Рифовете на космоса

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отначало беше само мъгляво петънце. После порасна във величествено, плаващо в пространството кълбо, инкрустирано с ярки цветове.

Пространствениците се приближиха плътно до Рифа и забавиха скоростта на полета. Рейлънд видя бодливи дървета от кристален въглерод — диаманти! Те светеха със собствена преливаща се светлина. Странни шуплести образувания, напомнящи човешки мозък, излъчваха синя и виолетова светлина. Те стояха в улеите на прозрачнобял пясък сред замрелите дървета с ярки метални листа.

За Дона и Стив това бе вълшебна, приказна страна. Куивера гледаше на всичко с обигран професионален поглед. След известно време той каза:

— Не е много подходящо за скривалище, въпреки че твърдата повърхност може и да стане. В по-голямата си част Рифовете са почти празни отвътре. Там микроорганизмите са измрели.

Рейлънд кимна с разбиране.

— Очевидно организмите от външния слой поглъщат всичкия водород, който попада тук. Тези, които са по-дълбоко, умират от глад.

— Ето подходяща пещера! — радостно възкликна Куивера. — Дали е празна! Впрочем, това не е сигурно… Рифовете нямат силно поле, въздухът трябва да се задържа изкуствено. Това правят пространствениците и микроскопичните живи клетки, които изграждат самите Рифове. Всеки Риф е особен жив свят и не знам с какво точно можем да се сблъскаме тук. Въздухът може да се задържа и от една трета, много неприятна сила. — Той вдигна ръка. — Стоп! Трябва да проверим.

Кълбото от светещи скъпоценни камъни беше съвсем близо.

— Виждате ли? Чикуита влиза в атмосферата на Рифа. Сега ни тегли Адам, а тя следи за въздуха.

Чикуита се устреми напред, а Адам увисна неподвижно.

— Мислих си за това — обади се Рейлънд. — Когато две сфери се срещат, налягането на въздуха трябва да ги отблъсква.

Куивера кимна.

— Вижте! Тя прави примитивен шлюз, за да минем.

Рейлънд внимателно наблюдаваше какво става. Въздушният облак приближаваше Рифа. Малките същества, които приличаха на риби и на птици едновременно, започнаха да се суетят. Стив разбра, че диаметърът на въздушния мехур намалява, но не чувстваше увеличение на налягането.

— Разбрах! Тя създава нов облак, който обхваща и нас, и Рифа. После пробива нашия и излизащият въздух изравнява налягането.

Сякаш в отговор на тези думи се почувства слаба вибрация. Като че до тях бе достигнала вълна от далечен взрив. Вътрешната повърхност изчезна напълно.

Рейлънд бе изцяло погълнат от красотата на новия свят. Непрекъснатият светлинен дъжд от милиардите звезди, който проникваше през мъглявото сияние на въздушния мехур, правеше картината приказна. Яркото Слънце раждаше жълтеникави отблясъци върху кристалните клони на… „дърветата“! Може ли тези образувания да се нарекат растения? Куивера не му разреши да се наслади до край на прекрасната гледка.

— Дойде и нашият ред, Стив.

Жално скимтейки, рифоплъховете висяха на два-три метра над входа на пещерата. По израненият гръб на Чикуита пробягваха тръпки.

— Какво трябва да правим?

— Пространствениците имат врагове. Това са груби бронирани бандити, които се движат бавно и в Космоса не представляват заплаха. Но те причакват нашите приятели тук. Затова ще трябва да влезем в пещерата първи. Разбира се, ако ми окажеш честта да ме последваш. — И Куивера се отблъсна към входа на пещерата. — Какво пък, да влизаме.

Куивера спокойно развърза една кърпа и измъкна от вътре доста древен образец на полицейски пистолет. Явно не умееше да борави с оръжие — дълго не можа да открие как се вади пълнителя, за да провери патроните. Рейлънд забеляза, че са останали само четири. Очевидно Куивера имаше трудности при набавянето на боеприпаси. Най-после вкара пълнителя обратно и хвана дръжката по-удобно. Удари с цевта един зеленикав сталакмит в основата му и го отчупи. Отначало Рейлънд не разбра за какво ще служи това парче. Мислеше, че е просто един импровизиран меч. После се досети за истинското му предназначение — това беше една прилична факла, която светеше благодарение на затворените вътре фузорити.

Рейлънд влезе след Куивера, без да погледне към Дона.

Вътре ги чакаше странна плетеница от извити коридори. Стените им бяха удивително гладки, сякаш са шлифовани от честото съприкосновение с нечие огромно и твърдо тяло. Рейлънд започна да се безпокои. После си помисли, че ако се отчете възрастта на Рифа, стените може да са били изгладени преди милиони, дори милиарди години. Тези потопени в тъмнина коридори, изшлайфаните стени, изградени от телцата на умрели фузорити, най-вероятно са били мъртви още преди Земята да се кондензира от космическия прах.

Рейлънд изобщо нямаше представа за дължината и дълбочината на коридорите. Те напомняха на лабиринтите в земните коралови атоли, където омарите причакват плячката си — някоя заблудена рибка.

При разклонението Куивера спря. Коридорът се разделяше на два ръкава, които малко по-нататък също се разделяха… Той старателно се взираше в стената. Рейлънд също погледна натам и разбра какво е привлякло вниманието му. На гладката стена ясно се виждаха дълги и дълбоки драскотини. Приличаха на следи от нокти на някакво невероятно чудовище.

— Мисля, че използват този проход — весело се обади Куивера. — Ако знаехме кога точно са го използвали… Е, добре. Ако нямаш нищо против, остани тук и охранявай. Ако пироподът се появи докато ме няма… — Той направи мрачна гримаса, вдигна рамене и изчезна.

Рейлънд чакаше, вкопчил се в една издатина на стената.

Пиропод…

Тихият глас на доктор Трейл, кушетката на терапевтите в „центъра за отдих“, безмилостната психосонда, проникваща в изгубената му памет…

Той настръхна, когато си спомни за страшната сила, която се опитваше да го накара да си спомни забравената тайна. Тайна, която никога не е знаел… Или е знаел? Знаел ли е как да построи нереактивен двигател? Призрачната мъгла от неразрешими проблеми на миналото обхвана съзнанието му. От някъде се носеше тихият ироничен глас на Анжела, дразнещ с възможния отговор: „Изкуствена патица за стрелба“, макет за ловците. Изкуствен човек, създаден за диверсии срещу Плана, лишен от памет за едно несъществуващо минало…

Да, хубав приятел си е намерила дъщерята на Планиращия! Още веднъж си обеща да не разказва на Дона за произхода си. Сега, когато са толкова сами, когато в целия свят имаше само трима човека, можеше ли тя да преживее такова сътресение?

Рейлънд яростно тръсна глава, като че ли този жест можеше да разсее мъглата, обхванала паметта му, и да обясни истинската същност на неговото съществуване. Решението на тази загадка ще трябва да почака. Най-вероятно ще чака, докато механизма на нашийника се задейства и детонираният заряд избави собственика на обръча от необходимостта да я решава.

Вътре в пещерата беше топло, въпреки че основното количество топлина и светлина се произвеждаше на повърхността. Но Рейлънд трепереше.

Пиропод…

По-лесно можеше да запази самообладание, ако не си спомня какво му е известно за тези обитатели на приказния свят. Но в паметта му постоянно изникваше една ръка, галеща ласкаво пластмасова фигура…

Мина един час. Тъмно… Тихо… Пусто…

Понякога му се струваше, че стените бавно се свиват. С лепкави от пот длани Рейлънд ги пипаше внимателно, за да се убеди, че са си на мястото и нямат намерение да го размажат. Неволна усмивка се плъзна по устните му. Гледай ти, пристъп на клаустрофобия! На милиони километри от Земята, вътре в плаваща в безбрежна пустота песъчинка!

След известно време, което за Рейлънд се равняваше на цяла вечност, в дъното на прохода се появи зеленикавата светлина на „факлата“.

Куивера пристигна в отлично настроение.

— Стигнах до края. Няма нищо. Това е много хубаво. Останалите коридори… — той се приближи до втория проход, освети го и каза несигурно: — Мисля за сега да ги оставим на мира. Изглеждат чисти. Изследването им ще ни отнеме цяла седмица. Считай, че ни е провървяло, приятелю. Още не сме се запознали с пироподите.

По негов сигнал пространствениците се понесоха по изследвания коридор. Червените им носове премигваха, докато изпращаха в дълбините импулсите на инфрачервените си локатори. Зад тях нерешително пристъпваше Дона, оглеждайки се на всички страни с любопитство, но и със страх.

— Тук безопасно ли е? — попита тя.

— Докато нашийника все още е на врата на Рейлънд, всички сме в опасност — спокойно отговори Куивера. — Що се отнася до пироподите, не давам сто процента гаранция. Възрасти екземпляри точно тука няма, но някой младок може да се разхожда наоколо. Скоро ще разберем дали е така. За сега най-важното е да се настаним по-удобно.

Работиха три дни почти без почивка. Пространствениците непрекъснато мяукаха разтревожени, защото някъде около Рифа се намираше крайцера на Плана. Но хората се занимаваха с новия си дом, защото така или иначе не можеха да направят нищо срещу кораба.

Имаха предостатъчно работа. Внесоха в коридорите и „залите“ на пещерата кислородоотделящи фузорити. Обособиха „стаи“ за храна, почивка и сън. Опасваха всяко помещение с лиани, на които закачиха светещи кристални маси от рубини и диаманти за светлина и топлина.

Това бе толкова завладяващо и красиво, че Дона не можеше да спре възторжените си възклицания!

Под ръководството на Куивера Рейлънд се научи да плете мрежи и въжета от влакната на лианите. Повърхността на Рифа ги снабди с кристали и метални отломки — парчета желязо, мед, алуминий, сребро. От тях изковаха примитивни инструменти. Маскировъчната мрежа, която изплете Рейлънд, скри входа на пещерата.

Куивера прецизно огледа мрежата.

— Добре, става. Макар че можеше и да е по-гъста. Остава да се надяваме, че крайцерът няма да ви открие.

— Нас? А ти?

— Отивам на основния Риф. — На сухото скулесто лица се появи усмивка. — Ще доведа на помощ още пространственици и Дондъривоу.

На Стив и Дона им беше тъжно да се разделят със своя спасител, но техните чувства не можеха да се сравнят с тези на разделящите се пространственици. Адам трябваше да откара Куивера, а Чикуита оставаше на Рифа, за да поддържа атмосферата и да се опита да ги спаси, ако крайцерът на Плана се окаже прекалено усърден.

И тримата гледаха отдалечаващия се Куивера. Рейлънд за миг мярна червена искра — носът на Адам, обърна се да изпрати последен поздрав на Чикуита. После остана само черната пустота на Космоса. Но напрягаше зрението, докато очите му не се просълзиха, но напразно.

Дона го докосна по ръката.

— Тук е толкова самотно — прошепна тя. — Да отидем долу.

— Обратно в пещерата? — с насмешка попита той. — Отново в каменния век? Дали обстановката е подходяща за принцесата на Плана?

Тя се отдръпна рязко и мина през маскировъчната мрежа. Чикуита влезе след нея. Рейлънд тръгна да броди по Рифа. Стараеше се да подтисне бурята, внезапно надигнала се отвътре.

Но така и не можеше да се успокои. Докато не се избави от нашийника, докато не прекара мост над пропастта, отделяща го от собственото му минало, докато не намери обяснение на противоречивите и заплетени факти, спокойствие не може да има.

Или докато обръчът не се взриви и не го дари с вечен покой.

Дните минаваха един след друг.

Стив и Дона чувстваха странна неловкост от присъствието на другия. Момичето дори започна да го избягва.

Рейлънд едва разпознаваше в нея самоуверената дъщеря на Планиращия, с нейните гълъби на мира и неизменната охрана, готова да се притече на помощ при първото повикване. Дона стана по-спокойна, дори изглеждаше по-млада. Тя често си спомняше за баща си. Рейлънд за първи път помисли за тази полубожествена личност като за обикновен човек.

— Не можехме да го чакаме, Стив! — отново и отново повтаряше момичето. — И все пак… по-добре да бяхме почакали…

Той питаше за причината, поради която се налагаше Планиращия да се крие от Машината, но получаваше същия отговор, тоест никакъв. Самата тя не разбираше, но бе сигурна, че ключът към всичко е нереактивния двигател.

Само по себе си това караше Стивън да се връща към прекъснатата си работа. Но само мислено. Въпреки че бяха донесли цял куп апаратура, за работа бяха нужни ред и място, а на тесния Риф нямаше нито едното, нито другото.

Живееха на своя необитаем остров, като се прехранваха с плодове от лиани и с малки летящи същества, които ловяха с мрежа. Рейлънд се ужасяваше при мисълта колко радиация са принудени да поглъщат. Но беше сит. Освен това те не са първите, които се прехранват с такава храна. Напълно е възможно излъчването да има чисто светлинен характер или някаква разновидност на биолуминисценцията, подобна на фосфорицирането при светулките.

Рейлънд отново и отново се връщаше на темата за това как генерал Флаймър и сподвижниците му са успели да вземат властта на Машината. Дона отговаряше както преди, но този въпрос бе непонятен за събеседника й.

— Не знам, Стив. Всичко е свързано по някакъв начин с нереактивната тяга. Баща ми казва, че създаването на такъв двигател е одобрено от него като част от първоначалния План, заложен в Машината. След като научил за пространствениците, той започнал да полага усилия за изучаването на този феномен. Но се натъкнал на фанатична съпротива от страна на хора като Флаймър. Все още не съм разбрала причината за тази опозиция. Според мен причината е по-основателна от тази да седнат в креслото на баща ми. Научили са се по някакъв начин да манипулират Машината, взели са я под свой контрол. Но аз вярвам, че ще успеем да спасим и баща ми, и Машината, и Плана на Човека, ако разгадаем тайната на придвижването на пространствениците.

Рейлънд започва да сглобява и настройва апаратурата, която бяха взели от ракетата. Но мъглата в мозъка му стана още по-гъста. Той с часове седеше пред клавиатурата на компютъра и не можеше да се сети как да подходи към проблема по друг начин, освен този, разработен под ръководството на генерал Флаймър. Честно казано, не считаше че провала на Груповата Атака е резултат само на саботажа на генерала. Освен това на крехкия Риф беше трудно да направи нещо повече. Дори ако има чертеж на нереактивен двигател, как би могъл да го сглоби без инструменти и нужните детайли?

Той изостави безплодните си напъни да сътвори каквото и да е.

Минаваха дни, седмици. Чикуита, все още развълнувана, летеше из крехката атмосфера на техния малък свят. Стив и Дона не притежаваха способността на Куивера да долавят всеки оттенък в настроението на пространствениците, но безпокойството на Чикуита беше повече от очевидно. Обаче каква бе причината за него? Крайцерът на Плана? Или някаква друга, по-близка опасност?

Дона ставаше все по-тъжна. Един ден се скараха за дреболия и тя се разрида. Рейлънд се опита да я утеши, а тя се притисна към него и зашепна:

— Извинявай, Стив. Това е защото съм свикнала на удобства. Слуги, чисти дрехи, готова храна… власт. А сега…

Момичето вдигна към него обляното си в сълзи лице. Той рязко я отблъсна. В него бушуваха чувства, които не можеше да обясни и не бе в състояние да им се съпротивлява. Дойде неговият ред да се мръщи и дразни. Без да съзнава, Стивън Рейндъл стана арена на битката между здравия разум от една страна и растящата в него любов към Дона от друга.

Сънят му стана неспокоен. Сънува, че седи в кабинета си. В същият кабинет, който се намираше на няколко километра под земята, някъде сред лабиринта от тунели, където работеха операторите по обслужването на Машината. На вратата се почука. Той отвори на Анжела… Но не беше тя. На прага стоеше Дона Криири, облечена в бяла престилка с емблемата на медицинска сестра от банките за органи. Ръцете й бяха заети с поднос с кафе и сандвичи. Като видя Стивън, тя хвърли подноса и се развика:

— Дондъривоу! Това е Дондъривоу!

Той искаше да й каже, че греши, че името му е Стивън Рейлънд. Изведнъж се оказа вързан върху леглото в кабинета на терапевтите. Дона, все още с бялата престилка, се бе навела над него с тънък скалпел в дясната ръка.

— Кажете ни как да построим нереактивен двигател! — шепнеше тя с астматичния глас на доктор Трейл. — Кажете! Кажете!

Той знаеше, искаше да каже, но железният нашийник го душеше и не му разрешаваше да произнесе нито дума. Но дори да можеше да говори, Дона не би му разрешила…

Сега носеше на главата си радарен шлем и насмешливо заговори с гласа на генерал Флаймър:

— Едно движение, Рейлънд. Едно докосване на бутона на радара и скъпоценната ти тайна отива в небитието заедно с теб!

Под шлема се виждаха вълните руси къдрици на Анжела. Нашийникът избухна…

Той се събуди с вик, жадно ловеше въздух като риба, попаднала на брега.

— Какъв кошмар!

Ръката му неволно посегна и докосна обръча на врата.

Не, не беше сън. Нашийникът сигурно всеки момент ще се взриви. Рейлънд физически усещаше пулсирането, което все повече и повече стягаше гърлото му. Дори му се струваше, че дочува равномерно тиктакане.

— Не! — изкрещя той и скочи от импровизираното легло, оплетено от лиани. — Не! Не!

В помещението връхлетя Дона. Ужасът, изписан на лицето, накара Стив мигновено да забрави за въображаемите си проблеми.

— Какво става? — сурово попита той.

— Стив… Чикуита… Отишла е навътре в лабиринта, където не сме ходили до сега. Там…

Тя млъкна. Не беше в състояние да се доизкаже. Зад нея жално мяукаше пространственикът.

Гърбът на Чикуита представляваше ужасно зрелище. Разкъсаната плът беше покрита със златиста слуз. Виждаше се следа от огромен остър шип.