Родени да убиват

Глава двайсет и пета

Размерите? Трийсет и осем на осемнайсет, плътна и дебела. На гърба шест малки леко извити кости — поставени хоризонтално — в три двойки. Леко пожълтели, намазани с някакво защитно покритие, от което на светлина блестят. Не съм сигурен, но ми се струва, че са части от човешки ребра, може би детски. На допир са много гладки, за разлика от останалия материал на книгата. Боядисана е в тъмночервено, самата текстура — набраздена като с бръчки, около левия горен връх изпъква черна точка, същинска бенка.

Човешка кожа. Изсушена, сетне съединявана с особени методи, на места съшита, вместо конец — сухожилия или черва. Опипвам внимателно — с пръстите усещам порите и набраздяванията на дермата, а при натиск и формата на образуващите конструкцията кости — лъчеви и може би лакътни, може би още ребра. Като някогашно живо същество, кожа върху кости, ви казвам. Само плът и кръв липсва, за да се съживи отново.

Надписи няма — нито на корицата, нито на гърба, никакъв знак, който да подсказва нещо за съдържанието. Чакайте, не е така — има особена маркировка на корицата, янсенистка[28] по дух и съдържание: паяк от златно фолио, поставен на четирите ъгъла и в средата, общо пет фигурки. Изработени изключително детайлно и изящно — осемте крака свити навътре, държат златен ключ.

Внимателно, само с върха на пръстите разтварям книгата. Боже мой, държи я гръбнак! Човешки, съединени със златна жица прешлени, златото — единственият материал, който не идва от човешкото тяло. Страниците са прикачени към гръбнака с помощта на сухожилия. Вътре оцветяване няма, затова пък изпъква разликата в пигментацията на човешката кожа. От върха на гръбнака виси нещо като тъничка плитка — да отбелязва докъде е четено. Направена е от различни човешки коси, внимателно сплетени една в друга.

Страниците не са повече от трийсетина, различни са по размери и направа. Две или три са от едно и също парче, два пъти по-голямо от размерите на книгата, сетне прегънато на две и хванато на прегъвката образува се двойна страница. Други са съшити от повече парчета, някои съвсем малки. Различни са и по дебелина: една е толкова тъничка, че виждам ръката си, просто прозира през нея, други са доста по-плътни. Струва ми се, че са изрязвани най-вече от раменете или таза, може би ханша, макар че на едно място съзирам сбръчканата дупчица на пъп, а на друго — изсъхнало зърно от човешка гръд. По едно приличат на древните двойни листа на сътворени от козя или телешка кожа пергаменти: едната страна е гладка — там евентуалните косми са внимателно изстъргани, обратната е значително по-груба и на вид, и на допир. Гладката страна е за илюстрации и текст, така че на двойните е използвана само дясната страница.

Илюстрации и текст. Гледам и не вярвам на очите си: страница след страница в богато украсено писмо вървят откъси от Откровението; някои са цели глави, други откъслечни цитати, подходящи за илюстрациите. Струва ми се, че произходът е каролингски, версия на изчистения и прекрасен шрифт, чийто вдъхновител е английският богослов Алкуин от Йорк; всяка буква притежава свой собствен облик, прост, но и забележителен — направено е така, за да се чете по-лесно. Фокнър е подчертавал естествените дефекти или дупки в кожата, като е изписвал подходяща буква или украшение. Главните букви на всяка страница са унциални, високи са най-малкото по два и половина сантиметра и са изящно създадени — да, това е думата — създадени! — от десетки индивидуални щрихи на перото. В основата и в самия ствол са преплетени гротескни човешки или животински мотиви и форми.

Но най-силни са илюстрациите. Усеща се силно ехо от Дюрер и Дюве, Блейк и Кранах, но и по-късни художници като Георг, Майднер, Мазерел. В никакъв случай не са копия на оригинални илюстрации, а по-скоро вариации по теми. Някои са красиво и многоцветно изрисувани, други — само в черен туш със смески от растителни обогатители. Така се прави много плътно мастило, което при нанасяне остава релеф. На първата страница е версия на прочутата Врата към Ада, взета от Уинчестърския псалтир — стотици мънички тела се гърчат в зъбатата паст на нещо средно между човекочудовище и риба — хората, оцветени в зеленикаво, за да изпъкват, люспите на рибата — в червеникави и синкави нюанси. Ето ги и Кранаховите конници — четири фигури в червено и черно; „Жетвата на света“ на Буркмайер в зелени и златисти тонове; злокобната визия на паяковидното чудовище, където вдъхновението очевидно е дошло от сравнително съвременната работа на Едуард Георг заедно с прилежащ текст: „Звярът, що се пръкна от Геената огнена, ще връхлети и люто ще ги разпилее, за да ги победи… живи няма да има…“; още и силно детайлна вариация по Дюве — от неговия „Апокалипсис 1555“ със св. Йоана на фона на голям град, заобиколен от образите на Смъртта, сред тях лебед със стрела в човката.

Прелиствам до края — до последната илюстрация, придружена с цитат от Откровението: „И тъй, взех книжката от ръката на ангела, та я изядох, и в устата ми беше сладка като мед: но като я изядох, коремът ми се вгорчи.“ Видимо вдъхновена от Дюрер: св. Йоан с обнажен меч в ръка изяжда образа на самата книга, която държа в ръце в този миг, виждат се човешкият гръбнак и паякът с ключа, когато ги поднася към устата си. Над него се извисява ангел — наблюдава го, краката му са като огнени колони, главата му същинско Слънце.

Йоан е рисуван с черен туш. Видимо е, че са положени огромни усилия и старание лицето му да бъде максимално изразително. Тук е представен самият Фокнър на млади години — ужасно много прилича на онази снимка, която бе поместена във вестника след разкритите тела на убитите баптисти. Виждам същото високо чело, хлътнали бузи и почти женска уста, същите прави, черни вежди. Наметнат е с дълъг бял плащ, мечът в лявата му ръка сочи небето.

Всъщност Фокнър присъства във всяка илюстрация. Той е един от конниците; негови са челюстите от зъбатата паст на Вратата на Ада; той е св. Йоан, той е чудовището. Фокнър: съдникът, мъчителят, убиецът, създателят на книга — хронология на наказания, сама по себе си наказание, носеща истина, но и скриваща истината, суета и отрицание на суетата, произведение на изкуството и паметник на канибализма. Това тук е творението на неговия живот, началото е в човешката слабост на паството му, проявена приживе, за да го обърне против тези хорица, които унищожава с помощта на потомството си: първо мъжете, сетне жените, накрая и децата. Както започва, така и продължава, а жертвите са материал за голямата му книга.

В десния долен ъгъл на всяка страница, като маргинални, са записани имена. Направените от единствено парче кожа страници носят само едно име; съшитите от повече парчета — две, три, че и четири имена. Това на Джеймс Джесъп е на трето парче, на майка му — на четвърто, бащата — на пето. Но има още доста имена; имена, които не познавам, не ми говорят нищо. Някои изглеждат сравнително новозаписани, ако съдя по цвета на туша. Алисън Бек не е между тях. Нито Ал Зи или Епстайн, или пък Мики Шайн. Щял е да ги добави по-късно, когато си върне книгата. Заедно с името на Грейс Пелтие, вероятно и моето.

Мисля си за Джак Мерсие и книгите в библиотеката на неговия кабинет. Онези три двойни маркировки в злато на гърба на всяко томче — тук изпълнени с части от ребра. Майстор занаятчия като Фокнър не би могъл да си представи живота без тези книги, които така много обича. Даденото на Картър Парагон копие е доказателство за това. Става ясно, че Фокнър е имал доста по-далечни визии: създаването на текст, чиято форма съвършено отразява съдържанието: Книга на Проклятието, създадена от телата на Прокълнатите. Хроника на неговия Съд, съдържаща останките на осъдените.

А Грейс е разбрала. Дебора Мерсие, разкъсвана от ревност към първата дъщеря на съпруга си, й е съобщила, че съществува нов Апокалипсис, обяснила е и източниците му. По същото време Джак Мерсие вероятно е започвал реални ходове срещу Братството — с помощта на Обър, Бек и Епстайн, но Грейс едва ли е знаела за тях, защото Дебора е предпочела да не й казва. Било й е изгодно да изпрати девойката на риск, всъщност на смърт, не и съпруга си.

Грейс е подхвърлила пред Парагон, че знае нещо за продажбата на Откровението, но Парагон не бе достатъчно умен и интелигентната Грейс е усетила как стоят нещата. Парагон сто на сто се е страхувал да признае на Пъд и Фокнър, че е продал книгата, още по-малко за посещението и разговора си с Грейс. Сетне тя го е следяла, очаквала е да изпадне в паника. Дали го е последвала на север, или е изчакала те да дойдат при него? Струва ми се, че второто е по-вероятно, особено ако Парагон е бил убит, защото не е съобщил на Голем къде е тяхната бърлога. Най-вероятно не е и знаел. Каквото и да се бе случило, Грейс някак си е открила пътя до самите порти, така да се каже, на Фокнъровия собствен, личен Ад. Изчакала е за нужния шанс и когато е имало възможност, е влязла, за да вземе и после избяга с книгата. Книгата, която съдържа истината за Баптистите от Арустук и най-вече за Елизабет Джесъп. Кражбата е принудила Братството да действа бързо, но и прибързано: Пъд и другите едновременно са търсили книгата и са започнали да елиминират действащите срещу тях лица. Защото в противникови ръце книгата би била много могъщо оръжие. В същото време задачата им се е усложнила неимоверно — поради разкритите при Сейнт Фройд човешки останки.

Затворих книгата, внимателно я върнах в опаковката и торбичката, сетне дълго си мих ръцете, бърсах се продължително и чак тогава се обърнах към Луис и Рейчъл.

— Откриваме нови измерения на думата „ненормален“ — поклати глава Луис. — Каква е тази гадост според теб, а?

— Хроника — отвърнах аз. — Летопис на смъртта, а може би и нещо много повече. История на прокълнатите — противоположността на Книгата на живота. Баптистите от Арустук са в нея, а още поне и дузина други имена — мъже и жени. Все използвани за създаването на Ново Откровение. Или Апокалипсис, както ти хареса.

Авторът е Фокнър. Неговите останки така и не ги намериха в общия гроб. Нито тези на сина или дъщерята. Избили са всички тези нещастни души — до крак. Сетне с части от телата им са създали ей това произведение. Смятам, че непознатите ни имена са на хора, които в даден миг са имали нещастието да се опълчат на Братството. Или са представлявали някаква заплаха за него. Евентуално щели да прибавят и нещичко от телата на Грейс и Къртис Пелтие, на Йоси Епстайн, може би и на Джак Мерсие и близките му от онази яхта. След като си приберат книгата. Документацията би трябвало да бъде съвършено пълна, иначе си губи смисъла.

— Какво ли искаш да кажеш с тази дума „смисъла“? — настръхна Рейчъл, в очите й гореше гняв и омерзение.

Отново си мих ръцете и се бърсах пак и пак с кърпата, която висеше до мивката.

— Няма значение, Рейчъл. Така или иначе това тук е самопризнание за убийство в множествено число, ако, разбира се, може да се докаже авторството.

— И ако изобщо намерим Фокнър — измърмори Луис. — Пък и какво ще стане, когато разберат, че Лутц е изчезнал?

— Тогава ще се появи Пъд — да провери какво е станало. Фокнър не може да си позволи книгата му да остане в чужди ръце — незнайно в чии при това. Е, ако преди това не го посети нашият плешив приятел.

Замислих се. Всъщност какво знаех за скривалището им? За Фокнъровата бърлога? Предполагах, че е някъде на север, отвъд Бангор и може би близо до крайбрежието, някъде в съседство с фар. По онези места в Мейн има поне 60 фара, повечето са отдавна автоматизирани или без постоянен персонал. Един-два са може би дадени на частни лица за лично ползване. Няколко вероятно са северно от Мачиас.

Приклекнах, взех в ръце пакета с книгата.

— Какво ще правиш с нея? — попита Рейчъл.

— Засега нищо.

Тя пристъпи към мен и се загледа в лицето ми.

— Искаш да го намериш, нали? Не можеш да оставиш полицията да си върши работата, нали?

— За него работят и Лутц, и Воасин — рекох търпеливо. — А вторият си е жив и здрав и на свобода. Може да има още техни хора. Ако предадем това нещо на полицията и попаднем на близък на Лутц, Фокнър незабавно ще бъде предупреден. И тогава вече никога няма да го открием. Аз и така съм почти сигурен, че той вече е взел мерки за окончателното си изчезване. Няма начин да не го е планирал още веднага след открадването на книгата. Въобще да не споменавам за останките при Сейнт Фройд. По тези съображения, а и заради сигурността на Марси, ще я задържим засега у нас. Ти какво мислиш, Марси?

Тя взе раничката в ръка и се изправи, но не каза нищо.

— Ще трябва да те скрием на сигурно място. Но първо ще се обадиш на родителите си и ще им кажеш, че си добре.

Излязох навън и се свързах с Колонията и Ейми.

— Чарли Паркър — рекох. — Здравей и имам нужда от помощта ти. За една девойка. Трябва да изчезне за известно време.

Отсреща мълчаха. После тя попита:

— За какво говорим този път, Чарли?

Аз пък бях сигурен, че се досеща.

— Вече съм близо до него, Ейми. И смятам да сложим край веднъж и завинаги.

Тя заговори и недоволството в гласа й звучеше доволно силно.

— Виж, мога да я взема в къщата.

С очевидното изключение на самата Ейми, жени в Колонията обичайно не приемаха, но в главната къща имаше няколко стаи, които влизаха в употреба само в специални случаи. Знаех си, че ще помогне.

— Благодаря ти. С нея ще има един мъж. Въоръжен.

— Знаеш как гледаме на оръжията тук, Чарли!

— Знам, знам, но този път си имаме работа със самия Пъд. Затова те моля да позволиш на моя приятел да остане при Марси, докато нещата приключат. Ден-два, най-много. Моля те, Ейми!

Сетне помолих да приеме и Рейчъл. Съгласи се и прекъснах връзката. Марси позвъни на майка си и потеглихме за Бутбей. Там се разделихме. Разбрахме се Луис и Рейчъл да отидат на юг в Скарбъро, оттам Ейнджъл да отведе Марси Бекър и Рейчъл (която се разсърди и намръщи) в Колонията. Щом Ейнджъл поеме нещата под свой контрол, Луис да се върне при мен. Книгата взех аз и внимателно я скрих под предната седалка на мустанга.

Подкарах в северна посока — до Бангор. Там се сдобих с Томсъновия справочник на име „Фаровете в Мейн“. Купих си го в книжарницата „Бетс“ на главната улица. Оказа се, че на крайбрежието около Мачиас има поне седем фара. Мачиас е градът, където Грейс бе оставила Марси сама, за да си върши работата. Ето и имената на фаровете: „Уитлокс Мил“ в Кале, „Ийст Куоди“ на остров Кампобело, малко по на юг — „Мълхоланд Лайт“, „Уест Куоди“, „Лубек Чанъл“, „Литъл Ривър“ и „Мачиас Сийл Айланд“. Последният бе прекалено близо до морето, за да бъде сред вероятните за скривалища места. Значи оставаха шест.

Обадих се на Рос в Ню Йорк с надеждата да му подпаля малко огън под задника, ама ядец! — попаднах само на секретарката. Бях поне на двайсетина мили извън Бангор, когато се обади той.

— Огледах онова, което поиска — рече Рос. — Що се касае до района на Мейн, по докладите на Харон има само дребна риба цаца. Убит активист — защитник на правата на гейовете през 1990 г. Застрелян в тоалетната на бар на „Блийкър“. В Маями имало сходен случай. Споменава се заподозрян, проследили осем негови телефонни обаждания в Братството в дните преди убийството. Жена на име Торанс обяснила на Харон, че лицето било смахнато, досаждало им по телефона и тя се оплакала на местната полиция. Детектив на име Лутц потвърдил думите й.

Ето, за всичко си имаше прикритие, готова история. Те съобщили името му в полицията още преди убийството, а Лутц свършил останалата работа.

— А съдбата на убиеца?

— Името му е Лутски, Барет Лутски. Излязъл под гаранция, два дни по-късно го намерили пречукан в една кофа за боклук в Куинс. Изстрел в главата. По-нататък: според докладите на Харон той не е ходил по на север от Уотървил. Но има известна аномалия — в отчетните документи за командировките намерих разписка за бензин от място на име Лубек. А то е на 150 мили от Уотървил и в северна посока. На крайбрежието.

— Лубек, а? — повторих аз на глас и се сетих за едноименния фар в справочника.

— Какво има в Лубек? — веднага попита Рос — подуши реакцията ми дори и по телефона това ченге.

— Фарове — отвърнах аз — и мост.

Точно така си беше. В Лубек бяха маркирани три фара. Градчето бе още и най-крайното източно населено място в САЩ. Оттам тръгваше Мемориалният мост за Канада. Идеално място, ако разсъждавате от гледна точка бързо измъкване. Чудесно разположение за светкавично потапяне в неизвестността, при това по всяко време. Няколко минути път по вода или суша и сте в друга държава. По-добро от това, здраве му кажи! Онези мерзавци бяха само там — в Лубек. Сигурен бях, усещах го.

Грешката със забравената квитанция от бензиностанцията бе липса на внимание от страна на Харон, но пък само в светлината на по-късни събития — когато той бе извършил поредица убийства, аргументирани с наличието на човешка слабост, безполезност и паразитизъм, което силно намирисваше на някои от Фокнъровите възгледи.

Но аз бях подценил Фокнър, бях подценил и Пъд. При това здраво ги бях подценил. Докато вървях по следите им, те бяха попаднали на най-уязвимия сред нас. Единственият оставен сам.

Ейнджъл.

Глава двайсет и шеста

Кръв. Кръв имаше на верандата. Кръв имаше и по предната врата. В кухнята стената се бе попукала от попаднал в гипсовата замазка куршум. Още кръв в коридора. Лъкатушеща и дълга алена диря, сякаш я бе бръснал страничен вятър. Кухненската врата бе почти изтръгната от пантите, стъклата на прозорците — пръснати от стрелбата.

Трупове нямаше.

Бяха отвели Ейнджъл вероятно като предпазна мярка или заложник в случай, че ние първи намерим Марси Бекър. Но също и в акт на отмъщение, насочен лично срещу мен. Може би са идвали да ни довършат един път и завинаги, но когато намерили само Ейнджъл, решили да го отведат със себе си. Представих си Пъд и онази жена — нямата. Представих си ръцете им върху Ейнджъл, неговата кръв по дрехите и кожата им, докато силом го извличат от къщата. Не биваше да го оставяме сам. Никой от нас не биваше да остава сам. По никое време.

Едва ли щяха да го оставят жив. Като помисля за това, то важи за всички нас. Ако избягат и се скрият, някой ден непременно ще се върнат, за да си довършат работата. Можем да ги търсим, но този наш кух свят е доста объркан и сложен като лабиринт, дълбок и потънал в мрак. Налице са прекалено много скривалища. А животът ни ще се превърне в ад от постоянно напрежение, страх и болка — седмица след седмица, месец след месец неспокоен сън, непрестанно ослушване и оглеждане — трудно заспиване вечер, събуждане с мисълта, че може би те ще дойдат днес — новият ден ще ни бъде последен в живота.

И накрая сами ще се молим час по-скоро да дойдат, та да се сложи край един път и завинаги…

Чувах шума на автомобилен двигател нейде наблизо, докато Рейчъл ми обясняваше по телефона как стоят нещата. Тя щяла да отведе Марси Бекър в Колонията — със своята кола. Сега, когато онези бяха отвели Ейнджъл, тя може би бе в безопасност — поне за известно време. Луис вече бе тръгнал към мен, щял да ми се обади всяка минута.

— И да знаеш, не е мъртъв — тихо рече Рейчъл.

— Зная — отвърнах нетърпеливо. — Ако беше така, щях да го намеря тук — оставен, че да го видя още с влизането.

Питах се дали Лутц е проговорил и колко бързо е станало това. Защото бързината на Голем зависеше единствено от тази информация. И ако вече я бе получил, може би много от нещата, които мислехме и се опитвахме да преценим, щяха да се окажат безпредметни.

— Марси как е? — попитах.

— Спи на седалката до мен. Едва ли й се е събрал много сън след убийството на Грейс. Питаше ме обаче защо си готов да си жертваш живота. И аз, и Луис, и Ейнджъл, но най-вече ти? Изтъкваше, че тези събития не те касаят с нищо.

— А ти какво й каза?

— Луис отговори вместо мен. Рече, че твоя кауза е всичко, що става около нас. Мисля, че се усмихваше, когато го каза. Откъде да знам, той е такъв един — странен.

— Виж, Рейчъл, вече зная къде са те. В Лубек.

Тя замълча, а когато се обади отново, в гласа й звучеше друга нотка.

— Слушай, пази се…

— Нали знаеш — винаги се пазя.

— Не, не е така.

— Добре де, този път ти обещавам.

Бангор бе вече зад мен. А Лубек се пада на около 120 мили от него, ако се кара по US-1. Можех да взема разстоянието за около два часа при положение, че не попадна на някое трафик ченге с орлов поглед и будна съвест. Във всеки случай настъпих газта и усетих как мустангът здраво дръпна.

Луис се обади точно когато минавах Елсуърт Фолс на път за 1 А към крайбрежието.

— Намирам се в Уотървил — рече той.

— Мисля, че са в Лубек — отвърнах аз. — То е на северното крайбрежие, съвсем близо до Ню Брънсуик. Имаш още доста път.

— Обадиха ли ти се?

— Тц.

— Изчакай ме извън градчето — рече той.

Тонът му бе съвсем неутрален, говореше, като че нямахме никакъв проблем, все едно ме съветва да не забравя да прибера оставените от млекаря бутилки.

При Милбридж, може би на осемдесет мили преди Лубек, телефонът ми иззвъня за трети път. Погледнах индикаторното прозорче за идентификация на номера, от който се обаждат, но нямаше нищо. Действаше някаква предпазна или защитна система. Натиснах копчето.

— Г-н Паркър? — беше гласът на Пъд.

— Жив ли е?

— Едвам-едвам. Бих казал, че надеждите за възстановяването му бледнеят доста бързо. Той много сериозно нарани един от моите партньори.

— Браво на него, Ленърд.

— Не можех да оставя подобен жест без наказание. Доста кръв му изтече. Всъщност още му тече — Пъд съчувствено подсмръкна. — Значи сте разгадали фамилното дърво, браво, браво и на вас. Не е много красиво, нали?

— Ама хич.

— У вас ли е книгата?

Значи вече е информиран, че Лутц се е провалил. Много интересно дали знае, че Голем е по следите им? И то защо и как?

— Да.

— Къде се намирате?

— Огъста.

Бях готов да изцвиля от радост, защото ми се стори, че повярва.

— Има една отбивка — частна, излиза от Шосе девет, при пресечката с река Мачиас — рече Пъд. — Води до едноименното езеро. Бъдете на брега на езерото след 90 минути — сам и носете книгата! Ще ви предам онова, което е останало от приятеля ви. Ако закъснеете или подуша полиция, ще го набуча на шиш — през устата и ануса, като печено прасе.

Изтърси заканата и веднага затвори.

Как ли планира да ме убие, когато се появя? Нямаше начин да са решили да ни оставят живи, не и след всичко, което се бе случило досега. Пък и 90 минути не бяха никак достатъчни да се стигне от Огъста до езерото Мачиас, не и по тамошните пътища. Нямаше никакво намерение да води там Ейнджъл, още по-малко пък жив.

Обадих се на Луис. Беше нещо като проверка на доверието и съвсем не бях сигурен как ще реагира. От двамата бях значително по-близо до Лубек — нямаше начин Луис да се добере дотам, преди да е изтекъл даденият от Пъд краен срок. И ако бърках за Лубек, все пак някой трябваше да отиде на срещата. И това бе Луис.

Не забави отговора си повече от части от секундата. Съгласи се.

Глава двайсет и седма

На знака в предградията на Лубек имаше три дървени фигурки — символични фарове: в бяло и червено бе „Мълхоланд“ (отвъд канала и в Ню Брънсуик), в бяло — „Лубек Чанъл“ (той е метална конструкция с форма на автомобилна свещ), в червено и бяло — „Уест Куоди“ (в щатския парк на име „Куоди Хед“). Тези фарове винаги са били символи на стабилност и сигурност. Рекох си, че духът и потенциалът на човешкото спасение и безопасност в този случай са наистина омърсени, а и поставени под съмнение от самото присъствие на Фокнърови в онзи район.

Спрях за кратко току на края на града, сетне продължих покрай стария ресторант „Хилсайд“, чиито прозорци бяха заковани с дъски, покрай бялата сграда на „Американския легион“ и постепенно навлязох в самия Лубек. Той е град на църквите: баптистки, адвентистки, съборянски и какви ли още не. Интересно сборище на секти и деноминации, с голямо общо гробище и паметници на загиналите и загубените в морето. Грейс Пелтие бе напълно права: бях прочел набързо част от бележките й, които ми даде Марси. Права бе, че наричаше щата Мейн „граничен“. Намерил се веднъж тук, в най-източната точка на щата и на САЩ, заобиколен от множество църкви и костите на мъртвите, човек наистина може да си внуши, че е на самия край на света.

На неугледния пристан бяха накацали чайки, на входа на тясна уличка зърнах надписи „Частна собственост“, отляво бе самият вълнолом, отдясно различни сгради, сред тях и старата „Макмърдис“ — магазия за опушване на месо, която сега възстановяваха. Отвъд канала се извисяваше „Мълхоланд“, недалеч от фара се виждаше и Мемориалният мост над водите на проливите Лубек.

Вече притъмняваше, когато минах по „Плезънт“ (брегът ми остана отляво), за да паркирам в мръсен паркинг, построен до градската инсталация за пречистване на отпадъчните води. От него към водата водеше тясна пътечка; тръгнах по нея, като прескачах изхвърлени водорасли, бирени и цигарени кутийки и малко по малко стигнах до плажа. Не беше приветлив като гледка: малко сив пясък, повече камъни и трева. Точно отсреща бе фарът на име „Лубек Чанъл“, мистериозно стърчащ в падащия вечерен здрач.

Може би половин миля вдясно от мен в морето излизаше каменна дига, а на края й мъничко островче с дървета — черните им клони мрачно протягат призрачни стволове към тъмнеещото небе. Между дърветата проблясваха мътни зеленикави светлинки, към северния край на островчето виждах някаква постройка с по-ярка бяла светлина.

На знака извън Лубек има три фара, защото само три са все още използваеми. Но преди време е функционирал и още един — бил е каменна структура, построена на островче пред северния бряг на проливите Куоди от местен баптистки свещеник като символ на Божията Светлина, но и в помощ на моряците. Оказал се недобре пресметнат, срутил се по време на силна буря през 1804 г., като убил сина на свещеника, който го поддържал. Две години по-късно загрижени граждани избрали друго място — на Уест Куоди Хед, малко по-надолу по крайбрежието, а през 1806 г. Томас Джеферсън наредил на него да бъде издигнат нов фар. Хората малко по малко забравили стария фар, а сега островчето с останките му било вече частна собственост.

Всички тези подробности научих на влизане в града от една любезна жена на бензиностанцията, където се намира и смесеният магазин „Макфадън“. Добави, че собствениците били тихи хора, живеели изолирано, самотно. Според нея били дълбоко религиозни — старец, който боледувал и се налагало да викат лекари от градчето, и двама по-млади — мъж и жена. Мъжът редовно пазарувал в „Макфадън“ и винаги си плащал в брой.

Помнеше му и името. Монкер.

Ед Монкер.

Заваля. Тежки едри капки — предвестник на крайбрежна буря, готова да удари Северен Мейн тази вечер, заплющяха по дърветата, забарабаниха по покривите, измокриха ме целия — докато седях на камъните и гледах към дигата. Върнах се в колата и потеглих към Куоди Хед Парк, оглеждах се за излаз към брега. Скоро забелязах тясна алея — частна, но немаркирана със забранителна табела — и като загасих фаровете, бавно се спуснах по нея към морето. Тя свършваше в голяма група дървета — всъщност гора. Излязох и тръгнах по тревата помежду тях. Присламчвах се до дебелите стволове, за да не ме вали повече, и скоро стигнах до затворена порта с монтирана отгоре й камера и телена ограда, по която течеше ток. Отвъд се виждаше неголяма, затворена колиба, а още по-назад — помежду клоните като черна кула тъмнееше „Лубек Чанъл“. Вече се досещах какво има в колибата — стара метална вана, разбита тоалетна до нея, гниещи трупове на стотици паяци наоколо…

Взех си фенера от колата и като закривах светлината с ръка, тръгнах по оградата. Недалеч от мен зърнах детектори за движение в тревата — видях ги, защото самата тя бе отрязана по-ниско. Вероятно имаше и още, дори и сред дърветата. Дъждът продължи да ме кваси, но аз продължих да следвам контура на оградата, докато стигнах наклона, който се спускаше рязко към морето. Имаше прилив, основата на дигата бе закрита от вълните. Единственият начин да стигна до островчето, без да се топя във водата, която можеше и да ме отнесе, бе през портата и по дигата, но вероятно неволно щях да включа някоя от алармите и онези да разберат за присъствието ми.

Вероятно преди седмици Грейс Пелтие е стояла на същото място, а сетне се е прехвърлила през оградата и е минала по дигата. Но сигурно е изчакала те да излязат, за да е сигурна, че на островчето няма да има никой — поне за известно време. А може и да е настъпила или другояче задействала някое от сензорните устройства и системата да е подала сигнал на Пъд или на сестра му. Не е толкова трудно — може да е вързана я с пейджър, я с телефон. А когато онези са се върнали, може би доста бързо, наложило се е да преплува съответното разстояние. Затова дрехите и косата й са били мокри. Нали ви казах, че беше добра плувкиня — силна и опитна. Имала е самочувствието, че ще се справи, и се е справила. Но те са видели лицето й — вероятно на записа от камерата, може да са видели и колата й. Сетне са алармирали Воасин и Лутц и капанът е щракнал…

Огледах тъмните вълни, извърнах глава отново към ограденото пространство и дигата зад него и реших да рискувам по вода. Проверих си оръжието, резервният пълнител — беше си на място. Коремът ме стегна — отначало леко, сетне в него се появи познатата ми твърда буца. Морето бе като тъмен басейн, като бездънна пропаст, бях ги виждал десетки пъти във виденията си. Нещата просто се повтарят, нали?

Нагазих във водата, зъбите ми затракаха от студа, но търпеливо напредвах към дигата. Вълните ме блъскаха, веднъж или дваж дори ме отнесоха назад, почти на мястото, откъдето бях тръгнал. Но упорствах, камъните и скалите, от които бе направена дигата, бяха хлъзгави, зеленясали от водораслите, водата там стигаше до кръста ми. Опитах да се изкача по пукнатини и дупки в старата циментова замазка и след неуспешен опит плеснах обратно във водата. Този път се намокрих здравата — до врата. Бавно възстанових сили и търпение, огледах се и в същия миг ме блъсна бял гребен, силна вълна ме вдигна и ме отнесе поне на пет метра назад. Соленото в устата ми загорча, дъждът все така вали ли вали, по ръцете ми — водорасли.

Вълната мина и замина, аз отново загазих навътре, упорито, магарешки. Дълго търсих подходящо място да се кача на дигата. Минаха десетина минути и още две падания във водата, накрая извадих късмет — един камък бе изпаднал от гнездото си. Използвах дупката като стъпенка, ожулих си коляното на острите съседни камъни, защото обувката ми все поднасяше по хлъзгавото. Накрая се хванах с пръсти за върха и с голямо усилие се покачих на равното. Полежах горе неподвижен, но треперещ от студа, поемах си дъх, набирах сили. Усетих, че го няма клетъчния ми телефон — сигурно беше някъде на дъното на морето. Изправих се, изчаках водата да се изцеди от цевта на смит и уесъна и тръгнах по дигата приведен, почти на четири крака. Скоро стъпих на острова и тръгнах към развалините на фара. Натам водеше път, по чиито страни растяха дебели зелени ели. Той стигаше до застлан с чакъл двор, но имаше и затревени и голи площи помежду околните постройки на островчето. Очаквах на мястото на фара да намеря голяма купчина камъни, но съвсем не бе така — там се издигаше близо деветметрова постройка с открита тераса на върха, оградена с висяща на малки пилони тежка метална верига. Всъщност идеална наблюдателница с разкошен изглед към морето, дигата, самия бряг. Представете си фар без функционално светеща част, но пък силни бели светлини от прозорец или прозорци на най-високата част на постройката.

Отдясно бе дълга дървена сграда — едноетажна с четири квадратни прозореца, до един с метални решетки, по два отляво и отдясно на тежката врата. Тя сияеше със зеленикаво лъчение, сякаш някаква вътрешна светлина се мъчи да пробие през вода или зелени листа. Пред фара имаше ниска пристройка, която практически закриваше входа му. Взех я за гараж. По-назад, почти на източната част на острова, се намираше друга подобна конструкция — вероятно навес за лодки. Пристъпих към гаража, допрях ухо до задната стена и се ослушах — нищо освен равномерното плющене на дъжда. Тогава тръгнах по стената с гръб към нея и по тревата — към самия фар.

Видях го чак като заобиколих гаража. На две дебели греди, съединени във формата на голямо X. Представете си дървен кръст, наклонен на около 60 градуса към земята и закрепен в това положение с помощта на още два ствола. Беше гол, ръцете и краката му — завързани към дървото с жица. Лицето му бе подуто и посиняло, тялото до кръста — също така нашарено с белези, по ръцете, краката и гърдите имаше охлузени места, ожулвания, рани, но и множество малки овални подутини, които приличаха на ухапвания или ужилвания. Кръв течеше от бедрените артерии, в нозете му се бе събрала бая локва. Дъждът обилно мокреше белезникавото бледо тяло, течеше по него и капеше от меката плът по ръцете, блестеше по голия му череп и бялото, обезкосмено лице. На стомаха му тъмнееше продълговата, правоъгълна рана — бяха изрязали парче кожа. Приближих се, проверих пулса, тялото бе все още топло. Но Голем бе мъртъв.

Тъкмо се канех да го оставя, когато чух шум от стъпки по чакъла вдясно. Беше нямата. По широките й джинси и ботите чернееше пръст, бе в жълт анорак, под който се виждаше черен пуловер. В дясната ръка носеше пистолет, дулото му висеше към земята. Нямаше време да се крия дори и да исках.

Видя ме и рязко спря, устата й зейна, в следващия миг стреля. Хвърлих се вляво, зад мен тялото на Голем потрепна гротескно — куршумът попадна в рамото му, недалеч от мястото, където преди малко бе главата ми. Стрелях още в движение, вече полуклекнал, първият куршум я намери в гърлото, вторият — в гърдите. Тялото й се изви, краката също, тя рухна и пусна два безцелни изстрела във въздуха. Изтичах до нея и с насочен в главата й пистолет изритах падналата берета по-далеч от дясната ръка. Левият й крак трепереше неудържимо, конвулсия някаква, гледаше ме безмълвно, шурналата от шията й кръв прикри познатия ми грозен белег. Нещо изтрака в гърлото й, устата зейна още повече, затвори се веднъж-дваж и тя предаде Богу дъх.

Усетих движение на фона на зеленикавото сияние вдясно. Нечия фигура прекоси пътя на светлината, мярна се на прозореца и инстинктивно вече знаех, че г-н Пъд ме очаква вътре. Нямаше начин да не е чул изстрелите, но защо не бе излязъл? Вратата на фара зад мен бе здраво залостена — така поне изглеждаше, но когато погледнах високо нагоре, забелязаната по-рано там светлина вече я нямаше. Стана значително по-тъмно, налегна ме усещането, че нещо ме гледа отблизо, дебне в призрачния мрак… Първо трябва да привърша с Пъд, помислих аз, най-малко пък сега ми трябва коварен удар в гърба.

Силно приведен, с допиращи се в мократа трева ръце, тръгнах към вратата на пристройката. На ниво човешко лице забелязах малък стъклен панел като прозорче, покрито с гъста метална решетка и нещо като мрежа, но минах доста по-ниско. Вратата бе притворена, някой бе дръпнал външното резе. Затиснах гръб странично и я ритнах с крак.

Избумтяха три изстрела, разлетяха се трески и стара боя, вратата почти се разцепи. Извъртях се и стрелях пет пъти поред в създадения отвор, като движех дулото в широка дъга, сетне се втурнах в помещението и спринтирах към по-далечната лява стена. Видях падащо стъкло, чух трясъка на разбити съдове, но повече изстрели не последваха. Залепил гръб на стената, приклекнах и трескаво огледах стаята, а ръцете ми автоматично и светкавично смениха пълнителя с нов.

Тук вонеше нетърпимо, смрадта бе отвратителна — на разложено, май и на изпражнения. По стените и тавана отвори нямаше, прозорците бяха закрити с мрежи, единствената капандура — с плътна тъкан като памучно одеяло, вероятно за да не прониква слънчевата светлина. Осветлението идваше единствено от малки, скрити крушки под метални лавици, всъщност стелажи, които пресичаха помещението по дължина в пет редици. Лавиците бяха на четири нива, а зеленикавото оцветяване на светлината идваше от растения в саксии край поставените на всяка лавица стъклени резервоари. Нещо като аквариуми или клетки с монтирани термометри и прибори за измерване на влажността на въздуха. Чак сега забелязах, че край крушките са монтирани плъзгачи за промяна на волтажа: освен за осветление, те служеха и за отопление. Осветително-отоплителните тела бяха скрити частично зад алуминиево фолио — то пазеше паяците и другите насекоми в стъклените съдове от пряката светлина, а зеленината омекотяваше блясъка. Крушките не бяха достатъчно силни, че да осветят помещението чак до ъглите му, сега потънали в мрак. Мрак на слоеве, на ивици — към стените става все по-тъмно и по-тъмно. И там някъде дебне Пъд.

Както бях приклекнал до стената с опрени на пода ръце и изведнъж усетих движение недалеч от лявата ръка. Нещо меко пристъпваше — едвам доловимо шумолене по каменните плочи. Извърнах се като ужилен, вече се досещах какво ще да е то: черна, заоблена форма, тяло не по-дълго от два сантиметра и половина, изправено на също толкова дълги и тънки членести нозе, застанало в локвичка зелено сияние. Рязко отдръпнах ръка и паякът се сви, сетне вдигна предните крачка и зад тях се показаха червеникави челюсти.

Внезапно се стрелна към мен с удивителна бързина, краката му сякаш се размазаха, като на забързан видеозапис. Отскочих странично, то продължи да напада, заритах наслуки с изтегнат крак и паякът се изтърколи някъде назад — към купчина небрежно захвърлени на пода стъкленици. В паниката си неволно се озовах на ръба на коридорчето между първия и втория ред лавици. Отдясно на пода се търкаляха стъкла от разбит съд, а сред тях запечатана в найлоново пликче картичка с кратък текст. Главни печатни букви: Phoneutria nigriventer, сетне с по-дребен шрифт Бразилски паяк скитник. Хвърлих бърз поглед към сенките, където се бе скрила агресивната гадина, и неволно потръпнах.

Далеч вляво долових движение — нещо се триеше в листата на растение, сенките на тавана леко помръднаха. Пъд вече знаеше къде точно се намирам. Издал се бях с глупавите си детски ритници срещу паяка. Усетих, че лявата ми ръка силно трепери. Хванах дръжката на патлака с две ръце. Като не я гледам, че трепери, по-лесно ще се убеждавам, че не ме е шубе. Бавно се запромъквах към втората редица лавици, поех дълбоко въздух и надникнах.

Никой няма. Някъде вляво, на нивото на очите ми, нещо помръдна. Форма в стъкленица, сянка в зеленикаво. Извих лице — по-малка, не повече от два сантиметра, с широка червена ивица по коремчето. Бели сферични торбички яйчници, почти колкото самия паяк. Висят в мрежата. На тази картичка пишеше Latrodectus hasselti — Червеногръб паяк. И вече потомство, помислих с омерзение. Мамка му. Но ще се погрижа, ако успея, хич и да не се появява на бял свят.

На третия ред забелязах още няколко разбити стъкленици. Сред тукашните парчетии обаче имаше и жертва. Вече. Големите очи на богомолката сякаш гледаха в мен, а яките челюсти разкъсваха съседа от следващия псевдоаквариум. Малките кафяви крачка мърдаха леко, потъваха все по-навътре и по-навътре в пастта на насекомото хищник. Хич не ми беше мъчно — да се изяждат едни други, толкова по-добре. Що се отнася до мен самия, предпочитах по-бързо да свърши с този в устата й, че да подгони и другите, които донякъде по моя вина сега подтичваха по околния под.

Но по кожата ми пълзяха мравки, с мъка сдържах бясното желание да се изправя и да отърся косата, врата си, да си огледам и изтръскам дрехите. Може би затова се разсеях за секунда-две и когато се подадох в следващия коридор, г-н Пъд вече ме чакаше с насочен в мен пистолет. В следващия миг плонжирах право напред — към него, но под линията на огъня, а неговият куршум отиде в таблото с бушоните точно до вратата. Разлетяха се искри, за мой късмет светлините изгаснаха, претърколих се по пода и се забих в стената с насочен напред пистолет, лявата ми ръка опряна на пода. И отново! Този път за малко не изревах — по нея пълзеше нещо меко. Разтърсих я с все сила, но не и преди да усетя ужилването. Остро, като че двойна игла се заби дълбоко в кожата ми. Скочих на крака, отвратен и изпълнен с отвращение, гнус ме беше и без да се замислям, протегнах ръка към ивицата светлина при най-близкия прозорец. Точно под кокалчето на средния ми пръст вече се издуваше неголям червеникав оток.

С крайчеца на очите си виждах в съседните два съда — те бяха пластмасови: там мърдаха хиляди мънички телца. В първия като птички цвърчаха щурчета, във втория имаше овесено брашно и тестени трици, по които лазеха гадни белезникави хранителни червейчета, сред тях имаше и черни хлебарки, вероятно достигнали зрялата си форма. Отляво, опрян до стената, стоеше висок шкаф със стъклена витрина, а зад нея на множество поставки бяха наредени пластмасови чашки. Наведох глава напред и в едната забелязах дребна червено-черна форма, вече изплела мрежа, в която висят остатъци от щурчетата и плодовите мухи. Тук смърдеше наистина ужасно, отвратително. Догади ми се, ама нямам думи.

Ето къде беше развъдникът на г-н Пъд. За черни вдовици.

Бам! Бам! Бам! Отново ушите ми забучаха от силните гърмежи, заслепиха ме червените огънчета на изстрелите. С мъка пренасочих вниманието си в посоката, откъдето дойдоха те, и успях да зърна, та макар и като в мъгла, издължена сянка, която сякаш прелетя по тавана и изчезна. Някъде сред листата се мярна нещо, което би могло да бъде кафявата риза на Пъд, и незабавно натиснах спусъка. Чух възклицание на болка, трясък на счупено стъкло, купчина стъкленици в ъгъла се срути на пода. Сега ясно долових шума на стъпки по счупени стъкла, които хрущяха под краката му. Г-н Пъд се намираше някъде отсреща — до стената, откъдето преди известно време бях тръгнал самият аз. Сега вече знаех какво трябва да направя.

Лавиците не бяха завинтени към пода. Държаха се на стойки с триножни крака. Идеята бе, че тежестта отгоре им гарантира стабилност. И като пренебрегнах нарастващата болка в ръката и възможността, че въпросният паяк, респективно паяци, може да са съвсем наблизо, приседнах на земята, опрях гръб в стената до шкафа с вдовиците и напънах най-близките лавици с крака, по-точно с подметките на обувките. За миг помислих, че просто ще ги преместя надлъжно — те ще се плъзнат напред, но сетне най-близкият ред се наклони и тежката конструкция се удари в следващата, сетне тя на свой ред — в по-следващата, и се получи нужният ми ефект на доминото. Редица след редица рухваха с трясък и скърцане на извиващ се метал, накрая комбинираната им обща тежест се стовари върху последния стелаж и чух отчаян вопъл — може би човешки глас, който се загуби в окончателния грохот на разбитото стъкло.

Скочих и се устремих към вратата, стъпвах по рухналите стелажи, като омагьосан не можех да отделя очи от стотиците мъхнати гадини, които вече шареха навсякъде, биеха се и умираха разкъсани. Стигнах до вратата и излязох на чистия въздух, соленият морски вятър ме блъсна в лицето, а хладните едри дъждовни капки ми се сториха като Божа благословия след отвратителната воня зад гърба ми.

Тогава чух звука на нечие движение и незабавно насочих пистолета в тъмната паст на полуразбитата врата. Нещо се мерна в мрака, сетне се появи самият Пъд с разкривено лице и широко разтворени очи. Едното бе налято с кръв и подуто, мускулите на едната буза диво играеха. В косата, по лицето, навсякъде по него лазеха малки кафяви паячета, от пазвата му излезе доста по-едър черен скитник, Пъд изломоти нещо болезнено и тогава видях, че и в устата му има от същите твари. Неволно отместих очи за миг и когато погледнах отново, него го нямаше.

Зад гърба ми нищо издумка — беше вратата на фара, широко отворена, вятърът я блъскаше в стената отново и отново. Целият бях подгизнал и сега вече усетих тръпките по гърба и ужасния хлад по цялото тяло. Избърсах с длан водата от лицето и затичах към фара. Преддверието бе постлано с каменни плочи, нагоре водеше метално стълбище. Площадки нямаше, най-горе зърнах нещо като платформа, от нея се излизаше на откритата тераса.

Пред мен — в плочите — зееше отворен капак, измайсторен от тежко дъбово дърво и обкован с железни шини. Надолу водеха каменни стъпала, ниско в подножието им зърнах квадрат ярка, жълтеникава светлина.

Намирах се на входа на кухия ни свят… Тръгнах бавно надолу, стъпало по стъпало, с насочен напред пистолет. И така стигнах до нещо като бетонен бункер, обзаведен с кресла и старо канапе. В отсрещния ъгъл видях неголяма маса, под нея износен персийски килим. Отдясно имаше кухничка, всъщност бокс, отделен от голямото помещение с двойна летяща врата. От тавана висяха направени с помощта на дебела жица осветителни тела. В съседния ъгъл бе двойна етажерка — празна, до нея на пода — кашон с книги и списания. Силно миришеше на политура, таблата на масата светеше, лъсната до блясък, в същото състояние бяха етажерката и кухненският плот пред бокса.

Но тук главното бяха стените — покрити с илюстрации от пода до тавана, просто всяко ъгълче, всеки сантиметър…

Ето и импресии ала Кон — Смъртта на черен кон, образи на военни жертви, вдъхновени очевидно от Дикс и Георг, сгромолясващи се в пепел и жупел градове, червено-жълти огнени фурии, както в апокалиптичните пейзажи на Майднер. Застъпват се едни с други, цветовете се смесват и преливат, за да създадат още по-тягостно настроение. Взети от един художник образи се повтарят в повлияни от друг мотиви, на място там, а в същото време част от общата контекстуална визия. Ето демон тип Георг, който преследва тълпи хора в типични за Майднер сцени на разрушения; коне сред батални сцени, осеяни с трупове полета, същински Кон.

Думите не стигат за обяснение. Ето защо и децата му са толкова изплискани.

Следващата стая е обзаведена в същия дух, само че тук образите са средновековни по дух и източник, пък и значително по-детайлно украсени. Тази стая е по-голяма от съседната, тук има две двойни легла, на пода — линолеум, между леглата — дървен параван. На грубо направени лавици са поставени доста книги и списания. Зад плъзгащи се стъклени врати има малка баня с душ и тоалетна. Единствената светлина идва от поставена на масичка настолна лампа. Недалеч от мястото, където стоя, виждам два големи кашона — в тях женски дрехи, встрани отворен куфар с мъжки костюми и якета. Дрехите определено не са в тон с днешната мода, но и не са чак толкова старомодни — може би отпреди две десетилетия. Чаршафите от леглата са сгънати и наредени на купчина. В ъгъла е оставена прахосмукачка — отворена е, торбичката с боклука стои до нея. Изглежда, че тукашните обитатели са се готвели да премахнат следите от пребиваването си на това място.

Вратата към третата стая е открехната. Дочувам шум и замръзвам. Струва ми се, че някой дрънчи с вериги. Замирисва ми на кръв, но движение близо до вратата не усещам. Ето, отново звучи шум на метал върху метал. Пристъпвам, бутвам вратата с върха на обувката и залепвам гръб на стената встрани. Чакам куршумите. Но такива няма. Изчаквам още няколко секунди, сетне надниквам.

Касапски дръвник на четири дебели крака! В средата на каменния под. По него стара, засъхнала кръв. Отвъд дръвника, до отсрещната стена блести маса от неръждавейка, с мивка и отводна тръба, която влиза в плътно затворен метален контейнер отдолу. На масата — хирургически инструменти, окървавени, някои видимо използвани съвсем неотдавна. Виждам костен трион, два скалпела с алени капчици по тях. На кука на стената виси сатър. Цялото помещение вони на месо.

Чак сега виждам Ейнджъл. Гол, закачен за метален парапет над метална вана. Китките му са закопчани с белезници за тръбата на парапета. Полуизправен, полуприклекнал във ваната, по чиито стени чернее съсирена кръв. Тялото е извито към мен, устата е запечатана със здрави лепенки, очите са полуотворени, туловището — в кръв и пот. Примигва, когато приближавам, отзад лепенките се чува немощен стон. Лицето му е подпухнало и в синини, дълга рана зее на десния крак, прилича на порезна, дълбока. Оставили са го да кърви.

Протягам ръка към гърба му, за да се опитам да го сваля, когато той изстенва по-силно — жаловито, звучи като мяукане. Леко обръщам тялото му — от гърба му е прясно изрязано голямо парче кожа — около 30 х 30 см. Боже мой! Плътта пулсира, червена. Долу в краката се е събрала локва кръв, вече засъхваща по краищата. Забивам неистов поглед в раната, а краката му се разтреперват силно и той заплаква въпреки лепенката.

Излизам от частичния унес и се задействам…

Ключовете висяха на пирон встрани. Свалих белезниците, хванах го през кръста и го извадих от ваната. Тежеше доста, положих го на пода и започнах да отлепям лепенката на устата — максимално внимателно, защото зная колко боли. Взех черпак от масата, напълних го с прясна вода и му го поднесох. Пи дълго и жадно, водата се изливаше по брадата и течеше по гърдите му.

— Дай ми панталона — това бяха първите му думи.

— Кой направи това, Ейнджъл?

— Дай ги! По дяволите! Панталоните! Моля!

Дрехите му бяха на купчина, захвърлени на пода до ваната. Взех леките панталони и му помогнах да ги нахлузи, както си беше седнал с опрени на пода отслабнали ръце. Не изпъшка нито веднъж, само внимаваше да не опре гърба си в нещо. Сега ми отговори:

— Дъртият — рече и успя да издърпа панталоните до кръста.

Материята незабавно се залепи върху раната на крака, тъмна кръв бавно изби. Мръднеше ли, лицето му се изкривяваше от болка, скърцаше със зъби, за да не стене.

— По едно време отвън се чу стрелба и той тръгна по ей онези стълби. Остави пещта отворена. Онова, което е вътре, си е мое…

Повдигна ръка, посочи зад мен — извърнах се и видях стоманената кутия с ключовете и уреда за отчитане на температурата отгоре й. Вратичката бе отворена, виждаше се нещо като хартия, ако допуснем, че хартията може да кърви. Изключих вентилатора, затворих.

— Видя ли другите двама?

Кимнах.

— Те са му деца, Птицо.

— Знам.

— Ега ти шибаното семейство — почти се усмихна при тези думи. — Ти уби ли ги?

— Мисля, че да.

— Какво искаш да кажеш?

— Жената е мъртва. Г-н Пъд го предадох на питомците му.

Оставих го на място и тръгнах по стълбата, която ми бе посочил. Тя тръгваше нагоре от малка врата в дъното на същата стая. След няколко стъпала вляво се отваряше вход към стая с легло и висящо от тавана голямо разпятие. Стените бяха отрупани с книги на лавици, последните се огъваха под тежестта им, макар че доста бяха вече свалени — и тук личеше подготовка за бягство. Но пък и още много томове си бяха по местата — изглежда, пристигането на Ейнджъл бе накарало Фокнър да си реорганизира приоритетите. Едва ли напоследък е имал живи обекти, върху които да практикува изкуството си. Край леглото стоеше работна маса, отрупана с мастила, тушове, пера и писалки, ножове и остриета — последните поставени върху метално куфарче. Готвил се е да си вземе и тях. В ниша на отсрещната стена тихо бръмчеше генератор.

Върнах се в долната стая, за да заваря Ейнджъл изправен, опрян на стената на две ръце, с наведена глава и леко издигнат десен крак. Раната на гърба отново кървеше. Издръжлив тип бе моят приятел Ейнджъл.

— Как мислиш: ще се справиш ли?

Той кимна. Преметнах лявата му ръка през рамо и внимателно го хванах за кръста. Тръгнахме бавно, бавно, стъпка по стъпка нагоре по каменните стъпала. По лицето му се четеше истинската агония на това упражнение, но звук така и не издаде. Тъкмо стигнахме върха, когато кракът му се подхлъзна, той залитна и гърбом се удари в стената. По нея остана голям червен белег, а Ейнджъл загуби съзнание и трябваше да го нося. Стълбите горе завършваха с нещо като свод, а в него метална врата — отворена. На пода се търкаляше голямо парче найлон, развяваше го влизащият отвън вятър, краищата му плющяха. Вляво лежеше нещо окървавено, увито в подобен найлонов чаршаф. Виждаше се част от лицето на Воасин. Спомних си ядните думи на Пъд за наранения партньор. Изглежда, същият бе починал от раните си впоследствие.

Положих Ейнджъл на пода — по корем и след малко той се свести. Извадих втория пистолет от кобура на кръста и го сложих в ръката му.

— Убил си Воасин, а?

Погледна ме със замътени очи и изхърхори:

— И правилно. Може ли да пикая на гроба му?

— Ще се обадя да питам, после ще видим…

— Къде си тръгнал пък сега?

— Да намеря Фокнър.

— Щом го намериш, кажи му, че аз те изпращам.

Дъждът валеше все така упорито, теренът съвсем се бе разкалял. Усетих го в краката си, когато излязох от затревеното. Жената лежеше все на същото място, пристройката с паяците на Пъд тъмнееше, нямаше ни звук, ни дявол. Фарът остана зад гърба ми, пред мен, сред околния чакъл, се бе открила тясна ивица трева — водеше надолу по наклона към навеса за лодки. Брегът под него бе вкопан дъговидно, на тесен плаващ кей бе завързана подскачаща във вълните лодка. Не бе голяма, клас „Кейп Крафт“, с извънбордов двигател „Евинруд“. Тъмна сгърбена сянка бе наведена над двигателя, наливаше дизелово гориво с фуния. Дъждът мокреше гърбицата, лъскавото голо теме, дългата бяла коса, залепнала по слепоочията, падаща встрани. Черно палто, черни лачени обувки. Изглежда, ме усети, защото вдигна глава, а струята гориво излезе извън фунията. Попречих му на концентрацията, знаете. А той се усмихна.

— Здравей, грешнико — рече Преподобният Фокнър и посегна към затъкнатия в колана на панталона револвер.

Стрелях само веднъж, изпусна фунията, търкулна се по гръб на седалката с увиснала дясна ръка. Вероятно бях раздробил костта й. Револверът тупна в нещо дървено, всъщност в лодката, усмивката си остана на лицето му, макар че с нея се появиха и леки тикове — сигурно от болката. Сега гръмнах два пъти, пробих двигателя, от дупката в резервоара потече нафта.

Гледах го легнал, но си го представях изправен — вероятно бе висок поне метър и осемдесет, с дълги и тънки бели пръсти, бледи, изпити, по-скоро издължени черти. На слабата светлина виждах очите му — тъмносини, почти черни, носа — подчертано дълъг и тънък, брадичката — слаба, херувимска, устата — почти без устни, разположена непосредствено под носа. Мършав, набразден врат, кожата увиснала на гънки под брадичката.

Пристъпих и забелязах куфара и омазаната непромокаема аварийно-спасителна раница. Сритах ги, попитах:

— Къде така, Преподобни?

Не отговори, а попита:

— Как ни намери, грешнико?

— Пътника. Той ме доведе тук.

Старият мъж надигна глава.

— Интересна личност. Съжалявах за него, когато го уби.

— Сега си сам. Дъщеря ти вече я няма, синът също, Преподобни. Край на игрите.

Той се изплю в морето, сетне извърна глава към мен, погледна безучастно към мястото, където лежеше дъщерята. Не издаде никакво чувство, никаква емоция.

— Излизай от лодката. Чака те съд за смъртта на цялото ти паство, за убийството на Джак Мерсие, съпругата му и приятелите, на Грейс и Къртис Пелтие. Ще трябва да отговаряш за всичко.

Поклати глава.

— Няма за какво да отговарям. Всевишният да не изпрати демони да убият първородните в Египет? Изпрати ангели. Ние бяхме онези същи ангели, които вършеха Божието дело, пресявахме, наказвахме грешниците.

— Убийствата на жени и деца съвсем не миришат на Божие дело.

Сега забелязах, че от пръстите му капе кръв — върху ребрата на лодката и седалката, където полулежеше. Бавно повдигна наранената ръка, видимо пренебрегвайки божата, и ми показа кръвта.

— Господ убива жени и деца всеки ден — рече той. — Нали уби и твоите? Ако е смятал, че са достойни за изкупление, сега да са живи.

Пръстите ми неволно стиснаха ръкохватката, показалецът се затегна върху спусъка, усетих, че отнемам част от свободния ход.

— Не Господ уби съпругата и дъщеря ми. Унищожи ги ненормалник с болен мозък, насърчаван от теб.

— О, той ли? Изобщо не се нуждаеше от насърчение в делото си. По-скоро имаше нужда от нова ценностна система, да — нова рамка на своите идеали, всъщност само едно допълнително измерение.

Сетне замълча и се загледа в мен, с наклонена на една страна глава.

— Ти ги виждаш, нали? — попита след малко.

Не отговорих.

— И си мислиш, че си единственият? — сега се усмихна снизходително. — И аз ги виждам. Разговаряме. Те ми казват разни неща. Чакат те, грешнико, всички те те очакват. Смяташ, че нещата приключват със смъртта им? О, не, съвсем не — те те очакват при тях.

Наведе се колкото можеше към мен, сякаш да ми съобщи нещо много поверително.

— И чукат твоята курва, докато те чакат — изведнъж изсъска Фокнър. — И двете ги чукат — и голямата, и малката.

Толкова малко ми трябваше да го убия, толкова малко, че почти не зная… Но напрегнах цялата си воля, въздъхнах и усетих, че пръстът ми отпуска спусъка. Усетих още и огромното разочарование, което го обзе.

— Лъжеш, Фокнър, ти си само един лъжец — рекох спокойно. — Моята съпруга и дъщеря ми — където и да са те — ти там нямаш никаква сила. Ти и тям подобните ти. Сега за последен път ти казвам: излез от лодката!

Той не помръдна.

— Мен земен съд не може да ме съди, грешнико. Господ е моят съдия.

— Възможно е — рекох аз.

— Сбогом, грешнико — отвърна Преподобният Фокнър и нещо се стовари в тила ми, събори ме на колене.

Кафява обувка стъпи на пръстите ми и пистолетът изгърмя, куршумът отиде някъде в кея, сетне същият крак изрита оръжието в морето. Върху плещите си усетих огромен по сила натиск, лицето ми потъна в калта. По гърба си чувствах нечии колене, те изтласкваха въздуха от дробовете ми, ноздрите ми се пълнеха с водниста пръст. Забих пръстите на краката в меката почва, подпрях се, доколкото можех, на лявата ръка и с все сила се опитах да се изправя, като същевременно замахнах назад с дясната. Усетих съприкосновението, а тежестта на гърба ми поолекна. Опитах се да я отхвърля изцяло и да се извърна. Във второто успях, но веднага нечии пръсти се впиха в гърлото ми, получих силен удар в слабините — вероятно с коляно. Натискът ме повали на земята по гръб и разбрах, че гледам право в лицето на Ада. Кошмарна гледка наистина.

Чертите на Пъд бяха размазани, от паешките ужилвания главата му бе силно подута, лицето най-вече, устните — огромни, виолетови, като че виждах хрущяли. Отоците бяха почти затворили ноздрите му и се налагаше да диша тежко през устата. Езикът му висеше навън издут, едно око бе почти затворено от околен оток, другото — неимоверно уголемено, като че всеки миг ще изскочи от гнездото и ще се пръсне. Бе посивяло, белезникаво на места, залято в кръв — очните капиляри вече се бяха разкъсали. В косата му белееха паяжини, едър черен паяк бе размазан между подутия врат и яката на ризата, краката му все още потрепваха. Заудрях ръцете на Пъд, но той ме държеше здраво. От устата му потекоха кръв и слюнка, спуснаха се по брадичката. В същия миг забих пръстите на дясната ръка в лицето му, опитвах се да намеря повреденото око.

Отзад чух шума на двигателя — моторът припалваше. Пъд премести пръсти — сега замачка адамовата ми ябълка. Отново се опитах да отстраня ръцете му, но напрежението в главата ми постоянно се увеличаваше — онзи притискаше дихателната тръба. Моторът запали, чу се пърпорене — лодката се откъсваше от пристана, но на мен толкова ми и пукаше. В ушите ми забуча силно, но все още отлично чувах тежкото, затруднено дишане на човека, който ме душеше. Зад очите усещах пареща болка, връхчетата на пръстите ми започнаха да губят чувствителност. Отчаяно замахнах към лицето на Пъд, но губех ориентация, движенията ми не бяха добре координирани, вече виждах като в мъгла.

И в същия миг върхът на главата му сякаш избухна. Като че я отнесе вътрешен взрив, по лицето ми заваляха червени пръски и сива материя. Пъд остана в същото положение за секунда-две, долната му челюст омекна и увисна, от ушите и очите потече кръв, сетне тялото му се изви и странично се свлече в калта. Натискът върху гърлото ми секна, жадно загълтах големи глътки мокър въздух и с отвращение избутах трупа му встрани. Гърлото ми свистеше, изправих се с мъка и сритах останките на Пъд, сетне се наведох и повърнах. То нямах нищо в стомаха, бяха само спазми и горчива жлъчка.

На върха на тревната пътечка лежеше Ейнджъл по корем с протегната напред ръка. В нея държеше пистолета, който му бях дал, с другата придържаше парче найлон над наранения си гръб с одраната кожа. Обърнах се към морето — тъмна форма се носеше навън по черната, вълниста маса на водата. Беше се отдалечил на не повече от 15 метра, вълните го връщаха назад, под носа излизаше бяла пяна. Самият Фокнър бе на кормилото, извърнал към нас изкривено в гняв и жал лице.

Тогава моторът закиха и угасна.

Стояхме един срещу друг, делеше ни ивица вода и малко бряг, дъждът валеше върху мокрите ни глави, върху телата зад мен, върху мрачната шир на заливчето.

— Върви в Ада, грешнико — извика онзи отсреща и вдигна ръка с пистолет в нея, стреля.

Първият му изстрел бе съвсем неточен, удари скалите някъде далече встрани. Той залитна, възстанови равновесието си, сега лодката се люлееше доста по-силно, прицели се, гръмна. Този път куршумът лизна ръкава на палтото ми, но нищо повече. Изглежда, мина през вълнената материя, защото усетих лек мирис на изгорено. Фокнър стреля още два пъти, за щастие над главата ми, защото приклекнах и отворих аварийната раница.

Беше тип „Хели-Хансън“ — в него винаги слагат ракетен пистолет от същата марка, нещо средно между непотъваема раница и пакет с материали за първа помощ, малко храна, държи ви на повърхността като спасителен пояс. Ракетният пистолет пасна в дланта ми, като че бе правен за нея. За секунда в съзнанието ми се мярнаха Грейс и Къртис, и почерненото стъкло над окото на Джеймс Джесъп. Мярна ми се и Сюзън, Боже, само колко бе красива онзи ден, когато се запознахме! Прегръщам я, а прекрасната й руса коса ме гали по лицето… усещам устните й, виждам Дженифър, заспала сладко, сладко, чуваш дишането й…

Край мен просъска още една разлютена оса. Този път съвсем близо. Насочих ръка към лодката, представих си светлата диря, която ще прелети ниско над водната повърхност, синкаво-розовия пламък на първата експлозия, която ще подпали дизеловото гориво, последвалият взрив, който ще разкъса лодката и ще я хвърли високо нагоре заедно с мъжа с пистолета на нея, пламъците, в които той ще потъне завинаги… Почти усетих и горещината, която се връща, и лъха в лицето ми, видях как морето се обагря в златистоалена светлина, а онзи старец прелита — обгърнат от пламъците — ОТ този в онзи свят.

Пръстът ми на спусъка се затегна.

Щрак!

Звукът дойде отсреща, а лодката продължи да си се люлее, Фокнър отново натисна спусъка, но ударникът пак щракна на празно. Опита се да стреля пак и пак.

Щрак!

Пристъпих съвсем до края на сушата и пак вдигнах ръка. Тогава отново чух удар на празно, но на стареца, изглежда, вече му бе все едно и също. А дулото на пистолета в ръката му ме следваше неотклонно, докато се движех по брега, кухият звук продължи да се повтаря на равни интервали, сякаш оловото попада в тялото ми пак и пак, и пак, и всяка следваща стъпка ме отвежда все по-близо и по-близо до преизподнята.

Щрак!

В следващата секунда дулото на ракетния пистолет бе изравнено с него, дебелата цев сочеше точно центъра на гърдите му и го видях как се усмихва. Радваше се мръсникът: той ще умре, а аз ще се самопрокълна вовеки веков като убиец.

Щрак.

Тогава вдигнах пистолета и го насочих над главата ми и в небето.

— Не! — изрева отсреща Фокнър. — Не!

Натиснах спусъка и ракетата избумтя нагоре и още нагоре, за да се разпръсне в красив чадър от ярки дъговидни искри, за да превърне дъжда в прекрасни златни и сребърни нишки, които падат ли падат надолу, към нас. А старикът крещеше в неистов бяс, докато в небесното пространство се раждаше и умираше прекрасната нова звезда.

Върнах се при Ейнджъл. Кръвта на гърба му бе обагрила найлоновото парче над раната. Внимателно го повдигнах и го хвърлих встрани. За да не залепне. Все така държеше пистолета в ръка и гледаше към тъмната фигура във водата отсреща.

— Трябваше да гори като в пъкъла! — рече той с чувство.

— Ще гори — отвърнах с истинско убеждение.

Сетне го прегърнах и го държах в ръце, докато дойдоха за нас.

В ТЪРСЕНЕ НА СВЯТОТО

Откъс от аспирантската работа на Грейс Пелтие

„Истината съществува наистина“ — е писал художникът Жорж Брак. „Само лъжите са измислени.“ Някъде съществува и истината за Баптистите от Арустук; остава тя да бъде извадена на бял свят и най-накрая да бъде описана с думи. Аз съм се опитала единствено да пресъздам контекста, в който се е случило случилото се: да предам надеждите, които са и истинският вдъхновител на начинанието; емоциите, които са го провалили, и окончателните действия, които просто са го помели.

През август 1964 г. са били изпратени писма до роднините на всяко едно от присъединилите се към Фокнъровата комуна семейства. Тези послания са били написани от мъжа или жената — родител на съответната фамилия. Лайл Келог е писал на близките си, а писмото му е пуснато с марка от Феърбанкс, Аляска. Това на Катърин Корниш е било с източник Джонстаун, Пенсилвания; това на Фрида Пърсън — от Рочестър, Минесота; Франк Джесъп, който уверявал роднините, че всичко около съпругата и децата му е наред, пък е писал от Портървил, Калифорния. Нито едно от писмата не носи дата, но съдържа благопожелания до всички, до които ще стигне, и нищо повече освен няколко реда за това, че Баптистите от Арустук вече не съществуват, а въпросните семейства са избрани да отпратят посланията на Преподобния Фокнър до целия свят и всички, досущ както при древните мисионери. Малцина от въпросните роднини са се развълнували особено или разтревожили от получените писма. Само сестрата на Елизабет Джесъп — Лина Майърс — е смятала, че със сестра й и семейството й се е случило нещо лошо. И не е отстъпила от това си вярване. През 1969 г. тя помолила собственика на земята за разрешение и като го получила, наела частна фирма, която разкопала отделни парчета от парцела на комуната при Ийгъл Лейк. Но нищо така и не било намерено. През 1970 г. Липа Майърс почива в резултат на рани, получени при автомобилна злополука, чийто причинител успял да се укрие от полицията. Това е станало в Кенебек, Мейн. Никой не е обвинен или съден във връзка със смъртта й.

Нито следа от въпросните семейства не е намерена в градовете, откъдето са изпратени последните им писма. Имената им не съществуват в ничия архива. Не са намерени и наследници. И никой оттогава не е бил във връзка с тях.

Истината, сигурна съм, лежи някъде зарита.

Епилог

Нашият свят е кух свят. Всяка негова празнина е някак свързана с предишната или следващата, всеки живот е неразривно обвързан или преплетен с живота на другите. Загубата на всеки един от тях отеква в цялото, нарушава баланса, променя естеството на битието по някакъв си дребен, незабележим начин.

Откривам сам, че все по-често, отново и отново, се връщам към една жена, наречена леля Мари Агиляр, чувам тънкия по детски глас, невероятен за огромното й туловище. Виждам я, както лежи на планина от възглавници в топла, затъмнена стая в Западна Луизиана, цялата къща ухае на билки и цветя; искряща, но тъмна сянка помежду раздвижени форми; паднали са границите между естественото и сътвореното от човешка ръка, един свят преминава в друг. Тя ме хваща за ръката и говори за погубените ми съпруга и дете. Те й се обаждат и й говорят за човека, който им отне живота.

Тя няма нужда от светлина; слепотата й не я ограничава в никакво отношение; тя е истински зряща, защото притежава особено, много по-силно и значимо възприятие. Зрението би било просто излишно, то ненужно ще я разсейва и отвлича от странното й, неведомо, всеприсъстващо съзнание, от всемогъщото й, безстрашно състрадание. Тя жали и страда за всички: за погубените и изгубените, за изчезналите, за ограбените, за уплашените, за душите, които са били насилствено откъснати от този живот и не могат да намерят покой в свят сред други светове. Тя протяга ръце към тях, тя ги намира и им говори, успокоява и облекчава последните им мигове, за да не умрат самотни, за да ги е страх, когато преминават от светлината в мрака.

И когато Пътника, онзи Черен ангел, идва да я вземе, тя се присяга към мен и аз съм с нея, за да не бъде сама в смъртта си.

Леля Мари познаваше естеството на нашия свят. Тя го обикаляше, пътуваше в него безпроблемно, за да го опознае интимно; отлично съзнаваше мястото и ролята си в него, отговорността си към онези, които живеят и в него, и отвъд. Сега и аз бавно, бавно започвам да разбирам, да разпознавам дълга си към човеците, еднакъв, един и същи към онези, които никога не съм познавал лично, както и към другите, които съм обичал. Защото в човешката природа е да усещаш чуждата болка, в това е истинската й същност, да я усещаш като своя собствена и да направиш нещо, та да я отнемеш или облекчиш. В състраданието се крие и истинското благородство, в съчувствието има красота, в прошката — милосърдие. Аз съм човек със слабости и изпълнено с насилие минало, което ще ми бъде зачетено, но не мога да позволя да страдат невинни — тогава, когато съм в състояние да попреча на това и да им помогна.

И никога няма да им обърна гръб.

Никога няма да избягам.

И толкова по-добре, ако по този начин успея да изкупя част от нещата, които съм вършил, а и онези, които не съм извършил, а е трябвало да извърша. Тогава ще има утеха и за мен.

Защото изкуплението е сянката на спасението.

Вярвам в един по-добър свят. Той се намира извън този, може би в отвъдното. Зная, че в него се намират съпругата и дъщеря ми. Зная, защото съм ги виждал. Зная, че там са в безопасност от Черните ангели; зная, че където и да се намират Фокнър и Пъд, и безброй други като тях, опитали се да превърнат живота в смърт, моите близки, моите Сюзън и Дженифър са недосегаеми — онези никога повече няма да успеят да ги докоснат дори.

Тази вечер в Бостън вали дъжд. По прозоречните стъкла се вият тънки, неуловими ивици, сложно разклонени нишки. Събуждам се, а кокалчето още ме боли от ужилването; обръщам се внимателно, за да я почувствам — тя лежи до мен. Ръката й докосва врата ми и усещам, зная, че тя ме е гледала, докато съм спал, наблюдавала ме е в мрака, изчаквала е да дойде мигът.

Но аз съм уморен и очите ми отново се затварят.

Стоя на края на гората, въздухът ечи, трепти от воя на мелезите. Дърветата зад мен протягат клони едно към друго, докосват се, шепнат досущ като деца. И аз слушам, а нещо се придвижва в сенките пред мен.

— Птицо?

Ръката й докосва моята — топла е, а моята кожа е студена. Искам да остана с нея, но

… нещо пак ме отвлича надалеч. Вика ме мракът, мракът и онези форми, които се движат между дърветата. Изсред тях излиза момчето, ходи бавно, виждам черното на едното стъкло на очилата, кожата му белезникаво бяла. Опитвам се да се доближа до него, но краката ми просто не помръдват, не ме слушат. Някъде зад него се движат и други фигури, но не се приближават, а се отдалечават. Той се извръща, сигурно скоро ще ги настигне. Онази дъска я няма на врата му, но следите от прежулената кожа си стоят. Нищо не казва, само стои и ме гледа, продължително ме гледа, дълго, дълго… с едната ръка се е хванало за жълтата бреза до него, а сетне, най-накрая започва да бледнее и отстъпва…

— Птицо — шепне тя.

… все по-назад и по-назад, по-надълбоко и по-надълбоко в гората…

— Бременна съм.

… надолу, надолу в утробата на този кух свят.