Роботите на зората

36.

Бейли спря до вратата на аеромобила и твърдо отсече:

— Жискар, не искам прозорците да се затъмняват. Не искам да седя отзад. Искам да седна на предната седалка и да гледам навън. Тъй като ще бъда между теб и Данил, ще съм в достатъчна безопасност, освен ако не унищожат самата кола. А в такъв случай, ще унищожат и всички нас, и няма да има никакво значение, дали съм седял отпред, или отзад.

Жискар отвърна на силата, с която Бейли изрече това, като изпадна в още по-голяма учтивост.

— Сър, ако се почувствате зле…

— В такъв случай ще спрете колата и ще се прекача отзад, а вие ще затъмните прозорците. Може дори да не спирате. Ще се прекатеря от предната седалка в движение. Работата е там, Жискар, че за мен е важно да се запозная с Аврора колкото е възможно по-добре. Пък и във всеки случай, важно е да свикна с откритото пространство. Отправям това като заповед, Жискар.

— Колегата Илайджа — намеси се Данил — е съвсем прав, Жискар. Ще бъде в достатъчна безопасност.

Жискар, може би неохотно (Бейли не можеше да разчете изражението върху неговото не съвсем хуманоидно лице), отстъпи и седна при управлението. Бейли го последва и погледна през прозорците не толкова уверено, колкото беше прозвучал неговият глас. Все пак, близостта на роботите от двете му страни го успокояваше.

Колата се повдигна на въздушната възглавница от реактивните си двигатели и малко се позаклати, като че ли търсеше опора. Бейли усети, че го свива под лъжичката и се помъчи да не изпада в горчиво съжаление за своето смело представяне преди малко. Нямаше полза да си повтаря, че Данил и Жискар не проявяват никакви признаци на страх. Те бяха роботи, за които това чувство беше непознато.

В този момент колата рязко потегли напред и Бейли се притисна силно към седалката. За около минута той вече се движеше с такава скорост, с каквато едва ли беше пътувал с Експресната магистрала в Града. Отпред се простираше широк, обрасъл с трева път.

Скоростта му се струваше по-голяма заради факта, че вместо приветливите светлини и здания на Града, от двете му страни се ширеше море от зеленина и неправилни форми.

Бейли се постара да овладее своето дишане и да заговори непринудено, все едно, че няма нищо.

— Не забелязвам да минаваме покрай селскостопански земи, Данил — подхвърли той. — Струва ми се, че това е необработваема земя.

— Намираме се на територията на града, колега Илайджа — отвърна Данил. — Това са паркове и градини, които са частна собственост.

— Град? — Бейли не можеше да приеме тази дума. Той знаеше много добре, какво представлява един град.

— Еос е най-големият и най-важен град на Аврора. Той е първият, който са основали. Тук е седалището на законодателната власт на планетата. Председателят на Парламента живее тук в своето имение, покрай което скоро ще минем.

Не стига, че беше град, ами на всичкото отгоре и най-големият. Бейли се огледа от двете страни.

— Бях останал с впечатлението, че именията на Фастълф и Гладиа се намират в покрайнините на Еос. Мислех си, че вече сме минали очертанията на града.

— Съвсем не, колега Илайджа. Преминаваме през центъра. До края на града има още седем километра, а нашата крайна цел се намира на още четиридесет километра по-нататък.

— Центърът на града? Не виждам никакви здания.

— Те не са построени така, че да се виждат от пътя, но ако се вгледате между дърветата, може да забележите едно от тях. Това е имението на Фуад Лаборд, известен писател.

— Всички ли имения познаваш на външен вид?

— Те са въведени в паметта ми — тържествено поясни Данил.

— Няма движение по пътя. Защо?

— На дълги разстояния се пътува с въздушни автомобили или с коли на магнитна възглавница. Тримерните контакти…

— На Солария го наричат видеовръзка — прекъсна го Бейли.

— Тук също — в неофициални разговори, но ТВК е по-официалното наименование. По този начин се общува най-често. В крайна сметка, аврорианците обичат да ходят пеша и е съвсем естествено да извървят няколко километра, когато си ходят на гости, или отиват на делова среща, за която времето не е от първостепенно значение.

— А ние сме тръгнали за място, което се намира твърде далече, за да вървим пеша, но и твърде близо, за да вземем въздушен автомобил. Тримерна връзка не искаме, така че използваме наземна кола.

— По-точно аеромобил, колега Илайджа, но предполагам, че това спада към наземните коли.

— За колко време ще стигнем до имението на Василия?

— Скоро, колега Илайджа. Тя живее в Института по роботика, както вероятно вече знаете.

Последва кратко мълчание, което Бейли наруши пръв:

— Струва ми се, че към хоризонта се заоблачава.

Жискар преодоля един завой с висока скорост, при което аеромобилът се наклони под ъгъл от някакви си тридесет градуса. Бейли простена и се вкопчи в Данил, който преметна лявата си ръка през рамената на Бейли и го стисна като в менгеме между двете си ръце. Бейли бавно изпусна дъх, след като аеромобилът се изправи.

— Да — каза Данил, — тези облаци ще доведат до валежи по-късно през деня, както казаха в прогнозата.

Бейли се намръщи. Дъждът го беше сварвал веднъж — веднъж — по време на неговата експериментална работа в полята на Земята. Все едно, че беше застанал под студен душ заедно с дрехите. За момент беше изпитал неописуема паника, после беше разбрал, че няма кранове, откъдето да спре водата. Тя щеше да се излива отгоре до безкрайност! После всички се втурнаха да бягат, а той бягаше заедно с тях, устремен към сухия и управляем Град.

Но сега се намираше на Аврора и нямаше представа какво се прави, когато вали дъжд. Нито пък имаше Град, където да се скрие. Да бяга към най-близкото имение? Дали посрещаха бегълците от дъжда с добре дошли?

Последва още един малък завой и Жискар каза:

— Сър, намираме се на паркинга е Института по Роботика. Вече може да слезем и да посетим имението, което е във владение на д-р Василия на територията на Института.

Бейли кимна. Пътешествието беше отнело средно между петнадесет и двадесет минути (земно време, доколкото Бейли можеше да прецени) и той беше доволен, че е свършило.

— Искам да науча нещо за дъщерята на д-р Фастълф — каза Бейли доста задъхано, — преди да се срещна с нея. Ти не си я познавал, нали, Данил?

— По времето, когато бях създаден — отвърна Данил, — д-р Фастълф и неговата дъщеря бяха вече разделени от доста време. Никога не съм я виждал.

— Но колкото до теб, Жискар, вие двамата сте се познавали твърде добре. Не е ли така?

— Така е, сър — безстрастно потвърди Жискар.

— И сте се харесвали?

— Мисля, сър — поясни Жискар, — че на дъщерята на д-р Фастълф й беше приятно да сме заедно.

— А на теб?

Жискар като че ли подбираше думите си.

— Това предизвиква такова усещане в мен, което, мисля, човешките същества имат предвид, като казват, че им е приятно да бъдат в компанията на някое друго човешко същество.

— Но най-вече в компанията на Василия, струва ми се. Прав ли съм?

— Нейното задоволство от това, че сме заедно, сър — отвърна Жискар, — стимулираше онези позитронни потенциали, които предизвикват в мен действия, равносилни на действията, предизвикани от задоволството в човешките същества. Или поне така ми беше обяснено веднъж от д-р Фастълф.

— Защо Василия е напуснала баща си? — попита ненадейно Бейли.

Жискар не отговори.

Бейли натърти с резкия заповеднически тон на един землянин, който се обръща към робот:

— Попитах те нещо, момче!

Жискар обърна глава и впери поглед в Бейли, който за миг си помисли, че блясъкът в очите на робота сякаш заискри с пламъка на дълбоко възмущение от унизителната дума.

Жискар обаче заговори меко и в погледа му не се четеше нищо.

— Бих искал да ви отговоря, сър, но по онова време мис Василия ми нареди да мълча по всички въпроси, касаещи тази раздяла.

— Но аз ти заповядвам да ми отговориш, и мога да ти заповядам наистина много строго — ако пожелая.

— Съжалявам, сър — възрази Жискар. — Мис Василия — дори по онова време — беше голям специалист по роботика и заповедите, които ми даде, бяха достатъчно силни, за да останат в сила, независимо, какво бихте ми наредили вие, сър.

— Трябва да е била голям специалист по роботика — заяде се Бейли, — тъй като д-р Фастълф ми каза, че е имала удобен случай да те препрограмира.

— В това нямаше нищо опасно, сър. Самият д-р Фастълф би могъл да коригира всякакви грешки.

— Налагало ли се е?

— Не, сър.

— В какво се състоеше препрограмирането?

— Дребни неща, сър.

— Може би, но можеш да ме развеселиш. Какво е направила тя?

Жискар мълчеше и Бейли веднага се досети, какво означава това. Накрая роботът отвърна:

— Боя се, че не мога да отговарям и на никакви въпроси относно препрограмирането.

— Забранено ли ти е било?

— Не, сър, но препрограмирането изтрива автоматично всички данни за моето предишно състояние. Дори и да съм промени в нещо конкретно, на мен ще ми се струва, че то винаги е било така и няма да си спомням какво е било то преди да съм бил промени.

— Тогава откъде знаеш, че си препрограмиран по отношение именно на някои дребни неща?

— Тъй като д-р Фастълф никога не сметна за необходимо да коригира извършеното от мис Василия — поне той ми каза така веднъж, — мога само да предполагам, че промените са били дребни. Можете да питате мис Василия, сър.

— Така и ще направя — заяви Бейли.

— Боя се, обаче, че тя няма да ви отговори, сър.

Сърцето на Бейли изтръпна. Досега беше разпитвал само д-р Фастълф, Гладиа и двата робота. Всички те имаха основателни причини да му съдействат. Сега за първи път щеше да се срещне с неприятелски настроено лице.

37.

Бейли слезе от колата, която беше спряла върху тревисто място, и почувства определено задоволство от усещането за твърда почва под краката си.

Огледа се с изненада, тъй като зданията тук бяха доста нагъсто. От дясната му страна се виждаше една особено висока сграда, обикновена на външен вид, която приличаше повече на огромен правоъгълен блок от метал и стъкло.

— Това ли е Институтът по роботика? — попита той.

— Целият този комплекс — отвърна Данил — представлява Института, колега Илайджа. Виждате само една част, която е застроена много по-нагъсто, отколкото е характерно за Аврора, защото е със статута на самоподдържаща се политическа единица. Тук са домашните имения, лабораториите, библиотеките, гимнастическите салони, и така нататък. Голямото здание е административният център.

— Толкова е нетипично за Аврора, с всички тези сгради — поне като съдя по онова, което зърнах от Еос. Струва ми се, че това би предизвикало значително неодобрение.

— Мисля, че е било така, колега Илайджа, но директорът на Института е в приятелски отношения с Председателя, които е твърде влиятелна фигура. Доколкото разбирам, направена е била специална отстъпка за изследователските нужди. — Данил замислено се огледа. — Наистина, по-компактно е, отколкото предполагах.

— Значи си предполагал! Никога ли не си идвал тук досега, Данил?

— Не, колега Илайджа.

— Ами ти, Жискар?

— Не, сър — отвърна Жискар.

— Намерихте мястото без проблеми — възкликна Бейли — и изглежда го познавате!

— Разполагаме със съответната информация, колега Илайджа — поясни Данил, — тъй като се наложи да ви придружим.

Бейли замислено кимна, после попита:

— Защо д-р Фастълф не дойде с нас? — Но после за сетен път си каза, че нямаше смисъл да се опитва да издебне роботите неподготвени. Човек можеше да отправя бързо — или неочаквано — своите въпроси, а те просто ги попиваха в очакване и после отговаряха. Невъзможно беше да ги издебнеш от засада.

— Както каза д-р Фастълф — заобяснява Данил, — той не е член на Института и смята, че не е редно да го посещава, без да е бил поканен.

— А защо не е член?

— Никога не са споменавали причината за това пред мен, колега Илайджа.

Погледът на Бейли се премести върху Жискар, който тутакси каза:

— Нито пък на мен, сър.

Не знаеха? Или им беше наредено да не знаят? Бейли сви рамене. Нямаше значение. Човешките същества можеха да лъжат, а роботите да бъдат инструктирани.

Разбира се, човешките същества можеше да бъдат заплашени или ловко хванати, че лъжат — ако човек умееше да задава въпроси, или пък беше достатъчно брутален. Роботите, от друга страна, можеше да бъдат разкрити, че са инструктирани по съответен начин — ако човек умееше да задава въпроси, или пък беше достатъчно безскрупулен. Но двете умения бяха твърде различни, а Бейли изобщо не го биваше по отношение на роботите.

— Къде ще можем да намерим д-р Василия Фастълф? — попита той.

— Нейното имение се намира точно пред нас — отвърна Данил.

— Значи са ви инструктирали за неговото точно местонахождение?

— Данните са въведени в паметта ни, колега Илайджа.

— Добре тогава, водете ме.

Оранжевото слънце се издигаше високо в небето. Очевидно наближаваше пладне. По пътя за имението прекосиха сянката на завода и Бейли леко потръпна от рязкото падане на температурата.

Стисна зъби при мисълта за завладяването и заселването на чужди планети без Градове, където температурата нямаше да бъде регулирана, а щеше да е подвластна на непредсказуеми, идиотски промени. А и с притеснение забеляза, че облаците над хоризонта бяха наближили. На всичкото отгоре, всеки момент можеше да завали, с потоците стичаща се надолу вода.

Земята! Бейли копнееше за Градовете.

Жискар влезе първи в имението, а Данил протегна ръка, за да предпази Бейли от падане.

Разбира се! Жискар разузнаваше.

Честно казано, същото правеше и Данил. Неговият поглед кръстосваше терена наоколо с такава острота и съсредоточеност, каквато никое човешко същество не би могло да постигне. Бейли беше сигурен, че роботът не пропуска нищо. (Той се зачуди, защо не правеха роботите с четири очи, разположени на равни интервали по обиколката на главите им, или пък с оптична лента, която да ги препасва. При Данил това не можеше да се очаква разбира се, след като неговата външност трябваше да е хуманоидна, но защо не при Жискар? Или може би това водеше до усложнения в приемането на образа, с което позитронните връзки не можеха да се справят? За момент Бейли доби смътна представа за трудностите, които изпълваха живота на роботиците.)

Жискар се появи на вратата и кимна. Ръката на Данил упражни впечатляваща сила и Бейли тръгна напред. Врата зееше широко отворена.

В имението на Василия нямаше никакви ключалки. Бейли ненадейно си спомни, че не беше забелязал да има нито при Гладиа, нито при Фастълф. Рядката населеност и разделението спомагаха за реда и спокойствието. Без съмнение, обичаят аврорианците да не се натрапват един другиму, също играеше роля. А и като се замисли човек, вездесъщите роботи-телохранители представляваха много по-ефикасна защита от която и да било ключалка.

Силата, с която Данил държеше Бейли за горната част на ръката, го накара да спре. Отпред Жискар говореше приглушено с два робота, които приличаха доста на него самия.

Изведнъж ледени тръпки прободоха Бейли. Ами ако с някаква бърза маневра подменят Жискар с друг робот? Щеше ли да забележи подмяната? Щеше ли да различи двата робота? Нямаше ли да го оставят с робот, който да не е инструктиран специално да го охранява и който невинно щеше да го изложи на опасност, като при необходимост не реагира достатъчно бързо, за да го защити?

С овладян глас, Бейли се обърна спокойно към Данил:

— Тези роботи имат забележителна прилика, Данил. Можеш ли да ги различаваш?

— Разбира се, колега Илайджа. Имат различни модели на облеклата, а и кодовите им номера се различават.

— На мен ми изглеждат еднакви.

— Не сте свикнал да забелязвате такива разлики.

Бейли се вгледа отново в роботите.

— Какви кодови номера?

— Лесно ще ги видите, колега Илайджа, ако знаете къде да погледнете и ако очите ви имат по-голяма чувствителност в инфрачервената област, отколкото човешките.

— Е, тогава бих изпаднал в затруднение, ако се наложи да ги идентифицирам, нали?

— Съвсем не, колега Илайджа. Можете просто да попитате робота за името и неговия сериен номер. Той ще ви го каже.

— Дори и да са го инструктирали да дава фалшив номер?

— Защо да го инструктират така?

Бейли реши да не обяснява.

Във всеки случай, Жискар се връщаше при тях.

— Сър, ще ви приемат — каза той. — Насам, моля.

Двата робота от имението ги поведоха. Зад тях вървяха Бейли и Данил, който продължаваше да държи Бейли с превантивна цел.

Най-отзад остана Жискар.

Двата робота спряха пред една двойна врата, която се отвори автоматично в двете посоки. Стаята беше обляна от слаба, сивкава светлина — дневна светлина, която се промъкваше иззад дебелите завеси.

Бейли успя да различи не много ясно малка човешка фигура, полу-седнала във висок стол и с подпрян лакът на някаква маса, разположена по протежението на стената.

Бейли и Данил влязоха и Жискар ги последва. Вратата се затвори, при което стаята притъмня още повече.

Женски глас остро отекна:

— Елате по-наблизо! Останете на място!

И стаята се изпълни с истинска дневна светлина.

38.

Бейли премигна и погледна нагоре. Таванът беше стъклен и през него се виждаше слънцето. Странно, но то светеше толкова слабо, че човек можеше спокойно да го погледне, въпреки, че това не се отразяваше на силата на светлината в стаята. Вероятно стъклото (или каквото представляваше прозрачният материал) разсейваше светлината, без да я абсорбира.

Бейли сведе поглед към жената, която заемаше все същата поза на стола, и попита:

— Д-р Василия Фастълф?

— Д-р Василия Алиена, ако искате моето цяло име. Не заемам чужди имена. Можете да ме наричате д-р Василия. Това е името, с което съм позната в Института. — Твърде резкият й глас омекна — А ти как си, стари ми приятелю Жискар?

Жискар отвърна с тон, който странно се различаваше от обичайния:

— Приемете моя поздрав… — Той се поколеба и добави: — Приемете моя поздрав, Литъл Мис.

Василия се усмихна.

— А това, предполагам, е хуманоидният робот, за който съм чувала — Данил Оливо?

— Да, д-р Василия — енергично отвърна Данил.

— И най-накрая, имаме… землянина.

— Илайджа Бейли, докторе — сухо натърти Бейли.

— Да, известно ми е, че земляните имат имена и че Илайджа Бейли е вашето — хладно отбеляза тя. — Нямате капка прилика с актьора, който игра вашата роля в хипервълновото представление.

— Известно ми е това, докторе.

— Онзи, обаче, който играеше Данил, е бил подбран много добре. Но предполагам, че не сме се събрали да обсъждаме представлението.

— Не.

— Както се досещам, събрали сме се, землянино, да поговорим за онова, което имате да ми кажете за Сантирикс Гремионис, и да приключим с въпроса. Права ли съм?

— Не съвсем — отвърна Бейли. — Това не е основната причина за моето посещение, макар че допускам, че ще стигнем и до там.

— Нима? Да не сте останали с впечатлението, че сме се срещнали за дълга и сложна дискусия върху тема по ваш избор?

— Мисля, д-р Василия, че ще бъдете достатъчно разумна да ми позволите да насоча разговора, както желая.

— Това заплаха ли е?

— Не.

— Е добре, никога не съм виждала землянин и може да ми е интересно да разбера, доколко приличате на актьора, който играеше вашата роля. Искам да кажа, не на външен вид, а в други аспекти. Наистина ли сте толкова властна личност, колкото ви представиха в постановката?

— Постановката — сряза я Бейли с недвусмислено отвращение — беше свръх-драматизирана и преувеличена по отношение на моята личност. Бих предпочел да ме приемете такъв, какъвто съм, и да ме преценявате единствено по това, как ви изглеждам в момента.

Василия се засмя.

— Поне не изпадате в благоговеен страх пред мен. Което е във ваша полза. Или да не би да си мислите, че тая работа с Гремионис, която сте си наумили, ви поставя в положение да ми диктувате нещата?

— Дошъл съм единствено с цел да открия истината в случая с мъртвия хуманоиден робот, Джендър Панел.

— Мъртъв? Тогава, може би някога е бил жив?

— Използвам две срички вместо фрази като „приведен в неизправност“. Смущава ли ви това, че казвам „мъртъв“?

Василия отстъпи:

— Добре се измъквате. Дебрет, донеси един стол за землянина. Ще се умори, ако ще приказваме дълго. После се върни в нишата. Ти също можеш да си избереш някоя, Данил. Жискар, ела застани до мен.

Бейли седна.

— Благодаря ти, Дебрет. Д-р Василия, нямам официално право да ви разпитвам; не разполагам със законни средства, с които да ви принудя да ми отговаряте. И все пак, смъртта на Джендър Панел е поставила вашия баща в положение на…

— Кого е поставила?

— Вашия баща.

— Землянино, понякога аз се обръщам към една определена личност с „баща ми“, но никой друг не си го е позволявал. Моля, използвайте съответното име.

— Д-р Хан Фастълф. Нали той е вашият баща? По документи?

— Използвате един биологически термин — каза Василия. — Имаме общи гени — дотолкова, доколкото това е характерно за връзката баща-дъщеря на Земята. На Аврора това е без значение, освен в медицински и генетичен план. Ако определени метаболитни състояния ми причиняват страдание, би било уместно да се анализира физиологията и биохимията на онези, с които имаме общи гени — родители, братя или сестри, деца и така нататък. Иначе, тези връзки не се споменават в изисканото аврорианско общество. Обяснявам ви това, защото сте землянин.

— Ако съм казал нещо обидно по отношение на обичаите — рече Бейли, — то е било поради незнание и се извинявам. Мога ли да се обръщам към въпросния господин по име?

— Разбира се.

— В такъв случай, смъртта на Джендър Панел е поставила д-р Хан Фастълф в трудно положение и бих сметнал, че ще проявите достатъчно загриженост, за да му помогнете.

— Така ли смятате? Защо?

— Той е ваш… Той ви е възпитал. Грижил се е за вас. Били сте дълбоко привързани един към друг. Той все още изпитва дълбока привързаност.

— Той ли ви го каза?

— Стана ясно от разговорите ни. Дори само поради факта, че се е заинтересувал от соларианката, Гладиа Делмар, защото тя прилича на вас.

— Той ли ви каза това?

— Да, но дори и да не беше, приликата е очевидна.

— Въпреки това, землянино, не дължа нищо на д-р Фастълф. Предположенията ви се отхвърлят.

Бейли прочисти гърло.

— Като оставим настрана вашите лични чувства, които изпитвате или не, остава въпросът с бъдещето на Галактиката. Д-р Фастълф желае новите светове да бъдат изследвани и заселени от човешки същества. Д-р Фастълф смята, че ако политическите последствия от смъртта на Джендър доведат до изследването и заселването на планетите от роботи, това би било катастрофално за Аврора и човечеството. Разбира се, вие не бихте искали да допринесете за подобно нещо.

— Разбира се, че не — отвърна Василия с безразличие, докато го изучаваше с поглед, — ако бях съгласна с д-р Фастълф. Но аз не съм. Не виждам нищо лошо в това, работата да бъде извършена от хуманоидни роботи. Всъщност, работя тук, в Института, за осъществяването именно на тази цел. Аз съм Глобалист. И тъй като д-р Фастълф е Хуманист, той е мой политически враг.

Изреченията й бяха кратки и стегнати, не по-дълги, отколкото трябваше да бъдат. Всяко биваше придружавано от определена пауза, като че ли Василия изчакваше с любопитство, дали няма да последва въпрос. Бейли остана с впечатлението, че й е интересен и че й е забавно да се обзалага със себе си, какъв би могъл да бъде неговият следващ въпрос. Очевидно тя беше решила да му дава само минималната информация, необходима, за да го предизвика.

— Отдавна ли сте член на Института? — попита Бейли.

— Откакто е създаден.

— Имате ли много членове?

— Бих казала, че около една трета от аврорианските роботици са членове, макар и само половината от тях да живеят и работят на територията на Института.

— И другите ли членове на Института споделят вашите възгледи за изследването на новите светове от роботи? Всички до един ли опонират на възгледите на д-р Фастълф?

— Подозирам, че повечето са Глобалисти, но не ми е известно да сме гласували този въпрос. Нито да сме го обсъждали официално. По-добре да ги питате поотделно.

— Д-р Фастълф не е ли член на Института?

— Не.

Бейли изчака малко, но тя не добави нищо повече към отрицанието.

— Това не е ли учудващо? — попита той. — Щях да си мисля, че най-вече той би трябвало да е член.

— Оказва се, че ние не го искаме. И — което може би е по-маловажно — той също не ни иска.

— Това не е ли още по-учудващо?

— Не мисля така. — После като че ли някакво вътрешно раздразнение я подтикна да продължи: — Той живее в града Еос. Предполагам, че знаете значението на думата, землянино?

Бейли кимна и отговори:

— Еос е древно-гръцката богиня на зората, както Аврора е древно-римската.

— Точно така. Д-р Хан Фастълф живее в Града на Зората на Планетата на Зората, но той самият не вярва в Зората. Не разбира кой е правилният начин за овладяване на Галактиката и за превръщането на Зората на космолитите в Деня на Галактиката. Изследването на Галактиката от роботи представлява единственият удобен начин за изпълнение на задачата, което той не иска да приеме, нас също.

— Защо да е единственият? — бавно възрази Бейли. — Аврора и останалите Външни светове не са били изследвани и заселени от роботи, а от човешки същества.

— Поправка. От земляни. Било е разточително и неефективно, а и сега не съществуват земляни, на които ще разрешим да послужат за бъдещи заселници. Ние сме се превърнали в космолити — дълго-живущи и здрави. Имаме роботи, които са безкрайно по-разнообразни и гъвкави от онези, с които са разполагали човешките същества, заселили първоначално нашите планети. Времената и нравите са се променили изцяло — и днес е възможно единствено изследването с помощта на роботите.

— Да предположим, че вие сте права, а д-р Фастълф греши. Дори и да е така, в неговите разсъждения има логика. Защо Институтът и той не приемат спокойно нещата? Само защото се разминават по този въпрос ли?

— Не, разминаването е сравнително маловажно. Съществува по-дълбок конфликт.

Бейли отново изчака и отново тя не добави нищо към своята забележка. Той не смяташе, че е безопасно да дава воля на яда си и тихо, почти риторично, зададе въпроса:

— Какъв е този по-дълбок конфликт?

В гласа на Василия изплува още по-ясна нотка на забавление. Това смекчи донякъде чертите на лицето й и в един миг, тя заприлича още повече на Гладиа.

— Предполагам, че не бихте се досетили, ако не ви бъде обяснено.

— И поради това ви питам, д-р Василия.

— Добре тогава, чувала съм, че земляните не живеят дълго. Не се заблуждавам, нали?

Бейли сви рамене.

— Някои от нас доживяват и до сто години, земно време. — Той помисли малко. — Може би около сто и тридесет метрични години.

— Вие на колко сте години?

— Четиридесет и пет стандартни, шестдесет метрични.

— Аз съм на шестдесет и шест метрични. Предполагам, че ще съм жива още поне три метрични века — ако се пазя.

Бейли разпери широко ръце.

— Моите поздравления.

— Има недостатъци.

— Тази сутрин ми казаха, че за три или четири века, има вероятност да се натрупат много, много загуби.

— Боя се, че е така — продължи Василия. — Но освен това, има вероятност да се натрупат и много, много придобивки. Като цяло нещата се балансират.

— Какви са тогава недостатъците?

— Вие, разбира се, не сте учен.

— Аз съм детектив — полицай, ако предпочитате.

— Но вероятно познавате някои учени от вашата планета.

— Срещал съм някои — предпазливо отвърна Бейли.

— Знаете ли как работят те? Чували сме, че на Земята те се кооперират по необходимост. В най-добрия случай, имат на разположение половин век от своя кратък живот за активна работа. По-малко от седем метрични декади. За това време не може да се постигне много.

— Някои от нашите учени са постигнали доста много за значително по-кратко време.

— Защото са се възползвали от откритията на другите преди тях и са напредвали благодарение на своето умение да ползват съвременните чужди открития. Не е ли така?

— Разбира се. Съществува научна общност, където всеки внася своя дял в пространството и времето.

— Точно така. Иначе нищо не би се получило. Всеки учен, който разбира нищожната вероятност да постигне абсолютно сам нещо значително, е принуден да се присъедини към тази общност. Той не може да не се включи в играта. По този начин се напредва изключително много — далеч повече, отколкото ако не съществуваше подобна система.

— На Аврора и останалите Външни светове положението не е ли същото? — запита Бейли.

— На теория е така; на практика — не толкова. В едно дългоживущо общество принудата е много по-малка. Учените тук имат на разположение три или три и половина века, в които да се посветят на даден проблем, така че възниква въпросът, дали един отделен човек не може да постигне значителен напредък сам. Става възможно обсебването от нещо като интелектуална алчност — искаш да постигнеш нещо сам, да придобиеш собственост върху определена страна от прогреса, да искаш да видиш как общият напредък се забавя — много повече, отколкото да дадеш онова, което смяташ, че принадлежи само на теб. И в резултат, общият напредък във Външните светове се забавя до такава степен, че става трудно да се изпревари работата, извършвана на Земята, въпреки нашите огромни преимущества.

— Предполагам, че не бихте ми разказали всичко това, ако не трябва да разбирам, че д-р Хан Фастълф се държи именно по този начин.

— Определено го прави. Именно неговите теоретични разработки в областта на позитронния мозък направиха възможно съществуването на хуманоидния робот. Той ги използва, за да конструира — с помощта на покойния д-р Сартън — вашия приятел-робот Данил. Но не е публикувал съществените моменти от своята теория, нито пък ги е предоставял на някой друг. Така той — и единствено той — държи ключовете към производството на хуманоидни роботи.

Бейли сви вежди.

— А Институтът по роботика е посветен на кооперирането между учените?

— Точно така. Този Институт се състои от над стотина водещи роботици на различна възраст, с различни постижения и умения. Надяваме се да изградим филиали и на останалите планети и по този начин да създадем междузвездна асоциация. Всички ние сме решили да споделяме своите индивидуални открития или разработки и да ги влагаме в един общ фонд. Правим го доброволно за общото благо, както вие, земляните, сте принудени да правите поради своето кратко време на живот. Д-р Хан Фастълф, обаче, не желае да прави така. Убедена съм, че си го представяте като благороден идеалист и аврориански патриот. Но той не би вложил своята лична интелектуална собственост — за каквато я смята той — в общия фонд. Следователно, не ни иска и нас. А понеже той признава правото на лична собственост върху научните открития, ние, от своя страна, също не го искаме. Мисля, че взаимната антипатия не представлява повече мистерия за вас.

Бейли кимна с глава и попита:

— Вие смятате, че от това ще има ефект — това доброволно отказване от личната слава?

— Трябва да има — мрачно отвърна Василия.

— А не е ли успял Институтът да изкопира индивидуалната работа на д-р Фастълф и да преоткрие теорията за хуманоидния позитронен мозък, благодарение на общите ви усилия?

— След време ще успее. Неизбежно е.

— И не правите никакви опити да скъсите това време, като карате д-р Фастълф да издаде своята тайна?

— Мисля, че сме на път да го накараме.

— Посредством въздействието от скандала с Джендър?

— Не мисля, че е необходимо да задавате този въпрос. Е, казах ли ви всичко, което искахте да знаете, землянино?

— Казахте ми някои неща, които не знаех. — отвърна Бейли.

— Тогава е време да ми разкажете за Гремионис. Защо свързахте името на този бръснар с мен?

— Бръснар?

— Той самият се смята за стилист, освен куп други неща, но си е чисто и просто бръснар. Разкажете ми за него — или да сметнем, че сме приключили срещата.

Бейли се почувства уморен. Беше му ясно, че тя се беше наслаждавала на престрелката. Направила беше достатъчно, за да възбуди неговия апетит. Но сега се налагаше той да изтъргува още материал срещу своята собствена информация, с каквато не разполагаше. Или поне имаше само догадки. И ако някоя от тях беше погрешна, фатално погрешна, с него беше свършено.

Затова той започна престрелка от своя страна.

— Сигурно си давате сметка, д-р Василия, че не можете да се измъкнете, като се преструвате, че е нелепо да се допуска съществуването на връзка между Гремионис и вас.

— Защо не, след като това е нелепо?

— О, не. Ако беше нелепо, щяхте да ми се изсмеете в лицето и да изключите тримерната връзка. Сам по себе си фактът, че вие склонихте да измените своите първоначални позиции и да ме приемете — фактът, че приказвахте с мен надълго и нашироко и ми казахте страшно много неща — си е чисто признание от ваша страна, че аз вероятно бих могъл да опра ножа до шията ви.

Мускулите по лицето на Василия се обтегнаха и тя заговори с нисък и сърдит глас:

— Вижте какво, малки землянино, в уязвимо положение съм и вие вероятно го знаете. Аз съм дъщеря на д-р Фастълф, а тук, в Института, има някои хора, които са достатъчно глупави — или достатъчно хитри — да ми нямат доверие заради това. Не знам какво точно са ви казали — или сте си измислил. Сигурна съм обаче, че то е повече или по-малко нелепо. И все пак, колкото и да е нелепо, то може да бъде използвано успешно в моя вреда. Така че съм склонна да се спазаря. Казах ви някои неща, а бих могла да ви кажа и още, но само при условие, че ми покажете веднага, какво държите в ръцете си, и ме убедите, че говорите истината. Така че, казвайте веднага.

Ако се опитвате да си играете с мен игрички, моето положение няма да се влоши спрямо сегашното, ако ви изритам навън — поне ще си доставя удоволствие. И ще използвам всичкото влияние, което аз имам върху Председателя, за да го накарам да преразгледа своето решение за вашето идване тук, и да ви изпрати обратно на Земята. В момента и без това оказват зачителен натиск върху него, за да го направи и без моята намеса.

Така че, говорете! Веднага!

39.

На Бейли му се прииска да доведе с налучкване нещата до крайност, за да провери дали е на прав път. Беше му ясно, обаче, че така няма да стигне доникъде. Тя щеше да се досети накъде бие той — не беше глупава — и щеше да го спре. Бейли знаеше, че беше попаднал на някаква следа, и не му се искаше да я изтърве. Онова, което Василия каза за своята уязвимост заради връзката с баща й, можеше и да е вярно. Но едва ли би я изплашило дотолкова, че да я накара да се срещнат. Освен ако тя не подозираше, че Бейли знае нещо, което не е съвсем нелепо.

И така, той трябваше да излезе с нещо — нещо важно, — което веднага би я поставило в подчинено положение. Следователно — блъф.

— Сантирикс Гремионис ви се е предлагал — каза Бейли и преди Василия да успее да реагира, вдигна залога, като добави още по-остро: — И то не веднъж, а много пъти.

Василия скръсти ръце над едното си коляно, после се изпъна и се размърда в стола, като че ли се наместваше по-удобно. Тя хвърли поглед към Жискар, който стоеше безизразно и неподвижно от едната й страна.

После погледна Бейли и рече:

— Е, добре, този идиот се предлага на всеки, когото срещне, независимо от възрастта или пола. Не бих се чувствала наред, ако не ми беше обърнал внимание.

Бейли направи движение, с което искаше да покаже, че отхвърля възражението. (Не му се изсмя. Не прекрати срещата. Дори не си сложи маската на разярение. Чакаше да чуе, какво щеше да изгради Бейли върху това твърдение. Значи, той се беше закачил за нещо.)

— Преувеличавате, д-р Василия — продължи Бейли. — Всеки си има предпочитания, колкото и да е непридирчив. В случая с този Гремионис, неговият избор е паднал върху вас. И въпреки че сте отказали да го приемете, той е продължил да ви се предлага, напълно в разрез с аврорианските обичаи.

— Радвам се — отвърна Василия, — че не се съмнявате, че съм му отказала. Според някои хора, всяко предложение — или почти всяко — би трябвало да се приеме от учтивост, но аз не споделям подобно схващане. Не виждам защо да се включвам в някаква безинтересна авантюра, която просто би ми загубила времето. Намирате ли нещо осъдително в това, землянино?

— Не мога да изказвам мнение — в подкрепа или не — по отношение на аврорианските обичаи. — (Тя все още чакаше, очакваше да чуе нещо. Какво беше то? Дали не чакаше онова, което Бейли искаше да каже, но не беше сигурен, че ще събере кураж да го направи?)

Тя подхвана с явно усилие да си придаде небрежен вид:

— Имате ли въобще нещо, което да ми предложите, или свършихме?

— Не сме свършили — отвърна Бейли, като се принуди да подхване наново играта. — Дали сте си сметка за тази неаврорианска настойчивост и ви е хрумнало, че може да се възползвате от нея.

— Нима? Колко налудничаво! И как бих могла да го направя?

— Тъй като очевидно сте го привличали много силно, не би било трудно да наредите нещата така, че да накарате Гремионис да изпита влечение към някой друг. Някой, който прилича много на вас. Подтиквали сте го към това, като вероятно сте му обещавали да приемете неговото предложение, в случай, че другият не приеме.

— Коя е тази бедна жена, на която приличам толкова много?

— Не знаете ли? Хайде, д-р Василия, това е наивно. Говоря за соларианката, Гладиа, която, както вече споменах, е под закрилата на д-р Фастълф именно заради своята прилика с вас. Вие не се учудихте, когато ви казах за това в началото на нашия разговор. Сега е твърде късно да се преструвате, че не знаете.

Василия го изгледа изпитателно.

— Значи от неговия интерес към нея, вие сте стигнали до извода, че първоначално той е трябвало да проявява интерес към мен? С тази отчаяна догадка ли идвате при мен?

— Не съвсем отчаяна. Има и други факти в подкрепа на това. Отричате ли всичко дотук?

Василия замислено поглаждаше с пръсти дългата маса. Бейли се запита какво ли криеха дългите листа хартия отгоре. От разстояние успяваше да различи само някакви объркани знаци. Знаеше, че те няма да му проговорят нищо, колкото и внимателно и задълбочено да ги изучава.

— Вече се уморявам — рече Василия. — Казахте ми, че Гремионис се е интересувал първо от мен, после от моята двойничка, соларианката. А сега искате да го отрека. Защо да си правя труда да го отричам? Какво значение има? Дори и да беше истина, как въобще би могло да ми навреди това? Казвате, че съм се дразнела от вниманието, което не съм искала да ми оказват, и че съм се отървала хитро от него. Е, и?

— Не е толкова важно, какво сте направили — не отстъпваше Бейли, — а защо. Знаели сте, че е в стила на Гремионис да бъде настоятелен. Предлагал ви се е неколкократно и е щял да се предлага неколкократно и на Гладиа.

— Ако тя му откаже.

— Тя е соларианка, има проблеми със секса, и е отказвала на всички — нещо, което се осмелявам да твърдя, че сте знаели. Защото въпреки цялата си враждебност по отношение на ба… на д-р Фастълф, вашите чувства към него са достатъчно силни, за да държите под наблюдение заместничката си.

— Е, добре, радвам се за нея. Ако е отказала на Гремионис, значи е проявила добър вкус.

— Знаели сте, че няма да има „ако“. Знаели сте, че тя е щяла да го направи.

— И все пак — какво от това?

— Повторните предложения биха означавали, че Гремионис ще посещава често имението на Гладиа и че ще се лепне за нея.

— За последен път — е, и?

— А в имението на Гладиа се е намирал един твърде необичаен обект, единият от двата съществуващи хуманоидни робота, Джендър Панел.

Василия помълча. После запита:

— Накъде биете?

— Мисля, че ви е хрумнало, че ако по някакъв начин хуманоидният робот бъде убит при такива обстоятелства, които да хвърлят вината върху д-р Фастълф, това би могло да послужи като оръжие, с което да го накарате насила да разкрие тайната на хуманоидния позитронен мозък. Гремионис е бил раздразнен от упорития отказ на Гладиа да го приеме и е разполагал с възможността за извършване на престъплението при своите чести посещения в имението. Би могло да му бъде внушено да потърси ужасно отмъщение, като убие робота.

Василия запремигва.

— Този нещастен бръснар може да има двадесет подобни мотива и двадесет подобни възможности, без това въобще да има значение. Той дори не знае, как да накара едни робот да се ръкува. Как би могъл да се доближи и на една светлинна година до постигането на мозъчно изключване в един робот?

— Което вече — меко продължи Бейли — ни довежда най-сетне до същността на въпроса. Смятам, че тук сте била замесена вие. Въздържахте се да не ме изгоните, понеже е трябвало да се убедите, дали съм имал предвид именно това, или не. Твърдя, че Гремионис е свършил работата с подкрепата на този Институт по роботика, като е действал посредством вас.