Родени убийци

5

Ако Сканети знаеше нещо за психологията на влюбените, нещичко, каквото и да е, за любовта, нямаше да си губи времето в планиране на блокади и проверки по пътищата, за да улови жертвите си. Просто щеше да се насочи към Лас Вегас. Без да е необходимо да се правят сложни изчисления — посока към залеза, ето накъде щяха да се отправят Мики и Малъри.

Проснал се върху мъртвото тяло на пустинята, сглобен сякаш от парченца от „Лего“-то на дядо Боже, градът беше абсурден: място за игра. Зад крепостните му стени времето спираше, денят ставаше нощ и обратно и всичко беше до теб и се случваше моментално: ковачница на греха. В тази алтернативна вселена мъже, които биха се спрели и от жълтото на светофара, внезапно установяваха, че са вътре с пет хилядарки, а в същото време и на същото място съпругите на училищните им преподаватели играеха видеопокер и запяха танцьорки по монокини.

Лас Вегас е град, построен да даде възможности за изява на истински лудешката любов. Нищо по-малко не би просъществувало в него.

Влязоха в града по залез слънце, тъкмо навреме да видят събуждането на неоновите светлини.

Мики отиде да намери стая, а през това време Малъри се замота из казиното: покрай оазиса — подобие на Джунгла, грамадните аквариуми, спортния бар, групата, изпълняваща реге, и рулетката. Най-силно я порази липсата на каквито и да било стени — имаше само цветни пътеки, виещи се във всички посоки, сякаш се намираше в страната на приказките. Следвайки ги, на два пъти се озова пред една маса за бакара или, може би, по веднъж пред две различни маси с приличащи си японски бизнесмени. Табелки, висящи от тавана, упътваха към най-различни възможни цели, но никоя не показваше откъде да се излезе.

И навсякъде, ама навсякъде, имаше ротативки. Стояха си в редици, а работници-мравки непрекъснато ги тъпчеха с четвъртдоларови монети, премествайки се при съответната ротативка при необходимост или сигнализирайки на други насекоми за монети (още храна) или някаква напитка за самите тях. Ротативките пък не представляваха нищо повече от светлинки и лостове; редица отвори за жетони стояха отворени, докато мравка от трети вид събираше меда от тях, отбелязвайки старателно резултата от работата си в бележник.

Малъри се разположи в секцията с астрологическа тематика на казиното и се заигра на „Козирог“. В чест на зодията на Мики, не на нейната собствена.

Машината беше способна да озвучава играта само с последователност от четири тона, същите, които издаваха и флиперите, а и не само те — цялото казино беше изпълнено с все същата мелодийка, повтаряща и наслагваща се в безкрайно, зашеметяващо бръмчене. Видеокамерите на казиното обърнаха внимание на Малъри още щом спечели петнайсет монети, при положение че беше вложила две. После отчетоха загубата на десет от тях. Щяха да минат дни, преди полицията да попадне на кадъра, в който тя изрита машината при шестия си пореден неуспех.

Дотогава двамата Нокс щяха отдавна да са напуснали Вегас, а броят на жертвите им да е нараснал с нови дванайсет.

Седнал две редици по-нататък, Питър Т. Райс, солиден залагач от Тексас, наблюдаваше Малъри, която се премести при друга машина. Машината се казваше „Кулата“, с три монети за една игра, които се пускаха в отделни линии, а линиите се гънеха като паяжина по стъклото й, сякаш то е било натрошено, а впоследствие парчетата събрани и залепени със сребриста лепенка. Малъри беше единствената, играеща на тази редица, и се беше подпряла на стена (стена!) от огледала, отразяващи някакво различно, като че ли по-празно казино.

По-късно Райс си спомняше много добре как Малъри думкала машината след всяко зареждане с по три четвъртдоларови монети. „Тя не печелеше много, но, изглежда, съумяваше да измъкне от машината толкова, колкото да продължи да играе.“

Беше започнал да я оглежда внимателно от глава до пети, с мисълта, че му изглежда доста познато, но без да е в състояние да си припомни по каква причина, когато забеляза, че и още някой се е отдал на същото занимание — младеж на колежанска възраст, играещ с лениви движения на друга близка машина.

„Разбрах го точно какво прави — казва тексасецът. — Зяпаше я в извивката, където бедрото й се среща със задника. Знам го със сигурност, защото и аз правех същото.“

Сменяйки ротативката, колежанчето се премести малко по-близо и разтърка пръсти, за да свали мръсотията от монетите по тях. Русата му коса беше подстригана късо, в модерен сред неговите връстници стил. Пура, получена гратис, беше пъхната в джоба на тъмносинята му риза. Изведнъж той се оказа точно зад Малъри.

— Извинете, казахте ли нещо? — попита я той, широко усмихнат.

Малъри пусна три монети в отворите и дръпна ръчката.

Колежанчето постави бутилката си „Хайнекен“ до „Кулата“ и се намести в стола до Малъри.

— Мисля, че ви чух да казвате името ми.

— Само ако името ти е Ебльо — каза тя.

— И така би могло да е, стига да ти се иска.

Той отпи от бирата и задържа течността продължително в устата си, преди да я преглътне.

„Малъри, изглежда, никак не се впечатляваше от присъствието на момчето — припомня си Райс. — Цялото й внимание беше погълнато от автомата. Поне тогава аз така си мислех. Отстрани изглеждаше, сякаш с всички сили се старае да разбере каква е системата му.“

Момчето обаче не се притесни ни най-малко.

— Смятам, че ти си най-страхотната мадама в цялото казино — каза то. — Ще ми окажеш висока чест, ако ми разрешиш лично да те докарам до оргазъм.

Райс се усмихна и си помисли, че фразата вероятно е върхът в тактическите умения при полеви маневри от този род, достигнат от колежанчето. Звучаща като изискан комплимент от устата на аристократ. Въпреки това момичето не захапваше.

— Дори ще поема финансовото покритие на разходите, свързани с дейността ти, така да се каже, ако това при теб е задължително изискване. Или си имаш някой, който, нали разбираш, да се занимава в необходимите в подобни случаи резервации?

Тексасецът забрави за опитите си да изглежда дискретен и се взря любопитно в лицето на момичето, просто за да види реакцията й на последното подмятане. „Отне й няколко секунди, за да й просветне точно какво значат думите на момчето — припомня си той по-късно. — Но внезапно озадаченото й изражение изчезна.“

Малъри взе бутилката от ръцете му, надигна я и отпи голяма глътка. Усмихваше се. В очите й играеха пламъчета, които човек не можеше да различи, освен ако не се загледаше съвсем внимателно в зениците й и там, надълбоко, щеше да ги открие. Тя притисна леко студеното шише до коляното му, после го придвижи бавно нагоре по вътрешната част на бедрото, до слабините, които бяха започнали да издуват панталона. Разтърка го няколко пъти нагоре-надолу по чатала, наблюдавайки как очите му се разширяват. Точно когато колежанчето се пресегна, за да насочи ръката й в същата област, тя му връчи бутилката и се изправи да си ходи.

— Какъв е номерът на стаята ти, Ебльо?

— Шестнайсет шейсет и девет — отговори колежанчето с усмивка. — Значи ли това, че ще наминеш?

— Още не съм решила — каза тя през рамо. — Но, ако дойда, няма да съм сама.

— А с кого? — извика момчето, захилено до уши.

— Много ще ти хареса, — извика тя от изхода на залата. — Усмъртително преживяване.

Момичето се изгуби в тълпата, а колежанчето се завъртя в малък танц на радостта. Следващата среща на тексасеца с момчето щеше да е по време на новините от девет часа — чистачката Кони Родригес вече щеше да е открила голото му тяло в стая № 1669 и припаднала при гледката.

При аутопсията извадиха двайсет и седем парчета зелено стъкло от челюстта на студента първа година в Университета на Уисконсин в Медисън, Чип Бъркхарт. В резултат възникна предположението, че той е бил принуден да напъха дълбоко в гърлото си празна бутилка от бира „Хайнекен“, симулирайки фелацио. След вкарването в гърлото бутилката е била строшена вътре в него с твърд предмет, най-вероятно с крака от маса, намерен в близост до жертвата, в резултат от което по лицевите тъкани и в основата на мозъка са се набили малки парчета стъкло, перфорирайки също така трахеята на няколко места. Смъртта беше настъпила от задръстване на белите дробове с кръв.

Близо до тялото му бяха намерени петцентови и двайсет и пет центови монети с петна от окисляване и това даде основание на съдебните медици да отворят стомаха му, където намериха осемнайсет долара и седемдесет и пет цента, почти всичките в монети от но четвърт долар, както и няколко жетона по един долар. Бъркхарт със сила е бил принуден да погълне монетите за игра на ротативките, преди да умре, и голяма част от тях бяха останали в тялото му, въпреки че бе повръщал три или повече пъти.

В полицейския доклад се правеше предположението, че убийците си играли с него, използвайки го като ротативка.

Както се оказа, тялото на Бъркхарт беше само първото открито от поредицата, започнала много по-рано — минути след пристигането на Мики и Малъри във Вегас.

Докато сладураната му си играеше на ротативките в казиното, Мики се запъти да намери стая за през нощта, като пренебрегна напълно услугите на рецепцията, предвидени за целта.

Обикаляйки бавно коридорите на единайсетия етаж, той стигна до неприятното откритие, че заключалките на вратите не поддават на обичайния начин за насилването им. Бравите в хотел „Мираж“ нямаха езичета, а магнитни ивици, активиращи кодове в централния компютър. Е, как да не ти се прииска да хванеш някое очилато математическо генийче и да му разбиеш голямата глава в стената! Покрусен от факта, че ножът му не е достоен противник на модерната технология (полицията откри сходни белези от издълбаване върху девет врати), той се упъти към асансьорите и изведнъж забеляза една жена. Приближаваше се към него.

Жената изглеждаше на около четиридесет и пет години, все още стройна и с привлекателна външност, макар че като вървеше, малко се клатушкаше. Носеше под мишница две купчини папки. Мики се обърна към най-близката врата и се престори, че я отключва, докато жената отмине, после се вторачи в нея, докато тя се оправяше с ключовете и папките си, изчака бравата да щракне и се хвърли. Повдигна я изотзад и я вкара в стаята, затиснал устата й с ръка, за да заглуши вика. Вратата безшумно се затвори и се заключи автоматично.

Трябваше му само минута, за да открие Малъри в претъпканото казино — обикаляше го по краищата, из тъмните и тихи ъгли, където не би се завъртял никой друг. Изкачвайки се в остъкления асансьор, двамата танцуваха под звуците на „Магия“ на Франк Синатра — ръцете на Мики се бяха обвили около голия й кръст, а пръстите му се плъзнаха под дънките й, когато тя обгърна краката му със своите. Ноктите й пробягаха през гъстата му, стърчаща във всички посоки коса, надолу зад ушите му, до твърдата четина на брадичката. Целуна го, минавайки с устни по линията на яката на ризата му и зави към вдлъбнатината точно под адамовата ябълка. „Исусовата ямичка“ — така я наричаше тя, защото приличала на главата на мъж, седнал на трон, и ключицата оформяла ръцете му, поставени върху облегалките. Ямичката й миришеше на Мики и това й действаше като наркотик.

Мики я пренесе през коридора, с крака увити около кръста му, целувайки я толкова силно, че почти не виждаше къде върви. В стаята, без изобщо да се откъсва от нея той успя да смъкне дрехите и на двамата. Захвърлен ботуш остави черен белег на стената… Движеха се й се сгъваха като едничък мускул, ин и ян, кожа, плъзгаща се по кожа, без да се отделят една от друга; вътре в нея, около него, едно цяло. Той я стискаше в силните си ръце — както майка брани дечицата си, и би я задушил в прегръдката си, ако не дишаше в устата й, докато се целуваха.

Ръцете й натискаха кръста и задника му, за да го чувства и тя целия. Бяха като две нишки прежда, сплетени в една. Неотделими, докато съдбата не ги раздели.

Хвърлена в клозета, с вързани ръце и крака и запушена уста, Лиз Делакроа гледаше през процепа как двама непознати правят любов в леглото на хотелската стая, чиято такса вписваше в сметката на конгреса. Устните й вече пареха и се подуваха от лепилото, което се просмукваше в кожата й: лепилото на три етикета с надпис „Здравейте, казвам се…“

Лиз ги гледа как се любят цели два часа без почивка, после изгуби съзнание.