Рубинът

39.

Уиндхевън.

Величествена като името си20, огромната къща се извисяваше на върха на един от хълмовете, обгърнати, в мъгла, подобно на бляскав скъпоценен камък сред тюркоазеносиньо море. Стотиците прозорци улавяха светлината на изгряващото слънце й разпръскваха отражения с цвят на лавандула и корал към долината в подножието на хълма.

Великолепието на имението ослепяваше, беше дори невероятно. Къщата бе заобиколена от гъсто обрасли възвишения и огромни яркозелени чаени плантации.

Барет се взираше безмълвна и удивена в гледката пред себе си. Тя бе забравила всичко останало — схванатите крака, сърбежа в ръцете, болките в главата.

Къщата бе облицована с розови гранитни плочи и ламперии от рядко дърво. Ясно личеше влиянието на Изтока — изящно заострени сводове, сложни плетеници от каменни решетки пред огромните веранди с южно изложение.

Макар че сградата беше масивна, тя не изглеждаше тежка и скована. Множеството прозорци създаваха усещане за лекота и елегантност. Какво съчетание на Изтока и Запада, помисли си Барет.

И точно затова къщата е огледално отражение на Деверил Пейгън, осъзна тя.

Бе изминала една адска, кошмарна нощ. Барет през цялото време не бе помръднала в леглото си твърдо решена да не обръща внимание на мъжа с каменното лице в другия край на палатката, който може би се преструваше, че спи. Тя се страхуваше да затвори очите си, защото отново би могла да стане и да ходи в съня си.

Усилията й се бяха оказали напразни. По някое време, в най-мрачните часове на нощта, когато луната се скри, а слънцето все още не се бе показало, Барет се бе измъкнала от леглото и бавно бе излязла в гъмжащата с насекоми тъмнина.

Осъзна това едва когато Пейгън я сграбчи, взе я на ръце и я върна обратно в леглото й. Тогава тя се събуди. Чувстваше се разнищена от рояка образи — реални и въображаеми, крито бе видяла в съня си. Това бе мрачен, еротичен хаос от спомени, въображение и копнеж.

В центъра на всяко видение стоеше винаги Пейгън.

Но дори когато я събуди, за да я спаси от кошмара, двамата не си казаха нито дума. Не си бяха проговорили от последното озлобено спречкване при водопада.

Така е по-добре, хладно помисли Барет. Тя бе сигурна, че ако той пръв я заговори, тя няма да издържи и ще се разплаче. „Няма да позволя нито той, нито които и да било друг мъж някога да видят сълзите ми“, закле се англичанката.

Това беше причината сега да изправи гордо рамене и да вирне деликатната си, меко оформена брадичка, скрила зад тази маска на безразличие болката и копнежа си.

Та нали имаше несравним учител…

— О, Хедли, никога досега не съм подозирал колко дяволски приятно е да се завърнеш у дома — Пейгън взе на един дъх стъпалата и сграбчи ръката на побелелия мъж с кокалесто лице и орлов нос, който го очакваше пред полирания до блясък портал на Уиндхевън.

Мъжът — управител, ординарец и приятел едновременно — отговори на Пейгън с една от редките си усмивки и енергично разтърси ръката му.

— Дяволски приятно ми е да те видя, Тигър, ако мога да си позволя смелостта…

Пейгън повдигна вежди.

— Че тя някога липсвала ли ти е, нещо не си спомням, суров шотландецо.

— Е, все пак в късата ми памет не се навъртат чак толкова истории за въоръжени туземци, леопарди и куршуми на наемни убийци, капитане.

— Дяволите да ме вземат, ако и този път не ме хвана на тясно. — Гласът на Пейгън изведнъж стана сериозен. Той се канеше да продължи, но забеляза как кокалестото лице на Хедли се свъсва от недоумение.

— Как се казва… — възрастният мъж премигна и потърка очи. — Жена, за Бога! Кълна се в дъха си! Божичко, Пейгън, нима това наистина е жена!

Пейгън се скова, усещайки присъствието на Барет зад себе си така осезаемо, сякаш го докосва. Стори му се, че въздухът около него затрептя, наситен с топлината и мириса на тялото й. Сякаш току-що близо до него бе разцъфнал жасминов храст.

Лицето на англичанина се скова в мрачна, сурова гримаса.

— Хедли, запознай се с… ъ-ъ-ъ… мис Браун. Можеш да я наричаш Барет. Тя ще остане с нас няколко дни, докато организирам охраната й до Коломбо.

— Мили Боже, Тигър, къде… та това е… ти не ми каза нищо за… — Шотландецът промърмори още нещо под носа си и разтърси глава, за да подреди разбърканите си мисли. — Но… разбира се, Тигър.

Той протегна жилавата си, кокалеста като лицето му, ръка към жената.

Барет сковано се здрависа.

— Мис Браун, имам честта да ви представя полковник Адриан Хедли. Той ще ви покаже стаята ви и ще бъде на ваше разположение за всичко необходимо.

Хедли премигна още един път.

— Елате, мила. Ще ви заведа хубавичко да си отпочинете. Старият полковник ще се погрижи да бъдете добре настанена в единствената цивилизована стая на този огромен езически храм, който Тигъра толкова настояваше да построи. Забелязахте ли мавританските арки? „Паметник на грандиозната му самовлюбеност“ — така ги наричам аз. Да, мила моя, познавам Деверил от времето, когато изправен не беше по-висок от териер. Та оттогава самолюбието му може да се сравнява единствено с твърдоглавието му.

Полковникът потупа ледените пръсти на Барет и пъхна ръката й под мишницата си докато влизаха в къщата.

— Студено ли ви е, мила? Но защо се учудвам? Оня юначага с гореща кръв ви е влачил по хълмовете още преди слънцето да е изгряло. Чудесен начин да пипнеш малария!

Барет едва смогваше да възприема приказките му. Имаше чувството, че е попаднала в калейдоскоп, в който образите лудо се въртят. Тук всички бяха дружелюбни с нея, нормални. Сега обаче, бяха някак чужди.

В момента полковникът я водеше по един коридор с облицовка от тиково и палисандрово дърво. Барет усети как красотата на къщата я завладява като наркотик, впръскан във вените й. Дори въздухът беше сладостно тежък, наситен с аромат на лимон, камфор и сандалово дърво.

„Толкова е красиво“, мислеше си тя.

„… и безкрайно чуждо.“

Англичанката се опита да вникне в смисъла на думите, които полковникът редеше.

— …само си почивайте, мила. Без съмнение ви трябва време, за да се възстановите. — Хедли дрезгаво се изкашля. — Да се освежите и всичко останало. Мита ще се погрижи за вас. Не правете нищо друго! Само си почивайте!

Устните й потрепериха. Сега тя наистина с мъка успяваше да запази самообладание. Несвързаното бърборене на шотландеца донякъде я успокояваше, но в същото време ужасно я объркваше след умората и напрежението от последните дни.

— Звучи… звучи прекрасно. Много сте… мил.

Отговорът й бе съвсем сдържан. Барет дори не намери сили в себе си да се усмихне. Промяната бе толкова рязка, толкова голяма… Предната нощ тя бе спала в задушна палатка сред безпощадната, знойна джунгла. Дори тази защита тогава й носеше облекчение. Защото бе заобиколена от непознати туземни жители, от крещяща с контрастите си и опасностите природа…

А сега… Сега Барет се разхождаше сред разкоша на дворец, в който дори и най-смелият лукс бе реалност. Нищо не й пречеше да се почувства като принцеса тук. Въпреки всичко обаче, очите й оставаха мрачни. Пред нея постоянно заставаше студеното лице на Пейгън, здраво стиснатите му устни.

Барет яростно се опитваше да забрави твърдата решителност в гласа му, когато бе обявил намерението си да я отпрати далеч от Уиндхевън колкото е възможно по-скоро.

Тя бе очаквала тези думи. Защо тогава я нараниха толкова жестоко?!

— Е, хайде, хайде. Не се сърдете на Дев. Понякога той е доста груб, но и той си има топло кътче в сърцето. — Жилавите старчески пръсти потупаха ръката й. — Да, той е като кокосов орех — твърд и бодлив отвън, а отвътре мек. Единственият проблем е да пробиеш кората, нали разбирате?

Барет не разбираше. Това дори не я интересуваше.

Единственото нещо от значение за нея в момента бе мекото легло и горещата баня, а после да спи… да спи цяла вечност.

Кабинетът на Пейгън бе мрачен, с облицовани с кожа и махагон стени. Имаше много мебели, но не беше претрупан, както повечето чисто мъжки помещения. В привидния безпорядък се усещаше удобство и практичност.

В средата на стаята имаше две кожени кресла поставени едно срещу друго. В едното от тях, изпружил дългите си крака, седеше Пейгън.

— И така, Деверил, какво — по дяволите — прави и къде скита досега?

Хедли стоеше изправен до тежкото бюро от палисандрово дърво, отрупано с неразтворени писма, снимки, сметки и купища вестници, изпращани от Лондон със седмичната поща. Приятелската реплика на стария полковник прозвуча напрегнато, кокалестото му лице се бе издължило от неодобрение.

— Не пророни нито дума на тази млада жена. Тя също. И сляп да бях, щях да видя, че и двамата имате да си казвате нещо — продължи той.

Пейгън се изправи и нервно отиде до махагоновия бюфет, зад чиито витрини имаше много кристални чаши и бутилки. Той си наля два пръста уиски и го изпи наведнъж.

— Не е ли малко рано?

— Само едно в моя чест. За завръщането ми. Сам се поздравих — промърмори мрачно той.

Пейгън обаче знаеше, че дори и в този миг не е останал сам със себе си. Върху бузата си имаше белег, а по рамото му ясно личаха следите от зъбите й. Белегът под окото му вече не беше единственият. Рамото му още не беше зараснало. Всъщност, тези болки сега нямаха значение за него. Измъчваше го единствено пустотата в сърцето му.

И все пак, нито един страничен наблюдател не би се досетил за бурята, която бушуваше в душата на плантатора. Пейгън остави бутилката обратно в бюфета и отвори капаците на прозорците. В стаята нахлу светлината на зората.

През прозорците се разкриваше прекрасна гледки. Чаените полета, на няколкостотин метра разстояние от къщата, тревата на моравата пред нея — всичко зелено искреше с хилядите малки диамантени капчици на утринната роса. Облаците все още не се бяха разпръсни ли и въздухът сякаш тежеше от аромати — жасмин, червен ясмин, лимони и рози.

Пейгън се навъси и втренчи поглед в празната чаша, която бе забравил в ръцете си.

За Бога, защо всяко стръкче трева, всеки проклет ароматен цвят му напомняха за нея?

— Ти си я довел тук въпреки волята й. Прав ли съм?

Гласът на Хедли дойде до него откъм полирания китайски параван. Полковникът беше неподвижен. Изражението на лицето му също бе застинало.

— Били мой Адриан, нима не познаваш характера ми, че ми задаваш подобни въпроси? — Спокойният глас на Пейгън без съмнение предвещаваше буря.

Малцина бяха мъжете, които биха си позволили да говорят с Деверил Пейгън по този начин и полковник Адриан Хедли бе един от тях. Дългото им приятелство, преминало през най-тежките и най-хубавите години от живота ми, даваше на всеки един правото да бъде до болка откровен. И Пейгън преглътна гнева си, отпусна се спокойно в креслото и се взря в сивите очи на шотландеца.

Хедли от своя страна не се поколеба да използва разположението на събеседника си.

— Точно защото много добре те познавам, Деверил, затова те питам. Жената е красива и от добро семейство, ако не ме лъже интуицията. Тя обаче едва прикриваше враждебността си в мига, когато за първи път я зърнах на пътеката заедно с Нихал. Ти също. И все пак, ако не се лъжа, още не си отговорил на въпроса ми.

Първото желание на Пейгън бе да излъже. После бързо промени намерението си. Той несъзнателно повдигна единия си крак, загледа се в прашния си ботуш и въздъхна.

— Е, добре, Адриан. Ще чуеш цялата проклета история. Първо обаче, бъди така добър, и подкрепи разказа ми с чаша чай от новата реколта. И се опитай, ако можеш, да прибереш малко бодлите си.

Побелелият полковник отстъпи. Той мълчаливо се зае да приготви чая — първо, затопли кремавобелия порцеланов чайник, сложи внимателно чая, а след това го заля с вряла вода, която все още не беше кипнала.

Тук, в Уиндхевън, приготвянето на чая беше ритуал, към който се отнасяха с уважение. И двамата мъже пристъпваха с тържествена сериозност към него, за щото най-добре от всички знаеха колко продължителен и труден е процесът, превръщащ зеленото злато от семе в ароматно питие. Чаят се възприемаше като оценка на трудната и амбициозна задача, с която се бе заел Пейгън.

Плантаторът седя дълго време мълчаливо с порцелановата чаша чай в ръце. Вдишваше пикантния му аромат. Внимателно разклати кехлибарената течност, после отново вдъхна вдигащата се пара и чак тогава отпи малка глътка. Задържа я в устата си, прекара я бавно по езика си и чак тогава преглътна.

След това, за разлика от оценителите, които отпиват от питието само веднъж, за да определят качествата му, Пейгън изпи наведнъж гъстата кехлибарена отвара и въздъхна със задоволство.

— Дяволски добър чай, приятелю. Пенлив, но не прекалено силен. Листата са млади и са от първата ръка. Мисля, че ще вземе добра цена в Лондон. Между другото, приятно съм изненадан, че през последната седмица тук е било хладно. — Очите му се съсредоточиха. — Този вероятно е от долните насаждения. По южния склон, ако не се лъжа.

Хедли не успя да прикрие усмивката си при тона ново доказателство за изключителните способности им Пейгън като дегустатор. Само най-опитните биха усетили подобни фини разлики. За Пейгън обаче чаят се бе превърнал в смисъл на живота му и той жадно бе попивал всичко, на което стотиците му учители от Англия. Индия и Китай го бяха учили.

Останалото англичанинът постигаше сам. И след пет години напрегнати и много прецизни експеримент бе постигнал много.

Въпреки че бе възхитен от оценката на приятеля си, Хедли не се остави да се отклонят от темата на разговора.

— Браво! Отново си прав, разбира се. Познанията ти, честно казано, понякога дори ме плашат. Преди няколко века сигурно щяха да те изгорят на кладата заради тях. Сега обаче, повече ме интересува дамата. Мис Браун, така ли я нарече?

Пейгън отново отиде до прозореца, взря се в зелените редове на чаената си плантация. Дълго стоя така, стискайки в ръце полупразната чаша и чак след това започна разказа си за жената с коса от старо злато, която бе нарушила границите на собствения му плаж. Плантаторът пропусна само едно от цялата история — случилото се при водопада.

С всяка следваща дума веждите на Хедли се вдигаха все по-високо и в един момент Пейгън си помисли, че те завинаги ще останат така, извити нагоре в пълно недоумение.

— Боже Господи! Та ние живеем в деветнадесети век! Кой би направил подобно нещо?! Нима това нещастно и беззащитно същество не знае наистина кое е всъщност и не може да обясни как се е озовала на плажа ти?

Пейгън му отговори с лека, иронична усмивка.

— Това „нещастно, беззащитно същество“, както я нарече ти, стари приятелю, може да си служи с пушка толкова добре, колкото и аз, а защо не и по-добре. Освен това, тя разигра такава сцена на плажа, че накара трима силни мъже да се побъркат от страх. Спаси живота ми, два пъти. Така че, драги мой Адриан, тя е най-малко беззащитната жена от всички, които съм имал нещастието да срещна досега в живота си.

— Но ти сякаш й се възхищаваш.

— Да, прав си, приятелю. Мис… ъ-ъ-ъ… Браун е една доста необикновена жена.

— Но… — обади се шотландецът.

Пейгън преглътна ругатнята си, скочи на крака и стремително започна да кръстосва стаята.

— Но тя е и най-опасният агент, който ми е изпращал досега Джеймс Ръксли. Има задачата да ме шпионира, докато намеря рубина. — Пейгън прокара пръсти в гъстата си коса и се опита да я приглади. — А аз, о дяволите, нямам никаква представа къде е скрит този проклет камък. Единственото, което знам, е, че не е у Ръксли. В противен случай той не би се забъркал в такава каша.

— Това са много сериозни обвинения, Деверил. Надявам се, че имаш доказателства.

— Разбира се, че имам, по дяволите! Ръксли никога не е оставял каквито и да било следи за участието си в играта. Инстинктът ми обаче подсказва, че тя е пионка на врага ми и че появяването й на моя плаж съвсем не е случайност.

Хедли се почеса замислено по брадата.

— Може и да си прав.

— Естествено, че съм прав. Не позволявай на ангелската й външност да те заблуди и за секунда. Барет, ъ-ъ-ъ… Браун е хладнокръвен играч, който чудесно може да се грижи за себе си. Нищо че не може да си спомни точно за какво е изпратена. Още повече, че аз съм сигурен, че съвсем скоро паметта й ще се върне.

Слисан от чутото, Хедли промърмори нещо под носа си и се наведе, за да си налее още една чаша чай.

— Не мога да повярвам. Тя изглежда толкова покорна, толкова добре възпитана — полковникът поклати глава.

— Да, но външността в повечето случаи лъже. И двамата го знаем.

Старият мъж въздъхна.

— Май имаш предвид младия инженер, който миналия месец се появи на прага на имението с твърдението, че е болен от малария. Да, да — твърде примамливо беше предложението му да разчисти онази част на джунглата с някакъв нов експлозив, за да повярваме и добрите му намерения.

— Напълно си прав, приятелю. Твърде хубаво беше, за да му повярваме. За щастие, успях да го разкрия, преди да е подпалил сушилните и помещенията на прислугата. Не се съмнявам, ще след тях беше ред и на нас. След като му кажем къде е рубинът, разбира се.

— Не ми харесва тази проклета история, Тигър. Съвсем не ми харесва. И какво да правим, за да не си възвърне паметта тази… ъ-ъ-ъ… Барет. Току-виж и тя се опитала да направи подобно нещо.

Лицето на Пейгън се вкамени.

— Това остави на мен.

— Много добре — Хедли присви очи, изпи до дъно чашата си и я остави на масичката. — Това обаче не означава, че одобрявам цялата тази работа.

Пейгън не му отговори. Какво би могъл да отговори, когато полковникът бе изразил с думи собствените му мисли.

— Нося ви вода за банята, memsab. Съжалявам, че ви стреснах, но съм сигурна, че след една баня ще спите по-добре.

Барет подскочи изненадана и осъзна, че е задрямала още в мига, в който се е отпуснала в удобното, тапицирано с крепон кресло до вратата. Умората я бе повалила толкова бързо, че тя дори не беше свалила ботушите си.

На вратата стоеше Мита. Зад нея надничаха две любопитни слугини, облечени в красиви набрани поли и къси блузи, които бяха завързани на кръста и оставаха коремите им оголени. Мита набързо им заповяда нещо на местен диалект и те се втурнаха да отварят капаците на прозорците и да забърсват праха от мебелите. Метличките от пера почистваха и най-незначителните петънца върху полираните гардероби и маси. За минути стаята блесна, а жените изтичаха навън за хавлиени кърпи.

Барет все още не можеше да се отърси от сънливостта си, когато двама цейлонци, облечени в саронги донесоха излъскана до блясък медна вана. Те я поставиха в средата на стаята, поклониха се според обичая с прилепнали длани в знак на уважение и изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

— Мита, не е нужно да се притесняваш толкова, повярвай ми. Една кана с вода ми е достатъчно. Толкова ми се спи, че нямам сили дори да се изкъпя.

Индийката не обърна внимание на протеста й.

— Но, memsab, Хедли-_sahib_ ми нареди съвсем точно: първо баня, после лека закуска и след това почивка. Точно това и правя.

Барет наблюдаваше парата, която се издигаше на облаци над ваната, докато двете жени изсипваха горещата вода.

— Но…

Мита нареди на цейлонките да излязат и извади нещо от саронга си. Това бе малка резбована кутийка. Тя я отвори и помириса съдържанието й.

— Чудесно. Приготвен е по много стара рецепта. Жените от моето семейство предават тайната на приготовлението от майка на дъщеря. Не ме питайте каква е, memsab, защото няма как да ви отговоря. Това ще ви ободри, memsab. Ще ви помогне да заспите, а после… после ще се събудите като нов човек.

Стаята се изпълни с омаен аромат. Ефирно ухание на жасмин, портокалови цветове и дамаска роза и някаква, непозната за Барет, малко по-тръпчива миризма.

Англичанката се отпусна и потъна в магията на благоуханието.

— Сигурна съм, че ще ми бъде много приятно да го използвам, Мита. Много мило от твоя страна, че ми предлагаш да ползвам нещо толкова ценно. — Тя пое дълбоко дъх и затвори очи, за да усети по-пълно насладата. — В Лондон би могла да натрупаш цяло състоя ние с този парфюм.

— Може би сте права, но едва ли някога ще се реша да го продам. За такова нещо и дума не може да става. А сега, нека memsab да се съблече и да влезе във ваната.

Въпреки че Барет се притесняваше да ползва помощта на Мита, тя установи, че прислужничката беше по своему непреклонна, въпреки привидното си покорство.

Не след дълго англичанката отстъпи и позволи Мита да среши косата й и да я вдигне, а после влезе ваната. През цялото време Мита не спираше оживено да разказва за промените, настъпили в Уиндхевън, последната реколта, за притесненията си, че мусоните закъсняват…

Барет бе затворила очи, отпусната във ваната Удоволствието от горещата, силно ухаеща вода, плъзна по цялото й тяло.

Двете жени сякаш бяха постигнали помежду си тайно споразумение — нито една от тях не отваряше дума за мъжа, който неотстъпно беше в мислите и на двете.

А този мъж бе суровият и мастен господар на Уиндхевън.

Няколко часа по-късно Барет се стресна в съня си. Тя скочи, сърцето й щеше да изхвръкне от уплаха. Тишина.

Стаята бе огряна от бледата кехлибарена светлина на единствения маслен фенер. Прозрачната противокомарна мрежа около леглото й леко се олюляваше докато вятърът навън яростно блъскаше дървените капаци на прозорците.

ТуП-туп. ТуП-туП-туп.

Барет въздъхна с облекчение и отново си легна разпознала шума. Само след секунда обаче, тя долови друг звук — едва доловимо свистене.

„За Бога, само не още една змия!“ — помисли си Барет и боязливо заопипва с поглед сенките в стаята които оскъдната светлина на фенера не можеше да разпръсне. Отново чу същия ритмичен звук.

Жената замря. Да, наистина приличаше на тихо равномерно дишане на дълбоко заспал човек. Първата й мисъл бе, че това сигурно е Пейгън, излегнал се в креслото до вратата, скрит от светлината на фенера. Креслото обаче беше празно.

В следващия миг Барет различи сянката на човек свит на кълбо върху постеля, поставена срещу вратата. Пейгън бе изпратил някой от слугите си да я пази. „Сигурно си е помислил, че по този начин би попречил и на нощните й разходки“, досети се жената.

Изведнъж я заля тъгата за нещо загубено. Вълната бе толкова силна, че почти я задушаваше, заслепяваше я дори.

Все пак, Пейгън беше прав. Това, което се случи между тях при водопада, бе огромна грешка и колкото по-скоро забравеше за нея, толкова по-добре. Пейгън явно вече бе забравил.

Барет едва успя да сподави горчивия си смях, предизвикан от иронията на несъответствието. Сега тя с усилие на волята се опитваше да забрави, докато до този момент непрекъснато се беше мъчила да си спомни.

За останалото, което Пейгън й бе наговорил, жената се постара да не мисли. Тя не можеше да повярва, че той наистина е този безмилостен убиец, за какъвто се представи. Въпреки суровия му характер, в който нямаше място за милост. „Ако Пейгън наистина е убивал — помисли си тя, — сигурно го е правил, за да не бъде убит той.“

Англичанката дълбоко въздъхна и зарови глава и меката възглавница. Споменът за мъжа с очи като оникс не излизаше от главата й. Барет яростно удари възглавницата с юмрук.

„А нима вече забрави последното, което той разкри пред теб? — човъркаше я предизвикателно вътрешният й глас. — Той е незаконороден, със смесена кръв. Нима е възможно такъв човек да те вълнува? Не ти ли призна какъв злодей е бил, дори към собствената си майка?“

Барет заблъска възглавницата. В един момент даже си представи, че това са гърдите му.

Безсънието я измъчваше още дълго време. В продължение на няколко часа мисълта за това какво блаженство бе изпитала, докато се любеха на полянката; водопада, не излизаше от главата й.

И все пак, въпреки че греховете на Деверил Пейгън със сигурност бяха стотици, Барет не успяваше да повярва, че това, което той така изчерпателно й бе признал, е истина.

40.

Пейгън отвори вратата на кабинета си и излезе на верандата.

Луната разстилаше сребристото си великолепие над тъмните, строени като войници гъсто един до друг хълмове. Имението бе притихнало и прозорците на голямата къща отдавна не светеха.

Сградата още се строеше. Дългото южно крило бе покрито с дървени скелета. Един ден цялата къща щеше да бъде облицована с камък, но сега изглеждаше някак разнородна. „Като стопанина си“, помисли си Пейгън.

Лицето му бе мъртвешки бледо от умора. След разговора с полковника, той остана, потънал в размисъл и все още не беше лягал. За последните единадесет часа Пейгън бе обходил три от чаените полета в низината, внимателно бе проверил двата нови опитни сорта, бе поправил една от пещите за сушене, дори се бе нагърбил с разрешаването на дребен спор между тамилските берачки.

Но през цялото време бе мислил само за едно.

За жената, която беше като тропическата зора. За, жената, която спеше през три стаи от неговата.

През целия ден пръстите му искаха да се вмъкнат през затворената врата от тиково дърво и да я грабнат. И да навлезе дълбоко в нея, преди тя още да съзнава какво се е случило.

Той, разбира се, не го бе направил. И за да забрави, се постара да изчерпи докрай силите си, да направи всичко, останало несвършено до момента в имението, без значение дали работата е досадна или незначителна.

Сега обаче полята вече спяха под зоркото хладно око на сребристата луна, а Пейгън бе свършил всичките си задачи за деня.

Вече нямаше с какво да отвлече мислите си от нея.

„Опомни се, човече! С жена като тази можеш да затънеш дълбоко и никога да не изплуваш, тя ще те оплете в мрежите си още преди да се усетиш.

А може би вече го е направила!“

Плантаторът промърмори някаква ругатня и се загледа замислен в евкалиптовите дървета до сушилнята. Те се огъваха и стенеха под напора на нощния вятър.

„И все пак, един поглед не би навредил на никого“, каза си най-накрая Пейгън. Толкова бе просто. Освен това изкушението да я погледа заспала не бе толкова силно, че да го възбуди.

Като се прибавеше и нечовешката умора, мъжът се усъмни, че е способен на нещо повече от невинен поглед.

Увлечен да се залъгва и самоубеждава, Пейгън внезапно осъзна, че е спрял пред вратата на Барет. Той сам бе проектирал верандата така, че през горещите месени в стаите на южното крило вятърът свободно да прониква и да ги проветрява.

Тогава не се бе досетил, че такова разположение би могло да има и други, не така явни предимства.

Дългите му пръсти се прокраднаха по рамката на вратата и освободиха спуснатото резе. Стаята се разкри пред очите му като в сън. Точно в средата й лежеше една крехка фигура, чиято златиста коса се бе разпиля ла върху белите ленени чаршафи.

Дъхът му внезапно спря. Пръстите му се впиха и дървената рамка на вратата.

„Красива е…

Господи, нима е справедливо едно толкова красиво същество да властва над друго…“

Бавно и безшумно, мъжът премина през слабата светлина на фенера и сянката му падна като черен облак върху бялата постеля.

Барет нервно потрепери, сякаш усети присъствието му, и пръстите й се вкопчиха в бродираната калъфка на възглавницата. Тя промърмори нещо несвързано. Фината й ръка сграбчи кичур медноруси коси, за да закрие с тях лицето си, и може би да го предпази от светлината.

С издължено от напрежение лице, Пейгън се наведе и много нежно върна кичура на мястото му. Златистата й коса сякаш погълна пръстите му в копринената си мекота, а след миг само и него самия, потапяйки го в сладостните спомени.

Този бляскав ореол се бе разпилял над лицето му, когато я любеше при водопада. Косите й бяха като слънце, което го изгаряше с неотразимата си страст и великолепие…

Да, тогава наистина бе красиво. Едно необуздано, заслепяващо тържество, каквото той не бе познавал до този момент и за каквото не бе мечтал.

И в същото време беше грешка, непростима слабост, която той се закле пред себе си никога вече да не повтори.

Навън, зад черната завеса на нощта, се чу далечният рев на леопард, сякаш за да припомни за опасността, която винаги ги дебне. Лицето на плантатора стана сурово.

Господи, как искаше сега да я докосне, да извае тялото й по своето, да чувства как кадифените й бедра обгръщат мъжествеността му до… до мига, в който отново настъпи блаженството.

Да, но тя принадлежеше на един свят, който Пейгън бе отхвърлил отдавна, а и той самият никога не би могъл да я накара да приеме живота тук — в Уиндхевън. Пейгън изруга, отдръпна ръката си от меднорусото гнездо и я напъха дълбоко в джоба си. Кожата му, сякаш бе изтръпнала от докосването до нея.

„Зарежи я, глупако! Имаш толкова други проблеми, а мислиш само за тази прелъстителка, изпратена ти от чакала Джеймс Ръксли.“

Пейгън стисна до болка зъби, внимателно повдигна ръката на Барет и я пъхна под одеялото. После дълго стоя до леглото й, вглъбен в мислите си за хиляди прекрасни неща, които биха могли и би трябвало да се случат между тях двамата, но за човек като него щяха да си останат завинаги недостъпни. Всяка следваща мисъл бе по-горчива от предишната.

В тези часове на нощта той трябваше отдавна вече да спи или поне да се отпусне и да отмори. Тялото му пулсираше от умора, натоварването през тези дни беше направо нечовешко, но дори да легнеше, знаеше със сигурност, че няма да може да заспи.

Не и когато мекото сатенено тяло на Барет бе на няколко метра от него.

Пейгън рязко се обърна и побърза да се отдели от жената, така силно желана от него. Той излезе на верандата, запали една от силните си малайзийски пури и дълбоко пое дима. В един миг очите му станаха сурови. Той отново се запита, как ли се е чувствал Ръксли, когато е открил, че дори тя не е възбудила способностите му на мъж.

А може би, след като се пребореше с чакала…

Пейгън нервно тръсна глава. Всичко това бяха само празни фантазии. Грозяха ги толкова други опасности.

Да, той трябваше да я отпрати оттук. Всяка минута, всяка секунда, прекарани в нейно присъствие, разбиваха на пух и прах самоконтрола, който той се опитваше да си наложи. Беше само въпрос на време пожарът да избухне отново. Беше се случило вече няколко пъти. Последният път — при водопада.

Следващият път едва ли щяха да имат късмета да избягат от човека или звяра, който излезеше насреща им.

Да, той трябваше да я остави да си тръгне, трябваше да я накара да си тръгне. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Няколко часа по-късно, когато луната се бе изкачила високо на небето и обливаше със сребристата си светлина чаените полета, Пейгън все още стоеше пред вратата на жената, облегнат на парапета от тиково дърво, загледан в мрачния, неспокоен свят на нощта.

Нямаше друг избор. Оставаше само да реши къде да я изпрати — дали при Маккинън, стария му приятел от Калкута, дали при възрастната вдовица в Брюксел, на която наскоро бе направил услуга, или пък в луксозния, но дискретен дом за удоволствия в Макао.

Където и да е, помисли си мрачно Пейгън, само по-скоро! Острата, пронизваща болка в стомаха му бе засилена и от предчувствието, че нещо се надига около Уиндхевън и може да избухне всеки миг. Ръксли имаше шпиони навсякъде. Най-прясното доказателство беше следата от ботуш на англичанин, която бе забелязал до пътеката преди три дни. Ръксли сигурно вече знае, че последният му агент — русокосата красавица — се бе провалил и пред него оставаше само един изход. Да я унищожи.

Барет се събуди от лекото поскърцване на метал и шумолене на коприна. Смътните откъслечни образи от съня бавно се отдръпваха. Някои от тях бяха истински, други — измислени. Тя тихо изстена и подскочи в леглото. Тялото й бе сковано. Беше трескава.

— Толкова съжалявам, че memsab се събуди.

Да, това беше Мита, а не зловещият странник от сънищата й. Мъгливата вихрушка от спомени бавно утихваше. Пулсът й стана по-спокоен и равномерен. Зад Мита две слугини с мъка пренесоха през прага някакъв огромен куфар и го оставиха до стената.

— Тигъра е приготвил такива красиви неща за щастливата memsab.

Индийката отпрати с отсечен жест жените и отвори капака. Пред очите на Барет се разкри изобилие от платове, материи и цветове.

— Куфарите току-що пристигнаха от Коломбо. Sahib трябва да е пратил носачи веднага, щом ви е открил.

Мита започна да изважда от куфара ефирно нежни коприни, искрящи от цветове, и дамаски с вплетени в тях златни нишки. Всяка следваща дреха бе по-красива. Всичките рокли бяха дълги, с богато надиплени поли и изящно подчертана талия.

С истинско благоговение индийката извади от куфара рокля от аленочервен брокат, бродиран с кадифени рози.

— О! Всички са съвсем по мярка, — memsab. Тигъра има набито око, нали?

Барет беше сигурна, че е така, дори без да премери дрехите по тялото си. Както всичко, което Пейгън й бе дал да облече досега.

Мита ахна, не успя да сдържи изумлението си, когато извади следващата рокля. От ръцете й като водопад се разпиля синьо-зелена батиста.

Същият цвят като очите на Барет.

Англичанката бавно прокара пръстите си по моарираната коприна. Беше плътна и едновременно някак въздушна. В този миг главата й забуча от познатото до болка напрежение, пред очите й отново падна пелената на смътните спомени. Стори й се, че е пипала такава коприна и преди.

Да, някога тя бе имала точно същите копринени рокли, във всички цветове и модели. В мисълта й внезапно изплува образа на малко, слабо момиченце, което разсеяно поглежда отражението си в голямо овално огледало и премерва една след друга роклите.

Образът обаче бързо се изгуби и Барет разбра, че това е било много, много отдавна. На негово място бавно заплуваха размазани силуети, а заедно с тях и предчувствие за опасност.

Пръстите й се отдръпнаха от коприната като опарени.

— Memsab трепери. Студено ли ви е? Ще наредя да затворят прозорците.

— Нищо ми няма, Мита. Просто… Мислех си за нещо.

Барет решително вирна брадичка и се изправи.

— Добре тогава. Полковникът ви чака в гостната. Memsab трябва да побърза.

Англичанката едва се сдържа да не зададе първия въпрос, който тежеше на устните й. Не, след малко сама щеше да разбере дали Пейгън също е долу. Внезапно спря и подуши въздуха.

— Каква е тази миризма, Мита? Остра и сякаш с привкус на дърво.

Мита сведе очи и започна да усуква около пръста си подгъва на една от роклите.

— Това е миризмата на Тигър-_sahib_. Той пак пуши онези малайзийски пури. От това разбрах, че той… той е бил в стаята ви.

Двете жени си размениха погледи, пълни със скрито съперничество, но и със съзнанието за споделена тайна и недоумение.

— Мисля, че това сигурно също ще ви трябва — Мита повдигна от леглото парче бял плат.

Това бе корсетът, който Пейгън й бе забранил да носи по пътя. Барет внимателно огледа дрехата. Сега й се струваше твърде тясна и неудобна, дори чужда — сякаш принадлежеше на друг свят и на друго време.

Мита почтително го оглади с длан и й го подаде.

— Вашият е, memsab. Memsahib сигурно иска да си го сложи.

Барет все още се колебаеше. Трябваше да се пребори със странното нежелание да облече, дори да докосне тази дреха. Мита се бе погрижила корсетът да е изпран и изгладен. Единственото, което Барет трябваше да направи, бе да го облече. Англичанката обаче знаеше, че ако го приеме, ще приеме и света, към който той принадлежи — света на Англия с нейните старомодни и тесногръди правила за благоприличие и скромност. Отново щяха да й бъдат забранени лекотата и свободата, които бе открила тук.

— Memsab… — подкани я, обзета от любопитство, индийката.

Барет не отговори. Тя не откъсваше очи от белия копринен корсет. На какво се дължеше неприятното й чувство? Дали пък той не бе част от спомените, скрити дълбоко в паметта й?

— Ще закъснеете, memsab.

— Да, да. Разбира се — Барет пое дълбоко дъх и посегна да вземе корсета.

При първия допир с дрехата, сякаш искра прониза пръстите й. Побиха я ледени тръпки. „Какво става с мен?“

Англичанката измърмори нещо и взе коравия, обшит с железни банели корсет. Нещо я одраска. Един от обръчите се бе изкривил.

— Беше счупен и го поправих. Надявам се, че на memsab й е удобен така.

— Да. Да, всичко е наред, Мита. Благодаря ти.

Внезапно изпита желание да заплаче. „Защо, по дяволите, след всичко, което се случи през тези ужасни дни, един корсет ме разстройва толкова?!“ Може би защото той олицетворяваше всичко, което Пейгън ненавиждаше, всичко, което се бе превърнало в стена между тях…

Барет свали нощницата си и сложи корсета. Обръчите му сякаш се забиха в меката й плът и й причиниха болка. Колко е странно всичко това, помисли си Барет, опипвайки металните банели. „Колко е странно, че точно това наричаме цивилизация…“

Полковник Хедли я очакваше в гостната в западното крило на Уиндхевън. Барет се зарадва, че Мита я придружаваше. Сама тя едва ли би успяла да открие залата.

— А, мис… ъ-ъ-ъ… Браун. Изглеждате много по добре, приятно ми е да го забележа. — Едрите му длани топло поеха ръката й и я стиснаха. — Защо да си кривя душата, вие сте много красива. Надявам се, че ще извините стария полковник за момчешката му възторженост.

— Вие… Вие сте толкова мил — отвърна тихо Барет, трогната от неподправената му шотландска дружелюбност.

— Глупости, мила. А сега… седнете. Седнете, ако обичате. На вашата възраст, вярно, не е проблем; да стоите права, но на моята… Ставите ми вече се обаждат и краката не ме слушат както някога. Е, все пак, моите са видели малко повече, отколкото на някои други.

Чак сега Барет забеляза, че левият крак на полковника е обездвижен. Хедли леко се намръщи, отпусна дългото си слабо тяло в креслото до прозореца и внимателно изпъна крака си.

Барет бе любопитна да научи нещо повече за преживелиците му, но не го попита, защото знаеше, че той сам ще й разкаже, ако сметне за необходимо. Вместо това, тя внимателно заразглежда потъналата в цветя стая.

Покрай облицованите с тиково дърво стени бяха наредени порцеланови вази с бяло-синя украса. В тях бяха потопени всякакви цветя. Жасмин и кървавочервени орхидеи се редуваха с пищни рози, и всички заедно изпълваха стаята с упойващ аромат.

— Колко са красиви!

— Порцеланът е на Тигъра, а за цветята съм се грижил лично аз — каза полковникът, без да скрива задоволството си. — Един от малкото пороци, които може да си позволи старец като мен.

— Прекрасни са. Мисля, че никога не съм виждала такова богатство от багри. Вие трябва да сте вълшебник.

Хедли се усмихна стеснително, поласкан от похвалите.

— Не вълшебства са необходими, мила. Необходима е работа. Тук почвата е богата като в Девън. Единственият ми проблем е да държа надалеч проклетите насекоми. О, моля за извинение — поправи се бързо той. — Отвикнал съм от… ъ-ъ-ъ… женска компания, нали разбирате.

Барет беше приятно изненадана от последните думи на полковника, въпреки че не се запита защо.

— Ще пийнете нещо, нали? Шери?

Тя кимна и пое чашата, която полковникът й подаде.

От този момент нататък вечерта продължи в разговор за различни неща и впечатления. След около час Хедли я въведе в осветената от множество свещи трапезария. Чашите от гравиран кристал и порцеланът, тънък като яйчена черупка, блестяха и отразяваха пламъците. Приборите бяха от ковано сребро. Барет забеля за, че на централното място е сервирано за трети човек.

— Тигъра отиде да огледа насажденията в долния край на имението. Не мисля, че ще успее да се върне до сутринта. Мита винаги сервира и за него. За всеки случай. Така че ще бъдем само двамата. — Възрастният мъж я гледаше изпитателно. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Не. Не… разбира се, че нямам — отговори бързо Барет.

В мига, в който седнаха, срамежливо усмихнати цейлонки, закичени с орхидеи в косите и облечени с дълги до земята саронги, започнаха да внасят храната.

— Трябва да опитате от тези, мила. Наричаме ги sambol или оризови кюфтета. Не бива обаче да бързате — поръсени са с червен пипер, лимон и настърган кокосов орех. После си вземете от тези papadams — пържени вафлички, нали се сещате? Да не пропуснете кърито с кокосово мляко. — Полковникът подаваше блюдата на Барет със същата скорост, с която говореше. — А, ето и една превъзходна лютеница. Да, а това са манго и плодове. Непременно си вземете thalaguli. — Забеляза как Барет повдига учудено вежди, той й поднесе чиния със сусамени топчета. — Още един от специалитетите на Мита, нали виждате.

Барет покорно си взимаше по малко от всичко и чинията й скоро се препълни. При вида на тази толкова разнообразна, обилно подправена храна, стомахът и възторжено се разбунтува.

Хедли се усмихна.

— Ужасно е от моя страна да ви карам да чакате заради празните ми дърдорения. Хайде… сега опитвайте! Завиждам ви, че за първи път ще вкусите тази божествена храна. Мита наистина е превъзходна готвачка!

Барет скоро се увери, че шотландецът е съвсем прав. Пикантните и екзотични ястия бяха подправени с кокосов орех, кориандър, къри и синамон, както и много други аромати, имената на които тя не знаеше.

Англичанката опитваше всяко ястие много внимателно. Искаше й се да съсредоточи вниманието си върху изобилието и разкоша, които я заобикаляха. И въпреки това, всеки път, когато вдигнеше погледа си от чинията, тя забелязваше празното място и губеше апетит.

Разговорът им продължи близо час, запълнен най-вече от монолозите на развеселения полковник. В един момент Барет се облегна на стола си и се опита весело да се усмихне:

— Никога досега не съм яла толкова вкусна храна.

Лицето й помръкна. Как можеше да е сигурна в думите си, щом животът й преди да се озове на острова оставаше загадка и за самата нея.

Барет леко се намръщи и внимателно остави приборите си, загледана в танца на отразените светлини на свещите.

— Предполагам… Предполагам, че си задавате въпроса какво правя аз тук, но сте достатъчно любезен да не го произнесете.

Полковникът се опита да възрази, но Барет тръсна уверено глава и стисна ръце в скута си.

— Бих… бих искала да мога да ви отговоря. Но не мога, разбирате ли? Може би е било нещастен случай… А може и да не е било така. — Барет вдигна поглед към стареца и притеснено се усмихна. — Сега не си спомням нищо. Само отделни, разпокъсани образи… винаги разпокъсани… Не мисля, че Тигъра, както вие го наричате, е склонен да ми вярва.

Хедли се пресегна и я потупа по рамото с искрено съчувствие.

— Да, да… Тигъра ми каза. Дяволски мръсна история, извинете грубия ми език. А що се отнася до Дев, сигурен съм, че той наистина ви вярва — той се намръщи. — Рубинът… нали разбирате. Сякаш влудява мъжете. Жените също. Обсебва ги. Който го намери… — Гласът на шотландеца заглъхна и той разсеяно се загледа в танца на светлините.

В този миг една кремавобяла нощна пеперуда прелетя над главите им. Крилете й хвърлиха зловеща сянка върху стената. Насекомото закръжи около пламъка на една от свещите. Кръговете ставаха все по-тесни и по-тесни, докато огънят я близна, сякаш я всмукна и я изгори. Чу се само слаб пукот, а пламъчето за секунди се разгоря по-силно.

Барет потрепери. Корсетът й изведнъж стана болезнено стегнат. Пред очите си виждаше крехките крилца на пеперудата, които само за миг се стопиха в огъня.

„Нима и моята съдба ще бъде толкова мимолетна и жестока?“, запита се тя.

Внезапно в коридора се чу приглушен тропот на ботуши и тихият глас на Мита, която попита кой е. Отговорът бе на тамилски.

Стомахът й се сви на топка, гърдите й трескаво се повдигаха в дълбоко изрязаното деколте на синьо-зелената рокля, която Барет бе облякла по настояване на Мита. Стъпките се приближиха. Горещина обля лицето й.

Мъжът забави хода си и спря пред затворената врата.

Барет имаше чувството, че сърцето й ще изскочи, пулсът й чукаше в слепоочията. Тя се молеше Пейгън да продължи, молеше се да не й се налага да застава лице срещу лице с него. Усещаше, че все още е странни беззащитна, че не може да се справи с хаоса от чувства в душата си.

В същия миг дочуха гласа на Нихал.

Пейгън бързо подмина вратата и стъпките му заглъхнаха надолу по коридора. Остра болка на съжаление прониза Барет.

Чак тогава тя си пое дъх и осъзна, че през цялото време е сдържала дишането си.

— Разбирам, мила. — Въпреки че бяха потъмнели от напрежение, очите на полковника в никакъв случай не бяха враждебни. — Доста често съм ставал свидетел на подобно вълнение и прекрасно познавам признаците му, нали разбирате? Да, да… Жените си падаха по Деверил още на времето, когато беше петнадесетгодишен хлапак. Още тогава в него имаше нещо диво, някаква циганска необузданост, която ги привличаше както пламъкът привлича красивите нощни пеперуди.

Барет потрепери. В съзнанието й болезнено се върна образа на изпепелената пеперуда. Тя се опита да каже нещо, но от гърлото й не излезе никакъв звук. Ръцете й не можеха да си намерят място.

— Няма защо да отричате. Всъщност, не е нужно да казвате каквото и да било. Аз прекрасно разбирам всичко.

Няма защо да отричаш…

Барет се вцепени. В главата и отново закънтя познатото барабанене.

Няма защо да отричаш… защо да отричаш…

Думите монотонно се повтаряха — като заклинание.

Треперещите й ръце притиснаха слепоочията й. От ъгъла на стаята изплува сянка, която се усмихваше, а чертите на лицето оставаха неясни. Тя го чуваше, чувстваше го, но когато се обърна, сянката изчезна.

Барет осъзна, че спомените й се връщаха. Сякаш никога не бяха я напускали. Единственото, което трябваше да направи сега, бе да ги сграбчи. „Да пожелае да ги сграбчи“ — така й бе казал Пейгън на поляната.

Тя стисна очи и разбра, че сега вече наистина щеше да си върне миналото, което досега й бе убягвало.

Няма защо да отричаш… защо да отричаш…

Стори й се, че към нея със ситни, бързи стъпки се доближава малък, сивкав плъх. Белите му зъби се оголваха заплашително и се нахвърляха върху всяка част от тялото й. Това бе Страхът.

„Искам да си спомня“, повтаряше си с ожесточение Барет. „Трябва да си спомня.“

— Барет, мила… — гласът на полковника бе приглушен, толкова глух, като че ли идваше от много далече.

Тя го почувства. Страхът го скриваше зад себе си, но то я чакаше.

„Вземи го, Брет! Поискай го и ще бъде твое!“

— Няма защо да отричаш… — Барет повтори думите си на глас, в началото по-тихо, после по-силно и заедно с това силата им нарастваше.

Стори й се, че вече е успяла донякъде да събере разпилените парчета… Заедно с това растеше и Страхът. Имаше чувството, че в един миг плъхът ще я разкъса и тя ще се превърне в хиляди болезнени, гърчещи се парченца.

Барет се държеше, напрегнала волята си да му устои, докато в един миг тракащите челюсти потънаха в мрака, от който бяха дошли и осъзна, че миналото й вече стоеше пред нея. Трябваше само да отвори очи, за да го посрещне.

— Добре ли сте, мила? Може би малко бренди…

Гласът на полковника вече бе по-близо, но все още й се струваше чужд. Сякаш й говореха на език, който тя не разбираше.

Барет не му обърна внимание. В момента бе погълната изцяло от безличните сенки, надничащи от мрака.

„Да, искам го! За Бога, трябва да го приема. Заради самата мен. Заради Пейгън!“

Най-после тя отвори очи и видя пред себе си разтревоженото лице на Адриан Хедли. Синьо-зеленият й поглед премина през него и се вторачи в мрака зад гърба му. Тъмнината там ставаше все по-гъста, разстилаше се към тях със стъпки, отмервани с ударите на сърцето й.

Спомените се връщаха при Барет. Те блестяха в мрака като отблясъци от разпилени стъкла. Някои бяха сладки, други горчиви, трети — непоносимо мъчителни, докато…

Докато в един миг всичко дойде на мястото си. Всяко парченце от миналото зае позицията си в кристала, наречен Памет.

Светлината беше толкова ярка, че я заслепи и в гърдите й се надигна ридание.

— Мило мое момиче! Мис Браун! — силните, мускулести пръсти на шотландеца стиснаха ръката й с учудваща енергичност. — Трябва да ми кажете какво ви безпокои.

Барет дори не помисли да излъже.

— Може да ме наричате Брет, полковник Хедли — каза тя. Гласът й бе неестествено рязък и висок. — Просто Брет. Всички мои приятели ме наричат така. А що се отнася до… Никога не съм обичала името Браун — очите й бяха огромни. — Ако държите на формалностите, наричайте ме Уинслоу. Нали разбирате… Аз си спомних. Господи, вече знам всичко!

Полковникът я изгледа с нескривано любопитство. Рунтавите му вежди се повдигнаха въпросително. Преди да успее да отговори обаче, от вратата дойде друг глас — мрачен и властен. В цялото това напрежение нито Барет, нито Хедли бяха забелязали, че вратата се е отворила.

— Да, мила. За Бога, помогнете ни да разберем за какво всъщност става дума!

Той бе във вечерно облекло. Под черния камгарен плат на фрака му се виждаше риза от искрящо бял лен. Косата му бе все още влажна от банята и блестеше. Барет смътно осъзна, ме това е най-поразително красивият мъж, когото някога е виждала. Въпреки превръзката върху окото…

И най-разяреният.

Пейгън стисна зъби, видял как Хедли гали нежните й ръце. Той прекоси стаята, спря до огромния бюфет от черно лакирано дърво и си наля чаша уиски. Устата му се изкриви в подигравателна усмивка. Без да бърза, плантаторът отиде до мястото си и спокойно се отпусна в стола.

— Да, кажете ни, ако обичате, мис… Уинслоу ли казахте? Изгарям от нетърпение да чуя. Ако и тази ви история е толкова увлекателна, колкото другите, длъжен съм да те предупредя, Адриан, че те очаква нещо наистина интересно.

По бузите на Барет избиха две яркочервени петна. Те единствени оцветяваха бялото й като платно лице.

Напоследък гордостта се бе превърнала в спасение за нея. В началото това бе само инстинкт, но сега вече бе много, много повече.

Сега гордостта й се опираше върху увереност. Поредицата от бистри образи я върна десетина години назад, когато бе ударила нахалния Джеми Уерентън за това, че бе нарекъл дядо й „плиткоумен стар безделник, който има повече косми на главата си, отколкото мозък“.

Барет си пое дълбоко дъх. Сега тя тържествуваше, че си е възвърнала топлите спомени от детството. Нищо, че в това детство освен радост, имаше и много горчивина…

Дългите години самота в колежа. Тя никога не успя да се пригоди към лекомислието и празнодумството на връстничките си от Брайтън.

После си спомни за дядо си, който бе дошъл да си я прибере от крепостта на благоприличието и реда, каквато бе за нея училището в Кент. Бяха я изпратили там след смъртта на родителите й.

Да. Барет си спомняше всичко това. И въпреки че спомените й причиняваха болка, тя ги извикваше един по един, все по-близко до себе си, вглеждаше се отдел но във всеки и го поставяше на мястото му дълбоко в сърцето си. В мига, в който късчето се оказваше там, тя потреперваше от болка, но радостта и мъката се слива ха в едно — в самочувствието, че вече знаеше всичко за себе си.

Барет бе горда. Всички от рода Уинслоу бяха горди.

Донякъде гордостта й я бе забъркала в тази каша. Но не само нея. И дядо й.

Предчувствието за грозящата ги опасност отново се върна и я накара да потрепери.

Все пак, Барет знаеше, че докато тя е тук, дядо й е в безопасност. Сигурна беше, че е така. Сега, когато вече бе подредила отново всичко, когато пренави обърканото кълбо на спомените си, тя разбра защо миналото й бе най-добре пазената й тайна.

Англичанката здраво стисна ръце в скута си. Ако в момента пред нея стоеше само полковникът и продължаваше да я гледа с напрегната загриженост, тя би проговорила. Но не и пред мъжа с каменното лице.

На него тя не дължеше никакви обяснения.

— Чакаме ви, мис Браун… ъ-ъ-ъ… Уинслоу — гласът на Пейгън бе подчертано подигравателен.

Барет вдигна брадичка.

— Ще бъдете ли така любезен да ми налеете чаша шери, полковник.

— Разбира се, мила — Хедли се надигна объркан. Само за секунди той подаде в ледените й ръце пълна чаша с кехлибарената сгряваща течност.

— Господи, та вие сте замръзнала. Да, точно шери ви трябва. Пийнете, ще ви стопли.

Барет го послуша. Алкохолът премина през тялото и като хладен пламък — едновременно я пареше и успокояваше.

Прочисти гърлото си, без да отделя поглед от чашата. Когато най-накрая заговори, гласът й прозвуча малко глух, но овладян.

— Имаше дни в онази воняща стая, когато предпочитах да ме убият, разбирате ли? Знам, че самоубийството е смъртен грях, но бях готова да сторя дори това защото грехът да живея ми се струваше по-страшен. Непрестанен мрак. Непрестанен тътен и плискане на морски вълни. Очи, които непрекъснато надничат през шпионката — гласът на жената стана суров. — Веднъж се опитах да го ударя. Извадих един от обръчите на корсета си и се скрих зад вратата. Тогава чух, че стъпките спират пред вратата и малкото прозорче се отваря, за да ми подаде храната — ако вкисналата супа и мухлясалият хляб можеха изобщо да се нарекат храна. Той отново погледна отвора и аз наврях стоманения обръч.

Барет се вгледа в нощта.

— Той изкрещя. Нарече ме с ужасни имена и предполагам, че ги заслужавах. После ме биха. Беше… много неприятно — гласът й бе равен, монотонен — Разбира се, те не бяха глупаци. Никога не ме удряха на голо и гледаха да не оставят белези. Синините се разнасяха за седмица. За тях беше много важно как ще изглеждам, нали се досещате. Накрая обаче решиха, че ще е по-изгодно да ме… бележат. Така подозренията му щяха да намалеят.

Барет смътно дочу груба псувня от другия край на стаята, но не отдели погледа си от мрака, потънала дълбоко в спомените си.

— Нямаше как да им се противопоставя. Нямах никаква надежда за бягство — бяхме в открито море. Всеки ден, всяка секунда дори, бяха истински ад. По едно време престанах да се храня — тогава разбрах, че слагат в супата някакво упойващо вещество. — Очите й безцелно се взираха в нощното небе. — После ми обясниха с най-малки подробности какво ще се случи, ако още веднъж проявя непокорство.

Лицето й се бе превърнало в мъртвешка маска. На фона й се открояваха единствено синьо-зелените бездънни езера на очите й.

Барет прокара замислено пръст по ръба на кристалната чаша.

— Все още бях решена да не им се давам. Даже на следващия ден се опитах да избягам. Престорих се на болна и се промъкнах през отворената врата. — Пръстите й за миг замръзнаха. — После… е, нека просто кажем, че удържаха на думата си. След това… Повече не се опитах да бягам.

Лицето на Пейгън бе сковано и беше страшно за гледане. Пръстите му се вкопчиха в стола. Искаше му се да изкрещи, да я накара да млъкне, да избяга от стаята.

Искаше му се да я притисне към себе си, да я утеши, да изгони от паметта й всеки зловещ спомен. Завинаги…

Но не го направи. Пейгън бе достатъчно мъдър, за да знае, че в момента тя трябваше да говори — за нейното успокоение.

А той — той трябваше да я слуша.

— Героизмът е много изтъркана характеристика — прекъсна я рязко той. — Особено когато има подобни наказания.

Гласът му като че ли изпълзя от сенките на мрака. Той й подейства като удар. Тя видимо се стресна. Червените петна отново избиха по страните й. Тя се изсмя ниско и гърлено.

— Едно поне е сигурно. Аз не съм героиня. Защото им се подчиних. Съгласих се, нали разбирате? Съгласих се да направя всичко, което ми заповядат.

Барет се обърна. Огромните й, блестящи от неизплаканите сълзи очи, се взряха в Пейгън.

— Всичко беше замислено точно така, както ти предполагаше. Естествено! Аз бях доведена на твоя плаж, заради теб, Пейгън. За да те прелъстя. За да те вкарам в капан. За да открия скапания ти рубин и скривалището му. — Гласът й внезапно стана креслив нервен и накъсан. — И Господ да ми помагаше, ако не си бях ударила главата, докато се опитвах да избягам ако не бях из… изгубила паметта си. Тогава щях да направя в… всичко, което искаха!

Пейгън усети истерията в гласа й и цялото му същество искаше да я спре. Отново не го направи. Трябваше да научи всичко. Спомените й щяха да се превърнат в гнойни язви, ако не се освободеше от тях още сега.

— Е, и? — подкани я той.

Тонът му бе хладен и леко подигравателен. Това щеше да я разяри и така да й помогне да се овладее Той го знаеше. Знаеше също, че само гневът щеше да й помогне да продължи да говори.

— Не ни разочаровайте! Смятате да спрете толкова трогателната си история, мис Уинслоу. Точно сега когато започна да става интересна!

Барет потрепери, сякаш я бе ударил. Червените петна се разпростряха по раменете и гърдите й. Тя толкова здраво стисна чашата, че побелелите й пръсти почти се сляха с кристалното стъкло.

— Сега обаче, ми се иска да си бях спомнила, милорд. Такъв като теб заслужава добре да му бъде смачкан фасонът и да бъде принуден да сърба попарата, която сам е надробил. — Очите й блестяха като леденостудени сапфири. — Мисля, че тази задача дори би ми била приятна. Защо трябва аз да имам съвест, щом като ти изобщо нямаш такава!

Барет повдигна чашата си в подигравателна наздравица, доближи я до устните си и я изпи до дъно.

Лицето на Пейгън оставаше непроницаемо. Той невъзмутимо махна някакво мъхче от ръкава на фрака си.

— Приятно ми е да го чуя, мила. А сега, ако обичате, да оставим настрана тези досадни празнословия за съвест и морал. Продължавайте, историята ви е много увлекателна и трябва да я довършите.

Барет го стрелна с поглед?

— А нима мислите, че не съм свършила? Мисля, че се изразих пределно ясно. Така ли е, полковник Хедли? — очите й не се отделяха от лицето му.

— Да, защо… Много ясно. Но…

Полковникът рязко млъкна, защото Пейгън внезапно стана, сграбчи Барет за раменете и я вдигна от стола й.

— Не, не я довърши! Все още не си казала кой те е изпратил тук! — после се овладя. — Искам да чуя и останалата част от историята, мис Уинслоу.

Барет конвулсивно свиваше и разтваряше дланите си.

— Толкова ли си сигурен?!

— Да, сигурен съм. Кажи ми, Angrezi!

— Много добре. Разбира се, че Ръксли ме изпрати. Същият, когото от толкова време подозираш. И все пак, има една малка подробност, която вие сте пропуснал в проницателните си умозаключения, милорд. Аз не се казвам Браун, а също така не съм и мис. Не съм вече и Уинслоу. Имам друго име. Омразно за мен име. И то е Ръксли — мисис Ръксли, за да бъдем съвсем точни. Да, Пейгън, аз съм жена на най-големия ти враг!

41.

Хедли скочи на крака толкова поривисто, че столът му за малко не се разпадна.

— Боже Господи, не може да е истина! Не искам да повярвам!

Пейгън не помръдна. Ръцете му още по-здраво стиснаха раменете на Барет. Белегът до веждата му изглеждаше сребристо студен под светлината на свещите.

— Въобще не се учудвам. Продължавай, Angrezi. Сега наистина възбуди интереса ми.

Този път Барет не се подложи на унижението да му се съпротивлява. Тя стоеше неподвижна в ръцете му, лицето й се бе превърнало в каменна маска.

— Изглежда от доста дълго време е искал да му стана жена. Дори преди търга на рубина. Той познаваше дядо ми и… Но това е друга история и тя едва ли ще ви заинтересува. — Барет се опита да успокои бесните удари на сърцето си и продължи. — Когато… когато чу, че раджата ще продава рубина, той се разбесня. Ръксли знаеше, че рубинът идва от земите на Уиндхевън и искаше да види лицето ти, когато ти го открадне. — Барет се намръщи. В следващия миг очите й широко се отвориха. — Но това не би променило нищо, нали? Защото ти беше раджата. Ти беше дошъл в Лондон, нали?

Спомените й се избистряха със светкавична бързина. Един образ следваше друга. Барет леко притвори очи, опитвайки се да се съсредоточи. В един момент лудо и се прииска да се изсмее, да отметне главата си назад и да избухне в смях… После дойдоха сълзите.

— Аз… Аз чувствах, че е така, но…

Тя успя да сподави вълнението си и запази самообладание.

— Сигурно и той то е знаел. Сигурно това е било в основата на плановете му, на ходовете, които е замислил. Когато по-късно Ръксли дойде при мен — в онази воняща каюта — лицето му сякаш светеше от вътрешен огън. Корабът бе спрял на Кучешкия остров. Този ден разбрах, че нещо му има. Преди само бях подозирала… — Барет нервно си пое дъх. — Няколко пъти, разбира се, се бях питала…

— Беше се питала какво!

Барет сви рамене.

— Бях се питала кой си ти всъщност. Ръксли се беше досетил, че ще дойдеш на търга, но дори и той не подозираше, че си способен да паднеш толкова ниско и да се маскираш като индиец пред половината лондонски елит.

— Повече от половината, бих казал — поправи и хладно Пейгън.

Очите на Барет потъмняха.

— Предполагам, че много малко са нещата, които не би се осмелил да направиш, за да постигнеш целта си. Права ли съм?

Пръстите му се впиха дълбоко в меката, млечнобяла кожа на раменете й. Барет се сви от болка. Утре на това място щяха да избият сини петна. Колко ли синини бе имала но тялото си до този момент?…

Тези белези обаче бяха желани от нея. Тя ги посрещна с някаква своенравна увереност, че по този начин би възтържествувала над него. Още повече, искаше когато си тръгне, да има по тялото си негови следи.

Да, Барет трябваше да се махне от Уиндхевън. Колкото е възможно по-скоро. Тук опасността бе много по-голяма, отколкото Пейгън предполагаше. Нейното присъствие тук само би влошило нещата.

Погледът й се прехвърли върху полковника. Той със сигурност би й помогнал.

Пейгън преглътна ругатнята си и я пусна. После бесен отиде до бюфета и отново взе бутилката.

Той си наля чашата до горе и я изпи на един дъх. Чак тогава се обърна. Лицето му бе жестоко.

— Абсолютно си права, Angrezi. Остава ми съвсем малко, за да я постигна. Но продължавай, моля те!

Хедли се опита да изрази неодобрението си.

— Не виждам защо е необходимо да я караш да продължава, Деверил. След всичко, което е преживяла по-добре да я оставим да…

Пейгън присви очи.

— Но мисис Ръксли изглежда има настроение за разговор. Кои сме ние, че да й отнемаме това удоволствие? Разкажи ни още, Синамон — разкажи ни най-вече за прекрасната си сватба. Тя не беше обявена във вестниците — за това поне съм сигурен.

Барет се втренчи в лицето му, крепеше я само някаква мъчителна сила. Очите й блестяха като стъклени.

— Не е ли? Нищо чудно. Ожениха ни по средата на Ла манша. Церемонията изпълни някакъв пиян като свиня морски капитан. Очите му дори не ни виждаха. Не го интересуваха и подробностите — дали булката има настойник, пръстен, как се казва това… Дали се е свестила от опиата, с който я е натъпкал бъдещият й съпруг…

— Напълно в стила на Ръксли. — Той стисна зъби и мускулите на челюстта му се очертаха. Пейгън се облегна на ламперията до прозореца. — Нима трябва да разбирам, че меденият ви месец също е започнал по средата на Ла манша?

Тонът му бе хладен, умишлено предизвикателен. Пейгън бе успял да зададе въпроса си, въпреки че никак не желаеше да чуе отговора.

Барет истерично се разсмя. После се обърна и закрачи из стаята като разярена пантера.

— Меден месец ли? — повтори несвързано тя. — А, да — медният ни месец. Беше твърде необикновен за да мога да го забравя.

Русокосата жена спря за секунда до масата и пръстите й здраво се вкопчиха в дървото.

В следващия миг се олюля. Полковникът се втурна да и помогне, но тя го спря с рязък, решителен жест.

— Добре съм. Но не мисля, че след малко вие ще бъдете добре — лицето й бе бяло като вар. Нямаше ги дори яростните червени петна. Пръстите й трескаво барабаняха по ръба на масата. — Всъщност, ако имате капризен стомах, бих ви препоръчала да излезете. Поне за следващите няколко минути от разказа ми.

— За Бога, кълна се, че ще убия този изверг! — Хедли вдигна ръка и замахна във въздуха, сякаш да потвърди достоверността на заплахата си. — Ще прережа гърлото му със собствения си нож. Ще видите, ще го направя! Чудовище! Проклето дяволско изчадие!

Барет само се засмя — тихо и безжизнено.

— За да го убиете, първо трябва да го откриете, полковник. А аз се страхувам, че това е почти невъзможно. Винаги е било. Дори и за възможностите на човек с такава безгранична безскрупулност като вашия Тигър.

Очите й потърсиха тези на Пейгън. Прониза я хладният им блясък. Лицето му бе маска, едрото му неподвижно тяло сякаш се сливаше със стената.

— Може би няма да е толкова трудно, колкото предполагате, мила. Моят стомах обаче, съвсем не е капризен. Моля ви, продължавайте!

Ноктите й задраскаха лакираната повърхност.

— Изгаряте от любопитство за подробностите, така ли? Добре тогава. — Барет изправи рамене и се втренчи в лицето му. — Аз не бях… не бях много покорна съпруга. В интерес на истината, той срещаше големи трудности, докато ме довлече в леглото си, въпреки помощта на двама доста нелюбезни бандита, изпратени му от капитана. — През лицето й премина сянка. — Мисля, че затова ме подозираше. После нещата ставаха доста мъгливи.

Вратата зад гърба й внимателно се затвори. Барет разбра, че полковникът беше напуснал салона.

Пейгън не каза нищо, изражението му оставаше непроменено.

— Всъщност, дори беше смешно. Той толкова се стараеше. Толкова пъти — очите й зееха — бездни на лудостта сред безцветната пустош на лицето й. — Той не можеше да изпълнява съпружеските си задължения, нали разбираш? Независимо какво правеше, какво ме караше да му правя… нищо не му помагаше. — Тя с мъка преглътна. — Неговият… неговият… бе отпуснат, сгърчен… без капка мъжественост. — Барет за първи път отдели очите си от Пейгън и се втренчи в сянката му на стената. — Тогава ме биеше. Предполагам, че за всичко обвиняваше мен… Сигурно си е мислел, че с мен поне ще бъде различно.

Барет едва сдържаше риданията си и здраво притисна ръце към слабините си, сякаш за да не й прилошее.

— Барет, недей! — Пейгън бе проговорил след толкова дълго мълчание.

Но тя не го чу.

— После се сетих, че всичко това всъщност дори е много смешно. Той бе толкова разярен, толкова истински усърден — всичко бе започнало да прилича на някаква зловеща комедия. Чувството ми за хумор обаче бързо изчезна, когато ме докопваше и започваше да ме бие. Той ме накара да… да… — Барет се задави, неспособна да изрече следващите думи.

— Господи! Стига толкова!

Пейгън диво изстена и се втурна към нея. Ръцете му прилепнаха като горещ гранит около кръста й, по раменете, по лицето, по шията… Целувките му се сипеха като огнен, безумен дъжд… Барет повдигна лице, подобно на цвете, което се изправя в стихията на априлската буря. Тя знаеше, че това я наранява, но и че е живот за нея.

Какво щеше да стане после Барет не знаеше…

В този миг вратата се отвори с трясък.

— Ужасно съжалявам, Тигър, но… За Бога… ъ-ъ-ъ… ами… — Хедли спря като закован при вида на страстната им прегръдка, на разрошената й коса, на алено-червените й устни, сгрени от топлината на целувката.

— Един… един от местните. Хванали го в сушилните с един бидон нефт. Изглежда е искал да прати по дяволите цялата реколта от седмицата. Мислех, че ще искаш да…

Не бе нужно да продължава. Пейгън вече я бе откъснал от себе си и прокарваше пръсти през косата си.

— Разбира се, Адриан — промърмори дрезгаво той, като безуспешно се опитваше да се овладее. — Един… един момент.

Вратата бързо се затвори. Мъжът и жената се гледаха един друг в продължение на дълги секунди напрегнато мълчание. Въглените на страстта все още бяха нажежени до бяло и изгаряха устните им, гърдите им, слабините им…

— Трябва да отида.

— Да… да, разбира се.

— Ще се върна, Синамон.

— Да… — отговорът й бе почти недоловим. — Да… да, разбира се.

— Вече всичко свърши. Той никога вече няма да те докосне! Обещавам ти и Бог ми е свидетел!

— Бла… благодаря ти — Барет впи нокти в дланите си. Сълзите щяха да бликнат всеки миг от очите й. — Сега тръгвай! Ще бъдеш лош плантатор, ако не се грижиш за реколтата си.

Мускулче заигра върху челюстта на Пейгън.

— Аз съм лош плантатор, Angrezi. По-лош, отколкото предполагаш. Но мислиш ли, че… че ще се…

— Ще се справя. Сега тръгвай! Веднага!

Ноктите й се впиха още по-дълбоко. Барет се опита да преглътне надигащата се буца в гърлото. Знаеше, че не ще успее да издържи още дълго. За последните няколко часа й се бяха струпали толкова кошмари, толкова ужасни спомени… Барет се чувстваше като пребита, смазана от стотиците невидими удари, които сама си бе нанесла.

— Ще се върна колкото е възможно по-скоро. През останалото време ще ти пратя Мита.

Тя можа само да кимне — не се осмели да заговори. Замрежените й от сълзите очи смътно видяха, как Пейгън стисна юмруци и повдигна ръка, сякаш за да я докосне.

Това вече щеше да прелее чашата на страданието й.

— Тръгвай, по дяволите! Успях да се справя през всички тези месеци, предполагам, че мога да почакам още няколко минути! — каза тя, без да си поема дъх.

Пейгън се стегна. На прага отново се подвоуми — само за секунди. После изруга жестоко и яростно тръшна вратата след себе си.

Барет не успя дори да изчака да заглъхне тропотът от ботушите му по коридора и избухна в дълбоки, разкъсващи ридания, притиснала лице в диплите на синьозелената си рокля.

Плачът сякаш й помогна. Тя осъзна, че в този кошмарен, черен, задушаващ я свят, все още можеше да се открие малко чувство на хумор и светлинка.

Няколко часа по-късно Барет се съблече, изми се, разпусна косата си и си легна. Действията й бяха съвсем механични.

Нощницата й бе от копринен воал с девически бял цвят, съвсем несъответстващ на неприличната й прозрачност.

И все пак, това бе най-скромното нощно облекло измежду многото, които Мита бе извадила от куфарите.

Сега Барет бе прекалено изтощена, за да се разгневи на тази поредна проява на нахалство от страна на Пейгън. По този начин той съвсем недвусмислено й намекваше, че тази вечер тя ще се облече за негово удоволствие, а не по свой вкус.

Единственото, на което бе способна русата жена сега, бе да затвори очи и да потъне почти мигновено в дълбок, непробуден сън.

Барет вече нямаше какво да сънува. Страховете й бяха намерили образите си, паметта й се бе възстановила напълно. Сега вече нямаше защо да се вкопчва отчаяно в призрачните сенки, които й носеше нощта.

— Кълна се в дявола, че този човек не знае нищо! Останалите също.

Луната се подаде от облаците и освети Пейгън и полковника, които крачеха по криволичещата пътека към къщата.

Лицето на Пейгън бе сурово.

— Не съм и очаквал нещо по-различно. Ръксли е много голям играч. Как иначе би стигнал до положението си днес — лондонски Принц на търговците, с личен капитал над петстотин хиляди лири.

Хедли ритна яростно едно клонче от пътя си.

— Как може да си така дяволски спокоен, човече! Толкова „нещастни случаи“ като този станаха досега. Ти все успяваше да ги хванеш в началото, но какво ще стане следващия път? А по-следващия? И ти, и аз прекрасно знаем, че ще има следващ път. Какво ще правиш, ако тогава не се окажеш толкова бърз и съобразителен?

Лицето на Пейгън оставаше в сянка.

— Предполагам, че ще се съвзема, мили мой Адриан, и ще започна отначало. Правил съм го хиляди пъти досега.

Полковникът изсумтя и промърмори нещо от рода на „хладнокръвен, самомнителен наивник“!

Истината обаче бе, че Пейгън съвсем не бе толкова спокоен. Душата му се разяждаше от ярост, мечтаейки да накъса на парчета тялото на Ръксли и всяка част да стъпче с ботушите си. И все пак, нямаше смисъл да разкрива яростта си пред Хедли. Още от малък Пейгън бе разбрал, че силата се печели с въздържаност. Тогава още той скриваше всичките си чувства и вълнения под внимателно премерената маска на безразличието.

Това, разбира се, му струваше много усилия.

Пейгън се върна назад към разпита на побелелия от страх тамилец, когото бяха открили в сушилнята. Ръцете му инстинктивно се вкопчиха в студения приклад на пушката.

Мъжът бе протестирал ожесточено. Твърдеше, че нищо не е видял, нищо не е чул. Просто пренасял някакъв пакет, за да направи услуга на приятел…

Но защо в сушилнята?

Бил се объркал, преди това пил оризова ракия.

Кой е приятелят му?

Изчезнал.

А бидонът с нефт до вратата?

Нямал нищо общо с него. Бил е там преди той да дойде.

Какъв пакет тогава трябвало да пренася?

Толкова се бил уплашил, че го захвърлил някъде.

Всички въпроси са били предвидени. Отново нямаше никаква улика, всичко бе идеално премислено.

Пейгън бе изпсувал и пуснал човека да си върви. Преди това естествено го бе предупредил, че ако кракът му още веднъж стъпи в плантацията, ще бъде набит на кол и хвърлен на лешоядите.

Лицето на тамила бе заприличало на смачкан развален банан.

Пейгън не отрони нито дума повече докато стигнаха до къщата. Свещите в трапезарията бяха изгасени, в стаята на Барет също не светеше. Затворените й прозорци ясно се виждаха от пътеката към сушилните.

Плантаторът почувства внезапна, остра болка от съжаление. От огромна, потискаща самота.

— Благодаря ти за помощта, Адриан.

— Глупости, приятелю. Оставам верен на принципа си да съм винаги на точното място и в точното време. Радвам се, че успях да ти помогна — полковникът сведе поглед, притеснен от похвалата на Пейгън, а също така и от неприкритата му потиснатост. — Вече трябва да си лягам. Денят беше дяволски дълъг.

Хедли си тръгна, а Пейгън съсредоточено се заслуша в стъпките му по коридора. След малко всички утихна. Къщата спеше, погълната в сънища. Той внезапно осъзна, че е тръгнал към стаята със затворените прозорци. Стаята, в която спеше тя, без дори да подозира за опасността, която ги дебнеше.

Едва когато стигна прага й, Пейгън спря. Той се обърна, изруга и се върна към кабинета си.

Там го чакаше бутилка чудесно, отлежало уиски която пазеше за специални случаи.

Този очевидно бе най-специалният. И все пак, когато първата глътка от парещото омайващо като кадифе питие пропълзя по гърлото му, Пейгън установи, че не може да заспи. Сега той имаше нужда от нещо, далеч по-силно от уиски.

От коприненото, топло тяло на Барет, което се увива около неговото…

От думи, прошепнати с любов…

От нея.

Няколко часа по-късно Пейгън най-после задряма в старото удобно кресло в кабинета си. Дългото му тяло изпълваше цялата седалка, а обутите си в ботуши крака бе вдигнал върху една бамбукова табуретка.

Бутилката с уиски бе полупразна.

Дишането на плантатора бе дълбоко и спокойно. Дори в мига, когато изпод вратата пропълзяха първите сивкави облачета и злокобно започнаха да се кълбят около лицето му.

42.

Облаци… Гъсти и кълбести. Прозрачни и перести.

Облаци, разнообразни по форма и големина, плуват по лазурното небе…

Сега обаче облаците не бяха бели и небето не бе лазурно.

Сега те се спираха и се кълбяха като змии. Сега те бяха влажни, парливи, задушаващи.

Сега това беше дим.

Барет скочи в леглото си. Едва си поемаше дъх. Остра болка пареше гърлото й.

По пода пропълзяха първите повлекла на дима. Те танцуваха дяволския си танц и се събраха. Само за секунди се образуваха сивкави, непрозрачни кълбета.

Дори и в този момент Барет не реагира, парализирана от съня и шока, мислейки си, че сигурно все още спи.

Чак след като първата вълна горещ въздух изпълни стаята, Барет се изтръгна от унеса си и скочи. Втурна се към вратата. Кашлица раздра дробовете й, задушливите изпарения нахлуваха дълбоко в гърдите й.

Господи, Уиндхевън гореше!

„Чудесно!“, мислеше си мъжът в тъмното.

Жалко че хората на Нихал бяха хванали тамила когото изпрати с нефта. Той, естествено, отново бе обърнал неприятния инцидент в своя полза — по този начин бързо успя да отвлече вниманието им.

Единственото, което сега му оставаше, бе да седи спокойно и да чака. Само след минута щеше да получи всички сведения, които му бяха нужни.

Очите му за секунда блеснаха.

Разбира се, ако Уиндхевън не се срутеше, и всички негови обитатели не загинеха.

Барет се опитваше да стигне до вратата. Съзнанието й все още не се бе отърсило напълно от съня.

Димът бе станал още по-гъст и тя трудно откри преградата от дебело тиково дърво. Протегна ръце, за да я отвори.

В същия миг изпищя от болка и отскочи назад.

Вратата се бе нажежила от огъня. Значи всичко зад нея гореше.

Барет се обърна, сграбчи дебелото одеяло от леглото си, нахлузи ботушите си и се втурна към ъгъла. Мита бе оставали там две порцеланови кани с вода.

Жената грабна и двете и прибяга до противоположната на вратата стена. Там трябваше да открие скритото резе, което индийката й бе показала предвидливо само преди няколко часа.

Това бе външната врата към верандата. Барет я отвори и хладен, чист въздух погали лицето й. Тя светкавично затвори вратата след себе си. Притокът на свеж въздух отвън само би разпалил пожара още по-силно.

Разстоянието от нейната врата до вратата на коридора бе само петдесетина крачки по верандата. Барет стигна бързо до коридора и с треперещи пръсти отвори вратата му. Пред очите й лумна адска стена от оранжевочервени пламъци и задушаващ черен дим. Още малко и щеше да загуби съзнание от горещината и изпаренията.

Сърцето й обаче издържа. Барет изля едната от каните върху одеялото, обви го около тялото си като туника, сграбчи другата кана и се втурна в пламъците.

Единственото, за което молеше Бога, бе да открие стаята на Пейгън.

Англичанката отвори една след друга три врати, но нито една от стаите не изглеждаше обитаема — мярнаха се мебели, облечени в бели калъфи. Не трябваше в никакъв случай да се отчайва. Сърцето й биеше лудо, когато се насочи към една по-малка врата, която не бе забелязала в началото.

Гравираната медна брава изгори жестоко пръстите й. Барет не си позволи да мисли за болката. Трябваше да я отвори.

На третия път успя.

Отново същото. Тя с мъка различи в мрачната стая огромно бюро, покрито с разпилени листа, грамадни древни карти по стените и една препарирана глиганска глава.

Барет бе готова веднага да им обърне гръб и да хукне към другите врати, когато — някак внезапно кълбата дим около бюрото се разслоиха и от тях сякаш изплуваха чифт лъснати черни ботуши.

Тя изкрещя и се втурна в стаята. В коженото кресло до бюрото бе потънало отпуснатото тяло на Пейгън.

— Събуди се, Пейгън! За Бога, веднага се събуди!

Плантаторът измърмори нещо под носа си и извъртя глава.

Барет долови острата миризма на уиски. „Господи, той е пиян! Как ще успея да го измъкна оттук?“, помисли си трескаво тя.

Жената бясно разтърси тежкото, потънало в дълбок сън тяло, но освен няколко промърморени ругатни, нямаше резултат от усилията й. Тогава, без да се замисля, Барет започна да го шамаросва през лицето. Един, два…

Пейгън сграбчи китката й и болезнено я стисна.

Очите му едва-едва се отвориха.

— Надявам се, че имаш основателна причина, Нихал… — той млъкна и подуши въздуха. — Какво, по дяволите…

Само няколко секунди му бяха достатъчни, за да дойде на себе си.

Пейгън скочи и се огледа.

Барет му показа каната. Очите й сълзяха от дима.

— Нямам нищо по-подходящо. Ще те облея.

Тя дори не изкача отговора му и изля част от водата върху гърдите му. Останалата вода изля върху себе си.

Барет вече бе на прага, но спря, защото усети, че той не е зад нея. Пейгън стоеше до библиотеката в другия ъгъл на стаята и отваряше като бесен чекмедже след чекмедже.

— Няма време, Пейгън! Само след минути вече няма да можем да излезем.

Той я погледна. Върху лицето му бе изписана яростна решимост да направи това, което си бе наумил. Само след миг го откри — малка кожена кутийка. Пъхна я в пазвата си.

Трябва да е нещо много важно за него, щом като рискува живота си, за да го вземе, забеляза някак между другото Барет.

В този миг в гъстия дим изплува дългото, кокалесто лице на полковник Хедли.

— Цялото крило всеки момент ще рухне, по дяволите! Излизайте оттук! И двамата! Пратих Нихал да извика берачите. Ако не излезем веднага…

Пейгън се обърна към него и хладнокръвно закопча горното копче на ризата си.

— Напълно си нрав, Адриан. Тук наистина става неприятно.

Сега вече Барет го почувства до себе си. Той бързо я тласна към бушуващия ад в коридора. Желязната му прегръдка й се струваше единствената реална връзка с живота в нескончаемите секунди, докато си пробиваха Път през пламъците и дима.

Когато най-носле излязоха през портала навън и ги лъхна прохладния, чист планински въздух, и двамата паднаха на колене. Кашлицата раздираше гърдите им, очите им бяха заслепени от пламъците, телата им пареха.

Пейгън веднага се изправи и се втурна към южното крило, където вече се чуваха първите сигнали за тревога. Няколко секунди по-късно след него се появи и полковникът.

Барет остана върху влажната от росата трева, разкъсвана от болезнените пристъпи на кашлицата. Лицето й бе изцапано със сажди. Дланта на ръката й, изгорена от нажежената медна брава, ужасно я болеше.

И все пак, всички тези болки не бяха нищо в сравнение с простичкото щастие, че е жива.

От мрака към нея подскочи една трепереща, космата фигурка и се сгуши в прегръдките й. Барет притисна маймунката близо до себе си. Така, притиснати една до друга, двете с безмълвен ужас наблюдаваха как оранжевочервените пламъци се издигат над цялото южно крило и осветяват всичко наоколо.

Внезапно, озарен от пламъците, се открои един висок силует на мъж. Барет веднага разпозна широките рамене и мускулестите бедра на Пейгън. Никога не можеше да сбърка. Плантаторът взе от ръцете на един от цейлонците зад себе си първата кофа с вода и я изля върху пламъците, после я върна празна и пое следващата.

Така измина близо половин час. Кофите се подаваха във верига, с яростна последователност и бързина, а Деверил Пейгън бясно ги изсипваше върху огнените езици.

Барет едва виждаше от дима тази надпревара е пламъците, но беше убедена, че едва ли ще успеят да се справят с огнената стихия.

След близо час бушуващата стихия на огъня бе усмирена. В сумрака на безлунната нощ остана да чернее като страшен белег само овъгленият покрив на южното крило. Нихал се бе сетил да доведат слоновете и да изливат с хоботите си вода върху огъня.

„Едва ли ще успеем“, бе си помислил по едно време Пейгън, докато прокарваше уморено почернялата си от сажди ръка по челото.

Но покривът беше спасен и само две от стаите в южното крило бяха пострадали.

За съжаление едната от тях беше кабинетът му.

— Нихал, погрижи се да заведат слоновете на реката и да ги оставят добре да се охладят. Утре ще празнуваме. Никаква работа в сушилните. Сигурен съм, че си отделил някъде от онази силна оризова ракия. Почерпи всички. Момчетата си го заслужиха, Бог ми е свидетел!

Изневиделица изникна и полковникът и потупа Пейгън по рамото.

— Съвсем на косъм беше, Дев. Чак ме бе страх да си го помисля, по дяволите.

Пейгън кимна. Плантаторът уморено се взираше в пострадалата от пламъците сграда.

— Сега, след като всички сме живи и здрави, може би ще ни кажеш кое бе това толкова важно нещо, заради което се задържа в кабинета? — смъмри го Хедли доста строго. — Можеше да загинеш, а заедно с теб и младата жена, чиято смелост всъщност ни спаси. Честно да си призная, досега не съм срещал такава жена. Но нека… нека се върнем към въпроса ми. Искам да знам какво има в тази кутийка.

Пейгън едва забележимо се усмихна и извади от пазвата си малката триъгълна кутийка, изработена от кожа и инкрустирана със злато. Той я задържа малко в ръка, отвори капачето и я подаде на шотландеца.

Хедли сбърчи вежди. Няколко секунди той се взира с явно недоумение в кутийката. Очакваше, че в нея може да са скрити хиляди други неща, но не и това, което виждаха очите му в момента.

Полковникът внимателно извади овална миниатюра с позлатени ръбове.

— Портрет?! — той вдигна изумения си поглед към Пейгън. — И ти рискува живота си заради това?

Пейгън само сви рамене и не отдели очи от миниатюрата.

Висок мъж с тънки, стиснати устни и горда осанка.

Слаба, деликатна жена с рокля от моарирана коприна с цвят на слонова кост. Крехките й бели ръце — здраво стиснати в скута й.

А пред тях — около седемгодишно момче, с решителен и упорит израз на лицето, което вече се чувства мъж.

Семейството бе застанало на просторна веранда, някъде в подножието на Симла. Планината бе смарагдовозелена, терасовидно нагъната.

Четвъртата фигура от групата беше черноока индийка, най-вероятно дойката. Очите й изглеждаха загрижени и сякаш криеха някаква тайна.

— О, но това наистина е много важно, Адриан. От тази миниатюра присмехулно ме гледа моето минало, малкото минало, което ми остана. Не мога да си позволя да загубя и него.

Полковникът се намръщи и понечи да каже нещо. После обаче промени намерението си, въздъхна и сви рамене.

— Все пак, в момента мен повече ме интересува настоящето. А то е, че ти, стари приятелю, си изморен до смърт и е най-добре да си починеш, докато още имаш време за това. Сезонът на мусоните настъпва и трябва да побързаме, ако искаме дотогава южното крило да е възстановено.

Шотландецът потупа Пейгън по рамото и тръгна тромаво към стаята си.

„Толкова съм мръсен — помисли си плантаторът, оглеждайки мрачно почернелия си от сажди ръкав. — Мириша на дим. Дяволски съм уморен.“

Пейгън тръгна към стаята си, решен да направи отчаян опит да се поизмие, а след това да потъне в дълбок сън.

Краката му обаче отново го поведоха в посока, обратна на тази, която водеше към стаята му. Като насън Пейгън извървя петдесетината крачки по тъмната веранда, дръпна резето и безшумно отвори вратата пред себе си.

Тя бе седнала в креслото до прозореца, осветена от златистата светлина на единствения маслен фенер. Разпуснатата й коса падаше върху раменете й като водопад от течен кехлибар.

Беше по-красива от всякога. По-красива от образите, които той извикваше от миналото. По-красива от образа, който бе рисувал в копнежите си. Сякаш всички се сливаха в едно — сега, когато му предстоеше може би последната схватка със смъртта.

Ръцете му се вкопчиха в хладната, полирана рамка на вратата, но тялото му не помръдна. Пейгън съзерцаваше жената, която въпреки желанието си, не успя да намрази.

Лицето й бе овал от алабастър, очите й — езера от малахит.

Барет го забеляза, но с нищо не показа, че е изненадана. Тя остана неподвижна в креслото си.

— Спри ме, соколице! — гласът му бе дрезгав и мрачен.

Само устните й потрепнаха. Лицето й оставаше все така безизразно.

— Утре тръгваш за Коломбо — промърмори Пейгън, сякаш говореше сам на себе си. — Ще пратя с теб Нихал и още двадесетина мъже, ако се наложи. Но едно е сигурно — няма да останеш тук нито ден повече.

Жената в креслото едва забележимо трепна.

Защо думите му отново я нараняваха толкова жестоко? Нали именно това бе очаквала, това бе искала през цялото време…

Нима не беше така?

— Там ще си в безопасност — продължи Пейгън, стигнал до средата на стаята. — Ще уредя да напуснеш Индия най-много до седмица. Да заминеш например за Макао. Или предпочиташ Америка?

„Нито едно от двете“ — мислеше си жената с коса като слънце. В очите й блестяха сълзи. — „Искам да съм тук. Или където й да е, но да съм с теб.“

Пръстите й нервно си играеха с белите воали на нощницата. Върху раменете й беше заметнат аленозлатист кашмирен шал, но по тялото й преминаха тръпки, сякаш от студ. Или може би от нещо друго?…

— Не протестираш, така ли? Приятно съм изненадан, Angrezi. Нищо не е в състояние да ме убеди, че би могла да останеш, по дяволите. Сега опасността е толкова близо дори тук — в Уиндхевън, където се надявах, че ще бъдеш на сигурно място. А и ти с всяка следваща секунда ме обсебваш все повече и повече.

Пейгън вече бе съвсем до нея. Лицето му беше черно-бяла маска от светлина и сенки.

Барет вдигна очи и се загледа във вената, която пулсираше на слепоочието му, малко над зигзаговидната плетеница от сребристи белези между веждата и скулата му.

— Нищо не може да ме разколебае, чуваш ли? Утре тръгваш. На разсъмване.

Бавно, с изящна грация, жената се изправи от креслото си и отметна кашмирения шал от раменете си. Сега светлината на фенера не срещаше никаква преграда и проникна през бялата прозрачна нощница, за да залее със златисти отблясъци прекрасното й тяло.

Дъхът на Пейгън спря.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш, соколице! Предупреждавам те, няма да успееш.

Тънките й пръсти с нежно докосване проследиха сребристия белег около окото му. Тя вече бе станала от креслото, изправи се на пръсти и устните й повториха движението на пръстите. В следващия миг Барет махна превръзката и зацелува наранената кожа под нея.

Пейгън изстена.

— О, небеса, но…

Слабичките й ръце се отпуснаха върху раменете му Барет почувства как мускулите му, твърди като гранит, се стягат под изцапаната със сажди риза. Очите му бяха притворени. От усилието да обуздае чувствата си, лицето му бе толкова напрегнато и сковано, че излъчваше само едно — болка.

Значи утре. Оставаше им само тази вечер.

Думите не бяха изречени, но те сякаш пулсираха, сякаш можеха да се пипнат в нажежения въздух между лицата им. Изрече ги тя. А може би, той…

Най-вероятно и двамата.

Пръстите й леко се отместиха и пропълзяха по волевата, мъжествена извивка на долната му устна.

Пейгън потрепери.

— Спри, Angrezi!

Барет не спря. Тя направи още една крачка към него. Бедрата й погалиха неговите с леки, почти въздушни докосвания, а връхчетата на гърдите й опариха кожата му като нажежени игли.

Долната му челюст се стегна и той отметна глава назад, сякаш го бе пронизала непоносима болка.

Или безпределна наслада…

— Не! — изръмжа Пейгън.

Барет не отговори. Мъдростта на женската й природа не позволи да повярва на думите му именно сега, когато владееше много по-красноречив, много по-убедителен език. Тя се приближи още по-плътно към него, завладяна от горещината на тялото му, от слабия солен привкус на кожата му.

Отърка гърдите си в неговите. От устните й се отрони лек стон. Всяко допиране зараждаше нова, още по-силна вълна на наслада. Телата им трепереха от възбуда.

Да, сега времето й принадлежеше. Сега то бе реално и осезаемо. Дори споменът за похотливостта на Джеймс Ръксли не можеше да го омърси. Сега светът не съществуваше извън пространството на тази стая, извън стихията на сърцата им, извън бясното препускане на кръвта им.

Барет не можеше да си тръгне преди да е вкусила за последен път върховната наслада на една нощ, прекарана с него.

Ръцете й го притиснаха още по-силно, ноктите й се впиха в стоманените му рамене. Слабините му, мъжествено твърди, пареха корема й. Жената тържествуваше. Сега тя безпогрешно разбираше как той се предава в ръцете й, предава се бързо.

Отхвърлила задръжките на свенливостта, обладана единствено от напиращия стремеж да го опознае изцяло, Барет прилепи своята мекота към неговата твърдост. Той бе възбуден до краен предел.

Тя леко се олюля и тялото й го притисна още по-силно. Мъжът, който досега й бе причинил толкова страдания, в момента трепереше в кадифения плен на надмощието й. Сърцето му биеше като лудо, през тънката й нощница грубата му, необуздана сила нахлуваше в нея като огън.

Сега настъпи мигът, когато горещият влажен връх на езика й пролази в трапчинката на шията му и устните й леко щипнаха настръхналата кожа. После я засмукаха.

От гърлото му се откъсна дрезгав стон. Пейгън светкавично сграбчи ръцете й. Пръстите му се впиха толкова дълбоко, че той усети твърдостта на костите й под мускулите.

Не виждаше, обезумял от страст.

— Върви по дяволите, магьоснице! — изрева той и с едната си ръка обхвана двете й китки, а с другата плътно я привлече към себе си. — Така е още от първия миг, в който те видях. Не си се съмнявала дори за секунда в това, нали?

Барет дотолкова бе увлечена в страстта си, че не можа дори да се усмихне, да възтържествува от признанието му. Тя само се притисна още по-плътно, подчинена на копнежа да попие горещината му, да поеме твърдостта на тялото му дълбоко в себе си.

— Моля те, Пейгън! — това бе нежна като кадифе въздишка.

— Ти прехвърли границата на насладата! Вече не мога да спра!

Бърз и горещ, езикът му яростно галеше ухото й, а тя се извиваше като котка в прегръдките му.

— Тялото ти сякаш шепне, Angrezi. Нашепва за дивни, необятни простори. В името на Шива, кълна се, че всеки миг ще ме отведеш зад пределите на блаженството!

Той я наведе назад. Пръстите му болезнено стиска за ханша й. Само след миг тя почувства под себе си някаква хладна, гладка повърхност. Пейгън я бе повдигнал върху бюрото.

Мисълта, че няма да се любят в леглото нажежи желанието й до краен предел.

Пейгън разкъса ефирната нощница и въздушният плат се смъкна до кръста й. Подивял от страст, Тигъра поглъщаше с поглед пищната красота на голото й тяло.

— Погубваш ме, Angrezi!

Пейгън обхвана гърдите й в загрубелите си мазолести длани и започна да мачка и разтрива зърната. Тя стенеше.

— Никога не съм имал тази възможност, нали? Никой от двама ни не я е имал!

Главата му се сведе и езикът му леко засмука малките розови връхчета. Пейгън усещаше жаравата на кръвта й, пламъка на страстното й отдаване. Всяка клетка от тялото й сякаш отново се раждаше под допира на устните му, съживена от пламъка на любовта.

Той я галеше с език, с ръце, с цялото си тяло. Устата му мълвеше странни, нечувани досега думи. Сякаш самият допир с кожата й раждаше тайнствено заклинание.

Барет нито за миг не помисли да го спре, забрави всичко, освен дивния възторг, че кръвта й кипи, че мускулите й горят…

Тя се вкопчи в рамото му и трескаво започна да разкопчава ризата му. Остана без дъх, докато успее да смъкне просмуканата от дим и пот риза от масивните му рамене.

Пейгън сподави стона си.

— Слабост е, непростима слабост е желанието ми, Angrezi, но сега вече ще те имам. Ще имам душата ти.

Барет притисна устни към гърдите му и езикът й пропълзя между гъстите косъмчета. Мъжът до нея миришеше на чай, на дим, на смола, на сол — на мъж. Кожата му бе като топло кадифе, обвило нажежената, разтопена стомана на мускулите му.

Тя знаеше, че това е лудост, но не се поколеба и заровила глава в гърдите му, стисна между зъбите си къдраво кичурче и рязко го дръпна.

Пейгън се вцепени, измърмори нещо на хинди и вкопчи пръсти в ханша й. После изрева, разтвори бедрата й и я привлече плътно към слабините си.

Той бе огромен, горещ, пулсиращ.

Барет почувства внезапен страх, който обаче отмина също така внезапно. Прогони го стихията на страстта й.

Затаила дъх, тя потърси с устни едното му зърно, намери го и необуздано го засмука. Чуваше бесните удари на сърцето му. Той трепереше. Досега бе победител, сега бе победен.

Барет дразнеше кожата му с бавни, премерени движения, които му причиняваха сладостна болка. Някакво тайнствено, далечно познание движеше ръцете й. То не идваше от паметта й, а от слепия й женски инстинкт. Барет се почувства така, както би се чувствала всяка жена на земята, която обича до полуда и която е обичана.

Усети го като гореща стомана между бедрата си.

Тя се отдаваше изцяло, отчаяно решена да вкуси от всичко, да почувства всичко, което той може да й даде. Очите й се затвориха, косата й се разпиля върху лицето и раменете като златист ореол, а дългите й бедра обви ха кръста му.

— Господи, какво щастие е да те почувствам цяла та, Angrezi! Да чувам задъхания ти, сладостен стон, да усещам бясното потрепване на плътта ти. Когато свърша, ти ще ме имаш във всяка частица от тялото си Толкова дълбоко, толкова навсякъде, че никога няма да ме забравиш!…

Пейгън съвсем разкъса нощницата й и я захвърли зад себе си. Сега между телата им нямаше никаква друга преграда освен горещия, наситен с миризмата им въздух. Тя се гърчеше, дращеше го като тигрица, а той се опиваше от необузданата й свирепост. Пейгън знаеше, че по-късно ще съжалява за слабостта си, но точно в този момент нямаше сила на света, която да го спре, да остави красотата й да се изплъзне от ръцете му невкусена и недокосната.

Толкова бързаше, че дори не свали бричовете си. Необходимостта да се слее с нея бе толкова жестока, че го заслепяваше, не му позволяваше да мисли, спираше дъха му…

За малко да умре. За малко да я загуби завинаги…

Пейгън събори с един замах кристалните чаши върху бюрото и я придърпа към себе си. Дъхът му спря. Усети и нейната възбуда, страстното й желание да го приеме.

Тя беше въздушно лека, сякаш изтъкана от копринени нишки. И цялата бе топлина.

Цялата бе жена.

Той беше толкова близо до рая, както едва ли някога грешник като него бе стигал.

— Сега ли, Синамон? Кажи ми…

— Сега, любов моя. За Бога, не ме… не ме карай да чакам!

Пейгън потрепери от задъханата й молба, много по-властна и от най-страстните ласки. А може би това бе любовта, любов, родена сред овъглените останки на опропастения му живот.

— Нека Бог ми прости тогава, но вече не мога да се спра. Трябва да те имам, Angrezi! Да те имам поне сега, щом не мога да те имам завинаги!

И той влезе в нея. Твърдата му, пулсираща мъжка сила нахлу във влажната мека коприна. Тя го поглъщаше изцяло.

Барет не беше на себе си от възбуда. Тя отметна глава назад и затрепери под огромната, опияняваща сладост да я притежава.

Пейгън й отвърна с ярост, със свирепа наслада, която граничеше с нечовешка болка. Той се отдаваше на тази жена, без да остави нищо за себе си. Душата му преливаше и се сля с нейната.

Или може би нейната преливаше и се сля с неговата…

Той повтаряше името й като заклинание, като молба. Той я възхваляваше, ласкаеше я с любовни думи от древни времена. Мъжът тържествуваше и я изпълваше цялата. Ноктите й вече деряха раменете му.

— Пейгън! Аз… О, боже…

Тя се разтърсваше цялата от сладострастие. Още секунда и телата им щяха да се слеят в едно — женствената мекота да се разтвори в мъжката стомана…

В душите им струеше светлина. Двамата не само я усещаха, тя струеше през очите им. Някакъв парещ, силен вихър, стар като света, се надигна от дълбините на тялото й и се втурна да си проправя път през вените и кръвта й, за да я отнесе със себе си в рая.

Пейгън поглъщаше всяко нейно движение, всеки тих, накъсан стон. Той я имаше, имаше я изцяло, но все още оставаше в нея — твърд като камък.

В един миг треперенето й постепенно утихна, синьо-зелените й очи се отвориха и Пейгън се осмели да види в тях не само страстта, а и нещо друго, нещо, което си позволи да нарече любов.

Тогава отново започна да се движи, навън и навътре, дълбоко и още по-дълбоко, да дразни кадифените листенца на женствеността й.

Тя се вкопчи в тялото му като ослепяла и пак затрепери. Дивната наслада отново нахлуваше във всяка нейна клетка.

Този път той я задържаше на предела.

— П-пейгън!

— Да, любов моя, почувствай го, как навлиза в теб В него е живецът на битието, единствената радост, която боговете са позволили на смъртните, след като са затворили за тях вратите на рая.

— Стига… Стига толкова… Не мога…

— Можеш, цвете мое. Този път ще бъде още по-хубаво. Както никога досега.

И в същия миг навлезе дълбоко. Пулсиращото острие на страстта докосна меката й топла утроба.

Сега тя наистина обезумя. От устата й се отрони див, сладостен вик на възторг и изумление.

Едва тогава Пейгън отметна назад глава и освободи природата си.

Той смътно се запита дали тази вечер няма да зароди нов живот в утробата й, но насладата в момента беше толкова пълна, мисълта му толкова неясна че нямаше място за страх и съжаление.

Сега Пейгън бе познал успокоението на завръщането у дома, бе се преродил от чудото на нейната любов. Любов, каквато никога не се бе надявал, че ще срещне.

В мига, когато се отпусна върху гърдите й и се отдаде изцяло на блаженството, въздухът ухаеше на рози и жасмин. Беше готов да се закълне в това.

— Мръсен си.

Упрекът й бе мек, леко закачлив. Най-после бяха стигнали до леглото и сега лежаха заметнати с лека завивка, блажено отпуснати.

Барет сгуши глава в широкото му рамо и лениво прокара пръсти по острите косъмчета върху гърдите му, съвсем под брадичката й.

— Х-м-м.

Под спуснатите му клепачи очите му проблясваха.

— Целият си в сажди и миришеш.

— Не се и съмнявам.

— За малко да загинеш в пожара — добави тя. В тона и вече се долавяше обвинение.

— Щеше ли да ти е мъчно за мен, малка палавнице? — Пейгън неочаквано пъхна ръката си в извивката между бедрата.

Барет не побърза да отговори. Беше заситена и отпусната и нямаше настроение да се дразни.

Пейгън я стисна още по-силно и се наведе над нея.

— Е, добре, грубиян такъв. Щом като само незабавният ми отговор може да те накара да ме пуснеш и да станеш…

— О, аз бих станал и от много по-малко — промърмори Пейгън. — Малка, хищна палавница като теб може да ме накара да се изправя само като… ооо… само като ме погледне.

Барет си спомни за страстното им сливане, за задъханото им, несвързано дишане само преди броени минути и лицето й се обля с червенина. Очите й заблестяха и тя леко въздъхна.

— Да, нахалнико, щеше да ми е жал. — Пръстите й прошариха като перца през гъстите косми на гърдите му, докато открият зърната. Той потрепери от ласката й и тя се усмихна. — Много повече, отколкото предполагаш. Много повече, отколкото е разумно. Сигурно вече съм загубила ума си, щом си го признавам.

Пръстите й се плъзнаха надолу и вече галеха бедрата му.

Той моментално се напрегна, мъжествеността му се надигна и изпълни дланта й.

— За Бога, Angrezi! Какво правиш с мен?

Тя отново се усмихна — с тайнствената, грешна усмивка на жена, която познава силата си, жена, която се е освободила чрез любовта си.

— Така значи — дрезгаво каза Пейгън и се надигна на лакът, за да види отблизо лицето й. — Наслаждаваш се на магията, с която ме владееш, така ли, соколице?

След секунди той бе хвърлил бричовете си и я бе преметнал върху себе си.

— Пейгън! Аз…

— Късно е да се жалваш, Angrezi. Пришпори звяра и сега трябва да го яздиш.

Той я сграбчи през кръста и я плъзна по тялото си Пулсиращото острие на възбудата му леко погали гънките на нейната женственост. В същия миг я отдели от себе си, дръпна я високо нагоре и отново я плъзна надолу по тялото си. Пейгън сякаш се забавляваше с нея, напълно контролирайки възбудата си.

Тя се вкопчи в гърдите му и започна бясно да се извива.

— Пейгън!

— Искаш ли ме, Angrezi? Толкова силно, както аз теб?

Отговорът й бе само един дрезгав вик и трескаво притискане на бедрата й, които го търсеха. Сега ритъмът й бе изцяло завладян от глада й за тялото на му под нея. Изцяло завладян да запълни онази пустота, която го бе накарала да се съмнява в ослепителното си щастие в момента.

Барет вече бе готова да му отвърне. Тя обви тялото си около неговото и започна сякаш да танцува с бавни, плавни движения. Той потрепери. Сега вече бяха равни — всеки се отдаваше изцяло и получаваше до дъно другия. Кръгът се затвори, напрежението искреше между телата им подобно на сребристите светкавици над далечните, нагорещени от жегата хълмове.

— Сега, Пейгън! О, Господи…

И той навлезе дълбоко в нея, изпълни я, отдаде й тялото и душата си. Отдаде й цялото си същество копнеещо за любов. Тя му отговори със същото.

Дъхът им спря, ръцете им се вплетоха едни в други, телата им се сляха и двамата потънаха в неизразимо блаженство.

— Сега, meri jaan! — изстена Пейгън. — Сега и винаги!

Стопанинът на Уиндхевън нареди на слугите си да донесат медна вана и гореща вода.

Вниманието, което посветиха на къпането си беше толкова голямо, че скоро всичко около тях се покри с пяна. Старанието им бързо премина във весела игра, а тя — на свой ред, отстъпи място на бясно боричкане.

И въглените на страстта отново се разгоряха в буен огън…

Далеч навън, зад потъналите в сън чаени полета зад забулените в мъгла сини хълмове, се чу рев на тигър. Дълбок, протяжен, яростен рев.

Влюбените обаче останаха глухи дори и за това предупреждение.

43.

Звън на метал събуди Барет от сладкия й сън.

Тя смръщи нос и придърпа възглавницата по-плътно до главата си. Нещо меко… Сатенени хладни чаршафи и силни мъжки ръце…

Отново метален звън, този път по-близо.

Барет подскочи, покрила гърдите си с чаршафа. Очите й все още бяха замъглени от съня.

— А, memsab най-после се събуди. Memsab сигурно ще иска вана.

Проницателните шоколадовокафяви очи на индийката внимателно оглеждаха разрошените й коси, смачканите чаршафи, недвусмислената вдлъбнатина на съседната възглавница.

Барет огледа бързо стаята и не откри друга следа от мъжа, който само преди малко бе споделял леглото й.

Мита измърмори нещо под нос — в знак на неодобрение, а може би и нещо повече. Чак сега Барет разгада причината за хладния поглед на слугинята.

— Да, благодаря ти, Мита. Много си… много си досетлива.

Индийката само сви рамене и любопитно огледа стаята. После с гъвкави котешки движения отиде до прозореца и измъкна с два пръста затиснатите с едното крило парчета бял воал.

Това бе нощницата на Барет. Разкъсана на две.

— Сънят на memsab през нощта сигурно е бил много неспокоен.

Мита не каза нищо повече, само остави чисти чаршафи върху леглото на Барет, обърна й гръб и излезе от стаята. Барет остана сама, потънала в размисъл дали нещо от снощните събития е останало в тайна за някого от пълното с прислуга голямо имение.

Барет току-що се бе изкъпала и попиваше водата от тялото си, когато на прозореца се появи Меджик. Маймунката седна на перваза и черните й мъдри очички се втренчиха в жената, напрегнато следейки всяко нейно движение.

Широките й ноздри бяха издути от напрежение. Животинчето сякаш усещаше настроението на Барет дори само от миризмата й.

Англичанката си спомни за последната борба между тях за корсета и реши, че Меджик заслужава сега да постои малко по-дълго в очакване. Тя обу долно бельо а отгоре сложи прозрачна като паяжина фуста от батиста. Чак тогава Барет отвори куфара от сандалово дърво, в които бяха подредени останалите й дрехи.

В мига, в който видя жадувания корсет, маймунката започна нервно да се върти и да подскача, а нослето й се набръчка.

Барет обаче се правеше, че не я забелязва. Тя старателно, с бавни движения приглади корсета и започна да закопчава една по една предните кукички. Въпреки че дрехата все още я стягаше, този път Барет не почувства болките в гърба. Раните й явно бяха заздравели Най-после корсетът бе закопчан и жената се обърна.

Меджик изсумтя с демонстративно съжаление, обърна се и изчезна в своя свят, потънал в зеленина.

„По-добре там — помисли си Барет, — отколкото тук, стегнати в железа, които сме принудени да носим“

Тя тъкмо бе започнала да разресва буйната си коса, когато в коридора се чу вик, последван от приглушен тропот на ботуши.

— Memsab! Бързо елате, моля ви, memsab!

Вратата се отвори с трясък и на прага се появи лицето на Нихал, свито от притеснение. Зад него се показваше Хедли.

— Този път е много лошо, мис Барет! О, Господ е толкова жесток! Господарят, Тигъра… той… те го отвлякоха!

Барет пребледня, олюля се и сграбчи облегалката на стола, за да не падне.

— Отвлякоха ли го?! За Бога, невъзможно е…

Индиецът направо се тресеше.

— Те… Те го хванаха в сушилнята. Бяха много… Всички имаха пушки!

Хедли промърмори нещо и се обърна мрачно към Барет.

— Аз тръгвам!

Сърцето й биеше лудо.

„О, Пейгън, внимавай, любов моя! Много, много внимавай!“

В същия миг умът й започна да пресмята, да преценява каква да бъде дозата и как ще подейства. Щеше да бъде много опасно, разбира се… Дори невъзможно, ако Мита не успееше да намери точните съставки…

Тя обаче трябваше да опита.

Хедли се върна, но само бегло погледна към Барет и побърза да си налее нещо за пиене. После нервно избърса потта от челото си и се обърна с лице към жената.

— Мисля, че ще е по-добре да седнете, мила!

Барет се вкопчи в масата.

— Какво има? Господи, нима е… Не сте открили тялото му, нали?

— Не, но открих ето това. Беше на пътеката, по която са го влачили. — Той й подаде лист хартия.

Барет я грабна и трескаво зачете.

Ужасът й растеше с всяка прочетена дума.

Барет щеше да припадне. От последната заплаха и притъмня пред очите. Тя хвърли бележката и пребледняла от ужас се обърна към полковника.

— За Бога, какво ще правим сега?!

Той силно разтърси раменете й.

— Какво ще правим ли? Ще го спасяваме, разбира се! Но това ще стане само след като открием онзи проклет камък.

— Значи вие знаете къде е той.

Очите на шотландеца станаха сурови.

— За съжаление, не знам. Ръксли обаче е сигурен, че е тук и мисля, че е прав. Това означава, че е най-добре да започнем да го търсим.

— Добре, почвайте. Аз и Мита също ще търсим. Господи, имаме толкова малко време!

И двамата не си казаха нищо повече, спомнили си последната закана.

Хедли се подвоуми, но после мрачно й кимна.

— Добре, аз ще взема с мен десетина мъже и ще чакам до водопада. Ако Ръксли прати още някой насам, ще спипам този кучи син. Ще го накарам да изпее всичко, дори ако се наложи бавно да го режа на парчета. — Проницателните му сиви очи се втренчиха в лицето на Барет. — Вие ще се справите, нали?

— Да, само… само тръгвайте!

Хедли грабна една пушка от сандъка с оръжието и изчезна.

Барет и Мита започнаха претърсването на помещенията на Пейгън. Разрязваха дюшеци, изсипваха съдържанието на чекмеджета, раздраха дори красивите стари кресла, тапицирани с дамаска.

Нищо не откриха. Нямаше и следа от рубина.

Барет знаеше, че с всяка измината секунда изтича времето на Пейгън. Като обезумяла тя събаряше почернелите от пламъците книги от рафтовете на библиотеката с тайната надежда, че ще открие зад тях скрит сейф.

Книгите се превръщаха на пепел в ръцете й.

Англичанката съвсем не забелязваше Меджик, която любопитно подскачаше около нея.

Стенният часовник в дъното на коридора започна да бие.

Бе изтекъл и вторият час.

Кожената кутийка пристигна само след петнадесетина минути. Нихал я бе открил на верандата и веднага я донесе на Барет. Когато я погледна, тя една не изгуби съзнание. Кутийката приличаше на ковчеже за скъпоценности, изработено от фина кожа, гравирана със златни букви и някаква символика във форма на кръст. Ръксли сам си го бе измислил.

Барет бавно отвори капачето. В следващата секунда тя дълбоко си пое дъх и изпусна кутийката на пода. От очите й рукнаха сълзи. Тя нямаше сили да погледна кървавото парче, старателно обвито в бяла коприна.

Ръксли бе започнал да изпълнява заплахата си.

Мита се втурна в стаята, видя кутийката на пода и изпищя пронизително.

— Това е… Те…

Барет само кимна. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Да си виждала полковник Хедли?

— Не. Скоро Тигъра ще…

— Не, Мита! Няма да позволим да се случи това! — Барет яростно избърса сълзите си. — Имате ли склад? Къде държи Пейгън химикалите и инструментите си?

Мита кимна.

— Но защо memsab?

— Не се тревожи. Само ме заведи там. — Барет вече дърпаше Мита към вратата. — Бързо, Мита! Няма ме никакво време!

Нито една от двете жени не обърна внимание на малката, космата фигурка, която ги последва по коридора.

„Живакът три части ли беше или четири?“ Докато си мърмореше под нос, Барет оглеждаше огромния, от зидани камъни склад, пълен с инструменти, делви, ножове, мехове и всякакви други материали, необходими за стопанисването на такава голяма плантация, каквато бе Уиндхевън. По рафтовете бяха прилежно подредени и надписани стъкленици с всякакви химикали.

За щастие складът на Пейгън бе прекрасно зареден И все пак, дори при условие, че всичко се окажеше налице, реакцията между химикалите беше много опасна Само една грешка…

Побиха я тръпки.

„Няма да мисля за това — каза си тя. — Трябва да успея!“

Дълги минути Барет напрегнато и съсредоточено смесваше различните химикали. Най-после се облегна на стола, щастлива от успеха. Експлозивът бе готов, в това тя бе напълно сигурна. Пейгън имаше прекрасна лаборатория, в която можеха да се провеждат и най-смелите експерименти. Тук Барет бе открила всичко необходимо — бертолетова сол, барут, глицерин.

Оставаше й само да начертае точния план за действие.

— Какво прави memsab? Господарят скоро ще загине, ако не побързаме.

— Не се страхувай, Мита! Почти свърших. — Барет старателно запуши с тапа бутилката и бавно тръгна към вратата. — Внимавай само да не се спъна и да я разклатя.

Чак сега англичанката забеляза, че Меджик подскача около нея и за първи път от няколко часа насам се усмихна. Сега поне имаха някакви основания за надежда.

— Това се отнася и за теб, Меджик!

Чувството й за хумор обаче бързо се изпари. Двете жени замръзнаха, чули резкия вик на Нихал.

Бе изминал още един час.

Следващата кутийка пристигна отново в точния час. В нея, слава Богу, имаше само изцапан с кръв къс хартия.

Барет затисна устата си с ръка, но не успя да сподави риданието си. Умът й хаотично скачаше от една възможност на друга, като хванато в капан животно, което трескаво търси изход.

Да се използва експлозивът беше много рисковано. Съществуваха много променливи величини, чието влияние дядо й все още не бе успял напълно да избегне. И въпреки всичко, сега нямаше време за проверки.

Тя стоеше като закована, очите й бяха съсредоточени в една точка. Първо, трябваше някак си да убеди Ръксли, че рубинът е в нея. Само това би й дало време да измъкне Пейгън преди…

Някой силно дръпна полата й. Барет се обърна и видя пред себе си Меджик. Очите на маймунката блестяха от възбуда, опашката й нервно потрепваше.

— Да, малка моя. Зная, че си разтревожена. Всички се тревожим за него. Но ако искаш да го спасим, трябва да побързаме.

Маймунката започна като подивяла да скача около полите й и да ги дърпа с яростна сила.

— Добре, ще дойдеш с нас. Може да ни помогнеш по някакъв начин, да стигнеш там, където ние няма да успеем. — Барет се опита да се откопчи. — А сега, пусни ме!

От гърлото на Меджик излезе креслив звук — звучеше като протест. Тя се втурна към вратата, обърна се и изгледа изпитателно Барет. В очите й се четеше страстна молба.

— Какво пак си намислила? Няма време, Меджик! Сега не можем да си играем.

Животинчето обаче застана пред вратата и я задърпа към къщата. Барет реши да не се съпротивлява повече, защото и без това трябваше да се приготви преди тръгване.

Когато стигнаха до верандата, Барет вече решително се опита да издърпа полата си, но Меджик кресна и оголи белите си зъби.

— Меджик! Какво…

— Опитва се да ни каже нещо — обади се Мита зад гърба й. — Никога не се е държала така досега, memsab. Нека я последваме!

— Добре, но само за няколко секунди. Не съм сигурна колко време сместа ще остане стабилна.

Меджик радостно забърбори нещо и я задърпа по коридора към нейната стая. Чак там маймунката пусна ръката на Барет и се втурна към отворения куфар. Тя пъхна главата си вътре и започна да изхвърля наляво и надясно фустите и роклите й.

— Страхувам се, че цялото това напрежение съвсем я е объркало — каза снизходително Барет на Мита.

— Сигурно, но…

В същия момент животното извади от куфара нещо бяло. Тя гордо го стисна в косматите си пръсти, подскочи високо и нададе оглушителен писък.

— О, пак този проклет корсет. За Бога, Меджик, няма време за…

Маймунката обаче не й обърна никакво внимание. Тя хвърли корсета на земята, скочи върху него и погледна умолително Барет.

— Какво има, мъничка?

Скимтейки, Меджик й подаде корсета. В мига, в който Барет го взе, животното се хвърли върху нея, събори я на леглото и започна да поднася към лицето й един от металните обръчи на корсета.

— Проклета, малка… — Барет се намръщи. — Какво искаш…

Тя млъкна. Единият от обръчите бе различен от останалите. Беше намачкай и някак усукан. Нямаше съмнение, че именно той й бе създавал всички проблеми.

Двете жени наблюдаваха с изумление как Меджик бърка в дупката за обръча и се опитва да измъкне шината.

Барет веднага застана зад нея. Шевовете бяха много стегнати, но с усилие те успяха да измъкнат обръча до половина.

Бучката отвътре обаче не намаляваше.

Сърцето на Барет заби лудо.

— Мита, ножици! Бързо!

Индийката веднага изчезна и само след секунда донесе ножица.

Сега платът лесно се разтвори и металният обръч падна на пода.

И след него още нещо. Нещо топчесто.

Пред очите им загоряха ослепителни кървавочервени огньове.

„Окото на Шива“.

44.

Вперила поглед в искрящите пламъци, Барет конвулсивно стисна ръцете си в юмруци.

— Господи, та той е бил тук през цялото време! Меджик е знаела! Може би тя го е напъхала тук! — тя внимателно вдигна камъка от земята. „Окото на Шива“ сякаш изгаряше ръцете й с пулсираща алена светлина.

— Но как…

Мита избухна в странен, несвързан смях.

— Аз го взех. Нека боговете ми простят, но това бях аз. Аз бях на търга, когато сър Хъмфри, когато… той…

— Ти, Мита?! Но не е възможно ти…

— Не, не съм го убила аз. Въпреки че, ако Тигър-_sahib_ не ме беше спасил, никой не можеше да го докаже. Тъкмо минавах покрай стаята, когато дочух тих вик, а после нечие тежко тяло падна на земята. Когато погледнах през отворената врата, сър Хъмфри лежеше на пода. Очите му бяха вторачени в тавана, изцъклени, ужасни. А под него намерих… това…

— И го върна обратно тук?!

Дребната изящна индийка кимна с глава. От лицето й се стичаха сълзи.

— Знаех, че Тигъра няма да е доволен, защото той мрази този камък. Но той е негов, нали разбирате? Толкова много неща трябваше да се купят, когато се върнем в Уиндхевън, а и с тези постоянни атаки от Ръксли щяха да му трябват пари дори да плати на работниците си. — Мита кършеше нервно пръсти. — Вината е моя, разбира се. Огромна, непростима вина… Но аз исках той да бъде щастлив. А после… — Гласът й пресипна. — После, след като се върнахме, рубинът изчезна. Страхувах се, че съм го загубила или го е откраднал някой от работниците. А то била Меджик!

Барет дълбоко си пое дъх и се опита трезво да разсъждава.

— Разбирам, че си имала добри намерения, Мита. Но… но, сега рубинът е вече в нас! Ние можем да спасим Пейгън! Иди извикай мъжете! И ми донеси здраво конопено въже! Много дълго въже. Бързай!

Мита веднага изчезна от стаята. Барет продължи да разглежда огромния камък. През пръстите й сякаш преминаваха горещи пламъци.

— Господи, който и да си ти, помогни ни да стигнем навреме!

Меджик тихо си бърбореше нещо. Барет я погали по главата с треперещи пръсти.

„Дръж се, сърце мое!“ — прошепна тя и почувства как огън изгаря дланта, в която стискаше тайнствения рубин.

Пейгън бавно идваше на себе си и усещаше само вледеняващ студ и влага. Главата го болеше непоносимо, от бузата му се стичаше кръв.

— А, виж ти! Страшният Тигър се събужда! Крайно време беше, по дяволите!

Пред очите на Пейгън смътно изплуваха лачени черни ботуши.

Нещо в тези ботуши…

В следващия миг силен ритник се заби в лицето му и едва не го размаза.

Пейгън се опита да се изправи, да протегне ръка, за да се защити, но бе толкова стегнато овързан, че не можа дори да помръдне. Когато черните вълни на болката малко утихнаха, той успя да различи лицето на мъжа, който го беше ударил. Лице, освирепяло и страшно, белязано с едно избодено око.

Пейгън присви подигравателно очи.

— А, пак ли ти, Ранд! А къде е Ръксли? Или, както винаги, се страхува да дойде?

Мъчителят му само се изсмя.

— Е, Пейгън, виждам, че не си ме забравил. Колко време мина? Три месеца? Четири? Не вярвам да не помниш онази нощ в Коломбо. Тогава ти ми взе окото.

Черните ботуши се приближиха само на сантиметри от лицето на плантатора.

— В Библията е казано „око за око“. Просто спазвах правилата на играта. Ти едва не извади моето, нали така? — докато Пейгън говореше, умът му трескаво работеше.

Ами да! Отпечатъците от ботушите! Защо не се бе сетил по-рано! Лявата стъпка бе по-неясна — сигурен белег, че този крак е по-слаб и леко се влачи.

Това бяха отпечатъци от стъпките на мъжа, когото Пейгън бе ранил преди три месеца в Коломбо.

— Съвсем не е същото, стари приятелю. На теб поне ти остана око — ботушите спряха. — Но няма да е за дълго. Ще ми бъде дяволски приятно да те накълцам на парчета; сигурен съм. Чудно дали и на нея ще й е приятно. Най-вероятно ще бъде много изобретателна в усилията си да ме накара да спра.

Ранд отметна назад глава и избухна в див смях. Лицето му се гърчеше, а празната орбита бе отблъскващо сбръчкана.

— Да, от онази весела история в Пенджаб през пет десет и трета досега не съм се забавлявал толкова много.

След миг ботушът му стъпи върху ръката на Пейгън и той избухна в противен смях.

— Това ли е мястото?

Барет клекна до камъните и свали тежката кожен торба от раменете си. Мита й кимна.

— Да, със сигурност е това. Точно зад хълма е водопадът, за който пише в бележката. Но къде е онзи чакал и кучетата му?

— Там някъде, не се съмнявам — отговори й мрачно Барет.

Над главите им изплува в безмълвно великолепие луната, окръжена в сребрист венец от прозрачни облаци. Светлината й се изсипа върху тясната камениста долина.

Барет се намръщи. Това не й хареса. Щяха да ги забележат докато изкачват хълма. А може би пък това щеше да им бъде от полза?

Англичанката нервно се обърна към Мита.

— Спомняш ли си всичко, за което говорихме? В теб ли са бутилките и въжето?

— Всичко си спомням, memsab. С най-малките подробности. О, спомням си чудесно.

Барет пое дълбоко дъх, опитвайки се да преодолее страха, който присви стомаха й.

— Тогава… Аз тръгвам. Стой тук, докато се изгубя от погледа ти.

Тя бавно се изправи на крака, обви раменете си с тъмното наметало и оправи оранжевата си рокля.

Веднъж Пейгън й бе казал, че има много различни начини да се дегизираш и човек никога не знае кой от тях е най-добрият. Дано се окажеше отново прав.

Барет още веднъж дръпна надолу дълбокото си деколте и тръгна към водопада.

Едва бе преполовила пътя, когато чу след себе си стъпки. Преди да успее да се озърне, нечии кокалести пръсти запушиха устата й.

— Жалко, че се наложи да убия приятелчето ти Крейтън — изръмжа зад гърба й дрезгав глас. — Сигурно щеше да ти се порадва, като те види в тази разкошна рокля, мис Уинслоу.

— Кой си…

Барет не успя да се доизкаже. Мъжът изви ръцете й назад и пъхна някакъв мръсен парцал между устните й. После я блъсна напред.

Тя се препъна и той рязко я изправи на крака. По лицето й се стичаха сълзи, но тя се опита да се съсредоточи и да запомни пътя, по който вървят.

Барет още веднъж се престори, че пада, за да може по-подробно да огледа местността и тогава металното дуло на пушка се опря в гърба й.

— Размърдай се, кучко! Край на номерата или няма да видиш любимия си жив. Е, ако съдя но начина, по който пъшкаше, докато той хубавичко те оправяше до водопада, бих казал, че това, от което имаш най-голяма нужда в момента, е от мъж между краката. — Пръстите му дивашки се вкопчиха в раменете й. — Само че този път мъжът ще бъда аз, чуваш ли? Проклетият ти виконт ще има да гледа. За него също съм приготвил специална изненада.

Той се изсмя и силно я блъсна във водопада. Барет едва си пое дъх, обляна от ледената вода. Когато се отдръпна от пороя на падащата вода, лъхна я студен, пронизващ вятър и дрехите й прилепнаха към тялото.

Барет ахна от изумление. Пред очите й се простираше дълъг, тесен тунел, осветен с факли.

Подземна пещера?! Точно под водопада?

— Хайде, мърдай!

Мъжът зад нея я ритна с ботуша си в гърба и едва не я събори.

Барет се олюля, но тръгна. Сега поне знаеше, че Пейгън е жив.

Навсякъде около тях кънтеше ехото на падащата вода. Под светлината на факлите блестяха с многоцветието си скъпоценни камъни, които бяха в голямо количество в скалната маса.

Кристалите обаче бяха прекалено малки, за да имат някаква стойност.

За разлика от огромния рубин, който Барет криеше под роклята си. Все още не бе дошло времето да го покаже.

Главорезът отново я блъсна напред. Силен вятър забрули лицето й. Само след миг тя се озова в огромна каменна пещера.

В дъното на пещерата, прикован към земята, лежеше Пейгън. Челото му бе обляно с кръв.

Барет се втурна напред и едва не припадна, когато видя окървавената му ръка. Около нея се бе образувала цяла локва. Тя понечи да се наведе към него, но грубо я дръпнаха назад.

— Не, сладурано. Не и докато не ми дадеш онази малка дреболийка.

Пейгън напразно се опита да се размърда. Кожените ремъци бяха силно пристегнати.

— Не го нрави, Angrezi. Не казвай нищо на този копелдак!

Ранд го изрита жестоко в слабините.

— Млъквай! — изрева той. — Сега е ред на дамата да говори.

Барет потрепери от ужас и отвращение, тя виждаше за първи път сбръчканата куха орбита. И усещаше, че ако му даде рубина, всичко ще бъде загубено.

— Да… Да, в мен е, разбира се, но не съм такава глупачка, че да го нося сега със себе си. Аз трябва да получа своя дял, нали се досещащ? Не съм я докарала дотук, за да остана с празни ръце.

Ранд сви свирепо устни.

— Да, но все пак носиш нещо, с което да правиш пазарлъка. А доколкото разбирам положението, всички козове са в мен.

— Не съвсем. „Окото на Шива“ например. Но може и да го намериш — отвърна му с привидно спокойствие Барет. — Ела да разкопчаеш роклята ми и току-виж си намерил това, което търсиш.

Ранд се намръщи. Лицето му се изкриви от похотливост, подозрение и алчност. Той се приближи и развърза ръцете й. Револверът му остана опрян в гърдите й.

— Няма да минеш така лесно, кучко! Ти сама ще се разкопчаеш. И искам да го направиш бавно и внимателно. Помни, че ако направиш някоя глупост, за секунда ще напълня любовника ти с олово.

Барет преглътна страха си и пръстите й бавно започнаха да откопчават първото копче на роклята. Ранд я гледаше зяпнал, а тя посегна бавно и към второто. Деколтето й се разтвори.

Под роклята си нямаше нищо. Само топла, розова плът.

Ранд запристъпва нетърпеливо. Панталонът му се изду между краката. Той не можеше да чака повече, изпсува и я сграбчи. Езикът му грубо навлезе между устните й, пръстите му се впиваха в бедрата й.

Барет чувстваше как мъжът зад нея все повече се настървява. Твърдият му член притисна бедрата й, но тя не се дърпаше. Това бе единственият начин да помогне на Пейгън.

Когато грубите пръсти на Ранд се опитаха да разтворят бедрата й, тя едва не изстена.

— Така значи. Пейгън още в Канпур се славеше с набито око за курвите. Е, нали и майка му бе такава. — Дрезгавият му смях прокънтя в пещерата и заглуши яростните ругатни на плантатора.

В същия момент откъм входа някой извика Ранд. Той отблъсна Барет, върза отново ръцете й и не пропусна болезнено да ощипе гърдите й, показали се от разтвореното деколте.

— Забавлявайте се, докато се върна — излая той. — Това ще са последните ви минути заедно. — После се обърна и хвърли пушката си към мургавия индиец до стената. — Пази ги! — заповяда му той и изчезна в тунела.

Барет се спусна към Пейгън и притисна буза до лицето му, опитвайки се да скрие сълзите си. Индиецът ги наблюдаваше мълчаливо и стискаше здраво пушката в слабите си, жилави пръсти.

— Ти си жив! Благодаря ти, Господи! Но пръстът ти, любов моя!

— Отрязаха го, но не е страшно. Тия копелета се страхуват да не загубя много кръв и да не умра преди да са пипнали оня проклет рубин.

Той се опита да се надигне.

— Наведи се, Синамон. Трябва да взема онази верига.

Тя се приведе над него.

— Целуни ме, соколице! Целуни ме дяволски убедително, да не би онзи мръсник с пушката да се усъмни и да дойде да ни проверява.

За нея никак не бе трудно да го направи, да долепи горещите си устни до неговите и жадно да го целуне. Да остави любовта да се излее от очите й Да това беше най-лесното нещо на света.

Индиецът ги гледаше безучастно, без да каже нито дума.

— За Бога, Angrezi! Не чак толкова убедително. Вече съвсем не мога да се съсредоточа.

На Барет й се прииска да се засмее. Очите й грееха Той бе жив. И това бе единственото, което имаше някакво значение.

— Ще се измъкнем оттук. Обещавам ти! — прошепна и Пейгън. — Полата ти… Повдигни я! Трябва да взема веригата. — Лицето му за миг стана тревожно — Не си я махнала, нали?

— Исках, но не успях да намеря закопчалката.

— Слава Богу!

Коприната на роклята й леко зашумоля и Барет почувства как загрубелите му пръсти докосват пъпа й. Очите и се премрежиха от докосването му. В мисълта й нахлу спомена за полянката — как я бе галил, как бе разпалил стихийния, буен глад за взаимност.

Пейгън бързо я целуна по врата.

— Добре. Мисли си за това, Angrezi. Мисли си за насладите, които ще изживеем щом се измъкнем оттук. Обещавам ти, че няма да умрем в тази проклета пещера.

Само след секунда веригата се изхлузи от кръста й.

— Свалих я. Сега трябва само да…

От тунела се чу тропот на ботуши.

— По дяволите! Ранд се връща. — Пейгън я погледна изпитателно. — Имам нужда от помощта ти Синамон. От пълната ти подкрепа.

Тя му кимна, без въобще да се двоуми.

— Ела! — пръстите му сграбчиха роклята й и трескаво откопчаха останалите копчета. При вида на белоснежната и гола плът дъхът му спря. — Бих искал да има и друг начин, Синамон, но трябва с нещо да отвлека вниманието им. А, кълна се в дъха си, никой не може да отвлече вниманието на мъж както ти, Angrezi.

И все пак, когато смъкна роклята от раменете й Пейгън се поколеба. Очите му сякаш поглъщаха копринената й кожа.

Барет бе преодолява страха си.

— Хайде, любов моя. Просто… Просто я свали.

Пейгън промърмори нещо и посегна към дрехата, но отново отдръпна пръстите си.

— Господи, не… Не мога да го направя.

— Добре тогава. Аз мога.

Барет си пое дъх и размърда раменете си, докато роклята й с леко шумолене се свлече надолу. Гърдите й блеснаха под светлината на факлите. Розовите им връхчета бяха настръхнали от студ и напрежение.

Очите на Пейгън светеха като въглени.

— Господи! Ти наистина си прекрасна, Angrezi. Ела при мен!

Той отново я целуна. Топлината бързо се разстла по тялото й. И сякаш всичко останало изчезна — и пещерата, и нощта, и опасността… И стъпките зад гърба й.

— Каква трогателна сцена! Много съжалявам, че я прекъсвам. Няма как, в момента ме интересуват съвсем други неща, като например рубинът. — Гласът на Ранд изведнъж стана креслив. — Къде е той?

Барет замръзна. Тя бавно се отдръпна от Пейгън. Умът й напрегнато работеше.

— Май ще се наложи да сменя работодателя си, господин Ранд. Изведнъж установих, че не ми се умира. Особено сега, когато ме чакат толкова години удоволствие. Пуснете ме и ще ви покажа къде е камъкът. Само си представете — ние двамата сред хилядите неща, които можем да си купим с този огромен рубин.

Лицето на Ранд се изкриви от напрежение.

— А защо си мислиш, че ще го направя?

Барет внимателно се изправи. Гърдите й се разкриха в цялото си великолепие на светлината на факлата.

— Господи!

Ранд звучно преглътна и изкрещя нещо на изправения в сянката индиец. Той само сви рамене и се скри в тунела. След миг едноокият сграбчи Барет и вий силните си пръсти в гърдите й.

Тя затвори очи. Разумът й заповядваше на тялото да се подчини. Ранд жестоко стискаше нежната й плът.

В този миг кожените ремъци бяха прерязани и Пейгън се нахвърли върху едноокия с цялата си ярост. Лицето му гореше от омраза.

Ударите, които двамата си нанасяха, отекваха в пещерата с грохота на далечна буря. Заедно с тях се сипеха ужасни псувни и ругатни.

Само с няколко юмрука в лицето на Ранд, Пейгън го повали върху каменния йод. Той бързо взе оръжието му и развърза Барет.

Плантаторът завърза противника си със същите ремъци, с които бе вързан самият той само преди няколко минути. Барет чу звън на метал и видя как Пейгън внимателно усуква златната верига около китките на Ранд, а после я прекарва през спусъка на револвера, подпрян между два камъка зад гърба на жертвата си.

Ранд вече бе започнал да идва на себе си. Лицето му беше окървавено и беше страшно за гледане.

Пейгън го погледна мрачно и се усмихна.

— Препоръчвам ти да не се помръдваш, кучи сине.

В гърба ти е опрян револвер, който, както сигурно вече си се досетил, е зареден. И най-малкото движение, даже ако се закашляш… и сам ще си теглиш куршума. Ще бъде наистина жалко мозъкът ти да изцапа този великолепен стълб от скъпоценни камъни, за който съм те вързал.

Пейгън дръпна Барет към изхода на пещерата. След секунди зад гърба им пещерата се изпълни с жестоки, мръсни псувни.

Пейгън се обърна и вдигна предупредително пръст.

— Шшшт! После да не се оплакваш, че не съм те предупредил.

Те навлязоха в тесен тунел. Навсякъде около тях се чуваше ехото на падащата вода. Въздухът бе влажен и студен и Барет силно притискаше роклята към гърдите си.

— Би могъл да пропуснеш поне едно-две копчета — промърмори тя.

Пейгън я изгледа и повдигна насмешливо едната си вежда.

— И да изпусна такава божествена гледка!

Бузите й пламнаха веднага, но след миг тя забеляза, че независимо от закачката в гласа, чертите на лицето му са сгърчени от съжаление и опасения.

— Прости ми, Angrezi. Нямаше друга възможност.

Той потвърди думите си със страстна целувка. Барет се олюля като замаяна и се опита да си поеме въздух. Рамото й леко бутна ръката му и лицето му се изкриви от болка.

— О, Пейгън! Съжалявам!

— Няма нищо, Angrezi. Няма време. — Пейгън не каза нищо повече, а само бързо я придърпа след себе си по тъмния тунел.

Пътят им постоянно променяше посоката си. Барет вече бе загубила всякакво чувство за ориентация, но Пейгън явно се справяше.

След броени минути те навлязоха в един по-широк подземен коридор.

Наближаваха.

В следващата секунда нечии силни пръсти се впиха в ръката на Барет.

— Не мърдай или ще стрелям.

Това бе индиецът, отпратен от Ранд. Той я блъсна напред. Дулото на пушката му не се отделяше от гърбовете им.

Пейгън изруга, стисна здраво ръката на жената и двамата навлязоха в широкия тунел, който скоро ги отведе до друга зала, по-малка от първата.

Още на входа те спряха, заслепени от красотата на гледката, която се откри пред очите им. Скалните стени на залата бяха покрити с кристали в разнообразни форми, цвят и размери. И всички блестяха като слънца.

Барет си пое дълбоко дъх. Очите й бяха приковани във великолепието на пещерата. В този миг тя чу тих, ехиден смях. Зад една от каменните колони се раздвижи сянката на човек. Лъч светлина попадна върху лицето му.

И при вида на това лице, Барет почувства, че й става лошо. Тя пребледня.

— Какво удоволствие да се срещнем отново, моя прекрасна съпруго. Сигурен съм, че ми носиш рубина.

45.

Това бе той. Нейният съпруг. Такъв, какъвто го бе запомнила. Изисканите дрехи не скриваха, а по-скоро подчертаваха липсата на всякаква душевност. Ръксли бавно се приближи към нея. В едната си бледа, слаба ръка той държеше малък револвер.

— Е, Ранд все пак го бива за нещо. Той откри тези пещери преди година и оттогава пазя откритието за специални изненади. Не се учудвам. Старият ми приятел Пейгън винаги е бил много находчив. — В очите му заблестяха жестоки пламъчета. — Сега обаче повече ме интересува рубинът.

Барет почувства, че трепери, но вдигна предизвикателно брадичката си.

— Няма да научиш нищо, докато не освободиш Пейгън.

— Да си призная, сладка моя, много съм разочарован от теб. И от теб, Пейгън. След малко ще бъда принуден да развържа езиците ви, няма как.

Той даде знак на индиеца, който стовари приклада на пушката си върху ранената и окървавена глава на Пейгън, който едва успя да изругае и се строполи върху каменния под на пещерата.

Преди още да отвори очи, плантаторът бе здраво завързан, а пушката на индиеца стоеше почти опряна до него.

Ръксли се облегна спокойно на стената. Револверът му не изпускаше Барет.

— Знаете ли, аз нямах намерение да идвам. Но когато Ранд отново оплете конците, разбрах, че нямам друг избор.

— Пусни я, Ръксли! Тя няма нищо общо с тази работа — гласът на Пейгън бе гневен. — На теб ти трябва рубина, нали?

Прекъсна го кресливият смях на Ръксли.

— Така ли мислиш? Ти си един заблуден, нещастен наивник! Все още не си разбрал, така ли? — той погледна към Барет с искрящи от омраза очи. — За мен тя е по-ценна от десет твои рубина, нещастен глупако. — Той бавно вдигна ръка и започна да мачка дантелата около гърдите на жената. — Трябваше ми малко време, за да го разбера, естествено. Много жалко за дядо ти. Всичко можеше да стане толкова лесно, само ако старият глупак не пазеше така упорито тайните си. Да, наистина жалко.

— Дядо ми! Какво… какво си направил с него, ти отвратително, долно…

Ръксли хладно се усмихна.

— Съжалявам, но се оказа, че старият бил със слабо сърце. Изглежда не е могъл да издържи въпросите на Крейтън.

Тя се нахвърли върху него като обезумяла. Очите й бяха подивели от мъка и ярост. Само за секунди Барет успя да изпита задоволство, защото го бе ритнала в глезените. Но в следващия миг той я сграбчи за врата и я блъсна към студената, каменна стена.

— Ще си платиш за това, кучко! Преди още да свършим, ще… — Ръксли рязко се прекъсна и изруга. — Все още не му е дошло времето. — Змийските му очи пропълзяха но бледото като платно лице на жената и се спуснаха надолу, към бурно издигащата й се гръд. — В интерес на истината, старият глупак не е открил нищо съществено на Крейтън. Докато оня разбере, че са го прекарали, дядо ти вече бил духнал. Значи, оставаш само ти, моята мила женичка. А аз не се съмнявам, че ще ми довериш всичко, което си насъбрала в малката си главица. Разбира се, ако не предпочиташ да видиш Пейгън само с едно око.

На Барет й призля, но тя с мъка запази самообладание. Сега беше жизнено важно да бъде хладнокръвна, за да се изправи срещу Ръксли. Вече знаеше, че дядо и е в безопасност.

— Нищо няма да ти кажа, докато не пуснеш Пейгън.

Ръксли бавно разтвори деколтето й и втренчи студените си очи в млечнобялата й кожа.

— Да, ти наистина си прекрасна, мила моя женичке. А като си помисля какви тайни се крият в прекрасната ти главица… — пръстите му се придвижиха още по-надолу и подразниха гънката между гърдите й. — И аз искам да ги науча. Всичките. А освен това, искам и рубина.

Без тя дори да заподозре намерението му, пръстите му внезапно стиснаха едното й зърно и жестоко го извиха. Барет стисна очи, за да сдържи бликналите от непоносимата болка сълзи.

Пейгън зверски изруга, но индиецът бързо заглуши гласа му, ката напъха в устата му някакъв парцал.

В същия миг тунелът прокънтя от далечен изстрел.

Ръксли замръзна.

Барет пребледня. Ранд отново, но вече за последен път, бе объркал конците. Тя затвори очи и се опита да не мисли за окървавеното тяло в леденостудената зала.

— Отново има земетресение, доколкото чувам. Теренът тук е доста нестабилен. — Ръксли сви рамене. — Е, какво е впечатлението ти за кристалното ми царство? Прекрасно е, нали? За съжаление, камъните са много малки, за да имат някаква стойност.

Той се обърна и прониза Барет с безумния си поглед. Пръстите му се впиха в раменете й.

— А сега, най-после, очаквам да ми дадеш рубина, ненагледна моя. Ние с теб имаме още някои сметки за уреждане, а и Пейгън сигурно вече е в настроение да ми каже това, което ме интересува.

Ръксли кимна с глава към индиеца и той освободи устата на плантатора.

— Пусни я, по дяволите! Рубинът е в мен, не е в нея. В мината си имам стотици такива.

Ръксли поклати глава.

— Напразно се изхвърляш, приятелю. Ако рубинът беше в теб, щях да го знам още когато хората ми под палиха южното крило. Но той не е в теб, нали? Вместо него се хвърли да спасяваш някаква евтина миниатюра с надутия ти баща и глупавата му жена. Тя, разбира се, не е майка ти. Твоята майка е онази, в дъното. Забеляза ли, колко здраво стиска ръката ти. — Ръксли зацъка с език. — Досадна работа, нали? Не върви!

Пейгън бясно започна да се мята, за да се освободи от ремъците. Индиецът се наведе и ги стегна още по-здраво.

По тънките устни на Ръксли заигра ехидна усмивка.

— Щом като не е в теб, къде е тогава? През цялото време си задавам този въпрос — той се обърна. — Може би никога няма да разберем. И все пак, искам да си тръгна от това проклето място с една тайна по-малко. Например — той се обърна към Барет, — формулата на дядо ти. Формулата за експлозива с мощност на десет парни локомотива. Доколкото си спомням, наричаше го нитроглицерин, нали така, красавице? Доста дълго вече ме разиграваш! Най-после трябва да ми кажеш.

Дългите му тънки пръсти първо потупаха бузата на Барет, а после се спуснаха към врата й и заиграха с една къдрица. Тя потрепери от омраза.

— Аз… Аз не я знам. И преди съм ти го казвала Той никога не ме осведомяваше за резултатите си.

— Глупости. Ти си му помагала във всичко, поръчвала си химикалите, апаратите, водила си дневника ма експериментите му.

— Всичко това е вярно, с изключение на последното. Дядо никога не ми позволяваше да видя количествата и методите му. Сигурно е усещал, че е прекалено опасно да довери такива знания на една жена.

И това не е лъжа, помисли си нервно Барет. Дядо й винаги е мислил, че жените не притежават кой знае какъв интелект. Тя обаче винаги се бе страхувала, че какъвто е разсеян, ще обърка нещо и затова много внимателно нанасяше резултатите от експериментите в дневника.

Гласът й изведнъж стана много по-сериозен.

— Нямам понятие от формулата на дядо ми. В замяна на това имам нещо почти толкова ценно.

Ръксли се вкопчи в нея.

— Знаех си, че ще го намериш! Къде е?!

Барет студено се усмихна.

— За толкова глупава ли ме мислиш, че да го донеса тук. Все пак, съпруже, научила съм нещо от теб. Вече не съм толкова наивна. Не, рубинът е скрит на сигурно място и ти ще го откриеш само ако аз пожелая.

Ръксли внимателно я погледна. Този път в погледа му личеше прикрито възхищение.

— Е, добре. С този рубин бихме могли да направим нещо голямо. Ще завладеем Лондон.

Той прекоси залата и бавно доближи револвера си със златна дръжка, изпъстрена с орнаменти, до главата на Пейгън.

— Красив е, нали? Трантър го изработи. Дяволски удобен е. Още повече, че е и зареден. Не се съмнявай в това, женичке. А сега ми кажи — къде е „Окото на Шива“?

Барет пребледня. Олюля се, когато видя, че Ръксли поставя пръста си на спусъка. Той пискливо се изсмя.

— Ама вие наистина сте много забавни. И двамата. Още от онази нощ, в Лондон, когато заблуди Крейтън по толкова изпипан начин, сладка ми женичке. Жалко, че Крейтън трябваше да умре. Не можех да го оставя да разправя наляво и надясно всичко, което знаеше. Освен това, оплеска нещата и изпусна рубина, когато уби сър Хъмфри. — Ръксли въздъхна дълбоко. — Е, кажете ми, какво друго можеше да направи един съвестен работодател с немарливите си подчинени?

Очите му жестоко блеснаха.

— Разговорът, без съмнение, е безкрайно интересен, но се налага да го прекъсна, защото времето ти изтече, стари приятелю.

Ръксли опря револвера си в челото на Пейгън.

— Не! Спри, за Бога! — изкрещя като обезумяла Барет и вдигна полите на роклята си. Треперещите й пръсти едва се подчиняваха, докато навиваше един от копринените си чорапи.

Само след миг в ръцете й заблестя рубинът. Шлифованите му страни хвърляха кървавочервени отблясъци на светлината на факлите, горещи като кръвта, която течеше във вените на неговите жертви.

46.

Ръксли изсъска:

— Ти си го намерила! — Очите му заблестяха от несдържана алчност.

Барет бавно започна да отстъпва към входа на пещерата.

— Барет, недей! — изкрещя й дрезгаво Пейгън. — Не му го давай! Тогава никога няма…

Вече бе твърде късно. Ръксли се втурна към нея и сграбчи рубина от треперещите й пръсти. Очите му горяха. Лицето му сияеше от тържество.

— „Окото на Шива!“ — изхриптя той. — Най-после мой!

Ръксли затъркаля като обезумял рубина в дланите си. Искрящите кървавочервени отблясъци на кристала заиграха дяволски танц върху лицето му.

В същия миг някакъв далечен тътен отекна в пещерата и земята леко се разтресе. Сякаш далеч гърмеше буря. Това обаче бе Мита, която стриктно изпълняваше указанията на Барет и сега бе взривила първия от експлозивите.

Барет трескаво прехвърли погледа си върху Пейгън. Той леко повдигна вежди и сякаш започна да се досеща.

Тя му кимна. Никой друг не забеляза движението й. Ръксли съзерцаваше рубина, а индиецът стоеше зад гърба му, любопитен да зърне камъка, за който се носеха толкова легенди.

Барет започна бавно да се изплъзва към тунела. Пейгън бе оставил в другата зала пистолет и сега тя трябваше да го вземе. Тя се опита да превъзмогне гаденето при мисълта какво ще види там.

Жената вече почти навлизаше в тунела, когато някой я дръпна откъм гърба. Тя уплашено се извъртя. В същия миг я заля облекчение. Зад нея стоеше полковник Хедли. Барет се опита да му каже нещо, но той сложи пръст на устните си и я повика да го последва в тунела.

В същия миг от другия край на тунела прокънтя смеха на Ръксли.

Хедли замръзна. Сякаш насън, той сграбчи ръката на Барет и я блъсна напред.

— Адриан! Ти дойде! Вземи му оръжието! — изкрещя Пейгън.

Полковникът не помръдна. Очите на Пейгън потъмняха.

— Не мога да повярвам! Не е възможно и ти…

— Ще те разочаровам, Деверил! — Ръксли лениво се разхождаше из залата, стиснал рубина в бледите си пръсти. Той рязко направи знак на шотландеца. — Ела тук, Хедли! Помогни ми да се справя с нея.

Кокалестите ръце на полковника стегнаха здраво китките на Барет. Тя стисна зъби от болката.

— Проклето копеле! — изрева Пейгън. — Откога работиш за него!

— Съжалявам, че се стигна дотук, Дев. Винаги съм се надявал…

Хедли сви рамене и започна да завързва Барет към една от каменните колони срещу входа на пещерата. Тя се дърпаше и той се намръщи.

— Ако се съпротивляваш, ще стане по-лошо. Не искам да ти причинявам болка, нали знаеш?

Барет почувства как паниката впива ноктите си в разума й. Да й причини болка?! Ако тя не направеше нещо в близките няколко минути, всички щяха да бъдат разкъсани от такава болка, каквато никой от тях не подозираше. Ужасната смърт бе въпрос само на време. Всеки миг Мита щеше да възпламени последния си експлозив, който да разцепи планината на две.

А какво щеше да стане, ако бе допуснала и най-малката грешка в изчисленията си или пък теренът беше наистина нестабилен, както каза Ръксли? Барет дори не смееше да си помисли…

Жената потръпна и се опита да прецени колко минути са изтекли от последния взрив досега. Да, вече бе дошло времето за…

В същия миг тътен разтърси пещерата, този път много по-близо от предишния. Ръксли изкрещя на индиеца да провери какво става.

Всички проследиха в напрегнато мълчание как стъпките му заглъхват в тунела. После се чу слаб вик и грохот от падащи камъни.

Минутите течаха мъчително бавно, а индиецът не се връщаше.

Ръксли нервно сновеше напред-назад, дори бе започнал да се поти. Той притискаше рубина здраво до гърдите си и най-накрая не издържа и нареди на Хедли да потърси индиеца. Побелелият полковник за момент се поколеба, после изчезна в тунела.

Пейгън се опита да разхлаби стегнатите ремъци.

— Рубинът няма да ти донесе никаква радост, Ръксли! Прокълнат е, не разбираш ли? Още от първия човек, който го е докоснал, досега „Окото на Шива“ носи само страдание, предателство и жестока смърт. Нима наистина искаш това?

Ръксли се ухили. Очите му блеснаха със странна, леденостудена светлина.

— Прокълнат е, така ли? А какво ще кажеш за силата му, приятелю? За дяволските огньове, които разпалва… — Той рязко се изсмя, погледът му сякаш поглъщаше Барет. — Женичката ми. Добрата ми, мила женичка. Тя можеше да промени всичко, да ме направи…

Ръксли рязко млъкна. Ръцете му яростно стискаха рубина.

— Да ти помогне да бъдеш мъж, така ли? Жена, която да събуди в теб огъня, защото ти си неспособен да го разпалиш сам… — Пейгън дрезгаво се изсмя — Май не само рубин ти трябва за тази работа…

Ръксли изпсува, извъртя се и заби ботуша си в лицето на Пейгън.

— Спри, моля те! За Бога, стига толкова! — изстена Барет със замъглени от сълзи очи. Пейгън изпадна в безсъзнание. — Аз… аз ще направя всичко, което пожелаеш. Ще… ще ти се подчиня. Каквото пожелаеш. Само го… Пусни го! Моля те!

Ръксли я изгледа презрително.

— Я виж ти, каква предана любовница си била. Колко жалко, че не дари с тази привързаност и съпруга си, курво! — той бавно се приближаваше към нея. В очите му светеше безумен блясък.

Ръксли я притисна и много внимателно постави рубина върху голата й гръд. После бавно и мъчително започна да го плъзга по кожата й, без да отделя поглед от лицето й.

— Чувстваш ли го, красавице? Чувстваш ли дяволските му огньове? Бавното, дълбоко потрепване. Казват, че правел от мъжа легенда, а от жената звяр. — Той притисна камъка към едното й зърно. — Скоро ще разберем какво е действието му, сладка моя женичке! — Той се наведе още по-близо. — А колкото до онези измислици, че не знаеш формулата на дядо си, спокойно можеш да престанеш да лъжеш. Един от слугите в Синамон Хил те е видял старателно да преписваш бележките на дядо си. Разказа ми всичко, с подробности. За съжаление, след това ял нещо, което стомахът му не понесъл. Толкова жалко.

— Чудовище! Звяр! — изкрещя Барет, докато с безумни усилия се мъчеше да се отскубне от ледената стена зад гърба си.

Ръксли само се усмихваше и продължаваше да плъзга рубина по тялото й, мърморейки странни, несвързани думи.

С всяка измината секунда страхът на Барет растеше. Заедно с него растеше и до болка познатото отвращение, което обръщаше стомаха й. Тя чудесно знаеше какво ще последва сега, как той ще се напрегне, за да докаже мъжествеността си, как ще я мачка под себе си.

— Няма да имаш нито едното, нито другото! Всеки момент планината ще се взриви и заедно с нея — проклетият ти рубин! — Барет успя да освободи крака си и да изрита рубина от ръцете на Ръксли.

Той зверски я сграбчи и зашлеви жестока плесница през лицето й.

— Достатъчно номера, кучко! Изчерпих търпението си с теб! С двама ви! — Очите му бяха безумни. Той вдигна рубина от земята и внимателно го почисти от праха. — Представлението ви е към края си. Отпусни се, мила моя! Защо не покажеш и малко страст, а? На поляната при водопада съвсем не си била толкова студена. — Очите му заблестяха като видя как дъхът й секва. — Да-а, Ранд ми разказа всичко за разходките ви с Пейгън. Винаги съм подозирал, че под всичките пластове дрехи и благоприличие се крие една малка мръсница. Сега май вече не носиш толкова дрехи. Я да проверим. — Ръксли бавно прокара рубина дълбоко в деколтето й — чак до кръста. — Съветвам те да не се безпокоиш толкова за твоя Пейгън. Досега не е обръщал кой знае какво внимание на жените, а не се надявай, че ще го направи за теб, още повече след като знае, че ти си моя законна съпруга.

Буцата в гърлото на Барет ставаше все по-голяма. Господи, времето изтичаше. Оставаха може би три-четири минути преди Мита да взриви последния експлозив. Какво можеше да направи?!

С ъгълчето на окото си тя забеляза, че индиецът мълчаливо излиза от тунела.

— Крайно време беше да се върнеш, по дяволите! — излая Ръксли. — Защо се забави?

Мъжът се наведе, за да провери дали достатъчно здраво са стегнати ремъците на Пейгън.

— Земетресение, господарю. В голямата зала са паднали много скални отломъци. Един ме удари.

Ръксли измърмори нещо и посочи Пейгън.

— Вземи малко вода и го свести!

Индиецът се наведе почтително, отиде до една локва в дъното на пещерата. Там той свали ризата си, потопи я във водата и я изцеди върху лицето на Пейгън.

При първите ледени капки плантаторът изруга и изви глава.

Следващите го накараха гневно да изпсува.

Само след секунди Пейгън дойде в съзнание. От челото му се стичаше кръв.

Сърцето на Барет биеше лудо. Нима никога нямаше да се освободят от този безумец?

— Пусни я, мръсно куче! Нали преследваше мен? Нали аз съм твоя враг? Безсилен си да се изправиш лице в лице срещу мъж, така ли? Винаги съм си мислел, че си точно от онези гадове, на които им доставя удоволствие да насилват жени, без да могат да ги имат.

Ръксли позеленя.

— Така значи си мислил, мили мой Деверил? Ти — моят единствен противник?! Не, не е съвсем така. — Той посочи към Барет. — Как беше, когато я облада за първи път, а? Аз самият съм го правил толкова пъти, че ми е трудно да ги преброя, нали разбираш? Тя обаче беше винаги леденостудена и всеки път ме отблъскваше.

— Проблемът ти не е в нея, гнусна гадино! Тя е стотици пъти повече жена, отколкото предполагаш, и хиляди пъти повече, отколкото заслужаваш!

— О, това сега едва ли има значение! Сега рубинът е в мен и неговите сили са и мои. Мисля, че ще ти бъде приятно да гледаш как ще я завладея, стари приятелю. Още повече, че сега тя сама ще се отдаде, повярвай ми.

Пейгън се изсмя подигравателно.

— Няма жена на тоя свят, която би пожелала такова гнусно, сбръчкано и нещастно подобие на мъж, какъвто си ти, Джеймс Ръксли!

Ръксли успя само да изсъска от ярост.

— Ще съжаляваш За тези думи, Сент Сир! Дяволски ще съжаляваш!

Барет видя ужасена как съпругът й стъпва с ботуша си върху окървавената ръка на Пейгън. Той дори не изстена. Само лицето му сякаш замръзна и челото му се ороси от пот.

„Няма време…“, мислеше си тя, парализирана от страх.

В същия миг почувства как някой съвсем леко докосва ръцете й. Барет се обърна назад и изумена видя клекналия до нея индиец, който внимателно разхлабва ремъците.

Дрехите му бяха същите, но лицето… Този беше по-възрастен, кожата на лицето му бе сбръчкана, а пръстите му бяха силни, но изящни. Той й направи знак да мълчи и изчезна в полумрака на пещерата.

Кой бе той? Защо я освободи?

В другия край на залата Ръксли се изсмя кресливо.

— Няма да говориш, така ли? Няма да се молиш за живота си? Е, след малко може би ще промениш решението си, като видиш какви изненади съм приготвил за сладката си малка женичка.

Барет смътно забеляза как индиецът се придвижва към Пейгън, защитен от тъмнината. В сърцето й загоря искрица надежда.

Тя разбра, че трябва да отклони вниманието на съпруга си.

— Ти винаги си бил едно фукливо нищожество, Джеймс Ръксли. Винаги си се хвалил с нещата, които смяташ да направиш и никога не си успявал. Само ако знаеш, колко си жалък! — тя се изсмя подигравателно. — Защо не опиташ възможностите на камъка, а? Или се страхуваш, любими съпруже? Страхуваш се, че даже магията няма да помогне на изродено и безсилно същество като теб!

Барет подбираше внимателно думите, които най-бързо биха разпалили яростта му.

В продължение на няколко мъчителни месеци тя бе наблюдавала всичките степени на гнева му и знаеше какво най-силно го разпалва. Синините вече бяха изчезнали от тялото й, но спомените оставаха болезнено впити в съзнанието й, сякаш всичко се бе случило вчера.

С ъгълчето на окото си тя продължаваше да наблюдава мургавия мъж, който бавно приближаваше Пейгън. Барет отметна назад косата си и прониза Ръксли с подигравателния си поглед.

— Нима наистина повярва, че съм загубила паметта си? — изсмя се презрително тя. — Поредното доказателство, че си глупак, Джеймс. Да, това беше преструвка, разбира се. Роля, с която да си спечеля място в сърцето на красивия виконт. И успях, както виждаш. — Тя направи кратка пауза, за да навлажни пресъхналите си от напрежение устни. — Мога да те уверя, че си струваше усилията. Деверил е десет пъти повече мъж от теб — от това, което си сега или пък което си мислиш, че някога ще бъдеш!

Хапливият присмех попадна право в целта.

Ръксли изрева и се втурна към нея. Впи нокти в косата й. Главата й се замая от болка.

Очите му горяха обезумели. Той се наведе още по-близо.

— Искаш ли да проверим, скъпа? Още сега, а? — Ръксли се изсмя, разголи гърдите й и жестоко притисна рубина в кожата й. Другата му ръка вече разкопчаваше копчетата на бричовете му.

Барет едва си поемаше дъх. Спомените връхлетяха отгоре й с цялата си жестокост. Сега обаче тя имаше сили да ги понесе. Това бе единствената й възможност да спаси любимия си. Тя се усмихна злорадо на Ръксли.

— Нима наистина вярваш, че камъкът ще ти помогне, Джеймс? Нищо друго не може, така ли? Господи, та ти си оставаш същия наивен глупак. С тази разлика, че сега ти е хрумнало сам да убиваш, за да осъществиш безумните си фантазии.

Лицето на Ръксли бе мъртвешки бледо, той дишаше учестено и мъчително.

— Разбира се, „Окото на Шива“ ще ми помогне. Той е моят пазител, моят сигурен помощник. Той ще изпълни молбата ми, кучко!

Барет усещаше, че той вече се опитва да свали панталоните си и едва сподави стона си. Сега той наистина бе обезумял. Пръстите му се впиваха жестоко, притискаха камъка към гърдите й, към корема й… Барет почувства стария сковаващ страх, почувства ужасът да я задушава.

Не, Господи! Тя не можеше да понесе всичко това! Не и сега, когато вече знаеше колко чиста и прекрасна е любовта между мъжа и жената!…

Тя чу как Ръксли тихо изсъска, после усети шумолене на плат около бедрата си и разбра, че той се е разголил. Барет стисна очи, опитвайки се да не мисли за това, което ще последва…

Господи! Извитите като нокти на граблива птица пръсти! Жестокото напрягане, неизбежната ярост!… И после болката! Унижението!…

Тялото й се затресе от отвращение и ненавист.

— Н-неее! Не… Не мога…

Изведнъж омразното тяло се свлече пред нея.

В просъница Барет видя как пред очите й се изправя окървавената фигура на Пейгън. Той вдигна Ръксли и го запрати към дъното на пещерата.

— Повече няма да я докоснеш, гадно копеле! Сега тя е моя, чуваш ли? Спасих я от теб! Само да си посмял дори да я погледнеш, в същата минута ще я направя вдовица!

Ръксли се свлече на пода. Ръката му трескаво се опитваше да извади нещо от джоба на сакото му.

Само след миг Пейгън я сграбчи и извади скрития револвер.

— Трябваше да се досетя. Змията си остава змия.

Пребледняла от страх, Барет наблюдаваше как двамата мъже се борят за оръжието. Очите й разтревожено различиха признаците на изтощение у Пейгън. Сигурно е от загубата на кръв. А и Бог знае на какви мъчения го е подлагал Ръксли, помисли си тя.

Внезапно Барет почувства нечия ръка върху рамото си. Зад нея стоеше слабият индиец и й правеше знаци да го последва. Тя поклати отрицателно глава. Не можеше да тръгне преди Пейгън да е в безопасност.

— Тигъра ще бъде защитен, не се страхувай, жена с очи като зората. Ти обаче трябва веднага да тръгваш. Чувам, че земята бучи. Приятелката ти вече приготвя дяволския огън.

— Но как…

— Няма време. Тръгвай или ще стане твърде късно за всички.

Барет се двоумеше, разкъсвана между сигурността, която й внушаваха спокойните, тъмни като шоколад очи на индиеца и желанието да остане с Пейгън. И все пак, този странен човек я бе спасил вече веднъж. Сега тя му вярваше.

— Добре, но ако той не излезе до пет минути, ще се върна при него.

— Ако Тигъра не излезе до пет минути, никога няма да излезе. Нито пък ние — белите зъби блеснаха в тъмнината. — Не се бави.

Барет отново почувства, че я обзема истерия. Нима целият свят бе обезумял?!

Слабите пръсти на индиеца хванаха ръката й и я повлякоха към тунела. Студен въздух лъхна лицето й и тя потрепери. Факлите бяха изгаснали от предишните взривове и те не виждаха нищо пред краката си. Барет се запрепъва.

— Сега накъде?

Никакъв отговор.

Тя се озърна, но напразно. Около нея имаше единствено мрак и леденостуден, влажен въздух.

Внезапно нечии космати, топли пръсти се вкопчиха в полата й и се опитаха да хванат китката й.

— Меджик! Господи, как си дошла дотук?!

Маймунката избърбори нещо и започна да я дърпа напред.

— Мога само да се надявам, че знаеш къде ме водиш — промърмори Барет.

Последните звуци, които чу откъм пещерата, докато Меджик я дърпаше напред в мрака, бяха зверският рев на Ръксли и шум от падащо на земята тяло. Барет мрачно се усмихна и стисна още по-здраво ръката на Меджик.

Макар и трудно, те продължиха напред в тъмния тунел.

Само след секунди каменният под под краката им потрепери. Последва го тътенът на поредния експлозив. От стените на тунела се откъртиха късове скали.

Вълната на взрива ги залепи за стената. Меджик се сви в прегръдките й. Малкото животинче трепереше от страх.

— Не се страхувай, малка моя! Този взрив само трябваше да го уплаши. Но следващият… Господи, следващият…

В същия миг Барет чу трополене на ботуши, което бързо ги приближаваше.

— Ръксли?!

Не, тя не искаше да повярва!

Барет чакаше. Дъхът й бе спрял, тялото й се вцепени. Тропотът приближаваше. Звукът се блъскаше в каменните сводове на пещерата и ехото му отговаряше.

След миг дочу тих и нежен глас:

— Angrezi!

Дъхът излетя през устните й.

— Пейгън! Благодаря ти, Господи!

Отново силната прегръдка на топлите, любещи ръце, отново горещите жадни устни…

Но само за секунди. Все още ги грозеше опасност.

— Той… ти…

— Дали го убих? Не, за съжаление. Оказа се, че не мога да убия дори такава презряна твар като Джеймс Ръксли. Падна и удари главата си. Няма да ти причини повече болка, Синамон! Заклевам се! Но къде е шаманът? Той ли те освободи? Никога не съм предполагал…

Барет го прекъсна.

— Няма време, любов моя. Трябва да се махаме оттук.

Пребледняла от страх, тя сграбчи ръката му и го повлече след Меджик.

— Предишните експлозии бяха само предупреждение. Следващият ще взриви планината.

Пейгън ахна.

— Нима съединението на дядо ти наистина има такава разрушителна сила? Сега разбирам защо Ръксли толкова искаше формулата. И колко беше права, че не му я каза.

— Да, така е, повярвай ми — мрачно отговори Барет.

Пейгън внезапно стисна ръката й.

— Ще се върна да го измъкна.

— Нямаме никакво време! Може би тече последната минута! Най-много две! А може би е по-малко от минута, ако не съм изчислила съвсем прецизно.

Пейгън нищо не каза, само се обърна и изчезна в пещерата. Барет почувства, че сърцето й болезнено се сви. Господи, защо винаги ни поставяш пред толкова труден избор? Защо Пейгън не остави злото да загине от собствените си пъклени кроежи?

Барет знаеше защо. Защото обратното би означавало, че те самите не са по-добри от злото, срещу което се борят. Именно тази бе причината, поради която тя не го спря, въпреки че сърцето й стенеше и сълзи се стичаха но бузите й. Побързай, любов моя, викаше го сърцето й. Толкова малко време имаме.

След секунди Пейгън бе до нея, сграбчи ръката й и я повлече към изхода на тунела.

47.

Малки капчици пот оросиха челото на Барет. Тя още от дете беше свикнала с експлозиви — винаги наблюдаваше отблизо експериментите на дядо си. Няколко пъти дори сама бе поставяла и взривявала заряди под зоркото око на дядо си, разбира се.

Никога обаче не бе подозирала, че ще й се наложи да изживее безмилостната им заплаха.

Сега тя с мъка вървеше напред и за да потисне страха си, се мъчеше да съсредоточи мисълта си върху топлите пръсти, които стискаха ръката й, върху тялото, толкова близо до нейното.

Каменния под стана по-равен. Те започнаха да тичат. Насреща им постоянно се препречваха нови и нови тунели, докато най-накрая пред тях проблесна светлина и Барет усети свежия дъх на цветя.

Бяха наближили входа!

На следващия завой ги заля златистата светлина на самотна факла. Съвсем близо до тях падаше бялата пелена на водопада.

— Бързо! — извика Пейгън и я дръпна напред.

В този миг от пещерата излезе висок мъж с бели коси и разкривено кокалесто лице.

— Все пак успяхте да се измъкнете… — гласът му бе неестествено монотонен.

Пейгън блъсна Барет пред себе си.

— Планината ще избухне всеки момент, Адриан.

Трябва да излезеш оттук!

Кафявите очи на Хедли блестяха със странна светлина.

— Не без „Окото на Шива“.

Той бавно свали пушката си и я насочи към гърдите на Пейгън.

— Забрави за рубина, Адриан! Всичко е свършено. Остави го на мира или той ще те унищожи.

— Съжалявам, приятелю. Ти притежаваш много други неща — неща, които никога не могат да бъдат мои. За мен съществува само рубинът и той трябва да бъде мой!

— Камъкът носи зло! Той ще те унищожи, така както е унищожил всеки, който го е притежавал досега.

— През цялото време на обсадата на Канпур си мечтаех за него — гласът на полковника бе нисък, безизразен. — Рубинът беше единственото светло нещо сред целия този ужас. Съжалявам, Дев, но трябва да ти призная, че всъщност аз не избягах тогава. Нана-_sahib_ ме пусна. За сведенията, които му дадох, нали разбираш?

Пейгън преглътна.

— Не искам да повярвам!

— Нима все още не разбираш? Аз вървях след теб, когато тръгна през джунглата. Нана-_sahib_ искаше да бъде сигурен, че никой няма да избяга, за да разкаже на англичаните какво е направил. За нещастие, майка ти ме забеляза. Грешката беше нейна. Тя си помисли, че съм от твоите хора. Съжалявам, но трябваше да я убия. Тя можеше да извика, да провали всичко. Сега вече разбираш, нали?!

В очите му се четеше молба. Приличаше на момче, направило пакост.

Барет почувства как тялото на Пейгън се изпълва с ярост.

— Ти, копеле!…

Хедли продължи, сякаш нищо не е чул:

— Ти, всъщност, никога не успя да я опознаеш, нали? Тя бе също англичанка, но облече сари, след като отдаде сърцето си на някакъв проклет индиец от Севера. Той е твоят баща, а не херцогът. Горкият стар глупак я изхвърли, разбира се, но чак след като те роди, защото херцогът искаше да има наследник повече от всичко друго на света. От Нана-_sahib_ знам, че тя никога не е могла да те забрави. И въпреки че е обичала неверния си съпруг, тя е рискувала всичко, за да се върне при теб под прикритието на индийска дойка. Трябвало е да те види за последен път, да те предупреди, че бунтът наближава…

Пръстите на Пейгън се вкопчиха в китката на Барет.

— Не… това не може да е истина!

— Истина е. Ще научиш всички подробности, ако…

— Стига толкова, Адриан! — изрева Пейгън. — Не вярвам нито на една твоя дума!

— Раджата знае. Раджата на Ранапур. Попитай го!

Барет стисна ръката на Пейгън.

— Трябва… трябва да тръгваме, Пейгън. Експлозивът ще избухне всеки миг.

— Права е, Адриан. Трябва да се махнеш оттук. Остави проклетия рубин при Ръксли. Там, където му е мястото.

Побелелият мъж само поклати глава.

— Къде е той?

— Беше в Ръксли.

Хедли вече бе изчезнал. Стопи се в мрака на тунела.

— Сбогом, стари приятелю! — прошепна Пейгън.

Тогава те се обърнаха и се гмурнаха в сребристото сияние на падащата, осветена от звездите, вода. Зад себе си Барет отново чу трополене на ботуши по каменния под, последвано от кресливото ехо на ругатните на Ръксли.

Долу, в подножието на скалата, светна малко пламъче. Това бе сигнал от Мита.

Вече бе твърде късно!

Отчаянието заля Барет. Тя скочи към Пейгън, повали го с цялата тежест на тялото си и вкопчила се в него, се търколи към ръба на скалата.

Дългите, може би колкото целия им живот, секунди полет надолу ги обгърнаха с непроницаем мрак и пронизващ вятър. Клони и камъни разраниха лицата и ръцете им. Когато най-после се стовариха с огромна сила върху земята, телата им започнаха да се търкалят вихрено надолу.

И земята избухна, въздухът засвири. Скалата се разцепи, обвита в облак дим и фонтан от камъни.

Пейгън бавно идваше в съзнание. Рамото му бе пропаднало във влажен, студен ров, а някакъв бамбуков храст дереше лицето му.

С огромно усилие на волята той се извъртя настрани и коленичи.

— Барет?! — погледът му трескаво се опитваше да пробие през мрака, наситен с дим и лепкав прах. — Къде си, Angrezi?

Не последва никакъв отговор. Като слепец, Пейгън се опита да разрови храсталака, в който бе попаднал. Внезапно докосна топлата кадифена кожа, мекото потръпващо тяло…

Той се напрегна. Ръцете му докосваха коляното й.

— Събуди се, Барет!

В същия миг сребристата луна изплува от облаците и огря лицето й.

Очите й се отвориха замаяни, бездънни.

— Благодаря ти, Господи! — прошепна той.

Погледите им се срещнаха. Ониксът преля в смарагдовата синева. Без да успее да промълви думичка, Пейгън я сграбчи в прегръдките си и я притисна към почернялата си от пепел гръд.

— Никога повече няма да се отделяш от мен, Angrezi. Предупреждавам те — ще си построя харем и ще те заключа в него! Ще изкова златна верига със сребърен катинар. — Всяка заплаха, която изричаха устни те му, бе жадно потвърждавана от гореща целувка. — Ще те упоя с орхидеи и жасмин, ще те удавя в море от коприна. Никога, никога повече няма да успееш да ми избягаш!

Звънлив смях огласи нощта.

— Това заплаха ли е или някакъв намек, че искаш ръката ми, милорд Сент Сир?

Той я притисна внимателно, много внимателно, сякаш се опасяваше, че може да се счупи.

Устните му галеха шията й, отприщваха след себе си поток от думи, които звучаха и като молба, и като молитва.

— Господи, как ще те любя, соколице! Ще те любя в ухаещи чаршафи и в бистри планински потоци! Ще те любя, обсипана с цветове на рози и скъпоценни камъни. Ще те прелъстя по хиляди неведоми начини, ще ти открия стотици забранени тайни на любовта. Ще те любя, докато сама не пожелаеш да спра и чак тогава ще изпълня молбата ти. Кажи, че ми прощаваш глупостта, всичките ми груби опити да те отблъсна.

— Чакай малко да си помисля — Барет стисна зъби, за да не обръща внимание на болката в дясното си рамо и обгърна с другата си ръка врата му. — Защо не се опиташ да бъдеш по-убедителен? — подкани го тя.

Пейгън изстена. Барет почувства топлия натиск на буйната му ерекция върху бедрото си.

Усмивката й озари с нежност изписаното в сребристата светлина тържество върху лицето й. Пейгън едва си пое дъх. Старите огньове отново се разгоряха в тялото му. Пръстите му се плъзнаха по бедрата й, погалиха шията й и после изчезнаха в топлата гънка между гърдите й.

Там те се спряха и започнаха бавно и парещо да кръжат. Барет изохка и прилепи тялото си още по-плътно до неговото.

Върху лицето на Пейгън се появи загадъчна, потайна усмивка.

Тя се извиваше като дъга под него, притискаше главата му до гърдите си, но дори сега пръстите му не посягаха към мястото, което тя копнееше да докосне.

Устните му галеха бузите й, дразнеха ъгълчетата на устата й, прокрадваха се около извивките на ухото й.

Всяко докосване бе леко като перце, но пораждаше мъчително нетърпение.

— М-моля те, Пейгън!

Той се засмя ниско и гърлено.

— Нима и сега не съм достатъчно убедителен, малка страстна красавице?

— Знаеш, че… знаеш, че вече едва издържам… А сега най-после ме целуни както подобава, дявол такъв!

Смехът му огласи малката долчинка, в която бяха попаднали. Бедрата му я обвиха, телата им страстно се притиснаха едно към друго.

— Както подобава? Та ти колко пъти се държа как то подобава, сърце мое? Още в първата секунда, когато ме целуна, забрави всякакво благоприличие и ме погълна с горещата страст на изкусна куртизанка…

Синьо-зелените очи започнаха да искрят.

— Така ли? А кой беше този, който обърна гръб на всякаква английска порядъчност и се маскира с индийски тюрбан?

Пръстите на виконта леко погалиха устните й.

— Да, но аз не съм англичанин, Angrezi. Аз се придържам към съвсем различни норми на поведение. Това не те ли кара да размислиш? — сега гласът му прозвуча суров и сериозен.

— Да не искаш да кажеш, че съжаляваш за предложението си, грубиян такъв? Тогава те предупреждавам, че няма да се отървеш толкова лесно от мен. Ти ме отвлече, измъчи ме и ме обезчести по най-позорен начин. Сега вече си длъжен да ме вземеш!

Барет зарови глава в горещите му гърди. Дъхът на Пейгън спря.

— Наистина ли го искаш, соколице. Трябва да знаеш, преди…

— Колко пъти трябва да те прелъстява една жена, за да се досетиш? Разбира се, че искам! — Барет подчерта думите си със страстна въздишка. — И ако някога ти хрумне да се отървеш от мен, заклевам се, че следващия си експлозив ще сложа в мазето на огромната ти къща и ще вдигна във въздуха всичко чак до Коломбо.

Пейгън сграбчи в желязна прегръдка коприненото й тяло.

— Сигурна ли… сигурна ли си, Синамон? Не те ли смущава миналото ми, че… че съм…

— Че си нахален и направо непоправим… — очите й блестяха с подозрителна влажност. — Целуни ме и ще ти покажа какво заслужаваш, дяволе!

Пейгън бавно наведе глава.

„Нима все още се колебае?“ — запита се Барет.

Тя хвана лицето му и плъзна езика си между устните му, за да навлезе дълбоко в топлината на устата му. Той изстена и сякаш се отвори под ласките й. Устните й го дразнеха, предизвикваха, примамваха и пак светкавично се отдръпваха. Пейгън трепереше от възбуда.

В същия миг ръцете му трескаво започнаха да мачкат гърдите й и те веднага се втвърдиха под загрубелите му длани.

— Господи, Пейгън… какво правиш? — измърмори Барет, почувствала как желанието я залива на горещи мощни талази.

— Древна индийска тайна, Angrezi. Нали разбираш, магията си има своя формула, свое заклинание, свое потайно вълшебно място.

Барет повдигна вежди.

— Тук, в калта? Сега, когато дрехите ти са разкъсани, а главата ти тежи? Изглежда си намислил много странна магия?

— О, само че май съм забравил основната съставка — очите на Пейгън горяха като въглени.

— Нитроглицерин ли? — гласът й бе само тихо мъркане.

— Нещо също толкова силно. Скоро ще го усетиш…

Барет потрепери от страстта, с която погледът му я изгаряше, от бесния ритъм на сърцето му, долепено до нейното.

— Винаги има ефект. Винаги, когато две сърца се слеят в едно, както се сляха нашите, Синамон. Още от мига, в който те видях да трепериш на снега. Сега ще дойдеш ли с мен? Ще ми позволиш ли да ти покажа всичко, което исках тогава?

Барет внезапно се отдръпна.

— Какво има, любов моя?

— Аз… — тя притисна лице до гърдите му и от очите й рукнаха горещи сълзи.

Пейгън повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— Angrezi! Не ми се дърпай точно сега! — очите й почти не го виждаха.

— Ти… ти ще забравиш за… за Ръксли, нали… За тези… когато…

— По дяволите! Забрави за Джеймс Ръксли! Случилото се между вас не означава нищо за мен, Синамон. То не ме тревожи повече, отколкото мъглата, която обвива чаените ми полета или пък светкавицата, която пронизва нощното небе преди да настъпи сезонът на мусоните.

Барет подсмъркна.

— Но той ти беше враг. Ръксли се опита да…

Пейгън я прекъсна с едно изръмжаване, което много приличаше на любовна покана. Устните му се прилепиха към нейните и той пое сладостната топлина на устата й.

После бавно я повали върху обсипаните с роса папрати, за да я стопли с горещината на желанието си и с огъня на любовта си. Устните му търсеха нейните, бедрата му притискаха бедрата й до мига, в който Барет осъзна, че миналото се е стопило безследно, че й е останало само сърце, и то в този момент се разтваря като събудена от пролетта уханна розова пъпка.

Високо над тях утринната светлина вече си проправяше път над планинските върхове, но влюбените не я забелязваха. Потънали в блаженство, те едва забелязваха заобикалящия ги свят. Сега те бяха само мъж и жена, слети в едно. Тайните вече бяха споделени, старите страхове бяха изчезнали. Останало бе само желанието. То изпълваше разума и душата им. Всеки следващ допир ги лекуваше, всеки поглед им вливаше сили. Душите им сякаш се раждаха отново — зачатие на благословената хармония на любовта.

— Моля те, в името на Шива, Синамон, моля те — вземи ме, докосни ме! Още по-близо… О, Господи!

— Но ръката ти, Пейгън, ранените ти пръсти! — Барет потрепери от болка, когато видя подутата разкъсана кожа, наранена от ботушите на Ранд и Ръксли.

— Забрави за ръката ми! Изтезанието, на което ти ме подлагаш сега, любов моя, е стократно по-голямо. Ако не ме съжалиш, сигурно ще се взривя като скалата и…

В следващия миг роклята на Барет се свлече от раменете й и пред очите на Пейгън заблестя ослепителната гледка на бялата като слонова кост плът.

— Толкова си красива, соколице! Барет, наистина ли си сигурна? За света, в който си живяла досега, аз съм чужденец. Аз не съм възпитан и благонравен. Още отдавна съм отхвърлил морала, за който бленуват изисканите английски джентълмени. Сигурна ли си, че…

Барет сложи пръсти върху устните му. Другата й ръка отметна черната превръзка. С премрежени от сълзи очи, тя започна да целува погрознялата от белези кожа около окото му.

Сякаш дори белезите ставаха красиви, поемаха силата на нейната любов и се превръщаха в знаци за достойни сражения, в знаци, които заслужават дълбока почит и гордост.

Огънят прободе като нож слабините на Пейгън.

— За Бога, Angrezi. Стига толкова или ще…

Смарагдовите й очи блестяха под дъгата на меднорусите й вежди.

— Докога смяташ да говорим, милорд Сент Сир? Досега съм чувала само приказки за вълшебните сили, които дарявал рубинът. Нима не мога и аз, простосмъртната жена, да опитам от тези вълшебства?

Пейгън я искаше повече от всичко. Не си бе представял, че така силно може да пожелае жена. Той я искаше повече от живота си дори. Все още обаче миналото му го тормозеше, държеше го в плен.

Този път Барет не изчака отговора му. Слабата й ръка се плъзна към слабините му и бавно започна да разкопчава брича.

И след секунда дланта й се изпълни с горещата твърдост на неговата мъжественост. Сега той бе безразсъден, възбуден до крайност мъж.

Тя бе безразсъдна, страстна до крайност жена.

Без всякакви задръжки. Без угризения. Тъмните сенки от миналото й вече бяха изпепелени от огъня в очите на Пейгън.

Сега между тях беше само любовта.

Барет бе негова, сега и завинаги, и никакъв рубин не бе необходим, за да го потвърди.

Тя му се отдаваше без думи. Всяка ласка на търсещите й пръсти, всяка нежна целувка върху сребристата плетеница от белези около окото му за Пейгън бе като заклинание за верността й.

И той повярва. Нищо в мрачния му, изпълнен с мъка и неправда живот досега не бе го подготвило да вярва в любовта. Сега обаче, през месеците, в които бяха заедно, той бе започнал да се учи да вярва — в нея, в себе си. За първи път се бе опитал да погледне в бъдещето си и да мечтае, че то може един ден да бъде тяхно.

Бъдеще, в което имаше сънливи детски личица и пухкави, протегнати ръчички.

Господи, той копнееше за всичко това! Пейгън вече си представяше как ще сияе лицето на Барет, когато кърми първата им рожба.

Но той щеше да я дарява непрекъснато. Щеше да я обсипе със сапфири и рубини, щеше да излее върху нея цялата си сила и любов, докато мрачните страници на миналото й се заличат завинаги.

Но се оказа, че не му е необходимо толкова време, за да изпълни всичко това. Разбра го, когато грабна бедрата й. Когато с любов я положи под себе си и я изпълни, а тя започна да се извива под него и от устните й се ронеха сладостни стонове.

Господи, това бе съвършенството! Тя бе съвършенство!

Първият му тласък накара Барет да се извие като лък, да си поеме дъх, забравила опасности и болки.

При втория потрепери и промълви името му.

При третия вече бе обвила дългите си крака около кръста му и се напрягаше да го задържи дълбоко в себе си — горещ и пулсиращ.

— Пейгън, недей! Аз…

Протестът й закъсня. В следващия миг я изпълни сладостна забрава. Душата й се разпиля като стотици искрящи скъпоценни камъчета, много по-ярки от кристалите, огрявани от факлите в тунелите.

Пейгън продължаваше да бъде над нея, притискаше я към себе си, изпиваше въздишката преди да е напуснала устните й. Очите му горяха от наслада и тържество.

Когато най-после съзнанието й се върна, тя успя предизвикателно да се разсмее.

— Ако не се лъжа, за да се направи бебе е необходимо много повече от това, любими мой.

Барет се размърда под него и още по-дълбоко го пое в утробата си.

Пейгън притвори очи. Тя се движеше с кадифено нежни тласъци. Той изстена. Беше сигурен, че всеки миг ще избухне. А беше имал желанието малко да изчака, да изживее още веднъж насладата.

Виконтът се опита да се изплъзне от топлия, влажен рай. Лицето му бе опънато от напрежение.

— Спри, Angrezi! Спри да се движиш или ще…

Но тя не спря.

Тънките й пръсти се спуснаха предизвикателно надолу и го погалиха там, където Пейгън си бе позволил да остави малко разстояние между телата им.

Светът изчезна пред очите му. От гърлото му се изтръгна диво, продължително стенание.

Барет му се усмихна с цялата си любов. Зениците й блестяха в море от светлина. Неизплаканите й сълзи грееха като спокойни океански води при слънчев изгрев.

— Сега, Пейгън. Дай ми всичко! Всичко твое и всичко мое! Нали искаш тази вечер да направим бебе! Твоето бебе.

— Нашето бебе — поправи я яростно Пейгън. Очите му горяха с дивия глад на леопард. Желанието хапеше всеки нерв от тялото му, всяка гънка от мозъка му.

Със следващото си движение той й даде това, което бе пожелала, без никакъв страх или съжаление.

— Всичко е твое, Синамон! То винаги е било твое, от онази снежна нощ пред залата за търга досега. И разбирам, че съм бил най-големият глупак, за да не ти го призная. Вече никога няма да те пусна. Искам най-малко шест рожби.

— Ненаситен мъж!

Барет не успя да продължи, защото Пейгън вече беше разтворил бедрата й и навлезе дълбоко в нея. Той я бе обсебил изцяло и бе излял в нея цялата си любов.

— Шест рожби?! Но не наведнъж, надявам се. Ако е така, о-о-х…

Без повече думи Барет се долепи към него.

В продължение на секунди, които само сърцата им можеха да отмерят, той я изпълваше отново и отново, изгаряше я с огъня си, а тя стенеше от удоволствие и напрегнатост.

Последният й разкъсан стон и бурното разтърсване на тялото й сякаш бяха сигнал за Пейгън. Той се освободи от всички задръжки, от всякакъв контрол. И я прикова под себе си, навлезе дълбоко, много дълбоко, за да излее плода на любовта си в горещата й утроба.

Да обвие този дар с безмълвната клетва на душата си.

Те бяха създали своя рай — далеч от черната скала, която все още бълваше прах и дим, далеч от омразата и алчността, които ги бяха превърнали във врагове месеци наред.

Тази нощ Уиндхевън намери своя род, а Пейгън сътвори своя наследник. Барет откри любовта, за която не бе мечтала и в сънищата си.

Високо над главите им изгряваха първите лъчи на утрото. Листата на бамбуковите дървета по хълмовете зашумяха от порива на пролетния вятър.

Двамата влюбени дори не забелязаха как мрачните облаци, събрани над планината, се разтвориха и от тях най-после рукнаха първите едри капки дъжд, дошъл с пролетния мусон.