Рифовете на космоса

ДЕСЕТА ГЛАВА

Не повикаха никого от обитателите на „президентите на Дикси“. Чак когато им разрешиха да се разотидат Рейлънд осъзна, че през цялото време е стоял със спрял дъх. Гатник го погледна и му намигна.

— Отначало с всички е така. После ти става безразлично.

— Какво е това? — потресен попита Стив, гледайки зад Гатник.

Онзи се обърна. По пътеката двама пазачи бутаха инвалидна количка с прикачени към нея множество апарати. Проводниците и тръбичките на апаратурата опасваха човека в креслото. От него беше останало много малко. Главата беше здраво обинтована, само на мястото на устата се виждаше отвор. Разните помпи, тръбички, цилиндри и други прибори жужаха и съскаха като живи.

— А-а, това… — Гатник не можеше да помаха, защото двете му ръце бяха потрябвали на някой друг. Затова се наведе напред и извика: — Здравей, Алек! Този път какво?

Бинтованата глава леко кимна, невидимите устни прошепнаха:

— Ти ли си, Гатник? Мисля, че само втория бъбрек.

— Гърлото ти все още е цяло — жизнерадостно заяви Гатник.

Те изпратиха с поглед отдалечаващото се кресло и се отправиха да обядват. Рейлънд не можеше да забрави срещата с „живия труп“.

— Не знаех, че поддържат живота, дори когато почти нищо не е останало от нас.

— Мисля, че Алек е особен случай. Той е най-възрастният в „Рая“. — В гласа на Гатник имаше неподправено уважение. — Тук е почти шест години.

Рейлънд нямаше особен апетит. Още повече, че след първите две-три хапки трябваше да се заеме с храненето на другаря си по маса. След това като че се поободри. По време на разходката след обяда Рейлънд мислеше за това, как добрата храна подобрява настроението. А това доказва… не, не, доказва просто, че дори обреченото същество, каквото е той, може да удави страховете си във вълните на физическото удоволствие. Реши веднага да се върне в къщата и да продължи с четенето на дневника…

В този момент някой го извика по име. Той се обърна и видя към него да тича Опорто.

— Я виж ти? Нима?!

Рейлънд се усети, че оглежда дребосъка за липсващи части. Как лесно това ти става навик!

— Като че ли всичко ти е на мястото, а?

— Тук съм само т два дни. Попаднах в партидата, която пристигна преди тебе. Видях те, като влезе… По-добре да си бях останал в Исландия. Теб не те обвинявам в нищо. — мрачно завърши Опорто.

— Извинявай.

— Няма защо. Къде си сега?

— При „Президентите на Дикси“.

— При тия стари развалини? Слушай, премести се в нашата компания! Имаме в момента две свободни места. А и момчетата са много добри. Нали знаеш как е? Отрежат ти това-онова, главата ти остава. Налага се да си търсиш умствена работа. Моят съсед намери „Лилавата“ — сборник с древноиндийски задачи. Предимно диофантови уравнения, но ако навлезеш в същността…

— Друг проблем ме мъчи сега — меко го прекъсна Рейлънд.

— Какъв?

— Как да се измъкна от тука.

— Ей, Стив, недей да откачаш! Ти си славен момък, имаш пред себе си години! Нима искаш…

— Да, искам! — горещо каза Стив. — Искам да се измъкна от тука, ясно ли е? И въпросът не е само в моя живот, въпреки че, честно казано, ми е доста скъп.

— Какво друго? Чакай, чакай. Сетих се. Момиче.

— Не, бе! Не е момиче. Или поне не съвсем. Има само частично участие. Другото е главно. Длъжен съм да прекратя това, което полковник Готлинт прави с пространственика.

— Стив, Стив… — мрачно започна Опорто. — Тези разговори нямат смисъл. Не разбирам…

Той замълча. Рейлънд го познаваше прекалено добре, за да разчита на продължение без покана.

— Кое „не разбираш“?

— Не разбирам. — нерешително продължи Опорто, — защо ти е точно това момиче? Според мен, едно друго момиче е по-важно за тебе. Помниш ли №837552… Забравих как се казваше…

Сякаш го удариха между очите! Рейлънд нямаше феноменалната памет на Опорто и този номер не му говореше нищо, но това явно е…

— Анжела Цвик! — прошепна той.

В паметта му изплуваха русите коси, сините очи, меките устни, чиито вкус почувства отново на своите устни. Само да чуе това име, и…

— Точно така, Анжела! Не си я забравил! — дребосъкът се наслаждаваше на ефекта. — Защо не й отидеш на гости? Тя също е тук. Живее в общежитието до езерото.

— Анжела — тук?! Нали работеше за полицията на Плана?

Рейлънд остана потресен. Нима Планът е започнал да утилизира собствените си тайни агенти?

— Да-а, — обади се Опорто. — Бих казал, че е тук. Или поне по-голямата част от нея. Сам ще видиш.

Отначало Рейлънд изпитваше известно смущение. Краката му бяха омекнали. Той неловко пристъпи към жената в инвалидната количка и нарочно дрезгаво произнесе името й. Срещна погледа и повече нищо не продума.

Анжела?

Тя нямаше ръце. Съдейки по подгънатото одеало, краката също липсваха. Само лицето не бе докоснато — синьо-зелените очи, високо чело, обрамчено със златиста коса… И същият глас — силен, плътен.

— Стив! Колко се радвам да те видя! — тя не се смути нито за миг, само малко се учуди. — Не гледай така! Знам как се чувстваш! Тук съм от двадесет и един месеца.

Рейлънд седна на тревата до количката. Все още се чувстваше тъпо и не на място.

Къщата на Анжела се намираше на малка полянка. Около нея имаше обработени лехи. Цветя! Не беше забелязал, че около къщите има цветя.

— Понякога си мечтаех да те срещна — тихо промълви Анжела. — След всичко, което се случи…

— Какво се е случило? — дрезгаво запита Стив.

Тя наклони брадата си и се чу жуженето на мотор. Явно бархетния шал покриваше пулта за управление. Креслото се задвижи. Лицето на Анжела се оказа срещу това на Стив и тя го попита от упор:

— Не ми се сърдиш, нали?

— Ти просто си изпълнявала своите задължения — продума Рейлънд.

— Мъдра мисъл… Ех, Стив! Толкова се радвам да те видя отново! Трябва за много неща да поговорим. Заведи ме при езерото.

Почти три години Рейлънд се готвеше за повторна среща с Анжела. Но сега забрави всички тежки думи, които му идваха на ума през дългите нощи в лагера със строга изолация. Говореше глупости, смееха се и му беше приятно… Приятно! Но нали точно тя му надяна железния нашийник!

— Когато работиш за благото на Плана, винаги считаш, че си прав! — забеляза тя, сякаш прочете мислите му.

Спряха на брега на езерото.

— Вече не обръщам внимание на обръча — промърмори Стив, едва сподавяйки прозявката.

— Разбира се, Стив.

Той опря гръб в ствола на една палма.

— Никога не съм мислил, че ще мога. Един човек в лагера ми казваше, че ще свикна, а аз…

Той замълча и се намръщи.

— Какво му отговори, Стив?

— Отговорих му — бавно произнесе Рейлънд, — че никога няма да престана да ненавиждам железния нашийник, освен ако не умра или не се нагълтам с наркотици.

Анжела се усмихна със спокойствието на китайски философ.

Едва влязъл в стаята си, Рейлънд нетърпеливо запрелиства дневника на бившия обитател на леглото. Имаше една записка, която много искаше да препрочете.

„Това е коварно място. Атмосферата, Бог знае защо, е толкова спокойна… Все за развлечения мислиш. Да върви всичко, както досега. Кейлън се върна от клиниката. Подсмива се. Сестрата му разказала виц. И той се смее, а двете му очи ги няма!“

Два дни по-късно:

„Вчера ми взеха и втория крак. Боли, но хапчетата помагат. Чудя се само, защо се отнасям толкова равнодушно към всичко? Спомням си за Кейлън.“

Рейлънд се намръщи, затвори тетрадката и отиде на вечерна проверка. Останалите „Президенти на Дикси“ вече бяха там и го поздравиха без особена радост. Той отлично разбираше каква е работата. Не харесваха разни новобранци да пренебрегват обществения живот в къщата. Но в момента дори и охраната не го интересуваше. Пазачите си вървяха между редиците и си четяха списъците…

Рейлънд мислеше за нещо много, много важно. Беше абсолютно уверен, че съзнанието му е ясно, както преди, но вече не обръщаше внимание на нашийника. Трябваше да направи някакво заключение, като съпостави този факт с написаното в дневника.

Какво заключение?

— Казах, да вървим!

Раздразненият тон на пазача върна Стив към действителността.

— Аз ли? Мен ли извикахте?

— Точно тебе! Отиваме в банката на тъкани!