Роботите на зората

55.

Бейли остана като гръмнат. Не подозираше, че може да се обърка и притесни толкова силно, а и не знаеше какво да мисли за Амадиро. Гремионис го беше описал като „надут“. От онова, което каза Чичиз, Бейли си беше представил Амадиро като автократ. Когато го видя лично обаче, Амадиро му се стори жизнерадостен, непосредствен, дори приятелски настроен. Но ако трябваше да се вярва на неговите думи, Амадиро хладнокръвно слагаше край на разследването. Правеше го безмилостно — и все пак с нещо като съболезнователна усмивка.

Какво представляваше той?

Подсъзнателно, Бейли извърна поглед към нишите, където стояха Данил и Жискар — примитивният Жискар с безизразно лице, разбира се, а по-усъвършенстваният Данил спокоен и мълчалив. На пръв поглед изглеждаше невероятно, че Данил може да се е срещал с Амадиро за краткото време на своето съществувание. Жискар, от друга страна, за своя — колко ли беше дълъг? — десетилетен живот, можеше като нищо да го е виждал.

Бейли стисна зъби при мисълта, че можеше да попита Жискар предварително, що за човек е Амадиро. И сега щеше да му е по-лесно да прецени, каква част от настоящата особа е истинска и каква — хитро пресметната.

„Защо, в името на Земята — или без всякакви имена, — не се възползвах по-предвидливо от робота?“ — помисли си Бейли. Или защо Жискар сам не му даде информация — но не, това беше нечестно. Жискар очевидно нямаше способността да действа самостоятелно по такъв начин. Той би дал информация при поискване, мислеше си Бейли, но не би заговорил по своя инициатива.

Амадиро проследи бързият скок в погледа на Бейли и каза:

— Аз съм сам срещу трима, струва ми се. Както виждате, в кабинета си нямам роботи — макар че, признавам, че при повикване моментално ще се появят колкото пожелая — докато вие имате два от роботите на Фастълф: старият изпитан Жискар и това чудо на технологичния дизайн — Данил.

— Виждам, че ги познавате и двамата — отбеляза Бейли.

— Само по славата, която се носи за тях. Всъщност ги виждам — аз, роботикът, за малко да кажа „в плът и кръв“ — всъщност ги виждам физически за първи път, макар че съм гледал образа на Данил, превъплатен от един актьор в онова хипервълново представление.

— Изглежда всички по всички планети са гледали това хипервълново шоу — мрачно подхвърли Бейли, — което ми създава огромни пречки в живота — живота на реално съществуваща и с ограничени възможности личност.

— Не и в моя случай — успокои го Амадиро и усмивката му се разтегли още повече. — Уверявам ви, че изобщо не съм взимал на сериозно фантастичното ви изобразяване. Предположих, че в своя истински живот вие сте ограничен. Както и се оказа, защото в противен случай едва ли бихте си позволили да отправяте своеволно и с такава лекота своите необосновани обвинения на Аврора.

— Д-р Амадиро — възрази Бейли, — уверявам ви, че не съм отправял официални обвинения. Просто водя разследване и взимам предвид всички възможни варианти.

— Не ме разбирайте погрешно — отвърна му Амадиро с внезапна сериозност. — Не ви обвинявам. Сигурен съм, че сте се държали напълно в съответствие със земните норми. Просто в случая действате в разрез с нормите на Аврора. Ние държим на репутацията на нашите граждани невероятно много.

— Ако това е така, д-р Амадиро, тогава вие, заедно с другите Глобалисти, не сте ли оклеветили със своите подозрения д-р Фастълф в много по-голяма степен, в сравнение с малкото, което съм сторил аз?

— Точно така — съгласи се Амадиро, — но аз съм известна личност и имам определено влияние, докато вие сте землянин и изобщо нямате никакво влияние. Това е във висша степен несправедливо, признавам, и аз наистина съжалявам, но така са устроени нашите светове. Какво можем да направим? Освен това, обвиненията срещу Фастълф могат — и ще бъдат — подкрепени с факти, а клеветата не е клевета, когато отговаря на истината. Вашата грешка е, че сте отправили обвинения, които просто не могат да бъдат подкрепени с нищо. Убеден съм, че ще трябва да признаете, че нито мистър Гремионис, нито д-р Василия Алиена — нито двамата заедно — не биха могли да извадят от строя бедния Джендър.

— Официално не съм обвинил нито един от тях двамата.

— Сигурно, но не може да се криете зад думата „официално“ на Аврора. Толкова по-зле, че Фастълф не ви е предупредил, когато ви е извикал да поемете разследването, това — както, боя се, вече е факт — обречено разследване.

Бейли усети, че ъгълчетата на устата му се свиват при мисълта, че Фастълф действително можеше да го предупреди.

— Ще бъда ли призован, или всичко е вече уредено? — попита той.

— Разбира се, че ще бъдете призован преди да ви осъдят. Тук, на Аврора, не сме варвари. Председателят ще разгледа жалбата, която му изпратих, заедно с моите собствени заключения по въпроса. Вероятно ще изслуша и Фастълф в качеството му на другата пряко засегната страна, след което ще се срещне с нас тримата — може би още утре. На срещата — или по-късно — може да се стигне до някакво споразумение, което ще се ратифицира от пълния състав на Парламента. Ще се спази изцяло съответния законен ред, уверявам ви.

— Ще се придържате към буквата на закона, без съмнение, но ако Председателят вече си е изградил мнение по въпроса, и ако не се вслуша в нищо, което кажа аз, и ако Парламентът просто автоматично утвърди едно предварително взето решение? Не е ли възможно да стане така?

Изглеждаше, че Амадиро по-скоро се забавлява вътрешно, отколкото че се усмихва.

— Вие сте реалист, мистър Бейли. Радвам се, че това е така. Хората, които мечтаят за правосъдие, се разочароват толкова лесно — а обикновено това са прекрасни хора, с които на човек му се ще да не се случва така.

Погледът на Амадиро се спря отново върху Данил.

— Забележително постижение е този хуманоиден робот — отбеляза той. — Учудващо е, колко плътно до себе си държи всичко Фастълф. И е срамота, че загубихме Джендър. Фастълф извърши непростимото.

— Д-р Фастълф, сър, отрича да има нещо общо с това.

— Да, мистър Бейли, разбира се, че ще отрича. Той не каза ли, че аз имам нещо общо? Или моето участие е изцяло ваше хрумване?

— Нямам подобни хрумвания — троснато отвърна Бейли. — Просто искам да ви разпитам. Колкото до д-р Фастълф, той не се е кандидатирал за участие във вашите клеветнически обвинения. Той е сигурен, че вие нямате нищо общо с онова, което се е случило с Джендър, защото е убеден, че нямате достатъчно знания и способности, за да изолирате един хуманоиден робот.

Ако Бейли разчиташе по този начин да взриви обстановката, той беше далеч от своята цел. Амадиро прие нападката с присъщото си чувство за хумор и рече:

— За което е напълно прав, мистър Бейли. Достатъчно способности не могат да се открият в който и да е роботик — жив или мъртъв, — освен у самия Фастълф. Не твърди ли така нашият цар на царете?

— Да, така е.

— Тогава какво според него се е случило с Джендър, много ми е чудно?

— Случайно събитие. Чиста игра на вероятностите.

Амадиро се изсмя.

— Той изчислявал ли е вероятността за това случайно събитие?

— Да, господин Главен роботик. Но дори и събитието с изключително малка вероятност може все пак да се случи, особено ако е имало изгледи шансовете да се увеличат.

— Как, например?

— Това се надявам да разбера. След като вече сте се погрижили да ме изгонят от планетата, все още ли възнамерявате да ми пречите да ви разпитам — или ще мога да продължа своето разследване, докато дойде време официално да прекратя дейността си в това направление? Преди да ми отговорите, д-р Амадиро, моля да имате предвид, че разследването все още не е прекратено официално и след като бъда призован, дали утре или по-късно, ще имам възможността да ви обвиня, че сте ми отказали да ви разпитам, ако сега настоите да прекратим срещата. Това може да окаже съответно въздействие върху Председателя и неговото крайно решение.

— Няма, скъпи мистър Бейли. Не си въобразявайте, че можете по някакъв начин да ми навредите. Можете, обаче, да ме разпитвате толкова дълго, колкото пожелаете. Ще ви съдействам пълно, дори само за да се насладя на гледката, как добрият ми Фастълф се опитва безрезултатно да се измъкне от последствията на своите злощастни постъпки. Не съм прекалено отмъстителен, мистър Бейли, но фактът, че Джендър е негово собствено творение, не му дава право да го унищожава.

— Официално не е доказано — отвърна Бейли, — че той го е извършил, така че това, което току-що казахте, е клевета, най-малкото потенциална клевета. Да оставим това настрана и да преминем към моите въпроси. Трябва ми информация. Ще задавам въпросите си директно и кратко и ако и вие ми отговаряте по същия начин, срещата ни може да приключи бързо.

— Не, мистър Бейли. Не вие ще поставяте условията на нашата среща — възрази Амадиро. — Предполагам, че единият от вашите роботи, ако не и двамата, могат да направят пълен запис на нашия разговор.

— Така мисля.

— Така си и знаех. Имам и собствено записващо устройство. Не се заблуждавайте, добри ми мистър Бейли, че ще ме прилъжете с вашите кратки въпроси и отговори да кажа нещо, което да послужи на целите на Фастълф. Ще отговарям така, както реша сам, и ще се погрижа да не бъда разбран погрешно. А моето записващо устройство ще ми помогне да се подсигуря, че няма да бъда разбран погрешно. — В този миг зад дружелюбната фасада на Амадиро за пръв път се промъкна вълча сянка.

— Много добре, но ако вашите отговори са умишлено разтеглени и уклончиви, това също ще си проличи в записа.

— Очевидно.

— След като се разбрахме по този въпрос, мога ли за начало да получа чаша вода?

— Непременно. Жискар, ще бъдеш ли така добър?

Жискар се измъкна веднага от нишата. Мерна се неизбежното блещукане на леда при барчето в единия край на стаята и върху бюрото пред Бейли незабавно се появи чаша вода.

— Благодаря ти, Жискар — каза Бейли и го изчака да се върне обратно в нишата.

— Д-р Амадиро — продължи той, — прав ли съм, като смятам, че оглавявате Института по роботика?

— Да, прав сте.

— И сте негов основател?

— Точно така. Виждате ли, отговарям ви кратко.

— От колко време съществува Институтът?

— Като концепция — от десетилетия. Спечелвах съмишленици в продължение на поне петнадесет години. Разрешение от Парламента получихме преди дванадесет години. Строежът започна преди девет, а активна дейност започнахме да развиваме преди шест години. В настоящия си завършен вид Институтът е на възраст две години и имаме дългосрочни планове за нашето по-нататъшно развитие. Ето ви един дълъг отговор, сър, но основателно изчерпателен.

— Защо решихте, че има нужда от основаването на Института?

— А, мистър Бейли. Тук не може да очаквате друго, освен един по-обстоен отговор.

— Както обичате, сър.

В този момент влезе робот, който носеше поднос с малки сандвичи и още по-малки сладки, които бяха непознати за Бейли. Той опита един сандвич, който му се стори прекалено хрупкав, макар и не съвсем неприятен, но достатъчно странен на вкус, за да го доизяде с усилие. Той го сми в гърлото си с остатъка от водата.

Амадиро го наблюдаваше кротко развеселен и подхвана:

— Трябва да разберете, мистър Бейли, че ние, аврорианците, сме необикновени хора. Това се отнася за космодитите като цяло, но в момента имам предвид именно аврорианците. Ние сме произлезли от земляните — нещо, за което повечето от нас не обичат да мислят — но сме си направили самоподбор.

— Какво означава това, сър?

— Земляните са живели дълго време на тяхната все по-претъпкана планета и са се оттеглили в своите още по-претъпкани градове, които в крайна сметка са се превърнали в кошерите и мравуняците, наричани от вас Градове с главно „Г“. Какво ще представляват в такъв случай земляните, които ще напуснат Земята и ще се отправят към други светове, пусти и враждебни, за да изградят на тях от нищото нови общества — общества, чиито завършен вид няма да имат щастието да зърнат за своя кратък живот, — така да се каже дървета, които ще представляват фиданки по време на тяхната смърт?

— Доста необикновени хора, предполагам.

— Твърде необикновени. По-точно, хора, които не са дотам зависими от тълпите себеподобни, че да им липсва куражът да се сблъскат с пустошта. Хора, които дори я предпочитат, които биха желали самите те да работят и сами да решават своите проблеми, а не да се крият в стадото, където бремето се разпределя равномерно и твоят собствен товар е на практика нулев. Индивидуалисти, мистър Бейли. Индивидуалисти!

— Разбирам.

— А нашето общество се крепи на това. Всяка насока, в която са се развивали Външните светове, задълбочава още повече нашата индивидуалност. На Аврора, ние се гордеем, че сме хора, а не сбутани една в друга овце, както на Земята. Просто вашето общество е по-различно и аз не го намирам достойно за възхищение, но на вас, предполагам, то вдъхва успокоение и ви се струва идеално.

— Какво общо има това с основаването на Института, д-р Амадиро?

— Дори гордият и здрав индивидуализъм има своите недостатъци. Най-великите умове — работейки самостоятелно, макар и в продължение на векове — не могат да постигнат бърз напредък, ако отказват да споделят своите открития. Някой здраво оплетен възел може да отнеме за разнищването си цяло столетие на един учен, а в това време някой негов колега да е достигнал до решението и дори да не подозира за съществуването на проблема, който може да се реши по този начин. Създаването на Института представлява опит — най-малкото в тясната област на роботиката — да се приложи принципът на обединеното мислене.

— Дали заплетеният възел, който визирате, не е случайно конструирането на хуманоиден робот?

Погледът на Амадиро блесна.

— Да, това е очевидно, нали? Преди двадесет и шест години новата математическа система на Фастълф, която той нарича „междугрупов анализ“, направи възможно проектирането на хуманоидния робот — но той запази тази система за себе си. Години по-късно, когато бяха премахнати всички технически пречки, той и д-р Сартън приложиха теорията в конструирането на Данил. После Фастълф завърши сам и Джендър. Но всички тези технически подробности също бяха запазени в тайна. Повечето роботици свиха рамене и решиха, че това е нещо естествено. Оставаше им само да се опитват — индивидуално — да разрешат сами трудностите. На мен, от друга страна, ми хрумна да основа Институт, в който тези усилия да се обединят. Не беше лесно да убедя останалите роботици в ползата от този план, нито пък да склоня Парламента да ни финансира предвид ужасната съпротива от страна на Фастълф, нито пък да устоим през тези усилни години. Но ето ни днес тук.

— Защо д-р Фастълф се е противил? — попита Бейли.

— Обикновена самовлюбеност на първо място — за което нямам никаква вина, както се досещате. Всички ние сме самовлюбени по природа. Тук се касае обаче за границите на индивидуализма. Работата е там, че Фастълф се смята за най-великия роботик на всички времена и че смята също така хуманоидният робот за свое особено постижение. Не иска това постижение да се повтори от група роботици, които взети поотделно са безлични в сравнение с него. Допускам, че гледа на нас като на заговорници от по-низша класа, които се опитват да подкопаят и да хвърлят сянка върху неговата собствена слава.

— Казахте, че това е бил неговият мотив да ви се противопостави „на първо място“. Значи е имало и друга мотиви. Какви са били те?

— Той не е съгласен и с приложенията, които сме намерили за хуманоидните роботи.

— Какви приложения, д-р Амадиро?

— Хайде, хайде. Да не се правим на много хитри. Не вярвам д-р Фастълф да не ви е разказал за плановете на Глобалистите за завладяване на Галактиката!

— Каза ми за това, и като стана въпрос, д-р Василия сподели с мен за трудностите в научния напредък между индивидуалистите. Но това не ми пречи да искам да чуя вашите възгледи по въпроса. Нито пък би трябвало да пречи на вас да ми ги кажете. Например, да не би да искате да приема за непредубедена и безпристрастна оценката на д-р Фастълф за плановете на Глобалистите — и бихте ли го потвърдили за протокола? Или ще предпочетете да опишете плановете си със свои собствени думи?

— Оставете това, мистър Бейли, вие не ми давате избор.

— Никакъв, д-р Амадиро.

— Много добре. Аз — ние, би следвало да кажа, тъй като хората в Института са на едно мнение по въпроса — обръщаме поглед към бъдещето и бихме искали да видим човечеството да се разраства все повече и повече към все по-нови планети. Не искаме обаче процесът на самоподбор да разруши старите планети или да ги обрече на изживяване, както в случая — извинете ме — със Земята. Не искаме новите планети да вземат от нас най-доброто и да ни оставят отпадъците. Разбирате ме, нали?

— Моля, продължавайте.

— Във всяко едно ориентирано към роботи общество, както в случая нашето, най-лесното решение би било да се изпратят роботи като заселници. Роботите биха изградили обществото и планетата, а всички ние бихме могли да ги последваме без да се прави подбор, тъй като новата планета би била също толкова удобна и пригодена към нашите изисквания, колкото и старите. По този начин ще стане възможно покоряването на нови светове, без така да се каже, да трябва да напускаме своя роден дом.

— Роботите няма ли да създадат по-скоро свой собствен свят, отколкото човешки, за който вие говорите?

— Точно така, ако изпратим роботи, които не са нищо друго, освен роботи. Имаме обаче възможността да изпратим хуманоидни роботи като Данил тук, които до построят общество за самите себе си, а следователно и за нас. Д-р Фастълф обаче не смята така. Той намира за по-уместно човешките същества сами да изградят новите общества на чуждите, отблъскващи планети. За съжаление Фастълф не си дава сметка, че това не само би коствало живота на невероятно много човешки същества, но и би довело до създаването на свят, оформен в резултат на действието на катастрофални събития, свят, който изобщо няма да има нищо общо с познатите ни светове.

— Както Външните светове се различават от Земята и помежду си?

За миг жизнерадостният поглед на Амадиро угасна и той се замисли.

— Всъщност, мистър Бейли, вие засягате един много важен проблем. Аз говоря единствено за Аврора. Външните светове наистина се различават помежду си и повечето от тях никак не ми харесват. За мен е ясно — въпреки, че е възможно да съм предубеден, — че Аврора, най-старият от Външните светове, е освен това и най-добрият и най-преуспяващият. Не искам да има много разнообразни нови светове, от които вероятно само някои ще бъдат действително ценни. Искам да има много Аврори — и затова искам новите светове да бъдат превърнати в Аврори преди човешките същества да стъпят там. Затова се наричаме „Глобалисти“, между другото. Ние сме загрижени за този именно наш глобус — Аврора — и никой друг.

— Не намирате ли нищо хубаво в разнообразието, д-р Амадиро?

— Ако разнообразните форми са еднакво добри, може би да, но ако някои — или повечето — са по-изостанали, каква ще е ползата от това за човечеството?

— Кога ще започнете работата си в това направление?

— Когато ще имаме на разположение хуманоидни роботи, които да я свършат. Засега съществуваха само двата робота на Фастълф, един от които той унищожи и остана само Данил. — Погледът му се плъзна за миг към Данил.

— Кога ще разполагате с хуманоидни роботи?

— Трудно е да се каже. Все още не сме достигнали нивото на Фастълф.

— Макар че той е сам, а вие сте много, така ли, д-р Амадиро?

Амадиро леко присви рамене.

— Напразно си пилеете сарказма, мистър Бейли. Фастълф ни беше изпреварил още в началото и макар че Институтът съществуваше в зародиш отдавна, заработихме на пълни обороти едва от две години насам. Освен това, не само че ще трябва да наваксаме преднината на Фастълф, но и ще трябва да го изпреварим. Данил е добро постижение, но той е само прототип и не е достатъчно усъвършенстван.

— В какво отношение ще трябва да се подобрят хуманоидните роботи в сравнение с Данил?

— Явно ще трябва да станат още по-хуманоидни. Ще трябва да бъдат от двата пола и да има някакъв еквивалент на деца. Нужно ни е потомствено разклонение, за да се изгради на планетите едно доближаващо се до човешкото общество.

— Струва ми се, че виждам някои пречки, д-р Амадиро.

— Без съмнение. Много са. Кои пречки съзряхте вие, мистър Бейли?

— Ако направите толкова хуманоидни роботи, че те да изградят едно човешко общество, и ако те се възпроизвеждат с потомствено разклонение и от двата пола, как ще можете после да ги различавате от човешките същества?

— Това от значение ли е?

— Може би. Ако тези роботи се доближават прекалено много до човешките същества, те могат да се слеят с аврорианското общество и да станат част от човешките семейни групи и да не могат вече да служат на завоевателски цели.

Амадиро се изсмя.

— Явно тази мисъл е породена в главата ви от привързаността на Гладиа Делмар към Джендър. Както виждате, знам нещичко за вашата среща с онази жена от моя разговор с Гремионис и с д-р Василия. Напомням ви, че Гладиа е от Солария и нейната представа за съпруг не се припокрива задължително с аврорианската.

— Нямах предвид точно нея. Имах предвид, че на Аврора сексът като понятие се схваща в широки граници и че като сексуални партньори, роботите се толерират дори и сега, когато външно са далеч от хуманоидните. Ако на практика един робот не може да бъде отличен от човешко същество…

— Остава въпросът с децата. Роботите няма да могат да бъдат нито баши, нито майки.

— Но това поражда друг проблем. Роботите ще живеят дълго, тъй като за изграждането на обществото може да са необходими столетия.

— Във всеки случай, те ще трябва да живеят дълго, щом ще приличат на аврорианците.

— А децата — и те ли ще живеят дълго?

Амадиро не отговори.

— Те ще представляват изкуствени деца-роботи — продължи Бейли — и никога няма да пораснат — няма нито да остареят, нито да достигнат зряла възраст. Това определено ще внесе нечовешки елемент, който ще хвърли сянката на съмнение върху естеството на построеното общество.

Амадиро въздъхна.

— Вие се задълбахте, мистър Бейли. Наистина мислим по въпроса за достигането на оптимална схема, по която роботите да могат да отглеждат малки, които по някакъв начин да порастват и достигат зрялост — поне за толкова дълъг период от време, който ще е необходим за изграждането на желаното от нас общество.

— И после, когато пристигнат човешките същества, роботите ще могат да се пренастроят към по-роботизиран режим на поведение, така ли?

— Вероятно — ако това би било уместно.

— А производството на тези малки? Явно, че най-добре би било да се приложи възможно най-близката до човешката система, нали?

— Може би.

— Секс, оплождане, раждане?

— Може би.

— Ами ако те изградят едно дотолкова човешко общество, че няма да се различават по нищо от хората, тогава, когато истинските човешки същества пристигнат, няма ли роботите да посрещнат емигрантите с негодувание и да се опитат да ги отблъснат? Няма ли да реагират по същия начин, както аврорианците като вас реагират спрямо земляните?

— Мистър Бейли, роботите ще са обвързани с Трите закона.

— Трите закона се отнасят до ненакърнимостта на човешките същества и до подчинението на тяхната воля.

— Точно така.

— Ами ако роботите се доближат толкова много до човешките същества, че сметнат себе си за човешките същества, които трябва да защитават и на които трябва да се подчиняват? Те биха могли с пълно право да поставят себе си над емигрантите.

— Добри ми мистър Бейли, защо сте толкова загрижен за тези работи? Те касаят далечното бъдеще. С нашето постепенно напредване и след като с преки наблюдения разберем какви са истинските проблеми, ще се намерят и решения.

— Може да се окаже, д-р Амадиро, че аврорианците няма да харесат много вашия проект, след като разберат какво всъщност представлява той. Може да предпочетат позицията на д-р Фастълф.

— Нима? Фастълф смята, че щом аврорианците не могат да се преселят на новите планети направо и без помощта на роботи, тогава трябва да се насърчат земляните.

— На мен ми се струва — каза Бейли, — че в това има някакъв здрав разум.

— Защото сте землянин, добри ми Бейли. Уверявам ви, че на Аврора няма да й бъде приятно земляните да плъзнат върху новите планети, строейки нови и нови кошери и формирайки нещо като Галактическа Империя със своите трилиони и квадрилиони хора, при което каква ще бъде съдбата на Външните светове? В най-добрия случай ще са обречени на нищожно съществувание, а в най-лошия — на отмиране.

— Но алтернативата на това са световете на хуманоидните роботи, строящи квази-човешки общества и не допускащи никакви истински човешки същества сред себе си. Постепенно те ще изградят една Галактическа Империя на роботи, при което Външните светове ще бъдат обречени на нищожно съществувание в най-добрия случай, и на отмиране — в най-лошия. Аврорианците сигурно ще предпочетат една Галактическа Империя на хора, отколкото на роботи.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен в това, мистър Бейли?

— Видът, който придобива понастоящем вашето общество. Докато пътувах към Аврора научих, че при вас е отпаднало формалното разграничение между роботи и човешки същества, но очевидно това не е така. Може би то е бленуван идеал, който аврорианците се самозаблуждават, че действително е постигнат, но не е така.

— Вие сте тук… какво?… от по-малко от два дена и вече разбирате?

— Да, д-р Амадиро. Може би тъкмо защото съм чужденец, виждам нещата ясно. Не съм заслепен от вашите обичаи и идеали. Роботите не се допускат в Личните и това е едно недвусмислено разграничение. То позволява на човешките същества да имат поне едно място, където да са сами. Аз и вие си седим спокойно, докато роботите са останали прави в нишите, както виждате — Бейли махна с ръка по посока на Данил, — ето ви още едно разграничение. Мисля, че човешките същества — дори аврорианците — винаги ще държат на разграничението и ще се стремят да запазят своята човешка същност.

— Удивително, мистър Бейли.

— Въобще не е удивително, д-р Амадиро. Вие изгубихте. Дори и да успеете да пробутате на аврорианците своята теза, че д-р Фастълф е унищожил Джендър, дори и да докарате д-р Фастълф до състояние на политическа импотентност, дори и вашият проект за заселване с помощта на роботи да бъде одобрен от Парламента и аврорианското население, с това само ще спечелите време. В момента, в който аврорианците осъзнаят какво се крие зад вашия проект, те ще се обърнат срещу вас. Затова, може би ще е по-добре да сложите край на своята кампания срещу д-р Фастълф и да се срещнете с него, за да постигнете някакъв компромис, с който заселването на новите светове от земляците да бъде представено така, че да не представлява заплаха за Аврора или за Външните светове изобщо.

— Удивително, мистър Бейли — за втори път каза Амадиро.

— Нямате избор — категорично му заяви Бейли.

Без да бърза, Амадиро отвърна с развеселен глас:

— Като казвам, че забележките ви са удивителни, нямам предвид тяхното съдържание, а това, че изобщо си правите труда да ги споделяте — и че си мислите, че те струват нещо.

56.

Бейли проследи, как Амадиро се прицели към своето последно парче сладкиш и го напъха наполовина в устата си с нескривано удоволствие.

— Много е вкусно — каза Амадиро, — но съм прекалено запален по яденето. За какво говорехме? А, да. Мистър Бейли, да не би да си мислите, че сте открили нещо велико? Че съм ви казал нещо, което все още да не е известно на нашите планети? Че моите планове представляват опасност, и че аз ги дрънкам на всеки срещнат? Предполагам, че си мислите, че ако приказвам достатъчно дълго време, все ще изтърся някоя глупост, от която вие да се възползвате. Бъдете сигурен, че едва ли ще стане така. Моите проекти за създаване на все по-хуманоидни роботи, семейства от роботи и култура, която да се доближава възможно най-много до човешката, са протоколирани. Те са на разположение на Парламента и на всеки, който би се заинтересувал от тях.

— Запозната ли е с тях широката публика? — попита Бейли.

— Вероятно не. Широката публика си има своите предпочитания и се интересува повече от следващото ядене, следващото хипервълново шоу и следващата среща по космически футбол, отколкото от следващия век или следващото хилядолетие. Но въпреки това, широката публика ще приеме моите проекти със същото задоволство, както и онези представители на интелигенцията, които вече са запознати с тях. Онези, които ще възразят, няма да бъдат толкова много, че да заслужават внимание.

— Как можете да сте сигурен в това?

— Колкото и да е странно, мога. Боя се, че не разбирате дълбочината на чувствата, които аврорианците — и космолитите като цяло — питаят спрямо земляните. Не споделям тези чувства, напомням ви, и лично аз, например, не се смущавам ни най-малко от вашето присъствие. Не изпитвам онзи примитивен страх от зараза, не си въобразявам, че миришете лошо, не ви приписвам най-разнообразни черти на характера, които намирам за обидни, не мисля, че вие и вашите съграждани кроите заговори как да ни отнемете живота и да откраднете всичко, което притежаваме — но огромното болшинство аврорианци имат точно такова отношение. Може да не го показват и може да се насилват да бъдат много учтиви с отделните земляни, които им се сторят, че са безобидни, но ако решите да ги подложите на изпитание, цялата им омраза и подозрение ще лъснат на бял свят. Кажете им, че земляните се готвят да плъзнат по новите светове и да изпреварят останалите в овладяването на Галактиката, и те ще надигнат вой да се разруши Земята, за да не се стигне до там.

— Дори ако алтернативата е общество от роботи?

— Разбира се. Вие не разбирате и нашето отношение към роботите. Ние сме близки с тях. Ние се чувстваме добре с тях.

— Не. Те са ваши слуги. Вие усещате своето превъзходство над тях и се чувствате добре само ако това превъзходство съществува. Ако ви застраши размяна на ролите, при което те ще ви превъзхождат, вие ще се ужасите.

— Говорите така, само защото по този начин биха реагирали земляните.

— Не. Вие не ги допускате в Личните. Това е симптоматично.

— Те нямат нужда да влизат там. Имат си свои приспособления за миене и не се изхождат. Разбира се, те не са хуманоидни. Ако бяха, може би нямаше да правим това разграничение.

— Тогава ще се боите още повече от тях.

— Ами? — възкликна Амадиро. — Това е глупаво. Да не би да се боите от Данил? Ако трябва да вярвам на онова хипервълново шоу — а признавам, че не смятам, че бих могъл, — у вас се е зародила завидна привързаност към него. И сега я усещате, нали?

Мълчанието на Бейли беше красноречиво и Амадиро се възползва от своето предимство.

— Точно в този момент — продължи той, — на вас не ви пука, че Жискар стои прав в нишата, мълчалив и не реагиращ, но съдейки по пестеливата символика на езика на тялото мога да позная, че не се чувствате удобно от факта, че и Данил е принуден да прави същото. Смятате, че видът му е прекалено човешки, за да бъде третиран като робот. Нещо повече, не се боите от него, защото прилича на човек.

— Аз съм землянин. Ние имаме роботи — отвърна Бейли, — но не и такава култура. Не можете да съдите по мен.

— Ами Гладиа, която е предпочела Джендър пред човешките същества…

— Тя е соларианка. Не можете да съдите и по нея.

— Тогава вие по какво можете да съдите? Вие само си играете на предположения. За мен е очевидно, че ако един робот прилича достатъчно на човек, той ще бъде приеман като човек. Вие изисквате ли от мен доказателство, че аз не съм робот? Фактът, че изглеждам като човек е достатъчен. В крайна сметка, нас няма да ни интересува, дали новата планета е заселена от аврорианци, които са истински хора, или само на външен вид приличат на хора, щом като вече няма да можем да ги различаваме. Но — хора или роботи, — заселниците ще бъдат аврорианци и в двата случая, не земляни.

Бейли или се разколеба в своята увереност.

— Ами ако никога не успеете да разберете как да направите хумлнондния робот? — настъпи той неубедително.

— Защо си мислите, че няма да успеем? Забележете, че казвам „ние“. Тук играят роля мнозина от нас.

— Може би дори произволно голям брой посредствени хора не се равняват на един гений.

— Ние не сме посредствени — рязко отсече Амадиро. — А и на Фастълф може все пак да му се стори изгодно да дойде при нас.

— Не мисля така.

— Аз пък — да. Няма да му хареса да остане без власт в Парламента, а когато нашите планове за овладяване на Галактиката напреднат и той разбере, че не може да ни спре, сигурно ще се присъедини към нас. Би било напълно човешко да го направи.

— Не мисля, че ще спечелите — натърти Бейли.

— Защото си въобразявате, че с това ваше разследване ше оневините Фастълф и ще обвините мен, или може би някой друг.

— Може би — отчаяно отвърна Бейли.

Амадиро поклати глава.

— Приятелю, ако смятах, че нещо, което бихте извършили, щеше да провали моите планове, щях ли да си седя спокойно и да гледам как ме съсипвате?

— Не го и правите. Напротив, правите всичко възможно да прекратите това разследване. Нямаше да си правите труда, ако бяхте убеден, че с нищо не мога да ви попреча.

— Добре — отстъпи Амадиро, — можете да ми попречите, като деморализирате някои членове на Института. Не представлявате опасност, но можете да ми създадете неприятности — а не бих искал да се стига и дотам. Така че, ако е по силите ми, ше си спестя неприятностите — но ще го направя благоразумно, меко и справедливо. Ако наистина представлявахте опасност…

— Какво щяхте да направите тогава, д-р Амадиро?

— Можех да издействам да ви хванат и да ви затворят, докато получите присъда. Не мисля, че аврорианците като цяло биха се загрижили прекалено много за това, какво бих си позволил да сторя на един землянин.

— Опитвате се да ме заплашите — отвърна Бейли, — но това няма да стане. Знаете много добре, че не можете и с пръст да ме докоснете в присъствието на моите роботи.

— Не ви ли е идвало наум — възрази Амадиро, — че мога да повикам стотина робота? Какво ще представляват вашите двама пред тях?

— И сто не могат да ми навредят. Те не правят разлика между аврорианци и земляни. Аз съм човек и за мен важат трите закона.

— Могат да ви обездвижат напълно — без да ви навредят, — докато вашите роботи бъдат унищожени.

— Не мисля така — каза Бейли. — Жискар ви чува и ако дори само се опитате да повикате вашите роботи, Жискар ше обездвижи вас. Той се придвижва много бързо, а след като това стане, вашите роботи ще са безпомощни, дори и да успеете да ги повикате. Те ще могат да разберат, че всеки техен опит да ме доближат ще доведе до вашето нараняване.

— Искате да кажете, че Жискар ще ме нарани?

— За да ме предпази от нараняване? Разбира се. Той ще ви убие, ако се наложи.

— Не може да бъде.

— Напротив — продължаваше Бейли. — На Данил и Жискар им е заповядано да ме защитават. В това отношение, действието на Първия закон е подсилено с цялото умение, което притежава д-р Фастълф — и то конкретно спрямо мен. Не са ми го обяснявали подробно, но съм съвсем сигурен, че това е самата истина. Ако моите роботи трябва да избират между това, дали да бъдете наранен вие, или аз — макар и да съм землянин, — няма да се поколебаят в своя избор. Предполагам, че си давате прекрасно сметка, че д-р Фастълф не е особено загрижен да обезпечи вашето благополучие.

Амадиро се захили и лицето му се изкриви в крива усмивка.

— Сигурен съм, че сте прав във всяко едно отношение, мистър Бейли, но наистина добре стана, че го казахте. Знаете, скъпи ми господине, че записвам този разговор — казах ви още в самото начало — и се радвам, че стана така. Възможно е д-р Фастълф да изтрие последната част от разговора, но ви уверявам, че аз няма да го направя. От онова, което казахте, стана ясно, че той се е постарал твърде много да изобрети начин, по който да ми навреди физически със своите роботи — дори да ме убие, ако успее да го направи. Докато от този разговор — както и от който и да било друг — не си личи аз да имам някакви планове да му навредя физически — на него, или дори на вас. Кой от нас двамата е негодник, мистър Бейли? Мисля, че сте разбрали и че в такъв случай с това можем да приключим нашата среща.

Той се изправи все така широко усмихнат. Бейли преглътна сухо и се изправи на свой ред почти по инерция.

— Все пак — каза Амадиро, — имам да добавя още едно нещо. То няма нищо общо с нашите малки неприятности тук, на Аврора — тези на Фастълф и моите. Свързано е по-скоро с един лично ваш проблем, мистър Бейли.

— Мой проблем?

— Може би трябваше да кажа проблем на Земята. Предполагам, че сте много загрижен да отървете бедния Фастълф от неговата собствена глупост защото смятате, че по такъв начин ще дадете шанс на вашата планета да се разшири. Не се надявайте, мистър Бейли. Грешите много, да не кажа че сте обратен, както гласи един вулгарен израз, на който попаднах веднъж в някаква ваша историческа повест.

— Не ми е познат този израз — вдървено отвърна Бейли.

— Имам предвид, че не разсъждавате правилно, а си представяте нещата наопаки. Разбирате ли, когато моята гледна точка спечели в Парламента — и забележете, че казвам „когато“, а не „ако“ — Земята ще бъде принудена да остане в своята планетарна система, признавам, но това ще й бъде само от полза. Пред Аврора ще се отвори възможността за разрастване и основаване на една безгранична империя. Ако при това положение сме сигурни, че Земята ще си остане просто Земя и нищо повече, тогава тя няма да ни създава грижи. След като ще имаме на разположение цялата Галактика, няма да оспорваме на земляните тяхната единствена планета. Дори бихме могли да решим да превърнем Земята в една толкова удобна за обитаване от народа й планета, колкото би било разумно.

От друга страна, мистър Бейли, ако аврорианците направят така, както иска д-р Фастълф, и позволят на Земята да изпрати заселнически групи, то няма да мине много време, преди те да си дадат сметка, че Земята ще превземе Галактиката и че ние ще бъдем обградени и задушени, че ще бъдем обречени на разпад и смърт. След което, няма да мога да направя нищо. Моето твърде любезно благоразположение спрямо земляните няма да бъде в състояние да устои на всеобщия взрив на аврорианското подозрение и предразсъдъци и тогава Земята ще загази много.

Така че, мистър Бейли, ако наистина сте загрижен за вашето население, би трябвало да направите така, че Фастълф да не успее да натрапи на нашата планета своя много подвеждащ план. Би трябвало да сте мой верен съюзник. Помислете си. Уверявам ви, че ви казвам това от най-искрени приятелски чувства към вас и защото ви харесвам — вас и вашата планета.

Амадиро се беше усмихнал възможно най-широко, но този път вълкът в него ясно прозираше.

57.

Бейли и неговите роботи последваха Амадиро извън стаята и надолу по коридора.

Амадиро спря неочаквано пред някаква врата и попита:

— Няма ли да решите да ползвате нашите удобства, преди да си тръгнете?

За миг Бейли смутено се смръщи, защото не го разбра. После, благодарение на своя собствен опит с историческите романи, си спомни какво означаваше остарелият израз, които Амадиро употреби.

— Имаше един генерал от древното минало — отвърна той, — чието име съм забравил, който като си спомнял за внезапно обхващалите го остри нужди по време на бойни действия, веднъж казал: „Никога не пропускай да се изпикаеш.“

Амадиро широко се усмихна и отвърна:

— Прекрасен съвет. Също толкова добър, колкото и моят съвет да се замислите сериозно над онова, което ви казах. Но виждам, че въпреки това се колебаете. Навярно не си мислите, че ви подлагам клопка. Повярвайте ми, аз не съм варварин. Вие сте мой гост и дори само заради това сте в пълна безопасност.

— Ако се колебая — предпазливо рече Бейли, — то е само защото се чудя, дали е редно да ползвам вашите… ъ… удобства, като се има предвид, че не съм аврорианец.

— Глупости, драга ми Бейли. Какъв избор имате? Нуждата си е нужда. Моля, използвайте нашата Лична. Нека това се превърне в символ, че аз самият не се поддавам на аврорианските предразсъдъци и че ви желая доброто — на вас и на Земята.

— Бихте ли отишли една крачка по-нататък?

— В какъв смисъл, мистър Бейли?

— Бихте ли ми показали, че стоите и над предразсъдъците на тази планета по отношение на роботите…

— Няма предразсъдъци по отношение на роботите — бързо отвърна Амадиро.

Бейли тържествено кимна с глава в знак, че е чул забележката и довърши изречението си.

— …като им позволите да влязат с мен в Личната. Започнах да се чувствам неудобно без тях.

За момент Амадиро изглеждаше като гръмнат. Той възвърна самообладанието си почти веднага и каза с нещо като гримаса:

— На всяка цена, мистър Бейли.

— Но ако в момента има някой вътре, той може да се възпротиви най-енергично. Не бих искал да причинявам скандал.

— Вътре няма никой. Това е едноместна Лична и ако някой я използваше, щеше да си проличи по сигнализацията за „заето“.

— Благодаря ви, д-р Амадиро — отвърна Бейли. Той отвори вратата и добави — Жискар, моля заповядай.

Жискар явно се колебаеше, но не каза нищо и влезе. С жест от страна на Бейли го последва и Данил, но докато престъпваше прага, подхвана Бейли под ръка и го придърпа със себе си.

Докато вратата се затваряше, Бейли се провикна:

— Няма да се бавя. Благодаря ви, че ми позволихте това.

Той пристъпи в помещението с толкова непринуденост, колкото успя да покаже, но усещаше как стомахът му се е свил на топка. Не го ли чакаше някоя неприятна изненада?

58.

Оказа се, че Личната беше празна. Дори нямаше какво толкова да се претърсва. Беше по-малка от тази в имението на Фастълф.

Накрая Бейли забеляза Данил и Жискар изправени мълчаливо един до друг на вратата, сякаш дотам се бяха осмелили да влязат в стаята.

Бейли се опита да заговори с нормален глас, но от устата му излезе само някакво неясно крякане. Той прочисти гърло прекалено енергично и каза:

— Можете да влезете по-навътре — и няма нужда да мълчиш, Данил. — (Данил беше идвал на Земята. Той знаеше за табуто върху разговарянето в Личната.)

Данил демонстрира моментално своите познания. Той постави показалеца си на устните.

— Знам, знам — каза Бейли, — но сега забрави за това. Щом Амадиро може да забрави за аврорианското табу върху влизането на роботи в Личната, тогава, аз мога да забравя земното табу върху разговарянето.

— Няма ли да се чувствате притеснен, колега Илайджа? — тихо попита Данил.

— Ни най-малко — отвърна Бейли с обичайния си глас. (Всъщност, разговорът с Данил — един робот — беше нещо съвсем различно. Произнасянето на думи в помещение като това, когато всъщност там нямаше човешко същество, не беше толкова ужасяващо, колкото можеше да се очаква. На практика, когато имаше само роботи, то изобщо не беше ужасяващо, колкото и единият от тях да беше хуманоиден. Бейли, разбира се, не можеше да каже, че това е така. Въпреки, че Данил не изпитваше никакви чувства, които едно човешко същество би могло да накърни, Бейли пък си имаше своите усещания.)

И тогава той се сети за нещо друго и изпита острото чувство, че е пълен глупак.

— Или — обърна се той към Данил с глас, който изведнъж прозвуча много тихо, — да не би да ме караш да мълчим, защото в стаята има бръмбар? — Последната дума той изговори само с мърдане на устните си.

— Ако имате предвид, колега Илайджа, дали хората извън стаята не биха могли да следят с помощта на някакво подслушващо устройство какво се говори вътре, това е изключено.

— Защо да е невъзможно?

Тоалетната се проми бързо и безшумно с вода и Бейли се отправи към мивката.

— На Земята — отвърна Данил, — плътно претъпканите Градове не позволяват на човешките същества да имат лично спокойствие. Неволното подслушване на чужди разговори се смята за неизбежно и използването на устройства, с които се постига по-голям ефект, може би изглежда напълно естествено. Ако един землянин не иска нещо да се разбере, той просто не говори. В това може би се крие причината да се пази тишина там, където се предполага, че човешките същества трябва да имат лично спокойствие — както например в помещенията, които вие наричате Лични. На Аврора, от друга страна, както и на всички Външни светове, личното спокойствие е факт и се цени високо. Навярно си спомняте за Солария и до какви болестни крайности беше доведено това там. Но дори и на Аврора, където положението не е като на Солария, всяко човешко същество е изолирано от останалите с немислими за Земята по мащаби пространства, а допълнително и със стени от роботи. Да се наруши нечие лично спокойствие, би било немислимо.

— Имаш предвид — попита Бейли, — че подслушването на тази стая би било престъпление?

— Много по-лошо, колега Илайджа. Не би било в стила на един цивилизован аврориански джентълмен.

Бейли се огледа. Данил, изтълкувал погрешно жеста, издърпа една кърпа от устройството, което Бейли едва ли щеше да открие безпроблемно със своя непривикнал поглед, и му я предложи.

Бейли взе кърпата, но не за това се беше огледал. Търсеше апарата за подслушване, защото трудно можеше да повярва, че някой би изтървал удобния шанс само заради едната нецивилизованост. Търсенето се оказа безрезултатно, както и се очакваше. Подтиснат, Бейли си помисли, че няма да успее да открие един аврориански апарат за подслушване, дори и в стаята да имаше такъв. Не знаеше какво точно да търси.

При което го обзе друга вълна на подозрение.

— Кажи ми, Данил, след като познаваш аврорианците по-добре от мен, защо според теб Амадиро се занимава с мен? Приказва си на поразия. Изпраща ме. Предлага ми да използвам тази стая — нещо, което Василия не би направила. Сякаш има на разположение времето до края на света. Учтивост?

— Много аврорианци се гордеят със своята учтивост. Може би Амадиро е един от тях. Той повтори няколко пъти, че не е варварин.

— Друг въпрос. Защо според теб той се съгласи вие двамата е Жискар да влезете с мен?

— Струва ми се, че за да отстрани вашите подозрения, че може да ви е приготвен капан.

— Защо да си прави труда? Защото се е загрижил да не би да се разтревожа излишно?

— Още един жест на цивилизован аврориански джентълмен, бих казал.

Бейли поклати глава.

— Е, ако тази стая се подслушва и Амадиро ме чува, нека ме чува. Аз не го смятам за цивилизован аврориански джентълмен. Даде ми ясно да разбера, че ако не се откажа от моето разследване, той ще се погрижи Земята като цяло да си изпати. Това ли наричаш поведение на цивилизован джентълмен? Не ти ли прилича по-скоро на поведението на един невероятно брутален изнудвач?

— Един аврориански джентълмен — отвърна Данил — може да намери за необходимо да произнесе заплаха, но той би го направил по джентълменски.

— Както Амадиро. Значи, формата, а не съдържанието на речта определят дали си джентълмен. Но, Данил, ти си робот и следователно не можеш истински да критикуваш едно човешко същество, нали?

— Ще ми бъде трудно — съгласи се Данил. — Но може ли аз да попитам нещо, колега Илайджа? Защо поискахте разрешение за мен и приятеля ми Жискар да влезнем тук? Стори ми се, че преди това отказахте да повярвате, че се намирате в опасност. Да не би сега да сте решили, че не сте в безопасност, ако нас ни няма?

— Не, съвсем не, Данил. Сега вече съм твърдо убеден, че аз не съм в опасност и никога не съм бил.

— И все пак имаше сянка на подозрение във вашите действия, когато влязохте тук, колега Илайджа. Вие претърсихте стаята.

— Разбира се! — отвърна Бейли. — Казах, че аз не съм в опасност, но не казвам, че няма опасност.

— Струва ми се, че не разбирам разликата, колега Илайджа — рече Данил.

— Ще я обсъдим после, Данил. Все още не съм сигурен дали стаята не се подслушва.

Бейли беше приключил с всичко и добави:

— Е, Данил, не си дадох много зор; не съм бързал изобщо. Вече съм готов да излезем и се чудя, дали след всичкото това време Амадиро все още ни чака, или е възложил на някои подчинен да свърши останалото и да ни изпрати. В края на краищата, Амадиро е зает човек и не може да прекара целия си ден с мен. Как мислиш, Данил?

— По-логично би било д-р Амадиро да е възложил задачата на някой друг.

— А ти, Жискар? Какво мислиш ти?

— Съгласен съм с приятеля Данил, макар че от опит знам, че човешките същества не винаги реагират по логичен начин.

— Аз от своя страна — каза Бейли — подозирам, че Амадиро все още търпеливо ни чака. Ако нещо го е накарало да си изгуби толкова време с нас, склонен съм да си мисля, че подбудите му — каквито и да са те — все още го държат в напрежение.

— Не знам за какви подбуди говорите, колега Илайджа — отбеляза Данил.

— Нито пък аз, Данил — призна Бейли, — което силно ме тревожи. Но нека отворим вратата и ще видим.

59.

Амадиро ги чакаше пред вратата точно там, където го беше оставил Бейли. Щом ги видя, той се усмихна без следа от нетърпение. Бейли не можа да се сдържи и хвърли един кротък поглед в духа „нали ти казах“ към Данил, който му отвърна със сляпа безпристрастност.

— Доста съжалих, мистър Бейли — каза Амадиро, — че не оставихте Жискар отвън, когато влязохте в Личната. Навремето, когато Фастълф и аз бяхме в по-добри отношения, имах възможност да го опозная, но някак си това не стана. Някога Фастълф ми беше учител, нали разбирате.

— Така ли? — учуди се Бейли. — В интерес на истината, не знаех.

— Няма как да сте знаели, освен ако не са ви го казвали — а за краткото време, откакто сте на планетата, предполагам, че едва ли сте успели да научите много неща от подобен тривиален характер. Елате, хрумна ми, че едва ли ще ви се стори гостоприемно от моя страна, ако не се възползвам от случая, че сте в Института, и не ви разведа из него.

— Наистина — отвърна Бейли с известна доза напрежение в гласа си. — Аз трябва…

— Настоявам — прекъсна го Амадиро и в гласа му се промъкна заповедническа нотка. — Вие сте пристигнал на Аврора вчера сутринта и се съмнявам, че ще останете дълго време. Това може да е вашият единствен шанс да добиете представа за една модерна лаборатория, в която се правят изследвания в областта на роботиката.

Той хвана Бейли под ръка и продължи да говори със свойски тон. („Да каканиже“ — за свое учудване, Бейли се сети за тази дума.)

— Измихте се — нареждаше Амадиро. — Погрижихте се за своите нужди. Тук може да има и други роботици, които бихте искали да разпитате и аз бих приветствал това, защото съм решен да ви покажа, че не съм слагал пречки пред вас през краткото време, с което все още разполагате за провеждане на своето разследване. Всъщност, не виждам защо да не вечеряте с нас.

— Ако ми позволите да ви прекъсна, сър… — намеси се Жискар.

— Не ти разрешавам! — сряза го Амадиро с безпогрешна строгост в гласа си и роботът млъкна.

— Драги мистър Бейли — продължи Амадиро, — познавам тези роботи. Кой може да ги познава по-добре от мен? Освен злощастният Фастълф, разбира се. Сигурен съм, че Жискар щеше да ви напомни за някоя среща, някое обещание, някоя работа — но няма смисъл от тези неща. Тъй като разследването е на път да приключи, гарантирам че, каквото и да се канеше да ви напомни той, то вече не е от значение. Да забравим всички тези глупости и да бъдем за кратко приятели.

— Трябва да разберете, добри ми мистър Бейли — не спираше той, — че съм горещ поклонник на Земята и нейната култура. Това не е от най-популярните занимания на Аврора, но аз го намирам за очарователно. Интересувам се най-вече от историята на Земята, от дните, когато са се говорили стотици различни езици, а междузвездният стандартен език още не е бил разработен. Позволете ми, между другото, да ви поздравя, колко добре го владеете.

— Насам, насам — добави той и сви зад един ъгъл. — Отиваме в стаята за симулация на позитронните връзки, която си има своя тайнствен чар. Може би ще успеем да наблюдаваме изпитанието на някой модел. Това е цяла симфония. Но говорехме за вашето владеене на междузвездния език. Едно от многото ни предубеждения спрямо Земята е, че земляните говорят на някакъв неразбираем диалект на междузвездния език. Когато направиха онова шоу за вас, много хора възразиха, че тези актьори не могат да играят земляни, защото се разбира какво говорят, но ето че сега аз мога да ви разбирам. — Амадиро се усмихна, докато изговаряше последните думи.

— Опитах се да чета Шекспир — продължи той с доверителна нотка в гласа си, — но не в оригинал разбира се, а преводът се оказа удивително плосък. Не мога да се отърва от усещането, че вината за това е в превода, а не в Шекспир. Справям се по-добре с Дикенс и Толстой — може би защото пишат проза, макар че и при двамата имената на героите са направо непроизносими. Опитвам се да ви кажа, мистър Бейли, че съм приятел на Земята. Желая й най-доброто. Разбирате ли? — Той обърна поглед към Бейли и вълчият израз на лицето му се промъкна отново.

Бейли повиши глас и успя да се вреже в гладкия поток от думи на своя събеседник.

— Боя се, че не мога да ви направя това удоволствие, д-р Амадиро. Чака ме работа, а нямам повече въпроси нито към вас, нито към някой друг тук. Ако вие…

Бейли спря. Във въздуха се разнесе слабото ехо на странно боботене. Бейли стреснато се огледа.

— Какво беше това?

— Кое това? — попита Амадиро. — Нищо не усещам. — Той погледна към роботите, които ги следваха в мрачно мълчание. — Нищо! — натърти силно той. — Нищо.

Бейли се досети, че това беше еквивалент на заповед. Нито един от двата робота нямаше да може да потвърди, че е чул боботенето, защото по този начин щеше да влезне в пряко противоречие с едно човешко същество. Освен ако самият Бейли не окажеше равностойно противодействие — а той беше сигурен, че не можеше да се мери с професионализма на Амадиро.

Така или иначе, това нямаше значение. Бейли беше чул нещо, а той не беше робот; него не можеха да го придумат толкова лесно.

— По вашите собствени твърдения, д-р Амадиро — каза той, — не ми остава много време. Това е още една причина да трябва…

Пак онова бучене. По-високо.

— Допускам — отбеляза остро Бейли, — че това е същият онзи шум, който не чухте преди малко и който не чувате и сега. Пуснете ме да си вървя, сър, или ще помоля своите роботи за помощ.

Амадиро моментално отпусна хватката си над лакътя на Бейли.

— Приятелю, трябва само да споделите вашите желания. Елате! Ще ви отдведа до най-близкия изход и ако някога дойдете пак на Аврора — което ми се струва крайно невероятно, — моля заповядайте при нас и тогава ще направим обиколката, която ви обещах.

Те ускориха крачка. Слязоха със спиралната рампа, минаха по един коридор и стигнаха до просторното и празно в момента фоайе, през което бяха влезли.

Прозорците не пропускаха нито лъч светлина. Възможно ли беше вече да е нощ?

Не беше.

— Скапано време! — промърмори под носа си Амадиро. — Затъмнили са прозорците!

После се обърна към Бейли:

— Предполагам, че вали. Такава беше прогнозата за времето, а на нея може да се разчита — винаги, когато е неприятна.

Вратата се отвори и Бейли задъхано отскочи навътре. В помещението нахлу студен вятър, а на фона на небето — не точно черно на цвят, по-скоро мрачно тъмно-сиво — се виждаше как върховете на дърветата се извиват напред-назад.

От небето се изливаше вода — направо струеше. Докато Бейли гледаше потресено, ивица ослепително ярка светлина проряза небето, след което отново се чу бученето — този път съпроводено с трясък и гръм, като че ли ивицата светлина беше разцепила небето и бученето се дължеше на това.

Бейли се обърна и се втурна със стонове в посоката, от която беше дошъл.