Рифовете на космоса

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рейлънд сънува русокосо момиче, което нямаше нито ръце, нито крака. После над него се надвеси усмихващия се Опорто. В ръцете си държеше ултразвукова пила. Земята под краката затрепери…

Стив се събуди.

Трябваха му няколко секунди, за да разкърши схванатото си тяло. В това нямаше нищо странно. Анабиозата помагаше да се преодоляват междупланетните разстояния, но също и не бе лесно да се осъзнаеш след нея. Полетът трябваше да продължи сто и петдесет дни. Дали вече са в края?

Лицето на Дона изразяваше тревога. От товарния отсек се чуваше ръмженето на недоволния пространственик. Рейлънд изстена. При всяко движение се чувстваше така, сякаш има пясък в ставите си. Слава Богу, минималното ускорение на икономичната траектория хофманов тип предпазваше тялото от удари и синини.

— Стивън! — разтърси го момичето.

— Извинявай — промърмори той стреснато и най-после окончателно се събуди. — Какво става?

— Чикуита полудя!

Рейлънд тежко въздъхна и се приближи до прозорчето на товарния отсек. Рифоплъхът отчаяно мяукаше и се мяташе като котка, изпуснала мишка.

— Пристигнахме ли?

— Не, Стив. Още сме далече. Но Чикуита мяука толкова силно, че алармената система се е включила и ме събуди.

Тя млъкна и се заослушва.

Някой чукаше по обшивката на корпуса.

Стив и Дона се спогледаха.

Чукането стана настойчиво и по-силно.

— Я да видим — мрачно каза Рейлънд и се отправи към илюминатора. Нищо не се виждаше. Той отиде до външната врата на въздушния шлюз. На нея имаше прозорец и филтър срещу радиацията. Стив вдигна филтъра и погледна навън.

Към него нетърпеливо гледаше едно напълно човешко лице.

Човек!

Той погледна към Дона.

Не може да бъде!

Човекът беше без скафандър. Загърнат във вехто одеало, той чукаше по вратата с дръжката на дълъг нож.

— Стивън! — извика Дона. — Ами аз го познавам! Това е Куивера! Той докара Чикуита на Земята, за да спаси Дондъривоу. Отвори люка!

— Какво!

— Отвори люка! — повтори тя решително.

— Но нали въздухът…

— Не се безпокой — нетърпеливо го прекъсна тя. — Виж!

Отначало Рейлънд погледна мъжа. Беше слаб, дребен, с лице наполовина скрито в рижа брада. Все пак личеше, че пришълеца от Космоса не е в първа младост. Зад гърба му се виждаше някакъв силует с плавни очертания, обграден от синкаво сияние.

— Пространственик? — кратко попита Стив.

— Разбира се. Вече не се учудвам, че Чикуита е толкова развълнувана. Сигурно е почувствала приближаването на своя събрат. Отваряй люка!

Рейлънд още се колебаеше. Въображението му твърде ясно рисуваше картината на всмукания от вакуума въздух. Нямаше желание да отваря люка.

— Но…

— Те си имат въздушен мехур! Как иначе, според теб, биха оживели?

С усилие на волята Стивън си наложи да превключи клапана. Чу се стържене на метал в метал, клапанът засъска, изравнявайки налягането. Във въздуха се усети някакъв странен, но приятен аромат.

В шлюза бързо влезе човекът, следван от пространственика. Той беше по-голям от Чикуита и малко по-тъмен на цвят. На тюленовата муцуна светеше и пулсираше червен нос. Оглеждайки шлюза с големите си тъмни очи, съществото доволно мъркаше.

— Стой! — заповяда рижият.

Пространственикът чакаше търпеливо да бъде затворен клапана на външната врата. След като приключи, Куивера разреши:

— О’кей, Адам, тичай при приятелката си.

Двете златисти същества закръжиха в тесния шлюз и си говореха на два гласа — единият плътен баритон, другият висок сопран.

— Като деца са — усмихна се Куивера. — Толкова се радват на срещата! — Той свали от главата си нещо, което някога трябва да е било шапка и се поклони. — Госпожо, господине, казвам се Куинатоно Куивера, ваш покорен слуга!

— Здравейте, Куивера — Дона леко се поклони.

— О-о, дъщерята на Планиращия! — с неподправено удоволствие гостът разпозна домакинята си. — Радвам се да ви видя. И вас, сър… Засега не ви знам името.

— Стивън Рейлънд.

Той протегна ръка и скрепиха запознанството си със здраво ръкостискане.

— И ние се радваме на срещата, Куивера, но…

— Какво правя тук? — завърши вместо него въпроса гостът. — Много просто. Адам усети присъствието на Чикуита. — Двете същества висяха неподвижно във въздуха, притиснати едно о друго. При думите на Куинатоно те се обърнаха към хората. — Ние с Адам отдавна ви очакваме. Той има способността да вижда отлично Космоса и успя да забележи нещичко. С негова помощ и аз го забелязах.

— Какво сте видели?

— Преследва ви крайцер на Плана.

Рейлънд инстинктивно посегна към нашийника. Лицето на Дона стана бяло като тебешир. Сигурно генерал Флаймър е засякъл съобщението до Планиращия.

Военните действия в Космоса имаха един изход — по-бързият кораб побеждава по-бавния. Един радарен залп в нашийника на Рейлънд не оставяше съмнения за изхода на евентуалния бой. Да бягат? Крайцерът бързо ще ги настигне. Ако се опитат да се скрият като изключат двигателите, щурманите на крайцера лесно ще изчислят положението им по последната засечена точка. Ако не ги изключат, яркият пламък на дюзите ще бъде прекрасна мишена, която се вижда от милиони километри. Всеки опит за бягство ще предизвика изменение върху екраните на скенерите на крайцера.

След това радарен импулс ще детонира нашийника…

Всички тези мисли преминаха като вихър през съзнанието на Рейлънд.

— На кораба има ли оръжие? — дрезгаво попита Той.

На изсеченото скулесто лице на Куивера се появи нещо като учудване.

— Да се сражаваме против Плана? Не, млади приятелю. Забравете за това. Няма да използваме техните методи. Ще тръгнем по своя път. Просто ще избягаме. Това е. Е, до Рифовете има още доста — няколко милиона километра. Но в края на пътя ни чака свободата. Напълно е възможно и друго. — Той се загледа в ръцете на Рейлънд, хванали железния обръч. — Възможно е да успеете да се избавите от тази дрънкулка.

— Но ние нямаме капсула!

Куивера се подсмихна и кимна към пространствениците.

— А тези?

Нереактивната тяга! Как не се сети веднага! Никакъв прибор на крайцера не би могъл да я регистрира.

— Обаче женската е ранена. Предишният път прекара в открития Космос само няколко минути и едва не загина. Вижте!

Рейлънд разроши с ръка златистия мъх и показа раните — спомен от запознанството на Чикуита с полковник Готлинг.

— Вече са зараснали, Стив — обади се Дона. — Не забравяй, че сме летели четири месеца.

Куивера изведнъж стана неспокоен. Без да обръща внимание на думите на момичето, той се приближи към пространственика. Чикуита рязко се извърна и увисна пред него, като весело мъркаше.

Когато гостът се обърна отново към тях, гласът му беше глух:

— Това са опасни рани, мис Криири. Не предполагах, че ще се отнесете така с нея.

— Но… това не е мое дело!

Куивера поклати глава.

— Много опасни — повтори той. — Не съм сигурен дали някога ще зараснат напълно.

— Значи няма да успеем да избягаме? — унило попита Рейлънд.

— Адам ще ни откара всички. Обещавам. Но трябва да побързаме.

— Не! — твърдо каза Рейлънд.

Дона и Куивера замряха.

— Какво?

— Разберете ме — побърза да обясни Стив. — Тази ракета е оборудвана за мен. За да изследвам нереактивната тяга. Нужни са ми приборите. Нали трябва да разгадаем тайната на нереактивния двигател, по дяволите! Ще се наложи да ги вземем със себе си. Моля ви, не възразявайте. Сам разбирам, че е трудно. И още…

Накрая Куивера се усмихна.

— О’кей, щом искате да се влачим като охлюви. Какво още?

— Искам да сложа нещо запалително на резервоара за гориво. За да не обискират кораба.

За десет минути успяха да натрупат цял куп компютри и друга електроника, батерии и акумулатори, които трябваше да вземат със себе си. Още пет минути отне настройката на часовниковия механизъм на контактното запалително реле, което Рейлънд прикрепи към резервоара. След това мижеха да тръгват на път.

Оказа се, че излизането извън кораба не е по-лесно от скок от потрива на небостъргач. Стив и Дона застанаха на ръба на отворения шлюз. Наоколо трептеше безкрайната пустота на Вселената. Те се почувстваха толкова крехки и бозпомощни! Как можеше човек да оцелее в тази ледена пустиня, пронизвана от светлината на далечните звезди?

Разбрал колебанието им, Куивера ги увери, че полето на пространственика задържа въздуха дори през корпуса на ракетата. И наистина — непривикналите към чернотата на Космоса очи вече започнаха да различават синкавото сияние.

Хванати на ръце, Стив и Дона прекрачиха в света на пространствениците.

Не усещаха движението. Златистите създания плуваха редом с ракетата, без да обръщат внимание на хората. Но полето на нереактивната тяга винаги се движеше допряно до корпуса на кораба. След две-три минути то се отдели от него и се концентрира. Стана по-лесно да се диша.

Около тях вече призрачно блещукаше един вълшебен свят.

Обгръщащият ги облак бе толкова ярък, че те едва различаваха звездите. Когато вътре в него всички частици заеха полагащото им се място, хората се оказаха обкръжени от клончета с невероятни листа и още по-невероятни плодове. Сред цялата тази „растителност“ се носеха същества, които приличаха едновременно на птици и на риби.

Хората се намираха в центъра на въздушния мехур, където плътността на въздуха достигаше земната и невидимите крехки създания, които даваха светлина и топлина, бяха концентрирани най-гъсто. Можеха да се придвижват съвсем свободно. Рейлънд се разхождаше навсякъде в тясното пространство на въздушния мехур. Изобщо не се сещаше, че открития Космос е на три метра от него. От време на време задаваше на жителя на Рифовете бързи въпроси. Куивера отговаряше кратко, но фактите говореха сами за себе си.

— Невероятно! — мърмореше Рейлънд. — Фантастично!

Той се хвана за някаква лоза само на половин метър разстояние от призрачната граница, разделяща обитаемото пространство от ледената пустота на Космоса. Гледаше към звездите, но не успя да открие нито едно познато съзвездие. Южният кръст и Орион си бяха на местата, но потънали в хиляди по-бледи звезди, които от Земята не се виждаха. След известно време „откри“ Сириус. Беше много по-ярък, отколкото се виждаше от Земята, просто го заболяха очите.

— Какво гледаш, Стив? — раздаде се отзад нежният глас на Дона.

Рейлънд отплува при нея.

— Потресаващо! Мисля, че започвам да разбирам. Полето на пространственика задържа около нас въздушен облак. То улавя прах и атоми водород. Тези лози и лиани са съставени от клетки на фузорити. Те синтезират от водорода по-тежки елементи — кислород, въглерод. Те излъчват топлина и светлина. — Той се замисли. — Най-вероятно в тези растения има доста тежки елементи. Консервиране на енергия… Термоядреният синтез освобождава много енергия. Ако тя се превръща само в леки елементи, топлина и светлина, бихме загинали моментално. Обаче синтеза на елементи, по-тежки от среброто изисква голям разход на енергия. — Рейлънд поклати глава. — Прости ми, не мога да се отърва от тези мисли. Разбираш ли, това тук е истински миниатюрен свят със собствен кръговрат на материя!

— Какво ще ядем? — поинтересува се Дона.

— Ей сега ще ви покажа — отговори Куивера и заплува покрай границата на светещия облак като плувец под вода. Вместо водорасли тайнствено светеха фузоритните образувания. Той напълни шепите си със странни ярки плодове и бързо се върна при Дона и Стив. — Опитайте, вкусно е. Как мислите, какво е това? Злато? Платина? Нищо не разбирам от тежки елементи. Но вкусните неща мога да различа с голяма доза надеждност.

— Гледайте! Дона рязко посочи назад.

Там, в същата точка, откъдето тръгнаха беззвучно избухна ослепителен пламък.

— Ракетата — поясни Стив. — Надявам се, Дона, че на Рифовете ще ни хареса. Още повече, че нямаме избор. — Той хвана ръката й и я побутна по-близо до границата на въздушния облак. — От тук ще се вижда по-добре.

— Не приближавайте много до повърхността — предупреди ги Куивера. — Ако нарушите нейната цялост, облакът ще се разпръсне.

Известно време Рейлънд гледаше наразбиращо, после погледът му се проясни и той кимна:

— Разбира се! Полето не отразява обекти, по-големи от молекула. Ако се наруши целостта на граничната повърхност, вътрешното налягане ще разруши облака.

Те гледаха загиващия кораб през зеленикавото сияние, без да приближават границата. Взривът бе отминал, обаче нажежените до бяло парчета метал все още очертаваха скелета на ракетата. Близо до останките преминаваха светли точки.

— Крайцерът на Плана — поясни Куивера. — Точките, които преминават са от коригиращите двигатели.

Зад плетеницата от фузоритни образувания пространственикът жално измяука. Куивера ласкаво каза нещо полугласно и погали златистата козина.

— Виждат крайцера. Излъчва ярка инфрачервена светлина.

— Близо ли е? — попита Рейлънд.

— Да, близо е. Планът не е толкова глупав.

— Би трябвало да мислят, че сме загинали. Няма начин да засекат нереактивната тяга на пространствениците.

— Така е — съгласи се Куивера. — Явно считат, че сме избягали със спасителен катер. Единственото място, където има смисъл да сме се отправили, са Рифовете. Планът знае къде се намират те.

Рифоплъховете мяукаха все по-силно. Дона се оглеждаше неспокойно и накрая запита:

— Какво им става?

— Уморени са. Това е разбираемо. Дори и двама, пак им е тежко да мъкнат такъв товар. Затова ще опитат да се скрият някъде.

Куивера показа с ръка, но Рейлънд нищо не видя. Сиянието пречеше. Стив много внимателно се отблъсна и отиде от другата страна на облака. Увисна на една лоза и се вгледа. До него увисна и Куивера.

— Ей там, до ония три звезди, има струпване на Рифове — той показа някъде в черния Космос, но Рейлънд не успя за различи нищо.

Неподвижно увиснали сред ярко светещите листа, Чикуита и Адам бяха устремили големите си тъжни очи някъде в обсипаната с космически прах пустота на Вселената. Рейлънд дълго се взира и накрая поклати глава:

— Нищо не мога да видя.

— И аз нищо не виждах, докато не ми показаха — призна си Куивера.

— Дори това да е Риф — бавно и със съмнение в гласа проговори Рейлънд, — и дори да се доберем до него, защо крайцерът на Плана да не може да ни последва?

— Може, разбира се. Обаче Рифовете са обкръжени от много по-голям облак, рояците фузорити ще пречат на локаторите и радарите. Големите късове ще забавят крайцера. Даже при невнимание могат да пострадат. Но мисля, че това няма да ги спре.

— Тогава?

— Рейлънд, просто нямаме избор! Рифовете са единственият ни шанс. Не ни остава нищо друго, освен да го опитаме.

Летяха дълго. Рейлънд нямаше часовник и му бе трудно да определи точно колко са летели. Целта и преследвачите оставаха невидими. Единствените ориентири бяха звездите. Но до тях имаше огромно разстояние, несъизмеримо със скоростта на пространствениците. Адам и Чикуита като че ли си играеха, като грациозно се провираха между лианите и от време на време с доволно мъркане си търкаха носовете. Рейлънд започна да нервничи по този повод. Куивера го увери, че не отстъпват по скорост на крайцера, независимо че влачеха дълга опашка от апарати извън облака.

— Между другото, вече пристигнахме — неочаквано каза той.

Рейлънд отново се загледа в безбрежния Космос, търсейки мястото. И този път не успя да види нищо. Беше увиснал почти на границата на облака, но виждаше само сини гиганти, червени джуджета, спирални мъглявини…

Изведнъж, сякаш от нищото, отпред изникна Риф.