Роботите на зората

49.

Само след няколко минути Бейли се озова в четвъртото аврорианско имение, което виждаше след своето пристигане на планетата преди ден и половина — след дома на Фастълф, на Гладиа и на Василия сега идваше ред на дома на Гремионис.

Имението на Гремионис беше по-малко и по-сбутано от останалите, макар че на несвикналия с аврорианските порядки Бейли му се стори, че вижда признаци на скорошно построяване. Характерният белег на аврорианските имения — нишите за роботи — все пак бяха налице. Със своето влизане, Жискар и Данил бързо се отправиха към тях и застанаха неподвижни и мълчаливи с лице към стаята. Роботът на Гремионис, Брунджи, зае трета ниша с почти същата скорост.

Роботите не се затрудниха в своя избор ни най-малко, при това въобще не се забеляза някоя ниша да се е превърнала в прицелна точка от страна на два робота. Бейли се зачуди, как ли избягваха конфликтите помежду си и реши, че сигурно си общуват със сигнали, които не са доловими за човешките същества. Струваше си (ако не забравеше) да разпита Данил по въпроса.

Бейли забеляза, че Гремионис също се е загледал в нишите.

Ръката му се доближи до горната устна и показалецът заглади малкия мустак. След известно време той неуверено изрече:

— Вашият робот, който прилича на човек, не ми изглежда добре в нишата. Това е Данил Оливо, нали? Роботът на д-р Фастълф?

— Да — отвърна Бейли. — И той участваше в хипервълновата драматизация. Тоест един артист — артист, който подхождаше повече на своята роля.

— Да, спомням си.

Бейли забеляза, че Гремионис — както и Басилия, както дори Гладиа и Фастълф — спазваше известна дистанция. Изглежда Бейли излъчваше поле — невидимо, неосезаемо по никакъв начин, — което отблъскваше и не даваше на космолитите да се приближат прекалено близо до него, като насочваше движенията им по една деликатна крива на избягване всеки път, щом те минаваха покрай него.

Бейли се зачуди, дали Гремионис си даваше сметка за това. А какво ли правеха със столовете, в които той сядаше, докато беше в техните имения, с чиниите, от които ядеше, с кърпите, които ползваше? Дали едно обикновено пране им беше достатъчно? Дали не следваха специални процедури по тяхната стерилизация? Дали не хвърляха и подменяха всичко, до което той се докоснеше? Дали именията нямаше да ги дезинфекцират, след като Бейли напуснеше планетата — или може би го правеха всяка нощ? Ами обществената Лична, която беше ползвал? Нямаше ли да я разрушат и построят наново? Ами жената, която без да подозира нищо беше влязла там, след като той беше излязъл? Или може би тя беше влязла именно за да дезинфекцира?

Бейли си даде сметка, че изглупява.

Да вървят в Космоса с всичко това. Какво вършеха аврорианците и как се справяха с техните проблеми, си беше тяхна работа и той нямаше намерение да се занимава повече с тях. Йосафате! Тъкмо сега си имаше достатъчно свои проблеми, и един от тях беше Гремионис — с който щеше да се захване след обяда.

Обедът беше доста обикновен, предимно вегетариански, но за първи път Бейли не срещна проблеми с яденето. Всяко нещо си имаше строго определен вкус. Морковите имаха доста силен вкус на моркови, така да се каже, а грахът — на грах.

Може би малко повече от необходимото.

Бейли се мъчеше да яде с неохота, за да не покаже надигащата се лакомия.

В старанието си забеляза, че започва да свиква — като че ли вкусовите му рецептори се пресищаха и така успяваха по-лесно да се справят с излишъка. Даде си сметка, с известна тъга, че колкото и кратко време да продължи неговото познанство с аврорианската кухня, когато се върне на Земята, разграничението във вкусовете щеше да му липсва и тяхното смесване в земните ястия щеше да го дразни.

Дори хрупкавостта на отделните парчета — в началото това го шокира, понеже му се струваше, че при всяко сключване на своите челюсти създава шум, който сигурно (така си мислеше той) пречи на разговора — вече му изглеждаше само като едно вълнуващо доказателство, че той в действителност яде. При храненето на Земята щеше да цари тишина, която щеше да го кара да усеща липсата на нещо друго.

Бейли започна да яде с повишено внимание, като изучаваше вкуса на всяко едно нещо. Надяваше се, че когато земляците се установят на други планети, този космолитянски начин наобработка на храните ше се превърне в характерен белег на новата им кухня. Особено ако нямаше да има роботи, които да приготвят и сервират яденето.

После неловко си помисли, че не когато, а ако земляните се установят на други планети — и цялото това „ако“ зависеше от него, от детектива Илайджа Бейли. Огромната тежест изведнъж се стовари върху него.

Яденето приключи. Двойка роботи донесоха загретите навлажнени салфетки, с които човек можеше да избърше ръцете си. Само че не бяха обикновени салфетки, защото когато Бейли пусна своята в чинията, тя се размърда, изтъня и заприлича на паяжина. После, съвсем внезапно, тя призрачно се издигна и се понесе към някакъв отвор в тавана. Бейли леко подскочи и изви поглед нагоре, за да проследи с отворена уста изчезващата кърпичка.

— Това е нещо ново, което си взех съвсем наскоро — поясни Гремионис. — За еднократна употреба, нали разбирате, но още не знам, дали ги харесвам. Някои хора казват, че след известно време задръствали шахтата за боклук, а други се тревожат за замърсяването на околната среда, защото, както те смятат, все нещо от тях ще стигне и до нашите дробове. Производителите твърдят, обаче, че няма…

Бейли изведнъж си даде сметка, че не беше проронил и дума по време на обяда и че за първи път след бързата размяна на реплики по повод на Данил преди да сервират обяда, един от тях двамата проговаря. А нямаше никаква полза от дрънкането за салфетките.

Доста рязко, Бейли попита:

— Бръснар ли сте, мистър Гремионис?

Гремионис се изчерви и нежната му кожа потъмня до корените на косата.

— Кой ви каза това? — задавено възкликна той.

— Ако това е неучтив начин на обръщение към вашата професия — отстъпи Бейли, — моля да ме извините. На Земята е прието да се казва така и изразът не е обиден.

— Аз съм дизайнер на прически и облекла — поясни Гремионис. — Това е признат вид изкуство. Всъщност, аз съм естет-оформител. — Пръстът му се плъзна пак към мустака.

Бейли мрачно попита:

— Забелязах вашите мустаци. Обичайно ли е да се носят на Аврора?

— Не, не е. Но се надявам да стане така. Да вземем вашето мъжествено лице… Страшно много лица като него могат да бъдат подчертани и видът да им се подобри от изкусния дизайн. Всичко влиза в дизайна — това е част от моята професия. Може да се отиде и твърде далеч, разбира се. На планетата Палас лицевата фризура е често срещана, но там е прието и боядисването в разнообразни цветове. Всеки отделен косъм се боядисва различно, така че да се получи някаква определена комбинация. Е, това е тъпо, нали. Не е трайно, цветовете се променят с времето и човек придобива ужасен вид. Но в някои отношения дори и това е по-добре от голотата на лицето. Няма по-непривлекателно нещо от пустеещото лице. Това си е мой израз. Използвам го в моите лични разговори с потенциални клиенти и има много голям ефект. Жените минават и без лицева фризура, защото компенсират това по други начини. На планетата Смитиъс…

Имаше нещо хипнотично в неговите тихи, бързи думи, разпаленото му изражение, в начина, по който очите му се разширяваха и фиксираха погледа на Бейли със завладяваща искреност. Бейли трябваше да се отърси с почти физическо усилие.

— Роботик ли сте, мистър Гремионис? — прекъсна го той.

Гремионис погледна стреснато и леко смутено от рязкото прекъсване.

— Роботик?

— Да. Роботик.

— Не, съвсем не. Използвам роботи, колкото и всички останали, но не знам какво има вътре в тях. Всъщност, не ме интересува.

— Но живеете тук, на територията на Института по роботика. Как така?

— Защо да не живея тук? — Тонът на Гремионис стана за бележимо по-враждебен.

— Щом като не сте роботик…

Гремионис направи гримаса.

— Това са глупости! Когато е бил проектиран преди няколко години, Институтът е бил създаден с идеята да представлява самоподдържаща се общност. Имаме си свои собствени сервизи за ремонт на транспортните средства, свои собствени сервизи за поддръжката на роботите, свои собствени доктори, свои собствени структуралисти. Водим свой собствен живот и ако имаме нужда от свой собствен художник, това е Сантирикс Гремионис, и аз също живея тук. Има ли нещо нередно в моята професия, че да не живея тук?

— Не съм казал такова нещо.

Гремионис се обърна с раздразнение, което бързото оттегляне на Бейли не успя да уталожи. Той натисна някакво копче, после, след известно взиране в една разноцветна правоъгълна лента, направи нещо, което забележително напомни рязко барабанене с пръсти.

От тавана тихо се спусна някаква сфера и остана да виси на около метър над главите им. Отвори се, все едно че беше портокал, който обелиха. Отвътре затанцуваха различни цветове, придружени от нежен поток звуци. Бейли гледаше омагьосано, как шарките преминаваха в музиката и как двете сякаш се сливаха в едно цяло.

Прозорците се затъмниха и сегментът заблестя още по-ярко.

— Прекалено ярко ли е? — попита Гремионис.

— Не — отвърна Бейли след известно колебание.

— Предназначено е за фон. Избрах успокояваща комбинация, която да ни улесни във воденето на разговора по цивилизован начин, нали така. — После оживено добави — Да карам ли по същество?

Бейли отклони вниманието си от… — каквото и да беше това (Гремионис не спомена името му) — със значително усилие и каза:

— Ако обичате. Много бих искал.

— Обвинявате ли ме, че имам нещо общо с обездвижването на онзи робот Джендър?

— Разпитвах за обстоятелствата, при които роботът е загинал.

— Но сте ме споменали във връзка с това. — Всъщност, само преди малко ме попитахте, дали не съм роботик. Знам, какво искахте да кажете. Опитвахте се да ме накарате да призная, че разбирам малко от роботика, за да можете да ме обвините във… във… довършването на робота.

— Бихте могли да кажете убийството.

— Убийството? Не може един робот да бъде убит. Във всеки случай, не съм го довършил, или убил, или както щете го наречете. Казах ви, не съм роботик. Нищо не разбирам от роботика. Как въобще можете да си помислите…

— Трябва да изследвам всички възможни връзки, мистър Гремионис. Джендър е принадлежал на Гладиа — жената от Солария, — а вие сте бил приятелски настроен към нея. Това е някаква връзка.

— Може да е имало колкото щете приятелски настроени към нея хора. Тук няма никаква връзка.

— Да не би да искате да кажете, че за всичките пъти, когато сте ходили в имението на Гладиа, нито веднъж не сте видели Джендър?

— Нито веднъж! Не!

— И не сте знаели, че тя има хуманоиден робот’

— Не!

— Никога не ви го е споменавала?

— Там беше пълно с роботи. Всички до един бяха съвсем обикновени. Никога не е казвала, че има и някакви други.

Бейли сви рамене.

— Много добре. Нямам причини — за сега — да смятам, че това не е истина.

— Тогава кажете го на Гладиа. Затова исках да ви видя. Да ви помоля да го направите. Да настоя.

— Има ли причини Гладиа да смята другояче?

— Разбира се. Вие сте й отровили ума. Разпитвали сте я за мен във връзка с това и тя е предположила… била е разколебана… Факт е, че ми се обади тази сутрин и ме попита дали имам нещо общо с това. Вече ви казах.

— И вие отрекохте?

— Разбира се, че го отрекох, при това твърде категорично, защото нямам нищо общо. Но не е достатъчно убедително аз да го отричам. Искам вие да го отречете. Искам да й кажете, че според вас, аз нямам нищо общо с цялата работа. Току-що казахте, че не съм бил аз, а и не можете да рушите моята репутация без каквито и да било доказателства. Мога да подам жалба срещу вас.

— До кого?

— До Комитета за защита на личността. До Парламента. Шефът на Института е близък приятел със самия Председател и вече съм му изпратил подробен доклад по въпроса. Не си губя времето, нали разбирате. Взимам мерки.

Гремионис поклати глава по начин, който вероятно трябваше да изрази свиреп гняв, но му липсваше убедителност, като се имаше предвид кроткия израз на лицето му.

— Вижте — каза той, — това не е Земята. Тук ние сме защитени. Вашата планета с нейната пренаселеност кара народа ви да вегетира в многобройните си кошери — многобройните си мравуняци. Вие се блъскате един в друг, задушавате се взаимно — но това няма никакво значение. Един живот или милиони животи — това няма никакво значение.

Бейли се овладя да не издаде с гласа си презрението, което го обзе, и отбеляза:

— Чели сте исторически повести.

— Разбира се, че съм чел — и там всичко е описано така, както е. Не може една планета да има милиардно население и това да не е така. На Аврора животът на всеки един от нас е ценен. Защитени сме физически — всеки един от нас — посредством нашите роботи, така че тук никога не е имало покушения, да не говорим за убийства.

— Освен Джендър.

— Това не е убийство; той е само един робот. А Парламентът ни защитава и от по-изтънчените в сравнение с покушението начини за посегателство. Комитетът за защита на личността гледа с лошо око — с много лошо око — на всяко действие, което незаслужено накърнява репутацията или социалното положение на всеки един отделен гражданин. Ако един аврорианец си позволи да действа така, както правите вие, той би си навлякъл голяма беля. Колкото до един землянин… е,…

Бейли го прекъсна:

— Водя разследване по покана, предполагам, на Парламента. Не допускам, че д-р Фастълф би могъл да ме извика тук без разрешението на Парламента.

— Може и да е така, но това не ви дава право да минавате границата на своите законни права.

— Означава ли това, че ще подадете оплакване до Парламента?

— Смятам да убедя шефа на Института…

— Как се казва той, между другото?

— Келдън Амадиро. Смятам да го помоля да запознае Парламента със случая — а той е в Парламента, нали така — той е един от лидерите на партията на Глобалистите. Така че мисля, че е по-добре да обясните на Гладиа, че съм невинен.

— Много бих искал, мистър Гремионис, защото подозирам, че вие сте невинен, но как мога да сменя своето подозрение със сигурност, ако не ми позволите да ви задам някои въпроси?

Гремионис помълча. После, с известна доза предизвикателност, се облегна назад в стола и сложи ръце зад врата си — олицетворението на човек, напълно не успял да си придаде непринуден вид.

— Питайте — каза той. — Нямам какво да крия. И като свършите, ще се обадите на Гладиа точно от ей онзи тримерен предавател зад гърба ви и ще си кажете приказката — или ще имате повече неприятности, отколкото можете да си представите.

— Разбирам. Но първо… Откога познавате д-р Василия Фастълф, мистър Гремионис? Или д-р Василия Алиена, ако ви е известна под това име?

Гремионис отново помълча, после отвърна с напрегната нотка в гласа си:

— Защо ме питате за това? Какво общо има това с всичко останало?

Бейли въздъхна и мрачната му физиономия се вкисна още повече.

— Напомням ви, мистър Гремионис, че няма какво да криете от мен и че искате да ме убедите в своята невинност, така че аз да мога да убедя Гладиа в същото. Просто ми кажете от колко време я познавате. Ако не я познавате, кажете си го направо — но преди това, смятам, ме би било честно да ви уведомя, че д-р Василия заяви, че сте я познавали добре — твърде добре, за да й се предложите.

Гремионис изглеждаше раздразнен. С треперещ глас той отвърна:

— Не разбирам защо им трябва да хората да го правят на въпрос. Предлагането е абсолютно естествено социално взаимодействие, което никого не засяга. Разбира се, вие сте землянин, така че вие бихте вдигнали голяма пара за това.

— Доколкото разбрах, тя не е приела вашето предложение.

Гремионис отпусна ръце в скута си със свити юмруци.

— Приемането или отхвърлянето си е лично нейна работа. Има хора, които са ми се предлагали и на които аз съм отказвал. Няма нищо кой знае какво в това.

— Добре тогава. Откога я познавате?

— От няколко години. Около петнадесет.

— Познавахте ли я по времето, когато тя все още е живеела с д-р Фастълф?

— Тогава бях само едно момче — отвърна той и се изчерви.

— Как успяхте да се запознаете с нея?

— Когато приключих своята подготовка като естет-оформител, бях извикан да проектирам нейния гардероб. Харесах й и след това тя продължи да ползва моите услуги… в това отношение… изключително.

— В такъв случай, по нейна препоръка ли получихте своето сегашно място като… да кажем… щатен естет-оформител за членовете на Института по роботика?

— Тя оцени моите способности. Държах изпит, наравно с няколко други, и спечелих мястото благодарение на своите собствени заслуги.

— Но тя ви е препоръчала, нали?

— Да — раздразнено отвърна Гремионис.

— А вие сте сметнали, че единственият приличен начин да й се отблагодарите, е като й се предложите.

Гремионис се намръщи и прокара език по устните си, като че ли вкусваше някаква гадост.

— Това… е… отвратително! Предполагам, че един землянин би си помислил подобно нещо. Моето предложение означаваше единствено, че ми е приятно да го правя.

— Защото тя е привлекателна и топлосърдечна?

Гремионис помълча.

— Ами, не бих казал, че е топлосърдечна — предпазливо възрази той, — но определено е привлекателна.

— Казаха ми, че се предлагате на всички — безразборно.

— Това е лъжа.

— Кое е лъжа? Че сте се предлагали на всички или че така са ми казали?

— Че съм се предлагал на всички. Кой го е казал?

— Не мисля, че има смисъл да отговарям на този въпрос. Да не би да очаквате, че ще ви цитирам като източник на обезпокояваща информация? По-свободно ли ще говорите, ако разберете, че ще постъпя така?

— Добре де, който и да го е казал, той е лъжец.

— Може да е било само едно драматично преувеличение. Предлагал ли сте се и на други, преди да се предложите на д-р Василия?

Гремионис беше отклонил поглед встрани.

— Веднъж или два пъти. Но никога сериозно.

— Но по отношение на д-р Василия сте имал сериозни намерения, така ли?

— Ами…

— Разбирам, че сте й се предлагали многократно, което е съвсем противно на аврорианската практика.

— О, аврорианската практика… — яростно поде Гремионис. После стисна здраво устни и челото му се набръчка. — Вижте сега, мистър Бейли, мога ли да ви доверя нещо?

— Да. С всички мои въпроси целя единствено да се убедя, че нямате нищо общо със смъртта на Джендър. След като веднъж се уверя в това, може да сте сигурен, че няма да разгласявам казаното от вас.

— Много добре тогава. Няма нищо нередно — нищо, от което да се срамувам, нали разбирате. Просто имам силно развито чувство за лична неприкосновеност, а това ми се полага, щом го желая, нали така?

— Напълно — увери го Бейли с утешителна нотка в гласа си.

— Виждате ли, според мен сексът върви най-добре, ако между партньорите има дълбока любов и привързаност.

— Приемам, че това е напълно вярно.

— И тогава няма нужда от други, не мислите ли?

— Звучи… приемливо.

— Винаги съм си мечтал да намеря идеалния партньор и да не трябва повече да търся други. Наричат го моногамия. На Аврора не съществува такова нещо, но на някои светове го има — и на Земята също е така, нали мистър Бейли?

— Теоретично да, мистър Гремионис.

— Това е, което искам. Търсил съм години наред. Когато понякога опитвах да правя секс, чувствах, че нещо липсва. После срещнах д-р Василия и тя ми каза… така де, хората често споделят със своите естет-оформители, защото тази работа е много лична… а става дума за нещо наистина много поверително…

— Добре, продължавайте.

Гремионис облиза устни.

— Ако това, което ви кажа сега, се разчуе, смятайте, че с мен е свършено. Тя ще направи всичко възможно да не мога да си намеря повече работа. Сигурен ли сте, че това има нещо общо със случая?

— Уверявам ви с всички сили, мистър Гремионис, че това може да се окаже изключително важно.

— Добре тогава — Гремионис не изглеждаше много убеден, — става дума, че от онова, което д-р Василия споделяше с мен — част по част, — аз подразбрах, че тя е… — гласът му се снижи до шепот — …девствена.

— Разбирам — тихо рече Бейли (спомни си твърдата убеденост на Василия, че отказът на нейния баща е осакатил целия й живот, и си обясни омразата, която тя хранеше към него).

— Това ме възбуди. Струваше ми се, че можех да я имам цялата за себе си и че щях да бъда единственият, който тя щеше да има. Не мога да ви обясня, колко много означаваше това за мен. Правеше я страхотно красива в моите очи и аз просто много я желаех.

— И така, вие й се предложихте?

— Да.

— Многократно. Нейните откази не ви ли обезкуражаваха?

— Те само подсилваха нейната девственост, така да се каже, и ме предизвикваха още повече. Това, че не беше лесно, беше много по-възбуждащо. Не мога да ви го обясня и не очаквам вие да ме разберете.

— Всъщност, мистър Гремионис, разбирам много добре. Но е дошло време, когато сте престанали да се предлагате на д-р Василия.

— Ами, да.

— И сте започнали да се предлагате на Гладиа?

— Ами, да.

— Многократно?

— Ами, да.

— Защо? Защо е била тази промяна?

— Накрая — каза Гремионис, — д-р Василия ми даде ясно да разбера, че нямам никакви шансове и тогава се появи Гладиа, а тя приличаше на д-р Василия и… и… това е.

Бейли възрази:

— Но Гладиа не е девствена. Тя е била омъжена на Солария, а на Аврора се е впуснала да експериментира доста дивашки, както ми казаха.

— Знаех за това, но тя… спря. Разбирате ли, тя е соларианка по рождение, не аврорианка, и не е схващала правилно аврорианските нрави. Но е спряла, защото не харесва, както тя го нарича, „безразборността“.

— Тя ли ви каза това?

— Да. На Солария е възприета моногамията. Гладиа не е имала щастлив брак, но все пак, тя е свикнала да живее по този начин и затова аврорианският не й е харесал — след като се е опитала да живее като нас. Аз също искам да живея в моногамия. Разбирате ли?

— Разбирам. Но как се запознахте с нея?

— Просто я срещнах. Дадоха я по хипервълновите новини когато пристигна на Аврора — романтичната бегълка от Солария. После, нали участва в онази хипервълнова драматизация…

— Да, да, но е имало и още нещо, нали?

— Не знам какво повече искате.

— Ами, нека отгатна. Не се ли е стигнало в един момент до там, че д-р Василия ви е казала, че ви отказва завинаги — и не ви ли е предложила в замяна тази алтернатива?

С внезапна ярост, Гремионис изкрещя:

— Д-р Василия ли ви каза това?

— Не с толкова думи, но и при това положение мисля, че знам какво се е случило. Тя не ви ли каза, че бихте могли да се възползвате от новодошлия на планетата човек, от младата дама от Солария, която е под опеката, или по-точно е протеже на д-р Фастълф — който, както знаете, е бащата на д-р Василия? Или сигурно не ви е споменавала, че хората смятат, че тази млада дама, Гладиа, доста прилича на самата Василия, с тази разлика, че е по-млада и с по-топла душевност? Накратко, д-р Василия не ви ли подтикна да прехвърлите своето внимание от нея самата върху Гладиа?

Гремионис видимо страдаше. Погледът му се мяташе ту към Бейли, ту настрани. За първи път Бейли виждаше в погледа на един космолит изписан страх — или може би беше страхопочитание? (Бейли отръска леко глава. Не биваше да се наслаждава толкова много на факта, че е успял да преизпълни със страхопочитание един космолит. Това можеше да попречи на неговата безпристрастност.)

— Е? Прав ли съм или греша? — попита той.

Гремионис отвърна с приглушен глас:

— Значи, онази хипервълнова драматизация не е била преувеличение. Да не би да четете в душите на хората?

50.

Бейли сдържано каза:

— Просто задавам въпроси. А вие не ми отговорихте. Прав ли съм или греша?

— Не стана точно така — отвърна Гремионис. — Не просто така. Тя наистина ми говореше за Гладиа, но… — Той захапа долната си устна и после добави — Е, всичко се свежда до това, което казахте. Стана точно така, както го описахте.

— И не останахте разочарован? Гладиа наистина ли ви приличаше на д-р Василия?

— В известен смисъл, да. — Погледът на Гремионис блесна. — Но всъщност не. Ако ги поставите една до друга, ще видите разликата. Гладиа е много по-нежна и по-изтънчена. И с много по-силен стремеж към… към… развлечения.

— Предлагали ли сте се на Василия, след като срещнахте Гладиа?

— Луд ли сте? Разбира се, че не.

— Но сте се предлагали на Гладиа?

— Да.

— И тя ви отказа?

— Е, да, но трябва да разберете, че тя иска да е сигурна така, както бих искал и аз, ако бях на нейно място. Помислете си само каква грешка бих направил, ако бях принудил д-р Василия да ме приеме. Гладиа не иска да прави подобна грешка и аз не й се сърдя.

— Но вие не мислите, че тя би допуснала грешка като ви приеме и се предлагате отново… и отново… и отново.

Гремионис втренчи безучастен поглед в Бейли, после потръпна. Издаде долната си устна напред и заприлича на непослушно дете.

— Казвате го по такъв обиден начин…

— Съжалявам. Не исках да прозвучи обидно. Моля ви, отговорете ми на въпроса.

— Е добре, да, предлагах се.

— Колко пъти сте се предлагали?

— Не съм ги броил. Четири пъти. Добре, пет. Или може би повече.

— И тя винаги ви отказваше.

— Да. В противен случай нямаше да й се предлагам пак, нали?

— Отказите й сърдити ли бяха?

— О, не. Това не е в стила на Гладиа. Много любезни бяха.

— Това накара ли ви да се предложите на някой друг?

— Какво?

— Добре, Гладиа ви е отказала. Един от начините да й отвърнете би могло да бъде като се предложите на някой друг. Защо не? Ако Гладиа не ви е искала…

— Не. Не искам никой друг.

— Защо, как мислите?

С известно усилие, Гремионис отвърна:

— Откъде да знам защо? Искам Гладиа. Това е… това е вид лудост, само че според мен, това е най-чудесният вид безумие. Бих полудял ако не страдах от този вид лудост. Не очаквам от вас да ме разберете.

— Опитахте ли се да обясните това на Гладиа? Тя би могла да го разбере.

— Никога. Бих й причинил болка. Бих я смутил. За такива работи не се говори. Ще трябва да отида на ментолог.

— Ходил ли сте?

— Не.

— Защо не?

Гремионис направи гримаса.

— Имате способността да задавате въпроси по най-груб начин, землянино.

— Може би защото съм землянин. Не мога да ги задавам другояче. Но освен това съм и следовател и трябва да знам тези неща. Защо не сте ходили на ментолог?

Гремионис изненадващо се изсмя.

— Казах ви. Лечението би било по-голяма лудост от заболяването. Бих предпочел да остана при Гладиа и тя да ме отхвърля, отколкото да бъда с някой друг, който да ме приеме. Представете си, че сте се чалнал и искате да си останете чалнат. Първият срещнат ментолог би ме затворил за основно лечение.

Бейли помисли малко, после попита:

— Знаете ли дали д-р Василия не е донякъде ментолог?

— Тя е роботик. Казват, че това е най-близко до другото. Ако знаеш как са устроени роботите, значи имаш представа и как е устроен човешкият мозък. Поне така казват.

— Не ви ли е хрумвало, че Василия се досеща за тези странни чувства, които изпитвате по отношение на Гладиа?

Гремионис изстина.

— Никога не съм й го казвал. Искам да кажа толкова надълго и нашироко.

— Не допускате ли, че тя може да разбере какво чувствате и без да ви пита? Известно ли й е, че сте се предлагали многократно на Гладиа?

— Ами… Тя ме питаше как вървят нещата. В духа на старото ни познанство, нали. Казвах й по нещичко. Нищо от интимен характер.

— Сигурен ли сте, че никога не е било от интимен характер? Сигурно тя ви е подтиквала да продължавате да се предлагате.

— Знаете ли… сега, като казахте, като че ли започвам да виждам всичко в нова светлина. Не знам как успяхте да ми го вкарате в главата. Предполагам, че се дължи на въпросите, които ми задавате, но сега ми се струва, че тя наистина продължаваше да ме подтиква към сприятеляване с Гладиа. Тя го подкрепяше активно. — Гремионис изглеждаше силно смутен. — Досега никога не ми е идвало наум. Никога не съм се замислял.

— Как мислите, защо ви е окуражавала във вашите многократни предлагания на Гладиа?

Гремионис сбърчи печално вежди и пръстът му докосна мустака.

— Допускам, че се е опитвала да се отърве от мен. Опитвала се е да се подсигури, че няма повече да досаждам на нея. — После добави с насмешка — Това не ми прави особено чест, нали?

— Д-р Василия престана ли да бъде приятелски настроена към вас?

— Съвсем не. Беше по-приятелски настроена от всякога.

— Тя опитваше ли се да ви дава съвети как да спечелите Гладиа? Например, да проявявате повече интерес към нейната работа?

— Нямаше нужда да го прави. Работата на Гладиа и моята много си приличат. Аз работя с човешки същества, а тя с роботи, но ние и двамата сме дизайнери… художници… Това сближава, нали разбирате. Понякога дори си помагахме един на друг. Когато не й се предлагам и не ми отказват, ние сме добри приятели. И това не е малко, като си помисли човек.

— Д-р Василия не ви ли подмяташе да проявявате повече интерес към работата на д-р Фастълф?

— Защо да ми подмята такова нещо? Не знам нищо за работата на д-р Фастълф.

— Гладиа може би се интересува от работата на своя благодетел и това би могло да бъде начин за спечелване на нейното разположение към вас.

Гремионис присви очи. Той се изправи рязко, запъти се към другия край на стаята, върна се обратно, изправи се пред Бейли и каза:

— Вижте… сега… какво! Не съм от най-големите мозъци на планетата, нито дори от по-големите, но не съм и пълен идиот. Разбирам накъде биете, нали така.

— О?

— С всичките си въпроси целяхте да ме подмамите да кажа, че д-р Василия ме е накарала да се влюбя… Това е — сепна се той изведнъж. — Аз съм влюбен, също като в историческите роман. — Гремионис се замисли с искрено учудване в погледа си. После гневът му се върна. — Че ме е накарала да се влюбя и да си остана влюбен, за да мога да измъкна разни неща от д-р Фастълф и да разбера как да повредя онзи робот Джендър.

— Вие не мислите ли, че това е така?

— Не, не е! — изкрещя Гремионис. — Нямам никакво понятие от роботика. Никакво. Колкото и внимателно да ми обясняват каквото и да било от роботиката, не бих разбрал и една дума. Не мисля, че и Гладиа би могла да разбере. Да не говорим, че никога не съм питал никого за нищо относно роботиката. Никога не са ми обяснявали — д-р Фастълф или някой друг — нищо за роботиката. Никой никога не ми е предлагал да се заинтересувам от роботика. Д-р Василия никога не ми го е предлагала. Цялата ви скапана теория отива на кино. — Той изстреля ръцете си встрани. — На кино. Зарежете я.

Гремионис седна на мястото си със скръстени на гърдите си ръце и присви устни, при което мустаците му настръхнаха.

Бейли погледна към обеления портокал, който все още тананикаше своята тиха, приятна мелодия и показваше нежната игра на цветовете, докато се поклащаше хипнотично под един малък свод.

Дори избухването на Гремионис да беше спряло неговото настъпление, Бейли не го показа с нищо. Вместо това продължи:

— Разбирам за какво говорите, но все пак е вярно, че се виждате често с Гладиа, нали?

— Да.

— Вашите многократни предложения не я обиждат — и нейните многократни отхвърляния не обиждат вас, така ли е?

Гремионис сви рамене.

— Аз й предлагам учтиво. Тя ми отказва меко. Защо да се обиждаме?

— Тогава как прекарвате времето заедно? Очевидно сексът се изключва, не говорите и за роботика. Какво правите?

— С това ли се изчерпват възможностите, когато си в нечия компания — със секса и роботиката? Правим много неща заедно. Преди всичко си говорим. Тя иска да научи много неща за Аврора и аз й разказвам с часове за нашата планета. Видяла е много малко от нея, нали разбирате. А тя ми разказва с часове за Солария и какъв ад представлява онзи свят. Бих предпочел да живея на Земята — без да ви обиждам. И мъртвият й съпруг. Той пък какъв нещастник е бил. Не й е било леко на Гладиа, горката жена. Ходим на концерти, водих я няколко пъти в Института по изкуствата, и работим заедно. Казах ви вече. Преглеждаме заедно моите модели — или нейните. Честно да си призная, работата с роботи не ми изглежда много благодарна, но всеки си има свое мнение по въпроса, нали разбирате. Като стана дума, беше й страшно забавно, когато й обяснявах, защо хубавата прическа е толкова важно нещо — нейната прическа не е много хубава, нали разбирате. Но най-вече се разхождаме.

— Разхождате? Къде ходите?

— Никъде специално. Просто се разхождаме. Тя има такъв навик — защото така е била възпитана на Солария. Били ли сте на Солария? Да, били сте, разбира се. Извинете. На Солария имат едни такива огромни имения, в които живеят един или двама души. иначе само роботи. Можеш да пребродиш цели километри, без да срещнеш никого, и Гладиа казва, че това те кара да се чувстваш собственик на цялата планета. Роботите са винаги наоколо, разбира се, и те държат под око и се грижат за теб, но стоят, естествено, настрана. На Гладиа й липсваше това чувство за собственост тук, на Аврора.

— Да не би да искате да кажете, че тя копнее да притежава планетата?

— Имате предвид стремежа към власт? Това е налудничаво. Просто на нея й липсва усещането да е насаме с природата. Аз самият не го разбирам, нали, но обичам да я занасям по този повод. Разбира се, нещата на Аврора не могат да се усетят като на Солария. Тук винаги има хора, особено в митрополната област на Еос, а роботите не са програмирани да стоят настрана. Всъщност, обикновено аврорианците се разхождат с роботите. Все пак, знам някои маршрути, които са приятни и където няма много навалица, и на Гладиа й харесва.

— А на вас харесва ли ви?

— Ами, само защото съм с Гладиа. Аврорианците също обичат да се разхождат като цяло, но трябва да призная, че аз не съм от тях. Отначало имах мускулна треска и Василия ми се присмиваше.

— Значи, тя е знаела, че вие се разхождате заедно?

— Ами, един ден се появих на куц крак и със скърцащи мускули, така че се наложи да й обясня. Тя се смя и ми каза, че това било добра идея и че най-сигурният начин да склоня човек, който обича разходките, да приеме моето предложение, било като се разхождам с него. „Дръж фронта“ — каза ми тя — „и Гладиа ще размисли още преди да си успял да й се предложиш пак. Сама ще ти се предложи.“ Както стана ясно, Гладиа беше далече от такива намерения, но така или иначе постепенно разходките започнаха много да ми харесват.

Изглежда той беше преодолял своя пристъп на ярост и сега се държеше много свободно. „Сигурно си спомня за разходките.“ — помисли си Бейли, като забеляза полу-усмивката, която изпълзя на лицето на Гремионис. Докато мислите му се връщаха към тези моменти от разговорите, които са ги отвеждали кой знае докъде, Гремионис изглеждаше доста симпатичен — и уязвим. Бейли почти се усмихна в отговор.

— Значи, Василия е знаела, че продължавате своите разходки.

— Предполагам. Започнах да си освобождавам средите и съботите, защото тези дни пасваха с програмата на Гладиа — а от време на време Василия се шегуваше по повод на моите „СС-занимания“, когато й разказвах някои забавни моменти.

— Д-р Василия не идваше ли понякога с вас да се разхожда?

— Определено не.

Бейли се поизправи в стола и втренчи поглед във върха на пръстите си, когато зададе следващия въпрос:

— Предполагам, че по време на разходките са ви придружавали роботи?

— Разбира се. Един от моите и един от нейните. Обаче стояха доста настрани. Не се блъскаха около нас по аврориански маниер, както го нарича Гладиа. Казваше, че иска да има соларианското спокойствие. И аз отстъпих, макар че в началото си изкривих врата от обръщане да видя дали Брунджи ме следва.

— А кой робот придружаваше Гладиа?

— Не беше винаги един и същи. Който и да беше, той също се държеше по-настрани. Не ми се е налагало да говоря с тях.

— Ами Джендър?

Слънчевият израз върху лицето на Гремионис тутакси помръкна.

— Какво Джендър? — парира той.

— Той не идваше ли понякога с вас? Ако е идвал, вие бихте разбрали, нали?

— Че е хуманоидният робот? Разбира се, че щях да разбера. Но той не идваше с нас — никога.

— Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен. — Гремионис му хвърли зъл поглед. — Допускам, че го е смятала за много по-ценен и не е искала да го хаби за работи, с които и един обикновен робот би се справил.

— Изглеждате раздразнен. И тогава ли смятахте така?

— Той си беше неин робот. Не ми пукаше за него.

— И никога не сте го виждали, когато сте ходили в имението на Гладиа?

— Никога.

— Тя не е ли споменавала нещо за него? Или да го е обсъждала?

— Не, доколкото си спомням.

— Това не ви ли се струваше странно?

Гремионис поклати глава.

— Не. Защо да говорим за роботи?

Бейли закова бистрия си поглед върху лицето му.

— Имахте ли представа какви са били отношенията между тях двамата?

Гремионис отвърна:

— Да не би да искате да ми кажете, че са имали сексуална връзка?

Бейли попита:

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че е било така?

Гремионис флегматично занарежда:

— Случва се. Не е необичайно. Може понякога да използваш роботите за такава цел, ако си настроен на такава вълна. А един хуманоиден робот — напълно хуманоиден, допускам…

— Напълно — увери го Бейли със съответния жест.

Гремионис нацупи устни.

— Ами, добре тогава, в такъв случай една жена трудно би устояла.

— Тя е устояла на вас. Не ви ли притесняваше, че Гладиа е предпочела един робот пред вас?

— Ами, ако става дума за това, не съм убеден, че то отговаря на истината — но ако е така, няма нищо обезпокоително. Един робот си е просто робот. Жена и робот — или мъж и робот — това е просто мастурбация.

— Кажете ми честно, не сте ли знаели за връзката, мистър Гремионис? Не сте ли подозирали?

— Никога не съм се замислял — настоя Гремионис.

— Не сте знаели? Или сте знаели, но не сте обръщали внимание?

Гремионис злобно отвърна:

— Пак ме притискате. Какво искате да ви кажа? Сега, след като ми го набихте в главата и ме притискате, ми се струва, че като се замисля, може и да е имало моменти, когато съм се чудил дали няма нещо такова. Както и да е, преди да започнете да ме разпитвате, никога не съм имал чувството, че нещата са стояли така.

— Сигурен ли сте?

— Да, сигурен съм. Не се заяждайте.

— Не се заяждам. Просто се чудя, дали не е било възможно да сте знаели, че Гладиа редовно е общувала сексуално с Джендър, да сте знаели, че тя е нямало да ви приеме никога, докато това продължава, да сте я желали толкова силно, че не бихте се спрели пред нищо, за да премахнете Джендър, че, накратко, сте ревнували толкова силно, че сте…

В този миг Гремионис — сякаш вътре в него някаква навита до краен предел пружина, едвам удържана на място в продължение на няколко минути, изведнъж се беше развила — се хвърли върху Бейли с дивашки крясък. Бейли, сварен напълно неподготвен, се отметна инстинктивно назад и столът му се преобърна.

51.

В същия момент нечии силни ръце го подхванаха. Бейли усети, че го повдигат, столът се изправи, а той се озова в лапите на един робот. Колко лесно човек можеше да забрави за тяхното присъствие в стаята, когато те стояха мълчаливо изправени и неподвижни в нишите си.

Нито Данил, нито Жискар му се бяха притекли на помощ. Беше роботът на Гремионис, Брунджи.

— Сър — каза Брунджи с леко неестествен тон, — надявам се. че не сте пострадали.

Къде бяха Данил и Жискар?

Отговорът дойде сам. Роботите си бяха разделили работата бързо и акуратно. Данил и Жискар, след като бяха преценили, че катурнатият стол представлява по-малка опасност за Бейли, отколкото побеснелият Гремионис, се бяха хвърлили към домакина. Брунджи, след като е видял, че там няма нужда от него, се е погрижил за благосъстоянието на госта.

Гремионис — все още прав и задъхан — беше изцяло парализиран в двойната хватка на роботите на Бейли.

Той продума с глас, малко по-висок от обикновения шепот:

— Пуснете ме. Вече се владея.

— Да, сър — каза Жискар.

— Разбира се, мистър Гремионис — каза Данил почти любезно.

Но макар, че ръцете им го пуснаха, известно време нито един от тях не помръдна от своето място. Гремионис се огледа, пооправи дрехите си и после внимателно седна. Дъхът му бе все още забързан, а косата — донякъде в безпорядък.

Бейли също се изправи, като опря едната си ръка на облегалката на стола.

Гремионис каза:

— Съжалявам, мистър Бейли, че не успях да се овладея. Не съм правил подобно нещо през целия си съзнателен живот. Вие ме обвинихте, че съм бил р-ревнив. Никой уважаващ себе си аврорианец не употребява тази дума по адрес на някой друг, но трябваше да се сетя, че вие сте землянин. Ние се сблъскваме с тази дума само в историческите романи, но дори и в такива случаи, обикновено произнасяме думата с едно „р“ отпред, последвано от чертичка. Разбира се, на вашата планета не е така. Разбирам това.

— И аз съжалявам, мистър Гремионис — мрачно отвърна Бейли. — че в този момент се увлякох, като забравих аврорианските нрави. Уверявам ви, че тази грешка няма да се повтори. — Той седна и добави — Не виждам за какво повече да говорим…

Гремионис изглежда не го слушаше.

— Когато бях малък — започна той, — понякога се блъсках в някое друго дете, а то блъскаше мен, и трябваше да мине известно време, преди роботите да си направят труда да ни разделят, разбира се…

Данил се намеси:

— Ако мога да поясня, колега Илайджа. Всеизвестно е, че пълното подтискане на агресивността при малките деца има нежелателни последствия. До известна степен е позволено — дори се поощрява — играта за физическо надмощие, при условие, че не се стига до истинско нараняване. Роботите, които се грижат за децата, са програмирани внимателно така, че да могат да преценяват вероятността и степента на нараняване. Аз, например, не съм програмиран както трябва в това отношение и не бих могъл да пазя деца, освен в изключителни случаи по спешност и за кратко време. Нито пък Жискар.

— Предполагам — каза Бейли, — че в юношеския период това агресивно държание се прекратява.

— Постепенно — уточни Данил, — с нарастване степента на нараняването, което може да последва, и с все по-изразения стремеж към самоконтрол.

— Когато бях готов да започна своето висше обучение — продължи Гремионис, — аз — подобно на всички останали аврорианци — знаех много добре, че състезателният елемент почива върху сравняването на умствения капацитет и таланта…

— Няма ли физически състезателен елемент? — прекъсна го Бейли.

— Определено, но само тогава, когато не се стига преднамерено до физически контакт с цел нараняване.

— И откакто преминахте юношеската си възраст…

— Не съм се нахвърлял върху никого. Разбира се, че не съм. Искало ми се е да го направя в редица случаи, това е така. Предполагам, че нямаше да съм напълно нормален, ако не беше така, но до този момент винаги съм успявал да се сдържа. Но пък от друга страна, никой никога не ме е наричал… така.

Бейли каза:

— Във всеки случай, няма смисъл човек да се нахвърля, след като роботите ще го спрат, нали? Предполагам, че от двете страни на нападателя и жертвата винаги има робот, който да е наблизо.

— Определено. Още една причина, поради която трябва да се срамувам, че загубих контрол над себе си. Надявам се, че това няма да фигурира във вашия доклад.

— Уверявам ви. На никого няма да кажа за случилото се. Това няма нищо общо с въпроса.

— Благодаря ви. Не казахте ли, че срещата ни приключи?

— Мисля, че е така.

— В такъв случай ще направите ли онова, за което ви помолих?

— Какво по-точно?

— Да кажете на Гладиа, че нямам нищо общо с повреждането на Джендър?

Бейли се заколеба.

— Ще й кажа, че това е моето мнение.

— Моля ви — настоя Гремионис, — кажете й го по-твърдо. Искам тя да остане абсолютно убедена, че нямам нищо общо, особено след като е харесвала робота от сексуална гледна точка. Не мога да понеса тя да смята, че съм р-р… Като соларианка би могла да си го помисли.

— Да, би могла — замислено рече Бейли.

— Вижте какво — заговори Гремионис бързо и искрено. — Не разбирам нищо от роботи и никой — било то д-р Василия или който и да е друг — не ми е обяснявал нищо за тях — как са устроени, имам предвид. Просто няма как да съм унищожил Джендър.

Бейли изглеждаше потънал дълбоко в своите мисли. После каза с очевидна неохота в гласа си:

— Не ми остава нищо друго, освен да ви повярвам. Във всеки случай, още не знам всичко. И е възможно — казвам го без да искам да ви обидя, — че или вие, или д-р Василия… или двамата — лъжете. Известно ми е удивително малко за интимната страна на аврорианското общество и сигурно лесно могат да ме изиграят. И все пак, не мога да не ви повярвам. Но не мога да направя за вас повече, освен че ще кажа на Гладиа, че според мен вие сте абсолютно невинен. Трябва да кажа „според мен“. Сигурен съм, че за нея това ще прозвучи достатъчно убедително.

— Тогава ще трябва да се задоволя и с толкова — унило въздъхна Гремионис. — Но ви давам думата си на аврориански гражданин, че съм невинен, ако това може да ви помогне.

Бейли леко се усмихна.

— Не бих си и помислил да оспорвамвам, но моят опит ме принуждава да се осланям единствено на обективните доказателства.

Той се изправи, за миг изгледа тържествено Гремионис, после добави:

— Не разбирайте погрешно онова, което смятам да ви кажа сега, мистър Гремионис. Предполагам, че настоявате толкова много да уверя Гладиа във вашата невинност, защото искате да запазите нейното приятелство.

— Искам го страшно много, мистър Бейли.

— И възнамерявате, при подходящ случай, да се предложите пак?

Гремионис се изчерви, преглътна с видимо затруднение и отвърна:

— Да, така е.

— В такъв случай, ще ми позволите ли да ви дам един малък съвет, сър? Не го правете.

— Можете да си спестите съветите, ако смятате да ми говорите такива неща. Нямам намерение да се откажа.

— Искам да кажа да не следвате обичайната официална процедура. Можете просто… — Бейли извърна поглед, почувствал необяснимо смущение — …да я прегърнете и да я целунете.

— Не — искрено възрази Гремионис. — Моля ви. Една аврорианка не би търпяла подобно нещо. Нито пък един аврорианец.

— Мистър Гремионис, не забравяйте, че Гладиа не е аврорианка! Тя е от Солария, където нравите са различни, традициите също. Бих опитал така, ако бях на ваше място.

Равнодушният поглед на Бейли прикри внезапно обзелия го вътрешен яд. Какъв му беше този Гремионис, че да му дава такива съвети? Защо да кара някой друг да върши онова, което самият той копнееше да направи?