ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Ароматът на нещо, което се готвеше, се носеше из въздуха и някак обезсилваше Тейла. Стъпките й ставаха по-несигурни, докато тя вдишваше дълбоко, а после погледна Ян подозрително и го попита, като произнасяше думите бавно:

— Още не си ми казал… когато стреля, какво улучи.

Ян премига и я погледна.

— Само след малко ще видиш — увери я той. — Нали ти казах да ми имаш доверие?

— Ян, моля те, недей да повтаряш това повече — каза Тейла с променен глас — Случиха ми се толкова много неща след смъртта на родителите ми, че ще ми е много трудно да проявявам доверие както преди.

Усмивката на Ян помръкна. Той стисна зъби и усети, че отново го обзема омразата срещу Пол Хатуей. Сега, когато той и Тейла бяха откъснати от бурята, дали планът, който беше съставил, щеше да успее? Какво ли правеха хората му, които сигурно вече чакаха пристигането му при скривалището? Какво ли си мислеха? Най-вероятно вече го търсеха, подозирайки, че има проблеми.

Тейла продължаваше да върви до Ян, но усещаше как гладът я обзема изцяло. Чудесният мирис на печено, който се носеше из въздуха, ужасно дразнеше празния й стомах. Какво се готвеше? Къде? О, защо Ян превръщаше това в игра?

Омръзнало й беше да е част от някаква игра — без значение каква. Играта на котка и мишка с Пол Хатуей беше най-ужасното нещо за нея.

— Ето, там е, скъпа — каза Ян, като посочи с ръка. — Храна и подслон, както ти бях обещал.

Тейла спря, без да може да каже нищо при вида на яркия пламък от един огън точно пред тях под сенките на дърветата, под силната лунна светлина. Погледът й зашари наоколо и тя ахна от учудване, когато видя и една сламена колиба. Тейла изпита безкрайно удоволствие и облекчение от това, че Ян беше намерил място, където да прекарат нощта. Може би най-сетне щеше да се наслади на спокоен сън, без да се страхува от зверовете.

Приятната миризма привлече вниманието й към огъня. Вече бяха достатъчно близко, за да забележи, че нещо се печеше на шиш над пламъците. Погледна към Ян и му се усмихна изненадано.

— Да, да, наистина улучих нещо — каза той, като улови упрекващия й поглед. — Заек. Трябва вече да е станал готов. — Ян хвърли поглед към колибата и продължи: — А това изоставено жилище на аборигените е най-голямата ми изненада за теб. Вярно, че не е замък, но за една нощ не е лошо.

Тейла го погледна още веднъж, а после изтича до огъня и седна на земята до него. Като използваше две пръчки вместо вилица, тя си откъсна от печеното месо и отхапа лакомо, без да обръща внимание на Ян, който се подсмихваше тихо зад нея. Тя сякаш го забеляза едва когато той остави багажа си настрани и седна до нея. Тъкмо щеше да отхапе още веднъж от парчето месо, Тейла се спря. Погледна Ян и се почувства виновна заради лакомията и егоизма си, усмихна се малко глупаво и му подаде мръвката. Когато той я взе, тя побърза да си откъсне друго парче и после започна да го яде с невероятен апетит и удоволствие. Двамата ядоха мълчаливо, докато това, което остана от заека, беше само камарка кокалчета.

— Наядох се като прасе — каза Тейла и се изтегна по гръб на земята. — Чувствам се така, сякаш ще се пръсна. — Тя се прозина и разтърка очите си с ръка. Клепачите й бяха натежали за сън. — Само ако можех да се наспя хубаво сега, може би утре ще изкарам по-леко деня. — Тя погледна към Ян и измърмори сънливо: — Възможно ли е това, Ян? Може ли утре да е по-хубаво от днес? Сигурен ли си, че знаеш къде сме и че ще можем да се върнем обратно?

— Вече имам по какво да се ориентирам. Звездите са моята карта. Да, мисля, че ще успеем да стигнем до скривалището ми — каза Ян, като хвърли последното кокалче, което оглозгваше върху камарката до огъня и я погледна някак предпазливо. — Има ли нещо друго, което да те притеснява?

Тейла се прозина отново и каза с въздишка:

— Не, Ян, няма нищо. — Тя се надигна от земята и седна, като усети силната му ръка да я прегръща през кръста, когато се притисна до него. — Знам, че правиш само това, което смяташ, че е добре за мене.

— Трябваше да направя всичко това преди доста време — каза Ян с нисък глас. — Но ти изглеждаше толкова привързана към Пол Хатуей. Какво можех да сторя?

— Мразя този човек с цялото си същество — прошепна Тейла, като потръпна — и толкова много съжалявам за всичко станало, Ян, толкова много…

— Няма нужда — опита се да я успокои той. — Пол те беше изплашил. Не можеше да се държиш по друг начин, освен да се преструваш, че ти е скъп. — Ян се обърна към нея и отмести кичур коса от челото й. — Но вече не е необходимо. — Той взе ръката й и се вгледа в пръстена на нея.

— Този проклет пръстен!

Тейла също го загледа, а очите й се свиваха от омраза.

С решително и сигурно движение тя го свали от пръста си и го хвърли във високата трева.

— Най-после съм свободна — каза тя с треперещ глас. — Надявам се никога повече да не се наложи да видя този човек. — После погледна към Ян и каза тихо: — Мили Боже, моля те нищо лошо да не се случи на Виада, ако съм направила нещо погрешно.

Отпусна се на Ян, когато той отново обви ръцете си около нея. Затвори очи, а той започна нежно да я милва.

— Всичко ще се оправи — опита се да я увери Ян. — За теб ще направя всичко, което е по силите ми.

— Както винаги е било — каза Тейла и се притисна по-плътно към него. — О, Ян, ти си всичко най-добро на този свят. Как можех да се съмнявам в теб?

— Хайде, нека не говорим повече за съмнения — каза Ян. — На това време сега май му казват „нощ“.

Тейла се отдръпна от него и се прозина тежко.

— Мисля, че никога не съм била толкова уморена — промърмори тя. Погледна Ян, докато той сложи дърва на огъня, взе дисагите и тръгна към колибата.

— Идваш ли? — попита той и я погледна през рамо.

Тя кимна и го последва. Като се наведе ниско, тя се вмъкна в колибата и видя, че вътре няма абсолютно нищо, дори подът беше гола земя. Ян измъкна от дисагите си две одеяла. Постла едното на земята, а с другото покри себе си и нея, когато легнаха.

Тейла се сгуши до Ян и погледна нагоре към пролуките в тавана, през които се процеждаше сребърна лунна светлина.

— Скъпи, не можеш да си представиш колко съм радостна, че открихме езерото, а сега и тази колиба — прошепна тя и щастлива го целуна. — Къде ли щяхме да сме сега? Толкова съм щастлива, че сме заедно. Може би с дни наред нямаше да намерим друго езеро и досега да сме умрели от жажда.

— Понякога си мисля, че австралийските езера са една голяма тайна. Например езерото Джордж, толкова съм слушал за него — каза той, като я притисна по-плътно до себе си. — То непрекъснато изчезва и се появява. Когато изследователи го видели за първи път, те помислили, че е морето. По това време миналата година то беше почти изчезнало.

— Никой не знае как и защо.

Думите на Ян заглъхнаха, когато той разбра по равномерното й дишане, че Тейла вече е заспала. Присегна се назад да провери дали пушката му е подръка и също се остави сънят да го обори.

Но не можа да спи дълго. Някакъв странен шум откъм покрива го събуди. Очите му се присвиха в тъмнината и пулсът му се усили, когато дочу някакво хрущене и гризане. На лунната светлина видя тъмните сенки на големи плъхове.

Ян бавно взе пушката си, хвана я здраво и нагласи показалеца си на спусъка. Вдигна я бавно и я насочи към покрива, но без да иска, закачи Тейла и я събуди.

Тя се повдигна на лакът и пое въздух уплашено, когато на светлината, преминаваща през дупките на покрива, видя Ян да се цели в нещо над тях.

За момент сърцето й сякаш спря, сковано от ужас и страх. Тя чу някакви неопределени, но вледеняващи я шумове от хрускане, мляскане и пукане. Дочуваше се и отвратителното писукане на тези гадини. Внезапно от покрива започнаха да се сипят плъхове и някои дори паднаха върху Тейла.

Тя се разпищя и ужасена махна един от рамото си. Изстрелът от пушката я заглуши за момент, когато Ян я изпразни срещу множащите се животни. Като не спираше да пищи и усещаше тръпки по цялото си тяло при вида на тези отвратителни зверчета наоколо, тя бързо стана и изтича навън. Там обаче не беше по-добре. Плъховете бяха навсякъде. Изглежда, костите на заека ги бяха привлекли, защото се бяха събрали на камара там и за момент поне не обръщаха никакво внимание на Тейла и Ян.

Ян също изтича от колибата и стреля в насъбралите се плъхове. Някои направо отхвръкнаха, когато сачмите ги улучиха, а останалите се разбягаха и след това настъпи мъртва тишина.

Тейла обви ръце около себе си, а зъбите й не спираха да тракат от страх, докато се оглеждаше наоколо, но вече нито забелязваше, нито чуваше плъховете.

— Дали и онези от колибата са се махнали? — попита тя със слаб глас.

— Освен тези, които съм убил — кимна Ян намръщено към входа. — Ще ги изнеса и ще почистя мръсотията. Стой до огъня.

Тейла се приближи до огъня и каза замислено:

— Не съм сигурна, че мога да се върна вътре отново. Ами ако те пак дойдат?

— В момента вече са доста далеч — успокои я Ян и я прегърна нежно. — Движат се на големи групи през храсталака. Досега вече трябва да са поне на половин миля оттук. Може би нататък ще намерят трупа на някое умряло животно, ще го оглозгат и ще продължат. Не се задържат дълго на едно място. Сякаш дяволът се е вселил в тях и те са прокълнати да не спират да се местят през целия си живот, докато умрат.

— Бих искала вече да са далеч от нас — ката Тейла, като още трепереше. — Със сигурност ми развалиха съня за тази нощ.

— Ще се погрижа за това — каза Ян и я целуна нежно по нослето, а после й даде пушката. — Дръж я и наблюдавай, докато почистя колибата.

Ръцете на Тейла трепереха, докато стискаше оръжието.

— Значи все пак не си напълно сигурен, че те няма да се върнат пак?

Ян се отдалечи малко и каза:

— Мила моя, тревожиш се твърде много.

Като се стегна и стисна зъби, тя се обърна с лице към огъня. Подскочи от уплаха, когато след малко Ян застана до нея. Държеше в ръка два мъртви плъха за опашките и ги хвърли в огъня.

— Ян, какво правиш? — попита тя изплашено и се дръпна назад, когато той започна да събира и останалите убити гризачи и също да ги пуска в пламъците.

Тейла извърна поглед настрани.

— Мъртвите им останки могат да привлекат и нещо друго през нощта — каза тихо Ян. Когато приключи, той изми ръцете си с вода от манерката.

— Сигурно костите на заека са ги привлекли — каза Тейла, като гледаше мрачно към камарката долу. — Може би трябва да изгорим и тях.

Ян ги погледна и каза:

— По тях вече не е останало никакво месо. Плъховете са ги оглозгали така, че те не биха привлекли никое друго животно.

— Ще се радвам, ако се махнем от това ужасно място — каза Тейла, като подаваше пушката на Ян. — Дори и от Австралия. Това е най-отвратителната и дива земя. Не трябваше да идвам тук! — Тя покри лицето си с длани. — О, защо ли въобще дойдох?

Ян остави пушката си на земята. Обърна се към Тейла, хвана я за ръката и я заведе отново в колибата.

— Скъпа, това, което ти трябва сега, е един хубав сън. Ще остана навън да пазя, а ти спи спокойно.

Тейла кимна и избърса сълзите от очите си.

— Благодаря ти, Ян — каза тихо тя и седна на одеялото. Погледна го, изпълнена с любов и признателност, когато я зави с другото. — Обичам те, Ян! Толкова много те обичам…

Ян коленичи и я целуна нежно по устните. После излезе от колибата и седна пред входа й, като държеше пушката в краката си. Загледа се в звездите по черното небе и ги разучаваше така, сякаш за първи път виждаше Южния Кръст.

После погледът му беше привлечен от езерцето близо до колибата, цялото покрито с бели лебеди. Красивите птици бяха свили глава под крилата си и така приличаха на огромни неразцъфнали водни лилии.

Ян усещаше как очите му се затварят под натежалите за сън клепачи и разтърси глава. За момент се отпусна и се унесе, но след това отново разтърси глава и премигна няколко пъти. Вгледа се в далечината, за да държи съзнанието си будно, но толкова му се спеше, че виждаше само мъгла пред себе си.

— Това е невероятно — измърмори той и отново разтърси глава, за да се разсъни. На него също му трябваше почивка. Утре щяха да са му необходими сили, за да заведе Тейла до скривалището. Трябваше да изминат доста път, и то пеша.

Като държеше пушката си под мишница, той стана и започна да събира дърва. Нахвърля толкова много, че светлината от пламъците вече достигаше високите клони на дърветата и хвърляше златните си отблясъци високо над тях. Това трябваше да държи настрана всяко животно, което се опиташе да приближи. Ян се огледа наоколо намръщено. Поне за малко трябваше да влезе и да подремне. Трябваше да направи това.

Като се протягаше и се прозяваше, Ян влезе в колибата, остави пушката близо до себе си и се намъкна под одеялото до Тейла. Притисна тялото си плътно до нейното, следвайки извивките й, и преметна ръка да я прегърне. Дланта му попадна точно върху едната й гърда. Той въздъхна от удоволствие и се унесе в дълбок сън.

Тейла се събуди, когато първите слънчеви лъчи проникнаха през пролуките на покрива. Прозина се и облиза устни и когато усети, че към гърба й се е притиснал някой, се усмихна.

— Ян? — прошепна тя и го погледна през рамо. — Скъпи? Вече е сутрин.

Но в следващия момент си спомни какво се бе случило през нощта и че Ян бе останал отвън да я пази. Почувства се виновна, като осъзна, че той може би тъкмо е заспал, след като цяла нощ е бил нащрек.

Тя се обърна бавно в предишното си положение и се опита да не диша дълбоко, като се надяваше, че не го е събудила. Любимият й имаше нужда от почивка толкова, колкото и тя. Твърде егоистично беше от нейна страна, че не го бе разбрала веднага.

Като използваше възможността да почине още малко, тя затвори очи и въздъхна. Беше й приятно да усеща близостта на Ян. Колко чудесно щеше да е, ако можеше всяка сутрин да се събужда до него! Но не беше ли грешно да се надява и да мечтае за това…

А нямаше ли Пол още да се изпречва между нея и щастието й?

Някакъв шум отвън я накара да отвори широко очи. Спря да диша за момент, когато го чу отново. Звучеше доста странно — сякаш някой ядеше нещо: успя да различи хрускане и смукане на кости.

Изтръпна и стомахът й се сви.

Господи, пак ли се връщаха плъховете?

Тейла се обърна бързо към Ян и го разтърси силно за раменете. Когато той отвори очи и я погледна в недоумение, тя се наведе над лицето му и каза тихо, като кимна към изхода:

— Отвън има някой! Ян, сигурно отново са плъховете.

Те са се върнали.

Ян изпъшка и каза, като прекара пръсти през косата си:

— Тях отдавна ги няма. Само ти се струва, че чуваш нещо.

После изведнъж скочи на крака, като разбра, че отдавна е съмнало. Изправи се и взе пушката от земята.

— По дяволите — изръмжа той, — не смятах да спя толкова дълго.

Усети как косата на врата му настръхва, когато сам чу звуците, които му описваше Тейла. Погледна към вратата предпазливо, но не можеше да види нищо навън на поляната.

— Не ти ли казах? — прошепна Тейла, като хвана Ян за ръката и го стисна силно. — Чу, нали? Ян, страхувам се.

Ян сложи пръст на спусъка си и се освободи от Тейла.

— Стой тук — нареди й тихо той. — Аз ще се погрижа.

— Не! — прошепна тя умолително и отново се вкопчи в него. — Не можеш да ме оставиш пак сама и отгоре ми да почнат да падат плъхове. Идвам с теб.

Двамата заедно застанаха до вратата.

В следващия момент, когато можаха да погледнат навън и да видят кой ги безпокоеше, и двамата поеха дълбоко въздух.

Загрузка...