Роботите на зората

9.

Бейли се обърна и каза на Данил:

— Неприятно ми е, Данил, че трябва да стоя тук като затворник, защото аврорианците на кораба се страхуват от мен като от източник на зарази. Това си е чист предразсъдък. Вече ме обработиха.

— Бяхте помолен да останете в каютата си не заради страховете на аврорианците, колега Илайджа — отвърна Данил.

— Така ли? Какви други причини има?

— Може би си спомняте, че при първата ни среща на този кораб, вие ме попитахте, защо са ме изпратили да ви придружавам. Аз отвърнах, че е било първо, за да можете да се уловите за нещо познато и второ, за да ме зарадвате. Тогава тъкмо се канех да ви кажа и третата причина, когато Жискар ни прекъсна с вашия филмоскоп и материала за гледане. А после се впуснахме в обсъждането на роботоубийството.

— И така и не ми каза третата причина. Каква е тя?

— Ами, колега Илайджа, просто аз мога да помогна в охраната ви.

— От какво?

— След инцидента, който се уговорихме да наричаме роботоубийство, се разгоряха необичайни страсти. Вие сте извикан на Аврора, за да помогнете в оневиняването на д-р Фастълф. А хипревълновата драма…

— Йосафате, Данил — прекъсна го Бейли вбесено. — И на Аврора ли са гледали това нещо?

— Гледали са го на всички Външни светове, колега Илайджа. Беше най-популярната програма и тя показа недвусмислено, че вие сте най-изключителният детектив.

— Така че, който и да е този, който седи зад роботоубийството, той сигурно изпитва неоправдан страх от онова, което бих могъл да постигна. И следователно сигурно ще поеме големи рискове, за да предотврати появяването ми — или да ме убие.

— Д-р Фастълф — спокойно каза Данил — е твърдо убеден, че зад роботоубийството не стои никой, тъй като освен него няма друго човешко същество, което би могло да го извърши. Според него, станало е чисто и просто случайно. И все пак някои хора се опитват да извлекат изгода от тази случайност и би било в техен интерес да ви попречат да докажете противното. Заради това, вие трябва да бъдете охраняван.

Бейли закрачи припряно към една от стените на стаята, после обратно към другата, сякаш се мъчеше да пришпори своите мисловни процеси с физическия си пример. Не изпитваше и най-смътното усещане, че се намира в опасно положение.

— Данил, колко са общо хуманоидните роботи на Аврора? — попита той.

— Имате предвид сега, след като Джендър вече не функционира?

— Да, сега, след като Джендър е мъртъв.

— Един, колега Илайджа.

Бейли се вторачи потресено в Данил. Беззвучно раздвижи устни: Един?

— Чакай да се разберем, Данил — каза той най-накрая. — Ти си единственият хуманоиден робот на Аврора, така ли?

— Или където и да било другаде, колега Илайджа. Мислех, че знаете. Аз бях прототипа, а след това беше конструиран Джендър. Оттогава д-р Фастълф отказва да конструира повече роботи, а никой друг не е в състояние да го направи.

— Но в такъв случай, след като от два хуманоидни робота един е убит, не му ли хрумва на д-р Фастълф, че другият хуманоиден… ти, Данил, може да си в опасност?

— Той отчита такава вероятност. Но шансовете за повторно настъпване на мозъчно изключване са фантастично малки. Д-р Фастълф не гледа сериозно на това. Все пак, той смята, че може да се стигне до други злополуки. Мисля, че това е изиграло известна роля в изпращането ми на Земята с цел да ви придружа. По този начин, за около седмица бях далеч от Аврора.

— И сега си също толкова затворник, колкото и аз, нали, Данил?

— Затворник съм — сериозно отвърна Данил, — само в смисъл, колега Илайджа, че от мен се очаква да не напускам тази стая.

— В какъв друг смисъл човек може да е затворник?

— В смисъл, че ограничената в движенията си личност негодува срещу тези ограничения. Истинският затвор включва елемент на насилие върху волята на личността. Аз разбирам добре причините да съм тук и се съобразявам с необходимостта.

— Ти — да — гласът на Бейли прозвуча жално. — Аз, обаче, — не. Аз съм затворник в пълния смисъл на думата. Така или иначе, какво ни гарантира безопасност тук?

— Преди всичко, колега Илайджа, Жискар е на пост отвън.

— Има ли достатъчно мозък за тази работа?

— Той разбира напълно заповедите си. Той е твърд и силен, при това осъзнава добре важността на своята задача.

— Искаш да кажеш, че е готов да го унищожат, за да защити нас двамата?

— Да, разбира се, както аз съм готов да бъда унищожен, за да защитя вас.

Бейли се почувства неловко.

— Значи не се противиш на такава ситуация, в която може да бъдеш принуден да жертваш съществуванието си заради мен? — попита той.

— Така съм програмиран, колега Илайджа — каза Данил и гласът му сякаш омекна, — но ми се струва, че дори и да не беше програмирането, загубата на моето собствено съществувание би ми изглеждала твърде дребно и незначително нещо, ако по този начин бих могъл да спася вас.

Бейли не можа да устои на това. Той протегна ръка и стисна горещо ръката на Данил.

— Благодаря ти, колега Данил, но моля те, не допускай това да се случи. Аз не желая загубата на твоето съществувание. За мен би било неравностойна компенсация да запазя своя собствен живот.

И Бейли остана изумен, че наистина смяташе така. В известна степен беше ужасен, когато си даде сметка, че е готов да рискува живота си заради един робот. Не, не заради робот. Заради Данил.

10.

Жискар влезе без да предупреди. Бейли беше започнал да свиква с това. Като негов телохранител, роботът трябваше да може да влиза и излиза, когато си пожелае. А в очите на Бейли, Жискар беше само робот, колкото и да си имаше пол, колкото и да не се споменаваше „Р.“-то. Струваше му се, че дори Жискар да го хване да се почесва, да си бърка в носа, или насред някоя мръсна биологическа функция, роботът щеше да си остане безразличен, неосъдителен, неспособен да реагира по някакъв друг начин, освен хладнокръвно да записва своите наблюдения в някоя скрита част от паметта си.

Жискар се превръщаше просто в част от подвижната мебелировка и Бейли не изпитваше неудобство от присъствието му. Не че Жискар му се натрапваше в неудобни моменти, мислеше си Бейли.

Жискар носеше малък куб.

— Сър, предполагам, че все още искате да видите Аврора от Космоса.

Бейли трепна. Без съмнение, Данил беше забелязал раздразнението на Бейли. Отгатвайки причината, той е решил да оправи нещата по този начин. Накарал е Жискар да извърши всичко вместо него и да го представи като плод на собствения си прост разум. Беше много тактично от страна на Данил. Щеше да спести на Бейли необходимостта да изказва благодарност. Или поне така си е мислил Данил.

Всъщност Бейли се дразнеше не толкова от това, че го държат затворен, колкото че напразно — според него самия — не му дават да види Аврора. Откакто преди два дена направиха скока, той непрекъснато се ядосваше се, че ще пропусне гледката. И така, той се обърна към Данил и каза:

— Благодаря ти, приятелю.

— Това беше идея на Жискар — отвърна Данил.

— Да, разбира се — съгласи се Бейли с усмивка. — Благодаря и на него. Какво е това, Жискар?

— Това е астросимулатор, сър. Принципно работи като триизмерен приемник и е свързан с видеозалата. Ако мога да добавя още нещо…

— Да?

— Гледката няма да ви се стори вълнуваща, сър. Не бих искал да се разочаровате излишно.

— Ще се опитам да не очаквам прекалено много, Жискар. Във всеки случай, няма да те държа отговорен за каквото и да било разочарование, което бих могъл да изпитам.

— Благодаря ви, сър. Трябва да се връщам на пост, но Данил ще ви помогне да се оправите с апарата, ако имате проблеми.

Той излезе и Бейли се обърна към Данил с одобрение.

— Мисля, че Жискар се справи отлично. Може и да е прост модел, но е проектиран добре.

— Той също е от роботите на Фастълф, колега Илайджа. Този астросимулатор се самосъгласува и самонаглася. Тъй като вече е фокусиран върху Аврора, необходимо е само да докоснете края за управление. Това ще го накара да заработи и няма да се наложи да правите нищо друго. Сам ли ще го включите?

Бейли сви рамене.

— Не държа непременно. Може и ти да го направиш.

Данил беше поставил куба върху масата, която Бейли използваше, за да гледа филмокнигите.

— Това — той посочи малкия правоъгълник в ръката си — е краят за управление. Трябва само да хванете куба за тези две страни, ето така, и после леко да ги притиснете навътре, за да включите апарата — а после още веднъж, за да го изключите.

Данил притисна края за управление и Бейли задавено изкрещя.

Той очакваше кубът да се освети и в него да се появи холографско изображение на звездното поле. Не стана така. Вместо това, Бейли се озова в Космоса — в Космоса — с ярките немигащи звезди, които се простираха докъдето му стигнеше погледът.

Това продължи само един миг. После всичко се върна отново на мястото си — стаята, насред нея Бейли, Данил и кубът.

— Съжалявам, колега Илайджа — каза Данил. — Изключих го веднага, щом долових безпокойството ви. Не очаквах, че няма да сте подготвен за случилото се.

— Тогава подготви ме! Какво се случи?

— Астросимулаторът действа директно върху зрителния център на човешкия мозък. Впечатлението, което създава, не може да се разграничи по никакъв начин от триизмерната действителност. Представлява сравнително ново изобретение и засега се използва само за наблюдение на астрономически обекти, които все пак не представляват сложна картина с много детайли.

— Ти също ли видя това, Данил?

— Да, но много смътно и без реализма, който изпитва едно човешко същество. Виждам неясните контури на картина, която се наслагва върху ясния декор на стаята. Обясниха ми, обаче, че човешките същества виждат само картината. Несъмнено, когато успеят да настроят мозъците на хуманоидите още по-фино и когато нагодят…

Бейли беше възвърнал равновесието си.

— Работата е там, Данил, че аз не възприемах нищо друго. Не възприемах себе си. Не виждах ръцете си и не усещах къде са. Чувствах се, сякаш бях безтелесен дух, или… ъ… както си представям, че бих се чувствал, ако бях мъртъв, със съзнание, което продължава да съществува в някакъв вид следващ нематериален живот.

— Сега разбирам, защо бяхте в известна степен обезпокоен.

— Всъщност, бях много обезпокоен.

— Съжалявам, колега Илайджа. Ще извикам Жискар да отнесе това обратно.

— Не. Сега вече съм подготвен. Дай да го видя този куб. Ще мога ли да го изключа, въпреки че няма да го усещам в ръцете си?

— Той ще прилепне за ръцете ви, за да не можете да го изтървете, колега Илайджа. Д-р Фастълф, който е изпитвал действието на астросимулатора, ми е казвал, че натискането става автоматично, щом човешкото същество, което държи куба, пожелае да свърши с гледането. Автоматичният процес се управлява от нервната система така, както и самото виждане. Поне така е при аврорианците и предполагам…

— Че физиологично земляните приличат достатъчно много на аврорианците, за да важи същото и за тях. Много дооре, дай ми края за управление и ще пробвам.

С леко вътрешно потръпване, Бейли сграбчи края за управление и се озова отново в Космоса. Този път беше подготвен. След като откри, че може да диша без затруднение и че по никакъв начин не се чувства като потопен във вакуум, той се насили да възприеме всичко като зрителна измама. Дишайки тежко (вероятно за да се убеди, че изобщо диша), той се огледа с любопитство във всички посоки.

Изведнъж осъзна, че чува, как въздухът минава през носа му.

— Чуваш ли ме, Данил? — попита той.

Чу собствения си глас — сякаш идваше отдалече и малко неестествен, — но го чу.

После чу и гласа на Данил, който също беше промени, но се различаваше от гласа на Бейли.

— Да, мога — каза Данил. — Вие също би трябвало да ме чувате, колега Илайджа. Зрителните и кинестетични3 усещания интерферират. Така се създава по-голяма илюзия за реалност. Но слухът остава незасегнат. Поне в повечето случаи.

— Ами, виждам само звезди — обикновени звезди, това е. Аврора има слънце. Предполагам, че сме достатъчно близо и звездата, която е нейното слънце, би трябвало да блести значително по-ярко от останалите.

— Много по-ярко, колега Илайджа. Но тя е затъмнена, защото в противен случай бихте получили увреждане на ретината.

— Тогава къде е планетата Аврора?

— Виждате ли съзвездието Орион?

— Да, виждам го. Искаш да кажеш, че все още можем да виждаме съзвездията такива, каквито ги виждаме в небето над Земята, или в Градския планетариум?

— Приблизително. За порядъка на междузвездните разстояния, ние не сме много далече от Земята и Слънчевата система, така че в звездните картини има нещо общо. Слънцето на Аврора е известно на Земята като Тау Кит и е отдалечено само на 3.67 парсека от нея. Сега, ако си представите линията между Бетелгиус и средната звезда от пояса на Орион, после я продължите още толкова и малко отгоре, тогава средно ярката звезда, която ще видите, е планетата Аврора. Колкото повече я наближаваме, толкова по-ясно ще се вижда.

Бейли я загледа мрачно. Беше просто един звездоподобен обект. Нямаше мигаща луминисцентна стрелка, която да сочи към нея. Нямаше внимателно изписаното в дъга над нея описание.

— Къде е слънцето? — попита той. — Искам да кажа, Земното слънце.

— Намира се в съзведието Дева, погледнато от Аврора. То е звезда от втора величина. За съжаление, астросимулаторът, с който разполагаме, не е надлежно компютъризиран и не можете да я видите толкова лесно. Във всеки случай, би изглеждала като звезда, съвсем обикновена звезда.

— Няма значение — каза Бейли. — Сега смятам да изключа това нещо. Ако имам проблеми — помогни ми.

Нямаше проблеми. Устройството се изключи още в мига, в който Бейли си помисли да го направи. Той седна и запремига в изненадващо ярката светлина на стаята.

Едва тогава, когато се върна към своите нормални сетива, той осъзна, че преди няколко минути си е представял, че се намира в Космоса, без каквито и да било защитни стени, и въпреки това, земната му агорафобия4 не се беше проявила. Бейли се чувстваше съвсем добре, след като беше приел, че не присъства реално.

Мисълта го озадачи и за известно време отвлече вниманието му от гледането на филмокниги.

Бейли се връщаше периодично към астросимулатора, за да погледне към Космоса от някоя подходяща точка извън борда, само че без да му се налага да напуска кораба. Понякога го правеше само за миг, колкото да се убеди, че безкрайната пустош не го кара да се чувства зле. Друг път се чувстваше изгубен сред звездите и започваше лениво да ги брои или да оформя геометрични фигури. Преди всичко се наслаждаваше на възможността да прави нещо, което на Земята никога не би могъл да стори, защото нарастващото безпокойство от агорафобията бързо щеше да погълне всичко останало.

Накрая пролича съвсем ясно, как Аврора започва да става все по-ярка. Не след дълго тя можеше да бъде открита лесно сред останалите светли точки, после безпогрешно и накрая неизбежно. В началото представляваше малка сребърна светлинка, но след време бързо се уголеми и фазите й започнаха да се забелязват.

Виждаше се като почти идеален светлинен полукръг, когато Бейли осъзна тяхното наличие.

Той се поинтересува и Данил му отвърна:

— Наближаваме от външната страна на орбиталната плоскост, колега Илайджа. Южният полюс на Аврора е почти в центъра на диска, малко към осветената половина. В южното полукълбо е пролет.

— Според материала, който видях — каза Бейли, — оста на Аврора е наклонена под ъгъл 16 градуса. — В стремежа си да проникне в същността на самите аврорианци, той беше прегледал физическото описание на планетата без особено внимание, но успя да си спомни цифрата.

— Да, колега Илайджа. Накрая ще влезем в орбита около Аврора и тогава фазите ще се сменят бързо. Аврора се върти по-бързо от Земята…

— Денят има 22 часа. Да.

— 22.3 традиционни часа. Аврорианският ден се разделя на 10 аврориански часа. Всеки час се разделя на 100 аврориански минути, които от своя страна, се делят на 100 аврориански секунди. Така, аврорианската секунда е равна грубо на 0.8 земни секунди.

— Това ли са имали предвид в книгите, когато говореха за метрични часове, метрични минути и така нататък?

— Да. В началото е било трудно да накарат аврорианците да изоставят временните мерки, с които били свикнали. Използвали са и двете системи — стандартната и метричната. Накрая, разбира се, метричната спечелила. Понастоящем се говори само за часове, минути и секунди, но винаги се подразбират метричните. Същата система е била възприета и на останалите Външни светове, въпреки, че там тя не пасва на естественото въртене на планетите. Освен това, всяка планета използва и местна система, разбира се.

— Както Земята.

— Да, колега Илайджа, но Земята използва само първоначалните стандартни единици. Това създава неудобства за Външните светове, що се отнася до търговията, но те са оставили Земята да върви по свой път в това отношение.

— Предполагам, не от приятелски чувства. Подозирам, че те искат да подчертаят различието на Земята. Как са напаснали годишния цикъл към метризирането? В края на краищата, Аврора сигурно има естествен период на въртене около своето слънце, от който зависи смяната на сезоните. Как се определят те?

— Аврора прави обиколка около слънцето си за 373.5 аврориански дена, или за около 0.95 земни години — отвърна Данил. — В хронологията това не се смята за съществено. Аврора приема един месец да се равнява на 30 нейни дни, а една метрична година — на 10 месеца. Метричната година е равна на около 0.8 сезонни години или на около три-четвърти от земната година. Тези зависимости са различни за всяка планета, разбира се. Периодът от десет дена обикновено се нарича децимесец. Всички Външни светове използват тази система.

— Сигурно трябва да има някакъв удобен начин, по който се държи сметка за редуването на сезоните.

— Всяка планета си има собствени годишни времена, но те не са определящи. За всеки конкретен ден — в миналото или в настоящето — може да се изчисли с компютър и съответстващият сезон — ако по някакви причини такава информация е необходима. Това важи за всички планети, където преминаването към местно време и обратно може лесно да се извърши. И, разбира се, колега Илайджа, всеки робот може да извърши изчислението, като насочи човешката дейност съобразно сезона или местното време. Предимството на метричните единици се състои в това, че така човечеството разполага с единно летоброене. А и не се стига до по-сложни операции от преместването на десетичната точка.

Бейли се зачуди, защо в книгите, които прегледа, никъде не обясняваха тези неща. Тогава си спомни от своите познания по история на Земята, че някога в основата на календарното броене е бил лунарният месец. Впоследствие, за улеснение на летоброенето, лунарният месец отпаднал и никога повече не бил използван. Но ако дадяха на някой чужденец книги за Земята, той едва ли щеше да срещне споменаването на лунарния месец, или която и да било друга историческа промяна в календарното броене. Датите щяха да се отбелязват без излишни обяснения.

Какво ли още щеше да се споменава без излишни обяснения?

В такъв случай, доколко той, Бейли, можеше да се осланя на информацията, която получаваше? Непрекъснато щеше да му се налага да пита, без да взима нищо за дадено.

Щяха да изникват толкова много възможности да изтърве очевидното, толкова много случаи на погрешно разбиране, толкова много пътища, които водеха в грешна посока.

11.

Сега, когато Бейли използваше астросимулатора, Аврора изпълваше цялото зрително поле. Приличаше на Земята. (Бейли никога не беше виждал Земята по този начин, но беше срещал снимки в астрономическите книги.)

Е, Бейли виждаше на Аврора същите шарки от облаци, същия характерен изглед на пустинни области, същото огромно протежение на деня и нощта, същите мигащи светлини, изпъстрили полукълбото, където беше нощ, които се виждаха и на фотографиите на Земното кълбо.

Бейли гледаше унесено и си мислеше: Ами ако с някаква цел — някаква неясна и безумна цел — го бяха извели в Космоса с уговорката, че отива на Аврора, а в действителност го връщаха на Земята? Как можеше да е сигурен, че не е така, преди да е кацнал?

Имаше ли основание да подозира подобно нещо? Данил старателно му беше обяснил, че съзведията в небето над двете планети са еднакви. Но нямаше ли това да е естествено при планети, които обикалят около съседни звезди? Като цяло, на външен вид двете планети бяха еднакви — гледани от Космоса. Но нима това би било странно, щом и двете бяха населени и пригодени към изискванията на човешкия живот?

Имаше ли основания да допуска, че го мамят по такъв сложен и отвлечен начин? С каква цел биха го направили? Но пък какво им пречеше да го направят така, че да изглежда отвлечено и безсмислено? Ако причината беше очевидна, той би я прозрял още в самото начало.

Дали Данил би участвал в подобен заговор? Сигурно не, ако беше човешко същество. Но той беше само робот. Вероятно биха могли да му наредят да се държи по съответен начин.

Нямаше как да се разбере. Бейли се хвана, че търси очертанията на континентите, които да определи като земни или неземни. Това щеше да е решаващото изпитание — само че не стана.

Гледките, които бавно се появяваха и изчезваха под облаците, не му бяха от полза. Бейли не познаваше достатъчно добре географията на Земята. Това, което в действителност познаваше, бяха подземните й Градове — нейните стоманени пещери.

Частите от крайбрежните ивици, които виждаше, му бяха непознати. Дали аврориански или земни, той не можеше да прецени.

Откъде, тогава, идваше тази несигурност? Когато заминаваше за Солария, той нито за миг не се усъмни в крайната точка на пътуването си; нито за миг не допусна, че може да го връщат на Земята. Е, тогава, наистина, заминаваше с ясно определена задача и имаше реални шансове за успех. Сега му се струваше, че няма никакъв шанс.

Тогава, може би си въобразяваше целия този заговор, защото му се искаше да се върне на Земята.

Несигурността в него започваше да живее свой собствен живот. Той беше безсилен. Втренчил се беше в Аврора с почти маниакална настойчивост, неспособен да се върне към действителността в каютата.

Аврора се движеше и бавно се завърташе…

Бейли гледаше вече от доста време, за да забележи това. Докато наблюдаваше Космоса, всичко му изглеждаше неподвижно като нарисуван декор — безмълвна и статична картина от светли точки. Впоследствие се беше появило и едно малко полукълбо. Дали именно тази неподвижност не го предпазваше от пристъп на агорафобия?

Сега, обаче, той виждаше как Аврора се движи и си даде сметка, че корабът се спуска спираловидно надолу преди да кацне. Облаците се устремяваха нагоре…

Не, не бяха облаците — корабът се спускаше спираловидно надолу. Корабът се движеше. Той се движеше. Изведнъж Бейли почувства собственото си присъствие. Той се носеше надолу през облаците. Падаше, незащитен, през редкия въздух върху твърдата земя.

Гърлото му пресъхна; дишаше все по-трудно. Отчаяно си помисли: „Ти си на закрито. Стените на стаята са около теб.“

Но не усещаше никакви стени.

Помисли си: „Дори и да не са стените, ти пак си защитен. Покрит си с кожа.“

Но не усещаше никаква кожа.

Усещането беше далеч по-лошо от това, да си просто гол — той беше личност без съпровод, с напълно разголена същност, една жива точка, един уникат, заобиколен от откритото и безкрайно пространство. И падаше.

Поиска да изключи устройството, сви юмруци върху края за управление, но не последва нищо. Нервните му окончания реагираха толкова ненормално, че автоматичното притискане от волевото усилие не се задейства. Той нямаше воля. Очите му не искаха да се затворят, юмруците да се свият. Беше обзет и хипнотизиран от ужас, парализиран от страх.

Усещаше само облаците пред себе си, бели… не съвсем бели… избелели… с леко златисто-оранжев оттенък…

И тогава всичко посивя — и той потъна. Не можеше да диша. Отчаяно се мъчеше да отвори задавеното си гърло, да извика Данил за помощ…

Не можеше да издаде нито звук…

12.

Бейли дишаше така, като че ли току-що беше скъсал лентата в края на дълго надбягване. Стаята изглеждаше изкривена, а под лакътя си усети нещо твърдо.

Разбра, че лежи на пода.

Жискар седеше до него на колене и стискаше в ръката си (твърда и малко студена) юмрука на Бейли. Вратата на каютата, която Бейли виждаше зад рамото на робота, зееше отворена.

Бейли разбра какво се е случило и без да пита. Жискар е хванал безпомощната човешка ръка и я е притиснал към края за управление на астросимулатора. Ако не го беше направил…

Данил също беше там, склонил лице до лицето на Бейли. То изразяваше нещо, което би могло да се оприличи на болка.

— Нищо не казахте, колега Илайджа. Ако бях доловил по-бързо притеснението ви…

Бейли се опита да махне с ръка, в знак, че това няма значение. Все още не можеше да проговори.

Двата робота изчакаха, докато той направи слабо движение, за да се изправи. Моментално беше подхванат на ръце и вдигнат. Сложиха го да седне в един стол и Жискар измъкна внимателно устройството от ръката му.

— Скоро ще се приземим — каза Жискар. — Мисля, че астросимулаторът няма да ви трябва повече.

— По-добре да го махнем — мрачно добави Данил, — за всеки случай.

— Чакай! — извика Бейли. Гласът му хриптеше и той не беше убеден, че думите му се разбират. Пое дълбоко въздух, леко прочисти гърло и повтори: — Чакай! — после добави: — Жискар!

Жискар се обърна.

— Сър?

Бейли не заговори веднага. Сега, когато Жискар знаеше, че са го повикали, щеше да чака дълго, може би до безкрайност. Бейли опита да събере акъла си. Агорафобия, или не, обаче той все още не беше сигурен, къде отива. Тази несигурност го беше обзела в началото и вероятно беше засилила агорафобията.

Трябваше да разбере. Жискар не можеше да лъже. Един робот не можеше да лъже — освен ако изрично не го бяха инструктирали. А защо да инструктират Жискар? Данил беше придружителят на Бейли. Данил трябваше неотлъчно да го следва. Ако трябваше да се излъже, това би било работа на Данил. Жискар беше просто автомат за хващане и носене, един телохранител на вратата. Сигурно са решили, че няма защо да си правят труда да инструктират и него в лабиринта от лъжи.

— Жискар! — каза Бейли, този път с почти нормален глас.

— Сър?

— Скоро ще се приземим, нали?

— След по-малко от два часа, сър.

Два метрични часа, помисли си Бейли. Повече от два истински часа? По-малко? Нямаше значение. Само щеше да се обърка. На глас каза — толкова остро, колкото можа:

— Кажи ми веднага името на планетата, върху която ще кацнем.

Едно човешко същество — ако въобще отговореше — щеше да го направи след кратка пауза, при това със значително учудване.

Жискар отвърна веднага, с равен и непоколебим тон:

— Аврора, сър.

— Откъде знаеш?

— Това е нашата крайна цел. И после, не би могло да бъде Земята, например, тъй като аврорианското слънце, Тау Кит, притежава само деветдесет процента от масата на земното слънце. Следователно, Тау Кит е малко по-студено и свети с определено оранжев оттенък за непривикналите очи на земляните. Може би вече сте забелязали характерния цвят на аврорианското слънце в отражението му върху външния слой на облачната обвивка. Със сигурност ще го забележите, когато кацнем на планетата — докато очите ви не свикнат с него.

Бейли отмести поглед от безстрастното лице на Жискар. Беше забелязал разликата в цвета, помисли си той, но не й беше отдал никакво значение. Голяма грешка.

— Можеш да си вървиш, Жискар.

— Да, сър.

Бейли се обърна към Данил с горчивина.

— Излязох глупак, Данил.

— Разбирам, че сте се чудили, дали не ви мамим и дали не ви отвеждаме на някое друго място, а не Аврора. Имахте ли основание да подозирате това, колега Илайджа?

— Никакво. Може да е било в резултат от неспокойствието, което предизвика подсъзнателната ми агорафобия. Докато гледах привидно неподвижния Космос, не почувствах никакво неразположение. Но то може да е останало скрито и по този начин да се е акумулирало още по-голямо притеснение.

— Вината беше наша, колега Илайджа. След като знаем, че не обичате откритите пространства, беше грешка да ви подлагаме на астросимулиране. А след като го направихме, не биваше ви позволяваме да разглеждате отблизо.

Бейли поклати глава раздразнено.

— Не говори така, Данил. Достатъчно неща не са ми позволени. В главата ми се върти въпросът, какво още няма да ми бъде позволено на самата Аврора.

— Колега Илайджа — каза Данил, — струва ми се, че трудно бихме ви позволили свободния достъп до Аврора и аврорианците.

— Но точно това трябва да ми бъде позволено. Щом от мен се очаква да стигна до истината в този случай на роботоубийство, трябва да мога да събирам свободно информация непосредствено от мястото — и хората, които са замесени.

Бейли се чувстваше вече съвсем добре, макар и малко уморен. Освен че си беше достатъчно притеснително, силното преживяване преди малко го накара да изпита остра нужда от една лула тютюн — нещо, с което смяташе, че общо взето е приключил преди около година. Усещаше вкуса и миризмата на тютюневия дим в гърлото и носа си.

Знаеше, че ще трябва да мине само със спомена за това. На Аврора нямаше да му позволят по никакъв начин да пуши. На Външните светове нямаше тютюн, а дори той самият да носеше със себе си, щяха да му го вземат и унищожат.

Данил каза:

— Колега Илайджа, това трябва да се обсъди с д-р Фастълф, щом кацнем. Не съм упълномощен да взимам подобни решения.

— Знам това, Данил, но как ще говоря с д-р Фастълф? Посредством нещо като астросимулатора? С краища за управление в ръцете си?

— Съвсем не, колега Илайджа. Ще говорите с него лице в лице. Той ще ви посрещне на космодрума.

13.

Бейли се напрегна да чуе шума от приземяването. Разбира се, не знаеше какво може да очаква. Не знаеше как е устроен корабът, колко мъже и жени има в него, какво щяха да правят те по време на кацането, или какво друго щеше да съпровожда шума.

Викове? Тракане? Леки вибрации?

Не се чуваше нищо.

— Изглеждате ми напрегнат, колега Илайджа — каза Данил. — Бих предпочел да не изчаквате, а да ми казвате направо какво ви притеснява. Аз съм задължен да ви помогна още на момента, в който, по каквато и да било причина, се почувствате зле.

Имаше слабо ударение върху думата „задължен“.

Бейлиси помисли разсеяно: „Първият закон го притиска. Сигурно е страдал по свой собствен начин също толкова, колкото и аз, когато припаднах, защото не беше предвидил нещата навреме. Забраненото неравновесие в позитронния потенциал може да няма значение за мен, но в Данил може да предизвика същото притеснение и същата реакция, каквито острата болка при мен.“

Помисли си още: „Не мога да разбера, какво става под псевдокожата и в псевдосъзнанието на един робот, както и Данил не знае какво става в мен.“

После почувства угризение, че е мислил за Данил като за робот, и се вгледа в добрите му очи (откога ли беше започнал да си мисли за тях като за добри?).

— Ще ти казвам веднага за всяко неудобство, което изпитам — обеща Бейли. — В момента няма такова нещо. Просто се опитвам да доловя някакви шумове, които биха ми подсказали как напредва кацането, колега Данил.

— Благодаря ви, колега Илайджа — каза Данил сериозно. Той наклони глава на една страна и продължи — Не би трябвало да чувствате неудобство от кацането. Ще усетите ускорението, но то ще е сведено до минимум, тъй като стаята ще поеме силата му, като поддаде до определена степен в негова посока. Температурата може да се повиши, но не повече от два градуса Целзий. Колкото да звуковите ефекти, може да се долови леко свистене, докато навлизаме в сгъстяващата се атмосфера. Нещо от изброеното ще ви обезпокои ли?

— Не би трябвало. Това, което ме безпокои, е че не съм свободен да участвам в приземяването. Бих искал да понауча нещо за тази работа. Не искам да стоя затворен и да ми се пречи при набирането на опит.

— Вече имате представа, колега Илайджа, че естеството на тази работа не подхожда на вашия темперамент.

— А как тогава да преодолея това, Данил? — попита Бейли разпалено. — Това не е достатъчно основание да ме държите тук затворен!

— Колега Илайджа, вече ви обясних, че ви държим тук в интерес на собствената ви безопасност.

Бейли поклати глава с явно отвращение.

— Мислих по въпроса и ти казвам, че това са глупости. Като се имат предвид всичките тези ограничения, които ми се поставят, и трудностите да разбера каквото и да било по отношение на Аврора, моите шансове да оправя тая бъркотия изглеждат толкова малки, че не мисля някой, който е с всичкия си, да си направи труда да ме спре. Дори и да го направят, защо да нападат мен? Защо да не саботират кораба? Ако си въобразяваме, че имаме работа с някакви отчаяни бандити, тогава нито корабът, нито хората в него, нито ти и Жискар, нито аз, разбира се, бихме им се сторили прекалено висока цена.

— В интерес на истината, това беше отчетено, колега Илайджа. Корабът беше внимателно прегледан и всеки един признак на саботаж щеше да бъде открит.

— Сигурен ли си? Сто процента?

— За такива неща не може да има абсолютна сигурност. Жискар и аз, обаче, се задоволихме с мисълта, че тази сигурност е доста голяма и че рискът от опасност е минимален.

— Ами ако грешите?

Нещо като малко подобие на спазъм премина през лицето на Данил, сякаш го бяха накарали да се замисли над нещо, което пречеше на гладката работа на позитронните връзки в неговия мозък.

— Но ние не сме сгрешили — възрази той.

— Няма гаранция. Предстои ни кацане, а това сигурно ще е най-опасният момент. Всъщност, при това положение дори няма да е необходимо да се саботира корабът. Лично за мен опасността сега е най-голяма — именно сега. Не мога да се крия в тази стая, ако трябва да стъпя на Аврора. Ще трябва да мина през кораба и така ще попадна в обсега на останалите. Взели ли сте мерки за безопасното ни приземяване? (Той издребняваше — и се нахвърляше излишно върху Данил от яд, че го държаха толкова дълго време затворен — а също и заради накърненото си достойнство в момента, когато припадна.)

Но Данил спокойно отвърна:

— Взели сме, колега Илайджа. И по една случайност, вече кацнахме. Сега стоим върху повърхността на Аврора.

За миг Бейли се обърка. Оглеждаше се дивашки, но разбира се не виждаше нищо друго, освен заобикалящата го стая. Не беше усетил, нито чул нищо от онова, което му описа Данил. Нито ускорението, нито горещината, нито свистенето на въздуха. Или Данил нарочно беше повдигнал наново въпроса за неговата безопасност, за да е сигурен, че Бейли няма да мисли за други обезпокоителни и по-маловажни неща.

— Все пак, остава въпросът с измъкването от кораба — не отстъпваше Бейли. — Как ще стане това, без да бъда изложен на евентуално нападение?

Данил се приближи към една от стените и докосна някакво място върху нея. Стената рязко се разцепи на две и двете половини се раздалечиха. Бейли гледаше в един дълъг цилиндър — в един тунел.

В този момент Жискар влезе в стаята от срещуположната страна.

— Сър — каза той, — тримата ще се придвижим през изходния тунел. Отвън той се охранява от други. В отсрещния край на тунела ви чака д-р Фастълф.

— Взели сме всички предпазни мерки — отбеляза Данил.

— Извинявай, Данил — измърмори Бейли, — Жискар.

Той прекрачи мрачно тунела. Всяка ново усилие за осигуряване на предпазни мерки засилваше увереността му в тяхната необходимост.

Бейли не се смяташе за страхливец, но сега се намираше на чужда планета, без да знае, кой му е приятел, и кой — враг. Без да има нещо познато, на което да се осланя (с изключение, разбира се, на Данил). В критични моменти, помисли си той и потрепери, няма да има стени, които да го стоплят и зад които да се отпусне.