ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Тейла и Ян препускаха върху жребеца право към океана. Огромните евкалиптови дървета се извисяваха над тях, а на места обелената им влакнеста кора се спускаше над главите им като огромен папратов чадър, Тейла вече чуваше силния шум от разбиването на кълните в брега. Можеше да види ясно и полуострова, където трябваше да се събира яйцата. Там сега нямаше никакви лебеди, тъй като стрелбата ги беше изплашила и прогонила от гнездата им.

Скоро полуостровът се изпълни с безумно смеещи се и викащи аборигени, които пълнеха торбите си от кенгурова кожа с деликатесните яйца на белия лебед.

Ян дръпна юздите на коня си, преди да стигнат до мястото, където гнездяха лебедите. Той скочи и помогна на Тейла да слезе от седлото, а после се обърна в посоката, от която се чуваше шум от препускащи коне и гласът на майка му. Той безмълвно кимна в знак на благодарност на приятеля си, който се беше върнал да доведе Кенет и майка му.

Като видя сина си, тя се затича разплакана към него.

— Синко, толкова се радвам, че не си ранен — каза Дона, като го притискаше силно към себе си. — През цялото време, докато траеше битката, се молех да не те улучи нито един куршум. Бог е чул молбите ми.

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна Ян, усмихвайки се на майка си, която се отстъпи малко назад, за да се полюбува на своя син. Той кимна с глава към аборигените. — Също и Хоуки. И Хонора. — После погледна към Тейла. — И Тейла също. — И с гордост добави: — Тя ми спаси живота.

Дона повдигна вежди с насмешка:

— Тейла? — възкликна тя и я погледна. — Скъпа моя, какво сте направили?

Тейла сведе поглед и се изчерви, но Ян постави ръка под брадичката й и повдигна главата й.

— Ще ти разкаже за това по-късно, майко. А сега нека празнуваме. Има какво да се празнува — каза той и стана сериозен. — Пол Хатуей е мъртъв — продължи със стиснати зъби. — Няма вече да създава на никого от нас никакви проблеми. — Погледна към развълнуваните туземци и продължи: — Вижте ги, най-накрая имат свое собствено място и възможността да се радват на Празника на лебедовите яйца. Бяха заставени да чакат прекалено дълго за това.

Хонора се затича към тях. Черните й очи бяха широко отворени. Развълнувана, тя сграбчи Тейла и Дона за ръцете:

— Елате! — извика задъхано. — Ще помогнем на другите жени да приготвят храната за празненството довечера. На лунна светлина ще направим голямо пиршество.

Дона се усмихна и освободи ръката си от Хонора.

— Вие вървете сега, а аз ще дойда по-късно — каза тя и поглади с ръка уморения си гръб. — Ще се забавлявате много повече, ако няма някой възрастен около вас.

— Да, вие двете, вървете! — каза Ян и внимателно обви ръка около кръста на майка си да я подкрепи. Тя почувства стабилната подкрепа на здравото му силно тяло и се отпусна. — Аз ще се погрижа за мама.

Тейла дари Ян и майка му с разбираща усмивка, после хвана Хонора за ръка и със звънък смях двете се затичаха към един от многото разпалени огньове, които горяха на полуострова.

— Сега е време на голямо веселие, с което моите хора изразяват благодарността си — каза Хонора, като направо влачеше Тейла към брега по-близо до огъня. — От малка мечтая да участвам в такова празненство. Много години хората ни бяха държани настрана от полуострова от злите бели мъже. — Започна да хвърля още дърва в огъня. — Но не и през този лебедов сезон. Ще отнесем в селото си много яйца. И с тях ще нахраним онези, които не можаха да дойдат и които отдавна не са ги опитвали.

Тейла застана на колене с лице към огъня, около който бяха наредени камъни. Докосна един камък, но веднага отдръпна ръката си. Не предполагаше, че се е нагрял толкова много.

— Няма ли да сготвите яйцата около огъня? Няма ли да ги ядете тази вечер? — попита тя и когато се извърна, видя да приближава абориген, който носеше убито кенгуру.

Тя разтревожено скочи на крака, когато мъжът с помощта на още един, застанал от другата страна на огъня, поднесоха кенгуруто над пламъците и бързо го заобръщаха няколко пъти, докато го опърлиха.

— Не, няма да ядем яйцата тази вечер — отвърна Хонора и се изправи. — Тази вечер ще ядем кенгуру и други… как казвате на английски… вкусни, хубави неща. А яйцата ще поделим по-късно в селото с тези, които не можаха да дойдат с нас до морето.

Тейла с възхищение наблюдаваше Хонора, която изсипа върху един камък семена от нарду, а с друг, по-малък камък, ги счука на брашно. После плю няколко пъти в брашното, докато се превърне а тесто, сплеска го и го разстла върху пепелта да се пече.

След това изтри ръцете си в полата от кенгурова кожа и се изправи. Отново хвана Тейла за ръката.

— Ела! — подкани я тя. — Ще гледаме приготвянето на кенгуруто.

— Не съм сигурна дали искам… — каза Тейла, като леко се отдръпна назад. Тя едва се беше преборила с факта, че Хонора плю върху храната, която скоро щяха да й предложат, и се страхуваше да види как другите ще приготвят останалата храна. После й прилоша, когато видя да разрязват кенгуруто с дървени инструменти, в единия край на които бяха завързани с лико специално оформени камъни, а вътрешностите хвърлиха в огъня.

Това, което последва, беше повече интригуващо, отколкото отблъскващо. Тейла стоеше зад Хонора, докато мъжете като истински фокусници събираха горещите камъни, наредени около огъня, и пълнеха вътрешността на кенгуруто с тях. После хвърлиха животното обратно в огъня и го посипаха с пепел и пясък.

Тейла се огледа. Тези, които не събираха яйца, тъй като торбите им вече бяха издути с деликатесите, приготвяха сега други по-малки животни и птици върху останалите огньове. Във въздуха вече се усещаше приближаващото веселие — на фона на падащия мрак разговорът между аборигените ставаше все по-весел и по-силен и се превръщаше в непрестанно радостно жужене.

Ян приближи Тейла иззад гърба й и завря лицето си в косите й, а ръцете си обви около тялото й.

— Красиво е, нали? — попита той и я завъртя с лице към себе си. — Щастието, радостта са красиви, нали?

Тейла плъзна ръцете си зад врата му и приближи главата му към своята.

— Скъпи мой, чувствам го с цялата си душа — прошепна тя. — Толкова съм радостна, че съм частица от това щастие. Никога няма да забравя този ден. Нито пък тази нощ.

— Ще имаш много причини за това, надявам се — отвърна Ян, като й се усмихваше. — Нощта току-що започва, скъпа. Преди да е свършила, тя ще принадлежи само на теб и мен.

Като му се усмихваше закачливо, Тейла приближи устни до неговите.

— И как ще стане това? — прошепна, а устните й опряха в неговите. — Има толкова много кора, които биха желали твоето внимание. Ти принадлежиш на всички, Ян, не само на мен.

— Моя любов, никога не подлагай на съмнение способността ми да намеря начин да остана насаме с теб — подразни я той, като прекара език по устните й.

Тейла потрепера от страст, но се огледа объркано.

— Но сега не сме сами — прошепна и бавно повдигна поглед към Ян. — По-добре е да се присъединим към другите. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че е дяволски добра идея — отвърна Ян, като тихичко се изсмя и отпусна прегръдката си.

Хвана я за ръката и я поведе към аборигените, които се бяха скупчили около най-буйния огън. Протегна другата си ръка към майка си, която беше там и го очакваше, и я настани да седне върху пясъка, а Тейла седна от другата му страна.


Приливът беше настъпил, но луната още не беше изгряла. Вълните на Индийския океан изскачаха внезапно от мрака и като огромни валяци се втурваха към брега, за да се отдръпнат разбити на пяна. Духаше силен западен вятър, който разнасяше чудесните аромати на различните видове храна, които се приготвяха за празника.

Тейла беше толкова гладна, че дори месото от кенгуру вече й се услаждаше.

— Ще видиш, че всичко е много вкусно — каза Ян, за да я успокои, когато проследи ужасения й поглед, прикован към няколко аборигенки, които извадиха опеченото кенгуру от огъня и го насякоха с големи секири. Нетърпеливи черни ръце се протягаха за месо. — Месото на кенгуруто е твърдо и жилаво, но вкусно — обърна се Ян към Тейла, която беше поела вече едно парче от ръцете на Хонора.

Тейла го погледна насмешливо, после захапа месото, но зъбите й не откъснаха нищо. Тя с учудване погледна Ян който разкъсваше месото от своето парче с такава лекота, сякаш яде от добре свареното пилешко, което майка й сервираше всяка неделя на обед след църква.

— Боже господи, как го правиш? — попита тя, като ту гледаше към парчето месо, ту към устата на Ян, която с лекота дъвчеше. После отново погледна неговото парче месо, след тона — своето и успя да забележи разликата. Засмя се и погледна отново Ян. — Ах, ти, измамнико! — извика тя и сграбчи това, което беше останало от неговото парче, а пъхна в ръцете му своето. — Ти изобщо не ядеш месо от кенгуру. Ядеш някакво птиче месо.

И като продължи да се смее, отхапа от вкусното и меко месо и му се наслади, като го подъвка малко по-продължително, гледайки насмешливо Ян, който сега се опитваше да отхапе от парчето кенгурово месо. Но тя едва не се изплю, отвратена от това, което току-що бе видяла с крайчеца на окото си. Близо до нея Хоуки скубеше нещо от пясъка. На светлината, която хвърляше огънят, тя видя, че той е хванал и стиска между пръстите си захарна мравка. Едва не повърна, когато той откъсна захарната торбичка от мравката и я подхвърли в устата си, а мравката захвърли настрани.

Тейла погледна бързо в противоположна посока и сложи ръка на устата си.

Ян хвърли остатъка от парчето кенгурово месо в огъня и я хвана за ръката.

— Мисля, че яденето ти хареса — каза той. — Нали?

— Хоуки. Той… той изяде половин мравка.

Ян погледна назад и се разсмя, а после придърпа Тейла към себе си.

— Да, сигурен съм, че го е направил — и продължи, смеейки се: — Това му е любимата храна — Изпиваше я с поглед. — Може би и на теб ще ти се поиска да я опиташ някога. Нищо не може да се сравни с нея по сладост. Сигурен съм, че е несравнима дори с тортите, които майка ги е приготвяла за Коледа.

Тейла го погледна сърдито.

— Не искам да слушам повече за Хоуки, още повече за това, кои храни предпочита или пък причините за предпочитанията му — каза тя. — Моля те, Ян, хайде и двамата да спрем да говорим за храна.

— Ами, добре — съгласи се Ян и погледна Хоуки, — но нека не пренебрегваме Хоуки, Погледни го! Никога не съм го виждал толкова щастлив. — Погледът му проследи ръката на Хоуки и видя към какво се протягаше тя, после погледна към Тейла. — Хоуки е доста талантлив музикант. Само го послушай и погледай и ще се увериш в това. Той умее да забавлява слушателите си.

Тейла погледна към Хоуки. Сенките от огъня танцуваха в черните му очи и те проблясваха в златисти цветове. Погледът й улови предмета, който лежеше в ръцете му — някакво кухо дървено парче. Очите й се разшириха от удивление, когато той постави единия му край в устата си. Разнесоха се странни, весели звуци, които после бавно преминаха в тъжен ритъм, а двама души започнаха да му пригласят, като чукаха две пръчки една о друга.

— Свири на диджериду — обясни тихо Ян. — Загадъчна музика, нали?

— Да, наистина — отвърна Тейла. Мелодията я беше завладяла. — Мистична е.

Всички огньове бяха позагаснали, но от време на време някой от тях лумваше неочаквано и осветяваше мъжете и жените, скупчени около него.

Към Хоуки се бяха присъединили още няколко души, които пееха, а един пък свиреше на подобно дърво, но с опънато тънко въже по него.

— Какъв е този инструмент? — попита Тейла шепнешком, като се приближи към Ян доста близо. — Намирам, че звукът му е толкова пленителен, колкото на диджеридуто.

— Това е чуринга — отвърна й също шепнешком Ян. — Аборигените го наричат пеещо дърво, или „рев на бик“, тъй като, когато се свири бързо на него, то сякаш реве. Само аборигените могат да свирят на този инструмент, но го правят единствено на специални церемонии. За тях той е свят предмет. „Чуринга“ не означава само пеещо дърво, но и „свещено“.

— Намирам обичаите им за много интересни — прошепна Тейла и го погледна. — Толкова интересни, колкото са ми интересни и американските индианци.

— Но много австралийци наричат аборигените просто диваци — отвърна Ян, като кимна към насядалите близо до тях мъже и жени. — Те са погълнати единствено от мисълта за оцеляването си.

Тейла започна да се поклаща в такт с музиката.

— Намирам песните им за много вълнуващи — промърмори тя и притвори очи, за да се отдаде изцяло на този миг на спокойствие и приятелство.

— Песните им са свързани с вярата им и митовете, преживели са векове — тихо обясни Ян. — Тейла?

— Да? — измърка тя и видя странни пламъчета в очите му, но се досети, че вече ги е виждала. Той я желаеше. В този миг. Той я желаеше.

— Можем да се наслаждаваме на музиката малко по-далеч от лагерните огньове — каза Ян и се усмихна. — Никой няма да забележи отсъствието ни, Ще се отдалечим ли?

Тейла преглътна, кимна в знак на съгласие и пое големите му топли длани. Те се усамотиха близо до океана зад една пясъчна дюна, която ги закриляше от случайни погледи.

Когато седнаха на пясъка, пръстите на Ян потънаха в косата на Тейла и той я придърпа към себе си. Треперещите им устни се сляха и езиците им се сплетоха в сладостно опиянение. Ян бавно плъзна свободната си ръка по блузата й и погали стегнатите й гърди. Тейла потрепера от страст.

Но страхувайки се, че някой може да ги забележи, тя се отдръпна и избута ръката му от гърдите си.

— Не трябва да правим това — прошепна тя, а дишането й беше неравномерно. — Някой може да дойде.

— Всички ще са около огъня, докато не свърши музиката — отвърна Ян, като отново я придърпа и приближи устните си до нейните. — Празник е. Чакали са този ден прекалено дълго и ще се наслаждават на всяка минутка:

— Но ние с теб не дочакахме да свърши музиката — опита да се противопостави Тейла.

— Защото ние искаме да имаме наш собствен празник — усмихна се Ян. После внимателно я сложи да легне по гръб върху пясъка, а устните му нежно целунаха нейните. — Моля те, отпусни се. Скъпа, не мога да чакам, докато стигнем до Аделаида, за да те имам. — Той прокара език по долната й устна. Ръката му отново се плъзна по блузата й. Палецът му нежно погали зърното на гърдата й и то отговори, като настръхна. — Трябва… да те имам сега.

— Аз също много те желая — прошепна останалата почти без дъх Тейла. — Но се страхувам, че ако се съблечем, ще ни…

— Тогава ще свалим само най-необходимото — прекъсна я Ян с блестящ поглед. — Сигурен съм, знаеш, че е достатъчно да сваля само панталоните си.

Тейла силно се изчерви.

— Ян, това е срамно — отвърна тя. — Ще бъдем много по-окаяни, отколкото първия път.

— Това ще ни достави огромно удоволствие — каза Ян и ръката му бавно повдигна полата й нагоре, Започна да я гали по бедрата. — Позволи ми да те любя, Тейла. Не мисли за нищо друго. Нека чувствата ти заемат изцяло съзнанието ти — чувствата ти към мен, скъпа. Нищо друго.

— Да, да — прошепна Тейла, трепереща под милувките му. — Люби ме. Люби ме сега.

Кадифеното пурпурносиньо небе беше изпъстрено със звезди. Огромната луна беше вече изгряла и със сребърната светлина, която струеше от нея, осветяваше пейзажа, като че ли денят искаше да пробие тъмнината на нощта. Океанът сега беше тих, вълните почти безшумно миеха брега в бяла пяна, а въздухът беше топъл.

Тейла измърка от удоволствие и притисна тялото си към Ян. Мускулите на бедрата й инстинктивно започнаха да потрепват, когато допряха възбудения му член. Почувства силата му, когато проникна в нея, а гладката му кожа сякаш я изгаряше. Телата им, слети в едно цяло, ритмично се задвижиха, а нежните тласъци я изпълваха с неземно удоволствие.

— Толкова те обичам! — прошепна й Ян. Целувката му я изгори като огън, а пръстите му нежно галеха цялото й тяло. Той чувстваше, че тялото му сякаш се стяга все повече и повече, а с приближаване на кулминацията нещо в него се надигаше, готово да избухне.

Тейла имаше чувството, че не може повече да чака момента на огромно облекчение, за който жадуваше тялото й. Главата й се мяташе наляво-надясно, а тялото си чувстваше така, сякаш морският бриз е влязъл в него и гали вътрешностите й, но тази игра щеше да причини изригването на някакъв скрит в нея вулкан. Тя засмука езика му и устните й леко се повдигнаха, за да изразят нетърпението й да преодолее сладката болка, която я беше обзела.

Като пое дълбоко въздух, Тейла се опитваше да овладее дивия екстаз и прочувственото си увлечение. В следващия миг телата им потрепериха, а Ян се отпусна изтощен върху нея.

Известно време полежаха така мълчешком, а Ян нежно я галеше по врата.

— Ще се ожениш ли за мен, когато стигнем Аделаида? — прошепна той.

— Да, да — отвърна шепнешком Тейла. — О, господи, да… — Тя се сгуши в него. — Това, че съм свободна да се оженим, е като сън, Ян — промърмори тя. — До днес имаше толкова много пречки.

— Да — прошепна й той, — но вече ги няма.


Един червеникавокафяв кон разтърси грива и зарови копито в земята, докато ездачът му се метне отгоре му. Добре скрит зад гъстите храсти, Ридж Уагнер наблюдаваше празненството на аборигените, но в погледа му се набиваше Хонора. Огънят хвърляше златисти отблясъци върху стройното й черно тяло, докато тя танцуваше. Ридж беше като омагьосан от нея, въпреки че не я виждаше за първи път. Очите му я следяха, а самотното му сърце кървеше от болка. Много отдавна беше избрал да застане на страната на Пол Хатуей и да заживее като разбойник.

Да, сега вече беше късно да се откаже.

Въздъхна с облекчение, като мислено благодари на Бога, че не беше взел участие в атаката на Пол Хатуей срещу аборигените днес. Дори не беше разбрал за нея. Съвсем случайно се беше натъкнал на бойното поле, след като всичко беше вече свършило.

А сега Пол беше мъртъв.

Ридж погледна към брега, огрян от лунната светлина. Беше забелязал Ян и Тейла, които се бяха усамотили там. Да, Пол беше мъртъв, а Ян и Тейла — живи.

Като дръпна коня за юздите, той се обърна и препусна в обратна посока. В душата му нещо тежеше като воденичен камък — бъдещето му не беше по-светло от миналото му. Алчността го беше превърнала в човек, когото той не познаваше, дори не беше сигурен дали харесва.

Загрузка...