с живота навън, то тя можеше спокойно да остане в манастир завинаги и да даде обет, тъй като една монахиня, обрекла се на Бога, все пак живееше по-добър живот от една девица сред роднините си. Единственото, което пораждаше в нея съмнения доколко беше разумно да си представя по този начин остатъка от живота си, беше мисълта да даде вечен обет за послушание точно на майка Рикиса. Но тя се беше надявала, че може би щеше да дойде нова игуменка или че самата тя би могла да се премести в някой от манастирите, които Биргер Бруса искаше да построи. Защото, както стояха нещата, Сесилия Роса нямаше да остане до края на живота си в "Божия дом". Те щяха да се разделят безвъзвратно и когато този ден настъпеше, на Улвхилде нямаше да й остане нищо друго, освен любовта към Бога.

Другите две сестри бяха ужасени от мрачната представа за живота, която Улвхилде имаше. Те я заклеха никога да не дава обет, при всички случаи да почита Господ и Божията майка, но да го прави като свободен човек. Тогава Улвхилде възрази, че за нея и без това няма живот там навън, защото всичките й роднини са мъртви, а Сесилия Роса разпалено твърдеше, че това е нещо, което може да бъде променено, че нищо в тази връзка не е невъзможно, докато и двете имат добър приятел в лицето на кралица Сесилия Бланка.

В желанието си да откъсне Улвхилде от всички мисли за даване на обет Сесилия Роса изрече на висок глас неща, които досега само беше обмисляла и то отчасти. Тя призна пред себе си, макар и не на висок глас, че като че ли е била егоистка и не е можела да понесе мисълта, че още веднъж ще бъде оставена без приятел в "Божия дом". Но след като вече беше изрекла мисълта си на глас, трябваше да направи следващата стъпка в разговор със Сесилия Бланка следващия път, когато тя посетеше "Божия дом".

Що се отнася до самата нея, нещо съвсем различно накара бузите й да пламнат от този разговор. Тогава, когато я осъдиха на двадесет години зад стените на манастира, тя беше на не повече от седемнадесет години. Беше се опитала да си представи себе си на тридесет и седем години и беше видяла образа на една състарена и прегърбена жена без никакви останали жизнени сокове. Но сестра Леонор беше точно на тридесет и седем и излъчваше сила и младост, откакто любовта я благослови.

Сесилия Роса си представяше, че ако никога не се съмнява, ако никога не губи надежда, света Дева Мария ще я възнагради и ще й позволи на тридесет и седем годишна възраст да свети със същия плам като сестра Леонор.

Тази пролет в "Божия дом" нямаше да прилича на никоя друга, било то минала, или бъдеща. С началото на пролетта брат Люсиен започна да идва на нови посещения, защото сега в овощните градини имаше много работа и изглеждаше, че жаждата на сестра Леонор за знания беше неутолима. Тъй като Сесилия Роса и Улвхилде също бяха започнали да се интересуват все повече и повече от разсадите, които щяха да се отглеждат, беше съвсем в реда на нещата това, че те се намираха навън сред насажденията едновременно с монаха, дошъл на посещение, така че никой не би могъл да си помисли, че един мъж можеше да бъде оставен сам било с монахиня, или с девица в "Божия дом".

Впрочем Сесилия Роса и Улвхилде рядко не бяха свободни затова измислено наблюдение, защото те по-скоро прикриваха нарушителите, като стояха на пост. По този начин сестра Леонор и брат Люсиен се сдобиха със значително повече часове, прекарани в сладко уединение, отколкото иначе биха посмели да си отделят.

Проблемът беше, че всичко, ушито през зимата, изчезна много преди да настъпи лятото. Това беше добре за сандъците със сребро в "Божия дом", но в същото време Сесилия Роса и Улвхилде бяха принудени да се върнат на работа в предверието. Брат Люсиен обясни на сестра Леонор, че тази трудност може лесно да бъде преодоляна, а тя на свой ред го каза на двете си приятелки, тъй като те никога не говореха лично с брат Люсиен. Ако произвежданите стоки изчезваха толкова бързо, то това беше само защото цената беше прекалено ниска. Ако тя бъдеше повишена, то стоките щяха да остават за по-дълго време, човек щеше да организира работата си по-добре и тя щеше да му носи повече пари.

Това звучеше като някакъв вид магия и не беше лесно да се разбере. Но сестра Леонор се върна от брат Люсиен с няколко изписани страници с текст, който изясни нещата, и заедно с това тя разказа как брат Люсиен се присмивал на иконома, който работел в "Божия дом". Според брат Люсиен било напълно ясно, че този псалт, избягал от Скара, разбирал съвсем малко от пари и сметки, защото той дори не водел истински счетоводни книги.

Всички тези приказки за водене на книги, смятане със сметало и променяне на нещата с помощта на цифри и мисли по същия начин както с усърден труд накараха Сесилия Роса сериозно да се замисли. Тя мърмореше на сестра Леонор, която на свой ред мърмореше на брат Люсиен, докато той не донесе със себе си счетоводни книги от Варнхем и не ги показа първо на Леонор, за да ги разбере и да може да ги покаже после на Сесилия Роса, за да ги разбере и тя.

Сякаш един изцяло нов свят от съвсем различни мисли се разкри пред Сесилия Роса и скоро тя дръзна да обсъди идеите си с майка Рикиса, която отначало винаги изсумтяваше презрително, щом чуеше предложения за нещо ново.

Но в края на пролетта, след дългия пост кралица Сесилия Бланка обикновено идваше на посещение и преди тези визити майка Рикиса винаги ставаше по-податлива, макар и да не променяше мнението си. Стана така, че поръчаха пергамент и книги от Варнхем, което даде възможност на изпълнения с желание брат Люсиен за допълнителни разходки. Той получи и разрешение от майка Рикиса да обучава както иконома, избягалия псалт Йонс, така и Сесилия Роса и да им помогне да сложат в ред сметките на "Божия дом". Условието беше да няма никакъв разговор директно между Сесилия Роса и брат Люсиен, а всичко казано между тях да минава през иконома Йонс в ролята на посредник. Това доведе до досадни проблеми, защото Сесилия Роса схващаше всичко много по-бързо от мудния Йонс.

Според брат Люсиен, който в крайна сметка не беше по-добре подготвен да води счетоводна книга от другите монаси във Варнхем, положението в "Божия дом" беше по-лошо и от това в някоя миша дупка. В интерес на истината не липсваха постъпления, проблемът изобщо не беше там. Но нямаше никакъв баланс между това каква част от постъпленията вече бяха под формата на сребро и каква част бяха дългове или готови, но още непродадени стоки. Икономът Йонс нямаше никаква представа какво количество беше среброто, той каза, че по принцип го измервал в брой шепи и ако те били повече от десет, то опитът показвал, че това стигало за определен период от време, без да има нови постъпления, но ако шепите били по-малко от пет на брой, то трябвало да се допълва.

Оказа се също, че "Божия дом" имаше собственост, дадена под аренда, чиято рента не беше плащана от дълго време, тъй като от манастира бяха забравили за нея. Сесилия Роса беше толкова възприемчива към всичко, за което говореше брат Люсиен, колкото икономът Йонс беше неподатлив на обучение и раздразнителен. Той смяташе, че всичко, което е вършило работа преди, може да продължи да го прави, и че парите не са нещо, което може да се появи като с магия чрез използването на цифри и книги, а трябва да бъде спечелено с труд и пот.

При тези думи брат Люсиен само поклати глава. Той каза, че доходите на "Божия дом" могат почти да бъдат удвоени, ако има ред в счетоводните книги и че е грях Божието царство на земята да бъде управлявано толкова лошо, както се случваше в "Божия дом". Това изказване жегна майка Рикиса, макар че тя все още не знаеше какво да направи по въпроса.

Тази пролет брат Люсиен и сестра Леонор имаха много време за себе си, толкова много, че това скоро започна да личи по талията на сестра Леонор. Тя осъзна, че сега беше само въпрос на време преди престъплението й да бъде разкрито, плачеше и изпадаше в отчаяние, а и посещенията на брат Люсиен не можеха да я утешат.

Сесилия Роса и Улвхилде бяха видели какво беше на път да се случи. Та те можеха да го разберат по-добре от всеки друг в "Божия дом" и гледаха с други очи талията на една монахиня, защото знаеха тайната или просто защото бяха съучастници в прегрешението.

Бързото разпродаване на всичко, ушито през зимата, даде повод на трите приятелки да си отделят допълнително време за себе си в предверието. Тогава Сесилия Роса се опита да бъде разумна и да мисли като мъж, без да се вайка през цялото време, опита се поне да мисли така, както смяташе, че приятелката й Сесилия Бланка би направила. В случая нямаше смисъл да се плаче, защото плачът не водеше до нищо и ако човек не направеше нещо умно, щеше да последва още повече плач.

Скоро всички щяха да разберат, че сестра Леонор е бременна. Тогава тя щеше да бъде отлъчена и изгонена от "Божия дом". Брат Люсиен също нямаше да може да се измъкне безнаказано, тъй като трябваше да има и мъж, замесен в прегрешението.

Най-добре би било двамата да избягат, преди да бъдат изгонени и отлъчени.

— Ако избягаме, пак ще бъдем отлъчени — възрази сестра Леонор.

— Е, по-добре да избягате заедно преди това.

Единственият въпрос беше как да го направят. Едно нещо беше пределно ясно — една избягала монахиня навън по пътищата не след дълго ще бъде заловена, още повече ако пътува заедно с монах, разсъждаваше Сесилия Роса.

Обсъдиха проблема отново и отново, после сестра Леонор говори с брат Люсиен и той й разказа за градове в Южна Франция, където хора като тях — вярващи и отдадени на Господа във всичко друго, освен това, което е свързано със земната любов, можеха да получат убежище. Но да се отиде до Южна Франция без пари и то облечени като монах и монахиня не беше лесна работа.

Дрехите бяха най-малкият проблем, защото трите можеха лесно да ушият дрехи, които да изглеждат като светските, в предверието на манастира. Но с парите за пътуването нещата стояха по друг начин. Сесилия Роса спомена, че в касите на "Божия дом" цареше такъв хаос, че никой нямаше да забележи липсата на една-две шепи сребърни монети. Но да се краде от манастир беше по-голям грях и от този, който сестра Леонор беше извършила. Тя отчаяно молеше никой да не краде заради нея, по-добре да тръгне по пътищата без пукната пара. Смяташе, че една такава кражба би била истински грях за разлика от нейната любов и плода, който любовта беше донесла. Сестра Леонор вече не гледаше на него като на грях. Веднъж да стигне до Южна Франция и грехът щеше да се изпари. Но кражба от дома на света Дева Мария никога не би могла да бъде простена.

Кралица Сесилия Бланка изпрати съобщение до "Божия дом" три дни предварително, за да ги уведоми за пристигането си. Съобщението дойде за голямо облекчение на трите приятелки, които пазеха голямата тайна на "Божия дом" — сестра Леонор вече беше бременна в третия или четвъртия месец, — докато за майка Рикиса то беше тежко бреме. Наистина архиепископ Стефан беше починал, но доколкото знаеше, новият архиепископ Йохан беше също пионка в ръцете на краля, както и старият. Следователно майка Рикиса все още можеше да бъде изгонена при най-малкия каприз от страна на Сесилия Бланка. При тези обстоятелства проклетата Сесилия Роса продължаваше да бъде голяма заплаха за майка Рикиса. Отмъщението не я тревожеше, на този етап тя знаеше как щеше да й бъде отмъстено. Но отлъчването беше заплаха по-страшна от всяка друга. А тя можеше да бъде отлъчена от архиепископа, ако двете Сесилии действително си наумяха такова нещо.

Сесилия Роса разбираше много добре, че психическото състояние, в което се намираше майка Рикиса в момента, е подходящо за определен вид разговори. Тя потърси майка Рикиса в собствената й стая и направо заяви, че лично ще поеме всички задължения на иконома Йонс в "Божия дом". Ще сложи в ред счетоводните книги и това ще подобри положението на манастира. От друга страна, самият иконом щеше да отделя повече време на задачите, свързани с пазара, които сега отнемаха твърде много време, тъй като той се преструваше, че върши толкова много други неща, с които всъщност не се занимаваше.

Майка Рикиса се опита да вметне уморено, че не е чувала жена да е ставала иконом, затова и се наричало иконом — дума в мъжки род.

Сесилия Роса без никакво колебание отвърна, че именно жените са най-подходящи да вършат такава работа в един женски манастир, работа, която не изисква човек да вдига кон с голи ръце или да прави стена от големи каменни блокове. А що се отнася до думата в мъжки род — достатъчно беше просто да бъде изменена в икономка.

И така тя поиска това да бъде нейното занимание в "Божия дом" оттук нататък — да бъде икономка. Щом майка Рикиса придоби вид, че ще се предаде, Сесилия Роса побърза да прибави, че естествено икономката щеше да бъде тази, която решава къде да бъде изпращан Йонс оттук нататък. Той щеше да носи съобщения от "Божия дом", но не и да се нагърбва със задачи на своя глава, защото акълът в тази глава се беше оказал съвсем недостатъчен.

Майка Рикиса беше на ръба да избухне от яд и това й личеше, защото седеше неподвижно, със стиснати юмруци и започваше да потрива лявата си ръка в дясната — знак, който преди през годините играеше ролята на лошото предзнаменование за "Божия дом", че не след дълго там щеше да има викове за камшик и карцер.

— Господ скоро ще ни покаже дали това е било едно разумно решение или не — каза майка Рикиса накрая, когато си възвърна самоконтрола. — Но ще стане така, както искаш. Затова пък ще се молиш със смирение за тази промяна и няма да допускаш нещо да ти завърти главата. Помни, че това, което ти давам, мога да си го взема за един миг. Засега все още съм твоя игуменка.

— Да, майко, засега сте моя игуменка. Нека Бог ви закриля — отвърна Сесилия Роса с престорено покорство, за да не прозвучи скритата в думите й заплаха като такава. След това наведе глава и излезе. Когато затвори след себе си вратата към стаята на майка Рикиса, Сесилия положи голямо усилие, за да не удари силно по нея. Но пък тихо изсъска на себе си: Засега, вещица такава.

Когато кралица Сесилия Бланка дойде на посещение този път, тя доведе и първородния си син Ерик и по всичко личеше, че отново е бременна. Затова срещата на двете Сесилии им беше още по-мила от обикновено — сега и двете бяха майки и освен това Сесилия Бланка носеше вести и за сина й Магнус, и за Арн Магнусон.

Синът й Магнус бил смело момче, което действително се катерело по дървета и падало от конете, но никога не се наранявало. Биргер Бруса твърдял, че човек вече можел да види, че момчето ще стане стрелец, с когото със сигурност само един мъж ще може да се мери, защото нямало никакво съмнение кой е баща му.

Според последното, което се чуло от Варнхем, Арн Магнусон бил в добро здраве и все още изпълнявал дълга си в самия Йерусалим сред епископи и крале. Това, разбира се, поясни Сесилия Бланка, означаваше, че животът му не е в опасност, защото сред епископи и крале няма страшни врагове и за това човек може да се радва и да благодари на Дева Мария за нейната пълна закрила.

На въпроса на Сесилия Бланка дали Рикиса все още се държи прилично Сесилия Роса отговори положително, но и завоалирано поясни, че на спокойствието скоро може да бъде сложен край тъй като съществува един голям проблем и една голяма опасност.

Но за това тя иска да говори с кралицата насаме.

Те се качиха на втория етаж на хосписа и легнаха на онова легло, на което се бяха разделили през последната нощ, когато и двете бяха пленници в "Божия дом". И сега както тогава те се хванаха за ръце и полежаха известно време мълчаливи, потънали в спомените си и с поглед, забит в тавана.

— Е? — каза Сесилия Бланка накрая. — Какво е това нещо, което само моите уши могат да чуят?

— Имам нужда от пари.

— Колко и за какво? От всичко, което ти липсва тук в "Божия дом", парите са във всеки случай най-маловажното, нали така? — попита Сесилия Бланка изненадана.

— Нашият глупав иконом, чийто пост между другото скоро ще заема аз, би казал две шепи сребро. Това ще стигне за едно дълго пътуване до Южна Франция за двама. Вярвам, че сто сребърника ще са достатъчно. Искрено те моля за това и ти обещавам, че ще ти се отплатя някой ден — отвърна Сесилия Роса.

— Нали не мислите ти и Улвхилде да избягате! Не искам да правите това, не искам да те загубя, скъпа приятелко! Не забравяй, че вие още не сте стари и половината от наказанието ти вече изтече — молеше я кралицата неспокойно.

— Не, това, за което те моля, не е за мен и за Улвхилде — отговори Сесилия Роса със смях, защото не се сдържа да си представи себе си и Улвхилде, хванати ръка за ръка, да вървят пеша чак до кралството на франките.

— Заклеваш ли се? — попита кралицата, която се колебаеше какво решение да вземе.

— Да, заклевам се.

— Тогава можеш да ми кажеш за какво става въпрос, нали?

— Не, не искам да го правя, скъпа Сесилия Бланка. Може да се случи така, че някой да дойде и да каже, че тези пари са били използвани за тежък грях и тогава няма да е добре да знаеш какъв е бил той, защото в такъв случай злите езици ще кажат, че си участвала в греха. Но ако нищо не знаеш, значи не носиш грях. Така си мисля аз — отвърна Сесилия Роса.

Те полежаха мълчаливо, докато Сесилия Бланка обмисляше нещата.

И ето че тя се изкикоти и обеща да даде собствените си пари за пътуване, сумата не беше по-голяма. Но си запазваше правото да научи какво представлява този грях, за който тя сега е невинна, въпреки че плаща за него. Искаше поне по-късно да узнае, когато всичко е свършило.

Сесилия Роса веднага й го обеща.

Тъй като другият въпрос, който Сесилия Роса искаше да обсъдят, засягаше Улвхилде, тя смяташе, че щеше да бъде най-добре да говорят трите заедно. С това те станаха от леглото, целунаха се и слязоха долу при трапезата на кралицата и нейната прислуга.

Първата вечер Сесилия Бланка беше решила да позволи на Рикиса да остане зад стените на стаята си, защото все пак за нея беше като мъчение да бъде домакин на кралицата си. Освен това по този начин скъпите приятелки и Улвхилде прекараха една много по-весела вечер заедно. Кралицата водеше шутове със свитата си и те изпълниха много забавни номера, докато останалите се гощаваха с храната на трапезата. В залата бяха само жени, стражите на кралицата стояха на пост пред хосписа и си правеха собствено угощение в палатките си, защото, както Сесилия Бланка каза, тя като кралица наскоро разбрала, че е досадно да има мъже на масата, тъй като те говорят много високо, напиват се и се държат страшно надуто, ако наоколо има сравнително голям брой жени и девойки и никакъв крал или ярл.

Впрочем всички те ядоха и пиха като мъже, с което също се забавляваха, като имитираха мъжете. Кралицата например все още можеше да повтори част от триковете, които вършеше, когато щеше да бъде бита с камшик в "Божия дом", да се оригва и да пърди така, че да се чува тътен, което тя правеше от време на време, докато се протягаше и се чешеше по гърба и зад ушите, както някои мъже имаха навик да правят. Всичките жени страшно се забавляваха с това.

Когато храната на трапезата свърши, жените оставиха известно количество медовина на масата, а Сесилия Бланка изпрати всичките си прислужнички да си лягат, за да могат тя и приятелките й от "Божия дом" по-спокойно да разговарят за сериозни неща, тъй като кралицата разбра, че със сигурност предстоеше такова нещо. Това, което засягаше Улвхилде Емундсдотер, можеше да се окаже много сериозно.

Сесилия Роса започна да говори. Знаеше се, че по времето, когато Улвхилде дойде в "Божия дом", в страната имаше големи размирици — и трите си спомняха това. И както бедната госпожа Хелена Стенкилсдотер ги накара да осъзнаят, жена, която тича като гъска след приятели и неприятели, когато войната може да преобърне всичко с главата надолу във всеки момент, не е никак мъдра.

Сега всички роднини на Улвхилде лежаха мъртви на мястото на кръвопролитието край Биелбо или бяха загинали в последвалите веднага след това боеве, в които победиха родът на Фолкунгите и родът на Ерик. Тогава в "Божия дом" пристигна вест, която за Сесилия Роса и за скъпата приятелка Сесилия Бланка беше като най-прекрасната мечта. Но Улвхилде принадлежеше към тези, за които вестта от мястото на кръвопролитието беше най-ужасният от всички кошмари.

Оттогава сякаш всички забравиха за Улвхилде тук в "Божия дом". Нямаше кой да я потърси и никой не можеше да говори от нейно име и да защити правата й.

Но сега беше дошло време да се направи равносметка на всичко това, заключи Сесилия Роса и се протегна толкова силно към чашата си с медовина, че лактите й се подхлъзнаха на ръба на масата и всички се разкикотиха.

— Ти покри цялата маса с това, за което искаш да говорим — каза кралицата, след като овладя смеха си, предизвикан от пиянското подхлъзване на приятелката си. — В такъв случай бих искала като твоя кралица, но най-вече като твоя най-добра приятелка да разбера какво смяташ да направиш по въпроса, който повдигна тук на масата.

— Много е просто — каза Сесилия Роса и се съсредоточи, докато спокойно си пиеше от медовината без да я разлива. — Бащата на Улвхилде умря. Тогава наследството получиха малките й братя и майка й. Но после братята й загинаха на бойното поле. Тогава майката на Улвхилде получи тяхното наследство. След това почина и тя и в такъв случай…

— Наследството получава Улвхилде! — каза твърдо кралицата. — Доколкото разбирам законите, се получава точно така. Улвхилде, как се казваше имението, което изгориха?

— Улфсхем — отговори Улвхилде ужасено, защото тя никога не беше чувала от скъпата си приятелка Сесилия Роса нищо за това, за което се говореше в момента.

— Сега там живеят хора от рода на Фолкунгите, те заграбиха Улфсхем като награда за победата си, познавам тези, които живеят там — каза кралицата замислено. — Но към този въпрос трябва да подходим внимателно, скъпи приятелки. Много внимателно, защото искаме да спечелим, нали така? Законът е ясен — не може да има друг освен Улвхилде, който да наследи Улфсхем. Но законите са едно нещо, а представите на хората за това кое е правилно и справедливо невинаги са същите. Не мога да ви обещая нищо със сигурност. Но наистина ще ми достави удоволствие да се опитам да уредя този проблем и първо ще говоря с Торгни Лагман от Източна Готаланд, тъй като и той е от рода на Фолкунгите и ни е близък, роднина е на Торгни Лагман от Западна Готаланд. След това ще говоря с Биргер Бруса и когато свърша с тях двамата, ще вляза в пререкание с краля. Имате думата на кралицата си!

Улвхилде изглеждаше като ударена от гръм. Тя седеше съвсем бледа, с изправен гръб и внезапно напълно изтрезняла. Макар и да не беше толкова схватлива, колкото двете си по-възрастни приятелки, тя също можеше да разбере смисъла на казаното. То означаваше, че животът й щеше да се промени като с магия. Следващото, което тя си помисли, беше, че в такъв случай ще трябва да напусне скъпата си приятелка Сесилия Роса, и в този миг очите й се напълниха със сълзи.

— Никога няма да те оставя сама тук с вещицата Рикиса, особено сега, когато сестра Леонор… — изхълца Улвхилде, но веднага беше прекъсната от Сесилия Роса, която сложи пръст на устните си в знак на предупреждение, бързо се премести до нея на масата и я взе в прегръдките си.

— Тихо, тихо, мила ми приятелко — успокояваше я Сесилия Роса. — Не забравяй, че веднъж се разделих с моята скъпа приятелка Сесилия Бланка по същия начин, а ето, че сега пак всички сме седнали заедно като добри приятели. Помни също, че когато се видим там навън, ние ще сме по-млади отколкото е сестра Леонор сега. И между другото, не говори повече за това пред кралицата.

В този момент Сесилия Бланка се изкашля иронично и вдигна очи към тавана все едно искаше да покаже, че може би вече е разбрала предостатъчно, извини се и тръгна към собствените си стаи на долния етаж, за да донесе, както сама каза, малко дрънкулки.

Докато я нямаше, Сесилия Роса погали Улвхилде по косата и врата, защото момичето беше започнало да плаче.

— Знам как се чувстваш в момента, Улвхилде — прошепна Сесилия Роса. — Чувствала съм се по същия начин като теб. В деня, в който разбрах, че Сесилия Бланка ще се махне от това забравено от Бога място, плаках от щастие за нея, но също и от скръб, че ще остана сама за време, което тогава ми се струваше цяла вечност. Но това време вече не е никаква вечност, Улвхилде. То е дълго, но не по-дълго от това, което човек може да си представи пред себе си и да види края му.

— Но ако ти останеш сама с онази вещица… — изхълца Улвхилде.

— Ще се оправя, ще се справя с това. Защото, ако се замислиш за нашата тайна тук в "Божия дом", за която знаем само ти, аз и сестра Леонор, не е ли истинско Божие чудо колко е силна любовта? И не е ли също толкова невероятно какви чудеса може да направи Дева Мария за този, който никога не губи вяра и надежда?

Улвхилде се поуспокои от тези думи, избърса сълзите си с опакото на ръцете си и с рязко движение си наля още малко медовина, въпреки че вече беше пила повече от достатъчно.

Сесилия Бланка се върна с големи крачки и със замах хвърли на масата една кожена кесия. Всички разбраха какво съдържа тази кожена кесия по звука, който издаде.

— Две шепи, приблизително — изсмя се Сесилия Бланка. — Каквито и подли, женски планове да кроите сега, скъпи приятели, погрижете се, по дяволите, да ги изпълните!

Отначало двете приятелки се изумиха от грубата, мъжка реч на своята кралица. После и трите избухнаха в неудържим смях.

Сесилия Роса и Улвхилде скриха кожената кесия със стоте сребърника в една пукнатина в стената на манастира с лице към овощните градини и старателно описаха мястото на сестра Леонор. Ушиха дрехите парче по парче и оставиха сестра Леонор сама да ги скрие, където реши пред стените на манастира.

Когато наближи краят на лятото, брат Люсиен се нагърби с нови задачи в "Божия дом", защото смяташе, че има важни детайли около прибирането на реколтата и най-вече начина, по който тя щеше да се съхранява — нещо, което все още не беше съвсем ясно на сестра Леонор.

Този път той носеше със себе си една малка книжка, направена от самия него, в която можеше да се прочетат повечето неща, които той знаеше. Тази книжка получи Сесилия Роса с поздрави от един Божи служител, който никога не беше разговарял с нея за тайната, но който много искаше да й благодари. Въобще не беше лесно да се прочете всичко в малката книжка, но сестра Леонор успя няколко пъти да влезе в ролята на изпращащ и получаващ подаръци, докато повечето неща се изясниха.

Една вечер, когато наближаваше жътва, когато ябълките започваха да узряват, когато привечер луната ставаше червена, а черната земя миришеше на влажна зрялост и се виждаше повече от ясно в какво благословено състояние се намираше сестра Леонор, Сесилия Роса и Улвхилде я придружиха до задната порта, която водеше навън към овощните градини. И трите знаеха много добре къде бяха скрити ключовете.

Отвориха малката дървена порта много внимателно, защото беше разнебитена и скърцаше при най-малкото движение. Навън под лунните лъчи чакаше брат Люсиен, облечен в новите си светски дрехи. В скута си носеше вързоп с дрехите, които сестра Леонор щеше да носи чак до Южна Франция, ако успееха да стигнат толкова далеч преди тя да роди.

Трите жени се прегърнаха набързо. Пожелаха си здраве и Божия благословия, но никоя от тях не заплака. И така сестра Леонор тръгна, огряна от лунната светлина, Сесилия Роса затвори тихо и внимателно малката дървена порта, а Улвхилде безшумно я заключи. Върнаха се в предверието и продължиха работата си, сякаш нищо не беше се случило, сякаш сестра Леонор просто ги беше оставила малко по-рано тази вечер, въпреки че имаше толкова много за шиене.

Но сестра Леонор ги беше напуснала завинаги. И след нейното заминаване последва много мърморене и множество тежки думи, но най-вече една голяма празнина, особено в душата на Сесилия Роса, която едновременно и се страхуваше, и се надяваше, че скоро за втори път щеше да остане сама в "Божия дом".