Рубинът

ПРОЛОГ

Лондон, Англия

Декември, 1864

Лицето му тънеше в сянка.

Но дори и тъмнината не успяваше да скрие изкривените му от ярост черти.

По дяволите, тая кучка! Беше я предупредил. Беше направил дори нещо повече.

Но те никога не слушаха. Знаеха само да хленчат и да се усмихват превзето. Или пък да се разревават. Това беше най-досадното от всичко.

Господи, как ги мразеше! Как ненавиждаше отпуснатите им овлажнели устни, лъскавите им лукави очички, фалшивата им страст, когато се извиваха и тръпнеха под тялото му, сякаш от удоволствие.

Разбира се, те никога не успяваха да го заблудят. Вече знаеше, че с пари могат да се купят много неща.

Но той имаше нужда от тях, макар че мразеше тази своя срамна слабост повече от всичко.

С присвити очи изучаваше безпорядъка в малката влажна стая. Смачкани чаршафи. Пръснати фиби. Мръсни женски дрехи, разхвърляни по пода.

Тялото на нещастницата лежеше на леглото, без да помръдва.

Кучка! Всички са такива.

Присви тънките си устни с отвращение. Беше й казал какво иска от нея още в началото. При вида на златото веднага се бе съгласила, но после се отметна, както правеха всички.

Облече безшумно жилетката си. Пръстите му бавно и безпогрешно напипваха копчетата. След това наложи черния си копринен цилиндър. Накрая, за да скрие черния си редингот, наметна фината си мериносова френска пелерина.

Щеше да събуди подозрение, ако го видеха в официално вечерно облекло на такова долнопробно място. Това би предизвикало въпроси, а той не беше от тези, които обичат да им се задават въпроси.

На вратата мъжът в черно спря, диамантената му игла проблесна сред гънките на широката белоснежна вратовръзка. За последен път огледа стаята, за да се увери, че нищо не е забравил.

Едва тогава се осмели да погледне неподвижната фигура под завивките.

Жалко, помисли си той. Преди лицето й беше доста хубавичко.

Но не и сега. Съвсем не.

Поне тази нямаше никога повече да му досажда.

Когато успееше да пипне рубина, всичко щеше да се промени. Тогава никоя от тях нямаше повече да му досажда.