Родени да убиват

Глава седемнайсета

Събудих се на следващата сутрин от пулсираща болка в одраната ръка — спомен от срещата с Дебора Мерсие. Вече не работех за съпруга й, но все още имаше някоя и друга работа да свърша, телефони да завъртя. Първо позвъних на Бунц в Бостън. Успокои ме, че Рейчъл е в безопасност. Тогава се обадих на ченгетата в Портланд.

Нужно ми бе разрешение да огледам мястото, където са били погребани Баптистите от Арустук. Знаех, че зад гърба ми ще ме обвинят в някакво гробарско любопитство, но работата бе далеч по-сериозна. Всичко станало досега: убийствата, тъмните факти около Мерсие, семейството му и другите — всичко водеше все към тези загубени, пожертвани души. Импровизираното гробище при Сейнт Фройд бе епицентър на дълга поредица шокови събития, засегнали поколения хора и техния живот, докоснали по някакъв начин дори и люде без кръвна връзка с нещастниците, които лежаха под студената и влажна земя. Сейнт Фройд обединяваше по странен начин родовете Пелтие и Мерсие и самата Грейс бе екстремен резултат на това единство.

Виждах я често: уплашена и нещастна, застанала на Хигинс Бийч, а до нея един съвсем млад егоист хвърля камъчета във водата и гузно мълчи. Него го интересуват само загубените възможности и усложненията, които могат да го сполетят, ако на такава крехка възраст стане баща. Вместо себе си винях нея! Защо ме бе допуснала до себе си? Защо и тя самата ме бе пожелала? Защо ми бе позволила да я обладая? Камъчетата пляскат във водата и потъват, сърцето ми — с тях. Ревът на вълните заглушава думите й, сълзите й безмълвно се стичат по бузите, а светът на възрастните с неговите мъчения и предателства бяга ли бяга нейде далеч — в зелено-синя мъгла.

Трябва още тогава да е знаела някои неща за миналото на семейството си. Може би е симпатизирала на Елизабет Джесъп, чувствала се е съпричастна с нея. С онази Елизабет, която бе тръгнала към едно ново съществувание преди толкова много години, за да не я чуе никой повече… Грейс бе романтичка и си мисля, че й се е искало да повярва в красивото: Елизабет е намерила онзи Рай, към който се бе стремяла, преустроила живота си, отделила се от миналото в надежда да започне изцяло наново. Само че нещо в Грейс непрекъснато нашепвало друго: Елизабет е мъртва, мъртва, мъртва. Всъщност това ми го бе казала Али Уин.

Сетне Дебора Мерсие бе подхвърлила на Грейс информацията, че е възможно Фокнър да е жив и посредством него може да се стигне до истината за изчезването на Елизабет Джесъп. И друго бе почти сигурно: Грейс се е свързала с Картър Парагон, който поради фаталната си слабост и продажбата на неотдавна създадено ново „Откровение“ бе издал тайната на Фокнър. Грейс си бе отишла завинаги именно след тази среща — така смятах. С нея бяха изчезнали и всичките й бележки, а вероятно и още едно нещо. Подозирах, че и тя е имала друго, още едно „Откровение“, попаднало в ръцете й по някакъв начин. Как е станало това? Трябваше да се упражни повечко натиск върху семейство Бекър — те да проверят дали дъщеря им Марси може да каже нещо по въпроса.

Но това ще го правя утре. Днес трябваше да се занимаем с Парагон и Сейнт Фройд, а имах и още едно посещение, за което бях премълчал пред Луис и Ейнджъл.

Частните детективи обичайно не ги допускат до сцената на местопрестъплението, освен ако те не са първи там. И ето сега: за втори път през последните около 18 месеца трябваше да моля Елис Хауард, заместник-шефа на следователския отдел на портландската полиция, да помогне, като затвори очи пред едно или друго правило. Навремето той се, опита да ме навие да постъпя на работа при него, само че развилите се в Дарк Холоу събития поохладиха интереса му към мен.

— Защо? — бе незабавният въпрос, когато позвъних, а той склони да говори с мен. — От какъв зор да го правя, а, Паркър?

— Не казвай здрасти, за да не губим време — пошегувах се аз.

— Здрасти. Защо? Какъв ти е интересът?

Нямаше защо да лъжа.

— Грейс и Къртис Пелтие.

Отсреща настъпи мълчание. Елис въртеше възможните комбинации и пермутации наум, ама до какво да стигне? Накрая рече:

— Не виждам връзката.

— Били са роднини на Елизабет Джесъп. Тя е една от Баптистите от Арустук — отвърнах, като изведнъж ми хрумна да не му казвам за другата кръвна връзка — с Мерсие. — Грейс е подготвяла аспирантска работа за историята на групата. Тъкмо преди да умре.

— Затова ли Къртис Пелтие почина в банята си?

Ето, това му е кофти на Елис. Ти го запиташ нещо, а той прави, що прави и така извърта нещата, че на свой ред започва да ти задава трудните въпроси. Какво да му кажа, освен да се измъкна с някакъв си неясен отговор и да позамажа истината, вместо да лъжа като черен циганин. Защото си знаех — започна ли да лъжа веднъж — пряко или като изпускам разни неща от фактологията, — лъжите ще се връщат при мен и ще ме преследват до дупка. Оставаше да се надявам, че до идването на това време ще разполагам с достатъчно информация, че да си запазя кожата здрава.

— Мисля си така: някой е решил, че Къртис знае повече, отколкото него самия — умно подхвърлих аз.

— И кой може да е този някой, а? Ти какво мислиш?

— Нищо не зная освен едно име — рекох. — Той нарича себе си г-н Пъд. Опита се да ме сплаши — да не тършувам повече в обстоятелствата около смъртта на Грейс Пелтие. Възможно е да е свързан и с убийството на Лестър Баргъс и Ал Зи в Бостън. Агент Норман Бун от „Борбата с незаконната търговия с оръжие“ знае повече. Ако му се обадиш…

Пред Бун не бях споменавал нищо за Къртис, но сега Пелтие бе мъртъв и вече не бях сигурен каква тайна съм длъжен да пазя в ролята си на упълномощено от Мерсие лице. Пък и последният вече не ми беше клиент. Все по-често попадах под натиск да разкрия истинската връзка с Братството. Лъжех, мажех, криех разни факти, които биха могли да имат отношение към извършени престъпления, а на всичкото отгоре не знаех защо го правя! До известна степен вероятно се дължеше на свързани с младостта романтични угризения спрямо болката, която бях причинил на Грейс Пелтие навремето. Болка, която тя стопроцентово бе забравила още преди много години. Но усещах още, че Марси Бекър може би е в опасност и че полицаят Лутц е някак си свързан със смъртта на приятелката й. Нямах никакво доказателство за евентуалната му връзка в това отношение, но кажех ли онова, което знаех, на Елис или на някой друг, тогава трябваше вече да изпея и за самата Марси. А направя ли това, все едно, че й подписвам смъртната присъда. Или поне така смятах.

— Ти за Къртис Пелтие ли работеше? — попита Елис и прекъсна тази линия на мисли.

— Да.

— Разследвал си смъртта на дъщеря му, така ли?

— Точно така.

— Мислех, че вече не се занимаваш с този тип работа.

— Вярно, но тя ми е приятелка от едно време…

— Хайде сега глупости.

— Хей, и аз имам приятели.

— Може, но се хващам на бас, че не са много. И какво разкри?

— Нищо особено. Мисля, че преди смъртта си е разговаряла с Картър Парагон, оня мазньо, дето е начело на Братството, но секретарката му отрича.

— И това ли е всичко?

— Ами да.

— Че припечелваш ли от такава работа?

— Понякога.

Сега гласът му малко омекна.

— Гледай сега… разследването на случая Грейс Пелтие беше… хм, активизирано, така да се каже, след смъртта на баща й. Сега работим в сътрудничество с щатската полиция и търсим възможни връзки.

— Кой координира случая с щатските ченгета?

Отсреща зашумоляха хартии — Елис прелистваше документацията.

— Хм… Лутц. Джон Лутц от Мачиас. Щом знаеш нещо за смъртта на Грейс Пелтие, сигурен съм, че ще поиска да говори с теб.

— Сигурно.

— А сега пък ти се е прищяло да надникнеш в масов гроб в Северен Мейн?

— Искам просто да огледам терена — това е всичко. Не ми се ще да бия път чак дотам и на миля и половина от обекта някой полицай да ме спре и най-учтиво да ме разкара, нали разбираш?

Елис въздъхна. Дълбоко и продължително.

— Ще се обадя. Не мога да обещая нищо. Обаче…

Е, знаех си, че ще има „обаче“.

— Когато се върнеш, те искам при мен. Да ми разкажеш какво знаеш, и то по-подробно. Обещавам, че всичко, което си кажем, ще бъде запазено в пълна тайна. Гарантирам.

Съгласих се. Така или иначе Елис бе човек почтен, честен. На него винаги бих му помогнал с каквото мога. Ама в дадения случай не бях сигурен колко мога да разкрия, без да проваля започнатото.

Имаше една задължителна спирка, преди да поема на север. Стъпка назад — в собственото ми минало, в собствения ми провал.

Трябваше да посетя онази общност.

Пътят към известната като Колонията общност не бе променен. От Южен Портланд поех на запад, минах през Уестбрук, Уайт Рок и Литъл Фолс и все така, докато се откри изглед към езерото Себаго. Тръгнах по брега и все по брега до едноименния град, сетне хванах пътя за Ричвил на северозапад, докато стигнах на отклонението за Смит Хил. Вода имаше и от двете страни на пътя, върховете на вечнозелените дървета се оглеждаха в наводнената и блатиста местност. Небето се бе прояснило, водните лилии изглеждаха чудесни, във влажната земя цъфтеше кучешки дрян. Малко по малко пътят съвсем загрубя — дълбок двоен коловоз, по средата трева и така, докато стигнах до група дървета на не повече от трийсетина метра напред. Нищо не показваше какво има зад дърветата освен прост дървен знак, на който бе издълбан кръст и сключени в молитва ръце.

Тук бях попаднал в момента на най-тежката си загуба — веднага след смъртта на Сюзън и Дженифър. Наричаха мястото Колонията — така си го знаеха посветените. Бяха ме намерили някъде наоколо, усмърдян на алкохол, отчаян, олян в собствената си бълвоч. Прибрали ме да преспя, сетне ме заведоха в комуната.

Останах някъде около шест седмици. Имаше и други като мен. Алкохолици, наркомани. Хора, загубили посока в живота, отхвърлени от близки и семейство. Някои сами хванали пътя насам, други ги насочили познати. Мен самия ме бяха намерили местните и въпреки безпаметността ми ми бяха протегнали ръка. Всеки бе свободен да си тръгне, когато намери за добре. Нямаше ограничения, наказания, ангажименти. Но тук ли си, трябва да спазваш правилата. Без алкохол, дрога, секс. Всеки работеше, и то здраво. Всеки допринасяше за общото добро на малката общност. Всеки ден се събирахме за нещо като молитва, но то бе по-скоро нещо като медитация, като размисъл върху собствените ти грешки и провал в живота. Понякога отвън пристигаха социални работници, юристи и съветници по различни въпроси, даваха консултации, помагаха искрено — на когото можеха, всъщност на тези, които приемаха помощ. През повечето време си помагахме един на друг, поддържахме се. Най-вече помагаха основателите на Колонията — Дъг и Ейми Грийвс. Ако изобщо имаше някакво напрежение, то идваше от нас самите: още от началото ни бе дадено да разберем, че помагаме не само на себе си, а и на останалите — кой както може.

Сега като погледна назад в ретроспектива, разбирам, че съм попаднал там безхаберен и неготов за онова, което Колонията наистина можеше да даде. Но останах шест седмици и имах ужасно много време да мисля и анализирам живота си: влязох объркан, самосъжаляващ се пияница, излязох отрезвен и променен — с далеч по-ясни цели. Трябваше да намеря онзи, който уби Сюзън и Дженифър и на свой ред да го убия. И в края на краищата така и стана. Убих Пътника. Убих го и унищожих всеки и всичко, което се опита да застане на пътя ми.

Сега вървях през дърветата и къщата изпъкваше бавно и все по-детайлно, все по-близка и открита. Бяха я варосали, в бяло светлееха и близките хамбари и помощни постройки, както и превърнатите в спални помещения конюшни. Беше още девет часа сутринта, но местните сигурно отдавна вече се бяха заели с всекидневните си задължения. Отдясно забелязах чернокож, който обикаляше кокошарниците и събираше прясно снесените яйца. Малко по-надалеч виждах силуетите на работещите в парниците. От единия хамбар долиташе типичния стържещ шум на механичен трион: там още навремето правехме мебели и ги продавахме. Онези, които имаха нужните умения, правеха и свещници и детски играчки — добре вървяха и изкарваха добри пари. Но основните финанси идваха предимно от дарения и най-главно от бивши членове на Колонията. Хора, които бяха направили тук първите стъпки към нов живот. И аз изпращах пари от време на време. На два-три пъти бях писал и писма на Ейми, но досега не бях намерил време да се отбия.

Излязох на полянката пред дома, а на верандата се появи жена. Беше ниска — не повече от метър и петдесет, с дълга сива коса, завързана отзад. Иначе бе набита и широкоплещеста за жена. Носеше голяма за ръста си фланелка, а разръфаните й широки джинси падаха на множество гънки върху обувките и почти ги скриваха. Загледа се в мен и изведнъж се усмихна широко, широко, а лицето й стана невероятно приветливо. Позна ме и се затича да ме прегърне.

— Чарли Паркър, ти ли си?! — извика в полупочуда и ме притисна със силните си, ухаещи на ябълки ръце.

Сетне ме пусна, отстъпи две крачки и внимателно ме огледа целия, впи очи в моите и помълча. Мислите й обаче минаваха като на кинолента по лицето и аз също се върнах в онези тогавашни дни и седмици. Мълчахме и се гледахме, а когато тя наведе очи, видях, че в тях се бореха облекчение, но и загриженост. Както винаги бе успяла да надникне в душата ми.

После ме хвана за ръка и ме отведе в къщата. Побутна към мен стол, седнах на дългата обща маса, а тя се скри в кухнята и след малко донесе голяма чаша ухаещо кафе за мен, чаша билков чай — за себе си.

Сетне заговорихме за моя живот — след като бях напуснал Колонията. Разказах й почти всичко — без задръжки. На изток от дома наводнената земя искреше под слънцето. От време на време пред прозореца минаваха мъже, вдигаха ръка в поздрав. Забелязах, че един от тях вървеше трудно, шкембето му висеше над колана на панталоните и въпреки че съвсем не бе горещо, лицето му блестеше в пот, а ръцете му силно трепереха. Типични симптоми. Познах, че е от най-новите. Най-много ден-два и абстиненцията го мъчи здраво.

— Нов е, нали? — кимнах с глава към прозореца, след като бях разтоварил плещи от всичко, което исках да споделя с Ейми.

Чувствах се олекнал, замаян, усещах странна смес от въодушевление, приповдигнатост и тъга.

— И ти беше като него в началото — рече Ейми.

— Алкохолик — рекох.

— Не, алкохолик, слава Богу, не си бил. Иначе нямаше да можеш да се отървеш за толкова кратко време — отвърна жената. — Ти излезе от състоянието си сравнително лесно. Сега идва ли ти наум да пийнеш чашка? От време на време поне?

— Понякога.

— Но не и всеки ден, всеки час?

— О, не.

— Значи си успял да си отговориш на въпросите сам. Това е все едно да запълниш някаква дупка в системата си. Няма значение какво е било: алкохол, дрога, секс, маратон. Излязъл си от тук готов: на мястото на алкохола вече е имало нещо друго. Намерил си начин да запушиш празнотата, да замениш пиенето с друго. Какво ли? Насилие, отмъщение.

Ейми не беше от онези, които любезничат и усукват. Говореше точно. Със съпруга си бяха създали Колонията на базата на абсолютната честност и искреност: на първо място със себе си, сетне и с другите.

— Смяташ ли, че имаш право да отнемаш чужд живот, да съдиш другите и да ги намираш за виновни?

Боже мой, в гласа й долових ехо от думите на Ал Зи. И съвсем не ми хареса.

— Нямах избор — рекох.

— Не е така. Човек винаги има избор.

— Тогава не изглеждаше така. Те остават живи — аз умирам. Такъв ми бе изборът. Отиват си и други хора — съвсем невинни. Не можех да позволя това да стане.

— В името на необходимостта, а?

„Защита в името на необходимостта“ е концептуален термин от старото британско право. Прилага се в случай, когато човек извърши дребно закононарушение, за да постигне вещо по-възвишено, нещо, което ще донесе добро; тогава законът го обявява за невинен. По-малкото срещу по-голямото зло, както го наричат някои хора. Все още го споменават тук-там разни адвокати, но попаднат ли на добре образован и ерудиран съдия, и усилията им отиват на вятъра.

— Само две са последиците от отнемането на чужд живот — започна Ейми. — Или жертвата получава вечно спасение — в който случай значи си убил добър човек, или я обричаш на вечни мъки в Ада, при което значи отнемаш надеждите му за изкупление. След това отговорността е твоя, ти ще трябва да понесеш тежестта й.

— Онези, за които става дума, не се интересуваха от вечно спасение — отвърнах равно. — Нито пък се стремяха към изкупление.

— А ти самият?

Тук замълчах.

— С пистолет в ръката няма да получиш нито спасение, нито изкупление — настоя тя.

— Ейми, виж сега — наведох се към нея аз, — много съм мислил за тези неща. Много. Преценявал съм ги и така, и онака. Мислех си, че мога да си вдигна чуковете и да се разкарам, но не става. Не мога така. Някой трябва да защитава по-слабите хора от подтиците на насилниците. Аз съм в състояние да свърша тази работа. Понякога закъснявам, но пък мисля, че мога да осигуря някакво възмездие, поне в известна степен.

— Затова ли си дошъл тук, Чарли?

Откъм вратата се чу шум. Влезе Дъг, съпругът на Ейми. Дали не беше стоял отвън и слушал разговора ни? Носеше голяма бутилка с вода. Беше пил от нея, по брадата му и по фланелката отпред имаше капки. Дъг е голям мъж, едър, висок — около метър и деветдесет и нещо, бледолик, с почти изцяло побеляла коса и забележителни зелени очи. Изправих се да се здрависаме, а той положи едра лапа на рамото ми и ме задържа на ръка разстояние, като през цялото време се взираше в очите ми. Също като жена си. Сетне седна до Ейми и двамата зачакаха отговора на нейния въпрос.

— В известен смисъл, да — рекох накрая. — Разследвам смъртта на една жена. Казва се Грейс Пелтие. Преди години ми беше приятелка.

Поех въздух и се загледах в слънчевите лъчи навън. Трудно беше, да. На това място — Колонията — единствената задача му бе да помага на случайно попаднали и изгубени несретници да си намерят пътя, да си подобрят живота или да го започнат наново. Трудно бе оттук да се съди за смъртта на Грейс, че и за бащината й, че и още за някакво си момченце извън времето, чиято празна очна яма е скрита зад евтина черна лента. Да, оттук тези неща изглеждат прекалено далечни, че и съвсем нереални. Малката общност изглеждаше неуязвима от гледна точка на разни насилници и последствията от отдавна извършени престъпления, при това далеч от това място. Но очевидната простота на живота в него, чистотата и яснотата на неговите цели прикриваше неведома сила и невероятна дълбочина на човешкия дух и познание. Ето затова бях дошъл тук. По своята същност общността на име Колонията бе пълна противоположност или истинска антитеза на групата, срещу която бях тръгнал.

— Разследването ме доведе до Братството и ме изправи пред човек, който, изглежда, действа от негово име. Той нарича себе си г-н Пъд.

Отначало двамата пред мен не реагираха. Но Дъг заби очи в пода, започна да мести крака. Ейми извърна поглед и се загледа навън, сякаш отговорите, които търсех, са скрити в листата на дърветата отсреща. Мина известно време, двамата се спогледаха, заговори Ейми.

— Знаем за тях — рече тихо, както бях сигурен, че ще направи. — Ти си намираш интересни врагове, Чарли.

Сетне отпи от чая, пак помълча, пак заговори:

— Има две Братства, така да се каже. Едното е за пред обществеността и начело му стои Картър Парагон, който продава молитвени памфлети по десет долара парчето и уверява хората, че може да цери онези, които докосват телевизионния екран, когато той е на него. Това Братство е лъжовно и плитко, то паразитства на гърба на лековерните. И не е много по-различно от десетки други подобни организации — нито е по-добро, едва ли е по-лошо.

Но второто Братство е съвсем различно. То е сила, една истинска цялост, а не организация. То поддържа насилници, определен тип хора, които практикуват насилие, финансира убийци и фанатици. Движи го омраза, страх, ярост. Мишени са му всички и всичко, които не са като него, които са инакомислещи. Някои от тях са очевидни: гейовете, евреите, чернокожите, католиците; онези, които помагат на каузата на семейното планиране, респективно извършващите аборти; онези, които работят за мирното съвместно съществувание на хората от различни раси и религиозни убеждения. С две думи, това Братство е човекоомразно. То ненавижда слабата и неустойчива човешка природа; сляпо е за божественото вдъхновение у людете, та дори и най-нисшите и най-кротките сред тях.

Съпругът й одобрително кимаше.

— То действа против всичко живо, което приема като евентуална заплаха за себе си или своята мисия. Започва с учтиви предупреждения, минава към заплахи и изнудване, посегателства върху собствеността, физическо нараняване и накрая — убийство, — когато изпълнителите му сметнат, че другите ресурси са изчерпани.

Въздухът около нас сякаш се промени. Задуха вятър откъм блатата и езерото. В течението усетих мирис на застояла вода и разложение.

— Кой стои зад него? — попитах аз.

Дъг сви рамене, но Ейми рече:

— Не знаем. Знаем онова, което си подразбрал и ти самият: параван му е Картър Парагон. Истинското лице е скрито. Не е голямо като структура. Нали знаеш — има една приказка: най-добрата конспирация е от един човек. Колкото по-малко хора знаят за едно нещо, толкова по-добре. Чували сме, че са замесени само шепа хора.

— А полицаи?

— Може би — отвърна Ейми и очите й се присвиха. — Всъщност да — поне един-двама полицаи има. Използват ги, за да прикриват следите или да донасят своевременно, когато срещу тях са задействани юридически ходове. Но главният му инструмент или лост на действие е един мъж: червенокос, слаб, истински хищник. Понякога с него се движи и жена — тя е няма.

— Това е той — рекох. — Г-н Пъд.

За пръв път, откакто говорехме за Братството, Ейми се пресегна и хвана ръката на съпруга си. Двамата преплетоха пръсти, сякаш дори споменаването на името на Пъд ги обединяваше в мълчалива солидарност и единодействие.

— Той има и други имена — най-различни. Чувала съм да го наричат Ед Монкер, Уолтър Зарен, Ерик Дюма. По едно време мисля, че се подвизаваше и с още две: Тед Бюн и Алекс Чорт. Сто на сто има и други.

— Ти май знаеш доста за този тип.

— Ние сме хора религиозни, но не и наивници. Говорим за опасни лица. Човек трябва да внимава, да знае с кого си има работа. Тези имена говорят ли ти нещо?

— Не мисля.

— А поназнайваш ли нещо за демонологията?

— Съжалявам — пошегувах се аз. — Миналата година прекратих абонамента на „Демонология за любителя“. Плашеше ми раздавача.

Дъг се поусмихна снизходително и рече:

— Чорт на руски значи дявол, руският Сатана, също известен като Черния Бог. Бюн е име на триглав демон, който краде телата от гробовете или ги размества. Дюма е ангелът на мълчанието на Мъртвите. Зарен е демонът на шестия час, геният на Отмъщението. Монкер пък е името, което той най-често употребява, за него то има особено звучене.

— И то ли е име на демон?

— Да, при това много особен. Единият от двойка демони: Монкер и Накир са ислямски демони.

Нещо познато проблесна в съзнанието ми: спомен от случилото се в двора, да! Пръстите на Пъд гальовно се движат по бузата на нямата, той тихо шепне: „Моя Накир!“

— Да, чух го да нарича жената „моя Накир“.

— Монкер и Накир разпитват и съдят мъртвите, за да решат къде да ги изпратят — в Рая или в Ада. Онзи г-н Пъд, или както иска още да се нарича, изглежда, се забавлява много с тези демонски асоциации. Харесват му.

— Изглежда, има доста специализирано чувство за хумор — поклатих глава аз.

— Дори и името Пъд не е случайно — обади се Дъг. — Намерихме го в адрес на Интернет. Така се е казвал пионерът на американската арахнидология — Илая Пъд, съвременник на уважавани учени като Емертън и Маккук. През 1933 г. е издал най-известния си труд „Естествена история на арахнидите“.

— Паяци, а? Има една приказка, че след известно време хората заприличвали на домашните си любимци.

— Или обратното — възрази Дъг. — За любимец си избираш онова, което най ти допада.

— Значи сте го виждали?

— Дойде веднъж тук — кимна той. — Доведе и жената. Спряха колата до кокошарниците и изчакаха да излезем. Щом се появихме, Пъд извади от колата чувал, захвърли го на земята и си тръгнаха. Повече не сме ги виждали.

— Да питам ли какво имаше в чувала?

— Зайци — отвърна Ейми с наведена глава и така и не разбрах нищо, най-вече защото не виждах изражението й.

— Ама ваши зайци ли?

— Да. Отглеждахме ги в оградено място зад кокошарниците. Това стана след твоето време. Една сутрин просто изчезнаха — нямаше кръв, нямаше козина, просто нищо, което да говори, че ги е нападнал хищник или нещо друго. Сетне дойде Пъд и захвърли чувала. Отворихме и какво да видим — само останки, болезнена гледка, грозна и ужасяваща. Нахапани, нажилени, покрити със сиво-кафяви петна, месото започнало да гние. Отнесохме един на местния ветеринар, той рече, че било типично за ужилване от паяци, особено онзи тип, дето му викат паяк отшелник. И така разкрихме смисъла на името Пъд.

— Всъщност онова бе предупреждение да седим далеч от него и да не му се бъркаме в работата. Тогава бяхме поразпитали тук-таме за Братството. И след посещението прекратихме с въпросите. Какво да правим?

Сега Ейми вдигна глава и ме погледна в очите, но по лицето й не се четеше нищо освен може би леко напрежение по крайчетата на устните.

— Нещо друго да ми кажете в същата връзка?

— Слухове, какво друго — вдигна рамене Дъг.

— Слухове, но за какво? За книга например, а?

Пръстите на Дъг побеляха върху шишето — щеше да го счупи с мощните си лапи.

— Имена записват, нали? — продължих аз да налучквам. — Нали г-н Пъд е именно такъв — някакъв си дявол, демон, който записва имената на прокълнатите в голяма черна книга. Не е ли така?

И двамата премълчаха, а тишината изведнъж бе нарушена от гласовете на мъжете, които идваха за предобедна почивка и закуска. Стаята се изпълни с непознати лица, Ейми и Дъг се изправиха, станах и аз. Стиснахме си ръцете и ги оставих да хранят хората. Но Ейми тръгна с мен и ме изпрати чак до колата.

— Виж, Чарли, тази книга е само един слух, както ти каза и Дъг. Истината за Братството си е тайна, скрита, покрита. Никой досега не е успял да свърже онова публично лице — паравана Парагон, с другата им дейност.

Сетне пое дъх, огледа се бързо и добави:

— И друго трябва да ти кажа, Чарли — не си първият, който идва да разпитва за Братството. Преди години беше — от Ню Йорк дойде един мъж и също питаше, разпитваше, само че ние тогава почти нищо не знаехме за Братството. Всъщност почти нищо и не му казахме, но пак бяхме предупредени… онзи си отиде и повече не чухме нищо — до преди две години…

Изведнъж околният свят потъна в сенки, слънцето внезапно изчезна. Погледнах нагоре и видях черните им сенки.

Слизаха бавно, снижаваха се, огромните им черни крила плющят и закриват слънчевата светлина. Ейми протегна ръка към мен, но аз виждах само небето и надвисналите в него Черни ангели. Сетне един от тях се снижи още повече и още повече, а лицето, което до този миг бе само игра на светлини и сенки, изпъкна ясно.

И аз го познах.

— От ФБР беше… — прошепна Ейми, а Черният ангел ми се усмихна от горе и оголи остри като тесли зъби, огромните му криле бяха черни като нощта.

Моят приятел, моят утешител, убиец на мъже, жени и деца, сега неузнаваем, променен чрез прехода си в другия свят.

Пътника[22]…

Седнах на предния капак на колата, докато ми попремине замайването. Помнех един разговор в Ню Орлиънс няколко месеца след кончината на Сюзън и Дженифър. Отново чух гласа, който говореше за убедеността си, че най-опасните — серийните убийци някак си си комуникират, общуват и се събират или обединяват сили. Те усещат присъствието на тям подобните.

Подушват се едни други…

Така бе казал — това са негови думи. Значи той още тогава ги е открил. Самата му природа, принадлежността му към органите на закона и реда му бяха помогнали. Ако още тогава е търсил Братството, нямаше начин да не го е намерил.

И ги е оставил на мира, защото те са от неговата порода. Порода убийци. Родени да убиват. Помня неясните му намеци за библейски събития и герои. Интересът му към Апокрифата — извън Канона на Светото писание. Убеждението му, че е Паднал ангел, изпратен да съди човечеството, което според него е греховно до последната душа.

Ами да! Сигурно ги бе намерил. А те бяха разпалили тлеещия в него пламък.

Ейми пристъпи и хвана и двете ми ръце в нейните.

— Беше преди седем-осем години — рече. — Тогава не ми се видя важно…

Кимнах.

— А ти ще продължиш да търсиш тези хора, а?

— Трябва, особено пък сега.

— Може ли да ти кажа нещо — нещо, което няма да искаш много да чуеш?

Лицето й бе почти бяло, посърнало, тъжно. Кимнах.

— Във всичко, което си направил, във всичко, което ми разказа… прозира едно нещо, Чарли: целенасочен стремеж да помагаш както на живите, така и на мъртвите. Но ние сме длъжни на живите, Чарли, на самите нас и на онези около нас. На тях трябва да помагаме. Мъртвите в отвъдното не се нуждаят от помощта ни.

Помълчах, помълчах, сетне казах:

— Не съм убеден, че ти вярвам, Ейми.

Сега за пръв път забелязах съмнение и колебание в лицето й.

— Не можеш да съществуваш и в двата свята — рече тя, но гласът й потрепваше в несигурност. — Трябва да си избереш. Още ли усещаш, че смъртта на Сюзън и Дженифър те дърпа назад? Че те те викат?

— Понякога, но не само те. И не ме викат, а…

Тогава тя, изглежда, видя нещо в лицето ми, усети друго в тона ми и за миг се сля с мен, превърна се във второто ми аз, за да види онова, което виждах аз, да чуе онова, което чувах аз, да усети онова, което усещах аз. Затворих очи и почувствах сенките около ми, гласовете, които нашепват думи в ушите ми, малките ръце, които докосват моите.

Ние всички те чакаме…

Момченце с изходна рана от куршум вместо око, жена в лятна рокля, която искри в мрака, фигури, които трептят в периферното ми зрение — те до един, всеки от тях, повтарят все едно и също: че не е вярно, не е! Че някой трябва да се застъпи за онези, които вече не могат да го направят, да действа от тяхно име. Че на загубените и падналите също се полага някаква мяра справедливост. И за миг, докато държеше ръцете ми, Ейми Грийвс получи някаква представа за всичко това; успя да приеме и някакво, може би непълно, възприятие за онова, което се таи в дълбините на кухия ни свят.

— О! Боже мой! — само възкликна тя и усетих, че пуска ръцете ми.

Сетне се затича назад и се прибра в къщата. Когато отворих очи, бях сам под лятното слънце. Вятърът подухваше и носеше мирис на гнила борова кора. Синя сойка излетя нейде от клоните. Потегли на север.

И аз след нея.

В ТЪРСЕНЕ НА СВЯТОТО

Из аспирантската работа на Грейс Пелтие

Писмо на Елизабет Джесъп до сестра й Лина Майърс от 11 декември 1963 г. (Използвано с любезното съгласие на наследниците й)

Глава осемнайсета

Бях на четиринайсет години, когато с татко за пръв път пътувах със самолет. Баща ми уреди хубава и евтина екскурзия с помощта на познат от „Америкън Еърлайнс“ — наш съсед. Татко помогна на сина му, когато последният се бе замесил в една история с откраднати радиоапарати. Излетяхме от Ню Йорк, кацнахме в Денвър, сетне в Билингс, Монтана, където си взехме кола под наем и спахме в един мотел, а на следващата сутрин потеглихме на изток.

Слънцето ласкаво галеше околните хълмове в зелено и бежово, тук-таме блестяха пурпурни и сребристи ивици — там, където лъчите потапяха върхове във водите на Литъл Бигхорн. Прекосихме реката при агенция Кроу и сетне мълчаливо пътувахме до бойното поле на Литъл Бигхорн[23]. Бе денят на загиналите в Гражданската и други войни и на гробището бе издигната платформа. Отпред на градински столове бе насядала малка група хора, зад нея имаше и правостоящи с наведени глави, всички мълчаливо заслушани в думите на проповедта. На висок пилон плющеше националният флаг, но ние лично не останахме да слушаме. Тръгнахме към планината, а ехото носеше към нас отделни слова и фрази като „загинали младежи“, „полето на честта“, „смъртта на героите“. Те глъхнеха, звучаха отново и отново пред нас и зад нас, в тревата и дърветата, сякаш някой ни говореше и от далечното минало, и в настоящето.

Тук някъде петте кавалерийски отряда на Къстър — предимно съвсем млади хора — са били унищожени от обединените сили на шайените и друго индианско племе на име лакота. Битката продължила не повече от час, а войниците вероятно дори и не успели да видят неприятеля. Индианците стреляли по кавалеристите, скрити във високата трева, без да бързат, прицелвали се на воля и сваляли ездачите от конете един по един…

Огледах се и си казах, че Литъл Бигхорн е може би неудачно място за среща със смъртта. Наоколо са разположени ниски хълмове, зелени и жълто-кафяви, до синьо и пурпурно в далечината. От по-високото се открива гледка надалеч в равнината. Умиращите сигурно са знаели, че помощ няма да дойде, че изживяват последните си минути на тази земя. И смъртта идвала бавно — ужасна, неумолима, а младежите били сами, далеч от дома. Впоследствие телата им били обезобразени и останали разхвърляни по полесражението цели три дни преди да ги погребат в масов гроб на върха на малка планинска верига в Монтана и да сложат върху му гранитен паметник с техните имена.

Застанал тук, затворих очи и си представих, че усещам присъствието на душите им наоколо. Струваше ми се, че ги чувам: цвиленето на конете, изстрелите, съскащата под копитата трева, виковете на ранените, предсмъртните стонове, крясъците на болка, ярост и страх.

И за миг бях сред тях и разбрах…

Има места, където годините са без значение, където само лист от историята разделя миналото от настоящето. Стоях тогава на билото на хълма — младеж, застанал на лобното място на други младежи — и почувствах връзката с миналото, изпитах странното усещане, че някъде на друго място, назад в руслото на историята, тези млади хора все още се бият, та макар и безнадеждно, и все още умират; че те ще водят тази битка завинаги, отново и отново, и пак и пак — все със същия печален завършек.

Тогава ще да е било първото ми прозрение относно нашия кух свят, относно миналото, което никога не си отива завинаги, а се повтаря и живее по един странен, неземен и понякога прекрасен начин и в настоящето. Всички неща са в постоянна връзка и взаимно обвързани, винаги има докосване между онова, което лежи нейде дълбоко заровено, и това, което живее и диша отгоре му; винаги е имало и ще има една неведома двупосочна променлива, която разрешава извършено в настоящето добро дело да коригира висящо в далечното минало неравновесие. Това в края на краищата е и същността на истинското правосъдие: не да отмениш миналото и неговите злини, а с действия далеч напред във времето да възстановиш хармонията от минали години поне до известна степен, да създадеш мяра за равновесие, така че живият да продължи с по-леко бреме, а мъртвите да намерят покой в свят отвъд нашия.

Сега, когато потеглих на север, в паметта ми отново изплава онзи ден на старото бойно поле, ликът на баща ми, застанал до мен мълчалив и заслушан в звуците, носени от вятъра, който свисти около нас и разчорля косите ни. Ден на възпоминания и преклонение пред мъртвите. Ето ме и мен отново на пътешествие или може би на поклонение? Или зачитане на дълга на живите към мъртвите? Как да ги разбера? Имаше само един начин: като застана по местата, където са стояли онези семейства, само като се озова сред аурата на спомените за последните им мигове, само като се заслушам в далечното ехо. Само тогава ще мога да се надявам да разбера, да узная, да почувствам и видя.

Нашият свят е кух. А при езерото Сейнт Фройд лежат вътрешностите му — изложени на показ.

Докато шофирах, се обадих в Ню Йорк да си поискам отдавна дължима услуга. Обади се женски глас, попита ме за името, настъпи пауза, сетне ме свързаха с офиса на специалния агент Хол Рос. Неотдавна бе получил повишение и сега бе един от тримата началници на нюйоркския клон на ФБР, подчинен само на един от заместник-директорите на бюрото. Наистина голяма работа, няма що. Навремето, когато се срещнахме за пръв път, бяхме кръстосали шпаги, но след развоя на събитията около Пътника отношенията ни постепенно се бяха подобрили, за да станат почти приятелски. ФБР вече втора година преразглеждаше случаите, в които бе участвал Пътника като негов служител, и това бе само част от незавършилото разследване на всичките му престъпления. В Куантико бе отделено специално помещение за релевантни материали и информация, постъпващи от всички компетентни организации и агенции в САЩ. Разследването бе получило кодовото прозвище „Харон“ — по името на лодкаря в Ада, който прекарвал с лодката си душите на мъртвите по река Стикс. Съответно всички имащи отношение към него материали носеха печат или лого с това име. Във всеки случай процесът се бе оказал обемен и дълъг и съвсем не бе на завършване.

— Чарли Паркър тук — рекох, когато чух гласа на Рос.

— О, здравей! Как си? Не се обаждаш по работа, нали?

— Че кога съм ти се обаждал за друго — отбих упрека аз.

— И аз не помня такъв случай, но все се надявам.

— Извинявай, не и сега. Но нали помниш, че си ми обещал една услуга?

Отсреща настъпи продължително мълчание. Търпеливо изчаках.

— Хм, дълга памет, а, Паркър? Добре де, давай.

— Става дума за Харон. Преди 7-8 години е идвал в Мейн да разследва организация, наречена Братството. Можеш ли да провериш къде точно е ходил и имената на хората, с които е говорил?

— Да питам ли защо?

— Братството вероятно е свързано с престъпление, което разследвам: смъртта на млада местна жена. Ще помогне всяка информация, която можеш да ми дадеш.

— Това е повече от услуга, Паркър. Знаеш, че ни е забранено да разгласяваме архивните материали.

Изглежда, в гласа ми са прозвучали и нетърпение, и гняв, с мъка се въздържах да не започна да викам:

— Рос, слушай, не искам архивите, а просто някаква идея къде може да е ходил. Това за мен е много важно, Хол.

Той въздъхна.

— За кога ти трябват?

— Бързо. Колкото се може по-бързо.

— Ще видя какво може да се направи. Ти току-що си пропиля и деветия си живот, чаткаш ли какво ти казвам? Не го забравяй.

Без да искам, свих рамене.

— И без това не знам какво да правя с него.

Минавах по оградени с дървета шосета, клоните им отрупани със зеленина. Отивах към онова лобно място на провалени надежди и насилствена смърт, а слънцето грееше отгоре и милваше колата с гальовни лъчи. Следвах щатската магистрала чак до Хултън, сетне хванах на север до Преск Айл, а оттам подкарах през Ашланд, Портадж и Уинтървил, за да се добера накрая до градчето Ийгъл Лейк. Задминах камион и спрях до ченгето, което проверяваше трафика. Казах си името, той ми махна с ръка да продължа.

След разговора ни Елис се обадил и дал името ми на детектив от щатската полиция в Хултън. Казваше се Джон Брушар. Заварих го хлътнал до кръста в една кална дупка внимателно да рови с лопатка. Над терена бе опънато голямо платнище. Организацията ми се видя добра: работеха всички — щатските, горските, заместник-шерифите, екипът по съдебна медицина, — запретнали ръкави, заровили пръсти в рядката кал. При това бачкаха извънредни часове. Не се чудете толкова много. С едната полицейска заплата можеш ли да издържаш деца в колеж или да плащаш издръжка на разведената си жена? Затова някой и друг час извън работното време е винаги добре дошъл, където и да си го заработиш.

Не посмях да пресека жълтата лента. Повиках го по име оттам. Той махна с ръка в знак, че е чул, и излезе от дупката. Чак тогава видях, че е голям мъжага, почти гигант. Надвеси се над мен като исполин и ми засенчи слънцето. Бе с работен комбинезон, фланелката му отдолу — почерняла от пот, ръцете му черни от калта, ботушите също, по лицето и бузите — кални пръски.

— Елис Хауард ми каза, че им помагате в разследване — рече той, след като се здрависахме. — Я ми кажете защо сте тук, след като онова разследване се води в Портланд?

— Елис ли ви съобщи това?

— Той каза вас да питам. Имали сте отговор за всичко.

— Оптимист е моят приятел Елис. Добре де, нещата стоят така: Къртис Пелтие — човекът, който бе убит миналата седмица в Портланд, е роднина на Елизабет Джесъп. А доколкото разбрах, тук са останките й. Дъщерята на Къртис се казва Грейс Пелтие, ваши служители разследват нейната смърт. Тя е писала аспирантски труд за заровените тук хора.

Брушар ме огледа едно хубавичко, сетне мълчешком ме поведе към фургона с апаратурата. Там ми пусна да видя видеозапис на комплексното местопрестъпление с прилежащите терени. Изглеждаше благодарен за това, че му бе даден повод да си почине, и наля по едно кафе. Седях на столче, отпивах от чашката и гледах записа: кал, кокали и дървета, кадри от повредени черепи и разпилени кокалени пръсти, черна вода, гръден кош с раздробени предни кости — видимо от близка стрелба с рязана ловна пушка, детски скелет, присвит в зародишна поза.

Лентата свърши, той стана и ме поведе към ръба на разкопания общ гроб.

— По-нататък не бива — рече с извинителен тон. — Част от жертвите са все още долу, а търсим най-осторожно за всякакви следи и предмети.

Кимнах. Нямаше за какво да влизам в ямата. Онова, което ми бе потребно, сега се виждаше относително добре. Сцената бе вече многократно снимана и преснимана. Целият терен бе осеян с малки ямки, до които стърчаха летви с картони, номера и надписи. Всичко бе подробно описано, обяснено, документирано. Някои от дупките бяха вече празни, в други имаше кости. Недалеч от мен двамина в бели комбинезони се бяха навели и грижливо работеха над нещо. След малко единият се отмести и успях да зърна горната част на гръден кош, ребрата му подобни на сключени в молитва пръсти.

— Всички ли са носели онези дървени табели?

За това бе писал „Мейн сънди телеграм“. Като се има предвид естеството на находката, следователският екип учудващо бе успял да запази повечето подробности в тайна.

— Изглежда, да. Но някои от табелите са съвсем изгнили.

Брушар бръкна в джоба на комбинезона и извади сгънат лист, който ми подаде. Разгънах го — прочетох седемнайсет имена. Бяха сверявали оригиналните имена на баптистите с тези, намерени на дъските. От живи роднини възнамеряваха да вземат ДНК проби за сравнителни анализи, на повечето скелети се бяха запазили зъби — щяха да проверяват и евентуално съществуващите зъболекарски архиви. Няколко имена бяха отбелязани със звездички — тяхната самоличност все още не бе определена със сигурност. Името Джеймс Джесъп бе предпоследно в списъка.

— Момчето на Джесъпови още ли е там — долу?

Брушар взе списъка и го погледна.

— Днес ще го вадят — него и сестра му. Специален интерес ли имате към него?

Премълчах. Още едно име на листа бе привлякло вниманието ми. Луиз Фокнър — съпругата на Преподобния. Но неговото име го нямаше в списъка. Нито пък имената на децата му.

— Има ли вече определена теза как са умрели?

— Не и докато не излязат окончателните данни от аутопсиите. Обаче всички мъже и две от жените имат следи от огнестрелни рани в главите или телата. Другите, изглежда, са били пребити с тояги или палки, може би и камъни. Жената на Фокнър е била вероятно удушена. Под черепа й имаше останки от изгнило въже. Черепите на децата носят следи от силни удари, някои са счупени — изглежда, с камъни. Възможно да е било и с чук.

Замълча и извърна глава към езерото. След малко рече:

— Вие, изглежда, знаете нещичко за тях, а?

— Малко нещо — признах аз. — Като съдя по имената на списъка, поне един подозирате, нали?

Брушар кимна в съгласие.

— Да. Фокнър — Преподобния. Освен ако някой друг нарочно им е поставил въпросните табели, за да създаде погрешно впечатление, а самият Фокнър също лежи там някъде отдолу.

Да, това бе логична възможност, само че те не знаеха за последната покупка на Мерсие. Неговото ново „Откровение“ правеше подобна хипотеза на пух и прах.

— Убил е собствената си съпруга — рекох на глас, повече на себе си, отколкото на Брушар.

— Досещате ли се защо?

— Може би се е противопоставила на замисленото от него.

Досетих се за написаната от Грейс Пелтие статия за списанието „Даун Ийст“, в която твърдеше, че Фокнър е бил фундаменталист.

Според фундаменталистките канони и доктрини съпругата е длъжна да се подчинява на съпруга си във всичко. За спорове или предизвикателство въобще не може и дума да става. Освен това ми се струваше, че Фокнър вероятно е очаквал тя да се възхищава и солидарно да утвърждава всичко замислено и извършено от самия него. И ако в един момент тя се е отдръпнала от него, съответно и животът й е загубил стойността си.

Казах нещо подобно на глас и Брушар ме загледа с нов интерес.

— Смятате, че знаете защо ги е избил всичките?

Помислих за казаното от Ейми за Братството: за нетърпимостта и омразата спрямо човешките недостатъци, слабости, погрешимост; за прекалено детайлните сцени на измъчвани грешници в изданията на Фокнър; визиите за наказанията и Страшния съд; най-вече за думата, издълбана в зацапаната с пръст дъска на шията на Джеймс Джесъп: грешник.

— Просто мое предположение: смятам, че Фокнър се е разочаровал от тях като недостойно за него паство. Или са го предизвикали с нещо. Или са се разбунтували… Затова ги е наказал — за погрешимостта им. Още щом са му възразили за пръв път, и вече са били обречени. Било е само въпрос на време: кога и как. Били са прокълнати заради бунта си срещу Богопосочения.

— Хм, доста жестоко наказание, бих казал.

— По-скоро човекът е бил такъв.

Питах се и друго: дали още от самото начало Фокнър не се е надявал в някое тъмно кътче на сърцето си те да го разочароват? Очаквал го е, искал го е. Такъв е човешкият род: старае се, но се проваля и пак се старае, и пак се издънва и така, докато му изтече времето и той си получава заслуженото. Може би Фокнър е имал именно това едно-единствено желание? Те да се провалят и да докажат собствената си недостатъчност, погрешимост, безполезност? Неспособността да си извоюват Избавление? Невъзможността може би да получат Спасение? И са били прокълнати. Винаги са си били прокълнати. Още от началото. И онова, което ги е сполетяло, е било без значение — на Този или Онзи свят.

Тези хора са последвали Фокнър, за да намерят смъртта си, заслепени в надежди и мечти за Нов и Златен век, за достойна Вяра и Убеждения. Пък и в края на краищата годината е 1963 — истинската заплаха са комунистите, съвсем не пасторът на хрисими и богоугодни люде, които търсят само един по-прост живот за самите себе си. Петнайсет години тепърва ще минат до мига, когато Джим Джоунс и неговите „пророци“ ще разстрелят конгресмена Лио Раян в лицето и ще организират масовото самоубийство на 900 заблудени души — техни ученици. И чак тогава хората ще започнат да се замислят за тези неща.

Но дори и след случая Джоунс мними месии отново и отново ще прилъгват наивниците и ще намират последователи. Рок Терио систематично измъчвал поклонниците си в Онтарио, докато един ден през 1988 г. му дошло и вдъхновението да разкъса жена на име Соланж Боалар с голи ръце. През април 1989 г. пък лидерът на отцепническата мормонска секта Джефри Лундгрен изби петима членове на семейство Еймъри — родителите Денис и Черил, и дъщерите им Трина, Ребека и Карен — в хамбар в Къртланд, Охайо, и затрупа труповете със земя, камъни и боклук. И никой не се дори и сеща за тях цяла година, докато обиден член на сектата не подхвърля намеци на полицията.

Още един пример: семейство Либарън и неговите последователи от също отцепническата мормонска Църква на Първородните избиха поне трийсетина души, включително и бебе на 18 месеца, в последователни насилнически актове, които започнаха в началото на седемдесетте години и продължиха чак до 1991 г.

Имаше и други подобни истории, както и инцидентът в Уако, до една демонстриращи станалото вече традиционно нежелание на компетентните институции на закона и реда да се месят в делата на религиозните секти, групи и групировки. Но през 1963 г. подобни инциденти са просто невъобразими, нечувани. Никой изобщо и не се е замислял да се опасява за съдбата, още по-малко за живота на Баптистите от Арустук; да се съмнява в благородните намерения и помисли на Преподобния Фокнър. Не е имало никаква причина неговите последователи да се страхуват да отидат в Долината на сянката на смъртта, ако за онова място използваме поетичния образ на Библията.

Мобилната лаборатория на съдебна медицина пристигна, с докато мълчаливо се взирахме в ямата. Започна подготовка за прехвърляне на още останки към летището на Преск Айл. Брушар се зае да помага, аз се върнах при групата дървета на периферията на обекта и се загледах в работата на екипите. Беше около три часът и вече подухваше хладен ветрец, развяваше косите на хората с носилките, които шареха между разкопаното и лабораторията. Торбите с костите завързваха за носилките с ремъци, за да предотвратят евентуална повреда при пренасянето. От север залаяха мелезите.

Не всички са умрели тук, мислех аз, дори бях сигурен. Тази земя не е дори и част от дадения им под аренда парцел. Полята, където бяха се трудили Баптистите от Арустук, лежат зад възвишенията, зад къщите и кучешките колиби, а пък техните къщи, вече разрушени, още по-надалеч на юг. Възрастните трябва да са били убити недалеч от селището. Трудно ще да е било на убиеца да ги принуди да дойдат доброволно на предназначеното за заравяне място, още по-трудно да ги контролира, докато са били избивани. Имаше логика в това да бъдат заровени далеч от самата комуна, защото рано или късно на някой неизбежно ще му хрумне да претърси нейните терени. Къде-къде по-удачно място са езерните брегове.

Според статията на Грейс комуната очевидно се разпаднала през декември 1963 г. Зимните снегове са затрупали прясно изкопаната земя, а след пролетното затопляне и последвалото го разтопяване едва ли в калта вече е имало някакви следи от гроба. Земята там е компактна, солидна. Не би трябвало да се срути, но ето на, срути се.

В края на краищата те са чакали много, много дълго време.

Затворих очи и се заслушах, опитах се да си представя какви са били последните им мигове. Светът около мен затихна, виенето на псетата почти заглъхна, шумът на минаващите по шосето коли се превърна в жужене на мушици сред клоните на дърветата над мен. И ето…

… Чувам изстрели…

Чувам тичането на хора, те са изненадани, работили са на полето. Двама са вече на земята, в гърбовете им зеят грозни червени дупки. Единият е все още жив! Обръща се, в ръцете все така стиска вила… но изтрещява пореден гърмеж, инструментът, който държи, се раздробява, в тялото му се забиват дървени трески, парчета желязо. Пак стрелят и стрелят… гонят последния прав сред високата трева, презареждат в движение. Високо горе кръжат врани, грачат дрезгаво. Виковете на последния умиращ се смесват с този грак, сетне изведнъж става тихо…

Тогава нещо в дърветата зад мен се премести, но когато се обърнах, само клоните се люлееха бавно, сякаш раздвижени от минаващо животно. И ето зелената трева отново потъмня, а силуетите на дърветата се размазаха.

… Иде ред на жените. На тях е наредено да се молят, коленичили, в една от къщите, да размишляват върху общите грехове. Чуват изстрелите, но не разбират какво става. Вратата се отваря, Елизабет Джесъп е първата, която се извръща. На оскъдната вечерна светлина вижда само силуета на мъж. Той й нарежда да се обърне, да гледа в кръста и да моли за опрощение…

Елизабет затваря очи и започва да се моли…

Отново чух същия шум — като тихи стъпки, които приближават ли, приближават. Нещо се очерта в мрака, но този път не се обърнах.

… Децата си отиват последни. Те усещат, че става нещо лошо, нещо, което не бива да става, и все пак тръгват след Проповедника, който ги повежда към езерото. Там гробът е вече изкопан. Стоят с лице към водата. Послушни са. Малките винаги трябва да слушат, нали?

Коленичат за молитва, опират колене в мократа, разкаляна земя. Тежките дъски висят около вратовете им, въжетата протриват нежната детска кожа. Наредено им е да държат ръцете притиснати в гърдите, с кръстосани палци, но Джеймс Джесъп протяга ръка и хваща тази на сестричката си. Тя се разплаква, а той стиска пръстите й по-силно.

— Не плачи — казва й Джеймс.

Над тях пада сянка.

— Не…

Усетих хлад върху дясната ръка. Обърнах се и го видях. Джеймс. Стоеше зад мен в сянката на жълтеникава бреза, поставил длан върху лакътя ми. Слънцето блестеше в единственото стъкло на очилата му. Вдясно минаха двама души с носилка, върху която имаше още една неголяма торба.

— Изнасят ви от тук, Джеймс — рекох тихо.

Той кимна и пристъпи още по-близо. Усетих студ в гърдите и по крака.

— Не болеше — рече ми. — Изведнъж притъмня и…

Добре поне, че не е боляло. Протегнах пръсти да го докосна, да му дам някакъв знак, но те не срещнаха нищо, само студен въздух.

Спогледахме се.

— Трябва вече да си ходя.

— Зная.

Единственото му око бе кафяво, в центъра проблясваха жълти искрици, наоколо бе тъмната луна на зеницата. Би трябвало да видя собственото си отражение в стъклото и може би в окото зад него, но не виждах нищо. Сякаш аз бях нереалният, аз бях фантомът, а Джеймс Джесъп бе съществото от плът и кръв, кожа и кости.

— Той казваше, че сме били лоши, но аз никога не съм бил лош. Винаги изпълнявах онова, което ми кажеха, винаги и точно до края.

Пусна ръката ми и студът сякаш се отдръпна. Тръгна назад, влезе сред дърветата, внимаваше да не закачи голите си колене в трънливите храсти. Не исках да си отива.

Исках да говорим.

Да го прилаская.

Най-вече да разбера.

Високо го повиках по име. Той спря и се обърна.

— Виждал ли си Господарката на Лятото, Джеймс? — попитах аз и почувствах, че по бузата ми се търколи сълза, усетих солта в устата си.

Момчето кимна.

— Тя ме чака. Ще ме заведе при другите.

— Къде е тя, Джеймс?

Той вдигна ръка и посочи гората, сетне се обърна и продължи напред, навлезе в мрака и бавно изчезна там. Сякаш клоните го обгърнаха и повече не го видях.

Глава деветнайсета

Потеглих към Уотървил — там трябваше да се видим с Ейнджъл и Луис, а ръката ми бе още като изтръпнала от допира с едно изгубено дете. Атмосферата при Сейнт Фройд ми бе подействала зле и потискащо. В ушите ми още звучеше дрезгавият лай на онези мелези като някакъв неземен хор оплаквани на езерните мъртъвци. Не можех да прогоня от съзнанието си и картината на разкрития гроб, купчинките пръст, плющящия брезент, водата и старите кафяви кости. Но най-силно в паметта ми се бе запечатала последната сцена — гърбът на потъващия в гората Джеймс Джесъп — дълбоко, дълбоко в незнайните й усои, където го чака една невидима жена в лятна рокля, за да го отведе… при другите.

Изведнъж почувствах дълбока благодарност за това, че има някой, който да го чака в мрака, за да не бъде в пътуването си сам.

Дали и мен някога ще ме чака някой?

В Уотървил паркирах пред една от сградите на пазарния център и зачаках. Мина цял час преди да се появи черният лексъс, който сви по главната улица и спря някъде в края. Видях Ейнджъл да излиза и спокойно да върви към пресечката на „Мейн“ и „Темпъл“, сетне да свива към задния двор на сградата на Братството. Там се огледа, увери се, че е чисто и продължи. Заключих мустанга, пресрещнах Луис и тръгнахме по „Темпъл“ по следите на Ейнджъл. Той ни чакаше в сенките. Подаде и на двама ни по чифт ръкавици, на себе си вече си бе сложил. Дори бе успял и вратата да отвори.

— Май и Уотървил ще влезе в списъка на местата, където няма да се пенсионирам — отбеляза той дълбокомислено и влезе пръв. — Заедно с Богота и Бангладеш.

— Ще предам тъжните новини на Пенсионното — засмях се аз. — Там ще бъдат неутешими. Къде тогава ще се пенсионираш?

— Може би няма да доживея до пенсия.

— Хайде стига си плакал, човече — обади се Луис. — Давай да вършим работа.

Тръгнахме нагоре по облечените с тънка настилка стълби, докато стигнахме пред дървена врата с малка табела — „Братството“. Отдясно на рамката имаше звънец — в случай, че някой си помисли да влиза тук като в Аврамов дом без знанието на г-ца Торанс в ролята на гладния ротвайлер. Извадих електрическото фенерче, на стъклото му бях налепил скоч лента, оставяйки процеп колкото десет цента. Осветих бравата, Ейнджъл посегна с неговия инструментариум и отвори за не повече от пет секунди. Ега ти ключалката. Светлините от улицата бяха достатъчни, за да видим къде сме — приемна с три пластмасови стола, дървено бюро с телефон на него и преса с попивателна, в единия ъгъл шкаф за документация, по стените — картини със съмнителен вкус, но пък съдържателни откъм вдъхновение: залези, гълъбчета и дечица.

Ейнджъл си поигра с ключалката на шкафа и след малко отвори и нея. В горното чекмедже имаше купчина брошурки с трактати с религиозно и друго съдържание — публикации на самото Братство и други институции, които то видимо одобрява. Заглавията? „Християнското семейство“, „Други раси, други правила“, „Хорските врагове“, „Еврейството: истината за богоизбраната раса“, „Абортите: убийство на бъдещето“, „Татко вече не ме обича: разводите и американското семейство“ и прочие и прочие.

— Яяя, само глей тук — обади се Ейнджъл и ни подаде една от тях.

На нея с големи букви пишеше: „Природни закони, неестествено поведение: хомосексуализмът отравя Америка“.

— Може би са ти подушили афтършейва, Ейнджъл — избудалках го аз. — Я виж в другите чекмеджета.

— Все същото — рече той, но все пак ги прерови набързо.

Сетне отвори вратата към вътрешния офис. Той бе по-елегантно обзаведен. Бюрото бе малко по-скъпо, зад него се кипреше стол, тапициран с имитация на кожа, встрани още две канапета в същия материал, помежду им — масичка за кафе. По стените висяха множество фотографии на Картър Парагон, сниман на различни мероприятия, все заобиколен от хора, които го гледат с предани овнешки очи. Тук слънцето не бе скъпило лъчите си: повечето снимки бяха избелели и пожълтели по краищата, навсякъде личеше стара прах, дори си и миришеше на нея. В ъгъла под красиво разпятие стоеше още един канцеларски шкаф, само че далеч по-здрав и стабилен от онзи в приемната. Този път Ейнджъл го отвори чак на втория опит и веднага сбърчи вежди в изненада.

— Какво става? — попитах го, също изненадан.

— Виж сам — рече той.

Пристъпих, светнах с фенерчето. Бе съвсем празен, чекмеджетата потънали в прах. Само в най-долното имаше нещо: бутилка уиски и две чаши. Затворих го, нарочно отново отворих по-горното: същият резултат — прах, прах и само прах, в дебел пласт.

— Това или е специална свещена прах — подхвърли Ейнджъл, — или тук няма нищо и никога не е имало.

— Даааа — рекох замислено. — Чиста работа — параван.

Както ми бе казала и Ейми — уотървилската им организация бе само маска — да заблуждава баламите. Другото Братство — онова с истинската сила — бе някъде на друго място.

— Но пък поне трябва да има някаква документация — замислих се аз.

— Сигурно онзи тип Парагон си я пази у дома — подсказа ми Ейнджъл.

Изгледах го замислено и попитах:

— Имаш ли си по-добра работа?

— По-добра от например да вляза някъде с взлом ли? — попита ме на свой ред той. — Честно да ти кажа, нямам. И още нещо — тази брава е била отваряна преди мен, и то насилствено — има следи. Не са големи, но все пак не е пипано чисто, казвам ти — аматьорско изпълнение.

Заключихме всичко както си беше и се изнесохме. На външната врата Ейнджъл се наведе над бравата и внимателно я освети.

— И тази е отваряна преди мен — отвън. Има пресни драскотини около ключалката, но не са мои, гарантирам — рече той. — Първия път не ги забелязах, защото не внимавах.

Какво да му кажа? Ясно бе, че не сме единствените, които се интересуват от документацията на Картър Парагон, пък вече знаех със сигурност, че не сме и единствените, тръгнали по следите на г-н Пъд. И Лестър Баргъс бе научил същото — в последните си мигове.

По-късно минахме бавно покрай къщата на Картър Парагон. Беше съвсем тихо, нищо особено не се виждаше. Оставихме колата доста по-надалеч, закътана извън пътя, под сянката на група борове. Обходихме оградата по цялата й периферия, заобиколихме отзад, докато стигнахме до здраво залостена врата с всичките необходими такъми. Камери не се виждаха, но на бетонния стълб до портата имаше домофонно устройство. Същото бе монтирано и на предната врата. Прекачихме се през оградата. Първо Ейнджъл и аз, сетне Луис. Той се позабави, това донякъде ни изнерви. След малко се прехвърли като гимнастик и тупна на земята до нас. Огледа белите петна по черните си джинси и сви устни, но не каза нищо.

Огледахме, обиколихме, държахме се в сенките на околните дървета. Светлина имаше само в един прозорец — с пердета, на горния етаж, в източното изложение. Пред къщата бе паркирана същата синя таратайка, която бях видял и миналия път. Само че сега предният капак бе съвсем студен: тази вечер колата не бе палена. Красивия експлорър го нямаше. Пердетата бяха дръпнати внимателно, от край до край: не бе възможно да се надникне отвън.

— Какво предлагаш? — попита ме Ейнджъл.

— Дай да позвъним на вратата — отвърнах му аз.

— Мислех, че ми предложи да го взломираме — оплака се Ейнджъл, — а не да му бъзикаме електроинсталацията.

Аз обаче позвъних. Ейнджъл се дръпна назад и замръзна. Никой не отвори, не се обади. Изчаках повече от десетина секунди, пак натиснах звънеца. Спогледахме се, Ейнджъл се отправи към задната част на къщата. След минута и нещо се върна.

— Мисля, че трябва и вие да погледнете — рече той.

Тръгнахме след него обратно — натам, откъдето се бе върнал. Задната врата бе отворена. Влязохме в малка, евтино обзаведена кухничка. На пода бяха разпръснати стъкла — някой бе разбил едно от малките прозорчета на самата врата, за да се добере до вътрешното резе.

— Да разбирам ли, че почеркът не е твоят? — попитах Ейнджъл.

— Обидно е дори да питаш — нацупи се той.

Но Луис вече вадеше пистолета и аз последвах примера му. Огледах първите две стаи, през които минахме, но те си бяха направо празни — никакви мебели, никакви картини по стените, никакви килими по подовете. В едната обаче имаше телевизор и видеокасетофон, а пред тях двойка стари кресла и паянтова масичка за кафе. Къщата сякаш бе празна. Единствено в предната стая намерихме нещо по-интересно: стотици и стотици книги и памфлети, видимо наскоро напъхани в готови за изнасяне кашони. Намерихме нелегални ръководства за терористични действия: как да се импровизира оръжие, инструкции за собственоръчно приготвени боеприпаси, детонатори и подходящи броячи, множество каталози на военни доставчици, доста литература за тайно проследяване. И прочие и прочие. В кашона точно до вратата имаше купчина наскоро фотокопирани, грубо подвързани томчета с надпис: „Божията армия“.

Това име се бе разчуло за пръв път през 1982 г. когато лекарят Ектор Зевалос, специалист по аборти, и съпругата му бяха отвлечени в Илинойс. Похитителите се бяха представили с точно същото прозвище: „Божията армия“. Така поне съобщи ФБР, което бе поело случая. Оттогава насам полицията редовно намираше визитки със същото име на десетки взривени или нападнати клиники, а пък анонимно публикуваното ръководство, което сега държах в ръка, видимо принадлежеше към най-гадния тип религиозен екстремизъм. Образно казано, нещо като „Готварска книга на анархиста“ или „Наръчник на религиозния фанатик“ — разбирай ненормалник. Как да взривим туй или онуй, ако е възможно и хора. За още по-голямата и нататъшна прослава на Всемогъщия Бог.

Луис обаче се загледа в нещо друго: също фотокопиран документ — само че списък. На него бяха посочени адреси на клиники за аборти, на заведения за лечение на СПИН, на лекари, които работят във въпросните, регистрационни номера на автомобилите на активисти на гражданските права, феминисти и прочие.

— Гледайте тук — мрачно посочи той с пръст. — Ето и името на Гордън Ийстман. Той е защитник на правата на гейовете. От Уисконсин.

— Това не ти е работа — поклати глава Ейнджъл. — Някои от тези хора продаваха вибратори в Алабама.

Премълчах, захвърлих брошурката, която държах, обратно в кашона.

— Тези хора са все едни и същи: продават хаос, проповядват насилие и смърт на всеки, който мрази някого и има пощенска кутия.

— Ама ние забравихме… — изведнъж ахна Ейнджъл.

Спогледахме се, вдигнахме очи към тавана и едновременно хукнахме нагоре по стълбището. Стаята, където светеше, бе крайната в коридора на втория етаж — откъм предната страна на къщата. Когато минахме покрай първата от поредицата врати, Луис рязко отвори с насочено навътре оръжие. Нямаше никой, само старо желязно легло и полуотворен куфар. В него зърнах мъжки дрехи. В съседните стаи нямаше абсолютно нищо.

— Този като че си е продал цялата покъщнина — изсумтя Луис.

— Само дето не са му одобрили стоката — мрачно откликна Ейнджъл.

Той бе избързал преди нас и вече стоеше до полуотворената врата на осветената стая, с отпуснат надолу пистолет.

Приближихме с Луис. Видяхме легло, отоплителна електрическа печка, по стената множество лавици от типа „Направи си сам“, отрупани с книжки с меки корици. И малък дрешник, в който висяха костюмите на Картър Парагон. Част от тях бяха разхвърляни и по леглото. Пред тоалетна масичка бе поставен дървен стол, негов близнак стоеше малко встрани. Наблизо се мъдреше и портативен телевизор, невключен, с тъмен екран.

Картър Парагон бе на втория стол, по килима наоколо се стелеше локва кръв. Ръцете му бяха извити на гърба, закопчани с белезници. Бяха го били жестоко: едното око бе пръснато и изтекло, изглежда от пряк удар, лицето бе подпухнало, нашарено с белези, краката — събути, два от пръстите на десния — видимо счупени.

— Я вижте тук — посочи Ейнджъл към облегалката на стола.

Погледнах, преглътнах стъписан. Четири от ноктите бяха изскубнати. Протегнах ръка, опипах за пулс. Вятър работа. Нищо, само че тялото бе все още топло.

Главата на Картър Парагон висеше назад, лицето — насочено към тавана. Устата зееше разчекната, имаше доста съсирена кръв, а сред нея и нещо малко, кафяво. Извадих носната си кърпичка, наведох се и взех това нещо, за да го издигна към светлината. От него пролази струйка окървавена слюнка и капна на земята.

Беше отчупено късче от глинен съд. Керамика някаква може би.

Глава двайсета

Същата вечер тръгнахме за Скарбъро. Ейнджъл и Луис директно, аз се отбих за малко в Огъста. От обществен автомат набрах номера на „Портланд Прес Хералд“, помолих да ме свържат с новинарския отдел и съобщих на жената, която вдигна слушалката, че в къщата на Картър Парагон в Уотървил има труп, а полицията още не знае за него. Сетне затворих. Знаех какво ще стане. Най-малкото дежурната на „Хералд“ ще се обади на ченгетата, те на свой ред ще прескочат до дома на Парагон. Така поне избягвам възможността да попадна на осъвременена версия на 911, чиято компютърна техника ще засече откъде се обаждам и по дирите ми ще хукнат всички свободни патрулки или пък ще запише гласа ми и ще го пусне за идентификация на програмата РАКАЛ или някоя подобна. Сетне потеглих за у дома, като си мислех за Картър Парагон и за керамичното късче в устата му — послание за онзи, който го намери.

Когато се прибрах в Скарбъро и вкъщи, Ейнджъл и Луис вече се бяха настанили. Ейнджъл беше в банята и Бог само знаеше какво прави там.

— Хей! — издумках с юмрук по вратата. — Да не разхвърляш кое къде видиш. Рейчъл ще дойде, а аз съм чистил и подреждал специално заради нея.

Рейчъл мрази безредието. Тя от онези хора, които ужасно обичат непрекъснато да търкат и почистват. Дойде ли при мен в Скарбъро, незабавно облича престилка, слага гумени ръкавици и с парцал в ръката тръгва да оглежда къщата със съсредоточена и целенасочена физиономия.

— Ама тя ли ти чисти? — бе попитал веднъж Ейнджъл с удивена физиономия, като че ставаше дума за жертвоприношение на кози или женски голф. — Аз моята стая не си чистя, камо ли някоя чужда!

— Аз не съм й чужд, Ейнджъл — търпеливо му бях обяснил.

— Хайде стига бе! Като става дума за бани и тоалетни — всеки на всеки му е чужд — бе възразил той.

Луис обаче бе в кухнята и вадеше съдържанието на хладилника, като най-внимателно проверяваше датата за годност на хранителните продукти.

— По дяволите, ти кльопачката на разпродажби ли я купуваш? — язвително ме запита той.

Изгледах го и вдигнах телефона да поръчам пица. Настаняването им у дома май не бе чак толкоз готина идея.

— Кой е този тип? — попита Луис по-късно, когато бяхме на масата в очакване на пицата и разисквахме намереното керамично парченце.

— Ал Зи ми каза, че го наричали Голем, както в еврейския фолклорен епос, а бащата на Епстайн го потвърди. Само това знам. Ти чувал ли си за него?

Черният великан поклати глава.

— Тц, но звучи гот. Във всеки случай или е много печен, или просто аматьор. На новаците винаги им върви.

— Да бе, ти защо си нямаш такова готино име? — изтърси Ейнджъл.

— Хей, Луис лошо име ли е?

— Не е, ама ако си френски крал! Дали е успял да изкопчи нещо от Парагон?

— На френски се произнася Луи — търпеливо възрази Луис.

— Ти не видя ли как изглеждаше? — сопнах се аз. — Все едно, че го е удрял влак. Парагон сигурно му е разказал всичко, което може да си спомни още от училището насам.

— Значи този Голем знае повече от нас, а?

— Всички други знаят повече от нас.

Отвън се чу шумът на автомобилен двигател.

— Пицата идва — рекох и ги изгледах.

Никой не посегна към джоба, значи пак бе мой ред.

— Аз ще платя — рекох и тръгнах към вратата.

Отворих, взех двете големи кутии и докато плащах, момчето тихо рече:

— Вижте, не желая да ви плаша, но ей там има един скрит човек. Струва ми се, че следи къщата.

— Къде е? — прошепнах, без да се оглеждам.

— Зад дясното ми рамо — всред дърветата.

— Благодаря. Не гледай към него, просто се качвай на колата и заминавай — рекох и му пуснах десетарка отгоре.

Момчето кимна и точно така постъпи. Аз се почесах небрежно, вдигнах лице към небето, сетне крадешком хвърлих обзорен поглед към периферията на градината. Смрачаваше се, а сред дърветата леко белееше нещо — нечие лице. Прибрах се в коридора, оставих пиците и извадих пистолета, като тихичко рекох през рамо.

— Хей, момчета, имаме си гости.

Сетне излязох на верандата с отпусната ръка — патлака в нея. След мен тръгна Ейнджъл, извадил своя глок. Луис изчезна, но отлично знаех, че вече се е измъкнал през задния вход и обхожда незнайния посетител. Бавно слязох от верандата и пристъпих в градината. Не бързах, исках по-добре да огледам непознатия. Ето го! Гол скалп, бледолико лице, тънки устни почти като черти, черни очи. Не се крие, стои на място, отпуснал свободно ръце встрани — да се види, че са празни. Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, а отгоре дълго палто. Също черно. Във всяко отношение приличаше на човека, който бе отнесъл Лестър Баргъс, а вероятно и Картър Парагон.

— Кой е тоя? — прошепна Ейнджъл зад мен.

— Предполагам онзи с готиното име.

Наведох се, оставих пистолета на земята и тръгнах към него.

— Птицо! — изсъска отзад Ейнджъл, а в гласа му затрептя напрежение и притеснение.

Искаше да ме предупреди да не рискувам излишно.

— На моя собственост е и го знае — рекох през рамо. — Дошъл е да ни каже нещо и иска да го направи лице в лице.

— Тогава мини вдясно, мамка му… — сопна се Ейнджъл. — Ако понечи да вади, да мога да го перфорирам…

— Благодаря, няма нужда — рекох, но за всеки случай се дръпнах вдясно, за да има чисто поле за огън.

Когато се приближих на около два метра, онзи вдигна ръка.

— Достатъчно, г-н Паркър — рече спокойно, а в гласа му звучаха странни за английския съгласни — може би от европейски езици. — Предлагам и вашият приятел встрани да остане на място. Не съм дошъл тук с цел да ви навредя.

— Луис! — извиках високо. — Всичко е о’кей!

От дърветата вляво, недалеч от нас, се отдели тъмна фигура. Луис не свали оръжието, но спря, където беше.

Светлината не бе особено добра, но лицето на посетителя ярко изпъкваше, удивително бяло. По устните и бузите друг цвят сякаш нямаше, само под очите — две ивици в малко по-тъмен, възсинкав и безжизнен тон. Като се има предвид отсъствието на всякакви косми по лицето, то изглеждаше като восъчно и незавършено. По скалпа имаше стари и дълбоки белези, както и по местата, където би трябвало да са веждите му. Забелязах още нещо: лицето бе сухо, кожата бе напукана и се белеше на места като на влечуго, което си сменя кожата.

— Кой сте вие? — попитах.

— Мисля, че знаете.

— Голем, така ли?

Очаквах да кимне, дори може би да се усмихне, но вместо това мъжът каза:

— Голем е просто мит, г-н Паркър. Вие в митове вярвате ли?

— В миналото съм ги пренебрегвал и омаловажавал. Случвало се е да бъркам. Днес се опитвам да бъда напълно обективен и открит за всичко. Защо убихте Картър Парагон?

— Въпросът всъщност трябва да бъде поставен иначе, г-н Паркър. Защо го притиснах ли? По същата причина, по която вие се явихте в дома му един час по-късно. За да разберете какво знае той. Смъртта му бе следствие, а не предварителна цел.

— Но и Баргъс убихте.

— Г-н Баргъс снабдяваше с оръжие зли люде — просто отвърна мъжът. — Но вече няма да го прави.

— Бил е невъоръжен.

— И равинът е бил невъоръжен.

Всъщност този Голем не произнесе думата равин, а rabbe, като юдейската.

— Око за око, а? — рекох аз.

— Може би. Но и за вас зная нещичко, г-н Паркър. Не мисля, че сте в позиция да ме съдите.

— Съвсем не ви съдя. Лестър Баргъс си беше боклук и на никого няма да липсва, но в миналото си научих, че хора, които налитат на невъоръжени, не са особено придирчиви в това, кого убиват. Ето за това става дума.

— Ще повторя. Не възнамерявам да посягам на вас или на приятелите ви. Онзи, когото търся, се казва Пъд. Мисля, че знаете за него.

— Срещали сме се.

— Знаете ли къде е сега?

За пръв път от началото на разговора в гласа му се появи някаква емоция. Хрумна ми, че Парагон си е отишъл, преди да успее да му каже всичко, или просто защото не е бил в състояние — тъй като не е знаел къде е бърлогата на Пъд.

— Все още не. Но възнамерявам да науча.

— Тогава моите и вашите намерения могат да се сблъскат.

— А може би и двамата имаме една и съща цел? — подхвърлих му аз.

— Не, г-н Паркър, нямаме. Вашето е някакъв си морален кръстоносен поход, рицарски изпълнения. А онези, които ме помолиха да свърша работата, имат далеч по-специфични намерения.

— Отмъщение например?

— Върша само онова, което се изисква от мен — отвърна бледоликият. — Нищо повече.

Гласът му бе дълбок, думите сякаш ехтяха в самия него, като че бе същество кухо, без съдържание, само форма.

— Тук съм с определено послание. Не заставайте между мен и онзи човек. Ако го направите, ще бъда принуден да действам и срещу вас.

— Това ми звучи като заплаха.

Изобщо дори и не усетих движението. Ето го — стоеше там, срещу мен, само преди по-малко от секунда. Кога прескочи двата метра? В следващия миг вече бе на милиметър от мен, притиснал деринджър в гърлото ми, двете цеви с големите дула насочени нагоре — към мозъка. От мрака вляво леко светна червената светлинка на Луисовия лазерен мерник. Опитваше се да намери удобна позиция за стрелба. Но му пречеше собственото ми тяло, а самият Голем бе целият в черно и почти се сливаше с падащия мрак.

— Кажете им да се разкарат, г-н Паркър — прошепна той, навел глава зад моята. — Искам да ме съпроводите до колата. Имате две секунди.

Незабавно им повторих думите му и Луис изключи лазерния прицел. Голем ме помъкна през дърветата, като внимателно насочваше стъпките ми. Ръкавът на палтото му се бе повдигнал и виждах началото на тъмна поредица цифри. Досущ като на жертвите от концентрационните лагери. Сигурно е бил там, оцелял някак си. Познавах подобни случаи. С тази неопределена възраст и странното лице. Чак сега видях, че и пръстите му не са редовни — кожа и плът на върховете им нямаше — те сякаш се бяха свили навътре и на тяхно място имаше хлътнали, закривени белези. Огън, досетих се аз. Това може да го направи само огънят. Чак сега загрях, че някъде е бил здраво обгорен. Високата температура му е отнела косата, веждите, отпечатъците на пръстите, нормалната човешка кожа и вид. Просто ги е стопила.

Как от глина създавате керамичен демон[24]?

Като го изпечете в пещ, разбира се.

Стигнахме до колата му, накара ме да застана пред вратата с опрян в гърба пистолет, докато той внимателно се намести на шофьорската седалка.

— Помнете, г-н Паркър — повтори той отчетливо. — Не се бъркайте в моите работи.

Сетне запали и с ниско наведена глава отпраши с пълна газ.

Ейнджъл и Луис излязоха от дърветата. Усетих, че целият треперя. Поставих пръсти на гърлото си — веднага напипах отпечатъците на двете дула. Бяха доста дълбоки.

— Нямаше да успеете да го ударите, преди да ме е убил, нали? — попитах и леко заекнах.

Луис помисли секунда-две.

— Вероятно не. Не и смъртоносно. Ти как мислиш, дали от него щеше да протече кръв?

— Не. Най-много да се разпука.

— Какво ще правим? — попита Ейнджъл и усетих безпокойството в гласа му.

— Ще вечеряме — рекох смело, макар и да не бях сигурен дали стомахът ми изобщо е в състояние да приеме нещо.

Тръгнахме назад към къщата.

— Момче, момче — процеди Луис. — Ти наистина непрестанно попадаш на най-колоритните типове, а?

— Да, бе, да — прошепнах. — Самата истина говориш, Луис.

Пресякохме градината, взех си пистолета и тогава чухме шума на идващата кола. Тя влезе в двора със сравнително висока скорост и фаровете й ни заслепиха — извърнати, приклекнали, с насочени пистолети и широко отворени очи.

Шофьорът угаси фаровете и докато примигвахме, вратата се отвори и се чу приятно ироничният глас на Рейчъл Улф:

— Прекалено много кафета пиете, момчета. Трябва да се озаптите малко — превъзбудени сте.

Похапнахме, Рейчъл влезе в банята да вземе бърз душ. Ейнджъл седеше до прозореца, пиеше бира, Луис на масата пък допиваше бутилката бяло вино. Бе „Флагстоун Совиньон“ от нов производител в Кейптаун. Луис си поръчваше по два кашона — бяло и червено — два пъти годишно и сега бе донесъл със себе си няколко бутилки. По време на вечерята той и Рейчъл цъкаха и се облизваха, отпиваха на малки глътки и го хвалеха, сякаш те го бяха правили.

— След като си частно ченге, защо си нямаш офис? — обади се по едно време Ейнджъл.

— Не мога да си позволя офис — отвърнах. — Ще трябва да продам къщата, а сетне да спя на бюрото в него.

— Няма да е голяма разликата — заяде се той. — И тук не е много по-комфортно. Освен това не знаеш ли, че има и крадци?

— За кои крадци говориш? Изобщо или за този в кухнята?

— Изобщо — смръщи се той.

— Тук няма кой знае какви ценности за крадене.

— Точно това имам предвид. Не мислиш ли за ефекта на това голямо празно място върху някой човек, който си направи труда да влезе с взлом и надежди, а? И да се молиш да не страда от агорафобия[25], че може и под съд да те даде.

— Ти какъв си, бе? Да не си от профсъюза на крадците, а?

— А, не — аз съм просто муха на стената. Една от многото в твоята кухня, като гледам наоколо.

— Какво се бъзикаш? Какво искаш?

— Каквото съм искал винаги. Имаш нужда от другарче.

— Тъкмо смятах да си взема куче.

— Аз не това имах предвид и ти си го знаеш. Докога мислиш да я държиш на разстояние, а? Докато стане някоя беля ли? Ти да не мислиш, че ще ви заровят един до друг, че да си държите ръцете под земята?

— Тц, тц, тц, Ейнджъл, подбирай си приказките — обади се Луис, сетне и той ме захвана: — Шансът идва само веднъж, човече. Не е като да ти чука на вратата сто пъти, пък сетне да остави бележка ти да го потърсиш, когато сметнеш, че си готов.

Тогава се чу шляпането на боси крака и на вратата застана Рейчъл, със сешоар в ръка. Луис ме изгледа продължително, допи чашата и се изправи.

— За мен е време да си лягам — рече той и кимна на Ейнджъл. — И на теб също.

Целуна Рейчъл по бузата и излезе, последван от Ейнджъл, който подхвърли през рамо:

— И да не стоите до късно, да се мляскате и да си държите ръцете, хей! Рано да си лягате!

— Брей, брей, брей, какви сватовници само — изпъшках аз, когато се изнесоха и шумът на колата им заглъхна. — Ще имаш какво да разправяш на внуците, Рейчъл.

Тя мигом ме изгледа подозрително дали не я будалкам и изведнъж си показа ноктите.

— Ти ли нае онези хора в Бостън да ходят подир мен, а?

— Че ти как ги позна? — сепнах се аз, наистина впечатлен — брех да му се не види!

— Ами през цялото време съм внимавала. Обадих се на едни приятели да проверят регистрационните им номера, когато се сменяха. Единият ме изпрати чак до тук — почти до твоя двор.

Брат й на Рейчъл бе полицай навремето, загинал нелепо преди години. А тя все още имаше много познати и приятели из най-различни участъци и служби.

— Безпокоях се за теб и…

— Изрично ти казах, че не желая непрекъснато да мислиш, че трябва да ме защитаваш и прочие — рече тя и в гласа й се появи опасна фалцетна нотка.

— Рейчъл — рекох примирително. — Онези хора са извънредно опасни. Примерно и за Ейнджъл съм се страхувал, но той носи оръжие и е много печен. А ти какво би направила, ако някой внезапно те нападне, кажи ми? Чинии ли ще мяташ по него, само ми кажи?

— Трябваше да ми кажеш — ей така! — извика тя и силно плесна с длан по масата, а в очите й блесна истински гняв.

— Ако ти бях казал, ти щеше ли да се примириш, а? Обичам те, Рейчъл, ама и ти си едно упорито магаре, в състояние си да вземеш титлата на Първи инат!

Яростта в очите й поутихна, а юмручето й на масата остана свито. Все пак напрежението започна да спада.

— Как ще се съберем заедно, като ти непрекъснато се опасяваш да не ме загубиш? — попита тя след малко и сега гласът й бе по-човешки.

Помислих за мъртъвците от Сейнт Фройд, застанали на онази тясна улица в Портланд. За Джеймс Джесъп и онази наведена над него грациозна фигура — Господарката на Лятото. Бях я виждал и преди — в метрото, пред къщата ми в Скарбъро, и още: отразена в кухненския прозорец, но когато се бях обърнал, зад мен нямаше никой. Седнал в „Чъмлис“ преди няколко дни, замислен за стари събития, бях решил, че е възможно с миналото да се погодим и примирим. Но то бе преди да зърна набучената на дървото глава на Мики Шайн, преди Джеймс Джесъп да излезе от онази тъмна гора и да постави ръка върху моята. Но как да въведа Рейчъл в този свят на мъртъвци, а?

— С мъртвите не мога да се състезавам — обади се тя неочаквано, сякаш прочете мислите ми.

— Но аз не това искам от теб.

— Не е въпросът в това какво искаш и какво не — рече тя, седнала срещу мен, подпряла брадичка на ръка, тъжна и някак далечна.

— Опитвам се, Рейчъл — рекох отчаяно.

— Зная, зная. Усещам го.

— Обичам те. Искам да съм с теб.

— Но как? — прошепна тя и наведе глава. — През някой уикенд в Бостън, друг — тук?

— Ами нека да бъде само тук.

Рейчъл вдигна очи към моите, сякаш несигурна дали бе чула добре.

— Сериозно говоря.

— Кога? Когато одъртея ли?

— Може и тогава.

Тя игриво ме плесна по ръката, аз протегнах ръка и я погалих по косата. Напрежението изчезна и тя се усмихна.

— Ще го направим — обещах й аз и усетих, че тя кима с глава. — По-скоро рано, отколкото късно, нали? Обещавам.

— Трябва, Паркър — обади се тя, но толкова тихо, сякаш говореха мислите й.

Прегърнах я, тя замря в прегръдките ми, но усещах, че остана нещо неизказано — тя просто имаше нещо наум.

— Каква порода куче искаше да си вземеш? — попита неочаквано и топлината на тялото й премина и в моето.

Усмихнах се — сигурно бе чула целия разговор с Ейнджъл и Луис. Вероятно онези двамата се бяха наговорили.

— Не съм решил. Надявах се да си изберем заедно.

— Така постъпват двойките.

— И ние сме двойка.

— Ама не и истинска.

— Не, разбира се. Иначе Луис няма да ни прости.

Това я разсмя. Целунах я, тя също. Миналото и бъдещето избледняха нейде далеч като отхвърлени кредитори и ни остана само краткотрайната, мимолетна красота на мига. Същата нощ я притисках до себе си, тя спеше, а аз се опитвах да си представя бъдещето ни заедно. Нещо не се получи, в мислите ми имаше смущения като в радиопредаване. А когато се събудих, юмрукът ми бе стиснат, сякаш в сънищата си бях получил някакъв много ценен подарък и сега отказвах да го пусна.

Глава двайсет и първа

Лежах до Рейчъл и се вслушвах в гласчетата на мухоловите високо в околните дървета. Престоят им в Нова Англия ще бъде кратичък — прелетели са вероятно миналата седмица, до края на септември ще са си отишли, но пък ако успеят да избягнат атаките на бухалите и ястребите, хубавичко ще натъпчат жълтеникавите си коремчета с разни насекоми, чиито популации точно сега експлозивно растат. В градината се чува жуженето на първите едри конски мухи, зелените им очички жадно святкат. Скоро ще се навъдят какви ли още не буболечки, листни въшки, мравки, скакалци, кърлежи. А над съседните заблатени местности ще се извият рояци гладни и жадни комари.

За птиците храна ще има до насита, а и за паяците също…

До мен Рейчъл тихичко замърмори насън, усещах топлината й върху стомаха, линията на гръбнака й под бялата кожа като камениста пътечка, покрита с току-що паднал сняг. Надигнах се лекичко, за да погледна лицето й. Кичури червена коса се пилееха по него и по възглавницата, между устните й също. Внимателно ги отместих и неволно я погалих. Тя се усмихна с все още затворени очи, а пръстите й игриво полазиха по бедрото ми. Нежно целунах кожата зад ухото й, тя изви глава и откри към мен белоснежния врат — чак до раменете и до малката вдлъбнатина на гърлото. Тялото й се изви и тя се притисна към мен, а всичките ми мисли се изгубиха в топлина, слънчеви лъчи и птиче песнопение отвън.

Преваляше пладне, когато оставих Рейчъл да си пее в банята и тръгнах да купувам кифлички и мляко. Усещах тежината на смит и уесъна в кобура под мишката, а заедно с нея дойдоха и неприятните мисли: колко бързо се бях върнал назад — към старата рутина да се въоръжавам, преди да напусна къщата, та дори и когато отивам до магазина за най-дребни покупки.

Днес се надявах на всяка цена да открия Марси Бекър. Досега обстоятелствата ме бяха отклонявали от тази задача, но пък все повече се убеждавах, че тя ще се окаже ключът към събитията в нощта на кончината на Грейс Пелтие. И още един елемент от по-голямата картина, чиито измерения вече започвах да съзирам. Оцелял бе Фокнър, или поне нещо от него. Той, с нечия помощ, бе избил Баптистите от Арустук, включително и собствената си съпруга, сетне се бе скрил, за да се появи по-късно, прикрит в сянката на организацията, известна като Братството. Парагон се бе оказал сако обикновен параван, при това и баламурник. Зад истинското Братство стоеше лично Фокнър, той бе скритата в сенките плът и кръв, а Пъд бе неговият меч.

Спрях в градината, взех плика с купените продукти от съседната седалка и тръгнах към къщата. Все още пренареждах мислите си, преценявах възможностите, когато посегнах към дръжката на вратата. Отворих я, а течението завъртя и вдигна във въздуха нещо бяло.

Беше обвивка от бучки захар.

Рейчъл бе в началото на коридора, Пъд я бе хванал за рамото и я тикаше навътре — в самата кухня. В устата й бе натикал шалче, а ръцете й бяха завързани на гърба.

Видя ме, извъртя се зад нея и застина.

Пуснах плика на пода, посегнах към пистолета. В същия миг Рейчъл се изви в ръцете на Пъд и с отривисто, светкавично движение заби глава в лицето му. Мисля, че го намери в носа, доста сполучливо. Той залитна назад и замахна към нея — с опакото на ръката. Пръстите ми бяха вече на дръжката на пистолета, когато нещо твърдо ме тресна в слепоочието и аз се свлякох, а в очите ми блесна огненобяла светлина. Усетих ръцете по мен, сетне оръжието ми вече го нямаше, а по разляното мляко заблестяха алени капки. Опитах се да стана, но дланите ми се плъзнаха по мокрия под, краката ми бяха необичайно тежки и непохватни. С мъка надигнах глава и видях юмрука на Пъд, сипеше удари по главата на Рейчъл, която също политна към пода. По лицето и по ръката му имаше кръв. Отново нещо тежко се стовари върху бедната ми глава, усетих и трети удар и сетне нищо не помня. Поне за доста дълго време.

Дойдох в съзнание бавно, постепенно — на етапи, на етапи или поне така ми се струваше — като че газя през гъста, червена течност. Смътно усещах, че Рейчъл седи на кухненски стол до масата, все още облечена в бялата памучна роба. Постепенно очите ми се избистриха и видях зъбите й, прозиращи зад напъханото в устата й шалче, а ръцете й бяха все така закопчани на гърба. На челото имаше кръв, на бузата одрано, окото — посинено. Кръвта бе потекла надолу, за да стигне до шалчето. Гледаше ме втренчено и неистово, сетне очите й заиграха надясно, тя се опита да поклати глава, сякаш да ми каже нещо. Понечих да повдигна глава, но някой отново ме удари, пак загубих съзнание.

Известно време се носех в някакво мъгляво течение, в странно неведение, от време на време, изглежда, закачах и контактувах с реалността, после отново ме унасяше. Ръцете ми бяха завързани, но поотделно — изглежда, с жица, бяха ме поставили седнал на стол. Опитам ли да ги помръдна, боли — жицата бе затегната. Главата ме цепеше ужасно, в очите ми май имаше кръв. Като през мъгла чух нечий глас:

— Значи това е мъжът?

Стори ми се, че принадлежеше на много възрастен човек, хриптящ, въздрезгав и слаб. Като запис, идващ от старо радио. Пак се опитах да повдигна глава и този път забелязах някакво движение в сенките на дългия коридор: гърбава фигура, приведена, в черно. До нея имаше друга — по-висока. Реших, че може би е на жена.

— Мисля, че вече трябва да си тръгваш — рече мъжки глас и незабавно разпознах внимателната, уравновесена ритмика на говора. Г-н Пъд.

— Предпочитам да остана — рече фигурата и този път гласът прозвуча съвсем близо. — Нали знаеш, че много обичам да те гледам, когато работиш.

В същото време усетих нечии пръсти по брадата, замириса ми на солена вода и кожа. Усетих и дъха му. Вонеше на гнило, сякаш се разлага нещо вътре в него. Направих опит да отворя очи, но стаята се завъртя с шеметна бързина и ми прилоша, затова ги затворих. Но чувствах присъствието, пръстите, които ме опипват, като че търсят костта под кожата. Сетне ръката се премести върху рамото, по ръцете, по дланите.

— Не — отвърна гласът на Пъд. — Никак не бе разумно да идваш. И то точно днес. Трябва да тръгваш.

Чух или почувствах как другият въздъхна или издиша — мъчително, тежко. Сетне:

— Той ги вижда, знаеш — прозвуча старческият глас. — Вижда ги… просто го усещам, то се излъчва от него. Този е необичаен човек, измъчен човек…

— Ще прекъснем мъките му — веднъж и завинаги.

— И нашите — рече старият. — Има силни, здрави кости.

Не повреждай пръстите или ръцете. Искам ги.

— А жената?

— Прави каквото трябва, но едно обещание да я пощадим може да направи този мъж — любовника й — по-отстъпчив.

— И ако умре…?

— Има прекрасна кожа — мога да я използвам.

— Каква част? — попита Пъд.

Настъпи мълчание.

— Цялата — рече гласът след известно време.

Чух стъпки около мен. Червената пелена пред очите ми бавно се вдигаше. Мигах, очите ми сълзяха и може би кръвта постепенно се разнасяше. Сега видях онази странна, безименна жена с обезобразения врат. Гледаше ме с присвити очи, в тях имаше омраза. Чиста и ярка. Докосна врата ми с пръсти. Потреперих.

— Хайде, тръгвайте — нареди Пъд и тя се поколеба за миг, сетне се отдалечи с видимо съжаление.

Сля се със сенките покрай стената, сетне забелязах две фигури, които излязоха през предната врата и пристъпиха на верандата. Опитах се да ги проследя докрай, но шамар по бузата ми даде да разбера, че това е нежелателно. И тогава в пространството, което можех да следя с очи, се появи още една — нова фигура. Жена, облечена в син пуловер и панталони, с разпусната по раменете коса.

— О, госпожице Торанс — рекох с мъка, — надявам се, че преди да умре, Парагон ви е написал препоръки, а? Ще трябва да си дирите нова работа, нали?

Много говорех. Удари ме по тила. Не беше силно. Нямаше и нужда. Ръката й попадна точно на същото място, където бяха попадали и предните удари. Болката, знаете, има пряко цветово измерение. В нощното небе блеснаха бели светкавици, чак ми призля. Свят ми се виеше, главата ми падна на гърдите, нямах сила да я повдигна, повръщаше ми се, но и това не можех да направя. От двора долетя звукът на потегляща кола, сетне усетих движение пред себе си и на пода отпред се появиха кафяви обувки. Сега главата ми сякаш сама се вдигна, за да проследи краката и крачолите, сетне колана и хлабавите на кръста също кафяви панталони, кафявото сако и накрая черните очи на г-н Пъд, с надвисналите отгоре им гънки плът.

Изглеждаше далеч по-зле в сравнение с последния път, когато се бяхме срещнали. Останките от дясното му ухо бяха прикрити под марля, удареният от Рейчъл нос се бе подул и посинял, а около ноздрите все още имаше следи от кръв.

— Добре дошли отново, сър — рече той и се усмихна. — Наистина, добре дошли!

Насочи към Рейчъл облечената си в ръкавица ръка.

— Докато вие поспахте, се наложи да се позабавляваме сами, но пък не мисля, че вашата курва има кой знае какво да ни каже. От друга страна, си мисля, г-н Паркър, че вие знаете далеч повече, да. Далеч повече.

Отстъпи и се приближи до Рейчъл. Застана над нея и с рязко, внезапно движение разкъса ръкава на робата. Откри се бялата кожа на рамото и ръката, тук-таме напръскана с мънички лунички. Сега чак забелязах, че Торанс е застанала пред мен и леко вдясно, в ръка държи насочен към мен пистолет „Кар К9“, собственият ми смит и уесън лежи на масата в кобура, а останките от клетъчния ми телефон се търкаля разпръснати по пода, кабелът на кухненския телефон е отскубнат от розетката.

— Както знаете, г-н Паркър — започна Пъд, — ние търсим нещо. Нещо, което ни бе отнето от г-ца Пелтие. Тази вещ, значи, все още липсва. Също както и, така поне мислим, пътникът, който може би е бил в колата заедно с госпожица Пелтие малко преди смъртта й. Допускаме, че може би в тази личност се намира търсената от нас вещ. Бих желал да ни кажете кое е това лице, за да можем да си възвърнем загубеното. Нужно ми е също да ми разкажете всичко, което е станало между вас и покойния господин Ал Зи, какво сте си говорили, както с него, така и с господин Мерсие преди две вечери. А, и всичко, което знаете за човека, който уби г-н Парагон.

Не отговорих. Пъд изчака около трийсетина секунди, сетне въздъхна.

— Зная, зная, че сте извънредно упорит човек. Мисля си, че дори сте готов да умрете, но не и да ми отговорите на въпросите. Признавам — вероятно това е много похвално качество. Да си дадете живота, за да запазите нечий друг. Браво! И в известен смисъл това ни води точно на темата. В крайна сметка всички ние сме плод на саможертвата на един човек, нали? А вие ще умрете, г-н Паркър, бъдете сигурен в това. Независимо дали ми кажете нещо или не. Вашият живот е към края си.

Наведе се над Рейчъл, стисна брадичката й в ръка и насила изви главата й към мен.

— Въпросът, г-н Паркър, е дали сте готов да пожертвате и чужд живот, за да защитите приятелката на Грейс Пелтие? Или пък да подхраните налудничавото си рицарство? Ето това се пита в задачата, в това е истинската проверка: колко чужди живота струва тази ваша тайна? Познавате ли въпросното лице? Жена е, нали? Признайте си! Не сте я срещали може би? Е, кажете ми сега: може ли една непозната да струва за вас повече от живота на тази жена тук? И изобщо имате ли право да зарежете госпожица Улф на произвола на съдбата, за да останете верен на вашите си принципи?

Пусна брадичката на Рейчъл и сви рамене.

— Това са трудни въпроси, г-н Паркър, съзнавам това. Но пък бъдете сигурен, че скоро ще си имаме отговори на всичко.

Наведе се и от пода взе голяма пластмасова кутия, в която имаше пробити множество дупчици. Постави я на масата до неговата берета, после я извърна и я отвори така, че да мога да виждам вътрешността. Тя съдържаше пет пластмасови контейнерчета. Трите бяха дълги поне по десетина сантиметра, другите две — по-малки, от типа шишенца за подправки или билки, сега приспособени за неговите си цели.

Извади две от последните — с перфорирани капачки. И в двете веднага забелязах неголемите членестоноги същества, които вече опипваха стъклото с многото си крака. Пъд остави едното на масата, сетне пристъпи към мен с другото в ръка — хванал го внимателно между палеца и показалеца, за да видя по-добре съдържанието.

— Разпознавате ли го? — попита ме любезно.

Зад стъклото кафявият отшелник се изправи на няколко от крачетата и се откри познатият ми корем, сетне се плъзна назад, другите крачка зашариха по стената, а върху цефалоторакса зърнах за миг типичния, подобен на леко удължена цигулка, знак, който дава на този вид едно от нарицателните прозвища.

— Някои хора го наричат отшелник, г-н Паркър. Loxosceles reclusa. Казах му вече какво направихте с братята и сестрите му в пощенската кутия. Убеден съм, че не му е харесало. Живи да ги изгорите! Не е спортсменско, г-н Паркър, ама съвсем не е!

Поднесе шишенцето към лицето ми и внимателно го разклати. Паякът вътре инстинктивно се наежи, пипалата му се източиха напред.

— Някои хора твърдят, че отшелниците са гадни, отровни арахниди, аз пък се възхищавам от тях. Най-напред от агресивността им. Забележителни са в това отношение! Понякога им подхвърлям черни вдовички… хм, да се чуди просто човек как добре си похапват от тях, да. Но пък най-интересното нещо е отровата.

Очите му проблеснаха под надвисналата над тях кожа, долових лека миризма — неприятна, химическа, като че при възбуда и неговото тяло отделя някакви токсини.

— Отровата, която използва при нападение на хора, не е същата, с която парализира и убива плячката си от насекоми. В нея има един допълнителен компонент — специфичен токсин. Като че това мъничко същество познава, по-точно разпознава хората, да. Всъщност винаги ги е разпознавало и си е изработило оръжие против нас. Оръжие с голяма и неприятна сила, знаете.

Отстъпи и отново се доближи до Рейчъл, като допря бурканчето до бузата й. Тя рязко отдръпна глава; забелязах, че се разтрепери силно, от очите й шурнаха сълзи. Сега потръпнаха пък ноздрите на г-н Пъд, като че подушваше страха и отвращението й.

Но сетне тя погледна към мен и съвсем леко поклати глава.

— Отровата причинява некроза. Механизмът е прост, г-н Паркър, белите кръвни телца се обръщат срещу собствения си организъм. Кожата се подува, подпухва, сетне започва да гние, а организмът просто няма сила да се бори с този процес. Някои хора страдат ужасно. Дори умират. Чувал съм за едного, който направо починал — час след ухапванията. Удивително, нали? Такова мъничко същество, а причинява такива страдания, нали? На покойния г-н Шайн му позволих да се запознае най-интимно с тяхното естество. Жалко, че не успя да ви разкаже, преди да умре.

Други пък са като имунизирани срещу отровата. Не им действа, знаете. Изобщо. И ето този факт ни дава основание за един интересен тест. И ако не кажете онова, което ми е нужно, ще го приложа на вашата курва. На кожата й по-точно. Тя вероятно дори и няма да усети ужилването. А ние пък ще изчакаме малко. За да свърши работа, съответната противоотрова трябва да се инжектира в разстояние на половин час. Ако откажете да сътрудничите, боя се, че ще останем тук много повече от това време. Ще започнем с ръцете, сетне ще преминем към лицето и накрая — към гърдите. Ако и това не успее да ви разчувства, ще прибегнем до помощта и на други мои питомци. Тук имам и черна вдовица, знаете. А и пясъчен южноафрикански паяк, към когото съм особено привързан. Тя ще успее да го поеме и в устата си — преди да умре, разбира се.

Сега пък разклати бурканчето в посока към мен.

— За последен път, г-н Паркър, кой е бил вторият пътник и къде се намира сега тя или респективно той?

— Не зная — отвърнах. — Честно, все още не съм успял да стигна до въпросното лице.

— Не ви вярвам — отсече Пъд и бавно, бавно започна да отвива капачето на шишенцето.

Извих се в стола, напрегнах сили, когато го доближи до лицето на Рейчъл. Пъд разтълкува движението ми като признак на слабост и възбудата му като че нарасна. Само че не беше стопроцентово прав. Столовете у дома са доволно стари. Били са чупени и поправяни множество пъти — в продължение на петдесетина години. Като използвах силата в раменете си и извивах ръце колкото можех, усуквах облегалката спрямо основната рамка и след малко усетих, че някои от съединителните винтове поддадоха. В следващия миг столът бе вече готов да се разпадне, ребрата от облегалката — да излязат от гнездата.

— Честно говоря — повторих ясно. — Наистина не зная.

Напънах пак, усетих познатото ми тъничко скърцане. Столът бе повече от готов. Торанс до мен бе зяпнала паяка и Рейчъл с отворена уста, чувах я да диша ускорено, проклетницата. Пъд отви капачката и захлупи шишето върху ръката на Рейчъл. Като допряна вендуза. Сетне раздвижи бурканчето, за да провокира насекомото. Очите на горката Рейчъл се разтвориха неимоверно и тя проплака, колкото й разрешаваше шалчето. Изглежда, че паякът я ужили, защото Пъд разтвори уста и запъшка тежко, сетне се извърна към мен, а в очите му светеше абсолютно, перверзно удоволствие.

— Лоши новини, г-н Паркър, лоши! — извика той, а в същия миг столът се разпадна, аз успях да хвана най-горното ребро и с все сила го забих странично в гръдния кош на Торанс. Тези ребра са заострени в краищата, за да пасват по-добре в конусовидните жлебове. Чух и усетих как импровизираното оръжие проби кожата на жената може би между третото и четвъртото ребро и проникна навътре — не беше трудно. Тя изкрещя, аз бях вече на крак и с все сила й ударих една глава. Уцелих я в лицето, тя политна към умивалника. В същия миг Рейчъл се отхвърли назад и падна заедно със стола, което принуди Пъд да отстъпи от масата. С все още увиснали на лявата ми ръка части от стола сграбих пистолета от масата и пуснах два куршума в Пъд, който вече тичаше към коридора. От рамката на тамошната врата се разхвърчаха трески.

Усетих ръцете на жената върху краката си. Сритах я и натискът секна. Откачих жиците с частите от стола от ръцете и хукнах в посока на двора — тъкмо да видя дългия силует на Пъд да свива вдясно. Минах коридора на два-три скока и най-глупаво рискувах да подам глава — изстрелите дойдоха мигновено. Имал е втори пистолет, мръсникът. Дълбоко поех дъх, претърколих се ребром на верандата и открих огън в движение — това поне го зная и мога добре. Смит и уесънът подскачаше в ръката ми, но Пъд се скри сред дърветата. Скочих и го подгоних, тогава чух звука на запалването. Секунди по-късно колата му изскочи иззад стволовете. Непрекъснато стрелях — докато минаваше по тясната алея и излезе на пътя. Задното стъкло се пръсна, единият стоп също и в следващия миг затворът зацепи в крайно задно положение — край на патроните. Зарязах Пъд — какво да правя? — и тичешком се върнах в къщата. Развързах Рейчъл, тя избяга в съседната стая и се търколи на кревата, сви се на кълбо и яростно затри с ръка ухапаното място.

Торанс пълзеше към задната врата, реброто все така стърчеше от раната, по пода зад нея се бе проточила ивица черна кръв. Носът й бе счупен, едното око — посиняло, затворено, сигурно от моя ритник. Погледна ме, когато се надвесих над нея, но, изглежда, не виждаше ясно; или бе на прага на безсъзнанието или на смъртта, не можех да кажа.

— Къде ще отиде той? — изсъсках гневно.

Тя унесено поклати глава, събра малко сила и се изхрачи в лицето ми — предимно кръв. Сграбчих стърчащото парче дърво и го извих, ясно чух как зъбите й изскърцаха в агония.

— Къде отиде той? — изревах с все сила отново.

Тя биеше с длан по земята, безмълвно, устата й се разчекна в ням звук, тялото се изви и се разтресе в неистови спазми. Пуснах реброто и се изправих, отвореното й око се бялна и цялата тя сякаш замръзна. Опипах й дрехите, каквито джобове имаше — но в тях не намерих нищо. Ама абсолютно нищо, което би ми подсказало в каква посока избяга Пъд, къде би могла да се намира бърлогата му. В безсилна злоба и ярост сритах краката й, сетне презаредих, грабнах Рейчъл и я понесох към колата.

Глава двайсет и втора

На Ейнджъл и Луис се обадих от Медицинския център — Мейн, само че никой не вдигна телефона в стаята им. Тогава позвъних в полицията на Скарбъро, казах им, че двамина са нахлули у дома, нападнали приятелката ми и единият — жена в случая — лежи мъртъв на пода в моята кухня. Описах им и колата на Пъд, обясних, че съм стрелял по нея — задният прозорец е разбит, единият стоп — също.

Тяхната служба разполага с компютърни комуникации — всъщност нещо като диспечерски център. На практика това значи, че най-близката патрулна кола мигом получава задачата да отиде в къщата ми, съседните участъци и отдели ще бъдат незабавно уведомени, щатската полиция — също. И ще бъде направено обединено и координирано усилие Пъд да бъде задържан, преди да е успял да се отърве от автомобила.

На Рейчъл й биха антивенин или нещо подобно, но след като й бяха задали куп въпроси, които аз така и не успях да чуя. Сетне я поставиха на количка и я скриха зад някаква завеса. По това време вече бях успял да се свържа с двамата и Ейнджъл бе влязъл при нея, за да й държи ръката, докато Луис чакаше навън — в колата. Знаех отлично, че все още има хора, готови да задават стотици въпроси във връзка със събитията в Дарк Холоу миналата зима и най-добре бе Луис много-много да не се мярка наоколо. Той веднага бие на очи, докато Ейнджъл е далеч по-незабележим.

Докато гонех колата към болницата, Рейчъл не бе промълвила и дума. Седеше и само трепереше цялата, като непрекъснато притискаше мястото, където я бе ужилил паякът. Когато я носех, забелязах драскотините и синините и по главата, но за щастие се оказа, че мозъчно сътресение няма и че вероятно скоро ще се оправи. В интерес на истината и мен ме прегледаха обстойно, включително и главата — и как не — след толкова много чукане по нея. Зашиха ми раните по скалпа — някъде може би десет шева. Беше вече рано привечер, когато цъфна Рамос — от детективския отдел на Скарбъро, а с него и по-висше ченге — детектив сержант Уолъс Макартър, всъщност старшият на отдела. Незабавният им въпрос бе: коя е пострадалата жена? И по-точно — къде е тя в момента?

— Ами лежеше на пода — където я и оставих — отвърнах, също озадачен.

— Е, добре, но там е нямало никой, нищо — когато първата патрулка пристигнала у вас — недоволно рече Макартър. — Доста кръв по пода в твоята кухня — да, в двора също, но мъртва жена — тц.

Седна срещу мен на стол в неголямото помещение, което болницата използва за среща на роднини, обикновено на починал пациент.

— Сигурен ли си, че е била мъртва?

Поклатих глава и отпих от хладкото кафе.

— Виж какво, аз й забих едно парче дърво — здраво в ребрата, може би между номер три и четири, и вложих цялата си сила. Стори ми се, че умря — поне пред мен. Но няма начин да е станала и да си е тръгнала, разбираш ли?

— Значи допускаш, че онзи тип, когото наричаш г-н Пъд, се е върнал да си я прибере, така ли?

— Не намерихте ли едно куфарче на масата? Пълно с паяци, а?

Макартър поклати глава.

— Тогава трябва да е бил той.

Едно-единствено нещо си помислих в този момент: Пъд трябва да е рискувал невероятно, ама идиотски, като в някой филм! Да се върне, за Бога! И в най-добрия случай е разполагал само с няколко минути.

— Вероятно разчита да ви обърка, изобщо максимално да замъгли случая. Без жената нямаме нищо, ама нищо, разбираш ли? Нищо не го свързва с нея. Или с която и да е друга… — рекох с искрено съжаление.

— Ти знаеш ли я коя е?

— Мисля, че се казва Торанс. Беше секретарка на Картър Парагон.

— Покойният Парагон ли? — попита със съмнение Макартър и извади от джоба тефтер, изчака ме търпеливо да повторя, но в същия миг чух гласа на Рейчъл — викаше ме.

— Ей сега се връщам — рекох на Макартър и той ме изгледа враждебно.

Май му се искаше да ме грабне за врата и да ме разтърси здраво, та да изплюя всичко, което знам по случая. Но кимна неохотно и ми позволи да го оставя.

Когато приближих количката с Рейчъл, Ейнджъл се изправи и дискретно се оттегли към прозореца. Лицето й бе бледо, по челото и горната устна лъщеше пот, но стисна ръката ми здраво.

— Как си сега?

— Първо, да ти кажа, Паркър, че съм много по-издръжлива, отколкото си мислиш.

— Да, бе, знам колко си издръжлива.

Тя ме изгледа продължително и кимна.

— Може би си прав — рече и погледна зад гърба ми към стаята, където чакаха Рамос и Макартър. — Какво ще им кажеш?

— Всичко, което мога.

— Ама не и всичко, което знаеш?

— Е, не би било разумно да го правя.

— И се каниш да прескочиш до семейство Бекър, нали?

— О, да.

— И аз ще дойда. Може би ще успея да ги убедя, защото ти едва ли ще можеш. Ако сега заедно с Луис им се изтресете на тези хорица, те ще загубят и ума, и дума от страх. Направо ще ги изплашите до смърт. А пък ако намерим Марси, ще ти е нужна една мила женска дума и приятелски настроено лице, така де.

Права беше.

— Добре де. Но първо почини малко, сетне ще прескочим. Няма да тръгвам без теб.

Тя се усмихна доволно и пусна ръката ми. Ейнджъл отново се настани на стола. Забелязах подутината на дългата му риза. Носеше глока под нея, в кобур на кръста.

От съседната стая долетяха високи гласове. Влязох и в същия миг Рамос излетя навън като ужилен, по петите му хукна и Макартър, но ме видя и се спря.

— Какво става?

— Едни риболовци забелязали яхтата на Джак Мерсие на около две мили от крайбрежието — неуправляема. Вълните я Носели към брега — преглътна Макартър, — а на мачтата висяло завързано човешко тяло.

Моторната лодка „Ревинънт“ (което ще рече завърнал се от света на мъртвите!) влязла в дока на Портланд преди пет дни. Била около осемметрова моторница с кабина, тип „Грейди Уайт Сейлфиш 25“, с чифт извънбордови двигатели „Сузуки“, собственикът платил авансово 175 долара за пет дни престой при стандартна тарифа — 1 долар на фут за денонощие. Оказа се, че всички данни, които бе дал на администрацията, са фалшиви: и името, и адресът, телефонният и регистрационният номер — от началото до края.

Бил дребен мъж, леко кривоглед, с прясно бръсната глава. Прекарвал времето си предимно на лодката или съвсем близо до нея, спял на единствената койка в кабината. През деня седял на палубата с бинокъл в едната ръка и клетъчен телефон в другата, на скута — книга. С никого не говорел, никога не се отдалечил от съда за повече от 15 минути. Очите му били постоянно насочени към водите на Каско Бей.

Рано на шестия ден сутринта група от шестима — две жени и четири мъже — се качили на яхта в залива. Тя се казвала „Илайза Мей“ — доста по-голяма като съд, поне двайсетметрова, строена преди три години от „Ходждън Йотс“ в Ийст Бутбей. Скъпа, елегантна направа — палубата от тиково дърво, корпусът — специална пластмаса, стъкло и махагон върху канадски кедър, подсилени платна на 24-метрова мачта, дизели „Пъркинс“ 150 коня, луксозни легла за седмина. Съдът разполагал с радар с диапазон поне 40 мили, всички видове модерни системи за установяване на местонахождението, електроника и радио от най-висока класа, метеоприбори — също, автоматична система за сигнализиране за помощ и Бог знае още какво. И как не — Джак Мерсие платил за нея над два милиона и половина в зелено. Била прекалено голяма за дока на Скарбъро, та имала постоянна котвена стоянка в Портланд.

„Илайза Мей“ излязла от Портланд за последен път малко след девет часа сутринта. Духал северозападен вятър, времето било прекрасно за ветроходство, вятърът развявал бялата коса на застаналия на кормилото Мерсие, докато влизали в Каско Бей. Дебора Мерсие стояла встрани от съпруга си, с наведена глава. По това време при кривогледия дошли още двамина — жена в синьо и слаб, червенокос мъж в кафяви дрехи. И двамата носели въдици. Щом „Илайза Мей“ се отправила към открито море, „Ревинънт“ я последвала.

Върнах се за секунда, догоних Макартър при асансьора.

— Мерсие е забъркан в тази игра — рекох му в движение.

Нямаше смисъл повече да крия неговата роля.

— Какво, по дяволите…

— Повярвай — аз работех за него.

Забелязах, че преценява възможностите, затова избързах.

— Вземи ме с теб. По пътя ще ти кажа всичко, което зная.

Макартър закова на място, изгледа ме продължително, сетне кимна и протегна ръка.

— Добре, но само до Пайн Пойнт. И дай патлака, Чарли.

С нежелание се разделих със смит и уесъна. Той обаче извади пълнителя, погледна да няма патрон в цевта и ми го върна.

— Защо не го оставиш на приятелите си?

Кимнах, върнах се при Рейчъл и го подадох на Ейнджъл. Тъкмо потеглях обратно, когато усетих топла ръка на кожата на кръста и нещо твърдо хлътна под колана. Глокът на Ейнджъл. Наложи се да си взема и сакото, сетне изтичах обратно и настигнах Макартър на улицата.

В бордния дневник на Мерсие е записано, и това е последната информация, че „Ревинънт“ влязла във връзка с Илайза Мей малко след 09,30 часа, на около 40 мили от пристанището и в открито море. Северозападният вятър е наистина идеален за яхта, но също може да издуха в открити води и закъсала моторница. „Ревинънт“ ужким отправила сигнал за помощ на УВЧ, но го чула само „Илайза Мей“ макар че е радиус от няколко мили имало и други съдове. Някой си е поиграл с радиото и вероятно му е намалил диапазона, за да не чуят и на зова за помощ да отговорят и други моряци. Мерсие е записал, че акумулаторите на „Ревинънт“ били отишли на кино и течението го носело опасно навътре. Тогава той променил курса и тръгнал към собствената си смърт, при това с доста висока скорост.

Почти всичко разказах на Макартър — от първата ми среща с Мерсие до тазсутрешния сблъсък с Пъд. Много малко неща пропуснах: на първо място Марси Бекър, убийството на Мики Шайн и това, дето намерихме мъртвия Картър Парагон.

Естествено, не споменах и за съмненията си, че в смъртта на Грейс Пелтие може да се замесени и някои членове на щатската полиция, като например Лутц или Воасин, а може би и двамата.

— Значи смяташ, че убиецът на двамата Пелтие е този същият Пъд?

— Вероятно. Братството, така както го вижда обществеността, е просто параван за нещо съвсем друго. Или за някой друг човек, респективно хора. Грейс Пелтие е попаднала на неудобни за някого факти и това се е оказало за нея фатално.

— Значи този Пъд е решил, че Къртис Пелтие също знае онова, което е научила дъщеря му, и дори може би крие нещо? А и ти го знаеш същото — така поне си мисли той — прав ли съм?

— Да.

— Но ти не знаеш какво е то, така ли?

— Все още не.

— Ако Джак Мерсие е мъртъв, големи дандании ще станат… — мрачно процеди Макартър, а до него Рамос енергично закима с глава.

— И хич не си мисли, че ти ще минеш метър, Чарли… — измери ме с поглед Уолъс.

Минахме по US-1 — в южна посока, свихме вляво по шосе 9 и се насочихме към брега. Префучахме покрай червената баптистка църква, покрай камбанарията на католическата „Свети Джудс“ и ето ни пред пожарната на „Кинг Стрийт“. Седем-осем автомобила вече бяха там, до един с отворени врати. Наоколо се суетяха доста хора, но един от пожарникарите — едър мъж в джинси и тенисфланелка с пожарникарската емблема, ни махна с ръка да продължим към дока, където във водата вече се люлееше „Мърин 4“.

Полицията на Скарбъро разполага с две лодки за работа по вода. „Мърин 1“ е надуваема, с двигател 70 коня, с постоянна стоянка Спъруинк, северно от Пайн Пойнт, всъщност на Фери Бийч. „Мърин 4“ е доста по-голяма, клас „Бостън Уейлър“ с двигател „Джонсън“ — 225 коня, постоянна стоянка на Пайн Пойнт — при пожарникарите, когато не е спешно необходима. Има четиричленен екипаж и всички те вече бяха на борда. Моторницата на пристанищния шеф бе до нея, заедно с две ченгета от Скарбъро, въоръжени с пушки „Мосберг“ — стандартното оръжие, което носят в багажниците на патрулките. На „Мърин 4“ обаче имаше още двама полицаи с полуавтоматични карабини M-16, облечени в сини винтяги. В съседство вече се събираха любопитни рибари и зяпаха да не изпуснат нещо.

Рамос и Макартър навлякоха дебели непромокаеми якета и тръгнаха да се качват на лодката, аз — по тях.

— Ти къде, бе? — извърна се Макартър, ядосан.

— Хайде сега, Уолъс — примолих се аз. — Недей така. Няма да ти преча, ще стоя встрани. Мерсие ми е клиент. Не мога да седя тук като татко пред родилното… особено пък ако нещо му се е случило, нали? Ако не ме вземеш, просто ще се наложи да наема някой рибар да ме изкара натам и тогава вече може би наистина ще ви се пречкам. Още по-лошо, току-виж съм изчезнал и ти ще загубиш ключов свидетел. И пак ще те върнат в трафик отдела — да седиш на някое кръстовище.

Макартър изпсува и изгледа другите на лодката. Капитанът се казва Тед Адамс и е арабия. Е, Тед сви рамене.

— Хайде, давай на шибаната лодка — изсъска Уолъс. — Само да ми се препречиш и ще те бутна да нахраним раците, чуваш ли какво казах?

Качих се, Рамос след мен. За навлеци като мен нямаше излишни якета, затова се завих колкото можах в сакото, вдигнах яката и се наместих на една пластмасова седалка с ръце в джобовете и брадичка, притисната към гърдите — яко си духаше. Лодката потегли рязко, Макартър пристъпи към мен и нареди:

— Я подай ръката!

Подадох му дясната, той извади белезници и ме закопча за парапета.

— Ами ако потънем? — попитах го ей така.

— По-лесно ще ти намерят трупа — рече той. — Вместо да го отвлече нанякъде течението.

Лодката полетя през черносивите води на Сако Бей с леко повдигнат нос, отдолу искряха и се пенеха малки вълни. Макартър застана до кабината и се загледа назад — към Скарбъро, хоризонтът зад нас заподскача весело — сякаш в такт с движението на съда.

В кабината пред кормилото Адамс говореше с някого по радиото.

— Все така я носят вълните — към брега — обясни той на Макартър, след като се показа на вратата. — Само на две мили сме от нея.

Погледнах в указаната посока, над главите на групичката ченгета край мен и си представих, че виждам тъничък стълб в далечината — високата, източена мачта на яхтата. Нещо ме зачовърка, загриза отвътре като ноктите на затворена в чувал котка. Носът потъна за миг в отривисто движение и незабавно се издигна отново, като ме заля с доста солена водица. Потръпнах, отгоре чайките закрякаха, като че ми се смеят. Надвикваха бумтенето на двигателя, проклетниците, и се рееха над водата, като че търсят нещо.

— Ето я — извика Адамс и пръстът му посочи зелена точка на радарния екран, аз в същия миг наистина забелязах нещо като дълга игла, забита в черна бучка на хоризонта. Застаналият до мен Рамос проверяваше предпазителя на своя глок.

Неясната форма постепенно придоби определени очертания: бяла красавица с висока елегантна мачта. Малко встрани и вляво зърнах по-дребен и доста по-неугледен съд — бе траулерът, който пръв я забелязал — портландски рибари. От север забръмча нещо — бе двигателят на „Мърин 1“ — пристигаше и тя. Двете лодки винаги действат заедно — по свързани със сигурността причини, такъв е и регламентът.

„Мърин 4“ сви на юг и направи обход, за да застане откъм източната страна на яхтата. Очертанията на красивия съд на Мерсие изпъкваха на фона на залязващото слънце. Когато я заобикаляхме, ясно видях кръвта на палубата. Дори и солената вода не бе успяла да я измие изцяло, по надстройката личаха дупки от куршуми. Недалеч от кърмата чернееше следа от изгорено — изглежда, някой бе изстрелял сигнална ракета, но тя се бе възпламенила именно там.

Високо горе на мачтата, полуприкрита от платната, висеше човешка форма, сигурно труп, с разпрострени встрани и завързани за напречната греда ръце. Тялото бе голо с изключение на бели боксерки, сега оцветени в червено и черно. Завързаните заедно и допрени крака се белееха; второ въже минаваше през гърдите и сетне отиваше надолу, опънато и завързано за парапет. Сега чак видях, че почти цялото тяло е обгорено — от стомаха до главата. Косата я нямаше вече, вместо очи — черни дупки, зъбите — оголени в гримаса на безмълвна болка. Но аз си знаех, че гледам останките на Джак Мерсие.

Капитанът повика яхтата с мегафона, такъв си е редът, но никой не се отзова. Тогава приближи и почти допря своя съд до „Илайза Мей“, млад матрос прескочи и завърза двата съда с въжета. Първи след него се прехвърлиха Рамос и Макартър, вече с нахлузени ръкавици.

— Елате тук! — чух, че ги вика матросът от кабината.

Те вървяха внимателно, гледаха в краката си, да не би да унищожат някоя улика по един или друг начин, а вълните леко люлееха яхтата. Младежът им сочеше дебела черна следа кръв, която слизаше надолу по стълбичките. По това място видимо бяха теглили нечие тяло — мъртво или най-малкото зле ранено — надолу към трюма. Макартър приклекна и внимателно огледа следите. На едно място забеляза дълъг рус косъм, подаващ се от съсирената и позасъхнала кръв. Пребърка джобове бързо, измъкна нужното му найлоново пликче и прибра в него уликата.

— Ти остани тук — нареди той на матроса и поведе Рамос надолу.

Ченгетата на борда на двете полицейски лодки бяха насочили оръжието си към другите два входа на палубата на „Илайза Мей“. Рамос и Уолъс слизаха по периферията на стълбата на третия вход. По-късно разбрах какво са видели.

Влезли в малък тъмен коридор с помещение незабавно вдясно и койка вляво. Помещението било празно, миришело на химикали, в края му зад бяла найлонова завеса имало душ. Койката била също празна. На пода на коридорчето имало дебел килим, който джвакал, а помежду влакната избивала тъмна, незасъхнала все още кръв. Продължили през камбуза, за да стигнат до втори чифт противоположни врати — съответно две спални с неголеми двойни легла и шкафове, достатъчни да поберат не повече от два чифта обувки.

Отсреща била вратата към главното помещение — затворена. Спогледали се, Рамос свил рамене. Уолъс се върнал малко назад, влязъл в едната спалня и подал ръце с насочен пистолет, Рамос направил същото — от съседната спалня.

Двамата изревали заедно:

— Полиция! Излезте незабавно с ръце високо над главата!

Никой не отговорил. Уолъс пристъпил, притиснал гръб към стената, доколкото това било възможно в онази теснотия, и ритнал вратата.

Почти навсякъде имало кръв — по трите стени, на тавана и на пода. Прокапвала от време на време от висящите тела, имало пръски по картините на стените между илюминаторите. Три голи тела висели от таванните греди — с главите надолу — две жени и мъж. Едната била със сиворуса коса и почти допирала пода, втората — чернокоса и по-дребна. Гърлата и на двете били прерязани, а русата имала прободни рани и по корема, и по краката. Изглежда, нейната кръв била под и на килима в коридорчето, по стълбите, по палубата. Сигурно Дебора Мерсие е опитала да избяга или да направи нещо в защита на съпруга си, докато са го убивали.

В малкото пространство миризмата на кръв била много наситена, а телата се клатели и блъскали едно в друго, в унисон с люшканията на съда. Били убити с лице към вратата, затова силните струи избликнала от артериите кръв опръскала само трите стени.

Зад гърбовете им също имало кръв — не много. На стената отзад се мержелеело нещо като надпис, но той не се виждал добре поради самите трупове. Макартър протегнал ръка, спрял люлеенето на Дебора Мерсие, която била най-отляво. Тогава и другите два трупа увиснали почти неподвижно, а той успял да разчете написаните с яркочервена артериална кръв букви, макар че потръпвал от допира до студената плът.

Само една дума:

ГРЕШНИЦИ

Глава двайсет и трета

Какво ви струва само да… ?

Това бяха думите на Джак Мерсие, казани онзи първи ден на нашата среща, когато ме бе помолил да се занимая със случая Грейс Пелтие. Сега се връщаха към мен с неведома сила — след като научих какво бяха намерили в главния салон на „Илайза Мей“. Под онези залети с кръв палуби, под разпнатия на мачтата Джак Мерсие. Връщаха се стотини пъти и блъскаха по съзнанието ми като стоманени чукове. Върнаха се и на следния ден, когато разлистих вестниците и погледнах снимките на яхтата, по-малките фотографии на Джак и Дебора Мерсие, на адвоката Уорън Обър и съпругата му Елинор.

Какво ви струва само да…?

Сетих се и как бях седял на онази пейка на борда на „Мърин 4“, мокър и треперещ от студ, сред крясъците на чайки и гларуси, докато теглеха „Илайза Мей“ към брега. Бяхме останали повече от два часа в откритото море и сетне очертанията на разпнатия Мерсие бавно чезнеха в падащия мрак. Единствен с мен говори Макартър, и то само за да ми разкаже накратко за видяното в трюма и за написаната с кръв дума на стената.

Грешници…

— Баптистите от Арустук… — рекох аз.

Макартър сви устни.

— Малко е рано да търсиш такива подражателски изпълнения — мрачно отвърна той и поседна до мен.

— Не е подражателство — настоях аз. — Същите хора са.

В краката ни плисна вода.

— Виж сега… онези баптисти са мъртви отпреди повече от трийсет години. Дори и истинският им убиец да е жив, защо му е притрябвало да започва отново, а?

Прекалено бях уморен, за да играя игри, да продължавам да крия туй-онуй. Прекалено уморен.

— Мисля, че те изобщо не са спирали да убиват. Продължавали са си през всичките тези години — но тихо, дискретно, тайно. Мерсие бе тръгнал по дирите им и, изглежда, ги бе почти настигнал, вероятно разкрил, опитваше се да упражни натиск върху Братството — чрез съда и данъчните. Искаше да ги изкара на светлото и ето че успя. Но затова пък те го убиха, както убиха и другите, осмелили се да застанат до него в тази мисия: Йоси Епстайн от Ню Йорк, Алисън Бек от Минеаполис, Уорън Обър, дори и Грейс Пелтие.

Сега излизаше, че контрамерките им са почти изцяло проведени. Думата на стената го доказваше: тя бе далечно и нарочно ехо от клането, с което бяха започнали, което бе разкрито като деяние съвсем неотдавна. Оставаше им само едно-единствено дело за довършване: да си възвърнат последното „Откровение“. Като свършат и това, просто ще се изпарят, ще изчезнат и иди, че ги гони. Ще се скрият завинаги в някоя от онези тихи, тъмни и черни на цвят пещери в безкрайния ни кух свят.

— Кои са тези ТЕ? — попита Макартър.

— Семейство Фокнър — отвърнах аз. — Фокнърови са истинското Братство.

Макартър съжалително поклати глава.

— Ти самият си затънал в лайната до шията, Чарли, да знаеш.

Замълчах, тишината неочаквано разкъса шумът на приближаващия „Мърин 1“.

— Отиват да докарат съдебния лекар, за да извърши съответните формалности — уморено рече Макартър и отключи белезниците. — Ти върви с тях. Сетне ще изпратя някой да те доведе в отдела и ще си продължим разговора.

Остана загледан в мен, докато внимателно слизах на по-малката лодка. Тя направи отривиста маневра и се насочи към брега, а „Илайза Мей“ си остана на място. Слънцето вече потъваше на хоризонта, вълните играеха като в пламъци.

Изведнъж ми се стори, че на фона на аленеещата небесна твърд съзирам черен флаг — трупът на Мерсие чернее срещу червеното.

По-късно седях във фоайето на полицията и гледах дежурните зад непробиваемите стъклени прегради. Бях целият подгизнал, зъбите ми тракаха от студ, нямаше начин да се сгрея. Без да искам, за кой ли път препрочитах полицейските бюлетини на таблата по стените, плакатите с профилактични съвети за различни болести и какви ли още не дивотии. Струваше ми се, че вдигам температура. Главата ме болеше, особено неприятно усещах раната с шевовете на скална — имах гадното усещане, че са се скъсали.

Накрая ме въведоха в конферентната заличка, където току-що бе завършило заседанието на местните полицейски шефове. Бяха схрупали Макартър с все дрехите за това, че ме бе пуснал на борда на полицейската лодка. Поднесоха ми чашка кафе, напразно се опитвах да се стопля с него, а на вратата стоеше патрулно ченге и подозрително ме оглеждаше. Сигурно си мислеше, че се каня да свия някои от окачените по стените евтини награди.

Сетне влязоха Макартър и капитан Боби Мелия — един от двамата пряко подчинени на полицейския началник Байрън Фишър. Макартър носеше магнетофон. Включиха го, седнаха срещу мен и ми наредиха да разправя всичко, което знам — от началото до края. В същия миг влязоха агент Норман Бун и Елис Хауард от портландската полиция.

Разказах им каквото знаех. Отново.

И отново.

И отново.

Бях уморен, гладен, изстинал до костите. Всеки пореден път ставаше все по-трудно да си спомням къде какво бях пропуснал да кажа, а въпросите им растяха по брой, все по-специфични и точни, лицата им се изостриха и озлобиха. Все пак знаех, че не бива да споменавам нищо за Марси Бекър. Защото ако Братството имаше човек в полицията, то все едно че й подписвах смъртната присъда. Опитваха се да ме плашат с какво ли не: че щели да ме обвинят в съучастничество с убийците на Джак Мерсие, в укриване на важна информация от компетентните органи, в опит да попреча на правосъдието да си върши работата и Бог е свидетел какви ли простотии още не измислиха. Просто физически усещах вълните на омерзението и гнева им да се разбиват в мен.

От лодката липсвали две тела: от проверките се бе оказало, че онзи, който мязаше на порнозвезда, и Куентин Харолд са били там в качеството си на охрана на двете семейства — Мерсие и Обърови. Въпреки че що за охрана са тези двамата, никой не знае. Ченгетата от Скарбъро имаха хипотеза: те първи са загинали в откритата стрелба. Джак Мерсие се опитал да изстреля сигнална ракета, не успял, вместо това неволно си подпалил дрехите сам. В помещението, където бяха намерили телата, имало и револвер — колт, но с него не било стреляно. На пода били разпилени патрони — като че някой е направил последен, отчаян опит да зареди.

Какво ви струва само да…

Жадувах час по-скоро да се разкарам от това място. Трябваше да поговоря с Бекърови, да ги помоля, накарам, принудя, дори и с помощта на оръжие, да ми кажат къде се крие дъщеря им. Трябваше да разбера какво бе разкрила Грейс Пелтие. Исках да поспя.

Най-вече трябваше да намеря г-н Пъд и онази нямата, и стария, който бе поискал кожата на Рейчъл: Преподобния Фокнър.

Съпругата му бе сред смъртниците от Сейнт Фройд, но не и двете му деца. Момче и момиче — добре помнех. На каква възраст би трябвало да са днес: някъде към края на четирийсетака, началото на петдесетте, нали? Г-ца Торанс бе прекалено млада, Лутц — също. Освен ако нямаше още някои скрити-прикрити тук или там — нещо, в което аз лично се съмнявах, значи остават само Пъд и нямата. А те очевидно са Ленърд и Мюриъл Фокнър — помощници, оръдия, изпълнители на бащината воля.

Пуснаха ме чак след единайсет същата вечер. Откараха ме с полицейска кола до моята. Заплахите, заканите и предупрежденията им все още ми дращеха тъпанчетата. Когато се прибрах, Ейнджъл и Луис бяха при Рейчъл, пиеха бира, гледаха телевизия, бяха намалили звука почти до край. И тримата ме оставиха на мира да се изкъпя и преоблека. На кухненската маса заварих нов клетъчен телефон — бяха взели паметта от стария. Отворих хладилника, измъкнах бутилка пиво — отворих я и вдъхнах миризмата. Хмел и плодово сладникава, приятна. Отпих — първата ми глътка алкохол от две години насам. Задържах я максимално дълго в устата, преглътнах, повечето беше слюнка. Останалото налях в чаша и изпих половината от него. Загледах се в другата половина в чашата. След малко отидох до мивката и я излях.

Е, едва ли бе миг на откровение, по-скоро бе потвърждение на дадения отдавна обет. Не ми се пиеше или може би не ми се пиеше точно сега. Ейми се бе оказала права: алкохолът е само нещо, което запълва дадена празнина, а аз вече бях намерил и други начини да постигам същото. И поне сега едва ли щях да намеря истината в някоя бутилка.

Отново потреперих — въпреки горещия душ и топлите дрехи. Бях се намръзнал здравата, струваше ми се, че в устата все още усещам морската сол, в косата — пяната на вълните. Само го помислих за миг и отново се върнах в морето, на лодката до „Илайза Мей“ и увисналото на мачтата тяло на Джак Мерсие.

Захвърлих биреното шише в боклука за рециклиране и в този същия миг зърнах застаналата на вратата Рейчъл.

— Не върши работа, а? — рече тя тихо.

Поклатих глава. За момент не можах да намеря думи… нещо вътре в мен студенее, в същото време лудее, същи камък в сърцето, което се мъчи да го изхвърли. Усещам болка някъде в средата на тялото, тя тръгва да се разпростира навсякъде: в ръцете, краката, слабините, в краищата на ушите дори. Върви на вълни, на вълни и ме раздрусва целия, налага се да се хвана за мивката, за да не падна. Затварям очи и виждам:

Вадят млада жена от петролен варел до един канал в Луизиана, устата й отворена, зъбите й се белеят агонията е била страшна, по тялото са избили телесни мазнини… там я е набутал Пътника, след като я е ослепил и убил…

Посред нощ у дома тича мъртво момченце, зове ме да си играем…

Джак Мерсие пламти като факла в отчаян зов за живот, а окървавената му съпруга я тътрят надолу по стълбата…

Кръв и вода, смесени по бледото, разкривено лице на Мики Шайн…

Дядо… паметта вече му изневерява…

Баща ми, седнал на стола в кухнята, разчорля косата ми нежно с огромната си ръка…

Сюзън и Дженифър, с одрани кожи, завързани за столовете в кухнята — завинаги изгубени, но в същото време и недалеч от мен, но винаги в мен…

Болката набъбва ли набъбва, шуми като вълни, чувам гласове — те ме викат, зоват ме отново и отново. Думите преминават в крясък, той се усилва, прелива в кресчендо, тялото ми се разтриса, устата ми се отваря и чувам собствения си глас.

— Не съм виновен аз… — това казах.

— Не те разбирам — отвърна Рейчъл и присви очи в недоумение.

— Не съм виновен аз — за нищо не съм виновен — настоях аз и усетих, че между думите ми като че зейват празнини, като че ги плюя и примигвам под светлината. Облизах устни — сол и бира. Главата ме заболя отново, запулсира в ритъм със сърцето, като че ме полазиха пламъци. Миналото и настоящето се завъртяха в някакъв огнен шемет, като тела на любовници, като кълбо змии в яма. Нова смърт и стара, стара вина и пресни угризения, а болката в мен — бяла като нажежено желязо.

— За нищо — пак повторих и очите ми се замъглиха.

Сега бях готов да се закълна, че по лицето и в устата си усещам морската вода.

— Нямаше начин да ги спася. Ако бях с тях, щях да загина и аз. Направих всичко, което можех. И все още се опитвам, но нямаше начин да ги спася…

Не знаех за кого говоря. Сигурно за всички тях: мъжът на мачтата; Грейс и Къртис Пелтие; за една жена и едно дете, мъртви на пода на евтин апартамент преди година; за друга жена, за друго дете, в кухнята на дома ни в Бруклин още една година преди това; за татко, за мама, за дядо; за момченце с дупка от куршум вместо око.

За всички тях.

И пак чух гласовете им: викат ме от местата, където лежат; ечат през дупки и къртичини, в каверни и пещери, празнини и кухини, а целият ни кух свят вибрира от тези звуци.

— Опитах — потретих, — но не бе възможно да спася всички.

И тогава усетих ръцете им по мен, а светът наоколо рухна в очакване да го изградя наново в образ и подобие наше.

Глава двайсет и четвърта

Заспах в ръцете й, но спах лошо, тежко, в непрестанен сблъсък с разни виещи се, налитащи ми остроноктести твари. Ейнджъл и Луис бяха останали да спят в къщата, всички врати бяха здраво заключени и залостени. Ужким бяхме в безопасност, но Рейчъл до мен не можеше да си намери място. Потъвах в някаква черна вода, където ме чакаше Джак Мерсие, същинска пламтяща факла под вълните, до него Къртис Пелтие, от ръцете му тече гъста черна кръв и струи към дъното. Опитвам се да се изкача, а те ме дърпат надолу, мъртвите им пръсти здраво впити в краката ми. Главата ме цепи, дробовете ми ще се пръснат, натискът върху цялото ми тяло расте ли расте принуден съм да си отворя устата, а в нея и в носа нахлува солената вода.

И тогава се събуждам. Пак и пак. Намирам я притисната в мен, нежно ми шепне успокоителни слова в ушите, ръцете й ме галят по мократа коса, разтриват слепоочията ми. И така минава нощта.

На следващия ден закусихме набързо и се приготвихме за излизане, но се разделихме на две групи. Луис, Рейчъл и аз към Бар Харбър, окончателно решени на всяка цена да говорим с Бекърови. На всяка цена. Ейнджъл бе поправил домашния телефон и щеше да остане в къщата, за да е готов за всякакви маневри, ако такива се наложат. На път към колата проверих клетъчния телефон за евентуално оставени съобщения. Имаше само едно — от Али Уин. Молеше да й се обадя.

— Нали ми казахте да ви потърся, ако някой започне да задава въпроси за Грейс — рече тя, когато се свързахме. — И ето — един се обади.

— Кой?

— Един полицай. Вчера дойде в ресторанта. Детектив беше, показа си значката.

— Видяхте ли името?

— Разбира се — Лутц. Каза, че разследва смъртта на Грейс, и питаше кога съм я виждала за последен път.

— А вие какво му отговорихте?

— Същото, каквото и на вас. Нищо повече.

— Как ви се видя полицаят?

Тя очевидно се замисли, отговори малко по-късно:

— Уплаши ме. Снощи въобще не съм се прибирала у дома. Преспах у една приятелка.

— А от вчера мяркал ли се е?

— Не, смятам, че ми повярва.

— Обясни ли как се е добрал до името ви?

— От ръководителя на аспирантската работа на Грейс — една възрастна доцентка от университета. Снощи й се обаждах — тя ми съобщи, че му дала две имена — моето и на Марси Бекър. Познаваше ни и двете, колко пъти сме пили кафе заедно.

Беше след девет часа сутринта и вече почти влизахме в Огъста. Телефонът иззвъня, погледнах индикатора — номерът не ми говореше нищо.

— Господин Паркър? — попита женски глас. — Обажда ви се Франсин Бекър, майката на Марси.

Прошепнах името в ухото на Рейчъл.

— Тъкмо съм на път към вас, госпожо.

— И все още търсите Марси, нали? — в гласа звучеше някакво примирение, но и страх.

— Убийците на Грейс Пелтие са по следите й, госпожо Бекър — рекох аз. — Те убиха баща й, убиха друг човек на име Джак Мерсие, съпругата му и негови приятели, ще убият и Марси — веднага щом я намерят.

Жената отсреща се разплака, ясно чувах хлипанията й.

— Много съжалявам за онова, което се случи, когато идвахте у нас миналия път — давеше се тя в сълзите си. — Бяхме много уплашени — за Марси, за нас самите. Тя ни е единствената дъщеря, г-н Паркър. Не искаме да й се случи нищо лошо…

— Къде е тя, госпожо?

Франсин Бекър замълча. Вероятно щеше да ми каже, но не и сега, а по-късно, по свой собствен начин.

— Тази сутрин тук дойде един полицай, детектив беше. Каза ни, че Марси е в голяма опасност и той е готов да я отведе на сигурно място… — тук жената отново изхлипа, сетне продължи: — Съпругът ми му каза къде е Марси. Ние сме хора обикновени, г-н Паркър, спазваме законите, слушаме властта. Марси ни беше предупредила да не говорим с полицията, но този човек бе толкова приятен, любезен и видимо се безпокоеше за нея, че… нали разбирате? Нямаше никаква Причина да не му вярваме, а не можем и да се свържем с Марси. В онази къща телефони няма.

— Коя къща?

— Имаме дом в Бутбей Харбър. Всъщност нещо като вила. През лятото я даваме под наем, но напоследък малко сме я занемарили…

— Кажете ми къде точно се намира.

Рейчъл незабавно извади бележниче и писалка, повторих ясно адреса и упътванията на жената, за да може да ги запише.

— Моля ви, г-н Паркър, помогнете й! Нали нищо лошо няма да й се случи?

— Ще помогна колкото мога — обещах аз и се опитах в гласа ми да прозвучи някаква надежда. — Само ми кажете как се казваше онзи полицай?

— Лутц — бе незабавният отговор. — Детектив Джон Лутц.

Дадох десен мигач и излязох на банкета. След няколко секунди се зададе лексъсът на Луис. Слязох, изтичах до него.

— Променяме плана.

— Е, и къде отиваме сега?

— При Марси Бекър. Вече зная къде е.

Трябва да е прочел нещо в лицето ми, защото подхвърли:

— Я да позная… и други хора вече знаят, нали?

— За съжаление, да.

— Е, то все така ни се случва…

Преди трийсетина години Бутбей Харбър бе прекрасно, тихо кътче, нищо повече от мъничко рибарско селище. А още трийсет години преди това вероятно навсякъде е смърдяло на тор, защото пък тогава Бутбей е бил преразпределителен център на търговията с торове. Както и да е — на това място още през 1622 г. е възникнала първата постоянна заселническа колония на брега на Мейн — сигурно най-примитивната на източното крайбрежие, но пък нали все отнякъде трябва да се започне?

Днес, по време на туристическия сезон Бутбей Харбър се оживява, пълни се с разнолики туристи и моряци в отпуска; те въртят добър оборот на пристанищните заведения и места за развлечение. Така че, ако питате мен, някогашното съсипано от мръсотия и безконтролно търговско развитие място е направило голяма крачка в положителната посока, а пък ако случайно сте от черногледите хора, може и да кажете, че наистина има големи промени, но нещата са си все в онази мизерна бъркотия отпреди години.

От Огъста хванахме по шосе 27 в югоизточна посока и пристигнахме в Бутбей за около час, минахме по „Мидъл Стрийт“ и все по нея до мястото, където се превръща в „Бартърс Айланд Роуд“. Искаше ми се да оставя Рейчъл в Бутбей, но си знаех, че ще има голям скандал, а освен това тя сто на сто щеше да бъде от полза при срещата с Марси Бекър.

Накрая стигнахме до отбивка с частен двулентов път към дървена къщурка с паянтова веранда, кацнала на леко възвишение. И тук спряхме. В самия склон зърнах вградени дървени стъпала. Предположих, че вилата е с не повече от 2-3 стаи. От запад и юг имаше дървета, но отсечката до нея се виждаше съвсем ясно. Не забелязах коли, но под прозореца отляво на предния вход бе подпряно колело — от онези с дебелите гуми и специални скорости за планински терени.

— По-добре да оставим колите тук, а? — попита ме Луис.

Вярно беше, че тръгнем ли по пътя, и незабавно ще ни забележи всеки, който може да се намира в къщата. Но пък време за губене нямахме.

— Тц-тц — рекох. — Давай да вършим работа и да се чупим, преди да е пристигнал Лутц.

— При положение, че не ни е изпреварил — възрази Луис.

— Мислиш, че е дошъл с онова колело там ли?

— Може да е идвал и вече да го няма — логично отвърна приятелчето.

Въобще не отговорих. Как ще отговоря, изобщо не ми се и мислеше за подобна възможност.

— Не бива да ходим натам с празни ръце — обади се Луис и отвори багажника на лексъса.

Огледах околността, къщата, лицето на Рейчъл. Свих рамене. Нищо особено не се виждаше и пристъпих към отворения багажник, Рейчъл след мен.

Луис повдигна мъхнатия вътрешен капак, отви гайките, с които бе затегната резервната гума, подаде ми я и намигна. Сега багажникът изглеждаше по-дълбок и все пак бе плитък. Той се наведе и освободи някакви скрити пружини, тогава подът се повдигна на задни панти и разкри малък арсенал, подреден в специално построени отделения.

— Сигурен съм, че имаш разрешителни за всичките тези пушкала — подхвърлих му аз.

— У дома имам за по-сериозната стока, това тук нищо не е — небрежно отвърна той.

Зърнах малкия формат „Калико“ — с два пълнителя по 50 патрона, той, Луис, много ги обича тези играчки. Още и деветмилиметров глок, снайпер карабина „Маузер“ SP66, южноафрикански картечен пистолет BXP, че дори и със заглушител, и портативен гранатомет отдолу. Това оръжие винаги ме е озадачавало; струва ми се, че в самата идея на конструктора има противоречия.

— Ако се треснеш в някоя бабуна на пътя, може и да гръмнеш. Току-виж отворил се цял кратер и го нарекли на твое име. Ще си единственият хитмен[26] с подобна слава — заядох го аз. — Пък и не те ли е шубе да возиш толкова много железа постоянно, а?

То си е сериозно закононарушение, но Луис се ухили:

— Имам документ за професионален шофьор и черна фуражка — гепят ли ме, ще кажа: „Те на голем бел масса, аз само малък черен слуга кочиаш.“

Добре имитираше мекото произношение на луизиански роб от преди някой и друг век.

Сетне се наведе, за да измъкне нещо като рязана двуцевка с мерник и трета цев отдолу, която се оказа ръкохватка. Беше много лека и прилепваше на рамото като изляна.

— Впечатлен съм, Луис — рекох наистина удивен. — Какво е това?

— Neostead — южноафриканско. Пука със специално стабилизирани патрони — не се влияят от нарезите в цевите, 13 на брой и изобщо не рита — можеш да си бумкаш с една ръчичка.

— Значи ефикасно, а?

— Какво ти ефикасно, бе, момче, давам ти направо върха!

Поклатих глава отрицателно и му я върнах. Зад мен Рейчъл се облегна на колата. Забелязах, че се нацупи и стисна устни, погледът й като че се втвърди. Знаех, че не обича оръжието. Имаше си най-сериозни причини.

— Добре, хайде да вървим — кимнах аз.

Луис тъжно заклати глава, качи се в лексъса и подпря двуцевката на съседното място.

— Не мога да разбера защо не ми харесваш стоката — извайка се той.

— Прекалено много пари имаш, Луис, това ти е проблемът — сопнах му се аз.

Подгонихме колите успоредно и нагоре по пътя, чакълът под гумите ни запращя и се разлетя. Излязох пръв, Луис секунди след мен. Ясно чух, че във вилата силно се тръшна врата. Сигурно задната.

Хукнахме едновременно — аз отдясно, Луис — отляво. Свих зад ъгъла и веднага я видях — жена в червена риза и джинси. Тича ли тича надолу по склона към дърветата, на рамото й виси раничка. Беше едричка и не особено бърза, догоних я преди още да е на половината склон. И тогава видях мотоциклета — беше в групата дървета пред нас, покрит с платнище.

Бях само на половин метър зад нея, когато свали раницата и със замах я завъртя. Удари ме точно по слепоочието, и то доста силно. Залитнах, ушите ми запищяха, но се плъзнах с краката напред и успях да я препъна. Падна тежичко и раничката отхвръкна встрани. Скочих върху нея, преди още да се е окопитила. Чух стъпките на Луис зад мен и в следващата секунда сянката му падна върху нас двамата.

— По дяволите — изругах високо. — Отнесохте ми главата!

Под мен Марси Бекър се бореше яростно. Изглежда, бе навършила двадесетте, косата й бе светлокестенява, чертите й — обикновени, дори възгруби. Огледах я по-внимателно — широки рамене, мускулеста — може да е била плувкиня или атлет. Сетне видях изражението й и ме загриза съвестта. Яко я бяхме уплашили, особено аз.

— Не се бой, Марси — рекох колкото се може по-приятелски. — Дойдохме, за да ти помогнем.

Сетне се извъртях и я пуснах да стане. Почти веднага хукна, но аз бях готов за това, хванах я и я свалих на земята.

— Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив. Къртис Пелтие ме нае да разследвам случилото се с Грейс. Мисля си, че ти знаеш истината.

— Нищо не знам — изсъска тя и ловко ме ритна с лявата пета — точно по пищяла, където боли ужасно.

Както ви казах — едра, здрава девойка, не беше лесно да я държа на място. А Луис си стои до нас, гледа и се подсмива, мръсникът му с мръсник. Разбра се, че от него помощ няма да видя. Извих я към себе си и здравата я раздрусах.

— Марси, нямаме време за подобни майтапи — подвикнах вече леко ядосан.

— Да ти го начукам! — изхрачи се тя в ответ.

Какво да се прави — беше ядосана, уплашена, пък и имаше пълно основание за това. В този миг се появи Рейчъл и аз благодарих на Бога. Очите на Марси незабавно се прехвърлиха върху нея.

— Марси, на път за насам е един полицай и намерението му съвсем не е да те опазва — бързо рече Рейчъл. — От родителите ти научил, че се криеш тук. Смята те за свидетел на смъртта на Грейс Пелтие. И ние също. Слушай сега — дошли сме, за да ти помогнем, но ти трябва да ни сътрудничиш.

Момичето престана да се дърпа и загледа Рейчъл право в очите. Опитваше се горкото да отгатне дали говори истината. Изглежда, повярва, защото чертите й се отпуснаха, лицето й се поизглади, пламъчетата в очите й угаснаха.

— Грейс я уби един полицай — рече тя изведнъж.

Незабавно се извърнах към Луис.

— Махни колите оттам!

Той кимна и хукна нагоре по хълма. След няколко секунди неговият лексъс се появи в задното дворче, което бе малко над нас — от пътя го прикриваше самата вила. Мустангът го последва достатъчно бързо.

— Мисля, че убиецът на Грейс се казва Лутц — същият полицай, който е на път за насам — казах на Марси, като я гледах в очите. — Е, искаш ли да ти помогнем или не?

Не отговори, само кимна в знак на съгласие. Взех раницата от земята и й я подадох. Докато я поемаше, я задържах и с усмивка подхвърлих:

— Да не ме цапардосаш пак, ей?

Тя ми върна усмивката — смутено, несигурно, също като дете:

— Няма, обещавам.

Тръгнахме нагоре по склона и изведнъж тя изтърси:

— Ама той не търси само мен…

— А кого още? — сепнах се аз — може би бяхме пропуснали нещо важно…

Марси преглътна и в очите й се появи истински страх.

— Най-много му трябва книгата — рече и потупа с длан раничката.

Докато си прибираше скромния багаж, който в бягството бе зарязала в къщата, тя ни разказа за последните дни и часове на Грейс. Във всеки случай не ни показа книгата, не позволи да надникнем в раницата. Все още не ни вярваше напълно.

— Много бързаше, когато излезе от срещата с онзи тип Парагон — разказа момичето. — Изтича направо до колата, качи се и потеглихме. Ужасно беше ядосана, толкова пищисана не бях я виждала дотогава. И през цялото време го ругаеше, наричаше го лъжец с лъжец такъв. Същата вечер ме остави в мотела в Уотървил и не се прибра чак до два-три на разсъмване. Не ми каза къде е ходила, но щом се съмна и тръгнахме. На север. И пак ме заряза сама — в Мачиас. Каза ми да си почивам и да я чакам, ама не я видях цели два дена.

Седях в стаята, гледах телевизия, купих си една-две бири. На втората вечер чувам — някой блъска по вратата. Отивам да отворя — Грейс, косата й мокра и мръсна, дрехите й вир-вода, а тя бяла, пребледняла като сняг, сякаш видяла най-страшното чудовище от Ада. Каза ми, че трябва веднага да тръгваме. Облякох се, взех си раницата и потеглихме. На задната седалка в колата имаше пакет — нещо увито в найлонова торбичка. Надникнах — видя ми се като тухла, голяма и дебела.

— Какво е това — питам, а тя вика: „Не ти трябва и да знаеш!“, и толкоз. Мълчим, мълчим, аз току питам: „А сега къде отиваме?“ „При баща ми“ — отвръща тя.

Тук Марси направи пауза, изгледа мен и Луис, който стоеше пред прозореца и оглеждаше местността.

— Не е лошо да тръгваме — обади се той.

Знаех, че Лутц ще дойде всеки момент, но пък нали момичето се бе разприказвало, иди го навивай после да ти каже нещо.

— Нещо друго каза ли ти? — подтикнах я аз отново.

— Ами тя беше като истерична. Мълчеше, по едно време викна: „Той е жив, жив е!“, и започна да плещи едни такива, че онези го завели в града, защото се разболял. Тя видяла как припаднал на пътя. Само това говореше. Ама кои бяха онези, кой беше той, така и не разбрах. Питах, но тя все казваше, че по-добре за мен е нищо да не зная.

И така мина почти час, аз заспах на задната седалка. По едно време усещам, че ме дърпа. Разбудих се, виждам, че сме загазили нещо. Зад нас едно ченге, гони ни, пуснал буркана, надул сирената. Грейс настъпи с все сила и се измъкнахме — онзи изостана. След един завой излезе от пътя и спря. Вика: „Изчезвай, Марси!“, и толкоз. Подхвърли ми раничката, пакета от задната седалка и целия куп с бележките, дето си водеше от сума ти време, и пак вика: „Спасявай се!“ Питам какво става, тя казва да й ги пазя, докато ми се обади. Сетне на онзи отзад фаровете му блеснаха и аз се изшмулих от колата и право в храстите. Право да ви кажа, вероятно съм прихванала онзи страх от нея, защото цялата треперех, а никаква причина да се страхувам нямаше, нали? Така де — какво толкова бяхме направили? Пък и онзи нали беше ченге? И да е откраднала нещо, ще го върне и какво толкова?

Както и да е — слушам аз, тя се мъчи да запали колата, ама проклетницата не ще ли не ще. Дойде онзи, вика й „Дай ключовете!“. Висок мъж, пушеше цигара. С ръкавици, чувам всичко, което й говори — къде е била, какво е правила. Не я пуска да излезе от колата, надвесил се над прозореца. И все я пита за нещо си — къде е то, та къде е то, но нали не знам за какво пита. Тя отговаря, че не разбира за какво й говори той.

— Тогава полицаят се обади по телефона — имаше клетъчен. Може да е било 15 или 20 минути преди да дойде онзи — другият. Един едър такъв — с мустаци.

Сега Марси се разплака жално.

— Трябваше да се опитам да направя нещо, да помогна… защото веднага усетих какво ще стане… още преди да извади пистолета. Просто го усещах! Чувствах как си го мисли, проклетникът му неден! Видях го, че влиза при нея и вече се канех да се развикам с все сила. Мислех, че първо ще я изнасили или нещо… ама нищо не можах да направя, беше ме ужасно страх, цялата треперех. Чувах виковете на Грейс и тогава той я удари по главата, за да млъкне. Претърси багажника, после цялата кола и тръгна да души наоколо. Аз се дръпнах назад и трябва да съм вдигнала шум, защото той ме чу, застина и се заслуша. Значи той започна да търси, да оглежда наоколо и като не намери нищо, се вбеси, върна се и удари по тавана на купето с все сила. Чух и псувните му — надалече ехтяха.

Марси отново замълча, сетне възобнови разказа.

— Видях го, че заобикаля към шофьорския прозорец с пистолета в ръката. Пак се развика на Грейс, блъскаше я по главата с дулото. Тя отблъсна пистолета с ръка, сдърпаха се двамата, чух изстрел и прозорците отпред почервеняха, Първият полицай започна да крещи на едрия, викаше „Какво си мислиш, че правиш, бе!“. Но изглежда се уплаши, защото притихна и го чувам, че пита: „А сега какво ще стане?“ Другият го изпсува и му рече да млъкне.

Тогава бръкна с ръце в прозореца и направи нещо с главата на Грейс. Като изкара ръцете, видях, че държи коса и гледа към дърветата и храстите откъм моята страна, все едно ме вижда къде съм. За малко да се напикая — запълзях по корем с лице в земята, не смея звук да издам. По едно време гледам — през предния прозорец главата й се вижда — виси безжизнено, кръв навсякъде. Ужасно мъчно ми стана — беше ми първа приятелка, а аз я оставих да умре сама…

Рейчъл пристъпи, хвана я за ръката.

— Нищо не си била в състояние да направиш, Марси — рече тя тихо и в гласа й долових ехо от моя собствен. — Онзи тип Лутц е щял да убие и теб и тогава нямаше да научим как е станало убийството. Ти нали не си разказвала на други хора за него?

Марси енергично заклати глава.

— Не, но щях… докато не видях книгата. Тогава се уплаших още повече, ама ужасно се уплаших. Реших, че най-добре е да се скрия някъде и да стоя колкото се може по-далеч от ченгетата. Защото ако ме намерят, ако онзи едрият разбере какво съм видяла… майко мила! Обадих се на мама и й казах, че на Грейс й се случи нещо много лошо и че трябва да се скрия, докато реша какво да правя. Изрично й казах да не споменава пред никой къде съм, особено пък пред полицията. Хванах първия рейс от Елсуърт рано сутринта на следващия ден и оттогава стоя тук. На два пъти се престраших да отида до един магазин, взех под наем мотоциклета — ако ми се наложи да се спасявам бързо…

— Е, завинаги не можеш да се криеш тук — казах й очевидното.

— Нямаше къде другаде да отида — въздъхна дълбоко тя.

— Но Грейс не успя да ти спомене къде е ходила?

— Не. По едно време подхвърли нещо за някакъв фар, но тогава бе много възбудена. Нали разбирате — пренапрегната и може би превъртяла. Говореше ги едни — нищо не й се разбираше.

— А книгата е все още у теб, нали?

Марси кимна, посочи към раничката.

— Там е. Пазя я.

И в същия миг се обади Луис. Извърнах се към него.

— Идват.

Бялата акура на Лутц изрева нагоре по чакъла и спря на около десетина метра от предната врата. Самият той излезе пръв, след него — дребен, възслаб мъж с ниско подстригана коса. Бе кривоглед, облечен в бояджийски гащеризон и гумени ръкавици. Такива хора Луис презрително нарича „злобарчета“ или „малчовци“. Има предвид онзи тип дребни боклуци, които обичат да давят кучета, да бесят котки, да тормозят и насилват деца и изобщо всичко, що е по-слабо от тях самите. И двамата държаха пистолети в ръка.

— Май са дошли с готовност да я заловят на всяка цена — жива или мъртва — подхвърлих аз.

Дребният отвори багажника и извади голям гумен чувал — от онези, в които слагат убитите.

— Тц — възрази Луис. — Току-що ти показаха за какво става дума.

Отдръпнахме се назад, в сенките на стаята, докато Лутц се приближи и надзърна през прозореца. Махна с ръка на дребния да заобиколи отзад, самият той тръгна към предната врата. Допрях пръст на устни, с ръце обясних на Рейчъл да отидат с Марси в малката спалня и да легнат на пода. Луис мълчаливо извади зиг зауера от колана и отривисто го подаде с дръжката напред на Рейчъл. Тя го изгледа, поколеба се, взе го. А той с двуцевката в ръка тръгна към задната врата — да пресрещне помощника на Лутц. Това стана за не повече от три секунди, аз извадих пистолета, свалих предпазителя, замислих се какъв избор имам. Не беше много голям.

Предната врата се отваря в късо коридорче — отпред стена, метър и половина вляво вече влизате в голямата стая — нещо като всекидневна. Отдясно на нея е спалничката, където Марси Бекър и Рейчъл вече лежаха под прозореца — ако някой отвън надникне, да не може да ги види.

Пристъпих до ъгъла на всекидневната, току до коридора към външната врата и скрит за влизащия, зачаках с насочен пистолет. Чух как изскърца дръжката, в същия миг от задната част на вилата нещо избумтя досущ като топ. Откъм вратата се чу трясък, Лутц влетя с хванат в двете ръце пистолет. Шумът отзад май го панира и влезе прекалено бързо. Оръжието му бе насочено към средата на стаята, не и към мен. Атакувах с рамото напред, едната ми ръка отблъсна неговия пистолет, другата го тласна към прозореца, последва силен удар в слепоочието със смит и уесъна. Той залитна, ударих го пак. Успя да пусне изстрел — в тавана, получи трети удар и падна на колене. Веднъж на пода, изтръгнах пистолета от пръстите му и го захвърлих в кухнята. Сетне го опипах за друго оръжие. Нямаше, но му взех белезниците. Тупнах го още веднъж — за всеки случай, закопчах го и го извлякох навън на чакъла. Очаквах там да намеря Луис и така и стана, но не беше сам.

Дори не беше и въоръжен.

Стоеше изпружен с ръце на тила, а голямата двуцевка се търкаляше на земята в краката му. Зад него стърчеше високата, плешива фигура на Голем, един пистолет почти опрян в главата на черния ми приятел, другият небрежно насочен в гърдите ми. На свития му лакът висеше навито въже.

— Съжалявам, човече — тихо рече Луис.

Отляво се търкаляше дребният с голяма дупка в гърдите.

Голем ме гледаше в очите, навъсен, без да мига.

— Пистолетът долу, г-н Паркър! Иначе ще убия приятеля ви.

Протегнах ръка напред, наведох се и внимателно поставих смит и уесъна на чакъла. Лутц надигна окървавена глава и замаяно изгледа плешивия. Сетне очите му се изясниха и в тях се появи страх, истински животински страх. Изпитах някакво удовлетворение от това, но какво толкова? Голям праз. Ние всички изцяло и напълно зависехме от милостта на този странен, кух човек пред мен. Голем. Така се бе сложила ситуацията. Моя грешка до голяма степен.

— Сега свалете обувките и чорапите на детектива! — нареди той.

Наведох се, затиснах гърдите на Лутц с колене да не ми играе номера и изпълних заповедта. Голем само извъртя китка и въжето тупна пред мен.

— Сега му завържете краката.

Изпълних и това нареждане. И веднага чух шепота на Лутц:

— Моля те, Паркър, не го оставяй да ме отведе. Ще ти кажа всичко, което искаш, само не го оставяй…

Нямаше как Голем да не чуе.

— Замълчи, детективе. С г-н Паркър сме се разбрали вече.

Видях или по-скоро усетих движението на Рейчъл зад прозореца и поклатих глава — дадох й знак да не се замесва. По никакъв начин.

— Така ли? — попитах може би наивно.

— Ще ви оставя живи заедно с приятеля ви. И вашата приятелка също. Ще отведете и онова момиче. Но детектив Лутц ми е нужен.

Защо ли си мислех, че на този човек (или нечовек?) нещо може да му се е изплъзнало?

— Не! Недейте! — изрева Лутц. — Не бива, хора сме. Този изверг ще ме убие.

Погледнах Голем в очите, но едва ли имаше нужда от потвърждение, че опасенията на Лутц са оправдани.

— Детектив Лутц е напълно прав — отвърна онзи, — само че първо ще ми каже къде са съзаклятниците му. Поставете го в онзи чувал, г-н Паркър. Сетне заедно с приятеля си го отнесете в моята кола.

Не помръднах. Не бях готов да се разделям с Лутц, преди да съм научил онова, което той знае.

— Ние всички имаме една и съща цел — рекох. — Да намерим виновниците за убийствата.

В същия миг Луис изохка — Голем бе забил дулото болезнено в тила му. Преговори нямаше да има, вече се знаехме с този тип.

Помъчихме се доста докато набутаме извиващия се като змия Лутц в чувала, напъхахме чорапите му в устата, за да не крещи оглушително и го отнесохме до линкълна на Голем. Отворихме багажника, сложихме го вътре. Капакът се хлопна с окончателността на затварящ се ковчег. Все още чувах заглушените стенания и ударите с крака в ламарината.

— Сега, ако обичате, бавно и към къщата — нареди Голем. Отстъпихме, без да се обръщаме, и тръгнахме заднишком. Не сваляхме очи от плешивия с двата пистолета.

— Не мисля, че повече ще се видим, г-н Паркър — рече той.

— Не го приемам толкова навътре — не се стърпях аз.

Изчака ни, докато се отдалечихме поне на трийсетина метра от колата му, сетне бързо се намести в нея, запали и потегли. Владееше ги тези изпълнения отлично. Луис до мен дълбоко въздъхна.

— Добре ни се размина — отново не се стърпях. — Само дето твоята професионална гордост пострада, а? И репутацията малко нещо?

Луис смръщи лице.

— Знаеш, аз месеци наред обмислям и подготвям един-единствен удар. А ти ми подхвърляш някакви си пет минути и давай! Да не съм ти шибаният Джеймс Бонд.

— Няма страшно — продължавах аз. — Този не е от разговорливите. Напротив — пълен гроб. Никой няма и да научи.

— Вероятно. И името му — супер.

Сетне изтичахме до къщата. Рейчъл излезе да ни пресрещне. Беше пребледняла като платно, направо помислих, че ще припадне.

— Рейчъл, пиленце, какво има? — попитах и я сграбчих за раменете.

— Виж сам — рече тя почти беззвучно и махна с ръка назад.

Заварих Марси Бекър настанена в едно от големите кресла, свила крака под себе си. Взираше се втренчено в стената и си дъвчеше нокътя. За миг прехвърли очи към мен, сетне ги свали към нещо на земята пред нея и пак се вторачи в бялата мазилка. Така ни завари и Луис след време. Изглежда, сме стояли неподвижни доста дълго. И той изгледа онова, което лежеше на пода.

Беше книга.

Книга от човешки кости и кожа.