Родени да убиват

В ТЪРСЕНЕ НА СВЯТОТО

Откъс от аспирантската работа на Грейс Пелтие

Останали са ни няколко снимки на Фокнър (но никоя от тях не е правена след 1963 г.) и почти никакви документи за миналото му, така че информацията ни почива предимно на спомени и свидетелства на хора, които са го чували да проповядва или са се срещали с него по време на изцелителните му мисии.

Бил човек висок, с дълга черна коса, високо чело и сини очи под гъсти, прави вежди, с бяла, почти прозрачна кожа. Обличал се като труженик: работен гащеризон или джинси, груби памучни ризи, ботуши, но не и когато проповядвал. Тогава носел прост черен костюм и закопчана до врата бяла риза без яка. Никога не слагал бижута и единственото украшение по него било основният религиозен символ — украсено златно разпятие, което окачвал на врата по време на проповедите. Онези, които са имали възможността да го разгледат отблизо, разказват, че било фино гравирано — мънички личица и ръце, изваяни в тялото на самия кръст. Лицето на Христос Спасителя било изящно изпипано — с почти фотографска прецизност: страданието било прецизно изписано на лицето, минаващата в агония болка невероятно убедителна, почти шокираща.

Не успях да намеря документация за него в съществуващите днес места за богослужение и в църквите. Всичките ми писма и молби за информация относно религиозното му образование до действащите енории също не се увенчаха с успех в това отношение. И ранният му живот е почти недокументиран, макар че знаем следното: роден е през 1924 г. с името Арън Дейвид Фокнър, незаконен син на Рийз Фокнър и Ембет Тал от Монтгомъри, Алабама. Като дете бил много дребен с увредено в лявото око зрение. Поради това не бил годен за военна служба. Но като юноша пораснал на ръст и физически се развил добре. Според съседите, които го помнят, физическото му развитие било придружено и с духовно; развил се и като личност и характер — от свит и стеснителен хлапак се превърнал в представителен и обаятелен младеж. Живели заедно с майка си до смъртта й малко преди да навърши шестнайсет години. След погребението й Арън Фокнър напуснал Монтгомъри и никога повече не са го виждали там.

Следващите няколко години, до деня, в който сключил брак, са също обвити с мрак. Макар че има няколко факта: някой си Арн (не Арън) Фокнър бил обвинен за нападение и физическо нараняване в Колумбия, Южна Каролина, през 1941 г. непосредствено след като проститутка на име Елза Бейкър била замервана с камъни, в резултат на което получила рани по главата и гърба. Бейкър не се явила в съда да даде показания, а предварителните й показания в полицейския участък били оценени като неубедителни и така обвинението било свалено, делото прекъснато. Никой не знае нищо повече за въпросната Елза Бейкър.

Заслужава да отбележим и един друг инцидент. През 1943 г. изчезнало тричленно семейство на име Вогъл от Либърти, Мисисипи. Започнали да го търсят и два дни по-късно го намерили — и тримата заровени в плитък гроб на около миля от фермата им. Телата били залети с негасена вар. Според полицейския доклад от известно време при тях живеел млад скитник; прибрали го, защото бил много набожен. Никой от съседите не го бил виждал или говорил лично с него, но помнели името: Арън. След случката излязло наяве, че Вогълови не били женени официално, дъщерята била незаконна. Разпитвали много и различни свидетели, малко по-късно бил открит и Арън Фокнър — в един мотел във Виксбърг — и съответно също разпитван. Освободили го три дни по-късно поради липса на доказателства.

Макар и да няма пряка връзка между двата инцидента — с Елза Бейкър и Вогълови, — смятам, че ясно се вижда общото при тези случаи — насилие като реакция в ответ на сексуални прегрешения, така както би ги видяло дълбоко религиозно/фанатизирано лице; реакцията е вероятно свързана със сублимирано сексуално желание. Обекти на насилие стават Вогълови, поради това че живеят в грях като нескпючили граждански брак по определените църковни канони, а дъщерята се ражда в резултат на греховно сношение — ехо от произхода на самия Фокнър. При проститутката Бейкър обяснението се налага само по себе си: естеството на най-старата професия в света. Допускам, че по-късните Фокнърови опити да регулира и въздържа сексуалния нагон в отношенията на паството си в комуната при Ийгъл Леш са просто резултат от същата линия на психологическо поведение.

След сключване на брак през 1944 г. Фокнър работил при един печатар на име Джордж Лембъргър в Ричмънд, Вирджиния, и се задържал при него цели 12 години, през които си спечелил репутация на пламенен, макар и непрофесионален проповедник. В началото на 1957 г. се наложило да напусне печатарската фирма. Причините били комплицирани: спорове около проповядването му, но и подозрения за подправяне на чек с подписа на титуляра Лембъргър. Според някои източници именно тогава заминал на север заедно със съпругата и двете си деца. Известно време — от 1958 до 1963 г. — изкарвал прехраната на семейството като пътуващ проповедник; от време на време се задържал при определени групи, на които проповядвал. Това станало в градове от щата Мейн, откъдето тръгва и първоначалната група на шестнайсетте баптисти. По същото време Фокнър работел и каквото му падне: като печатар, общ работник, рибар.

В началото се настанил в пансион на улица „Монтгомъри“ в Портланд, Мейн, собственост на един братовчед на Джесъпови. Проповядвал в столовата, понякога се събирали повече и от 30 богомолци. В резултат на тези първи, пламенни и продължителни проповеди славата му се разнесла из околните градчета. И така се формирало едно неголямо, по постоянно и вярно паство.

Фокнър избягвал бомбастичните приказки, заплахите с Божие наказание, образите на дяволи с вили и казани с врящи вътре грешници, огън и жупел за попадналите в ада греховни души и прочие. Вместо това водел проповедите си втренчено загледан в очите на слушателите, навлизал в съзнанието им с тихи инсинуации и символични притчи. От разказите на онези, с които съм разговаряла за Фокнър, оставам с впечатлението, че спомените им за него не са особено положителни. Ясно е, че е упражнявал силно влияние, не е имало достатъчно много готови да го последват хора (дори за създаването на много по-голяма комуна от тази при Ийгъл Лейк) и все пак мнозина били отблъснати от скритата или по-точно инсинуирана заплаха, която се излъчвала от него.

Съпругата му Луиз била забележителна красавица, с черна коса, дълга почти колкото тази на съпруга й. Никога не се смесвала с паството, а стояла зад гърба на проповедника дори и когато някои от богомолците идвали при него за личен разговор след проповедта. Внимателно слушала разговора и обмена на мнения, но никога не се обаждала или коментират. Именно това постоянно и мълчаливо нейно присъствие събуждало неясен страх и опасения у някои от богомолците. Двама свидетели, говорили пред мен за един по-късен период, когато през 1963 г. Фокнър бил обвинен в измама по време на един сеанс за лечение на сакати хора в Ръмфорд, Мейн, съобщиха един друг много интересен факт: тогава тя се намесим физически в инцидента, макар също безмълвно, но силата и начинът, по който действала, впечатлили силно хората и се запечатали в съзнанието им, за да го помнят и ми го разкажат с големи подробности почти 40 години по-късно. Въпреки всичко това тя се държала извънредно почтително към съпруга си и никога не показала и най-малък признак на неподчинение — поведение изключително в рамките и канона на фундаменталистката религиозна доктрина.

Семейството й — Дотрийв — е от Източен Тексас, по вероизповедание южни баптисти. Според спомените на роднини родителите одобрили желанието й да се омъжи за Фокнър, който бил само на 19 години по онова време. Приели го като истински вярващ, та макар и той самият тогава да не бил баптист. След сватбата Луиз поддържала редки контакти със семейството, които съвсем прекъснали, когато била създадена комуната при Ийгъл Лейк.

Повечето източници днес са на мнение, че тя е покойница.

Глава дванайсета

Когато се прибрах от срещата с Мики Шайн, заварих Рейчъл в апартамента. Поздрави ме с целувка по устата и попита:

— Добре ли си прекара?

При дадените обстоятелства „добре“ вероятно бе относителна категория като понятие.

— Научих разни работи — отвърнах неутрално и неясно.

— Ъхъ. Добри разни или лоши разни?

— Хм, по-скоро лоши, но нищо, което да не съм очаквал.

Тя не се заинтересува дали искам повече да говорим на тази тема или не. Понякога с ужас откривам, че Рейчъл ме познава много по-добре, отколкото аз — нея. Вместо това отвори чантата и видях да вади любимото си тефтерче на метална спирала, а от него — една-единствена страничка с напечатан текст.

— Мисля си, че и това, което ти нося, също не влиза в категорията на добрите новини — рече тя. — Едни приятели от химическия факултет провериха визитката. Ето ги резултатите. Реших, че е прекалено пълно с технически термини и трудно за обяснение по телефона.

— Е, и?

— Картонът е бил потопен в разтвор на вид концентриран кантаридин. Използва се в медицината — при специфични процедури — за изкуствено създаване на мехури. Горното дясно крайче на визитката е било намазано след това с восък, за да не пострада онзи тип — г-н Пъд, нали така му беше името? Щом си го поел в ръка, телесната ти температура и влагата по пръстите са активирали кантаридина и той е започнал да действа.

Замислих се върху казаното.

— Значи той е обработил визитката с някакъв медицински продукт… — започнах да разсъждавам на глас, но Рейчъл ме прекъсна.

— Не, казах ти, че кантаридинът се употребява за медицински процедури, обаче веществото на картончето е специфична форма на този токсичен продукт. Според асистента, който се занимава с научни изследвания, той се явява и в естествена форма, произвеждат го някои „везикатни членестоноги“, както се изрази, например някои бръмбари, от които при допир също може да получиш кожни обриви под формата на дребни мехурчета. Разбра ли? Естествена отрова — среща се в природата. Човекът, който е обработил картичката, изглежда, има достъп до такава естествена отрова: събира я по някакъв начин, сетне я концентрира и тогава топи каквото му е нужно в неин разтвор.

Спомних си усмивката на Пъд, когато ми подаваше визитката.

„… Сигурно и отровен като паяк, но и това за съжаление не го пише…

… Напротив, напротив, Паркър, и това го има, но казано по свой си начин…“

Незабавно се сетих за Епстайн и веществото, което са му инжектирали под мишницата.

— Ако може да се събира такава отрова от бръмбари, значи е възможно и от други насекоми, нали?

— Например?

— Паяци например, а?

— Виж сега, аз говорих с хората от лабораторията, за да изясня една-две подробности. Първо ги питах как може да се отдели веществото. Обясниха, че при някои бръмбари ефектът се получава с електрошок — насекомото отделя отровата като защитна реакция. Може би при паяци ще бъде по-трудно. Паякът вероятно трябва да бъде упоен по някакъв начин, може би охладен с въглероден двуокис и поставен под микроскоп. При дразнене с ток той сигурно ще изхвърли своята отрова — логично е. Мънички количества, които трябва да се събират в продължение на време. Вероятно изисква специална технология, знания, опит. При това насекомото трябва да се възстанови, да събере нова отрова — както при змиите. Може би е възможно по-едрите екземпляри да дават по повече от един път…

— Значи стигаме до заключението, че ни трябва цяла паешка колония, нали?

— Ами сигурно — отвърна ми Рейчъл.

Аз пък се запитах мислено колко ли паяци са били „издоени“, за да бъде убит Йоси Епстайн. В края на краищата би било далеч по-лесно и по-небиещо на очи да го бяха ликвидирали тихомълком нощем в някоя забутана уличка по изпитан конвенционален начин. Сетне се сетих за Алисън Бек и се опитах да си представя как ли се е чувствала, когато паяците са я полазили в тясното пространство на автомобила, че дори са успели да влязат и в устата й. Боже мой, и това ако не бяха болни мозъци! Пред очите ми изникна лицето на Мики Шайн, когато ми разказа за паяците във ваната и оставените от тях впоследствие по тялото му дупки. И отново изпитах онова, което ме бе обзело, когато по ръцете ми изведнъж се пръкнаха онези мехури, сякаш отново ме ужили краткотрайният допир с тънките, космати пръсти на Пъд.

Прави го за удоволствие, проклетникът престъпен, а и защото действително се интересува от крайния ефект. Прави го, защото жертвите са много повече ужасени от една космата, многокрака и многоока хищна гадина, отколкото от куршума или ножа. Ами Епстайн? След инжекцията вероятно е изпитал агонията на постепенното задушаване — мускулите му са изтръпнали, спазмите са го гърчили, въздухът му се е свършвал и накрая бедното му сърце просто е спряло да бие под общия натиск на отровения организъм.

В цялата работа имаше и послание. Сигурен бях. Послание главно за Джак Мерсие. Джак и Епстайн бяха заедно на онази фотография. Фирмата на Обър се занимаваше с правната страна на започнатото от Епстайн разследване на Братството и тъмните му дела. Усещах, направо знаех, че трябва да се върна в Мейн, че смъртта на Грейс Пелтие е свързана с действията, които може би баща й, а и други хора са организирали срещу Братството. Откъде обаче Пъд и хората зад него знаят, че Мерсие е истинският баща на Грейс? Не по-малко интересен бе въпросът как една изследваща историята на отдавна изчезнала религиозна група жена е стигнала дотам да стане заплаха за лидера на Братството? Можех да се досетя само за един отговор: някой я бе посочил на Братството с някаква цел — бяха я убили заради това.

Отново се опитах да се свържа с Мерсие, докато Рейчъл вземаше душ, но отново попаднах на същата прислужница и стандартния й отговор, че г-н Мерсие ще бъде уведомен за моето обаждане. Потърсих и Куентин Харолд, но и до него не можах да стигна. Изкушавах се да захвърля клетъчния телефон на земята и с все сила да го намачкам, да го смачкам, че да разбере проклетникът… Сетне ми хрумна, че той пак ще ми дотрябва, затова се задоволих да го захвърля на кушетката на Рейчъл с подобаващо омерзение. Всъщност какво толкова? Какво толкова важно можех да кажа на Мерсие? Нещо, което той не знае вече ли? Но пък не можех повече да стоя в неведение, особено когато някъде наблизо снове Пъд и Бог знае само какви пъклени планове крои.

А имаше и друга причина, която налагаше час по-бързо да науча повече за методите на г-н Пъд. Една теория с корени в далечното минало и в някои древни, обвеяни в мрака на вековете легенди.

Че паяците са Пазители на Подземния свят.

Центърът „Уонг“ на „Тремонт“ е може би най-красивият оперен театър на Източното крайбрежие, а Бостънският балет пък — един от най-добрите професионални колективи в своята област. Даже и при ограничения ми опит в това отношение трудно бе да устоя на двойното изкушение да посетя постановката, още повече, че бе премиера.

Докато минавахме с Рейчъл по „Бостън Комън“, от големите прозорци на радиостанцията WERS долиташе музиката, изпълнявана от радиооркестъра и пешеходците отдолу се взираха в напрегнатото лице на солиста. Взехме си предварително запазените билети от касата и влязохме в разкошното мраморно фоайе с позлатени фигури и орнаменти. На щандовете имаше програми и сувенири, рекламни материали и какво ли още не, свързано с „Клеопатра“. Рейчъл се бе сдобила с билети на първите редове, малко вляво, но с прекрасна видимост и на добра височина спрямо сцената. Обстановката бе тържествена, интериорът — елегантно изискан, преобладаваха червено-златистите цветове в декорацията на залата и сцената, изобщо артистично-декадентска среда.

— Слушай, като казах на Ейнджъл, че ще идваме тук, той веднага попита сигурен ли съм дали не съм гей — прошепнах на Рейчъл.

— Е, а ти какво му отговори?

— Че няма да участвам в шибания балет, а само ще го гледам.

— А самата аз съм средство, чрез което се убеждаваш в собствената си хетеросексуалност, нали? — подразни ме тя.

— Хм, при това средство, свързано с много приятни изживявания…

В същия миг забелязах две фигури, които се появиха в една от ложите на нивото над нашето, дори още по-близо до предната част на залата. Първата се движеше бавно, огледа плюшения стол и внимателно се настани върху него, сетне започна да нагласява слуховия си апарат. Зад Ал Зи пристъпваше Томи Качи с палтото му в едната ръка и бутилка скъпо вино в другата. Седна точно зад шефа си и веднага наля от виното в чаша, която така и не видях откъде изникна.

„Уонг“ е егалитарен театър, тук няма свръхлуксозни ложи за специални хора и високопоставени избраници, но все пак някои места са по-отдалечени от други, а и по-трудно се добираш до тях. Ложата, където бе Ал Зи, е частично прикрита зад дебела колона, макар че пък е отворена откъм пътеката вдясно. Съседните места бяха незаети, което означаваше само едно нещо: за премиерата хората на Ал бяха изкупили цялата секция.

Ех, ти, Ал Зи, стари романтико, рекох си с полуусмивка.

Светлините постепенно угаснаха, публиката притихна. Прозвуча Римски-Корсаков, аранжировка за балета на композитора Джон Ланчбери, и огромното пространство на залата внезапно се изпълни с тази прекрасна музика. Около балдахина на Клеопатра танцуваха приближените й, а в съседство брат й Птолемей планираше злодейство с помощниците си. Брилянтна постановка наистина, признавам, и все пак мислите ми бяха на друго място. В съзнанието ми непрестанно се мяркаха пълзящи гадости и не зная защо, все си представях последните мигове от живота на Грейс Пелтие. И изведнъж ясно съзрях:

… пистолет недалеч от главата й, нечии пръсти, вплетени в косата й, за да я държат неподвижна, пръстът постепенно се затяга на спусъка, кожата побелява… Не, да… всъщност на спусъка е нейният пръст, но върху него има друг. Тя е замаяна, зашеметена от удар в слепоочието и няма сила да се бори, докато чуждата ръка извива пистолета към самата нея. Кръв няма, пък и входната рана от изстрела така и така ще маскира всяко предишно нараняване, ще разкъса кожата и ще раздроби черепната кост. Тя разбира какво става чак когато хладният метал на дулото допира кожата й. Сега се дърпа и отваря уста да извика…

Гръм разтърсва нощта, от слепоочието изригва червен фонтан и меко обагря стъклото и пода. Светлината в очите й гасне, тялото се свлича вдясно, във въздуха се носи мирис на изгоряло — тлеещата коса тихо съска.

Болка няма.

И никога вече няма да има. Болка.

Усетих, че някой ме дърпа за ръката — бе Рейчъл, гледаше ме изпитателно. Действието на сцената май достигаше апогей: Клеопатра танцува в спалнята, съблазнява Цезар. Потупах ръката й и тя веднага се нацупи — мразеше покровителствените жестове, но преди да й обясня какво имах предвид, движение отляво отвлече вниманието ми:

Томи Качи се изправя, бърка с ръка в сакото, Ал Зи се е вторачил в онова, което става на сцената, и не забелязва нищо около себе си. Томи се измъква и изчезва някъде в коридора зад ложата.

На сцената встрани се появява убиецът Потиний, притаява се зад кулисите, изчаква удобен момент да нанесе удар, но Клеопатра и Цезар съществуват в този миг само един за друг. Музиката набъбва в интензивността си, а зад Ал Зи застава фигура, но не тази на Качи. Доста по-слаба, по-ръбеста. Ал е захласнат в действието, главата му се накланя в някакъв негов си ритъм с мелодията, умът му вероятно е потопен в прекрасната балетна приказка, напълно избягал от действителността и обичайния му тъмен свят, и образно и буквално. Една ръка се вдига, в нея блясва нещо сребристо. Потиний излиза иззад кулисите с меч в ръката и се втурва напред, но воинът Цезар е по-бърз и го пробожда в корема.

В ложата Ал Зи внезапно се надига, нещо алено избликва от устата му, фигурата отзад кратко се навежда над него, с едната ръка на рамото му, другата някъде на тила. В първата секунда може да си помислим, че те разговарят, но аз виждам блясъка на камата и разбирам какво е станало. Устата на Ал Зи се разчеква, но ръката на г-н Пъд е като змия — тя я затиска и държи главата, другият се разтриса и умира.

Сетне г-н Пъд ме поглежда, намята приведеното тяло на Ал Зи с оставеното от Качи на съседния стол палто и потъва в сянката…

Това го видях наистина, наяве, а ми се стори почти като насън. В следващия миг вече бях на крак и тичах към ложата. Завесата падаше, а публиката избухна в аплодисменти. Прекачих се през парапета на ложата и се втурнах по коридора, вратите се отваряха пред мен, като че бяха от хартия. Отляво стълбището водеше нагоре — за горното ниво. Скачах по него по две стъпала наведнъж, бутнах появил се отнякъде разпоредител и в движение извадих пистолета.

— Извикайте линейка — викнах през рамо — и полицията!

Чух, че и той се затича нанякъде, аз вече бях почти на върха на площадката с насочен напред пистолет. Забелязах отворения изход, а сгъваемата противопожарна стълба, която се спуска при теглото на човешко тяло върху й, сега се качваше — връщаше се в обратна посока. Отдолу имаше малка платформа, встрани от нея вече потегляше сребрист мъркюри сейбъл. Колата се обърна странично към мен, за да влезе в „Уошингтън“ и така и не видях номера, но ясно различих два силуета вътре.

Надникнах назад. В залата местата се изпразваха — бе започнал антрактът. Един-двама от публиката погледнаха към отворената врата, но не забелязаха нищо нередно. И какво да забележат? Всъщност изходите са снабдени с аларми, които разпоредителите изключват в края на представлението. Отварянето на такава врата ненавреме би трябвало незабавно да привлече вниманието на охраната. Значи момчетата от сигурността щяха да пристигнат всеки миг. Влязох и се върнах към мястото на Ал Зи. Главата му висеше напред, опряна на гърдите, палтото небрежно наметнато на раменете, яката повдигната, за да прикрие дръжката на камата. Закривеният й край пък придържаше тялото за облегалката — да не се свлече от стола. От устата течеше кръв и меко капеше върху ризата и сакото, дори и в чашата с вино като в някакъв ужасяващ езически ритуал. Томи Качи го нямаше никакъв.

Отзад се появиха двамина от охраната, но щом видяха пистолета в ръката ми, веднага отстъпиха.

— Извикахте ли полицията? — попитах без предисловия.

Те кимнаха едновременно.

Отдясно имаше друга врата — открехната. Посочих с ръка:

— Какво има там?

— Зала ВИП — рече единият.

Пристъпих и надникнах, мярна ми се нещо като човешки крак. Внимателно отворих с лакът. Томи Качи лежеше с лице към пода, главата му извърната на едната страна. Достатъчно — колкото да се види прорезната рана на гърлото. На пода тъмнееше локва кръв, по стените — пръски. Вероятно е бил нападнат изотзад — след като излязъл от ложата и вероятно решил да надникне тук. Сигурно нещо е привлякло вниманието му. В единия край на помещението имаше бар, наоколо бяха поставени столове, кресла, едно-две канапета.

Излязох в коридора навреме — тъкмо дотичаха двама униформени полицаи с извадени пистолети. Чух острата команда да хвърля оръжието, а разни приближили се любопитни заахкаха и заохкаха. Незабавно изпълних нареждането и ченгетата едва не скочиха върху ми.

Единият ме блъсна към стената и бързо ме обискира, а другият се наведе над Качи.

— Частен детектив съм — рекох на полицая. — Там вътре е Ал Зи. Изглежда, че повече няма да си имате работа с него…

Казах това и ме налегна нещо като тъга за стария разбойник.

Разпитаха ме двама детективи на име Карас и Маккан, които пристигнаха малко по-късно. Разказах всичко, което бях видял, макар да не им съобщих другото — че съм срещал г-н Пъд и по-рано. Но им го описах с нужните подробности и добавих, че познавам Ал Зи от предишен случай.

— Кой по-точно? — попита Маккан.

— Дълга история е — беше миналата година в Дарк Холоу.

Сигурно сте чули.

Още щом споменах Дарк Холоу — мястото, където Тони Чели умря от ръцете на онзи, който сега лежеше мъртъв недалеч от нас, лицата им мигом се проясниха. Маккан стана любезен, дори предложи да почерпи — та макар и в неопределено бъдеще. Никой не скърбеше за Чели. Пък и защо?

Стоях до тях при изхода на залата, докато новопристигнала група полицаи извеждаха зрителите един по един, като ги разпитваха дали не са видели нещо, записваха им имената и телефоните. Сетне ходихме до полицейското управление, където, седнал на претрупаното с бумаги бюро на Маккан, написах обширни показания, включително и номера на клетъчния телефон и адреса на Рейчъл — в случай че пожелаят да ме разпитват пак.

Сетне ме пуснаха по живо, по здраво и се опитах да позвъня на Мики Шайн в цветарския магазин. Там нямаше никой. Обадих се на бюро „Справки“ за домашния му телефон, но ми казаха, че не фигурира в техните списъци. Наложи се да звъня на други хора и след около пет минути вече разполагах и с номера, и с адреса на г-н Майкъл Шайнберг на улица „Бодуин“, Кеймбридж. Но и там никой не вдигна телефона. Оставих съобщение на телефонния секретар, сетне взех такси и потеглих за дома му. Помолих шофьора да спре малко по-далеч и да ме изчака. Прекосих тихата улица с дърветата, приближих жилищния блок и натиснах звънеца. Тъкмо се чудех дали да не вляза по втория начин, когато на близкия прозорец се появи един от съседите. Беше възрастен мъж с пуловер, ръцете му леко трепереха.

— Мики ли търсите?

— Да.

— Приятел ли сте му?

— Да, но не съм оттук.

— Е, хубаво, ама излезе. Преди около час.

— Каза ли ви къде отива?

— О, не, господине, просто го забелязах когато тръгна. Стори ми се, че заминава за по-дълго. Може би ден-два. Носеше куфар.

Благодарих, върнах се в таксито. Новините за кончината на Ал Зи явно са се разнесли мълниеносно. Някои хора могат и да се чудят кой ли е убиецът, но Мики Шайн незабавно се бе досетил. Сега мисля, че е знаел какво ще стане още от мига, в който му бяха казали, че ще го посетя. Знаел е и че ще настъпи час за равносметка.

Таксито ме отведе до заведението на Джейкъб Уърт на „Стюарт“, където ме чакаха Рейчъл, Ейнджъл и Луис. Часът бе късен, градусът бе доста висок, група хора с невероятно фалшиви гласове вече пееха заедно с пианиста. Оставихме ги да си пеят и се преместихме през няколко заведения по-нагоре към „Монтие“, където се настанихме в едно сепаре и нервно зачакахме да ни донесат нещо за ядене. Оказа се, че сервират тайландска кухня. Не беше лоша.

— Този е добър — подхвърли Луис. — Вероятно те следи още от пристигането ти, да знаеш.

Кимнах.

— За съжаление сто на сто знае и за Мики Шайнберг. И за Рейчъл. И за вас двамата. Съжалявам. Виновен съм.

— За него това си е игра — отвърна Луис, сякаш не ме бе чул. — Разбираш го, нали? Паяци вместо поща, визитки с отрова, бъзика се с тебе, момче, изпитва те. Знае кой си и вероятно му харесва идеята да се изправи срещу теб.

— Нали си човек с репутация — захили се Ейнджъл. — То си е за чудене, дето досега всеки психар от тук до Флорида не се е запътил за Мейн да си мери силите с теб.

— Не е много смешно, Ейнджъл.

— Ако ти е много тъжно, викни си някой поп — озъби се той.

Замълчахме, навели глави, но в следващия миг Луис незабавно ми вдигна настроението.

— Предполагам се досещаш, че идваме с теб в Мейн.

— И аз — рече Рейчъл и ме изгледа продължително.

— Ангели хранители, а? — усмихнах се аз и ми стана някак мило.

Най-добре се решаваше въпросът с Рейчъл. Така или иначе трябваше да я скрия някъде — тя беше най-уязвимата от всички. И отново разбрах, че тази жена направо ми чете мислите.

— Но не за протекция, Паркър — добави тя троснато и лицето й сякаш се изостри. — Идвам, защото имаш нужда от помощ. Например с Марси Бекър и родителите й, пък и със семейство Мерсие. Ако фактът, че заедно с тези двамата дангалаци пристигаме у вас, те прави щастлив, това си е само един плюс за тебе, нищо повече. Аз не идвам, за да се хвалиш, че ще ме пазиш, да знаеш!

Ейнджъл чак изцвърча от кеф и я изгледа с възхищение.

— Ето на това се вика жена, ти казвам! — пропя той. — Да ти сложим един тесен кожен панталон, елече и патлак и ставаш лесбийска икона, а?

— Да го духаш, дебелак — оплези му се тя.

Е, речено-сторено. Вдигнахме наздравица за решението — те с бира, аз с минерална водица.

— Е, благодаря ви — рекох. — Добре сте се присъединили към войната.

Глава тринайсета

На другия ден сутринта вестниците пощуряха. На първа страница на „Хералд“ се мъдреше доста прилична снимка на Ал Зи, приведен на стола в „Уонг“, а над нея голямо заглавие „МАФИОТСКИ БОС УБИТ“. Три думи, които вестникарите обичат до полуда и винаги ги изписват с надебелени и огромни букви, че просто няма място за друг текст. Така беше и в „Хералд“ — основната информация отиваше и на втора страница.

Оказа се, че гърлото на Томи Качи било прерязано дълбоко от край до край, всички вени, артерии и прочие прекъснати, главата почти отделена. Пъд бе пробол тила на Ал Зи с тънък, дълъг стилет, който бе минал през малкия мозък, засегнал и мозъчната кора. Освен това, вероятно с някакво много остро ножче, може би скалпел, Пъд бе направил разрез по дължина на средния пръст на дясната ръка на Ал Зи и накрая отрязал горната му част при ставната връзка.

Всъщност това го научих не от „Хералд“, а от детектива Маккан, който ми позвъни по телефона, докато седях на масата в кухнята на Рейчъл и разлиствах вестниците. Самата Рейчъл беше в банята. Чувах я да си тананика песничка на Ал Грийн, ама фалшиво.

— Този тип е нагъл и смел — коментира Маккан. — Големи топки трябва да имаш, за да се осмелиш да ликвидираш двамина като въпросните, и то на обществено място. На аварийните изходи за съжаление камери няма, затова не разполагаме с нищо черно на бяло, освен с твоя разказ, Паркър. Някакъв дядка на улицата запомнил номера, ама се оказа откраднат от една импала преди два дни в Конкорд, така че никс по този въпрос. Убиецът е имал достъп до залата ВИП, ключът е електронен — карта. Дошъл си е подготвен. Не е трудно за момчета, които разбират от тези техники. Ал Зи е ходил на всяка премиера в „Уонг“. Беше си гадно мафиотско копеле, но иначе класа имаше. Винаги си е взимал баровски места, така че не е било трудно да се предвиди къде ще бъде и този път. Що се касае до липсващия връх на пръста, това вече си е определен почерк и сега преравяме компютрите за подходяща информация, включително и тази на ФБР.

Попита ме дали не помня нещо друго важно от предната нощ. Знаех си, че не ми се обажда заради черните ми очи, но му казах, че с нищо повече не мога да помогна. Помоли да поддържам връзка с полицията, обещах му — какво да правя?

А Маккан бе прав: Пъд е рискувал ужасно, за да стигне до Ал Зи. Може би не е имал избор. Просто е невъзможно да се добереш до човек като Ал у дома или в офисите му. Там винаги го пази цяла тълпа негови хора, прозорците и вратите са пригодени така, че не можеш ги проби с нищо по-дребно от ядрена бойна глава. В театъра се е чувствал сигурен с човек като Томи Качи зад гърба си и стотици хора наоколо в добре осветена и пазена отвън зала. Но грешката си бе грешка. Нали знаеше с какъв решителен и опасен човек си има работа и все пак го бе подценил. Пъд е дебнел и когато се е появила възможност, се е възползвал.

Хрумна ми, че има различни възможности: може би Пъд оправя стари сметки и се подготвя за нещо си, например за изчезване. За да е сигурен, че никой няма вече да може да го преследва. Човек като него реши ли да изчезне един път и завинаги, иди че го гони. Бе оцелял толкова години, при това с цена за главата му. Значи е в състояние да се скрие като червей в торна земя, ако поиска.

И друго нещо ми хрумна: Пъд не колекционира само членестоноги. Изглежда, събира и трофеи от убитите си жертви — като отрязани пръсти и парчета кожа например. Странен вкус наистина, но все пак ми се струваше, че едва ли го прави, за да ги поставя после в буркани и да им се радва. Не, трябва да имаше по-важна причина…

Зарязах вестниците и се замислих. Не че знаех ужасно много по случая, но последователната смърт на Бек, Грейс Пелтие, Епстайн и Ал Зи непременно бе свързана една с друга и сочеше или към Братството, или към действията, извършвани от биологичния баща на Грейс Джак Мерсие срещу него. Крайно време бе за сериозен разговор с г-н Мерсие, освен това ми се струваше, че той едва ли ще бъде приятен за който и да е от нас двамата. Тъкмо се канех да си събирам багажа и да поемам към Скарбъро, когато собственият ми телефон иззвъня за втори път днес. Не че не очаквах обаждането. Беше Мики Шайн. Полето за идентифициране на обаждащия се източник показваше само, че номерът е частен и невключен в обществените указатели.

— Видя ли вестниците? — попита ме той.

— Аз бях на мястото — отвърнах.

— Е, кой го направи?

— Общият ни познат.

Настъпи тишина. Десетина секунди, сетне:

— Как е разбрал за срещата ти с Ал?

— Възможно е да ни е следил постоянно — отвърнах. — Но е напълно вероятно и да е знаел за интереса на Ал към него поне от известно време насам, а моето разследване просто да е ускорило нещата. Или плановете му.

Ако не друго, Пъд би трябвало да познава сигналната система на своите питомци паяците: усети ли се натиск или опън в периферията на мрежата, незабавно се вземат мерки първо за проверка, сетне за защита или нападение.

— Снощи те нямаше у дома. Ходих да те проверя.

— Вдигнах си чуковете още като чух. Едно приятелче от старото време се обади да каже за Ал. Веднага се досетих кой ще да го е направил. Никой друг не би се осмелил на подобен ход. В тази игра такива неща не се правят така.

— Къде си?

— Ню Йорк.

— Мислиш ли, че там си в безопасност, Мики?

— О, имам си другари тук. Стари. Ще се обадя на този-онзи…

— Трябва да поговорим пак — преди да си се потопил. Имам чувството, че не ми каза всичко.

Мислех си, че ще се опита да се скатае, но той призна:

— Е, знам нещичко, но повече се досещам.

— Хайде да се видим. Аз ще дойда там.

— Глей сега, не зная…

— Мики, до края на живота си ли ще бягаш от този тип? Харесва ли такова кучешко съществувание?

— По-добро е, отколкото да си мъртвец — упорито отвърна той, но в гласа му не звучеше особена сигурност.

— Знаеш какво прави, нали? — продължих да настоявам. — Знаеш какво означават онези думи „записани и прокълнати“, нали? Или знаеш, или си се досетил?

Мики пак замълча. Мина време, помислих, че е прекъснал връзката. Сетне внезапно заговори:

— В „Клойстърс“ — утре в десет. Там има една изложба, която можеш да разгледаш, докато дойда. Ще ти кажа каквото мога, ще се опитам да помогна. Но ако те няма в десет, си тръгвам и повече няма да ме видиш.

И сега вече затвори.

Купих си билет за редовния полет на „Делта“ до Ла Гуардия, сетне позвъних на Ейнджъл и Луис. Пихме кафе с Рейчъл в „Старбъкс“ на „Нюбъри“, сетне хванах такси за летището. Някъде в един и нещо следобед бях в Ню Йорк и си взех стая в „Ларчмонт“ на „Уест 11-а“. Този хотел не е от класата на Доналд Тръмп, но пък е чист и не особено скъп, при това стаите му не са като кибритени кутийки. И още един плюс: предната врата се заключва, а до нея седи едно момче колкото Кинг Конг и пуска само гостите.

Градът бе задушен, с доста влага във въздуха. Изпотих се още преди да стигна хотела. Според прогнозите времето се канеше да се променя, но дотогава климатиците щяха да прегреят, а на по-бедните се налагаше да се охлаждат с евтини вентилатори. Взех бърз душ в общата баня и хванах такси до „Уест 86-та“ Синагогата на „Б’ней Ешурун“, където се бе подвизавал Йоси Епстайн, има офис на 89-а, недалеч от училището за езда „Клермон“. И така, и така се намирах в Манхатан, защо да не науча нещо повече за убийството му. Минах покрай шумна група ученици, влязох в офиса, но се оказа, че идвам напразно. Никой не можа да ми каже нещо повече от онова, което вече знаех. За сметка на това ме отпратиха към центъра „Оренсанс“ на улица „Норфък“, където се бе преместил Епстайн, след като се бе разделил с бившето си паство.

Взех метрото, за да се спася от часа пик. Качих се на „Сентрал Парк Уест“, прехвърлих се на „Бродуей“ и „Ийст Хюстън“, излязох и пак започнах да се потя. Вървях покрай магазинчета за храна и деликатеси и такива, които продават маскирани като антики боклуци и накрая стигнах до „Норфък“. Това бе самото сърце на „Лоуър Ийст Сайд“: едно време тук бяха живели мнозина образовани люде — християни и юдеи — германски, полски, руски, латвийски и други. Само дето германските евреи бяха наричали руските „ориенталци“. Според някои източници улица „Алън“ била руска територия, толкова много руски евреи живеели на нея. Тук хората съществували в комуни, били съпричастни едни с други, помагали си, регистрирали си асоциации, занимавали се с търговия и спестявали усърдно, за да могат да изпратят децата си в качествени колежи и да им осигурят по-свестен живот. Е, в някои квартали имало сблъсъци с местните ирландци и животът течал неспокоен.

Но днес тези времена са вече в миналото. На „Гранд“ все още има някоя и друга еврейска кооперация, доста книжарници, производители на стария тип дрехи, една-две прекрасни хлебопекарници от доброто старо време, винарски магазини от същото и, разбира се, „Кац“, онзи — последния тип магазинчета за домашна храна, за съжаление вече попаднали в ръцете на доминиканците. По голямата част от ортодоксалната еврейска общност се премести на „Боро Парк“, „Уилямсбърг“, или на „Краун Хайтс“. Онези, които останаха, са или много бедни, или достатъчно упорити да отстъпват по периферията или да се местят в далечни райони като Маями. Центърът „Оренсанс“ е най-старата оцеляла синагога в Ню Йорк, известна навремето като Анше Чесед, което в груб превод значело Хора на добротата. Веднага му личи, че принадлежи към други, стари времена. Строен е през 1805 г. по модела на Кьолнската катедрала от берлинския архитект Александър Салцер за германските евреи. Днес синагогата се издига все така величествено, за да доминира над улица „Норфък“, и напомня, че част от старото още живее в настоящето. Влязох през странична врата, пресякох тъмното фоайе и се намерих в главната зала в неоготически стил сред множество елегантни колони и балкони. Проникващата през прозорците мъждива светлина боядисваше интериора в цвета на стар бронз, хвърляше сенки върху множество цветя и бяла лента — останки от нечия неотдавнашна сватба. В единия ъгъл метеше възрастен и побелял дребен мъж, облечен в син гащеризон. Прибираше купчина хартии и счупени стъкла в кофичка. Когато приближих, спря и ме изгледа. Показах си документите и попитах дали ще намеря някой, който би склонил да поговорим за Йоси Епстайн.

— Днес няма никой — рече той. — Елате утре.

— Може би пък да се обадя на някого? — подсказах аз.

— По-добре елате утре.

Днес видимо чарът ми не действаше, май не му бях особено симпатичен. Смених тактиката.

— Може би да поразгледам наоколо? — попитах и без да чакам отговор, тръгнах към къса стълба, която сигурно водеше към мазето. Слязох по нея и се озовах пред заключена врата с кратък некролог по повод кончината на Епстайн. На табло отдясно имаше бюлетини със съобщения за цикъла на службите и часовете по староеврейски. Друго особено не забелязах, макар че десетина минути се мотах из просторното помещение. Изтупах прахта от дрехите си и се заизкачвах обратно по стълбата.

Старият с метлата вече го нямаше. Но пък горе стояха двамина и видимо ме очакваха. Единият бе млад с червена шапчица на темето. Изглеждаше малка за главата му, която на свой ред изглеждаше дребна на широките му рамене. Носеше черна риза, черни джинси и съдейки по изражението му, едва ли бе член на Хората на добротата. Другият бе по-възрастен, с посивяла коса и гъста брада. Бе облечен по-традиционно от компаньона си — в бяла риза и черна вратовръзка под черен костюм и връхна дреха. По-различен бе, но не и по-приветлив или по-любезен.

— Вие ли сте равинът? — попитах учтиво.

— Не, ние не сме от центъра „Оренсанс“ — отвърна той и добави:

— Вие сигурно мислите, че всеки облечен в черно е равин?

— Това да не би да ме прави антисемит?

— Не мисля, но да влизаш въоръжен в синагога — може би.

— То не е нещо лично, нито пък е свързано с религията.

— Вероятно е така, но човек трябва да внимава в такива случаи. Разбрах, че сте частен детектив. Може ли да видя документите ви, моля?

Бавно и внимателно посегнах към джоба, извадих портфейла с документите и го подадох на по-младия, който бе по-близо. Той го предаде на другаря си. Последният извади удостоверението, чете го минута и нещо, сетне го сгъна, прибра и ми върна портфейла.

— Каква е причината частен детектив от Мейн да се интересува за смъртта на нюйоркски равин?

— Допускам смъртта на равин Епстайн да е свързана със случай, който разследвам. Надявах се някой да ми разкаже малко повече за нея.

— Той е мъртъв, г-н Паркър. Какво повече имате нужда да знаете?

— Например за начало бих попитал кой го е убил или това не ви засяга?

— Засяга ме, и то до голяма степен, г-н Паркър — рече той и кимна на по-младия, който тръгна към вратата и излезе, като тихо затвори след себе си. — Какъв е онзи случай, който споменахте?

— Смъртта на една девойка. Моя приятелка преди много време.

— Тогава разследвайте си я и ни оставете на мира — и ние имаме своя работа.

— Но ако смъртта й е свързана с тази на равина и вие ми помогнете, то ще е в наш общ интерес. Мисля, че мога да намеря човека, който е отговорен за станалото.

— Човекът, а — натърти той. — Изглеждате много сигурен, че той е убиецът.

— Просто зная кой е той.

— Ние също — отвърна той. — И сме взели мерки. Погрижили сме се.

— Какви мерки?

— Око за око, г-н Паркър. Ще го намерят, бъдете сигурен — рече той и пристъпи към мен, а изразът в очите му се смекчи. — Това не е ваша грижа. Не всяка насилствена смърт трябва да подклажда гнева ви, г-н Паркър.

Знаеше кой съм. Виждах го в лицето му, миналото ми сякаш бе отразено в очите му като в двойно огледало. Навремето вестниците широко отразиха убийството на Сюзън и Дженифър, както и драматичния финал на престъплението със смъртта на самия Пътник. Имаше мнозина, които помнеха случая, а и мен самия. И сега, в старата синагога тук, отново остро усетих загубата на най-близките ми, сякаш процеждащото се през прозорците слънце огря стари гробове.

— Девойката обаче е моя отговорност — рекох аз. — И ако има връзка между двете убийства, то и смъртта на равин Епстайн също ще ме интересува.

Мъжът поклати глава и постави ръка на рамото ми.

— Знаете ли какво е tashlikh, г-н Паркър? То е символичен акт — хвърлят се хлебни трохи във вода: жестът символизира освобождаване от греховете на миналото, бреме, което човек повече не желае да носи. Смятам, че вие сте длъжен да намерите в себе си сили, за да отхвърлите своето бреме — преди то да ви е убило.

Обърна се и закрачи встрани. Бе стигнал почти до вратата, когато се обадих:

— „Така рече отца ми, а аз съм изкуплението, за да почива той в мир.“

Възрастният спря и се извърна.

— От талмуда е — рекох тихо.

— Зная много добре — прошепна той.

— Не става дума за отмъщение.

— А за какво тогава?

— Да бъде изкупено стореното.

— В резултат на чии грехове? На баща ви или вашите собствени?

— И на двете.

Той се замисли дълбоко, сетне в очите му се появи странна светлина, като че бе взел решение.

— Има една легенда, г-н Паркър. За Голем, направен от глина, сетне му бил вдъхнат живот. Равин Лоев създаде първия Голем в Прага преди много години. Направил го от кал, сетне поставил shem — пергамент с Божието име върху него — в устата му. Оправдан е бил да го стори. Да създаде същество, което защитавало евреите от погромите и гнева на враговете им. Вярвате ли, че такова същество има и днес, г-н Паркър? Създадено, за да възцари правдата?

— Вярвам, че може да има хора като него — отвърнах просто. — Но не смятам, че правдата винаги играе роля в създаването им или пък че техните действия й служат.

— Добре, да кажем човек — тихо рече старият евреин. — Да кажем също правда, особено ако тя има Божието вдъхновение. Е, ние изпратихме нашия Голем. И нека бъде изпълнена Божията воля.

В очите му играеха странни светлини. Усещах двусмислието в думите му. Бяха изпратили един убиец да накаже друг убиец, насилие срещу насилие. С целия риск, който може да създаде подобна тактика.

— Кой сте вие? — попитах го и в съзнанието ми се появи подозрение.

— Наричат ме Бен Епстайн — отвърна той. — Аз съм изкуплението, за да почива синът ми в мир.

Сетне вратата се захлопна след него, раздвижи въздуха в тихата синагога като въздишка от Божията уста.

В деня на смъртта си Лестър Баргъс е сам зад тезгяха на магазина. Денят е същият, в който аз срещам бащата на Йоси Епстайн. Джим Гоулд, нает от Баргъс на половин работно време, е в задното дворче — разглобява и смазва чифт откраднати пистолети „Хеклер & Кох“. В задното помещение няма никой, а там са поставени двата монитора, свързани с камерите, наблюдаващи интериора на магазина. Едната е над вратата и се вижда ясно, другата е миниатюрна и е скрита в стереоуредбата недалеч от касовия апарат. Лестър е ужким внимателен, но недостатъчно. В магазина има микрофони, а той не знае. Знаят само момчетата от агенцията за контрол на търговията с оръжия, които следят незаконните продажби на Баргъс вече почти 11 дни.

Работа почти няма и Лестър лениво подхвърля щурчета на любимия си хищник — богомолката в стъкления съд. Вратата се отваря. Черно-белият запис, който правят двете камери, е доста странен, когато го гледат впоследствие: новодошлият изглежда съвсем не на място в магазина. Облечен е в черен костюм, черните му обувки лъщят, носи бяла риза, тънка черна вратовръзка, на главата — черна шапка, на раменете — дълго до средата на прасците палто — също черно. Човекът е висок над метър и осемдесет, добре сложен. Трудно е да се прецени възрастта му — може да е някъде около четиридесетте, та дори и до седемдесетте.

След грижливата обработка на отделни — по-ясни — кадри от записа става още по-интересно. Мъжът наистина е от странен по-странен: кожата по лицето му е силно опъната, сякаш под нея няма плът, а само кост. Сухожилията на челюстите и врата изпъкват ясно, скулите му лъщят като стъклени, вежди няма. Агентите, които работят по случая, подозират в началото, че може би е силно рус и затова космите не са излезли на образ. При силно увеличение и компютърна обработка обаче се оказва, че такива няма — кожата над очите е възгруба, като че носи стари белези от нещо.

Външният вид на новодошлия видимо шокира Лестър Баргъс. На записа се вижда как той стреснато отстъпва назад. Облечен е в бяла тениска, на чийто гръб има емблема на „Смит & Уесън“, и в сини джинси, хлабави и увиснали на задника му, сякаш се надява след време да ги запълни.

— С какво мога да ви помогна? — това е гласът на Лестър, тонът на записа е внимателен, но и пълен с надежда.

Денят е беден откъм бизнес, а всяка продажба си е пари, особено при този странен тип, който при все това може да се окаже човек с повече сухо.

— Търся ето този човек — отвръща клиентът с акцент на чужденец и вади от джоба снимка.

Английският звучи като втори език, дори може би като трети. Възможно е човекът да е европеец — не германец, но да кажем поляк или чех. По-късно експертите ще предположат, че е унгарец, а в някои негови думи звучат еврейски окончания. Най-вероятно е евреин от Източна Европа, но е живял и в други страни, включително Франция.

Слага снимката на тезгяха и я побутва към Лестър, а последният отвръща, без дори да я е погледнал:

— Не го познавам.

— Вижте я — настоява новодошлият и Лестър Баргъс усеща по някакъв неведом начин, че отсега нататък няма значение какво казва или прави — нищо не е в състояние да го спаси от този човек.

Протяга ръка и докосва снимката за пръв път, но пак не я поглежда, а само я отблъсква с пръсти. Не помръдва глава, а дясната му ръка полазва към лавицата под тезгяха, където държи рязаната пушка. Почти я е докоснал, когато се появява пистолетът. Оръжейниците по-късно ще идентифицират оръжието като „Jericho 941“, израелско производство. Лестър Баргъс отдръпва ръка и я поставя на тезгяха до лявата. Сетне започва да трепери.

— За последен път ви казвам, г-н Баргъс, погледнете фотографията!

Този път Баргъс навежда глава, заглежда се в снимката, преценява възможностите си. Очевидно познава човека на нея и другият знае това предварително. Иначе защо да идва в магазина. На записа почти не се долавя звукът от преглъщането на Баргъс.

— Къде мога да намеря този човек? — пита мъжът в черно, чието изражение не е променено нито на йота.

Кожата по лицето му се е опънала до скъсване и той сякаш говори с мъка. Но излъчващата се от него заплаха е очевидна, тя почти физически се усеща и от записа. Застаналият насреща му Лестър Баргъс е видимо ужасен. Страхът личи в гласа му, когато изрича може би предпоследното си изречение.

— Той ще ме убие, ако ви кажа — фъфли Баргъс.

— Иначе ще ви убия аз — отвръща мъжът.

Тогава Баргъс произнася последните си думи и в тях проблясва прозрение, каквото не съм и подозирал у него.

— Вие така и така ще ме убиете… — изрича Лестър тежко и нещо в гласа му вероятно казва на убиеца, че повече и дума няма да чуе от жертвата си.

— Да — казва той. — Ще ви убия.

Изстрелите излизат на записа като топовни, но също изкривени и на места приглушени. Първият куршум отхвърля Баргъс назад, сетне тялото му заиграва грозен танц — следващите куршуми го подхвърлят и въртят като парцалена кукла ту насам, ту натам. На брой са общо десет. Сетне се чува друг шум и в кадър излиза част от фигурата на Джим Гоулд. Още два гърмежа и Гоулд пада напред върху тезгяха. Убиецът го прескача и изчезва във вътрешността на магазина. Когато агентите пристигат, него отдавна вече го няма.

Снимката е на тезгяха, залята с кръв. На нея е показана група демонстранти пред гинекологична клиника за аборти в Минесота. Мъже и жени размахват плакати; разчекнали усти, те вероятно крещят заканителни думи, защото други зрители встрани стоят с шокирани лица, а полицията се опитва да ги задържи на място. Вдясно се вижда тялото на полулегнал до стената мъж, над него надвесени хора в бели престилки. На паважа около него и на стената, на която е опрян, чернее кръв. Някъде в периферията на групата демонстранти се вижда мъж, който се отдалечава от сцената, ръцете му са в джобовете на връхната дреха. Извърнал глава към умиращия, той се усмихва, над очите му са надвиснали тежки гънки кожа, вижда се червеникавата му коса.

Г-н Пъд, усмихнат.

Човекът, убил Лестър Баргъс, е пристигнал предния ден с английски паспорт. Кацнал е на летище Логан. Представил се е като бизнесмен, който търси да купи препарирани животни. Даденият на имиграционните власти адрес се оказва неотдавна разрушен китайски ресторант в Болъм, в южната част на Лондон.

Името на паспорта е Клей Диймън.

Така нареченият Голем.

Глава четиринайсета

Същата вечер, докато отнасяли труповете на Лестър Баргъс и Джим Коулд в моргата, аз бях на път към „Чъмлис“ на „Бедфорд“ — най-приятното барче в Гринидж Вилидж. Всъщност то е някъде по средата между „Бароу“ и „Гроув“, но мъчно се намира, защото няма табела с името, само лампа над голямата врата с метална решетка. „Чъмлис“ съществува от време оно, когато продажбата на алкохол е била забранена и все си е почти същото тихо място, любимо на мнозина, уютно, непретенциозно. През уикендите там ходят млади финансисти, банкери и разни интернет бизнесмени със сини ризи, костюми и вратовръзки, убедени, че хора като тях трябва да проявяват солидарност помежду си. Но през седмицата заведението си е традиционното — място, където редовно са се отбивали големи мъже като Селинджър, Скот Фицджералд, Юджийн О'Нийл, Орсън Уелс и Уилям Бъроуз, като за разнообразие редували „Чъмлис“ с „Уайт Хорс“ или „Марис Крайсис“.

Времето бе облачно, сиво, прихлупено; въздухът висеше тежък, гнетеше пешеходците. Смях не се чуваше, от време на време прозвучаваше някоя и друга ругатня. Тълпи хора излизаха от подлезите и изходите на метрото с намръщени физиономии и влошено настроение, сякаш ги стягат обувките. В такива дни дрехите лепнат по запотените тела, всичко е влажно на допир, целият град се поти бавно и мъчително, изхвърля от порите си мръсотия и боклуци; те изведнъж се появяват по всички пукнатини в паважа, дупки и дупчици в тротоарите, по старите стени. Поглеждах към небето в очакване на гръмотевиците, но нямаше дори и следа от тътен.

Влязох в бара: по напръскания с влажни трици под се излежаваха няколко лабрадора — и те неспокойни, горките. Хора имаше на барчето, а и по тъмните сепарета. Седнах на дълга пейка до входа и си поръчах сандвич и кола. В „Чъмлис“ правят чудо сандвичи — хамбургери, с ребърца или риба.

Доста вода бе изтекла от последното ми идване във Вилидж. Струваше ми се, че са минали десетки години, а не месеци, откакто бях се изнесъл от нюйоркския апартамент, за да се преместя в Мейн за постоянно. Тук ме чакаха призраци от миналото, като Пътника например — на ъгъла на „Сейнт Маркс“ в Ийст Вилидж телефонната будка си стоеше. Оттам ми се бе обадил мръсникът, когато ми изпрати онова, което бе останало от лицето на дъщеря ми, в буркан. Ето го и бистрото на ъгъла, където редовно се отбивахме като гаджета със Сюзън, „Елефант & Касъл“, където пък похапвахме неделно време, за да поемем сетне по алеите на Сентрал Парк или по музеите.

Неволно поглеждайки към кучетата, ми се стори, че са същите, които Сюзън обичаше да милва, докато чака да дойде питието. И Дженифър ги хареса много, когато веднъж я доведохме с нас — Сюзън й бе разказала какви мили животни са те и детето продължително се бе молило да дойде с нас, за да ги види. Докато влизах, все още мислех, че всички тукашни места са като потенциална бомба със закъснител — заредена не с взривно вещество, а с болка и мъчителни спомени. Би трябвало да изпитвам познатата ми агония, но вместо това усещах някаква си странна, отчаяна благодарност, че съм на това място отново, че са тук и двете стари псета на пода, заради това, че спомените носят влага в очите и стягане на стомаха, но не и познатата ми тежка мъка.

Сигурно е така, защото някои неща не бива да се забравят. Добре е, а е и правилно човек да си припомня за най-обичните си люде, да намери някакво постоянно място за тях в настоящето, а и в бъдещето, за да се превърнат те в скъпа част от него самия, за да си ги припомня с мили чувства, а не със страх. Не бе предателство спрямо Рейчъл и това, което тя означава за мен, да помня Сюзън и Дженифър, каквито си бяха някога в живота ми. Винаги има начин да живееш така, че загубената любов и новото начало да съществуват съвместно в теб, в моя случай така, че да не загубя спомена за съпругата и дъщеря си. Седях на пейката отпуснат и за известно време се загубих във времето, докато единият лабрадор не се дотътри до мен, за да побутне ръката ми с носа си. Търсеше внимание животинката, а топлите му лиги зацапаха панталоните ми, но не ми пукаше. Погалих го, а очите му благодарно следяха милувките на ръката ми.

В книжарницата на „Юниън Скуеър“ бях заварил последно копие от „Портланд Прес Хералд“ и сега любопитно го разлистих с надежда да намеря новини за Ийгъл Лейк. Имаше — дори две. Описание на големите трудности при разкриване на находките, обаче по-интересно бе твърдението на експерти, че са идентифицирани две от предполагаемите жертви: Лайл Корниш и Вирна Келог. И двамата — убити, това бе доказано. Корниш починал вследствие на огнестрелна рана в тила. На Келог черепът е бил строшен, изглежда, с голям камък.

Излизаше наяве истината за Баптистите от Арустук. Бавно, но сигурно. Не бе вярно, че са се разпръснали и всеки е поел пътя си към нови комуни и нов живот. Напротив — били са убити зверски и нахвърляни в общ гроб, някъде на девствена земя. И там си бяха останали — затворени в забравена празнина на кухия ни свят. Докато един ден костите им бяха видели светлината на пролетен ден.

Затова ли бе умряла Грейс? Защото бе успяла да проникне зад мъртвите пластове на времето и да разкрие нещо за тези хора? Нещо, което някой си не желае да става всеобщо достояние? Ясно бе, че час по-скоро трябва да се върна в Мейн и да се срещна лично с Джак Мерсие и Картър Парагон. Усещах, че тичането подир г-н Пъд ме отвлича от главната задача — разследването на смъртта на Грейс. Но пък важна бе и връзката между Пъд и Братството, тя играеше роля в случилото се. Пъд бе свързан с кончината й по някакъв начин — в това бях повече от сигурен, но не той бе слабото звено. То бе Картър Парагон и непременно трябваше да го попритисна, за да разбера коя е причината някой да сложи край на живота на Грейс Пелтие.

Все пак бях дошъл тук, за да се видя с Мики Шайн и това бе задача номер едно. Вече бях прегледал „Вилидж Войс“, особено секцията за музеите. В „Клойстърс“ бе средновековната колекция на „Метрополитън Мюзиъм“, а сега там гостуваше друга изложба — артистичен отзвук на Откровението по Йоана. В съзнанието ми се мярнаха познати заглавия на книги… да, бях ги виждал в кабинета на Мерсие — Откровение, Апокалипсис. Странно нещо, „Метрополитън“ и Джак Мерсие да имат общи интереси, що се касае до книги и рисунки за края на света.

Тръгнах си от „Чъмлис“ около десет часа. Погалих дремещото в краката ми куче на излизане — за късмет. Докато вървях навън под тъмното небе, ръката ми още миришеше типично — на влажна кучешка козина, а градските шумове сякаш отскачаха от прихлупените нощни облаци. В нечия врата отдясно долових помръдването на сянка, но не й обърнах внимание. Оставих я да си върви след мен.

Крачех под уличните светлини, а стъпките ми ехтяха кухо върху земята под краката ми.

Костта е шуплеста материя; след години под земята тя приема цвета на околната почва. Човешките кости, открити на брега на Сейнт Фройд, бяха тъмнокафяви, сякаш Баптистите от Арустук се бяха слели ведно с околната природа, за да й дарят нов живот; впечатление, което се засилваше от прерасналите помежду костите дребни растения, сякаш захранени от разпадащата се плът; гръдните кошове като конструкции за увивни растения, черепите — същински саксии за млади издънки.

Дрехите бяха изгнили, по-голямата част от тях е била от естествени материи и влакна и не би могла да издържи десетилетия на разпад под земята както днешните синтетични материали. Стари петна от вода на съседните дървета говореха за минали наводнения, които неминуемо са носили кал, тиня и гниеща растителност, наслагвали са я пласт връз пласт, заравяли са костите на бедните баптисти все по-надолу и по-надолу, почвата се е слягала. И сега, напълно естествено, работата на следователските групи бе извънредно трудна и деликатна. Тези хора трябваше да отделят костите от земята, човешкото от животинското, детето от възрастния. Да, болезнено и трудно. Трябваше да се работи на колене, на четири крака фактически. Гърбовете болят, коленете се схващат, пръстите леденеят, а над всички звучи строгият глас на съдебния антрополог. За помощ бяха привлечени членове на щатската полиция, помощник-шерифи, част от горските, дори студенти по антропология. Главният полицейски лекар разполага само с едно превозно средство — голям додж, който върши цялата хамалска работа. Затова се бе наложило да извикат хора с транспорт от местните погребални бюра и Националната гвардия, които прехвърляха останките на недалечното островче Преск, откъдето пък щяха да ги пренесат в Огъста с местна самолетна служба.

Заместник главният лекар бе изобретил нещо като археологическа маркировка за главните „разкопки“ — голям правоъгълник, очертан с оранжеви на цвят алуминиеви стрели и ограден с канап и въжета. Докарали бяха невероятен брой най-различни инструменти и помагала: нивелири, земекопни дълбокомери, всякакви профили лопати и белове, мистрии и сита за фино отсяване на пръст и прочие. Нужно бе изключително внимание, за да не се строшат крехките кости от нечие по-рязко движение при пресяването, за да бъдат запазени всяка възможна улика или насочваща вещ. Разполагаха и с десетки рулетки, графирана хартия за скици, обща карта на района, където най-грижливо се обозначаваше всичко намерено, найлонови платна, специални гумирани чували за отделените вече останки на дадено лице, херметизирани контейнери; гайгер-мюлерови детектори за търсене на метални предмети; фотоапарати и камери.

Всичко бе най-грижливо снимано и документирано, маркирано и запечатано със съответен етикет, на който се изписва номерът на находката, датата, часът и мястото на намирането й, описание на съдържанието, подпис на следователя, който е работил по нея. Сетне съответният запечатан предмет или предмети отиваха в хранилище, което в нашия случай се намираше в сградата на съдебна медицина.

Постоянно се правеха почвени проби. Ако земята тук се бе оказала по-силно киселинна, вероятно ничия кост нямаше да е оцеляла и единственото свидетелство за престъплението щяха да бъдат избуялите зелени растения. Имаше доста следи от ерозия и намеса на диви хищници, но все пак от скелетите бе останало достатъчно за изследване от страна на съдебномедицинските служби. Целият екип, разбира се, бе по-голям: освен постоянния състав на „Съдебна медицина“ и антрополозите към него се бяха присъединили специалисти от щатската лаборатория в Огъста — анатом, три групи зъболекари в ролята на съдебни одонтолози и рентгенологът от Медицинския център на Мейн. Всеки от тези хора имаше личен принос в официалното идентифициране на скелетите, определени категорично като човешки на първо място на базата на запазилите се здрави кости.

В такива случаи полът се определя чрез допълнителни изследвания на черепите, зъбите, таза, гръдните и бедрените кости, възрастта — по зъбите, където има останали такива, и чрез тестване на костната тъкан, по степента на осификация, по центровете й, краищата на дългите кости, които растат до определени години. При по-стари кости помага радиологията и други методи.

Височината се определя по таблици предимно чрез измерване на бедрените кости, пищялите и фибулите, тъй като костите на горните крайници понякога заблуждават. Останките от зъби и самите зъби помагат да се даде предварително мнение за расова принадлежност, тъй като зъбните характеристики са различни при бялата, черната или жълтата раса.

Много важни са зъбите — ако има запазени или изобщо водени картони за лечение, но в този случай на първо място идваше рентгенологията и сравнителни тестове на база ДНК — самоличността на човек може да бъде определена посредством индивидуалната ДНК верига. Други възможности са лицевата реконструкция и налагането на снимка на предполагаемата жертва върху контурите на черепа, което е компютърна процедура, но в бюджета на щата Мейн нямаше предвидени средства за подобни авангардни техники, може би защото онези, които отговарят за щатската хазна, изобщо не разбират за какво става дума. Жалко наистина, защото снимки бяха намерени. Въпросните счетоводители не разбират и методиките на ДНК тестването, но все пак са чували за тях и знаят, че резултати ще има.

Все пак следователите получиха неочаквана помощ от извънредно странни находки. В съседство с вратните прешлени на запазените скелети бяха намерени парчета от дъски с издълбани в тях надписи, някои доста изгнили, други в сравнително добро състояние. И за изгнилите имаше надежда: съществуват електронни скенери, апарати за електростатична детекция и други. Една от добре запазените бе под главата на момче, заровено до ела, чиито корени бяха прорасли около останките му. Оказа се, че ще е извънредно трудно да ги извадят без опасност от повреда. До момчето откриха друг — още по-дребен скелет, момичешки и по предварителна преценка на около седем години. Костите на пръстите им бяха преплетени — при настъпването на смъртта децата вероятно са се държали за ръцете.

Момчешките кости бяха почти разкрити, черепът се виждаше отлично, мандибулата бе отделена и лежеше встрани. Отзад на черепа зееше дупка, на челната кост липсваше логично очакваното изходно отверстие, обаче пък от костта над дясното око бе отчупено парченце — куршумът бе излязъл оттам.

На парчето от дъска имаше надпис, издълбан с остър предмет и детски почерк:

В ТЪРСЕНЕ НА СВЯТОТО

Откъс от аспирантската работа на Грейс Пелтие

Не е ясно точно кога се появяват първите признаци за зараждащите се усложнения.

Комуната се моли със ставането си, още при първа светлина, сетне работи по завършването на къщите и земеделските постройки за бъдещите ферми. Използват предимно тънки дъски за външна обшивка, взети от стари сандъци, някъде още от 30-те години. Финансите са под контрола на Фокнър, храната е оскъдна, тъй като Преподобният вярва в смисъла на постенето. Молят се четири пъти на ден, Фокнър държи първата си проповед на закуска, втората е след вечерята.

Подробности за ежедневието на Баптистите от Арустук научих от разговори с местни жители, чиито контакти с комуната обаче били доволно ограничени. Други факти излязоха от редките писма на Елизабет Джесъп, съпруга на Франк Джесъп, до сестра й Лина в Портланд. Тези кратки послания на практика били изпращани скришом. Елизабет се договорила с един от съседите всеки вторник да проверява хралупата на голямо дъбово дърво някъде по периферията на селището и да изпраща оставените там писма. За услугите му плащала дребни суми. На същото място оставял отговорите, които получавал на своя адрес.

Според описанията в писмата й първите три месеца животът бил тежък, но весел, изпълнен с вярата, че Баптистите от Арустук са пионери на един нов век, създатели на нов свят — там, където някога е имало само пустош. Къщите били построени много бързо, били паянтови и проветриви. Донесеното във фургоните оскъдно имущество било нанесено, отглеждали прасета и пилета; имали пет крави с едно теле. Посели картофи, събирали реколта — онзи район е известен като производител на картофи, грах и броколи. Берели ябълки от заварените там ябълкови дървета, торели почвата със загнила риба, а събраното като реколта складирали в подземни хранилища изби, изкопани в склоновете на речните брегове. Там температурите били ниски, а избите — естествени хладилници.

Първото напрежение се създало през юли, когато станало пределно ясно, че семейство Фокнър заедно с децата си заемат по-специално място в комуната. Като неин лидер Преподобният вземал по-голям дял от изработеното и прибраното и по всякакъв повод отказвал да отпусне средства от първоначално събраната обица сума, възлизаща някъде на около 25 000 долара. Отказал дори и когато момичето на Били и Олив Пърсън се разболяло от грип, а болестта се усложнила, и настоявал то да бъде лекувано при местни условия. Наложило се за него да се грижи Катърин Корниш, която имала някакви си малки практически медицински умения. И според писмото на Елизабет детето на име Лори едвам оцеляло.

Постепенно в комуната се породили враждебни настроения спрямо Фокнърови. Децата им, които Фокнър настоявал да приемат имената Адам и Ева, се държали зле с другите. Елизабет намеква смътно за проявена от тях жестокост както към животни, така и към хора. Явно е, че тази информация е събудила опасения у Лина, защото в писмо от 7 август 1963 година Елизабет се опитва да успокои сестра си с думите, че техните трудности са нищо в сравнение със страданията на първите преселници пуритани в Америка, пилигримите, дошли на борда на кораба „Мейфлауър“ през 1620 г., или онези борчески люде, които са живели на индианска територия, страдайки от набезите и враждебността на коренните жители. „На Бога и на Христа, наший Спасител, се уповаваме, както и на Преподобния Фокнър, който е пътеводната ни звезда!“ — патетично пише Елизабет.

Но писмото съдържа и първи намеци за Лайл Келог, към когото Елизабет, изглежда, вече таи по-специални чувства. Изглежда, че в отношенията в семейство Джесъп липсва сексуалната страна, но не е известно дали поради някаква по-специална причина като брачен стрес или физически недостатък. Вероятно е между Лайл и Елизабет да е съществувала любовна връзка още някъде по времето, когато е изпратено въпросното писмо. А до ноември тя е вече напреднала до такава степен, че Елизабет описва Лайл на сестра си като „прекрасен мъж“.

Убедена съм, че тази връзка и нейният отзвук в комуната, веднъж станала тя известна, са допринесли до много голяма степен за разпадането на микрообществото. Ясно е и друго, и то пак от по-късни писма на Елизабет, че в сблъсъците и разпадането на групата голяма роля играе Луиз Фокнър, роля, която видимо изненадва Елизабет и може би в края е довела до сериозен конфликт между Луиз и собствения й съпруг.

Глава петнайсета

Стените на асансьора бяха украсени с картинки на котенца и кученца. От тавана висяха две саксии, в които пък бяха забити дръжките на няколко американски знаменца. Мека музика звучеше от неголям стереокасетофон, а операторът на самия асансьор Антъни Уошингтън седеше зад масичка на удобно столче. Асансьорът бе от старомодните пътнически — доста големи — на станцията на нюйоркското метро на 190-а улица. Транспортните власти се бяха опитвали да вкарат Антъни в правия път, но помня, че в пресата и общественото пространство се разпали широка кампания в негова зашита.

То в метрото отдавна е пълна скръб: в коридорите на станцията смърди на урина, боята се лющи по стените, между релсите постоянно тече черна отпадъчна вода. В подобна обстановка стотици редовни пътници виждаха в приумицата на Антъни само едно благородно и похвално усилие — поне малко да разведри нещата. И му бяха благодарни за него. Пък и смятаха, че и началниците му трябва да са благодарни, дори да му увеличат заплатата.

Беше някъде около 9 часа и петнайсетина минути, когато асансьорът на Антъни излезе на уличното ниво и аз се озовах на входа на Форт Трайон Парк. Времето се бе отпушило: на разсъмване прегърмя, затрещяха гръмотевици, сетне заваля здраво и вече няколко часа шуртеше постоянен, топъл дъжд на едри капки. Чадъри като гъби никнеха по улиците.

На спирката нямаше никой, нямаше го и рейса за „Клойстърс“, но какво пък толкова? Аз бях единственият пътник. Закопчах си палтото и хванах по „Маргарет Корбин Драйв“. Минах покрай малкото кафене отляво, група работници от чистотата се бяха подслонили под козирката му и отпиваха топло кафе от пластмасови чашки. Зад тях стърчаха развалините на старото укрепление от времето на Войната за независимост, то също носи името на Маргарет Корбин — първата американка, която се е била в освободителната война. Хрумна ми странният въпрос: дали днес тя би била така силна и смела, че да се изправи и срещу тълпите тукашни наркомани, крадци и нощни разбойници, които върлуват на мястото на победния й триумф. Помислих малко и реших, че защо пък не!

След няколко минути едрият силует на „Клойстърс“ се очерта пред мен — бреговата линия на Ню Джърси му се пада отляво. По моста на името на Джордж Вашингтон се нижеше постоянният трафик. Навремето Джон Рокфелер-син подарил този парцел на общината, а възвишението в центъра запазил за построяване на музей на средновековното изкуство — строежът му пък завършил през 1938 г. Интересен е този музей — пет сгради в стил средновековни сводести галерии, каквито има в манастирските обители, интегрирани в обща модерна структура, която силно напомня за някои европейски средновековни сгради. Затова наричат музея „Клойстърс“ — буквално преведено, би могло да значи Манастирите. Татко ме бе водил там като дете; още тогава всичко ми бе харесало много и впоследствие редовно посещавах това място. В средата има висока централна кула с бойници, арки и колони и при добро желание тук човек би могъл за малко да се вживее в ролята на странстващ рицар. Ако, разбира се, забрави, че наоколо са горите на Ню Джърси, а единствените девици в беда са жертвите на крадците или самотните майки.

Платих си десетарката за влизане и ето ме вътре — в Романската зала. Много посетители нямаше, вероятно поради лошото време и ранния час: в целия музей я имаше десетина души, я не. Отбих се в параклиса, наречен „Фуентедуеня“, за да се полюбувам на апсидата и висящото от тавана огромно разпятие, минах през „Свети Гилем“ и се насочих към готическия параклис по-нататък, откъдето пък е стълбището за долното ниво.

Разполагах с десетина минути до срещата с Мики Шайн, затова прескочих до „Съкровищницата“, където са старите ръкописи. Влязох през модерните стъклени порти: експонатите са в големи стъклени витрини, най-отпред ще видите прекрасни образци на оцветените ръкописи. Тук съм прекарвал часове в захлас пред илюстрациите на една-единствена книга, но сега ми се искаше да разгледам гостуващата експозиция.

„Откровението на Йоана“ е в центъра на това изкуство още от деветия век и макар че най-доброто от него се ражда и остава в манастирите, през XIII век вече се появяват и първите светски поръчки — от страна на богати покровители на Светата църква, които са искали да го имат и у дома си. В настоящата изложба бяха подбрани прекрасно изпълнени неща — предимно със сцени от Страшния съд и наказания на грешници. Бедните хорица — разкривени лица в лапите и пастта на диви зверове, разчекнати нещастници, набити на колове страдалци. Спрях се пред Уинчестърския псалтир с описанието на Вратата към Ада, загледах се за по-дълго в гравюрите на Дюрер и работата на Лука Кранах за германския превод на Светото писание на Мартин Лутер, визиите на Блейк за червените дракони. Въобще с мъка се откъснах от тях, за да стигна до централния експонат.

То бе изящно издание на „Откровението“ от началото на XIV век, отворено на страница с илюстрация, много подобна на нещо, което бях вече виждал. Смисълът бе почти като онази на корицата на брошурката на Братството. Многоок звяр или демон с дълги, паякообразни крака пробожда грешници с копие, а Христос и светиите невъзмутимо зяпат някъде от десния край на страницата. Според обяснителната бележка такава участ се падала на онези, чиито имена не фигурират в Книгата на живота[19]. А под нея имаше превод на бележка на илюстратора, написана на латински на полето встрани. Ето и съдържанието й: „И ако имената на спасените ще бъдат записани в Книгата на живота, то тези на осъдените и прокълнатите няма ли също да бъдат записани? И къде?“

Прочетох тези редове и сякаш чух ехо от заплахата на г-н Пъд спрямо Мики Шайн и неговото семейство: имената им ще бъдат записани. Но къде? — както бе попитал и неизвестният илюстратор.

Вече бе десет, но от Мики нямаше и следа. Излязох от „Съкровищницата“ и тръгнах по „Стъклената галерия“. Отворих насрещната врата и излязох на двора. Освен ритмичния шум на дъжда долових и ромоленето на фонтана в центъра на мраморните колонади. Свих вдясно, минах под сводовете и се озовах в градина. Далеч отпред се ширеше крайбрежието, вдясно ми бе кулата на готическия параклис, а отляво — главната стена на самия музей, под която вървеше склон надолу — дълбоко бе поне шест метра, че и повече, в подножието зеленееше трева. Другите две страни на квадратната градина бяха с колони.

Наоколо ми се ширеха храсти и дървета, подбрани да допринасят за средновековната атмосфера; точно в средата растяха четири дюли с нависнали жълти плодове, над валериановите храсти висяха широките листа на синап и кресон, встрани имаше кимион и още някакви растения. Имената им не знаех, но ми бяха разказвали, че от листата им се правели багрила за мастилата на средновековните илюстратори.

Само няколко секунди ми бяха нужни да забележа, по-скоро да усетя нетипичното за градината. Пред далечната стена, до входа за кулата, растеше завързана за дървена решетка млада круша с шест голи клона, подобни на куки, разперени встрани от централния ствол. А на него бе набита главата на Мики Шайн. Общото впечатление бе гротескно и страшно — сякаш пред мен стоеше странно същество — половин дърво, половин човек. Потръпнах. От отрязаната шия се точеха полузасъхващи капки коагулирана кръв — същински ивици, дъждът мокри бледото лице и дълбоко хлътналите очи и им придава неземен вид. Вятърът люлееше парчета провиснала кожа, по устата и ушите имаше кръв. Конската опашка бе отрязана и косата бе полепнала по сиво-синкавата кожа.

Тъкмо посягах към пистолета, когато от сенките на колонадата вдясно се появи тънката, паякоподобна фигура на г-н Пъд, който държеше берета със заглушител. Ръката ми замръзна във въздуха.

— Е, ето ни и нас, г-н Паркър — рече той и в очите му грейнаха светлинки на омраза. — Вярвам, че ви харесва подобрението на пейзажа — мое дело.

Махна с ръка към крушата, в чието подножие се бе събрала локва червена дъждовна вода. Виждах лицето на Мики — то лъщеше и блестеше под водните капки, които сякаш оживяваха замръзналите му черти.

— Открих г-н Шайнберг в едно евтино хотелче на „Бауъри“. За долар и нещо стаята. Като открият останките му във ваната, сигурно цената ще падне под долар, а?

Дъждът упорито валеше, палтото ми подгизваше. Нямаше да има много посетители днес. Пъд на това и разчиташе.

— Идеята бе моя — продължи той. — Тъкмо и аз да направя нещо за средновековната атмосфера. Иначе екзекуцията… да, то си беше екзекуция — е дело на моята… партньорка.

По-далеч вдясно забелязах жената с обезобразеното гърло. Бе се подслонила под покрива на колонадата и стоеше облегната, в краката й — разтворена раница. Гледаше ни безмълвно, безстрастно и спокойно — истинска Юдита, току-що отрязала главата на Навуходоносоровия военачалник Холоферн.

— Много буйстваше — размаха ръка Пъд. — Ама и ние започнахме откъм гърба. Щом стигнахме до гръбначната артерия и нещата се поуспокоиха.

Усещах смит и уесъна под сакото, притиснат до стомаха ми като неизпълнимо обещание. Г-н Пъд ме изгледа и бавно вдигна беретата.

— Онази мадама — Пелтие — сви нещо от нас, г-н Паркър. Искаме си го обратно.

— Били сте вече у нас. Взели сте всичко, което имах — казах най-сетне.

— Лъжете. В дъртака го нямаше, но си мисля, че трябва да е именно у вас. И дори да не е така, пак знаете къде е.

— „Откровението“ ли? — налучквах, но, изглежда, точно на място, защото устните на Пъд потрепнаха и той кимна.

— Кажете къде е и обещавам, че няма да боли, когато ви убивам.

— Ами ако не кажа? — заинатих се аз и с ъгълчетата на очите си видях, че жената вдигна пистолета към мен.

Пъд обаче я изпревари. Досега скритата му в джоба на палтото лява ръка се появи навън. В нея имаше спринцовка.

— Ще се наложи да стрелям във вас. Няма да умрете, само ще станете безпомощен. И тогава… — той вдигна ръка и натисна буталото, а от иглата на спринцовката изхвръкна тънка струйка.

— С това ли ликвидирахте Епстайн?

— Тц. В сравнение с онова, което ви чака вас, бедният равин Епстайн замина на онзи свят спокойно, с усмивка. А вас ще ви боли много, г-н Паркър.

Насочи беретата към корема ми, но аз не гледах в пистолета му. В слабините на г-н Пъд се бе появила мъничка червена точка и сега бавно лазеше нагоре. Очите на Пъд проследиха моите и устата му се отвори в изненада, когато точката продължи пътя си през гърдите и врата и леко кацна точно на челото му.

— Но по-напред вас — рекох, а той вече се движеше.

Първият куршум откъсна част от дясното му ухо, но той успя да стреля. Нещо изсъска край мен, стана ми топло, макар че дъждът бе все така студен. Сетне избумтяха три поредни изстрела и в гърдите на Пъд зейнаха три черни дупчици. Куршумите би трябвало да минат през тялото му като през масло, но той само залитна назад. Сякаш някой го удари толкова силно, че да го прехвърли през стената.

В краката ми се разлетяха каменни късчета, чух няколко поредни изстрела от оръжие със заглушител. Хвърлих се за прикритие към кулата и в движение измъкнах пистолета, стрелях към колоните, където бе жената преди секунди. Но тя вече не беше там, а лазеше към вратата на „Стъклената галерия“, като се опитваше едновременно да стреля и да избягва идващия от две места огън — откъм стената, където бях аз, и откъм другата колонада, където тъмната сянка на Луис сякаш летеше напред, за да я пресрещне. Тя стигна до вратата, отвори я и се шмугна вътре. Скочих да я подгоня, но нещо свирна покрай лицето ми и се наложи да гушна тревата. Луис прескочи някакво препятствие, аз станах и изтичах до стената, но когато надникнах, Пъд го нямаше. Долу червенееше кръв върху смачканата трева — единствената индикация, че е бил на същото място.

— Бягай след жената — викнах оттам, а Луис кимна и хукна към галерията.

Прескочих стената и се търкулнах по склона. Пъд го нямаше. Затичах по дирята кръв покрай главната музейна стена, но никъде не го намерих. Сетне някъде отпред проехтя изстрел, втори, изсвириха гуми. Секунди по-късно по „Маргарет Корбин Драйв“ се стрелна син вояджър. Изтичах към пътя с надеждата оттам да имам по-добра възможност за ефективна стрелба, но в същия миг от завоя излезе пътническият автобус. Нямаше как да стрелям — можех да улуча някои от пътниците в него. Последното нещо, което видях, бе изчезващият в завоя вояджър, а отпред, с глава в стъклото, седеше фигура. Не бях сигурен, но мисля, че бе Пъд.

Прибрах пистолета, изтърсих тревата от палтото и бързо потеглих назад — към главния изход. Облечен в сиво пазач полулежеше, облегнат на стената там, а край него тъжно шумеше тълпа френски туристи. По дясната му ръка и крака имаше доста кръв, но човекът бе в съзнание. Чух стъпки по тревата зад мен и се извърнах рязко. Беше Луис — скрит в сенките на оградата. Очевидно в преследване на жената бе направил пълен кръг на комплекса.

— Обади се на 909 — рече той, загледан към завоя, където изчезна вояджърът. — Онази е опасна.

— Измъкнаха се — рекох с омерзение.

— Няма лъжа — кимна Луис. — Спряха ме шибаните туристи. Тя нарочно застреля пазача — за да уплаши хората.

— Ранихме Пъд — отвърнах. — Това не е малко.

— Забърсах го в гърдите — три пъти най-малко. Трябваше да е мъртъв.

— Носил е бронежилетка. Нали видях как куршумите просто го отхвърлиха назад.

— Мамка му! — изсъска Луис. — Още ли ще висим тук? Ние ли ще даваме обяснения за главата на Мики Шайн на дървото, а? Май няма да стане.

Успяхме навреме да се качим в празния автобус, който току-що потегляше обратно, а шофьорът не бе успял да забележи данданията пред главния вход, защото спирката бе по-встрани. Седнахме на различни места, а рейсът направи кръгчето пред фасадата и шофьорът чак тогава усети, че е станало нещо.

— Какво има там? — подвикна през рамо.

— Сигурно някой е припаднал — отвърнах аз.

— Абе, това място тук не е много приятно — коментира човекът на волана и повече не говорихме чак докато ни свали пред спирката на метрото. Там хванахме такси за към центъра на града.

Луис слезе по-напред, аз продължих за Вилидж, за да си прибера багажа. Събрах си вещите и прескочих до една книжарничка на Бродуей, където купих литература за „Клойстърс“, сетне се отбих да пия кафе в „При Балдучи“ на Шесто авеню. Седнах и започнах да разлиствам страниците на купеното томче. От време на време се зазяпвах в минаващите отвън хора. Каквото и да бе онова, което Мики знаеше, то си бе отишло с него завинаги. Аз обаче бях научил нещо много важно: че Грейс Пелтие е взела нещо от Братството — или книга, или някакви документи. Бях подхвърлил думата „Откровение“ малко наслуки, а Пъд бе кимнал. Но защо пък един библейски текст е толкова важен за онези хора, че Пъд да е готов да убива, за да си го получи обратно?

Рейчъл бе в Бостън, щеше да дойде в Скарбъро на следващия ден. Бе отказала на проявилия готовност Ейнджъл да я пази лично, бе отхвърлила и предложения й от Луис револвер. Не знаеше обаче, че дискретно я следят и охраняват двама професионалисти: господин на име Гордън Бунц и партньорката му Ейми Бренър. Тези двамата ми бяха направили известен отбив от постоянния си хонорар, но все пак отпуснатият от Мерсие аванс здраво намаляваше. Междувременно Ейнджъл вече бе в Скарбъро, отседнал в „Блак Пойнт Ин“ на Праутс Нек, където можеше спокойно да се шири и обикаля околността, без излишно да привлича вниманието на местните ченгета. Бях му дал практическото ръководство на Националното природозащитно дружество „Одюбон“ за Нова Англия и малко литература за редки видове. Снабден с прекрасен бинокъл, той се правеше на любител на природата и птиците и вече почти цял ден наблюдаваше движенията на Джак Мерсие и трафика около къщата му.

Пред „Балдучи“ спря черен лексъс, на волана бе Луис. Отворих вратата, за да седна до него. Слушаше Джони Кеш.

— Готина количка — рекох. — Банковият мениджър ли ти я препоръча?

— Е, човече — въздъхна Луис, — колко пъти съм ти казвал, че скъпото си е хубаво.

Хвърлих сака на задната седалка, а той издаде непристоен звук и остави белег на седалката. Но това не бе нищо в сравнение с израза, които изтърси Луис, когато се обърна и го видя. Сетне потеглихме. Той извади дебела кубинска пура и я запали с хиляди церемонии. Купето незабавно се изпълни с плътен син дим.

— Хей! — викнах му аз.

— Кво бе? — озъби ми се той.

— Защо пушиш в колата?

— Тя си е моята кола.

— Вредно е за здравето ми.

Луис пусна нов облак дим, сетне се извърна и ме изгледа унищожително:

— Слушай да ти кажа нещо, човече! Истината за тебе самия да ти кажа. Колко пъти са те пребивали, гърмели, давили и електрошокирали, замразявали или изпичали, цепили главата, вадили зъби от шибаната ти уста? Брой нямат, нали!? А ти се боиш от пасивното пушене, а? Ще ти кажа какво е опасно и вредно за здравето ти: ти самият! Ти си вреден за здравето и за самия себе си?

След тази дълга и нетипична за него реч той се обърна и отново посвети вниманието си на трафика и пътя отпред. Оставих го да си пуши.

В края на краищата бе напълно прав. Що се касаеше до мен самия.

В ТЪРСЕНЕ НА СВЯТОТО

Извлечение от аспирантската работа на Грейс Пелтие

Извън връзката си с Ийгъл Лейк Фокнър има едно занимание, което наистина би могло да му донесе заслужена слава. Той е книговезец и най-вече издател на различни красиво илюстрирани и подвързани версии на библейското „Откровение“. Говорим за последната книга на Новия завет, където са представени визиите и пророчествата на Йоана[20] за края на света и Страшния съд. В това си дело Фокнър е просто част от стара традиция чак от времето на Каролингите, която можем да проследим назад в миналото дори до IX и X век, когато най-ранните оцелели до наши дни копия на „Откровението“ били създадени на европейския континент. В началото на XIII век за богати и знатни европейци, включително високопоставени църковни сановници и големци, вече по поръчка се правят богато украсени цветни ръкописи с текстове и коментар на латински и френски. Тази традиция просъществува и по-късно, когато е открито печатарството; това само доказва силния отзвук, който имат образността и посланията на самата книга.

До наши дни са запазени общо 12 Фокнърови издания на „Откровението“ и според документацията на фирмата, която му е доставяла варак или златно фолио, той едва ли е направил повече бройки. Всяка една е била подвързана ръчно в инкрустирана със злато кожа, илюстрирана също собственоръчно от Фокнър — с отличителна маркировка на гърба — 6 хоризонтални златни лентички, групирани в три двойки, и последната буква от гръцката азбука — омега.

Хартията не е на базата на дървесина, а на лен и памук, разбити във вода до получаване на хомогенна каша. Фокнър обработвал суровината си чрез методично прецеждане с помощта на правоъгълен черпак с мрежеста цедка вместо дъно, който потапял в хартиената маса, напълвал до дълбочина два и нещо сантиметра, а сетне бавно и продължително разбивал съдържанието чрез разклащане, за да се преплетат фините влакна в течността. Така полученият тънък пласт частично втвърдена пулпа той изстисквал с помощта на преса, а после потапял в желатин от животински произход, за да я втвърди още повече и направи подходяща за писане. Листата на всяко томче подвързвал в общо шест блока, за да минимизира дебелината на общия гръб.

Илюстрациите в неговите издания са взети предимно от ранни художници и остават почти едни и същи във всичките емисии. И дванадесетте са частно притежание на едно и също лице, което ми разреши да ги разгледам най-подробно. Първото е резултат на вдъхновение, почерпено от Албрехт Дюрер (1471-1528 г.), второто — от древни ръкописи, третото — от Лука Кранах (1472-1553 г.). Последното съдържа шест илюстрации на базата на работата на Франс Мазерел (1889-1972 г.), чийто апокалиптично тематичен цикъл е захранен пък от ужасите на Втората световна война. Според запознати с Фокнъровата работа той бил силно привлечен от образността на Апокалипсиса поради връзката му с един по-широк контекст на общочовешката правда и възмездие или Пръст Божи, а не защото вярвал в пророчеството за Второто пришествие или Страшния съд. За Фокнър нещата стоят по-иначе: съдът на човеците е в постоянно действие: премерването на даден човек и неговото осъждане е постоянен, неспиращ процес.

Откровенията на Фокнър, ако можем така да ги наречем, бит предназначени за богати колекционери и средствата, получени от продажбата им, били използвани за целите на неговата комуна. След основаването й в района на Ийгъл Лейк не е известно той да е създал други подобни творби.

Глава шестнайсета

Луис ме остави пред нас и тръгна към „Блак Пойнт Ин“. Позвъних първо на Гордън Бунц, за да се уверя, че Рейчъл е в безопасност, сетне и на Ейнджъл. Той докладва, че при Мерсие всичко е нормално. Новото бе, че пристигнал адвокатът Уорън Обър със съпругата си. Ейджъл се похвали още, че видял четири различни видове речни рибарки и една калугерица; каза го с голяма гордост. Уговорихме се по-късно вечерта да се срещнем с него и Луис.

Бях си проверявал телефонния секретар редовно — и от Бостън, и от Ню Йорк, но се оказа, че имам две нови съобщения — от сутринта. Първо Артър Франклин питаше дали дадената ми от клиента му Харви Рагъл, онова порно копеле, информация ми е свършила работа. Зад гласа му съвсем ясно се чуваха вайканиците на самия Рагъл: „Кажи му, че съм мъртвец! Кажи му де! Мъртвец съм значи!“ Не си направих труда да им се обаждам.

Второто съобщение бе от Норман Бун, служителя на агенцията за борба с незаконните продажби на оръжие и далаверите с цигарите. Елис Хауард, заместник-шефът на следователския отдел на портландската полиция, веднъж ми бе казал, че Бун смърди като френска курва, точно така се бе изразил, само дето не може да събуди нужните асоциации. Бун си бе оставил номерата на всичките телефони — у дома и служебните. Уцелих го вкъщи.

— Чарли Паркър — рекох. — С какво мога да бъда полезен, агент Бун?

— О, благодаря, че се обаждате, г-н Паркър. Минали са само…

Виждах го как внимателно си гледа часовника и търпеливо изчаках заядливите думи.

— … само четири часа.

— Не бях тук.

— Бихте ли ми казали къде сте били?

— Защо? Да не сме имали чакалък?

Бун въздъхна драматично.

— Вижте, г-н Паркър, можете да говорите сега… може и утре — в службата ми. Предупреждавам ви, че съм човек зает и че до утре търпението ми може съвсем да се изчерпи.

— Бях в Бостън, на гости на стар приятел.

— Който, както научавам, изведнъж се оказва с дупка в главата баш по средата на представление на „Клеопатра“.

— Нищо, той го е гледал и знае края. Тя умира, ако вие не сте чували.

Прескочи тъпото ми чувство за хумор.

— А посещението ви да има някаква връзка например с лицето Лестър Баргъс?

Въпросът наистина ме стресна, но успях да не правя паузи.

— Не и пряка.

— Но сте посетили магазина му малко преди да напуснете града, нали?

По дяволите!

— Лестър и аз сме стари приятели.

— Тогава вероятно ще се натъжите, когато ви кажа, че г-н Баргъс не е вече сред живите.

— Думата „натъжавам“ едва ли ще бъде най-точната. А какъв е интересът на вашата служба към тази история…?

— Г-н Баргъс припечелваше по малко от продажби на паяци, гигантски хлебарки и тям подобни… и по много от продажба на автоматично и какво ли още не оръжие на разни типове с пречупени кръстове по домашния порцелан. Съвсем естествено е да ни бъде интересен. Аз обаче питам, на вас с какво ви е бил интересен?

— Търся едно лице. Допуснах, че Лестър може и да знае къде е. Ама вие разпитвате ли ме, а, агент Бун?

— Не, водим разговор, г-н Паркър. Ако се наложеше да го правим утре, е — тогава щеше да си бъде разпит.

Цял телефонен кабел имаше помежду ни, но искам да призная, че Бун си го бива. Притискаше ме ловко, хитрецът, не ми оставяше никакво пространство за маневри и извъртане. Нямаше как да му кажа за Грейс Пелтие, защото нейното име щеше да ни отведе при Джак Мерсие, вероятно и до Братството, а точно сега най-малко ми беше нужна намесата на шибаната федерална агенция на Бун — особено пък ако се захване да подслушва телефоните на Братството. Но пък получих вдъхновение и реших да му подхвърля Харви Рагъл.

— Всичко, което знам по въпроса, е, че адвокат на име Артър Франклин ми се обади и помоли да говоря с клиента му.

— Кой му е клиент?

— Харви Рагъл се казва. Прави порнофилмчета — с разни буболечки. Май хората на Ал Зи са му разпространители.

Сега бе ред на Бун да се поозадачи.

— Какви буболечки, бе Паркър? За какво, по дяволите, говорите?

— Жени по долни гащи мачкат разни бръмбари и тям подобни — обясних му като на дете. — Пада си и по гериатрията, по болезнената дебелина и още по джуджетата. Артист е човекът.

— Вашата работа, изглежда, ви сблъсква все с приятни хора.

— Вие например сте едно приятно изключение от тази норма, агент Бун. Става дума за една личност, която има афинитет към определени насекоми. Тя желае да убие Харви Рагъл поради болезненото му порно творчество. Доставчик на насекомите е или бе Лестър Баргъс, пък и той май поназнайваше нещо за въпросната личност. Затова и отидох да поговорим — от името на Рагъл.

Невероятността на казаното от мен бе изумителна. Просто физически усещах гримасата на лицето на Бун — опитваше се човекът да прецени до каква степен го будалкам.

— А кой е мистериозният тип с този специален афинитет? Херпетолог значи?

Херпетолог! Брей, да му се не види! Бун сигурно много обича да решава кръстословици.

— Нарича себе си г-н Пъд и ако трябва да говорим с абсолютна точност, той си е арахнидолог, а не херпетолог[21]. Този човек харесва паяците. Мисля, че той уби Ал Зи.

— А вие отидохте при Баргъс с надежда да откриете същия човек, така ли?

— Да.

— Но не стигнахте доникъде?

— Лестър си е човек гневлив.

— Е, вече е доста по-спокоен. Завинаги.

— Щом сте го наблюдавали, значи знаете какво сме говорили — рекох. — Което ме навежда на мисълта, че ме търсите за нещо друго.

Бун се поколеба, поколеба, сетне ми разказа как лице, представило се с името Клей Деймън, се появило в магазина на Лестър, интересувало се от подробности за друго лице, чиято снимка носело, а сетне застреляло и Баргъс, и помощника му.

— Бих искал да хвърлите едно око на снимката — завърши Бун.

— Ама онзи оставил фотографията, така ли?

— Смятаме, че има достатъчно копия. Наемните убийци са хора опитни в това отношение.

— Значи трябва да идвам в офиса ви, а? Не може ли утре?

— Днес е по-добре.

— Вижте, агент Бун, трябва да взема душ, да се бръсна, а и да поспя малко. Казах всичко, което зная. Готов съм да ви помогна, но дайте ми малко отсрочка да си почина.

Бун въздъхна.

— А електронна поща имате ли?

— Имам, имам и още една линия.

— По-добре стойте на тази. Ще се обадя пак.

Той затвори, а аз включих компютъра и изчаках да ми изпрати писмо. Последното не се забави и когато пристигна, се оказа, че в него има две снимки. На едната бе клиниката и сцената на убийството. Веднага познах г-н Пъд. Другата бе кадър, взет от записа в магазина на Лестър Баргъс. На нея бе убиецът с името Клей Деймън. Не минаха десетина секунди и Бун се обади отново.

— Познавате ли някой от първата снимка?

— Мъжът крайно вдясно е Пъд, първото му име е Илая. Неотдавна дойде тук, в къщата ми, и в пряк текст ме попита защо му се бъркам в работите. Но другия не го познавам.

Отсреща Бун цъкаше с език, докато му диктувах номера на адвоката на Рагъл.

— Пак ще говорим, г-н Паркър — рече накрая Бун. — Имам чувството, че знаете още неща, но си ги пазите за вас.

— С всеки е така, агент Бун. Човек знае повече, отколкото казва. Дори и вие. И аз имам въпрос.

— Така ли?

— Кой е раненият на първата снимка?

— Името му е Дейвид Бек. Работил е в клиника за аборти в Минесота, а тук на снимката вече е мъртъв. Убийството е част от случаите НСА.

НСА е кодовото име на съвместните разследвания на ФБР и Агенцията за борба с незаконните продажби на оръжие (АБНПО) и досиетата им и е съкращение на условно приетото „Насилие срещу абортите“. ФБР и АБНПО нямат много добро сътрудничество: години наред ФБР се инатеше да разследва убийствата и насилието срещу лекари и клиники с аргументацията, че те не влизат в официалната му компетенция. Така стана, че за известно време подозренията и разследването на съществуващата предумишлена дейност в това отношение, която законът нарича „конспирация“ (или заговор, или сговаряне с престъпна цел, както казват юристите), останаха в ръцете на АБНПО. По-късно ситуацията се промени: бяха гласувани нови закони, бе създадена организация за НСА, а ФБР и Министерството на правосъдието бяха упълномощени да се занимават с въпросните случаи. И все пак търканията между ФБР и АБНПО си останаха и допринесоха за относителния неуспех, да не кажем провал, на НСА. Така и не бяха намерени сериозни доказателства за „конспирация“, а обикновените оперативни работници се подиграваха с прозвището, макар че си има редица симптоми за все по-растяща връзка между крайнодесните и екстремистите, нападащи клиниките за аборти.

— А убиецът му беше ли открит?

— Все още не.

— Както не са намерили и убиеца на съпругата му.

— Вие пък какво знаете по този въпрос?

— Чух, че в устата й намерили паяци.

— А общият ни приятел Пъд обичаше паяци?

— Да, същият, който е на снимката и главата му е оградена с кръгче.

— Знаете ли за кого работи?

— Предполагам, че за самия себе си.

Това не бе съвсем лъжа. Пъд едва ли се подчиняваше пряко на Картър Парагон, а пък в очите на обществеността Братството едва ли бе толкова сериозна или опасна организация, че да има нужда от услугите му.

Бун помълча, а последните му думи, преди да затвори телефона, бяха:

— Пак ще поговорим.

Не се и съмнявах в това.

Останах пред компютъра, като отварях ту едната, ту другата снимка. Ето я и Алисън Бек, доста по-млада, прегърнала покойния си съпруг, лицето й изкривено от мъка, кръв и по нейната престилка и ръце, наоколо надвесени колеги лекари. Сетне се вгледах в присвитите очички на измъкващия се през тълпата г-н Пъд. Питах се дали именно той е изстрелял смъртоносните куршуми, или само е оркестрирал действието. Както и да беше станало, вината му си бе налице и ето — още една част от общата загадка си идваше на мястото. По някакъв начин Мерсие се бе свързал и с Епстайн, и с Бек — личности, които са били готови да му помагат в ходовете срещу Братството. Но защо пък Мерсие се бе захванал с Братството? Каква беше тази игра? Просто още един пример на неговия либерализъм или имаше друга, скрита причина?

Оказа се, че само трийсетина минути по-късно пред вратата ми се зададе възможният отговор на този въпрос. Беше в черен мерцедес със сгъваем покрив. Колата спря. От шофьорското място грациозно се измъкна самата Дебора Мерсие в дълго черно палто. Сам-самичка. Брей! Въпреки падащия здрач бе с тъмни очила. Косата й дори и не потрепваше на лекия ветрец. Може би си бе сложила спрей, а може би бе акт на волята й. Или чист инат. Какво си мисли този вятър? Никой не може да се бъзика със съпругата на Джак Мерсие! Какво ли извинение си е измислила, че да зареже гостите си сами? Сигурно им бе казала, че отива за мляко.

Отворих вратата тъкмо когато тя стъпваше на най-долно то стъпало.

— Да не сте объркали пътя, госпожо Мерсие? — попитах учтиво.

— Някой от нас двамата наистина го е объркал — рече тя троснато и се спря — и ми се струва, че сте вие.

— При мен все така се случва — отвърнах още по-вежливо. — Зададе ли се разклонение — вилица насреща ми, все по кривия път хващам. Има-няма, отвело ме до някоя пропаст…

Стояхме един срещу друг на няколко метра разстояние и се гледахме като чифт сбъркани бандити от Дивия запад. Нещо зловещо имаше в нея, типичното за надута привилегирована дама от висшите кръгове на бялото общество: За миг си я представих като разярена оса — с жълти ивици по палтото и очички встрани на главата. Госпожата свали очилата и в бледите й бели очи сякаш съзрях всички айсберги на Северния ледовит океан, зениците й — свити и все по-смаляващи се като телата на удавени моряци, които морето тегли към дъното си.

— Моля, заповядайте — поканих я и се отдръпнах.

Тя тръгна нагоре по стълбите, но спря точно на вратата. Погледнах я. Разглеждаше къщата ми и ноздрите й потръпваха в откровена погнуса.

— Ако очаквате да ви пренеса през прага, трябва да ви кажа, че съм кутсузлия и току-виж онази работа не се получила — изтърсих, без много да му мисля.

Ноздрите й потрепнаха, потрепнаха и току се свиха, а зениците й станаха съвсем мънички — като връхчетата на топлийки. Сетне влезе бавно и внимателно, а токчетата й затракаха като кости в дъсчен ковчег.

Поканих я в кухнята, предложих й кафе. Тя отказа, но аз си сложих каната на огъня и така или иначе започнах да си правя за мен. Гледах я, докато си откопчаваше палтото, за да седне. Отдолу бе с тясна официална черна рокля малко над коленете. Краката й, както и всичко останало в нея, изглеждаха доста добре за над четирийсетте. Всъщност и за под четирийсетте, че и за трийсет и пет дори. Извади от чантата пакет дънхил и запали със златна запалка. Опъна дълго и с мерак, сетне пусна дълга, тънка струйка през присвитите си устни.

— Пушете си, не се стеснявайте — рекох.

— Ако се стеснявах, щях да искам разрешение.

— А пък аз щях да ви накарам да я загасите.

Тя кимна с глава и се засмя празно.

— Вие сте от онези хора, които считат, че всички са длъжни да изпълняват желанията им.

— Май в това отношение си приличаме, госпожо Мерсие.

— То е и единствената прилика, г-н Паркър — ледено отвърна тя.

— Да се надяваме — рекох още по-заядливо, отнесох каната на масата и си налях кафе.

— Размислих — рече тя. — Налейте и на мен.

— Хубаво мирише, нали? — подхвърлих аз.

— Или пък тук всичко останало мирише прекалено зле. Сам ли живеете?

— Сам с егото си.

— Представям си. Сигурно сте много щастливи заедно.

— Пълен екстаз — ухилих й се аз и взех от долапа чиста чаша.

Напълних я и я поставих пред нея, сетне извадих от хладилника млякото и го тропнах по средата между нас двамата.

— Съжалявам, ама захар нямам.

Г-жа Мерсие бръкна в чантата и извади пакетче захарин. Разкъса опаковката, изсипа си го в чашата и внимателно разбърка кафето, чак тогава го опита. Известно време мълчахме — тя отпиваше и пушеше.

— Тази къща има нужда от женска ръка — забеляза тя след малко и отново опъна от цигарата.

Задържаше пушека прекалено дълго, та чак си помислих, че ще започне да й излиза от ушите.

— Защо? Да не припечелвате от чистене по домовете?

Не отговори, но пък изпусна дима, а сетне загаси цигарата в кафето. Висока класа ви казвам. Едва ли бе научила този номер в пансиона за млади девици „Мадейра“ във Вирджиния.

— Чух, че сте бил женен.

— Вярно е. Бях.

— И сте имали дете. Момиче.

— Дженифър се казваше — рекох с максимално неутрален глас.

— Но съпругата и дъщеря ви са мъртви. Някой ги убил, а вие — него.

На това не отговорих. Какво да й кажа? Мълчанието ми, изглежда, не разтревожи г-жа Мерсие.

— Сигурно не ви е било леко — продължи тя дълбокомислено и в гласа й нямаше и намек за симпатия, но пък очите й поомекнаха, сякаш се забавляваше.

— Така си беше.

— Но вижте сега, г-н Паркър, моят брак все още е налице, дъщеря ми също. Не ми харесва фактът, че съпругът ми е наел вас — и то против волята ми — да разследва смъртта на девойка, която няма нищо общо с нашия живот. Цялата тази работа вреди на отношенията между мен и съпруга ми, пречи и на подготовката за сватбата на дъщеря ми. Искам това да спре.

Нямаше как да не забележа ударението върху последното „ми“. Дъщеря ми. МОЯТА дъщеря. Не коментирах. Тя пак посегна към чантата. Този път извади чековата книжка и скъса нещо от нея. Беше дошла с готов чек.

— Зная колко ви е платил мъжът ми — рече и побутна сгънатата хартийка към мен, а маникюрът й проблесна ален, като обагрени в заешка кръв орлови нокти. — Плащам същото количество, само и само да се разкарате.

Отдръпна ръка, чекът остана на масата помежду ни — самотен, като лишен от любов.

— Не мисля, че сте толкова заможен, че да отхвърлите тези пари, г-н Паркър. Бяхте готов да ги вземете от съпруга ми, какво е толкова трудно да ги приемете и от мен?

Не посегнах към чека, а си налях още кафе. Този път не й предложих. Фасът в чашата плаваше високо, значи си имаше достатъчно.

— Има разлика — казах след малко. — Мъжът ви плаща за моето време, опит и умения. Купува ги един вид. Вие искате да купите мен.

— Така ли? Тогава значи съм много щедра, като се имат предвид обстоятелствата.

Засмях се. Тя също. Ако ни гледаше някой от разстояние, вероятно би си казал, че се забавляваме отлично. Стори ми се, че е дошло време да сложим край на простотиите.

— Кога разбрахте, че Грейс е дъщеря на съпруга ви? — попитах внезапно и изпитах известно удовлетворение, защото тя пребледня, а главата й отскочи назад, сякаш я бях зашлевил.

— Не ви разбирам — рече тя, но хич не прозвуча убедително.

— Като начало ето един факт: съпругът ви и Къртис Пелтие прекъсват партньорството в общия бизнес седем месеца преди раждането й. Второ: г-н Мерсие е готов да плати доста пари, за да ме наеме да разследвам обстоятелствата около смъртта й. Трето: физически прилики. Всеки път като сте я виждали у вас, все едно магаре ви е ритало отзад, а, г-жо Мерсие?

Жената се изправи рязко и грабна чека от масата.

— Ти си просто едно гадно копеле — изсъска тя.

— Това би било обидно, ако идваше от някой друг, г-жо — рекох спокойно. — Но не и от вас.

Внезапно се пресегнах и я сграбчих за китката. За пръв път се уплаши.

— Вие сте били, нали? Само вие! Казали сте на Грейс за Братството. И сте я подлъгали да тръгне подир тях, защото сте знаели какво ще й се случи, нали? Не мисля, че мъжът ви й е казал нещо определено в това отношение, а аспирантската й работа касае миналото, не и настоящето. И не е имало никакви причини тя да се вре в делата на организацията. Но вие трябва да сте знаели с какво се занимава мъжът ви, знаели сте за предприетите от него ходове срещу онези хора. Какво й казахте, г-жо Мерсие? Каква информация й подхвърлихте, че да стане така и онези да я убият?

Дебора Мерсие оголи зъби като хищен звяр и ноктите й се забиха в кожата на ръката ми. На няколко места изби кръв.

— За тези думи, които казахте, ще си платите. Мъжът ми ще ви съсипе живота! Ще се погрижа за това! — изръмжа тя, а аз пуснах ръката й, но след като ме одра още веднъж.

— Май няма да стане точно така — възразих язвително. — Само помислете какво ще стане, като разбере, че вие сте изпратили дъщеря му на смърт. Тогава вашият живот няма да струва и пукната пара, госпожо.

Изправих се, тя хвана чантата и закрачи към изхода. Изпреварих я и преди да е стигнала вратата, й препречих пътя с ръка.

— Има още нещо, което трябва да знаете, госпожо Мерсие. С действията си вие и съпругът ви сте предизвикали, може би и задвижили цяла поредица събития, които не сте в състояние да контролирате. Светът е пълен с хора, готови да убиват, за да защитят самите себе си. Затова трябва да сте благодарни, че съпругът ви ми плаща. Защото отсега нататък аз съм най-добрият ви шанс — да намеря тези хора, преди те да са тръгнали след вас двамата. Иначе вашият живот…

Говорех, а тя гледаше пред себе си, без да мърда. Привърших с тази недомлъвка и махнах с ръка, а тя продължи право напред, отвори вратата и излезе, без да я затваря. Влезе в мерцедеса, запали и отпраши по пътя.

Погледнах си ръката — четири дълги линии — одрано като от дива котка. Кръвта течеше по пръстите ми и се събираше около ноктите. За момент си помислих, че приличат на аления маникюр на самата Дебора Мерсие. Отидох на чешмата, измих се, сложих дезинфектант, а сетне и ръкавици — да не се виждат раните. Грабнах ключовете и се качих в колата.

Май трябваше да поискам тя да ме закара, рекох си иронично, но се държах на разстояние, за да не събудя подозрението й. И така по стоп светлините й чак до Праутс Нек, където поизостанах, но не чак толкова, че да не хвана вдигнатата заради нея бариера на алеята към дома Мерсие.

В паркинга имаше пет-шест коли, а госпожата вече се бе прибрала в къщата. Във всеки случай на дългата веранда бе едрият с мустака, все така приличен на порнозвезда. Носеше слушалки, а на ревера — микрофон. Изглежда, след смъртта на Епстайн бяха позатегнали охраната и мерките за сигурност.

— Приемът е за определени лица — рече той. — Трябва да си вървите.

— Не мисля така — отвърнах.

— Значи ще се наложи аз да ви помогна — заинати се той и на физиономията му се изписа удоволствие, а пръстът му се заби в гърдите ми, сякаш да подчертае казаното.

Сграбчих пръста с лявата ръка, с дясната го хванах за китката и дръпнах здраво. Той изпука и излезе от ставата, а порнозвездата ахна от болка. Завъртях го, извих ръката му зад гърба и го треснах в паркирания най-близко мерцедес. Главата му издумка кухо на ламарината, той се свлече на земята и притисна здравата ръка към челото си.

— Ако слушкаш като добро момче, ще ти оправя пръста на излизане — обещах му аз и тръгнах към стълбите.

По тях вече слизаха двамина други със зли лица, но зад гърба им се появи Джак Мерсие и ги спря. Те застанаха встрани и зад мен и зачакаха като вълци да им дойде редът да сграбят плячката.

— Изглежда, сте се самопоканили на моя прием, г-н Паркър — рече Мерсие. — Е, тогава заповядайте.

Качих се по стълбището и влязох в къщата след него. Приемът не беше нещо особено, напротив — въпреки изобилието от скъпо къркане неколцина гости стояха в голямата зала, изтупани в чудесни дрехи, но ако се съди по физиономиите им, май никой не се забавляваше както се полага. Веднага познах едного — Уорън Обър. Остави чашата с шампанското и тръгна след нас.

Мерсие ме заведе в кабинета с многото книги, където бяхме миналата седмица. Вместо слънцето сега през прозореца надничаше бледото лице на луната. Онзи бръмбар, който тогава лазеше по килима, сега го нямаше. Сигурно го е схрускал някой по-голям и по-хищен звяр, рекох си аз и се огледах. Този път никой не донесе кафе — Джак Мерсие не прояви гостоприемство. Очите му бяха леко подути и зачервени, беше се бръснал невнимателно — под носа и на места на брадичката чернееше недоизбръсната четина. Дори и бялата риза под смокинга изглеждаше смачкана, а когато свали сакото, под мишниците забелязах петна от пот. Папионката стоеше накриво и макар че от домакина лъхаше на скъп одеколон, стори ми се, че усещам и мирис на кисело.

Прекрачих до стената и без предисловия свалих фотографията на Мерсие и Обър заедно с Бек и Епстайн. Подхвърлих му я, той е пое неловко.

— Е, какво е онова, което не ми казахте? — попитах рязко, а вратата се отвори и влезе Обър.

— Какво искате да кажете? — попита Мерсие и двамата с Обър се загледахме в него.

— Искам да зная, г-н Мерсие, какво сте вършили вие четиримата, че онези хора да ви вземат на мушката? И как е станало така, че е била замесена и Грейс?

Мерсие отстъпи, сякаш въпросът го подпря с физическа сила.

— И още: защо ме наемате, след като трябва да знаете кой е отговорен за смъртта й?

Нищо не отговори, само тежко се отпусна на креслото срещу мен и притисна глава между двете си ръце.

— Знаехте ли, че Къртис Пелтие е мъртъв? — попита той толкова тихо, че едвам го чух.

Чак стомахът ме заболя. Опрях се на масата, за да се задържа прав.

— Никой не ми е казвал нищо.

— Тази вечер са го намерили. Бил е мъртъв от няколко дни. Щях да ви се обадя веднага след като изпратя гостите.

— Как е умрял?

— Някой е влязъл с взлом в къщата, измъчвал го е, сетне му прерязал китките в собствената му вана.

Вдигна очи към мен, гледаше ме измъчено, сякаш трябваше именно към него да проявя разбиране и съжаление. С мъка се въздържах да не го ударя.

— Той не знаеше, нали? — попитах и усетих, че говоря дрезгаво. — Нищо. Нито за Братството, нито за Бек или Епстайн? За него значение имаше само дъщеря му; дал й е всичко, което е имал. Нали видях как живее. В голяма къща, която вече не може да поддържа, да чисти дори. Стоеше в кухнята. Вие знаете ли къде се намира вашата кухня, г-н Мерсие?

Той се усмихна. Не беше приятна усмивка. В нея нямаше нито състрадание, нито доброта. Едва ли някой гласоподавател е виждал тази усмивка на лицето на великия Джак Мерсие.

— МОЯТА дъщеря, г-н Паркър — изръмжа той. — Грейс бе МОЕ дете.

— Вие не сте добре в главата, г-н Мерсие — избухнах и не можах да сдържа отвращението в гласа си.

— Останах извън живота й, защото така се бяхме договорили, но винаги съм бил загрижен за нея. Когато тя потърси стипендия, незабавно намерих начин да помогна. По дяволите, щях да й дам пари дори и да беше поискала да учи сърфинг в Политехниката на Малибу, разбирате ли какво искам да кажа? Но тя поиска да изучава религиозните движения в нашия щат през последния половин век. И особено едно от тях. Е, добре, казах й аз, добре. Поощрих я да го направи, за да бъде близо до мен, докато преглежда книгите в моята колекция. Грешката е моя, аз съм виновен. Защото тогава още не знаехме за връзката, не и тогава — рече той и сведе глава, сякаш усеща тежестта на собствената си вина.

— Каква връзка?

Зад гърба ми Обър се изкашля.

— Длъжен съм да те посъветвам, Джак, да не казваш нищо повече в присъствието на г-н Паркър.

Гласът му бе от онези, равни и гладки, както се полага на скъп адвокат. Глас за петстотин долара на час. От негова гледна точка смъртта на Грейс сигурно бе нещо несъществено, техническо. Същественото бе вината на Джак Мерсие да си остане частно достояние, да не става обществено такова. Единствено това имаше значение за адвоката Обър.

Сам не разбрах как пистолетът се озова в ръката ми. Пред очите ми плъзна нещо като червена мъгла, а сетне дулото се заби в меката гуша на Обър.

— Още една дума да чуя от теб и не отговарям за действията си — прошепнах още по-дрезгаво отпреди.

Но въпреки незабавно появилия се в очите му страх адвокатът направо изплю цели седем думи.

— Ти си просто един наемен главорез, Паркър!

— И ти също, г-н Обър — отвърнах по-смислено. — Единствената разлика е, че на теб ти плащат по доста по-скъпа тарифа.

— Спрете! — гласът избумтя като тътен, като глас на повелител, свикнал да изпълняват заповедите му.

Не го разочаровах. Махнах патлака от шията на Обър и го прибрах.

— Беше си на предпазител — рекох извинително. — Човек не знае какво може да стане…

Адвокатът намести папионката си и започна да изчислява наум колко човекочасове са му необходими да ме разсипе в съда. Мерсие ни изгледа кръвнишки и наля бренди. За себе си, за Обър. Предложи и на мен, но отказах. Подаде чашката на Обър, отпи от своята, седна на креслото и започна да говори, като че нищо не се бе случвало.

— Каза ли ви Къртис за съответните ни фамилни връзки с Баптистите от Арустук?

Кимнах. Навън луната помръкна — запречиха я облаци и в помещението значително притъмня.

— Смятаха ги за загубени цели 37 години — продължи Мерсие. — Досега. Мисля, че отговорният за смъртта им човек е все още жив.

Оказа се, че първият признак се появил през март. За това, че Фокнър е все още жив. При това дошъл от най-неочаквано място. Едно от изданията на Фокнъровото „Откровение“ се появило на търг, а Мерсие незабавно го купил. По същия начин, както навремето се сдобил и с останалите оцелели копия на Фокнъровата работа. И докато ни разказваше тези неща, Мерсие стана, извади книжката от шкафа и ми я подаде.

Фокнър наистина имаше таланта на средновековен илюстратор. Всяка глава започваше с красиво оформени главни цветни букви, преплетени с неописуемите фигури на най-различни животни и фантастични същества. Мастилото е било смес на екстракти от някои растения на базата и на желязо, специална микстура от танин и железен сулфат, така както са го правили и през Средновековието. Всяка глава съдържаше илюстрации, подобни на онези в изданията, които бях виждал в „Клойстърс“: образи от Страшния съд и мъчения на грешници, изпипани с подробности, които намирисваха на истински садизъм.

— Илюстрациите и калиграфията са на едно и също ниво навсякъде в копията — обясни Мерсие. — Други от тях са повлияни или вдъхновени от по-късни творци и шрифтовете са по-модерни, но пък еднакво красиви и великолепно изпълнени.

Оказало се обаче, че последното — тринадесето — копие, което си бе купил Мерсие, е по-различно. Преди подшиването по страниците било наложено лепило, защото хартията била извънредно лека и ефирна и книговезецът е бил затруднен. Незабавно след покупката Мерсие, истински библиофил, забелязал следи от лепилото и веднага изпратил книгата да бъде изследвана от специалист. И калиграфията, и рисунките на илюстрациите се оказали автентични; безсъмнено било, че автор на въпросното копие наистина е Фокнър, но лепилото било от нов тип — производство, познато на пазара едва през последните десетина години. А било явно използвано в оригиналното конструиране на томчето, а не по време на евентуални късни поправки.

Оттук следвало, че Фокнър, изглежда, е жив или пък е бил жив до неотдавна. Следователно откриването му би дало ключ към загадката на изчезването на Баптистите от Арустук.

— Да бъда откровен — моят интерес бе предимно към изданията, а не към съдбата на хората — призна Мерсие и това още повече засили и без това непрекъснато растящата ми към него неприязън. — Личното ми родство с хора от паството на Фокнър може би е добавило известна тръпка към нещата, но основното е, че намирам работата му за неотразима и великолепна.

Именно източникът зад тринадесетото издание бе отвел Мерсие до Братството: след съответните проверки и разследвания се бе оказало, че то е продадено от Картър Парагон посредством фирма на третокласни адвокати от Уотървил — за да покрие комарджийски дългове. Но вместо да говори директно с Парагон, Мерсие бе решил да изчака и да упражни натиск върху организацията му по други начини. Бе се свързал с Епстайн, който отдавна вече подозирал Братството в мръсни игри и бил готов да застане в ролята на обвинител за закононарушения от гледна точка на данъци и тям подобни. Бе открил и Алисън Бек, свидетел на убийството на собствения й съпруг още преди години. Самата тя настоявала случаят и свързаното с него следствие да бъдат възобновени, да бъдат потърсени възможните връзки с Братството, и то главно на базата на заплахи, получени от различни, неслучайни източници още месеци преди смъртта на Дейвид. Мерсие се бе надявал да разруши фалшивата фасада, зад която се прикриваше Братството, и да извади истината на бял свят.

Междувременно обаче работата на Грейс Пелтие върху Баптистите от Арустук бе продължила. Всъщност Мерсие не бе помислил сериозно за нея, а направо я бе забравил — до онзи миг, когато прозвучал изстрелът, който изплашил птиците по съседните дървета, а дребните животинки наоколо се разбягали и скрили в най-дълбоките си дупки. Тогава му се обадил Пелтие и общата им връзка с Грейс свършила останалото. Обща, но неловка и трудна.

— Тя е тръгнала по следите на Братството, г-н Мерсие, затова са я убили — натъртих аз.

Той ме изгледа и в очите му прочетох всичко: нямаше как да се прикрие зад измислено неведение за истинското положение на нещата.

— Не зная защо го е направила — опита се да ме будалка той и да отхвърли обвинението, което още дори не бях отправил.

Но нещо в гласа му тръпнеше, гъгнеше, като че не можеше да потисне избликналата жлъчка, че и уплахата.

— Напротив, мисля, че сте знаели — настоях аз. — Затова ме и наехте — да проверите как точно стоят нещата в очите на околните.

Тогава ми се стори, че видях истината в очите му: всички преструвки паднаха и взорът му сякаш пламна. Готвеше се да отрече още и още, но отвън долетя женски глас и думите му се стопиха като снежинки на човешки език.

В стаята нахлу Дебора Мерсие. Направо нахлу. Изгледа ме и не повярва на очите си, сетне се взря в мъжа си и замръзна в шок.

— Той ме е проследил дотук, Джак — изсъска госпожата. — Влязъл е в дома ни с взлом, нападнал е охраната! А ти седиш тук с него и си пиете!

— Дебора… — заекна Мерсие с тон, който при други обстоятелства би звучал успокоително, но сега съдържаше несигурността на екзекутор, който желае да успокои жертвата.

— Стига! — изкрещя тя. — Стига! Просто недей! Нареди да го арестуват! Да го изхвърлят оттук! Пет пари не давам дори и да го убият! Просто го разкарай от нашия живот, чуваш ли ме?!!!

Мерсие се изправи и тръгна към съпругата си, хвана я за раменете, и то здраво. Наведе се над лицето й и за пръв път ми се стори, че тя наистина е по-дребна и по-слаба от него самия.

— Дебора, какво си направила?

— Не разбирам какво ме питаш! — писна тя. — Какво искаш от мен, Джак?

— Моля те, Дебора — тихо рече той. — Моля те… не лъжи! Моля те, не лъжи повече, не и сега.

Изведнъж тя сякаш се срина и заплака.

— Нямаме повече нужда от услугите ви, г-н Паркър — рече Мерсие и цялото му тяло се разтрепери, макар че бе с гръб към мен. — Благодаря за това, което направихте.

— Те ще дойдат тук и ще се опитат да ви убият — рекох тихо.

— Ще се оправим… взел съм мерки. Възнамерявам да предам „Откровението“ на полицията веднага след сватбата на дъщеря ми. И с това ще приключим нещата. Сега напуснете дома ми, моля ви.

Излязох, но ясно чух зад гърба си гласа на Дебора Мерсие, който повтаряше:

— Прости ми, Джак, прости ми, моля те!

Нещо в гласа й обаче ме накара да се извърна и успях да зърна само едното й око, което ме прониза като пеперудка с карфица. Другото бе скрито зад широкото рамо на съпруга й.

Когато излязох, порнозвездата го нямаше никъде. Така че не успях да се заема с наместването на пръста му. Тъкмо се канех да се кача на колата, когато вратата се отвори и на блесналата светлина се открои фигурата на Уорън Обър.

— Г-н Паркър! — извика той.

Извърнах се и го изгледах. Опитваше се да ми се усмихне. Не успя и чертите на лицето му се разляха в гримаса на вкусил развалена риба човек.

— Вижте — рече той с известно усилие. — Ще забравим онази малка случка в кабинета — при положение, че вие разберете едно нещо: повече да не се занимавате с нищо, свързано с разследването на смъртта на Грейс Пелтие или с който и да е взаимно обвързан инцидент.

Поклатих глава.

— Така не става. Просто няма да стане — не е такава практиката. Както и обясних на г-жа Мерсие, съпругът й вече ми е заплатил за времето, знанията и опита ми като детектив в този случай. Не е купувал онова, което се нарича послушание, нито пък едно друго нещо на име съвест, не ме е купил и МЕН. МЕН, г-н Обър. Не съм от онези, които обръщат гръб на несвършената работа или на неразрешения случай. Постъпиш ли така, появяват се проблеми от морално естество.

Обър наведе глава, внимателно организираната му физиономия се разкриви под тежестта на неочакваното разочарование.

— В такъв случай по-добре си намерете добър адвокат, г-н Паркър — рече той.

Изобщо не отговорих, само се качих на автомобила и потеглих. Оставих го да си стои там — като потопен в мрака самотен ангел.

Джак Мерсие не ме бе наел, за да открия убиеца на Грейс. Или поне не това бе основната причина да потърси услугите ми. На първо място, искаше да разбере защо тя се бе заела с Братството, но пък си мисля, че през цялото време бе имал подозрения за отговора на този въпрос. Най-вероятно бе да го е виждал в очите на съпругата си. Всеки път, когато се е взирал в тях по-внимателно. Дебора бе желала Грейс да си отиде, да се махне от техния живот, просто да изчезне завинаги. Тя и Джак вече си имат дъщеря — няма нужда от други. Посредством съпруга си вече бе разбрала, че онези хора от Братството са наистина опасни, хич и не си поплюват. Защо тогава да не им подхвърли Грейс?

Спрях в паркинга за гости на „Блак Пойнт Ин“ и влязох. Ейнджъл и Луис бяха в голямата столова, седнали до прозореца — пред маса, отрупана с остатъците от обилна, вкусна и най-вероятно много скъпа вечеря. Седнах при тях и си поръчах кафе и десерт — нека и аз да похарча малко от парите на Мерсие, и без това са изцапани. Разказах накратко какво се бе случило. Ейнджъл поклати глава.

— Ама и тази Дебора Мерсие си я бива, а? Боклук и половина!

Малко по-късно се преместихме в бара. Чак сега забелязах, че Ейнджъл носи същите червени ботушки и панталони с увиснало дъно, че и модна риза в бяло. Той улови погледа ми и доволно се ухили.

— Хем маркови, хем евтини. Супер покупка — само за петдесет и девет парета и 95 цента.

— Глей само как са те извозили — подразних го аз, но той не се хвана.

Двамата си поръчаха бира, аз — сода. Бяхме единствените посетители в бара.

— Е, какво ще правим? — делово попита Луис.

— Утре вечер отиваме на отдавна отлаганото посещение на Братството — отвърнах веднага.

— А дотогава?

Отвън дърветата люляха клони и шепнеха неразбираеми за нас думи, вълните хвърляха бяла пяна върху Кресънт Бийч. Виждах мъгливите светлинки на Олд Орчард отзад в мрака; усещах ги като примамен зов на тайнствени морски същества, които изплават от морските дълбини и сякаш ме викат при себе си. И отново чух ехо от детството и юношеството ми по тези същите места.

Да, вярно е — миналото може да те унищожи, да те разкъса и разпердушини също както и кошмарните, безцветни хищници от морската утроба. То бе унищожило и Грейс Пелтие, протягайки мъртвешка ръка някъде изпод калта и наносите на едно езеро в Северен Мейн, повличайки я надолу и все по-надолу към небитието. Грейс, Къртис и Джак Мерсие — те тримата бяха свързани от мечтите, безследното изчезване и неизбежната ексхумация на Баптистите от Арустук. Грейс дори не е била родена, когато те са изчезнали, и все пак част от нея е била сякаш заровена заедно с мъртвите им тела, а краткият й живот е бил белязан от свързаната с тях мистерия.

Сега една случайност изваждаше на бял свят истината за трагичната им кончина. И те се връщаха на този свят, разкъсали ефимерната преграда, която разделя настоящето от миналото и бъдещето, живота от смъртта.

И аз самият ги бях видял.

— Отивам на север — казах на глас. — По някакъв начин всичко е свързано с Баптистите от Арустук. Искам да огледам мястото, където са ги заровили.

Луис ме изгледа продължително, Ейнджъл мълчеше.

Нещата се повтарят, повтаряха се и сега. Отново старата история. И те го знаеха.

В ТЪРСЕНЕ НА СВЯТОТО

Откъс от аспирантската работа на Грейс Пелтие

Поради редица стечения на обстоятелствата не разполагаме с точни сведения за същността на връзката между Лайл и Елизабет. Но е съвсем резонно да допуснем, че тя е била основана и на значително сексуално привличане. По онова време Елизабет била хубава жена на около 35 години. Трудно е да намерите ранни нейни снимки, на които тя да не е усмихната и приветлива, макар че в по-късните фотографии ще я видите в мрачното присъствие на съпруга й — доста по-въздържана и някак сериозна. Тя произлиза от малко и бедно семейство, била е умна и възприемчива и при по-добро обкръжение, да речем, в една по-либерална и образована атмосфера, съответно и при по-добри финансови възможности вероятно би се развила значително. Но съдбата я свързала с Франк Джесъп, човек с малко земя и пари, при това цели 15 години по-възрастен от нея. Както и да гледаме на нещата, този семеен съюз едва ли е бил особено сполучлив или щастлив, а Франк не бил добре и със здравето. Така малко по малко пропастта между съпруг и съпруга се задълбочила, особено през годините след раждането на първото им дете на име Джеймс.

От друга страна, Лайл Келог бил две години по-млад от Елизабет, съответно 17 години по-малък пък от съпруга й. На останали от онова време снимки го виждаме плещест, среден на ръст, с възгруби черти — с други думи, съвсем не е бил хубавеляк в конвенционалния смисъл на думата. Всички източници потвърждават, че бил щастлив в семейния си живот и, изглежда, Елизабет Джесъп трябва да е оказала невероятно силно влияние върху него, че Лайл не само да рискува брака си и евентуалния гняв на Преподобния Фокнър, а да отстъпи и пред личните си силни религиозни убеждения.

Онези, които го познават добре, твърдят, че бил мил и дори чувствителен човек, същевременно бил склонен да спори продължително с хора, значително по-добре образовани от него, и то по не особено ясни религиозни проблеми. Притежавал голяма колекция религиозни трактати и есета и бил готов да пътува дни наред само и само да чуе проповедта на особено известен пастор. Именно по време на едно такова пътуване се запознал и с Преподобния Фокнър.

Междувременно около ноември 1963 г. Фокнъровият деспотизъм вече се проявявал съвсем категорично. Подобно на Санфорд, той изисквал абсолютно подчинение и забранявал контактите с хора извън комуната. Изключение в това отношение направил само веднъж — през първите седмици на зимата, когато наредил всяко семейство да пише на роднините си, за да помоли за помощ под формата на храна, дрехи или пари. Но тъй като повечето хора били вече отчуждени от семействата си, въпросните писма се оказали предимно безрезултатни, макар че пък Лина Майърс изпратила известни средства.

Единственият роднина, който се опитвал да се свърже пряко с членове на комуната, бил един от братовчедите на Катърин Корниш. Той дори довел на място един заместник-шериф, защото се опасявал, че с близките му може да се е случило нещо лошо. На Катърин й разрешили кратка среща с братовчеда, но само в присъствието на Фокнър, и то за да го разубеди в опасенията му. Според Елизабет Джесъп след това обаче цялото семейство Корниш било наказано да прекара последвалата нощ в неотоплен хамбар в непрестанни молитви. А когато накрая хората изтощени заспали, върху тях хвърлял ледена вода самият Ленърд Фокнър, който наричал себе си „Адам“.

Писмо от Елизабет Джесъп до сестра й Лина Майърс от ноември 1963 г. (използвано тук с любезното съгласие на нейните наследници).