Родени убийци

17.

По времето, когато се изписват тези редове, може би няма американец, който да не е изгледал скандалното интервю на Уейн Гейл с Мики Нокс, предавано на живо от Батонгавил веднага след края на „Супербоул“. Америка беше разтресена от осъзнаването до какви изкривявания е достигнало болезненото й вманиачаване в предаванията на преследващите суперразтърсващи сензации медии. Дали ставаше въпрос за голяма катастрофа на някоя магистрала, или за интервю с убиец, погледът на обикновения зрител си оставаше прикован в екрана, независимо от усилията (въображаеми) да го отклони.

Точно в седем и четиридесет и две минути вечерта въвеждащите кадри към интервюто, придружени от снимка на Мики Нокс, заеха екрана на телевизора в стаята за почивка на крило „Б“.

„А сега Уейн Гейл застава очи в очи с Мики Нокс. Директно от затвора с усилено строг режим Батонгавил, в навечерието на лоботомията на Мики Нокс. Луд ли е той, или не? Нека цяла Америка бъде съдия…“

Усещането беше сякаш бръснач разсече въздуха — спомня си Макмилан Бесния, който по това време наблюдавал шоуто в стаята за почивка на крило „Б“. — Тоя бръснач се впи във всеки от нас. Никой не можеше да се мръдне от телевизора, след като на него се появи лицето на Мики Нокс. От деня, в който беше цъфнал в кафеза преди година, целият затвор замириса на барут, а сега цялата страна го гледаше, копелето му с копеле. Как дрънка за вълка, дето не знае, че е вълк, и за овцата, дето не знае, че е овца, щото Бог ги бил подредил така нещата.

Не си спомням точно в кои момент се случи, но мисля че беше когато започна да говори глупости за разните му демони — да, мисля, че тогава стана — говореше нещо за демона, живеещ вътре в теб и мен, как всеки си има негов си демон. Който се храни с омразата ти. Намушквания, изнасилвания, убийства, използва слабостта ти, страха ти, как само най-злите оцеляват.

Е, човече, казвам ти, ако искаш да видиш омраза и страх и дойдеш в Батонгавил, попаднал си на най-подходящото място. В минутката, в която го каза, сякаш нещо експлодира. Някак си точно тогава никой нямаше нужда от обяснения или подкани. Поглеждам през рамо и виждам онуй момче, Тънкия, който бездруго винаги си има вид на откачен. Беше забол поглед в екрана и всяка думичка, дето Мики Нокс я казваше, попадаше на място.

В следващия момент усещам как някакво кошче за боклук прелита във въздуха и се забива право в средата на телевизора. Телевизорът експлодира като ракетите, дето ги пускат за четвърти юли. Стане ли нещо такова, полицаите — те и без това са малко нервни — изскачат с пушкалата на пътеките и започват да обикалят нагоре-надолу из целия блок и да гърмят предупредително във въздуха. Не знам какво беше пуснало лудото му копеле, във водата ли, във въздуха ли, но май всички превъртяха в един и същи момент.

По-нататък всеки прави каквото може, та да забърка още по-голяма каша. Полицаите в стаята с телевизора ги млатят до смърт с крака от столове и маси. Полицаите горе на пътеките стрелят като побъркани, докато ония се прекачват през телта и все едно изобщо не усещат как кожата им увисва на парцали по нея, лудите им копелета. Ония стрелят и стрелят, и стрелят. А нашите напират ли, напират.

Някои започват да извличат дюшеци от килиите и да ги палят. Не знам как са я мислили тая работа, щото дюшеците са от гума, не от пух, и тая миризма, все едно че гориш пластмаса, прониква навсякъде и никой не може да диша. А полицията вече беше спряла водата, та никой не може да изгаси нищо, и започваме да къртим тръбите от стените и таваните да не се издушим като пилци.

Ако някога някое място е приличало на ада, казвам ти, човече, туй беше мястото. Спират тока и единственото осветление остават огньовете. От тавана се стича вода и целият блок се пълни с дим. Поглеждам си в краката, а там вече се насъбрали десет сантиметра вода и тя постепенно почервенява, не те лъжа, човече. Побърканите копелета изхвърлят хартии и полицаи, и каквото докопат през перилата. Вдигам очи към небето и си казвам: Дейвид, братче, наведи се и целуни сладкия си задник за последен път, защото това е само началото.

Беше в края на второто прекъсване за реклама, точно след като Мики Нокс беше признал на Уейн, че е „роден убиец“, когато Шон Девлин зърна Макклъски на телефона. „Каквото и да чуваше от другия край на линията, придоби вид на човек, дето му се пръскат хемороидите.“

— Къде? Господи Боже! Мамка им!… Ясно… ясно… Мобилизирай хората. Тръгвам веднага.

Макклъски затвори телефона, пое дълбоко дъх и изрева:

— Всички камери да се спрат!

— Това шега ли е? — извика невярващо Уейн. — Времето ни е изтекло!? Ама ние предаваме на живо, за Бога! Имаме още десет минути! Двеста милиона американци…

— В стаята за почивка на крило „Б“ е избухнал бунт. Имат оръжие, експлозиви, взели са заложници. Спирайте веднага! — отсече Макклъски безпрекословно. Никой в Батонгавил не му се беше опълчвал през последните деветнайсет години.

Но Уейн Гейл не се предаваше лесно.

— Тогава да дойдем с теб и да снимаме, а? Дуайт, за Бога! На живо!

— Оставаш тук и млъкваш! — каза Макклъски. С последни сили се сдържаше да не му строши главата. — По дяволите, трябва да видя какво става там долу, преди да ти разреша да снимаш. Всичко започна заради твоето проклето шоу.

Уейн излезе след него от стаята. Посегна да го хване за ръката. Беше отчаян.

— Но светът ни гледа, Дуайт! Такъв шанс няма да ти се падне втори път! Ти ще станеш прочут. Ще влезеш в историята! Дуайт!

Наглостта на Уейн беше толкова невероятна, че яростта на Макклъски се замени с удивление. Той се обърна към Кавано.

— Тоя задник продължава да се опитва да ме учи какво да правя в собствения ми затвор! Мамичката му! Копелдакът му нещастен представа си няма за какво става дума, но ние с теб знаем. Не той ще отговаря после, а ние. Така че, дръж си пръста на спусъка, както и всички останали, и бъдете готови да стреляте при първа заповед.

Шон Девлин си спомня: „Ясно ми беше някак си, че да се хвърля в най-напеченото с шефа не е най-силното ми желание и в стаята за интервюто щях да съм в по-голяма безопасност, но ще ти кажа честно, когато той ми викна да тръгвам с него, тръгнах с радост. Спомням си как, като излизах, погледнах към Дънкан Хомолка, който дъвчеше може би десетото си десертче за деня, и си помислих: «Благодаря ти, Боже, че ме измъкна от тази стая, защото не искам повече и секунда да остана близо до тоя ненормалник Мики Нокс».“

В стаята заедно с Кавано останаха още четирима стражи. Приятели на Девлин, с тях си пиеше пиенето.

Нямаше да мине и час и всичките му приятели щяха да са мъртви.

Джак Сканети си нямаше представа какво се разиграва в крило „Б“, докато приближаваше килията на Малъри с двама от охраната по петите му. Но дори някой да го беше поставил в течение на събитията, мозъкът му вече беше включен на други вълни. Той беше влязъл в еднопосочен тунел и трябваше да го извърви до края. В края на тунела стоеше Малъри Нокс. Пееше му песничка и го привличаше все по-близо към себе си, както сирените са подканяли Одисей да скочи в морето, право в прегръдката на смъртта.

„Казах му, че не трябва да влиза там сам — разказва Франк Леш, един от двамата, придружаващи Сканети в съдбоносния маршрут. — Мисля, че той си е мислел, че може да се справи с нея. Много хора я бяха правили тая грешка преди него и нямаха после възможност да съжалят, че са я допуснали. Но какво да направиш? Човекът е федерално суперченге и така нататък. Шефът казва да правим, каквото поиска. Мисля си, какво пък, по дяволите, може би е по-корав от мене, само дето аз за нищо на света няма да остана там вътре сам с нея.“

— Радвай се, Нокс — каза Сканети и потропа на вратата. Леш я отключи, Сканети влезе и им каза да изчезват.

„Погледнах Остин — човека, с когото бяхме двамата, и размислихме за секунда, но никой от нас нямаше особено желание да му се опъва, така че излязохме.

Излязохме в коридора, без да се опитваме да подслушваме, но и без това се чуваше как си мърморят нещо, после тя се засмя. Смехът й можеше да те уплаши — смях на психясала кучка, дето можеш да го чуеш само насън. И по-точно, в кошмарите си. Като на мръсница, на която й предлагат да се чука. И аз си помислих, че между едно суперченге и една суперубийца може и да има нещо. Може пък той да се облажи в края на краищата. Мен ако питаш, по-скоро ще си пъхна оная работа в натрошено стъкло. И тогава Остин и аз, двамата решаваме, че не можем да бъдем обвинени за нещо, което не знаем, ако стане изкофтяне, и отиваме да изпушим по една.

В следващия момент Сканети започва да врещи, все едно че е прасе, дето го колят. Затичвам се към вратата, но ключовете са у Остин и двамата сме толкова втрещени като виждаме, че тая четирийсеткилограмова пичка ще му потроши гръбнака на нашия здравеняк, че едвам успяваме да отключим. Махаме я от гърба му и Сканети е толкова побеснял, че вади патлака си и щеше да си я застреля на място, ако не бяхме му се развикали да престане. Ще си помислиш, че му е казала, че има най-мъничката нишка на света или нещо такова, защото отначало той просто не можеше да я остави жива на тоя свят. Но после си поема дълбоко въздух, после още веднъж и най-сетне и аз си поех въздух да се успокоя, щото разбрах, че няма да я застреля.

И после той хваща палката на Остин и почва да я налага. Отначало съм спокоен, щото поне не стреля по нея, но пък той продължава ли, продължава да я налага а тя пищи ли, пиши и може и да е убийца, но е и жена, и става непоносимо да гледаш. И аз си мисля как да го спра, обаче изведнъж сякаш всички адски бесове са пуснати на свобода и следващото нещо, което ми се мярка пред погледа, е Мики Нокс, застанал на вратата с карабина. Преди да успея да мигна, Остин е на земята и всичко наоколо тече като на бавен кадър, и аз успявам да гръмна веднъж и усещам как жегата от изстрел ме хвърля назад в стената.

И това е последното нещо, което си спомням.“

Щом Дуайт Макклъски излезе от стаята за интервюто, Мики реши да се направи на шут.

Стражите, давали наряди в блока, където се намира неговата килия, си спомнят, че често са го виждали застанал пред огледалото да разказва по сто пъти шегичките, прочетени в рубриките на „Плейбой“. Никога не му омръзвало да се слуша и сам си бил най-вярната публика. Някои от шегичките дори били смешни.

Така че формата му беше напълно подходяща, когато започна да разправя вица за малкия Джони, който отишъл на автокино с по-голямата си сестра и гаджето й Боби.

„Той обикаляше стаята, сякаш искаше да е сигурен, че вицът му ще бъде чут и схванат от всеки един от нас — припомня си Хърб Гейнис, член на екипа на «Американски маниаци». — Отначало си помислих: «Брей, на тоя човек много му се иска да бъде център на внимание.» Но, после, като размислях над всичко случило се, си спомних как внимателно ни наблюдаваше. Отбелязваше си мислено кой от охраната е по-нащрек и кой се е разконцентрирал от вица и няма да успее бързо да стреля. Брилянтно проведена операция. И досега не мога напълно да проумея как го направи. Не знам човек или ангел ме е пазил, та оцелях след цялата пукотевица в стая пет на пет, но искам да се възползвам от възможността да му благодаря, който и да е той.“

Вицът, взет от рубрика на „Плейбой“, е следният: Майката казва на сестрата: „Окей, можеш да отидеш на автокино с Боби, ако вземеш и малкия Джони“. Сестрата се съгласява. Отиват на кино и се връщат. Майката привиква малкия Джони и му казва: „Кажи къде ходихте? Какво стана?“ Джони, който не може да говори, прави мимики, все едно целува някого. „Целуваха се — казва майката, — и какво друго?“ Малкият Джони стиска въображаеми цици. „Опипвал я е, какво още?“ Малкият Джони започва да се съблича. „Махнали са си дрехите, какво още?“ Малкият Джони прави движения напред-назад от кръста надолу. „Правили са оная работа! А ти какво правеше през това време?“ Малкият Джони си вади пишката и се изпразва за секунди.

„В тоя момент всички се смееха — припомня си Гейнис, — включително и самият Мики Нокс, който държеше в ръка десертно блокче «Уинчел» , взето от кутията близо до Кавано. Изведнъж подхвърли десертчето на Хомолка, който сто на сто щеше да се пресегне да го хване, и в същото време стигна до кулминацията на вица, изпищявайки: «Малък Джони, не!».“

„Предполагам, че мислено е изчислил, че драматизацията му е минала с най-малък успех пред Кавано, който беше и най-добрия стрелец от намиращите се в стаята — разсъждаваше по-късно Девлин. — А може и просто да е решил, че любимецът на шефа има най-много какво да губи.“

За части от секундата вниманието на Хомолка беше съсредоточено върху улавянето на десертчето. Мики сграбчи карабината на Кавано и пусна откос през стаята. Куршумите улучиха първо Зендел, а след него и Пауъл. Впоследствие следователите окачествиха смъртта на Курт — огромен на ръст добряк, известен с бавните си реакции, като нещастно съвпадение. При падането на Пауъл автоматът му изгърмя и уцели Курт в момента, когато залягаше на земята.

— Не си и мечтай, че можеш да се измъкнеш оттук, Нокс — каза Кавано, легнал на пода в състояние на шок, след като стрелбата престана и на оцелелите присъстващи им стана ясно, че по някакъв начин Мики Нокс е спечелил сражението. За да подчертае безспорността на победата си, Мики се наведе над Кавано и строши показалеца на дясната му ръка.

— Аз съм най-опасният човек на света, Кавано. — Показалецът на лявата ръка сподели съдбата на събрата си от дясната и писъкът на Кавано приличаше на звуците, издавани от котка, когато я палят жива. — Когато най-опасният човек на света ти казва да направиш нещо, трябва да помислиш два пъти, преди да му откажеш.

Очевидно беше, че Кавано няма да създава повече притеснения на Мики Нокс. Както и всички останали. Мики инструктира каквото беше налице от снимачния екип, а именно — Роджър Бринкс, оператор, Хърб Гейнис, звукооформител, Джош Ричмънд, плейбек оператор, Джули Гуенхайлър, продуцент — какво да правят. Уейн Гейл беше открит под бюрото, където се беше напъхал.

Заповедта към Роджър беше да включи преносимата видеокамера или да се прости с живота си. С един жест Мики изкара заложниците вкупом от стаята. Последваха ги Хомолка и Кавано с вдигнати ръце. Останалото беше леш.

— Води ме към килията на Малъри, Кавано — каза Мики. — И се моли още да е цяла.

На Уейн в последната секунда му хрумна да грабне клетъчния телефон от бюрото. В резултат цяла Америка стана свидетел на най-смелото, невиждано и нечувано затворническо бягство в световната история.

Мястото на Антония Чавес в пантеона на журналиста е запазено — резултат от един пример на приложение на максимата: „да бъдеш където трябва когато трябва“. Започнала като светски хроникьор с пикантни историйки за прочутите и богатите и отразяване на светската шумотевица, тя се прехвърли във втория стол на водещ новините от десет часа, след като ръководството на третата по популярност чикагска телевизионна станция преразгледа концепцията си за най-важното й предаване. И наистина, склонността й да се облича в прозрачни блузи доста беше покачила рейтинга на шоуто през последните седмици.

Когато му позвъниха, за да го уведомят, че компанията установява връзка на живо с Батонгавил чрез Уейн Гейл и екипа му, намиращ се в епицентъра на ужасяващ по мащабите си бунт, продуцентът Скот Мабът хвърли поглед към Антония — фризьорите и гримьорите тъкмо я приготвяха за шоуто в десет часа. „Тя не става за тази работа“ — помисли си Скот. Но не друг, а самият глава на телевизионната компания, тъстът на Уейн Гейл, беше позвънил на менажера в студиото със заповед за започването на предаването на живо. Незабавно.

Хората от „Стандарти и контрол“ пощуряха. Било невъзможно, казаха, излъчването на живо. По никакъв начин не можели да контролират потока от образи, достигащ до тях посредством въздушните вълни и оттам — по домовете на американците. Цяло едно поколение, понастоящем деца, щяло да бъде увредено завинаги от демонстрирания им парад на варварството. Но за компанията това представляваше несравним шанс да се изкачи еднолично на първото място за сезона, вследствие на което да събира златните яйца през следващия, под формата на цени за реклама. В хода на тези разсъждения беше решено предаването да излезе в ефир с шейсетсекундно забавяне, а компанията щеше да се скрие зад аргумента, че всичко показано преследва пълната журналистическа автентичност. Тази нощ служителите, които си вадеха хляба с натискането на бутоните за редактиране, нямаха особено натоварена програма.

Заглавно каре изпълни екраните на милиони телевизори из цяла Америка:

Обученият глас на обявяващия предстоящите излъчвания на канала пусна ледени мравки по колективния американски зрителски гръб:

— Прекъсваме редовната програма, за да излъчим специален репортаж за вас.

Антония Чавес беше застанала в кадър, полагайки отчаяни усилия да закрепи слушалката в ухото си.

— Добър вечер, аз съм Антония Чавес, а това е специалният репортаж на „Дабьлю Ди Ен“.

Включването беше извършено и полученият в станцията образ накара Скот Мабът тихичко да подсвирне. Никога, в цялата история на новинарските предавания, не беше виждал нищо подобно. С възможно най-спокойния си и насърчителен тон Скот започна да подава реплики на Антония:

— Показваме ви картина на живо от затвора с усилено строг режим Батонгавил…

— В момента ми съобщават, че картината ни пренася директно в затвора с усилено строг режим Батонгавил — повтори без запъване Антония, — откъдето Уейн Гейл продължава прекъснатото си интервю в разгара на бунт, обхванал целия затвор.

Картината, която се появи на екраните в цялата страна, изобщо не се отличаваше с качество. Отначало беше трудно да се различи какво всъщност става — образи влизаха във фокус и се размазваха, но шокът от невъобразимия ужас на разиграващите се събития постепенно прикова по местата им седналите пред телевизорите.

— Тук е Уейн Гейл, който коментира за вас на живо от Батонгавил. По кръвта от касапницата навсякъде около мен може спокойно да се каже, че последната глава от книгата със заглавие „Мики и Малъри Нокс“ още не е написана — каза Уейн с треперещ глас. Камерата, подскачаща неконтролируемо върху рамото на Роджър, се местеше из хаоса, обхванал повсеместно затвора. Пушек и оръжейна канонада изпълваха залите. Затворници светкавично влизаха и излизаха от кадър, нахвърляха се върху отчайващо малобройната в сравнение с тях охрана и един срещу друг със страховито озверение. Уейн се сви и се отдръпна назад, докато Роджър насочваше камерата.

— В Батонгавил избухна истинска война, която не може да се сравни с нищо друго, което съм виждал! Гренада, Залива… Батонгавил ще се нареди до тях като…

Роджър рязко изви камерата, за да хване Мики в момента, когато пръсна черепа на един затворник, за да разчисти пътя на върволицата заложници. Бяха навързани с дебело въже. Крещящи пандизчии непрекъснато притичваха покрай камерата без посока, някои се спираха и се вторачваха в нея или правеха разни физиономии.

„Звучи невероятно, но тогава Мики Нокс и оръжието му наистина ми даваха чувство на сигурност — спомня си по-късно Хърб Гейнис. — Все едно най-отвратителният ти кошмар да се превърне в реалност. Накъдето и да се огледаш — хора биваха бесени, изнасилвани, намушквани. Когато пред погледа ми попадна главата на човек от охраната, набучена на кол и разнасяна нагоре-надолу като при езическо жертвоприношение, разбрах, че в това място се е отприщило нещо, което съм виждал само в кошмарите си.“

Условията задачата на Кавано, възложена му от Мики Нокс, да бъде изпълнена — т.е. да стигнат до килията на Малъри, възникнаха благодарение на нахлуването на група затворници в централното контролно помещение. Нахлуването бе предшествано от убийството на трима стражи и добиването на достъп не само до всички вътрешни портали на затвора, които моментално бяха отворени, но също и до секретната архива, където, за да се задълбочи още повече трагедията, се пазеха имената на доносниците.

Но това бяха странични събития и те въобще не занимаваха съзнанието на Мики Нокс, докато си проправяше път през коридорите към срещата си със съдбата.

— Това е — каза Кавано и посочи със строшения си пръст затворената врата на килията на Малъри.

Само с едно движение Мики се оказа от другата страна на незаключената врата, с оръжие, готово за стрелба.

— Съкровище, дойдох.

Посрещна го — него, както и гледащата телевизия част от населението на Америка, картината на сгърчената на пода Малъри. С присъщия си „първо стреляй, после питай“ метод на действие, Мики отвя Остин. Леш успя да извади пистолета си и да гръмне веднъж, но картечният откос на противника му го изпрати чак в другия край на килията.

Още преди да е осъзнал по какво стреля, Сканети също се включи в кръвопролитието. С първите си изстрели той трупира техника на „Американски маниаци“ Джош Ричмънд, преди последният да сколаса да превърне тялото на Остин в прикритие. Мики също се просна на пода, напряко на все още съвсем топлите тленни останки на Ричмънд, с карабина, насочена към Сканети.

Лентата се въртеше и един от тях трябваше да умре.

Приличаше на финалната сцена от драматизация на класически черен роман. От едната страна — Мики Нокс, уникат от галерията на серийните убийци, мъж със смъртоносен мерник и омагьосващо влияние. От другата — Джак Сканети, покрит със скандална слава служител на закона, защитник на американския начин на живот, чийто кръстоносен поход за налагане на справедливостта помогна на милиони хора да заспиват спокойни вечер в леглата си.

— Май нещо работата се закучи — каза Мики. Думи, които щяха да се запечатат в американското съзнание по-дълбоко, отколкото „Аз ще се върна“ на Арнолд Шварценегер и „Честно казано, скъпа, изобщо не ми пука“ на Рет Бътлър.

Скот Мабът остана безмълвен за първи път в тридесет и две годишната си кариера на новинар. Единственият човек, който прояви изненадващо бързи реакции, беше Антония Чавес — тя просто изтърси първите дошли й на ум думи:

— Уейн? Уейн? Чуваш ли ме? Какво става?…

Тя сякаш върна Уейн към живот и златоносността на ситуацията бавно проникна в сетивата му. Той хвана камерата, както си стоеше на рамото на Роджър, и я извъртя директно към лицето на Сканети, без ни най-малко да си прави сметка, че ако Сканети пак превърти, „журналистът-ветеран“ ще свърши жизнения си път на купчинка до Мики.

Сканети не се огъваше. Прекалено много от полицая беше останало в него, за да допусне шибаният копелдак да се измъкне.

— Плъзни карабината по пода към мен, задник такъв, и легни по очи с ръце на тила.

— Или какво? Ще ми причиниш болка ли? — поинтересува се Мики с притесняващо спокойствие.

— Никому не съм причинявал болка през целия си живот! Ще ти го сервирам точно между очите, Мики Нокс.

— Ако не пуснеш тая играчка до три, ще те срежа на две половинки. Тъй че, ако добре си се прицелил, гледай да стреляш преди това. Едно…

Сканети даже не мигна.

— Две… — каза Мики.

Пръстът на Сканети се намираше на милисекунда от натискането на спусъка, когато изведнъж, най-неочаквано, Мики се предаде.

— Добре, Джак, спипа ме — каза Мики и вдигна примирено цевта на оръжието си.

— Уейн, какво става? — повтори настоятелно Чавес.

По-голямата част от очевидците на драмата, съставляващи общо недостижимо рекордната цифра от сто и двайсет милиона американски граждани — и то според най-въздържаните статистически оценки, помислиха, че Джак до такава степен е зашеметен от невероятната си победа, че напълно е изключил за присъствието на лежащата в палков нокаут зад гърба му Малъри. По-късно на някои им изплува просветлението, че, да речем, той само е чакал Малъри да се изправи и да му види сметката, за да не се наложи да влиза във фатално противоречие със себе си, заставайки от другата страна на барикадата.

Умозаключенията на различни феминистки групировки въобще не бяха толкова благосклонни към него; по-радикално настроените приписваха фениксоподобното изправяне на Малъри с вилица в ръка на проява на Божието възмездие за причиненото от него на Хейли Робинс.

Така че сто и двайсет милиона американци знаеха, а Джак Сканети и хабер си нямаше, че победата му е илюзорна и последните зрънца пясък в жизнения му часовник изтичат.

Действайки с прецизни движения, Малъри го дръпна с всичка сила за косата и оголи врата му, след което заби в него най-обикновена кухненска вилица. Сканети изхърка и безпомощно се строполи на пода.

Уейн изпадна в еуфория, когато, пред очите му, Малъри прекрачи мъртвите тела, отделящи я от Мики, и се хвърли в прегръдките му. Вродените му реакции на журналист по сензацийките надделяха дори над инстинкта за самосъхранение и той се лепна с камерата до двойката.

— Тази целувка се чакаше от година — каза той, забучвайки по-добре изглеждащата половина от физиономията си между любовниците и камерата. — Те сега правят нещо, което всички са им повтаряли, че никога вече няма да могат да правят. В този момент те се чувстват като единствените човешки същества на земята.

Цяла Америка го последва в захласа му, когато Роджър, в своята лебедова песен и песен на песните си като оператор, извъртя оръдието на труда си на триста и шейсет градуса, предизвиквайки замайване у невярващата на очите си публика.

За Мики Нокс това беше пълното сбъдване на пророчеството, в което беше вярвал толкова непоколебимо, че би могъл да премине през цялата преизподня, без да изпита страх или съмнение.

За Малъри Нокс това беше потвърждение на живота и любовта й, несъкрушимо доказателство, че над нея бдят ангели.

За Уейн Гейл това беше рейтинговата нирвана.

За Америка това беше възкръсването на романса.

За Джак Сканети това беше последната спирка.

Мики Нокс погледна надолу към него, прицели се и… натисна спусъка.

Нищо.

— Не си във форма, Джак. Държеше ме в ръчичките си. Нямах повече патрони.

Имаше и някаква последна надежда, последен шанс. Със стърчащата от гърлото му вилица, бълващ кръв и борещ се за всяка глътка въздух, Сканети насочи остатъка от силите си да достигне изпуснатия си на пода пистолет.

Но Малъри Нокс се оказа по-бърза. Ангелът, който й е говорил, докато вдигаше оръжието и го насочваше в лицето на Сканети, ако е имало такъв, трябва да е бил превъплъщение на духа на Хейли Робинс Пинки.

— Колко секси ти изглеждам сега? — попита тя, преди да изпрати Сканети да се представи на създателя си.

Из цяла Америка тийнейджърите се втурнаха към барове, кръчми и градски площади и се отдадоха на бдения със свещи в ръка за здравето на семейство Нокс. Никога в историята на страната едно-единствено събитие не беше успявало да обедини младежта в подобно патологично преклонение и — ужасяващо и необяснимо — в негова подкрепа.

Те се метнаха по колите си и се понесоха в бясно опиянение по пътищата, напълно и съзнателно пренебрегвайки светофари, закони и обществения ред във всичките му разновидности. Лудостта, отприщила се в Батонгавил и понесена на вълните на медиите, беше проникнала навсякъде. Полицията реши да се противопостави само на най-злостните нарушители и фокусира усилията си в обуздаване на тълпата. Положението още повече се утежни от пияни футболни почитатели, прибиращи се по домовете си, които се шашнаха от популярността на „Далас Каубойс“ сред младото поколение.

Телевизионна Америка гледаше и чакаше да види дали любовта на Мики и Малъри Нокс ще се окаже достатъчно силна да ги изведе през стените на Батонгавил.