ГЛАВА ТРЕТА

Ян лениво влезе в кръчмата, място, изпълнено с плътен дим и шум, където въздухът сякаш тежеше от миризмата на разлята бира и уиски. Той се придвижваше към бара покрай масите, където нощните игри на покер все още продължаваха, и се усмихваше на някои от играчите, като мълчаливо кимаше с глава за поздрав. Наведе се ниско, така че да не удари главата си в това, което беше останало от полилея, който висеше в средата на стаята. Редовните посетители обичаха да го използват за мишена, на която се упражняваха, затова късове и парчета от него липсваха, отнесени при стрелбата. Таванът над полилея беше надупчен от куршумите.

Ян мина покрай пианиста, който изпълваше стаята със звуците на някаква музика, премесена с крясъци за още уиски. Той пристъпи към Сара, като приятелски и добросърдечно потупа по гърба седящия там мъж.

— Добър ден, Ридж. Как вървят нещата, приятелю?

Ридж Уагнер отпи от чашата с уиски, после я сложи на тезгяха, избърса устни с опакото на ръката си и се обърна към Ян.

— Както винаги — изсмя се той дрезгаво. — А ти как си? Младият златотърсач седна на едно столче и махна с ръка към бармана.

— Донеси ми каквото пие моят приятел — провикна се той през шума. — Не, реших друго, дай ми халба бира.

Ян измъкна няколко монети от джоба си и ги пързулна по хлъзгавия тезгях.

— Е? Как вървят нещата? — настояваше Ридж, като допря чашата до устните си, за да отпие голяма глътка уиски. — Бил си за известно време в Шубраците, както чувам.

— Аха! За доста време — отговори Ян, а очите му издаваха, че е развеселен. Той оглеждаше приятеля си от горе до долу. — А ти? Изглежда при теб нищо не се е променило. Все още се скиташ, нали?

Мъжът се захили, като остави своята празна чаша на бара.

— Още едно от същото, барман! — извика, докато търсеше по джобовете си два шилинга за уискито. Той тупна парите върху бара, после кимна, като срещна въпросителния, втренчен поглед на Ян. Опитваше се да прикрие погледа си, за да не се забележи лъжата, която щеше да изрече.

— Да, правя същото, както последния път, когато ме видя. Това е, което искам, приятелю. Няма никаква полза от идеята ти да променяш живота ми.

Ридж погледна встрани, като се мъчеше да скрие своето смущение от питащия поглед на Ян.

— Получаваш това, което ти се предлага в момента. Аз нямам нужда от вълнения. Предпочитам лесния живот. Така съществуваш по-дълго.

Лейвъри кимна, за да благодари на собственика за жалбата бира, която сложиха пред него на бара. Той отпи една глътка, като продължаваше да гледа мълчаливо приятеля си. Имаше чувството, че нещо е променено в неговото поведение днес. Усещаше някаква неловкост. Гарваново-черната коса на Ридж падаше свободно надолу по раменете, а зелените му очи бяха някак странни, приличаха на пронизващи процепи върху тясното лице, станало златисто-бронзово на слънцето. Той носеше свободно яке и панталони от кожа на кенгуру, а ботушите му стигаха до коленете. Беше винаги в движение, необвързан пътешественик, скитник — нямаше дом.

Женски смях отвлече мислите на Ян от приятеля му и го върна отново към скъпоценните мигове с Тейла Дрейк.

Той преглътна още една глътка бира. Опитваше се да я прокуди от ума си, но напразно. Тя вече бе станала част от него, с която никога не ще може да се раздели.

На каква ли участ я бе обрекъл, като я изостави?

Ян започна да се измъчва, когато прецени, че Тейла има само две възможности — да си намери работа или да се ожени за някой безскрупулен негодник. Австралия, и особено Аделаида, бяха пълни с такива мошеници, в чиито джобове имаше достатъчно злато, за да платят за една невинна девойка, а после да се отнасят с нея както намерят за добре!

Младият мъж постави халбата на тезгяха и забарабани с пръсти по него. Опитваше се да се пребори с желанието да напусне кръчмата и да я потърси.

Но той не искаше да е обременен с жена!

Някога, в бъдеще — да, но, по дяволите, не сега!

— Ян? — Ридж прекъсна тревожните му мисли, като го гледаше настойчиво. — Какво мислиш за продължаващите нападения над аборигените? Носят се слухове, че отвлечените жени се продават на нелегалния пазар за роби. Повечето хора казват, че избягалите затворници са тези, които ги похищават. Копелета. Някои от робите са момичета само на десет или единадесет години. Чувал съм разкази, как са ги отвеждали от техните лагери, след като вече били премазали главите на мъжете им с прикладите на мускетите си. Твоят приятел туземеца говорил ли е за някакви вълнения в неговото село?

— Хоуки? — Ян въртеше в ръце чашата си с бира, пързаляйки я напред-назад по мокрия тезгях. — Не вярвам да си чул.

— Какво? — учуди си Ридж. Той се оригна, докато бършеше уста с опакото на ръката си.

— Жената на аборигена е била отвлечена и убита. Дъщеря му също липсва — обясни Лейвъри с нисък, разтревожен глас.

— Хонора липсва? — попита Ридж пребледнял, като пое въздух. — Но това е наистина ужасно! — Със стисната челюст той си поръча още едно уиски.

— Чувствам се виновен! — каза Ян.

— Защо? — мъжът подхвърли още няколко монети на тезгяха. — Ти беше като изпратен от бога за Хоуки и неговите хора. Направил си повече за аборигените, отколкото всеки друг, за когото съм чувал. Беше техен защитник. Никой друг не се е застъпвал за тях толкова, колкото теб.

— Това е вярно. И все пак, ако не бях наел туземеца за свой помощник-съгледвач, той щеше да е при своите и нямаше да отвлекат жена му и дъщеря му — обясни Ян намръщено, като гледаше надолу в бирата си. — Но ако си в този бизнес, в който съм аз, добрият съгледвач е от изключителна важност. Хоуки може да проследи дори диря, оставена от сянката на човек, и да усети дъха му от две мили разстояние. Благодарение на него аз си спечелих репутацията на преуспял ловец. Ние двамата винаги поделяме спечеленото.

— Ян, този абориген е повече от обикновен съгледвач за тебе и ти го знаеш — каза Ридж, като постави дружески ръка на силните рамена на младия мъж. — Той ти е приятел. Другар.

— Вярно — съгласи се Ян. — Ти се опитваш да ме накараш да се чувствам по-добре, но аз знам, че приятелството му с мен е причината да загуби жена си и дъщеря си.

— Знаеш какви са чувствата ми към Хонора — каза намръщено Ридж с глух глас. — Щях да съм се оженил за нея отдавна. Можех да я направя щастлива. — Той нервно прокара дълги, тънки пръсти през черната си сплъстена коса. — Но, по дяволите, аз не съм по-различен от тебе. Тогава не исках да поема отговорността да имам съпруга. Не знам. Какво, по дяволите, трябва да направя, Ян? Какво?

— Просто продължавай да се надяваш, че девойката е още жива. Може би ще имаш и друг шанс да се ожениш за нея някой ден. И, за бога, приятелю, тогава свържи съдбата си с нея. Време е вече да поемеш отговорност за нещо по-различно от собствената си кожа.

Ридж го погледна с неуверен поглед, в който се четеше болка. После отпи още от уискито.

Образът на Тейла отново се появи в мислите на Ян. Това, което каза на приятеля си, се отнасяше и за него. Той трябваше да я забрави. По дяволите, трябваше! Това, че я беше спасил от акулата, не означаваше, че е орисан да бъде завинаги неин защитник. Ян се бореше с чувството си. Насилваше се да съсредоточи мислите си върху Хоуки. Връщаше се към деня, когато за пръв път беше срещнал своя тъмнокож приятел абориген…

Беше един от онези адски горещи дни в Шубраците, когато човек се чувстваше така, сякаш слънцето щеше да стопи мозъка му. Някъде напред, наблизо, от другата страна на дърветата, Ян беше чул звук, който съпровождаше зверствата на кучетата динго по време на атака, а после до него достигнаха виковете на ранен човек. Яхнал бързо своя черен жребец, Лейвъри беше отишъл да спасява Хоуки с извадена карабина, като стреляше непрекъснато. Кучетата динго, които не бяха убити, се разбягаха, лаейки.

Туземецът все още носеше раните от тази атака, но предаността му към Ян оттогава насетне беше непоклатима. Станал бе постоянен спътник на своя спасител.

Наскоро съпругата на Хоуки беше намерена заровена в един плитък гроб, а тялото й беше осакатено. Дъщеря му Хонора беше отвлечена…

— По дяволите тези, които са го направили — изръмжа Ян. — Ако не едно, то нещо друго ще подтикне аборигените към печал и терор. Наближава сезонът, когато лебедите снасят яйцата си. Знаеш колко важно е това за тях. Те се боят да започнат своето пътуване към морето. На празника се събират яйца. Сега туземците се страхуват да не бъдат нападнати от престъпници или от тези, които причиняват проблемите им напоследък.

Приятелю, аборигените са имали право да нарекат пътешествениците „бели духове“, когато те за пръв път са стъпили на австралийския бряг — обясни Ридж, тъй като знаеше какво са преживяли местните жители на Австралия.

В първите дни от своето скиталчество, когато беше истински бродяга, той беше видял много. Дори Ян нямаше представа за събитията тогава.

— Белите хора бързо запалиха искрата на тайнствеността, подозрението и страха у местните — продължи Ридж с мрачно лице.

Лейвъри повдигна халбата си с бира, която бармана беше напълнил отново, и се обърна към приятеля си.

— Пий, и нека да говорим за други неща.

Мъжът чукна чашата си в тази на Ян и се изсмя пресилено. Прекрасното, доверчиво лице на Хонора плуваше пред очите му, като навяваше спомени за откраднати целувки и прегръдки, които бяха едновременно горчиво-сладостни и болезнени.

— Да… обичам да говоря за тебе — каза той. — Един преуспял ловец — човек, който унищожава злото в зародиш. Какво ще кажеш за това описание, приятелю?

Очите на младия мъж проблеснаха. Той погледна над ръба на чашата си към Ридж, който повдигаше често своята към устните си и пиеше уискито сякаш беше чай. Бездомникът остави шишето си на тезгяха и се извини, когато се оригна леко, после блъсна чашата далеч от себе си, защото знаеше, че е пил достатъчно.

— Току-що се връщам от затвора на Аделаида, където оставих най-опакия човек, който съм срещнал досега в Австралия — каза Ян. Той си припомни как беше причакал това същество зад един ъгъл и как го беше хванал с ласото, сякаш беше животно. Но той в действителност беше нещо по-лошо. Този мъж беше убил поне двайсет невинни човека по черните австралийски пътища. — Отне ми няколко седмици, но, по дяволите, накрая хванах копелето. Прекарах много време в Шубраците — този път Лейвъри продължи раздразнено. — Проклетите престъпници винаги се спасяват с бягство по тези места. И като повечето преследвани животни, те се чувстват по-сигурно, събрани в хайка. Но този път проклетото създание яздеше само, затова ми отне по-дълго време да го хвана. Той струваше две хиляди паунда на правителството. Аз спечелих тези пари, приятелю, до последния шилинг.

— Представям си — кимна Ридж. Той знаеше, че когато Ян преследва някого, винаги го хваща. — Какво мислиш за ежедневните атаки на товарните и пътнически влакове? Нападат всеки трети или четвърти вагон. Животът на никого не е пощаден. Избиват хората, осакатяват ги.

— Да, знам — промърмори младият мъж. — Разбра ли кого обвиняват? Аборигените. Аборигените! Можеш ли да ми обясниш как някой би могъл да достигне до това заключение? С изключение на Хоуки, който е мой спътник, туземците вървят пеша. Те имат суеверен страх от язденето на коне. Тогава как, по дяволите, биха могли те да атакуват железницата? Влакът Оверландърс пътува със закрити вагони. Повечето пътници се движат с покрити коли за преселници. Дявол да го вземе, това са едни огромни, високи платформи, теглени от група млади волове, стигащи понякога до десетина. Аборигените нямат никакъв шанс, ако нападнат нещо толкова масивно. Всъщност, шансовете им са да бъдат премазани до смърт от младите бикове, които теглят тези коли.

— Разбирам това, което казваш — каза Ридж неспокойно и отново отпи от уискито.

— Правителството ме натовари прекалено много с преследване и залавяне на избягали затворници, за да имам възможност да се присъединя към армията и да помагам при опазването на влаковете. Подозирам, че атаките, в по-голямата си част, са дело на избягали затворници, които са се свързали с бандите на престъпниците. Важно е те да бъдат открити и заловени, преди да имат възможност да се включат в тези банди.

— Да, и аз мисля така — съгласи се Ридж, като в гласа му сякаш се промъкна нещо далечно и тържествено.

— Приятелю, казах ти неща, които трябва да обмислиш — засмя се Ян и постави ръка на рамото на мъжа. — Надявам се един ден да те превърна в квалифициран, преуспял ловец. Ти ще изоставиш скитането и ще станеш по-добър човек.

Лейвъри почувства удар от нечий лакът, докато в ляво от него сядаше нов посетител.

— Извинявай! — чу се един младежки глас, който бързо привлече вниманието на Ян и го накара да се обърне и усмихне дяволито.

— Сигурен ли си, че се намираш на подходящо място, синко? — подигра се той, като оглеждаше Кенет Озиър от горе до долу. — Обзалагам се, че мама все още ти бърше носа, нали?

Привикнал на такова дразнене и съзнаващ, че изглежда много по-млад от своите двайсет години, Кенет не обърна внимание на Лейвъри. Той постави една монета на тезгяха и я пързулна към бармана.

— Едно уиски — поръча той равнодушно.

— Синко, сигурен ли си, че не искаш да си поръчаш мляко вместо това? — продължи да се подиграва Ян, но съвсем незлобливо. Той искаше да се поразтовари след седмиците, прекарани в Шубраците. Може би това щеше да му помогне и да не мисли за Тейла. — Но ти не си нищо повече от едно хлапе, което се е пуснало от полите на майка си.

Очите на Кенет се присвиха. Той погледна към мъжа, а израза на лицето му се промени, когато го разпозна.

— Приятелю, мисля че твоята майка не те е възпитала в добри маниери — каза той с провлечен и ядосан глас. — А сега ме остави да си изпия питието на спокойствие или…

Очите на Лейвъри просветнаха заплашително.

— Или какво? — продължаваше да го предизвиква Ян, като се усмихваше леко. — Или ще ме извикаш на дуел?

Ридж сложи ръка на рамото му.

— Не мислиш ли, че това е достатъчно? — прошепна той. После погледна към Кенет. Очите им се срещнаха. — Остави го, Ян. Няма нужда да се започват кавги.

Усмивката на младия мъж изчезна. Той погледна Ридж, а после Кенет.

— Познаваш ли това момче? — попита той, тъй като виждаше нещо в изражението на приятеля си, което го караше да подозира някаква връзка между двамата. Но каква беше тя?

— Да, познавам го — отговори той, а очите му все още бяха вперени в тези на младежа. — Бегло.

Ян отново погледна към Кенет и остана изумен от това, колко бързо беше изпил уискито си и беше изчезнал.

Лейвъри се опитваше да разбере нещо за момчето от Ридж, но един мек глас зад гърба му накара сърцето му да подскочи. Той се обърна светкавично и видя лице, което беше силно и безвкусно гримирано, но все пак не чак толкова плътно, за да скрие остатъка от невинност, която все още светеше във виолетовите очи. Ян огледа младата жена от горе до долу, докато тя съвсем смело му се предлагаше, като го гледаше със съблазнителен поглед и ръцете и блуждаеха като спряха там, където бедрата му се събираха. Кръвта се покачи към лицето му, докато тя притискаше интимните му части през кожените му бричове. Там, където жената толкова умело го потупваше, сякаш се запали огън, който се разнасяше по тялото му.

— Добър ден, скъпи — мъркаше Беатрис весело. — Не съм те виждала известно време, Ян. Болен ли беше? Или беше в Шубраците да преследваш мръсни стари „боклуци“?

Младият мъж не искаше тя да разбере, че пръстите й го възбуждаха. Не искаше да попадне в леглото й както последния път, когато беше пристигнал в Аделаида, след дълъг период, прекаран в Шубраците. Мислите му бяха преизпълнени с Тейла и с това колко невинна и колко сладка беше тя все още.

Стомахът му сякаш се преобърна, когато погледна надолу към Беатрис. Преди време тя беше също толкова невинна, колкото момичето от кораба, а колко много се беше променила сега! Австралия беше направила това с нея. Изхранваше се като проституираше, предлагайки на всеки мъж, който имаше достатъчно пари, да заплати за услугите й. Беше се превърнала в една от най-скъпо платените проститутки в Аделаида.

— Е, скъпи? — попита Беатрис, като бавно се приближаваше все по-близо към Ян, така че той да види пищните гърди, които тя предлагаше. Роклята й, обсипана с червени пайети, беше толкова дълбоко изрязана, че зърната на гърдите й бяха почти изцяло извадени на показ.

Жената вдигна единия си крак върху този на Ян, като по този начин разкри, че не носи никакво бельо под оскъдната си, къса рокля. Черните й чорапи бяха закачени на съблазнителен, черен колан за жартиери.

Тя протегна ръка към косата на Лейвъри и прекара пръстите през червеникаво-златистите му кичури.

— Ян, няма ли да платиш за мушване? — попита Беатрис и нацупи долната си устна. — Доста време мина. Липсваше ми. Аз не ти ли липсвах поне мъничко? Няма ли да ме заведеш във фантастичното си жилище за едно мушване, както миналия път? Ще направя така, че да си струва.

Той ясно осъзнаваше, че красавицата продължава да му въздейства. Доста време беше изтекло, откакто за последен път беше намерил удовлетворение в обятията на жена. Въпреки това, не можеше да спре потока от мисли, който непрекъснато се носеше към Тейла и нейната сладка, невинна хубост. Момичето беше много уязвимо към всяко зло в Австралия. Макар никога да не беше пожелавал жена, която да му усложнява живота, той не можеше да понесе мисълта, че Тейла ще му се изплъзне и ще попадне в обятията на друг мъж, който би могъл да я използва и измъчва. Не можеше също да й позволи да се превърне в една нова Беатрис…

— На мен ми звучи привлекателно, Ян — разсмя се шумно Ридж и му намигна. — Е, как би могъл да кажеш „не“ на това малко, сладко създание?

Лейвъри хвана здраво ръцете на Беатрис, повдигна я и я премести пред Уагнер.

— Тя е твоя, приятелю — засмя се той и бързо излезе от кръчмата.

Веднъж излязъл навън, той светкавично яхна коня си и погледна към туземеца, който послушно чакаше завръщането му.

— Хоуки, изглежда отново трябва да се отклоня от целта си. Необходимо е да отида до „Оудъм“ и да си взема жена. Не ме питай какво ще правя с нея, защото и аз все още не знам.

Без да дочака отговор, ловецът пришпори коня си към приюта. Когато пристигна, се отправи бързо вътре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Очите му огледаха препълнената стая, търсейки Дейзи. Когато я откри, отиде до нея и я отведе настрани.

— Дошъл съм за Тейла Дрейк. Заведи ме при нея.

— Ян, тя не е тук — отвърна жената. — Защо не дойде по-рано, ако си я искал? Тя е от най-качествената стока. Ти знаеше, че няма да се задържи дълго тук.

Главата на Ян се завъртя. Странно чувство на празнота го обхвана.

— Кой, Дейзи? — попита той глухо. — Кой дойде за нея?

— Пол Хатуей — въздъхна тя. Стопанката на „Оудъм“ знаеше, че тъй като младият мъж беше доста проницателен, той е чувал същите клюки за Пол, които я бяха накарали да се колебае дали да пусне Тейла с него.

Ян почувства студени тръпки по тялото си. За известно време той подозираше, че Хатуей е водач на банда престъпници, но въпреки това не бе успял да докаже, че той е нещо по-различно от един притежател на ранчо и благ, богобоязлив човек. Лейвъри беше непрекъснато зает да залавя избягали затворници и никога не бе имал достатъчно време да проследи престъпленията на този мъж.

Сега се чувстваше като глупак, задето беше направил такава груба грешка.

— Преди колко време заминаха? — попита Ян нетърпеливо. — Тръгвам след тях.

Очите на Дейзи премигаха. Тя нервно хвана ръце зад гърба си.

— Това едва ли ще ти е от полза — каза тя.

— Защо не, по дяволите?

— Защото в момента Тейла е вероятно госпожа Пол Хатуей — каза Дейзи, като потрепера, когато Лейвъри разбра истината и пребледня, зяпнал от изненада.

— Какво казваш? — не повярва на ушите си той.

— Намерението на Пол Хатуей беше да се ожени за момичето — каза Дейзи меко. — Но понеже в Шубраците няма проповедник, сигурна съм, че са се оженили още тук, в Аделаида, преди да се отправят за ранчото.

Младият мъж отчаяно заби пръсти в косата си.

— Не — промълви той, толкова тихо, че Дейзи не успя да го чуе. Като се проклинаше, че се е забавил прекалено дълго в кръчмата и че е бил прекалено страхлив, за да отиде и да говори с Тейла веднага, той се обърна и се втурна към вратата.

— Ян, съжалявам! — извика жената зад него. — Наистина, съжалявам. Ако знаех…

Ян не искаше да чуе останалата част от извиненията на Дейзи. Той излезе навън и бързо се качи на коня си. Това, че Тейла навярно вече бе станала госпожа Хатуей, нямаше да спре Ян. Той щеше да я спаси от живота, който скоро щяха да й наложат. Ако Пол Хатуей беше водач на престъпна банда, това значеше, че той беше само едно безсърдечно копеле. Такъв човек можеше да бъде всичко друго, но не и нежен съпруг.

— Хоуки, напред! — извика Ян, като дръпна юздите на своя жребец. — Трябва да спася една жена!

Конят на туземеца се стрелна покрай този на Лейвъри, докато препускаха през града.

— Какво имаш предвид? — попита той. Можеше доста добре да се изразява на английски, за което му бе помогнал Ян. — Не взе ли жена от „Оудъм“?

Младият мъж бързо обясни на спътника си какво беше разбрал от Дейзи.

— Хоуки, ние не можем да позволим Тейла да остане с Пол Хатуей. За бога, ние ще отидем в ранчото и ще я отвлечем!

Тъмните очи на аборигена бяха засенчени от плътни, тъмни мигли.

— Най-добре я изхвърли от живота си — каза той рязко. — Жените носят тъга в живота на мъжа. Все още ми е много тежко, заради жена ми и дъщеря ми.

Ян му хвърли разтревожен поглед.


Аделаида беше останала на много мили назад и Тейла се опитваше да забрави своето увлечение по красивия мъж, който я спаси, като се концентрираше върху красотата на тази нова страна. Неизброими разцъфнали дървета и храсти изпълваха сетивата й с наслада. Тя беше очарована от прекрасните цветове, от истинското шествие на великолепни форми, образуващи колаж от восъчни, мъхести и заострени повърхности. Пътническата кола, в която тя пътуваше, в момента следваше път, прокаран през стръмните хребети, покрити с високопланински ментови дървета. Извисяващите се нагоре евкалипти с разноцветно изпъстрена кора, растяха покрай бреговете на една топла, бавно движеща се река, която течеше недалеч от пътя. Едно странно зверче с човка, оформена като на патиците, и с козина като тази на бобъра, се промъкваше през храсталаците към реката. Едно мече коала, пухкаво малко животинче с очи като черни копчета, се беше залепило за един евкалипт и се угощаваше с неговите гладки, лъскави листа.

— Райска страна, нали? — каза Пол и извади Тейла от сладкия унес. Той й се усмихна предпазливо. — Сигурен съм, че намираш Австралия много по-прекрасна от Англия с нейния мрачен климат. Тук има слънчева светлина почти всеки ден, както и екзотични цветя и птици.

— Да, господине. Току-що започнах да забелязвам — усмихна се Тейла.

— Господине? — повтори думите й Пол и повдигна вежда. — Обръщаш се към мен с господине? Наричай ме Пол.

Момичето беше обхванато от паника, когато внезапно проумя, че тя и Хатуей бяха напуснали Аделаида, без преди това да са разменили женитбените клетви. Със сигурност никакъв свещеник не би се намерил далеч от града, който можеше да осъществи бракосъчетанието. Това отново събуди нейните подозрения към мъжа, на който се бе доверила.

— Пол, кога ще се венчаем? — осмели се да продума тя, но почувства как се вцепенява, когато той погледна към нея с леден поглед.

— Да се оженим? — Сега гласът му беше студен и без всякаква заинтересованост или загриженост. — Но, скъпа моя, никога не съм имал дори и най-малкото намерение да го правя.

Лепкав, неприятен страх сграбчи Тейла отвътре. Тя извърна очите си настрани от Хатуей и се загледа втренчено право напред, като не виждаше нищо и се боеше от всичко.

Загрузка...