Роботите на зората

44.

Отново седяха в аеромобила — и тримата отпред, Бейли пак по средата с усещането за притискане от двете си страни. Бейли им беше благодарен за грижите, които те неизменно полагаха за него, макар че бяха само едни машини, които не можеха да не се подчиняват на заповедите.

И тогава си помисли: „Защо да ги наричам така пренебрежително — «машини»? Те са добри машини в една Вселена от доста зли хора. И нямам ли пълното право да заменя разделението на машини и хора с разделението на добри и зли? Поне Данил не мога да си го представя като машина.“

— Задължен съм отново да ви попитам, сър — каза Жискар. — Добре ли си чувствате?

Бейли кимна.

— Съвсем добре, Жискар. Радвам се, че съм тук отвън с вас двамата.

Небето, в своята по-голяма част, беше бяло — по-точно, белезникаво. Докато вървяха към колата, подухваше слаб ветрец. На Бейли му стана студено.

— Колега Илайджа — обърна се към него Данил, — слушах внимателно вашия разговор с д-р Василия. Не бих искал моят коментар да прозвучи в разрез с онова, което д-р Василия каза, но съм длъжен да заявя, че според мен, д-р Фастълф е внимателен и учтив човек. Доколкото ми е известно, той никога не се е държал преднамерено жестоко, нито пък, доколкото мога да преценя, е жертвал благополучието на друго човешко същество за задоволяване на своето любопитство.

Бейли погледна лицето на Данил, върху което сякаш беше изписан израз на пределна искреност.

— Щеше ли да кажеш нещо лошо за д-р Фастълф, дори ако той в действителност беше жесток и коравосърдечен? — попита той.

— Бих могъл да си замълча.

— А щеше ли да го направиш?

— Ако с казването на една лъжа щях да навредя на искреността на д-р Василия, като хвърля несправедливо сянката на съмнение върху нейната правота, а с мълчанието си бих навредил на д-р Фастълф, като по този начин задълбоча основателните подозрения срещу него, и ако преценя, че двете вреди са приблизително равни по сила, тогава щеше да ми се наложи да мълча. Вредата от активното действие има по-голяма тежест от вредата, причинена от пасивност — ако в разумно приближение двете предположения имат еднаква сила.

— Тогава — запита Бейли, — макар и Първият закон да гласи: „Роботът не може да причини вреда на човешкото същество или с бездействието си да допусне причиняването й“, двете половини на закона не са равностойни, така ли? Ти твърдиш, че вината при извършване е по-голяма от вината при пасивност?

— Думите в закона са само едно приближено описание на постоянните промени в позитронната движеща сила, която действа на мозъчните връзки, колега Илайджа. Не знам достатъчно, за да го опиша математически, но принципно съм наясно какво става в мен.

— А то е винаги да избираш между действие и бездействие, ако вредата в двете посоки е приблизително една и съща, така ли?

— По принцип. И винаги да избирам истината пред неистината, ако вредата в двете посоки е приблизително една и съща. По принцип е така.

— А в този случай, след като казаното от теб оборва казаното от д-р Василия и следователно й нанася вреда, ти го правиш само защото действието на Първия закон се тушира достатъчно от факта, че казваш истината?

— Така е, колега Илайджа.

— И все пак, факт е, че ти би казал същото нещо, дори то да беше лъжа — при условие, че д-р Фастълф ти е наредил достатъчно категорично при необходимост да излъжеш и да отречеш, че ти е било наредено така.

Последва пауза, след което Данил отвърна:

— Така е, колега Илайджа.

— Доста е объркано, Данил — и все пак, ти вярваш, че д-р Фастълф не е убил Джендър Панел, нали?

— Моят опит с него показва, че това отговаря на истината, колега Илайджа, и че той не би навредил на приятеля ми Джендър.

— Но самият д-р Фастълф посочи един силен мотив за извършване на деянието, докато д-р Василия посочи друг, абсолютно различен, но също толкова силен и при това далеч по-компрометиращ от първия. — Бейли помисли малко. — Ако който и да е от двата мотива стане обществено достояние, всички ше бъдат убедени, че д-р Фастълф е виновен.

Изведнъж Бейли се обърна към Жискар.

— Ами ти, Жискар? Познаваш д-р Фастълф по-отдавна, отколкото Данил. Съгласен ли си, въз основа на твоето познаване на характера на д-р Фастълф, че той не може да е извършил деянието и не може да е унищожил Джендър?

— Да, сър.

Бейли изгледа недоверчиво робота. Беше по-несъвършен модел от Данил. Доколко можеше да му се има доверие като свидетел? Не беше ли длъжен да следва Данил във всичко, което той предприемеше?

— Познавал си и д-р Василия, нали? — попита Бейли.

— Познавах я много добре — отвърна Жискар.

— И си я харесвал, предполагам?

— Грижех се за нея в продължение на много години и нямах никакви проблеми с тази задача.

— Макар че е пренастройвала твоето програмно осигуряване?

— Тя беше много способна.

— Тя би ли излъгала за баща си — тоест, за д-р Фастълф?

Жискар се поколеба.

— Не, сър. Не би излъгала.

— Значи твърдиш, че тя е казала истината?

— Не съвсем, сър. Твърдя, че тя си вярва, че е казала истината.

— Но защо ще вярва в такива ужасни неща за баща си, ако той в действителност е толкова внимателен човек, колкото Данил току-що го описа?

— Тя е била огорчена от различни събития в своето детство — бавно каза Жискар, — събития, за които смята, че отговорността носи д-р Фастълф, и за които действително той може да е бил отговорен, без сам да го съзнава — до известна степен. Струва ми се, че той не е имал намерение последствията от въпросните събития да бъдат такива. Но човешките същества не се ръководят от недвусмислените закони на роботиката. Затова в повечето случаи е трудно да се прецени сложността на техните подбуди.

— Съвсем вярно — промърмори Бейли.

— Намирате ли задачата за доказването на невинността на д-р Фастълф за безнадеждна? — запита Жискар.

Веждите на Бейли се сключиха в гримаса.

— Може би. Във всеки случай, не виждам изход — и ако д-р Василия проговори, както заплаши, че ще направи…

— Но вие й наредихте да не говори. Обяснихте й, че ако го направи, това би навредило и на самата нея.

Бейли поклати глава.

— Блъфирах. Не знаех какво друго да кажа.

— Тогава смятате ли да се откажете?

— Не! — решително отвърна Бейли. — Ако беше само заради Фастълф, сигурно щях да се откажа. В края на краищата, физически това няма да има никакви последствия за него. Очевидно роботоубийството не е тежко престъпление, а спада към областта на гражданското право. В най-лошия случай, той ще загуби своето политическо влияние и вероятно няма да му позволят да продължи своята научна работа за известно време. Бих съжалявал, ако това се случи, но след като няма какво повече да направя, значи няма, и толкоз.

Ако пък ставаше дума само за мен, вероятно пак щях да се откажа. Провалът би навредил на моята репутация, но кой може да построи тухлена къща без тухли? Щях да се върна на Земята донякъде опозорен, щях да заживея нещастен живот без привилегии, но всеки землянин, бил той мъж или жена, е изправен пред подобна възможност. И по-достойни от мен мъже е трябвало несправедливо да се сблъскат с това.

Става дума, обаче, за Земята. Ако се проваля, тогава заедно с тъжната загуба за д-р Фастълф и за мен самия, ще се сложи край и на всякаква надежда земляните да се измъкнат от Земята към Галактиката. Заради това не бива да се провалям и трябва някак си да продължа, докато все още не са ме изхвърлили физически от тази планета.

Последните му думи бяха произнесени почти шепнешком. Бейли изведнъж се озърна и раздразнено извика:

— Защо все още не сме тръгнали, Жискар? Да не би да караш кола само когато ти се прииска?

— Моите уважения, сър — отвърна Жискар, — но не сте ми казали къде отиваме.

— Наистина!… Извинявай, Жискар. Първо, откарай ме до най-близката обществена Лична, за която спомена д-р Василия. Вие двамата може да сте имунизирани срещу такива работи, но моят мехур трябва да се изпразни. След това, намери някъде наблизо място, където ще мога да хапна. Стомахът ми има нужда от напълване. А след това…

— Да, колега Илайджа? — обади се Данил.

— Да ти кажа право, Данил, не знам. Както и да е, след като се погрижа за тези чисто физически нужди, ще измисля нещо.

И Бейли горещо желаеше да си вярва.

45.

Аеропланът не се носи дълго над земята. Той спря с леко поклащане и Бейли усети познатото странно стягане в стомаха си. Тази лека нестабилност му напомняше, че се намира в превозно средство и неговото чувство за сигурност между стените и роботите го напусна. През стъклото отпред (отзад също, ако можеше да извие врата си, за да го види) се ширеше във всички посоки бялото небе и зеленината на листата — и всичко това представляваше откритото пространство, тоест нищото. Бейли мъчително преглътна.

Спряха до една ниска сграда.

— Това ли е обществената Лична? — попита Бейли.

— Тази е най-близката от всички на територията на Института, колега Илайджа — отвърна Данил.

— Бързо я намерихте. Тези сгради също ли фигурират на картата, която са ви вкарали в паметта?

— Да, колега Илайджа.

— Тази заета ли е в момента?

— Може би, колега Илайджа, но може да бъде използвана от трима или четирима души едновременно.

— Има ли място за мен?

— Твърде вероятно е, колега Илайджа.

— Добре, тогава, пуснете ме да изляза. Ще отида там и ще проверя…

Роботите не помръдваха.

— Сър, ние не можем да влезем с вас — отбеляза Жискар.

— Да, знам това, Жискар.

— Няма да можем да ви охраняваме както трябва, сър.

Бейли се намръщи. По-несъвършеният робот щеше да е разбира се, и по-неотстъпчив. Изведнъж Бейли си даде сметка, че те като нищо можеха да не му позволят да изчезне от техния поглед, а следователно и да посети Личната. Той придаде на гласа си категоричност и реши да се обърне към Данил, който се очакваше да е по-съпричастен към човешките нужди.

— Нищо не мога да направя по въпроса, Жискар. Данил, нямам избор. Пуснете ме да изляза.

Жискар погледна към Бейли без да помръдне и в един ужасен миг Бейли си помисли, че роботът ще му предложи да се облекчи на полето отвън — на открито, като животно.

Моментът отмина.

— Мисля, че не трябва да пречим на колегата Илайджа в това отношение — каза Данил.

— Ако можете да изчакате малко, сър, първо ще огледам сградата — отвърна Жискар.

Бейли направи гримаса. Жискар бавно се запъти към зданието, докато старателно го оглеждаше. Бейли можеше да се обзаложи, че щом Жискар се скрие от поглед, неговото собствено усещане за неотложност щеше се засили.

Той опита да се разсее, като загледа пейзажа навън. След известно вглеждане откри, че тук-там в небето се точат тънки жички — като малки, тъмни косъмчета на фона на бялото небе. В началото не ги забеляза. Първото нещо, което видя, беше един овален предмет, който се плъзгаше зад облаците. Разбра, че това е някакъв вид превозно средство, което не се носеше просто така, а от него се проточваше хоризонтално дълга жица. Погледът му проследи напред-назад тази дълга жица и забеляза други такива като нея. После видя и друго превозно средство малко по-надалече — и още едно, още по-нататък. Най-отдалеченото от трите изглеждаше като безформено петно, което Бейли успя да разгадае какво представлява само защото беше видял вече по-близките.

Несъмнено това бяха кабелни коли за вътрешно ползване в Института.

Как всичко се ширеше, помисли си Бейли. Колко ненужно пространство гълташе Институтът.

И въпреки това, не заемаше много от повърхността. Сградите бяха разпръснати достатъчно нашироко. Зеленината изглеждаше недокосната, а животните и растенията да продължаваха своя живот (както си представяше Бейли) така, сякаш се намираха в пустошта.

Солария, спомни си той, беше пуста. Без съмнение, така беше и на всички останали Външни, след като Аврора — най-гъсто населената от тях — изглеждаше толкова пуста дори тук, в своята най-застроена част. Честно казано, дори и Земята — извън Градовете — беше пуста.

Но имаше Градове и Бейли изпита остра болка при мисълта за дома.

— Ето, че приятелят ми Жискар е приключил с оглеждането — рече Данил.

Жискар се беше върнал и Бейли кисело го попита:

— Е? Ще бъдеш ли така добър да ми разрешиш… — и млъкна. Защо да си хаби сарказма за непробиваемата обвивка на един робот?

— Изглежда сигурно, че Личната не е заета — каза Жискар.

— Добре! Тогава се махай от пътя ми! — Бейли отвори със замах вратата и стъпи върху тясната чакълеста пътечка отвън. Закрачи бързо с Данил по петите си.

Когато стигна до вратата на зданието, Данил безмълвно посочи мястото, откъдето тя се отваряше. Самият той не посмя да го докосне. Вероятно, помисли си Бейли, ако го беше сторил без съответна инструкция, това щеше да се изтълкува като намерение да влезне вътре — а дори и това не беше допустимо.

Бейли натисна устройството и влезе, а двата робота останаха отвън.

Едва когато се озова вътре, той се сети, че Жискар не може да е влизал в Личната, за да провери дали е заета или не, и че вероятно е трябвало да прецени това по външните признаци — което в най-добрия случай можеше да се нарече съмнителна работа.

С известно притеснение, Бейли си даде сметка, че за първи път е сам и разделен от своята охрана, която се намираше от другата страна на вратата и не можеше лесно да влезе, ако нещо внезапно му се случеше. Ами ако в този момент той не беше сам? Ако някой враг, подучен от Василия, знаеше, че Бейли иска да посети някоя Лична и точно сега дебнеше скрит в зданието?

Изведнъж Бейли с безпокойство се сети, че е абсолютно невъоръжен (което никога не би допуснал на Земята).

46.

Във всеки случай, сградата не беше голяма. Имаше малки писоари, един до друг, около половин дузина; малки мивки, една до друга, също около половин дузина. Нямаше душове, нито освежители за дрехи, нито устройства за бръснене.

Имаше половин дузина кабинки с малки вратички, разделени помежду си с паравани. Дали в някоя от тях не чакаше някой…

Вратите не стигаха до земята. Бейли се наведе и тръгна безшумно, като проверяваше под всяка от тях дали няма да види нечии крака. После се приближи до всяка поотделно, като ги отваряше с трясък, готов бързо да ги затвори при най-малкия признак на неуместност и да се втурне с всички сили към входната вратата.

Всички кабинки бяха празни. Той се огледа, за да види дали няма и други места за криене. Нямаше.

Отиде до входната врата, но не успя да открие как се заключва. После се сети, че това, естествено, беше невъзможно. Очевидно Личната беше предназначена за едновременно ползване от няколко души и достъпът до нея трябваше да е свободен по всяко време.

Нямаше смисъл да си тръгне и да търси друга Лична, защото тя едва ли щеше да бъде по-различна от тази — пък и повече не можеше да отлага.

За момент не можа да реши, кой от всичките писоари да използва. Можеше да се доближи до който и да е. Както и всеки друг новодошъл.

Избра си насила един, но чувството, че се намира на открито, го накара да се стисне срамежливо. Изпитваше силна нужда да се облекчи, но вместо това нетърпеливо зачака да се освободи от своето опасение, че някой може да влезе.

Вече не се боеше от влизането на врагове, а просто от влизането на когото и да било.

И тогава се сети — роботите щяха най-малкото да забавят всекиго, който би се запътил към Личната.

Така, най-накрая му олекна…

Вече беше свършил напълно и с чувството за огромно облекчение тъкмо се канеше да се обърне към мивката, когато дочу един умерено писклив, напрегнат глас.

— Вие ли сте Илайджа Бейли?

Бейли замръзна. След всичките си предчувствия и предпазни мерки, не беше успял да забележи, че междувременно някой е влязъл. Простият акт на изпразването на мехура му — нещо, което не би следвало да му отвлече ни най-малко вниманието — накрая го беше погълнал изцяло. (Може би остаряваше?)

Във всеки случай, стори му се, че не долавя никаква заплаха в гласа, който дочу. Не му изглеждаше злонамерен. Пък и беше възможно Бейли просто да се чувства сигурен — и вътрешно той действително имаше пълната увереност, — че ако не Жискар, то поне Данил не би допуснал да влезе човек, който представлява заплаха.

Бейли се притесняваше единствено от самото чуждо присъствие. През целия му живот никога не го бяха доближавали — камо ли заговаряли — в Личната. На Земята това представляваше едно от най-ревностно спазваните табута, а на Солария (както и на Аврора, до този момент) Бейли беше използвал само едноместни Лични.

Гласът заговори отново. Нетърпеливо.

— Хайде! Трябва да сте Илайджа Бейли.

Бейли бавно се обърна. Беше средно висок мъж, облечен изискано в добре ушити дрехи в различни нюанси на синьото. Имаше светла коса и кожа и малки мустаци, с един нюанс по-тъмни от косата на главата. Бейли се хвана, че е втренчил очарован поглед в малката ивица косми над горната устна. За първи път виждаше космолит с мустаци.

— Аз съм Илайджа Бейли — каза той (и се почувства засрамен, че говори в Личната). Гласът му прозвуча като дрезгав и неубедителен шепот дори в неговите собствени уши.

Космолитът определено го намери за неубедителен. Той прибави, като присви очи и се вгледа в Бейли:

— Роботите отвън ми казаха, че Илайджа Бейли е тук, но вие изобщо не изглеждате така, както в хипервълновото предаване. Изобщо.

„Тъпата драматизация!“ — помисли си Бейли вбесено. Всеки, когото срещнеше, до края на света, щеше да е предварително отровен от онази невъзможна постановка. Никой нямаше да гледа на него като на едно обикновено човешко същество, което си има свои слабости. А когато ги откриеха, щяха с разочарование да го смятат за глупак.

Бейли намръщено се обърна към мивката и запръска с водата, после тръсна неопределено ръце във въздуха, докато се чудеше къде ли може да са скрили автомата за сушене с горещ въздух. Космолитът натисна някакво копче и сякаш от нищото в ръката му се появи малък тампон абсорбент.

— Благодаря — каза Бейли и го пое. — Не бях аз в хипервълновото шоу. Беше актьор.

— Знам, но можеха да изберат някой, който да прилича повече на вас, нали? — За космолита това сякаш беше източник на обида. — Искам да поговоря с вас.

— Как ви пуснаха моите роботи?

Очевидно това представляваше друг източник на обида.

— За малко да не ме пуснат — отвърна космолитът. — Опитаха се да ме спрат, а аз имах само един робот с мен. Наложи се да се престоря, че трябва да влезна по спешни причини, а те ме обискираха. Направо ме опипаха с ръце, за да се убедят, че не нося нещо опасно. Щях да подам жалба срещу вас — ако не бяхте землянин. Не може да давате на роботите такива нареждания, които притесняват човешките същества.

— Съжалявам — сковано се извини Бейли, — но не аз съм им дал такива нареждания. Какво мога да направя за вас?

— Искам да поговоря с вас.

— Вие говорите с мен. Кой сте вие?

Другият изглежда се разколеба, после отвърна:

— Гремионис.

— Сантирикс Гремионис?

— Точно така.

— Защо искате да говорите с мен?

Известно време Гремионис гледаше Бейли с явно притеснение. После зафъфли:

— Ами, докато съм тук… ако нямате нищо против… бих могъл… — и той се отправи към редичката с писоарите.

Ужасен и със сетни сили преди да му се повдигне, Бейли осъзна какво се канеше да прави Гремионис. Той припряно се обърна и изтърси:

— Ще ви чакам отвън.

— Не, не, не си отивайте — отчаяно нададе писък Гремионис. — Няма да ми отнеме и секунда време. Моля ви!

Само защото самият Бейли искаше също толкова отчаяно да говори с Гремионис, той остана и реши да не прави нищо, с което да обиди човека и да го накара да стане несловоохотлив; иначе не би отстъпил пред неговата молба.

Бейли остана обърнат с гръб и рефлекторно присви ужасено очи. Отпусна се едва когато Гремионис застана пред него, бършейки на свой ред ръце с пухкавия тампон.

— Защо искате да говорите с мен? — попита отново Бейли.

— Гладиа — жената от Солария… — Гремионис замълча нерешително.

— Познавам Гладиа — студено отбеляза Бейли.

— Гладиа ме видя — тримерно, нали разбирате — и ми каза, че сте питали за мен. И ме попита, дали по някакъв начин не съм се отнасял зле с робота, който тя притежаваше — един робот, който прилича на човек, като един от вашите навън…

— Е, не е ли така, мистър Гремионис?

— Не! Дори не знаех, че тя притежава такъв робот, докато… Вие ли й казахте това?

— Зададох й само няколко въпроса, мистър Гремионис.

Гремионис беше стиснал дясната си ръка в юмрук и нервно я блъскаше в лявата. Той напрегнато заговори:

— Не искам да ме обвиняват несправедливо в нещо — особено, ако подобно несправедливо обвинение би засегнало моите отношения с Гладиа.

— Как ме намерихте? — попита Бейли.

— Тя ме попита за робота и каза, че вие сте питали за мен — отвърна Гремионис. — Чух, че д-р Фастълф ви е извикал на Аврора, за да разрешите тази… загадка с робота. Споменаха по хипервълновите новини. И… — Думите се изтръгваха мъчително от устата му, сякаш ги произнасяше с неимоверно усилие.

— Продължавайте — подкани го Бейли.

— Трябваше да приказвам с вас и да ви обясня, че нямам нищо общо с робота. Нищо! Гладиа нямаше представа къде сте, но аз реших, че д-р Фастълф сигурно ще знае.

— И сте му се обадили?

— О, не, не… не мисля, че имам нерви да… Той е толкова виден учен. Гладиа му се обади вместо мен. Тя е… толкова мил човек. Той й казал, че сте отишли да се срещнете с дъщеря му, д-р Василия Алиена. Добре стана, защото аз я познавам.

— Да, знам, че я познавате — каза Бейли. Гремионис неловко го погледна.

— Откъде сте… И нея ли сте разпитвали за мен? — Неловкият му вид прерасна в страдалчески. — Накрая се обадих на д-р Василия и тя ми каза, че току-що сте си тръгнали и че вероятно ще ви намеря в някоя от обществените Лични — а тази е най-близко до нейното имение. Сигурен бях, че едва ли бихте отложили своето посещение, за да търсите друга. Искам да кажа, защо ли бихте го направили?

— Разсъждавали сте съвсем вярно, но как така сте стигнали дотук толкова бързо?

— Аз работя в Института по роботика и моето имение се намира на територията на Института. Със своя скутер дойдох за броени секунди.

— Сам ли дойдохте?

— Да! Само с един робот. Скутерът е двуместен, нали разбирате.

— А вашият робот чака отвън?

— Да.

— Кажете ми пак, защо искахте да ме видите?

— Трябва да се уверя, че не мислите, че имам нещо общо с онзи робот. Никога не бях чувал за него, докато цялата тази работа не избухна по новините. Така че, сега мога ли да поговоря с вас?

— Да, но не тук — твърдо заяви Бейли. — Хайде да се махаме.

„Колко странно — помисли си Бейли, — че се радвам толкова много, задето напускам убежището на стените и излизам на открито.“ В тази Лична имаше нещо много по-чуждо от всичко останало, с което се беше сблъсквал на Аврора или на Солария. Ужасът от факта, че го заговарят толкова непринудено и открито — този начин да се държат така, сякаш не съществуваше разлика между това помещение и предназначението му и всяко едно друго място с неговото предназначение — го смущаваше дори повече от хаотичния маниер на стопанисване в планетарен мащаб.

Във филмокнигите, които беше прегледал, не се споменаваше нищо по въпроса. Очевидно, както д-р Фастълф беше изтъкнал, те не бяха написани за земляни, а за аврорианците и евентуално за туристи от останалите четиридесет и девет Външни свята. В края на краищата, земляните почти никога не пътуваха до Външните светове, най-малко до Аврора. Тук не бяха добре дошли. Защо тогава да се обръщат към тях?

И защо филмокнигите ще засягат неща, които всички прекрасно знаят? Трябваше ли да се прави на въпрос, че Аврора има сферична форма, или че водата е мокра, или че даден човек може спокойно да се обърне към някой друг в Личната?

И все пак това не беше ли подигравка с името на сградата? От друга страна, Бейли неволно помисли за женските Лични на Земята, където, както Джеси често му беше разказвала, жените си приказвали непрестанно, без да чувстват никакво неудобство от това. Защо при жените да може, а при мъжете — не? Преди Бейли никога не се беше замислял сериозно над това, а просто го беше приемал като нещо обичайно — като непоклатима традиция, — но щом при жените може, защо да не може и при мъжете?

Нямаше значение. Мисълта само се докосна до неговото съзнание, без да даде никакво отражение върху онази негова част, където се криеше причината за непреодолимото и неизкоренимо отвращение на Бейли към всичко това.

— Хайде да се махаме — повтори той.

— Но отвън са вашите роботи — запротестира Гремионис.

— Да. И какво от това?

— Но аз искам да поговорим по личен въпрос, като м-мъже. — Той се запъна на последната дума.

— Предполагам, че искате да кажете като космолит със землянин.

— Щом предпочитате.

— Роботите са ми нужни. Те са мои колеги в разследването.

— Но това няма нищо общо с разследването. Точно това се опитвам да ви кажа.

— Сам ще преценя — твърдо каза Бейли и закрачи към вратата.

Гремионис се поколеба, но после го последва.

47.

Данил и Жискар чакаха — безстрастни, с безизразни лица, търпеливи. Бейли си помисли, че по лицето на Данил се долавя някаква следа от загриженост. От друга страна, много вероятно беше нечовешки човешките черти на робота просто да го подвеждат и само така да му се струва. Жискар, който приличаше по-малко на човек, имаше, разбира се, непроницаем вид дори и за най-запаления познавач на душевните състояния.

Чакаше и още един, трети робот — вероятно този на Гремионис. На външен вид изглеждаше по-прост даже и от Жискар и правеше впечатление на износен и овехтял. Очевидно Гремионис не беше от най-заможните.

— Радвам се, че сте добре, колега Илайджа — посрещна го Данил — с топлото чувство на облекчение, както Бейли веднага побърза да определи.

— Съвсем добре. Любопитно ми е, обаче, едно нещо. Ако ме бяхте чули да викам тревожно отвътре, щяхте ли да влезете?

— Моментално, сър — отвърна Жискар.

— Въпреки, че са ви програмирали да не влизате в Личните?

— Необходимостта да се защити едно човешко същество — вас, в частност — би имала приоритет, сър.

— Така е, колега Илайджа — съгласи се Данил.

— Драго ми е ла го чуя — рече Бейли. — Този човек е Сантирикс Гремионис. Мистър Гремионис, това са Данил и Жискар.

Двата робота тържествено сведоха глави. Гремионис просто ги погледна и вдигна ръка с безразличие. Не направи никакъв опит да представи своя робот.

Бейли се огледа. Беше притъмняло, вятърът се усилваше, въздухът ставаше по-студен и слънцето беше изчезнало зад облаците. Мракът наоколо не засенчи радостта на Бейли, че се е отървал от Личната. Фактът, че в действителност изпитва задоволство от това, че се намира на открито, го въодушевяваше неимоверно. Знаеше, че случаят е по-особен, но това беше началото и той не можеше да не го смята за триумф.

Бейли тъкмо се канеше да се обърне към Гремионис, за да продължат своя разговор, когато с крайчеца на окото си долови движение. Напряко през тревата вървеше жена с придружаващия я робот. Тя идваше към тях, но въобще не им обръщаше внимание. Очевидно се беше запътила към Личната.

Бейли протегна ръка по посока на жената, сякаш се опитваше да я спре, макар все още да ги деляха около тридесет метра, и замърмори:

— Не знае ли, че това е мъжката Лична?

— Какво? — попита Гремионис.

Жената се приближаваше, а Бейли продължаваше да я наблюдава с напълно озадачен вид. Най-накрая, роботът на жената отстъпи встрани и жената влезе в зданието.

Бейли безпомощно извика:

— Но тя не може да влиза там!

Гремионис възрази:

— Защо не? Това е обществена Лична.

— Но е за мъже.

— За хора е — поправи го Гремионис. Изглеждаше съвсем смутен.

— И от двата пола ли? Не може да имате това предвид.

— За всяко човешко същество. Разбира се, че това имам предвид! Какво друго очаквате? Не ви разбирам.

Бейли се обърна настрани. Само допреди няколко минути беше смятал, че да разговаряш в Личната е връхна проява на лош вкус, че това спада към категорията „Така не се прави“.

Ако искаше да се сети за нещо още по-ужасно, никога нямаше и през ум да му мине възможността да срещне жена в Личната. Според земните порядки, той беше длъжен да игнорира присъствието на други хора в огромните обществени Лични на тази планета, но нямаше такива порядки, които да му попречат да разбере, че човекът, минаващ покрай него, не е мъж, а жена.

Ами ако докато той беше вътре, някоя жена беше влязла — ей така, небрежно и равнодушно, — както тази току-що го беше направила? Или, още по-лошо, ако той беше влязал в Личната и беше заварил там някоя жена?

Не можеше да прецени, как би реагирал. Никога не беше допускал, камо ли да се беше сблъсквал с подобна ситуация, но дори само и мисълта за това му се струваше направо непоносима.

А във филмокнигите и по този въпрос не се споменаваше нищо.

Изгледал беше тези филми, за да може да започне своето разследване без да тъне в пълно невежество по отношение на аврорианския начин на живот — а те го оставиха в пълно неведение именно по най-важните въпроси.

Тогава как щеше да се справи с тройния възел на загадката около смъртта на Джендър, когато при всяка своя стъпка затъваше в своята неосведоменост?

Минути по-рано беше изпитал триумфа от своето дребно завоевание над ужасите на откритото пространство, а ето че сега го обземаше чувството, че е невеж по отношение на всичко, невеж дори по отношение на естеството на своето невежество.

В този момент, докато в своето въображение се бореше с образа на жената, която прекосява въздушното пространство, заемано допреди малко от него самия, Бейли се озова на крачка от пълното отчаяние.

48.

И този път Жискар го попита първи (и то по начин, който позволяваше да се долови загриженост в неговите думи — ако не и в тона):

— Не се ли чувствате добре, сър? Имате ли нужда от помощ?

Бейли измърмори:

— Не, не. Добре съм. Но нека да се махаме. Изпречили сме се на пътя на хора, които искат да ползват това здание.

Тон припряно закрачи към аеромобила, който ги чакаше на открития участък отвъд чакълената пътечка. От другата страна се виждаше едно малко превозно средство с две колела и две места, разположени едно зад друго. Бейли предположи, че това е скутерът на Гремионис.

Той си даде сметка, че неговата депресия и страдание се усилват още повече от факта, че беше гладен. Очевидно времето за обяд беше минало, а Бейли не беше хапвал нищичко.

Той се обърна към Гремионис.

— Да поговорим — но, ако нямате нищо против, докато обядваме. Искам да кажа, ако вече не сте обядвали — и нямате нищо против да обядвате с мен.

— Къде смятате да обядвате?

— Не знам. Къде обядват хората от Института?

Гремионис отвърна:

— Не и в столовата. Там няма да може да разговаряме.

— Имаме ли друг избор?

— Елате в моето имение — предложи веднага Гремионис. — Не е от най-фамозните тук. Не съм като вашите висши служители. Все пак, разполагам с няколко изправни робота и ще можем да хапнем нещо свястно. Ето какво. Аз ще взема моя скутер с Брунджи — роботът ми, нали разбирате — а вие ще ме следвате. Ще трябва да карате бавно, но аз съм само на малко повече от километър от тук. Ще стигнем за две, три минути.

Той се отдалечи в усърден полу-тръс. Бейли го гледаше и си мислеше, че този човек излъчва младежка непосредственост. Не беше лесно да се отгатне неговата възраст, разбира се; при космолитите тя не се издаваше от техния външен вид и Гремионис можеше като нищо да е на петдесет. Но той се държеше младежки; почти така, както на един землянин би изглеждало държанието на някой тийнейджър. Бейли не можеше да разбере, какво точно в поведението на Гремионис създаваше това впечатление.

Той се завъртя рязко към Данил:

— Познаваш ли Гремионис, Данил?

— Никога досега не съм го срещал, колега Илайджа.

— Ти, Жискар?

— Виждал съм го веднъж, но само мимоходом.

— Знаеш ли нещо за него, Жискар?

— Нищо, което да не личи от пръв поглед, сър.

— Колко е годишен? Какво представлява?

— Не знам, сър.

Гремионис извика:

— Готови ли сте? — Скутерът му бръмчеше доста силно. Ясно беше, че не е с реактивен двигател. Колелата не се повдигаха от земята. Брунджи седеше зад Гремионис.

Жискар, Данил и Бейли бързо се качиха в аеромобила.

Гремионис ги поведе, като описа широка дъга. Косата му се развяваше назад и Бейли изведнъж получи усещането за брулещия вятър, което човек изпитва, когато пътува в открито превозно средство като скутера. С благодарност си помисли, че той самият е на закрито в аеромобила — и това изведнъж му се стори много по-цивилизован начин на пътуване.

Скутерът пое по права линия и се стрелна с приглушен рев, а Гремионис махаше подканващо с едната си ръка. Роботът зад него запазваше равновесие с безгрижна лекота и не се беше вкопчил в кръста на Гремионис, както според Бейли едно човешко същество щеше да е принудено да направи.

Аеропланът го последва. Макар че плавното движение на скутера изглеждаше бързо, очевидно това беше илюзия, породена от неговите малки размери. С известна трудност, аеромобилът трябваше да поддържа толкова ниска скорост, че да не се блъсне в него.

— И все пак — замислено каза Бейли, — едно нещо не ми е ясно.

— Какво е то, колега Илайджа? — попита Данил.

— Василия нарече пренебрежително Гремионис „бръснар“. Очевидно, той се занимава с прически, дрехи и други подробности от тоалета на хората. Тогава как така имението му се намира на територията на Института по роботика?