Рубинът

1.

Вече не й стигаше въздух. Искаше й се само за миг да поспре.

Но не трябваше. Не още. Не и сега, когато те бяха толкова близо.

Изведнъж пред очите й притъмня и пътят започна да губи очертанията си. Ушите й забучаха.

Милостиви Боже, можеха ли няколко секунди да променят нещо?

Искаше да отдъхне за малко, за миг да забрави. Каква благодат…

С какво биха могли да й навредят тези няколко секунди?

Един файтон профуча покрай нея и Барет усети в лицето си силната струя студен въздух. Като се олюляваше, тя с мъка избърза напред, за да не попадне под колелата.

— Разкарай се от проклетата улица! — изръмжа кочияшът, замахна с юмрук и се изгуби в тъмнината.

Задъхана, Барет почувства, че краката й се подкосяват. Сякаш земята се завъртя пред очите й с главоломна бързина. Залитна, но успя да се задържи за една ограда от ковано желязо, с фигури на грифони, застинали в зловеща усмивка.

Прониза я силна болка в пръстите. Под черния дантелен воал, разпилените в безпорядък абаносови къдрици очертаваха измъченото й лице, останало без капчица кръв. В мрачната и студена лондонска нощ чертите не се различаваха. Открояваха се само скулите, волевата брадичка и чипото носле.

Най-поразителното в това лице бяха очите — очи, които не можеха лесно да се забравят. Големи, с дълги мигли, те гледаха дръзко света. Два дълбоки развълнувани извора, чийто цвят се променяше при всяко ново чувство: от небесносини те ставаха смарагдовозелени, после тюркоазени.

Тези очи бяха живи и променливи както и тя самата и се запечатваха в съзнанието на всеки, който ги беше зърнал дори един-единствен път.

Най-неочаквано в тях проблеснаха сълзи, но тя бързо ги изтри с ръка.

Сега не беше време за сълзи. Нямаше право да бъде слаба. Беше длъжна да събере сили. Премаляла от глад, тя няколко часа вече обикаляше тъмните улици, без да знае къде се намира.

Флийт стрийт сигурно беше някъде наблизо. Вероятно тясната порта с колоните водеше точно към централната част на града.

Обзета от отчаяние, Барет за миг затвори огромните си, пълни с тревога очи. Беше тичала толкова дълго, сякаш през целия си живот досега.

А може би беше точно така…

Треперещите й пръсти здраво стиснаха студената желязна ограда. Знаеше, че отнякъде наблизо я дебнат, стаени в лабиринта от потънали в тъмнина лондонски улички. Коварни и жестоки, те неотстъпно я следяха и чакаха. Предишния ден един от тях едва не я хвана.

Тъкмо излизаше от мизерната си квартира на Фенчърч стрийт, когато той бе изскочил зад гърба й, беше я сграбчил и се опита да запуши устата й с мръсен парцал. Тя се бе съпротивлявала неудържимо и това я бе спасило. Намушка го с малкото сребърно ножче за плодове, което вече винаги носеше със себе си.

В ушите й още звучеше грубият му глас, просташките псувни, докато се опитваше да запуши устата й. Като че ли в просъница виждаше дългите му пръсти, целите в кръв, да отпускат хватката си от удара, който тя му нанесе с ножа. После, по някаква щастлива случайност, иззад ъгъла се бе появил полицай и преследвачът й потъна в мрачните зловещи лондонски покрайнини.

Барет знаеше, че те не се бяха отказали въпреки неуспеха си.

Но тя също не се беше отказала. С горящи от решителност очи Барет плътно загърна наметалото си и се изгуби в нощта.

От другата страна на тихия площад висок мъж с приведени рамене стоеше притаен в тъмното преддверие на някаква къща и оглеждаше улицата със зорки очи.

А, ето я — малко преди пресечката!

Тънките му устни се изкривиха в зловеща усмивка. Личеше, че е останала без сили. Господи, трябваше само да стои наблизо и да чака.

Тихо се заизмъква от входа, но ожули лакътя си в рамката на вратата. Болката го прониза чак до пръстите. Изруга под нос и разтърка удареното място. Спомни си неочакваната яростна съпротива на жертвата си предния ден. Кучката едва ли го беше намушила с игла за шапки. Сигурно се бе въоръжила с нож.

О, той щеше да я накара да си плати, и то скъпо да си плати за това. Томас Крейтън тихо изпсува.

Подуши мразовития и влажен въздух. Сигурно щеше скоро да завали сняг, освен ако усетът му не го беше излъгал. А един снеговалеж щеше да улесни работата му.

Със студена усмивка той смъкна козирката на шапката си още по-ниско и потъна във ветровитата нощ.

Следяха го, беше сигурен.

Докато се движеше, ръцете му не помръдваха под елегантната черна кадифена пелерина. Беше едър мъж, но походката му беше неочаквано грациозна. Леко извърнал глава, той се взираше в сенките по отсрещната страна на улицата.

Как не беше забелязал по-рано? За тази небрежност сигурно допринасяха двете бутилки портвайн и чудесната вечеря — фазан, пълнена чучулига и сливов пай в най-закътания ресторант на Джърмин стрийт.

Помисли си, че напоследък е станал доста мързелив и проявява небрежност в късните вечерни часове. А Лондон не беше безопасно място за непредпазливите.

Свъсил вежди, той дръпна верижката на часовника изпод пелерината си и погледна циферблата на мъжделивата светлина от фенера. Десет и десет. Все още имаше време да се поразходи.

Имаше достатъчно време, за да подреди добре глупака, който го следеше.

Продължи по улицата, без да бърза. Черните дрехи и тюрбанът от пурпурен сатен му придаваха странен вид. Някой друг би изглеждал смешен в такова облекло, но мъжът носеше дрехите си съвсем естествено. Може би това идваше от уверената походка или от достойнството, което се излъчваше от всяко негово гъвкаво движение.

Тази вечер раджата на Ранапур реши да бъде по-внимателен. Стисна здраво бастуна, скрит под елегантната пелерина. Ако беше в Цейлон, би се освободил много лесно от преследвача си. Един изстрел — и той щеше да забрави за преследването, или щеше да замлъкне завинаги.

Но това беше Лондон — средище на културата в царството на най-цивилизованата от всички монарси — кралица Виктория. За съжаление, тук не се гледаше с добро око на такива крайни мерки за защита.

Затова високият мъж реши, че трябва да действа по-ловко.

Когато минаваше под светлината на един уличен фенер, големият колкото яйце сапфир върху тюрбана му заискри със синкави отблясъци.

Беше лудост, разбира се, да не вземе карета, но тъмноокият пришълец искаше тази вечер да се поразходи. Беше полезно за тялото, а в същото време можеше спокойно да се потопи в тишината на нощта.

Само след няколко дни отново щеше да отпътува на Изток.

Но сега искаше да походи пеша, да се опята да запомни хубавите неща и да забрави за всичко останало. Смуглото му лице се намръщи.

Jo hoga, so hoga1. „Каквото е писано, ще стане“ — промърмори на себе си раджата на Ранапур.

Късмет. Всичко в края на краищата опираше до това.

Той видя стройният мъж със нахлупена над очите шапка да излиза от един вход в другия край на улицата, но с нищо не показа, че го е забелязал.

Раджата с нищо не се отличаваше от многобройните богати чужденци, гостуващи в Лондон, които се разхождаха вечер по улиците на града. Освен с напрегнатите мускули и решителните очи.

Но неговите приятели в Цейлон добре знаеха, че това леко стягане на долната му челюст вещае сигурна опасност.

Всъщност раджата на Ранапур вече нямаше приятели — нито в Цейлон, нито някъде по света.

Проклетият рубин беше една от причините за това.

Тя чувстваше присъствието му, усещаше близостта му с настръхналата си кожа.

Залиташе и се препъваше срещу вятъра, като се опитваше да потиска надигащия се страх.

Знаеше защо я преследват. Осъзнаваше огромната важност на тайната, заключена в сърцето й.

Тази тайна можеше да свали крале от трона им, можеше да разгори пламъците на войната.

А имаше хора, готови да убиват, само и само да я притежават. Те вече бяха убивали.

Тъкмо наближаваше следващата пресечка, когато усети пробождане в хълбока. Внезапната разкъсваща болка я принуди да спре. С ръка на кръста, тя едва се добра до една декоративна ограда с изковани железни шипове и уморено се облегна на нея.

„Не мисли за това“, каза си тя. „Изхвърли го от главата си. Дядо ти те научи как да го правиш. Не е възможно да си го забравила толкова бързо.“

Тревожните й очи се насълзиха за миг. Спомни си за дядо си, който сега седеше в своя кабинет в безопасност и може би разлистваше някоя от онези странни книги. Припомни си бъркотията, гневното удряне по вратата, тежките стъпки в коридора…

Малко оставаше и те щяха да изтръгнат тайната от него. Само един поглед към техните сурови и неумолими лица беше достатъчен на Барет да проумее, че разбирателство с тях и с чудовището, което ги беше пратило, е немислимо.

Не, връщане назад нямаше. Не и сега. А може би и никога.

Зад нея дебнеше студена безпощадна омраза, готова да унищожи всичко, до което се докосне. И тя наистина щеше да погуби дядо й, ако Барет не бе успяла да отклони нападателите.

Мразовитият влажен вятър шибаше лицето й и развяваше черния й воал на всички страни. С присвити очи Барет внимателно огледа тесните мрачни улици и дългата тухлена фасада, която се губеше в далечината.

Някъде зад нея градушка от малки камъчета се удари в оградата и звукът сякаш експлодира в мрака. Пребледняла, Барет рязко се обърна.

Зад нея нямаше никого.

Само сенки, всяващи ужас.

Със зловещите пипала страхът беше стиснал гърлото й и се опитваше да парализира мозъка й.

Милостиви Боже, колко още трябваше да върви?

С разтреперани пръсти загърна още по-плътно наметалото си и се приведе напред срещу засилващия се вятър.

Тя побягна с всички сили, обзета от отчаяние, сякаш изведнъж пред нея се беше разтворила адска бездна.

И до известна степен това наистина беше така.

Повече от петдесет карети бяха спрели пред осветения вход на залата за търгове на Грейт Ръсъл стрийт. Наредени по три, те бяха задръстили тясната алея, която водеше към най-известната къща за търгове в Лондон и сега мястото, иначе спокойно, беше много оживено.

Тази вечер до търга имаха достъп само най-богатите и най-влиятелните — цветът на английското висше общество.

В същия момент пет чифта очи нетърпеливо шареха, жадни да зърнат скъпоценния камък, омагьосал цяла Англия от мига на появяването си на бял свят преди месец. Говореше се, че даже кралицата ще участва чрез посредници, разбира се.

Наистина, тази вечер блестящите кристални полилеи щяха да осветят „Окото на Шива“ — безценния камък, пазен досега в съкровищниците на много крале. Наддаването за него нямаше да се проточи. Защото въпросът опираше до живот или смърт.

Някъде сред високопоставените посетители може би се спотайваше убиец, готов да рискува всичко, за да притежава приказния рубин, станал причина за невиждани кръвопролития досега.

2.

Беше фантастично красив.

Черното камгарно наметало на Барет сякаш танцуваше около глезените й, развявано от вятъра. За момент тъмният воал се повдигна и откри плътните й устни и гладките, сякаш изваяни скули.

Изразителното й, поразяващо с красотата си лице рязко контрастираше с обикновените дрехи, с които беше облечена.

Един непослушен самурен кичур се бе измъкнал от прическата й и сега вятърът си играеше с него — разпиляваше го във всички посоки и го надипляше като тъмна коприна.

Барет не усещаше нито вятъра, нито студа. Смарагдовите й очи бяха приковани в огромния скъпоценен камък. Рубинените отблясъци се стрелкаха из залата за търгове, чак до стигащите до пода прозорци.

Камъкът беше шлифован във форма на елипса. Дъхът й секна, когато светлината от полилеите се пречупи в кристалната му повърхност и той целият засия, сякаш грейнаха хиляди малки червени слънца.

Беше приказно красива гледка, с притегателна сила, на която не можеше да се устои. А красотата щеше винаги да властва над Барет. Тя се беше поддала на нейната магия още като малко момиченце.

Веднъж се бе върнала от Синамон Хил с огромен букет горски цветя. Дядо й не разбираше тази нейна слабост и вместо да се възхити, смръщи вежди и й изнесе цяла лекция за размножаването на растителните видове и за въздействието на цветовете върху човека. А тя го гледаше учудена, без да продума и само галеше кадифените цветни листенца. Всяко цвете за нея беше една приказка. За нея дъгата беше едновременно вълшебство и надежда…

Докато за дядо й дъгата беше само илюзия, създадена от пречупени на светлината слънчеви лъчи.

Но въпреки това Барет обичаше стареца. Обичаше го даже и тогава, когато я поучаваше с безкрайните си лекции, докато поклащаше бялата си рошава глава и гледаше строго през очилата си, обикновено сложени накриво. През всичките тези години след катастрофата, при която загинаха родителите й, тя се бе старала да бъде практична и да не му бъде в тежест.

Понякога си мислеше, че се бе старала твърде усърдно и се бе справила твърде добре.

Но при тези усилия бе принудена да пренебрегва онази част от своето „аз“, която жадуваше за красота, за развлечения, за чудеса, макар че беше крайно време да проумее, че чудеса не ставаха.

Въпреки това, тя се бе заклела да защитава този уязвим романтичен мечтател и щеше да удържи на клетвата си дори ако се наложеше да го брани от собствената му самонадеяност.

Щеше да го пази от равнодушните и безпощадни хора, готови да го стъпчат в краката си.

Чак сега, докато стоеше пред големите прозорци и не откъсваше погледа си от огромния рубин, Барет отново започна да мечтае за чудеса и това беше първата й грешка.

„Окото на Шива“, камъкът, за който говореше цял Лондон. Очите й потъмняха. Как би се почувствал човек, ако го докосне? Какво би изпитал да го има в ръце и да погали с пръсти студената му кървавочервена повърхност? Да усети, макар и за мигновение, силата, която пулсира в него.

Зад гърба й профуча файтон. От въздушната струя пламъкът в газовия фенер се начупи и затанцува.

Но Барет не го забеляза и това беше втората й грешка.

Тя, която през последните години — като че ли цяла вечност — винаги беше нащрек; тя, която остана без приятели и без подкрепа, винаги беше свръхпредпазлива — през дните, изпълнени с измама, и през нощите, наситени със страх, само и само да спаси беззащитния, беловлас старец, който я обичаше повече от всичко на света въпреки различията между тях — сега не видя и не чу нищо.

А даже в този момент нейните невидими врагове дебнеха някъде в мрака. Но сега Барет не мислеше за тях. Рубинът блестеше с такава всепоглъщаща красота, сякаш искаше да й разкаже всичките си, ревниво пазени тайни.

Студеният вятър развя наметалото над вълнената й пола и разпиля къдриците под тъмния воал. Тя все още не можеше да помръдне от мястото си. Усещаше странна топлина въпреки мразовитата нощ; беше приковала поглед в царствения камък, който сякаш нашепваше за градини с аромат на жасмин, за мраморни дворци, за екзотични красавици, за подло кроени интриги и бурни любовни нощи…

Вътре в залата слаб мъж, облечен в черни дрехи, пое камъка и спря пред един от сериозните купувачи. Камъкът сякаш потъмня и заблестя с нови нюанси, заискри с още по-буйни пламъци.

Изведнъж Барет си спомни. Тази вечер трябваше да продадат рубина на търг. Сигурно той е сред тълпата вътре, удобно разположен в някое кадифено кресло Тя пребледня и рязко отстъпи назад. Той не трябваше да я намери!

Не, това беше невъзможно. Може би е влязъл много преди тя да пристигне. Извади часовника си закачен с верижка за корсажа й. Беше десет и половина.

Предпазливо пристъпи напред, запленена от кървавочервените искри, които струяха от сърцевината на рубина.

„Окото на Шива“ заслужаваше и най-баснословната цена, която биха предложили за него, защото нямаше друг рубин на света с такъв цвят, прозрачност и блясък.

Той беше обагрен с кръвта на всички, които го бяха притежавали, или се бяха опитвали да го притежават.

Барет потръпна от мисълта, че го държи в ръка, че усеща тежестта и гладката му студена повърхност, че се взира в лумналите червени огньове.

С този камък тя щеше да бъде свободна завинаги. Можеше да замине за най-отдалеченото кътче на света, където преследвачите й нямаше да я открият.

Мъжът в черно се обърна и кимна към следващия вероятен купувач. Обърна се с гръб към нея и в този миг рубинът изведнъж изчезна от погледа й.

Сякаш мъжът унищожи всичката топлина и красота на земята.

За момент Барет отпусна рамене под тежестта на нечовешката умора и отчаяние, които я завладяха.

„Мечти. Неосъществими мечти. Не е ли целият ми живот една броеница от мечти?

Защо не ми каза по-рано, дядо? Само ако знаех“ Стресна се и се огледа. Улицата беше безлюдна. Около фенера на ъгъла плавно се носеха няколко снежинки.

Трябваше да се маха. Каква беше тази лудост която я задържа толкова дълго тук? Мястото беше изключително опасно!

Без видима причина през тялото й като ток премина усещането за тревога. Тя потръпна и се обърна.

Но беше закъсняла. Грубите ръце запушиха устата й преди да успее да извика и върху плещите й се стовари планина от мъжки мускули.

— Помощ! П-пусни ме!

Силните пръсти стиснаха устата й като железни клещи, за да я предупредят, че трябва да мълчи. Барет смътно долови ухание на екзотичен парфюм, който не можеше точно да определи. Пачули? Мускус?

— Ш-ш-т, Angrezi2 — прошепна мъжът зад нея. — Гледат ни. Не знаеше ли, че те следят?

Гласът беше дълбок, леко дрезгав, чуждоземен… Божичко, кой беше той и какво искаше от нея?

Барет се опитваше да се освободи от стоманените пръсти и да проговори.

Въпреки че въпросът беше зададен, мъжът явно не очакваше отговор, защото ръката му продължи да притиска устата й.

Сърцето й лудо биеше. Значи те бяха много по-близко, отколкото предполагаше. Може би този е един от тях…

С всяка клетка усещаше напрежението, идващо от едрото му тяло, до ноздрите й достигна отново аромата на парфюма му.

Не беше ли мирис на сандалово дърво? Някога майка й имаше гравирана кутийка, в която пазеше същото благоухание. Все още смътно си я спомняше.

— Внимавай с нея, Брет, миличка…

Майка й първа започна да я нарича Брет. Беше толкова отдавна…

Очите й помръкнаха от болезнения спомен. Задъхана, тя се опитваше да се освободи от силните мъжки ръце, които здраво я бяха впримчили. Успя да извърне глава и за миг зърна мургаво лице с тъмни като нощта очи, мека черна пелерина и пурпурни копринени отблясъци тюрбан?

— Престани най-после.

Горещият му дъх сякаш я парна в мразовитата нощ. Знойното му тяло беше плътно притиснато до нейното и тя дочу лудото биене на сърцето му под копринената риза.

Неочаквано почувства и още нещо, усети, че близостта й го вълнува повече, отколкото той сам би желал да признае.

Лицето й под воала поруменя. Тя рязко се опита да се изтръгне от стоманената му хватка и да се отдели от пулсиращите му слабини.

Усети как той самият леко се отдръпна, после дочу тиха ругатня. Но силните пръсти не освободиха устата й. Той бързо се изви и с вбесяваща лекота я премести към едното си бедро, настрани от издайническата твърдост на появилото се у него желание.

Барет се съпротивляваше, пламнала от гняв, но той беше невероятно силен, а тя се чувстваше отчайващо слаба.

Откога не беше слагала нищо в устата си? От пет часа? От десет? Тя се олюля, но яките му ръце здраво притиснаха раменете й.

На светлината на фенера Барет забеляза чудноватия златен пръстен на левия му показалец. Навита на кълбо кобра, с огромен смарагд в разтворената уста, който слабо проблясваше на светлината.

Дъхът замря в гърдите й. Кой беше този мъж, който изневиделица се бе появил от недрата на нощта и я бе пленил? Спасител ли беше той или похитител?

Ръцете му я стиснаха още по-силно.

— Той е от другата страна на улицата — прошепна мъжът, а когато тя направи опит да се обърне, добави: — Не го прави, не се обръщай, малка глупачке! Аз не го изпускам от очи. Няма да се усъмни, бъди сигурна!

Гласът му прозвуча като заповед. Той обърна към себе си забуленото й лице и повдигна с пръст брадичката й. Макар лицето му да оставаше в сянка, Барет успя да види блестящите катраненочерни очи.

— На всяка цена трябва да убедим преследвача ти, че сме заети изключително със себе си и нищо друго не ни интересува.

Докато говореше, палецът му се плъзна по брадичката й под воала, а после очерта устните й.

Дъхът й спря.

— Не можете да…

Твърдият палец продължи бавно и нежно да следи линията на устните й. Барет леко се отдръпна. Потръпна като от студ, но всъщност цялата изгаряше. Всичко се завъртя пред очите й. Но вместо слабостта, която трябваше да последва главозамайването, у нея се надигна неподозирана сила.

Отдавна не беше усещала такъв прилив на жизненост…

Чу го да промърморва нещо на чужд език. Палецът му бавно галеше меката извивка на устните й — предизвикателно и подканващо.

Барет въздъхна. Устните й сами се разтвориха. Може би тя беше само една суха сламчица в ръцете му, сламчица, която той успя да запали. Пулсът й лудо заудря, кожата й пламна… Никога не беше предполагала, никога не беше мислила…

Тялото й продължи да се съпротивлява, тя се опита да извика. Езикът й неволно докосна грапавата кожа на палеца му.

Този път простена той.

— В името на всички богове на племената Нага! — промърмори мъжът.

Пръстът му потъна дълбоко в божествения рай, чиито врата тя несъзнателно бе разтворила. Невъздържано я притисна до здравото си като гранит тяло.

— Ти си като английско цвете, нежна и невероятно сладка!

Сякаш в просъница Барет почувства другата му ръка да се плъзга по бедрата й, да спира върху заобления й ханш, след това пръстите се разтвориха широко и той неудържимо я притисна към слабините си.

Изведнъж нощта стана знойна. Сякаш гореща лава се разля по тялото й. Трепереше, загубила контрол над себе си.

Сън ли беше това? Да, сигурно сънуваше. Как иначе можеше да си обясни изгарящия я огън в тази мразовита нощ? Действителни ли бяха този копнеж и енергия които нахлуха в нея след седмиците, изпълнени със страх и страдание?

Остана бездиханна. „Не бъди глупава“, помисли си тя. „Сигурно е един от тях.“

Задъхана, Барет успя да се освободи и замаяна се оттегли от тъмната магия на тялото му. Струваше и се, че губи разума си, че всичко около нея изчезва…

— С-спри! — простена тя.

Тялото му се напрегна. Той изруга, после рязко обхвана с длани ръката й и прошепна:

— Чакалът приближава жертвата си.

Гласът му беше настойчив. В него нямаше и следа от страст.

Барет потръпна, внезапно усети смразяващото им присъствие. „Милостиви Боже, значи идват. Отново я бяха открили.“

Лицето й побеля като платно. Обзета от дива ярост, тя се опита да се освободи.

— Престани, Angrezi. Докато си с мен, ти си в безопасност. Обещавам ти, малка моя.

Това е направо лудост, мислеше си Барет. И все пак, нещо я караше да вярва на думите му. Повдигна глава. Опита се да разгледа по-добре лицето му, но плътният й воал и нощният мрак й пречеха. Успя да различи само сключени абаносови вежди, черни като въглен очи и упорита брадичка. Лицето му беше тайнствено и непроницаемо. Трябваше цял един живот, за да бъде разгадано.

Изведнъж Барет страстно пожела да го има този живот, за да го посвети на тази задача.

Големият скъпоценен камък върху тюрбана хвърляше отблясъци в мрака. Тя се сепна, отново беше започнала да фантазира.

— Кой е той? — попита индиецът.

Гласът му прозвуча като разразила се буря и нежен полъх на вятъра. В него се усещаше някаква странна, чуждоземна нотка.

Барет си помисли, че именно гласът му я беше очаровал. Този глас не можеше да се забрави лесно. Дълбок и гърлен, той караше жените да тръпнат, а мъжете да се подчиняват. Той можеше да накара човек да забрави всичко и всекиго.

Този глас почти бе успял да я накара да забрави своята предпазливост, че не може да си позволи да се довери на никого, освен на самата себе си.

— Кажи ми — настоя индиецът, като леко я разтърси — трябва да знам, преди да е станало твърде късно.

Овладеният му, метален глас я върна в действителността.

— Ами… следи ме от четири седмици. Той…

Преглътна. Опита се да продължи, но спомените, студени и болезнени, нахлуха в съзнанието й.

Не можеше да му каже. Беше невъзможно да му обясни, защото това означаваше да разкрие пред него тайната си.

— Твой съпруг ли е?

Във въпроса му прозвучаха нотки на грубост.

— Съпруг ли? — Барет се изсмя. — Милостиви Боже, нима наистина си мислите, че ми е съпруг?

— Тихо! Сега не е време за женски излияния. — Докато говореше, той остро наблюдаваше с присвити очи сенките зад гърба на Барет. — Да не си избягала от къщи? Да не би този мъж да е твой брат или чичо?

Тя стисна зъби, опитвайки се да овладее настъпващата нервна криза. Първо рубинът, а сега това! Силно разтърси глава, за да дойде на себе си и да започне да мисли трезво и логично.

— Кажи ми!

— Никакъв не ми е!

Очите му изпитателно гледаха забуленото й лице.

— Значи няма никакво законно право над теб?

— Не! А сега ме пусни!

— Това е добре. — Прегръдката му леко се отпусна. Тържеството в дрезгавия му глас накара Барет да потръпне и едва ли не да изпита съжаление към невидимия си преследвач.

Едва.

— Кой… кой сте вие?

— Аз съм много неща. За теб съм защитник. За теб съм просто мъж.

Сърцето на Барет заби лудо. Усещаше силата на погледа му, прикован в пламналото й лице.

— А сега, малка соколице, ще правиш точно това, което ти кажа. Трябва да ме целунеш всеотдайно и страстно, сякаш животът ти зависи от това, което май не е много далече от истината. Отдай ми целия си огън, така че това презряно псе да не заподозре нищо. И не спирай преди да съм ти казал.

Луд ли беше той? В този критичен момент да мисли за…

— Чу ли ме, Angrezi — настойчиво прошепна индиецът. — Остават няколко секунди още, трябва да съм сигурен, че ще ми се подчиняваш напълно.

— Не мога. Не искам.

Ръцете му я стегнаха отново.

— Кучето приближава съседния ъгъл! Отговори ми!

Барет потръпна. Изведнъж — може би заради грозящата я опасност, може би заради магията на плътния му глас — тя осъзна, че кима в знак на съгласие. Помисли си, че малцина биха устояли на този глас.

— Тогава прави точно това, което ти казвам. Обвий ръце около шията ми и прилепи тялото си до моето — дрезгаво заповяда той. — Целуни ме, малка соколице. Целуни ме веднага!

При мисълта какво й предстоеше да направи, сърцето на Барет бясно заудря в гърдите й. Пръстите й потръпваха. Но осъзнала невидимата опасност, която дебнеше на няколко крачки от тях, тя пристъпи напред.

Повдигна треперещите си ръце и неохотно ги постави върху раменете му. Усети стегнатите му мускули под пръстите си. После докосна гъстата коса под тюрбана. Непознато усещане като светкавица разтърси цялото й тяло.

Отметна назад глава и притисна тялото си към неговото. Движението й предизвика силна тръпка у мъжа. Студеният вятър фучеше надолу по улицата, помиташе като хала всичко пред себе си, развяваше наметалото му и го увиваше на тъмни вълни около допрените им тела.

В ледената тишина на нощта те изгаряха от лумналия изненадващо и за двамата огън.

Необичайно високият му ръст принуди Барет леко да се повдигне на пръсти, покорена от непреодолимата му сила. От гърдите й се изтръгна нещо средно между въздишка и стон и тя безразсъдно се долепи още по-плътно до него.

Този път потрепна той. Простена, сякаш го прониза болка.

— В името на горещите ветрове, които предшестват мусона! Не знаеш колко ми е хубаво с теб, малка соколице — засмя се дрезгаво той. — Ако ми дадеш да те видя и да докосна меката ти кожа, ще бъде още по-хубаво.

Барет се поколеба. Страхуваше се да открие лицето си пред този невъзмутим мъж, който не проявяваше капчица милост към нея. Нещо й подсказа, че само да поиска, той може да я накара да тръгне с него накрай света.

Ако беше неин враг, вече бе късно да мисли за бягство.

Треперещите й пръсти леко повдигнаха черната дантела, която забулваше лицето й.

— В името на Шива! — Той присви тъмните си очи и прикова поглед върху пребледнялото лице на момичето. — Повдигни още воала си. Искам да те виждам добре. — С намръщено лице той се взираше в тъмнината. Внезапно чертите му се напрегнаха, от устните му се изплъзна сподавена ругатня. — Нямаме време, чакалът идва! Притисни се към мен и ме целуни истински. Без да се срамуваш. Бъди ненаситна и безразсъдна. А когато тази презряна твар се приближи, ще го науча какво значи страх!

Докато говореше с тих и дрезгав глас, дясната му ръка се плъзна по бедрото на Барет. Тя усети как той извади изпод пелерината си някакъв студен и остър предмет.

С разтуптяно сърце Барет се подчини. Опитваше се да забрави страха, който безмилостно я преследваше през изминалите няколко седмици, стараеше се да не мисли за призрачната фигура, която се приближаваше все повече и повече.

Прегръдката на непознатия я изгаряше като огън. Всичко останало потъна в забрава. Тя изпитваше сладост и неутолима жажда в тези обятия, и колкото и да бе неразумно, тя му вярваше.

Отпусна глава назад. Една копринена къдрица се разпиля по рамото й. Изведнъж нощта бурно се разлюля и се превърна в бушуващ океан от побеснели вълни и заслепяващи слънца. Той я привлече към себе си, проникна с език дълбоко в сатенената мекота на устата й и сякаш вкуси от самата й душа.

Опиянена от желание, Барет се притисна още по-плътно към тялото му. Беше истинска лудост да заравя пръсти в гъстата коса на тила му. Беше най-безразсъдното нещо да разтваря устните си и жадно да ги слива с неговите.

Но за нея околният свят престана да съществува.

От устните й се отрони тих стон, той жадно го пое и копринената й мекота преля в стоманената му твърдост. Дъхът му ухаеше на бренди и плодове и опияняваше повече от най-силното вино.

Когато почувства студеното метално острие, Барет изстина при мисълта, че той може да използва смъртоносното оръжие срещу нея.

— Продължавай, сладка моя — дрезгаво шептеше непознатият, без да отделя устните си от нейните. Тялото му, притиснато към меката женска плът, изгаряше от желание.

„Кой си ти?“, искаше да попита Барет, но думите му я накараха да забрави въпроса си:

— В името на Шива, как искам да… — гърлено изруга, а после шепнешком я предупреди: — Внимавай, англичанке. Чакалът ще ни връхлети всеки момент.

Неговите стоманени и едновременно невероятно нежни пръсти хванаха брадичката й и леко обърнаха главата й наляво.

„Иска дясната му ръка да бъде свободна, за да е готов за нападение“, помисли Барет. Очакването на предстоящата опасност завладя цялото й съзнание и тя потрепери.

Изведнъж той я блъсна встрани със светкавично движение, от което дъхът й секна и се втурна стремително напред, като извади гъвкаво острие, скрито в бастуна.

Като на сън Барет видя развятото тъмно наметало, а после внезапно съзря ръцете му да сграбчват някакъв мъж с увито в шал лице. С блеснали очи нейният спасител прикова неподвижно пленника си до желязната ограда и с жестоко лице допря острието на сабята до гърлото му.

— Защо?

Лаконичният въпрос отекна зловещо в мрака. Суровият глас издаваше едва сдържана жажда за мъст.

— Р-р-р-р!

Индиецът неохотно намали натиска, за да позволи на пленника си да говори.

— П-платиха ми — заекна той и конвулсивно преглътна. — Наредиха ми да я хвана.

Леко кимна с глава към Барет, която стоеше само на няколко крачки от него и гледаше с широко отворени ужасени очи.

— Кой ти плати, куче?

— Н-не знам, не посмях да питам за името… Не разбирате ли? — паникьосан отговори мъжът.

— Как изглеждаше?

— Не можах да го разгледам… Стоеше скрит зад една завеса, докато говорехме… Дори гласът му звучеше глухо и не се чуваше добре. — Острието на сабята го бодна в гърлото и той продължи да мънка. — П-по-вярвайте ми!

— Къде трябваше да я отведеш?

— В една малка кръчма близо до лондонското пристанище. Там щяха да ни чакат и да ми платят двеста лири.

Двеста лири! Дъхът на Барет секна. Толкова много пари, за да я отвлекат! Та това беше цяло състояние! Кой беше готов да даде тази сума за нея?

Тя смътно се досещаше кой би могъл да бъде. За него двеста лири не бяха пари. Той можеше да даде и две хиляди, стига да поиска.

С рязко движение индиецът свали шапката на пленника, размота шала и откри мършавото му, надупчено от шарка лице.

— Познаваш ли го?

Барет поклати отрицателно глава. Беше толкова ужасена, че не можеше да каже нито дума.

Индиецът просъска нещо в ухото на мъжа, но Барет не можа да чуе какво. Видя само как лицето на преследвача й побеля като платно, устните му потрепериха, а очите му се разшириха от страх.

— Не, недейте! Пуснете ме! Ще изчезна на секундата и повече никога няма да ме видите. В края на краищата не съм направил нищо лошо на госпожицата — хленчеше той.

Индиецът присви устни от отвращение.

— Искаш ли да го убия? — обърна се към Барет. Гласът му беше лишен от всякакво чувство, сякаш такива въпроси се задаваха всеки божи ден.

— Почакайте! — извика пленникът, който започна да се гърчи от ужас в ръцете му. — Има още нещо, чак сега си го спомних. Когато си тръгваше, забелязах, че половината му кутре го няма — беше отрязано. Това е всичко, което знам. Кълна се!

Гласът му издаваше неподправен ужас. Само преди няколко минути и Барет се беше чувствала така. Сега тя изпита удовлетворение, докато го гледаше.

— Е? — попита мъжът с тюрбана и се намръщи. — Една твоя дума и той ще умре!

Острието на сабята се плъзна по брадичката на пленника.

— Недейте! — бързо каза тя. — Той… той няма никакво значение. От него не можем да научим нищо повече. Струва ми се, че вече не е опасен.

— За съжаление си права. Той не е нищо друго, освен един презрян чакал, който тича по петите на тигъра — последва неразбираемо проклятие, а след това индиецът грубо блъсна уплашения до смърт мъж към улицата. — Махай се! И ако видиш своя тигър, кажи му да се пази!

Олюлявайки се, пленникът побягна към далечния ъгъл на сградата за търгове. Не спря нито за миг, докато съвсем се изгуби в лабиринта от алеи.

— Е, добре, малка соколице, пуснах го. Ако зависеше от мен, сега този окаяник нямаше да тича така безгрижно. — Сапфирът върху тюрбана му проблесна.

Обърна се към Барет и като видя, че тя отново е скрила лицето си под воала, свъси вежди. — Защо скри лицето си? Още ли се страхуваш от мен?

Нещо в този нисък гърлен глас я накара да потръпне, но тя бързо се овладя и предизвикателно вирна брадичка.

— Не се страхувам от никого. Просто съм предпазлива. Не трябва отново да бъда небрежна.

Силните му пръсти обхванаха брадичката й и огромният смарагд на пръстена му проблесна пред очите й.

— Защо те преследват? Може би в тази история е намесен някой разгневен съпруг или ревнив любовник?

— Нямам ревниви любовници, изобщо нямам любовник — отговори Барет с равен глас.

— Тогава защо?

— Не мога да кажа нищо повече. Благодаря за помощта. Сега трябва да вървя. Той ще изпрати и други да… — тя прекъсна на средата на изречението.

— Кои?

— Ами други. Току-що ги описа — чакали, които тичат по петите на тигъра.

Устните й леко трепнаха. Силните пръсти на индиеца се спуснаха надолу по шията й, а палците нежно и настойчиво замилваха меката й долна устна. Та той изобщо не я слушаше!

— Престанете! Не мога да мисля, когато… когато правите така.

Той леко се усмихна, а белите му зъби блеснаха върху смуглото лице.

— Аз пък не мога да мисля, ако не го правя, Meri jaan3, не и когато съм омагьосан от такава неземна прелест.

— Meri jaan? — колебливо повтори тя. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за парещите му пръсти.

— Душа моя. Свят мой — очите му светеха. — Ти си дори повече от това, Angrezi Имаш такъв божествен глас, такова пламенно и сладко тяло…

Дъхът й секна. Трябваше на всяка цена да му попречи да продължи. Сега не беше време за нежности, нито за влудяващи ласки.

— Трябва да вървя — каза тя, като се опитваше да говори студено. — Съжалявам, че с нищо не мога да ви се отплатя.

Тайнственият непознат не помръдна от мястото си. Малката наистина беше успяла да го заинтересува.

— Как да не можеш, малка соколице! Смятам, че ще ми се отблагодариш преди да те пусна.

Пръстите на Барет се извиха и яростно се впиха в гърдите му, започнаха да мачкат копринената дреха. При опита си да се освободи, тя силно дръпна пелерината му и ахна — показа се сатенена туника, богато извезана и изпъстрена с блестящи скъпоценни камъни.

Идваше й да избухне в истеричен смях. Да му се отплати ли? Милостиви Боже, та този човек тънеше в богатство. Само един от тези камъни щеше да й стигне да живее безгрижно до края на живота си. Какво бяха за него няколкото нещастни шилинга, които тя можеше да му даде?

Ръцете му бавно се плъзнаха по раменете й. Чу се шумолене на коприна, той нетърпеливо я привлече към себе си и притисна горещите си напиращи слабини в кадифената й женска мекота. Пламналите им тела замряха в прегръдката на нощта.

— Това е моята цена.

Наведе лицето си към нейното. Барет го гледаше като хипнотизирана, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите й. Той бавно отметна черния воал и откри лицето й.

Тя вече познаваше неговата пламенност. Беше вкусила от сладостта на близостта му. Може би затова не се възпротиви, а застина в очакване, останала без дъх, за да се увери, че очарованието на предишната им целувка не е било само плод на въображението й.

Широката му длан обгърна шията й. Черната пелерина се развяваше и сякаш танцуваше на вятъра. Изведнъж въздухът стана горещ и сякаш оживя, натежал от чувственост.

Тя отпусна глава назад. Лицето му се наведе над нейното. Едната му ръка се зарови във водопада от копринени къдрици, освободени от досадните фиби. Дъхът му беше нежен шепот, галещ шията й. Той вкуси аромата на кожата й и връхчето на езика му бавно се плъзна нагоре към брадичката й.

Тогава устните му намериха нейните. Завладяха ги и ги подчиниха под напора на неумолимата си страст.

Барет бе останала без дъх, докато целувката му я носеше през райските градини на блаженството.

И тя поиска повече. Много повече.

Земята тътнеше под краката им. Небето се накъсваше от огнени светкавици. Мразовитата нощ тънеше в среднощна тишина.

Господи, неговото докосване единствено изпълваше съзнанието й. Не, имаше и друго — един стремеж, който все по-смело и неудържимо ги тласкаше един към друг…

Там, където телата им се докосваха, се съсредоточи началото и краят на вселената. Тяхната вселена. Там наслаждението нямаше граници — то се раждаше и прииждаше на шеметни, чувствени вълни.

— Кой… кой си ти? — едва успя да попита задъхана тя, когато някаква останала капчица разум я накара да се освободи от влудяващата му прегръдка.

— Има ли значение името ми? Нима ти вярваш повече на думите, отколкото на чувствата си, Angrezi — Очите му блестяха и я изгаряха. — Някои смятат, че съм Божията десница. За други съм съветник на дявола. Но ти, сладка соколице, можеш да ме наричаш с друго име. — Гласът му стана настойчив. — За теб съм раджата на Ранапур.

Барет едва не извика от изненада:

— Значи вие сте този, който иска да продаде рубина?

Индиецът присви очи.

— Какво знаеш ти за „Окото на Шива“? — попита той с внезапно променен глас.

— Цял Лондон говори за него. Нали това беше камъкът, който видях през прозореца?

Той кимна, а очите му я гледаха изпитателно.

— „Окото на Шива“ е ослепително красив, но…

— Но? — Самурените му вежди въпросително се извиха нагоре.

Барет се поколеба.

— Но в тази красота сякаш има опасност. Така поне мисля аз. Може би всички красиви неща крият опасности, но в този камък има нещо повече — нещо зловещо, което сякаш олицетворява злото. — Тя неуверено се засмя. — Разбира се, за вас това сигурно са глупости.

— Не, не са. За никой, който някога е живял в Изтока, не са глупости. Там разбират тези сили и с основание се страхуват от тях. Само невежите могат да се присмиват на неща, които не могат да си обяснят и проумеят.

Той дълго не откъсваше погледа си от замисленото й лице. Изведнъж взе решението:

— Ела с мен, Angrezi. Ще се грижа за теб и повече няма да ти досаждат нито тигри, нито чакали. С мен ще се събуждаш под лазурно небе и ще чуваш звуците на плискаща се вода. Върху теб ще се посипват понесени от вятъра цветове на жасмин, а наоколо ще се носи песента на джунглата.

Смарагдовите очи на Барет помръкнаха. Предложението я изкушаваше, неудържимо я изкушаваше. Но тя нямаше право дори да помисли за това. Не можеше да остави дядо си да плати за тази измяна.

Тя леко сви вежди. Искаше й се поне веднъж да види лицето на тайнствения непознат. Горещите й пръсти, опрели до гърдите му, широко се разтвориха.

— Не мога. Нямам право. Ако можех, може би…

— Разбирам — той прие отговора й сдържано, — няма нужда да ми обясняваш:

Барет видя очите му да се присвиват, а долната му устна се опъна. Тя вдигна ръка и погали лицето му. Страхът да не изтълкува погрешно думите й й даде смелост.

— Не, не разбираш. Причината не е в теб, а в мен. Аз трябва да изпълня дълга си. Може би… о, може би, когато всичко свърши…

„Ако изобщо свърши някога“, обади се присмехулно някакъв вътрешен глас. „Бъди уверена, че те няма да се откажат лесно. Няма да спрат, докато не разберат тайната, която си заключила в сърцето си.“

— Тръгвам утре — каза раджата с равен глас. — Имаш една нощ, за да вземеш решение.

— Страхувам се, че решението ми няма да се промени.

Тя едва овладяваше гласа си, докато душата й се разкъсваше.

Усети под пръстите си как той силно стисна устни. Черни и блестящи като гарванови крила, омайните му очи изпитателно се приковаха в лицето й, сякаш искаха да проверят правдивостта на отговора й.

Говореха си безмълвно. Очите им се срещнаха — смарагдите с черните кехлибари. В непрогледния нощен мрак те търсеха решението, питаха се един друг и си отговаряха, без да нарушават тишината. Това тайнствено общуване сякаш беше сън, но те усещаха неговата реалност с осезаема яснота, която до този момент никой от двамата не бе изпитвал.

Вглъбени един в друг, те не чуха навреме приглушения тропот на конски копита. Каретата едва не ги връхлетя.

3.

— Какво, но дяволите, става?

Когато мъжът с тюрбана се обърна, каретата вече достигаше съседната пресечка и летеше към тях с шеметна бързина. Не можеха нищо да направят — пред тях беше улицата, а зад тях високата желязна ограда.

Раджата изруга, сграбчи ръката на Барет и я повлече към един тесен вход, който едва се виждаше в далечината.

Като в кошмарен сън зад тях стремително се приближаваха побеснелите коне, насърчавани от дивашките викове на кочияша. Този човек сигурно беше луд!

Изведнъж Барет изстина. Досети се, че тази карета нито бягаше от някого, нито пък конете бяха побеснели. Всичко беше предварително обмислено. Беше съвсем сигурна. И беше дело на злодеите, които нямаше да се спрат пред нищо, за да се доберат до тайната й.

Входът беше сякаш на километри от тях, желязната ограда на къщата едва се виждаше. Тя се втурна напред, подкрепяна от силната ръка на раджата около кръста й. Въпреки помощта му, тя само го забавяше, а трополенето на колелата се чуваше все по-близо и по-близо.

Нямаше да успеят! Но дори и да успееха, нямаше да има място и за двамата…

Тогава индиецът я вдигна на ръце и се спусна към прикритието на входа. Тя чуваше бесните удари на сърцето му под пелерината и лудото бумкане на своето, което сякаш бързаше да му отговори.

Следваха ги безмилостно грохотът от конски копита и оглушителния тропот на колела по калдъръма.

Всеки момент каретата щеше да ги премаже.

С последно отчаяно усилие той се хвърли към тясната ниша точно в мига, когато каретата профуча с гръмотевичен трясък покрай тях, на милиметри от мястото, където бяха намерили спасение.

Барет усети как индиецът леко се отдръпна. Лицето му беше в сянка и тя не успя да види изражението му. Той бавно я пусна на земята, като държеше тялото й плътно притиснато до своето. Каретата громолеше надолу по улицата, без да забавя стремителния си бяг. С трясък се остърга в оградата от ковано желязо и в мрака захвърчаха искри.

„Ако не беше този мъж, сега щях да съм там“, помисли си Барет. „И тялото ми щеше да бъде разкъсано от тези ужасни железни шипове, премазано от галопиращите конски копита.“

Тя конвулсивно потръпна и несъзнателно потърси опора в стената зад нея. Но ръката й срещна стоманеното рамо на раджата и здраво се хвана за него, успокоена от силата му.

„Наистина ли никога няма да ме изостави?“ Но тя знаеше, че трябва да намери начин да избяга от него. Тайната, която знаеше, и откритията на дядо й, не трябваше да попадат в безсъвестни ръце.

Докога щеше да продължава всичко това?

Изведнъж Барет усети под дланта си как мускулестото му рамо се стяга. Пръстите му здраво стиснаха кръста й.

— Защо, Angrezi — настоятелно попита той. — Защо този чакал те преследва със смъртна омраза?

Барет стисна устни.

— Вироглава жена! Можех да ти помогна, ако…

— Вече ми помогнахте. Сега трябва да тръгвам.

„Господи, защо й е толкова трудно да го направи?“

— Стига да поискам, мога да те накарам да тръгнеш с мен — с тиха ярост каза той, а пръстите му се впиха в тънкия й кръст. Неочаквано той се обърна и я притисна до грапавата стена. — Мога да те принудя да тръгнеш, да направиш всичко, което поискам. Никой не е в състояние да ме спре.

Сякаш да потвърди думите си, той грубо я притисна още по-плътно към стената и леко я повдигна от земята, като че ли тя бе една играчка за него.

Без да откъсва очите си от суровото му мрачно лице, Барет усети как страхът отново стяга гърлото й. Решително сви устни.

— Разбира се, че можете — отпусна глава назад и предизвикателно срещна погледа му. — Но аз смятам, че няма да го направите. Усещам, че сте прекалено горд, за да притежавате една жена без съгласието й.

Той остана дълго неподвижен, поглъщайки с очи нежното й лице, чиито очертания се губеха в мрака. После изруга и започна бавно да я отпуска към земята. Притискаше бедрата й до своите, гърдите й към гръдта си, топлите й слабини към възбудената си мъжественост.

— Може би не съм толкова горд, колкото предполагаш, вироглавке. Различавам се от вашите благопристойни английски джентълмени. Законите на твоята страна не са мои закони. Искаш ли да докажа силата си над теб? Искаш ли да те поваля на земята и да те притежавам? Тук и сега?

Устните на Барет леко трепнаха, но тя не се отмести от буйно напиращата му стоманена мъжественост.

Боязливата й сдържаност сякаш още повече бунтуваше гладната му плът. С тих гърлен звук непознатият невъздържано сграбчи лицето й, съсредоточил в него страстта си и хищно впи устни в нейните. Този път в докосването му нямаше нито следа от нежност и любовна игра. Той бе изгарящ огън, подклаждан от първичното и неподвластно мъжко желание.

Барет не се отдръпна, не се опита да му попречи, тялото и остана неподвижно, без да се поддаде на яростни му порив. Очакваше, че тази стихийна страст ще я уплаши, но всъщност не усети никакъв страх.

В следващия миг пръстите му се вкамениха. Дъхът му изсвистя в болезнено стенание, което преля в клетвени думи:

— Ти си моя длъжница, Angrezi. Никога не го забравяй! — Рязко се отдръпна, но пръстите му продължаваха да стискат ръцете й. — Каква жена си ти? Защо не се противиш? Защо не викаш, не плачеш и не ме молиш да те пусна? — Пламналите му очи се плъзнаха като допир по изваяната й брадичка — бляскава слонова кост на фона на нощния мрак. — В името на Шива, кажи ми!

— Бих искала… — замислено промълви Барет докато разглеждаше лицето му. Той я изкушаваше. Да, този тайнствен непознат, със сурово лице и невероятно нежни ръце, бе успял да събуди у нея неподозирани до този момент чувства и усещания.

Но той не биваше да го разбере. Инстинктивно тя се досещаше, че той може да я убеди да направи всичко, да му посвети душата и тялото си.

Гордо и решително вдигна брадичка. Животът я беше научил да взима бързо решения.

— Да, може би щях да се съглася. Но сега виждам че съм стигнала твърде далече и го разбрах благодарение на вас, господарю.

— Неразумно е да ми отказваш, соколице. В родината ми е имало хора, които съм подлагал на бавна смърт за далеч по-дребни провинения от твоето.

В настъпилата тягостна тишина Барет отвърна на неумолимия му поглед, без да обърне внимание на предизвикателството в очите му.

Дъхът му погали бузата й. Пръстите му стиснаха крехките и китки и ги притиснаха към тухлената стена.

Бедрата му се долепиха до меките й слабини с жадно напираща между тях мъжественост, която се стремеше да проникне дълбоко в нея.

— Кажи „да“, по дяволите! Нека насладата бъде и за двама ни. Нали каза, че нямаш нито съпруг, нито ревнив любовник. Какво те спира тогава? Сигурно не това дяволско място, нито пък мъгливото и мразовито време?

Докато говореше, една танцуваща във въздуха снежинка кацна върху бузата на Барет. Пламналата й кожа за миг я превърна в капчица влага, която се стече като сребърна ивица надолу към устните й. Устните му я проследиха.

Барет потръпна, когато усети нежната ласка на езика му. Сякаш изведнъж осъзна цялата сила на желанието му. Но това, което я разтърси до дъно, беше огънят на влудяващия глад у мъжа, вълшебното тайнство на мъжкото докосване. Макар и неопитна, тя бе запленена от магията, с която я оплиташе всеки негов допир.

Но сега Барет нямаше право да се отдаде на сладостта на тази магия.

Вместо да се притисне към него, тя силно стисна клепачите си, сякаш искаше да постави преграда пред пламенния му глас, с надеждата да приглуши шепота на собственото си сърце, което настояваше да му се подчини — да му позволи да я закриля от опасността, дебнеща някъде наблизо в мрака.

Тя събра остатъците от гордостта си, твърдо решена да не го моли за помощ. Вдигна ръце и започна бясно да удря мощните му мускулести гърди.

— Lat-sahib4? — чу се тревожен глас близо до тях, който дойде от тъмнината. — Господарю!

И от мрака изплува странно видение — гигант с черна брада и тъмен тюрбан, който стискаше в огромната си лапа ятаган.

— Внимавайте! — задъхана извика Барет.

Раджата тихо се засмя.

— Не се страхувай, малка соколице. Синх е от моите хора. Няма да ти стори зло.

Той леко се обърна, ядосано изрече някакво нареждане на огромния си телохранител, който ниско се поклони и се отдалечи към другия край на улицата. Там замръзна в очакване заповедите на господаря си.

Барет беше изумяла от изненада. Какво ли още щеше да направи непознатият — може би щеше да нареди небето да се разтвори и оттам да му спуснат златна стълба? С побеляло лице тя се опитваше да потисне надигащия се у нея пристъп на истерия.

„Овладей се най-сетне! В края на краищата ти си в Лондон, по време на двадесет и седмата година от царуването на кралица Виктория! Да не би да живееш в Средновековието?“

Но Барет не успяваше да се освободи от усещането, че стремглаво се е потопила в очарованието на някакъв сън или че е попаднала във вълшебния свят на някаква странна приказка.

Тя избухна в смях.

— Сигурно сте чувал за капитан Ричард Бъртън и неговите Арабски приказки?

Тя не беше забравила мургавия пират с цигански очи, с когото се беше запознала по време на едно събиране, посветено на науката, организирано от дядо й.

Раджата смръщи вежди.

— Да, чувал съм. Но какво общо има това?

Тя още по-неудържимо се засмя.

— Мисля си, че бихте могли да бъдете най-странният и най-сполучлив негов герой.

Господи, тя трябваше да се освободи. Само след минути отново щеше да загуби способността си да разсъждава, доколко още я имаше.

— По-странен, отколкото предполагаш, meri jaan — гласът му прозвуча тихо, сякаш говореше на себе си. А сега вече е време и аз да тръгвам. Почти е настъпил часът за…

Той не довърши. Долната му устна отново се втвърди. Погледна бледото лице на Барет.

— Промени ли решението си?

Тя поклати отрицателно глава. Страхуваше се, че гласът й ще я издаде.

Ненадейно си помисли за чудесата, които ставаха по света, и осъзна, че едва ли друг път щеше да й се случи такова чудо. Но дори да беше така, тя нямаше да отстъпи.

Черните като въглен очи на спасителя й горяха със странен пламък.

— А ако ти обещая камъка, на който току-що се възхищаваше през прозореца? Ако ти подаря двадесет такива камъка, сладка моя?

От другата страна на улицата Синх се раздвижи и мълчаливо даде знак на раджата, че е крайно време да тръгват.

— Даже и „Окото на Шива“ ли не може да промени решението ти, Angrezi. И приказният рубин ли не може да те изкуси? — Гласът му беше пропит с болка. На Барет й се стори, че той сякаш се присмиваше на себе си.

— Изкушава ме. Ти ме изкушаваш — лицето й пламна при това откровение, но опасният огън в тъмните му очи я принуждаваше да говори истината. — Въпреки това, не мога!

От устните му се изтръгна гърлено стенание. Той взе в шепите си пламналото й лице. Барет потрепери, запленена от покоряващия му чар.

— Да не се страхуваш от мен? Това ли е причината?

— Не — прошепна тя с пресипнал глас, — за мой най-голям срам, макар че бих искала да е така.

Тя не беше сигурна дали той дълбоко въздъхна, или се засмя. Може би се надяваше нещата да се променят.

— Грешиш, соколице моя. Няма нищо срамно в чувството, което и двамата изпитваме. То е старо като света и е естествено като лунния сърп и зараждащия се мусон. — Докато говореше, лицето му бавно се наведе и той почти докосна с устни поруменялата кожа зад ухото й. — Ти си невероятно откровена за memsahib5, стегната в корсет и облечена в колосани дрехи. Но душата ти е стегната в някакви сковаващи условности на благоприличието. Аз намирам всичките отговори на въпросите си тук, Angrezi, в ударите на сърцето ти под устните ми, в леките тръпки на тялото ти. Не, такава жена като теб не се поддава лесно.

С тих стон той погали с език брадичката й и подразни извивката на ухото й.

— Ела с мен — настояваше той, прилепил тялото си до нейното, разгаряйки с огъня си пламъка на насладата, който гореше в нея, без за миг да спира опияняващото си настъпление.

Дъхът на Барет замря в сподавен стон. Мислите й хаотично препускаха в главата й. Той беше опасен. Той беше по-опасен от всички останали, защото почти бе успял да я накара да измени на себе си.

— П-престани — едва успя да промълви тя, но вместо да повдигне ръце и с удари да го отблъсне, дланите й започнаха нежно да притискат раменете му, жадни да усетят тялото му още по-плътно притиснато до нейното.

— Целуни ме, кралице. — Това беше едновременно заповед и молба, изтръгнала се дълбоко от сърцето му. Тъмната сила на желанието му се плъзна по тялото на Барет като изгарящ, силен ром.

Сякаш дълбоко в нея изведнъж се отприщи потокът от дълго сдържани копнежи по неща, които никога не бе имала и които смяташе, че никога не може да има.

„Кажи му «да», глупачке! Просто кажи «да»“ — предателски нашепваше сърцето й.

Беше останала без дъх. Сърцето й бясно изтласкваше кръвта по вените и настояваше за съгласието, й.

Зъбите му нежно хапеха ухото й, а тя трепереше като лист.

— Ако дойдеш с мен, сърце мое, ще покрия тялото ти с малки сребристи цветове от камбанки и ще те покача на обкичен със скъпоценни камъни слон. Ще носиш везана със злато коприна, обшита с безброй смарагди. А после, моя красавице, никакви дрехи няма да скриват прелестта на тялото ти — само благоуханният тропически въздух ще се докосва до кожата ти Ще бъдеш моя и ще те пренеса през райските градини на нас лади, за каквито никога не си и мечтала.

Задъханите му обещания пареха кожата и. И бяха за Барет най-голямото изпитание.

Преди още да разбере, че вече се предава, устните сами я издадоха. Първо отговори тялото й, омекнало под твърдостта му, тръпнещо да се слее с пулсиращото мъжко желание.

— Н-не — задъха се тя. — Не мога. Нямам право!

Беше страдала непоносимо през последните седмици и сега просто нямаше вяра в чудеса или бленувания. Тялото й се бунтуваше, но гласът на разума надделя. В съзнанието й се появи образът на слабичкия белокос старец.

Този вироглавец, потънал в своя абстрактен свят, беше надарен от Бога откривател.

И този човек щеше да умре, ако тя не успееше да го спаси.

Последва тишина, която напрегна нервите до краен предел Накрая пръстите му се отпуснаха. Индиецът изруга, изящно и официално се поклони, а сапфирът върху тюрбана му сякаш студено й се присмя.

Барет не отрони нито звук. Усещаше болката, с която беше пропит гневът му. Страхуваше се, че ще направи нещо неразумно, само и само да успокои мъката му. Тайнствените черни очи се присвиха и се втренчиха в лицето й.

— Разбира се, това беше лудост от моя страна. Прости ми, англичанке. Не се страхувай от чакала. Ще изпратя Синх да те придружи — той се поколеба. — Естествено ако промениш решението си…

Барет рязко поклати глава. Вече беше затръшнала вратата на изкушението. Предложението му беше толкова опасно и изкушаващо, че тя искаше да се махне час по скоро за да не се поддаде. Раменете й се сковаха. Тя гордо вирна брадичка, без да осъзнава, че това движение още повече издава нейната уязвимост и разпалва желанието на раджата по-яростно от всякога.

— Недей не го пращай с мен. Не искам да ме придружава. Уверявам те, че скоро ще ме изгуби от погледа в този лабиринт от улички. Отлично се научих как да се измъквам, откакто… — Стисна до болка пръстите на ръцете си. — Сбогом — рязко каза тя.

Той едва успя да задържи порива си да я сграбчи и да я принуди да приеме закрилата му. Но тя се бе оказала права. Гордостта не му позволи да го направи. Вената на слепоочието му силно пулсираше.

— Не знам дори името ти?

— Моето име ли? — Барет безпомощно закърши ръце. Очите й блестяха, овлажнели от сълзи Прикова поглед в лицето му, за да запази завинаги образа му в съзнанието си.

Прошепна нещо тихо и с неохота, което вятърът отнесе.

Устните й се раздвижиха за последен път. После мина покрай него и си тръгна. Полите й се издуваха като черен облак, докато накрая се сляха с мрака. Зад нея остана мъката и лекият сладък аромат на пролетни зюмбюли.

Високият мъж със златовезан тюрбан тихо изруга.

Все още можеше да наложи волята си на тази пламенна английска красавица. Трябваше му само миг за да я плени в обятията си, да разпали в нея огъня на страстта и да я накара да забрави всичко останало. Сладкият й напрегнат глас, всеки бесен удар на сърцето й бяха му открили, че тя също го желае…

„Женски капризи! — мислеше си раджата и проклинаше жените. Бог ги беше създал за наказание на мъжете.“ Но от всички жени най-опасни бяха порядъчните Те умееха да се залепват като пиявици в кожата и човек трудно можеше да се отърве от тях.

„Но тази жена е различна“ — прошепна в сърцето му някакъв глас. „Тя е приказно красива и огнено страстна.“

„Но не за дълго“ — с горчивина си помисли той. Ако се омъжеше за някой английски дребен благородник със стиснати устни, само за няколко месеца прелестните й очи щяха да загубят блясъка си.

Той се намръщи. Наложи си да пропъди тази ужасна мисъл от главата си.

Но какво бе казала тя, преди да си тръгне? Може би името си? Бриджит? Бърнис?

Не, беше друго.

Може би никога нямаше да го научи.

„Ах Angrezi, с мен щеше да живееш много по-различно“ — мислеше си той, докато я гледаше как бърза нагоре по ветровитата улица, повдигнала бухналите си поли. Дори и сега той едва се сдържа да не я последва, за да я върне. — „Макар че си горда, дръзка и ужасно вироглава ти запали кръвта ми както никоя друга жена.“

Той сви рамене.

„Така е било отредено“, с горчивина си каза индиецът. — „Така да бъде!“

Погледът му губеше топлината си, докато следеше стройния й силует, който полека-лека се сливаш е с нощта. Лицето му стана сурово и непроницаемо. Когато стигна последната пресечка, силуетът й се открояваш като едва забележимо петънце на фона на непрогледния мрак.

Точно преди да изчезне от погледа му, той направи знак на един от телохранителите си, които кимна и предпазливо я последва. Чак тогава раджата се обърна и пое надолу по улицата.

Когато навлезе в блясъка и оживлението на Грейт Ръсъл стрийт, лицето му бе застинало в обичайната безстрастна маска.

Барет свърна в една тясна уличка, поспря за миг и се подпря на грубата тухлена стена, за да си поеме дъх. Слухът й беше наострен. Опитваше се да долови и най-малкия звук, който би издал преследвачите й. Тя уморено се взираше в тъмнината пред себе си.

Нищо.

Въздъхна и отново се прилепи до потъналата в сянка стена. Рамото я болеше и тя го разтри леко с ръка. Сигурно се бе ударила, когато индиецът я бе блъснал във входа секунди преди каретата да профучи с гръмотевичен трясък покрай тях. Докато разтриваше болезненото място, тя притвори очи. В съзнанието и нахлу ужасът на тези мигове.

Очите й плуваха в сълзи.

За момент си помисли дали не бе сънувала. Сигурно беше сън, започна да се убеждава тя. Мъже с копринени тюрбани и обшити със скъпоценни камъни дрехи не се появяваха в живота току-така от мрака.

Те не правеха подобни предложения на една непозната.

Да, сигурно беше сън или някакво призрачно видение породено от глада и безкрайната умора.

Изведнъж пръстите на Барет се сковаха. Тя усети нещо лепкаво и горещо върху дланта си. С напрегнато лице се взря в ръката си.

Едва тогава забеляза кръвта. Наметалото и ръката й от лактите надолу бяха напоени с кръв. Но защо не беше усетила никаква болка?

Каретата не беше успяла даже да я докосне. Единственото, което чувстваше, бе някаква тъпа болка в рамото.

Тя рязко отгърна наметалото си и оголи ръката си. Но бялата копринена кожа нямаше и следа от нараняване.

Чак тогава тя разбра. Господи, това беше неговата кръв!

С пресъхнало гърло си спомни гърлените болезнени стонове, които се отронваха от устните на спасителя й, почти усети отдръпването му встрани, когато каретата профуча покрай тях.

Сигурно желязната ос на колелото бе наранила бедрото му, докато той я беше защитил с тялото си. И въпреки всичко, не беше издал болката си.

Господи, що за човек беше той?

За миг Барет понечи да се върне. Да, тя се беше държала непростимо грубо с него. Може би ако се опиташе да му обясни…

Тогава се намеси трезвият глас на разума. С това нещата едва ли щяха да се променят. Тя изобщо не можеше да тръгне с него.

Веднъж бе успяла да заблуди преследвачите си за да спечели време за бягството на дядо й, но объркването им не продължи дълго. Сега трябваше отново да направи опит и да отклони вниманието им, докато дядо й намери безопасно убежище.

Барет бавно спусна ръкава си и плътно загърна наметалото, без да откъсва поглед от мокрите кървави петна.

„Какво чакаш още? Върви! Тръгвай, преди отново да са направили опит да те спрат!“

С треперещи пръсти тя смъкна воала и лицето й отново потъна зад черната дантела.

Решително стисна устни и пое към целта си.

Мъжът с белег на лицето намръщено се взираше през прозорчето на каретата.

Значи кучката си имаше съучастник. Безизразните му очи се присвиха при спомена за блясъка на скъпоценните камъни, с които бяха украсени дрехите и тюрбана на чужденеца. Как само искаше да се нахвърли върху него и да изтръгне колкото може повече от тях.

Те бяха кралско богатство, освен ако не се лъжеше А когато ставаше въпрос за скъпоценности, Томас Крейтън рядко грешеше.

Дългите му мършави пръсти здраво стиснаха дръжката на двуострата кама върху коленете му. За Бога, и двамата щяха да му паднат в ръцете, но езичникът доста изкусно си служеше със сабята, скрита в бастуна му. А жалкият нещастник, когото бе наел да отвлече жената, сам се бе напъхал в ръцете му.

Но Крейтън нямаше да позволи тя да му се изплъзне отново.

Реши да изчака и да наблюдава.

Когато най-сетне жертвата му се появи, той леко почука по тавана на каретата. Колелата се завъртяха а устните му се изкривиха в усмивка — безобразна и зловеща като лицето му.

4.

— Внимание! Внимание, дами и господа! Настъпи най-вълнуващият момент тази вечер.

Изправен пред развълнуваното множество в залата, стройният мъж студено се усмихна и опипа украсената с орнаменти кутийка от розово дърво върху поставката зад резбования махагонов подиум.

— Ето че настъпи дългоочакваният миг — той рязко се обърна и взе кутийката. — Номер тридесет и седем!

Публиката зашумя, превърна се в развълнувано море. Обсипаните със скъпоценности високопоставени дами вдигнаха лорнетите си, за да виждат по-добре, а придружаващите ги джентълмени в официално вечерно облекло, нетърпеливо се изправиха, забравили кавалерските си задължения.

През прозорците, стигащи до тавана на залата на светлината на уличните фенери се виждаше как снегът се сипе по призрачните алеи. Улиците, покрити с пухкавия бял килим, тънеха в тишина, но никой от присъстващите не обръщаше внимание на падащия сняг.

Затаили дъх, те не откъсваха очи от пръстите на търговския агент, които галеха инкрустираната кутийка от розово дърво. Бавно и внимателно Хорас Пърди повдигна полирания капак и откри тапицираната с небесносин сатен вътрешност на кутийката.

В това легло, гален от меката коприна, лежеше царствено огромен рубин, а кървавочервените му многоъгълници хвърляха пурпурни отблясъци.

— „Окото на Шива“, четиридесет и шест карата. Според легендата, открит е в една скалиста местност в централната част на Цейлон. Както сами виждате, това е приказен камък, ненадминат по красота, блясък и прозрачност.

Двеста души ахнаха едновременно, поразени от притегателната сила на прочутия камък.

Тази сила можеше да служи както на божественото добро, така и на демоничното зло.

На всички присъстващи рубинът нашепваше различни слова. Тайнственото му послание беше единствено за всеки. На едни обещаваше ласкателства, на други финансова осигуреност, а на трети небивали чувствени наслади.

Хората в залата не помръдваха, обзети от необяснимо безпокойство и напрежение. Сякаш сред тях беше нахлула древната история на човечеството и се възраждаха спомени още от антични времена — от самото създаване на човешкия род.

Този камък несъмнено беше способен да омагьосва. Говореше се, че „Окото на Шива“ може да направи човека богоподобен, да го дари с неизтощимо сладострастие и с издръжливостта на тигър. В този момент всички мъже в залата си спомниха за невероятните слухове, които съпътстваха рубина още от самото обявяване на търга.

Лондон говореше за вълшебни еротични ритуали, за това как владетелите от Ориента, благодарение на силата на този камък, дарявали с наслада за една нощ стотина жени от харемите си.

Носеше се и мълвата, че ако по време на любовната игра рубинът се постави между горещите тела на мъжа и жената, от съприкосновението се получавали искри и двамата изпитвали неземно, изпепеляващо блаженство.

Много от присъстващите дами също си припомниха за тези слухове и представите предизвикаха ситни капчици пот по челата им.

Само един човек гледаше рубина по начин, различен от сляпото страхопочитание на останалите. Беше висок мъж с тюрбан на главата. Стоеше в един закътан ъгъл в дъното на залата.

Влизането му преди десетина минути предизвика вълна от любопитство. Присъстващите за първи път виждаха този чужденец, явно с благороден произход, с проницателни абаносови очи и самоуверено безстрастно изражение на лицето, сякаш издялано от махагон.

При вида на изсечените му, мъжествени черти много от иначе недоверчиво настроените дами решиха, че тайнствените слухове за рубина и раджата на Ранапур са верни.

Из Лондон се говореше, че палатът му бил с настилка от чисто злато, а харемът му — препълнен с екзотични красавици, които ревностно се надпреварвали да вкусят плодовете на неговата мъжественост.

Говореше се също, че този мъж бил опитен и ненаситен любовник, че можел да дари жената с неземна наслада и че всяка една, докосната от него, до края на живота си оставала доброволна пленница на любовта му.

Като наблюдаваха изсеченото му лице и изваяния орлов нос, някои благопристойни дами си помислиха, че с радост биха дали всичките си богатства, за да прекарат поне една нощ в леглото на раджата. А масивната фигура на телохранителя му, застанал встрани, придаваше на окръжаващата го тайнственост и някакво пикантно страхопочитание.

Хорас Пърди обаче имаше други грижи и малко се интересуваше от това как езическият принц доставял наслада на жените си.

— Това е камък, достоен за съкровищницата на крал — продължаваше търговският агент с напевен тон, като вдигна още по-високо рубина. Мислено той вече пресмяташе как ще оползотвори солидната си комисиона. — „Окото на Шива“ наистина ще направи от притежателя си човек, на когото всички да завиждат. Този момент ще остане в историята. За него ще разказвате на децата и внуците си.

Докато говореше, Пърди леко завъртя рубина. В кристалното сърце на камъка сякаш лумна огън, който хвърляше горещи кървавочервени искри.

Много сърца забиха лудо при тази гледка. Много от присъстващите, които бяха дошли само от любопитство, решиха да се включат в наддаването.

Всичко това беше добре дошло за Хорас Пърди.

Той присви очи и завъртя камъка още веднъж, за да нажежи още повече публиката и да подбере вероятните купувачи. Само няколко минути му бяха достатъчни да реши, че те са петима — всичките с огромно богатство и влияние.

Ноздрите му леко се разшириха. Пърди изчакваше. Пресмяташе наум суми и проценти. Опитваше се да предвиди колко високо ще се вдигне наддаването тази вечер и обмисляше как да изкопчи повече.

Работата на търговския агент си беше чисто изкуство, което Хорас Пърди владееше до съвършенство. Алчността, безочието и похотливостта бяха сигурни оръжия в ръцете му. Той старателно разпалваше тези страсти у клиентите си, а после изкусно ги насочваше срещу тях самите.

Но днес Пърди се чувстваше необичайно неуверен. Първо, не можа да устои на очарованието на рубина, който пламтеше в ръката му. Второ, силно го притесняваше тайнственият раджа, потънал в мислите си, застанал в задната част на залата, охраняван от този огромен мъж с безизразно лице и смъртоносна кама в ръката.

Търговският агент не успяваше да отпъди от съзнанието си и една друга тревога. Вчера в сградата за търгове отново бе пристигнала анонимна бележка, в която с потресаващи детайли се описваше какво точно ще се случи на човека, предявил претенции към рубина.

На Хорас Пърди му бяха добре известни всички мрачни легенди за този камък. Хилядолетия изваяната от природата огнена прелест бе лежала, приютена в недрата на плодородната цейлонска земя.

Но в момента, когато човешка ръка бе докоснала рубина, той сякаш се бе превърнал в символ на злото. За него се бяха водили кръвопролитни битки. Той бе ставал причина хората да обезумяват, а всички, които се бяха осмелили да го притежават, бяха загинали от жестока смърт. И сякаш с всяка нова жертва пурпурните му огньове се разгаряха по-силно, а пламъците им ставаха по-ярки и ослепителни.

Хорас Пърди не обръщаше внимание на тези истории или поне се опитваше да не мисли за тях. По време на дългогодишната му служба през ръцете му бяха минали много безценни камъни и той като че ли бе претръпнал за тяхното очарование. Поне самият той бе убеден в това… до момента, в който видя „Окото на Шива“.

Пръстите му леко потръпваха и най-голямото му желание беше всичко вече да е свършило, да си бъде вкъщи с чаша портвайн в ръка, доволен от обещаната четирипроцентова комисиона.

И въпреки това той отлагаше началото на наддаването, обхождайки залата с поглед с надежда да намери най-запаления купувач. Цял Лондон тръпнеше в очакване на научи името на този щастливец.

Джулиан Фицрой Деверил Пейгън, маркиз на Хамптън и Стонтън, виконт Сент Сир, наследник на Сефтън беше с благороден произход, който не подлежеше на съмнения, и наследник на стар род, който водеше началото си още по времето на нормандското нашествие. При него обаче нещата се бяха стекли по малко странен начин. Роден и отрасъл в Индия, той бе наполовина езичник, каквото беше и името му. Баща му, десетият херцог на Сефтън, от дълги години бе оставил сина си на произвола на съдбата — поне така се говореше. И сега той живееше в Цейлон и без да пести средства и енергия, разработваше плодородната цейлонска земя, в чиито недра преди стотици години бе открит рубинът.

Преди дванадесет години маркизът бе спечелил на карти малка корабна компания, която бе превърнал в могъща империя за по-малко от пет години. До Пърди бе достигнала мълвата, че сега Сент Сир иска да притежава „Окото на Шива“ за своята колекция от скъпоценности, която се пазеше в къщата му — внушителна сграда в англоиндийски стил, построена на един от обвитите в мъгла хълмове в цейлонските кафеени плантации.

Мисълта за последната анонимна бележка, получена малко преди началото на търга, отново жегна Пърди. Той потръпна и забрави за Сент Сир. Зловещите думи звучаха в главата му и не му даваха мира.

Да, наистина имаше нещо тайнствено в този камък, разтревожен си каза той. Имаше нещо, което… нещо почти…

Злокобно?

Точно в този миг очите му срещнаха студения изпитателен поглед на раджата и за първи път в живота си Хорас Пърди усети, че не може да помръдне, да си поеме дъх, прикован от тъмната магия на този взор, който бе твърд и лъчист като обсидиан. С огромно усилие той успя да се хване за подиума и да се отърси от тази магия.

Остави отворената кутийка и оправи черната си жилетка. Удари с гравираното сребърно чукче, за да обяви началото на наддаването.

— Много добре. Видяхте със собствените си очи легендарния камък. Уверихте се в блясъка му, в неземната му красота. Нека сега да започнем, дами и господа. Да започнем от скромната сума двадесет хиляди лири, ако това не обижда нашия дълбокоуважаван гост от Ориента.

При тези думи Пърди кимна към облечения в коприна раджа.

Аудиторията зажужа като кошер.

Владетелят от Изтока небрежно махна с ръка от дъното на залата в знак на съгласие. Пръстенът му хвърли горещи искри наоколо, големият смарагд в устата на съскащата кобра върху тюрбана му ослепително проблясваше.

При този жест на раджата дузина дами размахаха пищните си ветрила, за да скрият зад тях пламналите си лица, а много от мъжете неспокойно се размърдаха на местата си.

Наддаването нямаше да бъде продължително. Но щеше да бъде на живот и смърт. Така поне си мислеше Пърди.

— Кой е готов да даде двадесет хиляди?

Млад мъж с масивна челюст плахо вдигна ръка от първата редица. Това беше русокосият лорд Белингам. Наскоро бе станал граф и сега безразсъдно пилееше богатството, което баща му бе трупал с толкова усилия. Значи и на младия граф му се искаше да притежава „Окото на Шива“?

„Единственият начин да успееш, е да продадеш онази къща в Кент и всичките антични уникати в нея“ помисли си с насмешка Пърди.

Той изсумтя и се обърна към другия ъгъл на залата.

— Някой предложи ли двадесет и пет хиляди?

Вдигна се друга ръка.

— Двадесет и пет хиляди. Тридесет хиляди?

Един мъж с проницателни очи, облечен в син костюм, се наведе напред и сковано вдигна ръка.

„Такива като теб са ми ясни“, помисли си Пърди. „Въпреки че си самонадеян и носиш скъпи дрехи, не си нищо повече от жалък фабрикант в Йоркшир. Не, «Окото на Шива» е прекалено царствен за теб.“

— Тридесет — отчетливо произнесе Пърди. — Не каза ли някой…

— Петдесет хиляди!

Залата се раздвижи. Чуха се силни възклицания. Целият лондонски елит се обърна да види кой бе предложил тази фантастична сума.

Сърцето на Пърди подскочи. Сигурно този тъмнокос мъж с елегантна, но небрежно завързана вратовръзки беше Сент Сир.

Когато обаче се взря в него по-внимателно, надеждите му рухнаха. Това бе един пенсиониран британски служител, току-що завърнал се от Индия, където дълги години е бил губернатор на Бенгал… или може би Пенджаб?

Това, разбира се, нямаше значение. Единственото важно нещо за Пърди беше, че този човек се бе завърнал в страната богат като крез, с плячкосано по време на двадесетгодишната му губернаторска служба огромно богатство. При завръщането му в Англия Нейно Величество го бе удостоила с титла за заслугите му, която напълно съответстваше на тежката му кесия.

Ноздрите на Пърди се разшириха, подушили мириса на големи пари. Да, сър Джон Хъмфри предлагаше цяло море от злато.

В края на краищата изглеждаше, че от Сент Сир изобщо нямаше да има нужда.

— Петдесет хиляди! — повтори агентът. — Шестдесет хиляди?

— Шестдесет хиляди! — изгрухтя йоркширският фабрикант, самозабравил се от алчност.

Пърди едва скри презрението си.

„Жалък лаком парвеню!“, помисли си той.

— Кой каза…

— Осемдесет и пет хиляди! — извика граф Белингам.

— Осемдесет и пет хиляди. Някой предложи ли деветдесет?

В залата настъпи напрегнато мълчание, нарушавано само от шумоленето на копринен сатен, колосан лен и мека вълна. Даже шепотът беше замрял.

— Деветдесет хиляди? — високо повтори Пърди.

„Да бъда проклет, ако го дам за по-малко от сто хиляди!“

Публиката бе застинала в очакване.

— Деветдесет хиляди лири първи път! — отново извика Пърди, отглеждайки присъстващите.

И тогава, с крайчеца на окото си, той забеляза нервно раздвижване в края на втората редица. Да, Пърди добре познаваше това лице. Знаеше го и половин Лондон: очи с дълги мигли и плътни месести устни. Мъжът беше дребен на ръст, облечен в костюм, който макар да бе дело на най-добрите лондонски шивачи, сякаш не му беше по мярка. Ръцете му бяха толкова фини и бели, че при вида им човек едва ли би повярвал в чудовищните им дела, чиято зловеща слава се носеше по три континента.

Джеймс Ръксли, Принцът на търговците от Ламбърд стрийт — поне така го бяха нарекли вестниците миналата година, спомни си Пърди. Огромното му състояние бе натрупано по твърде съмнителен начин, Бог знае как. Империята му се простираше от Европа до Крим, стигаше чак до Хималаите и отвсякъде като пияница смучеше несметни богатства.

Търгуваше с опиум в Калкута, със сапфири в Цейлон, продаваше оръжие на бунтовниците от Тайпе и организираше бягствата на китайците, които строяха железопътна линия в американския Запад — или по-скоро на онези от тях, оказали се твърде безразсъдни, за да приемат условията му, които ги поставяха в още по-голяма зависимост.

Всичко това обаче бяха само догадки. Тези негови съперници, които се бяха опитали да разнищват машинациите му, бяха жестоко наказани.

Говореше се, че Ръксли и Сент Сир са кръстосвали саби някъде из Изтока и че по време на този сблъсък Ръксли бе пострадал. Може би заради това винаги носеше ръкавици.

Хорас Пърди си помисли, че би дал мило и драго, само за да види този двубой.

А сега Принцът на търговците бе приковал поглед и рубина.

Очите на агента блеснаха доволно. Той не беше изненадан. Според мълвата, Ръксли обичал редките и красиви неща, а несметното му богатство му помагаше да задоволява всичките си капризи. Говореше се също, че напоследък Ръксли си търсел за жена благородничка, красива като скъпоценностите, които притежаваше. Чрез такъв брак той щеше да се издигне в обществото и да се изравни по блясък с най-уважаваните благородници.

Може би Ръксли искаше рубина, за да открие съпругата, която си търсеше.

Да, това беше най-надеждният купувач, веднага реши Пърди, без да откъсва поглед от мрачните очи, полускрити зад дългите клепки.

— Деветдесет хиляди лири! — повтори той, усетил напрежението в залата.

Един херцог леко се наведе напред. Двама от графовете смръщиха лица, бесни от мисълта, че не могат да си позволят такава цена.

Пърди въпросително погледна останалите участници. Фабрикантът нервно мачкаше яката си. Лицето на бившия губернатор беше почервеняло от вълнение, а устните му — упорито стиснати. Отлично!

Сега Пърди трябваше само да подклажда огъня.

Както бе запланувал, той кимна на асистента си, който мигновено донесе плик от пергаментова хартия върху сребърен поднос.

Пърди майсторски сгъстяваше напрежението сред публиката, застинала в трепетно очакване. Той бавно разкъса плика и извади празен къс хартия. Нарочно бавно се взря в него и обяви:

— Дами и господа, тази вечер сред нас има и друг участник, участник, който предпочита да остане анонимен.

— Сент Сир!

— Пейгън. Сигурно е Деверил Пейгън!

Имената заваляха от всички страни — точно така, както очакваше Хорас Пърди. „Колко лековерни са хората — помисли си той, — веднага повярваха на тази изтъркана хитрост.“

Чевръсто сгъна листчето и го пъхна в джоба си.

— Сто и двадесет хиляди лири! — тържествено обяви той.

Това, разбира се, бе твърде голям риск, но Пърди беше убеден, че си заслужава.

Публиката ахна. Младият граф на Белингам несдържано изруга. Без агентът да забележи, пликът се плъзна покрай джоба му и падна на земята.

— Кой каза…

Сър Хъмфри рязко вдигна ръка от петия ред.

— Сто и тридесет! — напевно извика Пърди и вече виждаше пред очите си елегантната къща, която щеше да си купи близо до Риджънт стрийт. „Добре е направил Господ, когато е създал и алчни хора!“ — помисли си той.

Въпреки това той умело прикри задоволството си, като придаде на изпитото си лице безпристрастно делово изражение.

— Сто и тридесет хиляди от джентълмена на петия ред. Други предложения?

Фабрикантът нервно вдигна ръка.

— Сто и четиридесет хиляди!

— Сто и седемдесет хиляди! — миг по-късно обяви сър Хъмфри. Лицето му беше покрито с червени петна.

„Сигурно страда от сърце — реши Пърди. — Няма съмнение, че това е последствие от пикантната индийска кухня. А може би и от индийските курви, които е сменял в леглото си.“ Агентът присви очи, молейки се сърцето на Хъмфри да издържи поне до края на наддаването.

Пърди взе кутийката с рубина и я наклони така, че светлината от полилеите да се пречупи в камъка. От кървавочервената сърцевина лумнаха ослепителни огньове.

— Сто и седемдесет хиляди. Кой дава сто и осемдесет?

Моравочервеното лице на Джон Хъмфри будеше сериозно безпокойство.

— Кой дава сто и осемдесет хиляди за този царствен рубин — най-ярката звезда на Серандип, най-бляскавия камък от съкровищниците на много раджи?

Някакво неосъзнато любопитство накара агентът да погледне към дъното на залата, за да види реакцията на мъжа с тюрбана.

Ако бе очаквал да види триумф или някакво друго човешко чувство върху лицето на раджата, той остана дълбоко разочарован. Напълно безразличен към наддаването в момента индусът разговаряше с един от телохранителите си, който ниско се поклони и излезе през вратата в дъното на залата.

Някакво едва забележимо раздвижване насочи вниманието на Пърди към втория ред.

Очите на Джеймс Ръксли проблеснаха за миг, после леко се присвиха.

— Мисля, че мога да си позволя… — провлачено започна Принцът на търговците, — двеста хиляди лири.

Залата се взриви от изумление при това равнодушно изявление. Чуха се силни ръкопляскания. Всички присъстващи — и участващи в наддаването, и зрители — изведнъж осъзнаха, че наистина са свидетели на историческо събитие.

Краката на Пърди се подкосиха. Той напразно удряше с чукчето по подиума, призовавайки залата към тишина.

— Дами! Господа, моля ви! Тишина, моля! Запазете тишина!

Необходими бяха няколко минути, за да стихнат оживените коментари и търгът да продължи.

Хорас Пърди не беше на себе си от възбуда.

— Двеста хиляди лири за „Окото на Шива“! — отчетливо произнесе той, сякаш вкусваше от сладостта на всяка дума. — Други предложения?

Докато обявяваше, агентът огледа за последен път залата. Фабрикантът се мръщеше в безсилен гняв, червеното лице на сър Хъмфри застрашително ставаше още по-червено, а младият граф се опитваше да демонстрира безразличие.

Вече се виждаше краят — без съмнение чудесен край.

— Двеста и петдесет хиляди! — сподавеният вик проехтя така диво, сякаш не беше издаден от човешко същество.

Пърди широко отвори очи и за миг онемя от изненада. Не можеше да повярва, че сър Хъмфри се е решил на тази отчаяна стъпка. Бавно се обърна към Ръксли, чиито бели ръце се бяха вкопчили в облегалката на стола.

Агентът въпросително повдигна вежди.

Принцът на търговците се намръщи и, обезумял от ярост, поклати отрицателно глава. Секунди по-късно каза нещо на кочияша си, който бързо излезе от залата.

Двеста и петдесет хиляди!

„Мога да се оттегля още утре! — ликуваше Пърди. — Не, за Бога, мога да се пенсионирам още тази вечер!“

Усети полъха на студен въздух, който идваше някъде откъм гърба му. Явно този небрежен прислужник пак беше забравил да затвори прозореца в канцеларията му? Както и да е, това вече нямаше никакво значение. Пърди повече никога нямаше да стъпи там.

Тъкмо вдигаше чукчето да обяви крайната цена, когато в залата влетя мъж, загърнат с наметало.

— Mar ja sale6! Смърт на всички предатели! „Окото на Шива“ никога няма да попадне в нечестиви ръце! Никога! — извика мъжът и отметна пелерината си. Под ней носеше индийска туника. — Смърт на всички, които са дошли тук тази вечер!

Скочи напред с насочен револвер със златна дръжка.

Обезумял от ужас, Хорас Пърди не откъсваше очи от зловещото дуло на оръжието. Целият му живот, преминал в дребни пресмятания и още по-дребни лукави хитрости, се изниза пред очите му като един миг.

Чу се прищракването на спусъка. В следващия момент към подиума полетя дъжд от куршуми. Жените пищяха и залягаха по пода. Мъжете търсеха прикритие. Единствен добре обученият асистент на Пърди запази самообладание в ужасната суматоха. Той грабна кутийката и от розово дърво, в която лежеше „Окото на Шива“

Но Хорас Пърди никога нямаше да научи за това. Куршумът го простреля точно между веждите и сега безжизненото му тяло бе простряно върху лъснатия под. И върху забравения пергаментов плик.

— Дръжте го! — извика някой. — Убийте проклетия езичник!

— Спрете го! Той е дошъл за рубина!

Една глава се надигна и внимателно огледа залата.

— Ето го негодникът!

От всичките тези викове нямаше никакъв смисъл.

Убиецът сега бе насочил револвера си към облечения в коприна раджа, който го гледаше безстрастно, без да помръдне от мястото си.

Никой не смееше да гъкне. Лицето на раджата приличаше на маска от махагоново дърво. Очите му — два скъпоценни обсидиана, бяха леко присвити. Внезапно той гърлено произнесе една дума.

Другият побеля като платно. Ръката, която стискаше оръжието, потрепера. Той хвана револвера с две ръце и изкрещя:

— Mar ja sale! Умри, предател!

Никой от присъстващите в залата не беше в състояние да разкаже какво се бе случило след това, макар че за събитието щеше да се говори години наред.

Спомняха си само, че убиецът извикал отново, а раджата пристъпил напред.

В този миг с мълниеносно движение телохранителят Синх се хвърли към тюрбана на господаря си, освободи острия като бръснач метален обръч и го завъртя около показалеца си.

Обръчът се стрелна със свистене във въздуха, безпогрешно намери жертвата си и преряза гърлото й.

Бликна фонтан от кръв. По-голяма част от жените припаднаха.

С грациозна походка, неочаквана от човек с толкова едро тяло, раджата безшумно прекоси залата. Очите му зловещо просветнаха, когато се наведе да разгледа лицето на убития. Взе един от медните патрони, сложи го в джоба на дрехата си и бавно се изправи. Устните му бяха плътно стиснати, лицето — непроницаемо.

При това движение туниката му се отметна и откри кървавочервеното петно върху бедрото му.

— Боже, той е ранен! — извика една дама.

— Даже не трепна! — допълни мъжки глас, пълен със почит и малко завистлив.

Но раджата повече не се интересуваше от събитията в залата. Нареди нещо с тих глас на телохранителя си и излезе.

След него присъстващите продължиха да гадаят на чия ли страна е раджата при вдигналите се напоследък пълни от бунтове в Индия.

5.

По същото време в друг лондонски квартал пред дървената врата на някаква кръчма спря стройна фигури, увита в черно наметало. Вратата се отвори с трясък и от кръчмата навън с пиянски крясъци изхвърчаха двама мъже. Започнаха да ходят напред-назад из двора, като ръмжаха и се заканваха. Миг по-късно вратата отново се отвори с трясък и към тях бяха запокитени чифт ботуши и жалки остатъци от дървен стол.

За кръчмата „Глиганска глава“ всичко това беше нещо обичайно.

Жената тихо се промъкна в двора и грижливо закри лицето си с шал.

Барет знаеше, че е много опасно да влезе в кръчмата, но нямаше друг избор. Съвсем наблизо, само на една пресечка от тук, беше крайната цел на пътуването й — беден пансион, наречен със странното име Ройъл Арм. Собственикът беше стар приятел на дядо й и тя знаеше, че е човек, на когото може напълно да се довери.

Гледаше как двамата пияници залитаха наоколо и се опита да си спомни кога за последен път беше идвала и тази част на Лондон. Разбира се, тогава дядо й беше категорично против, но после бе останал доволен от помощта й при многобройните му научни проекти. Когато бяха посетили няколко пъти Лондон, тя носеше момчешки панталони и ботуши за езда, а тъмнорусата й коса беше плътно прибрана под широкопола мъжка шапка.

Сега светлите й къдрици бяха скрити под черния воал, а тялото й загърнато в наметало, дълго до земята. Барет стисна устни от яд при вида на мръсната си неудобна пола.

Но сега не й беше до дрехите. Трябваше да обмисли много по-важни неща. Молеше се старият Фентън да е все още в Ройъл Арм, защото беше сигурна, че ще й помогне, без да задава никакви въпроси.

Барет трябваше първо да се увери, че никой не я следи. С крайчеца на окото си забеляза леко движение в долната част на улицата. Това беше същата сянка, която вярно я следваше след като бе свърнала в една от пресечките на Грейт Ръсъл стрийт.

Човекът на раджата, помисли си тя. Барет беше сигурна, че той ще изпрати някого след нея. Преди малко тя почти бе успяла да му избяга, но ето че пак се бе появил.

Сега трябваше на всяка цена да се отърве от него. Никой не трябваше да знае къде отива.

Пияниците се сборичкаха. Тя ги изчака да се затъркалят по земята, прекоси двора и отвори вратата на кръчмата.

С разтуптяно сърце Барет застана на прага на опушената и претъпкана кръчма. Без да поглежда посетителите, тя насочи цялото си внимание към тесния коридор, който водеше за кухнята.

Тръгна по него с котешки стъпки, доволна че поне тук не се усеща толкова силно отвратителната миризма на алкохол. Две слабички деца с блестящи очички се втренчиха в нея, когато мина покрай тях, после продължиха да белят картофи.

Барет още по-плътно омота шала около главата си. Навсякъде вонеше ужасно на прегоряла мазнина и развалено месо. Когато стигна до задната врата, усети, че й се повдига.

През единственото опушено прозорче се виждаха ярките светлини на Ройъл Арм отсреща. Разбира се, тя нямаше да рискува и да влезе през осветения главен вход. Тъмната алея покрай кръчмата щеше да я отведе право до конюшнята.

Барет се усмихна. Сега човекът на раджата никога нямаше да я открие. Скоро щеше да бъде в безопасност в стаята за гости на Фентън и щеше да се стопли с чаша чай.

Понечи да отвори задната врата.

— Ей, ти? Къде си тръгнала? — чу зад себе си ядосан глас, идващ откъм ъгъла на кухнята, където имаше наредени бъчви.

Всичката кръв се оттегли от лицето й, тя отново се опита да отвори вратата, но в този момент две месести ръце здраво я хванаха за раменете.

— Не искаш да си платиш сметката, така ли, сладурче? Старият Кобет ще ме обеси, ако разбере — пръстите я стиснаха още по-болезнено. — Хайде вътре, госпожичке!

Господи, беше на крачка от спасението! Сърцето й лудо заби, докато месестите ръце грубо я дръпнаха назад.

— Пиеш бирата на Кобет, а после не плащаш. Сега ще те науча аз!

„Трябва бързо да измислиш нещо! — заповяда си тя мислено. — Какво би направил дядо ти, ако беше на твое място?“

— Пусни ме, грубиян такъв! Не виждаш ли, че… г-гори — заекна тя. — Има пожар!

— Пожар ли? — слисаното лице на мъжа изглеждаше много глупаво. — Защо не каза по-рано? — той изруга, блъсна я встрани и хукна към предната част на кръчмата. — Ако Кобет пак е направил някоя глупост, аз ще…

Барет не чу края. Бързо отвори вратата и се втурна надолу по стълбите. С пълни гърди пое сладкия прохладен нощен въздух.

Втурна се по тъмната алея. Не забеляза никакво движение наоколо. Не се чуваше и друг звук, освен врявата, долитаща зад нея откъм входа на кръчмата.

Безшумно тръгна по калдъръмената алея като внимателно избираше пътя сред купища обелки, от зеленчуци и всякакви нечистотии. Изведнъж върхът на обувката й докосна нещо меко. Тя едва се сдържа да не изкрещи. Един плъх се шмугна между краката й с ядосан писък.

Цялата разтреперана, Барет не откъсваше очи от края на алеята, където започваше конюшнята. Движенията й бяха леки и безшумни и благодареше на съдбата, че на времето, докато другите момичета се учеха да танцуват кадрил, тя играеше с момчетата на индианци.

Дядо й често казваше, че тя е неговата малка езичница и се чудеше каква дама ще стане от нея. Но Барет беше убедена, че това му харесва, макар и никога да не го беше признал.

Изведнъж лицето й помръкна и направи усилие да пропъди нахлулите болезнени спомени.

Когато стигна края на алеята, спря и надникна в двора на Ройъл Арм. Там двама коняри разчесваха конете, а една карета беше готова да излезе на улицата.

Барет въздъхна с облекчение. Тръгна напред, като наум си повтаряше какво да каже на Фентън. В началото той щеше да бъде предпазлив, разбира се. Трябваше да бъде много убедителна и да внимава той да не се усъмни в нито една нейна дума и да изпрати писмо до дядо й. Последното нещо, което искаше, беше дядо й да напусне сигурното си убежище на север и да тръгне да я търси. Надяваше се, че слугата им точно е изпълнил указанията й.

Междувременно тя самата щеше да бъде в безопасност в пансиона на Фентън. Трябваше да остане тук, за да заблуди преследвачите си и те да тръгнат да я търсят в погрешна посока.

Друг изход нямаше.

Чак тогава щеше да замине на север при своя дядо, в усамотената къща на остров Мал. Той сега беше в безопасност и за него се грижеше Гудфелоу.

Барет горещо се молеше да е така.

Конярите свършиха работата си и поведоха конете към конюшнята.

Барет пристъпи напред няколко крачки и…

Внезапно една костелива ръка запуши устата й. Тя твърде късно чу скърцането на кожените ботуши. Твърде късно усети острата миризма на етер.

Господи, той я беше проследил!

Сякаш в просъница видя как каретата бавно се приближава и невидима ръка отваря вратичката й. Зад нея Томас Крейтън излезе от сянката и дрезгаво се засмя.

— Хванах ли те, котенце! Не успя отново да ми се изплъзнеш. Стига с тия номерца! Те на мен не минават. Повечето от тях аз съм ги измислил и няма да позволя на някаква кокошка да залъже Томас Крейтън!

Мръсните му ръце стиснаха гърлото й. Замаяна, почти останала без дъх, Барет удряше с ръце, където свари.

Но съпротивата й беше безполезна. Беше останала без сили и почти примряла от глад.

Крейтън много добре знаеше това.

Тя се опита да извика, но ръцете му като железни клещи стегнаха още по-силно гърлото й и почти я задушиха.

Не й стигаше въздух. Пред очите й притъмня, а коленете й омекнаха и тя почти не усещаше краката си.

— Жалко, че го няма приятелчето ти. Щях да си взема няколко от камъчетата му. Няма нищо, все ще намерим начин да наваксаме изгубеното.

Пръстите му стягаха шията й като примка. Барет събра останалите си сили и започна да го рита в краката.

Крейтън се изсмя, като ловко отбягваше ритниците й. Устните му се изкривиха в зловеща усмивка, той я сграбчи през кръста и я натика в каретата. Барет искаше да се съпротивлява, опита се да се съпротивлява, но изведнъж земята сякаш изчезна под краката й. Трябваше да свърши още толкова много неща, а сега вече нямаше да има време…

— Добри пари му платих на онзи страхопъзльо, но приятелчето ти успя да се справи с него. Това копеле добре си служи със сабята, вярно. Но сега го няма да те защитава.

Дрезгавият смях на Крейтън отекна в тишината.

Снегът се сипеше на парцали и безшумно покриваше с дебел бял килим града.

Но Барет вече не виждаше нищо. Не усещаше как падналите върху лицето й пухкави снежинки се топят и се сливат със сълзите й.

„Прости ми, дядо. Опитах се, но…“

Това беше последната й мисъл, преди да изгуби съзнание.

Ушите й забучаха. После вече не виждаше и не чуваше нищо. Пропадна в мрачна бездна и всичко тънеше във влудяваща тишина.

Улиците бяха побелели от сняг, когато каретата препусна в нощта. Меката снежна покривка заглушаваше шума от колелата.

Мъжът в каретата не забелязваше нищо. Пред очите му единствено се открояваха бледите очертания на лицето на жената. Той знаеше, че тя често ще навестява сънищата му от сега нататък.

Устните й бяха пухкави и сладки, невероятно съблазнителни. Той си припомни как тялото й потрепери, когато я докосна, как стенеше тихо, докато той пиеше ненаситно меда на устните й.

Споменът разпали у него огнено страстно желание. Усети как слабините му започват да пулсират.

Какво, по дяволите, ставаше с него? Защо образът на тази жена го преследваше така неотклонно? В края на краищата беше само една непозната, случайно срещната в нощта. Един тих глас и пламенно тяло в мрака.

Облеченият в коприна, украсена с блестящи скъпоценни камъни, мъж опипа смъдящата рана на бедрото си. Пръстите му станаха мокри и лепкави. Раната още кървеше. Той ядосано изруга.

Но раджата на Ранапур знаеше, че е ядосан и ругае не заради раната, нито заради двете убийства, на които току-що беше станал свидетел.

Той ругаеше Джеймс Ръксли. Когато убиецът бе започнал да стреля, върху устните му се бе появила зловеща усмивка. Ругаеше и себе си. Как можа да постъпи толкова глупаво и да излиза неподготвен за такава опасност.

Внезапно си спомни и за другото опасно изпитание — когато каретата бясно ги преследваше по тясната улица. Едва бе успял да пренесе забулената загадъчна непозната до прикритието на входа, когато каретата профуча покрай тях. Беше ясно, че преследвачът им нямаше да се откаже лесно.

Въпросът беше кого преследваха — него или нея?

Какъвто и да беше отговорът, тази малка соколици беше опасна, реши той. Нейната податливост и невинност бяха направо опияняващи. Тя можеше да го изложи на още по-голяма заплаха, а тази вечер раджата На Ранапур не желаеше да мисли повече за премеждия И опасности.

Тази вечер щеше да се отдаде на удоволствия — горещи и влудяващи, каквито само той можеше да създаде.

Тази вечер трябваше да забрави всичко. Ако само успееше.

Той се ядоса и смръщи вежди, когато образът й отново изплува в паметта му, за да го тормози и преследва като призрак. Дръпна перденцето и погледна тихата улица, покрита вече със сняг. Все още не можеше да си отговори.

— Meri jaan — прошепна той. — Душа моя.

Нещо му подсказваше, че тя завинаги е загубена за него, макар че беше изпратил Синх по време на търга за втори път да я търси.

Зад всеки ъгъл през снежната пелена съзираше бледите й страни и усещаше копринения шепот на дъха й.

Не беше успял добре да разгледа лицето й, но нещо му подсказваше, че е невероятно красиво. В името на Шива, той бе почувствал, че е красиво!

Почувствали го бяха устните му. Почувствали го бяха търсещите му пръсти.

Със зловещо изражение на лицето той пусна перденцето и се отпусна на кадифените възглавници. Направи опит да се убеди, че не е важно как изглежда тя и от кого бяга. Беше й предложил закрилата си, но тя я отказа. Значи това беше краят.

Изведнъж горящите му очи помръкнаха. Може би тази жена беше съвсем различна от образа, който той си изграждаше за нея. Може би беше част от опасностите, дебнещи го на всяка крачка в джунглата. Може би тези опасности го дебнеха и тук, в Лондон.

Досега трябваше да се е научил да подозира всеки и всичко. Особено когато видя Джеймс Ръксли да участва в търга.

Раджата се намръщи и се опита да прогони тази мисъл от главата си. Започваше да става прекалено мнителен, а тази вечер не искаше да мисли за нищо друго, освен за пенливо вино и пламенна гладка кожа.

Там, където отиваше, само за няколко гвинеи повечето жени не обръщаха внимание на тъмната му кожа, може би нямаше да забележат и белега, който започваше от реброто му и стигаше чак до слабините. Преди седем години, по време на големия индийски бунт един бенгалец едва не беше изкормил вътрешностите му с tulwar7 с двойно острие.

Неочаквано рубинът затанцува пред очите му, споменът за пурпурните му отблясъци се заби като кама в сърцето му.

Изруга, отвори прозорчето на каретата и се взря в мрака. Не, и всичкото злато по света не беше в състояние да го накара да забрави.

Старата корабостроителница на Кучешкия остров беше потънала в тишина. Откъм Темза духаше пронизващ леден вятър и завихряше натрупания сняг.

Чу се приглушен плясък на весла. Вълните се разбиваха в малката лодка.

— Крейтън, ти ли си?

Проблесна светлината на фенер.

— Че кой друг може да бъде, по дяволите, Сондърс? Загаси този фенер и ми помогни за момичето.

На полуразрушения вълнолом се появи мъжка фигура, спря до лодката и погледна вътре.

— Господи, Томи Крейтън, какво става с теб? Трябваше да се срещнем…

— За теб съм господин Крейтън! И стига си задавал глупави въпроси, ако не искаш да правиш компания на дъното на реката заедно с някои други мои познайници.

Мъжът, когото нарекоха Сондърс, сви рамене и се наведе да помогне на Крейтън. В настъпилото неловко мълчание двамата извадиха от лодката стройното женско тяло, облечено в тъмни дрехи и го положиха върху няколко натрупани прогнили дървета.

Крейтън се спъна в една издадена дъска и едва не падна в калната вода. Но мъжът, който му помагаше, не му обърна внимание. Той внимателно намести момичето върху струпаните дървета и отметна воала от лицето й. Наоколо цареше зловеща тишина. Той повдигна фенера и сребърен лъч освети безжизненото бледо лице.

Такова лице никога не можеше да се забрави. Изваяните скули и гордата брадичка говореха за силна воля и решителност. Но това, което накара мъжа с фенера да ахне от възхита, бяха фините и прозрачни като порцелан страни. Той дълго не откъсваше очи от гордата извивка на устните — по детски невинни и въпреки всичко чувствени.

Сондърс пое дълбоко дъх и възкликна:

— Господи! Та тя е истинска красавица. Къде я намери, Томи?

В следващия миг до гърлото му се опря стоманеното острие на кама.

— Вече те предупредих, Сондърс, никакви въпроси! — изръмжа Крейтън. — Направи ли всичко, каквото ти казах?

— Разбира се, Том… Крейтън — сериозно изплашен отговори дребничкият мъж. — Всичко свърших. Намерил съм точно човекът, който ти трябва. Всичко е уредено с капитана. — Боязливо погледна безжизненото тяло на момичето. — Какво си направил с нея? Защо е в безсъзнание?

Крейтън зловещо се засмя.

— Взел съм мерки, за да я направя по-кротка.

Изправи се, без да откъсва поглед от неподвижната фигура. Тази малка кучка! Създаваше неприятности още от самото начало. Биваше си я! Винаги успяваше да предвиди какво точно ще направи, преди той сам да го беше решил.

Но въпреки всичко беше успял! В очите на Крейтън блесна триумф. Най-накрая бе успял да я хване и този път нямаше да успее да му избяга. Намръщи се и си помисли, че е трябвало да поиска двойно повече за тази работа.

Особено при това положение. По дяволите, как мразеше да променя плановете си в последната минута. Лесно можеше да допусне небрежност, а Томас Крейтън мразеше да бъде небрежен.

— Мислех, че ще я закараме у Хелена — каза дребният мъж с писклив гласец. — Обеща да ми я отстъпиш един път.

— Млъквай, глупако! — Крейтън яростно го изрита в гърба и мъжът се просна на земята.

— О-у-у! — изскимтя Сондърс и пропълзя назад, без да сваля очи от съдружника си. — Не трябваше да правиш това, Томи. Не и с мен. Та аз съм ти като брат. — Довлече се до краката му и вдигна поглед. — Къде са парите, които ми обеща? Не съм видял и шилинг.

Докато той говореше, Крейтън незабелязано пъхна ръката си в джоба. Когато я извади, в нея проблесна револвер.

— Забрави за парите, Дейми. — Очите му бяха студени като оловносивата вода на реката. — Забравих да донеса твоя дял, бях страшно зает с други работи.

Вдигна предпазителя. Чу се смъртоносно щракване. Револверът беше съвсем нов и дулото му блестеше.

— И без това вече няма да имаш нужда от пари. Не и там, където след малко ще те пратя.

— Недей, Томи, не стреляй! Ти ми обеща…

Три изстрела прекъснаха думите му и раздраха нощната тишина. Никой друг освен човека, който стреля, не ги чу. После Крейтън вдигна безжизненото тяло на бившия си съдружник и го хвърли в реката. Новите му кожени ботуши поскръцваха по снега.

„Никакви следи!“ — беше наредил господарят. А за парите, които му плащаше, Крейтън с радост би направил всичко.

Остана дълго на брега, без да помръдва, приковал поглед в тъмното петно, плаващо сред калните води на Темза.

Когато тялото на Сондърс се загуби в мрака, понесено от течението, Крейтън високо се засмя. Водата неумолимо го носеше на изток — към Грейвсънд и морето.

6.

Раджата на Ранапур наведе свъсеното си лице към прозорчето на каретата. Скъпоценните камъни по дрехите му проблясваха на лунната светлина. Черните му кехлибарени очи се присвиха, когато видя многобройните карети, задръстили алеята пред него.

Значи в изисканото заведение на Хелена тази вечер цареше оживление. Сигурно беше пълно с млади контета, дошли от Оксфорд, Съсекс и Кент, за да прекарат тук една незабравима нощ, отдадена на пиянство, хазарт и разврат.

Заведението на Хелена обслужваше само избран кръг на английското мъжко съсловие. Сред постоянните посетители бяха няколко херцога, десетки графове и стотици барони. Посещаваха го даже и принцове, но съдържателката на този първокласен публичен дом беше достатъчно умна и полагаше особени грижи имената им никога да не се споменават в бляскаво осветените салони.

С две думи, Хелена притежаваше единствения по рода си публичен дом в Лондон. Събрани от всички краища на света, нейните момичета бяха поразяващо красиви и отлично обучени. Независимо какво търсеха мъжете — даже ако това бяха тайните наслади на любовното изкуство от Кайро, Калкута или Пекин — те можела да го намерят тук, при Хелена.

Ето защо раджата на Ранапур се бе отправил към дома й тази вечер.

Сред скърцане на дърво и кожа каретата рязко спря пред ярко осветения вход на триетажната сграда. Някои току-що пристигнали клиенти удивено наблюдаваха как раджата слиза от каретата в цялото си изумително великолепие — облечен в шумоляща коприна, обсипана с бляскави скъпоценни камъни, с препасан лъскав ятаган на кръста.

Десетки очи, пълни със завист и любопитство, проследиха как широкоплещестата му фигура се изкачва по мраморните стъпала и влиза в разкошно обзаведеното фоайе. На входа към салона една китайка, облечена в елегантна златиста рокля, избърза към него, за да му предложи услугите си, но раджата я отпрати само с един жест.

Салонът, както очакваше, беше препълнен. По тапицираните с кадифе дивани лежаха прегърнати двойки в най-разнообразни интимни пози.

Сред тях раджата разпозна много от мъжете, присъствали на търга на Грейт Ръсъл стрийт. В един от ъглите, зад две декоративни палми, графът на Белингам се утешаваше за претърпения неуспех, прегърнал сладострастна червенокоса красавица, чиито гърди напъваха до пръсване ефирната й рокля.

Само на няколко крачки от тях седеше зашеметеният от алкохола фабрикант от Йоркшир. Ухилен като ученик, той пое чашата шампанско, която му подаде една блондинка с бляскави очи, облечена само с корсет и дантелени гащички.

Вълна от кръшен смях и пискливи гласове заля тъмнокожия индиец. Всичко това му напомняше сухото пращене на изгоряла от слънцето трева в последните тягостни дни преди да настъпи сезонът на мусоните.

Изведнъж почувства безпокойство и ярост — изпита омраза към всичко и всички: режещия слуха писклив смях, натрапчивата миризма на сладникави парфюми, ловкия начин, по който се подмамваха клиентите и така измъкваха парите им само за час с опитно, но лишено от всякакви чувства удоволствие.

За миг затвори очи. Гърдите му се изпълниха с острия аромат на изсушени чаени листа. Пред себе си видя не декоративните палми-джуджета, а тучни чаени гори, стигащи чак до безоблачния лазурен хоризонт.

Господи, как му липсваше всичко това! Как мразеше тази мъртва неприветлива страна, студените безлични мъже и алчните безсърдечни жени!

Трябваше да си тръгне оттук още тази вечер!

Но раджата бързо пропъди тази мисъл от себе си. Това, разбира се, беше невъзможно. Трябваше да уреди доста формалности, свързани с рубина. Освен това искаше да направи някои неотложни покупки. Не, не беше дошъл в Лондон, за да се върне, без да е свършил работата си.

„Нея ли очакваш? Смяташ, че ще промени решението си? Ако е така, ти си пълен глупак.“

Раджата се намръщи и отвори очи. Потисна отвращението си и огледа салона. Усети прикованите върху него десетки погледи, които го гледаха с открито недоволство.

Вената на слепоочието му запулсира. Прииска му се някой да го предизвика. Един хубав пердах щеше да го разтовари от непосилното напрежение.

Не, нищо не бе в състояние да намали горчивия привкус в устата му или болката от тягостните спомени.

Но лицето му остана непроменено, без да покаже нито една от налегналите го тежки размисли. Гордостта и навикът си казваха думата.

Стоеше надменно изправен, без да трепне — като мишена за завистливите погледи. Странно, но неодобрението на мъжете не се споделяше от присъстващите в салона жени. Зяпнали от възхищение, жените за удоволствие изяждаха с очи прекрасното тяло на индиеца.

По някакъв начин те му напомняха за настръхнали кобри, готови хищно да се стрелнат върху жертвата си.

Колко лесно чуждоземното му облекло привличаше вниманието на жените, цинично си помисли раджата. Тази неконтролирана алчност, която срещна в Лондон, не преставаше да го учудва.

Но това в никакъв случай не бе неприятна изненада за него. Той беше мъж, научен умело да предизвиква и да получава плътска наслада. Според раджата такава наслада беше естествена функция на човешкото тяло и нервната система. И както във всичко останало, той и тук се стараеше да поддържа най-добрата възможна форма.

Не суетата го подтикваше да се грижи толкова старателно за прекрасното си физическо състояние. Бързите рефлекси и силното тяло бяха единствените неща, благодарение на които беше останал жив сред джунглата. За щастие, изобретателната любовна игра беше отлично средство за поддържане на хармония между тялото и духа.

Спомни си ученическите години, когато Учителят обясняваше, че божията благодат ще възнагради пълноценното единение между мъжа и жената. Раджата леко се усмихна, когато видя как една пищна блондинка с дантелени чорапи и съвсем оскъдно облекло ловко си пробива път към него.

Ако Учителят беше прав, тази вечер той щеше да бъде възнаграден с огромната божия благодат.

Усмихна се още по-широко при спомена на някои от любовните техники, на които го бе научил стария Шиваджи. Да, той наистина се бе оказал усърден ученик в усвояването на уроците на ката, на чувствената наслада.

Усмивката замръзна върху лицето му, когато се огледа наоколо и видя колко безлична и изкуствена е цялата тази атмосфера в сравнение с розовия павилион, украсен с гипсови орнаменти на брега на Ганг, пълен със засмени полуголи красавици.

Изведнъж раджата замръзна на мястото си. Видя сър Джон Хъмфри, който гледаше към него с нескрита омраза. Бившият губернатор наведе лицето си, с избили по него червени петна, към партньорката си в рокля от пурпурен сатен, украсена с пера, и й прошепна нещо на ухото.

Жената се разсмя, а устните на сър Хъмфри се изкривиха в студена злобна гримаса.

Но този, към когото беше насочен неговия присмех, не показа с нищо, че го е забелязал.

Сър Хъмфри мразеше всички индийци. В Индия това беше публична тайна. Беше привърженик и радетел на суровия ред. А в същото време бе оставил районите си да изгорят от сушата. Хората и добитъкът гладуваха, докато той продължаваше да ги облага с непосилни данъци.

Скоро след това слонската трева изчезна и леопардите избягаха навътре в джунглата.

За щастие, Големият бунт бе обхванал и Индия и сега сър Хъмфри имаше вече основателна причина да мрази индийците.

Болести, убийства и омраза — това бе дал Хъмфри на Индия. И за тези заслуги бе удостоен с баронска титла.

Раджата се намръщи. Гнусеше се само от вида му.

Англичанинът настръхна сякаш прочел мислите му. Очите му блестяха, изпълнени с омраза. Наведе си и отново прошепна нещо на сладострастната си партньорка. Тя избухна в гръмогласен смях. Жената, която седеше в съседство с тях, повтори остроумията на Хъмфри на мъжа до себе си и той силно се изкикоти.

Когато обаче очите му срещнаха погледа на раджата, цялата му веселост моментално се изпари.

Индиецът разсеяно си помисли дали да не извади острия си като бръснач khanjar8 и да даде урок на тези английски варвари как да си държат езиците зад зъбите, а ако откажеха да възприемат, щяха да загубят и езиците, и зъбите си.

Да, това сигурно щеше да бъде безкрайно интересно.

Всъщност, приятелят на сър Хъмфри бе започнал очебийно обилно да се поти.

Раджата се усмихна. Тази гледка му харесваше. Страшно му харесваше.

Тъкмо си мислеше как да си достави още по-голямо удоволствие, когато чу зад гърба си тихите стъпки на Синх.

Телохранителят бързо прошепна няколко думи с угрижено лице. Усмивката моментално изчезна от устните на раджата. Случило се беше това, от което най-много се страхуваше. Синх бе изгубил жената. Но това не беше всичко. Имаше и по-лошо, ако думите на телохранителя бяха истина…

Пропъди кошмарните мисли от главата си. Тази вечер беше определена за удоволствия или да отприщи гнева си, от което може би щеше да получи двойно по-голяма наслада.

Стисна юмруци и тъкмо се готвеше да запокити едната от декоративните палми по главата на сър Хъмфри, когато от витото стълбище долетя женски глас.

Елегантна, както винаги, с бляскави червеникави къдрици Хелена слизаше в салона.

— Колко мило от ваша страна да ни удостоите с присъствието си, Ваше Величество!

Кехлибарените й очи моментално забелязаха напрежението в залата и настръхналите двама мъже — раджата и англичанина срещу него.

— Ако бях уведомена предварително за намерението ви да ни посетите, щях да организирам един по-сърдечен прием — тя нарочно провлачваше думите, придавайки им нюанс на лека обида.

А вътрешно кипеше от гняв. По дяволите, за малко да закъснее! Не можеше ли проклетият й персонал да се справи с нещата поне веднъж както трябва? За всичко ли трябваше тя сама да се грижи?

Но царствената червенокоса жена умело прикри раздразнението си. Клиентите й бяха богати и влиятелни мъже, които добре заплащаха, за да бъдат утешавани, ухажвани и обожавани. И вместо да се намръщи, както й се искаше, тя си наложи да се усмихне, спусна се надолу по стълбата и докосна ръката на раджата с отрупаните си със скъпоценни камъни пръсти.

Устните й леко се свиха, когато усети напрегнатите до скъсване мускули на раджата. Господи, той щеше да се пръсне от ярост! Забеляза как пъхна другата си ръка в джоба.

Салонът притихна и застина в очакване какво ще се случи.

Очите на раджата изгаряха с погледа си лицето на сър Хъмфри.

„Няма да му позволя да го направи“, помисли си Хелена. Внезапно тя направи дълбок поклон срещу индиеца:

— Моля за извинение, че лично не ви посрещнах, Ваше Величество. Беше крайно нелюбезно от моя страна.

Изчака реакцията му със сведен поглед, здраво стиснала мускулестата му ръка.

През цялото това време Хелена се молеше раджата да пусне смъртоносния khanjar, който винаги носеше със себе си. Ако това не станеше, тя само за няколко минути щеше да загуби всичко, за което беше работила години наред.

Индиецът не помръдна от мястото си. Очите му не се откъсваха от ухиленото лице на сър Хъмфри.

— Трябва ли да моля за милост? — прошепна Хелена толкова тихо, че никой освен него не я чу. — Ако наистина го желаете, ще ви помоля за милост. Прекрасно знаете това.

Раджата се намръщи и сякаш изведнъж дойде на себе си. Лицето му бавно възвърна предишния си безстрастен израз. Хелена тихо въздъхна, като почувства как мускулите му под пръстите й се отпуснаха.

— Проявявате прекалена любезност към един чужденец, мадам — накрая каза той, а дълбокият му плътен глас отекна в притихналия салон. — Страхувам се, че в случая невежливият бях аз.

Сведе поглед към пламналото й лице.

Значи тя беше забелязала опасността. Може би така беше по-добре. Ако не се беше появила, този проклетник отдавна щеше да бъде мъртъв.

Но раджата още не беше достатъчно спокоен, за да се оттегли. Кехлибарените му очи проблеснаха, без да изпускат Хъмфри.

— Сигурно още дълго ще трябва да уча английските ви обичаи, моя скъпа Хелена, но никога не съм предполагал, че и тук ще срещна същите мръсни псета, каквито съм виждал в Индия.

— Как си позволяваш?! — пламна баронетът и тромаво се изправи на крака. — Ще си платиш за това, Бога ми! Ще те извикам на дуел, ако си джентълмен, разбира се, но такава измет като теб е много далече от това.

Пребледнялата партньорка на сър Хъмфри се опита да го дръпне назад, но той грубо я отблъсна.

— Ще направиш на Англия голямо добро, ако се изметеш оттук, свиня такава! Наистина това на нищо не прилича. Човек не може да си покаже носа навън, без да налети на някой проклет варварин. — Лицето на сър Хъмфри беше станало като къс месо, оставено дълго време на слънце.

— Достатъчно, сър Хъмфри! — с блеснали очи Хелена застана между двамата мъже. — Сигурно сте пийнали малко повече шампанско, сър. Най-добре ще бъде Зара да ви заведе горе и да разсее лошото ви настроение. Малко преди да дойдете, Зара сподели с мен колко сте й липсвали, нали така, скъпа?

Жената енергично закима и повлече Хъмфри към стълбата, която се намираше зад редицата декоративни палми.

Без да бие на очи, Хелена побърза също да отведе индиеца.

Изкачиха се по голямата мраморна стълба, без да промълвят нито дума помежду си и спряха пред един от апартаментите на втория етаж. Хелена отвори вратата и за миг ги заслепи светлината на газови лампи, поставени върху огледални масички. Пред очите им блеснаха кристални полилеи и позлатени рамки на еротични гравюри.

Стаята беше толкова пищно обзаведена, както и собственичката. Но обстановката създаваше атмосфера на нещо агресивно и натрапчиво, което много се харесваше на клиентите.

На другите — да, но не и на този мъж — най-странният от посетителите й.

Веднага щом затвори вратата Хелена се нахвърли върху раджата:

— Да не си полудял?

— Недей, скъпа — раздразнено отвърна индусът, — не и тази вечер. — Изведнъж гласът му прозвуча съвсем различно, и това бе съвсем естествено, защото той заговори на чист английски, без всякакъв акцент, като истински англичанин. — За Бога, стига си ме поучавала. Искам да пийна нещо.

— Искаш ли чай?

Той вдигна вежди:

— От този, с който черпиш гостите си ли? Не, благодаря, не искам такава помия.

Очите на Хелена гневно светнаха.

— Моля да ме извините, Ваше Величество, но току-що свършихме Драгън Уел, Падре Сушонг и всичките ви там превъзнасяни сортове. Всички можем да се правим на познавачи. Моите клиенти нямат нищо против чая, който им предлагам.

Събеседникът й се разсмя.

— Така си и мислех, но уискито ти е хубаво и ще свърши отлична работа, Хелена. Не се засягай от дребните ми капризи.

— Няма — сопнато отвърна съдържателката, — не се безпокой!

Очите на раджата лъснаха като полиран обсидиан, когато извади от шкафа от розово дърво бутилка уиски и щедро си сипа от нея. Изпи чашата на един дъх и си наля още. Чак тогава тайнствените му проницателни очи се обърнаха към Хелена.

— Ти не искаш ли?

Тя обидено стисна устни и поклати отрицателно глава.

Раджата сви рамене.

— Хъмфри е голям късметлия, че още има език в устата си.

— Ти също. Какво беше намислил?

Той пресуши чашата си вместо отговор.

Хелена едва прикриваше раздразнението си.

— Не мога да те разбера. Първо, наемаш апартамент в дома ми и искаш да запазиш анонимността си, а после вършиш глупости, така че всички да разберат кой си.

— И почти бяха успели, скъпа моя. И аз съм ти безкрайно задължен, че се намеси навреме. — Той отново напълни чашата си и я изпи без много колебание. — Нещо ми става тази вечер. — Очите му се втренчиха в огъня в камината. — Сякаш е пред очите ми. Усещам горещината и зловещата му сила така, сякаш все още се намира в джоба ми. Това е проклятие. Най-адското проклятие, което тегне над света.

Събеседничката му нетърпеливо го прекъсна:

— Наистина, понякога си мисля, че си живял прекалено дълго в Изтока. Не можеш да предположиш колко си се променил!

— Така ли си мислиш? — с насмешка попита раджата. — Аз пък смятам, че не съм живял там достатъчно дълго.

Без да отмества поглед от танцуващите пламъци в камината, той откопча сапфирената игла, свали тюрбана си и го остави на масата. Огромният смарагд на пръстена му хвърляше ярки отблясъци при всяко движение, докато той размотаваше гъвкавия сатен.

Изпод пурпурната коприна се показа гъстата му черна коса. Миг по-късно извезаната със скъпоценни камъни туника и бродираният пояс лежаха захвърлени на земята.

На светлината на огъня тялото му блестеше като разтопен бронз. Беше стройно и мускулесто. Кожата бе матова, но не толкова тъмна, колкото махагоновия цвят на лицето му.

Постави дългите си пръсти на кръста, после нетърпеливо събу широките си копринени шалвари. И тогава остана съвсем гол. Гърдите му бяха покрити с гъсти меки косми, а дългите му здрави бедра отразяваха светлината на огъня.

Тялото му беше като някаква странна композиция от махагон и разтопен бронз.

— Деверил — чу се жаден стон. Устните на Хелена се навлажниха, докато гледаше високото му стройно тяло.

Тайнствен мъж. Високомерен мъж.

И този мъж беше толкова раджа, колкото тя беше французойка.

Името и титлата му бяха английски. Всъщност мъжът, застанал гол пред камината, беше не друг, а загадъчният Джулиан Фицрой Деверил Пейгън, маркиз на Хамилтън и Стонтън.

Виконт Сент Сир.

А рубинът, продаден днес на търг, беше негов.

7.

Бяха изминали толкова години, а той все още имаше най-възхитителното мъжко тяло, което Хелена някога бе виждала.

Кехлибарените й очи потъмняха, сякаш попили в себе си матовите му, загрубели от работа, гръб и рамене. Да, той наистина има прекрасно тяло, помисли си тя. Великолепно. Могъщо. Със съвършени пропорции.

Примамливо необуздано.

В тези си дрехи Деверил Пейгън наистина бе пълно копие на стария си приятел, истинския раджа на Ранапур. Само че раджата в момента бе в Индия.

Очите на Хелена внезапно станаха замислени. Да беше с пет години по-стар, помисли си тя. Жадният й поглед внимателно проследи плавната извивка на раменете му, плъзна се по мускулестия гръб и се спря върху бронзовите му бедра, които изглеждаха още по-могъщи на светлината на камината.

В този миг преситената, изискана собственичка на най-луксозния публичен дом в Лондон усети в душата си леко съжаление. Тя, която винаги бе успявала във всичко, сега бе готова да зареже постигнатото и да остави живота си в ръцете на великолепния мъж пред нея.

За щастие този момент на колебание бързо отмина. Още навремето, когато тя бе просто Хелън Лорънс, дъщерята на месаря, бе разбрала, че любовта е слабост, с която жените трябва да се научат да се преборват.

Ето защо, вместо да изрече необмислени думи и да провали всичко, Хелена само се намръщи и поклати глава.

— Господи, Деверил! Ти наистина си луд! Ако някой друг те разпознае под тази идиотска маскировка…

Гостът й само се ухили хладнокръвно. В очите му се четеше подигравка.

— Да, но на търга се представих безупречно, нали видя. Рубинът беше продаден и никой не се досети. Нито един от събралата се там височайша тълпа нямаше и най-малката представа кой съм аз всъщност. Дори и това копеле, Ръксли… — лицето на виконта стана сурово той изруга и остави празната си чаша на камината с рязко движение. — Вярвам, че мога да ти се доверя, Хелена. Утре вечер можеш да разказваш на когото пожелаеш, защото дотогава вече няма да съм тук. Сега обаче нека просто кажем, че не ми е особено приятно фаворитите на кралицата да се нахвърлят отгоре ми като облак маларийни комари и да ми връчват разни отличия за…

Той не продължи.

— За какво, Пейгън? За това, което направи в Канпур ли? За това, че спаси живота на жените и децата от бунтовниците?

Пейгън се бе загледал замислено в танца на пламъците в камината и червените отблясъци на огъня сякаш се гонеха в черните му очи.

— Бог ми е свидетел, че за това точно никога не бих приел някакви отличия. — Челюстта му бе здраво стисната. — Тогава можех да спася собствената си майка.

— Майка си ли? — намръщи се Хелена. — От това което си ми разказвал, съм разбрала, че тогава не си имал никакъв избор. Нито херцогинята, нито дойката ти биха се справили без помощта ти. А си имал време да спасиш само една от тях. Въстаниците са били по петите ти… Трябва да си щастлив, че дойката — истинската ти майка — сама е взела решението да се върне в джунглата. Изборът е бил неин, Дев. Тя е жертвала живота си за теб, за другите жени и за децата, които ти си водел на безопасно място. Няма защо да се чувстваш виновен за това, по дяволите!

Върху слепоочието на Пейгън туптеше една вена.

— Да, но тя ми беше майка, Хелена. Не дойка, майка! Аз само стоях и я гледах как тръгва към смъртта си, без да направя нещо, без дори с дума да я спра! Сякаш аз самият я убих!

— Глупости! При тези обстоятелства не си имал възможност да направиш нищо друго. Тя го е знаела.

Пейгън прокара ръка през косата си.

— Би ми се искало да вярвам, че е така. Да, но тогава аз можех да измисля нещо. Можех да намеря начин…

— Не е имало никакъв друг начин, не разбираш ли! Защо не забравиш всичко това?

Лицето на Пейгън се изкриви в горчива гримаса.

— Защо ли? Защото никога не я приех като моя майка! Защото никога не й казах една мила дума… Тя вече ми бе признала, че аз съм неин син, не на херцогинята. Господи, спомням си този ден, сякаш беше вчера. Тогава само я гледах втренчено като онемял от страх ученик.

— Трябва да е било ужасен шок за теб.

Пейгън дрезгаво се изсмя.

— Шок ли? Да, добре го определи. Този ден открих, че гордостта ми е много по-голяма, отколкото съм си мислил. И Господ да ми е на помощ, защото тогава дори и не помислих за нейните чувства. Единственото, което занимаваше тогава съзнанието ми, беше какво ще кажат хората, ако разберат, как щяха да се отнесат към мен приятелите ми, малцината приятели, които имах. Самонадеян малък сноб, това бях аз. — Очите му станаха сурови. — После, в джунглата, всичко се промени само за една нощ. Нея вече я нямаше и аз можех да отричам всичко, нали разбираш? Можех спокойно да се преструвам, че съм толкова англичанин, колкото и всички останали. Горделивият ми баща сигурно никога не би го отрекъл, поне в очите на хората. Той толкова много искаше син и наследник. Въпреки че, ако си говорим честно…

Хелена неловко докосна ръката на Пейгън.

— Ти си направил това, което е требвало да направиш, Дев. Тя също. Сега обаче всичко е минало и най-добре е да забравиш!

— Никога! Винаги ще живея с мисълта, че животът ми е купен с кръвта й. Никога не намерих време да й кажа, да я попитам защо… — той прекъсна думите си с ругатня. — Съжалявам, че ти досаждам с моите объркани проблеми. Забрави за това.

Хелена се опита да каже нещо, но видя колко студени са очите на Пейгън и промени намеренията си.

— Сега обаче трябва да се погрижа за заминаването си. Не искам Ръксли да разбере, че съм оставил Уиндхевън без надзор. Утре, веднага щом уредим формалностите по продажбата, тръгвам за Цейлон. — Само за миг лицето му се смекчи. — За Уиндхевън.

Хелена го гледаше мълчаливо. Едната й вежда бе леко повдигната. Толкова много неща в Сент Сир оставаха непонятни за нея. Най-странна от всички бе привързаността му към това парче земя.

— Ти наистина обичаш това място, нали?

Очите на Пейгън блеснаха.

— Обичам го повече, отколкото можеш да си представиш, че съм способен — каза след дълга пауза той — Там е домът ми, Хелена. Човек все трябва да стигне донякъде. В противен случай те ще спечелят.

— Кой ще спечели?

Погледът му отбягна нейния. Той вече се бе навел да напълни чашата си.

Хелена не успя да потисне въздишката си. Да наистина, загубата бе толкова голяма! Без да отделя погледа си от потъмнелите му очи, от предизвикателно извитата му долна устна, Хелена несъзнателно си припомни злостните слухове за черната овца на една от най-благородните английски фамилии.

Някои го бяха нарекли ловък и хладнокръвен авантюрист. Други го смятаха за нечестив неблагодарник — та той бе изневерил на родословието си, влюбен в езическите порядки на Изтока.

Дори Хелена не можеше да разбере защо Деверил обърна гръб на привилегията да бъде англичанин и предпочете да се поти под лъчите на ослепителното слънце в това гъмжащо от комари далечно кътче на Азия.

Защо толкова хладнокръвно прехвърли собствеността си върху най-големия и най-прославения рубин в света на този търг, който го направи малко по-малко богат от самата кралица Виктория!

Хелена се намръщи, защото разбра: петнадесет години по-късно този мъж си оставаше все така непознат за нея.

— Все пак ми е приятно да забележа, че вече си се отказал от чудатата ориенталска натруфеност. Тя толкова… ти подхождаше. А няма защо. Ти си толкова англичанин, колкото и аз! — добави укорително тя.

— Но аз си мислех, че си французойка, мила.

Хелена въздъхна, разбрала, че никога не ще успее да се наложи на този мъж. Единственото, което й оставаше, беше да вирне гордо нос и да си тръгне. В този момент обаче забеляза прясната рана, като че ли от нож, върху едното бедро на Сент Сир. Лицето й пребледня.

— Господи, Дев! Какво е станало с крака ти?

Той пренебрежително погледна раната, покрита със засъхнала кръв и само сви рамене.

— Само драскотина.

— Драскотина? Как се казва…

— Недей, Хелена! — очите му изведнъж станаха непроницаеми. — Нищо особено. Нищо в сравнение с това, което съм преживял в Индия, с това, което съм понесъл от ръцете на собствения си баща, в интерес на истината. Какво ще кажеш да забравим за мелодрамата, а?

— Недей, Дев! Не трябва да…

— Какво? Да се преструвам ли? Но аз не се преструвам, Хелена. Кога най-носле ще го разбереш? Това съм самият аз или поне това, в което съм се превърнал. Колкото и дълбоко да ровиш, ще откриваш все същото.

Хелена въздъхна. Чудесно го знаеше. Тя също се бе променила през тези петнадесет години. Да, но тази вечер усещаше в него нещо странно, нещо, което го нямаше, когато излезе да обядва. Някакво напрежение, което просто можеше да се пипне.

И това напрежение го превръщаше в опъната тетива на стрела.

— Тревожиш се заради това, което се случи на търга ли? За това, че онзи ужасен индиец се опита да те убие и да открадне рубина?

Сент Сир пресуши питието си и се изсмя. Смехът му прозвуча студено и грубо.

— Този мъж беше индиец толкова, колкото си и ти. Първо, беше прекалено мургав, за да е индус, а аз съм дяволски сигурен, че не беше и сикх. Да, той би могъл да бъде всякакъв — от португалец, испанец, до англичанин дори. Със сигурност обаче не беше индиец. — Деверил се втренчи в огъня. — Освен това не беше колекционер. Сигурен съм, че работи на пристанището, работата му е свързана с чай, най-вероятно балира новите товари.

— Как разбра това?

— Обувките му бяха покрити с чаен прах и конски тор. Такава комбинация можеш да откриеш само по пристанищата на Източна Индия. — Пейгън присви очи. — А имаше и още нещо. Ръцете му — той спря за миг, сякаш за да уточни съвсем разсъжденията си. — Кожата на ръцете му бе насечена от белези, белези от метални шини. Освен това имаше мазоли по палците си. Това говори само за едно. Затварял е дървени сандъчета с чай.

Пейгън протегна ръцете си напред и внимателно ги огледа.

— Виж, моите са същите — каза той най-накрая. Хелена широко отвори очи.

— Но защо е трябвало да се представя за индиец?

— Не зная. Но ще узная, в това можеш да си напълно сигурна. И когато открия кучия син, който му е наредил да направи това, ще го…

Жилестите ръце на Пейгън се вкопчиха в камината. Той замълча.

Да, този мъж се е променил, почти е неузнаваем, помисли си Хелена. Напрежението му не преставаше вилно да я безпокои. Тя обаче бе достатъчно мъдра, за да разбере, че последното, което Деверил очаква от нея, е съчувствие. Затова само извади парче марля и приклекна до него.

— Нека поне почистя раната ти. В противен случай утре няма да можеш изобщо да ходиш.

Той не я погледна и тя гневно измърмори:

— Да, наистина, Деверил, добре е да помислиш и за себе си. Ако не го направиш, там, в джунглата, напълно ще забравиш, че си англичанин. — Хелена сякаш искаше да каже още нещо, но спря. — Сега по-добре да видя в каква беля се е забъркал оня глупак сър Хъмфри.

Когато стигна до вратата, тя се обърна.

— Да ти изпратя ли някое от момичетата? Хлое? Или Аманда? Отдавна питат за теб. Не си им обръщал никакво внимание напоследък. — Тя една успя да омекоти нотката на раздразнение в гласа си.

Мъжът до камината отново не отговори. Той не откъсваше поглед от пламъците и техните отблясъци осветяваха твърдата му, сякаш изсечена от гранит, челюст.

Раздразнението на Хелена се обърна в гняв. Тя разбра, че Деверил Пейгън в момента е на хиляди мили разстояние от нея и не осъзнава нито въпросите й, нито пък усеща присъствието й.

Чу се силно шумолене на коприна. Хелена бе излетяла от стаята, мърморейки под нос нещо не особено ласкателно за нахалния англичанин, на когото му е дошло твърде много тропическото слънце.

Вратата се затръшна след нея. Но голият мъж до огъня дори не го забеляза. В този миг, в този град, потънал дълбоко в английската зима, мисълта на Деверил Пейгън бе далеч зад хоризонта — в страна, където папагалите бърборят дружелюбно в потъналата в зеленина джунгла, а летният вятър брули портокаловите дръвчета и чаените храсти в плантациите.

Там го чакаха осемстотин плодородни, притихнали в маранята, акри земя, наречена Уиндхевън.

Единственото нещо на този свят, към което изпитваше някакво чувство на привързаност.

Първата й мисъл беше, че умира.

Чувстваше се зле, ужасно зле. Стомахът й бе като разяден от нестихващите пристъпи на гадене. Гърлото й беше толкова пресъхнало, че не успя да отрони от него дори стон. А и имаше ли смисъл? Кой би й отговорил? Господи, нека това да е краят, молеше се тя. В този момент болката я заля с нова сила, разтърси цялото й тяло, докато в един миг й се стори, че всичко в нея се гърчи в агония и всеки миг ще се разлети на парченца. Това, разбира се, не се случи. Нищо не се промени. Болката си оставаше същата. Барет смътно долови шум от движеща се карета и усети соления привкус на въздуха. Това обаче не й направи никакво впечатление. Сега, когато болката беше завладяла цялото й тяло, нито; времето, нито пространството имаха някакво значение. Те я бяха заловили. Нечий мургав юмрук се бе забил в лицето й и я бе лишил от чувства и усещания.

Барет внезапно си спомни високия, брадат непознат, който се бе появил в нощта. Какво ли би станало, ако се бе съгласила с молбата му? Дали сега наистина щеше да си почива сред разкош, да вечеря печен фазан и да бъде облечена в коприна?

Да, но храната сигурно щеше да заседне на гърлото й като пенел, а коприните биха я оплели като паяжини. Барет знаеше, че всичко това е лудост. А може би просто бе сън, някакво бълнуване, за което причина бе гладът и умората.

В този миг нов спазъм разтърси крехкото й тяло. Барет прехапа устни до кръв, опитвайки се да не изкрещи, да си пробие път през мъчителните вълни, които я разяждаха отвсякъде.

Струваше й се, че се чувства толкова зле цяла вечност.

А може би вече бе умряла и сега се намираше в ада.

Последната й ясна мисъл, преди отново да изпадне в безсъзнание, бе надеждата поне дядо й да е в безопасност.

Той не беше дребен мъж, въпреки че гърбицата му създаваше такова впечатление. А сега тя като че ли бе станала особено голяма.

Старецът прокара треперещите си пръсти през косата и я разроши още повече. Погледна разхвърляните бутилки и разпилените оръфани страници, откъснати от безценните му древни книги, и очите му се напълниха със сълзи.

Неговият труд в продължение на една година бе съсипан.

А Барет…

Той несигурно се изправи на крака и лицето му се изкриви от силната болка в челото. Кръвта се стече в очите му и той я избърса с несигурна ръка.

— Барет!

Болеше го дори да произнася името й. Беше казал на Харис да я изведе и да я скрие в ледената къща, но твърдоглавото момиче не се бе съгласило. И тогава те я отвлякоха, и казаха, че тя би им била по-полезна от него.

Онзи млад полицай обеща да я намери. Стои си мирно и кротко, бе го посъветвал той, и ще ти я върна преди още да си усетил.

Да, но полицаят не знаеше с какви хора си има работа.

Старецът потърси очилата си, заслепен от сълзи. Той не бе помислил дори, не бе подозирал дори…

Да, той винаги оставаше практичните решения на нея.

Единствената му утеха бе, че мъжете не бяха открили това, което търсеха. Той ги бе заблудил, преструвайки се на оглупял, безпомощен старец.

Но той не беше такъв, по дяволите!

Той щеше да ги открие и да си върне Барет, дори ако…

Старецът тръгна тромаво към вратата.

— Харис! — изрева той, стъпвайки върху парчета натрошено стъкло. — Защо този човек се губи винаги, когато ми трябва най-много?

Сега, останал без очилата си, той виждаше пода като едно размазано петно от отразени светлини. И тогава видя тънка синя панделка между смачканите страници на някаква книга.

„Розите“. Любимата книга на Барет. Сега обаче нежните розови, алабастрови и алени цветчета от илюстрациите изглеждаха повехнали и разпилени.

Старецът стисна очи от мъка и почувства остра раздираща болка в гърдите.

— Б-брет!

Той се срути на пода. Ръцете му останаха протегнати към панделката й.

Откога не беше виждал сняг?

Сент Сир леко помръдна черните си вежди, смукна за последен път от пурата и я хвърли през перваза на прозореца. Проследи с поглед как оранжевото въгленче спираловидно се понесе надолу към Темза, която течеше десетина метра под него.

Облаче танцуващи снежинки се блъсна в разголените му гърди. Той се усмихна, доволен от усещането за сила, което почувства чрез това предизвикателство срещу студа. Преди години в Индия той се бе учил как да се справя с трудностите.

Там той беше разбрал, че силата на човека е вътре в него — в дисциплината на духа и тялото. Старият му учител Шиваджи го бе научил на това, или се бе опитал да го научи. Но Пейгън беше усвоил този урок години по-късно — по време на жестокото клане в Канпур, когато по земята течаха реки от кръв. От английска кръв. И от неговата кръв.

Пейгън наблюдаваше танцуващите във въздуха снежинки. Сняг, в името на Шива… Да, най-малко от десет години не беше виждал сняг. За последен път това се случи в Бродмур, когато баща му…

Виконтът изруга, загърна се в халата си и се опита да прогони спомените. Не искаше да съживява миналото, особено това минало, свързано с баща му.

Чертите на лицето му станаха по-сурови, докато гледаше падащия над водата сняг. След малко дълбоко пое въздух, за да възвърне равновесието на духа си.

И сега беше успял. Пейгън си помисли, че всеки път борбата за равновесие беше по-трудно. Може би някой ден силите му нямаше да достигнат…

Отметна глава назад, а вятърът развя дългата му коса. След острия мирис на помади и парфюми, сега с наслада вдишваше мразовития въздух. Добре че се бе отървал от тази отвратителна брада, помисли той и потри гладко избръснатата си кожа.

Само ореховото петно се открояваше върху лицето му. Щеше да мине доста време, преди да изчезне — може би три месеца.

Точно за толкова време стигат големите клипери от Грейвсънд до Калкута.

Целият този маскарад беше много досаден, но крайно наложителен, ако се имаха предвид странните проблеми, възникнали през последната година в Уиндхевън. Изчезваха тамилски работници, ставаха необясними инциденти. Постоянно се губеха глави добитък, неоправдано намаляваха хранителните припаси.

Най-лошо от всичко обаче беше загубата на новата чаена реколта.

Неприятностите направо се застъпваха една с друга. Само за последната година умряха десет работника. Пейгън имаше предчувствието, че всички тези инциденти съвсем не са случайни.

Вдъхна дълбоко въздуха, все така загледан в далечните светлини на закотвените кораби. За стотен път пожела да се е върнал в Уиндхевън и дробовете му да се пълнят с наситения аромат на млади чаени листа, а не с противната миризма на пушек, която се носеше над това шумно чудовище, наречено Лондон.

Леко почукване на вратата го върна към действителността. С присвити очи той бързо приближи до нея и зачака.

Гърлен глас отвън ниско произнесе една дума. Пейгън отвори и хвърли въпросителен поглед към високия сикх в коридора. Той се поклони и после каза:

— Наредихте ми да дойда след час, господарю.

— Разкажи ми какво се случи. Този път с подробности.

— Тя е много умна memsab, Тигър. Различих следите й в снега на две пресечки от мястото, където я бяхме оставили. Тя много внимателно ги е заличавала. Изгубих ги отново близо до една кръчма, недалеч от голямата река. Memsab сигурно е наближавала целта си и ставала все по-отчаяна — сикхът се поклони. — Нека аз, недостойният, понеса наказание за това, че не изпълних заповедта на господаря.

По мрачното лице на Пейгън се изписа разочарование.

По дяволите! Как е успяла да избяга на Синх?

— Предаде ли й бележката ми? — попита той на хинди.

— Не успях. Казахте ми да изчакам да достигне целта си и чак тогава да я заговоря. Тогава дойде някакъв мъж и те започнаха да се карат. После тя му се подчини, той я грабна и я вкара в една карета.

След всяка следваща дума на Синх лицето на Пейгън ставаше все по-сурово.

— Не успя ли да ги проследиш?

— Успях да стигна до реката, но после ги изгубих в снега. Искам да получа заслужено наказание.

Пейгън едва сподави въздишката си.

— Мисля, че достатъчно си наказан с ходенето бос по снега, приятелю.

Телохранителят се намръщи.

— Ужасно беше, господарю. — Той рязко развърза тюрбана си и извади от него парче черен воал. Подаде го на виконта.

Пейгън дълго го гледа замислено. По стиснатите му челюсти играеха мускули.

Воалът бе съхранил аромата й.

Ухание на зюмбюли. Меко, сладостно, омайващо.

Пръстите му силно стиснаха плата. Неудържимо изпита несъзнателно желание да го допре до бузата си и да потъне в главозамайващия му мирис.

Телохранителят безшумно се отдръпна в коридора.

Пейгън затвори вратата и се приближи до камината. Дълго остана загледан в пламъците, стискайки в ръката си парчето воал.

Ефирният, нежен аромат изпълваше дробовете му. Беше толкова английски. Толкова различен от наситените ухания на Изтока. Нейният аромат. „Meri jaan“…

Желанието преряза слабините му подобно на ураганния вятър kachchan, който изпепелява всичко по пътя си, малко преди да започнат югозападните мусони.

Забрави я, каза си Пейгън и смачка парчето плат, което го караше да мисли, че тази жена е различна от останалите.

Да, тя безспорно беше много умна. Воалът бе предизвикателството, което го амбицираше да разбули тайната на истинското й лице.

Ароматът й също го бе заблудил. Бе толкова чист и невинен. Сякаш нямаше нищо общо с нея. Все пак Синх бе казал, че тя се е съгласила да влезе в каретата.

Кой е бил мръсникът? Любовник? Клиент!

Пейгън изстена и стисна ефирния плат в юмрука си. Да върви по дяволите! Той бе повярвал на твърдението й, че я преследват. Бе се вживял в ролята си на благороден рицар.

Сега му бе неприятно дори да си спомня колко много желаеше тази роля.

Не бе подозирал, че в душата му е останало някакво рицарско благородство. Тази жена го бе предизвикала. Сега той се чувстваше уязвим, защото я желаеше, а нея я нямаше и той се чувстваше длъжен да я намери.

Може би тя беше част от плановете на Ръксли.

Сега поне знаеше истината. Синх никога не би го излъгал. Телохранителят му я бе видял да се кара с някакъв мъж. Вероятно стар познайник.

Нали я е грабнал в прегръдките си.

Кой е бил той? Ревнив съпруг или страстен любовник?

Имаше ли някакво значение? Нали тя се е съгласила и му е позволила да я качи в каретата, без да окаже съпротива.

Слепоочията му започнаха диво да пулсират. Той стоеше неподвижен пред огъня, мачкайки воала със загрубелите си пръсти.

Тя сигурно просто е спорила за цената и онази свиня се е съгласил. Винаги е така, горчиво си помисли Пейгън. Всички имаха своята цена.

Зачуди се каква ли би била неговата.

8.

Крейтън пристигна петнадесет минути по-рано, макар че му се искаше да беше успял да дойде още по-рано.

Смръщен обходи с поглед задимената стая, в която на групи по двама-трима седяха мъже и тихо говореха. Това място не му хареса.

И все пак винаги беше така. Кучият му син, който го нае преди две седмици, беше невероятно хитър. Всеки път избираше време и място, както той намери за добре.

Този път обаче всичко щеше да бъде по-различно, каза си наум Крейтън. Залогът беше много по-голям.

Чу някакво шумолене в нишата зад себе си, приличаше на звук от отметната завеса.

— Точен сте, господин Крейтън. Това ми харесва.

Той не успя напълно да сдържи трепването си, когато чу този странно писклив глас. Разбира се, това беше още една хитрост, нормално човек не можеше да издава такива пронизително скриптящи тонове, докато говори.

Още едно нещо, макар и незначително, което го поставяше в неизгодна позиция при срещите му с невидимия работодател.

— Да, навреме съм тук.

Ново раздвижване на въздуха разклати завесата, сякаш бе придърпана от призрачна ръка.

— Хайде, казвайте, по дяволите! Намерихте ли я?

Крейтън не отговори веднага. Пръстите му мачкаха къдрите на маншета на новата му ленена риза.

В следващия миг във въздуха изсвистя малка двуостра кама и прикова ръкава му за дървената маса.

— Хвана ли я, човече? — това беше яростно изсъскване, като на дива котка.

Крейтън преглътна и се втренчи в странната спирала, която се увиваше около кованата сребърна дръжка на камата.

— О, да, хванах я. Точно… точно, както се разбрахме — успя да отвърне с твърд глас той, въпреки обзелия го страх. — Това, което искам да знам, е…

— Не си въобразявайте, че можете да ми задавате въпроси, господин Крейтън. Много хора се опитваха да правят това, но днес никой от тях не е на този свят.

Завесата отново се раздвижи.

Крейтън едва сдържа една ругатня. Чисто новата му риза беше съсипана от проклетия кучи син! О, ще го накара скъпо да си плати за това! Но все още не биваше да го предизвиква.

— При доковете, на пристанището е. Здраво вързана и ви очаква.

Зад завесата проскърца стол.

— Превъзходно, скъпи мой Крейтън. Вие още веднъж доказвате, че сте съобразителен. Вашата… съобразителност да я наречем… няма да остане невъзнаградена, уверявам ви. Но първо искам да чуя повече за този индиец. Мъжът, който се е опитал да я спаси.

Крейтън замръзна, по челото му избиха капчици пот. Откъде проклетникът знае за това? И какво още знае?

— Е, господин Крейтън?

Той не искаше да говори за индиеца, защото така би показал собствената си несръчност и несъобразителност, проявени на два пъти. Сега обаче нямаше друг избор, освен да разкаже всичко. След като свърши, изпита желание незабавно да се махне оттук. Пръстите му несъзнателно опипваха разрязаното място на ръкава. Мъжът зад завесата остана дълго мълчалив. В настъпилата тишина имаше нещо зловещо.

Най-накрая Крейтън не успя да сдържи растящото си нетърпение.

— Какво искате да направя с нея сега? Предполагам, че имате някакъв план.

Мъжът студено се засмя. От този звук по гърба на Крейтън полазиха тръпки.

— Колко сте прав, приятелю! Невниманието винаги се заплаща. Човек като вас би трябвало да го знае.

Нещо в тона, с който бе произнесена тази небрежна забележка, накара Крейтън да се запита какво ли знае мъжът за случилото се на Кучешкия остров. Проклятие! Цялата тази работа трупаше непрекъснато неприятност след неприятност, от самото начало!

Той не обичаше мистериите. Не му допадаше странното поведение на работодателя му. Най-вече самото момиче, което се оказа много по-капризен улов, отколкото беше предполагал. О, да не бяха парите, веднага щеше да зареже всичко!

Мъжът зад завесата заговори:

— Да, планът наистина малко се променя. Слушайте внимателно! Първо ще се справим с момичето. После ще си опитате късмета с този неин спасител с пурпурен тюрбан — в гласа му прозвуча мрачна нотка. — Предлагам ви да си наемете няколко помощника, скъпи Крейтън. Този мъж може да се окаже много по-опасен, отколкото си мислите.

Остро прозвънтя метал.

— Тук има сто златни монети, господин Крейтън. Ще бъдат ваши след шест часа. Разбира се, само ако изпълните точно всичко, което ви наредя.

Стържещият глас продължи да дава заповеди, които Крейтън запомняше. Значи на Темза. Корабът чака. Нямаше да има никакви проблеми.

Най-после заповедите свършиха. Той се усмихна. Ето значи какво я чака малката мръсница! Искаше му се да бъде там и да види лицето й, когато дойде на себе си. Но имаше по-важна работа от това. Трябваше да се заеме с проклетия индиец. О-о, на него много ще му хареса, помисли си Крейтън.

— А сега, господин Крейтън, махнете камата от ръкава си и я поставете на масата пред себе си. После излезте през задния вход. Парите ще ви очакват на обичайното място.

Крейтън прекоси стаята, възвърнал самоуверената си походка. Почувства, че го следят две студени очи, от което космите на врата му настръхнаха.

Почти се отказа от малкия план, който си бе намислил. Но не съвсем, защото предчувстваше, че от всичко това могат да паднат още много пари.

Първото, което щеше да направи, след като си получи парите, беше да изпрати бележка в Синамон Хил. Може би старецът, когото бяха нападнали, ще плати, за да разбере какво се е случило с неговата сладка невинна внучка.

Макар че дотогава тя вече няма да е толкова сладка. И със сигурност няма да е невинна.

Дотогава кучият му син ще е приключил с невинността й.

Деверил Пейгън стоеше гол зад тъмночервената дамаска на завесите и гледаше черната ивица на реката, по която бавно се движеха тежко натоварени шлепове на запад, към Лондон. Да, на него му харесваше да бъде гол. Чувстваше се удобно и естествено.

„Може би ти си вече повече от полуезичник, стари приятелю“, помисли си той.

Ако беше така, то това беше неговата по-добра част.

Погледът му стана суров, когато си спомни за единствената среща с баща си преди две седмици — една крайно неприятна среща.

Всъщност, баща му нареди да се върне вкъщи. Дори след годините на раздяла сприхавият стар тиранин все още владееше способността да го накара да се чувства като провинил се ученик.

Отстъпи крачка назад от прозореца. Намръщи се.

Беше свършил работата, за която бе дошъл. Защо не можеше да се отпусне? Защо непрекъснато надушваше опасност, защо я усещаше така, както усещаше дебнещата дива котка в джунглата.

В камината до него изпращя един дънер и огънят се разгоря в облак оранжеви искри. В тяхната блестяща плетеница Пейгън видя подигравателното просветване на кървавочервения камък.

„Окото на Шива“. Създаден от играта на пурпурните пламъци.

Почувства близостта на камъка като пулсиране някъде дълбоко в себе си. Според Синх в този момент сър Хъмфри беше настанен в един от най-луксозните апартаменти в публичния дом и се забавляваше в компанията на три от най-опитните момичета на Хелена.

И носеше проклетия камък със себе си.

За Бога, нима този човек нямаше капчица здрав разум? Тази нощ половината от престъпния лондонски свят вече беше по следите на рубина. Пейгън се сещаше поне за шестима мъже долу в салона, които биха убили с удоволствие, само и само да притежават „Окото на Шива“.

Може би и жените бяха толкова, цинично добави той.

Така или иначе, това беше проблем на сър Хъмфри. Сега вече рубинът нямаше значение за Пейгън.

Но защо не можеше да се отпусне?

Лицето му стана сурово. Отиде до изящно изработената масичка и си наля чаша прекрасно бордо, което Хелена му бе предложила. Изпи силното питие на един дъх и си наля още.

Странно как се измениха нещата, каза си замислено той, докато разклащаше тъмночервената течност в тежката кристална чаша. Някога тя беше сладката малка Хелън Лорънс, дъщерята на месаря.

Днес бе една от най-значителните и властни жени в Лондон.

Пейгън леко се усмихна.

— За твое здраве, Хелън Лорънс — промълви той, вдигайки чашата срещу танцуващите пламъци. — Ти си оставаш най-хубавото момиче на Бродмур вилидж.

Вратата зад него тихо се открехна и тази, за която той вдигна наздравица гласно, незабелязано влезе вътре.

Господи, колко са широки раменете му, помисли си червенокосата жена, а очите й преценяващо се плъзгаха по мускулите на гърба и раменете му. Погледът й се плъзна надолу по гладката кожа, до тесния ханш и дългите стройни бедра.

Хелена забеляза всяка част от това красиво мъжко тяло. Беше гледка, която рядко можеше да наблюдава — тялото на мъж, закалено и могъщо от тежката физическа работа. Нямаше нищо общо с отпуснатите безформени телеса на богатите мъже, които бяха нейната клиентела.

Без да усети присъствието й, Пейгън вдигна чашата си още веднъж срещу огъня.

— За теб, заради това, че остави онова забутано селце на брега на морето зад себе си. Красотата ти… и всичко, с което природата те бе надарила… щяха да бъдат пропилени там. За разлика от мен, ти успя да вземеш от живота всичко, което пожела.

— Не съвсем — чу зад себе си нисък, прелъстителен шепот. — Не получих теб, Дев. Може би това е всичко, което съм искала през живота си.

Мъжът до камината бавно се обърна. Очите му бяха мрачни и непроницаеми. Пламъците, които хвърляха отблясъци върху кожата му, създаваха илюзията за прекрасна бронзова статуя.

— Ти си мислеше, че ме искаш, Хелън. Добре, че прояви достатъчно здрав разум да разбереш, че онова, което изпитвахме един към друг, не беше нищо повече от детска любов.

Очите му се присвиха при гледката на прекрасните й форми, загърнати в прозрачен халат от копринен креп.

— Но ти наистина все още си най-хубавото момиче, което се е раждало в Бродмур вилидж. — Той мълчаливо вдигна чашата си като знак на уважение, а върху лицето му се появи самоиронична усмивка.

По тялото на Хелена плъзнаха огнени реки, когато видя стегнатия му корем, гъстата ивица косми, която се стесняваше към слабините му. Там потрепваше великолепна и буйна неговата мъжественост.

Твърд. Силен. Огромен. Оставаше си най-големият мъж, който бе виждала някога.

— А ти беше най-дивото момче в Бродмур — пръстите й развързаха единствената панделка на врата и украсеният с дантели халат се свлече по раменете й.

— Още ли си див, Дев? Помниш ли първия път, в онзи плевник до реката, а дъждът се сипеше като из ведро? — Гласът й секна от напора на желанието. — Аз помня. Господи, нищичко не съм забравила! И най-малката подробност!

Чувствените му устни се извиха в усмивка, която смекчи изкривените в подигравка черти на лицето му. Смекчи се и погледа на обсидиановите му очи, които сякаш бяха бездънни, а зад тях нямаше душа.

— Помня — глухо промърмори той и се загледа в алените й устни и в снежнобялата й кожа, която се от откриваше над дълбокото деколте. — Може би по-добре от теб. — После внезапно се обърна, остави чашата на камината и се втренчи в огъня.

Грешеше, защото тя прекрасно помнеше какво се случи тогава. И след това, когато баща му ги бе намерил, оваляни в слама и замаяни след преживяното удоволствие. Старият коравосърдечно бе наредил да набият с камшик сина му заради прегрешението, а после го изпрати в Индия, за да стане мъж. Хелън пък беше изпратена да живее с една леля стара мома в дивите пущинаци на Йоркшир.

Тогава тя беше на деветнадесет, а Дев все още нямаше шестнадесет. После не го видя шест години. Вече бе започнала бизнеса си.

Дев вече не беше момче. Белезите по гърба му бяха зараснали, макар бавно и мъчително. Но не и тези, които бяха разкъсали душата му.

Този ден херцогът беше изгубил единствения си син, не телом, разбира се. Добре му се отрази на стария проклет глупак, си каза с горчивина Хелена. Деверил не заслужаваше отношението на баща си.

Той беше твърде добър в онези години на отчуждение и преднамерена хладнина, които срещаше в семейството си. Твърде добър дори при невъзможните претенции на баща му към него. Херцогът се беше върнал от Индия и се държеше така, сякаш меланхоличната болнава жена и мълчаливия син, който се държеше като много по-възрастен от годините си, бяха непосилно бреме.

След случката в плевника Хелена също се бе променила. Сега обаче нямаше защо да мисли за това. Миналото нямаше значение. Всичко, което имаше значение, беше, че Деверил се е върнал и тази нощ е тяхна.

Червенокосата красавица разтвори още малко копринения си халат и прекоси стаята. Очите й блестяха. Леко допря тялото си към голите му хълбоци и се усмихна.

— Забрави всичко това. Забрави всичко, cheri!

Хелън Лорънс никога не бе стъпвала по на изток от Грейвсънд, но често й се налагаше да използва в работата си чужди, екзотични думи.

Мъжът пред огъня не се обърна, само мускулите му се напрегнаха от допира й.

— Мисля, че не мога!

— Нека ти помогна!

Тя плъзна разтворените си устни по силния му гръб.

— Ето така… — езикът й остави горещи следи по раменете му. — Ето така! — Дългите й нокти дразнеха бедрата му.

Нежно. После не толкова.

Дъхът му секна.

В очите й лумнаха пламъци.

Виконтът протегна ръка назад, за да обхване меките й, заоблени ханшове. Загрубелите му пръсти се разтвориха и я притиснаха по-силно към него.

Хелена потъна в силната му прегръдка, в горещите вълни, които излъчваше тялото му.

Да, Деверил Пейгън винаги беше добре дошъл тук, независимо дали кесията му е пълна или не.

Тя започна да мърка и да го пощипва леко по гърба. Ноктите й се заровиха в гъстите косъмчета по бедрата му.

— Не си забравил, Пейгън, знам, че не си!

Притисна се силно към него. Ловките й пръсти обхванаха пулсиращия му член.

— Вече си готов! — Пръстите й започнаха да го дразнят с малки кръгови движения, а после се стегнаха.

— М-м-м… Чудесно! Нещо ми подсказва, че си станал много опитен за нещата между мъжа и жената. Нали така ги нарече тогава?

Пейгън застина неподвижен.

— На петнадесет години бях глупак, Хелена… Хелън. По дяволите, това ти е истинското име! Защо си го променила? — изруга той и се отскубна от опитните й пръсти.

Очите му си оставаха все така непроницаеми.

— Много неща в мен вече не са същите, Дев. Защо сам не откриеш кои? — Ръцете й се протегнаха напред и обгърнаха бедрата му.

— Научила си всички трикове, нали? — в гласа му се прокраднаха нотки на съжаление. Присвитите му очи се плъзгаха по извивките на тялото й и примамващо загатнатия триъгълник, който прозираше под халата. — Чудя се, дали изобщо има нещо, което може да те стресне, нещо, което би отказала да направиш за един мъж?

Пръстите му се плъзнаха надолу по корема й, докато стигнаха и започнаха да дразнят островчето от светли косми. Тя беше гореща и влажна. Пейгън усети желанието й дори през ефирната коприна. Все пак не посегна към халата й.

От потъмнелите й кехлибарени очи той разбра, че й е приятно да изчаква и бавно да разпалва плътта.

По дяволите спомена! По дяволите красивото бледо лице, което никога нямаше да забрави. Сигурен беше.

Тази нощ беше неговата нощ за наслада. За Бога, той щеше да я получи преди да се върне в джунглата.

— Бих направила всичко, което ти поискаш — ноктите й се забиха в мускулите на бедрата му. — О, Пейгън, м-моля те!

Мазолестите му палци започнаха да описват бавни кръгове. Пръстите му потънаха дълбоко заедно с коприната, а после започнаха отново и отново да се въртят, бавно и мъчително.

— Пейгън!

Той разтвори халата й с едно отривисто движение и оголи сладострастното й тяло.

Тя изстена и се притисна в него, но той леко се отдръпна, изучавайки я през полуспуснатите си клепачи. Да, Хелена беше изключителна! Никой не би могъл да го отрече. Тялото й можеше да вдъхне живот и топлина и да възбуди дори мраморна статуя. Той усещаше топлината й. Тя постепенно го затопляше и изпълваше мъжествеността му.

Дъхът му спря, защото чак тогава Пейгън видя какво носи Хелена.

Около кръста й висеше златна верига. Гладките й халки проблясваха на светлината на огъня. На една от тях, точно под пъпа, беше окачено масивно украшение.

Кървавочервен и съвършено шлифован. Искрящ с всички огньове на Мугхал Индия.

Рубин, в който светеше ревнивата гордост на хиляди раджи от неговото притежание. В който бе попила жизнената сила на безчет негови жертви, откакто бе открит преди стотици години.

Изкопан някъде в няколкото стотин акра на Уиндхевън. Точното място бе забравено в последвалите столетия на лудост и човешка алчност.

— Как го взе?

Кехлибарените й очи проблеснаха.

— Да бъдеш собственик има своите предимства, скъпи мой. Сър Джон беше в такова състояние, че нищо не забеляза, уверявам те. — В очите й се появи лукавост. — Не се притеснявай, ще го върна преди да се е събудил. Никога няма да разбере.

По челюстта на Пейгън заигра мускул.

— Но аз ще знам.

— Моля те, Дев, само веднъж! Толкова дълго съм мечтала за това.

Тялото й се прилепи до неговото с гальовната гъвкавост на котка.

— И то какви мечти! Във всяка една от тях те виждах срещу мен, както сега, възбуден и страстен. Готов.

Той свиваше и отпускаше юмруци покрай бедрата си.

— И ти ли, Хелън! Нима прокълнатия рубин е пленил и теб?

Това, което звучеше в гласа му, отвращение ли беше? Не е възможно, каза си тя.

Нямаше човек на този свят, който да не изпита желание да го притежава. Тя погледна надолу и усети магията на камъка, който сякаш се бе вгнездил в малката вдлъбнатина на корема й.

Да, всичко би дала, за да притежава такава скъпоценност, но Хелън Лорънс, дъщеря на месаря от Бродмур вилидж и любовница на сина на херцога, беше реалистка. Ако не можеше да го притежава, то беше решена да открадне поне няколко мига удоволствие с него.

В силната прегръдка на Деверил Пейгън.

Тя беше любопитна да разбере дали слуховете за Дев са истина. За това, че знаел тайни, които дори тя не познавала. Че владеел техники, древни като самия Изток. Шушукаше се, че самоконтролът му бил съвършен. А въображението му безгранично.

— Махни това проклето нещо! Сега той принадлежи на сър Хъмфри.

Тя само се усмихна. Усети странно пулсиране във вените си и затопляне на крайниците си.

Нещо, което не бе изпитвала от години.

Рубинът просветваше в кротки пламъци върху белотата с цвят на слонова кост. Хелън не можеше да устои на толкова желаното му въздействие.

Главата й леко се отметна назад. Започна да дразни горещото острие на мъжествеността му. Той не помръдна и тя се притисна до него, докосвайки с настойчиви движения слабините му.

— Истина ли е това, което казват? — прошепна тя и пое огромния му, възбуден член в ръцете си. — Наистина ли рубинът…

Виконтът изруга и я прекъсна. Рубинът сякаш изгаряше всяка частица, където се докосваше до кожата му.

— Да ти покажа ли, Хелън? Възбужда ли те мисълта за топлината, която струи от кървавочервения камък?

Той наведе глава и обхвана едното й втвърдено зърно с устните си. Започна да гали с език, а после да го дразни със зъби.

Главата й се отпусна назад.

— Пейгън… Моля те!… — Краят на изречението се превърна в страстна въздишка, защото пръстите му разстилаха по тялото й магията на неземна наслада.

Прегръдката му се стегна от напиращия безжалостен глад, който го накара да вкуси удоволствието докрай, да изпие до дъно чашата на сластта.

Да познае и да го познаят.

Да желае и да го желаят.

Така, както не бе пожелала другата жена…

Той събори жената, без да я изпуска от прегръдките си, на земята. Огънят ги заля с кървавочервени отблясъци. Тя тихо извика и се изви срещу него. Пейгън разтвори бедрата й и проникна дълбоко в нея.

Усети горещия твърд рубин между обезумелите им тела.

Почти не забеляза, когато тя закрещя и заби ноктите си в гърба му. Дори накъсаните й сладострастни стенания бяха като че ли на мили далеч от него и нямаха никакво значение.

Сега той преследваше друга мечта, която го бе заслепила и която щеше да прекоси като опустошителен ураган миналото и да го пречисти.

При тази мисъл той едва не се засмя.

Не, то не можеше да бъде пречистено. Нищо не можеше да го промени.

Просто щеше да стане свободен — да се освободи от мъчителните спомени, от хилядите часове на мъка и самота, които го разяждаха през последните седем години, откакто…

Кръвта му крещеше за облекчение. Той проникна дълбоко, толкова дълбоко, колкото въобще можеше да проникне един мъж в една жена.

Но не беше достатъчно.

Дори когато го понесоха вълните на удоволствието, Пейгън все още не бе забравил, че онова, което наистина желае, са зелените хълмове и акрите земя, пропити с аромата на жасмин и пачули.

Сега той се нуждаеше от въздух, от свежия чист въздух, който нахлува свободно от Бенгалския залив, изминал целия път чак от скованите в сняг Хималаи до острова.

Хелън изстена отново и потрепери под него. Той се напрегна. Тя с мъка си пое въздух и започна да извива тялото си. Пейгън мрачно се усмихна.

Усмивката му бързо се стопи. Не беше нужно да поглежда надолу. Знаеше, че рубинът отново му намига. Подиграва го, че си е въобразил, че някога може да му избяга.

Вятърът блъскаше в прозорците. Малки ледени късчета барабаняха по заскрежените стъкла. Зад тях се виждаха два силуета — на мъж и жена, тревожно загледани в побелелия старец, който спеше в леглото. Пръв се осмели червендалестия иконом.

— Как е старият ни господар?

Пълната жена до него не отговори. Устните й бяха здраво стиснати от напрежение.

— Е, мисис Гудфелоу, какво каза докторът?

Камериерката въздъхна.

— Каза, че е на косъм, господин Харис. Бил е ударен много жестоко по главата и е загубил много кръв. А и сърцето му… не е достатъчно силно. — Жената пребледня. — Горкият ни стар господар — прошепна тя, без да откъсва поглед от стареца, който бълнуваше в леглото.

Той се мяташе и мърмореше нещо в съня си. Превръзката на челото му беше току-що сменена, но вече беше пропита с аленочервена кръв.

Кокалестите му пръсти сякаш се опитваха да хванат нещо във въздуха. Внезапно той изкрещя:

— Харис! Донеси ми карболова киселина, не, по-добре азотен окис. Побързай! Трябва да я намерим преди…

Старецът внезапно потрепери и отново настъпи напрегната тревожна тишина. Икономът поклати глава.

— Само да намерим мис Барет! Тя би го разбрала.

— Къде е младата мис?

Челото на Харис се сбръчка от притеснение. Онзи млад полицай не успя да открие нищо. Беше проследил онези мръсници на юг от Синамон Хил, но ги беше изгубил.

— На юг? — очите на камериерката се разшириха от учудване.

— Да, на юг. Вероятно са тръгнали за Лондон. Полицаят каза, че ще съобщи в тамошния полицейски участък, но…

— Но какво, Андрю? — за първи път камериерката в Синамон Хил бе забравила йерархията в дома и се бе обърнала към иконома с малкото му име.

Ако обстоятелствата не бяха толкова тревожни, Харис може би би се усмихнал.

Сега обаче той само поклати притеснено глава.

— Не знам, Фелисити. Нищо не знам.

9.

Огънят вече гаснеше, когато Пейгън се събуди и разбра, че е изтегнат върху килима. Намръщи се. Комбинацията между правене на любов и пиене на бренди остава отвратителен вкус в устата на мъжа, си каза той.

Какво беше направил? Защо се бе върнал в този толкова мразен от него град?

Той мразеше всичко в Лондон — от вонята на конски фъшкии и въглищния пушек до неспирната врява, която вдигаха уличните продавачи.

Себе си обаче мразеше най-много. За онова, в което се бе превърнал, след като беше тук последния път.

За спомените си, които го правеха чужденец в собствената му страна.

Все така мрачен, той наметна един копринен халат и отиде до Хелена, която все още спеше. Наведе се, взе рубина и го даде на чакащия Синх с точни инструкции да го върне в стаята на сър Хъмфри, без някой нещо да усети.

Дори и тя нямаше да може да предотврати скандала ако бъде разкрита малката й хитрост.

После виконтът застана пред прозореца. Мисли за парите, заповяда си той. Мисли за акрите, които ще засадиш с чай, благодарение на тези двеста хиляди лири.

Не мисли за Канпур. Не мисли за двамата мъже, които умряха на търга снощи.

Най-вече, не мисли за жената, която ухае на пролет и е мека като коприна.

Пейгън се опита да се подчини на собствените си заповеди, съзерцавайки течащата река пред себе си. Може би щеше да успее да го направи, ако някъде навън, по коридора не се бе затръшнала врата. Само секунди по-късно се чу тропот от бягащи боси крака по дебелите килими. Тишината бе прорязана от остър вик.

Писък на жена.

— Р-рубинът! — това беше млада китайка. — Милостиви Боже… сър Хъмфри! Н-някой е убил сър Хъмфри. Дано бог Шива ме закриля! Някой е откраднал „Окото на Шива“!

Когато Пейгън отвори вратата си секунди по-късно, се натъкна на проснато безжизнено тяло по средата на коридора. Трупът бе на мършав мъж, обут в нови ботуши, а единият ръкав на ризата му бе разрязан. От гърба му стърчеше сребърна кама, чиято дръжка бе украсена с метална спирала.

До едната му ръка имаше сто златни гвинеи.

„Окото на Шива“ бе изчезнал.

Той вдигна гарафата, за да налее отлежалото бордо в гравираната кристална чаша. Внимателно разбърка тъмночервената течност и дълбоко вдъхна наситения изискан букет, който виното излъчваше.

Чак тогава отпи една малка глътка.

Превъзходно вино. Както всичко друго в колекциите му.

В острия поглед, който пробягна по редиците остъклени витрини, се четеше одобрението на ценител и познавач. В тях имаше подредени египетски скулптурни, китайски имперски нефрити, изделия от японски лак и какво ли не още.

Да, бордото беше като всичко друго в тази стая. Превъзходно. Той и не очакваше друго.

Внимателно разклати рубинената течност и отпи още една глътка, като се наслади на бавно проникващата в него топлина — първо в стомаха, а после към слабините.

По тънките му устни заигра странна усмивка.

Нима този глупав човечец си бе въобразил, че ще успее да го надиграе? Колко смехотворно! Още от началото бяха повече от прозрачни всичките му алчни планове.

Да, Томас Крейтън не му остави никакъв избор, освен да се погрижи за ненавременната му смърт в онзи дом на греха. Беше просто за нищо. В крайна сметка се оказа, че рубинът го нямаше никъде по тялото на сър Хъмфри.

Ръцете на мъжа затрепериха. При това движение Петдесетгодишното бордо се разплиска по лакираната масичка. Отново идваше. Гладът. Ужасната нужда. Боже, колко я мразеше!

Дръпна се назад като опарен. В очите му се бе разгоряла ярост.

Тази нощ плановете му бяха осуетени на два пъти — веднъж на търга, и после при Хелена. Всичко това Заради него, заради този проклет варварин, който се разхождаше, обсипан със скъпоценни камъни, достойни за царска особа. Този проклет раджа сигурно беше уредил кражбата на „Окото на Шива“, докато глупакът сър Хъмфри се бе отдал на порочните си забавления.

Белите безкръвни пръсти погалиха столчето на студената кристална чаша.

Много добре! Сега просто трябваше да изиграе следващия ход. Предварително усещаше удоволствието от играта, мислейки си кой беше противникът му.

Помисли си за момент за вързаната фигура, която го чакаше на Темза. Тя щеше да бъде изплашена, безпомощна и молеща за милост.

Започна да се усмихва.

Да, тя ставаше. С нея щеше да се получи много хубаво.

Когато вземеше рубина.