ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Звукът, който се чу близо до входа на пещерата, накара сърцето на Тейла да заподскача лудо. Страхувайки се да не се връщат аборигените, които не успяха да разберат, че тя е приятел на Ян и че ще искат да й сторят зло, тя започна да се влачи по песъчливия под назад към вътрешността на пещерата. Дъхът й почти секна, когато на входа на пещерата се очерта силует на мъж. В пещерата беше много тъмно, за да може да види лицето му.

Почувства се по-спокойна, когато със задоволство установи, че мъжът е облечен и не е абориген.

Възможно ли е да е Ян?

Но един по-внимателен оглед отблизо й бе достатъчен да разбере, че този човек не е висок и строен като Ян. Фигурата му приличаше повече на…

Пол Хатуей!

Полазиха я студени тръпки. Опита да се изправи на крака, за да се отдалечи по-бързо навътре в пещерата. Но безуспешно.

— Е, помисли си, че си избягала от мен, нали? — каза Пол, като я приближи. — Може би за малко, но това няма да се повтори. — Той издърпа нож от ножницата си. Острието му проблесна на слабата светлина, която се прокрадваше от входа. — Имам план за теб, Тейла. Този път за добро — продължи той, после коленичи и приближи лицето си до нейното. Прекара стоманеното острие по веждата й, после надолу към брадичката и нагоре към другата вежда и се из хили: — Ще те нарежа на парченца и ще нахраня дивите кучета с теб — заплаши я Пол. — Никой никога няма да намери и следа от теб.

От напрежение, по челото на Тейла изби студена пот.

Тя опита да се отдръпне от Пол, но той я сграбчи за рамото и я задържа.

— Остави ме да си вървя — помоли се тя. — Не ти желая злото, никога не съм ти го желала. Дойдох в Австралия да намеря работа и да мога да изпращам пари на сестра си. Нищо повече не исках. Нито пък искам нещо повече сега.

— Но искаше и съпруг — повече, отколкото работа, не е ли така? — каза Пол със сатанинска усмивка. Целуна я, като остави мокра следа по лицето й, и с тих смях се отдръпна от нея. — Защо ти дадох годежен пръстен и красив дом, скъпа? Какво повече можеше да искаш? — Повдигна завързаните й ръце и погледна към безименния й пръст. — Пръстенът! — изрева той, а в очите му заблестяха яростни искри. — Къде е пръстенът? Той принадлежеше на майка ми. Възнамерявах да си го взема обратно, след като…

— След като ме убиеш? — извика Тейла, задъхваща се от пристъп на гняв. Успя да събере малкото си останал кураж и повдигна предизвикателно глава. — Хвърлих проклетото нещо. То не означаваше за мен нищо друго, освен подигравка.

Слисан, Пол се отдръпна малко от нея и я изгледа невярващо.

— Ти си хвърлила… пръстена на майка ми? — Той пое въздух, вдигна ръка и стовари звучна силна плесница върху лицето на Тейла. — Не е трябвало да го правиш!

Тейла залитна от удара, лицето й се сгърчи от болка, но тя не реагира. Може би това бяха последните мигове от живота й и тя искаше в самия си край да бъде силна и смела.

Погледна предизвикателно Пол.

— Как разбра, че съм в тази пещера? — изсъска тя, изведнъж осъзнала по шума отвън, че битката се води пред самия вход на пещерата. Изглежда Пол беше толкова зает да я измъчва, че не беше забелязал това.

Тейла се зачуди дали ще успее да разбере кой ще бъде победителят.

Или ще бъде мъртва?

О, ако можеше Ян да бъде победител и да дойде да я, спаси! Но той изобщо не знаеше, че тя е в тази пещера. Беше в ръцете на Пол Хатуей.

— Видях, че аборигените те отвлякоха — каза Пол, като я застави да се изправи, притискайки острието на ножа в ребрата й. — Никой не ме видя да напускам бойното поле. В този ад от сражаващи се мъже един повече или по-малко няма никакво значение.

— Грешиш — чу се глас зад Пол.

Той така се стресна, че изпусна ножа си. Обърна се, но в същото време Ян се хвърли върху него, събаряйки го върху земята.

Докато се биеха, в пещерата внезапно се втурна Хонора, а в ръката си държеше дълго смъртоносно копие. Тя се завтече към Тейла, падна на колене близо до нея и положи копието настрани.

— Тези, които са те хванали, са от едно съседно племе на нашето. Те не знаят английски, но дойдоха при мен и баща ми и ни казаха, че са те довели тук — каза Хонора, докато пръстите й освобождаваха краката на Тейла. — Хонора съжалява. Хонора дойде да те освободи.

— О, Хонора, благодаря ти, благодаря! — изрече Тейла, но очите й не изпускаха Ян. Видя юмрукът на Пол да се стоварва върху лицето на Ян, но въздъхна с облекчение, когато Ян сграбчи Пол за врата, притисна лицето му към земята и се опита да затисне тялото му със своето.

Но много скоро Пол се освободи и притисна Ян към земята.

— Побързай, Хонора! — извика Тейла, докато аборигенката освобождаваше ръцете й. — О, моля те, побързай!

Побледня, когато Пол започна да души Ян с едната си ръка, а с другата се опитваше да стигне до ножа.

Непреодолим страх изпълни Тейла, когато пръстите на Пол обхванаха дръжката на ножа. Тя отчаяно се огледа за оръжие и точно когато кожените каишки освободиха напълно китките й, погледът й фиксира копието на Хонора, което лежеше само на няколко инча от крака й. Пулсът й се ускори. Тя се наведе и го сграбчи. Без да се замисля, го заби в гърба на Пол в момента, в който ножът му беше фатално насочен към гърдите на Ян.

Тялото на Пол се сгърчи, а от гърлото му се чу силно хъркане. Той изпусна ножа и падна до Ян. Докато се опитваше да стигне копието, забито в гърба му, очилата паднаха от лицето му.

Ян скочи на крака и стъпка очилата. Сложи ръцете си върху раменете на Тейла.

— Тейла? — погледна я въпросително. Смелостта й го изуми.

— Трябваше да го направя, Ян — отвърна Тейла, докато Ян я гледаше невярващо право в очите. — Той щеше да… да те прободе — изхлипа тя. — Не можех просто да стоя настрани и да наблюдавам това.

— Ти спаси живота ми — отвърна той. — Как мога някога да ти се отплатя?

— Ян, толкова бързо ли забрави колко пъти ти ми спаси живота? — попита Тейла, като погали лицето му. — Аз просто ти се отблагодарих. Това е всичко.

Тя погледна надолу към Пол и потръпна при гледката. Той лежеше на една страна в локва от собствената си кръв, тялото му се гърчеше, но изкривеното му от болка лице беше обърнато към нея.

И изведнъж паниката отново я обзе. Виада! Каква ще е съдбата на Виада, ако Пол умре? Дали вече беше разпоредил да убият сестра й?

Тейла се отдръпна от Ян и падна на колене до Пол. Пъхна ръка под главата му и я повдигна леко.

— Пол, моля те, кажи ми какво ще стане с Виада! О, моля те, кажи ми! Знаеш, че умираш. Не умирай, преди да ми кажеш какво ще стане със сестра ми. Изпратил ли си някого за нея? Изпратил ли си?

Пол погледна Тейла с усмивка върху устните си, от ъгълчетата на които се стичаха тънки струйки кръв.

— Сестра ти? — едва успя да прошепне той. — А, погрижил съм се доста добре тя да пристигне в Австралия точно така, както и ти, и да потърси своето бъдеще.

Студени тръпки полазиха Тейла. Тя се наведе още по-близо до лицето му.

— Не може да се е качила на някой кораб — каза тя с треперещ глас. — Не е изминало толкова време.

— Преди да можеш да направиш каквото и да е, сестра ти ще е на кораб с няколко от моите мъже — изхриптя Пол. — Докато стигне до Аделаида, тя ще бъде вече жена, а не момиче.

Представяйки си картината, на Тейла й прилоша и тя извърна поглед от него. Когато той въздъхна, тя отново бавно го изгледа — толкова много го мразеше, че й се искаше да изтръгне копието от тялото му и да го забива отново и отново.

Тя трепна, когато Пол сграбчи ръката й и я погледна отчаяно.

— Всичко, което ти казах, е лъжа! — призна той. Смъртта приближаваше. — Всичко!

Надеждата у Тейла отново бавно се възвърна, но после се смени със съжаление.

— Искаш да кажеш, че сестра ми е на сигурно място? — попита тя. Наведе се още по-близо до него, устните й почти почувстваха дишането му, което все повече отслабваше тялото му се гърчеше в конвулсии. — Кажи ми, Пол! Кажи ми истината за Виада!

Лицето му се изкриви в усмивка.

— Истината? — прошепна той дрезгаво. — Истината е, че ще ми платиш за това, което ми причини. Не сестра ти, а самата ти, Тейла. След време ще видиш какво имам предвид. — Той се изкашля и сграбчи гърлото си с ръка, сякаш искаше да отстрани нещо, което му пречеше да диша. Погледът му беше прикован върху Тейла. — След време! Ще ми… платиш… Тейла!

Настъпи тишина, докато тялото на Пол се изби а последни предсмъртни конвулсии и дъхът му секна. Очите му се изцъклиха срещу Тейла, Стана й лошо, опита се да преглътне напиращите сълзи и извърна лицето си настрани. Беше доволна, когато почувства силните ръце на Ян да я изправят на крака и да й помагат да се отдалечи от мъртвия мъж.

— Какво искаше да каже? — попита трепереща Тейла. — Чу ли заплахите му? Какво означава това?

— Нищо, по дяволите! — каза Ян, като я прегърна през кръста и бързо я изведе от пещерата. — Той просто искаше да се увери, че след смъртта му ще се измъчваш също толкова много, колкото и докато беше жив. — Обърна я с лице към себе си. — По дяволите, Тейла, не можеш да позволиш да те терзаят такива съмнения! Кучият му син е мъртъв. Заплахите му са нищо сега.

Тейла го погледна въпросително.

— Но той имаше толкова много верни привърженици — каза тя тихо. — Какво ще стане сега? Може наистина да е планирал как да умра, ако нещо се случи с него?

— Не ми се вярва — каза Ян, като присви гневно очи. — Но трябва да бъдем внимателни. Скъпа, аз винаги ще бъда близо до теб, за да те защитавам. Моля те, имай го предвид и се успокой!

Тейла се отпусна в прегръдките му.

— А какво ще стане с Виада? — промълви тя. — Дали казваше истината, или лъжеше за нея?

— Скоро сами ще отпътуваме за Англия и сами ще разберем истината — увери я той. — Ще я върнем в Австралия. Тя ще живее с нас. Ще бъда повече от щастлив да споделя дома си със своята съпруга и със сестра й.

— О, Ян, наистина ли? — извика Тейла, обзета от щастие при тези думи. А после го погледна въпросително. — А какво ще стане с майка ти? И тя ли ще живее с нас?

— Не, майка ми ще се върне в Америка — каза той, като гледаше над рамото й, някъде в далечината. — Освен ако не я придумаме да остане с нас — и той отново погледна към нея. — Разбира се, ако не възразяваш.

— Мисля, че ще е чудесно — отвърна Тейла с усмивка. Тя се освободи от прегръдката му, когато забеляза, че Хоуки гордо се приближава към тях. Той спря близо до Ян и сложи ръце на раменете му.

— Край — каза Хоуки. — Победата е наша.

Тейла видя, че в очите на Ян проблеснаха сълзи, и това дълбоко я трогна. Сълзи потекоха и от нейните очи, когато видя сърдечната прегръдка между Ян и Хоуки.

— Хората ми са нетърпеливи да тръгнат към морето — каза Хоуки и леко повдигна рамене. — Вие ще дойдете ли? Ще вземете ли със себе си миси Тейла?

Ян се усмихна.

— Да, ще взема миси Тейла със себе си — отвърна той и отново погледна в далечината над рамото й. — А също и майка си. Тя ще се радва да участва в празненството. — Усмихна се на Тейла, а очите му блестяха. — Как успя да дойдеш тук? Къде беше Кенет? Успяла си да избягаш от него?

— Скъпи, аз съм доста хитра. Не си ли забелязал? — подразни го Тейла.

— Не съм ли забелязал? — повтори Ян и избухна в буен смях. В същото време признателните аборигени ги обградиха и изведнъж Ян разбра, че те го вдигнаха във въздуха и го понесоха на раменете си.

Тейла отново заплака, но този път от гордост за Ян Няколко аборигени го носеха на раменете си, а останалите пляскаха с ръце и пееха, като го гледаха с възхищение.

Хоуки застана до Тейла от едната й страна, а от другата — Хонора.

— Моят приятел Ян е герой — каза гордо Хоуки. — Той отнася към хората ми добре! И те се отнасят към него добре! Ще празнуваме повече, отколкото на Празника на лебедовите яйца. Ще празнуваме Ян Лейвъри!

— Това е прекрасно! — каза Тейла, докато изтриваш една сълза от бузата си. — Прекрасно! — Погледна Хоуки, после Хонора. — Надявам се, че не сте загубили много хора в битката — каза внимателно тя.

— Само няколко смели мъже загинаха — отвърна Хоуки, и се намръщи. Погледна Тейла, а дебелите му, тъмни устни се разтегнаха в усмивка. — Но от разбойниците загинаха много.

— Но не всички — отвърна предпазливо Тейла и си припомни заплахата на Пол.

— Не, не всички — призна Хоуки.

— Но те избягаха като страхливци — прекъсна го Хонора. — Никога няма да се върнат отново.

Тейла преглътна трудно. Отново внезапен страх сви сърцето й.

Загрузка...