Рубинът

ЕПИЛОГ

Съсекс, Англия

юни, 1870

Над зелените английски морави се разнесе звънлив детски смях. Малки ръчички ръкопляскаха бурно в хор. Меджик, облечена в кокетна копринена рокличка, изпъстрена със звезди и луни, се завъртя около себе си и с невероятна сериозност извади от джоба си шепа изкуствени скъпоценни камъни и ги хвърли на публиката си.

Сред веселата детска групичка бе седнал белокос старец с дълго, слабо лице. Той с мъка успяваше да скрие усмивката си, докато маймунката тичаше напред-назад, но после сам започна да вади карти за игра от широките си копринени ръкави.

Деверил Пейгън стоеше, подпрян на парапета на каменната тераса с изглед към ливадите и смаян наблюдаваше как баща му — величественият херцог на Сефтън — подрусва върху колене двете си внучета — близначета, и е щастлив сред тази гълчава от деца и прислуга в голямото имение.

„Сякаш е сън“, мислеше си виконтът. Огромният стар замък на вид беше същия, но бе изцяло променен. Призрачните сенки, които го обитаваха в детството му, вече бяха изчезнали. Дългите коридори кънтяха от детски смях. Даже баща му бе променен. Непреклонното му високомерие бе останало в миналото.

Всичко това Пейгън дължеше на нея.

Да, тя бе променила родния му дом, бе променила и него самия. Сега той дължеше щастието си на своята красива жена.

— Отново мечтаеш, а? Ако е вярно, че бракът наистина променя мъжете, ще го имам предвид, когато ми се наложи да взема това трудно решение.

Гласът бе плътен, със силно изразен акцент и дойде някъде отстрани на Пейгън. Той се стресна, обърна се и видя пред себе си висок мъж, облечен в копринена туника и тюрбан на главата, бродирай със скъпоценни камъни.

— Пак си се разхождал като паун, разперил за възхита опашката си, а? Предполагам, че жените в Англия припадат при вида на украсата ти? — Пейгън с любопитство огледа индиеца и за пореден път приликата между тях го изненада.

И двамата бяха мургави, раменете им бяха еднакво широки. И двамата имаха твърда волева брадичка, което говореше, че са готови да преследват целта си до смърт.

Пейгън едва забележимо се усмихна.

— Убеди ли се, че това облекло ми отива повече, отколкото на теб?

— На теб ли? Представянето ти на търга бе доста добро, мили мой Деверил. И все пак мисля, че цялото това перчене не ти помогна кой знае колко.

— Не ми е помогнало ли? — Пейгън изгледа раджата на Ранапур от глава до пети. — А на тебе помага ли ти?

Гостът му повдигна вежди.

— Разбира се! Между другото, споменах ли ти, че неотдавна преглеждах древни пергаменти, свързани с рубина. Персийски, санкритски и други. Честно казано, бяха доста интересни.

— Откак те помня, все се хвалиш, Индра.

Раджата леко се поклони към Пейгън.

— Настроението ми в момента е достатъчно добро, за да не обърна внимание на типичната ти английска безочливост. Да, текстовете наистина бяха много интересни… Във всички описания за „Окото на Шива“ се споменава за някакъв нисък мъж с тъмни очи и сбръчкано като биволска кожа лице, който се появявал винаги, когато камъкът е в опасност или е попаднал в ръцете на злото. Така е било още по времето на Александър Велики или може би на Великия Китайски хан. Любопитно, нали?

Пейгън присви очи и си спомни за тъмноокия шаман, който се бе промъкнал незабелязано в пещерата и ги бе освободил. След това не го видяха повече и Барет тогава се тревожеше, че може да е загинал по време на експлозията.

„Господи, нима е възможно да…“

Пейгън разтърси глава. Разбира се, че не бе възможно.

Весел детски смях прекъсна мрачните мисли на виконта. Баща му бе вдигнал детето на готвача и го бе качил върху раменете си на конче.

По устните му заигра тъжна усмивка.

— Херцогът е много променен, не намираш ли? Прости ли му вече неговата суровост в детството ти? Тогава той е мислел, че прави най-доброто за теб.

Пейгън дълго и замислено се вгледа в белокосия мъж преди да отговори. После само сви рамене.

— Опитвам се, Индра — погледът му се прехвърли върху русокосата жена, застанала до баща му и черните ониксови очи омекнаха. — С нейна помощ може и да успея.

— Тя е наистина изключителна жена. Дяволски съжалявам, че пътищата ни не се кръстосаха по-рано. Щях да я направя много щастлива.

Пейгън само се усмихна и поклати глава.

— Развратен егоист.

— Да, разбира се — раджата кимна с глава, сякаш да потвърди хапливата ирония. — Доколкото ми е известно, дължи се на кралската кръв, която тече във вените ми. Тя тече и в твоите — индиецът леко се усмихна, — братко!

Пейгън здраво стисна мраморния парапет.

— Аз… твой брат… Все още не мога да повярвам! Само ако можех да разбера със сигурност…

Раджата въздъхна и се загледа в зелените ливади, в разлюлените от вятъра липи.

— Моят народ никога не трябва да го научи, разбира се. Обикновено е много проницателен. Но не и в тоя случай, надявам се… Майка ти — нашата майка — много те обичаше, братко мой. Тя често говореше с баща ни за теб. Всъщност, за споровете им се знаеше доста в Zenana21. Той искаше ти да останеш при него, но тя знаеше, че херцогът има по-голяма нужда от теб, въпреки че не желаеше да го покаже. Ти си бил заченат в последните месеци, когато е била при херцога, нали разбираш? Мисля, че и тя, и махараджата — баща ни — винаги са изпитвали дълбоки угризения заради това. И все пак, колелото на живота се върти, Деверил. Така е отредила съдбата.

Той се пресегна и улови няколко листенца черешов цвят, обрулени от вятъра.

— Те често се караха. Още от момче си спомням, че ги чувах как спорят. И винаги заради теб. Тя бе убедена, че за теб най-добре е да останеш с херцога и че един ден тя самата всичко ще ти обясни. — Очите на раджата за миг станаха нежни, пълни с обич. — Да, майка ни беше изключителна жена. Тя прекрасно знаеше как до лудост да разяри баща ни и миг преди да избухне, да овладее бурята. А след това го въртеше около пръста си. Мисля, че единственият път, когато я видях да губи самообладанието си, беше, когато му каза, че отива на юг, за да те открие и да те предупреди, че назрява Големия бунт.

Пръстите на Пейгън побеляха — толкова силно бе стиснал хладния, гладък мрамор.

— В дрехите си бе почти неузнаваема. Сега зная защо. И все още не мога да я разбера, Индра.

— Никой вече не може да разбере, защото нея я няма. Господи, колко много сме изпуснали…

— Какво толкова има за разбиране? Тя те обичаше, Деверил. И любовта я изправи пред този жесток избор. Кой си ти, че да поставяш под съмнение решенията й? Любовта ражда свои закони. Нима ти не би направил същото за тази, която обичаш?

Пейгън стисна устни като си спомни колко близо бяха с Барет до смъртта в тунелите на пещерата.

— Аз не отричам, че си мъдър, Индра.

— Разбира се, че съм. А сега не търси повече обяснения, братко мой. Просто приеми дара от майка ни. И помни, че притежаваш още един, много рядък дар — погледът на раджата се прехвърли върху стройната жена, която се провираше през радостната гълчава от деца, прегръщаше едно, погалваше друго. Звънливият й смях се сливаше с техния.

Неочаквано едно височко петгодишно момченце се откъсна от групата и се хвърли в прегръдките й.

Майка му го погледна с любов и прокара пръстите си през гъстите, гарвановочерни къдрици. Само след секунди очите й потърсиха тези на съпруга й.

Искрящият, пълен с любов поглед, който Пейгън срещна само за миг, накара гърлото му да пресъхне, коленете му да се подкосяват и той се почувства най-гордият мъж на земята.

А чернокосото момченце, заченато сред праха на бълващата пепел и дим скала, се усмихна и весело махна на безумно влюбения си баща.

— Много е красива, братко мой — каза меко раджата.

— Да, наистина. Красива е. — Пейгън се усмихна и махна в отговор на сина си. После изведнъж повдигна едната си вежда. — Не знам защо си спомних, че ти май прекара повече време, отколкото беше необходимо, с нея в лабораторията, докато правехте опитите си. Опитваш се да съблазниш жена ми, така ли, мошенико!

— О, бих се опитал. Със сигурност бих се опитал, само да я бях срещнал преди теб — призна си раджата.

Пейгън хвърли бърз поглед към червенокосата красавица с царствена осанка, която току-що се бе появила на терасата.

Хелън изглеждаше великолепно, както винаги. Изваяната й фигура беше облечена в кадифе с цвят на сапфир, а над челото й грееше диадема със скъпоценни камъни и едно щраусово перо в средата.

— Мисля, че ръцете ти вече са пълни?

Раджата се усмихна.

— Може и да си прав, братко мой.

С царствено спокойствие индийският благородник направи няколко крачки встрани и пое ръката на Хелън, за да я целуне дълго и многозначително.

Тя му се усмихна и прошепна нещо. Раджата стисна силно ръката й и кимна.

Само след секунда те се обърнаха и уж безцелно започнаха да се разхождат по терасата. Пейгън обаче забеляза, че се отправят към стаите си в южното крило.

Виконтът се усмихна и поклати глава. Колко изненадващ и непредвидим бе животът! Всъщност едва сега бе започнал да се замисля, колко малко познава хората… и самия себе си.

В този миг той чу гласа, който бе очаквал през цялото време — звънлив смях и приятно за ухото шумолене на коприна.

Той се обърна.

Дъхът му спря, а сърцето му подскочи. И така ставаше всеки път, когато я погледнеше.

Тя бе по-красива сега, отколкото бе на двадесет години. Косата й свободно се спускаше върху раменете, а във великолепните й очи грееха синьо-зелени огньове.

Без да пророни дума, тя обгърна с ръце врата му и наведе лицето му към себе си, за да го целуне. В следващия миг Пейгън вече бе забравил задълбочените си философски размисли, бе забравил миналото си. Единствено от миналото помнеше, че я желае.

Устните й се разтвориха под неговите — топли и сочни, с вкус на горски ягоди.

Пейгън я придърпа към себе си. Толкова силно искаше в този момент всички да изчезнат и да я повали още тук, да потъне във влажната й упойваща нежност.

От устните на Барет се отрони звук — сладостна въздишка и гърлен, доволен смях.

— Ти си непоправим. Какво правиш?…

Тя се отдръпна и го изгледа с грейнали от радост очи. — Бузите й поруменяха. — Имаме гости, ако си разбрал.

— Да, разбира се. Децата на слугите. Баща ми ги подрусва на коленете си заедно с близнаците. Изумен съм как успя да постигнеш всичко това, Angrezi. Всичко надминава и най-смелите ми фантазии.

— Той наистина е толкова мил. След като веднъж се пречупи — прошепна съучастнически Барет.

— Да, но никой освен теб не бе успял да направи това.

— Джулиан може.

И двамата обърнаха погледите си към чернокосото момченце, което бе хванало стария херцог за ръката и го влачеше към басейна със златните рибки, за да му покаже най-новото си откритие.

— Да, той може — съгласи се Пейгън. — По-добре, отколкото аз. — Погледът му внезапно се съсредоточи. — Дядо ти ще дойде по-късно, нали?

— Точно навреме за обеда. Поне така обеща. Много мило от твоя страна да се сетиш за него, любов моя. Знам, че е труден. Понякога мисълта му е далече от нас. Но това е само защото постоянно преминава от един експеримент на друг.

— В това отношение има пълното ми разбиране. Много добре знам какво е, когато мозъкът ти е зает с размишления — каза дрезгаво Пейгън. Погледът му се насочи към кадифената кожа, която се подаваше над дантелената яка на роклята й.

Червеният колан, с който бе препасала кръста си, подчертаваше фината й талия. Фигурата й не се бе променила дори след трите раждания и шестте години семеен живот. А гърдите й! Господи, гърдите й бяха прекрасни, вълнуващо подчертани. Розовочервените им връхчета едва се скриваха под бялата коприна.

Пейгън стисна още по-здраво ръката й. Обля го познатата топлина. Напоследък бяха твърде заети.

„Прекалено заети“, отсече той.

— Ела с мен! — изръмжа той и двамата се спуснаха по стъпалата на терасата.

Без да промълви нито дума, виконтът поведе усмихнатата си съпруга към малкото водопадче, което сам бе изградил в гората зад замъка. Пищна градина от лилии, рози и тропически храсти ограждаше малка зелена полянка.

Като полянката до Уиндхевън.

Барет я огледа изпитателно.

— Да се надявам, че наоколо няма тигри.

Пейгън вече разкопчаваше жилетката си.

— Нито един. Въпреки, че ако Джулиан се бе наложил, цялото имение вече би се превърнало в огромна менажерия.

Барет се усмихна.

— Ужасно е упорит. Няма как, нали трябва да прилича на баща си. — Синьо-зелените й очи заблестяха.

— Да, в момента виждам само един хищник. — Пръстите й леко разтвориха ризата му. — Ужасен, страшен хищник. Трябва много да се пазя от хищници. Дядо често ми го повтаряше…

Първото копче бе разкопчано. Следващото също…

Точно в този миг храстите в подножието на водопада се раздвижиха. От тях излезе побелял старец с очила. Той си мърмореше нещо под нос.

— Първият фактор трябва да е скоростта на вятъра. Винаги обаче трябва да се отчита и влиянието на теглото и плътността…

Кокалестите му пръсти се опитаха да пригладят рошавата коса, но от това безпорядъкът стана още по-голям.

Погледът на Пейгън стана болезнено напрегнат. Барет вече се галеше в разголената му гръд, без да подозира нищо.

Когато стигна до другия край на полянката, старецът спря и се почеса по главата.

— И все пак, керосинът би свършил добра работа. Ако добре изчислим количеството…

В същия миг зад гърба му се чу едва сдържан смях. Старецът се обърка и набръчканото му лице грейна в усмивка.

— А, ето ви и двамата. Извинявам се, май съм дошъл един ден по-рано. Или един ден по-късно… Как беше? Всъщност, няма значение. Трябва да говоря със Сефтън, нали разбирате. Имам нова идея, а той дяволски добре разбира от тези работи. За любител, разбира се.

Дядото на Барет внезапно се намръщи и присви очи, за да огледа по-внимателно двете фигури до басейна.

— Каните се да поплувате малко, така ли? Много е полезно за белите дробове и кръвообращението. Ако не се прекалява, разбира се. — Той внимателно се взря в Пейгън. — Поддържам я във форма, момчето ми. Винаги си е била малко цапната в главата, като майка си. Още едно дете — това й трябва. Ще се погрижиш за това, нали, Деверил?

След това умопомрачително заключение, Едуард Уинслоу им обърна гръб и бавно закуцука към къщата.

— Как не ми дойде наум? Ами да, разбира се, закалена стомана. Тя ще е най-подходящата. А за балона може би ще използваме промазан плат…

Само след секунди старецът изчезна зад хълма. Мърморенето му обаче все още се чуваше.

Пейгън въздъхна дълбоко с облекчение, а Барет избухна в смях.

— Ще се погрижиш за това, нали, Деверил? — повтори тя с треперещ глас — прекрасна имитация на гласа на дядо й.

Съпругът й тихо изръмжа, притисна я към себе си и зарови пръсти в косата й. С другата си ръка доближи меките и бедра до твърдата си като гранит, пулсираща мъжественост.

— Нима се съмняваш, Синамон? Аз съм много свиреп хищник. И винаги ще бъда такъв, когато плячката си ти. — Черните му очи сякаш галеха с поглед поруменялото й от щастие лице. — Наистина ли си щастлива, соколице моя? Наистина ли?

Усмивката бе единственият й отговор. Пръстите й леко разрошиха черните, къдрави косъмчета върху гърдите му.

Очите на Пейгън сякаш се запалиха.

— Следващата седмица заминаваме за Уиндхевън. Няма ли да съжаляваш, че напускаш Англия?

Барет внимателно обмисли отговора си.

— Предполагам, не. Но трябва да се грижиш през цялото време да не мисля за това, господарю мой. — Пръстите й вече галеха връхчето на зърното му.

Пейгън с мъка си поемаше дъх.

— Значи искаш да ти отвличам вниманието, така ли, хубавице моя? О, за Бога, аз прекрасно знам как да го правя. — Виконтът тихо изсумтя, взе съпругата си на ръце и я положи върху обраслия с папрати бряг. Обгърна ги сребристия облак на водните пръски. Въздухът ухаеше на цветя.

Барет се усмихна и бавно смъкна бялата коприна от раменете си.

— Господи, Angrezi, ти си божествена! — това бе само див, дрезгав стон.

Русокосата жена отпусна главата си леко назад и прелъстително облиза сочните си устни.

— Тук, в една кутийка под водопада, съм оставила малко ягодки. Сигурно са се охладили. Бих искала да те нахраня, съпруже мой. — Очите й се премрежиха. — Със собствените си пръсти, разбира се.

Усмивката й бе урок по съблазнителност.

— Без корсет. Без корсаж. Без бельо. Както виждаш — добре си спомням строгите ти заповеди от джунглата.

— Да… Да, виждам — гърлото на Пейгън бе съвсем пресъхнало.

— Изглеждаш… Изглеждаш малко разочарован. Да не би да съм забравила нещо? — запита го тя с кокетна невинност и полегна върху буйната трева.

Напрежението в слабините на Пейгън вече напъваше да избухне. Той едва преглътна стона си, когато жена му бавно и спокойно свали лекото елече, което поддържаше гърдите й и златистата й кожа се разкри под нажежения му от желание и страст поглед.

— Ра… разочарован ли? — Пейгън трябваше да прочисти гърлото си. — О, аз съм очарован, прелъстителко! А ти, стихийо моя, не си забравила нищо! И чудесно го знаеш.

След тези думи, изречени на един дъх, виконтът бръкна в джоба на захвърлената си жилетка, извади от него шепа искрящи скъпоценни камъни и посипа с тях копринената плът на жена си.

Дъхът на Барет спря.

Рубини, смарагди, сапфири заблестяха с всички цветове на дъгата. Сред тях обаче се открояваше едно изящно колие от перли, в средата на което грееше огромен, кървавочервен рубин, обкован с малки диаманти.

— Деверил, нали това не е…

— Да, любов моя, това наистина не е „Окото на Шива“. Този не е толкова голям за съжаление, но е далеч по-безопасен.

— Но ти… ти не трябваше да правиш това. Тези пари ще ти трябват за новите чаени насаждения. Много добре си спомням, че ти казах да не…

— Тихо, много говориш! Затвори си устата и ме остави да те любя!

Пейгън прекъсна думите й със страстна, упойваща целувка. Така той й позволи да почувства колко му е необходима, как и досега не престава да се учудва от радостта, която е внесла в живота му.

Да й признае, че никога не може да й се отплати.

В същия миг, без никакво предупреждение, той леко я отблъсна от себе си и здраво стисна раменете й. Лицето му стана сериозно.

— И да не съм чул повече за динамит. И без това вече вдигна във въздуха два парника и един железен резервоар. Последната експлозия за малко не те засипа.

Барет го погледна изпитателно под дългите си, кестеняви мигли.

— Разбира се, че ще престана, Тигър-_sahib_ — тя му се усмихна. В думите й прозвуча омайно примирение.

Пейгън я изгледа подозрително.

— Наистина ли ще престанеш!

— Ще направя както ми заповяда господарят. Бих искала да бъда най-покорната съпруга на земята.

Барет се усмихна загадъчно, леко погали бедрата на съпруга си и посегна към брича му.

— С какво пак сте се захванали с дядо ти, лудетино? — запита я Пейгън с дълбока, страдалческа въздишка.

— О, нима съм забравила да ти кажа? Тези дни се занимаваме с един нов проект, много по-мощен от експлозивите. Става дума за балон, задвижван с топлина, който ще се управлява от парна турбина. Нали се досещаш? Дядо си мисли, че…

Очите на Пейгън започнаха да мятат искри.

— Достатъчно! Ще си счупиш врата с тези безумни проекти. Откакто сме пристигнали в Бродмур, се опитвам да…

— Да направиш какво?… — гласът на Барет бе странно напрегнат.

— Да ти дам време за себе си, Angrezi. Да не живея от джоба ти. Да ти дам така жадуваната от теб независимост. За Бога, трябва да сложим край на всичко това. Искам да ти докаже, че има и други неща, далеч по-силни от разни летящи балони и експлозиви.

— Така ли? — намекът й трябваше да го предизвика и тя постигна точно това.

Гласът му вече бе опасно дрезгав.

— Неща много по-мощни от…

Пейгън отмести с език един смарагд и два сапфира от златистата й кожа и захапа едното непослушно зърно, което моментално настръхна под устните му.

„Да, тя наистина е по-прекрасна и от най-красивия скъпоценен камък“, помисли си смътно той.

— Е… все пак те са и по-безопасни — едва прошепна Барет, защото дъхът й спря, когато загрубелите пръсти на съпруга й се плъзнаха по бедрата й.

— За разлика от тебе, палавнице — подразни другото й зърно. То също така покорно се сви.

От гърлото й излезе тих, задавен вик. Очите на Пейгън победоносно горяха.

— И да не съм чул повече приказки за летателни балони, чуваш ли! Поне докато и аз не се кача с теб на тези побъркани хвърчила. Дядо ти няма капка разум в главата си.

Погледът на Барет бе замъглен от страст. Тя само още по-плътно се притисна към съпруга си.

— И най-малкото ви желание е огромна радост за мен, Тигър-_sahib_. — Тя сбра дланите си една до друга в знак на смирено уважение.

Очите й обаче оставаха дяволски предизвикателни. Пейгън се намръщи и я изгледа подозрително.

— Но защо…

— Честно казано, безпокоях се, че няма да настояваш повече да ти отделям голяма част от времето си. Май започнах да ревнувам, господарю мой. Да се учудвам, дали интересът ти към Хелън не надхвърля рамките на обикновеното приятелство.

— Да ревнуваш? От Хелън?! О, Господи! Просто исках да ти дам малко повече време преди да те отведа в Цейлон, Angrezi! Притеснявах се, че може би не ти се иска…

Жена му мушна едното си бедро между краката и Пейгън рязко млъкна.

— „Вярвай на кобра повече, отколкото на чакал. Вярвай на чакал повече, отколкото на жена. Вярвай на жена повече, отколкото на Angrezi“ Страхувам се, че съм грешна по последните два показателя, съпруже. — Коляното й се намъкваше по-дълбоко между бедрата му.

Пейгън прочисти гърлото си и се опита да звучи убедително.

— Отново си разговаряла с Мита. Знаех си, че Нихал ще бъде твърде снизходителен с нея.

Барет потайно се усмихна.

— Но Мита ме научи на куп прекрасни неща, любов моя! — пръстите й се бавеха около копчетата на панталона му.

Гласът на Пейгън вече бе съвсем прегракнал.

— Какви например?

— Ами например как да готвя пуйка — пръстите й се спуснаха надолу. — Как да махам пиявици — тя бръкна в бричовете му. — Как да създавам у мъжа си замайваща главата му наслада…

„Господи, колко е близо!“ — повтаряше си Пейгън. — „Колко мъчително близо е…“

В този миг тя го откри. Дланите й го обгърнаха. В началото нежно, после малко по-силно…

Пейгън изрева и за секунди изрита панталоните си, повдигна Барет върху твърдите си като гранит бедра и леко погали кадифените цветчета на женствеността й.

Звънливият смях на Барет огласи полянката.

— Да ти кажа ли какво още научих, съпруже мой? — тя дори не изчака отговора му, а само се наведе и пошушна нещо в ухото му.

Пейгън звучно преглътна. Пръстите му се впиха в меките извивки около бедрата му.

— Правилно ли съм го разбрала? — запита го сладостно тя.

— Искрено се надявам да е така — черните му като оникс очи искряха. — Какво да правя с жена като тебе, Angrezi?

— Всичко, господарю мой. И колкото е възможно по-бързо.

Последната молба вече преля чашата. Пейгън се изправи, разтвори влажните листенца и навлезе в нея.

— О, Господи, Angrezi, аз… аз исках да ти отвлека вниманието. Защо винаги става така, че ти отвличаш моето!

— Ъ-ъ-м. Ти си получи… ъ-ъ-м… заслуженото. Ти си непоно… непоносим… Ооо…

Пейгън загадъчно се усмихваше, докато жена му трептеше и се извиваше като дъга. Той знаеше, че никога няма да се насити на многоликата й страст.

Тогава той отново започна да се движи, повдигаше я, отпускаше я плътно към себе си, докато в един миг захапа едното зърно, стегнато като пъпка на розов цвят.

Барет отвори очи — огромни, искрящи, заслепени от желание.

— А, не… н-недей повече, проклетнико! Стига толкова!… Дев, стига, защото…

Пръстите й се впиха в раменете му. Страстта й избухваше отново, с още по-голяма сила.

— Отвлякох ли те вече, любов моя? — запита я дрезгаво Пейгън секунди по-късно, когато дъхът й вече бе напълно секнал.

Барет не отговори, но в очите й крещеше безкрайно отдаване, стенеше неизпитвана наслада. Тогава той не се поколеба да я обладае изцяло. Устата му мълвяха несвързани думи на възторг и похвала, думи от непознати за нея езици.

Тя не разбираше нито една, но в момента и на нея й бе трудно да си припомни дори родния английски.

— П-Пейгън!

— Да, красавице моя, приеми ме! О, Господи, соколице, задръж ме в себе си! Задръж ме дълбоко! Задръж ме завинаги!

И Барет му се подчиняваше. Тя го даряваше с пристанището, за което бе мечтал понякога, с любовта, която не вярваше вече, че съществува, с рая, за който дори не си позволяваше да мечтае.

— Искам те, любов моя! — прошепна тя. — Искам те сега и завинаги!

Барет изпъваше тялото си, за да поеме всеки негов тласък. Лицето й бе поруменяло от радост, тялото й изгаряше в огъня на възторга и насладата. Тя знаеше, че ще ги съхрани завинаги.

— Н-но… ш-шест деца ли?! — измърмори в един момент тя.

В следващия обаче изгуби мисълта си и потъна отново в блаженото царство на любовта, в което щеше да живее с Деверил Пейгън до последния си дъх.

В същото време, през океани и континенти, в далечна земя, в която реват леопарди, а слънцето залязва в кървавочервено великолепие над смарагдови чаени поля, малка, съсухрена фигура на мъж се катереше по един скалист хълм и след секунди изчезна в тясна пролука между почернелите от взрив скали.

Когато очите му привикнаха с тъмнината, старецът намери пътя си в пещерата, чийто стени бяха обсипани с многобройни скъпоценни камъни.

Той дълго съзерцава камъните, разпилени по пода, отвреме-навреме вдигаше някой, после пай го пускаше. И сега, както много пъти преди, шаманът се зачуди на алчността на Angrezi, които ценяха тези кристали, без всъщност, да имат реална представа за истинската им сила.

Много жалко наистина!

Внезапно погледът на индиеца стана сериозен. Той бе открил това, което търсеше.

Старецът тихо въздъхна, взе в дланите си огромния червен камък и го опря до челото си в знак на най-дълбоко уважение.

— А, ето те и теб, красавецо! Отново се срещнахме, стари приятелю! Колко ми е приятно да видя, че си в безопасност!

Аленочервените стени на рубина сякаш тихо забучаха в ръцете му и по тях започнаха да се появяват първите смътни образи.

Обхванат от съвсем земно любопитство, шаманът се загледа в древните огледала, които сега отразяваха бъдещето.

Първо, видя двойка влюбени в далечна, потънала в зеленина страна. Сърцата им преливаха от щастие, душите им се бяха слели в хармония. Пламъците на рубина предсказваха, че ще имат шест деца, така както бе пожелал самият Тигър. Първото от тях щеше да стане държавен глава, второто — изобретател, третото — човек на изкуството, а следващите — поет и пътешественик. Последното щеше да тръгне по пътя на баща си и да стане чаен плантатор.

Образите се появяваха един след друг и лицето на стария шаман грееше от усмивка, докато наблюдаваше преживелиците на тези твърдоглави и упорити деца, които щяха да бъдат и радост, и мъка за родителите си.

Да, наистина беше хубаво, много хубаво, че старото проклятие най-после намери покой. Чакалът и малките му вече ги нямаше на този свят. Уиндхевън повече нямаше да бъде навестяван от злото. Така както старият шаман се бе надявал, от Тигъра излезе добър стопанин и хилядите акри чаени полета щяха да процъфтяват.

В същия миг от огньовете на рубина изплува образа на висок мъж със смарагдовозелени очи. Той бе син на един от синовете им и негова жена щеше да стане усмихнатата цейлонска принцеса.

От тяхната любов щеше да се роди началото на династия, силна да посрещне предизвикателствата на буреносното бъдеще.

Щяха да минат стотици години, а зелените листа на ароматното растение щяха да стават все повече и повече на фона на потъналите в синевата планини. Чаят на Уиндхевън щеше да се прочуе в света и любимата родна земя на шамана щеше да богатее.

Видял и това, старецът въздъхна и отмести погледа си от камъка.

Сега можеше вече да си почине, сигурен, че любимият Ланка е в безопасност от надигащите се бури. Не му беше необходимо да знае повече.

От незапомнени времена старият шаман знаеше, че е по-добре да се знае възможно по-малко за бъдещето.

Да, той трябваше да признае пред себе си, че всичко беше доста вълнуващо. Сега обаче бе време отново да слезе в долината на ветровете и големите снегове.

Огрян от смътната светлина на скъпоценните кристали, стъпил здраво върху земята, чийто тътен приличаше на ръмженето на тигър, старецът доближи рубина за последен път до челото си.

Въздухът започна да свисти, бученето в земята се засили. В този миг нещо проблесна, сякаш някакво животинче с лъскава бяла козина бе пресякло мрака. Само след секунди стените затрепериха и тунелът се взриви, за да погребе пещерата и скъпоценните й камъни завинаги.

Старият шаман вече беше много далеч.