Рифовете на космоса

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На следващият ден в седем сутринта звънеца на телетайпа изтръгна Рейлънд от дълбокия сън. Без да се е събудил напълно, той скочи към Машината, да за отговори.

„Въпрос. Присъства ли Стивън Рейлънд, оп. АВС-38440?“

Пребледнял, Стив потвърди. Би трябвало да се извини, ако говореше с човек, но Машината не се интересуваше от извинения.

Веднага на лентата се изписа отговорът:

„Информация. Теорията на равновесното състояние е основана на хипотезата на Фред Хойл, английски физик и астроном от ХХ век, според когото в междузвездното пространство постоянно възникват облаци водород, като по този начин се възстановява загубата на вещество от синтеза във вътрешността на звездите. Действия. Да се намери математически обосновани теории и да се покаже в какви условия процесът е възможен. Да се даде оценка на възможността за математическо потвърждаване на неутрализацията и реверсията при процеса на формиране на водорода.“

Рейлънд тъпо гледаше лентата.

На вратата тихо се почука и в стаята с танцова стъпка влезе Вера. носеше поднос с чай, препечени филии и възрозов сок.

— Добро утро, Стивън! Събуди се и пий!

С жест той й заповяда да мълчи. Откъм телетайпа се чуха серия потраквания и се изписа ново съобщение:

„Информация. Съществуват експериментално потвърдени данни за възможното съществуване на механизъм, който не се подчинява на Третият закон на Нютон. Информация. Гореспоменатият механизъм по-нататък се нарича нереактивен двигател. Действия. Да се разработи необходимата математическа обосновка за възможността нереактивната тяга да се приложи в двигателите на корабите на Плана. Действия. Да се запознаете с разработките на полковник Готлинг относно общата теория на силовото поле като необходим първи етап.“

Телетайпът замълча. Рейлънд откъсна лентата и седна. Беше очевидно, че някой е съобщил на Машината сведения, почерпени от неговите стари забранени книги.

Вера нежно изтегли лентата от пръстите му.

— Трябва да закусиш! — с укор напомни тя. — И да се изкъпеш! Като начало трябва напълно да се събудиш, тогава по-лесно ще мислиш.

Стив като на сън се дотътри до банята. В съзнанието му в бесен вихър се въртяха облаци от междузвезден водород и ненютонови силови полета.

Горещият душ го накара да се съвземе. Докато се обличаше и сядаше да закусва заедно с компаньонката, съзнанието му беше вече съвсем ясно.

— Нереактивна тяга… — повтори замислено Рейлънд. — Та това е невъзможно! Противоречи на закона на Нютон!

— Пий си чая, Стив! — спокойно каза Вера. — Нима Машината ще ти постави задача, която е неразрешима?

— Но аз не… Е, добре, къде са експерименталните потвърждения? Досега не съм видял такива.

Момичето за миг погледна часовника си.

— Полковник Лескюри чака, Стив. Допивай си чая.

Полковникът изглеждаше много официален в червената си униформа и бялата престилка върху нея.

— Виждам, че сте развълнуван, Рейлънд. Успокойте се — посрещна го той.

Стив многозначително докосна железния нашийник.

— Да, естествено — усмихна се полковникът. — Но нали стремежа ви е да се избавите от него? А засега най-добрият начин е да се успокоите, защото трябва много внимателно да ме изслушате. Ще ви разкажа за Рифовете на космоса.

Рифовете на космоса!

Рейлънд с мъка преглътна. Наоколо сякаш падна гъста мъгла от спомени за годините, прекарани в изолационния лагер. Той пак лежеше завързан на кушетка в стаята на терапевтите, в очите му блестеше ослепителна светлина. Над него се наклони доктор Трейл, дебел и вежлив, и непрекъснато повтаряше с хрипящ глас: „пространственик“, „пиропод“, „нереактивна тяга“, „космически рифове“…

— Успокойте се, Рейлънд — гласът на полковника идваше някъде от далеч. — Към проблема трябва да се подхожда поетапно. Първо ще ви дам само информацията, с която трябва да се запознаете.

— Да, разбира се — въздъхна Стив.

Но не можеше да се успокои. Та нали от разказа на полковника би могла да се разкрие тайната на трите изгубени дни!

— Нека първо пийнем по нещо — предложи полковникът. — Жаждата не помага при разговори.

Рейлънд се колебаеше. Алкохолът винаги е бил забранен — и в Академията, и в лагера.

— Хайде, елате — с намигане го покани полковникът. — Една малка трансфузия няма да ви навреди.

Той отвори едно шкафче и извади чаши и малка кутийка. Рейлънд бързаше да се върне на темата на разговора:

— Какво е това Рифове на космоса? Метеоритни облаци ли?

Паскал Лескюри се разсмя.

— Не-е. Това е почти същото като кораловите рифове. Моля! — Той вдигна своята чаша. — Е, това е друго нещо! — отбеляза полковникът, докато отваряше кутийката. На масата се изсипа цяла колекция от фантастични същества, направени от пластмаса малки копия. Рейлънд им хвърли един поглед, почти без да ги забележи, защото мислеше върху думите на Лескюри. Коралът е продукт от дейността на живи организми.

Полковникът кимна, сякаш бе прочел мислите му.

— Рифовете на космоса също са построени от живи организми, само че за създаването им е отишло доста повече време.

Рейлънд рязко остави чашата си на масата и успя да изплиска част от съдържанието.

— И какви организми според вас могат да живеят в космоса?

— Как какви? — сериозно попита полковникът, почуквайки с показалеца по пластмасовите фигурки. — Например такива. Това са копия на реално съществуващи организми. Освен това и самите създатели на Рифовете — едни прости едноклетъчни, които съществуват навсякъде.

С усилие на волята Рейлънд се застави да говори бавно и смислено.

— Днес сутринта получих заповед от Машината да се заема с теорията на равновесното състояние… От тогава непрекъснато мисля за тази и други хипотези на Хойл. За това, че животът е възникнал още преди образуването на планетите под въздействието на високоенергийните ултравиолетови лъчи в изстиващите облаци от газ и прах около Слънцето. Но как е оцелял този живот? Облаците са изчезнали, когато е започнало формирането на планетите.

— Животът умее да се приспособява — отбеляза полковникът, докато си играеше с пластмасовите фигурки. После остави играчките и отпи от чашата. — Ако оставим настрана непознатите аспекти — с лекторски тон продължи той, — то животът е съчетание на материя и енергия. Ефекта на Хойл го снабдява с материя под формата на водородни облаци, които непрекъснато възникват в междузвездното пространство. А с енергия се снабдява сам.

— И по какъв начин?

— Като на базата на водорода синтезира по-тежките елементи — тържествено завърши Лескюри.

Той натисна някакъв ключ. От тавана излезе екран, появи се изображение. Някакви тела преминаваха бързо пред погледа. Всичко би приличало на увеличено изображение на обикновена клетка, ако съществата не светеха със собствена светлина.

— Фузорити — мрачно каза полковникът. — Ужасно издръжливи твари. Синтезират водород по термоядрен път и генерират енергия. Живеят в открития космос.

Фузорити!

Рейлънд отново се напрегна, сякаш го удари ток. Знаеше, че полковникът следи реакциите му и се опита да се отпусне, но Лескюри още няколко секунди го разглежда дълбокомислено.

— Не се учудвам, че с те потресен — произнесе той, намигайки съчувствено. — Идеята съвсем не е проста. От нея следва, че планетите далеч не са единствени самотни оазиси в мъртвите пространства на космоса, а само острови в безкрайния океан на живота, за който никога не сме подозирали.

— Но защо нито едно от тези същества не е попадало на Земята?

Рейлънд определено се дразнеше от мудността на полковника. За Стив това беше въпрос на живот и смърт, а за Лескюри — една доста скучна лекция. Той повдигна рамене.

— Навярно загиват във въздуха. Подозирам, че по-тежките елементи за тях са отпадни продукти, и затова са отровни. Възможно е точно такива същества да са „построили“ Земята — замислено продължаваше той, като посегна за чашата си и отпи. — Това обяснява съдържанието на тежки елементи много по-добре от космогонните теории. В същност, това няма значение. Поне за Плана.

Рейлънд се намръщи. В тона на полковника се долавяше нещо нелоялно. Реши да промени темата и докосна малките пластмасови фигурки.

— А тези същества? Това ли за фузоритите?

— Не. Това са пироподи. Те живеят на Рифовете.

Полковникът махна с ръка и екрана отново светна. Рейлънд се наклони напред.

— Приказна страна! — успя да въздъхне той.

На екрана се преплитаха светещи клончета и лиани, между които се разхождаха някакви феерични същества, приличащи на разноцветни птици.

— Наричайте я както ви е удобно — засмя се полковникът. — Аз съм бил там и бих се изразил по по-друг начин. разбирате ли, във Вселената наистина постоянно се ражда ново вещество, формират се водородни облаци. Видях го с очите си преди няколко години. — Той нервно отпи. — Пироподите бяха вече открити, но не ни се удаваше да заловим нито един. Тогава Планиращият заповяда да оборудваме ловна експедиция.

Рейлънд се смръщи.

— Ловна експедиция ли? Но нали Плана няма толкова излишна енергия! Всяка калория трябва да се изразходва продуктивно.

— Ти си старателен ученик — кисело се усмихна полковникът. — Въпреки това, Машината реши така. Поне така твърдеше Планиращият. И ние тръгнахме да търсим нова планета отвъд орбитата на Плутон. Имаше ли такава планета? Налагаше се да приемем, че има, иначе откъде ще се появят пироподите? Знаехме, че не живеят до орбитата на Плутон. Беше дълъг полет. нали знаеш защо не може да се осъществи междузвезден полет? Енергия има, но откъде ще се вземе работна маса, която да тласка кораба напред? След като пресечеш орбитата на Плутон, проблемът изниква с пълна сила. Пътувахме на стария „Кристобал Колон“ с водородни двигатели. За работно тяло използвахме вода. Дори целият запас едва ли би стигнал да кацнем на хипотетична планета. Трябваше да презаредим там, на място. Ако намерим вода, разбира се — сухо се засмя Лескюри. — Но не намерихме планета…

— Как тогава сте се върнали? — удиви се Рейлънд.

— Сблъскахме се с нещо, което нарекохме Краят. Но това още не бяха Рифовете. До тях оставаха милиони мили. Краят принадлежи на Слънчевата система. Представлява рехав пояс от малки астероиди, снежни и ледени парчета, основно замръзнал метан и амоняк. Но и вода намерихме, и то достатъчно, за да напълним резервоарите. И тръгнахме по-нататък да изпълняваме задачата на Машината. — Лескюри се напрегна, допи чашата и продължи. — Отдалечавахме се все повече и повече от Слънцето, извън границите на Краят, докато то не се превърна в малка, не особено ярка звезда. Почти бяхме готови да се връщаме, когато видяхме първият Риф. — Полковникът отново махна с ръка и екрана блесна. — На пръв поглед не изглеждаше кой знае колко впечатляващо — някаква си струпана маса с неправилна форма. Обаче тази маса светеше!

Рейлънд откри, че незабелязано е изпил съдържанието на чашата си, и мълчаливо я протегна към полковника, който веднага я напълни, без да забрави и себе си.

— Наистина приказна страна. Кацнахме в истинска гора от крехки коралови образувания. тънките шипчета на мъждукащите кристални израстъци се чупеха при допир до скафандрите. Екипажът бродеше по тази джунгла, заплашваща със своите капани от живи пропасти и остри като бръснач корали. Но това е нищо! Имаше грамадни, прекрасни цветя, сияещи като дъга и разпръскващи около себе си смъртоносни гама-лъчи. Златистите лози отговаряха на всеки допир с високоволтов удар. Тук-там блестяха поточета от радиоактивни изотопи, на места тези изотопи бликаха като гейзери. Кошмарно! Налагаше се да се дезактивираме, да лекуваме леките драскотини, но не спряхме да изучаваме Рифовете. Това бе струпване на живи същества, една колония фузорити. Учените изброиха стотина вида. Сигурно са се развили от спори, плаващи бавно в междузвездното пространство. Нарастват много бавно — по няколко сантиметра за милион години. Но фузоритите не бързат за никъде. — Полковникът пресуши чашата на един дъх и дълго седя, гледайки я втренчено. После вдигна глава. — Тогава се спряхме и се спогледахме. Беше съвършено ясно, че сме открили повече от това, за което сме изпратени. Открихме ново жизнено пространство за човечеството.

Внезапният изблик на емоции накара Рейлънд да скочи от стола.

— Ново… жизнено пространство?! Там могат ли да живеят хора?

— А защо не? Има всичко необходимо — водород за добив на енергия, метали за машините, суровини за синтез на храна… Докарахме от там цяло богатство. Натоварихме кораба с образци от всичко, което намерихме — невероятни диамантени сталактити, кристали практически чисто желязо, живи призми, които в резултат на радиоактивни процеси светят със собствена светлина, порести гъбоподобни конгломерати, които според анализа съдържат деветдесет процента уран-235. Видяхме парчета, по-тежки от сто-двеста килограма, а това е много над критичната маса. Една от „гъбите“ все пак избухна, когато я хвърлихме в открития космос. След този случай се наложи внимателно да разделяме камъните на малки парчета, за да избегнем неприятностите.

— Значи за това на Машината й трябва нереактивната тяга. — Най-после светъл лъч в гъстата мъгла от заплетени факти, обхванала Рейлънд от напускането на лагера. — За да достига Рифовете, защото са извън обхвата на нашите космически кораби.

— Да, преди всичко — кимна Лескюри. — Въпреки че такива разсъждения излизат от рамките на функциите ни.

Рейлънд се навъси.

— Само че за какво са й на Машината Рифовете? Нима сред тях има нещо, което заплашва сигурността на Плана?

— Виж, това вече не е наша работа. Мисля, че планетите са добре защитени срещу космически форми на живот от своите атмосфери и пояси на Ван Ален. Е, един пиропод мина…

— Пиропод ли?

Рейлънд за миг отново се оказа на леглото в „стаята за отдих“, почувства хладните електроди по тялото си, чу дрезгавият глас на доктор Трейл…

Лескюри присви очи.

— Рейлънд, Рейлънд… прекалено много се вълнувате. Не разбирам напълно реакцията ви. Би трябвало и преди да сте чували за Рифовете.

— Не съм — отговори Стив. Това си беше самата истина. Или по-скоро беше слушал, без да разбира за какво става дума.

Полковникът, все още с подозрение, продължаваше да наблюдава събеседника си.

— Добре, успокойте се тогава — накрая каза той с усмивка. — Моля за извинение. Просто един член на екипажа успя да избяга след кацането, като открадна няколко образеца и описание на живота в космоса. Разбира се, хванаха го и после го пратиха в банките за органи. С една дума, неприятен инцидент. — Погледът на полковника не се откъсваше от Рейлънд и той неволно се напрягаше. — Нещо не мога да се сетя как се казваше… Херик? Хорлик? Хоръкс?

Рейлънд се вкамени.

С небрежен жест полковникът прати екрана обратно в тавана, след което попита:

— Още по едно?

Стив мълчаливо поклати глава.

Лескюри въздъхна и се заигра с пластмасовите фигурки на масата.

— Ето — каза изведнъж той.

Рейлънд взе подадената му петсантиметрова играчка от черна и сребриста пластмаса. Имаше доста зловещ нос, остър като бръснач.

— Ей такова нещо ни нападна.

— Толкова малко?

Полковникът се разсмя от сърце.

— О, беше около тридесет метра дълго. Злобно създание. — В гласа му се долови неволно възхищение. — Еволюцията ги е направила злобни. Вечността е изковала тези живи бойни ракети до съвършенство. Но на тях също им трябва работна маса. Успяхме да хванем десетина такива неща. Не се различават много от птеродактилите. За това са толкова яростни. Нападат всичко, което видят, и то с такава ненавист, че ви е трудно да си го представите. Все пак в дълбокия космос не се среща често вещество, и те са принудени да се задоволят с всичко, което се изпречи на пътя им. — Докато разказваше, Лескюри бавно прибра фигурките обратно в кутията. — Това нещо ни проби. Бяха ранени дванадесет човека. Всичко стана много бързо. Движеше се по-бързо от нас. После някой се добра до торпедата, и победихме в тази схватка. — Той за дълго се замисли. — Но дори и пиропода не притежава нереактивна тяга.

— Ако изобщо е възможна — вметна Рейлънд.

Полковникът се усмихна и внимателно го погледна право в очите.

— Мислите, че Груповата Атака ще се провали?

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Рейлънд сухо. — Но Третият закон на Нютон…

Прекъсна го гръмкият смях на Лескюри.

— Да, да… Кой знае? Може и да се провали. Може би нереактивната тяга действително е една фикция?

Доволен от нещо — Рейлънд не разбираше от какво — той пусна кутийката с фигурките обратно в шкафчето.

— Лека нощ, уродчета!

— Говорите така, сякаш ви харесват.

— Защо не? Щом не са нападнали Земята през предишните няколко милиона години, едва сега ще я нападнат. Еволюцията не ги е приспособила към живот в атмосфера и при силна слънчева светлина. Само няколко пиропода, най-силните, рискуват да дойдат отсам орбитата на Плутон. Там са ги засекли преди нашата експедиция. След орбитата на Сатурн не се срещат, а този, дето са го забелязали там, според мен просто е умирал.

Рейлънд беше силно озадачен.

— Нали говорите за някаква опасност?

— Да… В Рифовете се таи ужасна опасност!

— Щом не са пироподите, какво е?

— Свободата.