Родени да убиват

Пролог

Този свят е разяден и шуплив. Сърцето му е празно, кухо.

Истината за природата се крие в дълбоките мини и подземните пещери, както пише философът Демокрит[2]. Онова, което усещаме под краката си като стабилна и твърда материя, е само една илюзия, а животът съвсем не е такъв, какъвто изглежда. Под земната повърхност има пукнатини и дупки, пространства със запарен, нечист въздух; сталагмити, усукани сталактити, неозначени на никоя карта черни реки, които текат все надолу и по-надолу. Дълбоки каверни и каменни водопади, лабиринти от кристални туморни образувания и замръзнали стълбове, където историята влиза в бъдещето, сетне се превръща в настояще.

Защото в гробовния мрак времето е без значение.

Настоящето е лъжовно изградено върху миналото; точките на допир не съвпадат безпогрешно навсякъде. Множество неща рухват и загиват, а тяхната смърт и разложение създава нови пластове, така повърхността става все по-дебела и плътна; мембрана връз мембрана покрива по-долната, нови светове залягат върху останките на стари. Ден след ден, година за година, век по век, трупат се нови слоеве, а несъвършенствата се умножават. Миналото никога не умира истински. То е тук, то е там — дебне, изчаква, точно под похлупака на онова, което наричаме „сега“. Често се препъваме в него, всички ние, било чрез силата на спомена, било чрез нечие възпоминание. Съзнанието ни съживява бивши любими, загубени деца, покойни родители, мимолетни мигове, уловили прекрасен ден, случка, красива дума — неизразимата, святата, неведома и ефимерна красота на този свят. Наричаме ги спомени. Те са ни скъпи, ценим ги, назоваваме ги наши си, собствени и ги призоваваме, когато имаме нужда от тях.

Но понякога това не зависи от нас: намесва се нечия чужда воля, сила, друг решава и ето! — парче от настоящето просто се размива, а под него се показва миналото като изровена мъртвешка кост. А после… после вече нищо не е както преди, не може да бъде както преди: принудени сме да преоценим формата на онова, което сме смятали за истина в светлината на нови разкрития за самата му същност. Истината излиза на бял свят поради нечия погрешна стъпка и мимолетното усещане, че нещо под краката ни не е както трябва. Миналото изригва, потича като разтопена лава и нечий живот или по-скоро животи по пътя й се превръщат на прах.

Нашият свят е кух. Действията ни кънтят из дълбините му.

А там? Там долу битуват тъмни сили: бактерии и микроби, които цъфтят с помощта на минерали и естествена природна радиоактивност, много по-древни от първите растителни клетки, които са оцветили света отгоре. Те са във всеки дълбок басейн, във всяка минна галерия или шахта, във всяко подземно ледено ядро. Те живеят там и умират там, невидими за нас.

Но има и други организми, други същества: създания и твари, които познават само глада, дадености, които съществуват единствено за да търсят храна и убиват. Те са в непрестанно движение из скритите кухини, техните челюсти са непрекъснато заети, тяхната паст зее в безкрайната нощ. Излизат на повърхността само когато са принудени да го направят, тогава всичко живо побягва от пътя им.

И ето — те дойдоха за Алисън Бек.

Доктор Бек бе на шейсет години и прочут специалист по абортите; не бе престанала да практикува тази професия от 1974 година насам — всъщност след процеса, наречен „Роу срещу Уейд“. Като млада лекарката бе участвала в проекта на име „Бъдещи родители“ след епидемията от рубеола в началото на 60-те, когато хиляди американки родиха деца със сериозни увреждания. По онова време Алисън вече бе виден член на Националната организация на жените и активист на Националната асоциация за отмяна на забраняващите аборта закони. В същото време промените, за които се бореха двете институции, я улесниха да създаде своя клиника в Минеаполис. А впоследствие Бек най-категорично се бе противопоставила на Джоузеф Шийдлър и неговата Национална мрежа „В защита на живота“ заедно с многобройните й митингуващи активисти и уличната мафия с мегафоните, както и на Рендъл Тери, чиято операция „Спасение“ се опита да закрие клиниката й през 1989 г.

Бек бе продължила да се бори и срещу „Поправката Хайд“ на закона за здравеопазването от 1976 г., по силата на която бе спряна медицинската помощ при абортите, и бе плакала с горчиви сълзи, когато малко по-късно отявленият противник на абортите С. Еверет Куп стана министър на здравеопазването.

На три пъти крайни елементи от горепосочените движения пробиваха стените на клиниката й, за да инжектират бутанова киселина и се налагаше тя да прекъсва работа дни наред, за да могат отровните изпарения да се разнесат. Вече не помнеше колко пъти бяха нарязвали гумите на колата й, но най-опасната диверсия срещу делото й бе монтираното в пожарогасител запалително устройство. Само специално поставените непробиваеми стъкла на клиниката я спасиха от тотално изгаряне до основи.

В по-ново време ежедневното напрежение вече си казваше думата и Алисън изглеждаше значително състарена — далеч по-стара от истинската си възраст. В живота й бе имало много малко мъже. Първият бе Дейвид, двамата бяха сключили брак и тя го обичаше много. Сетне го убиха. Така си умря в ръцете й и тя още пазеше ризата, с която бе облечен в същия ден — с дупките и кървавите петна по снежнобялата материя. Последваха неколцина други, но никой не се задържа достатъчно дълго. Даваха й най-различни извинения и си отиваха, а истинската причина за това бе само една: страхът. Алисън Бек бе белязана жена. Нарочена. Живееше все с една и съща мисъл: че много, прекалено много хора предпочитат да я видят мъртва, отколкото работата й да продължи. Е, малцина са мъжете, които биха застанали до такава жена.

Статистиката от последната година бе мрачна: двайсет и седем случая на крайно насилие срещу американските клиники, където се извършват аборти; двама мъртви лекари. През предишните пет години бяха убити седем доктори и техни асистенти, мнозина други — ранени при бомбени атентати и престрелки. Тези и множество други данни постоянно бяха в главата й — знаеше ги наизуст, защото вече двайсет години документираше насилието, търсеше общия почерк в инцидентите, внимателно проучваше и колкото можеше — разследваше. В това намираше упование, по този начин поне за известно време забравяше за загубата на Дейвид, вярваше, че единствено така може да направи нещо за паметта му. Събраната информация предаваше на компетентните власти, а тези данни често бяха добре дошли за защитниците на абортите, особено когато те се позоваваха на антимафиотските закони РИКО в борбата срещу националната кампания за затваряне на клиники като нейната. С две думи, нейната бе извънредно трудно извоювана победа.

Сетне на преден план излезе и друга, също обезпокоителна тенденция. Непознати, неясни, недоуточнени имена се повтаряха и потретяха, звучаха и ечаха в паметта й, в кухите коридори на минали години. Мъгляви фигури, забелязани, но не с абсолютна сигурност, в сенките на извършените насилия и престъпления. Може би в не повече от половин дузина случаи, но все пак… Тя бе убедена в това, имаше и други, които потвърждаваха опасенията й. И заедно — малко по малко — се приближаваха към истината.

Но този процес носеше нови опасности.

У дома — в къщата й — бе поставила алармени системи и инсталация, пряко свързана с частна охранителна фирма. Двама въоръжени охранители денонощно дежуреха в клиниката. Освен това Алисън винаги държеше подръка бронирана предпазна жилетка, която носеше по време на пътуванията си, въпреки че не бе нито удобно, нито приятно. Една стоеше в гардероба у дома, друга в кабинета й в клиниката.

Караше червено порше модел „Бокстер“. То бе единствената й слабост, обичаше да го пришпорва и затова непрекъснато я глобяваха.

Обличаше се консервативно. Редовно носеше дълго, почти до средата на бедрата, сако, но не го закопчаваше, панталони с колан — черен или кафяв в зависимост от цветовата комбинация на дрехите. Колан със закачен на него кобур тип „Алеси“ заради пистолета — „Кар К40 Кавърт“, 40-калибров, двустепенен спусък, петпатронен пълнител. Бе опитала по-дълъг пълнител — с повече патрони, но тя се закачаше в гънките на ризата или в хастара на сакото. Оръжието имаше специална дръжка, фина и издължена — тъкмо за слабите й ръце. Самата Бек бе дребничка — висока не повече от метър и петдесет и нещо, възслаба. На стрелбището бе много добра — от двайсетина метра вкарваше и петте куршума в сърцето на мишената.

В чантата си редовно носеше парализиращ спрей и електрошокова палка, в състояние да порази нападател с цялата сила на 20 000-волтово изпразване и да го изпрати на земята — безпомощен, сгърчен и давещ се за въздух като извадена от водата риба. Никога не го бе употребявала в яда си, но пък веднъж бе използвала спрея. Стана при опит на протестиращ да влезе в дома й. По-късно си спомняше със срам и неудобство, че натискането на пластмасовия бутон й бе доставило удоволствие. Сама си бе избрала живота и целите в него, това не можеше да отрече, но наложените й насила ограничения, гневът, страхът, омразата и враждебността, които й бяха ежедневни компаньони, я бяха променили и направили друг човек, понякога непознат и на самата нея… А това не бе хубаво, знаеше го и пак й бе трудно да си го признае. Онази ноемврийска вечер бе отворила вратата и ниският, брадат, крещящ и ругаещ мъж с омерзената физиономия се бе опитал да нахлуе — тогава цялото набрано в нея напрежение и гняв се бяха изразили в едно натискане на бутона.

Алисън Бек бе известно име в обществото, бихме могли да кажем — публична фигура. Макар че клиниката й се намираше в Минеаполис, тя два пъти месечно пътуваше и до Южна Дакота, където ръководеше и друга — в Сиукси Фолс. Редовно се появяваше по телевизията — и местната, и националната — и продължаваше вече трийсетгодишната си кампания. Главната й теза бе постепенната ерозия на едно фундаментално женско право — правото на избор. Редица клиники бяха затворени и тя само преди седмица бе заявила в интервю за Ен Би Си, че в момента поне 83 на сто от окръзите в САЩ не разполагат със заведения, където може да се направи аборт. Против това основно женско право открито бяха застанали три дузини конгресмени, десетина сенатори и четирима губернатори. В същото време Римокатолическата църква бе главният източник на частна медицинска помощ и услуги в САЩ, следователно все по-ограничен ставаше достъпът до операциите за аборт, стерилизиране, евентуални мерки против забременяване, оплождане ин витро и прочие.

И все пак когато застана пред камерите заедно с младата, толерантна и любезна представителка на „Право на живот“ от Минесота — видимо искрено загрижена за женското здравеопазване, видимо изразител на променящите се схващания на едно младо поколение, което не може да помни дайте преди процеса „Роу срещу Уейд“, Алисън Бек почувства, че може би днес именно тя звучи нетолерантно и негъвкаво, че може би времената наистина са се променили, а тя — докторът рицар на бял кон — е някак си извън тях. И го призна на свои приятели в дните преди смъртта си.

Всъщност поводът да усети страха болезнено дойде от съвсем друго място. Отново бе зърнала онзи странен, червенокос мъж и един вътрешен глас й бе казал, че той е вече прекалено близо, че се подготвя за фатален удар срещу нея и другите, преди да са успели да увенчаят делото си с успех.

Откъде ще знаят, не могат да знаят, успокояваше я Мерсие. Все още не сме тръгнали срещу тях…

Казвам ти, че знаят. Аз го видях… А и…

Какво?

Намерих нещо в колата тази сутрин.

Какво? Какво намери?

Изсъхнал, мъртъв паяк…

Паяците менят кожата си, това е част от процеса на растене на членестоногото. Те „хвърлят“ стария си екзоскелет и заменят тази си телесна обвивка с нова, по-голяма; този процес се нарича екдиза — от гръцкото ekdysis. Всъщност именно такава стара кожа, наречена exuvium, бе намерила в колата си Алисън Бек и тя принадлежеше на тарантула, която се среща в Шри Ланка — Poecilotheria fasciata, красиво оцветен и много темпераментен арахнид. Видът е бил специално подбран, за да направи силно впечатление, с други думи, да предизвика уплаха: тялото му е дълго около 7 см, оцветено в сиво, черно и кремаво, разперени странично, краката стигат дължина до 10 см. При влизането в автомобила Алисън се бе ужасила и това усещане едва ли бе утихнало, когато разбра, че предметът до нея не е жив, дишащ паяк.

Мерсие бе замълчал, замислен, след малко я бе посъветвал да замине за известно време по-надалеч. Бе обещал също да предупреди приближените им да бъдат двойно по-внимателни.

Тогава, през онази последна седмица — за пръв път от няколко години насам, Алисън Бек взе решение да излезе в отпуска. Да прескочи до Монтана, като по пътя преспива и се отбива на разни места, докато стигне местоназначението в Боузмън — дома на стара приятелка от колежа. Двете се бяха уговорили да се видят, а сетне да отскочат на север до Глешър Нешънъл Парк. И то само ако пътищата го позволят, защото бе още рано: едва април и едва ли снегът се бе разтопил напълно.

Алисън не пристигна онази неделна вечер в Боузмън, както бе обещала, и приятелката й се замисли, но не се разтревожи сериозно. А когато в понеделник следобед все още нямаше ни кост, ни вест от нея, жената реши да се обади на полицията в Минеаполис. Началството изпрати двама полицаи — Еймис и Фрейн, които познаваха Алисън от предишни инциденти — да проверят къщата й на „Уест“ 26.

Позвъниха, никой не отвори. Гаражът встрани изглеждаше заключен, външно погледнато, всичко си бе на мястото. Еймис надникна през предния прозорец. Видя два куфара, оставени в преддверието, и паднал с краката към стената стол. Секунди по-късно бе поставил ръкавици и умело строшил малкото стъкло с дръжката на пистолета. Влезе отпред с насочено оръжие, докато Фрейн заобиколи, за да използва задната врата. Домът бе двуетажен, но сравнително малък. Не бе нужно много време, за да установят, че в къщата няма хора. В кухнята имаше врата към гаража. Дори и през матовото стъкло добре се виждаха очертанията на скъпия „Бокстер“.

Еймис пое въздух, отвори вратата: гаражът бе тъмен. Откачи фенерчето от колана и го запали. В първия миг не бе сигурен какво точно видя. Помисли, че предното стъкло е напукано, защото цялото бе осеяно с мрежа от тънки линии, радиално излизащи от несиметрично разхвърляни петна, наподобяващи дупки от куршуми. Поради тях не можеше да се погледне във вътрешността на колата. Полицаят пристъпи към шофьорската врата и сега му се стори, че сякаш дете е разхвърлило захарен памук в купето — прозорците отвътре бяха замрежени от тънки бели нишки, множество на брой. Досети се какво е станало чак когато приближи фенера до предното стъкло и нещо черно пробяга на няколко пъти напред и назад.

Вътре имаше паяжини, много паяжини. А зад тях — на шофьорската седалка — мътнееше тъмна форма.

— Д-р Бек, вие ли сте? — обади се той, хвана дръжката на вратата с облечената в ръкавица ръка и дръпна.

В гаража бе съвсем тихо и Еймис чу типичния звук на разкъсващите се тънки паяжинни нишки. Вратата се отвори и паяжините потрепнаха в слабото въздушно течение. В същия миг нещо тупна меко на бетонния под; той го долови с ъгълчетата на очите, шумът бе едвам доловим. Погледна надолу — бе неголям кафяв паяк, който вървеше към десния му крак. Стори му се, че е от вида отшелник, дълъг около 4 см, в центъра на гърба му минаваше черна ивица. Без да се замисля, ченгето вдигна крак с тежката обувка с метален връх и с погнуса размаза членестоногото. Секунда по-късно си каза, че всъщност току-що е унищожил веществено доказателство, но сетне надникна в колата и разбра: все едно бе загубил песъчинка от безбрежен плаж или капка вода от морето.

Съблечена по долно бельо, Алисън Бек бе завързана за седалката пред волана. Сива леплива лента минаваше през устата й и притискаше главата към високата й част. Лицето бе подуто, отокът го правеше неузнаваемо. Тялото бе в начална фаза на разложение, на врата червенееше открита плът — парче кожа бе изрязано.

Но първите признаци на загниването бяха маскирани от обилни паяжини, които обвиваха тялото в нещо като плътен смъртен воал. А около него пъплеха десетки подобни паяци, по-малки, по-едри, с изпружени крака, потръпващи пипалца — усещаха пресния въздух. При по-внимателен оглед Еймис забеляза, че има може би още стотици от тях — скрити в тъмни ъгълчета, а по ръбовете на седалката висяха мънички оранжеви сакчета — подобни на отровни плодове неотдавна снесени яйца. Тук-таме сивееха и изсушените останки на умъртвени насекоми, сред тях и паяци, нападнати и унищожени от собствените си хищни събратя. В купето имаше и плодови мушички — Еймис се удиви, но сетне забеляза нахвърляните по пода разлагащи се бананови кори и круши. Обаждаха се дори невидими щурци, част от истинска микроекосистема, създадена в ограниченото пространство на автомобила. Всъщност основните й обитатели бяха кафявите паяци, оплели плътни паяжини най-вече около лицето на жертвата, увиснали покрай очите и бузите й. Ужасно бе, че продължаваха да плетат мрежи, сякаш Еймис не бе там.

А имаше още една, последна изненада за хората, които аутопсираха умъртвената Алисън Бек. Когато отстраниха лепенката от лицето и отвориха устата, отвътре се изтърколиха малки черно-червеникави топчици, за да тупнат върху блестящата стомана на масата като деформирани детски топчета за игра. Под езика и в гръдния кош имаше още от тях. Между зъбите също — сдъвкани, смазани от конвулсиите — още в мига, когато са започнали да жилят и хапят.

Един бе все още жив: излезе от носната кухина и веднага се престори на умрял, прибрал плътно около себе си дългите черни крака. Когато пинсетите на аутопсиращия притиснаха сферичния корем, той се загърчи безсилно под натиска, а червеният подобен на пясъчен часовник знак от вътрешната му страна постепенно замръзна.

Под острата светлина на помещението очите на отровния женски паяк блещукат като мънички черни звезди. Latrodectus mactans.

Нашият кух отвътре свят. Единствената му тежест е в историята.

В далечния север на Мейн редица фигури се тътрят по тесен път, силуетите им — откроени срещу ранното сутрешно слънце. Зад тях се движи булдозер, земеделска машина за бране на череши и два малки камиона. Конвоят е неголям, нейде напред се чува шумът на плискащи се вълни. Звучи смях, ехтят солени приказки, ругатни, облаци тютюнев дим се кълбят в сутрешната мъгла. Тези хора могат да се возят в камионите, но предпочитат да вървят пеша, харесва им да усещат твърдата земя под краката, приятно им е да вдишват чистия въздух, да се чувстват част от група другари по съдба, които скоро ще хамалуват непосилно, но ще бъдат солидарни в черния физически труд. За сметка на това са благодарни за слънцето, което ги гали с меките си лъчи, за ветреца, който ще охлажда запотените им мишци, за приятелството на онези, които са около тях.

Всъщност те са две групи работници. Първите ще разчистват терени на прокарване на комуникации. Наети са от Компанията за обществени услуги — Мейн, и Телефонно-телеграфната компания на Ню Ингланд. Ще секат дърветата и храстите около пътя. Тази работа трябваше да бъде свършена още през есента, когато земята бе суха и по-чиста, а не в края на април, когато замръзналият, компактно сбит сняг всячески пречи, а дърветата са вече напъпили. Обаче работниците отдавна са престанали да се чудят на приумиците на работодателя; доволни са и за това, че не вали дъжд и времето все пак е меко за сезона.

Другите ги е наел някой си Жан Болио, за да разчистват растителността по бреговете на езерото Сейнт Фройд — щял да си строи къща там. Просто съвпадение е, че двете групи са заедно на пътя в това слънчево утро, но вече са се опознали и весело разменят шеги и остроти, коментират времето и приятелски си поднасят огънче един на друг.

Още преди да се влезе в малкия градец на име Ийгъл Лейк, „Ред Ривър Роуд“ завива на запад — работниците поемат по него. Отляво бавно тече Фиш Ривър, отдясно се пада червената тухлена сграда на областната фирма „Водоустройство и канализация“. Там, където реката се влива в езерото, е и началото на ниска телена ограда, наблизо са и крайните градски къщи. Оттук надникнеш ли през клоните на дърветата, незабавно ще зърнеш блестящата водна повърхност.

Скоро към високите гласове на минаващите се присъединява и друг шум — от дървени колибки на съседния склон се появяват сиви животни с дебела козина и блестящи, интелигентни очи. Това са кучета вълча порода, носят истинска вълча кръв и са завързани с яки синджири за колибките. Те залайват минаващите по долния път мъже и жени и веригите звънтят, а зверовете вият от безпомощност, напъват яки рамене да се освободят и да подгонят чужденците, които възприемат като нарушители. В тази област на щата хората редовно отглеждат такива животни — мелези местна особеност, която учудва и дори дразни външните. Неколцина от работниците спират и се зазяпват в кучетата, един-двама се осмеляват да ги подразнят, тъй като смятат, че на пътя са в безопасност. По-печените обаче бързат да отминат — знаят, че винаги е по-добре с подобни псета човек да не се закача.

Малко по-късно работата започва, вдига се врява, машините боботят, хората подвикват, чува се постоянен звън на мотики и лопати, моторните триони са включени и първите отрязани клони падат. Силна миризма на дизелово гориво се смесва с мириса на пот и прясно изкопана земя. Цялата тази шумотевица заглушава естествения шумов ритъм на природата: крякането на горските жаби, зова на дроздовете и чирикането на зимните мушитрънчета; някъде далече над водата се обажда и самотен гмурец, но и неговият глас се губи в общата дандания.

Денят наближава края си, слънцето се отмества на запад, следва дъговидния си път над езерото. На земята на Жан Болно някакъв мъж сваля жълтата си шапка и бърше морно чело в ръкава, пали цигара и тръгва към булдозера. Качва се в кабината и бавно дава на заден ход, машината сърдито бучи, надвиква гърлените гласове на работещите. От недалечния склон отново долитат лай и протяжен вой; мъжът в булдозера загрижено поклаща глава, гледа колегата на машината за бране на череши и вдига рамене.

Тук земята е спала спокоен, непробуден сън много, много години; външна ръка не е посягала да наруши покоя й. Тревата е избуяла висока, гъста, дива, множеството храсти са вкопали здрави корени дълбоко в почвата. Булдозеристът няма никакви основания да подозира, че теренът под него на тукашния бряг може и да не е стабилен, но по едно време долита нехарактерно, нечувано досега бучене, то надвива сегашните звуци на резачките и другите инструменти. От булдозера също излиза странен и нетипичен рев, като от изпаднал в паника звяр, а в следващия миг големи количества земна маса се поместват. Воят на вълчаците се превръща в скимтене и то нараства по сила, повечето от тях се въртят в кръг и дърпат веригите си с все сила: непознатият шум видимо им влияе, може би плаши.

Корените на белите брези се оголват и част от речния бряг пропада, едното дърво бавно се прекатурва и цопва във водата, широки кръгове тръгват навътре в езерото. Тежкият булдозер до него почти застива за миг във въздуха, едната му гъсеница стъпила на здрава земя, другата увиснала безпомощно в празното пространство, сетне машината тромаво се обръща и пада в плитчината, а операторът успява да скочи встрани. Мъжете захвърлят инструментите и хукват към ръба на новообразуваната празнина, а кафявата вода вече шумно залива освободеното от стария бряг място. Булдозеристът се изправя, целият мокър и кален, и излиза от плитката вода, усмихва се смутено, но и щастливо и вдига ръце в знак на това, че е жив и здрав. Работниците се тълпят на брега, гледат катурнатата машина; един-двама махат с ръка на спасилия се оператор. Недалеч от тях — вляво, друга огромна по обем земна маса шумно се свлича напред и се срива във водата. Но те почти не забелязват, усилията им са съсредоточени в това да помогнат на другаря си да излезе от студената вода.

Но мъжът в черешоберачката не гледа към булдозера, нито към протегнатите към мокрия във водата ръце. Той е замръзнал на място, с отпуснати ръце, и втренчено се взира в новообразуваната празнина. Името му е Лайъл Добс. Има две деца и съпруга и в същия този момент отчаяно си казва, че най-добре би било да си е при тях, далеч от това място. Където и да е, само не тук — на бреговете на Сейнт Фройд, току до почернелите човешки кости, разкрити от свлечения бряг сред корените на дърветата, и малкия череп, който бавно изчезва под настъпващите мразовити езерни води.

— Били? — вика той с все сила.

Надзирателят на групата се казва Били Лафтън. Застанал е сред хората на брега и сега въпросително извръща глава към Лайъл.

— Какво има?

Отговор няма — гърлото на Добс е пресъхнало, той се дави и се опитва да каже нещо, но звук от устата му не излиза. Преглъща няколко пъти и накрая си възвръща дар слово.

— Бил, тук отдолу да няма гробище, а?

Челото на Лафтън се бърчи. Хайде пък сега! Вади от джоба си карта и внимателно я оглежда. Поклаща глава и вдига очи към другия.

— Няма, защо питаш? — отвръща простичко.

— Вече има — безсилно изговаря Добс и маха с ръка към костите, а лицето му бледнее.

Така е — нашият свят е кух отвътре.

Човек трябва да внимава къде стъпва.

И да е винаги готов за онова, на което може да се натъкне.

Глава първа

Пролетта дойде и светът отново стана многоцветен.

Планините в далечината светнаха и се премениха китно-китно, посивелите дървета добиха цвят за нов живот; есента остана нейде назад като далечно ехо, зимата също отстъпи пред красотата и многоцветието: огненочервеното на кленовите дървета, тук-там зеленожълтите дъбови одежди, сребристото облекло на трепетликите, зелената премяна на бука и брезата. Зацъфтяха върби и брястове, кестени и тополи, горите заехтяха от песните на завръщащите се птички.

Виждах горите от физкултурния салон на „Уан Сити Сентър“, върхарите на вечнозелените дървета все пак доминираха в морето от цветове на променящата се природа. По улиците на Портланд валеше дъжд; гледах от прозорците на салона десетките куполи на чадърите в ръцете на пешеходците долу — блестяха мътно като мокрите черупки на тромави бръмбари.

От много месеци насам за пръв път се чувствах добре. Работа имах — намираше се, макар и не съвсем редовно. Хранех се добре, ходех да играя на уредите поне три-четири пъти седмично, а Рейчъл Улф бе обещала да прескочи от Бостън следващия уикенд. Значи все пак ще има някой, който да се порадва на възвръщащата ми се физическа форма. Отдавна не бях сънувал. Покойните ми съпруга и дъщеря не бяха идвали на гости от Коледата: няма да забравя милувките им — може би те прогониха измъчващите ме отдавна кошмари.

След лицевите опори поиграх малко с щангите, сетне ги захвърлих. От носа ми капеше пот, пара се вдигаше от цялото ми тяло. Седнах на съседната пейка, отпих от минералната вода. В същия миг забелязах, че влизат двамина мъже, с консервативно ушити костюми, официални, тъмни вратовръзки. Брех да му се не види… Единият бе бая едър, с къдрава кестенява коса и дебели мустаци — замяза ми на поостаряла и напълняла порнозвезда, но веднага в огледалото зад него зърнах и подутината под мишката. Порнозвезда друг път — носеше кобур с патлак. Вторият бе нисичък, спретнат, вече започнал да оплешивява и посивява. Едрият държеше в ръка слънчеви очила, другият бе с очила с квадратни златни рамки. Усмихна ми се, когато доближиха.

— Господин Паркър, нали? — попита, поставил ръце на гърба.

Кимнах, дясната му ръка веднага отскочи към мен. Изпружи я рязко и отсечено като носа на акула в познати води.

— Името ми е Куентин Харълд и работя за г-н Джак Мерсие.

Избърсах ръце в хавлията, все пак бяха потни, и се ръкувах. Устата му леко потръпна, когато усети все още мократа ми ръка, но удържа на изкушението да се избърше в панталоните си. Сигурно не желаеше да им разваля острия ръб.

Джак Мерсие? Име на стари пари, много старо злато, толкова отдавнашно, че жълтиците вероятно са подрънквали още на борда на „Мейфлауър“[3]. Самият Джак бе бивш сенатор, както и баща му, и дядо му навремето. Живееше в голям дом на Праутс Нек точно над морето. Имаше пръст и пари в дървопреработвателните предприятия, вестникарския бизнес, кабелната телевизия, компютърните програмни продукти, а и в Интернет. Всъщност имаше интереси в какво ли не — накратко, почти във всичко, от което могат да се спечелят добри пари. И да се инжектират нови средства в старите мангизи на семейството. В сенаторската си роля се бе проявил като либерал и все още финансираше най-различни екологически движения и борещи се в защита на човешките права групи. Бе семеен, минаваше за домосед, доколкото бях чувал, демек не бе от онези постоянно тичащи след фустите донжуани. От краткия си флирт с политиката се бе измъкнал с неопетнена репутация, дори казваха, че я подобрил. Е, типичен продукт по-скоро на финансова независимост, отколкото на морална устойчивост и неподкупност. Сега се носеха слухове, че планирал завръщане в политиката, може би като независим кандидат за губернатор, макар че самият Мерсие досега не бе потвърдил въпросните приказки.

Куентин Харълд се изкашля в шепа, а това му послужи за повод да извади носната си кърпичка. И дискретно да избърше длан.

— Господин Мерсие би искал да ви види — рече с тон, който най-вероятно използваше в разговор с шофьора или чистача на басейна в имението. — Има работа за вас.

Погледнах го. Той се усмихна. Аз също. Седяхме така като котараци и се хилехме един на друг, докато не остана нищо друго, освен да си кажем по някоя дума или да започнем да флиртуваме. Харълд бе пръв.

— Може би не чухте, г-н Паркър — каза той. — Господин Мерсие има работа за вас.

— Е, и?

Усмивката на Харълд помрачня.

— Не разбрах какво точно искате да кажете, г-н Паркър.

— Не съм чак толкова закъсал за работа, г-н Харълд, че да тичам като игриво кученце подир всяка подхвърлена пръчка.

Това не бе съвсем вярно. Портланд, Мейн, хич не бе такова загнило гнездо на пороци и корупция, че аз най-придирчиво да мога да подбирам предложеното ми бачкане. Е, и друго: ако Харълд бе от обратния пол, а и малко по-хубав на външност, като едното нищо щях да хукна след пръчката, че и да падна по гръб и да се оставя да ме почешат по коремчето. Особено при положение, че това ще ми донесе някой и друг долар.

Харълд се обърна и изгледа едрия мъжага. Онзи сви рамене, сетне пак се загледа в мен. Все така безизразно, сякаш се опитва да си представи как ли ще изглежда препарираната ми мутра над неговата камина.

Тогава Харълд се прокашля.

— Съжалявам — опита той с нов тон. — Не съм имал и най-малкото намерение да ви обиждам.

Изглежда, с трудност подбираше думите, още по-мъчно му бе да ги изговори. Като че бяха част от чужд речников фонд и той ги взимаше на заем за малко. Изчаках минутка с надеждата носът му да започне да расте или пък езикът му да се превърне на прах и пепел, ама нищо подобно не се случи. Но пък той примигна няколко пъти и добави:

— Бихме били благодарни, ако намерите нужното време, за да поговорите с г-н Мерсие.

Реших, че прекалено дълго съм се правил на интересен, макар и да не бях сигурен как ще се държат с мен следващия път.

— Когато свърша тук, вероятно ще прескоча да му се обадя — рекох спокойно.

Харълд изпружи врат и наведе глава към мен, сякаш не бе чул добре.

— Господин Мерсие се надяваше, че незабавно ще дойдете с нас. Сега, господин Паркър. Г-н Мерсие е много зает човек, времето му е скъпо, както вероятно се досещате.

Изправих се, протегнах се, разкърших рамене и се подготвих отново да поиграя с щангите.

— Напълно ви разбирам, г-н Харълд. Ще се постарая да бъда максимално бърз. Защо вие двамата не изчакате на долния етаж, господа? Щом привърша, веднага идвам. Така ме притеснявате. Току-виж съм изпуснал щангата върху вас.

Харълд пристъпи от крак на крак, изчака няколко секунди и каза:

— Ще ви чакаме във фоайето.

— Приятно чакане — отвърнах и ги изпратих с очи.

Изтутках се нарочно, спокойно завърших упражненията, къпах се продължително. Сетне с чистача на съблекалнята поговорихме за бъдещето на местните бейзболни звезди. По едно време реших, че порнозвездата и Харълд са се взирали в часовниците достатъчно, и взех асансьора. Изражението на Харълд се колебаеше между псувнята и благодарността.

Той веднага настоя да се кача в техния мерцедес, но аз нали си имам кола — мустанг, — опънах се и рекох, че ще карам след тях. Запалих и се замислих: ама аз наистина съм станал едно нетърпимо и опърничаво копеле! И то още на трийсетина и нещо лазарника. Ако ми бяха казали да ги следвам с моята кола, вероятно незабавно щях да се натреса в шибания им мерцедес.

Аз пак карам мустанг, но не е онзи — стария. Старият беше модел „Mach 1“ — него ми го попиляха миналата година, този е „Boss 302“ от 1969 г. Намери ми го Уили Бру, собственик на гараж работилница в Куинс. Спойлерите и перките са малко нещо гъзария; но натиснеш ли газта, и очите ти овлажняват, пък ми го и даде за 8 000 долара. Поне 3 000 кинта по-малко, отколкото струва подобна кола в нейното състояние. А като я гледаш отстрани и ще си кажеш — това или е играчка на някой безмозъчен хлапак, или на бавноразвиващ се. Ама ха де!

Подгоних след мерцедеса по US-1. При Оук Хил свихме на изток и свалихме на трийсетина мили. Ръмеше. Оттук до върха на Нек карахме бавно, аз по тях. Гостите в „Блек Пойнт Ин“ се бяха накачорили по прозорците с питиетата в ръка и зяпаха морето, Гранд Бийч и Пайн Пойнт. Наблизо бе спряла полицейска трафик патрулка от Скарбъро — дебнеше нарушителите (ограничението тук е 30 мили/час), а и всякакви нежелани гости и външни лица, които току развалят гледката.

Домът Мерсие е на „Уинслоу Хомър Роуд“, недалеч от бившата къща на прочутия едноименен художник. Щом приближихме, електронно управляваната бариера се вдигна и от къщата към нас се понесе друг мерцедес — отиваше към „Блек Пойнт Роуд“. На задната седалка зърнах дребен мъж с черна брада и малка шапчица. Разменихме погледи и той ми кимна. Лицето му ми бе познато, но не можах да се досетя откъде го познавам. Сетне продължихме към къщата.

Тя е огромна бяла постройка с околни градини, строена по поръчка от пейзажни дизайнери и специалисти, и толкова много стаи, че ако някой се изгуби по пътя към тоалетната, по него ще трябва да пуснат спасителна потеря. Едрият с мустака паркира мерцедеса, аз излязох от мустанга и последвах Харълд. Влязохме през официалната двойна порта, минахме през широк коридор и се наместихме в стая отляво на парадното стълбище. Оказа се кабинет или голяма библиотека, обзаведена със старинни канапета и столове. Книги, книги и пак книги — по трите стени и до тавана; на четвъртата имаше прозорец към парка и морето, а встрани барче, бюро и стол.

Харълд затвори вратата и ме остави да се полюбувам на томовете и на закачените по стените фотографии. Интересни неща: от политическа публицистика и биографии до исторически трудове, главно върху Гражданската война, Корея и Виетнам. Романи нямаше. В единия ъгъл бе поставен неголям, заключен шкаф със стъклени витрини, а книгите в него бяха по-различни от тези по лавиците.

Ето и заглавията им: „Мит и история в Откровението на Йоана“, „Апокалипсисът и Златният век в английската романтична поезия“, „Книга на Откровението“, „Апокалипсис и империя“, „Апокалиптичен Апогей“. Все весело четиво за преди лягане — краят на света и тем подобни. Забелязах и биографии на големите художници Уилям Блейк, Албрехт Дюрер, Лукас Кранах-баща и още няколко, както и издания с факсимилета на средновековни текстове. А най-отгоре бяха дванайсет почти еднакви тома, тънки, подвързани в черна кожа, на гърба на всеки том по шест златни лентички — обковка върху кожата в три еднакво раздалечени един от друг чифта. Най-долу на гърба на всеки том бе изписан знакът на последната буква от гръцката азбука — омега. В ключалките ключове нямаше, опитах за всеки случай — вратичките не мърдаха.

Преминах на фотографиите по стените. Доста снимки на Джак Мерсие с членове на семействата Кенеди, Клинтън, дори и с поодъртелия Джими Картър. Мерсие на млади години — като атлет и победител в различни състезания; ето го и с топка в ръка — засилва се да я хвърли нанякъде; сетне ликуващи съученици го носят на рамене. Атестати, хвалебствени свидетелства от благодарни институти, поставени в рамки благодарствени грамоти от оглавени от филмови звезди благотворителни организации, та дори и медали — награди от бедни, но горди нации. Кошмарна работа, ви казвам — сякаш домакинът с мъка бе събирал нужните му точки и едвам бе успял да набере нужното, та да се класира. Къде ли? Бог знае къде.

Вниманието ми привлече една от най-новите снимки. На нея Мерсие седеше на маса, отляво му настанена дама на около шейсет години с красиво ушито черно сако и перлена огърлица. Отдясно — същият човек, когото зърнах на влизане в излизащия мерцедес. Следващият участник в снимката познах веднага — редовно се явяваше в най-важните телевизионни новини: най-често с победоносна физиономия, застанал на стъпалата на някое от големите съдилища — Уорън Обър от „Обър, Тейър & Мос“, една от най-авторитетните бостънски адвокатски кантори. Обър бе личен адвокат на Мерсие; достатъчно бе само да споменете името му и най-настървеният противник подвива опашка и тича да се скрие под масата. Влезе ли в съда за дело, „Обър, Тейър & Мос“ се явява с толкова много адвокати, че в залата просто няма място за журито. Дори и съдиите се изнервят, когато чуят за тези шампиони в света на правосъдието.

Огледах внимателно фотографията. Казах си, че на нея никой не изглежда спокоен или щастлив. В позите се криеше прекалено много напрежение или на мен така ми се струваше. Сякаш таят нещо, като че се върти някаква тъмна история, а фотографът е излишен свидетел, който наднича в мислите им. По масата имаше множество дебели папки и още повече кафени чаши. Здраво бяха пили кафе.

Вратата зад мен се отвори. Влезе Мерсие, остави на масата купчина листове, сред които забелязах диаграми и таблици с много цифри. Беше висок мъж, около метър и деветдесет, с широки рамене — свидетелство за атлетична младост — и извънредно скъп часовник — златен ролекс, — който пък доказваше сегашното му благосъстояние. Гъста, побеляла коса, сресана назад, за да открие придобило изкуствен тен чело над големи сини очи и римски нос, разтегнати в усмивка тънки устни, разкриващи равни, бели зъби. Сигурно бе на около шейсет и пет, може би малко повече. Облечен бе в бяло поло, леки светли панталони в бежово, кафяви мокасини. По ръцете му растяха гъсти бели косми, снопчета от тях стърчаха и над яката на врата. Видя коя снимка гледам и за миг усмивката му помръкна, сетне отново се върна — когато аз извърнах глава и тръгнах към него. На вратата бе застанал Харълд — неспокоен като неуспял сватовник.

— Здравейте, господин Паркър — рече Мерсие със сърдечен глас и така силно разтърси ръката ми, та чак пломбите ме заболяха. — Благодарен съм, че намерихте време да ме посетите.

Махна с ръка към съседния стол, покани ме да седна. Откъм коридора се зададе прислужник с маслинен цвят на кожата и бяло сако — носеше сребърен поднос, който остави на масата. Порцеланови чаши, две на брой, сребърна кана за кафе, захарница и малка каничка със сметана, всичко в безупречен тон. Подносът изглеждаше доста тежичък, стори ми се, че прислужникът бе доволен да се отърве от него.

— Благодаря — кимна Мерсие и маслиновото лице се оттегли, след него и Харълд, който бавно затвори вратата.

Изглеждаше като ял кисели джанки. Останахме насаме с Мерсие.

— Зная много неща за вас, г-н Паркър — започна той, докато сипваше кафе и побутваше към мен захарницата и сметаната.

Държеше се естествено, любезно, изцяло пълен с желание да предразположи гостенина си. Сякаш години бе тренирал, за да получи сегашния ефект.

— И аз също — отвърнах.

Намръщи се, но добродушно, повдигна вежди.

— Не вярвам да сте достатъчно възрастен, че да сте гласували за мен?

— А, не, вие се измъкнахте от политиката, преди да е станало късно.

— А дядо ви? Той гласува ли за мен?

Дядо ми Боб Уорън бе служил в окръга Къмбърленд като полицай и заместник-шериф; по-голямата част от живота си бе прекарал в Скарбъро. Мама и аз се преместихме при него след татковата смърт. Той живя повече и от баба, и от мама, но все пак един ден се наложи да погреба и него. Изкопах гроба и лично го положих в него — бе есенен ден, голямото му и добро сърце бе спряло завинаги.

— Мисля си, че никога не е гласувал за никого, г-н Мерсие — рекох свободно. — Дядо поначало нямаше много вяра в политиците, такъв си бе по природа. Единственият политик, когото мисля, че донякъде уважаваше, бе президентът Закари Тейлър[4], който никога не гласувал, че дори и за себе си.

Широката добродушна усмивка отново освети лицето на моя домакин.

— Може би е бил прав. Повечето от въпросните люде продават душата си поне десетина пъти още преди да са избрани. А веднъж продадеш ли я, вече никога не можеш си я върна. Остава да се надяваш, че си взел добра цена за нея.

— А вие в кой бизнес сте, г-н Мерсие? Купувате души или продавате?

Усмивката му си остана на място като залепена, но очите се присвиха.

— Аз се грижа за моята собствена душа, г-н Паркър, и не закачам другите — всеки да си прави каквото иска с неговата.

Този прекрасен миг бе нарушен — вратата се отвори и влезе жена. На пръв поглед носеше съвсем обикновено облекло — черни панталони, черен кашмирен пуловер, тънка златна огърлица, но това бе напълно измамно впечатление. Дрехите бяха стилни, изключително скъпи. Изглеждаше на около 45 години, може би малко повече, бе руса и в чертите й се таеше нещо сурово. Сигурно се смяташе за голяма красавица, но въпросното нещо разваляше общия ефект.

Пред мен бе съпругата на Мерсие — Дебора, постоянно присъствие в светските рубрики на местната преса. Бе от фамозните южни хубавици и ако помня правилно, бе завършила прочутия девически пансион „Мадейра“ във Вирджиния. Казвам прочут, и то най-вече не заради факта, че получилите обучение там млади дами перфектно владеят изкуството да се хранят изискано и да познават коя лъжица за кое ястие е, пък и никога не плюят по паважа, а защото бившата му директорка Джийн Харис застреля любовника си д-р Хърман Тарнуър през 1980 г., когато той я заряза заради по-млада жена. Тарнуър пък бе известен с една книга — „Как да пазим диета“, и смъртта му убедително доказа, че диетите най-вероятно са вредни за човешкото здраве.

Джак Мерсие се бе запознал с бъдещата си съпруга на „Лебедовия бал“ в Нашвил — най-пищната светска изява на Американския юг. Запознал се не е точната дума — той направо й купил „Купе де Вил“ модел 55 година на уредената след обеда разпродажба. Платил човекът с кредитна карта и готово. Сетне някой бе коментирал, че тяхното било любов от пръв поглед.

Сега госпожа Мерсие държеше някакво списание в ръка. Опита се да се направи на изненадана от моето присъствие, но изненадата не успя да стигне до очите й. Затова рече:

— О, Джак, извинявай. Не знаех, че имаш гости.

Лъжеше проклетницата. Виждах в очите на Мерсие, че той знае, че тя лъже, знае, че и двамата знаем. Опита се да прикрие раздразнението си зад стандартната усмивка, но чух, че зъбите му изскърцаха. Изправи се, аз също.

— Г-н Паркър, съпругата ми Дебора.

Госпожата пристъпи на два милиметра, сетне изчака аз да мина цялото разстояние, което не бе малко, като се имат предвид размерите на кабинета, и чак тогава протегна ръка. Стиснах я, получих усещането, че държа нещо неживо, очите й сякаш пробиват дупки в лицето ми, зъбите й сякаш дялкат черепа ми. Толкова бе силно излъчването на нейната неприязън, та чак ми стана смешно.

— Много ми е приятно да се запознаем — изсъска тя и метна не по-мил поглед към мъжа си. — После ще говорим, Джак.

Последното прозвуча като заплаха, тя излезе и затвори, без да поглежда към нас.

Температурата в помещението направо се вдигна с няколко градуса, а Мерсие възстанови равновесието си.

— Моля за извинение, г-н Паркър. У дома напрежението се е поувеличило напоследък. Ще се жени дъщерята Саманта, та нали знаете… Следващия месец.

— О, така ли? И кой е щастливият избраник?

Стори ми се възпитано да задам неизбежния въпрос.

— Робърт Обър. Синът на моя адвокат.

— Е, сега поне съпругата ви ще си купи нови шапки, тоалети, ще се поуспокои.

— Хм, тя непрестанно си купува, и то много повече от тези неща, г-н Паркър. Но главното е, че има задачата да устройва гостите, а това си е бая тежка работа. Уорън и аз мислим да се спасим на яхтата, та по възможност да избегнем данданията в навечерието на голямото събитие, но съпругите едва ли ще ни оставят сами. Те и двете много обичат да плават. Вие ветроходствате ли, г-н Паркър?

— О, не, трудно ми е. Нали си нямам яхта.

— Всеки трябва да има яхта — възрази домакинът, който очевидно си възвръщаше чувството за хумор.

— Разбира се. Ама вие да не сте станали социалист, г-н Мерсие?

Той се засмя — оцени моя хумор, сетне остави чашката с кафето и си смени физиономията. Сега по нея се изписа пълна искреност.

— Надявам се да ми простите, че се бъркам в миналото ви, но трябваше да понауча нещичко за вас, преди да ви помоля за помощ.

Кимнах.

— На ваше място вероятно и аз бих постъпил по същия начин.

Той се наведе към мен и изтърси:

— Искрено съжалявам за семейството ви. Ужасно нещо им се е случило, а и на вас.

Убиец, наречен Пътника, ми бе отнел съпругата Сюзън и дъщерята Дженифър, докато още работех като полицай в Ню Йорк. Преди да го спрем, бе унищожил още доста хора. Убих го аз лично и част от мен си бе отишла заедно с него.

Повече от две години бяха минали от случилото се и през повечето от това време животът ми бе протекъл почти изцяло под знака на тяхната смърт: на Джени и Сюзън. Сюзън и Дженифър. Бях позволил непрестанните мисли за тях да доминират битието ми във всяко отношение, докато един ден не осъзнах, че болката и мъката, съжаленията и угризенията просто ме разкъсват и са на път да ме унищожат. Сега бавно и постепенно се опитвах да се събера, доколкото мога, да се съвзема и преосмисля живота си. Върнах се в Мейн, където бях прекарал детство и юношество, в същата онази къща, където бяхме живели с мама и дядо. Сам. Има една жена, която ме обича и ме кара да мисля, че си заслужава да започна отново с нея. И може би е дошъл именно този миг…

— Просто не мога да си представя колко е тежко да се преживее подобно страдание — замислено продължи Мерсие. — Но познавам едного, който вероятно може. Всъщност именно заради него съм ви и повикал.

Дъждът отвън бе спрял, облаците се разнасяха. Зад гърба на моя домакин слънцето проблесна ярко през прозореца, обля с лъчите си бюрото и стола, хвърли меки отблясъци върху килима. По него вървеше мъничка гадинка — някакво бръмбарче, а пипалцата му шаваха, „опипваха“ въздуха.

— Казва се Къртис Пелтие, беше ми партньор в бизнеса. Преди доста време, разбира се, сетне поиска да му изкупя дела и тръгна по свои пътища. Но нещата при него не потръгнаха, за мое голямо съжаление — направи неудачни инвестиции, знаете. Преди десетина дни намериха дъщеря му мъртва в собствената й кола. Тя се казва Грейс Пелтие. Може би сте чели за случая? Дори подочух, че може би преди години сте я познавали.

Кимнах. Да, вярно — преди време наистина бяхме близки. Тогава бяхме млади и за известно време смятахме, че се обичаме. Мимолетно усещане — дойде и си отмина. Не повече от два месеца след като завърших гимназията. Хлапаците преживяват такива краткотрайни романси, дори по няколко наред — сърцето ти трепти в нежна омара, сетне идва есента и нещата са съвсем други.

Грейс бе хубаво, тъмнокосо момиче със сини очи, нежни устни, кожата й с цвят на мед. Силна физически — спечели медал като плувкиня, но и ужасно интелигентна, поради което повечето момчета я отбягваха, независимо от красотата й. Аз самият едва ли бях чак толкова умен, но загрявах достатъчно, че като видя нещо наистина качествено, да мога да го оценя по достойнство. Или поне така си мислех. В края на краищата се оказа, че не съм го оценил както трябва, нито пък нея самата.

Помня Грейс най-вече с една утрин на плажа — Хигинс Бийч — недалеч от сегашния дом на Мерсие. Стояхме в сянката на един частен пансион, наречен „Брейкърс“ — вятърът развява дългите й коси, вълните бият брега току до нас. Мензисът й закъснял, преди малко ми бе казала по телефона. Цели пет дни, нетипично според нея. Тръгнах с колата за Хигинс Бийч, а стомахът ме свива като с менгеме. При Оук Хил ме настигна колона тежки камиони и за миг помислих да взема да натисна газта до дупка и да сложа край на всичко… Така се бях уплашил, а най-лошото — дълбоко в себе си чувствах, че не я обичам истински. Когато пристигнах при нея, тя вероятно го е прочела в лицето ми — такъв си бях, непристорен и открит. Седнахме на пясъка, мълчахме и дълго слушахме гласа на океана. Когато след два дни мензисът дойде, след дълга агония и за двамата, тя ми се обади и рече, че повече не желае да се срещаме. Въздъхнах облекчено и това бе краят на нашата връзка. Едва ли ми правеше чест, никак даже. Съзнавах го, но бях млад. Сетне се раздалечихме, видях я веднъж-дваж, кимахме си при среща в някое барче, но повече не сме говорили. Видех ли я, веднага в съзнанието ми изплаваше онази сцена на Хигинс Бийч и ми ставаше неудобно от мен самия.

Какво всъщност бях чел за смъртта й? Напрегнах памет: да, Грейс, вече аспирантка в Северозападния университет в Бостън, бе починала вследствие на единична огнестрелна рана. Бе намерена в колата й на страничен път край US-1, близо до Елсуърт. Тялото й облегнато на волана, пистолетът в ръката й. Самоубийство: крайната форма на самозащитата. Единствена дъщеря на Къртис Пелтие. Медиите й бяха обърнали повече внимание единствено поради бившата връзка на бащата с Мерсие. Аз не отидох на погребението.

— Според вестникарските информации полицията не търси никого във връзка със смъртта й, г-н Мерсие. Изглежда, са убедени, че става дума за самоубийство.

Той поклати глава.

— Баща й не вярва, че тя сама го е направила.

— Естествена бащинска реакция — рекох. — Човек трудно приема, че най-близкият му ще направи подобно крайно нещо. При това живите винаги имат угризения впоследствие. Дори прекалено много угризения, затова е трудно да се приеме фактът.

Мерсие се изправи, едрата му фигура запречи слънчевите лъчи. Бръмбарчето вече не се виждаше. Питах се как ли реагира, когато слънцето се скрие. Вероятно се примирява, какво да прави — бръмбарска му работа. Такава е съдбата на малките гадинки, както и на малките хора. Трябва да приемаш нещата както ти дойдат, да ги преодоляваш колкото можеш, докато някой по-голям от теб не стъпи върху ти. Е, и тогава вече няма значение.

— Грейс бе силна млада жена, цялото бъдеще бе пред нея. Никога не е притежавала пистолет и полицията си няма и представа откъде се е снабдила с онзи, който намериха в ръката й.

— При положение, че се е самоубила, нали?

— Да, именно — при положение, че го е направила тя самата.

— Което вие не вярвате, както и г-н Пелтие, нали така?

Мерсие въздъхна, замисли се, сетне рече:

— Вижте, съгласен съм с Пелтие. Въпреки теориите на полицията аз самият съм на мнение, че някой е убил Грейс. Бих желал вие да се занимаете с тази работа. Да разследвате случая частно.

— Къртис Пелтие ли ви помоли да наредите разследването, г-н Мерсие?

Очите му заиграха, отбягнаха погледа ми. Не ми хареса тази работа. Когато отново ме погледна, в зениците му се бе спотаило нещо непроницаемо. Криеше нещо, да.

— Вижте, Къртис дойде при мен преди няколко дни. Обсъдихме нещата, той изложи мнението си. Няма достатъчно пари, за да си позволи частен детектив, г-н Паркър, но слава Богу, аз пък имам. Не мисля, че е проблем да поговорите с него самия, не смятам, че ще се възпротиви вие да поогледате фактите. Аз ще ви плащам хонорара, а пък официално ще работите за Къртис. Но ще ви помоля моето име да не се споменава във връзка със случая.

Допих кафето, оставих чашката на красивата чинийка. Не казах и дума, преди отлично да съм подредил мислите си.

— Ето какво, г-н Мерсие, дойдох тук на добра воля, поговорихме, но с подобни разследвания вече не се занимавам.

Челото му се сбърчи, очите му се присвиха.

— Но сте частен детектив, нали?

— Точно така, сър, съм, но съм и взел решение да поемам само по-специални случаи: интелектуални престъпления, корпоративни разследвания. Отказвам случаите, свързани с насилие и смърт.

— Не носите ли оръжие?

— Вече не. Силните шумове ме плашат.

— А преди ходехте въоръжен, нали?

— Вярно е, ходех. А сега, ако ми се наложи да разоблича някой интелектуален престъпник — просто му отнемам средството за писане.

— Казах ви открито, г-н Паркър, научил съм почти всичко за вас. Просто не е в стила ви да гоните дребни компютърни крадци и измамници. В миналото се занимавахте с доста… по-колоритни проблеми.

— Да, така беше, но за онзи вид разследване платих доста висока цена.

— Ще платя всякаква цена — каквато и да посочите.

— Нямах предвид финансовата страна на въпроса, г-н Мерсие.

Той кимна, изгледа ме и, изглежда, най-накрая загря.

— Говорите за моралния аспект, така ли? Може би и физическия? Чух, че сте бил ранен… повече от един път, нали?

Не отговорих. Бяха ме наранявали, и то много сериозно — и физически, и другояче. На насилието отговарях с насилие и всеки път губех и разрушавах нещо от себе си. И това не бе най-лошото. Струваше ми се, че захвана ли се с подобни дела, неизменно в моя свят се отваря някакъв неземен прозорец, през който контактувам със загубени хора, всякакви мъртви неща. Сякаш делата ми ги привличат към мен самия — онези, които са напуснали нашия свят по неестествени пътища. По едно време си мислех, че тези видения са продукт на гузната ми съвест, че се дължат на вината, която непрестанно изпитвах, че тази особена връзка е надминала нивото на обикновените възприятия и граничи с халюцинирането.

Днес обаче вече вярвам, че те знаят, знаят всичко онова, което се е случило и се случва, и наистина се връщат, за да потърсят именно мен…

Мерсие въздъхна, отдръпна се от бюрото и отвори едното от чекмеджетата. В ръцете му се появи малка папка с твърди корици от черна кожа. Отвори я и писа нещо няколко секунди. Оказа се чек, който протегна към мен.

— Ето ви чек за десет хиляди долара, г-н Паркър. Единственото, което искам, е да поговорите с Къртис. Ако сметнете, че наистина не можете да направите нищо за него, просто задръжте парите за себе си. Няма да има възражения от моя страна. Ако пък се съгласите да се заемете със случая, още по-добре — ще договорим допълнително възнаграждение.

Поклатих глава.

— Пак повтарям, не става дума за пари, г-н Мерсие…

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Разбирам напълно. Нямах намерение да ви обиждам.

— Не съм се обидил.

— Имам приятели в полицията, в Скарбъро, в Портланд и по-нататък — където поискате. Именно те ми казаха, че сте извънредно надарен следовател, със специални качества. Нека да приложим този ваш извънреден талант, така да се каже, за да потърсим истината за Грейс. Моля ви, заради мен самия, а и заради Къртис.

Защо се поставя преди бащата на Грейс? Отново усетих, че има нещо, което не ми казва, а пази за себе си. А и неотдавнашната открита враждебност на съпругата му? Какво означава пък тя? Логиката говореше, че знае кой съм, защо съм тук… а и че присъствието ми в нейната къща абсолютно не й се нрави. Мерсие остана с протегната ръка, в очите му този път имаше нещо друго: заприлича ми на скръб, на чувство за вина може би.

— Моля ви, г-н Паркър… поговорете с него. Какво толкова ви струва само да говорите с Къртис?

Какво ви струва само да поговорите? Тези думи ще се връщат в съзнанието ми отново и отново, ще ме мъчат и преследват в бъдните дни. Вероятно са се връщали и в неговото. Питам се какво ли е усещал в последните си мигове, когато сенките са се сгъстявали около него, а онези, които е обичал, са потъвали в алена мъгла?

И въпреки колебанията и възраженията на вътрешния глас взех чека. А в същия миг вероятно се е затворила и онази неведома верига. Затворила се е без нашето знание естествено, за да изпрати мощен заряд по света около и под нас.

Нейде далече, далече нещо необозримо се е измъкнало от скривалището си под мъртвите пластове на шуплестата бездна в недрата на земното кълбо. Подушило е въздуха, усетило е откъде идва раздвижването му. И е открило източника.

Сетне се втурнало към него.

В ТЪРСЕНЕ НА СВЯТОТО:

РЕЛИГИОЗЕН ФАНАТИЗЪМ В ЩАТА МЕЙН;

ИЗЧЕЗВАНЕТО НА БАПТИСТИТЕ ОТ АРУСТУК

Откъс от аспирантската дисертация на Грейс Пелтие, посмъртно представена в съответствие с изискванията на програмата за получаване на магистърска степен по социология, Северозападен университет — Бостън

За да можем да изясним причините за създаването и последвалия по-късен разпад на религиозната група, известна като Баптистите от Арустук, извънредно важно е да се обърнем към историята на щата Мейн. Подходът е особено необходим, за да можем да разберем защо четири съставени от добронамерени и не неинтелигентни хора семейства са се съгласили да последват Преподобния Фокнър в пустошта — става дума за изолирана територия, — където изчезват и вече никой не ги вижда живи. Историческите сведения ни казват, че по онова време вече почти три столетия наред хора като въпросния Фокнър събират последователи в този щат и това често става в спор и противоборство с далеч по-силните църковни деноминации и правоверните религиозни движения. Следователно нужно е да потърсим по-специфични причини в характеристиките и народопсихологията на щатското население, следи от индивидуализъм, който ни връща към пионерските години на Мейн и който е привлякъл тези хора към Преподобния Фокнър.

През по-голямата част на своята история Мейн е граничен щат. Всъщност редица религиозни групи считат щата за чисто мисионерска територия още от времето на първите йезуитски мисии през XVII век и чак до средата на XX век. Местното население винаги е било плодородна, та макар и не толкова доходоносна, почва за пътуващите проповедници, за нетрадиционните религиозни секти, дори и за шарлатаните. И това продължава близо почти три века. Селската икономика не разрешава съществуването на постоянни църкви и църковни служители, а църковните ритуали невинаги са били приоритет за гладуващите или недохранени, недобре облечени и без подходящ подслон семейства.

През 1790 година генерал Бенджамин Франклин констатира, че малцина в Мейн са покръстени както подобава на църковните обичаи, че има хора, които никога не са получавали Светото причастие. През 1763 г. Преподобният Джон Мъри от Бутбей пише за „закоравели грешници, пороци и липса на всякакво разкаяние“ и благодари Богу, че е открил „едно-единствено набожно семейство, начело с начетен вярващ“. Интересно е да отбележим, че Преподобният Фокнър често цитира тези думи в проповедите си пред своите паства.

Пътуващите свещеници проповядват пред онези, които нямат своя местна църква. Някои от тях са хора, посветени на делото, начетени и образовани — най-често в Харвард или Йорк. За Преподобния Джотам Сюал от Честървил, Мейн, например, знаем, че е изнесъл 12 593 проповеди в 413 населени места (главно в същия щат) в периода между 1783 и 1849 г. Има и черни овци като например Преподобния Мартин Шефър от Броуд Бей, лутеран, който мамел паството си по най-различни и изобретателни начини, докато накрая хората го прогонили силом.

Повечето свещенослужители от правоверните движения имали сериозни трудности при установяването си за постоянно в щата. Местните хора не обичали калвинистите най-вече заради догматичните им доктрини, но и заради връзките им с правителствените институции. Най-добре приети били баптистите и методистите, и то главно заради проповядваните от тях учения за равенство, равни социални и политически права. Между 1790 и 1820 г. броят на баптистките църкви в щата нараства от 17 на 60. По-късно се създават и църкви на т. нар. свободни баптисти, баптистите на свободната воля, методистите, конгрегационалистите, унитарианците, универсалистите, т. нар. секта на шейкърите, квакерите, милеритите, спиритуалистите, санфордитите, свободните мислители, черните чорапи и прочие.

За съжаление подобни на Шефър все така имало. През 1816 се заражда т. нар. кохранизъм — по името на Преподобния Кохран — харизматичен мъж, за съжаление прелюбодеец и мошеник, придобил огромна популярност, докато бива разкрит и прогонен. Някъде през 60-те години на XVIII век Преподобният Джордж Адамс убеждава своите последователи да продадат домовете си и всичките си притежания, та дори и въдиците и другите рибарски пособия, и да му предадат парите, за да основе колония в Палестина — Обетованата земя. През 1866 г. Адамс се появява в Яфа, където при неизяснени обстоятелства умират 16 души. През 1867 г. той и съпругата му бягат от колонията, обвинени в кражби, злоупотреба с имущество и пиянство. По-късно Адамс отново се появява в Калифорния, където се опитва да основе банка, но миналото му излиза наяве.

Някъде към края на века евангелисткият пастор Франк Уестън Санфорд основава комуна, наречена Шилох (по името на древния палестински град) в Дърам. Важно е да споменем тази дейност, защото съвсем ясно е, че неговото дело е основа и модел за онова, което се опитва да постигне Преподобният Фокнър половин век по-късно.

Санфордовата е култов тип секта, която набира големи суми пари за строителни обекти и задокеански мисии, и наистина изпраща пълни с мисионери кораби по най-далечни части на планетата. Санфорд убеждава последователите си да продадат домовете си и да се преместят във въпросната комуна Шилох при Дърам, само на трийсет мили от Портланд. Десетки от тези хора впоследствие умират там от хронично недохранване и болести. Случилото се говори многозначително, а всъщност и доказва магнетизма на проповедника Санфорд, родом от Боудонъм, Мейн, завършил библейски науки в колежа „Бейтс“, Люистоун; онези хора били готови да вървят навсякъде след него, дори и да умрат за него, а в това и се крие неговото влияние върху по-късните събития.

Санфорд е само на 34 години, когато е създадена и осветена комуната Шилох. Денят е 2 октомври 1896 г. — дата, посочена на Санфорд от самия Господ Бог според собствените му думи. В течение на няколко години на територията й израстват доста и различни сгради на обща стойност над 200 000 долара — огромна сума за онези години, добита от дарения и продажбата на имотите на Санфордовото паство. Главната административна сграда, също наречена Шилох, има 520 стаи и е разположена на терен, побиращ се в кръг с радиус около 400 метра.

Но проблемът идва най-вече от напредващата мегаломания на самия Санфорд и изискването всички да му се подчиняват безпрекословно: той твърди, че Господ го е обявил за втори пророк Илия. Зимата на 1902 се оказва необичайно сурова, хранителните припаси на колонията се изчерпват, избухва епидемия от едра шарка — смъртните случаи са много. През 1904 г. Санфорд е арестуван и изправен да отговаря по обвинения за жестокост към деца и убийство в резултат на тежката зима и лишенията. Намерен е за виновен, но присъдата е обжалвана и по-късно отменена.

Идва 1906 г. и Санфорд отплава за Божи гроб, като взема със себе си стотина от най-верните си последователи в два кораба — „Кингдъм“ и „Коронет“. Следващите пет години те почти непрекъснато са на път — посещават Африка и Южна Америка, макар че подходът им за покръстване е доста далеч от нормалния — двата съда кръстосват край бреговете, а паството пламенно се моли Богу езичниците сами да дойдат при Санфорд. Физическият контакт с онези, които трябва да бъдат обърнати в правата вяра, е почти нулев.

„Кингдъм“ търпи корабокрушение някъде недалеч от западния бряг на Африка, Санфорд се опитва да принуди екипажа на „Коронет“ да отплава за Грийнланд и тогава хората се разбунтуват и го връщат в Мейн. През 1911 г. той отива в затвора с десетгодишна присъда за предумишлено убийство на шестима моряци. Освободен е през 1918 г., заселва се е Бостън и оставя Шилох в ръцете на неколцина от бившите си подчинени.

През 1920 г. в съда са изнесени подробности за ужасяващите условия и лишенията, на които са подложени децата в Шилох. Съдът постановява комуната да бъде разтурена и Шилох се разпада, хората се разпръсват. През май 1920 г. Санфорд обявява, че се оттегля от активна дейност и се премества да живее във ферма в щата Ню Йорк. Оттам се опитва да възстанови комуната, но неуспешно. Почива през 1948 г. на 85-годишна възраст. Комуната Шилох съществува и до ден-днешен, макар и в доста по-различна от първоначалната форма, а паметта на основателя Санфорд все още се тачи.

Знае се, че Фокнър е намирал особено вдъхновение в делото на Санфорд, който доказва, че е напълно възможно да бъде създадена независима религиозна общност с помощта на помощи и продажбата на имуществото на истински вярващите християни. Но опитът на Фокнър да създаде своя собствена религиозна утопия, недалеч от малък град на име Ийгъл Лейк, завършва неуспешно и трагично: в горчиви, язвителни упреци и отчаяние, хората почти умират от глад и накрая изчезват безследно заедно със самия Фокнър. Странна случка, в която можем да намерим и известна ирония.

Глава втора

На следващия ден, след изгрев-слънце, седях в кухничката пред чаша кафе, недовършена препечена филийка с масло и практическите указания за ползване на компютъра. Трябваше да пиша доклад за свършеното по случая на мои клиенти и за момента изключих Джак Мерсие и неговата молба. Отвън едри дъждовни капки се отронваха морно от мокрите клони на брезата пред кухненския прозорец, тежко тупаха на земята — познат, действащ успокоително ритъм след нощния дъжд. По клоните има още от ланшните листа, но навсякъде вече напъпват нови: старият живот си отива, за да даде път на новото. Червеношийка кацна наблизо, изду алени гърдички и запя. Не виждах мъжкия, но вероятно бе недалеч. Няма да е изтекъл май и в гнездото вече ще има яйца, а веселото птиче семейство ще ме буди с песните си рано сутрин.

Когато по WPXT — местния клон на Фокс — започнаха новините, вече завършвах доклада. Доволен бях от написаното и извадих дискетата, за да започна да принтирам. Водещата новина бе за намерените при Сейнт Фройд човешки кости. Случило се бе на предния ден и показаха Клеър Грей, новоизбрания щатски главен съдебен лекар. Пристигаше на местопроизшествието, обута в пожарникарски ботуши и мъжки работен комбинезон. С развяна от вятъра дълга черна коса и професионално безизразно лице, тя слизаше по новообразувания езерен скат.

Набързо бяха стъкмили насипи от чували с пясък, за да задържат водата назад, а изровените след срутване на земни маси кости лежаха полупотопени в кал, тиня и загниваща растителност. Бяха ги завили с голямо платнище, сега вдигнато заради Грей. Предварителен оглед бе направил един от мнозината заместник съдебни лекари, които работят по райони на хонорар. Той бе потвърдил, че костите са човешки, а щатската полиция бе незабавно предала цифров образ на находката в главния офис на съдебния лекар в Огъста. Грей и екипът й се запознали с особеностите на терена и задачата, както каза тя, и веднага потърсили съдействие от главния съдебен антрополог и консултант от Мейнския университет в Ороно. Грей добави, че по-късно през деня ще отиде и в Ийгъл Лейк.

Според репортерката нестабилността на терена изключвала възможността да се използва механизирана техника за изравяне на останките. Най-вероятно било то да стане на ръка — с лопати и по-малки инструменти, болезнено бавно, сантиметър по сантиметър. Журналистката обясняваше всичко това, а някъде зад кадър звучеше протяжният вой и лаят на кучета. Може би се дължеше на техническите характеристики на записа, но звукът имаше особено потискащ и ужасяващ тон, сякаш животните знаеха какво е разкрито на тяхната територия. Виенето нарасна особено много по сила в мига, когато пристигна кола, от която слезе заместник главният съдебен лекар, познат на всички местни като д-р Бил. Причината бе присъствието на двете му специално обучени кучета, настанени на задната седалка — те дразнеха и още повече разлайваха местните псета.

Камерата показа и пристигналата от Хултън мобилна полицейска лаборатория на отговарящия за Арустук Отдел за криминални разследвания към щатската полиция, заедно с дежурните следователи, щатските ченгета и неколцина шерифски заместници. Очевидно репортерката бе печена, защото бе успяла да изкопчи нужната информация. Бързо стана ясно, че костите са престояли в земята немалко време, че сред тях има и детски, че някои от черепите носят видими следи от нанесени с тъп предмет удари. Преместването им в моргата на Огъста щяло да започне най-рано след ден-два, обясни също тя. Там ще ги почистят експерти с помощта на водни разтвори със специални препарати, сетне ще ги изсушат с нужните процедури в затворени контейнери, за да бъдат внимателно анализирани и тествани. Съдебният антрополог ще направи нужните характеристики и ще възстанови целостта на скелетите, доколкото това е възможно със съвременни методи.

Най-интересното в репортерската информация дойде на края. Някой от детективите й бе казал, че поне три от „телата“ са разпознати при първоначалния оглед, но отказал да даде подробности. За мен това значеше само едно: намерени са косвени улики, които дават допълнителна информация, на този етап полицията естествено ще я запази за себе си. Във всеки случай разпали се любопитството ми. Не само моето, най-вероятно и на поне милион други хора. Но нищо повече. Хич и не завиждах на следователите, които ще трябва да лазят в калта и тинята на Сейнт Фройд, внимателно да вадят костите една по една с облечени в ръкавици ръце, да се борят с комарите и всички останали блатни гадинки, да се мъчат да не обръщат внимание на ужасния вой на онези мелези, най-вероятно с вълча кръв, като слушах воя им. Нали зная какви кучета отглеждат по тези места.

Новините приключиха, принтирах си доклада и се качих на колата, за да прескоча до офисите на „Пан Тек системс“ и да го предам. „Пан Тек“ се намира в триетажна сграда с тъмни стъкла в Уестбрук — фирма, която специализира в направата на мрежови охранителни системи за финансови институции. Най-модерният им продукт се базира на нов комплексен алгоритъм, абсолютно непонятен за всеки с коефициент на интелигентност под 200. Хората от компанията го смятат за истинска бомба в своята област. За съжаление математикът Еръл Хойт, който бе участвал в разработката му още от началото и най-добре го разбираше, бе на мнение, че компанията не оценява достатъчно услугите му. Затова сега, зад гърба на работодателите, се опитваше да продаде на конкурентна фирма опита си, а заедно с него и алгоритъма. Цялата работа се усложняваше донякъде от друг факт: Хойт чукаше главната си връзка в конкурентната фирма — жена на име Стейси Кийн с невероятно тяло и с такива крака, че излезе ли от колата, по шосетата стават задръствания.

Подслушвах клетъчния телефон на Еръл с помощта на „Селмейт“ — клетъчна радиомониторингова система, снабдена с подходяща антена, също клетъчен тип. Продадоха ми я в блестящо алуминиево куфарче с модифициран телефон марка „Панасоник“, декодер тип DTMF и записващо устройство клас „Маранц“. Наложи се само да вкарам телефонния номер на Хойт — „Селмейт“-ът свърши останалата работа. Слушах разговорите му, те ме отведоха на срещата Хойт-Кийн в един мотел — „Дейс Ин“ на „Мейн Мол Роуд“. Забих се в паркинга, изчаках ги, снимах ги, когато влязоха в една и съща стая, сетне ангажирах съседната и извадих от чантата специализирано устройство марка „Пенетрейтър II“[5]. Звучи малко като вибратор, но всъщност е електронен преобразувател на уловени вибрации. Закачвате го на стената, той улавя звуковите вибрации, превръща ги в електроимпулси, специално устройство ги усилва и прехвърля в аудиоформат. Проста работа! Е, онова аудио, дето извадих от апаратчето, бе предимно ахкане и пъшкане. Но като привършиха с креватната гимнастика, двамата преминаха към бизнеса и Хойт ми предостави достатъчно материал за сериозни обвинения. Какво предлага, как и кога ще го предаде, как ще изработи сегашните си работодатели да му платят за незаконно уволнение и прочие и прочие. Признавам — кофти начин да спечелиш някой и друг долар, но пък работата бе безболезнена и сравнително лека. Трябваше само да изложа фактите под формата на доклад и да си прибера чека.

Седнах в конферентната зала, където ме поканиха. Аз от едната страна на овална стъклена маса, трима от шефовете на „Пан Тек“ — срещу ми. Веднага огледаха снимките, чуха записите, както и онази част от романтичната интермедия с готината Стейси. Единият бе Роджър Акстън, вицепрезидент на „Пан Тек“, вторият — Филип Войт — шеф на сигурността, третият се представи с името Марвин Грос — директор за персонала. Бе нисък, възслаб, но с шкембенце, което изпъкваше над колана на панталоните и го оприличаваше на онези африкански дечица, които страдат от недохранване. А пък именно Грос държеше в ръка чековата книжка.

След малко Акстън протегна кокалест пръст и натисна стопа на възпроизвеждащото устройство. Спогледаха се с Войт, сетне се изправи.

— Изглежда добре свършена работа, г-н Паркър. Благодарим ви за времето и усилията. Г-н Грос ще се погрижи за хонорара ви.

Наби се на очи фактът, че не ми подаде ръка, а излезе от залата, като въртеше задник; нещо в дрехите му шумолеше досущ като коприна — все едно се движи богата вдовица. Казах си, че и аз самият едва ли бих се ръкувал с човек, който току-що е предоставил тайно направен звукозапис на двамина непознати, които се любят. Останах на място, заслушан в подраскването на скъпата писалка на Грос по чековата книжка. Свърши, изчака мастилото да изсъхне, подухна и внимателно откъсна чека. Не ми го подаде веднага, а го провери още веднъж, сетне ме погледна над бутнатите на носа очила и попита:

— Харесвате ли си работата, г-н Паркър?

— Понякога — рекох.

— На мен пък ми се струва, че тя е някак си… гадничка.

— Понякога да — отвърнах с неутрален глас. — Но обичайно това не важи за самата работа, а за природата на някои от намесените хора.

— Имате предвид г-н Хойт ли?

— Г-н Хойт се люби с жена през въпросния следобед. И двамата не са семейни. Направеното от тях едва ли може да се нарече с въпросната дума или поне не е по-гадничко от стотици други неща, които повечето хора вършат всеки ден.

Вашата компания ми плати да ги следя и записвам и именно в това е гадничката страна на въпроса.

Грос се ухили. Държеше чека между пръстите си, като че очакваше да му се моля да ми го даде. Застаналият до него Войт гледаше в земята — видимо му бе неудобно.

— Убеден съм, че едва ли вината за начина, по който сте провели разследването си, е изцяло у нас, г-н Паркър — продължи Грос. — Изборът си е бил ваш.

Усетих, че юмрукът ми се свива — неволно, разбира се. Отчасти поради това, че думите му ме ядосаха, но и за друго — в тях имаше известна истина. Докато седях тук и гледах как тези трима костюмирани контета слушат пъшканиците от чукането, изпитах срам и за тях, но и за себе си. Грос имаше право: мръсна работа, мирише на телефонно порно, а по ръцете, по дрехите, в душата ти сякаш остава нечистотия… И никакви пари не могат да я изчистят.

Останах така — безмълвен, загледан в Грос, докато той не се изправи, за да събере донесения от мен материал и да го прибере в черната папка. Войт също стана, но аз си останах в същата поза — на стола. Грос отново погледна чека, сетне го пусна пред мен на масата и чак тогава тръгна към вратата.

— Порадвайте се на парите си, г-н Паркър — рече за последно. — Смятам, че сте си ги спечелили.

Войт ме изгледа притеснено, сетне сви рамене и последва Грос.

— Ще ви изчакам отвън — рече, преди да затвори вратата.

Кимнах и си събрах вещите в чантата, взех чека и го огледах. Бяха ми платили 20 процента повече — бонус, за какво ли? Сложих го в портфейла, в отделението, което се затваря с цип, и се почувствах наистина омърсен.

Войт ме изпрати до фоайето, демонстративно ми стисна ръката, благодари и се сбогува. Излязох на паркинга и закрачих по асфалта между маркираните поименно пространства. Ето и колата на Марвин Грос — червена импала. Паркирана на място номер 20, а на стената до нея — табелка с името му. Извадих ключовете си и отворих малкото ножче, което държа на същото синджирче. Клекнах до задната лява гума и допрях острието в нея — готов да я разрежа. Останах в тази поза може би трийсетина секунди, сетне се изправих и прибрах ножчето. Гумата си остана цяла, само на онова място имаше малка резка — колкото върха на карфичка. Нищо повече.

Грос бе казал самата истина — да слухтиш след любовни двойки по мотелите е кофти работа, все едно събираш материал за нечий развод или нещо подобно. Но пък си плаща, а рискът е минимален. Не е ли така? В миналото бях поемал задачи без заплащане, благотворителност някаква си. И скоро бях разбрал, че ако продължавам да я карам така благотворително, скоро ще се наложи аз самият да търся милостиня за себе си. Сега Джак Мерсие ми предлагаше наистина добри пари, за да разследвам смъртта на Грейс Пелтие, но вътрешният глас ми подсказваше, че те ще са трудно спечелени. За същото говореха и спотаените неща в очите на самия Мерсие.

Тръгнах към центъра на Портланд. Паркирах в гаража на „Къмбърланд“ и „Пребъл“, сетне влязох в стария градски пазар. В един ъгъл свиреше „Порт Сити Джаз Бенд“, въздухът ухаеше на печено и разни подправки. Купих си обезмаслено мляко с етикет от „Смайлинг Хил Фарм“, еленско месо от „Бейли Хил“, пресни зеленчуци и самун хляб от „Биг Скай Бред Къмпани“. Седнах до голямата камина, загледан в минувачите, заслушан в музиката. Другата неделя ще доведа Рейчъл тук, мислех си мечтателно. Ще се мотаем сред гондолите със стотиците продукти и стоки, ще се държим за ръце, ще усещам дъхавия й парфюм цял ден — и в ноздрите, и по дланите си.

По обедно време излязох и тръгнах по „Конгрес“, сетне отбих по „Ексчейндж Стрийт“ към „Джава Джо“ недалеч от старото пристанище. Точно на пресечката на „Ексчейндж“ и „Мидъл“ зърнах момченце — седнало на тревата в парка „Томис“ на отсрещната страна на улицата. Носеше къси панталонки и шарена риза, а денят бе студен. Над него се бе навела жена и му говореше, а то я гледаше съсредоточено. Както и детето, и тя самата бе облечена съвсем неподходящо за времето: лятна рокля в светли цветове, гарнирана с розови цветчета. Слънцето огряваше прозрачната материя и зад нея прозираха стройни крака, русата й коса бе прибрана назад със светлосиня панделка. Не виждах лицето й, но нещо не бе наред: стомахът ме присви още преди да съм се доближил достатъчно.

Навремето Сюзън имаше подобна рокля и също често завързваше косата си именно със светлосиня панделка. Споменът ме жегна, сепнах се, а жената се изправи и пое в посока към „Спринг Стрийт“.

Тогава момчето вдигна глава и видях, че носи стари очила с рогови рамки, но едното стъкло е почернено. През другото ме гледаше, без да мига. На врата му висеше окачена с въже дървена пластина, като дъска, а на нея имаше нещо издълбано, но не можех да видя какво точно — все още бях далеч. Усмихнах му се и то също се усмихна, стъпих на улицата, за да пресека… право на пътя на един камион. Бързо отскочих назад и не успя да ме прегази: все пак шофьорът заби спирачките, стъпи на клаксона и от устата му се изля гневен поток от ругатни. Трябваше да изтърпя нравоученията му, сетне ми показа среден пръст и потегли, а когато отмина, отсреща вече ги нямаше — нито момчето, нито жената. Огледах улицата нагоре и надолу — по „Спринг“ нямаше и следа от тях, нито по „Мидъл“, още по-малко на „Ексчейндж“. И въпреки това можех да се закълна, че те са нейде наблизо, скрити, и ме гледат.

Прибрах се у дома — в къщата в Скарбъро — някъде около четири часа следобед, след като депозирах чека в банката и свърших още някои други дребни неща. Защурах се бос из къщата, по едно време ми щукна да послушам музика. Пуснах си „Тихи води“, Джим Уайт[6] пееше за живите и мъртвите, но нещо объркваше разликите между двете категории. На кухненската маса се валяше чекът на Мерсие. И така и така ми беше кофти, а зърнех ли го, ставаше ми още по-чоглаво. Защо ме бе погледнал по онзи странен начин, когато ме помоли само да поговоря с Пелтие? И какво запази за себе си? Значи колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че той плаща от едната гузна съвест.

С какво ли го държи Пелтие? Или угризенията са на друга основа? Защо пък Мерсие ще ме ангажира да разследвам смъртта на момиче, което той почти не познава? Мнозина твърдяха, че краят на бизнеспартньорството им бил доста жлъчен и донесъл не само разделяне на професионални интереси и пътища, а и разрива на дългогодишно приятелство. Ако Пелтие търси отнякъде помощ, то едва ли Мерсие е човекът, при когото би отишъл.

Някак си не можех да откажа случая. Защото и аз самият изпитвах отдавнашни угризения спрямо Грейс Пелтие. Струваше ми се, че й дължа поне времето, което наистина мога да отделя, за да поговоря с баща й. Остатъци някакви си от някогашна любов, а? А наистина бях реагирал като задник, когато момичето се бе притеснило, че е бременно. Вярно, че съм бил млад, ама тя бе по-малка и от мен. В съзнанието ми се върна ясен образ на тогавашната Грейс: чернокоса, притеснена, сините й очи ме гледат очаквателно, с надежда, а цялата тя мирише на цветя…

Понякога животът поднася трудни за избор неща. И сега бе така с мен, въпреки че далеч не ми е за пръв път. Седнах до масата и дълго стоях замислен, вперил очи в чека. Накрая, все още не взел решение как да постъпя, го сгънах и затиснах със синя вазичка, която бях купил днес съвсем импулсивно от пазара. Изпекох си пиле със зеленчуци и лютиви подправки, пуснах телевизора и седнах да похапна. Гледах в екрана, ама почти не виждах какво дават. Ядох малко, измих чиниите, изсуших ги и посегнах към телефона.

Навъртях дадения ми от Мерсие номер, обади се някой от прислугата. Мерсие се обади почти веднага след това.

— Добър ден, тук е Чарли Паркър. Взех решение, г-н Мерсие. Ще огледам как стоят нещата.

Отсреща се чу въздишка. Дали на облекчение или на примирение?

— Благодаря ви, г-н Паркър.

Само това каза. Може би Марвин Грос ми бе направил услуга с онези приказки за гадничката работа.

Може би.

Същата вечер лежах в леглото и мислех за момчето и русокосата. Дали ми се стори, че от кухнята долита мирис на свежи цветя, сякаш пълзи и запълва цялата къща? Толкова силен, че почти ме задушава. Потрих пръсти едни в други, усетих фините зрънца на цветния прашец като сол по кожата. Но когато се събудих на следващата сутрин, цветята бяха увехнали.

Не знаех защо.

Денят бе свеж и ясен — ден на първата ми среща с Къртис Пелтие. Чувах колите отвън, минаваха покрай моя дом и по „Спринг“, през Оук Хил и към „Мейн Мол Роуд“. Истинско оазисче на тишина и покой помежду двете магистрали — US-1 и I-95. Червеношийката запя отново, подухна ветрец, разроши игличките на елите по края на двора.

Дядо категорично бе отказал да продава земя на предприемачите към края на седемдесетте и началото на осемдесетте, когато в Скарбъро бе започнало сериозно строителство. Затова, слава Богу, все още къщата бе отвсякъде заобиколена с гора — чак до междущатските магистрали. За съжаление задаваше се краят на моята пасторална идилия — Федералната пощенска служба се канеше да строи голям пощенски център недалеч от „Мъси Роуд“; завинаги щеше да си отиде много голям залесен терен, включително парцелите, където са каменоломните „Грондин“ и Нелсъновите ферми. Твърдяха, че проектът обхваща около девет акра, над стотина камиона ежедневно щели да влизат и излизат от центъра, на всичкото отгоре говореха и за въздушна поща — ето ти и писти за пощенските самолети и прочие други строежи, които ще оголят земята. Всъщност придобивка за града, но лошо за мен самия. И ето, за пръв път в главата ми се завъртяха мисли за продажба на дядовия имот.

Седнах на чардака, отпих от кафето и се замислих за добрия старец. Бе починал преди около шест години. Ужасно ми липсваше този човек, неговото спокойствие, тихата му обич и приятелство. Дядо обичаше хората, винаги симпатизираше на слабите, непривилегированите, уязвимите. Това му качество го бе отвело на служба в полицията, то го бе и уволнило в преносния смисъл на думата — когато симпатиите му спрямо жертвите бяха започнали да доминират над всичко, над здравия разум включително.

През нощта ми бяха донесли втори чек за 10 000 долара, намерих го в пощенската кутия, но въпреки даденото на Мерсие обещание все още изпитвах разни резерви. Не бях спокоен, симпатизирах на загубата на Къртис Пелтие, но дали можех да му осигуря онова, което той очакваше? Не можех — той би искал дъщеря му да си остане при него завинаги — такава, каквато я помни, каквато си я представя. А спомените за красивото му момиче бяха покварени от начина, по който тя си бе отишла от този свят. И той искаше това петно да бъде отстранено.

В главата ми се въртяха и мисли за онази жена на „Ексчейндж“.

Кой носи лятна рокля в студа? Отговорът дойде сам, но аз го отхвърлих отново и отново като нещо нежелано.

Кой облича лятна рокля през хладен ден?

Някой, който не усеща студа…

Довърших кафето и се захванах с разни бумаги, които отдавна чакаха на бюрото да им дойде ред, но в съзнанието ми се въртяха единствено Къртис Пелтие и покойната му дъщеря, момчето и русокосата. Накрая нещата се сведоха до елементарен избор — собственото ми безпокойство срещу болката на Къртис Пелтие.

Взех си ключовете и потеглих към Портланд.

Пелтие живее в голяма каменна къща на „Данфорт Стрийт“ недалеч от красива поиталианчена сграда на име „Виктория“, чийто модел копира. Купил я в по-добри за него времена, а сега вероятно бе единственото му притежание. В този портландски район са домовете на богаташи от XIX век и той обхваща части от улиците „Данфорт“, „Пайн“, „Конгрес“ и „Спринг“. Съвсем естествено е било Пелтие да се насочи към него в онези години, когато е печелел добри пари.

Отвън къщата е впечатляваща, но околните градини са занемарени, боята по вратите и прозорците се лющи и пада. Навремето не бях влизал вътре с Грейс. Бях подразбрал, че отношенията с баща й не са от най-процъфтяващите, но тя не говореше на тази тема и въобще избягваше да кани съученици у дома. Всъщност бащата се грижеше за нея и я обичаше, но тя не му отвръщаше със същото, сякаш намираше прекомерното му внимание за отблъскващо. Или си имаше други причини. Грейс бе девойка с извънредно силна воля и характер, целеустремена и решителна, човек с вътрешни ресурси; тези качества понякога я довеждаха до разрив с околните; тя бе в състояние да нарани близки хора, да им причини болка — неволно при това. Веднъж реши ли да прави физиономии на стария, и край — прави го и окото й не мига. В по-късни години бях научил от общи приятели, че отношенията между баща и дъщеря постепенно се оправили и преди фаталния край те били доста близки. И все пак причините за по-ранния разрив помежду им си оставаха неясни.

Натиснах звънеца, чух ехото да отеква из цялата къща. Зад матовите стъкла на вратата се очерта нечия фигура, отвори възрастен мъж с тесни рамена. Прекомерно тесни за голямата му червена риза и тирантите, които държаха светлите панталони. Всъщност бе доста слаб, панталоните висяха над кльощавите крака, бяха доста широки на кръста. Общото впечатление бе мрачно: сякаш пред мен стои дребен, тъжен клоун.

— С г-н Пелтие ли имам честта? — попитах шаблонно.

Той кимна, аз си показах документите.

— Казвам се Чарли Паркър. Г-н Мерсие каза, че сте предизвестен за посещението ми.

Стори ми се, че лицето му светна; той се отдръпна, за да вляза, поглади коса и постегна колана на панталоните. Къщата миришеше на старо, на запарено. В широкия хол забелязах прахта по мебелите. Отдясно бе столовата. Обзавеждането изглеждаше на място, но като че нещо липсваше тук и там. Досетих се: вероятно се е наложило да продаде най-доброто, а после бе размествал, за да запълни празнините. Покани ме в малка, но приятна и светла кухня. По столовете бяха разхвърляни стари списания, на масата стоеше висок кафеник и от него се носеше приятна миризма на кафе и ванилия. На стените висяха три картини — акварели; пейзажите ми се сториха познати и, изглежда, обектът бе един и същи, само че рисуван от различни ъгли в унила тоналност: кафяво и червеникаво. Напомнящи на скелети с оголените си клони дървета по брега на тъмно водно пространство, далече на хоризонта хълмиста верига, облачно небе. И на трите си личеше подписът на художника — инициалите ГП. Хрумна ми, че е Грейс; преди не знаех, че е рисувала.

На лавица под прозоречния перваз бяха подредени книжки, голямо кресло стоеше до камина с огнище от лят метал, върху което домакинът бе нахвърлял пънове, подпалки и хартия. Общият ефект не бе лош — говореше за къщовност.

Покани ме да седна, наля кафе в две чаши, от бюфета извади кутия със сладки, сетне смешно разпери ръце встрани и рече:

— Трябва да ме извините, г-н Паркър, не очаквах гости толкова рано.

Имаше предвид дрехите си — избелелите панталони и широката риза.

— Няма причини да се безпокоите — отвърнах с усмивка. — Телевизионният техник веднъж ме завари да гоня хлебарките само по чехли.

Усмихна се благодарно и седна срещу мен.

— Джак Мерсие каза ли ви за моето момиче?

Наблюдавах го внимателно, докато говореше. Когато спомена името на бившия си партньор, нещо примига в очите му — досущ изложено на течение пламъче.

— Да, моля, приемете съболезнованията ми — кимнах аз. — Тя не се е самоубила, г-н Паркър. Няма значение какво говорят хората. Не ме интересуват техните приказки. Бяхме заедно седмица преди смъртта й, повярвайте ми, никога не съм я виждал толкова щастлива. Не пушеше, наркотици не вземаше… по дяволите, дори алкохол не пиеше, поне нищо по-силно от светла бира.

Отпи от кафето, а палецът му нервно потриваше показалеца. Нервен тик, видимо постоянно, ритмично движение, от което, изглежда, не можеше да се отърве, защото от неспирния допир на показалеца се бе образувал мазол.

Извадих писалка и бележник и започнах да записвам думите на Пелтие. Майката на Грейс починала, когато детето било на 13 години. Учила в гимназията, завършила, сетне следвала. След няколко несполучливи опити да се хване на добра работа, Грейс се върнала в университета и подготвяла аспирантска работа на тема религиозните движения в нашия щат. А по-късно се прибрала в стария дом и заживяла при баща си. От време на време пътувала до Бостън, за да ползва тамошните библиотеки.

— Да знаете с кого се е срещала, с кого е говорила, какво е писала? — попитах бащата.

— Винаги носеше бележките със себе си, винаги… не съм сигурен, не ми е казвала — отвърна той. — Ден-два преди да стане трагедията май имаше среща в Уотървил…

— С кого? — настоях аз, когато гласът му заглъхна.

— Мисля, че с Картър Парагон — рече Къртис. — Онзи, който е начело на Братството.

Братството ли? То бе евтина и съмнителна операция, силно намирисваща на далавера. Организираше късни вечерни шоута по кабелните телевизии и плащаше на бедни старици по някой и друг цент да зареждат празни пликове с библейски брошурки, които сетне разпращаше по незнайни адреси. Парагон твърдеше, че можел да лекува някои по-дребни заболявания: достатъчно било зрителят да докосне телевизионния екран с две ръце или, по-точно, с едната, защото другата ще е заета с набиране на безплатните телефонни номера на Братството за регистриране на дарение в името на Божията прослава. Обаче единственото нещо, което Парагон наистина можеше да лекува, бе излишъкът на пари в нечия банкова сметка.

Никак не е за учудване, че истинското му име не бе Парагон. Роден бе като Честър Куинси Дийдс — така поне пишеше на свидетелството му за раждане, а и в полицейското му досие. Последното е дебела папка, в която са описани главно дребни измами с кредитни карти и застраховки, периферно участие в организирането на фалшив пенсионен фонд и няколко други далавери. Когато враждебно настроени журналисти изваждаха кирливите му ризи на бял свят, Дийдс-Парагон неизменно признаваше, че е „разкаян бивш грешник“, който дори не се е опитвал да намери своя Бог, но пък така или иначе намерил го последният. Все още не е напълно изяснено защо Бог е потърсил Честър Дийдс на първо място, освен ако Дийдс не е успял някак си да му задигне портфейла.

Всъщност Братството бе постоянен майтап в очите на обществеността, но напоследък бях подочул слухове — главно непотвърдени, — че то поддържало финансово екстремистки религиозни и десни групировки. С други думи, организации от типа на онези, които провеждат нападения и терористични акции срещу извършващите аборти клиники, срещу институции, изяви и хора, които помагат или спонсорират лечението на СПИН, институтите, които се занимават с противозачатъчни програми и семейно планиране, казано на професионалния им език, че дори и синагоги. Почти нищо не бе доказано досега освен факта, че веднъж или дваж чекове на Братството бяха попадали в сметките на Американската коалиция на борците за живот, която бе официалният чадър на най-екстремните борци против абортите, и на Защитници на защитниците на живота — група, която подпомагаше осъдени нападатели на клиники и техните семейства. Конфискувана документация и телефонни архиви след насилнически акции и инциденти бяха обаче разкрили, че Братството поддържа редовни връзки с най-разнообразни фашизирани елементи, престъпници и скитници, наемници и побойници.

Братството умееше да шикалкави и маневрира, всъщност Парагон бе истински експерт в това отношение. Той светкавично излизаше с декларации, в които многословно се заклеймяваха извършените незаконни действия на същите групи, които вероятно наистина получаваха помощ от него. Освен това на два пъти бе успял да се яви на авторитетни и уважавани телевизионни шоута, за да опровергае насочени лично срещу него обвинения. Облечен в лъскави тъмни костюми, с дискретни златни кръстчета на реверите, той лъжеше и мажеше, ласкаеше, извиняваше се и манипулираше с помощта на целия си фалшив чар. Да се опитате да заковете Картър Парагон за нещо, бе все едно да заковете дим.

Сега бащата казваше, без да е наистина сигурен, че Грейс вероятно се е срещнала с Парагон не много преди смъртта си. Питах се дали това наистина е станало. Защото ако бе така, то наистина си заслужаваше да поговоря с Парагон.

— Пазите ли някои от бележките й за аспирантската работа или може би компютърни дискети? — попитах го аз.

Поклати глава.

— Не, вече ви казах. Когато тръгна тогава, взе всичко със себе си. След въпросната среща планираше да погостува на една приятелка. Каза ми, че ще продължи работата си при нея.

— Познавате ли приятелката?

— Да, Марси Бекър — отвърна той веднага. — Завърши история, познават се отдавна. Семейството й живее в Бар Харбър, там държат мотел. Марси живее с тях през последните две години и помага в работата.

— Добра приятелка ли бе на Грейс?

— Много добра. Или поне така си мислех.

— Какво намеквате?

— Ами например това, че не можа дори да дойде на погребението. Малко е странно, не мислите ли?

Старите угризения отново ме боднаха.

— Сигурно е така — рекох. — А имаше ли други стари приятели, които също не дойдоха на погребението?

Пелтие се замисли и след миг отговори.

— Има едно момиче на име Али Уин, по-млада е от Грейс. Идвала е у дома няколко пъти, мисля, че добре се разбираха. Когато бе в Бостън, Грейс и тя живели заедно, делили си наема. По-късно, когато прескачаше до Бостън за кратко, дъщеря ми казваше, че преспивала при нея. И тя е студентка в Северозападния университет, само че учи и работи на смени в един моден ресторант в Харвард. Как му казваха… имаше нещо за „етаж“?

— „На горния етаж“ ли имате предвид?

— Да, мисля, че е той.

Заведението се намира на „Холиоук Стрийт“ недалеч от площада „Харвард“. Все пак си записах името.

— Грейс притежаваше ли пистолет?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Мразеше оръжията.

— Имаше ли си приятел?

— И да е имала, аз не го познавам.

Седеше срещу мен, отпиваше от кафето и внимателно ме наблюдаваше над ръба на чашката — сякаш последният въпрос му бе променил мнението за мен.

— Аз ви помня, знаете — рече изведнъж.

Усетих, че се изчервявам, и неусетно се върнах поне едно десетилетие и половина назад в годините. Почувствах се млад и глупав, видях се как зарязвам Грейс пред вратата на същата тази къща и бързам ли, бързам да избягам, за да не дойда вече никога тук. Питах се какво ли знае Пелтие за тогавашната ни връзка. Срам ме беше, но и бях учуден от собствената си реакция.

— Помолих Джак Мерсие да потърси именно вас — продължи той. — Вие сте познавали Грейс. Мислех, че ще помогнете именно по тази причина.

— Да, но това беше преди много, много години — отвърнах тихо.

— Може би, но на мен ми се струва като вчера. Помня, като се роди — лекарят беше най-калпавият възможен. Откъде го намерихме, Бог знае! На две магарета сеното не можеше да раздели, та камо ли деца да изражда. Само че Грейс бе малко, упорито дяволче… имам чувството, че сама дойде на този свят — без неговата помощ. Да, казвам ви — все едно, че беше вчера. Помня всички дребни случки, всичко около израстването й. Обръщам глава назад и ми се струва, че животът не е помръднал… Та пак да ви питам — ще се заемете ли с това разследване? Моля ви, г-н Паркър, моля ви! Трябва да научим истината за случилото се с дъщеря ми, моля ви…

Въздъхнах. Имах усещането, че отново нагазвам в дълбоки, тъмни води, тъкмо когато съм усетил малко по-твърда почва под краката си.

— Ще видя какво може да се направи — отвърнах унило. — Не мога да обещая нищо със сигурност, но ще поработя по фактите.

Поговорихме още за Грейс и приятелите, които той познаваше; Пелтие ми даде копие от отчета на телефонната компания за разговорите през последните два месеца, извлечения от банковата сметка и кредитната й карта. Сетне ме отведе в нейната стая. И ме заряза сам. Вероятно не можеше да понесе мисълта да остане по-дълго там, където още мирише на нея, където всеки предмет носи отпечатък от пръстите й.

Нямаше как — прерових чекмеджетата и шкафовете, чувствах се неудобно, докато опипвах дрехи и предмети; закачалките в гардероба подрънкваха тъжно, пребърквах джобовете на сака и палта, поставях всяка извадена вещ точно на същото място. Нищо особено не намерих освен кутия от обувки, където бяха романтичните спомени от детството и младостта — картички, писма от стари гаджета, билети от пътувания, които сигурно са означавали нещо за нея. Нямаше нищо истински ново, нищо, свързано с мен. Не бях и очаквал да има. Щателно проверих книгите в библиотечката, лекарствата в долапчето над малката мивка в ъгъла на стаята. Не открих контрацептиви, нито хапчета против забременяване, които биха означавали постоянна връзка с мъж. Нито пък рецепти за антидепресанти, което би подсказало наличие на някакво страдание: депресия или стрес, страх или тревоги.

Върнах се в кухнята, за да заваря Пелтие в същата поза — с кафената чашка в ръка. Само че сега на масата имаше дебел жълт плик, който той побутна към мен. Отворих го — съдържаше всички полицейски доклади и цялата документация около смъртта на Грейс Пелтие, бележките на лекаря от съдебна медицина, смъртния акт, снимки на самата Грейс в колата. Последните бяха компютърно принтирани и с недобро качество. Но това нямаше никакво значение: раната в главата се виждаше отлично, кръвта на стъклото зад нея също — като взривена алена звезда.

— Как се сдобихте с тези неща? — попитах, но сам си отговорих — Джак Мерсие може да получи всичко, което си поиска.

— Мисля, че се досещате — отвърна Пелтие и ми подаде листче, на което бе записал номера на домашния телефон. — Можете да звъните по всяко време — винаги съм си тук, пък и вече почти не мога да спя.

Благодарих. Стиснахме си ръцете, той ме изпрати до вратата. Излязох и се качих в мустанга. Вече потеглях, а той все така стоеше на входа и гледаше след мен.

Паркирах на „Конгрес“ и влязох в едно магазинче да си направя ксерокопия на документите. Вече имах този навик — напълно разумна предохранителна мярка в случай на загуба или случайна повреда на оригинала. Фотокопирах всичко: от данъчни квитанции до собствените си бележки по даден случай; преснетите копия държа в къщи, оригиналите крия на сигурно място. Преснимането е евтина и лека процедура, която може да ви спести големи неприятности и тичане впоследствие. Като свърших, влязох в съседното кафене и се зачетох в полицейските доклади. И колкото повече четях, толкова по-кофти ми ставаше от съдържанието.

В първия документ бе описано съдържанието на колата: всичко, намерено в нея. На първо място — пакетче кокаин в жабката, кутия цигари — на седалката. Снетите отпечатъци на пръстите от кутията бяха на Грейс, тези по целофановото пликче с коката — също. Брей да му се не види! За човек, който изобщо не пуши и не употребява наркотици, Грейс Пелтие май се бе презапасила.

Смъртният акт не ми каза почти нищо ново, но един негов аспект ме заинтригува силно. Раздел 42 от документа, както го изискват законите на щата Мейн, съдържа изискването съдебният лекар да определи точно типа на смъртоносния изход, като посочи една от общо шест възможности: „естествен“, „нещастен случай“, „самоубийство“, „убийство“, „подлежи на предстоящо разследване“ и „не може да бъде определен“.

Лекарят, в случая лекарка, не бе отметнала графата „самоубийство“, а „предстоящо разследване“. С други думи, имала е достатъчно основания, за да поиска щатската полиция да продължи разследванията. Съмнявала се е вероятно. Преминах към нейния доклад.

В него бе описано състоянието на трупа: размери, особености на физиката, облекло, охраненост/недохранване в момента на смъртта, хигиена. Никакви симптоми, говорещи за занемареност или нечистоплътност, каквито са обичайни за пристрастените към даден наркотик или за психическо заболяване. Анализите и тестовете (различни по характер — кръв, очна течност, урина и жлъчка) не показваха наличие на приет алкохол или наркотик в предхождащите смъртта часове. Резултатите от анализа на урината и жлъчката също бяха негативни: това доказваше, че лицето не е приемало наркотици през последните три дни преди смъртта. Кръв бе взета дори от периферна вена в подмишницата. Обработена с натриев флуорид за анулиране на евентуалното действие на микробиологични агенти, които могат да увеличат или намалят алкохолното съдържание в кръвта, тя също бе дала отрицателен резултат за наличие на алкохол. Ясно беше, че Грейс не е употребила спиртни напитки преди смъртта си. Категорично НЕ.

Трудно нещо е човек да отнеме собствения си живот. Доста трудно. Повечето хора, които го правят, се нуждаят от малко алкохолен кураж. Но ето — случаят Грейс Пелтие не бе такъв. Първо, баща й твърдеше, че била напълно щастлива, второ — в организма й не бяха намерени никакви следи от алкохол или наркотици, трето — аутопсията не бе разкрила типичните признаци за нестабилни в психическо отношение личности, които могат да посегнат на живота си. И все пак Грейс бе поставила пистолет на слепоочието си, за да дръпне спусъка.

Според аутопсията смъртта бе настъпила вследствие на фатална рана, причинена от куршум 40-и калибър, изстрелян от пистолет марка „Смит & Уесън“ на разстояние от главата не повече от 4-5 см. Куршумът влязъл през лявото слепоочие, раздробил и изгорил частици от черепа, скалпа и косата около входното отверстие, раздробил и сфеноидната кост — в основата на черепа. Диаметърът на последното бил малко по-малък от този на куршума, тъй като еластичният епидермис се разтяга, но и свива след проникването на метала. Около дупката имало абразивна яка, на езика на професионалистите, образувана от триенето, нагряването и евентуалните нечисти субстанции по повърхността на куршума.

Изходното отверстие бе над и малко зад дясното слепоочие; куршумът счупил орбиталния покрив над очното гнездо и предизвикал кръвонасядане около лявото око. Раната там бе голяма и неравно звездовидна, извърната навън. Единствената намерена в колата кръв бе тази на Грейс, анализът на петната от нея бе напълно съвместим с логиката на нараняването и балистиката. Същото важеше и за направените с намерения куршум проби. Извършените изследвания на взети от лявата ръка на Грейс кожни частици — химически и електронно микроскопично сканиране — констатираха наличие на газово отлагане, а то говореше, че е стреляла самата Грейс. Когато убийството било разкрито, пистолетът висял в лявата й ръка. На седалката — до дясната ръка — имало Библия.

Статистически установен факт е, че жените рядко се самоубиват с пистолет. Макар че има достатъчно изключения, те обичайно нямат влечение към огнестрелните оръжия и по принцип търсят други, свързани с не така очевидно насилие, начини да сложат край на живота си. В полицейската работа важи едно полезно правило — починала вследствие на огнестрелна рана жена се приема за жертва на предумишлено убийство и се търси извършителят, докато и ако не се докаже друго. Статистиката дава още факти: самоубийците избират няколко обичайни места, където насочват или допират дулото — те са устата, вратът отпред, челото, слепоочието или гърдите. Стреля се с доминиращата ръка, макар че и това не е абсолютно правило. Грейс бе деснячка, знаех го отлично, и въпреки това бе избрала да стреля с лявата ръка. Значи при нея фактите се обобщаваха така: избор на нетипичната ръка, непознато оръжие, според бащата не е притежавала такова, макар и да е напълно възможно да е решила да си купи и да го запази в тайна.

В докладите имаше още три факта, които ми се сториха доста странни. Първият — дрехите на Грейс били мокри при намирането на трупа, дори вир-вода, както образно бе записал полицаят. Лабораторният анализ показал, че става дума за солена вода. Значи по някаква си неизвестна нам причина, преди да се самоубие, Грейс бе решила да се топне в морето — така както си е с дрехите.

Вторият — косата й била отрязана малко преди настъпване на смъртта. При това не с ножици, а с острие от типа на нож или бръснач. Част от конската й опашка била прерязана, а между ризата и кожата на гърба й били намерени паднали косми.

Третият — той не бе констатация, а по-скоро нещо липсващо или пропуснато: Къртис Пелтие ми бе казал, че дъщеря му непрекъснато и навсякъде носела бележките си със себе си, а в колата не бе намерено нищо подобно.

Но пък Библията е добре измислен ход, а? — помислих си аз.

Вървях към колата, когато иззвъня клетъчният телефон.

— Здравей, аз съм — бе гласът на Рейчъл.

— Здравей и ти.

Навремето Рейчъл Улф бе криминален психолог и специалист по психологическите портрети на престъпници, нещо, което ние — ченгетата — понякога наричаме профил. Бе дошла с мен в Луизиана, когато преследвах Пътника, там се бяхме и залюбили. Не мислете, че беше нормална или лека връзка: заради мен тя получи физически рани и психически травми; дълго време мина, докато успях да преодолея угризенията си по повод чувствата ми, които й бяха донесли само мъка, а и нейното отчуждение след оздравяването. Сега отново възстановявахме близостта си, бавно и трудно отначало, сетне по-леко и тя все още живееше в Бостън, преподаваше в Харвард и се занимаваше с научна работа. Бях подметнал веднъж-дваж за възможността да се премести в Мейн, бяхме поговорили, но не достатъчно сериозно. Все още не.

— Имам лоша новина. Не мога да дойда за уикенда, както ти бях обещала. Факултетът свиква извънредно заседание в петък следобед на тема бюджетни съкращения. Вероятно няма да изчерпим темата и ще продължим в събота сутринта. Няма начин да отсъствам. Най-рано ще съм свободна в събота привечер. Ужасно съжалявам.

Неочаквано открих, че се усмихвам. Напоследък все така беше — заговоря ли с Рейчъл, става ми добре и весело.

— Виж, не е толкова страшно — може би ще се уреди по друг начин. Луис се канеше да прескочи до Бостън този уикенд и ако Ейнджъл не се откаже, ще се присъединя към тях. Ти ще си идеш на заседанието, а щом свърши, ще се видим, нали?

Ейнджъл и Луис — не задължително в този ред — бяха гейове, полупенсионирани престъпници, дискретни партньори или съсобственици в редица ресторанти, авторемонтни работилници и гаражи, заплаха за порядъчните хора и може би за самата структура на обществото, както се казва в пресата, абсолютни антиподи един на друг във всяко възможно отношение, с изключение може би на това, че от време на време споделяха удоволствието да отнесат някой келеш частично или съвсем. Бяха също мои приятели и този факт съвсем не бе случаен.

— Премиерата на „Клеопатра“ в „Уонг“ е на четвърти — подметна Рейчъл. — Току-виж съм заработила два билета, какво ще кажеш?

Рейчъл е страхотна почитателка на бостънския балет непрекъснато се опитва и мен да спечели за каузата. Струваше ми се, че постепенно успява, само дето Ейнджъл се подхилкваше и подмяташе обидни думи за полюсите на собствената ми сексуалност.

— Дадено, само че започне ли сезонът, идваш с мен най-малко на два мача на „Пайрътс“, нали?

— Готово. Добре тогава, позвъни ми, за да кажеш как се подреждат нещата. Мога да запазя маса за вас тримата, а след заседанието и аз да дойда, ако не възразяваш, а? Междувременно ще уредя и билетите. Нещо друго?

— Друго ли? Ами малко цуни-гуни и, разбира се, секс, необуздан, с викове и насилие, а?

— Да, но съседите ще мърморят, ще ми излезе едно име…

— Хайде бе, а съседките ти готини ли са?

— Уха!

— Е, добре тогава, ако ти завидят, ще гледам да направя нещо и за тях…

— Ти по-добре гледай по-напред за мен да направиш нещо, защото иначе…

— Дадено, котенце, но като се умориш, ще трябва да поработя и за собствено удоволствие, нали?

Отсреща проехтя подигравателен смях и тя изключи връзката.

Прибрах се и позвъних по обикновения телефон. На номер в Манхатън, къща на „Ъпър Уест Сайд“. Ейнджъл и Луис не обичат да ги търсят по клетъчния, тъй като този тип връзка се прихваща, подслушва и записва извънредно лесно — както скоро щеше да научи Хойт за голямо свое неудоволствие. Ейнджъл и Луис са хора индивидуалисти — просто не държат чужди уши да играят в техните си истории, които най-често имат деликатен характер. Ейнджъл е взломаджия, при това много печен в професията, макар че сега се е оттеглил от активна дейност и живее от приходите, които получават заедно с Луис. Настоящата кариера на последния е малко по-сложна и по-неясна; Луис убиваше хора за пари, или поне така бе в миналото. И сега понякога го прави, но не парите са важното в случая, стимулът днес е от друго естество: трябва да има морален императив, за да си отиде някой. В ръцете му умират лоши хора, гадняри — бих казал, че без тях светът би бил по-добро място. Стане ли дума за Луис, знаете, концепциите и категориите от типа морал и справедливост доста се усложняват.

Изчаках три сигнала, сетне се обади шармантен глас. Очарователен, вятър! Шармантен колкото на змия, при това задъхана:

— Кой?!

— Аз съм. Май още не си прочел онази брошурка, която ти подарих — за добрите маниери по телефона, а?

— Аз онова лайно веднага го хвърлих в кенефа — отвърна Ейнджъл. — Познай къде е отишло!

— Много ти е напрегнато дишането! Да не прекъсвам нещо?

— Асансьорът не бачка. Чувам телефона още отвън и се спуснах да отговоря. От рецитал идвам.

— Ти там подноса за милостинята ли разнасяш, или им проверяваш портфейлите?

— Ииии, много смешно!

Ейнджъл съвсем не е прост човек. И все пак Луис непрекъснато се опитва да разшири културните му хоризонти, а аз отстрани се възхищавам и на упоритостта, и на оптимизма му.

— Е, добре де. Как беше рециталът?

— Супер. Като на гости при оперна примадона. Главата ме заболя, да не говорим за…

— Ще ходите ли в Бостън?

— Луис ще ходи. Той си мисли, че там е много гот. Мен си ми харесва Ню Йорк. Бостън е колкото Манхатън от 14-а улица надолу. Нали знаеш — с онези улички като преплетени макарони. Абе, какво да ти говоря — Зоната на здрача и по-кофти. На мен не ми се идваше дори и когато ти още живееше там и да знаеш…

— Свърши ли с простотиите? — попитах го нетърпеливо.

— Брей, че много сте станали нетърпеливи… извинете, Ваше височество!

— Слушай сега — ще прескоча натам следващия уикенд, може би ще вечерям с Рейчъл — късно в петък вечерта. Искате ли да идем заедно?

— Чакай малко — отвърна той и заговори с някого — сигурно с Луис, защото след малко прозвуча дълбок глас.

— Ти на моето момче ли се слагаш, а?

— Боже, не, за нищо на света, Луис! Би ми се искало самият аз да си имам някой голям и силен приятел като теб, но нека да не пресилваме нещата, а?

— Ние двамата ще бъдем в „Копли Плаза“. Щом ангажираш маса някъде, позвъни ни там.

— Тъй вярно, шефе. Нещо друго?

— Като се видим, ще говорим — отвърна Луис и връзката прекъсна.

Извлеченията от банковите операции с кредитната карта на Грейс не разкриваха нищо нередно, а телефонната разпечатка показваше разговори с Марси Бекър до мотела на родителите й, с частен номер в Бостън, сега откачен и недействащ — реших, че той е на Али Уин, и още няколко — с офиса на Братството в Уотървил.

Още същия следобед позвъних на номера на Братството. Обади се телефонен секретар, който ми нареди да набера едно — за да направя дарение, или две — за да чуя днешната молитва, ако пък искам да говоря с оператора — нужно ми е три. Натиснах три и когато чух глас, помолих да ме свържат с Картър Парагон. Отговориха ми, че могат да ме препратят към неговия помощник — госпожица Торанс. Мина секунда и се обади женски глас.

— С какво мога да ви бъда полезна? — рече дамата с тон, който подсказваше, че изобщо няма никакво намерение да ми бъде полезна.

— Бих желал да поговоря с г-н Парагон, моля. Името ми е Чарли Паркър и съм частен детектив.

— По какъв въпрос ви е нужен той?

— Обаждам се във връзка с млада жена на име Грейс Пелтие. Мисля, че г-н Парагон е имал среща с нея преди около две седмици.

— Съжалявам, името ми е непознато. Такава среща не е имало.

В гласа й имаше точно нула, точка, две нули стотни искреност. Сигурно колкото у паяк, който се извинява на мушицата, преди да я хапне.

— Бихте ли проверили още веднъж, ако обичате?

— Вече ви казах, г-н Паркър, такава среща не се е състояла.

— Не, казахте ми, че името ви е непознато, а чак сетне добавихте, че среща не е имало. След като не разпознавате името, откъде можете да си спомните дали е имало някаква среща или не?

Отсреща настъпи мълчание. Стори ми се, че слушалката започва да замръзва. Изчаквах. След известно време Торанс заговори пак:

— Виждам тук в дневника на г-н Парагон, че среща с някоя си Грейс Пелтие е била насрочена, но последната не е дошла на нея.

— Била е анулирана, така ли?

— Не, тя просто не се е появила.

— Мога ли да говоря с г-н Парагон, г-це Торанс?

— Не, г-н Паркър, не можете.

— Възможно ли е да си уредя по-късен час за среща с него?

— Съжалявам, г-н Парагон е много зает човек, но ще му предам, че сте се обаждали.

И затвори, преди да успея да й продиктувам някакъв номер, затова разбрах, че той едва ли ще ме търси в по-близкото или по-далечното бъдеще. Значи аз трябваше да го направя, като посетя офисите на Братството. Макар че от тона на г-ца Торанс ставаше съвсем ясно: там едва ли щях да съм добре дошъл.

Нещо не спираше да ме гложди още откакто бях прочел полицейския доклад за намерените в колата на Грейс вещи, затова позвъних на Къртис Пелтие.

— Г-н Пелтие, Марси Бекър и Али Уин пушат ли?

Той се замисли.

— Знаете ли, мисля, че и двете пушеха, но сега се сещам нещо друго много важно: работата на Грейс не бе просто обобщено наблюдение на религиозните групи в нашия щат, дъщеря ми се интересуваше по-специално за една по-особена от тях. Наричат я Баптистите от Арустук. Чували ли сте за тях?

— Мисля, че не съм.

— Тази общност изчезна през 1964 година. Много хора тогава помислиха, че членовете й са се разочаровали, отказали са се и са отишли на друго място — вероятно по-топло и по-гостоприемно.

— Съжалявам, г-н Пелтие. Просто не улавям връзката.

— Същите хора, знаете, наричаха ги още Баптистите от Ийгъл Лейк.

Хм. Спомних си новините за разкритията в северен Мейн, фотографиите във вестниците, телевизионните кадри от брега на езерото, воя на онези псета.

— Така… костите, намерени до езерото — рекох бавно.

— Щях да ви кажа още миналия път, но всъщност чак сега разбрах от телевизията — рече той унило. — Мисля си, че са те — същите. Смятам, че са намерили именно изчезналите Баптисти от Арустук.

Глава трета

Те идват. Черните ангели, демони на насилието, крилете им чернеят срещу Слънцето, мечовете им искрят. Паднали, прогонени свише, те безмилостно вървят всред масите смъртни, тъпчат горкото човечество… прочистват, отнемат, убиват.

Не са част от нас, не.

Смятат манхатънския отдел „Убийства“-север за елитна служба на нюйоркската полиция. Главният му офис е на „Ийст 119 улица“ 120. Служителите са до един с дългогодишен стаж като патрулни ченгета или улични детективи, преди да бъдат подбрани за тази специална работа. Всички са опитни следователи с дългогодишни златни значки. Най-младите имат поне двайсетина годинки зад гърба си, за най-старите се разказват легенди и вицове. Помня Майкъл Лански — старшия на отдела, тогава бях още заек. Най-прочутата му приказка беше: „Аз кога бях младо ченге — ехехехеее — Мъртво море още не беше умряло!“

И моят баща беше полицай — до деня, когато сам си посегна на живота. Много ме болеше за него. Така е, когато си син на ченге. Или аз си бях такъв, но много го обичах, ревнувах го: от униформата, от силата в мишците му, от другарството с колегите, а в същото време се безпокоях и страдах за него. През цялото време се безпокоях. През седемдесетте години Ню Йорк не беше като днес; полицаи умираха по паважите все повече и повече — избиваха ги като хлебарки. Всеки ден вестниците пишеха за това, телевизията го показваше, виждах го в очите на мама. Звъннеше ли се на вратата нощем — когато татко беше на дежурство, — и тя скачаше като ужилена от кревата. Все трепереше, че могат да го убият. И все го чакаше да се върне — жив и изморен, както си бе обичайно на края на тежкото дежурство. Не бе по-леко и за баща ми — и той бе подложен на неспирно напрежение, в служебното шкафче за дрехите държеше лекарства за язва, нервите му все по-трудно издържаха. И така, докато един ден нещо се пречупи в него и всичко свърши с насилие.

Баща ми имаше спорадични контакти с манхатънския „Убийства“-север. Бе обикновен полицай и затова неговата работа бе по-проста; докато те разследват убийството, той е на пост пред местопроизшествието или на вратата. Един горещ юлски ден през 1980 г., малко преди смъртта му, го изпратили да провери скромно апартаментче на 94-та улица и Второ авеню, наето от някоя си Мерилин Хайд, по професия застрахователен следовател.

Полицията повикал портиерът на сградата, след като дошлата на гости сестра на Мерилин напразно звъняла на вратата, чукала, а сетне доловила и неприятен мирис. Тя имала и собствен ключ, но ключалката била запълнена с лепило. Татко ядял сандвич в заведение недалеч от мястото и пръв се отзовал на повикването.

От разпитите станало ясно, че преди два дни Мерилин се обадила на сестра си и й разказала следната история. Същия ден, докато излизала от подлеза на 96-а и „Лексингтън“ уловила погледа на мъж, който пък влизал. Бил висок и блед, чернокос, с малка уста, тънки устни. Носел жълто сако, добре изгладени джинси. Марилин го гледала не повече от две-три секунди, но в очите му имало нещо, което я накарало да се залепи с гръб на стената и да му направи място да мине. Сякаш някой я блъснал като с тежък юмрук с все сила в гърдите — така казала на сестра си. Изплашила се, усетила влага по панталоните си и когато сетне се огледала, с удивление разбрала, че се е изпуснала.

На следващата сутрин отново се обадила на сестра си, още по-загрижена, и съобщила, че я следят. Не можела да каже кой точно го прави: просто имала това чувство. Сестрата я посъветвала да се обърне към полицията, но Мерилин отказала — срам я било, нямала доказателства, пък и не била забелязала нещо особено подозрително в района около къщата.

Същия ден излязла от работа рано — извинила се, че не се чувства добре и се върнала у дома. На другия ден не отишла на работа, пък и не вдигала телефона и тогава разтревожената сестра тръгнала да провери какво става. Ето така започнали онези събития, които в края довели баща ми до въпросната врата. Наложило се той да я разбие и да влезе с извадено оръжие. В къщата други хора почти нямало — били на работа или във ваканция. Токът бил изключен, вонята — непоносима. Баща ми наредил на сестрата и портиера да останат навън, сетне прекосил кухничката, минал по малко коридорче покрай банята и влязъл в единствената спалня.

Намерил Мерилин завързана за кревата, чаршафите — потънали в кръв, голяма локва на пода под леглото. Рояк мухи бръмчал около трупа. От жегата тялото се било издуло, кожата на корема била вече светлозелена, вените изпъквали в по-тъмнозелено досущ като жилките на есенни листа. Някога красивата жена била превърната в грозен и отблъскващ труп.

При аутопсията констатирали около стотина прободни рани от нож по цялото тяло. Смъртта настъпила след прерязване на югуларните вени на врата. Всички останали разрези били направени с хирургическа точност — да са болезнени, но не смъртоносни, а само бавно да източват кръвта от тялото. До леглото имало буркан с пресен лимонов сок и солница — убиецът ги използвал, за да я връща в съзнание, когато припадала.

Същата вечер татко се върна у дома унил, целият силно миришеше на сапун — беше се мил отново и отново в напразен опит да премахне от себе си мириса на смъртта, смъртта на Мерилин Хайд. Седна в кухничката и отвори шише уиски. Майка излезе, за да се срещне с приятели, с които отдавна си бе уговорила среща по някакъв повод. Вечерята го чакаше готова, но той дори не я и погледна. Отпиваше направо от шишето и дълго време мълча. Седнах срещу него, а той стана и извади бутилка безалкохолно питие от хладилника — за мен, да му правя компания в пиенето.

— Какво е станало, тате? — попитах го по едно време.

— Убиха един човек днес — отвърна той неясно.

— Познаваме ли го?

— Не, моето момче, не я познаваме, но тя е била свестен човек. Такъв, какъвто си заслужава да познаваш.

— А кой я уби?

Той ме изгледа, протегна ръка и ме погали по главата, задържа дланта върху косата ми.

— Черен ангел — рече само. — Паднал ангел я уби.

Не ми разказа какво е видял в апартамента на Мерилин Хайд. Чак доста години по-късно научих тази история от майка, от дядо, от стари колеги на баща ми. И никога вече не забравих черните ангели. Още по-късно животът ми обърка съвсем: отнеха ми дъщерята и съпругата. Човекът който ги уби, също смяташе, че е един от черните ангели, плод от съюза на земни жени с пропъдените от Небето ангели, захвърлени на земята завеки, паднали — заради греховете си — гордост и похот.

Свети Августин вярва, че Злото се твори в резултат на действията на същества свободни и рационални, но не от човешки произход. Според Ницше Злото е източник на сили, независими от човешкия род. Такава сила на Злото може да съществува само извън човешката душа и психика, създадена със способности да разрушава и убива — качества, неприсъщи на обикновения човек. Жесток, безмилостен, злотворен и отмъстителен разум, сътворен целенасочено да изтребва човешкия род, да унищожава всичко, що е човечно у нас самите, да ни отнема способността да бъдем състрадателни и милостиви, да съчувстваме и обичаме.

Зная, че в професията си баща ми непрекъснато, ежедневно се сблъскваше с подобни актове на насилие и жестокост. Като смъртта на Мерилин Хайд и десетки други. Зная също, че към края на живота си се питаше дали наистина не съществуват подобни сили, чиито деяния са далеч извън чисто човешката природа; дали наистина няма твари, които ни дебнат в мрака, повече от човеци, но едновременно и много по-ниско от тях.

Творения на Мрака, Смъртта и насилието, Черните ангели.

Манхатънският „Убийства“-север, най-добрият полицейски екип на Ню Йорк, а може би и в цялата страна, разследва убийството на Мерилин Хайд седем седмици, но не откри и следа от човека от подлеза. Други заподозрени така и нямаше. Онзи мъж, който бе ужасил така страшно Мерилин в подлеза и който, според най-популярната версия, по-късно я бе обезкървил до смърт, се бе завърнал в предполагаемото си скривалище и никой не можа да го намери.

Това престъпление така и си остана неразкрито, а детективите от отдела си признаваха, че дълго време впоследствие са се заглеждали в разни лица в същия подлез, дори и когато не са на служба, а например на разходка — със съпругата, с децата. В напразен опит да намерят чернокосия с малката уста и тънките устни. И ако попитате, биха ви казали, че обичайно въздъхват с облекчение, когато не намират въпросното лице сред множеството влизащи и излизащи пешеходци. Особено пък когато са със собствените си семейства.

Има хора, на чийто поглед не можете да устоите. Просто трябва да ги избягвате. Не бива да привличате вниманието им върху себе си. Те са странни и опасни, паразитиращи същества, загубени души, които търсят пътища да се измъкнат от бездната — във фатални контакти с топлата, постоянна маса обикновени човеци. Живеят в мъки и болка и съществуват единствено да я предават на околните. Един случаен поглед, мимолетно отклонение на очите понякога е достатъчно, за да им даде повода, който търсят. Понякога е по-добре да вървите със забит в земята поглед, отколкото да заглеждате околните и да попаднете на някой от тях — Черни сенки срещу Слънцето. Защото могат да ви ослепят завинаги.

И ето — на кален, блатист терен току до мразовитото езеро в Северен Мейн на бял свят излизат резултатите от дейността на Черните ангели.

Гробът бе разкрит точно на границата на земи, известни като Уинтървил. Това, което полицията традиционно нарича сцена на местопрестъплението, бе доста компрометирано от наложилото се в началото механизирано разкопаване. Но вече нищо не можеше да се направи, освен да се внимава отсега нататък.

Още първия ден полицейските екипи бяха записали имената и показанията на всички работници и бяха оградили въпросната сцена с традиционните жълти ленти. Оставени бяха и униформени полицаи да пазят. В началото бяха вдигнали пара представители на дърводобивната фирма, която активно използва съседните пътища, но в края на краищата компанията се примири и съгласи да отложи курсовете на тежките си камиони, за да могат следователите да определят точните размери на масовия гроб.

Наложи се също да укрепят дигата от пясъчни чували, задържаща езерните води да не залеят разкопките. На „Ред Ривър Роуд“ бе създаден временен команден пункт, до него паркираха мобилната полицейска лаборатория. Движението бе отбито, а по терена бе оформена маркирана с ленти постоянна пътечка, да не се стъпва безразборно навсякъде. Цялата сцена бе грижливо заснета с видеокамера — касетата щеше да бъде размножена и раздадена за ползване на полицейските експерти, които няма да участват в прякото разследване на място.

Освен това всичко бе внимателно фотографирано, като се започне с общи снимки, за да се запази в исторически аспект целостта на терена в процеса на развитие на разследването. Сетне отделните скелети, както те са били разкрити още в началото, далечни снимки, близък план и така нататък. Отново видеозаписи, този път за детайлизиране на находките. Специалисти направиха скици на мястото, в центъра му бе забит метален прът като ориентир и от него бяха нанесени всякакви разстояния и ъгли. Подробно бе маркирана заетата от разследването отсечка на „Ред Ривър Роуд“, наредено бе да се направят и съответните спътникови снимки за допълнителна информация.

Привечер, когато светлината драстично намаля, следователи и експерти се събраха на заседание да обобщят резултатите, сетне се разпръснаха за добре заслужена почивка, като оставиха заместник-шерифите и щатските ченгета да вардят обекта. Очакваха екипът за аутопсията да пристигне на изгрев-слънце на следващия ден и тогава да започне същинското разследване за трагичната гибел на Баптистите от Арустук.

По всяко време на деня и нощта, каквото и да правеха екипите, местните вълчи мелези виеха до скъсване. И хората бяха до такава степен обсебени от този съпровод, че легнеха ли у дома да спят, будеше ги въображаемият кучи протест. Стряскат се изтръпнали, сякаш за да усетят отново мраза по ръцете, калта и тинята в стъпващите по костите на мъртъвците крака.

Дойде тази нощ и сънувах — за пръв път от много месеци насам. Споходиха ме спомени за Грейс и за баща ми и не ме оставиха от момента на лягането до самото пробуждане. В съня стоях на малка поляна с голи дървета по периферията, някъде отзад блести замръзнала вода. По земята тук и там чернеят прясно изкопани купчини пръст, същински къртичини, а погледна ли към тях, земята мърда, шава и се гърчи, като че нещо под нея се сили да излезе на бял свят.

Сред дърветата мержелеят тъмни сенки — големи, черни, подобни на птици с разперени крила и червени очи фигури, насочили жадни погледи към движещата се земя. Едната изведнъж размахва криле, полита, но вместо към черната земя, се насочва право към мен. И тогава виждам, че не е птица, а възрастен мъж с развети коси, жълти зъби и гърбица отзад, от която излизат големите перести криле. Краката му са възтънки, ребрата му се четат и напъват тънката кожа, сякаш ще я пръснат, тънкият му сбръчкан мъжки орган виси срамотно, а той се рее над мен, черните крила бият въздуха, гласът му съска като вода върху жарава. Тънките бузи се разтягат, той хрипти: „Грешник! Грешник!“ Крилата бият ли, бият, той се спуска над една къртичина и с хищните си криви нокти на краката сграбчва нещо оттам. Парче прозрачна бяла кожа се гърчи и мътно проблясва под лунните лъчи. Устата му се отваря, главата се навежда досущ като птица, а тялото се вие и бърчи като змийско; дългите жълти зъби захапват кожата, кръв капе по брадичката и се събира на карминена локвичка отдолу.

Тогава ми се усмихва, а аз ужасено извръщам глава, за да се намеря надвесен над вода, в която е отразено лицето ми. Но то моето лице ли е или това на луната? От него по голите рамене и гърди като че капе бяла кръв… И сякаш излязъл от себе си и застанал встрани, виждам как на гърба ми израстват големи черни криле, трептят и се перят зад мен; закриват повърхността на езерото също като гъсто, катранено чернило и задушават живота отдолу.

В ТЪРСЕНЕ НА СВЯТОТО

Откъс от аспирантската дисертация на Грейс Пелтие

През април 1963 г. група от четири семейства напускат домовете си на Източното крайбрежие и тръгват в северна посока — към незаселени и пустеещи райони. Пътуват в леки автомобили и камиони, изминават може би 200 мили, стигат място, недалеч от градец на име Ийгъл Лейк, на двайсетина мили южно от границата между Ню Брънсуик и Мейн. Това са Пърсънови от Френдшип — на юг от крайбрежния град Рокланд; Келогови от Сийл Коув; Корнишови от Рипли и Джесъпови от Портланд, станали известни по-късно като Баптистите от Арустук, или по-рядко — от Ийгъл Лейк. Макар и да няма налице доказателства, че освен Пърсън и Келог и другите две семейства са били членове на същото това вероизповедание.

Веднъж стигнали на местоназначението, автомобилите са продадени, за да се осигурят достатъчно средства за препитание през идущата година — докато комуната бъде в състояние да се самоиздържа и самозадоволява. Земята, върху която се заселват, е около 40 акра; тя е наета от местен фермер с договор за 30 години. След като комуната изчезва преди изтичането на срока, земята автоматично се връща под разпореждането на семейството собственик, макар че до неотдавна различни правни спорове са наложили забрана върху обработката или използването й за строеж.

Общо 16 души заминават на север през въпросния месец: осем възрастни и осем деца, по равно от двата пола. При Ийгъл Лейк ги пресреща човекът, когото познават под прозвището Проповедника и по-рядко наричат Преподобния Фокнър, съпругата му Луиз и техните две деца с имена Ленърд и Мюриъл, съответно на 17 и 16 години.

Именно по настояване на Фокнър семействата — предимно бедни фермери и физически работници — са продали цялото си имущество, събрали парите в обща каса и тръгнали на север, за да създадат основана на базата на строги религиозни принципи общност. И други семейства са пожелали да се присъединят към тяхното пътешествие и цели, мотивирани от най-различни опасения и страхове: надвисналата комунистическа опасност, както се представя тя в страната по онова време; собствените им фундаменталистки религиозни убеждения; бедността; неспособността да се справят с онова, което виждат като морално разложение на американското общество; донякъде и подсъзнателното желание да станат част от някое нетрадиционно религиозно движение — което пък е неделима част от историята на щата. На тези — другите — им бичо отказано с различни аргументи: големината на дадено семейство, възрастта или пола на децата. Фокнър твърдял, че целта е да се създаде комуна, в която семействата ще се женят помежду си, за да укрепват връзките си с всяко следващо поколение. Затова внимавал децата на приблизително една и съща възраст да бъдат по равни бройки — мъжки и женски. Избраните семейства били — в различна степен — в повечето случаи отчуждени от другите си роднини и нямали нищо против да живеят в изолация от останалия свят.

Баптистите от Арустук пристигнали край Ийгъл Лейк на 15 април 1963 година. Някъде през януари 1964 г. селището било вече изоставено и хората липсвали. И никога повече не е намирана следа от семействата — основатели на комуната, пито от това на Преподобния Фокнър.

Глава четвърта

На другата сутрин спах до късно, но не се събудих ободрен. Прекалено ярък бе споменът от сънуваното, бях се потил здраво, макар че нощта бе хладна.

Реших да закуся някъде в Портланд и след това да посетя офисите на Братството. Бях вече седнал в колата, когато зърнах червения маркер на пощенската кутия — бе вдигнат, значи имаше поща. Раничко ми се стори за пощаджията, но какво от това. Нали има и нощни доставки — макар и по специална поръчка. Тръгнах по пътеката към кутията и тъкмо посягах към вратичката, когато по тенекията пробяга нещо тъмно и гъвкаво.

Оказа се малък кафяв паяк със странен, подобен на цигулка знак на тялото. Не можах да се досетя как го наричат — но зная, че е от вида паяци отшелници. Светкавично си отдръпнах ръката. Знаех, че жилят, че са отровни, но досега не бях виждал подобни твари толкова на север в нашия щат. Грабнах захвърлена наблизо пръчка и го пернах с нея, а в същия миг от цепката на полузатворената вратичка се промуши още един от същия вид. Сетне и трети… Внимателно заобиколих кутията и ги видях — цяла колония — лазят по гърба й, а някои вече се спасяват към земята, опънали лъскави лепливи нишки и се спускат надолу. Дълбоко поех дъх и отстъпих, сетне с максимално изпъната ръка отворих вратичката с върха на пръчката.

Боже мой! — та вътре имаше стотици малки паячета, някои мигом паднаха на тревата в подножието на кутията, други запълзяха наляво и надясно по тенекията. Цялото вътрешно пространство гъмжеше от тях.

Надникнах по-внимателно и чак сега забелязах картонена кутия; беше поставена по-надълбоко в пощенската кутия, а по нея бяха пробити множество дупки, от които излизаха и влизаха паяци. Имаше и множество мъртви от тези гадни членестоноги, подобни на малки топчета с прибрани крачка, а техните събратя ги разкъсваха и изяждаха. Противна гледка, ви казвам. Отстъпих, погнусен, опитвах се да не мисля какво би станало, ако слепешката си бях пъхнал ръката в кутията, както правя винаги по стар навик.

Върнах се при колата и извадих резервната туба с бензина, запалка „Зипо“ от жабката. Напръсках добре кутията — отвън и вътре, — дори и земята под и около нея, скъсах парче вестник, щракнах запалката и хвърлих хартията в подножието на поставката. Лумна силен жълтеникав пламък, засъска, а малки, големи, средни арахниди затупаха по земята. Запали се дори и тревата. Върнах се в градината и дотътрих маркуча за поливане — намокрих тревата наоколо, за да огранича размерите на огъня. Когато се уверих, че едва ли нещо е оцеляло, залях тенекиената кутия с водата, тя изсъска силно и вдигна голям облак пара. Изчаках да изстине достатъчно, нахлузих брезентови ръкавици и изпразних овъглените остатъци в найлонова торбичка, която хвърлих в кофата за боклук при задната врата. Сетне дълго стоях на края на имота, взирах се в дърветата и от време на време инстинктивно отърсвах ръце, за да се отърва от лазещите по тях въображаеми паяци.

Отбих се в „Бинтлиф“ на „Портланд Стрийт“, за да закуся и съставя план за действие. Седнах в едно от големите тапицирани в червено сепарета на горния етаж, вентилаторът на тавана бавно местеше огромната си перка, а нейде отзад тихо звучеше блус. Менюто на заведението бе съставено изцяло от натъпкани с калории вкуснотии — мечтата на чревоугодника: палачинки с лимонов сос, припечени френски франзелки и морски деликатеси от рода на омари, скариди, лангусти — свят да ти се завие. Лошо място от гледна точка на талията. Затова си избрах плодове, ръжено хлебче и кафе. Чувствах се истински праведник, та чак мъчно ми стана за самия мен. Така или иначе не можех да изхвърля паяците от съзнанието си, те съвсем ми бяха убили апетита. Да са ги поставили деца? На майтап? Дори и така да е, пак шегицата бе твърде солена, всъщност доста злобна и опасна.

Уотървил, където се намират офисите на Братството, се пада по средата между Портланд и Бангор. Реших първо да отида там, а сетне да продължа към Елсуърт и зоната на US-1, където бе намерена колата с трупа на Грейс Пелтие. От Елсуърт ще прескоча до Бар Харбър, където е домът на Марси Бекър — добрата, но неявила се на погребението приятелка на Грейс. За късмет там разстоянието не е голямо. Допих кафето, хвърлих изпълнен със завист поглед към ухаещите на съседната маса канелен сладкиш и ябълков пудинг и тръгнах към изхода.

Веднага го забелязах. Червенокос мъж в кафяв костюм, жълта риза и връзка на кафяво-червени райета, с дълго тъмнокафяво връхно палто. Седеше на пейка в подножието на стълбището пред главния вход на централната градска поща. Късо подстриганата и посивяла тук-таме рижава коса бе щръкнала на скалпа, като че е включена в електромрежата. Ядеше сладолед, дъвчеше съсредоточено, методично, сякаш задачата бе да го излапа, без да усети вкуса. В начина, по който се движеше устата му, имаше нещо неприятно, подобно на хранителната динамика на насекомо. Докато се качвах на колата, усетих погледа му по себе си. Тръгнах, а очите му продължиха да ме следят. Погледнах в огледалото за задно виждане и забелязах, че гледа след мен, а устата му се движи като челюстите на богомолка.

Братството разполага с официално регистриран офис на „Мейн Стрийт“ 109А, по средата на централната бизнесзона на Уотървил. Някои части от градеца са много красиви, но центърът е направо трагедия — мяза на нещо по погрешка изпуснато от небето — грозен пазарен комплекс, сякаш оставен така, както се е попилял при удара в земята, унищожил зелената градска среда, за да я превърне в грандомански по размерите си паркинг. Все пак останали са няколко от симпатичните стари сгради около знак с надпис, който ви пожелава добре дошли в Централен Уотървил. Сред тях е и въпросният офис — на най-горните два етажа на постройка с магазин за цигари и пури, фризьорски салон и кафене. Паркирах в безбрежния паркинг и прекосих нужното разстояние, за да позвъня на звънец до красива стъклена врата с вградена миниатюрна телекамера. На вратата се мъдреше метална табела, на нея бе гравиран надписът: „Братството — Бог да ви пази и насочва“, встрани имаше вдълбана в стената ниша с купче брошурки. Взех една, пъхнах я набързо в джоба, натиснах звънеца. От домофона проехтя металически глас, удивително приличен на този на госпожица Торанс.

— С какво мога да ви помогна? — рече гласът.

— Желая да се срещна с г-н Парагон — отвърнах аз.

— Опасявам се, че г-н Парагон е зает.

Брех да му се не види. Денят още не е започнал и вече ми бият дузпата.

— Идвам, насочен от самия Бог — набързо перифразирах техния надпис, но не ме огря.

— Нима ще пренебрегнете вездесъщата му ръка? — пак не се получи, само вграденият в стената говорител изщрака и край.

Позвъних отново.

— Да? — този път раздразнението бе категорично изразено.

— Може би да почакам малко г-н Парагон да се освободи?

— Няма да е възможно. Нашият офис не е предназначен за посетители. Връзките с г-н Парагон се осъществяват само в писмен вид. Приятен ден.

Веднага си рекох, че онова, което за г-ца Торанс или г-н Парагон е приятен ден, за мен стопроцентово е повече от лош. Втората мисъл, която ми хрумна, бе, че Торанс не попита нито за името, нито за причината за посещението ми. Може би просто съм си подозрителен по природа, но по-скоро госпожицата вече знаеше кой съм аз. И още по-точно — как изглеждам.

Заобиколих квартала, прескочих до „Темпъл“ и оттам — право на задния вход на Братството. Тук мястото бе доста по-неугледно — занемарен малък паркинг, пропукана бетонна настилка, обрасли бордюри, мъртво дърво, а под него два пропанови резервоара, врата в мръсно бяло, прозорци с мрежи, а металното пожарно стълбище — толкова прогнило, че попаднал в пожар човек едва ли ще има друг избор освен да скача или да умира в пламъците. Вратата изобщо нямаше вид на нещо, което се отваря ежедневно, значи обитателите на 109А влизат и излизат от главния вход на „Мейн“. На паркинга обаче стоеше една-единствена кола — червен експлорър 4x4. Надникнах през прозореца и веднага забелязах кашонче с познатите ми вече брошурки. Е, нали съм си детектив — бързо бях открил возилото на Братството.

Върнах се на „Мейн“, купих си два вестника и последния брой на „Ролинг Стоун“, сетне влязох в кафенето и се наместих на масичката до прозореца. Оттук имах идеална видимост към вратата на 109А. Поръчах кафе с кифличка и се зачетох.

Вестниците подробно отразяваха разкритията при Сейнт Фройд, макар и да не пишеха нещо, което вече да не зная. И все пак забелязах и една новост: някой бе открил някъде ся стара снимка на Преподобния Фокнър и семействата от Баптистите на Арустук, неговото включително. Той бе свещеникът, който ги бе убедил и организирал за съставяне на религиозната общност, вече знаех тези подробности. Фокнър бе висок, облечен просто, с дълга черна коса, прави вежди, също черни, и хлътнали бузи, безспорното му очарование личи дори и на фотографията. Бе около трийсетте, съпругата му — малко по-възрастна. Децата им — момче и момиче, на около 16 и 17 години, бяха застанали пред тях. Бащата трябва да е бил извънредно млад, когато са се раждали.

Пишеше, че снимката е правена през шейсетте години на XX век и въпреки това имах впечатлението, че замръзналите в позите си хора може да принадлежат към което и да е друго време — още преди сто, че и повече години. Имаше нещо съвсем извън времето и тленността във външния им вид, а и във вярата им, че могат да избягат от действителността: двайсетина души в най-обикновени дрехи, мечтатели, вярващи в една подчинена на Божията прослава утопия. Малък текст под снимката разясняваше, че за наетата земя са предплатили по 1 долар на акър годишна рента. Собственикът им направил отстъпка, защото самият той бил дълбоко вярващ човек. Преместили се толкова далеч на север, за да са сигурни, че ще бъдат абсолютно сами. Най-близкото до тях селище бил градецът Ийгъл Лейк в южна посока, последното населено място. По онова време той вече силно западал: дърводелците закривали дейността си, хората се изселвали. В по-късни години се бе оказало, че туризмът увеличил доходите на населението, но през 1963 г. тези събития, респективно подобрения, са били все още далеч в бъдещето. Фокнър и последователите му били съвсем сами в пустошта.

Извадих от джоба си взетата брошурка. Текстът не бе нищо друго освен класическа просия и изнудване, облечени в прекрасни думи и увъртания, много демагогия и алабализъм. С две думи: оставете за Божието дело всички дребни пари, които носите в себе си; прегледайте банковите си сметки и вижте кои пари ще са ви излишни, за да ни ги предадете, тоест дарите — в името Божие.

На заглавната страница бе отпечатана интересна средновековна илюстрация: сцена от Страшния съд. Рогати демони и дяволи разкъсват голите тела на грешници и прокълнати, а Всевишният гледа отгоре, заобиколен от усмихнати люде с ведри лица, вероятно праведните. Веднага ми се наби на очи, че прокълнатите са поне пет пъти повече от праведниците. Като преценим всички дадености и вероятности, би се получила проста сметка: шансовете за духовно спасение не са много високи. Особено за повечето от хората, които лично аз познавам.

Под илюстрацията имаше библейски цитат:

„Видех и мъртвите големи и малки, стоящи пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е Книгата на живота; и мъртвите бидоха съдени според делата си по написаното в книгите.“ (Откровението на Йоана 20:12)

Прибрах брошурката, донякъде зарадван, че си бях купил „Ролинг Стоун“. И през следващия час се опитвах да позная кой от добрите и калпавите в света на модерната музика би имал шанса да попадне сред спасените при Второто пришествие. Тъкмо бях съставил доста интересен списък и от вратата на Братството излязоха двамина: мъж и жена. Мъжът безсъмнено бе Картър Парагон — разпознах зализаната назад черна коса, бляскавия сив костюм, мазното изражение. Изненадваше ме едно нещо: този човек, като ходи по земята, защо не оставя след себе си лигава диря както охлювите?

Жената с него бе висока, горе-долу на същата възраст — около четиридесетте, носеше синьо вълнено палто, дългата й кафява коса падаше до раменете. Едва ли можех да я нарека красива, лицето й бе обикновено, нелишено от добри черти, но челюстта бе прекалено квадратна, носът — доста дълъг, лицевите мускули сякаш прекалено развити от постоянно скърцане със зъби или просто така ми хрумна. Носеше грим и пудра на лицето, червилото й бе прекомерно ярко — общият ефект бе клоунски, но съвсем не и смешен. Обувките й бяха с ниски токове и въпреки това тя стърчеше над Парагон поне с десетина сантиметра. Тръгнаха към „Темпъл“, а преди това се спогледаха. Стори ми се странно, не зная защо. Във всеки случай, изглежда, Парагон й имаше страха на тази дама. След като излязоха, вратата заключи тя и когато се извърна, той подскочи и рязко се дръпна — стреснат, сякаш се бои от нея.

Оставих петарка на масата, излязох и тръгнах към мустанга. Изкушавах се да ги спра на улицата, но пък ми бе по-интересно къде отиват. Червеният джип излезе на „Мейн“, мина през паркинга покрай мен и потегли в южна посока. Аз — след тях, фасулска работа. Така до „Кенеди Мемориъл Драйв“, където свихме надясно по „Уест Ривър Роуд“. Минахме покрай уотървилското училище и игрището за голф, сетне експлорърът отново сви вдясно — този път по „Уеб Роуд“. Бях си оставил две коли дистанция, но пък те единствени свиха по „Уеб“. Наложи се да се правя на разсеян и ги загубих — напълно естествено. Подгоних по празната улица и стигнах чак до летището — нямаше ги никъде. Направих завой на 180 градуса и се върнах. Тъкмо смятах, че са ми се изплъзнали, когато ги мярнах в странична уличка на име „Ейт Род Роуд“ — влизаха в алеята на частен дом. Пристигнах навреме колкото да видя затварящата се след тях черна стоманена порта и задницата на червения джип. Къщата бе бяла, двуетажна, скромна — на прозорците черни капаци, фронтоните — с черни первази.

Спрях отпред, изчаках около пет минути, сетне натиснах звънеца до домофона. И тук имаше миниатюрна камера, вградена в гредата на вратата, поставих длан върху нея.

— Да? — обади се след малко гласът на Торанс.

— Пощенска доставка — рекох късо.

Отсреща замълчаха. Вероятно Торанс се чудеше къде се е загубил образът от камерата, след малко обеща, че идва да отвори. Надявах се да ме пусне направо, но като това не стана, доволен бях и от сегашното положение: ръка върху обектива, тяло — прикрито зад гредата.

Решетестата порта се открехна, аз се изтъпаних пред строгия взор на Торанс. Никак, ама никак не се зарадва да ме види, но пък аз бях сигурен, че няма човек, на когото тя би се зарадвала. Дори и Христос лично да дойде, пак би получил ледено посрещане от тази дама.

— Името ми е Чарли Паркър и съм частен детектив. Налага се да говоря с Картър Парагон, моля.

Тези мои думи вече звучаха като банално заклинание, лишено от типичното за съответната магична формула спокойствие.

Лицето й се втвърди като диамант, всъщност цялата се вкамени.

— Както вече ви казах, г-н Парагон е зает.

— По-скоро го криете — отвърнах аз мъдро. — Сигурно му пускате въздуха, сгъвате го и го поставяте в кутия, а?

— Нямам какво повече да ви кажа, г-н Паркър. Моля ви, вървете си или ще се наложи да викам полиция. Вие ни безпокоите и тормозите г-н Парагон.

— Тц — възразих. — Бих го тормозил, ако мога да го намеря, но вместо него трябва да се задоволя с вас, г-це Торанс. Вие сте госпожица, нали? Нещастна ли сте, г-це Торанс? Наистина изглеждате нещастна. Изглежда е заразно — чак и аз вече се чувствам нещастен.

Торанс ме изгледа изпепеляващо, за малко да се запаля.

— Я си го начукай, Паркър. Хайде, чупката!

Наведох се към лицето й и рекох доверително:

— Знаеш ли — Бог чува всичко.

Торанс се извърна и си тръгна. Отзад изглеждаше по-добре, отколкото отпред, ама не чак толкова, ако се досещате какво искам да кажа.

Седях си така отвън, надзъртах помежду решетките като нежелан гостенин, какъвто в действителност си и бях. Пред джипа имаше друга кола — стара и очукана синя хонда, модел „Сивик“. Не изглеждаше подходяща за статута на Парагон, вероятно бе ежедневната таратайка на самата Торанс — когато не е на волана на представителния автомобил. Върнах се в мустанга, послушах класическа музика по радиото, сетне отново разлистих списанието.

Тъкмо си мислех дали да не се навия на една реклама за оптимисти: 100 презерватива срещу 29,99 долара, когато зад мен спря бяла акура. От нея излезе едър здравеняк в черно сако и сини джинси, бяла риза и копринена черна вратовръзка. Пристъпи към колата и ми почука по прозореца. Отворих му, колкото да ми натика в носа полицейска значка, комплект с картата и снимката. Неговата снимка, че и името. Веднага го познах от полицейските доклади за Грейс Пелтие. Детектив Джон Лутц, полицейският офицер, натоварен със следствието, само че Лутц бе прикрепен към Трети полицейски район за района на Мачиас, докато Уотървил технически бе на територията на Втори район.

Все по-любопитно и по-любопитно, както би казала Алиса от онази готина книжка за Страната на чудесата.

— С какво да ви помогна, детектив Лутц? — рекох му мило.

— Бихте ли излезли от колата, сър, моля? — рече той и се отдръпна, когато отворих и излязох.

Палецът на дясната му ръка отиде на колана на панталона, а останалите пръсти побутнаха сакото назад, за да видя дръжката на патлака — 45-и калибър, „Хеклер & Кох“. Лутц бе над метър и деветдесет, в добра физическа форма, с абсолютно плосък стомах, кафяви очи, добър тен на лицето, кестеняв, с добре оформен тънък мустак. Ако се съди по очите, бе на около четирийсет и нещо, може би и малко по-стар.

— Хайде сега, обърнете се, ръцете опрени на колата, краката разтворени — рече ми той.

Отворих уста да протестирам, но той ме блъсна рязко, завъртя ме и хоп — застанах в исканата поза без много приказки. Добре бе обучен този тип — изненадаха ме и силата, и скоростта му.

— И кротко — предупреди Лутц. — Защото остават синини.

Потупа ме оттук-оттам, но не намери нищо забележително. Не носех оръжие и това направо го разочарова. Какво да вземе — взе ми портфейла.

— Сега можете да се обърнете, г-н Паркър — рече той, като привърши с бърникането.

Видях, че се взира в шофьорската ми книжка, сетне няколко пъти ме изгледа в лицето, сякаш се опитва да намери разлики, та дано и повод да ме опандизи. — Защо се мотаете около дома на г-н Парагон и тормозите служителите му?

Говореше спокойно, но без усмивка. Тихо и равно, чак ми се стори, че звучи точно както и Картър Парагон — все едно проповед.

— Опитвах се да си назнача среща.

— Защо?

— Загубена душа, търси напътствие свише — отвърнах мъдро.

— А, опитвате се да се намерите? Може би трябва да потърсите на друго място.

— Където и да търся, все натук ме тегли.

— Това не е хубаво.

— Е, ще се примиря със съдбата си.

— На мен ми се струва, че голям избор нямате. Изборът е на г-н Парагон. Щом не иска да ви види, трябва да го приемете и да си хванете пътя.

— Можете ли да ми обясните някои неща около смъртта на Грейс Пелтие, детектив Лутц?

— Че какво ви интересува пък вас?

— Натоварен съм да разследвам обстоятелствата около нея. Казаха ми, че вие вероятно знаете нещичко… — изтърсих го и нарочно оставих двусмислието да увисне във въздуха и да затиктака като бомба със закъснител.

Пръстите му забарабаниха по дебелия кожен колан, но това бе единственият признак, че може би съм нарушил иначе олимпийското му спокойствие.

— Нашето заключение бе, че г-ца Пелтие е извършила самоубийство — отвърна той. — И затова не търсим никого и нищо повече във връзка със случая.

— Разпитвахте ли Картър Парагон?

— Говорих с г-н Парагон. Той никога не се е срещал с Грейс Пелтие.

В същия миг пристъпи вляво. Досега бе с гръб към слънцето пред мен и го засенчваше; когато се отмести, лъчите му блеснаха право в моите очи. Вдигнах ръка, за да ги закрия и Лутц веднага посегна към пистолета.

— Охо — рече остро.

— Много сте се изнервили, а, детективе? — подметнах аз и внимателно свалих ръка от очите.

— Г-н Парагон често привлича опасни елементи — заяви ченгето помпозно. — Свестните хора като него са постоянен обект на заплаха — главно заради убежденията и вярата си. Наш дълг е да ги пазим.

— Хм, а това не е ли работа на местната полиция, уотървилската? — попитах.

— Секретарката на г-н Парагон предпочете да се обади на мен — сви рамене той. — Уотървилските полицаи са хора заети.

— А вие не, а?

Сега се усмихна — за пръв път от идването си.

— Днес ми е почивен ден, при това винаги мога да отделя няколко минути, щом става дума за г-н Парагон.

— Законът никога не почива.

— Точно така, и винаги спи с отворени очи — погледна ме и ми върна портфейла. — Сега си хващайте пътя и повече да не съм ви видял тук. Ако искате да си уредите среща с г-н Парагон, потърсете го в работното му време — от понеделник до петък. Убеден съм, че секретарката му ще ви помогне с удоволствие.

— Достойна за възхищение е вашата вяра в нея — изрецитирах с ирония.

— Вярата винаги е достойна за възхищение — поучително рече той и закрачи към своята кола.

Вече бях сигурен, че наистина не го харесвам този тип Лутц. Повече от сигурен всъщност. Реших да пробвам как ще реагира на малко предизвикателство.

— Амин, дай Боже. И ако нямате нищо против, аз бих си останал тук да почета още малко.

Лутц застина на място, сетне се извърна рязко и закрачи към мен. Замахна, но бях с гръб към колата, единствено успях да се извърна странично — за да поема правия удар в ребрата, а не в корема. Здраво ме тресна, дочух изпращяването на счупено ребро или така ми се стори, болката пробяга надолу по тялото, изтръпнаха пръстите на краката ми. Свлякох се по вратата на мустанга и седнах на пътя, сега ме заболяха и стомахът, и слабините. Повдигаше ми се. А Лутц се наведе и хвана главата ми с две ръце, за да натисне зоните зад ушите с палците и показалците. Стара техника — натиск за болка и подчинение. Насили ме да стана, изревах в агония.

— Никога не се будалкайте с мен, г-н Паркър. Особено не и с вярата ми. Хайде сега в колата и чупката!

Натискът намаля. Лутц ме пусна и седна на капака на своя автомобил, за да изчака реакцията ми. Погледнах към къщата — на един от горните прозорци стоеше г-ца Торанс. Бях готов да се закълна, че се хилеше.

Качих се и потеглих. Акурата с Лутц вървя след мен само докато напуснах Уотървил и хванах по I-95, но споменът за него, божата и унижението останаха с мен чак до Елсуърт. Там имаше подразделение на щатската полиция от окръг Хенкок, тамошни хора бяха открили трупа на Грейс. Бе малка и спретната сграда на US-1, две сини полицейски патрулки паркирани отпред. Сержант на име Фортин обясни, че колата с тялото била открита от полицай Воасин на място, наречено „Щастливи акри“ и определено за застрояване — жилищно строителство. Воасин бе на патрулно дежурство, но Фортин ми обеща да му се обади и да го помоли да ме пресрещне на самото място, за да ми го покаже — беше любезен и изобщо готин човек. Благодарих и поех на север — както ме бе упътил.

Не след дълго зърнах надписите и голяма карта на строежа. Строителната компания се казваше „Истейт Игзекютивс“. На терена на бъдещите шосета и сгради вече започваше подготвителна работа. На мястото, където е била колата на Пелтие, вятърът все още развяваше изпокъсани жълти ленти. Нищо друго не подсказваше, че тук е бил сложен край на един млад живот. И все пак нещо ме озадачи доста: оттук пътят не се виждаше. Върнах се в мустанга и го откарах при лентите, паркирах го така, както ми се струваше, че е била заварена колата. Включих фаровете и се върнах на пътя.

Сега пък автомобилът не се виждаше, от дърветата не забелязвах и светлините.

В същото време се зададе синя патрулка и спря наблизо. Полицаят слезе, попита аз ли съм Паркър. Поздравих го, запознахме се — беше Воасин, горе-долу на моята възраст, косата му започнала да оредява. Имаше непукистка усмивка, а на челото — неголям триъгълен белег. Видя, че се загледах, и го разтри с дясната ръка.

— Една дама ме халоса по тиквата с тока на обувката — бях я спрял за превишена скорост — обясни той. — Помолих я да слезе, както си е редът, тя се спъна — протегнах ръка да й помогна, а тя ме цапардоса. Брех, да му се не види — просто понякога човек не бива да бъде прекалено любезен.

— Нали има една приказка — жените първо ги гърмиш, сетне другото — засмях се аз.

Усмивката му помръкна за миг, после доброто му настроение почти се върна.

— Вие не сте оттук, а? — попита ме Воасин.

По нашите места този израз най-често означава отдалеченост поне половин час с кола от мястото, където стоите в момента. Но има и друг, съвсем различен смисъл: за човек, който няма поне стогодишна местна семейна история. Защото пък има хора, чиито баби и дядовци са погребани в тукашни гробища и пак не ги смятат за местни. Макар че те не са в най-лоша позиция — в такава са онези, които се местят тук от големите градове, за да живеят сред природата. Наричат ги „градски селяни“ и хич не ги обичат.

— От Портланд съм — рекох.

— Ъммм — това ми прозвуча особено, но си замълчах.

Воасин видимо не бе впечатлен. Облегна се на патрулната, извади пакет „Куолити Лайт“, взе си цигара, поднесе и на мен. Поклатих глава и го загледах как пали. „Куолити Лайт“, Боже мили! По-добре да хвърли цигарите и да вземе да изпуши самото пакетче — толкова й е качеството на тази марка.

— Ако сме в някой филм, цигарата автоматично ви заклеймява като отрицателен герой — рекох му.

— Така ли? Ще трябва да го запомня — поклати глава той.

— Аз просто така…

Благодарение на собствената ми недодяланост началният ни разговор постепенно придобиваше доста антагонистичен оттенък. Продължихме да се гледаме през облачетата дим, които излизаха от устата му, сякаш взаимната ни интуитивна неприязън бе придобила видимост.

— Сержантът рече, че искате да говорим за покойната Пелтие — каза той след малко.

— Така е. Разбрах, че вие сте бил пръв на местопрестъплението.

— Да, аз бях. Имаше много кръв, но видях пистолета в ръката й и реших, че е самоубийство. Точно това си помислих на първо място и така излезе, знаете — кимна той.

— Доколкото чувам, все още има някои съмнения относно самоубийството.

Той ме изгледа безизразно, сетне сви рамене.

— Вие да не сте я познавали?

— Малко. Но то беше преди много години.

— Съжалявам — рече, но в думите му нямаше особена убедителност или искреност.

— Какво направихте, след като открихте трупа?

— Докладвах, сетне изчаках.

— Кой пристигна след вас?

— Друга патрулка, после и линейката. Лекарят заключи, че е мъртва и това е станало в колата.

— Детективи нямаше ли?

Той завъртя глава и се плесна по челото като човек, който внезапно си припомня нещо важно. Жестът бе любопитно и доволно театрален.

— Ами да. Криминалните. Всъщност един от тях.

— Помните ли му името?

— Лутц. Джон Лутц.

— Той кога пристигна? Преди или след втората патрулна кола?

Воасин замълча. Видях, че ме наблюдава внимателно през тютюневата завеса.

— Преди нея — рече накрая.

— Много бързо е дошъл — рекох, като внимавах да запазя неутралния тон.

— Вероятно е бил някъде наблизо из района — рече Воасин и отново сви рамене.

— Вероятно — съгласих се аз. — Нещо друго нямаше ли в колата?

— Не ви разбирам, сър?

— Дамска чанта, куфар, такива неща?

— Имаше чанта с бельо и дрехи за смяна, малка дамска чанта с портфейл, козметика — от този сорт.

— И нищо друго?

Нещо като че изхърка в гърлото на Воасин, преди да каже следващото едносрично:

— Не.

Благодарих му, той допуши цигарата, хвърли фаса на земята и внимателно го разтърка с тока на обувката. Тръгна към колата и точно преди да се качи, аз се обадих:

— Само още едно нещо да питам.

Приближих към него, той се извърна към мен, вече почти влязъл в колата, единият му крак още навън.

— Как я намерихте?

— Какво как съм намерил? Не ви разбирам?

— Питам как видяхте колата от пътя? Аз оттук не виждам моята, а тя е паркирана почти на същото място, където е бил автомобилът на Пелтие. Питам се как сте я забелязали, защото виждам, че дърветата й правят заслон.

Полицаят замълча за по-дълго този път. Усмивката вече я нямаше. Питах се какво ли мисли сега. Трудно бе да го разбереш този Воасин. Изобщо мъчен човек беше.

— По този път често залавяме нарушители. Превишават скоростта, знаете. Бях се скрил по-надолу да не ме гледат. Така я намерих.

— А, добре тогава — съгласих се аз. — Това обяснява нещата. Още веднъж благодаря, че ми отделихте време.

— Няма нищо — рече той, седна си и запали двигателя.

Направи завой и отпраши на север. Аз излязох на пътя и застанах така, че със сигурност да се виждам в огледалото му за задно гледане. И така, докато патрулката се смали и сетне съвсем изчезна.

По пътя между Елсуърт и Бар Харбър почти нямаше трафик. Вече се свечеряваше, постепенно притъмняваше. За туристическия сезон бе още рано, местните хора все още почиваха в навечерието на голямата навалица. Улиците мрачнееха празни, повечето ресторанти бяха затворени, край градския парк забелязах земекопни машини и купища изровена от зелените площи пръст. Книжарничката на Шерман на „Мейн Стрийт“ бе все още отворена, също и „Бен и Бил“ — магазинът, наречен „шоколаденият рай“. На витрината все така си висеше старият надпис — „Намаление на всички бонбони — 50 на сто!“. Защо не го опитат този номер на Деня на загиналите във войните[7]? — помислих си аз. Тогава хората ще се избият да купуват, а опашката сигурно ще се проточи чак до края на града.

На ъгъла на „Мейн“ и „Парк“ се намира мотел на име „Акадия Пайнс“. Обикновено, стандартно мотелче с около 40 стаички за туристите — от по-евтините, двуетажно, във формата на буквата Г и боядисано в жълто и бяло. Влязох в паркинга, там заварих само две други коли. На стената грееше и някак си стръвно бръмчеше голям неонов надпис „СВОБОДНИ СТАИ“. Спрях и излязох. Сега усетих, че болката в ребрата се е стаила и преминала в затъпен дискомфорт. Извадих ризата от панталона и на слабата светлина погледнах кожата — кокалчетата на Лутц се бяха отпечатали в нея.

Влязох — на рецепцията седеше жена в светлосиня рокля и четеше брошурка с телевизионните програми. Телевизорът вляво работеше — даваха новини. Жената отпиваше от голяма пръстена чаша с надпис „Грейтфул Дед“, а около него танцуваха шарени мечета. Стиснала чашата с пръсти с лакирани в яркочервено нокти, тя направи опит да ми се усмихне, но полученият ефект бе неуспешен — все едно някой разтегна устните й странично с въдичарски кукички. Косата си бе боядисала в пурпурночерно и тя сияеше като моята синина на ребрата. Ръцете й бяха сбръчкани, изглеждаха стари, но едва ли бе на повече от 55 години.

— Здравейте — рече тя. — Стая ли търсите?

— Не — отвърнах. — Търся Марси Бекър.

Настъпи многозначителна тишина. Стори ми се, че закрещяват невидими, безмълвни гласове. Изчаках да измисли лъжа, която да ми пробута: имаше няколко възможности. Тук няма такава. Не познавам Марси Бекър. Няма я и не зная къде е. Накрая реши да ми пробута вариант на третото.

— Няма я Марси. Вече не живее тук.

— Хм, разбирам. Вие госпожа Бекър ли сте?

Пак настъпи пауза, сетне жената кимна. Бръкнах в джоба, извадих картата, за да й я покажа.

— Казвам се Чарли Паркър. Частен детектив съм. Наеха ме да разследвам обстоятелствата около смъртта на жена на име Грейс Пелтие. Разбрах, че Марси е нейна приятелка, нали е така?

Пак пауза. Сетне кимване.

— Госпожо Бекър, кога за последен път видяхте Грейс?

— Не помня — отвърна ми тя със сух, пресипнал глас, сетне се закашля и повтори — този път малко по-убедително: — Не помня.

— Може би когато е дошла да вземе Марси, госпожо Бекър? Вероятно преди около две седмици.

Госпожата отпи от кафето и бързо рече:

— Тя не е идвала да я взима… просто никога не е идвала. Марси не я е виждала от… просто не зная откога.

— Дъщеря ви не е била на погребението на Грейс. Не мислите ли, че това е необичайно?

— Не зная, не зная — отвърна тя, а ръцете й се плъзнаха зад тезгяха.

Видях как се напрегнаха мускулите й. Натискаше алармения бутон.

— Госпожо Бекър, не се ли безпокоите за Марси?

Този път тя мълча прекалено дълго. А когато отговори, от устата й излезе „не“, но очите й шепнеха „да“.

Вратата зад гърба ми се отвори. Извърнах се, от офиса излезе нисък, плешив мъж в риза за голф и син, полиестерен анцуг. В ръка държеше голф стик.

— Да не ви прекъснах играта? — попитах учтиво.

Той подхвърли стика от ръка в ръка. Стори ми се, че е номер девет, хандикап.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Надявам се, а може пък аз да ви помогна — отвърнах философски.

— Питаше за Марси, Хал — обади се жената.

— Аз ще се оправям със ситуацията, Франсин — отвърна съпругът, но не изглеждаше много убеден в думите си.

— Трудно ще ви е, г-н Бекър, трудничко — след като имате само един евтин стик.

По лицето му пробяга нервен спазъм, тънка струйка пот мина по челото и влезе в едното око. Той примига, примига, сетне вдигна стика над глава с две ръце, готов за удар.

— Разкарай се!

В дясната ръка все още държах удостоверението си, с лявата извадих визитка от джоба и я поставих на рецепцията пред съпругата.

— Добре, г-н Бекър, нека бъде вашето. Но преди да си тръгна, ще ви кажа нещо. Струва ми се, че Грейс Пелтие е била убита. Възможно е да ми казвате истината, но ако не е така, вероятно дъщеря ви има представа кой е убиецът. Щом аз стигам до това заключение, значи и убиецът може да стигне до него. И ако той дойде тук да ви разпитва, едва ли ще е толкова кротък, колкото съм аз. Разбирате ли ме? Помислете върху думите ми.

Стикът се помести няколко сантиметра напред.

— За последен път ти казвам — изръмжа Бекър. — Разкарай се от моята собственост!

Прибрах си документа и пристъпих към вратата. Хал Бекър се въртеше като танцьор след мен, като се опитваше да запази нужното за удар разстояние.

— Имам чувството, че скоро ще ми се обадите — рекох и излязох.

— Хич не разчитай на това — свирепо изсумтя Бекър зад мен.

Качих се на мустанга и потеглих, а той си остана на вратата, със заканително надигнат стик, загледан след мен. Смешен и недодялан аматьор с голям стик, затънал до шията в игра, която не разбира.

Връщах се към Скарбъро и се опитвах да подредя и анализирам наученото. А то не бе много. Ясно бе, че трудно ще се добера до Картър Парагон: Торанс го пази като тигрица, а онзи Лутц май го движи нещо повече от професионален интерес никой да не говори с него. Може би има и други играчи, засега неизвестни. Сто на сто имаше… Силно ме смущаваха някои подробности около фактите как Воасин е открил колата с Грейс. Участието на Лутц при намирането на колата също, че дори и повече. Сега вече бях и убеден, че Хал и Франсин Бекър здраво са уплашени от нещо. От какво? Обичайно е родителите да се притесняват, когато частен детектив желае да разпитва детето им. Но тук се криеше и друг фактор, може би фактори? Например Марси Бекър да е порнозвезда или пък да е продавала дрога на ученици. Или е настояла родителите й да не съобщават къде се намира в момента — докато някакъв неин проблем не се разреши може би? Още не бях опитал да говоря с Али Уин, бостънската приятелка на Грейс, но пък Марси Бекър решително се бе очертала като интересен за разговор обект.

Струваше ми се още, че Къртис Пелтие и Джак Мерсие са напълно прави да подлагат на съмнение официалната версия за смъртта на Грейс. Освен това всички, с които се бях срещал през последните два дни, ме бяха или лъгали, или спестявали част от фактите, които знаят — сигурен бях. Дошло бе време да взема някакви мерки в тази връзка, а имах и идея откъде да започна. Въпреки че бях изморен, пропуснах изхода за Скарбъро и подгоних колата по „Конгрес Стрийт“, сетне отбих по „Данфорт“ и ето ме пред дома на Пелтие.

Старият отвори вратата този път облечен в нощница и по чехли. От кухнята долиташе звукът на работещ телевизор. Значи не го бях събудил. Това бе добре.

— Открихте ли нещо? — попита с надежда той, сетне ме покани и затвори вратата.

— Не, но се надявам скоро да имам резултати.

Влязохме в кухнята. Седнах на същото място, а Пелтие отне звука на телевизора; показваха „Нощта на ловеца“ с Робърт Мичъм в ролята на злокобния психиран проповедник с татуировките по кокалчетата на ръцете.

— Г-н Пелтие — започнах направо, — защо навремето разтурихте бизнеса с Мерсие?

Не извърна поглед встрани, но пък затвори очи и остана така доста време. Изглеждаше уморен, когато ги отвори.

— Какво имате предвид? — попита тихо.

— Питам за причините — лични ли бяха или делови?

— Човек върши ли бизнес с приятел, то цялата работа е на лична основа — отвърна старият и този път извърна очи.

— Не ми отговорихте на въпроса.

Настъпи мъчителна тишина, чаках го да каже нещо, а в кухничката звучеше само забързаното му дишане. Погледнах към екрана: децата пътуваха по реката в малка лодка, а проповедникът вървеше след тях, но, разбира се, на брега.

— Вас приятел някога мамил ли ви е, г-н Паркър? — обади се накрая Пелтие.

Примигнах и ми стана неприятно.

— Веднъж или два пъти…

— Кажете ми точно — веднъж или два пъти?

— Два пъти.

— И какво стана с приятеля или приятелите?

— Първият почина.

— А вторият?

Чувах туптенето на собственото си сърце. Затрудни ме отговорът, но изплюх думите, които прозвучаха необичайно високо:

— Убих го.

— Значи или много голямо предателство е извършил спрямо вас, или съдите хората прекалено строго.

— По онова време не бях много на себе си.

— А сега?

— Сега дълбоко поемам дъх и броя до десет.

Усмихна се.

— Върши ли работа?

— Не съм много сигурен. Май не съм стигал чак до десет.

— Значи едва ли върши — отбеляза той и въздъхна.

— Вероятно сте прав. Не искате ли да ми разкажете какво точно се случи между вас и Джак Мерсие?

Поклати глава и пак въздъхна.

— Не, не ми се иска, но имам чувството, че си имате някаква собствена теза за случилото се.

Естествено, че си имах, но пък и нямах особено желание да я излагам. Както и той самият. Мислех, че би било непростимо невъзпитано дори да мисля по въпроса в присъствието на този мъж, който съвсем наскоро бе загубил единственото си дете.

— Личен проблем е било, нали? — попитах тихо.

— Извънредно личен — кимна той.

Наблюдавах го внимателно: очите, формата на лицето, косата, дори ушите и гърбавия нос. Грейс не бе наследила нищо от тези черти, ама нищо. И изведнъж разбрах: тя много повече приличаше на Джак Мерсие, удивително много общо имаха двамата. Всъщност бях го усетил може би още онзи ден в библиотеката на Мерсие — в снимките му на млади години, но тогава не бях направил нужните сравнения. Ами да — изражението на триумфиращия в спортната победа Джак. Да, вече виждах Грейс в Джак и Джак в Грейс. Но това все още не бе определен факт, а само наблюдение или хипотеза, донякъде интуитивни. А как да го изразя на глас и да обидя бедния старец? Но той бе човек интелигентен и просто усети какво си мисля, още повече, че онова, което каза, изцяло отговаряше на въпроса ми.

— Тя бе моя дъщеря, г-н Паркър — рече той и аз надникнах в очите му — чифт дълбоки кладенци, изпълнени с обида, гордост и запомнено предателство. — Моя дъщеря! Във всяко едно отношение. Аз съм я отгледал, аз съм я къпал, аз съм я държал в прегръдките си, когато бе болна или уплашена аз съм я водил на училище, аз съм я вземал оттам, аз съм я гледал как расте, аз съм я подкрепял във всичко, с което се заемаше, аз съм я целувал за лека нощ, когато идваше да спи тук. Той нищо общо няма с нея, почти нищо — в този живот. А сега имам нужда от него — той да направи нещо за нея и за мен, може би дори и за себе си.

— Тя знаеше ли?

— Питате ме дали съм й казал? Не, не й казах. Но ето например вие се досетихте, тя — също.

— Имаше ли контакти с Мерсие?

— Той плати нужното за аспирантската й работа, защото аз вече не можех да си го позволя. Ставаше с помощта на образователен фонд, който създадоха адвокатите му и сега си мисля, че с този жест бе потвърдено онова, което тя подозираше. След като онези средства бяха отпуснати, тя се срещна с него на няколко пъти — официални поводи, организирани от попечителството. Той също я покани тя да ползва библиотеката му у дома. За аспирантската й теза. Но до въпроса за истинското бащинство никога не се е стигало: бяхме се разбрали за това още в началото: Джак, покойната ми съпруга и аз самият.

— Тя при вас ли остана?

— Много я обичах — отвърна ми просто. — Дори и след факта пак я обичах. Е, нещата вече не бяха същите, но… да, живяхме заедно и аз много плаках, когато тя почина.

— Хм, Мерсие женен ли беше по… — започнах, но не можах да довърша.

— По време на любовната връзка, искате да кажете? — довърши той вместо мен. — Не, не беше, запозна се със съпругата си няколко години по-късно. Ожениха се след още една година.

— Мислите ли, че тя знае за Грейс?

Пелтие въздъхна, замислен.

— Не зная със сигурност, но предполагам, че й е казал. Той си е такъв човек. По дяволите, та именно той дойде да ми признае за връзката, а не жена ми. Той страдаше, трябваше да се отърве от въпросното бреме. Имаше всичките недостатъци на човек със съвест, но не и нужната сила.

Това бе първият намек за натрупаната дълбоко в него горчивина.

— Искам да ви питам още нещо, г-н Пелтие. Защо Грейс избра именно Баптистите от Арустук за тема на научните си изследвания?

— Защото двама от тях са й роднини — незабавно отвърна старият и го каза така, сякаш бе нещо съвсем в реда на нещата, като че никога досега не се бе замислял за евентуалните импликации.

— Не споменахте този факт преди — рекох с упрек, но се опитах да звуча неутрално.

— Струваше ми се, че не е важен. Или пък съм сметнал, че ако ви кажа за него, ще трябва да ви разкрия и за връзката на Джак с… — гласът му заглъхна, той въздъхна и махна с ръка.

— Всъщност пак те — Баптистите от Арустук — ни свързаха — мен и Джак. По онова време не бяхме близки. Запознахме се на една лекция за историята на Ийгъл Лейк. Тя бе и единствената, на която сме ходили, и то повече от любопитство, отколкото от някакви си други интереси или загриженост. Имам братовчедка, която се казваше Елизабет Джесъп, Джак пък има втори братовчед на име Лайл Келог. Тези имена говорят ли ви нещо, г-н Паркър?

Замислих се за прочетеното във вестника предния ден и за снимката на семействата, заселили се на север — в Арустук.

— Елизабет Джесъп и Лайл Келог са членове на същата баптистка група.

— Точно така. И Грейс има роднинска връзка с тях чрез мен и Джак. Именно затова силно се интересуваше от изчезването им. Много съжалявам, г-н Паркър. Трябваше да бъда откровен с вас още от самото начало.

Изправих се, поставих ръка на слабото му рамо и леко го стиснах.

— Няма причина да се извинявате. Съжалявам, че трябваше да питам за всичките тези неща.

Отдръпнах ръката си и закрачих към вратата, но той ме хвана за ръкава и ме задържа.

— Значи мислите, че смъртта й е свързана с онези разкрити скелети на север? — попита той и ме изгледа с тъжните си очи.

Стана ми още по-мъчно за него. Свързваше ни странна съпричастност: и двамата бяхме прокълнати да надживеем дъщерите си.

— Не мога да твърдя такова нещо засега, г-н Пелтие.

— Но ще продължавате да търсите, нали? Да търсите истината, нали?

— Ще продължа — уверих го аз и си тръгнах, като го помолих да не ме изпраща, сам ще се оправя.

Излязох на улицата, а забързаното му дишане ме изпроводи. Преди да затворя вратата, се извърнах: седеше си все така, но главата му бе наведена, почти допряна до масата, по бузите му се стичаха сълзи — плачеше безмълвно, беззвучно.

Глава пета

Изповедта на Къртис Пелтие не само до голяма степен обясни поведението на Джак Мерсие, но и направи нещата доста по-трудни за мен. Защото кръвната връзка между Мерсие и Грейс бе всъщност лоша новина, много лоша.

За беля у дома в Скарбъро ме чакаха още лоши новини. Не знам защо, но още като спрях пред вратата, нещо ми се стори съвсем не на място. Отначало го отдадох на отсъствието си — човек като го няма известно време в къщи, нещата се разместват, изглеждат малко по така, но за съжаление не това бе обяснението. Сякаш някоя неведома сила бе хванала къщата, за да я завърти около въображаема ос така, че луната вече не я осветява по начина, който познавате, а сенките падат съвсем по-различно. Пощенската кутия все още смърдеше на бензин и това ми напомни за сутрешната случка. Паяци в пощата са кофти нещо, но като си помисли малко човек какво може да намери у дома си… Ще ми бъде доста по-трудно да се оправям с подобна ситуация вътре в самата къща.

Пристъпих до вратата, отворих рамката с мрежата против насекоми, опитах ключалката — изглеждаше на място, непипана. Вмъкнах ключа, отключих, честно казано, очаквах да намеря всичко наопаки, но не — не бе така. Поне отначало. Къщата бе тиха, вратите полуотворени, както ги оставям, за да може въздухът свободно да шета навсякъде и да се проветрява. Но ето — подвижната закачалка в антрето, където редовно си оставям ключовете, бе леко отделена от стената. Ясно се виждаха следите от крачетата й — кръгли петна сред тънък слой прах наоколо. Във всекидневната изпитах подобно усещане — като че някой нарочно бе размествал мебелите, колкото да забележа факта. Канапето и столовете бяха отместени просто така. В кухнята намерих посудата пипана, храната бе вадена от хладилника и сетне върната — в безпорядък. Дори и чаршафите на леглото ми бяха вдигани, най-горният бе оставен отметнат. Забързах към бюрото, което е в ъгъла на всекидневната. Мисля, че се досетих за какво са идвали.

Липсваше копието на досието по случая Грейс Пелтие.

Следващия час прекарах в нещо, което бихте нарекли необичайно като действие, но пък като се замисли човек — напълно естествено. Внимателно прегледах цялата къща и се захванах със сериозно чистене — избърсах прахта, проверих навсякъде, избърсвах, мих и трих, сетне ударих и една сериозна прахосмукачка. Смъкнах чаршафите от леглото и ги поставих в торбата за пране заедно с бельото от шкафа. С вряла вода измих всички чинии и чаши, вилици и лъжици и ги подредих на поставката да съхнат. Когато привърших, дрехите бяха залепнали от пот по мен, гърбът ме сърбеше, бях доста мръсен, но имах положителното усещане, че съм си възвърнал поруганата територия от анонимните натрапници. Убеден бях, че би трябвало да постъпя именно по този начин — иначе собствените ми вещи щяха да си останат замърсени от тяхното присъствие.

Влязох в банята и дълго се къпах, мих и трих, облякох последния кат чисти дрехи и се опитах да се свържа с Къртис Пелтие, но никой не вдигаше телефона. Исках да го предупредя, че могат да пребъркат и неговия дом, но отговаряше само телефонният секретар и ме молеше да оставя съобщение. Оставих — настоях той да ми се обади.

Качих се на колата и тръгнах към „Оук Хил“, оставих прането, а сетне отскочих до хранилището, където недалеч от дома си срещу наем държа стари мебели и други вещи, изнесени от дядовата къща и от стария ми бруклински дом навремето, в който за кратко време живяхме с Джени и Сюзън.

Там бях оставил оригиналите на полицейските доклади. Седнах на един сандък и отново ги прегледах — един по един — особено онзи, които бе написал лично Лутц в качеството си на следовател. В случая неговата роля съвсем не ме изпълваше с вяра в силата и почтеността на закона. И въпреки това не можех да открия нищо, което да оправдае събуденото в мен недоверие към светлата му личност. Свършил бе напълно нормална работа, адекватна за полицейските изисквания, дори бе успял да разговаря с недосегаемия Картър Парагон.

Прибрах се и направо влязох в спалнята. Дръпнах дрешника и отместих стара дъска на пода, за да извадя едно вързопче от хранилището под нея. Там имаше още две такива — едното по-голямо, другото по-малко, но тях си ги оставих на място. Отнесох пакета в кухнята, сложих го върху стар вестник и развих омасления парцал.

Досещате ли се какво съдържаше? Трето поколение „Смит & Уесън“ модел 1076, 10-милиметрова версия, разработена специално за ФБР. Имах подобен пистолет навремето, но го загубих в едно езеро в Мейн, когато бягах да си спася живота. В известен смисъл бях доволен, че съдбата ме отърва от него. Бях вършил ужасни неща с неговата помощ и накрая, изглежда, бе дошло време оръжието да символизира всичко най-лошо у мен.

Обаче не бяха минали и две седмици, откакто бях останал без него, и пристигна чисто нов — същият модел. Изпрати ми го Луис посредством един от емисарите си — огромен чернокож великан с фланелка, на която пишеше, че си умирал да претрепва куклуксклановците. Не мина и час от тази доставка и ми позвъни самият Луис.

— Не ми трябва, Луис — рекох му унило. — Повръща ми се от патлаци, особено от този вид.

— На теб сега така ти се струва, но той си е твоят пистолет — настоя той. — Ти си го използвал, защото така е било казано, а си и много добър с него. Може би ще дойде ден, когато ще си доволен, че е още у теб.

И вместо да го захвърля, увих го в непромокаема опаковка и омазнени парцали и го скрих при другите, които още пазех: колта на баща ми — 38-и калибър и деветмилиметров полуавтоматичен „Хеклер & Кох“, за който така и си нямам разрешително. Бях си направил добро скривалище или така си мислех: под дюшемето. Там държах батареята — далеч от ръката, та ужким далеч и от сърцето.

Сега го огледах внимателно, извадих пълнителя, дръпнах затвора назад докрай за всеки случай — да не би в цевта да е останал патрон. Никога не забравяйте основните правила за безопасност! Огледах оръжието отвсякъде, пружината на изхвъргача, върха на иглата; освободих затвора, натиснах спусъка. Щрак! Цели трийсет минути чистих и смазвах, сетне презаредих пълнителя, поставих я на място, вдигнах ръка с него, прицелих се във вратата. Тежеше не по-малко от кило и нещо. Опипах го с палеца, прокарах показалеца по серийния номер встрани и неочаквано и съвсем необяснимо изпитах страх…

У всеки от нас съществуват потайни, неведоми кътчета, тъмни кьошенца в човешката душа. Там се наслагва и таи обида и болка, гняв и отмъстителност, които излизат навън при нужда или без нужда. Някои от нас се обръщат към тях рядко или никога. И така би трябвало да бъде, защото посегнеш ли за помощ към тях, то ще ти струва скъпо и прескъпо… Всеки път губиш нещо от себе си, частица от всичко онова, което е добро и почтено и човешко у раба Божи. Опиташ ли веднъж, може да дойде и втори път и постоянно бъркаш все по-надолу и по-надолу в скритата чернилка. Странни твари се крият там, осветява ги злокобна светлинка отвътре; тя се захранва само от желанието да оцелееш и да убиваш. Голяма е опасността да прибегнеш до нейната помощ — ще се потопиш така надълбоко, че може би вече никога няма да намериш повърхността. Оставиш ли му се веднъж на този вътрешен мрак и край! — спасение няма, загубен си завинаги.

И ето ме мен сега — отново загледан в пистолета, усещащ неговата сила, безспорната му смъртоносност. Изведнъж се видях на ръба на онези дълбоки тъмни води, черна бездна, от която връщане няма, няма. Прижари ми на кожата, а нейде отдолу долетя ехото на ехиден смях: ела, ела, ти само ела… Хич не посмях да надникна надолу, най ме бе страх какво мога да видя отразено в онази черна и огледална повърхност.

Направих усилие да се откача от тези страшни усещания. Станах и превъртях касетката на телефонния секретар — да проверя има ли съобщения. Имаше — от Рейчъл: „Здравей!“

Незабавно набрах номера й, за късмет тя вдигна на втория сигнал.

— Хей, какво правиш? Знаеш ли — намерих билети за балета!

— Браво бе.

— Май не се радваш много, а?

— Виж, имах не особено сполучлив ден. Понаби ме един полицай, защото не проявих нужното уважение към ценностната му система, а после един друг заплаши да ми пукне черепа със стик номер девет.

— Ами да — ти обичайно си такъв светъл, приветлив човек, харизматичен — засмя се тя, но изведнъж стана сериозна: — Искаш ли да ми разкажеш по-подробно какво става при теб?

Разказах й някои неща — каквото знаех, какво подозирах, но не споменах за Марси Бекър, нито за Али Уин или за двамата полицаи. Не исках да говорим за такива неща по телефона. Пък и в къщата ми току-що бяха влизали непознати хора.

— И ще продължаваш ли да се занимаваш с тази работа?

Замълчах, какво да й отговоря? А на масата до мен смит и уесънът мътно блещеше на процеждащата се през прозореца лунна светлина.

— Мисля, че да — отвърнах кратко.

Рейчъл въздъхна, помълча и каза:

— Значи да върна билетите?

— Не, не, недей! — викнах внезапно, защото ужасно ми се прииска да съм заедно с нея. — Ще дойда, както се бяхме уговорили.

А и не бях говорил с Али Уин.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, повече отвсякога — рекох твърдо.

— Добре тогава. Слушай, Паркър, ти нали знаеш, че те обичам?

Напоследък бе свикнала да ми вика Паркър, моля ви се! Просто поради това, че никой друг мой близък никога не ми е казвал така.

— И аз те обичам.

— Добре. Тогава грижи се повече за задника си.

Рече и затвори.

Второто съобщение на секретаря бе повече от необичайно:

— Г-н Паркър — започваше мъжки глас, — името ми е Артър Франклин, адвокат по професия. Имам клиент, който настоява да се види и говори с вас.

Звучеше доста възбуден и неспокоен, сякаш зад него стоеше някой страшен тип, издигнал над главата му парче дебел гумен маркуч.

— Ще ви бъда много благодарен, ако незабавно се свържете с мен.

Бе оставил домашния си номер, затова се обадих веднага. Представих се, а той въздъхна дълбоко и с облекчение. Изпусна въздух — досущ спукана автомобилна гума, и на няколко пъти повтори „благодаря ви“, „благодаря ви“.

— Моят клиент се казва Харви Рагъл — започна, преди да съм успял да вметна и дума. — Той е кинематографист. Студиото и разпространителската му мрежа са в Калифорния, но напоследък живее и работи в Мейн. За жалост компетентните институции на щат Калифорния имат възражения против естеството на неговото изкуство, в ход са съдебни санкции за екстрадирането на моя клиент. Ситуацията се усложнява и от факта, че група лица извън закона са обидени също от предмета на изкуството на г-н Рагъл, и той счита, че животът му е в опасност. За утре следобед във федералния съд е насрочено предварително разглеждане на делото му и разпит на свидетели, след което той ще може да разговаря с вас.

Тук спря да поеме въздух и аз успях да го прекъсна.

— Съжалявам, г-н Франклин, но не мисля, че имам някакъв интерес към вашия клиент, а освен това не желая да поемам нови случаи.

— О, не — рече бързо Франклин, — мисля, че не ме разбирате. Не става дума за нов случай, а за известна помощ във връзка с текущия ви случай.

— Какво знаете пък вие за текущата ми работа?

— Боже мой — въздъхна Франклин, — знаех си, че няма да е добра идея, знаех си… Казах му, ама кой да ме слуша!

— На кого сте казали?

Франклин изпусна продължителна въздишка, в която долових сълзливи нотки. Определено не беше тип Пери Мейсън[8], ама хич. Съвсем образно си представих как Харви Рагъл го привикват в Калифорния и му спретват съответна присъда.

— Към вас ме насочи един господин от Бостън, който е в книжарския бизнес. Мисля, че знаете кого имам предвид.

Как да не зная. Веднага се досетих. Намекваше за Ал Зи, който за добро или зло движеше Бостънската мафия от стая над една книжарничка за комикси на „Нюбъри Стрийт“.

Внезапно бях потънал до шия в неприятности. Сериозни неприятности.

Глава шеста

Събудих се, а слънцето отвън блести, веселите му лъчи проникват през тънката материя на пердетата — стотици искрящи иглички. Чувах жуженето на пчелите по цветята в двора и по напъпилата дива ябълка в началото на алеята.

Взех душ и се избръснах, сложих спортни принадлежности в сака и поех за гимнастическия салон в града да се понатоваря за час-час и нещо. Във фоайето налетях на Норман Бун и му кимнах. Кимна ми и той, което бе голямо събитие, като се има предвид, че е тежкар и обикновено не поздравява. Бун е от портландското бюро на една от правителствените агенции за борба с организираната престъпност в сферата на алкохола, тютюна и оръжията. ФБР, специализираната шерифска служба на САЩ и агенцията на Бун имат офиси в „Уан Сити Сентър“, където е салонът, в който обичайно тренирам. Просто да ти е кеф да се потиш там, като знаеш колко много елитни ченгета те пазят. Само да не дава Господ да пристигне някой хахавел с камион семтекс или набор карабини и да започне фойерверките. Някой от онези, които не са наред в главата или по някаква причина имат зъб на правителството.

Опитах се да се разтоваря, но мислите ми бяха все в случилото се през последните няколко дни. В съзнанието ми се мяркаха лицата на Лутц, на Воасин и семейство Бекър, дори и смит и уесънът в нов кобур „Милт Спаркс Съмър Спешъл“, който бях оставил в шкафчето за дрехи. Тревожеше ме необичайният интерес на Ал Зи към моя милост: новина „тури му пепел“ — по-добре да те хване проказата или данъчната служба да ти пребара къщата.

Ал Зи се бе появил в Бостън в началото на деветдесетте години, точно след няколко извънредно успешни хода на ФБР срещу мафията с помощта на цяла армия информатори и доказателствен материал за престъпна дейност на видео- и аудиозаписи. И докато Екшън Джаксън Салеми и Бейби Шанкс Маноджо се боричкаха кой да води бащина дружина, Ал Зи бързо се бе намърдал на ключови места в успешен опит да стабилизира синдиката. Даваше полезни съвети на закъсалите, налагаше дисциплина с желязна ръка — там, където това бе нужно. Официалната му позиция в йерархията не бе ясна никому, но според познавачите на задкулисните мафиотски игри сега той бе доста нависоко и държеше почти цялата далавера, макар че името му рядко излизаше на преден план. Пътищата ни се кръстосаха веднъж в миналото и последиците бяха доста неприятни и свързани с насилие — оттогава станеше ли дума за г-н Зи, винаги внимавах къде стъпвам.

Като свърших с упражненията, поех по „Конгрес“ към Историческото дружество на Мейн, където се порових из материалите им за Баптистите от Арустук и самия Фокнър. Папката по въпросната тема се оказа на лесно място, още „топла“ от ръцете на журналистите, които бяха търсили повече подробности за религиозната общност, но за съжаление доста бедна откъм сериозна фактология. Намерих предимно общи положения и снопче пожълтели вестникарски изрезки. Единствената заслужаваща внимание статия бе от списание на име „Даун Ийст“ от 1997 г. Авторът бе подписан само с инициали — ГП. Обадих се в редакцията, колкото да се уверя стопроцентово, че я е писала самата Грейс Пелтие.

Вероятно още тогава е работила върху аспирантската си теза: бе събрала немалко неща за четирите семейства и кратка история на Фокнъровия живот и вярвания на базата на собствените му проповеди — цитирани тук-там, а и по памет от очевидци.

На първо място се оказа, че Фокнър не е истински свещеник, напротив — бе се опитал да приложи практиката да бъде ръкоположен от собственото си паство.

Не бе премиленарианист — от онези, които вярват, че Земният хаос е предтеча на Второто пришествие и че вярващите не бива да правят нищо, с което да му пречат или застанат на пътя. Четях и в съзнанието ми се оформяше образът на Преподобния. Самите му проповеди доказваха, че той особено чувствително усещал земните дела и насърчавал своите миряни да отхвърлят развода, хомосексуалния либерализъм и цялата останала „слободия“, която би могла да се пръкне през 60-те години. Ясно личеше влиянието на ранните протестантски мислители като Джон Нокс, но Фокнър е бил в същото време и последовател на Калвин, а вярвал и в предопределеността: Бог е избрал онези, които трябва да бъдат спасени, и ги е белязал със знака си още преди да са родени; без значение е колко добри дела са вършили те на земята приживе. Към Спасението единствено води Вярата, а в нашия случай именно Вярата в Преподобния Фокнър, на която се гледа като естествено продължение на Вярата в Бога. Последваш ли Фокнър и учението му — спасен си; отхвърлиш ли го, значи си един от прокълнатите. Проста работа, проста и абсолютно праволинейна.

Фокнър се придържал и към Августинските правила, особено силни при някои фундаменталисти: че Господ Бог е насочвал своите последователи към построяването на Света обител на Хълма — общност, която ще се посвети изцяло на служба Нему и за Негова Прослава. Ийгъл Лейк е бил мястото на този проект: град с не повече от 600 жители, не напълно възстановен вследствие резултатите от Изхода — не Старозаветния, а онзи, предизвикан от Втората световна война. В смисъл, че оцелелите на фронта предпочели да останат в големите градове, вместо да се завърнат в малките северни комуни, където нормалните пътища са един или два, а ток имат малцина, и то само благодарение на няколкото лични генератора; където месарницата и няколкото други магазина били затворени още през петдесетте, когато главният местен работодател — Дърводелната на Ийгъл Лейк — фалирал през 1956 г. само след пет нормални години. Предприятието сменяло собственици и преживяло различни перипетии до 1977 г., тогава окончателно приключило с производствената дейност. Всъщност Ийгъл Лейк е градче, заселено главно с френски католици, които гледали накриво новодошлите, но не ги закачали, благодарни дори да припечелят нещо от продажбата на зърно и хранителни продукти. Ето това място бе избрал Фокнър навремето, там бяха умрели и неговите хора.

Може би ви изглежда странно, че през 1963 г. двайсет души могат да пристигнат някъде в САЩ и само година по-късно да изчезнат безследно? Е, тогава заслужава да се напомни, че щатът е огромен, с близо 1 милион жители, разпилени на обща територия от 33 000 квадратни мили, по-голямата част от които са девствена гора. Да добавим още един исторически факт: горите буквално погълнали цели градове на Нова Англия[9]. Те просто престанали да съществуват. Като в приказка: имало едно време един град с улици и къщи, училища и мелници — там работили мъже и жени, ходели на църква, раждали се и умирали и ето ти — един ден това всичко вече го няма! Имало го, но му дошъл краят! Останали са стари каменни стени, дървета, засадени в необичайни формации — като в коридор — покрай отдавна заличен път. Цели общности се раждали и умирали именно така в тази част на света: нашия щат. Просто част от живота.

Интересни факти могат да се кажат за щата: забравени, потънали в прахта на небитието — продукт на историята и водените войни, следствие от движението на горите и безкрайната въртележка на природата, дело на морето и чужденците, които стъпвали по неговите брегове. Има гробища с надгробни камъни, на които стои само една дата — в цигански поселения и комуни. За хора, официално неродени и все пак със сигурност починали — както всички останали. Има и малки гробчета, отделени от семейните парцели — там почиват незаконородените деца. Никой никога не е потърсил никому сметка как именно са починали тези човешки същества. Има и празни гробове — камъните на тях са паметници на изгубените души, на удавени в морето, загубени в горите. Бог знае само къде почиват костите им — може би под пясък и вода или под земя и сняг — по земни кътчета, където никога няма да стъпи човешки крак.

Пожълтелите страници намирисваха на мухъл, пръстите ми също, по едно време се усетих, че ги бърша в панталоните в опит да премахна миризмата. Светът на Фокнър едва ли бе свят, в който бих живял поне лично аз. Това си мислех, когато връщах папката на библиотекарката. Свят, в който спасението е извън нас; в който няма шанс за изкупление; свят, населен почти изцяло с прокълнати души, сред които шепа хора с надежда за изцеление. А щом са прокълнати, кой го е грижа за тях? Техният живот значение няма. Каквото и да им се случи, колкото и ужасно да е, то е повече или по-малко заслужено…

Още докато се прибирах по магистралата, след мен вървеше пощенски камион. Отклони се от нея пак по мен и когато спрях на алеята, и той закова отзад. Излезе човек в униформа и ми подаде препоръчана пощенска пратка. Беше от Артър Франклин. Докато подписвах квитанцията, униформеният любопитно оглеждаше почернялата пощенска кутия.

— Някакви проблеми с пощаджиите ли имате? — попита той.

— А, не, ужасно много боклуци в пощата — рекох примирително.

Кимна, без да ме гледа, и побърза да се качи в камиона. Запали и отпраши по пътя.

В пакета имаше видеокасета. Прибрах се, включих видеото. Прозвуча лека музика и на екрана се появи надпис „Кръшем Продъкшънс представя…“, а малко по-късно самото заглавие — „Смъртта на буболечката“, и името на режисьора — Харви Рагъл. Друго нямаше. Следователите да си чукат главата за останалото.

Всъщност последва умопомрачително трийсетминутно зрелище: разсъблечени до различна степен жени на високи токове мачкат набор буболечки и други твари: като започнем с паяци, хлебарки, богомолки, дребни гризачи и прочие. В повечето случаи ми се стори, че насекомото е залепено или защипано с телбод за пода и вероятно затова продължително агонизира, преди да умре. Пренавих останалото, извадих касетата и сериозно се замислих дали да не я изгоря. Накрая реших да я върна на самия Артър Франклин — когато го видя; може би най-подходящо бе да му я напъхам в устата. Единственото, което за момента ме възпираше от по-активна реакция, бе защо, по дяволите, Ал Зи е намерил за нужно да насочи Франклин и клиента му към мен? Може би пък се съмнява, че съм го закъсал в сексуално отношение? Че половият ми живот куца?

Питах се кое къде е и защо, сетне взех та си сварих кафе и излязох на двора, където дядо преди много години бе направил маса върху дънера на отсечено дърво. Имах цял час време за убиване до срещата с Франклин. От опит знам, че допирът до масичката, където с дядо сме седели стотици пъти, има за мен успокоителен ефект. Помага да се разтоваря и да помисля — ако има за какво, разбира се. Кроткият ветрец развяваше страниците на двата вестника до мен: „Портланд Прес Хералд“ и „Ню Йорк таймс“.

Помня как дядо бе центрирал плота на масичката, как го бе нивелирал да е идеално успореден на земята. Тогава ръцете му още не трепереха: бе я издокарал, сетне лакирал и намазал със специално протекторно покритие. Лъщеше на слънцето, държеше на дъжд и на всякакъв вид ерозия. В по-късни години ръцете му не бяха вече така стабилни, а и паметта започна да му изневерява. Бе дошъл и по-тежък миг: една вечер го доведе един от заместник-шерифите, син на стар дядов колега и приятел. Добрият старец се бе заблудил: отишъл на гробището да сложи цвете на гроба на баба, така и не го намерил, на всичкото отгоре се и изгубил. Много мъчно ми стана тогава за него. И скоро след това наех една сестра да го гледа.

А иначе бе доста силен физически: всяка сутрин правеше гимнастика, че и лицеви опори и повдигания на лоста. Понякога тичаше из двора — бавно, но продължително, докато фланелката му почернее от пот. Сестрата твърдеше, че след физическите упражнения мозъкът му за известно време се избистрял. Сетне пак започвал да забравя и мозъкът му бавно умирал — угасвали клетка по клетка, като светлините на голям град призори. Този мъж ми бе помагал повече от майка ми и баща ми, бе ме насочвал в живота, бе се опитвал да ме възпита като истински, добър мъж и човек. Понякога с мъка се питах дали пък не съм го разочаровал? Дали харесваше човека, в който по едно време се бях превърнал?

Мислите ми прекъсна автомобилен мотор. След няколко секунди на входа на градината се появи муцуната на черен сиръс. В колата бяха двама — жена и мъж на волана. Шофьорът изгаси двигателя и излезе, а жената си остана на мястото. Слънцето светеше в лицето ми, затова виждах само черен силует, възслаб и тъмноматов — като острие на нож. Под вестниците лежеше моят смит и уесън, крайчеца на дръжката му съзирах само аз. Внимателно наблюдавах приближаващия мъж, опрял ръка на масата — на сантиметри от пистолета. Нещо в посетителя ме притесняваше. Може би поведението му, видимото познаване на географията на мястото. На моето имущество. Или жената? Тя се взираше в мен през предното стъкло на колата — виждах разчорлена сиво-кестенява коса, увиснала до раменете й.

Вероятно паметта ми автоматично е регистрирала и възпроизвела онзи мъж със сладоледа — хладна утрин, жадно смучещи устни, гладен паяк върху мъртва муха, очите му — внимателно следящи колата ми по „Портланд Стрийт“.

Фигурата спря на около три метра от мен. Пръстите на дясната ръка развиваха нещо, което стискаше в дланта на лявата. Две бучки захар. Подхвърли ги нагоре и ги лапна, засмука ги, смачка опаковката и внимателно я прибра в джоба на сакото. Панталоните му бяха кафяви, найлонови, с евтин кожен колан; ризата — някога светложълта, сега избледняла до цвета на болен от жълтеница човек; вратовръзката — болезнено жълтокафява; сакото — кафяво карирано, от изкуствен плат. Нахлупена напред кафеникава шапка закриваше лицето му. Когато спря, я свали и я задържа в лявата ръка, сетне равномерно затупа с нея по бедрото — в бавен, умишлено спокоен ритъм.

Бе среден на ръст, около метър и шейсет и нещо, или седемдесет, доста слаб, крехък, почти скелет, дрехите направо висяха по тялото му. Походката му до спирането бе бавна, внимателна, сякаш се боеше, че всяко рязко движение би могло да завърши с бедрена фрактура. Косата бе червена, но и прошарена, рядка — през нея на места прозираше розов скалп. Веждите — също рижави, миглите — също, тъмнокафявите очи — малки, прекалено малки за лицето и надзъртащи изпод странно увиснали гънки кожа, сякаш някакъв зъл чародей бе разтеглил кожата на челото и бузите, сетне бе префасонирал лицето с помощта на конци и шевове в очните ъгълчета. Под очите изпъкваха синьо-червеникави на цвят торбички, носът бе дълъг, тесен на върха, надвиснал над горната устна, устата — дълга, с тесни устни, брадичката — леко разцепена. Стори ми се, че е някъде около петдесетте. Вътрешният глас ми заговори веднага: тази очевидна крехкост е само привидна. Само привидна. Защото очите му говореха съвсем друго — те не бяха очи на човек, който се бои от всяка своя стъпка, дори напротив.

— Топъл ден днес — рече спокойно, а шапката продължи кроткия си ритъм по бедрото.

Кимнах, не казах нищо.

Той пък кимна с глава в посока към пътя.

— Виждам, че сте си имали неприятности с пощенската кутия, а? — усмихна се и разкри неравни пожълтели зъби, силно раздалечени точно в средата.

Вътрешният глас незабавно ми каза, че, да! — именно той е отговорен за гадните твари в нея.

— Паяци имаше — рекох. — Изгорих ги до дупка.

— А не е трябвало — откликна той и усмивката му угасна.

— Май го приемате лично?

— Обичам паяците — отвърна той, като премяташе бучките в уста и ме гледаше право в очите.

— Горят като борина — рекох аз. — Сега мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се, а може би пък аз мога да помогна. На вас. Да, сър, убеден съм, че мога да ви помогна.

В гласа му звучеше носова нотка, която замъгляваше гласните и поради това не можех да разпозная акцента му, а задачата се затрудняваше още повече от изказа му — малцина говорят по неговия начин. Усмивката бавно изплава на лицето отново, но очите му си оставаха леко премрежени, студени, пресметливи. В тях имаше нещо злокобно, премерено, сякаш чуждо същество се бе настанило в това, изглежда, преждевременно застаряло, странно тяло, за да изхвърли истинското му съдържание и се прикрие в празната черупка. Имах чувството, че пред мен стои куха форма, а през очните дупки надзърта чуждоземен хищник.

— Не се нуждая от ничия помощ.

Той насочи пръст към мен и бавно го завъртя, сякаш укорително; тогава за пръв път успях да разгледам ръцете му. И те бяха абсурдно слаби, странно наподобяващи щипките на насекомо. Средният пръст бе по-дълъг от десет сантиметра и както и другите му събратя — заострен на върха, и то не само нокътят, а и самата плът. Ноктите бяха съвсем стеснени, не повече от 6 мм в най-широкото си място, силно пожълтели, дори до черно на места. Около кокалчетата и по-нагоре по ръката растяха червеникави косми, тази растителност се сгъстяваше, за да се скрие постепенно нагоре — в ръкавите на сакото му — и напомняше на облечен в дрехи див звяр.

— Е, сър, хайде сега, не бързайте толкова — рече той и раздвижи пръсти, сякаш да наподоби паяк.

Това движение изглеждаше напълно независимо от думите или езика на другите части на тялото му. Заприлича ми на паразитиращо същество, някак си прикачено към гостоприемник, самостоятелно оглеждащо околния свят.

— Не бива да прибързвате — продължи той. — Винаги съм се възхищавал от човешката независимост, истината ви казвам. Похвално качество у един мъж, да, сър, наистина похвално! Няма грешка, помнете ми думата, но пък понякога води до прибързани, дори до безразсъдни постъпки, да, сър. И по-лошо даже — може да потъпче правата на околните, дори и неволно, при това… — поклати глава укорително, като че се диви на постъпките на такива люде, изкриви врат и пак ме зафиксира със странните си очи. — Ето например и вие… живеете си живота, както на вас ви се нрави, а с това причинявате болка и неудобства на други хора. Грешно е, сър, грешно. Нарича се грях, да, това е думата — грях.

Скръсти ръце на корема, усмихна се и зачака реакцията ми.

— Кой сте вие? — попитах аз и с удивление усетих нотка на нещо като страхопочитание в собствения си глас.

Сигурно защото колкото бе комичен, толкова бе и злокобен, също като някакъв си боядисан клоун във филмите на ужасите.

— Нека да ви се представя: името ми е Пъд, г-н Пъд, на вашите услуги, сър — рече той и ми протегна ръка.

Не помръднах от мястото си. Не исках и не можех да поема ръката му. Отблъскваше ме, гнусеше ме. Помня, преди време беше — приятел на дядо държеше голям черен паяк под стъклен похлупак. Един ден синът му ме предизвика да го докосна. Детска работа, нали знаете някой като ви каже „шубе те е, нали!“ и ти се опитваш да се докажеш — такива неща. Та го пипнах и той мигом се стрелна встрани, но не преди и да усетя болката от черното космато жило. Помня го този случай и съвсем не искам да повтарям изживяването.

Ръката му си остана да виси във въздушното пространство помежду нас двамата, а след секунда усмивката помръкна. Тогава г-н Пъд си я прибра в джоба, аз пък пъхнах пръсти под вестниците и освободих предпазителя на пистолета. Г-н Пъд май не забеляза това или се направи, че не го забелязва. Поне не даде определени външни признаци, но интуитивно усетих, че отношението към мен се променя. Като при паяк, който смята, че е притиснал малката буболечка в ъгълчето, а изведнъж се оказва, че насреща си има оса. Сакото му се опъна за миг, докато ръката му лазеше отдолу и забелязах добре позната подутина: пистолет в кобур.

— Мисля, че е по-разумно да се разкарате — рекох тихо.

— За съжаление, г-н Паркър, личните предпочитания не играят тук — отвърна ми той, усмивката съвсем изчезна, а на лицето му се изписа тъга. — Ако предпочитате истината, ето ви я: лично аз не бих желал изобщо да съм тук. Става дума за неприятно задължение, но пък се опасявам, че за него вината си носите само вие. Сам си го докарахте — с необмислени действия.

— Представа си нямам за какво брътвите — рекох малко по-високо.

— Не брътвя, а говоря за това, че досаждате и безпокоите г-н Картър Парагон, говоря за неуважението ви към организацията, която той има честта да представлява, говоря за настоятелните ви опити да свържете злощастната кончина на една млада жена със същата тази институция. Братството е религиозна фондация, г-н Паркър, с всички права, която нашата прекрасна Конституция предоставя на този вид организации. Предполагам знаете, че в САЩ съществува такова нещо като Конституция, нали, г-н Паркър? Чували сте и за Първата поправка[10], нали така?

През цялата си кратка реч тонът на Пъд не се промени — остана си равен, доброжелателен, поучително-снизходителен и резонен: все едно грижлив родител чете конско на немирно дете. А в съзнанието ми се оформи единствен образ: на гадно, зловещо членестоного.

— Ами да, чувал съм и за нея, че и за Втората поправка[11] — отвърнах. — А вие?

Измъкнах ръката с пистолета и го насочих в Пъд. С удоволствие констатирах, че тя не трепери.

— Много лошо, г-н Паркър, много лошо… — рече той укорно.

— И аз така мисля, г-н Пъд. Не търпя разни навлеци, при това въоръжени, да се натрисат на територията на законния ми имот или да ме шпионират, докато си върша работата. Наричам го лошо възпитание и ставам неспокоен, да не кажа нервен.

Г-н Пъд преглътна, извади ръката си изпод сакото и разпери ръце встрани от него.

— Не съм имал никакво намерение да ви обиждам, сър, но нали знаете, че Божиите служители са отвсякъде заобиколени с врагове.

— Не мислите ли, че Бог би ви защитил по-добре от всякакво огнестрелно оръжие?

— Господ Бог помага на онези, които си помагат сами, г-н Паркър.

— Аз лично смятам, че Господ Бог не одобрява кражбите с взлом — отсякох аз и веждите на г-н Пъд леко се надигнаха.

— Вие, изглежда, ме обвинявате в нещо?

— Че защо, имате ли нещо наум — като самопризнание например?

— Не и пред вас, г-н Паркър, не и пред вас.

И пръстите му отново се изкривиха в онази причудлива имитация на паешки крачка, само че този път в странния жест на издигнатата над главата ръка имаше някаква целенасоченост. Запитах се какво ли означава. Загрях чак когато чух отварянето на автомобилната врата и сянката на жената падна върху моравата. Изправих се и хванах пистолета с две ръце, насочвайки го в горната част на тялото на Пъд и на ниво рамо — от страната, откъдето идваше тя.

А тя влезе откъм лявата му страна. Не каза нищо, но държеше ръката си в джоба на късото черно палто. Нямаше грим, лицето й бе прекалено бледо. Под палтото се виждаше дълга до глезените плисирана пола, също черна, разкопчана на врата бяла блуза и завързано на шията ефирно шалче. И то бе черно. Черна феерия, от която се излъчваше нещо извънредно отблъскващо и неприятно, невидима гробовна грозота, която излизаше сякаш от порите и затъмняваше кожата. Носът бе прекалено плосък, очите големи и белезникави, устните странно подпухнали. Брадичката бе слаба и се допираше до двуслойната гуша. Лицето й бе абсолютно неподвижно, не мърдаше нито мускул.

Пъд изви леко глава към нея, но очите му си останаха върху мен.

— Знаеш ли, мила моя, мисля, че г-н Паркър се страхува от нас.

Изражението й не се промени. Но тя продължи да крачи бавно напред.

— Кажи й да се разкара — наредих тихо, но открих, че самият аз правя крачка назад.

— Иначе какво ще стане? — насмешливо попита Пъд. — Няма да ни убиеш я, а, г-н Паркър?

Но отново повдигна пръсти нагоре и този път жестът му напомняше команда „спри!“. Жената спря.

Пъд ме гледаше внимателно, разкривил устни в нещо като добродушна усмивка, докато очите на партньорката бяха като на кукла — воднисти и бляскави, напълно безизразни. Те си останаха впити в мен и изведнъж осезателно усетих, че именно аз съм в опасност. Въпреки пистолета в ръцете ми.

— Извади ръката от джоба на палтото — бавно, бавно — наредих остро и пристъпих встрани, сетне назад.

Сега вече тя бе точно в полето на огъня ми.

— И гледай в нея да няма нищо, като я вадиш — добавих, без да отделя очи от нейните.

Не помръдна проклетницата — поне не и докато Пъд не кимна с глава.

— Прави каквото ти казва — рече той и тя незабавно го послуша — веднага извади ръка от джоба, но в очите й нямаше страх.

— Сега ми кажи, господин Пъд, точно, ама кой точно си ти?

— Представител на Братството — незабавно отвърна той. — И настоявам — от неговото име — да преустановиш намесата си в цялата работа.

— И ако не го направя?

— Тогава може би ще трябва да вземем допълнителни мерки. Ще те замесим в някое скъпо струващо и отнемащо много време дело по повод жалба, г-н Паркър. Разполагаме с прекрасни адвокати. Естествено — това е само една опция. Разполагаме и с други, нали се досещаш?

Този път предупреждението бе от явно по-явно, че и съвсем грубо дори.

— Не виждам основания за конфликт — отвърнах, като имитирах неговия глас и маниер на говорене. — Аз само искам да разбера какво точно се е случило с Грейс Пелтие и вярвам, че г-н Парагон е в състояние да ми помогне в тази насока.

— Г-н Парагон е ужасно много зает с Божиите дела.

— С кои по-точно, с обирджийските ли? — попитах със същия тон.

— Ти си пълен безбожник, Паркър. Г-н Парагон е Божи служител.

— Днес добри работници все по-трудно се намират — рекох дълбокомислено.

Пъд внезапно изсъска: стори ми се естествено разтоварване на набраната в него агресия.

— Ако разговаря с мен и отговори на въпросите ми, тогава и аз ще го оставя на мира — продължих аз. — Аз съм привърженик на библейската максима — „Живей и остави и другите да живеят“, тя е и мое мото.

Усмихнах се, но той не отвърна със същото.

— Казано направо, Паркър, изобщо не вярвам то да е твое мото — устните му се разчекнаха странично и той отново изсъска: — Няма начин да е твое мото!

Запънах ударника.

— Разкарай се от моята собственост, Пъд! Вземи и приказливата си приятелка!

Това се оказа грешка. Жената внезапно отскочи вляво, пръстите на лявата й ръка се изкривиха като нокти на хищна птица и тя се наклони като за скок към мен, дясната ръка се стрелна към джоба. Наведох дулото и пуснах куршум в земята между леко разкрачените крака на Пъд. Ситни пръски пръст се разлетяха във всички посоки, изплашиха птиците по съседните дървета и те с крясъци се изсипаха от тях. Жената замръзна, но това стана, когато Пъд я сграбчи за ръката.

— Свали си шалчето, мила моя — нареди той, а очите му си останаха заковани в мен.

Жената изчака няколко секунди, сетне развърза черното шалче и бавно го свали, а то увисна между пръстите й. Сега вратът й се виждаше добре — бе осеян със сложна мрежа белези, бледожълти, поръбени, грозни. Неприятна гледка, която би накарала всеки срещнат да се загледа. Някой я бе белязал по ужасяващ начин.

— Покажи, мила — рече още Пъд.

Тя широко разтвори уста и разкри ситни пожълтели зъби, розови венци, почернено-червеникава и деформирана маса в основата на гърлото, където би трябвало да се намира езикът й.

— Пей сега. Нека Паркър чуе как пееш.

Устата й се разчекна още повече, устните й се раздвижиха, но звук не се получи. И тя все пак безмълвно запя някаква песен, напук на всичко, някаква мелодия, която може би звучеше само в нейното съзнание, очите й затворени, с екзалтирано изражение, а тялото й се залюля в ритъм с отсъстващата музика. Сетне Пъд вдигна ръка и тя мигом затвори уста.

— Тя имаше прекрасен глас. Вълшебен глас, г-н Паркър, красив и чист. Отне й го една болест — рак на гърлото. И Божията воля. Може би и неведомата му благословия, наречи го Божие наказание или изпитание, за да докаже вярата си и да стъпи на истинския път към Спасението и Изкуплението. В края на краищата си мисля, че тя обикна Спасителя още повече.

Аз обаче хич не споделях вярата му в тази жена. В нея съвсем очевидно гореше див гняв, кипеше необуздана ярост може би заради болката, която е била длъжна да изтърпя, заради многократно изстраданата загуба. Страданието отдавна бе погълнало цялата любов, на която е била способна и сега тя се бе обърнала към околния свят, върху който да излива гнева си и да търси отдушник. Болката никога няма да я напусне, но успее ли да прехвърли част от него върху ближните, огромното и тежко бреме вероятно става по-поносимо.

— Но пък аз обичам да й казвам, че причината е в завистта на ангелите — заключи Пъд.

За това можеше да се разчита само и единствено на неговата дума. Защото лично аз не виждах нищо по нея, което би могло да събуди нечия завист, за ангели изобщо да не говорим.

— Е — рекох аз, — поне си е запазила красотата.

Пъд не реагира, но за пръв път в очите му заискри огнева омраза. Усетих я мигновено, тя се появи и изчезна, а на нейно място застана престорено добродушното му изражение. Стандартното прикритие. Но онова, което само припламна в неговите очи, получи гигантско измерение на необуздано дивашка злоба в нейните. Нещо фанатично, отколешно и сякаш неземно: стори ми се, че в тях видях да горят църкви, с богомолците барабар. Пъд, изглежда, умееше да усеща излъчващите се от нея вълни на могъщо и спотаено насилие, защото незабавно се извърна и леко докосна с пръсти леката червенина на бузите й.

— Моя Накир — прошепна той. — Тихичко, мила моя.

При тази мимолетна милувка очите й потрепнаха за миг и се затвориха. Дали не бяха любовници?

— Прибери се в колата, мила моя. За момента работата ни тук е привършена — нареди Пъд, жената ме изгледа, сетне бавно тръгна към автомобила, с който бяха дошли.

Пъд понечи да тръгне след нея, замисли се, внезапно се извърна и рече:

— Не постъпваш разумно. Съветвам те за последен път: откажи се от цялата работа.

— Съдете ме, бе — отвърнах аз.

Но Пъд само поклати глава.

— Не, нещата са стигнали вече твърде далеч. Опасявам се, че пак ще се срещнем, и то при много по-неизгодни за теб условия.

Сетне вдигна ръце във въздуха.

— Сега ще бръкна в джоба си, г-н Паркър. За да ти дам визитка — рече и без да чака, бръкна в десния джоб на сакото, откъдето извади сребърна кутийка.

Отвори я и с върха на пръстите си извади бяла картичка. Протегна я към мен и този път не си отдръпна ръката, а търпеливо изчака да я взема. Когато това стана, ръцете ни неволно се докоснаха и аз оттеглих моята като опарен. Пъд ме изгледа и поклати глава, сякаш в потвърждение на очаквана от него констатация. На картончето пишеше само ИЛАЯ ПЪД, буквите бяха почернени. Нямаше телефон, нито адрес, нито професия. Гърбът на визитката бе напълно чист.

— Тази визитка нищо не казва за теб, а, Пъд? — подхвърлих.

— Напротив, казва всичко необходимо, Паркър. Само че ти просто не можеш да го прочетеш.

— Аха — например, че си много стиснат или пък минималист — заядох се аз. — Сигурно и отровен като паяк, но и това за съжаление не го пише.

Сега се усмихна и за пръв път ми се стори, че е искрен. Зъбите му жлътнаха, а очите му весело заискриха.

— Напротив, напротив, Паркър, и това го има, но казано по свой си начин — ухили ми се той.

Държах го на прицел, докато не се качи в колата и подкара сред облак прах и бензинови изпарения, които освиниха хубавия слънчев ден.

Още не бяха се скрили на завоя и пръстите ми започнаха да парят, да сърбят и полека-лека се осеяха с мехури. Сетне се появи и болка, по връхчетата им и дланта избиха червени обриви. Сложих си хидрокортизонов препарат, но възпалението продължи до края на деня, придружено с интензивен, неконтролируем сърбеж — навсякъде, където визитката на Пъд бе докосвала кожата ми. С помощта на пинсети я прибрах в найлоново пликче, запечатах го с лепенка и го оставих на масата в хола — на видно място. Ще го взема с мен в Бостън и ще помоля Рейчъл да го даде в университетската лаборатория за анализ.

Глава седма

Оставих пистолета си под резервната гума в багажника на мустанга и тогава влязох в масивната гранитна сграда на съда на „Нюбъри“ и „Маркет“, наречена „Едуард Т. Синю“ — на името на известен юрист. Още на вратата ме провериха за оръжие, минах и през детекторното устройство, сетне тръгнах по стълбището към зала номер 1, където се настаних на стол в дъното.

Последните от общо петте реда скамейки бяха заети от публика, която в минали години — при едно доста по-необразовано общество — вероятно би била назована с обидни прозвища като например „сган от всякакви изроди“. Забелязах неколцина джуджета, ниски дори и за своята категория, две-три дебелани и квартет напреднали във възрастта дами, облечени като проститутки. До тях се мъдреше едър плешив мъжага, някъде малко под двата метра и поне сто и петдесет килограма. Всички изглеждаха крайно съсредоточени в онова, което ставаше отпред в залата.

Всъщност съдът вече заседаваше и адвокат, който сигурно бе Артър Франклин, обсъждаше правните процедури със съдията. Заслушах се. Изглежда, търсеха неговия клиент за редица престъпления в Калифорния: злоупотреба с авторско право, жестокост към животни, неплатени данъци. Едва ли щеше да отърве затвора — изгледите за това бяха колкото на майски бръмбар да доживее до Коледа. Освободиха го срещу гаранция от 50 000 долара с уговорката да се яви при същия съдия малко по-късно същия месец, за да може съдът да вземе окончателно становище по въпроса за екстрадицията му. Тогава всички в залата се изправиха, а съдията излезе през вратата зад тежкото кожено кресло.

Тръгнах по централната пътека към адвоката, за да му се представя. Забелязах, че след мен върви и едрият мъжага. Франклин бе на около 40 години, носеше син костюм и се потеше леко. Косата му бе смолисточерна, веждите — рунтави, гледаше ме с очите на уплашена до смърт сърна, взряна в светлините на връхлитащ върху й тежък камион.

Седналият до Франклин Харви Рагъл обаче съвсем не бе онова, което очаквах да видя. Пред мен застана петдесетгодишен мъж с къдрава кестенява коса в отлично изгладен светлокафеникав костюм, с чиста, разтворена на врата бяла риза и модни леки обувки. Бе се подстригвал наскоро, косата му бе съвсем къса. Скъпият златен часовник бе единственото бижу по него. Прясно избръснат, Рагъл ухаеше на „Армани“, обилно излян по лицето, като да бе безплатен. Подаде ми ръка с прекрасно подрязани нокти.

— Харви Рагъл, генерален директор на „Кръшем Продъкшънс“ — представи ми се той и се усмихна топло, като разкри удивително бели зъби.

— Приятно ми е — рекох, донякъде изненадан. — Съжалявам, но не мога да се здрависам. Хванал съм нещо неприятно…

Показах им пръстите си с мехурите и Рагъл пребледня. Удивително чувствителна душа за човек, който мачка дребни гадинки, за да си печели прехраната. Тръгнахме към изхода, а по пътя дебеланите, джуджетата и полуразголените дами се изредиха да прегръщат Рагъл и да му пожелават късмет. Отбихме се в една от адвокатските консултантски стаи — номер 223, до съдебна зала 2. Мъжагата, чието име се оказа Мики, застана на входа с кръстосани отпред ръце.

— Протекция — обясни ми Франклин, преди да затвори вратата.

Настанихме се на масата и пръв заговори Рагъл.

— Е, видяхте ли моята работа, г-н Паркър?

— Имате предвид видеото с мачкането на буболечките ли? Да, видях го.

Рагъл се отдръпна, сякаш му дъхнах на пресен чесън.

— Не ми харесва това определение — рече той. — Аз правя еротика, всякакъв вид, и се смятам за баща на моите актьори. Хората, които видяхте в залата, са звезди, г-н Паркър, звезди.

— И джуджетата ли? — попитах.

— Макар и дребни на ръст, те дават големи неща — тъжно се усмихна Рагъл.

— Ами по-възрастните дами?

— Ужасно енергични същества. Вместо да намаляват с напредване на възрастта, апетитите им растат.

Боже мой, рекох си наум.

— Значи сега правите филми като онзи, който ми изпрати вашият адвокат?

— Именно.

— И в тях хора стъпват по буболечки и други разни?

— Да.

— Като мишки например?

— Да.

— Намирате ли удоволствие в работата си, г-н Рагъл?

— Много голямо — рече той. — Но вие май не одобрявате, нали?

— Наречете ме превзет, ако искате, но намирам тази дейност за отвратна, че и за жестока, да не споменавам, че вероятно е и забранена от някой и друг закон.

Внезапно Рагъл се наведе към мен и ме потупа по коляното с пръст. С мъка се въздържах да не го сграбча и счупя.

— Но хората убиват насекоми и гризачи всеки ден, г-н Паркър — започна той. — Някои дори намират удоволствие в това. За съжаление въпреки очевидното им желание да видят подобно нещо, представено под формата на изкуство, намесват се нашите цензурни институции, за да ги наказват. Не забравяйте, че именно в този щат почина в затвор човек, който продаваше атрибути за сексуално удовлетворение. Защо трябва да наказваме онези, които търсят неортодоксални и неконвенционални пътища към сексуалното удоволствие, питам аз?

Каза всички тези думи и се облегна на стола, за да се усмихне удовлетворено. Усмихнах му се и аз.

— Май не е само един щатът, където се гледа с лошо око на онова, което правите вие.

При тези думи позьорското му поведение съвсем помръкна.

— Ами, хм, да — изкашля се той и посегна към чашата с водата пред него. — На всичкото отгоре има и един господин, който има сериозни възражения срещу някои от по-специализираните ми, хм… продукции.

— Така ли? — удивих се аз. — И кой е той?

— Името му е г-н Пъд — намеси се Франклин.

Опитах се да запазя физиономията си неутрална.

— Най-много се дразни от филмите с паяци — добави адвокатът.

Знаех защо. В същото време Рагъл изведнъж рухна изцяло, сякаш името на Пъд отключи истината за всичко онова, което го застрашаваше.

— Иска да ме убие — измънка той, полуразплакан. — Не мога, не искам да умирам заради изкуството си.

Охо! Значи Ал Зи знае нещо за Братството, а и за Пъд, и затова е намерил за нужно да ме намеси в играта. Изглежда, имаше сериозен повод да ида до Бостън, извън срещата ми с Рейчъл и необходимостта да говоря с Али Уин.

— А как е научил за вас? — попитах.

— Имам си доставчик, той ме снабдява с гризачи, насекоми и когато имам нужда — с арахниди — заразказва Рагъл. — Сигурно той е казал на Пъд за мен. Няма кой друг…

— Е, и защо ще му казва?

— За да отвлече вниманието от себе си — за да се спаси самият той. Защото видимо г-н Пъд се ядосва не само на мен, а и на онези, които ми продават нужното за филмите.

— Значи вашият доставчик е съобщил името ви на Пъд с оправданието, че не знае какво ще правите с доставката, така ли?

— Сигурно е така, да.

— Как се казва този човек?

— Баргъс. Лестър Баргъс. Има специализиран магазин в Горам — за екзотични насекоми и влечуги.

При тези думи спрях да си записвам.

— Значи го познавате, г-н Паркър? — попита ме Франклин.

Кимнах. Баргъс бе истински изрод: от типа на онези, които наричат „две кила лайна в торбичка за едно“. На всичкото отгоре бе и тъп: човек, който смята, че е патриотично да си глупав и води майка си на ресторант, за да отпразнуват рождения ден на Хитлер. Помнех го особено добре от случай през детството ми в Скарбъро Хай. Тогава ме бяха обградили точно при оградата на футболното игрище с огромната емблема на „Редскинс“ на таблото — хайка младежи, готови да ме бият.

Онези месеци се бяха оказали сред най-трудните в живота ми: бях само на 14 години, баща ми вече покойник, а от погребението бяха минали само два месеца. Слуховете ни бяха последвали по тукашните места: че баща ми, нюйоркски полицай, убил двама души. Младеж и девойка, беше ги застрелял, а те дори не били въоръжени. По-късно самият той бе налапал дулото и си бе теглил куршума. Още по-лошо, че всичко това бе самата истина, поне в основните факти, както ги изреждам дотук. Нямаше начин да се избегне или заобиколи стореното от баща ми. Бе толкова трудно, ужасно трудно, колкото и да се обясни защо го е направил. Убийството си бе факт и край. Не мога да зная какво е мислил, какво е изпитвал, когато е натискал спусъка. Знаеше се, че те са го дразнили, провокирали, закачали. Опитвали са се да го накарат да си изпусне нервите, но сигурно не са се досещали до какво може да доведе подобна ситуация. Впоследствие ние с майка напуснахме Ню Йорк и се преместихме в Скарбъро — при баща й, бивш полицай. По петите ни, като черни кучета, плъзнаха слухове и мълви.

Отне ми известно време да се науча да се защитавам, но в крайна сметка успях. Дядо ми бе търпелив учител — показваше десетки пъти как се блокира прав удар, как се отвръща с единично, отмерено движение, в което да има истинска сила. И когато се замисля за онези месеци, в съзнанието ми се връща въпросната ограда и кръгът младежи с пламнали за кръв, омерзени лица, Лестър Баргъс с луничките и квадратната, ниско подстригана глава, от устата му виси слюнка, той я всмуква обратно, замаян от перверзното удоволствие да биеш сам човек с помощта на десетина другари. Ако се бе родил койот, Лестър щеше да бъде последният в глутницата, винаги готов да легне по гръб, изръмжи ли му някой от по-силните, но и винаги стръвен да разкъса падналия, ранен събрат. През гимназиалните си години се бе прочул само с гнусотии — измъчваше и плашеше по-слабите, веднъж почти изнасили едно момиче. Дори не можа да си вземе и изпита от програмата САТ — за установяване на способностите и наклонностите. И как да го вземе — само заради него би трябвало да се променят коефициенти, скали и характеристики, че да могат да маркират тоталното му невежество и тъпота.

Бях чувал, че има магазин в Горам, но знаещи хора ми бяха подметнали, че той е само параван за друга дейност като например незаконна продажба на оръжие. Трябва ли ви „чист“ патлак — Лестър Баргъс е вашият човек. Още повече ако имате интерес към крайната политическа десница, пред която дори и Кланът бледнее, за да замяза на даскалски профсъюз.

— Има ли и други подобни магазини, г-н Рагъл?

— Не, не и в този щат, но Баргъс го познават в национален мащаб и разни специалисти често се консултират с него. Макар и не лично… защото, хм… г-н Баргъс е много неприятна личност — отвърна Рагъл.

— И ми казвате всичко това, защото…

— Защото моят клиент е убеден, че г-н Пъд ще го убие… ако някой междувременно не спре самия Пъд — побърза да обясни Франклин. — Онзи господин в Бостън, който помага за дистрибуцията на по-традиционната продукция на моя клиент, изрази увереност, че вашият текущ случай има допирни точки с интересите на г-н Рагъл. И всяка помощ, която можем да ви окажем, пък ще се отрази благотворно на нашата кауза.

— И с какво ще ми помогнете? Лестър Баргъс ли е единствената ви следа?

Франклин сви рамене стеснително.

— Пъд опитвал ли е връзка с вас?

— Да, в известен смисъл. Моят клиент бе намерил подходящо скривалище в една къща в Стандиш. Тя изгоря — някой хвърлил запалителна бомба през прозореца на спалнята. За щастие г-н Рагъл успял да се измъкне, без да бъде ранен. Тогава наехме и Мики — за охрана.

Прибрах си тефтерчето, помислих малко.

— Нищо не мога да ви обещая със сигурност — рекох и станах.

Рагъл скочи и благодарно застиска ръката ми.

— Ако намерите този човек, г-н Паркър, смачкайте го, стъпчете го като буболечка!

Рязко си издърпах ръката.

— Не зная дали високи метални токове ще ми свършат работа, г-н Рагъл — казах аз, — но ще го имам предвид.

Същия следобед отскочих до Горам. Бе само на две-три мили път, ама си знаех, че ще си загубя времето. Баргъс бе доста одъртял, окапали му бяха и зъби, и коса, пръстите му бяха жълти-пожълтели от никотина. Носеше фланелка с надпис „Не на Новия световен ред!“ и голяма рисунка на синята каска на ООН, прихваната в кръстчетата на снайперски мерник.

Магазинът бе мръсен и тъмен с множество стъкленици, също зацапани и прашни. В тях мърдаха паяци, змии на дървени клони, тълпи хлебарки. В голям стъклен съд на тезгяха клечеше десетсантиметрова богомолка и Баргъс тъкмо й подхвърляше щурче, което се опита да избяга, но тя го подгони, за да го схруска хищно.

Мина почти минута преди Баргъс да ме познае.

— Бре, бре, бре — рече той небрежно. — Я глей кво подава глава от аквариума!

— Чудесно изглеждаш, Лестър — отвърнах. — Как успяваш да се запазиш такъв млад и готин, а?

Той се загледа в мен и бръкна в щърбата си уста, за да извади нещо оттам.

— Ти да не си педал, бе, Паркър? Отдавна те подозирам, че си падаш по мъжко, а?

— Хей, хей, Лестър, не мисли, че не съм поласкан, но ти просто не си моят тип.

— Аха — изръмжа той. — За кво си се домъкнал? Ще купуваш ли нещо?

— Търся малко информация.

— Аре чупката, през вратата, вдясно и право в гъза на преизподнята! Там им кажи, че аз те пращам!

И за да ми докаже колко съм нищожен, отнякъде извади книга и заби очи в нея. Доколкото разбрах от заглавието, май ставаше дума как да си построим къща от празни бирени кутийки.

— Че бива ли така да се държиш със старите училищни другари, а? — подметнах му аз.

— Какъв другар си ми ти на мен? Оди се пери, не те искам тука — нареди той, без да вдига глава от книгата.

— Мога ли да попитам защо?

— Щото кой се допре до тебе, и веднага рита топа.

— Ти ако се огледаш достатъчно внимателно, ще видиш, че хора умират постоянно и около всеки от нас.

— Мое, но при теб изпукват непрекъснато и редовно.

— Значи колкото по-бързо си тръгна, толкова по-добре за теб, а?

— Аре, метлата казах.

Потупах леко с пръст по стъкленицата с богомолката и триъгълната главичка отскочи назад. От всички насекоми богомолката единствено има някаква си прилика с човека: очите й са поставени така, че гледа напред, и то в известна перспектива. Чел съм също, че разпознава някои цветове и може да извръща глава, сякаш наднича „през рамо“. Още, също както и човекът, е всеядна или налита на всичко, което може да убие — от стършел чак до мишка. Придвижих си пръста по стъклото и тя го проследи с глава, а в същото време челюстите й дояждаха останките на щурчето.

— Остави я на мира — сопна се Баргъс.

— Хищник, а?

— Че те схруска и тебе, кво си мислиш? Само да поостанеш достатъчно — закани се той и се ухили — харесваше му самата мисъл.

— Чувам, че може да убие и най-отровните паяци?

Баргъс захвърли помагалото за строеж на бирени къщи.

Темата май му хареса.

— Скивал съм я да го прави — потвърди той.

— Значи може и да не е толкова лошо животинче?

— Щом не харесваш паяци, кво търсиш тука?

— Че кой пък обича отровни паяци? Аз да не съм като г-н Пъд?

Ушите му помръднаха — усети се. Пак се зачете в книгата, но бе нащрек да чуе какво още може да кажа. Аз обаче си замълчах. След малко той не издържа.

— Кой е пък тоя?

— Я гледай ти — че той те познава.

Лестър Баргъс отново остави книгата и се втренчи в мен.

— Кво дрънкаш, да ти го начукам, а?

— Издал си му клиент — Харви Рагъл. Мислиш ли, че е достатъчно?

— Кво плямпаш бе, Паркър? Не те разбирам — звучеше непукистки, но на челото му избиха ситни капки пот.

— Мисля си, че първо ще види сметката на Рагъл, а после ще се захване и с теб.

— Махай се от магазина! Аре чупката — изсъска Баргъс в опит да прозвучи страшно, но гласът му на два пъти потрепери.

— Само паяци ли си му продавал, а, Лестър? Може би си му помагал и за други нужди. Като например… той обича ли пистолетите?

Ръцете му зашариха под тезгяха — търсеше оръжие. Захвърлих си визитката на плота пред него, той я сграбчи с лявата ръка, смачка я и запрати топчето в кошчето за боклук. Дясната му ръка се подаде с рязана ловна пушка в нея. Не помръднах от мястото си.

— Познавам го, Лестър. С него майтап не става. Опасен човек.

Баргъс зареди.

— Разкарай се. Вече казах, не го зная кой е.

Въздъхнах и отстъпих.

— Твоя работа, Лестър, но ако питаш мен, рано или късно ще се върне за теб.

Обърнах му гръб и тръгнах към вратата. Вече я отварях, когато ме повика по име.

— Не искам неприятности, нито от тебе, нито от него, чуваш ли?

Изчаках мълчаливо. По лицето му се изписа безкрайно раздвоение: страхът от това да не изтърси нещо опасно за самия него и от последиците, ако мълчи.

— Немам му адреса — рече по едно време колебливо. — Той когато му требва нещо, сам иде тук, взема си го, плаща в кеш. Сетне идва един път — последния, и пита за Рагъл. Нема начин да му кажа, че не го познавам. Значи му казах каквото питаше и край. Ти като го видиш, кажи му, че с мен работа нема. Ква работа да има, а?

Това полупризнание, изглежда, успокои съвестта му донякъде и обичайната му грозна наглост се върна.

— А па ти вземи си намери друга работа. Щото този, дето питаш за него, мрази да се пита, чаткаш ли ме? Че те хване и тебе същата болест — черната. Който много знае, бързо умира. Ха-ха.

Същата вечер нямах никакво желание да си стоя у дома или да си готвя сам. Залостих прозорците, сложих веригата на задната врата, а на предната отгоре заклещих пречупена кибритена клечка. Ако някой се опита да влезе, да имам сигурно доказателство за това.

Отскочих до Портланд и паркирах на ъгъла на „Котън“ и „Форест“, недалеч от старото пристанище, сетне тръгнах пеша за „Сапоро“ на „Комършъл“, а шумът на вълните ме съпроводи чак до ресторанта. Похапнах терияки[12], пих зелен чай и се опитах да си подредя мислите. Причините за едно отиване до Бостън се умножаваха: Рейчъл, Али Уин, Ал Зи. Но пък все още не бях успял да говоря с Картър Парагон, безпокоях се какво ли е станало с Марси Бекър. Усетих по едно време, че се потя, но как да сваля сакото, като нося пистолет?

Платих и излязох. Отсреща пред киното имаше опашка от деца — искаха да гледат някакъв тридоларов филм, а човекът, който късаше билетите, ги гледаше скептично; печен в занаята, какво ли не беше виждал човекът. Имаше доста хора по улиците, на „Форест“ и „Юниън“ се тълпяха шумни компании. Поразходих се из шумотевицата, не ми се искаше да оставам сам, ама хич не ми се прибираше в празната къща в Скарбъро. Минах покрай кафенето „Калабаш Сигар“ сетне се отбих в „Грити Макдъф“, огледах постоянното присъствие и пак излязох.

Жената на „Мултън Стрийт“ бе с гръб към мен, в същата светла лятна рокля на розови цветчета, със същата прибрана в конска опашка руса коса. Всичко около мен сякаш замръзна — трафикът като че спря, стъпките на пешеходците заглъхнаха, хората застинаха в мимолетния миг на вечното време. Единственото, което чувах, бе собственото ми дишане, единственото движение, което виждах, бе на „Мултън“.

Момчето стоеше до жената, тя го държеше за дясната ръка. Беше със същата шарена риза и късите панталонки — както първия път, когато ги забелязах на „Ексчейндж“. Сега жената се наведе и му прошепна нещо, то кимна и извърна глава. Погледите ни се срещнаха, едното стъкло на очилата му проблесна в мрачевината. Сетне тя се изправи и внезапно си тръгна, повървя и зави вдясно по „Уорф Стрийт“. Когато се скри от очите ми, всичко се върна в нормалното си състояние: времето тръгна отново, хората се раздвижиха, шумотевицата започна пак. Хукнах след нея по улицата, задминах момчето, свих на ъгъла: тя тъкмо пресичаше „Дана Стрийт“, уличните лампи осветяваха паважа, под всеки стълб меко грееше басейнче жълта светлина, а тя крачеше сред тях безшумно.

— Сюзън!

Това бе моят глас, той отекна по улицата, за миг ми се стори, че тя се ослушва. Сетне прекрачи от светлината в мрака и се загуби. Просто изчезна.

Върнах се на „Мултън“. Момчето седеше на ъгъла и гледаше в паважа. Приближих, то надигна глава и лявото му око любопитно ме разгледа иззад роговата рамка. Дясното стъкло бе почернено с помощта на непохватно залепена и тъмна на цвят лепенка. Едва ли бе на повече от осем години, светлокестеняво, косата му — разделена на път, на челото — леко разбъркана, паднала напред. И ризата, и панталоните бяха замърсени, изкаляни, гърдите скрити зад висящата на шията му дъска — парче плоско дърво, горе-долу 20 на 12 см. Бе окачено на въже, а отпред бяха издялани, по-скоро издраскани, груби, примитивни букви, като че детински — може би с помощта на пирон. Издълбаните улеи бяха запълнени с пръст или кал на места и това, заедно с мрака, ми пречеше да прочета написаното.

Приклекнах пред него и поздравих:

— Здравей.

— Здравей — отвърна ми то.

Не изглеждаше уплашено, нито гладно или болно. Просто си беше… тук.

— Как се казваш?

— Джеймс.

— Да не си се загубил, а, Джеймс?

То само поклати глава.

— Тогава какво правиш тук?

— Чакам.

— Какво чакаш?

Не ми отговори. Имах усещането, че трябва да зная отговора и то очаква от мен именно това, затова е и изненадано.

— Коя беше онази дама с теб преди малко?

— Господарката на Лятото.

— А име няма ли си?

Детето ме изгледа продължително и помълча, а когато отговори, дъхът ми ме напусна, почувствах се лек и безтегловен. И много уплашен.

— Тя каза, че го знаеш — отвърна и пак ме погледна с някакво детинско разочарование или може би почуда.

Затворих очи, напрегнах мозъка си и както бях клекнал, като че загубих равновесие. Момчето протегна ръка и ме хвана за китката. Ръката му бе ледена. Когато отворих очи, то се бе надвесило над мен, а между зъбите му имаше пръст.

— Какво ти е на окото, Джеймс?

— Не помня — отвърна той.

Протегнах пръсти напред и се опитах да изчистя калта от буквите. Тя се изръси и разкри следното:

— Кой ти каза да носиш това, Джеймс?

От лявото око се отрони сълзица, сетне настъпи мълчание.

— Аз бях лош — прошепна то след малко. — Всички бяхме лоши.

Сълзите рукнаха, но само от лявото око и само по лявата буза. Посегнах към очилата му и усетих, че ръцете ми силно треперят, но внимателно ги свалих. Момчето не се опита да ме спре, здравото му ляво око ме гледаше с доверие.

На мястото на дясното зееше дупка, плътта бе разкъсана и изгорена, но раната бе суха и някак си застинала, като че нараняването е старо, много старо, кръвта отдавна е спряла, болката — също.

— Аз те чакам отдавна — рече неочаквано Джеймс. — Ние всички те чакаме.

Изправих се, по-точно скочих на крака и отстъпих назад. Изпуснах очилата и нещо ме накара да се обърна.

И тогава ги видях. Всичките.

Те стояха и ме гледаха: мъже и жени, младежи и девойки, до едни с дъски като Джеймсовата на шиите. Бяха десетина души общо, може би повече. Бяха в сенките на „Уорф“ и в началото на „Комършъл“, облечени в прости дрехи, облекло, предназначено за земеделци, за хора, близо до земята: панталони, които ще издържат на достатъчно здрав напън, боти и ботуши, които няма да пропуснат вода, нито ще се скъсат при първи съприкосновения с острите камъни.

Останалите бяха по-далеч, не можех да разчета имената им. Някои имаха рани по главите, черепът на Вирна Келог бе пукнат, а раната стигаше почти до носа. Били Пърсън бе прострелян в главата, парче от скалпа на Катрин Корниш висеше встрани на главата и закриваше едното ухо. Стояха и ме гледаха, а въздухът около тях пукаше, изскачаха сини искрици — сякаш от скрита енергия.

Преглътнах, но гърлото ми си остана сухо и от усилието ме заболя.

— Кои сте вие? — попитах ги аз, но знаех отговора още докато избледняваха във въздуха.

Залитнах назад и се подпрях на някаква студена стена. Виждах високи дървета и мъже, които шляпат из кал и кости. Вода приплискваше в дига от чували с пясък, виеха някакви зверове. Стоях там и треперех, със затворени очи. И тогава чух собствения си глас, издигнат в молитва.

Моля те, Господи!

Моля те, нека всичко това да не започва отново…

Глава осма

На следващия ден подгоних мустанга към Бостън и взех разстоянието почти за два часа. Само че веднага след това попаднах в ужасния градски трафик и там загубих поне още час. Безкрайните пътни ремонти тук си бяха спечелили прозвището „Голямото разкопаване“. Шосейно-уличната мрежа бе осеяна с дупки и трапове, покрай които се мъдреха изнесени под формата на лозунги табели обещания на градски власти и ремонтни компании — „Ще свършим навреме!“, „Ще останете доволни!“, и прочие дивотии. Хората постоянно мърмореха, човек заслуша ли се достатъчно добре, може да долови и редица нецензурни приказки.

Преди да тръгна, бях телефонирал на Къртис Пелтие — у дома. Предишната вечер излязъл с приятели да вечерят навън, ми каза той, а когато се върнал, полицаите вече били у тях.

— Някой се опитал да разбие задната врата — обясни бащата на Грейс. — Съседски хлапета чули шума и се обадили в полицията. Вероятно наркомани от „Кенеди Парк“ или „Ривъртън“.

Аз обаче знаех, че не са били никакви наркомани. Разказах му за изчезналите доклади.

— Мислите, че в тях е имало нещо важно ли?

— Възможно е — отвърнах, макар и да си нямах представа какво точно би могло да бъде толкова важно.

Какво наистина? Просто Пъд и неговите хора се опитват да ми създават трудности. Настоях Къртис да внимава и да се пази. Той обеща.

И ето ме сега на „Ексетър Стрийт“, точно преди отбивната за „Комънуелт авеню“ — спрял пред къщата на Рейчъл. Тя живееше под наем в четиристаен апартамент в красива каменна сграда, точно срещу някогашния дом на Хенри Лий Хигинсън, основателят на Бостънския симфоничен оркестър. По улицата се разхождаха доста хора: някои тичаха, облечени в спортни екипи, други си бяха извели кучетата, трети седяха на тротоарните пейки, сякаш им доставя удоволствие да дишат бензиновите изпарения. Наоколо щъкаха гълъби и ластовички, похапваха къде каквото намерят, а после излитаха, за да изразят уважението си към статуята на моряка историк Самюъл Елиът Морисън. Той седеше на пиедестала си замислен — като човек, забравил къде си е паркирал колата. Целият бе побелял от птичето уважение.

Рейчъл ми бе дала ключ за апартамента, прехвърлих си багажа от колата у нея, сетне се отбих в супермаркета „Ди Люка“ във Феърфийлд; там купих минерална вода и плодове. После хванах по „Комънуелт“ и тръгнах към градината между „Арлингтън“ и „Чарлс“. Отпивах от водата, похапвах от плодовете и гледах играещите деца — мятаха си фризбита и караха кучетата да ги гонят. Хрумна ми, че и аз много бих искал да си имам куче. Семейството винаги бе държало кучета, дядо — също, пък ми и харесваше идеята у дома да се навърта някой верен пес. Вероятно ми се щеше да си имам компания и това ме наведе на друга мисъл — защо не настоя още сега Рейчъл да се премести при мен? Напоследък заговорехме ли на тази тема, в гласа й се появяваше остра нотка, сякаш желаеше да каже нещо, но то все си оставаше неказано. Вече 14 месеца бе проявявала търпение и вероятно то бе започнало да се изчерпва. Грешката си бе моя: много желаех тя да е при мен, а в същото време се боях от потенциалните последици на една непосредствена близост. Преди време за малко не я убиха по моя вина. Не исках това да се повтаря, не смеех дори да помисля за такава възможност.

Някъде около 2 часа хванах обществения транспорт за Харвард, трябваше да отида на улица „Холиоук“. Смяната на Али Уин свършваше в два и половина — бях се обадил по телефона да предупредя, че ще мина да поговорим за Грейс. По тухленото здание, където бе ресторантът, растеше бръшлян, на горните прозорци бяха монтирани красиви бели светлинки. Някъде от долното помещение долиташе ритмичното потракване на токове — танцуваха тап, — сякаш нечии пъргави пръсти почукват по клавишите на стар „Ъндъруд“[13].

На стълбището пред сградата стоеше млада жена на около 23-24 години и наместваше орнаментална обеца в носа си. Косата й бе смолисточерна, около очите си бе сложила тежък черен грим, а червилото й грееше огненочервено като светофар. Горката — бе бледа и много слаба; едва ли се хранеше в ресторанта, където работеше. Приближих и тя ме изгледа — в очите й прочетох смесени чувства: някаква надежда и смущение.

— Вие сте Али Уин, нали? — попитах.

— Да. А вие — детективът?

— Приятно ми е — Чарли Паркър.

Тя ми протегна ръка, но гърбът й си остана залепен за стената на сградата.

— Като онзи джазмен ли?

— Ами да.

— О, той е много готин. Вие слушате ли го?

— Аз си падам по кънтрито.

Челото й се сбърчи.

— Тогава сигурно майка ви или баща ви са го харесвали?

За да ви нарекат на него…

— Те слушаха предимно Глен Милър и Лорънс Уелк[14]. Предполагам, че тогава дори не са знаели кой е Чарли Паркър.

— А познатите наричат ли ви Птицата?

— Понякога. Приятелката ми смята, че е хубаво прозвище. Някои от приятелите го използват, за да ме дразнят.

— Трябва да ви е писнало, а?

— Вече съм свикнал.

Разговорът за името и семейството ми, изглежда, я предразположи и тя се поотпусна, отлепи гръб от стената и слезе при мен. Отидохме в едно кафене на площад „Харвард“ Там Али изпуши четири цигари и изпи две кафета за около 15 минути. Не можеше да стои на едно място, в това момиче имаше толкова много нервна енергия, че движението на електроните направо бледнееше пред него.

— Добре ли познавахте Грейс? — попитах я, когато бе преполовила втората цигара.

— Ами, да, доста добре. Приятелки бяхме — отвърна тя и издуха цял облак дим.

— Баща й ми каза, че сте били съквартирантки, а тя понякога преспивала при вас, след като се била вече изнесла.

— Идваше в града през уикендите, за да чете в библиотеката, и я канех да спи на канапето. Готин човек беше. Е, беше… до известно време…

— И кога престана да бъде?

— Някъде по времето, когато започна да пише аспирантската работа — отвърна Али и запали третата цигара.

— За така наречените Баптисти от Арустук ли?

— Нещо подобно — рече тя и описа кръг с цигарата. — Беше мръднала на тази тема, ви казвам. Събра цял куп техни писма и снимки. Лежеше часове наред на канапето, пуснала някаква сърцераздирателна музика, ама умопомрачителни бози все избираше, и чете ли чете, спиране няма. Ще ме почерпите ли още едно кафе?

Е, почерпих я. Знаех, че ще говори, докато си има занимание. Все пак попитах:

— Не се ли безпокоите за ефекта на толкова много кофеин наведнъж?

Тя подръпна обичката в носа и ми се усмихна.

— А, не, първо ще ме умори тютюнът.

Харесваше ми това момиче въпреки цялата му превзетост и номерата от годините на хипарите. Очите й искряха на слънцето, дясната част на устата бе постоянно извита в нещо като самокритично-цинична усмивка. Видимо страшно обичаше външния ефект: пафкаше като комин, но не гълташе дима, а гримът бе нанесен изцяло с драматична цел. Предположих, че с поведението си може едновременно да събуди страх, раздразнение и похот в мъжете — зависи си от човека. И да върти някого на пръстчето си, ако, разбира се, има нужното самочувствие. Сега май го нямаше, но с времето щеше да дойде, сигурен бях.

— Разказвахте ми за Грейс — напомних й аз.

— О, да, да. Ама няма какво толкова да ви кажа. Честно. Тази семейна история с баптистите като че изсмукваше жизнената й енергия. Все ми говореше „Елизабет — това“, „Лайл — онова“. И накрая се превърна в стопроцентова досада, ви казвам. Въпросната Елизабет Джесъп я бе обсебила, не знам какво да ви кажа, май си бе внушила, че духът й се е вселил в самата нея. Ей такива работи.

— Значи е смятала Елизабет за мъртва?

Али кимна.

— А казваше ли защо?

— Имала такова чувство ли, усещане ли, Бог знае. Но нещата по едно време загрубяха, нали ви казах. Обясних й, че не може да спи повече у нас, защото новата ми съквартирантка се оплаква от нейните истории, което си бе лъжа. Това стана през февруари. Тя престана да идва и вече не се виждахме, май и не сме говорили между тогава и…

— Сигурно ме смятате за кучка, а? — внезапно запита момичето.

— Не, нямам такова впечатление — отвърнах замислено.

Тя отмести очи, сякаш се боеше, че изражението ми ще издаде казаната лъжа.

— Трябваше да отида на погребението. Канех се… ама на… мразя погребенията. Сетне реших да изпратя картичка на баща й — той е такъв един симпатичен човек. Ама и това не направих. Ей такава съм си…

Сега ме погледна и с изненада констатирах, че в очите й има сълзи.

— Молила съм се за нея, г-н Паркър, а пък аз не съм по молитвите, но за нея се молих — да е добре там, където е сега и който е главен — Бог ли, Буда ли, Аллах ли, — да се грижи за нея. Грейс бе добър човек.

— И аз така мисля — рекох, а тя запали още една цигара. — А на наркотиците посягаше ли?

— Не, не, никога — енергично отрече Али.

— Като изключим тази идея фикс около баптистите, иначе изглеждаше ли депресирана или силно разстроена?

— Не повече от всеки нормален човек.

— Излизаше ли с някого?

— Имаше една-две романтични истории, но нищо сериозно поне последната година. Иначе би ми казала.

Гледах я внимателно, но чувствах, че говори истината. Сигурен бях, че Али Уин не е била в колата с Грейс онази последна нощ. Все повече и повече ми се струваше, че подходящата кандидатка за тази роля е Марси Бекър. Облегнах се на стола и се загледах в тълпите туристи и местни хора. Повечето носеха торби със сувенири, Маркови вина и бонбони, козметика и сапуни от „Ориджинс“, екзотични чайове в скъпи кутийки от „Джаксънс“. Мислех си, че Грейс би могла днес да бъде сред тях, една от тях. Мислех си също, че светът само губи от нейното отсъствие.

— Дали ви помогнах с нещо? — попита Али и усетих, че иска да си ходи.

— Е, някои неща се изясниха — отвърнах и й подадох визитка. — Ако се досетите нещо друго или се появи някой, който разпитва за Грейс, моля да ми се обадите.

— Непременно — рече и внимателно прибра визитката в чантата си.

Стана и понечи да закрачи встрани, сетне нещо я задържа и изведнъж постави ръка на рамото ми.

— Смятате, че е убийство, нали? — яркочервените устни бяха плътно притиснати една в друга и тя не можеше да сдържи треперенето на брадичката си.

— Да, така мисля.

Тя стисна рамото ми с пръсти, почувствах топлината им, сетне рязко се извърна и си тръгна. — Благодаря за кафето — рече през рамо и излезе.

През остатъка от следобеда си купих някои дрехи. Гардеробът ми напоследък бе чувствително изтънял. Сетне тръгнах към „Старбъкс“ на „Нюбъри“, за да прегледам пресата. Стар навик — чета „Ню Йорк таймс“ почти всеки ден. Днес обаче се почувствах малко гузен при купуването му: все едно бях го направил, за да го свия на четири и да зашлевя бостънския кмет през лицето.

Отначало не забелязах началото на информация крайно вдясно на първа страница; усетих се чак когато видях продължението и снимката на страница седма. От нея ме гледаше мъж в черно-бяло с черна шапка на главата. Незабавно си го спомних — същото лице, което бях зърнал в мерцедеса на влизане в алеята пред дома на Джак Мерсие. Същият, когото видях и на снимка, заедно с трима други, в кабинета на Мерсие. Името му бе равин Йоси Епстайн и бе мъртъв.

Според ченгетата равин Епстайн напуснал синагогата на улица „Елдридж“ в 19,30 вечерта във вторник. Било студено, трафикът по улицата бил променлив, прибиращите се след работа бизнесмени вече се източвали, повечето коли били на дошлите в града за удоволствие. Епстайн носел черен костюм и бяла риза, но съвсем не бил онзи тип традиционен еврейски свещенослужител, за което говорела външността му. В синагогата някои хора отдавна шушукали против него: толерирал хомосексуалистите и прелюбодейците, винаги готов да застане пред телевизионните камери, да се усмихва и да говори прекалено много пред националните медии. Бил прекалено ангажиран със суетата на този свят, не обръщал нужното внимание на надеждите на другия.

Епстайн бе станал доволно известен с проповедите си за толерантност, расова и друга, с призивите си еврейската и черната общност да забравят различията и да живеят в мир и хармония. Проповядваше, че бедните черни и евреи имат много повече общо, отколкото богаташите от техните раси. По време на сблъсъците по расовите въпроси го бяха наранили. Помня снимката му в „Поуст“ — кръв тече от главата му, лицето му одухотворено, почти усмихнато. Фотографията бе набрала популярност за броени часове — всички национални фотослужби я разпространиха. Благодарение на образа, който авторът й бе създал може би съвсем неволно — Епстайн ужасно наподобяваше страдащия на кръста разпнат Христос.

По-късно Епстайн бе работил в сътрудничество с прочутия храм „Б’ней Ешурун“ на 89-а улица и „Бродуей“, основан от Маршал Т. Майер, чийто ментор навремето бе консервативният и огнен проповедник Ейбрахам Джошуа Хешел. Не е трудно да се разбере взаимното привличане и връзката между хора като Епстайн и Майер, който бе воювал с аржентинските генерали в пламенни опити да открие безследно изчезнали евреи. След смъртта на Майер през 1993 година делото му в Ню Йорк продължиха двамина равини от аржентински произход. Те помагаха на бездомни и бедни, осигуряваха им временни подслони и настаняване, поощряваха събирането на гейове в църковни паства, където няма да страдат от обидите и нападките на други хора. „Б’ней Ешурун“ дори се побратими с богомолците на една харлемска църква, мисля че бе Новоханаанската баптистка църква, чийто проповедник понякога идваше да говори в синагогата. Според вестник „Таймс“ по-късно Епстайн се бе спречкал с „Б’ней Ешурун“ и отишъл да проповядва в друг център в източен Ню Йорк.

Една от причините за раздялата била все по-активната дейност на Епстайн в антинацистки групировки, включително и „Центъра за демократично обновление“ в Атланта и „Търсете светлината“ в Англия. Бе създал и собствена организация, наречена „Еврейска лига за толерантност“, с участието предимно на доброволци. Главното й бюро бе на улица „Клинтън“, над стара еврейска книжарница.

Според „Таймс“ различни източници твърдели, че през последните седмици Епстайн получавал значителни суми пари. Финансирането целяло започване на разследвания на организации с антиеврейска дейност. Има няколко добре известни такива: на първо място фанатиците от „Ариец“, които дори и името си не крият, и отцепническите групи от Ку Клукс Клан, отделили се защото сегашното му ръководство възразява срещу паленето на синагоги или съдирането на кожите на завързвани за задните оси на камиони чернокожи.

Но каквото и да говореха разните критици на Епстайн, той си бе човек храбър, достоен, личност с убеждения, мъж, който работеше неуморно, за да подобри живота на евреите, но и на другите си съграждани. Бяха го намерили мъртъв в дома му в сряда вечерта в 23,00 часа с признаци за получен удар, може би апоплектичен, или припадък. Апартаментът бил обърнат наопаки, липсвали портфейлът и тефтерът му с адресите. Полицията предполагаше, че става дума за престъпно нападение, а това подозрение се засилваше поради наличието на друг инцидент същата вечер.

В 22,00 били хвърлени запалителни бомби в сградата на „Еврейската лига за толерантност“. По времето на атентата там се намирала девойка — доброволка — на име Сара Милър, която печатала адресите на кореспонденция за разпращане на следващия ден. Три дена й оставали до навършването на деветнайсет години, когато стаята около нея се превърнала в огнен ад. Според информацията състоянието й било критично — с изгаряния на 90 на сто от тялото й. Погребението на Епстайн бе насрочено за днес в гробището на име „Пайн Лоун“ в Лонг Айлънд, веднага след извършената аутопсия.

И още нещо привлече вниманието ми. Наред с работата си срещу десните организации Епстайн подготвял да внесе в съда възражения по повод освобождаването от религиозен данък на няколко групировки с църковен характер. Имената ми бяха неизвестни с изключение на Братството от Уотървил, Мейн. Епстайн се бе обърнал за помощ към адвокатската кантора „Обър, Тейър & Мос“. Дали бе просто съвпадение, че същата фирма движеше правните проблеми на Джак Мерсие? И че синът на Уорън Обър щеше да се жени в близко време за дъщерята на Мерсие?

Прочетох материала отново и отново. Сетне се обадих в дома на Мерсие. Слушалката вдигна прислужница, но когато си казах името и помолих да ме свърже с г-н Мерсие, на телефона се яви лично г-жа Дебора Мерсие.

— Съпругът ми отсъства в момента, г-н Паркър. Може ли аз да ви помогна?

— Не, не мисля, г-жо Мерсие. Наистина се налага да говоря с него.

Настъпи мъчителна пауза, която красноречиво говореше за чувствата ни един към друг, сетне тя завърши с леден тон:

— В такъв случай моля ви бъдете така любезен повече да не се обаждате тук. Съпругът ми отсъства, но аз ще се погрижа той да научи за вашето обаждане.

После ми затвори. Бях повече от сигурен: Джак Мерсие изобщо няма да научи за това, че съм се обаждал.

Не познавах лично Епстайн, не знаех много за него, но явно бе, че действията му са засегнали някого. Не зная защо си представих нещо едро, космато, което спи свито в мрежата си, когато някоя нишка се къса и то скача, разярено, за да се нахвърли върху онзи, който го е засегнал по някакъв начин. Гони го, за да го разкъса и сетне се връща в тъмната си бърлога, където се крие от света.

Ще му дойде времето. Ще намеря тази бърлога…

Глава девета

Прибрах се в апартамента на Рейчъл, взех си душ и в опит да се ободря, взех та се издокарах с новозакупените дрехи. Марково черно сако, черни габардинени панталони, че и скъпа, прескъпа черна фланелка шпиц. Погледнах се в огледалото. Боже мой! Приличам на актьор, кандидатстващ за ролята на вампира в римейка на „Носферату“, а нещо в главата ми упорито повтаря: „жертва на модата“, „жертва на модата“. Като се мъчех да прогоня натрапчивите мисли, се упътих за хотела „Копли Плаза“, където се намира „Оук бар“.

Трафикът вече изтъняваше, шумотевицата, клаксоните и бензинът останаха отвън и далеч зад червените плюшени завеси на изисканото заведение. Четирите големи вентилатора на тавана бавно режеха въздуха, ледът в кристалната купа на бара нежно блещукаше на мътното осветление. Луис вече седеше на маса до прозореца, отпуснал едро тяло на разкошния стол. Както винаги бе убийствено елегантен: черен вълнен костюм, бяла риза, черни обувки. От известно време не си бръснеше главата и бе пуснал къса мефистофелска брадичка, която по една или друга причина го правеше още по-страшен и отпреди. В миналото хората бягаха от него като от чумав — само като видеха да се задава високата му застрашителна фигура с блестящата глава и избръснатото до посиняване черно лице. Стъпеше ли на улицата, повечето пешеходци мигом отиваха на отсрещния тротоар. Сега вероятно биха побягнали, за да спрат чак нейде далеч, далеч, на тихо и безопасно място — като например Косово или Сиера Леоне.

Пиеше Мартини — „Президентско“, пушеше „Монтекристо“. Този порок — последният имам предвид — му струваше 35 кинта на парче. Духна скъп синкав дим към мен и се ухили.

Поръчах си безалкохолен коктейл и бавно свалих сакото, като внимавах Луис да види марката.

— Да, бе, много впечатляващо — неубедително рече той. — Даже не е и от миналия сезон. Евтино го даваш, сигурно голяма отстъпка са ти направили, а?

— Къде е по-незначителната ти половинка? — отбих удара аз.

— Купува си дрехи. Авиокомпанията му загуби чантата.

— Значи са му направили услуга. Ти ли ги подучи?

— Не се налагаше. Носачите сигурно са се погнусили да я държат в ръце. А ти как я караш?

— Доста добре.

— Още ли преследваш компютърни далавераджии?

Луис не одобряваше сегашната ми работа с интелектуалната престъпност. Смяташе, че си пропилявам талантите. Реших засега да не го открехвам за новия случай.

— Парите са добри, няма бум-бум и други подобни — рекох аз с усмивка. — Само дето един ме нарече с лошо име, ама здраве да е.

С крайчеца на очите си усетих, че става нещо нередно. Хората зашумяха, главите на посетителите се извърнаха към вратата и шушуканията станаха по-силни. Един от келнерите за малко не изпусна подноса с напитките. Влизаше Ейнджъл — в жълто-зелена хавайски тип риза, жълта вратовръзка, фабрично избледнели джинси и червени ботуши. Толкова яркочервени, че чак очите да ви заболят. Отвсякъде го следяха шокирани погледи, повечето присъстващи занемяха.

— Направо от Хаваите, а? — подметнах аз. — Или се правим на магьосници?

Луис гледаше като отровен.

— Хей, Ейнджъл, къде мислиш, че сме, а? На Деня на вси светии или на някой карнавал, за Бога!

Ейнджъл ни изгледа презрително, настани се спокойно и поръча бира на незабавно пристигналия келнер, който се чудеше къде да се дене. Сетне протегна крака и се залюбува на ботушите, постегна възела на вратовръзката и доволно се огледа.

— Страшен вкус имаш, Ейнджъл — продължих да го будалкам аз.

— Човече, откъде ги намери тези боклуци? — подкрепи ме Луис.

— Демонстрация правя, бе хора, за еснафите и тъпанарите — усмихна се той и заклати глава, сякаш обясняваше очеваден факт на бавноразвиващи се дечица.

— Зная аз каква демонстрация правиш ти — закани се Луис. — Вдигнал си плакат с надпис: „Претрепете ме бе, хора, аз вкус нямам!“

— По-добре наистина да си вземеш плакат, а на него да напишеш „Работя за модна централа“ — посъветвах го аз. — Тогава няма да те гледат като извънземно.

Говорех ги тези неща, а вътрешно бях повече от щастлив. Добре ми бе с тях независимо от тези джавкания и дребни заядки. Ейнджъл и Луис бяха може би най-добрите ми приятели. Когато животът ми висеше на косъм, те ме бяха подкрепили до край. Помогнаха ми в борбата с Пътника, застанаха до мен срещу куршумите на един бостънски мафиот на име Тони Чели и неговите главорези. И то само за да спасят живота на някакво момиче, което изобщо не познаваха. Вярно че бяха от т. нар. сива икономика, разбирай бизнес, често водени от своите си интереси, но винаги действаха с морал, значително по-близък до човешката доброта, отколкото морала и добродетелите на повечето хора.

— Как е животът на село? — подметна Ейнджъл. — Още ли живееш в онова бунашко предградие?

— Къщата ми не е селска.

— Че ти дори нямаш и килими.

— Стъпвам на истински брезови дъски.

— Глупости — дъски! Сложени направо на земята. И на това му викаш под!

Донесоха му бирата, той отпи от нея. Помълчахме и сменихме темата.

— Нещо ново в големия град?

— Пукяса Мел Валентайн — съобщи Ейнджъл.

— Мел Психара ли? — удивих се аз.

Този тип бе на „ти“ с всички видове престъпления, от „А“ до „Я“: кражба с взлом, наркотици, палеж, подправяне на мангизи — просто всичко, за което можете да се досетите. Майтапеха се, че още не е посегнал само на Зоологическата градина в Бронкс.

— Винаги съм мислил, че този прякор му е неподходящ — кимна Ейнджъл. — Направо си го подценява. Никакъв психар не е той…

— Е, как почина?

— Инцидент в Бъфало. Опитал се да разбие някаква къща, собственикът го погнал с една вила и прас!

И Ейнджъл вдигна чаша в памет на Мел Психара — жертва на фатален градински инцидент.

Рейчъл се яви неочаквано рано, облечена в жълто връхно палто чак до глезените. Прибраната й на тила с два дървени шиша червена коса блестеше очарователно на оскъдното осветление.

— Чудна коса! — възкликна Ейнджъл. — Пък и как само си я подредила — специализираните ли канали гледаш или само модата?

— Говори по-тихо — рече му тя. — И така чувам.

Извади шишовете и косата й се разпиля по раменете. Мека като коприна, тя ме погали по лицето, а Рейчъл ме целуна леко и си поръча „Мимоза“, сетне се настани до мен и допря буза до моята. Стана ми чудно прекрасно, не се бяхме виждали почти две седмици и осезателно я пожелах, особено пък когато кръстоса крака, а късата черна пола разкри бедрата й доста нагоре. Носеше мъжки тип риза, бяла, най-горното копче разкопчано. Винаги така се обличаше и поначало не разкопчаваше по-надолу — защото тогава се виждаха оставените от Пътника по гърдите й белези. Остави на пода — при краката си — нова и явно маркова чанта, в която имаше нещо завито в червено и видимо доста скъпо.

— Брей, брей, брей — обади се Луис. — Май пилеем пари по скъпотии, ако имаш излишни мангизи, защо не пуснеш нещо и на нас, а?

— Стилното си е скъпо — кратко отвърна тя.

Ейнджъл, който си бе Ейнджъл, нахално бръкна в чантата и извади касовата бележка, огледа я и подсвирна, сетне разтри пръсти, като че се опари.

— Е, каква е покупката? — попита Луис.

— Дегизация, брато — рече Ейнджъл. — Горещо, ти казвам. За някои хора.

Рейчъл му се изплези.

— Рано идваш — обадих се аз.

— Ти пък като че не се радваш. Да не би да съм ви прекъснала разговора? За какво си говорехте? За футбол или коли?

— За човешки стереотипи — отвърнах. — И ти си един психолог!

Подърдорихме известно време, сетне се преместихме в „Линъкс“ и прекарахме повече от два часа над сьомга, телешки и еленски специалитети, приятни приказки. Накрая поръчахме кафе и арманяк — последното за тях тримата. Разказах им за Грейс Пелтие, Джак Мерсие и за смъртта на Йоси Епстайн.

— Значи смяташ, че дъртаците са прави — Грейс Пелтие не е извършила самоубийство? — попита ме Ейнджъл, когато свърших.

— Ами нещата не са точни, не забелязваш ли? Мерсие вероятно може да упражни някакъв натиск, но така ще привлече вниманието към себе си, а той точно това не желае.

— И затова те е наел теб — рече приятелчето. — Ти да разбуниш кошера.

— Може би — признах аз, уверен, че при всички положения има нещо подобно, но какво точно, засега не знаех.

— А според теб какво се е случило на Грейс? — попита Рейчъл.

— В рамките на чистата спекулация бих казал, че в колата е имало и друг човек — сигурно Марси Бекър, — и то по време на пътуването на север. Но Марси я няма, не зная къде може да е. Покрила се толкова бързо, че е забравила цигарите си в колата.

— А пакетчето с кокаина може ли да е нейно? — попита Ейнджъл.

— Възможно е, но мисля, че не. Кокаинът ми прилича на подхвърлен с цел да прехвърлят топката на Грейс. Наркотици, нервно напрежение от аспирантската работа, Бог още знае какво и ето — отнела си живота с пистолет. Откъде обаче е дошъл той?

— Каква марка беше?

— „Смит & Уесън“ — модел „Сатърди Найт Спешъл“.

Ейнджъл сви рамене.

— Такива под път и над път, колкото си искаш. Не е трудно да се сдобиеш… стига да знаеш при кого да отидеш.

— Да, но лично аз не мисля, че Грейс ги е знаела тези неща. Според баща й тя дори мразела оръжията.

— Как смяташ: може ли Марси Бекър да е убийцата? — попита Рейчъл.

Отпих от минералната вода, помислих и рекох:

— Е, и това е възможно, но са били приятелки, а и не вярвам, че онова момиче е в състояние така добре да имитира чуждо самоубийство. Ако трябва да правя предположения, а сам Господ ми е свидетел, че напоследък само това правя — бих казал, че по-скоро Марси Бекър е станала свидетел на нещо: може би дори е видяла човека, убил приятелката й. И това е станало, докато по някаква причина е била извън колата. Сега, има и друго нещо. Щом аз мога да се досетя, че Грейс не е била сама в колата — поне през повечето време на пътуването, — значи и друг може да се досети.

— Което означава, че трябва да намериш Марси Бекър — довърши мисълта ми Луис.

— И още да говоря с Картър Парагон, чиято секретарка твърди, че Грейс не е отишла на срещата.

— Как се връзва с този случай смъртта на Епстайн?

— Не зная точно, но той и Мерсие са имали едни и същи адвокати. При това Мерсие го познава отлично, щом го е канил в къщата си, а в кабинета му виси негова снимка.

Накрая им разказах и за Ал Зи и Харви Рагъл, за г-н Пъд и неговата компаньонка, както и за тяхното посещение у дома.

— Хей, и твърдиш, че те отровили с визитка, а? — с недоверие възкликна Ейнджъл.

Дори и аз самият се срамувах от това твърдение, но кимнах. Всъщност така си и беше.

— Имам чувството, че Пъд дойде у нас, защото така е трябвало да направи, това се е очаквало от него. А не защото е вярвал, че ще се уплаша и ще си свия опашката. Визитката е част от тази игра, средство, което да ме провокира да направя нещо, може би нещо глупаво. И да ми дадат да разбера, че ме наблюдават.

Луис внимателно слушаше и ме гледаше над ръба на чашата си.

— Онзи тип е искал да те види кой си, що си. Физическите ти измерения — обади се той тихо. — Да прецени срещу кого се изправя.

— Размахах му патлака — рекох. — И той се разкара.

— Казах ти, че някой ден ще ми благодариш за него — още по-тихо рече Луис.

Но този път не се усмихна. И на мен хич не ми беше до смях.

След вечерята си тръгнахме заедно с Рейчъл. Вървяхме към апартамента, хванати за ръка. Повече не казахме нито дума за Грейс Пелтие или за случая изобщо. Щом влязохме в спалнята, аз си смъкнах обувките и се излегнах на леглото й. Светеше само нощната лампа. Тогава тя застана пред мен и от скъпата чанта измъкна завитото в червено пакетче.

— За мен ли е? — попитах аз.

— В известен смисъл — рече тя и се усмихна.

Скъса опаковката и видях съдържанието: прозрачен бял сутиен, тесни бикини и още по-деликатен дамски колан заедно с чифт прозрачни копринени чорапи.

— Няма да ми станат — рекох. — А като си помисля, май и на теб…

Рейчъл направи сърдита муцунка, свали ципа на полата и я пусна на земята, сетне започна да разкопчава блузата.

— А не искаш ли поне да опитам? — прошепна тя.

Наречете ме слаб, мислете си каквото искате, но много по-силни мъже са отстъпвали пред подобен вид натиск.

— Добре де — прошепнах дрезгаво, а кръвта сякаш се изцеди от главата ми, за да се отправи в друга посока — на юг за през зимата.

По-късно през нощта лежах до нея, заслушан в звуците на нощния град. Мислех си, че тя спи, но по едно време облегна глава на гърдите ми и ме загледа втренчено.

— Какво си се замислил? За Грейс Пелтие ли? — попита и ме целуна.

— За нея, за Братството, за Пъд. За всичко.

Извърнах се и я притиснах към себе си.

— Мисля, че ме е страх, Рейчъл.

— От какво те е страх?

— От онова, което мога да направя. От онова, което може да се наложи да направя.

Тя протегна ръка към мен — бял дух в мрака на дългата нощ. Пръстите й ме погалиха по лицето, по клепачите, по контура на бузите, по главата.

— От всичко, което съм вършил в миналото…

— Ти си добър човек, Чарли Паркър — рече тя тихичко. — Вярвам го. Иначе не бих била с теб.

— Добър човек, вършил лоши неща. И не искам повече…

— Вършил си онова, което е било нужно!

Стиснах й ръката здраво, положих дланта й върху слепоочието си. Пръстите й леко ме погладиха по косата.

— И много повече.

Струваше ми се, че плавам в черна дупка, в някаква тъмна празнина, отвсякъде обкръжен от безмерен мрак. Падам сякаш, а само ръката й ме задържа да не потъна надолу. Рейчъл усети това и се притисна към мен, обви краката ми с нейните, сякаш да каже, че ако ще падам, тя ще дойде с мен. Постави брадичка на гърдите ми и застина, стана някак си ужасно тихо и аз усещах тежестта на мислите й.

— Не си сигурен дали Братството е отговорно за смъртта й… или за друга нечия.

— Не съм — потвърдих. — Но ми се струва, че насилието е специалитет на Пъд, а може дори и да е още по-лошо. Усетих го, когато бе близо до мен, когато за миг ме докосна.

— Насилието ражда насилие — прошепна тя.

Кимнах.

— Не съм стрелял повече от година, Рейчъл. Дори и на стрелбище. Не съм хващал пистолет в ръка също… поне не и до вчера. Но го чувствам в себе си — ако нещата продължат по този начин, вероятно ще бъда принуден да го направя пак. И пак.

— Тогава се откажи. Върни парите на Джак Мерсие и нека някой друг се заеме с тази работа.

Каза го, но и сама усещаше, че няма да се получи. Аз говорех така, за да изпитам себе си. Чрез нея, за съжаление.

— Знаеш, че не мога да го направя. Възможно е Марси Бекър да е в беда, освен това мисля, че Грейс е била убита, а после нещата са били прикрити. Не мога да я оставя тази работа да се размине по този начин.

Рейчъл се прилепи към мен още по-плътно, пръстите й полазиха по устните ми.

— Сигурна съм, че ще направиш онова, което е право. И на всяка цена ще се опиташ да избегнеш насилието.

— И ако не успея?

Тя премълча. И какво да каже? То отговорът бе ясен.

Навън трафикът тихо жужи, далечен. Хората спят, а сребърната луна виси високо, високо горе, сякаш забит в небето крив нож. Лежа неспокоен в леглото на обичната ми жена, а Къртис Пелтие вероятно будува в малката кухничка с чаша топло мляко в ръка, унесен в мисли, които не му дават покой. Сигурно е облечен в онези оръфани сини пижами и стари чехли, с червената роба отгоре — разкопчана. Отпива от млякото, оставя чашата на масата и се готви да си ляга. Не че ще заспи, но все пак…

Не зная дали го виждам това в съзнанието си, дали си го представям или подозирам, че става. Но изведнъж гледам — вратата се отваря. Задната. Тъмни сенки падат на пода, понасят се, лазят към него. Облечена в ръкавица ръка затиска устата му, другата извива дясната му ръка нагоре с такава сила, че я изкълчва и изважда от ставата, старецът губи съзнание от болката. Други две ръце сграбчват краката му и го понасят по стълбата нагоре — към банята. Чува се шумът на бълбукаща вода, която вероятно пълни ваната. Къртис Пелтие идва в съзнание само за да се намери клекнал на пода, с лице, опряно на нея. Вижда как нивото на водата се покачва и разбира, че ще умре.

— Къде е скритото, г-н Пелтие? — пита далечен мъжки глас.

Старецът не може да види лицето на говорещия, нито пък втория човек, който също стои отзад, но съзира сенките им, които падат върху фаянсовите плочки.

— Не разбирам какво ме питате — отвръща той, силно уплашен.

— Разбирате, г-н Пелтие. Отлично разбирате.

— Моля ви — изхлипва той, преди да потопят главата му във водата.

Няма време да поеме дъх и водата мигом нахлува в устата и ноздрите му. Бори се, но рамото го боли ужасяващо, пък и колко сила има в един възрастен човек? Успява само да плесне с длан по водата. Изваждат главата му, а той се дави и кашля, плюе вода и неистово се задъхва.

— Питам за последен път, г-н Пелтие. Къде е?

Сега горкият старец се разплаква безпомощно. Плаче от страх и болка, и мъка за загубената дъщеря, защото вече я няма и не може да му помогне — да го защити, нито пък той — нея. Усеща силни пръсти върху изкълченото рамо — агонизира за миг, отново губи съзнание. Когато идва на себе си, е във ваната — гол, над него се е надвесил червенокос мъж. Остра болка пронизва ръцете му, тя постепенно заглъхва и става някак далечна, далечна. Спи му се, много му се спи, насилва се да задържи очите отворени, но…

Опитва се да погледне към ръцете си. По едно време успява — съзира дълбоки резки, от китките чак до лакътя, а водата във ваната е червена от изтеклата кръв. Сенките са надвиснали отгоре му, мълчаливи, страшни. Светлината бавно гасне, животът сякаш изтича от него, а някъде отпред май че просветва светлина, сетне пак угасва. Но пък идва дъщеря му, тя го прегръща и го понася на ръце. Със себе си, нейде в мрака.

Глава десета

При всеки случай според Платон основно принципно положение е да знаеш за какво се извършва разследването. Как стоят нещата в неговия контекст, какво точно търсиш.

Джак Мерсие ме бе наел да разкрия истината за смъртта на Грейс Пелтие. Когато влизах в къщата му, бях зърнал Йоси Епстайн. Последният целеше съдебни действия срещу Братството, може би спонсорирани от Мерсие. Сега Епстайн е мъртъв, офисите му — подпалени, изгорени до земята. Грейс Пелтие бе изследвала историята и битието на Баптистите от Арустук, чиито останки бяха излезли на бял свят изпод тонове кал край бреговете на Сейнт Фройд. По някаква причина тя се бе опитала да влезе във връзка с Картър Парагон, може би в контекста на своите научни изследвания. И отново се бе мярнал призракът на Братството. Лутц, детективът, разследвал случая Пелтие, бе достатъчно близък с последното, че да си вдигне задника от не знам къде си и да дойде чак в Уотървил, за да ме сбие и предупреди да не закачам Парагон. Ето, като свързвам всички тези факти и към тях добавям приятната фигура на г-н Пъд, стигам до заключението, че разследването ми, изглежда, се върти най-вече около Братството.

В събота рано сутринта Рейчъл хукна към факултета за продължаващото академично заседание. Взе със себе си поставената в найлонова опаковка визитка на Пъд. Някой от приятелите й в университетската лаборатория бе обещал да я изследва най-късно до обед. Моя милост пък си взе душ, направи си кафе и облечен в хавлия, се намести пред телефона. Първо се обадих на стария си колега и партньор от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция Уолтър Коул. Помолих го за няколко неща, той съответно на свой ред завъртя някои телефони и ми даде името на детектива, разследвал смъртта на Йоси Епстайн и подпалването на офиса му. Полицаят се казваше Любич.

— Като филмовия режисьор обясни ми той, когато накрая успях да го закова в разговор. — Ернст, нали знаете?

— Роднини ли сте?

— Ами. Но пък на няколко пъти съм режисирал нюйоркския трафик.

— Това не се брои — засмях се аз.

— Уолтър каза, че сте бивше ченге?

— Вярно е.

— Е, как ви върви сега — като частен детектив?

— О, работа има — колкото щеш. Само да не си много придирчив. Разводи, неверни съпруги и съпрузи и тям подобни. От тях не се печели много, затова трябва да се бачка повече на бройка. Защо питате, да не ви е писнало да бъдете ченге?

— Е, не чак толкова, но пък тук заплатата е кофти. Човек може да припечели повече като боклукчия.

— Хм, като стар колега ви казвам — то между двете професии голяма разлика няма.

— Ха-ха, вие го казахте. Интересували сте се за Епстайн?

— Да, от всичко, което можете да ми кажете, моля.

— Питам защо?

— Текуща работа.

— И по-точно?

— Разследвам убийството на една девойка, която може би е имала контакти с Епстайн в миналото, но може и да не е имала.

— Името й?

— Грейс Пелтие. Ченгетата в Мачиас са в течение на случая. Техен е бил.

— Кога е починала?

— Преди около две седмици.

— Какво я свързва с Епстайн?

Не виждах никаква причина да не подпаля малко огън под задника на Братството. Особено ако успея. Така или иначе разговорът на Лутц с Парагон би трябвало да бъде в архивата на случая.

— Братството. То е една от организациите, срещу които Епстайн е събирал доказателствен материал, за да го даде на съда. Възможно е точно преди смъртта си Грейс Пелтие да се е срещала с неговия лидер — Картър Парагон.

— Това ли е всичко?

— Може да излезе и нещо повече. Аз сега започвам. Ще се опитам да се реванширам.

Отсреща настъпи мълчание. Някъде около трийсетина секунди. Помислих, че връзката се е разпаднала. Сетне той заговори:

— Ще ви повярвам и ще помогна. Но само веднъж.

— Аз от само веднъж имам нужда.

— Официално погледнато, се води за убийство. Изключихме възможността за кражба като мотив, а вероятната връзка със запалителните бомби в „Еврейската лига за толерантност“ се разследва в момента.

— Браво на вас. Чиста работа. Какво не искате да ми кажете?

— При аутопсията намериха раничка под мишницата на Епстайн — снижи глас Любич. — Подобна на дупчица от игла. Сега експертите се опитват да открият какво му е било инжектирано. Най-меродавното, но все още не окончателно мнение е, че е било отрова.

Чух шум като от разлистване на хартия.

— Ето тук пред мен има разни експертизи. Чета нещо си за невротоксични вещества, което означавало блокиране на пътя на нервните импулси към мускулите, свръхстимулация на медиаторите — тук запъна на терминологията — хм… ацетилхолин и норадреналин, което парализирало… хм — още повече засрича — симпатичната и гръбначномозъчната нервна система, а то водело до внезапен и особено остър стрес на организма.

Любич високо въздъхна.

— Хм, да… казано с прости думи, отровата предизвиква повишаване на пулса, на кръвното налягане, затруднения в дишането и мускулна парализа. Епстайн е получил масивен инфаркт някъде на втората минута. На третата е бил мъртъв. Симптомите, хм… симптомите — значи това го казвам абсолютно поверително, нали разбирате! — са като при паешка отрова. В основни линии, ако някой не извади по-достоверна теория, така ще си остане. Значи, някакъв си нередовен хваща Епстайн, просва го на пода, сяда му на гърдите и му инжектира здрава доза паешка отрова. Ето това е. Предполага се, че паякът е от онзи тип, който наричат черна вдовица, женски — латинското му име е Latrodectus mactans. Освен това убиецът е смъкнал парченце кожа някъде от долната част на таза, няколко квадратни сантиметра. И това ако не е шашава работа, а? Много изроди се навъдиха, да.

Огледах набързо надрасканите бележки, оставих писалката и попитах.

— Някой друг да се е интересувал от случая?

— Хей, какво чувам? — оплака се Любич. — Правиш на някого услуга, а той прекалява с добротата ти, а?

— Съжалявам — побързах да кажа. — Но отговорът май е „да“, нали?

— Полицията в Минеаполис — въздъхна Любич. — Имало възможна връзка с кончината на лекарка на име Алисън Бек преди седмица. Намерили я в компанията на същия вид паяци. Имало дори и в устата й.

— Боже мой!

— Аха. Такива работи стават днес.

Изглежда, Любич хареса реакцията ми, защото помълча, помълча, сетне продължи:

— Колегите от Минеаполис решили, че паяците били натровени с въглероден двуокис, сетне поставени в устата й, където се съживили. Само един обаче оцелял напълно — другите се изпояли — след като, разбира се, здравата я нажилили. И тя починала вследствие на парализа на дихателните пътища — просто й се свършил въздухът.

— Някакви интересни улики при тях?

— Бек е известна като гинеколог, който защитава абортите и самата тя ги прави. Така че колегите подгонили местните ненормалници и се мъчат да ги приберат тихомълком — да не се разчува много по пресата. Четох, че едвам успели да я извадят от колата.

— Че защо?

— Ами там е била убита, автомобилът бил пълен с паяци.

ПЪД!

Благодарих му, обещах да го държа в течение и затворих. Влязох в Интернет и се захванах с търсене. Но само след две минути, че и по-малко, на екрана излезе снимката на Алисън Бек. Тук изглеждаше по-млада от фотографията в кабинета на Джак Мерсие. По-млада и доста по-щастлива. Репортерите бяха свършили добра работа — бяха изровили всички нужни подробности, намерили стара информация и източници, разпитвали кой ли не и по свои пътища стигнали до доста убедително заключение: че може би лекарката е починала вследствие ухапване на отровен паяк. Трудно е да се пазят в тайна такива факти.

Изключих компютъра и позвъних на Рейчъл. Предварително знаех, че в 11 часа ще си направят почивка за по едно кафе.

— Успя ли да свършиш работа?

— Първо да ти пожелая най-прекрасно утро с много любов — заяде се тя. — Главата ме боли от много приказки.

— Вземи си хапче — посъветвах я аз. — Е, какво става?

— Още я изследват в лабораторията. Сега разкарай се, докато не съм се ядосала истински.

И ми затвори телефона, което не ми остави голям избор.

Или да не правя нищо и да се излежавам, или да завъртя на полицията в Минеаполис. За съжаление там познати нямах, а персоналният ми чар едва ли щеше да ме отведе далеч, особено пък по телефона. Опитах се да се свържа с Мерсие, но прислужницата ме отряза набързо. Какво да правя сега? Нямах работа чак до вечерта, когато с Рейчъл щяхме да ходим на „Клеопатра“. Облякох се, взех за всеки случай едно романче от библиотеката на домакинята и се наканих да се поразкарам по улиците. Реших да отскоча до „Нюбъри Стрийт“, защото се сетих за една книжарничка за комикси и офиса над нея. Може би си заслужаваше да поговорим.

Оказа се, че Ал Зи е мислил в същата линия, защото вече бе планирал посещението ми. Тъкмо се подадох от входа на сградата на Рейчъл и от паркирания отпред на улицата зелен буик излезе едра фигура.

— Чудна количка си имаш, Томи — подхвърлих. — Разкарваш гаджетата насам-натам, до „Дисни Уърлд“ например, а?

Томи Качи се ухили. Носеше черна тениска без ръкави и прилепнали по краката черни джинси. Масивните му рамене надвиснаха над мен като че издути с магически компресор, особено пък на фона на тесния кръст и мускулите на ръцете — същински корабни въжета. Като помисли малко творчески човек, Томи приличаше на гигантска вървяща чаша Мартини, но не ме разбирайте криво — съвсем не толкова крехка.

Пък и Томи не е пияница.

— Добре дошъл в Бостън — рече той. — Ал Зи ще се радва да те види. Влизай в колата. Моля.

— Имаш ли нещо против да отида сам, а? — попитах го аз, защото за нищо на света не ми се качваше в този буик.

Отлично знаех какви пътешествия организира Томи и каква участ постига возилите се отзад гости. Нищо, че се хили през цялото време. По-добре човек да си върви пеша по междущатската магистрала, че ако трябва и със завързани очи.

Сякаш чул мислите ми, той се ухили още по-широко.

— Така е по-лесно, брато. Ал не обича да чака, нали знаеш. Става му притеснително.

— Да бе, да. Ама все пак по-добре ще е да повървя на чист въздух и да дойда малко по-късно, а?

Тони сви мощните рамене. Вероятно нямаше заповед да прилага насилие, затова рече:

— Добре де, щом искаш чист въздух, ние нямаме нищо против.

Е, речено — сторено. Вървях пеша към „Нюбъри“, а огромният буик лазеше по улицата след мен. Хубаво, че почти нямаше трафик. Средна скорост около 2 мили в час, но пък аз се чувствах желан, а и център на внимание. Когато стигнахме пред книжарничката, Томи помаха с ръчище и стъпи на газта. Туристите по тясната уличка се разбягаха. Натиснах бутона на познатия звънец, съобщих си името и заизкачвах стълбите към офиса на Ал Зи.

Никак не се бе променил от последното ми посещение. Същите голи дъски, същата лющеща се стара боя. Вътре имаше двама въоръжени типове, но не и място за сядане, ако не смятаме изтърканото канапе в червено и стола зад бюрото на Ал Зи, на който се бе настанил лично той.

Ал бе в черен костюм, черна риза, черна вратовръзка, посивялата му коса — зализана назад по черепа, лицето му все така мъртвешко, само че ми се стори дори малко по-изпито от миналия път. Носеше слухов апарат, миниатюрните слушалки стърчаха от заострените му и издължени уши. Бях чул, че слухът му се влошавал прогресивно напоследък — сигурно от непрекъснатата пукотевица наоколо.

— Гледам, че сте сменили летния гардероб — учтиво рекох аз.

— Бях на погребение — отвърна той и наведе глава, че и с интерес огледа дрехите си, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Уредено от вас погребение ли?

— Не, не, просто поднесох последна почит на стар другар. Моите приятели измират един по един, вече не останаха. Скоро май аз ще съм единственият жив.

Забелязах, че си вярва, като говори. Но пък като го познава човек, не би се учудил на увереността му в тази насока. И вероятно бе прав.

Махна с ръка към канапето.

— Седнете, настанете се. Тук много хора не идват.

— Не разбирам защо — не се сдържах аз, нали ми е такъв нравът. — Тук е толкова уютно и приятно.

— Вкусовете ми са спартански, знаете — усмихна се Ал и се облегна на стола. — Е, днес ми е щастлив ден. Първо на погребение, сетне посещение на добра воля от страна на г-н Чарли Паркър. Кой знае какво може да стане до довечера: я патката ми да окапе, я растенията в саксиите да увехнат.

— Най-вече ще съжалявам за растенията — пак не се стърпях аз.

Ал Зи протегна дълго тяло, сякаш гигантска змия се разви и опъна.

— Как е неуловимият Луис? — подметна той. — Нещо напоследък не го чуваме. Само за вас ли убива вече?

— Винаги е работил единствено и само за себе си — поправих го аз.

— Добре де, както и да е. Той е единствената причина вие да можете спокойно да ползвате нюйоркското метро например, когато се мернете в този красив град. Защото ако някой посегне на скъпоценната ви персона, онзи хахо ще го очисти. Той дори и на мен би посегнал, а лично аз смятам себе си за много приятен човек, като се имат предвид някои неща. Е, повечето неща, разбира се — усмихна се приветливо Зи и ме изгледа въпросително: — Сега, какво мога да направя за вас, освен това да ви пусна да си излезете оттук жив и здрав?

Знаех, че колкото и да звучи злокобно, то си е до голяма степен помпозна поза. Ал обичаше тежкарските приказки, винаги говореше на „вие“. В миналото се бяхме сблъсквали, дори посритвали, ако може да се употреби подобен израз; веднъж Ал ми даде срок 24 часа да намеря едни пари, които един веселяк бе отмъкнал изпод носа на мафиота Тони Чели. Иначе — бум и край: защото е истина, че Ал държи повече на цената на един куршум, отколкото на човешкия живот. Аз обаче намерих парите и затова съм жив, но пък станах свидетел на убийството на Чели по нареждане на самия Ал Зи. В Дарк Холоу преди време мнозина от хората на Чели скоропостижно си заминаха от този свят — до голяма степен благодарение на усилията на Луис и моя милост, но Тони Чели бе единственият официално посветен в мафиотското братство и фактът, че смъртта му санкционира лично Ал Зи, отклони отмъщението от нас. Ние си му върнахме услугата с лихвите, че и отгоре — намерихме му почти цялата изчезнала сума и му я предадохме. Във всеки случай личните ми отношения с Ал Зи днес могат да се определят с думата „комплицирани“. Едва ли в речниците има по-подходяща дума.

След завършека на събитията около Тони Чели Ал Зи бе наредил на свои хора да ме следят — къде ходя, какво правя. Това бе повече от явно. Иначе откъде ще знае за работата ми по убийството или самоубийството на Грейс Пелтие и Братството? Стопроцентово знаеше и разни неща за господин Пъд.

— Доколкото помня, поканата идва от вас — върнах се аз на темата.

Ал Зи се плесна по главата, като че муха го ухапа.

— Вярно бе, така си е. Трябва да е било в миг на слабост.

Но с тази приказка приключи и майтапът. Ал Зи мина на сериозното.

— Чувам, че си пъхате носа в делата на Братството.

— Това интересува ли ви?

— Много неща по принцип ме интересуват. Приятна ли ви бе срещата с г-н Рагъл?

— А, той ли? Доста психически натоварен човек. Мисли си, че искат да го убият.

— Аз лично се опасявам, че може да пострада, и то сериозно, заради собственото си изкуство.

Каза го и махна с ръка на двете мутри. Те излязоха и затвориха вратата след себе си. Ал стана и се разходи из стаята, отиде до прозореца и заоглежда пазаруващите на улицата туристи. Очите му бяха като на таласъм, само дето никой не пукяса от мятаните наляво и надясно погледи.

— Харесвам я тази улица — заговори Ал. — Харесвам си я — най-вече, че е обикновена, нормална. Стъпваш на тротоара, а хората около теб — най-обикновени. Един се кахъри за ипотеката, друг се ядосва заради цената на кафето, трети — да не си изпусне влака. Ходя сред тях и се чувствам нормален.

Извърна се и ме загледа.

— А вие? Вие, от друга страна, изглеждате напълно нормален. Обличате се като всеки втори кретен отвън. Не изглеждате нито по-зле, нито по-добре от стотина други туруци на улицата. Ама влезете ли тук, и аз ставам неспокоен. Нещо ме гложди отвътре, засърбяват ме пръстите, дланите ми се потят… Хм. Да сме наясно: аз ви уважавам. Значи така. Дори може би ви и харесвам малко. Но зърна ли ви, и в душата ми се вселява някакво чувство на обреченост — сякаш шибаният таван се кани да пада. А присъствието на онези двамата — любимите ви убийци — в Бостън направо ме притеснява. Не мога да спя спокойно, значи. Зная, че тук си имате някаква жена, но разбрах още, че снощи сте вечеряли в „Линъкс“ заедно с онези приятелчета. Вие телешко ли ядохте?

— Много бе вкусно.

— За 35 кинта порцията би трябвало да е повече от вкусно. Дори и песен да ви пее, докато дъвчете. За какво си говорихте — за работа или просто така… приятелски разговор?

— По малко и от двете.

— Хм, така си и знаех — кимна Ал. — Предполагам, интересува ви защо насочих Рагъл към вас, защо се интересувам от този човек, който нарича себе си Пъд, нали? Може би си правя сметката: какво мога да направя аз за Чарли Паркър? Чий живот да сговня, като насоча Паркър да рови около него, а?

Изчаках. Не бях сигурен накъде отива разговорът. И естествено, че бях учуден от посоката, която внезапно пое.

— Или нещо друго? — продължи Ал и тонът му се промени.

Зазвуча гневливо, заядливо, по старчески. Махна се от прозореца, прекрачи до канапето и седна до мен — съвсем близо. В очите му съзрях нещо далечно, нещо, което може би го притесняваше и преследваше нощем.

— Мислите ли, че едно добро дело може да изкупи вършени цял живот злини? — изведнъж попита той.

— Не зная. Не е мое право да съдя — рекох предпазливо.

— Дипломатически отговор, но неверен. Вие само това правите, Паркър, постоянно сте в ролята на съдия. И ви уважавам, защото постъпвате така, както ви повелява съвестта. Както правя и аз в моята работа. Ние си приличаме, Паркър. Вие и аз. Хайде, опитайте да ми отговорите отново.

Свих рамене.

— Вероятно може, особено ако е акт на неподправено, искрено разкаяние, но знам ли? Как да кажа накъде ще натежат везните на Божието правосъдие?

— Вярвате ли в избавлението?

— Надявам се един ден да ме постигне.

— Значи вярвате и в изкуплението като някакъв вид компенсация. То е сянката на избавлението.

Скръсти ръце в скута си и пак ме погледна. Ръцете му бяха бели, извънредно чисти, сякаш ежедневно прекарваше часове наред в почистване, миене и търкане на кожата.

— Остарявам. Тази сутрин в гробището се огледах и видях само мъртъвци — мъже и жени. Цяла група хора, на които тепърва едва ли ще им се събере общо повече от година-две живот — взети заедно, ви казвам. Много скоро ще ни дойде редът и всички ще бъдем повикани, за да застанем пред Божия престол, където ще бъдем претеглени и вероятно намерени за грешни. Всички ние, до един. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е Божията милост. Аз обаче не вярвам, че ни чака милост или прошка, ако приживе ние самите не сме я проявявали. Поне веднъж… А аз не съм милосърден човек. Никога не съм бил…

Мълчах и продължавах да изчаквам, а той въртеше годежния пръстен на пръста си и ме поглеждаше косо. Знаех, че съпругата му е починала преди три години, а деца нямаше. Какво ли мислеше точно в този миг? Вероятно, че след смъртта си ще се съберат отново с нея, може би в друг свят, вероятно в друг живот.

— Всеки има право да се опита да изкупи грешките си — рече изведнъж, и то съвсем тихо. — Никой не бива да му отнема това право.

Очите му отново отскочиха към прозореца, откъдето идваше единствената светлина в стаята. Сетне издума:

— Зная това-онова за Братството. И за човека, когото използват да върши специалната работа.

— Г-н Пъд ли?

— Вие вече го познавате, така ли? — този път Ал Зи наистина бе удивен.

— Запознахме се в моя двор — отвърнах.

— Тогава може би дните ви наистина са преброени — рече той просто и с убеждение. — Познавам го, защото работата ми е такава. Не обичам непредсказуемото, освен ако не го използвам лично аз — за мои си цели. Именно затова и вие сте все още жив. Знаете го добре. Затова не наредих да ви очистят, когато дойдохте да ме разпитвате за Чели, а и после — след като заедно с вашите приятели преди две зими избихте повечето негови хора. Вашата цел и моята бяха горе-долу така… — рече Ал и разклати длан в балансиращо движение. — Пък и върнахте парите, това ви купи живот.

Сега може би не е лошо да поговорим за Пъд. Може да ни е от взаимна полза. На мен особено няма да ми пука, ако той ви убие пръв. Е, може би ще ми липсвате. Имате дарбата да оживявате нещата, да правите живота по-весел… но това е всичко. И вие, и вашите приятелчета. Но пък ако го убиете — то ще бъде от полза за всички.

— А защо вие не свършите тази работа? Имате цяла организация? — опънах се аз.

— Защото не е направил нищо, което да го постави в позиция за подобна санкция от страна на мен и моите съдружници. Вижте сега — представете си, че виждате отровен паяк в ъгъла на стаята, нали? Няма да го убиете веднага — не и преди да е направил опит да ви ухапе, нали?

Ал ме погледна. Изглеждаше доволен от образната си реч. Но отлично знаех, че тази аналогия с паяците не е случайна. Интересен човек беше този Ал Зи. Наистина интересен.

— Пък освен Пъд има и други фактори. Други хора — в сянката, извън кадър. Тези хора трябва да излязат на светлото. Трябва някак да ги примамим — да се покажат. Защото ако тръгна срещу Пъд без друга причина освен тази, че го смятам за зъл и опасен (при положение, че мога да открия Пъд достатъчно бързо и хората, които изпратя срещу него да го ликвидират, в което се съмнявам), то онези в сянка ще вземат мерки против мен и ме смятайте за отстранен от играта. Нито за секунда не се съмнявам, че именно така ще стане. С фатален изход лично за мен. Всъщност смятам, че в момента, в който наредя санкция срещу Пъд, той ще ме изпревари. Това е опасен човек, повярвайте ми. Познавам го и него, и цялата му история.

— Значи искате да използвате мен за примамка?

— Никой не може да ви използва — засмя се Ал Зи, — освен ако вие самият не го пожелаете. Вие вървите срещу Пъд по ваши си, собствени подбуди. От моя страна пък никой от моята организация няма да ви пречи. По никакъв начин. Дори се опитах да ви насоча в правилната посока — затова ви изпратих онова порно режисьорче. Ако го загащите в ъгъла и ние можем да помогнем да го забършете, без това да привлича вниманието към нас, то смятайте го за свършено. Така стоят нещата. Но моят съвет е да скриете всички ваши близки — хората, на които държите — далеч, далеч от него, защото той може да ги убие или най-малкото да ги използва, за да убие вас самия. Ясен съм, нали?

Рече го и се усмихна конспиративно.

— В същото време длъжен съм да ви кажа, че имате конкуренция в опита да ликвидирате Пъд. В Ню Йорк на еврейските старейшини им писна от палежи и убийства, а смъртта на онзи равин направо преля чашата. С тях не бива да се бъзикате. Не и с шибаните чифути. Е, не е както по времето на големия Бъгси Сийгъл, но ви казвам, че тези хора са опасни — имат ли зъб на някого, свършено е с него. Сигурно си мислите, че шибаната сицилианска мафия е страшна, а? Много здраве имате! Шибаните евреи, те са специалисти в замислянето на отмъщение — имат хиляди и хиляди години опит в това отношение. И са същите специалисти като шибаните китайци в областта на барута. Имам предвид, че китаецът измисли барута, а евреинът — отмъщението. Бог да ми прости за езиковите средства.

— Искате да кажете, че са наели някого ли? — попитах с интерес.

— Да — потвърди Ал. — Но при този човек не парите са главният стимул, не те са му мотивация, значи. Той нарича себе си Голем[15] и е евреин от Източна Европа. Не го познавам лично и сигурно така си е по-добре за мен. Но както чувам, захване ли се с някой, и онзи умира. В деня, в който го срещна, ще целувам пръстена на св. Петър и ще препрочитам Десетте Божи заповеди.

Отново завъртя годежния си пръстен; светлината от прозореца заигра върху метала и разпрати наоколо златисти стрелици.

— Не е лошо да поговорите с човек на име Мики Шайн — истинското му име е Майкъл Шайнберг. Викаме му Мики Еврейчето. Сега е вече пенсиониран, по-рано бе от екипа на Джоуи Барбоса, ама сетне нали Джоуи започна да пее на ченгетата, та нещата се промениха. Подочух, че именно той е теглил куршума на Джоуи в Сан Франциско през седемдесет и пета. Същата година работеше и за Екшън Джаксън, сетне му писна от игрите и си купи цветарски магазин в Кеймбридж.

Ал Зи извади скъпа писалка и тефтерче, написа нещо и скъса листчето, за да ми го подаде.

— Мики Шайн — повтори той и очите му се зареяха нейде далече, в гласа му се появиха носталгични нотки. — Знаете, помня един случай… бяхме се запили в Алфабет Сити, беше лятото на шейсет и осма; пихме, пихме, сетне се преместихме на друго място, не помня къде, ама се събуждам в една турска баня, значи — не ти е работа. Гол като сокол, ама не съвсем гол, значи, увит в хавлия. Лежа на една плоча, наоколо фаянс, плочки, кофти работа — решавам, значи, че съм в шибаната морга…

Изведнъж млъкна, вероятно се усети, че се разпуска прекалено пред мен и изхъмка, сетне добави строго:

— Та значи, видите ли го, разкажете му тази история. Предайте му, че още помня онази вечер.

— Ще го направя — обещах аз.

— Ще наредя някой да му се обади предварително — рече още Ал Зи. — Мики си пада малко бързак, пък и не мисли много-много. Барбоса го намериха с четири рани от рязана пушка. Влезете ли там с този патлак под сакото, разпитате ли туй-онуй за миналото, току-виж сте се усетили как се е чувствал Барбоса, ако разбирате какво искам да кажа.

Благодарих му, станах да си ходя. Още преди да съм стигнал до вратата, той вече се бе наместил зад бюрото, а пръстите му все така навиваха ли, навиваха старата златна халка.

— Ние с вас си приличаме, един тип хора сме — вие и аз — повтори той, докато отварях.

— Какъв тип? — попитах за всеки случай.

— Вие знаете какъв — отвърна Ал.

— Едно добро дело — рекох тихо, но не бях сигурен дали то ще е достатъчно.

Ал Зи действаше главно в сферата на дрогата и курвите, порното и кражбите, изнудването и убийствата — пропилян, задъхан живот. Ако вярвате в кармата например, тези неща се натрупват… Ако пък вярвате в Господа Бога, значи пък изобщо не бива да ги вършите.

Ами аз самият? Не бях ли вършил неща, за които сетне горчиво съжалявах? Бях отнемал чужд живот. Бях убил невъоръжен човек с голи ръце. Може би Ал Зи бе прав: ние сме си един и същи тип хора — той и аз!

Сетне гласът му ме извади от въпросните размишления:

— Както казвате — едно добро дело. Аз ще ви помогна, по този дребен начин, да намерите г-н Пъд и да го отпишете от играта. И него, и онези около него. Но стъпвайте леко и внимавайте в картинката, г-н Чарли Паркър! Все още има хора, които се ослушват в очакване на вашите стъпки.

На излизане се обърнах. Той вече седеше на стола, скръстил ръце на корема, лицето му изпънато, застинало в изражението на суров, безмилостен бог.

Глава единайсета

Мики Шайн[16] се оказа дребен, олисяващ отпред мъж, събрал обаче достатъчно коса за сребриста конска опашка на тила. Този трик трябваше да прикрие факта, че от ушите нагоре я имаше пет-шест косъма, я не. За това донякъде помагаше и сребристата му брадица. Така че Мики имаше двоен проблем — името и лъщящият на ярката светлина в магазина почти гол череп, от който трябваше да отвлича вниманието с помощта на козия израстък на брадата и пораслата на тила коса. Общият ефект не бе много в негова полза.

— Да сте чували вица за легионерите и пясъчната пустиня? — попитах още когато звънчето над вратата предизвести влизането ми в магазина на площад „Кендъл“. — Значи крачат си те двамата през пясъците и единият казва: „Да знаеш, брато, досега да съм я забравил, ако името й не беше Сандра[17]“.

Мики Шан ме изгледа тъпо. Защо ли му разказах този виц?

— Пясък — натъртих върху думата. — Пясък — sand.

— Ще си купиш ли нещо или ще се бъзикаме? — попита ме Мики. — Да не те пращат да ме веселиш, а?

— Мисля, че да — отвърнах. — От името на Ал Зи.

— Хм, да — обадиха ми се. Само дето не ми казаха, че си такъв шегобиец. Я заключи вратата и обърни надписа на „Затворено“.

Изпълних нареждането и го последвах в задната стаичка. Над масичка до стената висеше корково табло, а на него — списък с имена и адреси. Мики Шайн се захвана да вади орхидеи от една кофичка и да ги подрежда върху масичката.

— Глей сега, аз имам няколко поръчки, ама ако речеш да спра, ще ги зарежа — рече той и ме изгледа.

— Няма нужда — отвърнах. — И така си е добре.

— Сипи си кафе — кимна ми той към машинката на съседната лавица, до която имаше купички със сметана на прах и захар. Кафето смърдеше на умрели хлебарки, и то здраво.

— Дошъл си заради Пъд, така ли? — попита ме той и ръцете му потрепнаха, когато спомена името.

— Да.

— Значи му е дошло времето — измърмори той повече на себе си, отколкото на мен.

Продължи да подрежда цветята мълчешком; така минаха няколко минути, сетне въздъхна и се отказа. Сега вече ръцете му видимо трепереха. Погледна ги, пак въздъхна, вдигна ги така, че да ги видя добре и после ги набута в джобовете на панталоните.

— Той не е човек, а чудовище, г-н Паркър — започна да говори Мики и след малко потрепери, явно променен, а се промени и начинът му на говор. — През последните пет години много съм си мислил за него, за очите му, за ръцете му. За неговите ръце… Когато си го представя, винаги виждам едно кухо тяло, една черупка, в която се крие зъл дух. Сигурно ме мислиш за шантав, а?

Поклатих глава и се опитах да си припомня първото впечатление от Пъд: очите му, надничащи изпод надвисналата плът, странните некоординирани движения на пръстите, растящата му на непривични места коса. Отлично разбирах какво изпитва Шайн в момента.

— Знаеш ли, г-н Паркър, мисля си, че той е дибук. Ама ти май не знаеш какво е това дибук?

— Съжалявам, наистина не зная.

— Дибук е духът на мъртвец, обладал тялото на жив човек. Това е г-н Пъд — той е дибук — зъл дух, нечестив и неземен, дошъл да дебне живите…

— Откъде го познаваш?

— От една поръчка, откъде другаде? То беше след като се отказах от игрите — когато старите правила започнаха да се разпадат. Аз съм евреин, а евреите не са наравно с другите, г-н Паркър, не са. При това не бях от посветените, затова реших, че е по-добре да се разкарам и да ги оставя да се избият като диви кучета помежду си. Направих една услуга на едни хора, сетне се чупих… онези да си се избиват…

Погледна ме крадешком и в същия миг бях сигурен, че казаното от Ал Зи е вярно: пръстът на Мики е дръпнал спусъка на оръжието, убило Барбоса през седемдесет и пета в Сан Франциско. Това е било онази „услуга“, заради която са го пуснали да си върви по живо, по здраво и да си продава цветята.

— Тогава си купих магазина и нещата вървяха добре някъде до осемдесет и шеста. Същата година се разболях и трябваше да зарежа цветята за цяла година. Междувременно се появиха нови цветари, загубих си постоянните клиенти и така нататък… — сега пак въздъхна.

— По същото време чух, че имало поръчка за един човек, бил един такъв… странен, неестествено слаб и тънък, убивал поради объркани религиозни възгледи или поне така ми казаха. Например лекари от онези клиники, дето правят абортите, хомосексуалисти, дори и евреи. Смятам, че абортът е нещо лошо, г-н Паркър, то и Старият завет си е съвсем категоричен по… такива хора, де.

Извърна очи и се досетих, че Ал Зи го е предупредил за Ейнджъл и Луис и сигурно го е посъветвал да си държи устата.

— Но да убиваш такива хора съвсем не оправя нещата — продължи той с убеждението на човек, който е убивал за пари. — Е, приех поръчката. Не бях държал в ръка оръжие от години, но нали знаете — стари навици, стари инстинкти — те не си отиват така лесно.

Сега потъркваше ръце, а очите му се зареяха в някакъв друг, далечен свят и инстинктивно усетих, че изживява някакво старо страдание или обида.

— И го намери?

— Не, г-н Паркър, той ме намери пръв.

Забелязах, че още по-силно и още по-бързо затърка ръце една в друга.

— Бях открил важен факт: че главното му свърталище е някъде в Мейн, затова заминах за там, за да потърся следи. Бях отседнал в един мотел в Бангор. Знаете ли го този град? Истинска дупка. Тъкмо задрямвах, когато чух шума в стаята… Посегнах за пистолета, но той не си беше на мястото, сетне нещо ме тресна по главата, а когато дойдох на себе си, вече бях в багажника на някаква кола. Бяха ми завързали и ръцете, и краката — с жица, на устата ми имаше лепенка. Не помня колко съм се возил така, но по едно време капакът се отвори. И на очите имах парцал, но той бе полупрозрачен и го видях. Г-н Пъд. Стоеше там в едни ненормални дрехи — една с друга не си пасваха. Приличаше на старец. Но в очите му имаше нечиста светлина, г-н Паркър! Такава не съм виждал…

Млъкна и си хвана главата с две ръце, прокара ги по голия череп, сякаш се опитва да приглади несъществуващата си коса.

— За малко да се напикая, г-н Паркър. Никак не ме е срам да ти кажа този факт. Изобщо не съм човек, който се плаши от щяло и нещяло, смъртта съм я гледал много пъти в очите, ти казвам. Обаче като зърнах онова в очите му… когато пръстите му ме опипаха… когато му усетих ноктите…

Извади ме от колата — на ръце. Да, да — със собствените си ръце. Вдигна ме като перце — много е силен. Сетне започна да ме влачи по земята. С едната ръка — като вързоп. Бяхме в някаква тъмна гора, а сред дърветата се издига някаква висока сянка — същинска кула. Чух да се отваря врата и той ме вмъкна в нещо като колиба. Там имаше две стаи. В първата — маса и столове, нищо повече. По пода кръв, петна, засъхнали по дъските, а на масата кашон с дупчици по него. Взе го с другата си ръка и го понесе. Другата стая бе с плочки и вана, стара вана и разбита тоалетна. Пусна ме във ваната, пак ме тресна по главата. Зашемети ме, ти казвам, и междувременно ми наряза дрехите с нож. Значи отпред си бях както майка ме е родила — от врата до петите. Помириса си пръстите и ми заговори, г-н Паркър. „Миришеш на страх, г-н Шайнберг“ — това само рече.

В същия миг усетих, че всичко наоколо изчезва: постепенно заглъхнаха уличните шумове, проникващото през прозорците слънце избледня и се скри. Остана само гласът на Мики Шайн и безпогрешно усетих застоялата смрад на старата влажна и мръсна колиба, тихото дишане на г-н Пъд, който седна на ръба на тоалетната чиния и бавно повдигна капака на кашона.

— Пълен беше с буркани — продължи гласът на Шайн — логично продължение на видяното от собствените ми очи. Някои по-големи, други по-малки. Поднесе един към очите ми, на капачето имаше дупки. Веднага видях паяка вътре. От дете мразя паяците. Беше малък и кафяв на цвят, но на мен — легнал в онази ръждива вана, целият потен, уплашен — той ми се видя като осемкрако чудовище. Г-н Пъд не каза нищо, само поклати буркана, свали капака и пусна паяка върху гърдите ми. Той се заплете в космите, аз се гърчех и подскачах колкото мога с надежда да го отърся от себе си, но това бе направо невъзможно. Сетне усетих първото ужилване, чух звъна на стъкло и втори паяк тупна върху ми, сетне трети… и така нататък. Чувах се сам как охкам, а ми се струваше че стенанията идват някъде от друго място, не аз издавам тези звуци. Мислех само за гадните насекоми и ужасът набираше сила в мен.

Сетне г-н Пъд щракна с пръсти и това ме накара да го погледна. Подбираше нови буркани от кашона и поред ми ги поднасяше пред очите, за да им видя съдържанието. В един имаше тарантула. В друг — черна вдовица, в трети — червен скорпион, а опашката му се гърчи ли гърчи…

Наведе се към мен и пошепна: „Кой да ти дам, г-н Шайнберг, кой?“ Но не пусна тези — най-страшните. Прибра ги обратно в кашона и от джоба на сакото извади плик. Там бяха подредени снимки: на бившата ми съпруга, на сина, на дъщерите и внучката. Черно-бели, всичките правени на улицата. Показа ми ги една по една, сетне си ги прибра.

— Това е само предупреждение, г-н Шайнберг, предупреждение към всеки, който си внуши, че може да спечели леки пари, като тръгне след мен. Може би ще оцелееш тази вечер, може би не. Ако оживееш, върни си се в цветарския магазин и забрави за мен. В такъв случай няма да закачам семейството ти. Но ако отново се опиташ да ме преследваш, онуй момиченце Силвия — нали така й беше името на внучката ти? — то ще лежи тук, на твоето място и ще му се случи същото, което се случи на теб самия. И ти гарантирам, г-н Шайнберг, че то няма да оживее.

— Сетне се наведе отново и извади запушалката на пода на ваната. Погледнах към отвора на канала и замръзнах от страх — дупката забълва цял полк паяци, стотици ти казвам, човече. Биеха се помежду си, за да излязат по-бързо. Някои вече бяха мъртви, а потокът ги носеше, изхвърляше ги навън…

Погледнах Мики, а спомените ме върнаха в детството. И аз бях преживял нещо подобно като момче: един местен престъпник на име Татенцето Хелмс ме бе наказал заради това, че с един съученик строшихме прозорците на негово бъдещо заведение: бе ме завързал и посипал с пръст и тор, пълен с гадни мравки, които хапеха и жилеха болезнено. Татенцето Хелмс е отдавна покойник, но за миг си представих жестоките му и пълни със злорадство очички — досущ тези на г-н Пъд. Не, тези на Пъд бяха много по-злокобни. Спогледахме се с Мики и той, изглежда, почувства какво си мисля, защото гласът му стана по-мек и може би гневът у него се стопи. Казвам гняв заради това, че посредством Ал Зи го бях накарал да прави това болезнено самопризнание за изстраданото в миналото унижение.

— Покатериха се гадовете върху мен; аз пищях ли, пищях, но кой да ме чуе? Просто кожата си не виждах — бяха я покрили като с килимче и хапят, ли хапят. А Пъд… той стоеше встрани и гледаше как ме жилят. Вероятно съм припаднал, а като дойдох на себе си, бях целият във вода. Пъд я бе пуснал, повечето паяци се бяха издавили. Значи за пръв път забелязах нещо като съжаление в очите на този болен перверзник, този гаден психар… болеше го сърцето, мръсника му с мръсник, за гадните гадини. Когато изпукаха до край, той ме извлече от ваната, отнесе ме до колата и ме набута в багажника. Откара ме оттам и ме захвърли на една улица в Бангор — както съм си бил мокър и изпохапан. Намерили ме местни хора, извикали линейка. Събудих се в една болница, но отровата вече действала.

Мики Шайн се изправи и започна да разкопчава ризата. Свали я и ме погледна право в очите. Устата ми пресъхна. На дясната му ръка се виеха грозни белези — липсваха цели парчета плът, като че див звяр бе късал месото с острите си зъби. Отпред зееше нещо като дупка — там, където някога се е намирало зърното на лявата гръд. Обърна се и видях подобни белези и по гърба му, кожата по ръбовете на старите рани бе посиняла и сгърчена.

— От паешката отрова месото направо се скапва — рече Мики и натуралното описание ме накара да потръпна. — Ей това й е най-лошото… ето с какъв човек имаш работа, г-н Паркър. Ако решиш да тръгнеш срещу него, значи, подсигури се стопроцентово. Ако го убиеш от първия път — добре. Иначе няма да ти останат живи роднини, близки хора. А теб ще те остави за накрая.

Облече си ризата и закопча копчетата.

— Имаш ли някаква идея къде те е отвел тогава?

— Мисля, че се движехме в северна посока, стори ми се, че чувам морето — поклати глава Мики Шайн. — Но само това помня и дори не съм много сигурен. Чакай малко… когато ме изкара от багажника, мисля, че зърнах светлина — високо, някъде вдясно. Заприлича ми на нещо като фар.

Мики сбърчи вежди и дълго мисли. Сетне бавно каза:

— Има още нещо, г-н Паркър. Каза ми също, че ако отново тръгна след него, имената на всички нас щели да бъдат записани. Записани и осъдени — прокълнати.

Чак главата ме заболя при тези думи. Може би вече съм се досещал за нещо, но мислите ми бяха като в мъгла.

— Какво ли е искал да каже?

Мики Шайн се накани да отговори, но се отказа и мълчаливо продължи да закопчава ризата. Видимо бе засрамен, сигурно и притеснен за тази минала случка. Вероятно се виждаше като слабак, проявил мекушавост в лицето на целия садизъм на Пъд. Но все още го бе страх и това му личеше.

— Не знам, не го разбирам това нещо — отговори и облиза устни, сякаш да махне солта на собствената си лъжа.

— Ти какво искаше да кажеш с онези думи, че му е дошло времето? — изведнъж попитах аз.

— Само Ал Зи знаеше моята история — отвърна Мики. — Сега знаеш и ти. Предполага се, че няма да говоря за случилото се, на никого, никога. За това какво ми е сторил, какво може да стори на всеки, който вдигне ръка срещу него. Но винаги съм си знаел, че ще дойде денят, когато ще може да се направи нещо по въпроса. Някой да го довърши веднъж и завинаги. Отдавна чакам да дойде това време, за да си кажа и аз моето. Виж какво мога да ти съобщя, г-н Паркър: той е някъде на север от Бангор, някъде по крайбрежието, там наблизо трябва да има и фар. Не е много, ама толкова мога да дам от себе си. Ти само ми обещай, че заставаш между него и мен, между него и Ал Зи също. Чуваш ли ме?

Прищя ми се да понатисна повече за това какво означават думите „записани и осъдени — прокълнати“, но виждах, че вече му идеше много нагоре.

— Ще се опитам — рекох.

— Защото ако Пъд научи, че сме говорили и че ти вероятно ще го търсиш, той ще ни избие до един. До един ти казвам.

Сбогувахме се на вратата, той ми стисна ръката.

— Няма ли да ми пожелаеш късмет? — попитах.

Мики Шайн застина, загледа ме в очите и поклати глава.

— Ако само на късмет разчиташ, значи, смятай се вече за мъртъв — прошепна той. — Мъртъв…

Върна се при орхидеите и ми обърна гръб.