Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

III

Арман дьо Гаскон, сержант от Ордена на тамплиерите, беше човек, който за нищо на света не би признал страха си. Не само защото това беше против кодекса, според който на един рицар тамплиер му се забранява да изпитва страх, но и защото това беше против неговата собствена представа и против неговото най-горещо желание в живота — да бъде в ордена като равноправен рицар.

Когато обаче видя крепостните стени на Йерусалим на фона на залязващото слънце и градът се изправи пред тях, той сякаш затрепери, като че ли му стана хладно и космите на покритите му ръце настръхнаха. Но топлината в тялото му бързо се възвърна.

Язденето им беше много трудно, неговият господар Арн им беше дал само една малка почивка в средата на деня. Яздеха в мълчание, без отмора, спираха само тогава, когато имаха нужда да слязат и да подредят тежкия товар на конете. Шестте трупа се бяха втвърдили в специфични пози. Слънцето беше изгряло, ставаше все по-горещо и около тях се събираше все по-голям облак от мухи. Но труповете не бяха най-трудното нещо, с което трябваше да се справят. Те можеха да бъдат превити на две и за по-удобно да бъдат качени при товара. Плячката на разбойниците, която бяха намерили в малката пещера, беше доста голяма и трудна за товарене. Там можеше да се намери всичко от турски оръжия до християнски свещени купи от сребро и злато, сини камъни от египетски тип и скъпоценни камъни във виолетов и синьо-зелен цвят, каквито Арман дотогава не бе виждал, малки златни разпятия на верижки, направени от различни материали — от кожа до плътно ковано злато. Последните вероятно бяха заграбени от повече от двайсетина вярващи, душите им да почиват в мир. Те сега несъмнено бяха в рая, защото бяха пресрещнати от мъченическа смърт на път към мястото, където Йоан Кръстител беше кръстил Господ Иисус Христос във водите на реката Йордан, или връщайки се оттам.

Езикът на Арман се беше надул толкова много, като че ли в устата му имаше дебело кожено парче, и беше сух като пустинен пясък. Водата не им беше свършила, с всяка една крачка, която конят правеше, Арман можеше да чуе пляскането й в кожения мех, който висеше край десния му хълбок. Но такова беше правилото. Рицарят тамплиер трябваше да има власт над себе си. Рицарят тамплиер трябваше да умее да понася онова, което другите не можеха. И в никакъв случай един сержант не се осмеляваше да пие вода, без да е получил позволение от своя господар, нито пък да се изказва, без да е попитан.

Арман осъзнаваше, че неговият господар Арн не го измъчваше напразно, защото така той би наранил и самия себе си. Нещо се беше случило в това утро. Сутринта беше отговорил честно, така, както изискваше кодексът. Въпросът беше дали иска да бъде посветен в рицарски сан и да носи бялата мантия. Господарят му Арн, размишлявайки, само кимна с главата, без да покаже каквито и да било чувства, след това не си размениха нито една дума. Яздеха вече единадесет часа, като спряха само веднъж, за да починат малко. От време на време виждаха вода и спираха, за да напоят конете, но те самите не пиеха. И всичко това се случваше в един от най-горещите дни на годината. В последния час Арман беше видял как мускулите на бутовете на конете треперят при всяка крачка напред, това беше много труден ден дори и за тях. Но сякаш кодексът важеше и за конете.

Човек като него никога не трябваше да се отказва, а да се подчинява на заповедта, да търпи онова, което другите не биха могли да изтърпят.

Когато най-накрая се приближиха до онази врата от крепостта на града, която наричаха Лъвовата порта, на Арман му се замъгли пред очите и той се хвана за седлото, за да не падне от коня. След миг дойде на себе си, когато със своя господар и с необичайния им товар доближиха крепостната врата. Може би се бе почувствал така, защото се надяваше, че след малко ще се напие с вода, но сгреши.

Пред крепостната врата стоеше стража, кралски воини, но също и един рицар тамплиер с неговия сержант. Когато един от кралските воини тръгна към коня на Арн Готски, за да го хване за юздата и да попита за правото им да влязат в града, облеченият в бяло рицар тамплиер, който стоеше зад него, издърпа своя меч и му препречи пътя. След това заповяда на своя сержант да ги вкара в града. И така Арман и неговият господар, яздейки, влязоха в центъра на света, без да имат нужда да изрекат и една дума, защото принадлежаха на Божията света войска и не се покоряваха на нито едно човешко същество на земята освен на светия отец в Рим. Рицарят тамплиер не се подчиняваше на нито един епископ, нито пък на архиепископа на Йерусалим, на нито един крал, нито на краля на Йерусалим. Още по-малко на някакви си кралски воини.

Сержантът от градската порта ги водеше през тесните, покрити с камъни, улици право към храма и от време на време прогонваше децата и другите любопитни, които искаха да се съберат около техния товар, за да плюят на труповете, ако бяха християни, или да разпознаят някого от мъртвите, ако бяха неверници.

Главата на Арман бръмчеше от многото чужди езици, които се говореха там, той позна арамейския и гръцкия, но много други езици не можа да разпознае.

Когато се приближиха до храма, не тръгнаха нагоре, а продължиха, яздейки надолу към конюшните, които бяха разположени под целия Соломонов храм. Там се намираше избата с големи дървени порти и пред тях стояха други стражи. Всичките бяха сержанти от Ордена на тамплиерите.

Господарят на Арман слезе бавно от коня, подаде юздите на един от застиналите в знак на уважение сержанти, които стояха там, и му прошепна нещо, преди да се обърне към Арман и лаконично да му заповяда да слезе от коня. Един рицар тамплиер, облечен в бяло, дойде забързан и се поклони на Арн Готски, който също отвърна с поклон. След това ги пуснаха да слязат сред масивните дълги стълбове на конюшните. Спряха за миг там, където имаше маса, писмени принадлежности и облечени в зелено писари, които пишеха нещо. Господарят Арн и неговия брат — рицар в бяло, проведоха кратък разговор, от който Арман не чу нито дума. След това сержантите получиха заповед да започнат да разтоварват всичко от конете и да се подготвят да покажат един по един всеки товар на писарите. Арн даде знак на Арман да го последва.

Минаха през безкрайно дългите конюшни. Арман беше чул от някого, че това място можеше да събере десет хиляди коня, което на него му се струваше преувеличено, докато чутото от друг за огромните конюшни тук му се струваше съвсем реално. Беше толкова красиво и чисто, нито един боклук вън пред входа, нито една сламка, само чист паваж. Конете стояха в редове един зад друг, някои от тях дремеха, много коняри, облечени в кафяво, подковаваха или пояха останалите. Тук-там можеше да се види по някой сержант, облечен в черно, който полагаше грижи за коня си, или рицар в бяло — за своя. Всеки път, когато минаваха покрай някой сержант, Арман се покланяше. Всеки път, когато минаваха покрай някой рицар тамплиер, Арн правеше същото. Това, което виждаше Арман в тези мигове, беше достойнство и сила, каквито той никога преди не би могъл да си представи. Беше идвал в Йерусалим само веднъж, преди да посети църквата на Божи гроб с група новобранци. Всеки новобранец беше длъжен да отиде до Божи гроб. Но Арман никога преди не беше влизал в обитаваните от тамплиерите части на Йерусалим. До него беше достигала мълвата за тях, но всичко, което сега видя, беше безкрайно по-голямо и по-впечатляващо от онова, което можеше да си представи.

Само цената в злато за всички тези хубави и добре обучени коне с арабски, френски или андалуски произход щеше да бъде достатъчна, за да се наеме една огромна армия.

Когато стигнаха края на конюшнята, видяха стълби, които водеха нагоре. Господарят на Арман явно познаваше всичко вътре и въобще не му трябваше да пита за пътя. Той избра третата или четвъртата стълба, без да се двоуми. Мълчаливо тръгнаха нагоре. Изведнъж се озоваха пред гледка, при която очите на Арман бяха заслепени от светлината на залязващото слънце, която се отразяваше в един голям златен купол и в един сребърен, по-малък от златния. Господарят му спря, посочи го, но не каза нищо. Арман се прекръсти пред светата гледка. След като се приближи достатъчно, той беше удивен, че златният купол, който бе видял отдалече, е покрит с правоъгълни плочи от нещо, което със сигурност беше чисто злато.

Винаги си бе мислел, че това са тухли, боядисани със златна боя. Покрив на църква, направен от чисто злато — това беше нещо зашеметяващо.

Неговият господар все още не бе промълвил и дума, но след миг даде знак, че трябва да продължат. Арман попадна в един затворен свят от градини и фонтани, разположени между много къщи във всякакви стилове и цветове. Някои от тях изглеждаха като сарацински къщи, други — като франкски, една беше варосана в бяло, друга беше със синя фасада, трета — със зелена, четвърта — с фасада, изградена от бяла сарацинска глазирана тухла по очевидно нехристиянски образец. Сред точно такива, построени една до друга къщи, с малки кръгли, но варосани само в бяло покриви във вид на куполи навлязоха сега. Арман вървеше две крачки след своя господар.

Спряха пред някакви дървени порти, които си приличаха една на друга; три или четири бели порти с червения кръст на Ордена на тамплиерите на външната страна, кръст не по-голям от една човешка длан. Тогава Арн се обърна и преди да каже нещо, погледна своя сержант някак си изпитващо и весело. Арман чувстваше главата си съвсем празна, нямаше абсолютно никаква идея за това, какво щеше да се случи, знаеше само, че ще получи заповед, на която ще трябва да се покори. Щеше да умре от жега.

— Драги мой сержанте, сега ще правиш това, което ще кажа аз, това и нищо друго — каза Арн най-накрая. — Ще минеш през тази порта. Там ще видиш една празна стая, вътре няма друго, освен една дървена пейка. Там ще…

Арн се двоумеше. Изкашля се. Устата му беше пресъхнала толкова, че не можеше да говори и да не усети затруднение.

— Там ще съблечеш дрехите си. Всичките си дрехи — ризата, металната ризница, панталоните, гамашите, обувките… и дори пояса от агнешка кожа около неприличните части от тялото, дори и вътрешната страна на пояса, който никога не сваляш от себе си. Накрая ще съблечеш ризата, която носиш под ризницата, и колана около нея, за да останеш съвсем гол. Разбра ли сега какво ти казвам?

— Да, господарю, разбрах — прошепна Арман, почервенял, и сведе глава. Наложи му се да се напрегне, за да накара сухата си уста да изстиска повече думи. — Но вие, господарю, казахте, че трябва да съблека всичките си дрехи. Това е част от кодекса, нали?

— Намираш се в Йерусалим, в най-светия от всички градове, в най-святото място на целия свят и тук владеят различни правила! — пресече го Арн. — Когато направиш онова, което ти казах, ще минеш през следващата врата в следващата стая. Там ще намериш вода, в която ще потопиш цялото си тяло, ще намериш масла и други неща, които да използваш при миенето. Ще трябва да измиеш себе си, да се потопиш целия във водата, косата — също, трябва да си съвсем чист. Разбра ли всичко, което казах?

— Да, господарю, разбрах. Но кодексът…?

— Вътре в стаята ще трябва да се измиеш — продължи Арн, сякаш вече не му беше трудно да накара думите да излязат през пресъхналата му уста, — и ще трябва да правиш това, докато не видиш, че настъпва мрак. Да, има прозорец вътре. И когато всичко потъне в мрак и чуеш мюезинът как вика неверниците за молитва с думите, "Аллах е велик" или там каквото и друго да викат, тогава ще се върнеш в първата стая. Там ще намериш новите си дрехи, макар и да са като тези, с които си дошъл. Ще ги облечеш. Аз ще чакам тук, в коридора, където сме сега. Разбра ли всичко?

— Да, господарю.

— Добре. Тогава остана още нещо, което трябва да ти кажа. Ще се измиеш с вода, ще се потопиш целия във водата, тя трябва да е навсякъде около тебе, върху тебе, навсякъде. Но не смей да глътнеш и една капка вода! Подчини се!

Арман не беше в състояние да отговори, беше учуден. Неговият господар вече се беше обърнал кръгом, беше направил широка крачка към вратата и точно когато щеше да изчезне от погледа на Арман, той се сети за нещо, спря, обърна се и се усмихна.

— Не се безпокой, Арман! Тези, които ще подменят дрехите ти, няма да те видят гол, те даже не знаят кой си, просто са слуги.

И така рицарят тамплиер изчезна от погледа на Арман, като вратата се затвори след него.

В началото Арман стоеше мирно. Усещаше как сърцето бие в гърдите му от необикновените указания, които беше получил. Но дойде на себе си и стъпи в първата стая, без да се двоуми. Както беше казал неговият господар, там нямаше нищо друго, освен една дървена пейка и малко по-нататък една врата. Подът беше блестящо бял, стените бяха облепени с небесносини керамични плочки без шарки, таванът беше от бели керемиди и се повдигаше в малък купол с вдлъбнатини във форма на звезди, през които влизаше светлина.

Първо съблече смрадливата мантия, която носеше преметната през лявата си ръка също като своя господар. Издърпа меча си и след това съблече пропитата с кръв риза. Дотук не се поколеба. Не беше странно да съблече ризницата, нито металните гамаши и покритите със стомана обувки, които вървяха заедно с гамашите.

Но когато остана само по своята мокра, миришеща на пот долна риза, взе да се двоуми. Заповедта си беше заповед, съблече ризата, свали колана около нея, но отново се поколеба, преди да махне двойните, направени от агнешка кожа, пояси, но затвори очи и ги откопча. Стоя така минута, преди да се осмели да отвори очи. Беше съвсем гол. Беше като в някакъв сън и той не знаеше дали сънят е лош или добър. Знаеше, само че трябва да продължи нататък, че трябва да бъде послушен. Дръпна решително вратата към следващата стая, влезе, бързо притвори зад себе си и отново затвори очи.

Онова, което видя, когато си заповяда да погледне, беше като атака от красота. В стаята имаше три кръгли прозореца с жалузи, откъдето влизаше светлина. Можеха да се видят някои от кулите в Йерусалим и да се чуят звуците на града. Няколко гълъби излетяха, пляскайки с криле навън в лятната вечер. Никой не можеше да погледне в мрака зад тези жалузи.

Стените на стаята бяха украсени с шарки в сарацински стил в синьо, зелено, черно и бяло. Напомняха на стените на църквата със златното кубе там, навън. Тънки стълбове от бял мрамор, извити от пода към тавана го държаха над стаята. Подът беше от черна глазирана тухла и от злато, разпределени като в шахматно поле. Отляво в стаята имаше голяма вдлъбнатина, пълна с вода. Тя изглеждаше като малко езеро, което спокойно можеше да побере два коня. Същата приказна обстановка беше и отдясно в стаята. На две маси, украсени отгоре със седеф, който оформяше някакъв надпис на арабски, имаше поставка със сребърни купи, пълни с масла в светли цветове. Върху тях горяха две малки газени лампи, също от сребро. Край всяка от масите имаше езерце. На една пейка от черно африканско и червено палисандрово дърво имаше големи бели парчета плат.

Арман се двоумеше. Мърморейки, той си повтаряше заповедта, която беше получил и на която трябваше да се подчини. Несигурно пристъпи към едно от езерцата по стълбата, която водеше надолу. Влезе до коленете, но бързо се разкая. Водата беше прекалено гореща. Видя, че от нея се вдига пара. Тогава отиде до другото езерце, оставяйки зад себе си стъпки върху златния под, и опита отново. Там водата беше хладна като от поток. Влезе в нея до гърди и стоеше несигурен в това, което трябваше да прави оттук нататък. Разглеждаше внимателно собственото си тяло.

Китките на ръцете му бяха съвсем кафяви, а всичко останало, което видя, беше бяло като перцата на чайките вкъщи, в Гаскон. По ръцете си видя следи от сол и нечистотия, които тук-там се бяха уталожили в малки петна.

Мислеше си за това, че кодексът забранява каквато и да било форма на удоволствие, но същевременно знаеше, че трябва да се подчинява. И така, без да се колебае, слезе надолу по стъпалата и потопи цялото си тяло в хладната вода. Хлъзгаше се в езерцето и се потапяше във водата сякаш си припомняше, че може да го прави. Спомни си как се бе къпал в реката долу пред замъка у дома в Гаскон. Тогава всичко беше игра, нямаше нито един облак на небето, нямаше война, животът изглеждаше, че ще е винаги там, в Гаскон. Заради спомена се гмурна във водата, без да иска, и в носа му влезе вода. Изправи се в средата на езерцето. Опита се да заплува, но веднага стигна украсения в синьо ъгъл. Гмурна се отново със затворени очи в посока към другия ъгъл, но толкова непредпазливо, че удари силно главата си в тухлата от другата страна. Но не изпсува, защото това беше против кодекса. Изправи се и се изтри. В следващия миг изведнъж се усети щастлив по начин, който и самият той не можеше да разбере. Бръкна във водата със свита ръка и напълни устата си с водата, която побра шепата му. Усети се веднага, изплашен от забраненото, изплю и се опита да изсуши с пръст последните капки. Нали му беше забранено да пие.

Разгледа различните масла на масата между двете езерца, намаза внимателно всички части от тялото си, които можеше да достигне, без да извърши грях, изпробва различните цветове в купите, за да избере онова, с което мислеше, че трябва да намаже косата си. Беше се намазал навсякъде. Тогава пак влезе в хладното езерце и започна да се измива, потопи се целият под водата и миеше дори косата и брадата. След това легна за миг върху водата, плуваше и разглеждаше дълго орнаментите в сарацински стил, които украсяваха купола на покрива.

— Като някаква приемна стая в рая е — помисли той.

След миг почувства, че му стана студено и се опита да мине в по-топлото езерце. То се беше разхладило до толкова приятна температура, че в началото не усети дори, че влиза там. Тръпки го побиха. Тялото му се тресеше като на някое куче или котка. След това полежа мирно в топлото пространство и се сети, че трябва да измие дори и онези нечисти места от тялото си, които човек не биваше да докосва. Без да може да се спре, направи грях, знаейки, че първото, което трябва да стори, когато се върне в замъка в Газа, бе да се изповяда за това, от което все пак успяваше да се въздържи толкова дълго време.

Фантазирайки си, той лежа дълго и съвсем мирно във водата сякаш плаваше из сънищата си. Тук беше в приемната стая на рая, но същевременно толкова далеч от вкъщи в своето детство покрай реката в Гаскон, когато светът беше добър.

Злобният безбожен звук от неверниците, които викаха за молитва, се беше прострял върху полумрака и го накара да се събуди като под тревога. Обхванат от страх и изпълнен от нечиста съвест, той изскочи от водата и се хвана за меките бели парчета платно, които бяха там, за да изтрие тялото си. Предположи, че те са там точно за тази цел.

Когато излезе навън в малката гардеробна, видя, че неговите стари дрехи ги няма, дори и ризата, която носеше под ризницата. На тяхно място имаше нова черна мантия, подобна на онази, която носеше със себе си в Йерусалим, и нови дрехи, които идеално му пасваха. Носеше номер шест на всичко, освен на краката, където му пасваше номер седем, но дори и за това се бяха погрижили неговите непознати братя.

След малко можеше да излезе в коридора пред двете чудесни стаи с мантията, преметната през ръката му. Навън го чакаше неговият господар Арн. Дори и той беше в съвсем нови дрехи, но заметнатата около врата му мантия беше с черна линия, която показваше титлата му. Брадата му беше вчесана. Късо подстриганата коса на рицарите можеше да се вчесва само с ръка.

— Така, драги мой сержанте — каза Арн безизразно, — как ти се понрави това?

— Покорих се на заповедта, направих всичко, което казахте, господарю — отговори той несигурно, с наведена глава и с неочакван страх пред безизразния поглед на Арн, сякаш е бил изложен на изпитание и се е провалил.

— Закопчай си мантията и ела с мен, драги мой сержанте! — каза Арн, смеейки се ободрително.

Той потупа Арман леко по гърба и забърза надолу по коридора. Арман тръгна след него, оплитайки се, докато оправи мантията си, без да разбере дали е нарушил някое правило или е пропуснал да схване някаква шега.

Уверено, без никакво колебание Арн вървеше навсякъде из тези безкрайни коридори и стълби, както и по малките пътечки между фонтаните и затворените къщи, които май бяха частни жилища. Той водеше своя сержант към Соломоновия храм.

Слязоха надолу по някакъв заден път и сякаш паднали от небето се появиха неочаквано в зала, покрита със сарацински килими. Един куп писалища и маси стояха в дълги редове, а навсякъде можеха да се видят мъже в зелено, които пазеха престола, в кафяво, които вероятно бяха работници, но също имаше и облечени в бяло — рицари, които пишеха, четяха или се срещаха с най-различни чужденци, облечени в светски дрехи. Арн отведе своя сержант най-отзад, там, където бели врати разграничаваха кръглата постройка с висок купол. Това беше самата църква, най-святата от всички други за Ордена на тамплиерите.

Когато тръгнаха напред към големия висок олтар, на който беше кръстът, най-горе под купола, все още капеше вода от брадите им на студения черно-бял мрамор с шарки във форма на звезди. Паднаха на колене пред високия олтар. Арман правеше това, което правеше неговият господар. Шепнейки, той му каза да повтори няколко пъти "Отче наш" и да благодари на Божията майка, че са у дома, след като успешно са изпълнили своята мисия.

Докато седеше на колене, мълвейки предписания брой молитви, Арман усети отново как го обхваща жажда, толкова силно, че за малко да се побърка, но това не му попречи да проследи броя на молитвите.

Никой не им обърна специално внимание. Молещи се хора имаше навсякъде в храма. Арман се замисли защо точно те лежаха пред високия олтар, където никой друг не лежеше, но бързо спря да мисли върху това, защото така или иначе нищо не разбираше от цялата тази работа. Продължи внимателно да брои молитвите.

— Ела, драги мой сержанте — каза Арн късо, когато приключиха и можеха да се изправят и да се прекръстят за последен път пред божествения символ.

И така отново започна странстването из лабиринта, нагоре по стълбите, направени от кленово дърво, по дългия коридор, през някакви дворове с фонтани и цветя — какъв екстравагантен разкош! — и отново по тъмните коридори, които бяха осветени сякаш от някакво сияние. Изведнъж влязоха в един салон, варосан в бяло и украсен само със знамена на ордена и рицарски щитове на стените. Нямаше никакви сарацински украси, само бели и строги линии и високи сводове, както и един извит вход от едната страна на залата. Както в манастир, това забеляза Арман, преди да види командора на Йерусалим.

Командорът на Йерусалим Арно дьо Торож стоеше високо изправен в средата на стаята, облечен в опъната около врата му бяла мантия с две малки черни линии, които подсказваха неговата титла. Носеше и меч.

— Прави като мен — прошепна Арн тихо на своя сержант.

Пристъпиха напред към командора на Йерусалим, застанаха на почтително разстояние от шест крачки, както предписваха правилата, паднаха незабавно на колене и наведоха главите си.

— Арн Готски и неговият сержант Арман дьо Гаскон се върнаха от задача, господарю на Йерусалим — каза Арн с висок глас, но с поглед, втренчен в пода пред себе си.

— Тогава те питам теб, Арн Готски, мина ли успешно задачата? — каза могъщият лидер с висок глас.

— Да, господарю на Йерусалим — отговори Арн по същия начин. — Търсехме шестима зли разбойници и онова, което те бяха заграбили от вярващите и неверниците. Всичките шестима злосторници вече са наказани. Всичко, което са ограбили, още утре може да бъде изложено на скалата.

Командорът на Йерусалим първо не отговори нищо, сякаш искаше тишината да продължи по-дълго. Тогава Арман направи същото като своя господар — продължи да гледа в пода пред себе си, без да мръдне. Опита се дори да диша по-тихо.

— Измити ли сте, както предписват правилата в Йерусалим, и благодарихте ли на Господ бог и на Божията майка, защитници на нашия орден в Соломоновия храм? — попита командорът на Йерусалим след дългото мълчание.

— Да, господарю на Йерусалим. И затова след дългия ден почтително искам една купа с вода, единственото възнаграждение, което заслужихме — отговори Арн бързо и без никаква нотка в гласа.

— Арн Готски и сержант Арман дьо… дьо Гаскон, нали? Да, точно така беше, дьо Гаскон. Изправете се и ме прегърнете.

Арман направи това, каквото неговият господар стори, изправи се бързо и след като командорът на Йерусалим прегърна Арн, прегърна и него, но без да го целуне, както направи с Арн.

— Беше толкова добре, както можеше да се очаква, Арн! Знаех, че ще се справиш, знаех си го! — избухна тогава командорът на Йерусалим ненадейно и със съвсем различен тон в гласа. Беше изчезнал онзи приглушен гърмящ глас и сега той звучеше така, сякаш посреща добри приятели.

Двама рицари тамплиери избързаха в същия момент напред, всеки с голяма сребърна купа, пълна с леденостудена вода. Поклониха се и подадоха купите на Арн, който пък даде едната на Арман.

И Арман отново последва Арн Готски, като изпи жадно всичко наведнъж, така че водата течеше надолу по ризата му. Когато задъхан отклони празната купа от устата си, видя, че един от двамата рицари тамплиери, облечени в бяло, кланяйки се, чакаше да вземе купата. Арман се колебаеше. Никога не би могъл да си представи, че ще бъде обслужван от рицар. Рицарят отсреща забеляза смущението и го разбра. Кимна с глава, окуражавайки Арман, който едва тогава с дълбок поклон му подаде своята купа.

Командорът на Йерусалим беше прегърнал Арн и вече водеха весел разговор почти като съвсем обикновени мъже и вървяха към онзи кът от залата, където облечените в кафяво прислужници подготвяха масата за ядене. Арман, колебаейки се, тръгна зад тях, когато получи насърчителен знак от брата рицар, който му прислужваше.

Седнаха в такъв ред, какъвто заповяда командорът на Йерусалим. Той самият и Арн седяха начело на масата, като до тях бяха двамата рицари тамплиери и съвсем накрая сержантът Арман. На масата беше сервирано прясно свинско месо, печено агне, бял хляб, зехтин, вино и зеленчуци и големи сребърни купи с вода.

Арн благодари на Бога за храната на латински, докато другите седяха, навели глави. След това си пожелаха добър апетит и без да се колебаят, пиха от виното. Отначало никой друг освен командорът на Йерусалим и Арн не говореше. Изглежда, си говореха за старите времена и старите приятели, онези, за които другите на масата едва ли можеха да знаят нещо.

Арман се вглеждаше внимателно от време на време в двамата рицари, които вероятно се познаваха помежду си много добре и бяха добри приятели, което не беше толкова обичайно за Ордена на тамплиерите. Арман внимаваше да не яде повече и по-бързо от своя господар, гледаше да не бъде пред другите в нищо. Трябваше да покаже чувството си за мярка, макар и да беше на празненство, да не се натъпче като обикновените земни хора.

И както Арман предположи, самото хранене беше кратко. Изведнъж командорът на Йерусалим изчисти камата си и я прибра в колана, след което всички други направиха същото и храненето беше прекратено. Облечените в зелено прислужници се приближиха навреме до масата и започнаха да я разчистват. Но те оставиха купите с вода, сирийските стъклени чаши и керамичните шишета за вино.

Арн благодари на Господ за даровете на масата, през това време останалите наведоха глави.

— Така! Със сигурност бяхте заслужили това възнаграждение за всичките неприятности, през които сте минали — каза командорът на Йерусалим и доволно си изтри устата с външната страна на ръката. — Но сега ни се иска да чуем как се справи ти, драги мой млад сержанте. Моят брат и приятел Арн беше казал много хубави неща за теб, но сега бих искал да ги чуя лично от тебе!

Командорът на Йерусалим наблюдаваше Арман с поглед, който му изглеждаше много приятелски, но освен това Арман предчувстваше някаква уловка, сякаш щеше да бъде изправен пред серия от изпитания.

Знаеше, че най-важното беше да не се хвали.

— Няма какво толкова да кажа, господарю на Йерусалим — започна той колебливо. — Следвах моя господар Арн, подчиних се на неговите заповеди. А Божията майка беше милостива към нас и затова победихме — мърмореше той с наведена глава.

— Не се ли гордееш с онова, което ти самият си направил? Приел си скромно онзи път, който твоят господар Арн ти е посочил, и благодариш за милостта, която Божията майка е показала към тебе, и така нататък, и така нататък — продължи командорът на Йерусалим с тон, в който беше трудно да не се усети ирония. Но Арман не се осмели да разбере иронията.

— Да, господарю на Йерусалим, точно така — отговори той срамежливо с поглед, вперен в масата пред себе си. Не се осмели да вдигне глава, докато не чу някакъв смях от другата страна на масата. Тогава срещна погледа на Арн и видя как се смее срещу него с широко отворена уста. Никак не можеше да разбере къде е сгрешил и какво всъщност можеше да бъде толкова смешно, когато си говореха за сериозни неща.

— Значи така — каза командорът на Йерусалим. — Виждам, че добре знаеш как трябва един сержант да говори с братята от ордена, които имат по-висока титла. Тогава позволи ми да попитам по този начин: Истина ли е онова, което ми каза драгият ми брат Арн, че искаш да участваш като рицар в нашия кръг?

— Да, господарю на Йерусалим! — отговори Арман с ненадейна възбуда, която не можеше да скрие. — Бих дал живота си за…

— Не така, не така! — смееше се командорът на Йерусалим и вдигна в отбрана ръка. — Ако умреш, няма да имаме никаква полза от теб. Не се безпокой за това, смъртта така или иначе ще дойде. Но едно нещо трябва да научиш сега. Ако искаш да си един от нас, един от братята, тогава трябва да се научиш никога да не лъжеш брата си. Помисли си сега. Не мислиш ли, че аз и моят скъп брат Арн сме били също толкова млади, както си ти сега? Смяташ ли, че ние не сме били сержанти? Не мислиш ли, че ние можем да проникнем в твоите сънища, защото те някога бяха и наши? Не вярваш ли, че ние разбираме колко много се гордееш с онова, което си направил, което, както разбрах, имало стойност на рицарско дело. На един брат не му е позволено да лъже свой брат и това никога не бива да забравяш. Ако се срамуваш заради онова, което мислиш, заради това, че се гордееш, за онова, което си направил, тогава това е добре. Но винаги е по-лошо да лъжеш брата си, отколкото да чувстваш горделивост или онова, което ти мислиш, че е горделивост. Горделивостта ти можеш да изповядаш. Но длъжността да говориш истината и само истината пред братята ти никога не бива да изоставяш. Толкова е елементарно!

Арман седеше с наведена глава, забил поглед в масата. Усещаше как бузите му горят. Беше получил укор, въпреки че думите и тонът в онова, което каза командорът на Йерусалим, бяха сърдечни и братски. Но във всеки случай беше успял да получи укор, въпреки че, в интерес на истината, той се държа много добре.

— Така, да започнем отначало — каза командорът на Йерусалим с лека въздишка, която не звучеше съвсем естествено. — Какво се случи и какво направи ти по време на битката, драги мой сержанте?

— Господарю на Йерусалим… — започна Арман, докато усещаше как главата му се превръща във въздух, където всичките му мисли летяха като птици, — бяхме открили следи от разбойниците и ги преследвахме в продължение на една седмица. Опитвахме се да разберем техния подход. Осъзнахме, че щеше да бъде трудно да ги хванем, докато бягат, че трябва да намерим такава ситуация, в което бихме могли да ги пресрещнем лице в лице.

— Да? — подкрепи го командорът на Йерусалим приятелски тогава, когато му се стори, че Арман изгуби мисълта си. — И накрая?

— Да, господарю на Йерусалим — продължи Арман, добил смелост, след като осъзна, че онова, което всъщност трябваше да направи, беше да предостави рапорт за битката.

— Открихме ги тогава, когато те преследваха трима непознати за нас сарацини нагоре по пресъхналото речно корито, което оформяше един капан като чувал. Точно на това се бяхме надявали, тази тактика бяха използвали и преди. Бяхме застанали горе на върха. Нападнахме ги тогава, когато беше най-удобно. Моят господар, разбира се, пръв, а аз, наведен отзад, каквито са правилата. Останалото беше лесно. Господарят ми даде знак с копието, че ще нападне пръв онзи от разбойниците, който беше отляво. И естествено, така ми отвори пространство назад, за да мога да се целя и да хвърля своето копие.

— Изплаши ли се в този момент? — попита командорът на Йерусалим нежно, даже съмнително нежно.

— Господарю на Йерусалим! — отговори Арман високо, но след това се поколеба. — Аз… трябва да призная, че почувствах страх.

Вдигна поглед, за да види как другите, които седяха на масата, ще реагират на онова, което беше казал. Но нито командорът на Йерусалим, нито Арн, нито двамата знатни рицари не показаха нищо, по което човек би могъл да прецени какво си мислеха те за един сержант, който изпитва страх по време на битка.

— Почувствах страх, но също така и непоколебимост. Беше момент, който бяхме чакали толкова дълго, и не биваше да пропуснем шанса. Така се почувствах — добави той толкова бързо, че думите му се заплетоха, сякаш към края им вече беше се оплел в собствените си съмнения и объркани мисли.

Първо Арн остави сирийската си чаша с вино внимателно на масата, след него командорът на Йерусалим направи същото, двамата рицари ги последваха и тогава всички избухнаха в сърдечен, незлоблив смях.

— Да, ти сам виждаш, млади мой сержанте — каза командорът на Йерусалим, клатейки глава, все едно вътрешно се усмихваше, — виждаш какво трябва да понасят братята в ордена ни. Да признаеш страха! Ами да! Нека го кажа така — този от нас, който в решителен момент не чувства никакъв страх, съвсем никакъв, е глупак, а от глупаци сред братята ни няма полза. А кога можем да го вземем в ордена ни?

— Скоро — отвърна Арн, към когото беше отправен въпросът. — Всъщност много скоро, веднага щом се върнем в Газа, ще проведа първите разговори, както повелява кодексът. Но…

— Прекрасно! — прекъсна го командорът на Йерусалим. — Тогава аз самият искам да дойда на посвещаването и да бъда този, който след Арн ще ти даде втората целувка при посвещаването!

Командорът надигна към Арман чашата си с вино и другите рицари тамплиери веднага последваха примера му. С туптящо сърце в гърдите си и с усилие да накара ръката си да не трепери и да не разлее виното Арман вдигна чашата си и се поклони поред на четиримата висшестоящи, преди да отпие. Вътрешно беше много щастлив.

— Но сега ситуацията е малко критична и може да бъде трудно да намерим три дни, както изисква церемонията по посвещаване, най-малкото точно сега — каза Арн тъкмо когато разговорът щеше да поеме в по-весела и неангажираща посока. Никой не отговори, но несъзнателно всички зачакаха да чуят обяснението на Арн.

— Сред тримата сарацини, които спасихме от неприятна ситуация, беше и самият Юсуф ибн Аюб Сал ах ал-Дин — започна Арн остро и бързо и дори не изчака внезапното раздвижване около масата, преди да продължи.

— До вечерта поделяхме залък и разговаряхме, а от разговора разбрах, че скоро ще бъдем във война — каза Арн хладнокръвно.

— Ти си делил залъка си и си седял заедно със Саладин — отбеляза рязко командорът на Йерусалим. — Ял си заедно с най-големия враг на християнството и си му позволил да се измъкне жив?

— Да, точно така — отговори Арн, — и за това има много да се каже, но най-простото е, че се измъкна жив. Първо сме в мирни отношения. Второ му дадох думата си.

— Дал си думата си на Саладин? — попита командорът на Йерусалим изумен, но с присвити очи.

— Да, наистина. Дадох му думата си, преди да разбера кой е. А сега има по-важни неща, за които да говорим — отговори Арн също толкова припряно, какъвто беше и на бойното поле.

Командорът на Йерусалим помълча за кратко, като потриваше юмрук във върха на брадичката си. Внезапно след това посочи Арман, който гледаше право към господаря си Арн с ококорени ужасени очи, сякаш чак сега разбираше какво се е случило и с кого той също беше споделил залъка си.

— Драги ми сержанте, сега трябва да ни оставиш! — заповяда командорът на Йерусалим. — Брат Ричард Лонгсуърд ще те разведе за известно време из квартирите ни и нашата част от града. След това ще ти покаже квартирите, където спят сержантите. Нека Бог те закриля! Дано скоро имам удоволствието да те целуна за "добре дошъл" в ордена.

Единият от двамата рицари тамплиери незабавно стана и посочи с ръка към Арман на коя страна трябва да тръгне. Арман стана, поклони се колебливо към вглъбените рицари тамплиери на масата, но погледът му срещна единствено отпращащия го жест на командора на Йерусалим и той разбра, че трябва да си тръгне веднага.

Когато обкованата в желязо дървена врата се затвори подир Арман, в стаята надвисна тишина.

— Кой ще започне? Ти или аз? — попита Арн с тон, все едно сега разговаряше с близък приятел.

— Аз ще започна — каза командорът на Йерусалим. — Познаваш брат Ги, тъкмо стана оръжейник на Йерусалим. Вие имате еднакъв ранг. Тримата имаме сериозни проблеми, които засягат всички ни. Да започнем с това да делиш залъка си с врага ни?

— Да, с удоволствие — каза Арн кротко. — Ти самият какво щеше да направиш? В мирни отношения сме, всичко виси съвсем на косъм, както всички знаем, както и самият Саладин знаеше, ако става дума за това. Разбойниците трябваше да бъдат наказани, а не мирни пътници от едната или другата вяра. Дадох му думата си на рицар тамплиер, а той ми даде своята. Миг по-късно разбрах на кого бях обещал сигурност. Самият ти какво би направил?

— Ако бях дал думата си, нямаше да мога да постъпя по-различно от теб — отбеляза командорът на Йерусалим. — Тук ти служеше при Одо дьо Сен Аман, нали?

— Да, така е. Това беше, когато велик магистър беше Филип дьо Мили.

— Хм, чух, че с Одо сте станали добри приятели.

— Наистина. И все още сме.

— Сега обаче той е велик магистър. Това решава проблема с вечерята с най-големия враг на християнския свят. Някои от братята иначе биха се разгневили за подобно нещо, известно ти е.

— Да. А ти самият какво смяташ по този въпрос?

— На твоя страна съм. Удържал си на думата си като рицар тамплиер, а доколкото разбрах, си научил това-онова.

— Да, войната ще започне най-рано след 2 седмици, най-късно след 2 месеца. Това е, което мога да кажа.

— Разкажи ни. Какво знаем и какво можем да очакваме?

— На Саладин са известни много неща. Като например, че Филип Фландърски и голяма част от светската войска, и рицарите от Ордена на свети Йоан са на път към Сирия, вероятно към Хама или Хомс, вероятно не към Дамаск и самия Саладин. Знаейки това, Саладин се насочи бързо и без ескорт на юг — мисля, към Ал Ариш, след като сам каза, че е на път за Кайро. Той не е предприел това пътуване, защото иска да избегне християнските войски на север. Всъщност цели да ни нападне от юг, сега, когато знае, че повече от силите ни се намират далеч на север. Това е моето заключение.

Командорът на Йерусалим си размени погледи с брата си, оръжейника Ги, който му кимна в знак на потвърждение на неизречения въпрос.

Войната беше близо. Саладин разчиташе, че силите му на север са достатъчно добре подготвени, за да спрат врага. Ако същевременно можеше да поведе една египетска армия нагоре край морето, щеше да успее да стигне много надалеч, без да среща сериозна съпротива, може би чак до Йерусалим. Това беше плашеща мисъл, но човек не биваше да я пренебрегва.

Първата битка щеше във всички случаи да се състои близо до Газа, където предводител на гарнизона беше Арн. Крепостта в Газа изобщо не беше сред най-силните и я пазеха само четиридесет конници и двеста и осемдесет сержанти. Едва ли Саладин щеше да бъде задържан там или пък разбит. С една достатъчно голяма армия и добра обсадна техника той би могъл да превземе Газа — малко крепости са непревземаеми като Крак дьо Шевалие или Бофор, но щеше да му струва повече, отколкото щеше да спечели. Никой не може без много загуби да превземе тамплиерска крепост, а ако спечели, плячката не струва достатъчно, за да покрие всички разходи и освен това подобна дълга и кървава обсада щеше да коства много време.

Армията на Саладин щеше вероятно да мине покрай Газа, може би щеше да остави малко войска под стените. Но каква беше следващата цел?

Ашкелон. Да си върнеш Ашкелон след двадесет и пет години не би било глупава идея. Можеше да бъде ценна победа и в резултат на нея да има една силна сарацинска крепост на брега на север от Газа. Така би разделила рицарите тамплиери в Газа от тези в Йерусалим. Ашкелон беше вероятна цел.

Но ако Саладин не срещнеше особено силна съпротива, а както изглежда, това нямаше да се случи, какво тогава му пречеше да отиде направо в самия Йерусалим?

Нищо.

Нямаше как Арн да пренебрегне неприятното заключение. Саладин първо беше обединил Сирия и Египет под властта на един предводител и един султан точно както беше се заклел да направи. Но той също се беше заклел да си върне Свещения град, който неверниците наричаха Ал Кудс.

Беше необходимо да се вземе бързо решение. Великият магистър Одо дьо Сен Аман, който се намираше в Акр, трябваше да бъде информиран, а братята от ордена — призовани, за да бъдат подсилени Йерусалим и Газа. Кралят, нещастното прокажено момче, и неговият двор интриганти също трябваше да бъдат уведомени. Беше необходимо още през нощта вестоносците да тръгнат във всички посоки.

Понеже големи и важни решения често се взимат по-лесно от малки и незначителни, всичко беше решено съвсем светкавично. Оръжейникът Ги остави другите двама сами, за да свърши всичко, което трябваше да се направи преди разсъмване.

Арно дьо Торож, командорът на Йерусалим, беше останал на масата през цялото време, докато обсъждаха и той даваше заповедите си. Но когато обкованата с желязо врата се затвори след забързания оръжейник, командорът се вдигна тежко, даде знак на Арн да го последва и премина през голия под на залата към един страничен изход, който водеше към една покрита аркада с изглед към целия град. Стояха там отвън известно време с ръце, опрени в каменния парапет, гледаха към тъмния град и вдишваха миризмите от топлия летен вятър — пържено и подправки, отпадъци и торище, парфюми, дим и екскременти от камили и коне — всичко в една смес, в която Бог е превърнал самия живот; високо и ниско, красиво и грозно, прекрасно и отвратително.

— Ти как би постъпил, Арн? Имам предвид, ако беше Саладин, извини ме за безочливото сравнение — попита накрая Арно дьо Торож.

— Няма за какво да се извиняваш, Саладин е достоен враг и това знаем всички, дори и ти, Арно! — отвърна Арн. — Но знам какво мислиш. И ти, и аз щяхме да направим нещо напълно различно на негово място. Щяхме да опитаме да привлечем врага, колкото е възможно по-навътре в нашите територии, щяхме да се изправим в битка, щяхме да тормозим врага с постоянни дребни нападения от турски конници, щяхме да смутим съня му, да отровим кладенците по пътя му, всичко, което сарацините използват. Ако бяхме имали възможност да съберем голяма християнска армия, щяхме да имаме огромно предимство до пролетта тук в района на Йерусалим.

— Но Саладин, който знае, че го познаваме и знаем какво вероятно мисли, прави вместо това нещо съвършено неочаквано — каза Арно дьо Торож. — Той рискува съзнателно Хомс или Хама, за да спечели нещо много по-голямо.

— Трябва да се признае, че това е дързък и логичен план — продължи Арн мисълта си.

— Да, трябва да се признае. Но благодарение на твоята… необикновена крачка или както трябва да я наречем, нека Господ се смили над теб, сега във всеки случай сме подготвени. Има разлика между Йерусалим в наши ръце и един загубен Йерусалим.

— В такъв случай предполагам, че Бог е имал милост към мен — измънка Арн раздразнено. — Всеки свещеник би могъл да започне да величае Господ и да каже, че той е изпратил врага в моите ръце, за да спася Йерусалим.

Арно дьо Торож, който не беше свикнал с него да се заяждат нисшестоящи, се обърна учудено и погледна изпитателно своя млад приятел в очите, но беше трудно в тъмнината на аркадата да разгадае погледа на другия.

— Ти си ми приятел, Арн, но недей да злоупотребяваш с това приятелство, защото един ден може да ти струва скъпо — избухна той. — Одо сега е велик магистър, но вероятно невинаги ще имаш тази закрила.

— Ако Одо бъде свален, сигурно ти ще си следващият магистър, а ти си също мой приятел — отвърна Арн с неангажиращ тон, все едно каза нещо за времето навън.

Това накара Арно дьо Торож съвсем да захвърли вида си на строг господар и вместо това избухна в смях, който, ако някой ги беше видял, щеше да се стори много неуместен в този тежък час и за рицарите тамплиери, и за Йерусалим.

— С нас си от дълго време, Арн, откакто беше много млад, и си като един от нас в почти всичко освен думите си. Понякога, приятелю, на човек може да му се стори, че говориш с известна наглост. Всички от северния ти народ ли са такива или просто все още не сме изтръгнали наглеца в теб?

— Изтръгнали сте го със сигурност, не се притеснявай за това, Арно — отговори Арн със същия равнодушен тон, — възможно е ние там горе в Севера, където е моят дом, да говорим не толкова ласкаво и елегантно като някои франки, но това, което един рицар тамплиер казва, трябва винаги да се сравнява с това, което прави.

— Пак същата наглост, същата липса на уважение към висшестоящите. Ти все пак си мой приятел, Арн, но внимавай с приказките.

— Сега това, което е заложено на карта, е по-скоро главата ми. Ние там в Газа ще поемем първия удар, когато Саладин дойде. Колко конници можеш да ми дадеш?

— Четиридесет. Давам четиридесет нови конници под твоя команда.

— Така ставаме осемдесет конници и едва триста сержанти срещу армия, която не мога да си представя, че има по-малко от петстотин египетски конници. Надявам се, ще оставиш на мен решението как да се изправя срещу тази армия. Не би ми се понравила заповед да се изправим копие срещу копие на открито.

— Страх ли те е да умреш за свята кауза? — почуди се Арно дьо Торож с искрено раздразнение в гласа.

— Не се дръж като дете, Арно! — изсъска Арн. — Да загинеш за нищо ми се струва почти богохулство, прекалено често сме виждали това тук в Утремер — новодошли, които искат веднага да отидат в рая и с това ни причиняват ненужни загуби и помагат на врага. Според мен подобна глупава постъпка не трябва да се възнаграждава с опрощението на няколко грешници, защото тя сама по себе си е грях.

— Значи неприятна изненада чака този рицар тамплиер, който чука на портата на рая задъхан, защото е бързал към смъртта, така ли?

— Да, но това едва ли бих казал на други братя освен на близките си приятели.

— На драго сърце ще се съглася с това. Така или иначе командвай войската си според ситуацията и възможно най-разумно. Това е единствената ми заповед към теб.

— Благодаря, Арнолдо, приятелю. Заклевам се да направя най-доброто, на което съм способен.

— Не се съмнявам, Арн. Никак не се съмнявам. Щастлив съм, че точно ти командваш в Газа сега, когато първият удар на войната ще попадне точно там. Всъщност не трябваше да те слагаме там на такъв висок пост. Много хора могат да имат високи постове, а ти си прекалено ценен на бойното поле, за да управляваш една крепост през цялото време.

— Но?

— Но сега просто така се случи. Одо дьо Сен Аман те закриля, мисля, че иска да се издигнеш в йерархията. Имаш и моето благоволение в това начинание, но Бог определено ни е подкрепял. Напук на разума ти, нашият туркопол, си на този пост. Заради лошото финансово състояние на военните сили.

— Но се оказва, че врагът идва точно към Газа от всички неочаквани посоки.

— Точно така. Господ си знае работата. Нека Той пази теб и всички наши хора, когато бурята се разрази. Кога тръгваш?

— На разсъмване. Имаме да строим много в Газа и при това за кратко време.

Град Газа и неговата крепост бяха най-южният пост на рицарите тамплиери в Утремер. Откакто беше построена, крепостта не беше обсаждана нито веднъж, а войските, които бяха минавали край нея, бяха винаги от своите, идващи от север към някоя война в Египет. Сега за пръв път щеше да бъде обратното — врагът нямаше да бъде нападнат, а щеше сам да напада. Можеше да се приеме като знак на времето, предзнаменование, че отсега нататък християните трябваше да насочат усилията си повече към отбрана, отколкото към нападение. Отсега нататък християните щяха да имат враг, от когото щяха с по-голямо основание да се боят, отколкото от всичките мъже, които по-рано бяха всявали ужас и огън и бяха печелили много битки, без да спечелят войната — мъже като Зенки и Нур ал-Дин. Никой от тези сарацински владетели обаче не можеше да се мери с човека, който сега управляваше — Саладин.

За младия водач на рицарите в Газа беше необичайно да се подготвя за отбрана. За десет години Арн Готски беше участвал в стотици битки, но почти никога от страната на тези, които трябваше да се защитават срещу врага. Като туркоплиер (командир на туркополите) беше командвал турските конници наемници, които с леко въоръжение и подвижни бързи коне яздеха срещу врага, за да всяват смут и объркване и в най-добрия случай да го обградят, за да може тежката франкска войска да го довърши.

Беше яздил също с тежковъоръжените конници и тогава въпросът беше да нападнеш в правилния момент, за да разбиеш реда в кавалерията на противника, като запратиш железен юмрук право в нея. Понякога трябваше да чака встрани от сражението и да не се хвърля в битка, преди да дойде решаващият момент да спечели, или още по-лошо — да чака момента, когато някоя отчаяна атака на най-добрите войски ще спечели време за франкската армия да се изтегли, без да се налага безразборно бягство.

Беше свидетел и на няколко обсади в двете крепости, където беше служил преди — първо като сержант в крепостта на тамплиерите в Тортоса близо до Триполи и след това като пълноправен брат рицар в Акре. Тези обсади можеха да продължат няколко месеца, но винаги приключваха, когато обсаждащите се откажат и изтеглят войските си.

Тук в Газа обаче беше съвсем различно и трябваше да се мисли нашироко и по различен начин, тъй като никакъв предишен опит нямаше значение. Към град Газа принадлежаха петнайсетина села с палестински селяни и две бедуински племена. Това означаваше, че управникът на Газа беше господар на всички тези селяни и бедуини, разполагаше и с живота им, и със собствеността им.

Следователно трябваше непрестанно да се търси правилният баланс за данъците на бедуините и селяните, да ги увеличава в годините с добра реколта и да ги намалява, когато реколтата е лоша. Тази година беше необичайно плодородна точно в земите около Газа, въпреки че в другите части на Утремер реколтата беше много по-малко. Това доведе до сериозен проблем, защото управникът на Газа беше решил, че реколтата и почти всички домашни животни трябва да се изнесат от селата, за да не станат плячка на египетската армия, но подобно нещо трудно можеше да се обясни на селяните, когато свирепи рицари тамплиери се появят с върволица празни каруци. Изглеждаше, че плячкосването вече беше започнало, а в очите на палестинските селяни беше все едно дали ги ограбват християни или правоверни.

Затова Арн прекара много време на кон, яздеше от село до село, опитвайки се да обясни какво се случва. Даваше думата си, че не става въпрос за данък или конфискуване, а че всичко ще бъде върнато обратно, когато противниковата армия премине. Опитваше се да обясни, че колкото по-малко е това, което врагът може да ограби в областта, толкова по-бързо щеше да си тръгне. С учудване забеляза, че в някои села хората се съмняваха в думата му.

Тогава въведе нов ред — зърното, всяка крава и всяка камила, както и малките им, трябваше да се регистрират. Това удължи целия процес и ако Саладин беше нападнал по-рано, отчетът щеше да струва скъпо и на рицарите тамплиери, и на селяните. Бавно, но сигурно животни и зърно бяха изнесени от селата около Газа. За сметка на това вътре в Газа стана още по-голяма бъркотия с препълнени складове за зърно и блъсканица от каруци с храна и добитък.

Все пак това беше най-важната част от подготовката за войната.

Войната беше повече стопанство и осигуряване на армията, отколкото смелост на бойното поле, смяташе новият управник, макар че избягваше да изрича такива нечестиви мисли пред подчинените си конници. От време на време бяха идвали подкрепления от други крепости, докато обещаните от командора на Йерусалим четиридесет конници не пристигнаха в Газа.

Следващата важна част от подготовката беше да разширят рововете около града и да подсилят крепостната стена. Първата защита щеше да бъде там отвън и ако тя бъдеше пречупена, хората и животните щяха да влязат в самата крепост. Двеста и осемдесетте сержанти и всички наети цивилни, включително писари и занаятчии, строяха денонощно, през нощта на светлина от факли, а управникът сам проверяваше работата непрестанно.

Не разбираха защо Саладин се бави. Според шпионите бедуини, които Арн бе изпратил в Синай, армията на Саладин се беше събрала при Ал Ариш, на един ден пеша от Газа. Може би забавянето имаше нещо общо с хода на войната горе в Сирия. Сарацините имаха невероятната способност да получават сведения от едната част на страната до другата, но никому не беше известно точно как. Бедуините в Газа смятаха, че сарацинските войски използваха птици като вестоносци, но на това беше трудно да се повярва. Християните използваха димни сигнали от една крепост към друга, но Газа се намираше прекалено на юг и беше откъсната от другите.

Бедуините, които се върнаха при Арн, докладваха, че армията на Саладин наброява десет хиляди човека, като основната част се състоеше от мамелюкски конници. Това бяха ужасни новини, беше невъзможно да се победи подобна войска на бойното поле. От друга страна Арн подозираше, че шпионите му преувеличават, защото са им били дадени нови заповеди и им е било платено повече, за да се върнат с лоши новини.

Когато измина месец, без Саладин да нападне, в Газа се възцари известно спокойствие. Бяха успели да направят почти всичко, което можеше да се направи, и дори бяха започнали да връщат зърно и животни на селяните, които сега се редяха на дълги шумни опашки пред складовете за зърно в града. Разпри и раздразнение царяха в опашките, защото самите селяни не можеха да прочетат какво пише в данъчните бележки и понеже имаха подобни имена, беше се получило объркване, а тук-там и грешки.

Младият управник беше непрекъснато при опашките, изслушваше оплакванията и се опитваше да изглади недоразуменията и несъгласията. За всички беше явно, че той наистина не говори за конфискуване, а само целеше да спаси зърното от плячкосване и пожар. Неговото намерение беше всяко семейство във всяко село да има точно толкова, за да преживее, че да му стигне за една седмица, преди да отиде до Газа за нова дажба. Освен това те трябваше да могат да носят със себе си всичко за ядене, ако се наложи да бягат, за да оставят за врага празни села.

Капитанът на артилерията, брат Бертран, смяташе, че цялата писарска работа и разправиите със селяните отнемат прекомерно много време, но командирът му не стори нищо. Обещание, дадено от рицар тамплиер, беше невъзможно да бъде потъпкано.

В по-спокойния период, който в крайна сметка настъпи след едномесечната трескава подготовка, Арн намери време за своя сержант Арман дьо Гаскон, който се беше превърнал по-скоро в строителен работник, отколкото в бъдещ рицар, какъвто трябваше да стане с благословията на командора на Йерусалим. Когато самият оръжейник го извика от стената и му заповяда да се яви при управника измит и с чисти дрехи след обяда, надеждата му пламна отново. Не беше забравен.

Стаята за разговори на управника се намираше в най-западната част на крепостта, най-горе, с два сводести прозореца към морето. Когато Арман се появи в уреченото време, намери господаря си изморен и със зачервени очи, но въпреки това забележително благ и спокоен. Красивата стая, където сега следобедното слънце хвърляше косо лъчи, беше мебелирана скромно, нямаше никакви украси по стените, а в средата бе поставена голяма маса с карти и документи, а покрай по-късата стена — редица столове. По средата между двата прозореца към морето имаше врата, която водеше към балкон. Бялата мантия на управника беше метната върху един от столовете, но когато Арман влезе в стаята и застана неподвижен на средата, Арн отиде и взе мантията си и с няколко обичайни жеста я закопча на врата си. Чак тогава с леко привеждане поздрави Арман.

— След това копане ти със сигурност се чувстваш повече като къртица, отколкото като сержант в готовност да се превърне в рицар, нали? — каза Арн с шеговит тон, който веднага накара Арман да застане нащрек. Та нали високопоставените братя имаха навик винаги да слагат уловки в думите си, дори в най-обикновените думи.

— Да, копахме много, но работата трябваше да се свърши — отговори Арман предпазливо.

Арн го изгледа изпитателно, без да показва какво мисли за този отговор. Изведнъж стана по-сериозен и със заповеднически жест му посочи към един от столовете. Арман веднага отиде и седна на посоченото място, докато господарят му се приближи до претрупаната маса, избута някои документи и седна там, подпрян на дясната си длан, а единият му крак се полюшваше.

— Нека първо да свършим това, което трябва да се свърши — каза той кратко. — Повиках те при себе си, тъй като трябва да разгледаме няколко въпроса, на които ти трябва да отговориш честно. Ако се представиш добре, няма никакви други пречки да те приемем в ордена. Ако се представиш зле, никога няма да се превърнеш в един от нас. Подготвил ли си се за този момент с молитвите, които кодексът изисква?

— Да, господарю — отвърна Арман и преглътна нервно.

— Женен ли си или сгодявал ли си се за някоя жена, има ли жена, която може да има претенции към теб?

— Не, господарю, бях трети син и…

— Разбирам. Трябва само да отговаряш с "да" или "не". Така, следващ въпрос. В истинско легло ли си роден, от родители, събрани пред Господ?

— Да, господарю.

— Баща ти или чичо ти, или пък дядо ти рицари ли са?

— Баща ми е херцог в Гаскония.

— Чудесно. Имаш ли парични задължения към някой мирянин или някой брат, или пък към някой сержант от ордена ни?

— Не, господарю. Как може човек да задлъжнее към един брат или…?

— Благодаря! — прекъсна го Арн и вдигна ръка в знак на предупреждение. — Отговаряй само на въпросите, не коментирай и не задавай въпроси!

— Извинете ме, господарю.

— Здраво и цяло ли е тялото ти? Да, знам отговора, но според кодекса трябва да задам въпроса.

— Да, господарю.

— Платил ли си в злато или сребро, за да влезеш в ордена ни. Някой обещавал ли ти е в замяна на това да те направи един от нас? Това е сериозен въпрос, става дума за престъплението симония и ако по-късно открием нещо подобно, то бялата мантия ще ти бъде отнета. Правилникът казва, че е по-добре да разберем сега, отколкото по-късно. Е?

— Не, господарю.

— Готов ли си да живееш във въздържание, бедност и подчинение?

— Да, господарю.

— Готов ли да се закълнеш пред Бог и света Дева Мария, че ще правиш всичко, на което си способен, във всяка ситуация, за да следваш традициите и обичаите на рицарите тамплиери?

— Да, господарю.

— Готов ли си да се закълнеш пред Бог и света Дева Мария, че никога няма да напуснеш ордена — в часове на слабост или величие, че никога няма да ни измениш и никога няма да ни напуснеш, освен със специално разрешение от великия магистър?

— Да, господарю.

Арн, изглежда, нямаше повече въпроси, поседя мълчалив и замислен известно време, все едно вече беше някъде далеч и си имаше други притеснения. Изведнъж вдигна поглед, надигна се енергично от полуседналата си поза на масата и отиде до Арман, прегърна го и го целуна по двете бузи.

— Това беше, което кодексът изисква от параграф 669 натам. Сега знаеш този откъс, който ти беше представен, и имаш моето позволение да отидеш да го прочетеш наново при викария. Ела, да излезем на балкона!

Замаяният Арман, естествено, стори каквото му бе наредено. Последва господаря си на балкона и след известно колебание застана точно както той — с двете си ръце, подпрени на каменния парапет, с поглед надолу към пристанището.

— Това беше подготовка — обясни Арн малко уморено. — Същите въпроси ще ти бъдат зададени отново на самото приемане, но тогава е повече от формалност, защото вече знаем отговорите ти. Сега беше решаващият момент. Мога спокойно да кажа, че ще бъдеш приет за рицар веднага щом намерим време за това. Занапред ще носиш бяла лента около дясната си ръка.

За кратко Арман беше замаян от вътрешната радост, която се разля в него, и не успя нищо да отговори на добрата новина.

— Има война, която първо трябва да спечелим, разбира се — добави Арн замислено. — А не изглежда лесно, както знаеш. Ако загинем, ще пренесем всичко със себе си от този свят. Ако оцелеем, скоро ще станеш част от нас. Аз и Арно дьо Торож ще водим церемонията по посвещаването. Това е. Щастлив ли си?

— Да, господарю.

— Аз самият не бях особено щастлив, когато бях на твоето място. Заради първия въпрос.

Арн беше изрекъл нечуваното признание като нещо най-обикновено и Арман не знаеше как или дали изобщо трябва да отговори на подобно нещо. Стояха така още известно време и гледаха надолу към пристанището, където усърдно се опитваха да пуснат два кораба, които бяха дошли в един и същи ден.

— Решил съм да те направя гонфанониер в най-скоро време — каза изведнъж Арн, сякаш се беше върнал обратно от спомените си, породени от първия въпрос. — Не е нужно да обяснявам каква чест е да носиш знамето на храма и на крепостта по време на война, сам знаеш.

— Но не трябва ли някой рицар… може ли на един сержант да се даде тази задача? — заекваше Арман, поразен от това, което му бе съобщено.

— Да, в обичайните случаи е рицар, но ти сега щеше да бъдеш рицар, ако войната не ни беше застигнала, а и решавам аз, никой друг. Нашият гонфанониер още не се е възстановил от сериозните рани, които получи в сражение, посетих го в болничната зала и вече говорих с него за това… Нека сега чуя какво мислиш за войната. Между другото, да влезем.

Влязоха и седнаха до един от големите прозорци и Арман се опита да сподели какво мисли. Допускаше най-вече да има дълга обсада, която трудно ще издържат, но съвсем е възможно да спечелят. Най-малко от всичко смяташе, че трябва да излязат, осемдесет конници и двеста и осемдесет сержанти, за да се изправят на бойното поле срещу една мамелюкска конница. Едва четиристотин човека срещу седем-осем хиляди конници — това щеше да бъде много смело, но и същевременно — много глупаво.

Арн кимна умислено, потвърждавайки всичко това, но добави, сякаш почти говореше на себе си, че ако онази армия мине покрай Газа и тръгне към самия Йерусалим, вече нямаше да стои въпросът кое е умно и кое — смело. Тогава имаше само един път. Трябваше да се надяват на дълга и кървава обсада, защото както и да завършеше тя, Йерусалим щеше да бъде спасен. По-висша задача за рицарите тамплиери нямаше.

Ако обаче Саладин се отправеше направо към Йерусалим, за всички съществуваше само една възможност — смърт или спасение благодарение на Божие чудо.

Това значеше, че трябва да се молят за дълга обсада въпреки всичките й ужаси.

Два дни по-късно Арман дьо Гаскон яздеше за пръв път като гонфанониер в един кавалерийски ескадрон, воден от самия предводител. Яздеха на юг покрай морето в посока към Ал Ариш — петнадесет конници и един сержант в стегнат строй. Според шпионите бедуини войската на Саладин бе поела на път, но се бе разделила, така че едната част сега отиваше на север покрай брега, а другата — навътре през Синай. Каква беше целта на подобна маневра не беше лесно да се проумее, но във всеки случай сведенията трябваше да се проверят.

В началото яздеха така, че от западната им страна беше крайбрежието, а на югозапад покрай брега имаха поглед много надалеч. Но понеже имаше риск, без да знаят, да попаднат в тила на противника, Арн заповяда да сменят курса и да тръгнат на изток и нагоре към вътрешната и по-планинска част на брега, където минаваше кервановият път в онези периоди, когато бурите правеха целия бряг непроходим.

При кервановия път промениха посоката, за да поддържат височината си, а пътят се простираше ясно надолу. Когато стигнаха до един завой, където пътят се скриваше от една грамадна издадена скала, ненадейно забелязаха врага.

Двете страни се съзряха едновременно и бяха еднакво изненадани. Долу по пътя идваше армия конници, която се разпростираше, докъдето достигаше погледът.

Арн вдигна дясната си ръка, заповядвайки прегрупиране в позиция за нападение, така че всички шестнайсет конници застанаха с лице към врага. Мигновено му се подчиниха, но Арн срещна и няколко въпросителни неспокойни погледи. Долу сега се виждаха най-малко две хиляди египетски конници. Носеха жълти знамена, а жълтите им униформи блестяха като злато на слънчевата светлина. Това бяха мамелюци, цяла мамелюкска войска — най-добрите конници и войници на сарацините.

Когато високо горе рицарите тамплиери вече се бяха престроили в позиция за нападение, долината заехтя от заповеди и трещящи конски копита в приготовления да бъде посрещнато нападението. Конниците стрелци бяха изпратени отпред на първа линия.

Арн седеше мълчалив на седлото и наблюдаваше могъщия враг. Не му минаваше дори през ум да заповяда нападение, защото това щеше да доведе до загубата на петнадесет конници и един сержант, без да се спечели нищо от подобна жертва. Но не искаше и да избяга.

Мамелюците долу, изглежда, също се колебаеха. Доколкото можеха да видят от ниската си позиция, срещу тях имаше само шестнадесет противници, които лесно щяха да бъдат победени. Но тъй като врагът все още стоеше там спокойно и ги наблюдаваше, можеше да са не само шестнадесет, макар и отдалеч да се виждаше, че бяха най-свирепите конници на неверниците — тези с червения кръст. Мамелюците, които сигурно също бяха видели знамето за нападение у Арман, трябваше да предположат, че това е капан, че шестнадесетте бяха единствените, които се виждат, но бойното знаме говори за значително по-многобройна войска, може би още петстотин-шестстотин конници, които сега се приготвят, в случай че примамката с шестнадесетте проработи.

Да си в ниска позиция пред настъпваща франкска пехота беше най-лошото, което можеха да си помислят сарацините, били те турци или мамелюци. Скоро между ридовете на планината проехтяха нови заповеди от командването долу и египетската армия започна да се оттегля, като едновременно с това нагоре към околните планински склонове бяха изпратени в боен строй на ветрило лековъоръжени разузнавачи, за да определят нахождението на основните сили на врага.

Тогава Арн даде заповед за обръщане назад, нов стегнат строй и отстъпление с нормален ход. Шестнадесетте конници бавно изчезнаха от погледите на своите недоумяващи врагове.

Веднага щом ескадронът беше със сигурност извън полезрение, Арн рязко заповяда тръс в посока Газа по най-бързия път.

Когато наближиха града, видяха, че всички пътища бяха претъпкани от бегълци, тръгнали да търсят закрила от нашествениците. Далеч на изток се виждаха няколко черни стълба дим. Газа скоро щеше да бъде пълна с бежанци.

Войната най-накрая беше дошла.