По-късно, при една равносметка на времето, щеше да се окаже, че Бейли е бил в безсъзнание не по-малко от десет и не повече от двадесет минути.
Сега обаче му се струваше, че това може да е продължавало от нула до безкрайност. Някакъв глас стигна до неговото съзнание. Бейли не чуваше думите, които се изговаряха, чуваше само гласа. Зачуди се, защо той му се струва толкова странен, но разреши проблема, след като с удоволствие констатира, че гласът е женски.
Към него се спуснаха ръце, подхванаха го и го повдигнаха. Една ръка — неговата — увисна. Главата му се отпусна назад.
Бейли направи вял опит да се стегне, но не успя. Пак женският глас.
Той отвори уморено очи. Усети, че му е студено и мокро, но изведнъж проумя, че върху него вече не се излива вода. И не беше тъмно, не съвсем. На слабата светлина Бейли успя да различи лицето на робот.
Позна го. „Жискар“ — прошепна той, а после си спомни за бурята и бягството. Жискар беше дошъл първи; намерил го беше преди другите роботи.
Бейли самодоволно си помисли: „Знаех си, че ще стане така.“
Той отпусна отново клепачи и усети, че се движи бързо и леко — макар и съвсем определено — неравномерно, което означаваше, че го носеше някой, който вървеше. После спряха и последва бавно нагласяне, докато в крайна сметка Бейли се озова изтегнат върху нещо доста топло и удобно. Знаеше, че това е седалка на кола, покрита вероятно с платнище. Не се запита откъде го знае.
После дойде усещането за плавно движение във въздуха и за мека попиваща тъкан върху лицето и ръцете му, за разкопчаване на блузата, за студен въздух върху гърдите му, после за избърсване и закопчаване.
След това неговите усещания се преплетоха и объркаха.
Намираше се в имение. От време на време, когато отваряше очи, виждаше да се мяркат стени, светли петна и предмети (изкривени форми на мебели).
Почувства, че методично му свалят дрехите и на няколко пъти се опита вяло и безрезултатно да окаже някакво съдействие; после почувства топла вода върху тялото си и енергично търкане. То продължаваше ли, продължаваше. Искаше му се да продължи вечно.
В един момент се сети за нещо и сграбчи ръката, която го държеше.
— Жискар! Жискар!
— Тук съм, сър — чу да му отговаря гласът на Жискар.
— Жискар, Данил в безопасност ли е?
— Напълно, сър.
— Добре. — Бейли затвори отново очи и се отпусна, докато го изсушаваха. Усещаше как го обръщат и преобръщат под струята сух въздух, после го облякоха в нещо като топъл халат.
Разкош! От детските години не му се беше случвало подобно нещо и изведнъж му стана много мъчно, че бебетата, на които всичко им правеха другите, не можеха съзнателно да се насладят на това.
Или пък може би напротив? Дали подсъзнателният спомен за този бебешки лукс не беше от решаващо значение за поведението на възрастните? Дали неговите собствени усещания в този момент не бяха просто един израз на задоволството отново да бъдеш дете?
И беше чул женски глас. Майка му?
Не, това не можеше да бъде.
…Мамо?
Бейли вече седеше в стол. Неговите усещания стигаха дотам. Но освен това, имаше и смътното чувство, че краткият, щастлив период на възобновено детство отиваше към своя край. Налагаше се Бейли да се обърне към тъжния свят на самосъзнанието и самопомощта.
Все пак беше чул женски глас. Коя беше жената?
Бейли отвори очи.
— Гладиа?
Това беше въпрос — въпрос, породен от изненадата, но всъщност дълбоко в себе си Бейли не беше изненадан. Като се замисли, разбра, че беше познал нейния глас още в началото.
Огледа се. Жискар стоеше в една от нишите, но Бейли не му обърна внимание. Всяко нещо по реда си.
— Къде е Данил? — попита той.
— Той се изми и изсуши в помещенията за роботи и сега е със сухи дрехи — отвърна му Гладиа. — Заобиколен е от домакинския ми персонал, който получи съответни инструкции. Мога да те уверя, че никой външен човек не би могъл да припари до моето имение в радиус от петдесет метра, без моментално да ни бъде предизвестено. Жискар също е измит и изсушен.
— Да, виждам — каза Бейли. Не го интересуваше Жискар, само Данил. С облекчение си помисли, че Гладиа изглежда взимаше присърце необходимостта да се охранява Данил и че нямаше да му се налага да изпада в излишни разяснения по въпроса.
И все пак имаше пропуск в стената от сигурност и в гласа на Бейли прозвуча нотка на недоволство:
— Защо го остави, Гладиа? След като си излязла, в къщата вече не е имало човешко същество, което да спре евентуално нашествие на банда външни роботи. Можело е да вземат Данил насила.
— Глупости — сряза го Гладиа. — Не сме се бавили дълго, а и д-р Фастълф беше осведомен. Много от неговите роботи се присъединиха към моите, а при необходимост, той можеше да е тук на минутата — и бих искала да видя коя банда външни роботи би устояла на него.
— Виждала ли си Данил след като се върнахте, Гладиа?
— Разбира се! Той е в безопасност, уверявам те.
— Благодаря! — Бейли се отпусна и притвори очи. Странно, но си помисли: „Не е било толкова зле.“
Разбира се, че не беше. Нали оцеля? При тази мисъл нещо в него щастливо се захили.
Нали оцеля?
Бейли отвори очи и попита:
— Как ме открихте, Гладиа?
— Жискар те откри. Те дойдоха тук — двамата — и Жискар ми обясни набързо положението. Погрижих се за безопасността на Данил, но той не миряса докато не му обещах, че ще наредя на Жискар да отиде да те вземе. Беше много убедителен. Неговите реакции по отношение на теб са много изострени, Илайджа. Данил остана, разбира се. Беше много нещастен, но Жискар настоя да му наредя да остане с най-категоричния си тон. Трябва да си дал на Жискар много строги нареждания. После се свързахме с д-р Фастълф, след което взехме моя аеромобил.
Бейли уморено поклати глава.
— Не е трябвало да идваш, Гладиа. Мястото ти е било тук, да следиш да не се случи нещо на Данил.
Лицето на Гладиа се изкриви в гримаса.
— И да те оставя да умреш насред бурята, както си мислехме? Или да те хванат враговете на д-р Фастълф? Не могада си представя, че бих го допуснала. Не, Илайджа, моето присъствие можеше да се окаже необходимо, за да се справя с другите роботи, ако те първи те бяха открили. Може да не ме бива за много за такива работи, но ти казвам, че всеки соларианин е в състояние да се справи с шайка роботи. Ние сме свикнали с тях.
— Но как ме открихте?
— Не беше чак толкова трудно. Всъщност, аеромобилът ви не беше много далеч. Можехме да отидем и пеша, ако не беше бурята. Ние…
— Искаш да кажеш — прекъсна я Бейли, — че сме били стигнали почти до имението на Фастълф?
— Да — отвърна Гладиа. — Или аеромобила ви не са го повредили чак толкова, че да спре по-рано, или със своето умение Жискар е успял да го управлява по-дълго време, отколкото са допускат вандалите. Което е било много добре за вас. Ако бяхте спрели по-близо до Института, те сигурно щяха да ви хванат всички заедно. Както и да е, отидохме с моя аеромобил до мястото, където беше спрял вашият. Жискар знаеше как да стигне до там, разбира се, и ние слязохме…
— И ти се намокри цялата, така ли, Гладиа?
— Ни най-малко — възпротиви се тя. — Носех голям чадър, а също и светеща сфера. Обувките ми се изкаляха и краката ми леко се понамокриха, защото нямах време да ги напръскам с латекс, но това не е голяма беда. Както и да е, стигнахме при аеромобила ви след по-малко от половин час от момента, когато Жискар и Данил са те оставили, но разбира се ти не беше там.
— Опитах се да… — започна Бейли.
— Да, разбрахме. Помислих си, че те — другите — са те отмъкнали, защото Жискар каза, че са ви проследили. Но Жискар намери твоята кърпичка на около петдесет метра от аеромобил и каза, че сигурно си тръгнал в тази посока. Жискар каза, че си постъпил съвсем нелогично, но че човешките същества често постъпвали така и че трябвало да те търсим. Така че тръгнахме да оглеждаме — ние двамата, — като използвахме светещата сфера, но той те откри пръв. Каза, че вижда инфрачервеното излъчване от топлината на твоето тяло под онова дърво и те докарахме тук.
— Защо да е било нелогично да се махна от колата? — попита Бейли с искрица негодувание.
— Не ми обясни, Илайджа. Защо не го попиташ? — Тя махна с ръка към Жискар.
— Жискар, какви са тия работи? — обърна се Бейли към него.
Безучастният поглед на Жискар мигом изчезна и очите му се фокусираха върху Бейли.
— Сметнах — отвърна роботът, — че напразно сте се изложили на бурята. Ако ни бяхте изчакали, щяхме да ви докараме тук по-бързо.
— Другите роботи можеха да ме открият първи.
— Така и е станало — но вие сте ги отпратили, сър.
— Откъде знаеш?
— Около вратите от двете страни имаше много отпечатъци от стъпки на роботи, сър, но вътре в аеромобила нямаше следи от влага, както би било в случай, че мокри ръце се бяха протягали, за да ви измъкнат. Реших, че не бихте излезли сам от аеромобила с цел да се присъедините към тях, сър. А след като сте ги отпратили, не е имало основания да се страхувате, че ще се върнат много бързо, защото са преследвали Данил — по вашата собствена преценка на положението, — а не вас. Освен това, можехте да сте сигурен, че аз щях да се върна бързо.
— Разсъждавах точно по този начин — измърмори Бейли, — но реших, че може да има полза ако пообъркам малко конците. Направих така, както сметнах за най-добре. Пък и нали ти все пак ме откри.
— Да, сър.
— Но защо ме доведохте тук? — попита Бейли. — Щом сме били наблизо до имението на Гладиа, значи сме били също толкова близо, ако не и повече, и до имението на д-р Фастълф.
— Не съвсем, сър. Това място беше малко по-наблизо и аз прецених, съдейки по спешността на вашите нареждания, че всяка секунда е от значение за сигурността на Данил. Данил се съгласи с мен, макар че с голяма неохота се отдели от вас. След като дойдохме тук, сметнах, че бихте предпочели да ви доведем и вас, за да можете, ако пожелаете, да се уверите в безопасността на Данил.
Бейли кимна и дръпнато (все още се сърдеше по повод забележката за нелогичността на своята постъпка) каза:
— Добре си направил, Жискар.
— Ще искаш ли да се видиш спешно с д-р Фастълф, Илайджа? — попита го Гладиа. — Мога да го извикам тук. Или може да се свържеш с него тримерно.
Бейли се изтегна в стола. Можеше да си позволи да се съобрази със своите притъпени умствени процеси и с факта, че беше страшно уморен. Нямаше да има никаква полза да се среща сега с Фастълф.
— Не — отвърна Бейли. — Ще се видя с него утре след закуска. Имаме достатъчно време. А после мисля, че ще се видя и с онзи мъж, Келдън Амадиро, шефът на Института по роботика. И с висшия представител на властта — как го наричахте? Председателят. Предполагам, че той също ще присъства.
— Изглеждаш ужасно изморен, Илайджа — каза Гладиа. — Разбира се, тук ги няма онези микроорганизми — онези бактерии и вируси, — които ги имате на Земята, а и ти си измит, така че няма да се разболееш от нищо, но очевидно си уморен.
Бейли си помисли: „След всичко това никаква настинка? Никакъв грип? Никаква пневмония?“ В това отношение си струваше човек да е на Външните светове.
— Съгласен съм — рече той, — че съм уморен, но това може да се излекува с малко почивка.
— Гладен ли си? Време е за вечеря.
Бейли направи гримаса.
— Не ми се яде.
— Не съм сигурна, че това е разумно. Може би не ти се иска тежка вечеря, но какво ще кажеш за малко гореща супа? Ще ти се отрази добре.
На Бейли му се прииска да се засмее. Може и да беше соларианка, но в определени моменти се държеше съвсем като жена от Земята. Той подозираше, че това би се оказало така и с аврорианките. Има някои неща, върху които разликите в културата не оказват влияние.
— Имаш ли готова супа? — попита Бейли. — Не искам да ти създавам проблеми.
— Какви проблеми можеш да ми създадеш ти? Имам персонал — не много голям, както беше на Солария, но достатъчно, за да приготви набързо нещо не прекалено засукано. Стой си там и само ми кажи каква супа предпочиташ. Ще се погрижат за всичко.
Бейли не можа да устои.
— Пилешка супа?
— Разбира се. — После тя невинно добави — И аз щях да предложа същото — и то с повече месо, за да е по-хранителна.
Донесоха му купата с учудваща бързина.
— Ти няма ли да ядеш, Гладиа? — учуди се Бейли.
— Вече ядох, докато те къпеха и обработваха.
— Обработваха?
— Само рутинните биохимични процедури, Илайджа. Доста беше пострадал физически и не искахме да се стига до усложнения. Яж, де!
Бейли приближи за проба една лъжица до устните си. Не беше лоша супата, макар че като всички останали храни на Аврора, имаше странен, прекалено пикантен вкус. Или може би беше приготвена с по-различни подправки от онези, с които беше свикнал Бейли.
Изведнъж той се сети за майка си — споменът нахлу рязко в неговото съзнание, от което тя му се стори по-млада дори от него самия в момента. Бейли си спомни, как тя стоеше над главата му, когато той отказваше да си изяде „хубавата супа“.
Казваше му: „Хайде, Лайдж. Това е истинско пиле и е много скъпо. Дори и космолитите не ядат по-вкусни неща.“
Така си беше. Бейли се провикна към нея през годините: „Не ядат по-вкусни неща, мамо!“
Наистина! Ако можеше да се довери на своята памет и като вземеше предвид силата на младежките си вкусови усещания, пилешката супа на неговата майка — когато не му втръсваше от повторение — беше къде-къде по-добра.
Бейли сръбна още веднъж, после пак — и когато свърши, измърмори леко засрамено:
— Може ли още малко?
— Колкото искаш, Илайджа.
— Само малко.
Докато привършваше, Гладиа подхвана:
— Илайджа, тази среща утре сутринта…
— Да, Гладиа?
— Означава ли, че разследването ти е приключило? Знаеш ли какво се е случило с Джендър?
— Имам някаква идея по въпроса — предпазливо отвърна Бейли, — какво може да се е случило с Джендър. Но не мисля, че бих могъл да убедя когото и да било, че това е така.
— Тогава защо ще се събирате утре?
— Идеята не е моя, Гладиа. Тя принадлежи на Главния роботик Амадиро, който е против разследването и ще се опита да ме отпрати на Земята.
— Той ли е човъркал вашата кола и се е опитал да хване Данил, като е пратил роботите си?
— Мисля, че е той.
— Добре, не може ли да бъде разпитан, осъден и съответно наказан?
— Сигурно би могъл — язвително отбеляза Бейли, — ако нямаше един дребен проблем — не мога да го докажа.
— Значи, той може да направи всичко това, да се измъкне и в крайна сметка да спре разследването, така ли?
— Боя се, че има тази добра възможност. Както той самият казва, хората, които не разчитат на правосъдие, не се разочароват.
— Но той не трябва да успее. Ти не трябва да го оставиш да успее. Трябва да завършиш разследването и да откриеш истината.
Бейли въздъхна.
— Ами ако не мога да открия истината? Или ако мога — но не мога да накарам хората да ме чуят?
— Можеш да откриеш истината. И можеш да накараш хората да те чуят.
— Твоята вяра в мен е трогателна, Гладиа. И все пак, щом правителството на Аврора иска да ме отпрати и нарежда разследването да бъде прекратено, не мога да направя нищо срещу това.
— Сигурно не ти се иска да се върнеш, без да си постигнал нищо.
— Разбира се, че не. По-лошо е, отколкото да не съм постигнал нищо, Гладиа. Ще се върна със съсипана кариера и с опропастено бъдеще за Земята.
— Тогава не им позволявай, Илайджа.
— Йосафате, Гладиа — възкликна Бейли, — ще се опитам да не им позволя, но не мога да повдигна цяла планета с голите си ръце. Не можеш да искаш от мен чудеса.
Гладиа кимна и свела поглед надолу, подпря с юмрук устата си — неподвижна, сякаш изгубена в своите мисли. Мина известно време, преди Бейли да забележи, че тя мълчаливо плаче.
Бейли се изправи моментално и заобиколи масата. Разсеяно — и с известно раздразнение — забеляза, че краката му трепереха, а мускулът на дясното му бедро нервно прескачаше.
— Гладиа — започна Бейли умолително, — не плачи.
— Не се притеснявай, Илайджа — прошепна тя. — Ще ми мине.
Бейли стоеше безпомощно отстрани, протегна ръка към нея, после нерешително я отдръпна.
— Няма да те докосвам — каза накрая той. — Не мисля, че така е по-добре, но…
— О, напротив. Напротив. Изобщо не харесвам тялото си, пък и няма да се заразя от теб. Не съм… същата, каквато бях преди.
Бейли протегна ръка и се докосна до нейния лакът. Погали го много леко и несръчно с върха на пръстите си.
— Ще направя каквото мога утре, Гладиа — рече той. — Ще се постарая да дам най-доброто, на което съм способен.
Гладиа стана и се обърна се към него.
— О, Илайджа — промълви тя.
Механично, без да си дава сметка какво точно върши, Бейли разтвори обятия. Гладиа, също така механично, се притисна към него. Той я прегърна, а тя зарови глава в гърдите му.
Бейли я прегръщаше толкова леко, колкото можеше, докато чакаше тя да се опомни, че се намира в обятията на един землянин. (Несъмнено, Гладиа е била в обятията на един хуманоиден робот, но той не е бил землянин.)
Тя подсмърчаше шумно и заговори през сълзи, с уста опряна наполовина в ризата на Бейли.
— Не е честно. Така е, защото съм соларианка. Никой не го интересува какво се е случило с Джендър. Нямаше да е така, ако бях аврорианка. Всичко е въпрос на предразсъдъци и политика.
Бейли си помисли: „И космолитите са хора. Джеси щеше да каже същото, ако се намираше в подобно положение. А ако Гремионис прегръщаше Гладиа, той щеше да каже точно същото, каквото бих казал в аз — ако знаех какво искам да кажа.“
— Не е съвсем така — каза накрая Бейли. — Сигурен съм, че д-р Фастълф се интересува какво се е случило с Джендър.
— Не. В действителност не е така. Той просто иска в Парламента да слушат него, а онзи Амадиро иска да слушат него, и всеки от тях двамата би изтъргувал Джендър, за да постигне своето.
— Обещавам ти, Гладиа, че аз няма да изтъргувам Джендър за нищо на света.
— Наистина ли? Ако ти кажат, че можеш да се върнеш на Земята, без кариерата ти да пострада и да има последствия за твоята планета, при условие, че забравиш всичко, свързано с Джендър, какво би направил?
— Няма смисъл да обсъждаме хипотетични ситуации, които едва ли биха се случили някога. Ако се откажа от случая с Джендър, те няма да ми дадат нищо в замяна. Просто ще се опитат да ме върнат обратно, без да направят нищо повече, освен че ще ме съсипят — мен и родната ми планета. Но ако зависеше от мен, щях да намеря човека, който е унищожил Джендър и щях да се погрижа да си получи заслуженото.
— Какво искаш да кажеш с това ако зависи от теб? Направи така, че наистина да зависи!
Бейли горчиво се усмихна.
— Ако си мислиш, че аврорианците не ти обръщат никакво внимание, защото си соларианка, представи си на колко по-малко би се надявала, ако си от Земята, както съм аз.
Той я притисна по-силно, забравил за своя земен произход, който току-що беше изтъкнал.
— Но ще се опитам, Гладиа. Няма смисъл да възлагаме напразни надежди, но и аз държа нещичко в ръцете си. Ще се опитам… — Гласът му замря.
— Все повтаряш, че ще се опиташ. — Но как? — Тя се отдръпна леко, колкото да може да го погледне в лицето.
— Ами, бих могъл… — объркано започна Бейли.
— Да намериш убиеца?
— Каквото и да е. Гладиа, моля те, трябва да седна.
Той протегна ръка към масата и се облегна.
— Какво има, Илайджа? — разтревожено попита Гладиа.
— Явно, че днес беше тежък ден, и мисля, че не съм се възстановил напълно.
— Тогава по-добре да си легнеш.
— Честно казано, Гладиа, много бих искал.
Тя се измъкна от ръцете му със загрижен вид и с лице, върху което нямаше повече място за сълзи. Вдигна ръка и направи бързо движение, при което моментално (както му се стори) го наобиколиха роботи.
Когато най-накрая се озова в леглото и последният робот беше излязал, Бейли втренчи поглед в тъмното.
Не можеше да разбере дали навън все още вали, или дали бледи проблясъци от светкавиците все още сънливо разпръскваха своите последни искри, но беше сигурен, че не чува никакви гръмотевици.
Той пое дълбоко въздух и си помисли: „И какво обещах на Гладиа? Какво ще стане утре?“
Последно действие: Провал?
И докато се пренасяше в призрачния свят на сънищата, Бейли си спомни за онова невероятно озарение, което го беше споходило преди да заспи предната нощ.
Беше се случило два пъти досега. Веднъж предната нощ, когато Бейли се унасяше в сън, както и сега, и веднъж по-рано същата вечер, когато изпадна в безсъзнание под дървото в бурята. И двата пъти се беше сещал за нещо, беше му се явявал някакъв проблясък, който разбулваше мистерията около разследването така, както светкавицата разбулваше мрака.
Но това беше траяло също толкова кратко, колкото и светкавицата.
Какво беше то?
Щеше ли да се появи пак?
Този път Бейли се опита съзнателно да го улови, да хване изплъзващата се истина. Или изплъзващата се илюзия? Дали това не представляваше просто бягство от разумните доводи на съзнанието, едно нахлуване на привлекателни щуротии, които не биха могли да бъдат анализирани адекватно в отсъствието на адекватно функциониращ разум?
Постепенно Бейли се отказа от търсенето. То — каквото и да беше — нямаше да се появи отново. Както не се появяваха еднорози в един свят, в който те не съществуваха.
По-лесно му беше да си мисли за Гладиа и за това, как се беше чувствала тя тази вечер. Бейли беше изпитал допира до копринената й блуза, под която обаче, беше почувствал нейните малки, изящни ръце и гладката кожа на тялото й.
Щеше ли да се осмели да я целуне, ако краката му не бяха се подкосили? Или може би това би било прекалено?
Бейли чу как дъхът му излиза с меко изхъркване и това го стресна, както винаги. Той се разсъни и се замисли отново за Гладиа. Сигурно преди да си тръгне… но не и ако не би могъл да направи нищо за нея в зам… Нямаше ли това да е един вид отплата за ус… Отново чу мекото хъркане, но този път не му обърна внимание.
Гладиа… Никога не беше допускал, че ще я види пак… камо ли да я докосне… камо ли да я прегърне… прегърне…
Не разбра кога премина от своите мисли в съня.
Държеше я отново в ръце, както преди… Но тя нямаше блуза… и кожата й беше топла и мека… ръцете му се плъзнаха бавно надолу по нейните рамена и по скритите очертания на ребрата й…
В това имаше нещо прекалено реално. Всичките му сетива се бяха напрегнали. Той долавяше дъха на нейната коса, а устните му вкусваха слабо, съвсем слабо солената й кожа. Те двамата като че ли не бяха вече изправени. Дали не си бяха легнали или може би лежаха още от самото начало? И какво беше станало с осветлението?
Бейли усети дюшека под себе си, одеалото отгоре… тъмнина… но тя все още беше в ръцете му и нейното тяло беше съвсем голо.
Шокът го накара да се събуди.
— Гладиа?
Възходяща интонация… не беше за вярване…
— Шшт, Илайджа. — Тя опря нежно пръстите на едната си ръка върху неговите устни. — Не казвай нищо.
Със същия успех можеше да му каже да спре ударите на сърцето си.
— Какво правиш?
— Не знаеш ли какво правя? При теб съм в леглото.
— Но защо?
— Защото така искам. — Тялото й се отърка в неговото.
Гладиа прищипа нощницата му в горния край и шевът, на който тя се крепеше, се разпори.
— Не мърдай, Илайджа. Изморен си и не искам да се напрягаш за нищо повече.
Илайджа усети, че го облива топла вълна. Реши да не се съпротивлява на Гладиа.
— Не съм чак толкова уморен, Гладиа — каза той.
— Не — остро отсече тя. — Отпусни се! Искам да се отпуснеш. Не мърдай.
Устата й се прилепи към неговата, сякаш да го накара да млъкне. Бейли се отпусна и през ума му мина мисълта, че всъщност той следваше чужди нареждания, че беше уморен и че по-скоро искаше да му го направят, отколкото той да го прави. После, пламнал от срам, си даде сметка, че всъщност се опитва да намали своята вина. („Нищо не можех да направя“ — чу сам да се оправдава. — „Тя ме накара.“) Йосафате, какъв страхливец беше! Колко непоносимо унизително беше!
Но тези мисли бързо се стопиха. Във въздуха сякаш се носеше тиха музика. В стаята стана по-топло. Одеалото беше изчезнало, нощницата му — също. Бейли почувства как главата му се зарови в люлката на нейните ръце и той се притисна към нещо меко.
По нейното положение той осъзна с неподправена изненада, че мекото нещо беше лявата й гърда, чието зърно сочеше право към устните му.
Тя припяваше леко на музиката — сънливо-жизнерадостна мелодия, която не му беше позната.
Гладиа се поклащаше нежно напред-назад и с върха на пръстите си леко подраскваше брадичката и врата му. Бейли се отпусна доволен, че не трябва да върши нищо, че оставя на нея да подхване и изпълни всяко едно действие. Не се съпротивяваше, когато тя размърда ръцете му и Бейли ги оставяше да си стоят там, където ги сложеше тя.
Не правеше нищо и когато отвръщаше със засилваща се възбуда, която достигна връхната си точка, това беше само защото не можеше да постъпи другояче.
Тя изглеждаше неизтощима и той не искаше да я спира. Освен сладострастието от сексуалното общуване, Бейли изпита отново същото онова чувство за пълен разкош, породено от неговата детинска бездейственост, докато го къпеха.
В крайна сметка, той не можеше повече да издържа, а и тя сякаш не можеше да направи нещо повече. Гладиа легна до него с глава, пъхната между лявото рамо и гърдите му. Лявата й ръка се беше отпуснала върху неговите гърди, пръстите й галеха нежно късите му, извити косъмчета.
На Бейли му се стори, че тя измърмори:
— Благодаря ти… Благодаря ти…
„За какво ли?“ — зачуди се той.
Бейли вече едва усещаше нейното присъствие, след този изцяло безметежен край на тежкия ден, който му подейства също толкова упоително, колкото би го направил и легендарният непентес8. Бейли пропадаше, сякаш пръстите му се бяха отпуснали от ръба на скалата на грубата реалност и той потъваше… потъваше… през пухкавите облаци на плътната завеса на съня към бавно люшкащия се океан на сънищата.
И ето че в този момент, онова, което той не беше успял да извика, дойде само. За трети път завесата се повдигна и всички събития, откакто беше напуснал Земята, изплуваха пред него с болезнена яркост. Отново всичко му стана ясно. Той се помъчи да заговори, да чуе думите, които очакваше да чуе, да ги задържи и да ги направи част от своите мисловни процеси, но макар и да се вкопчваше в тях с всяка нишка на съзнанието си, те му се изплъзнаха и повече не се върнаха.
Неговият втори ден на Аврора завърши много подобно на първия — поне в това отношение.