Роботите на зората

23.

Младата жена ги посрещна с измъчена усмивка:

— Знаех си, че когато те видя отново, Илайджа, това ще е първата дума, която ще чуя.

Бейли не откъсваше поглед от нея. Беше се променила. Носеше косата си по-късо подстригана, а лицето й имаше още по-угрижен вид в сравнение с първата им среща преди две години. Изглеждаше много по-състарено. И все пак тя си оставаше Гладиа. С нейния триъгълен овал, издадени скули и малка брадичка. Все така дребничка, все така слаба — в нея неизменно се долавяше нещо детинско.

След като се върна на Земята, Бейли често я сънуваше, макар и по не отявлено еротичен начин. Сънищата му представляваха различни варианти на това, как той все не може да я достигне. Гладиа оставаше винаги малко по-надалече, отколкото трябваше, за да я заговори човек направо. Никога не го чуваше, когато Бейли я викаше. Никога не се приближаваше, когато той тръгваше към нея.

Не беше трудно да се разбере, защо сънищата му бяха такива. Гладиа беше родена на Солария и следователно се предполагаше, че почти никога не присъства физически пред други човешки същества.

Илайджа беше забранен за нея, защото беше човек, още повече (разбира се), че идваше от Земята. И въпреки, че разследването на убийството налагаше те да се срещат, когато се случваше да са заедно физически, тя беше покрита от главата до петите, за да избегне истинския контакт. При последната им среща, обаче, тя беше протегнала голата си ръка и с мимолетно движение се беше докоснала до неговата буза — с явно пренебрежение на здравия разум. Трябва да е знаела, че в резултат от това, би могла да се зарази. За Бейли докосването означаваше много, защото всеки един елемент от нейното възпитание го правеше немислимо.

С времето сънищата му бяха избледнели. Думите на Бейли прозвучаха доста глуповато:

— Значи ти си притежавала…

Той замълча и Гладиа довърши изречението вместо него.

— Робота. А преди две години, пак аз имах съпруг. Всичко, до което се докосна, се разрушава.

Без да си дава сметка какво прави, Бейли сложи длан върху своята буза. Гладиа изглежда не забеляза.

— Ти ми дойде на помощ тогава — продължи тя. — Прости ми, но трябваше да те извикам пак. Заповядай, Илайджа. Заповядайте, д-р Фастълф.

Фастълф отстъпи на Бейли да влезе пръв и го последва. След него вървяха Данил и Жискар — и с характерната за роботите незабележимост отстъпиха в две от незаетите ниши, разположени една срещу друга. Те застанаха прави, с гръб към стените.

Като че ли за момент Гладиа се отнесе към тях с типичното за човешките същества безразличие спрямо роботите. Но след като хвърли поглед към Данил, тя се обърна към Фастълф с леко потрепване в гласа си:

— Онзи там. Моля ви. Помолете го да излезе.

Фастълф възкликна с известно учудване:

— Данил?

— Прекалено… прекалено много прилича на Джендър!

Фастълф се обърна и погледна Данил. По лицето му премина сянка на неприкрита болка.

— Разбира се, скъпа. Ще трябва да ме извините. Не се сетих. Данил, отиди в някоя друга стая и остани там, докато не си тръгнем.

Без да каже и дума, Данил излезе.

Гладиа хвърли бегъл поглед върху Жискар, сякаш преценяваше дали и той не прилича прекалено много на Джендър, после се обърна с леко свиване на раменте.

— Някой от вас ще желае ли да се ободри с нещо? — попита тя. — Имам чудесен сок от кокосов орех — студен и пресен.

— Не, Гладиа — отвърна Фастълф. — Просто доведох тук мистър Бейли, както бях обещал. Няма да стоя дълго.

— Една чаша вода за мен, ако може — обади се Бейли, — няма да те притеснявам с нищо друго.

Гладиа вдигна ръка. Без съмнение я наблюдаваха, защото само след миг се появи един робот с поднос, върху който имаше чаша вода и малко блюдо с нещо подобно на бисквити, украсени с розовеникави топчици.

Бейли не можа да се сдържи и си взе една, макар че не беше сигурен, какво представлява. Трябва да беше производно на земните сладкиши. Той не можеше да повярва, че който и да било на Аврора ще седне да яде част от оскъдната местна биота, или пък нещо синтетично. И все пак, производните на земната кухня сигурно се бяха променили с времето — или вследствие на целенасочена култивация, или вследствие на въздействието на необичайната околна среда. Пък и по време на обяда, Фастълф беше споменал, че голяма част от аврорианското меню изисква придобит вкус.

Бейли остана приятно изненадан. Бисквитите имаха остър и ароматен вкус и толкова му харесаха, че той си взе още една почти веднага. Каза „Благодаря“ на робота (който не би имал нищо против да остане прав до безкрайност) и взе цялото блюдо, заедно с чашата вода.

Роботът излезе.

Беше късен следобед и червеникавото слънце надничаше през прозорците, които гледаха на запад. На Бейли му се струваше, че къщата е по-малка от тази на Фастълф, но щеше да се чувства в още по-добро настроение, ако тъжната фигура на Гладиа не действаше толкова подтискащо.

Разбира се, възможно беше само така да му се струва. Във всеки случай, за него беше невъзможно да се чувства добре в една постройка, която се предполагаше, че служи за дом и защита на човешките същества, а същевременно зад всяка нейна стена дебнеше откритото пространство. Нито една стена, помисли си Бейли, не излъчваше топлината на човешки живот, скрит от другата й страна. Отникъде не идваше усещането за другарство и общност. Зад всяка външна стена, от всички страни, отгоре и отдолу се долавяше един неодушевен свят. Студен! Студен!

Самия Бейли го обля студена вълна, щом си помисли отново за дилемата, пред която беше изправен. (За момент, шокът от срещата с Гладиа го беше отвлякъл от тази мисъл.)

— Ела — каза Гладиа. — Седни, Илайджа. Ще ме извиниш, че не съм съвсем на себе си. За втори път съм в центъра на планетарна сензация, а първия път ми беше повече от достатъчен.

— Разбирам те, Гладиа. Моля те, недей да се извиняваш — отвърна Бейли.

— А колкото до вас, скъпи докторе, моля ви не се чувствайте задължен да си тръгвате.

— Ами… — Фастълф погледна часовниковата лента на стената. — Ще остана за малко, но после, скъпа моя, ме чака работа — ако ще небето да рухне. Всъщност още повече, тъй като трябва да се подготвя за близкото бъдеще, когато изобщо няма да имам възможност да работя.

Гладиа замига бързо, сякаш се опитваше да сдържи сълзите си.

— Знам, д-р Фастълф. Имате огромни неприятности заради… заради онова, което стана тук, а аз изглежда не намирам време да мисля за нищо друго, освен за собственото си… притеснение.

— Ще направя всичко възможно да се погрижа сам за моите проблеми, Гладиа — каза Фастълф, — и няма нужда да се чувствате виновна заради всичко това. — Може би мистър Бейли ще е в състояние да помогне и на двама ни.

Бейли стисна устни, като чу това, после тежко изрече:

— Не допусках, Гладиа, че си замесена по какъвто и да било начин в този случай.

— А кой друг? — въздъхна тя.

— Значи ти притежаваш… притежавала си Джендър Панел?

— Не точно притежавах. Д-р Фастълф ми го беше заел.

— С него ли беше, когато той… — Бейли се поколеба, как да довърши.

— Умря? Не може ли да кажем умря? Не, не бях. И преди да си ме попитал, ще ти кажа, че в къщата нямаше никой друг. Бях сама. Обикновено съм сама. Почти винаги. Така съм възпитана на Солария, нали си спомняш. Разбира се, това не е задължително. Вие двамата сега сте тук и аз нямам нищо против — нищо кой знае какво.

— И си била съвсем сама, когато Джендър е умрял? Не се ли заблуждаваш?

— Вече ти казах — натърти Гладиа малко объркано. — Не, няма значение, Илайджа. Знам, че на теб всичко трябва да ти се повтаря ли, повтаря. Бях сама. Честно.

— Но е имало роботи.

— Да, разбира се. Като казвам „сама“, имам предвид без други човешки същества.

— Колко робота притежаваш, Гладиа? Без да броим Джендър.

Гладиа се замисли, сякаш ги броеше на ум.

— Двадесет — каза накрая тя. — Пет в къщата и петнадесет в имението отвън. Освен това, роботите могат да се придвижват свободно между къщата на д-р Фастълф и моята, така че не винаги, когато видиш един робот, е възможно да прецениш, дали той е от моите, или от неговите.

— Аха — каза Бейли, — и тъй като д-р Фастълф има петдесет и седем робота в своето имение, това означава, че ако ги съберем, налице са седемдесет и седем робота общо. Има ли и други имения, с чиито роботи вашите могат да се смесват свободно?

— Няма друго имение — намеси се Фастълф, — което да е достатъчно наблизо за целта. Нито пък смесването на роботите е на особена почит. Гладиа и аз сме особен случай, защото тя не е аврорианка, и защото аз един вид съм поел… отговорност за нея.

— Дори и да е така. Седемдесет и седем — повтори Бейли.

— Да — съгласи се Фастълф, — но за какво ви е всичко това?

— Защото това означава — отвърна Бейли, — че имате на разположение седемдесет и седем движещи си обекта, всеки от които по форма смътно напомня човешко същество. Вие сте свикнали да ви се мяркат и да не им обръщате особено внимание. Не е ли възможно, Гладиа, ако едно истинско човешко същество иска да проникне в къщата — с каквато и да било цел, — ти да не го забележиш? Би ти се сторило като още един движещ се обект, смътно подобен по форма на човек, и сигурно не би му обърна ла внимание.

Фастълф тихичко се изсмя, а Гладиа поклати глава без усмивка.

— Илайджа — отвърна тя, — веднага си личи, че си землянин. Да не би да си въобразяваш, че което и да било човешко същество, дори д-р Фастълф, би могло да се доближи до моята къща, без роботите да ме предупредят? Аз мога да пренебрегна една движеща се фигура, като я сметна за робот, но нито един робот не би го направил. Вече ви чаках, когато пристигнахте преди малко, но само защото роботите ме предупредиха за вашето наближаване. Не, не, когато умря Джендър, нямаше нито едно друго човешко същество в къщата.

— Освен теб?

— Освен мен. Също както никой, освен мен, не беше в къщата, когато убиха моя съпруг.

Фастълф предпазливо се намеси.

— Има разлика, Гладиа. Съпругът ви е бил убит с тъп инструмент. Било е необходимо физическото присъствие на убиеца и щом единствено вие сте се намирала в къщата, нещата са били сериозни. В този случай, Джендър е бил изваден от режим на работа с умело продиктувана програма. Физическото присъствие не е било необходимо. Това, че сте присъствала само вие, не означава още нищо. Особено след като нямате представа, как да блокирате мозъка на един хуманоиден робот.

Двамата обърнаха поглед към Бейли, Фастълф с насмешливо изражение на лицето, Гладиа с тъжно. (Бейли се чудеше как ли Фастълф, чието бъдеще беше също толкова неясно, колкото и бъдещето на Бейли, успяваше въпреки това да запази своето чувство за хумор. Какво толкова го караше да се смее като идиот? Бейли мрачно се замисли.)

— Невежеството — бавно каза той, — все още не означава нищо. Човек може да не знае, как да стигне до определено място, но случайно да се натъкне на него, докато се лута слепешката. Би могло в разговор с Джендър ненадейно да се налучка копчето за мозъчно изключване.

— И каква е вероятността за това? — попита Фастълф.

— Вие сте специалистът, д-р Фастълф, и предполагам, че ще ми кажете, че тя е много малка.

— Невъобразимо малка. Човек може и да не знае, как да стигне до определено място. Но ако единственият път до там е маркиран от поредица яки въжета, опънати в рязко сменящи се посоки, каква е вероятността да се стигне до мястото случайно с вързани очи?

Ръцете на Гладиа затрепериха от вълнение. Тя стисна юмруци и ги опря в коленете си, като че ли се надяваше по този начин да спре треперенето.

— Не съм го направила — случайно или не. Не бях с него, когато това се е случило. Не бях. Сутринта си поговорихме с Джендър. Той беше добре, изглеждаше абсолютно нормално. Часове по-късно, когато го извиках, той така и не се появи. Тръгнах да го търся и го намерих изправен на обичайното си място. Изглеждаше съвсем нормално. Бедата беше, че не ми отговаряше. Не отговаряше въобще. Оттогава, така и никога не проговори.

— Възможно ли е — попита Бейли, — съвсем между другото да си му казала нещо, което да е предизвикало мозъчното изключване след като си го оставила — може би след около час по-късно?

— Абсолютно невъзможно, мистър Бейли — остро възрази Фастълф. — Мозъчното изключване настъпва веднага. Моля ви да не се заяждате с Гладиа по такъв начин. Тя не е способна да предизвика умишлено мозъчно изключване, а е немислимо да го е направила случайно.

— Не е ли също така немислимо това да се случи вследствие на случайно позитронно отместване, както твърдите, че трябва да е станало?

— Не толкоза немислимо.

— И двете алтернативи са изключително невероятни. Каква е разликата в немислимостите?

— Огромна. Допускам, че мозъчно изключване вследствие на позитронно отместване може да настъпи с вероятност 1 по 10¹²; а породена от случайно налучкване — с 1 по 10¹⁰⁰. Това е само една груба, но разумна оценка. Разликата е по-голяма, отколкото разликата в размерите на един електрон и цялата Вселена — и е в полза на позитронното отместване.

За известно време се възцари тишина.

— Д-р Фастълф — поде Бейли, — преди малко казахте, че няма да можете да останете дълго.

— Вече стоях прекалено много.

— Добре. Тогава бихте ли си тръгнали?

Фастълф понечи да стане, после попита:

— Защо?

— Защото искам да говоря с Гладиа насаме.

— За да се заяждате с нея?

— Трябва да я разпитам без вашата намеса. Положението е твърде сериозно, за да обръщаме внимание на учтивостта.

— Не се боя от мистър Бейли, скъпи докторе — намеси се Гладиа. — После добави с горчивина — Роботите ще ме защитят, ако отиде твърде далече в своята неучтивост.

Фастълф се усмихна и каза:

— Много добре, Гладиа.

Той се изправи и протегна ръка към нея. Тя я пое за кратко.

— Бих искал Жискар да остане тук като обща охрана, а Данил да не напуска съседната стая, ако не възразявате. Бихте ли ми заели един от вашите роботи да ме придружи до моето имение?

— Разбира се — отвърна Гладиа и повдигна ръцете си. — Струва ми се, че познавате Пандиън.

— И още как! Твърд и надежден придружител.

Фастълф излезе с робота по петите си.

Бейли изчака, докато гледаше Гладиа и я изучаваше с поглед. Тя седеше свела очи към ръцете, които беше присвила вяло в скута си.

Бейли беше сигурен, че тя криеше нещо. Не знаеше как би могъл да я накара да проговори, но беше сигурен и в друго. Докато Фастълф беше там, тя нямаше да каже цялата истина.

24.

Най-сетне Гладиа вдигна поглед с изражението на малко момиченце върху лицето си.

— Как си, Илайджа? Как се чувстваш? — тихо попита тя.

— Достатъчно добре, Гладиа.

— Д-р Фастълф каза, че ще те доведе през ливадите и че ще се погрижи да изпиташ предварително най-лошото.

— Нима? И защо? За да се забавлява ли?

— Не, Илайджа. Казах му как си реагирал на откритото пространство. Спомняш ли си, когато изгуби съзнание и падна в езерото?

Илайджа поклати отривисто глава. Не можеше да отрече нито факта, нито пък че не си го спомня, но не му се нравеше, че тя заговори за това.

— Вече не е съвсем така — рязко отсече той. — Имам напредък.

— Но д-р Фастълф каза, че ще ти направи един малък тест. Добре ли мина?

— Достатъчно добре. Не припаднах.

Той си спомни епизода на борда на кораба, когато наближаваха Аврора, и леко скръцна със зъби. Това беше съвсем друго и нямаше нужда да го обсъждат.

— Как да те наричам тук? — смени нарочно темата Бейли. — Как да се обръщам към теб?

— Ти ме наричаш Гладиа.

— Може би не е прието. Бих могъл да ти казвам мисис Делмар, но може би имаш…

Тя пое задъхано въздух и остро го прекъсна:

— Не съм използвала това име, откакто дойдох тук. Моля те да не го използваш и ти.

— Как те наричат аврорианците в такъв случай?

— Казват ми Гладиа Солария, но само за да подчертаят, че съм чужденка. Не държа и на това. Аз съм просто Гладиа. Едно име. Не е аврорианско и се съмнявам, че може да се повтаря на тази планета, така че то стига. Аз ще продължа да те наричам Илайджа, ако нямаш нищо против.

— Нямам нищо против.

— Бих искала да ти поднеса чай — каза Гладиа.

Прозвуча като твърдение и Бейли кимна.

— Не знаех, че космолитите пият чай — отбеляза той.

— Не е като чая на Земята. Това е растителен екстракт, съвсем приятен, но не се счита за вреден по никакъв начин. Наричаме го чай.

Тя вдигна ръка и Бейли забеляза, че ръкавът й беше здраво вързан за китката, откъдето продължаваха тънки ръкавици с цвят на кожата. Значи продължаваше да излага минимална част от повърхността на своето тяло в негово присъствие. Все така свеждаше до минимум опасността от зараза.

За момент ръката й остана във въздуха, а след още една-две секунди се появи робот с поднос. Очевидно беше още по-примитивен и от Жискар, но подреди чашите за чай, малките сандвичи и сладките, с размера на хапка, с плавни движения. Наля чая по начин, който се доближаваше до грацията.

— Как постигащ това, Гладиа? — полюбопитства Бейли.

— Кое, Илайджа?

— Вдигаш ръката си всеки път, когато искаш нещо, и роботите винаги знаят какво е то. Този как разбра, че искаш да сервира чая?

— Не е трудно. Когато вдигам ръка, тя смущава слабо електромагнитно поле, което се поддържа непрекъснато в стаята. Малки разлики в положението на ръката и пръстите ми смущават полето по различен начин и роботите интерпретират тези смущения като нареждания. Използвам го само за прости нареждания: Ела тук! Донеси чай! и така нататък.

— Не съм забелязал д-р Фастълф да използва такава система в имението си.

— Всъщност тя не е аврорианска. Това е системата ни на Солария и аз съм свикнала с нея. Пък и винаги пия чай по това време. Борграф го очаква.

— Това ли е Борграф? — Бейли се вгледа с интерес в робота, като си даде сметка, че преди малко само го беше мернал. Привикването бързо пораждаше безразличие. Още няколко дена и нямаше въобще да забелязва роботите. Щяха да сноват около него незабележими и домашната работа щеше да изглежда, че се върши от само себе си.

Той, обаче, не искаше да не ги забелязва. Искаше да ги няма въобще.

— Гладиа, — рече Бейли, — искам да остана насаме с теб. Дори без роботите. Жискар, отиди при Данил. Можеш да охраняваш оттам.

— Да, сър — отвърна Жискар, внезапно оживял и проговорил при произнасянето на своето име.

Гладиа като че ли донякъде се развесели.

— Вие, земляните, сте толкова странни. Знам, че имате роботи на Земята, но изглежда не знаете, как да се държите с тях. Вие излайвате заповедите си, като че ли те са глухи.

Тя се обърна към Борграф и тихо му каза:

— Борграф, никой от вас да не влиза в стаята, докато не ви извикам. Не ни прекъсвайте по никакъв повод, освен при ясна и неотложна нужда от спешен случай.

— Да, госпожо — отвърна Борграф.

Той отстъпи, хвърли поглед към масата, като че ли проверяваше, дали не е пропуснал нещо, обърна се и излезе от стаята.

Бейли се развесели на свой ред. Гласът на Гладиа беше прозвучал меко, но тонът й беше също толкова категоричен, както на старшината, когато се обръща към новобранец. Но защо пък трябваше да се учудва? Отдавна беше разбрал, че е далеч по-просто да виждаш чуждите кусури, отколкото своите собствени.

— Сега сме сами, Илайджа — каза Гладиа. — Дори роботите излязоха.

— Не се ли страхуваш да останеш сама с мен? — попита Бейли.

Тя поклати бавно глава.

— Защо да се страхувам? Едно повдигане на ръката, един жест, един вик на уплаха — и няколко робота ще са тук начаса. Никой, на нито един от Външните светове, няма причини да се страхува от друго човешко същество. Не сме на Земята. Както и да е, защо питаш?

— Защото може да имаш и други страхове. Не бих прибягнал до никакво насилие върху теб, нито пък бих се отнесъл по някакъв начин зле физически. Но не се ли боиш от въпросите ми и онова, което мога да разбера за теб? Не забравяй, че това не е Солария. На Солария аз ти съчувствах и се стараех да покажа, че си невинна.

— Не ми ли съчувстваш и сега? — приглушено попита тя.

— Този път няма мъртъв съпруг. Не те подозират в убийство. Унищожен е само един робот и доколкото знам, не те подозират в нищо. Сега имам проблем с д-р Фастълф. За мен е най-важно — по причини, върху които няма да се спирам — да покажа неговата невинност. Ако това се окаже в твоя вреда, аз няма да мога да направя нищо. Нямам намерение да се отклонявам от своя път, за да ти спестя болката. Казвам ти го от чувство за справедливост.

Тя повдигна глава и го прониза с високомерен поглед:

— Защо мислиш, че нещо е в моя вреда?

— Може би ще успеем да открием защо — отвърна студено Бейли, — сега, когато д-р Фастълф го няма, за да се намесва.

Той бодна в чинията един от малките сандвичи с виличка (нямаше смисъл да се протяга с ръка, което вероятно би превърнало в невъзможно за Гладиа докосването до цялата останала част от чинията), прехвърли го в чинийката пред себе си, пъхна го в устата си и отпи от чая.

Тя направи същото, сандвич след сандвич, глътка след глътка. Ако той щеше да се държи студено, то очевидно и нейните намерения бяха същите.

— Гладиа, — обърна се към нея Бейли, — важно е да знам какви точно са вашите отношения с д-р Фастълф. Ти живееш до него и двамата сте оформили нещо като общо домакинство от роботи. Той явно е загрижен за теб. Не направи никакъв опит да защити собствената си невинност, като оставим настрана неговото голословно твърдение, че е невинен. Но теб започна усилено да те защитава още в мига, когато те притиснах със своите въпроси.

Гладиа леко се усмихна:

— Какво подозираш, Илайджа?

— Не увъртай — отвърна Бейли. — Не искам да подозирам. Искам да знам.

— Д-р Фастълф спомена ли Фаня?

— Да.

— Попита ли го, дали Фаня му е жена, или те просто живеят под един покрив? Дали има деца?

Бейли неловко се размърда. Можеше да го попита, разбира се. В тесните квартири на претъпканата Земя обаче, частният живот се пазеше ревностно, именно защото почти не оставаше място за него. На Земята беше практически невъзможно да не знаеш семейни подробности за останалите. Човек никога не задаваше излишни въпроси и не се преструваше, че не знае. Лицемерието се беше се превърнало в повсеместен навик.

Естествено тук, на Аврора, земните правила на играта не важаха, но Бейли по инерция се беше придържал към тях. Глупаво!

— Още не съм го попитал — отвърна той. — Кажи ми.

— Фаня му е жена — обясни Гладиа. — Бил е женен няколко пъти — последователно, разбира се, макар че многобрачието при двата пола не е съвсем нечувано на Аврора — сянката на умерена погнуса, с която произнесе последното, премина в сянка на умерена самоотбрана. — На Солария е нечувано. Както и да е, настоящият брак на д-р Фастълф вероятно скоро ще бъде разтрогнат. Тогава и двамата ще са свободни за нови ангажименти, макар често двете страни да не дочакват разтрогването за тази цел. Не твърдя, че разбирам това несериозно отношение, Илайджа, но така изграждат своите отношения аврорианците. Доколкото ми е известно, д-р Фастълф е доста праволинеен. Той държи винаги на един или друг брак, но никога не търси нищо извън него. На Аврора това се смята за старомодно и твърде глупаво.

Бейли кимна с глава.

— Подразбрах нещо повече по въпроса, докато четох. В брак се встъпва само когато се предвиждат деца, доколкото разбирам.

— Теоретично — да, но са ми казвали, че в днешно време почти никой не взима това на сериозно. Д-р Фастълф има вече две деца и не може да има други. Но въпреки това, той се жени и прави постъпки за трето. Отклоняват ги, разбира се, и той знае много добре това. Повечето аврорианци дори не се опитват да правят постъпки.

— Тогава защо му е да се жени?

— Има социални преимущества. Доста е сложно и при положение, че не съм аврорианка, не се ориентирам много добре.

— Е, няма значение. Разкажи ми за децата на д-р Фастълф.

— Има две дъщери от две различни майки. Нито една от майките не е била Фаня, разбира се. Няма синове. Всяка от дъщерите е била инкубирана в утробата на майката, както се прави на Аврора. И двете са вече големи и имат собствени имения.

— Близък ли е с тях?

— Не знам. Никога не е говорил за тях. Едната е роботик и предполагам, че той трябва да е запознат с нейната работа. Струва ми се, че другата се е кандидатирала за някаква длъжност в кметството на един от градовете, или вече я е заела. Наистина не знам.

— Знаеш ли дали има семейни търкания?

— Не, доколкото ми е известно, а то може да не е толкова много, Илайджа. Доколкото знам, д-р Фастълф е в прилични отношения с всичките си бивши жени. Нито един от разводите не е бил следствие от момент на ярост. Преди всичко, д-р Фастълф не е такъв човек. Не мога да си го представя да посрещне каквото и да било в своя живот с нещо повече от добродушна въздишка на примирение. Той ще се шегува дори и на смъртно легло.

Това поне звучеше правдоподобно, помисли си Бейли.

— А връзката на д-р Фастълф с теб? — попита той. — Истината, моля те. Не сме в положение да увъртаме истината, с цел да избегнем притесненията.

Тя вдигна поглед и го изгледа равнодушно.

— Няма какво да избягваме. Д-р Хан Фастълф е мой приятел — мой много добър приятел.

— Колко добър, Гладиа?

— Колкото казах — много добър.

— Дали не чакаш разтрогването на неговия брак, за да можеш да станеш следващата му жена?

— Не — Гладиа каза това много спокойно.

— Тогава любовници ли сте?

— Не.

— Били ли сте?

— Не. Учуден ли си?

— Просто ми трябва информация — отвърна Бейли.

— Тогава остави ме да отговарям на твоите въпроси свързано и недей да ги излайваш в лицето ми. Сигурно смяташ, че така ще ме притиснеш и ще изкопчиш нещо, което иначе бих запазила в тайна. — Не си личеше да е ядосана. По-скоро изглеждаше развеселена.

Бейли се изчерви и почти се накани да каже, че въобще не е имал такова намерение — което очевидно беше лъжа. Пък и нямаше да спечели нищо, като го отрича.

— Добре де, давай тогава — изръмжа леко той.

Остатъците от чая стояха разхвърляни върху масата. Бейли се зачуди, дали при нормални обстоятелства Гладиа нямаше да вдигне ръка, леко да я свие — ей така — и дали тогава роботът, Борграф, нямаше да влезе мълчаливо и да разчисти.

Фактът, че масата беше разхвърляна, не подтискаше ли Гладиа? Нямаше да я разсейва, като отговаря? В такъв случай, по-добре беше да си остане разхвърляно. Но в крайна сметка Бейли реши, че не може да разчита много на това, тъй като не откри никакви признаци Гладиа да е разтревожена от бъркотията. Изобщо не й правеше впечатление.

Гладиа беше свела отново поглед в скута си, а лицето й изглеждаше съвсем помрачено и беше придобило донякъде суров вид. Сякаш надничаше в миналото, което по-скоро би предпочела да забрави.

— Имаш представа за моя живот на Солария — каза накрая тя. — Не беше щастлив, но аз не познавах по-добър. Едва когато се докоснах до щастието, изведнъж ясно осъзнах, до каква степен — и колко силно — нещастен е бил моят предишен живот. Първият намек за това дойде от теб, Илайджа.

— От мен? — Бейли остана смаян.

— Да, Илайджа. При нашата последна среща на Солария — надявам се, че си я спомняш, Илайджа, — научих нещо важно. Аз те докоснах! Свалих моята ръкавица, която беше подобна на тази, която нося в момента, и докоснах бузата ти. Контактът не трая дълго. Не знам, какво е означавал той за теб — не, не ми казвай, няма значение, — но за мен означаваше много.

Тя вдигна поглед и срещна предизвикателно неговия.

— За мен той означаваше всичко. Промени живота ми. Не забравяй, Илайджа, че дотогава, след няколкото години детство, аз никога не бях докосвала мъж — или изобщо човешко същество, — освен съпруга си. А него докосвах много рядко. Виждала съм мъже по видеофона разбира се, и постепенно се за познах напълно с всичките им физически аспекти, с всяка част от тяхното тяло. В това отношение нямаше какво да науча. Но нямах основание да смятам, че един мъж може да бъде почувстван по-различно от друг. Знаех какво усещам при допира до кожата на своя съпруг, до неговите ръце, когато той се насилеше да ме докосне, какво… знаех всичко. Нямах основание да смятам, че нещо би било по-различно с някой друг мъж. Не изпитвах никакво удоволствие от докосването до моя съпруг, а и защо ли трябваше да изпитвам? Изпитвам ли някакво особено удоволствие от допира ча моите пръсти с тази маса? Освен дотолкова, че бих могла да оценя нейната физическа гладкост? Докосването до моя съпруг беше част от един ритуал, който се повтаряше от време на време. Той го изтърпяваше, защото това се очакваше от него. А като добър соларианин, той го правеше стриктно спазвайки датата и часа — с продължителност и по начин, съответстващи на добрите маниери. Но с това се изчерпваше всичко и макар че този периодичен контакт беше именно с цел сексуално общуване, съпругът ми не беше правил постъпки за дете. Убедена съм, че въобще нямаше и намерение да го прави. Аз изпитвах прекалено голямо страхопочитание към него, за да направя постъпки от моя страна, както би било редно. Сега, когато си спомням за това, мога да кажа, че сексуалното ни изживяване е било повърхностно и механистично. Никога не съм имала оргазъм. Нито веднъж. Че такова нещо въобще съществува, подразбрах от някои книги. Но описанията просто ме озадачаваха и — тъй като това се срещаше само във внесените отвън книги, в соларианските никога не ставаше дума за секс — не можех да им се доверя. Мислех, че всичко написано са просто екзотични метафори. Нито пък можех да експериментирам с автоеротизъм. Във всеки случай, не и успешно. Струва че мастурбация е разпространената дума. Поне нея съм чувала да употребяват на Аврора. Естествено, на Солария секът не се обсъждаше в никакъв аспект. Нито пък някоя свързана с него дума се използва в доброто общество. Нито пък има друг вид общество на Солария. От нещо, което ми попадна случайно за четене, добих представа, как човек може да мастурбира. В редица удобни случаи съм правила плахи опити да извърша онова, което беше описано там. Табуто върху докосването до човешкото тяло доведе до това, че дори моето собствено ми се струваше забранено и неприятно. Можех да прокарам ръка по страните си, да скръстя крак върху крак, да усетя притискането на едното си бедро в другото, но това бяха обичайки докосвания, безинтересни. Да превърнеш процеса на докосването в инструмент на съзнателно удоволствие е нещо съвсем друго. Всяка частица от мен съзнаваше, че това не бива да се прави, защото знаех, че няма да изпитам удоволствие. И никога не ми е минавало през ума — нито веднъж, — че бих могла да изпитам удоволствие от докосването при други обстоятелства. Защо ли би ми дошло наум? Как би могло да ми дойде наум? Докато не те докоснах онзи път. Не знам защо го направих. Изпитах прилив на чувства към теб, защото ти ме спаси от съдбата на убийца. Пък и общо взето, ти не ми беше забранен. Не беше соларианик. Не беше — извинявай — общо взето, мъж. Беше създание от Земята. По външност приличаше на човек — но с кратък живот и пълен със зарази — нещо, което в най-добрия случай можеше да се разглежда като полу-човек. Така че, понеже ме беше спасил и не беше истински мъж, аз можех да те докосна. И нещо повече, ти не ме гледаше с враждебността и антипатията на моя съпруг, или с добре заученото безразличие на онези, които ме гледаха по видеофона. Ти беше там, съвсем осезаем, и в твоите очи имаше топлота и загриженост. Дори потрепна, когато ръката ми се доближи до твоята буза. Забелязах това. Не знам защо стана така. Докосването беше толкова мимолетно. Нямаше причини физическото усещане да е по-различно от онова, ако бях докоснала своя съпруг или някой друг мъж — или дори може би, и жена. Но в него имаше нещо повече от физическото усещане. Ти беше там, зарадва се и показа всички признаци на обич, както ми се стори. Когато нашите тела — моята ръка и твоята буза, — се допряха, все едно че се бях докоснала до малко пламъче, което моментално пробяга нагоре по ръката ми и ме подпали цялата. Не знам колко време продължи това — не може да е било повече от една или две секунди, — но за мен времето беше спряло. Случи ми се нещо, което никога дотогава не ми се беше случвало. Когато по-късно си припомних онзи момент — след като вече бях наясно с нещата, — аз осъзнах, че в онзи момент съм изпитала нещо много подобно на оргазъм. Опитах се да не го покажа… — Бейли поклати глава, без да смее да я погледне. — Значи не съм го показала. Казах „Благодаря ти, Илайджа“. Казах го заради това, което ти направи за мен във връзка със смъртта на моя съпруг. Но най-вече, защото без сам да си даваш сметка, тя озари моя живот и ми показа какво има на този свят. Защото ми отвори една врата. Защото ми откри един път. Защото ми показа нови хоризонти. Физическото действие не означаваше нищо само по себе си. Просто едно докосване. Но това беше началото на всичко.

Гласът й замря и известно време тя не каза нищо, потънала в спомени.

После вдигна един пръст.

— Не. Не казвай нищо. Още не съм свършила. Преди онзи момент, си бях представяла разни неща — много смътно и неясно. Един мъж и аз да правим онова, което правехме аз и моят съпруг. Но някак си по-различно — не знаех дори в какъв смисъл по-различно. Може би с по-различно усещане — нещо, което дори не можех да си представя, колкото и с всички сили да се мъчех. Сигурно целият ми живот щеше да премине в опити да си представя непостижимото. Щях да си умра така, както предполагам, че жените на Солария — а също и мъжете — често умират — без никога да го разберат. Дори след три или четири века живот. Без никога да го разберат. Имайки деца, но без никога да го разберат. Но само едно докосване до твоята буза, Илайджа, и аз го разбрах. Не е ли удивително? Ти ме научи какво мога да си представям. Не механичното извършване, не скучното и неохотно доближаване на телата, а нещо, което никога не бих предположила, че може да е свързано с това. Изразът на лицето, блясъкът в очите, усещането за… нежност… внимание… за нещо, което дори не мога да го опиша… приемане… снижаване на ужасяващата бариера между отделните личности. Любов, предполагам, е подходящата дума, която обобщава всичко това. Почувствах любов към теб, Илайджа, защо то помислих, че и ти може да изпитваш любов към мен. Не казвам, че си ме обичал, но ми се струваше, че би могъл. Това никога не ми се беше случвало и макар че в древната литература споменават такива неща, аз не знаех, какво искат да кажат с тях. Не повече, отколкото в случаите, когато мъжете в тези книги говореха за „чест“ и се убиваха заради нея. Приемах думата, но така и никога не успях да разбера нейното значение. И досега е така. Така беше и с „любовта“, докато не те докоснах. След това вече можех да си представям. Дойдох на Аврора, като си спомнях за теб, и мислех за теб, и мислено говорех с теб до безкрайност. Бях убедена, че на Аврора ще срещна милиони Илайджи.

Тя млъкна за момент, изгубена в своите мисли, после изведнъж продължи пак:

— Не стана така. Оказа се, че на Аврора е също толкова зле, колкото и на Солария, само че по друг начин. На Солария сексът беше нещо лошо. Мразеха го и ние всички му обръщахме гръб. Не можехме да се любим заради омразата, която будеше сексът у нас. На Аврора, сексът е отегчителен. Приемат го хладнокръвно и с лекота — с такава лекота, както и дишането. Ако някой почувства желание за секс, той се протяга към първия, когото сметне за подходящ. И ако този подходящ човек в момента не е ангажиран с нещо, което да не може да остави, следва секс в каквато форма се сметне за приемлива. Като дишането. Но къде е екстазът в дишането? Ако човек се задушава, тогава вероятно първото разтърсващо вдишване може и да представлява наслада и облекчение. Но ако никога не си се задушавал? Ако човек неволно никога не е минавал без секс? Ако на младите сексът е бил преподаван наравно с четенето и програмирането? Ако от децата се очаква да експериментират в курса на обучението, а от по-големите се очаква да помагат? Сексът, позволен и безплатен като водата, няма нищо общо с любовта на Аврора. Също както сексът, забранен и в качеството си на нещо срамно, няма нищо общо с любовта на Солария. И в двата случая децата са малко. Правят се предварително официални постъпки. И ако бъде отпуснато разрешение, идва етапът на секса, предназначен само за правене на деца — скучен и противен. Ако след един разумен период от време не се стигне до забременяване, твоят дух се сломява и прибягваш до изкуствено осеменяване. След време, както на Солария, ектогенезата ще е единствената алтернатива. Оплождането и ембрионалното развитие ще стават само в генотариумите. Сексът ще остане сам за себе си като форма на социално общуване и ще играе същата роля в любовта, каквато има и космическото поло. Не можах да се нагодя към аврорианските възгледи, Илайджа. Не съм възпитана така. С ужас протягах ръка за секс и никой не ми отказваше — и не му пукаше. Очите на всеки мъж бяха празни, когато се предлагах, и оставаха празни, когато приемаше. Още една, си казваха те, какво от това? Те бяха склонни, но нищо повече от склонни. И докосването до тях не означаваше нищо. Все едно, че докосвах своя съпруг. Научих се да го правя, да ги следвам, да приемам тяхното насочване — но това все така продължаваше да не значи нищо. Не придобих дори и желанието да го направя за себе си, самата аз. Чувството, което ти ми даде, никога не се върна и след време се отказах. На фона на всичко това, д-р Фасгълф беше мой приятел. На цяла Аврора, единствено той знаеше подробности за онова, което стана на Солария. Поне така си мисля. Знаеш, че подробности не бяха оповестени, а сигурно не са присъствали и в онази ужасна хипервълнова програма, за която чух. Отказах да я гледам. Д-р Фастълф ме защити от липсата на разбиране от страна на аврорианците и от общото презрение към соларианците. Защити ме и от отчаянието, което след време ме обзе. Не, ние не сме били любовници. Можех да се предложа. Но когато това ми хрумна, вече не смятах, че чувството, което ти ми вдъхна, Илайджа, някога ще се върне пак. Мислех, че съм се лъгала в своите спомени и се отказах. Не се предложих. Нито пък той себе си. Не знам защо не го е направил. Може би е разбирал, че моето отчаяние идва от неуспеха да намеря нещо полезно в секса и не е искал да го задълбочава с нов неуспех. Това е напълно в стила му — да прояви загриженост към мен по такъв мил начин. Така че, не бяхме любовници. Той ми беше просто приятел, и то тогава, когато имах най-голяма нужда. Това е, Илайджа. Ето ти пълния отговор на въпросите, които ми зададе. Искаше да знаеш какви са моите отношения с д-р Фастълф и каза, че ти трябва информация. Имаш я. Доволен ли си?

Бейли се помъчи да не покаже колко му е мъчно.

— Съжалявам, Гладиа, че животът е бил толкова труден за теб. Даде ми информацията, от която се нуждаех. Даде ми по вече информация, отколкото, вероятно, предполагаш.

Гладиа се намръщи.

— В какъв смисъл?

Бейли не отговори направо.

— Гладиа, — каза той, — радвам се, че споменът за мен е означавал толкова много за теб. Докато бях на Солария, никога не ми е идвало наум, че съм ти направил такова силно впечатление. Дори и да се бях сетил, никога не бих се опитал… Ти знаеш.

— Знам, Илайджа — меко отвърна тя. — Нито пък щеше да получиш нещо, ако се беше опитал. Не бих могла.

— И аз знам, че това е така. И не приемам онова, което ми каза сега, като покана. Едно докосване, един миг на сексуално вглеждане — няма нужда от нищо повече. Много е вероятно то никога да не се повтори. А споменът за него не би трябвало да се разваля с глупави опити за възкресение. Това е причината сега да не… се предлагам. Не го приемай като началото на още една задънена улица за себе си. Пък и…

— Да?

— Както вече споменах, ти ми каза може би повече, отколкото осъзнаваш. Каза ми, че историята не свършва с твоето отчаяние.

— Защо мислиш така?

— Като ми разказваше за чувството, което ти вдъхнало докосването до моята буза, ти спомена нещо като „когато по-късно си припомних онзи момент — след като вече бях наясно с нещата, — осъзнах, че тогава съм изпитала нещо много подобно на оргазъм“. Но после започна да обясняваш, че сексът с аврорианците така и никога не довел до нищо. Следователно предположих, че и с тях не си изпитала оргазъм. Но ти трябва да си го изпитала, Гладиа, щом определяш по този начин онова усещане, което си изпитала на Солария. Не може спомняйки си да разбереш, че е това е било оргазъм, без никога да си се любила истински. С други думи, ти си имала любовник и си изживяла любов. Ако трябва да вярвам, че д-р Фастълф не ти е любовник, нито е бил, тогава следва, че е, или е бил, някой друг.

— Дори и да е така. На теб какво ти влиза в работата, Илайджа?

— Не знам, Гладиа. Кажи ми кой е той и ако се окаже, че не ми влиза в работата, с това ще приключим.

Гладиа мълчеше.

— Ако не ми кажеш, Гладиа — добави Бейли, — ще трябва аз да ти кажа. Вече споменах, че не съм в състояние да ти спестявам излишни емоции.

Гладиа продължаваше да мълчи, ъгълчетата на нейните устни бяха побелели от стискане.

— Трябва да е бил някой, Гладиа, а твоята скръб от загубата на Джендър е огромна. Отпрати Данил, защото не можеш да го гледаш, заради приликата му с Джендър. Ако греша, като смятам, че това е бил Джендър Панел… — Той се поколеба за миг, после рязко полита — Вярно ли е, че роботът Джендър Панел ти е бил любовник?

Гладиа прошепна:

— Джендър Панел, роботът, не ми е бил любовник. — После добави, по-силно и по-твърдо — Беше ми съпруг!

25.

Устните на Бейли замърдаха беззвучно, но четиригласният възглас не можеше да бъде сбъркан.

— Да — каза Гладиа. — Иосафате! Изумен си. Защо? Не одобряваш ли?

— Не ми е работата да одобрявам или не — безизразно отвърна Бейли.

— Което значи, че не одобряваш.

— Което значи, че просто търся информация. Каква е разликата между любовник и съпруг на Аврора?

— Щом двама души живеят заедно в едно и също имение за известен период от време, техните взаимоотношения са по-скоро съпружески, отколкото любовни.

— Колко дълъг период от време?

— Доколкото разбирам, зависи от мястото — в съответствие с местните разпоредби. В града Еос, периодът от време е три месеца.

— Трябва ли двамата да се въздържат от сексуални отношения с други през този период?

Гладиа повдигна учудено вежди.

— Защо?

— Просто питам.

— Ограничението е немислимо за Аврора. Съпруг или любовник, няма значение. Тук човек се ангажира със секс, когато му се прииска.

— А приисквало ли ти се е, докато си била с Джендър?

— Не ми се е случвало, но това си беше мой личен избор.

— А други предлагали ли са се?

— От време на време.

— И ти си отказвала?

— Винаги мога да откажа, след като не желая. Това е типично за непридирчивия им стил тук.

— Но ти отказва ли?

— Да.

— А този, на когото си отказала, знаеше ли защо го правиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеха ли, че имаш съпруг-робот?

— Имах съпруг. Не го наричай съпруг-робот. Няма такъв израз.

— Знаеха ли?

Тя се замисли.

— Не знам дали са знаели.

— Казвала ли си им?

— Защо да им казвам?

— Не отговаряй на въпросите ми с въпроси. Казвала ли си им?

— Не съм.

— Как си могла да избегнеш това? Не мислиш ли, че би било естествено да дадеш обяснение за своя отказ?

— Никога не се искат никакви обяснения. Един отказ си е просто отказ и винаги се приема. Не те разбирам.

Бейли спря да събере мислите си. Гладиа и той не се разминаваха в своите интереси; те вървяха успоредно.

Той започна отново:

— На Солария щеше ли да е естествено да имаш робот за съпруг?

— На Солария това би било немислимо и никога не бих сънувала за подобно нещо. На Солария всичко е немислимо. И на Земята също, Илайджа. Жена ти би ли си взела някога робот за съпруг?

— Това няма отношение към въпроса, Гладиа.

— Вероятно, но твоето изражение беше достатъчно красноречиво. Може и да не сме аврорианци — ти и аз, — но сме на Аврора. Живея тук от две години и приемам нейните плюсове.

— Да не искаш да кажеш, че сексуалните отношения между хора и роботи са често срещани на Аврора?

— Не знам. Знам просто, че се приемат, защото се приема всичко, свързано със секса. Всичко, което е доброволно, което дава взаимно удовлетворение, и което не вреди физически никому. Какво толкова му пука на някой, как даден човек, или произволна група от хора, намират удовлетворение? На кой му пука, какви книги чета аз, какво ям, кога си лягам да спя или ставам, дали си падам по котките или не обичам розите? Сексът също е въпрос на безразличие — на Аврора.

— На Аврора — повтори Бейли като ехо. — Но ти не си родена на Аврора и не си възпитана по такъв начин. Само преди малко каза, че не си могла да се нагодиш именно към това безразличие спрямо секса, което сега превъзнасяш. Преди изказа отвращението си от многократните бракове и безпрепятствените сношения. Може би не си им обяснявала причините за своя отказ, защото дълбоко в себе си се срамуваш, че Джендър ти е съпруг. Може би си знаела, или подозирала, или дори само си предполагала, че това не е обичайно. Че е необичайно дори за Аврора — и си се срамувала.

— Не, Илайджа, няма да ме подлъжеш да кажа такова нещо. Ако за Аврора е необичайно да имаш робот за съпруг, това би се дължало единствено на факта, че роботите като Джендър са необичайни. Роботите, които имаме на Солария, или на Земята, или на Аврора — освен Джендър и Данил, — не са направени с цел да доставят някакво сексуално удовлетворение, освен най-примитивното. Сигурно биха могли да бъдат използвани за мастурбация — може би като механичен вибратор, — но нищо повече. И щом новите хуманоидни роботи се разпространят широко, ще се разпространи и сексът между хората и роботите.

— Преди всичко, Гладиа — попита Бейли, — как така Джендър стана твоя собственост? Били са само два — и двата в имението на д-р Фастълф. Той просто така ли ти даде единия — половината от всичките?

— Да.

— Защо?

— От любезност, предполагам. Бях самотна, обезверена, отчаяна — един чужденец в чужда страна. Той ми даде Джендър, за да ми прави компания, и аз никога няма да мога да му се отблагодаря. Всичко трая само около половин година, но тази половин година струва може би колкото целия мой останал живот.

— Д-р Фастълф знаеше ли, че Джендър ти е съпруг?

— Никога не е споменавал, така че не знам.

— А ти споменавала ли си?

— Не.

— Защо не?

— Не виждах смисъл. И не, не беше защото съм се срамувала.

— Как стана така?

— Че не виждах смисъл ли?

— Не. Че Джендър стана твой съпруг.

Гладиа се вдърви. Тя отвърна с враждебна нотка в гласа си:

— Защо трябва да обяснявам това?

— Гладиа, — каза Бейли, — става късно. Не ме спъвай на всяка стъпка, която правя. Страдаш ли, че Джендър го… го няма?

— Иска ли питане?

— Искаш ли да разбереш какво се е случило?

— Пак, иска ли питане?

— Тогава ми помогни. Нужна ми е всичката информация, която мога да събера, за да започна — само за да започна — да осъществявам някакъв напредък по отношение на този привидно неразрешим проблем. Как така Джендър стана твой съпруг?

Гладиа се отпусна в стола и ненадейно очите й се изпълниха със сълзи. Тя побутна чинията с трохи, в която преди това имаше сладки, и задавено рече:

— Обикновените роботи не носят дрехи, но са направени така, че да изглеждат, сякаш имат. Познавам добре роботите, понеже съм живяла на Солария, и притежавам известен артистичен талант…

— Спомням си твоите светлинни форми — меко я прекъсна Бейли.

Гладиа кимна с глава.

— Разработих няколко проекта за новите модели роботи. Според мен, проектите бяха по-стилни и по-интересни от използваните тук, на Аврора. На стените можеш да видиш една част от скиците на тези проекти. Останалите съм окачила в другите стаи на имението.

Погледът на Бейли се премести върху рисунките. Несъмнено представляваха роботи. Те, обаче, не бяха реалистично изобразени, а изглеждаха удължени и неестествено разкривени. Сега, когато ги гледаше под нов ъгъл, Бейли забеляза, че изкривените части всъщност хитро подчертаваха онези места, които предполагаха наличието на облекло. Рисунките му напомняха за прислужническите дрехи, които беше видял в една книга, посветена на средновековна викторианска Англия. Дали Гладиа знаеше за тези неща, или просто ги беше налучкала, макар и с доста подробности? Не че беше съществен въпрос, но (вероятно) не биваше да се подминава току така.

Когато Бейли първоначално забеляза рисунките, си беше помислил, че по този начин Гладиа се е заобиколила с роботи, по подобие на своя живот на Солария. Тя беше заявила, че мрази този живот, но казаното представляваше мисловен продукт на нейния разум. Солария си оставаше нейната единствената родина, а това не може така лесно да се забрави — може би дори никога. И вероятно именно заради това тя рисуваше, макар че намираше друг благовиден предлог за новото си занимание.

— Имах успех — продължи Гладиа. — Някои от водещите концерни-производители на роботи плащат добре за моите проекти и в редица случаи промениха изцяло външния вид на вече съществуващи роботи според моите указания. Всичко това ми донесе известно удовлетворение, което донякъде компенсира емоционалната дупка в моя живот. Когато д-р Фастълф ми даде Джендър, аз се сдобих с робот, който, естествено, носеше истинско облекло. Скъпият доктор беше наистина толкова мил, че ми даде и доста дрехи за смяна. Но те изобщо не бяха направени с въображение и аз се забавлявах, като купувах най-различни глупости, които смятах за по-подходящи. Трябваше да взема точните мерки на Джендър, защото възнамерявах да ушият моделите ми по поръчка — а това означаваше, че той постепенно трябва да си свали дрехите. Така и направи. И едва тогава, когато целият се съблече, разбрах, колко много прилича на човек. Нищо не му липсваше. А онези части, които се предполагаше, че трябва да получават ерекция, наистина получаваха. Всъщност, той съзнателно се контролираше, както бихме казали за едно човешко същество. На Джендър му ставаше и спадаше по заповед. Така ми каза, когато го попитах, дали пенисът му функционира в това отношение. Полюбопитствах и той ми показа. Трябва да знаеш, че макар Джендър да приличаше много на човек, аз си давах сметка, че той е робот. Имам известни задръжки по отношение на докосването до мъже — нали разбираш — и не се съмнявам, че това изигра голяма роля за моята неспособност да получа удовлетворение от секса с аврорианците. Но Джендър не беше човек. А през целия си живот, аз съм била все с роботи. Можех спокойно да го докосвам. Не след дълго разбрах, че ми харесва да го пипам. Джендър разбра, че на мен ми харесва. Той беше фино настроен робот, който внимателно следваше Трите закона. Да не достави удоволствие, при положение, че може, щеше да означава да ме разочарова. Разочарованието би се причислило към причиняването на вреда, а той не можеше да причинява вреда на едно човешко същество. С безкрайно внимание, той ме караше да изпитвам удоволствие. А понеже аз виждах у него желанието да ме накара да изпитам удоволствие — нещо, което никога не съм виждала при аврорианците — аз наистина го получавах и в крайна сметка разбрах — напълно, струва ми се — какво е оргазмът.

— Значи си била щастлива? — попита Бейли.

— С Джендър? Разбира се. Напълно.

— Никога ли не се карахте?

— С Джендър? Как бих могла? Единствената му цел, единственото нещо, заради което съществуваше, беше да ме радва.

— Това не те ли притесняваше? Той те е радвал само защото е бил принуден да го прави.

— Какво друго може да накара един човек да направи нещо, освен това, че по една или друга причина, той е принуден да го направи?

— Значи, след като си разбрала какво е оргазъм, никога не си почувствала необходимост да го направиш наисти… с аврорианците?

— Щяха да са незадоволителен заместител. Исках само Джендър. Сега разбираш ли, какво съм изгубила?

Лицето на Бейли, което беше придобило естествено мрачен вид, стана сериозно.

— Разбирам, Гладиа — отвърна той. — Ако преди съм ти причинил болка, моля те да ми простиш, защото тогава не си давах напълно сметка.

Тя обаче се разрида. Бейли чакаше, без да може да каже нищо повече, без да може да се сети за някакъв разумен начин, по който да я утеши.

Накрая тя отърси глаза и изтри очи с опакото на ръката си. После прошепна:

— Има ли още нещо?

Бейли каза с извинителна нотка в гласа си:

— Още няколко въпроса на друга тема и няма да те тормозя повече. — После предпазливо добави — Засега.

— За какво става дума? — Гладиа изглеждаше много уморена.

— Знаеш ли, че има хора, които смятат, че д-р Фастълф е виновен за убийството на Джендър?

— Да.

— Знаеш ли, че самият д-р Фастълф признава, че само той разбира достатъчно, за да убие Джендър по начина, по който това е направено?

— Да. Скъпият доктор ми каза.

— Добре тогава, Гладиа смяташ ли, че д-р Фастълф е убил Джендър?

Тя рязко изправи глава и го изгледа сърдито.

— Разбира се, че не. Защо да го прави? Първо на първо, Джендър беше негов робот и той много се грижеше за него. Не познаваш скъпия доктор така, както аз, Илайджа. Той е толкова деликатен човек, който не би сторил зло никому и който никога не би сторил зло на един робот. Да си мислиш, че е способен да убие някого, е все едно да си мислиш, че камъните падат към небето.

— Нямам повече въпроси, Гладиа. Единственото друго нещо, заради което съм тук в момента, е да видя Джендър — или каквото е останало от Джендър, — ако ми позволиш.

Тя отново се изпълни с подозрение и стана враждебна.

— Защо? Защо!

— Гладиа! Моля те! Не мисля, че от това ще има някаква полза, но трябва да го видя и да се убедя, че това е така. Ще се опитам да не направя нищо, с което да накърня твоите чувства.

Гладиа се изправи. Дрехите й, които не представляваха нищо повече от една плътно прилепнала рокля, не бяха черни (както щеше да е на Земята). Бяха в някакъв убит цвят, който нямаше никакъв блясък. Без да е кой знае какъв познавач на модата, Бейли си помисли, колко добре се подчертаваше с него скръбта й.

— Ела с мен — прошепна Гладиа.

26.

Бейли последва Гладиа през няколко стаи, чиито стени излъчваха бледо сияние. Веднъж или два пъти долови бегло движение, което реши, че бяха бързо отдалечаващите се роботи, на които им беше наредено да не пречат.

Минаха през едно антре, после изкачиха един етаж по някакви стълби и влезнаха в малка стая. Част от едната й стена блестеше така, че изглеждаше, сякаш там има прожектор.

В стаята имаше койка и стол — и никакви други мебели.

— Това беше неговата стая — каза Гладиа. После, като че ли отгатнала мислите на Бейли, продължи — Той нямаше нужда от нищо повече. Оставях го сам толкова дълго, колкото можех — понякога за цял един ден. Не исках никога да ми омръзне. — Тя поклати глава. — Сега бих искала да съм оставала с него всяка една секунда. Не знаех, че времето ни е толкова малко. Ето го.

Джендър лежеше на койката и Бейли мрачно го изгледа. Роботът беше покрит с някаква гладка, блестяща материя. Светлината от стената беше насочена към главата на Джендър — отпусната с почти нечовешко спокойствие. Очите му бяха широко отворени, но мътни и без блясък. Наистина приличаше толкова много на Данил, че притеснението на Гладиа от неговото присъствие беше съвсем оправдано. Вратът и рамената на Джендър се показваха над завивката.

— Д-р Фастълф прегледа ли го? — попита Бейли.

— Да, изцяло. В отчаянието си отидох при него и ако го беше видял, как хукна насам, колко угрижен беше, каква болка, каква… каква паника го обзе, никога не би си помислил, че той е виновен за случилото се. Нищо не можа да направи.

— Съблечен ли е?

— Да. Д-р Фастълф трябваше да го съблече, за да го прегледа обстойно. Нямаше смисъл да го обличам пак.

— Ще ми позволиш ли да дръпна завивката, Гладиа?

— Трябва ли?

— Не искам после да се обвинявам, че съм пропуснал нещо очевидно.

— Какво толкова можеш да видиш, което д-р Фастълф да не е видял?

— Нищо, Гладиа, но трябва да знам, че няма какво да видя. Моля те, съдействай ми.

— Добре, тогава, давай, но моля те като свършиш да поставиш завивката точно така, както е в момента.

Тя се обърна с гръб към него и Джендър, облегна лявата си ръка на стената и опря чело в нея. Не се чуваше никакъв звук. Но Бейли знаеше, че тя отново ридае.

Тялото май не беше съвсем човешко. Очертанията на мускулите изглеждаха някак си опростени и схематични. Иначе всичко си беше на мястото — зърната на гърдите, пъпът, пенисът, тестисите, окосмяването и така нататък. Даже имаше малки светли косъмчета на гърдите.

Колко ли дни бяха минали, откакто Джендър беше убит? Бейли се сепна, че всъщност не знае. Вероятно е станало малко преди да започне неговото пътешествие към Аврора. Значи беше минала повече от една седмица, а нямаше никакви признаци на разложение — било то видими, или обонятелни. Очевидна разлика в сравнение с хората.

Бейли постоя нерешително, но после пъхна едната си ръка под рамото на Джендър, а другата под бедрата му, и ги провря до другия край на тялото. Реши да не се обръща към Гладиа за помощ — това би било невъзможно. Той повдигна и преобърна Джендър с известно усилие, без да го събори от койката.

Койката изскърца. Гладиа сигурно се беше досетила какво прави той, но не се обърна. Не предложи услугите си, но поне и не възрази.

Бейли измъкна ръцете си. Джендър беше топъл. Вероятно захранването с енергия продължаваше да поддържа телесната температура, макар че мозъкът на робота не работеше. Тялото беше освен това твърдо и еластично. Вероятно в него никога нямаше да настъпят трупни измениия.

Едната ръка на Джендър беше увиснала до койката съвсем по човешки. Бейли внимателно я раздвижи и я отпусна. Тя се заклати леко напред-назад и после спря. Той присви единия крак в коляното и го разгледа. После другия. Тазът беше идеално оформен, имаше дори и анус.

Бейли не можеше да се отърве от чувството за неловкост. Усещането, че нарушава спокойствието на едно човешко същество, не искаше да го напусне. Ако това беше човешки труп, неговата студенина и вдървеност биха го лишили от всичко човешко.

Бейли притеснено си помисли: „Трупът на един робот изглежда далеч по-човешки от трупа на човек.“

Той се протегна отново под Джендър, вдигна го и го преобърна.

Приглади чаршафа, колкото можа, после върна завивката, както беше в началото, и приглади и нея. Отстъпи крачка назад и реши, че всичко изглежда както преди. Или почти както преди. Беше се постарал според своите възможности.

— Свърших, Гладиа — заяви Бейли.

Тя се обърна, погледна към Джендър с навлажнени очи и каза:

— Тогава може ли вече да тръгваме?

— Да, разбира се, но Гладиа…

— Е?

— Така ли ще го държиш? Предполагам, че няма да тръгне да се разлага.

— Има ли значение, какво ще направя?

— В известен смисъл, да. Трябва да си дадеш възможност да се възстановиш. Не можеш да прекараш три столетия във вечно оплакване. Което е свършило, е свършило. — (Думите му звучаха кухо като сентенции, дори в неговите собствени уши. Как ли й звучаха на нея?)

— Знам — отвърна тя, — че не искаш да кажеш нищо лошо, Илайджа. Помолиха ме да задържа Джендър, докато разследването приключи. После ще го стопят по моя молба.

— Стопят?

— Ще го подложат на плазмена струя и ще го разградят на съставните му елементи, както правят и с човешките трупове. Ще ми останат неговите холограми — и спомените за него. Това задоволява ли те?

— Разбира се. Сега трябва да се връщам в имението на д-р Фастълф.

— Да. Научи ли нещо ново от трупа на Джендър?

— Не съм и очаквал, Гладиа.

Тя се обърна и го погледна направо в лицето.

— И Илайджа, искам да откриеш, кой е направил това и защо. Трябва да знам.

— Но, Гладиа…

Тя яростно заклати глава, сякаш да не допусне да чуе нещо, за което не беше подготвена.

— Знам, че ще го направиш.