Само една нощ

– Това е Дейвид, нали?

Дейвид се намръщи. Значи Александър де ла Грип, потомък на поне един руски

граф и известен с разгулния начин на живот и с интересите си, които се

свеждаха предимно до личните му удоволствия, беше решил да го мрази.

На Дейвид не му пукаше изобщо какво мисли за него това разглезено татково

синче. Издърпа ръката си и си погледна часовника. Скоро щеше да е извън

Бастад. Извини се най-учтиво, използва леката суматоха, предизвикана от

пристигането на Александър, и се отдръпна.

Наталия забеляза, че си тръгва и леко махна с ръка. Изглеждаше така щастлива

тук, заобиколена от приятели и роднини. Искаше да я запомни такава –

усмихната, знаеща, в компанията на хора от нейното потекло, целуната от

слънцето. И смееща се. Тя вдигна блесналите си златисти очи към него и

задържа дълго неговите, но Дейвид се насили да погледне встрани. Кимна ù и те

направиха това, което трябваше да направят преди много време – всеки тръгна по

пътя си.

Тя го гледаше как се отдалечава.

Усещаше очите ù върху гърба си, но не се обърна.

Сбогом, Наталия.

*

Александър забеляза как Наталия проследява Дейвид с поглед, докато той

бавно се отдалечаваше от тях. Този човек го дразнеше с увереността, с която

стъпваше по земята – сякаш притежаваше половината свят и скоро щеше да

стане собственик на другата половина. Нямаше никаква грешка. Той добре видя

лицето на Наталия, как Дейвид я гледа и се запита какво става между умната му

красива сестра и тази природна стихия на име Дейвид Хамар.

Наталия никога не бе гледала Йонас по този начин, не че този факт някога бе

притеснявал Александър. Цялото семейство беше разочаровано, когато тя и

скучният до смърт Йонас се разделиха. Сякаш той бе най-доброто, което Наталия

можеше да намери! Но Александър винаги бе знаел, че Йонас е прекалено

слабохарактерен за сестра му. Тя беше тиха, дипломатична, разумна, но също

така и силна, дяволски силна. Може би най-силният духом човек в цялото

семейство. Трябваше ù мъж, който да е поне равен на нея, а не някаква отрепка

като Йонас. Но след като се изясни всичко…

Леденостуденият Дейвид Хамар едва ли беше по-добър избор.

Дейвид вече не се виждаше, но сестра му имаше голямо сърце, способно да

изпитва толкова силни емоции, каквито той самият никога повече нямаше да

изпита. Тя все още гледаше в посоката, в която Дейвид бе тръгнал, и на лицето ù

се четеше разочарование.

– Е, това вече е малко странно – вметна той и тя веднага го погледна

въпросително. – Бях останал с впечатлението, че Дейвид Хамар мрази всички ни.

– Какво искаш да кажеш?

– Е, нали знаеш, че започнах в „Скогбака“ няколко години след като Питър

завърши – започна Александър. – Но хората все още говореха. – Поклати глава.

От ухо на ухо се носеха такива кошмарни неща. Нямаше съмнение, че бяха

верни.

– Какво са говорили? – попита остро тя. Прозвуча толкова рязко, че Александър

си помисли, че сестра му най-вероятно знае нещо.

– Нещо му се е случило в „Скогбака“. Нещо лошо.

– Обиждали са го?

– Било е по-скоро терор – отвърна с огорчение Александър. Години наред бе

ненавиждал това училище.

– Дейвид има белези по гърба. От камшици – каза тихо тя.

Александър не искаше да анализира откъде сестра му знае как изглежда гърбът

на Дейвид Хамар.

– Внимавай – каза предупредително той.

– Ти ли точно ми даваш съвет как да подбирам връзките си? – попита тя с

усмивка. – Сериозно?

– Не е добър човек – обясни той.

– Има много хора, които биха казали същото и за теб.

Александър поклати глава. Сестра му беше права.

– Това, което се е случило в „Скогбака“, е било сериозно. Всичко беше потулено,

но мисля, че е имало замесено и момиче. Починала, поне според слуховете.

Наистина се случваше деца да умират в това училище. Случвали се злополуки.

Да бе, вярно.

– Имаше някаква договорка – продължи Александър и спомените му започнаха

да се избистрят. В училището се говореха какви ли не неща. – И съм почти

сигурен, че беше за момиче.

Винаги беше така. Секс или пари. Толкова потискащо.

– Но защо да мрази нас за това, което са му сторили?

Александър я погледна в очите. Бяха широки, тревожни. Мамка му! Тя беше

влюбена в него! Това не беше на добре. Наталия трябваше да стои далеч от

Дейвид Хамар.

– Казват, че Питър го е пребил с камшика – каза тихо той. – Питър го е

изтезавал.

Лицето ù замръзна, всяка линия се изопна от шока. Не каза нищо, само го

гледаше дълго, а той искаше да каже нещо успокоително, но така и не се беше

научил как да говори мило и да играе ролята на съобразителния грижовен брат.

Някой извика Наталия и тя се обърна. Друг помоли Александър да позира за

снимка. Той разтърка очите си и сложи фалшивата усмивка. Господи, колко беше

изморен. Погледна чашата в ръката си. Очевидно вече пиеше? Дори не помнеше

как бе взел чаша, нито защо вече беше празна. Погледна Наталия.

Това беше проблем… каквото и да имаше между Наталия и Дейвид Хамар.

Известният – и то не само с добро – бизнесмен имаше много тайни. И доста от тях

бяха свързани със семейство Де ла Грип.

Александър се извини и тръгна към бара. Помисли си, че вече е почти обяд и

веднага избегна диалога със себе си каква всъщност илюзия се опитваше да си

пробута с констатацията за времето.

Завъртя чашата в ръката си и остави съзнанието си да блуждае.

Вчера на многолюдното парти на Джей О се беше озовал зад една тежка

завеса. Дебело кадифе, достатъчно дълго, за да скрие двойка, когато някой

неочаквано е влязъл в стаята, където са правили секс на облегалката на фотьойл.

Алекс се бе скрил зад завесата заедно с прекалено младата втора съпруга на

един от онези мъже, които се считаха за стожери на морала на държавата. Тя

беше отегчена, търсеща удоволствие жена със склонност към ексхибиционизъм.

Но също беше и жена, която би предпочела да си остане съпруга на „моралния

стожер“. Така че когато вратата се отвори, тя бързо бе дръпнала Александър зад

завесата.

Очите на жената грееха от веселие, едва потискаше смеха си и продължи да го

задоволява с една ръка. Александър никога не отказваше подобни услуги. И така,

той остана там, зад тежката завеса на прозореца на втория етаж на

екстравагантната къща на Джей О и се остави да му направят една ръчна, докато

слушаше тихия разговор на мъжа по мобилния му.

Александър не видя говорещия, но знаеше кой е той. И разговорът със

сигурност беше с жена. Гласът му беше топъл и внимателен, пълен с обич. По

време на целия разговор и на ръчната процедура, очите на Алекс бяха заковани в

двора под тях. Цялото имение беше претъпкано с гости, беше се срещнал с много

хора, в това число и с Наталия. Тя стоеше с чаша шампанско в ръка, облечена в

червено, говореше с Джей О и с други хора, смееше се.

Наталия не държеше телефон в ръката си.

Ето защо Александър беше напълно убеден, че жената, с която Дейвид Хамар

бе говорил по телефона нежно и с любов, жената на която каза „обичам те“, по

никакъв начин не можеше да бъде сестра му.

Това можеше да свърши само по един начин.

Зле.

30

Ако партито на Джей О беше най-забавното и най-екстравагантното през

седмицата в Бастад, то партито на Де ла Грип в петък беше най-традиционното.

Средната възраст на поканените беше малко по-висока и финансовото състояние

на титулувани величия беше също по-високо. Бащата на Наталия общуваше с

група мъже, доста близки до краля, и майка ù отглеждаше тези връзки с

изключително голямо внимание. Всеки детайл беше изпипан, никой нямаше

право да се отклонява от стриктния код на поведение, особено когато очакваха

кралската двойка.

Партито беше във вилата на родителите ù бе озвучено с класическа сериозна

музика. Сервитьорите, облечени в черно и бяло, работеха с изключителна

ефективност и прецизност. Виното беше от избата на Де ла Грип във Франция,

където притежаваха огромни лозя. Ленените покривки и сребърните прибори

бяха наследство на семейството. Всичко, което можеше да се полира, блестеше.

Хладилниците бяха претъпкани с продукти. Ароматът от изключително добре

приготвената храна се носеше из цялото имение. Едно и също меню всяка

година – масите винаги бяха отрупани с дивеч и класически шведски ястия.

Наталия огледа стаята, където гостите си говореха тихо и се поздравяваха.

Френските прозорци бяха широко отворени и пред тях бяха застанали портиери,

които допускаха само „подходящите хора“, а другите оставаха навън. Наталия

забеляза Луиз, която говореше с майка ù до един антикварен шкаф. Роклите им

бяха почти еднакви, бижутата също, и жестикулираха по един и същи женствен

начин. Всъщност Луиз беше дъщерята, която майка ù винаги бе искала да има –

руса, с влечение към вътрешен дизайн, изкуство и продължаване на

родословието. И точно като майка ù, Луиз общуваше предимно чрез леки намеци

и тежки въздишки. С предвзетите си до арогантност маниери и русата си,

прибрана на скромно френско кокче коса, тя приличаше на истинска Де ла

Грип – много повече, отколкото самата Наталия. Извърна поглед от двете жени и

видя, че вуйчо ù Евгений върви към нея с две чаши водка.

– Скъпа моя Наталия – каза въодушевено и ù подаде едната чаша. Отпи от

водката си и погледна сестра си Ебба. Устните му се извиха в лека усмивка,

поклати глава и каза на Наталия: – Нещата не са били никак лесни за

теб, милочка.

Наталия отпи от водката. Винаги се бе питала защо вуйчо ù се отнася с

пренебрежение към собствената си сестра, но никога не бе посмяла да попита

– На това парти винаги идват едни и същи хора – каза тя вместо да зададе

въпроса си. Всички като направени по калъп, изкуствени, богати, мъжете – в

еднакви костюми, жените – в дискретни рокли и още по-дискретни пластични

операции. Изведнъж започна да усеща, че се задушава повече от обикновено. –

Не мислиш ли, че е депресиращо? – попита вуйчо си и отпи още една глътка.

Може би щеше да е най-добре да си вземе цяла бутилка водка и да седне тихичко

в някой ъгъл.

Евгений я погледна изпитателно и попита:

– Някой конкретен човек ли ти липсва? – попита някак между другото.

Наталия извърна поглед и отпи още една глътка.

– С кого разговаря Александър? – попита тя и не съвсем дипломатично отбягна

прекалено личния въпрос на чичо си. Очевидно само се беше заблудила, че е

била достатъчно дискретна с Дейвид.

Дейвид.

Самото му име накара сърцето ù да пърха като заключена пеперуда. Мамка му,

беше много, много сериозно загазила.

Тя посочи Александър с брадичка и вуйчо ù погледна към него. Едната ръка на

брат ù беше небрежно пъхната в джоба и се усмихваше на червенокосата жена,

която Наталия беше забелязала предния ден на партито на Джей О. Тя обаче не

отговаряше на усмивките му. Беше крайно необичайно жена да стои пред брат ù

и да не бъде напълно погълната от чара му. Това всъщност стресна Наталия.

Когато Алекс насочеше вниманието си към някоя, тя обикновено нямаше

никакъв шанс да му избяга.

– Нямам представа – отговори незаинтересовано вуйчо Евгений. – Някаква

лекарка, мисля. – После се загледа по-внимателно и добави: – Алекс може

веднага да се откаже от тази – отсече категорично.

– Не е свикнал да среща съпротива – усмихна се Наталия.

– Не – съгласи се той и поздрави един мъж, който се приближаваше към тях. –

Познаваш ли граф Карл-Ерик Тесин?

Мъжът беше на възрастта на баща ù, имаше посивяла коса, слънчев загар и

изглеждаше много хубав в консервативния си сив костюм. Това беше човек, който

прекарваше много време навън. Тя се усмихна официално и подаде ръка като

робот. Тесин се здрависа с нея, но очите му се взираха в нейните, гледаше я така

настойчиво, че ù се стори, че се познават от много време.

– Познаваме ли се? – попита тя извинително. Не си спомняше да го бе виждала

из кръговете им.

Но граф Тесин поклати глава:

– Не, но знам коя си. Ти си дъщерята на Густав. Учих с него в „Скогбака“. –

Усмихна се, но усмивката му не стигна до очите. Като цяло ù се струваше, че

този мъж носи някаква голяма мъка. – Това беше преди толкова много години.

Изглеждаше ù приятен и тя се опита да се сети кой ли може да е той. Майка ù и

Луиз със сигурност щяха да знаят. Тези двете знаеха наизуст всичко за всеки в

Швеция, който имаше титла. Сигурно знаеха за коя е женен, къде живее, колко е

голямо имението му и как изглежда, колко деца има.

– Карл-Ерик живее доста близо до мен – обясни вуйчо ù. – Ние сме почти

съседи.

Вуйчо ù живееше в имението на Александър на юг от Бастад и от много години

се грижеше за къщата. Двете деца на Фон Есен, Ебба и Евгений, бяха израснали

в Швеция, но докато майка ù беше взела шведската наследствена фамилия на

мъжа си, Евгений никога не се бе отрекъл от фамилията си Толстой. Беше

прекарал много години в Русия, но Наталия, разбира се, пак не беше събрала

смелост да попита какво е правил там. Въпреки че изглеждаше като голям пухкав

руски мечок, вуйчо ù имаше и някои опасни черти. Но през последните години

Евгений, който не се срамуваше от хомосексуалността си, се бе установил за

постоянно в Швеция – в имението, което беше собственост на Александър. Брат

ù, така или иначе, рядко ходеше там. Наталия се радваше, че вуйчо ù има

приятели, защото въпреки гърмящия му бодър руски смях, той наистина

изглеждаше самотен.

– Пием бренди и си говорим за по-добрите времена – намеси се Карл-Ерик,

засмя се и за миг на Наталия ù се стори, че се кани да каже още нещо, но бяха

прекъснати от появата на баща ù.

Настроението в групата се промени за част от секундата.

Както винаги Де ла Грип контролираше въздуха и пространството само с

присъствието си. Беше като цар – свикнал на подчинение и изпълнителност,

сигурен в позицията си, убеден в превъзходството си. Но това само изостряше

напрежението във всяка ситуация.

Евгений се здрависа с Густав. После баща ù огледа граф Тесин. Тесин също му

хвърли преценяваш поглед. Бяха еднакви на ръст, на възраст, равнопоставени във

всяко едно отношение. За първи път Наталия виждаше човек, който можеше да

тушира силата, която излъчваше баща ù.

– Много време мина – каза той. – Не вярвах, че някога пак ще те видя.

– И въпреки това, ето ме – отговори тихо Карл-Ерик. – Благодаря за поканата.

Всъщност разговорът беше доста странен. Тонът им беше вежлив, фразите –

любезни, лицата – спокойни, но имаше някаква враждебност, като подводно

течение, която Наталия не разбираше, една едва доловима агресия, която се

процеждаше като песъчинки в пясъчен часовник, правеше жестовете им по-

резки, гласовете им – почти накъсани. Густав се обърна към Евгений и спомена

нещо за лов в ловния му клуб. Карл-Ерик отстъпи назад, оттегли се от разговора.

Извини се на Наталия, но я изненада, когато взе ръката ù и я целуна по онзи мил

и много старомоден начин. После тръгна нанякъде. Наталия го гледаше и не

знаеше на какво точно бе станала свидетел току-що, но беше сигурна, че нещо се

бе случило под повърхността. Неизречени думи и добре прикрити погледи. Това

беше някаква мистерия, която започна да я гложди и колкото повече време

минаваше, толкова повече се ядосваше, че не може да я разгадае.

– Татко – каза Питър, който междувременно се беше присъединил към тях.

Колко типично за Питър. Може би се страхуваше, че Густав ще каже нещо

важно, и че може да изпусне някоя новина? Питър винаги бранеше интересите

си и никога не се чувстваше спокоен. Първо кимна на баща си, после се усмихна

по приетия приличен и крайно изкуствен начин, здрависа се с Евгений, но

категорично отказа руската целувка по бузата. Питър ненавиждаше всякакъв

физически контакт. Може би именно затова с Луиз бяха такава перфектна

двойка. Наталия му кимна, но нищо повече. Тя беше на най-долното стъпало в

семейната йерархия и никога не се прегръщаха. Всъщност в тяхното семейство

никой не прегръщаше никого – освен тя и Алекс. Защо не се бе сетила досега?

Как така майка ù прегръщаше Луиз? Майка ù прегръщаше и Йонас. Но никога

собствените си деца! Как никога досега не ù беше правило впечатление?

– Чул ли си нещо за цената на акциите? – попита Питър и Наталия веднага се

съсредоточи в разговора.

– За какво става дума? – попита тя.

Питър погледна баща си въпросително, сякаш чакаше разрешение дали да ù

каже, сякаш между двамата имаше тайни, които само баща ù можеше да позволи

да стигнат до нея.

– Кажи ми – каза остро тя.

Густав кимна в съгласие.

– Акциите на „Инвестум“ се изкупуват на борсата – започна Питър. Говореше

бавно, сякаш се страхуваше да не каже нещо излишно. Не откъсваше очи от

баща си. – Следим ги от една седмица. Никой не знае какво става, но в списъка

на акционерите се появяват някои непознати имена. Никой не знае кои са тези

хора. Следващата седмица ще се наложи да погледнем как стоят нещата.

– Можем ли да видим още сега? – настоя Наталия. Това можеше да повлияе на

сделката, която подготвяше с Джей О. Промяна на имената на акционерите и

обвързването на непознати акционери никога не означаваше нещо добро. – За

колко акции става дума?

Питър се обърна към нея и остро попита:

– Нали не си казала на никого за сделката си?

Тя го изгледа изумено, а после – баща си. Как можеха да си помислят такова

нещо за нея?

– Не – отвърна гневно тя. Господи, сега вече беше ядосана. Едва преглъщаше. И

се сети, че преди време беше на крачка да каже на Дейвид. Ако не я беше спрял,

вероятно щеше да му сподели. – Не – повтори тя.

Не че Дейвид имаше нещо общо с движението на цените на акциите им.

Или пък имаше?

*

Дейвид караше синьото си бентли. Майкъл беше приключил със срещата си с

Аса Белке и най-сетне си бяха тръгнали от Бастад. Дейвид се поколеба и бързо

зави вляво. Пътят към Стокхолм остана вдясно.

– По кой път мислиш да минаваш? – попита озадачено Майкъл.

– Малко ще се отклоним.

Приближиха една голяма вила и видяха тълпата в градината. Охраната пускаше

само гости с покани и строго пазеше железните врати на оградата. Вътре в

градината хората гледаха си изумление лукса и екстравагантността, с която бе

подредено всичко. Музиката се чуваше от улицата.

Дейвид намали. Сякаш все още имаше избор, или поне такова беше усещането

му.

– Какво правим тук? – попита Майкъл. – Това имението на Де ла Грип ли е?

Дейвид кимна, погледна към голямата къща и най-сетне трябваше да признае

пред себе си, че няма абсолютно никакъв избор. Беше го планирал половин

живот. И трябваше да помисли за Каролина, а не за жена, която познаваше от…

колко? Две седмици?

Погледна към хората, които се смееха безгрижно в официалните си тоалети.

Елитът на страната. За някои от тях наистина му пукаше – хора, които уважаваше

и чийто живот неизбежно щеше да бъде засегнат.

– Дейвид?

Но Дейвид не отговори, само поклати глава, натисна газта, погледна в

огледалото за обратно виждане и тръгнаха.

Целият път мина в пълно мълчание.

Дейвид откара Майкъл до дома му и подкара към апартамента си.

Паркира колата, извади куфара си се качи.

С Майкъл се бяха разбрали да се видят в седем сутринта.

Време беше.

31

Понеделник, 14 юли

– Тридесет.

Наталия удари тенис топката с малко повече сила от нужното.

– Какво, по дяволите? – оплака се Аса, която дори не направи опит да я

достигне. – Не мога повече. Може ли да си вървим и да пием?

– Осем сутринта е – припомни ù Наталия и взе нова топка. – Готова ли си?

Аса кимна мрачно. Наталия удари топката и този път Аса ù я върна. Беше

направила много ранна резервация за тенискорт „Ройъл“ и в някакъв миг на

умопомрачение бе принудила Аса да дойде с нея.

– Защо се съгласи, като ти е толкова неприятно? – попита Наталия, когато

приятелката ù пак изпсува.

Аса механично завъртя ракетата в ръката си.

– Защото иначе ще се наложи да убия някого. Трябва да изгоря малко хормони.

Малко или много, Наталия се чувстваше по същия начин. Пак подаде топката

към Аса. От петък не бе чула и дума от Дейвид. Вече беше понеделник сутринта

и тя категорично отказваше да си седи у дома и да се депресира заради един

мъж, да подлага на дисекция всяка дума, която си бяха или не си бяха казали, да

проверява имейла си през една минута и телефона си през половин и там да няма

нито едно съобщение.

Беше му пуснала съобщение в събота. Не беше отговорил. И сега не ù оставаше

друго, освен да блъска по всяка топка и буквално да замерва намусената Аса.

– Искаш ли още един гейм? – попита тя и избърса потта от челото си.

Беше горещо и Наталия се чувстваше изморена. Бастад наистина изсмукваше

всичките ù сили. Беше си тръгнала от партито на родителите си доста рано, беше

легнала в леглото и дълго бе гледала морето, завита в аромата на Дейвид, който

бе останал навсякъде. В събота плува и спа, в неделя с Аса се върнаха заедно.

Наталия трябваше да работи цялата следваща седмица, а Аса изведнъж реши, че

не иска повече да остава в Сконе. Двете бяха напълно жалки.

– Ще се виждаш ли пак с Майкъл? – попита Наталия над мрежата.

– Може би. Не знам. Може би. Не мога да се справя с повече от това, което вече

имам на раменете си.

Взеха си душ, седнаха в кафенето на клуба и си поръчаха по един шейк. Аса

отпи и каза, че не си струвало да се пие без алкохол и че ако се сложело малко,

щяло да стане добър коктейл.

Наталия разсеяно човъркаше сандвича си със сирене.

– Когато каза, че трябвало да дойдеш за някаква спешна работа, казаха ли ти за

какво става дума? Усети ли защо те искат тук? – полюбопитства тя.

– Защо? – контрира Аса.

Нещо не беше наред.

Наталия го усещаше толкова силно. Незнайно защо се запита за цената на

акциите на „Инвестум“, която имаше крайно странно поведение през последната

седмица. И се питаше и друго: защо цената се бе покачвала през последните

шест месеца. Бавно, по малко, но систематично.

– Чувала ли си Питър някога да говори за „Скогбака“? – попита Наталия и усети

как пулсът ù се покачва. – Питър и Дейвид са били по едно и също време там.

Очевидно Питър му е направил нещо. – Спомни си за белезите на гърба на

Дейвид.

– Тормозел ли го е?

– Да, и то лошо.

Премазал го е от бой с камшик.

Зави ù се свят.

Всичко е лично.

Била е замесена жена.

Русата жена на снимката.

Подозрението на Джей О, че „Хамар“ работят по нещо голямо.

– Не съм чула нищо – отвърна Аса. – Мога да разпитам, ако искаш. Добре ли си?

Много си бледа.

Наталия изпусна сандвича си. Не можеше да вкуси и хапка. Гадеше ù се.

– Мислиш ли, че „Хамар Капитъл“ работят по нещо голямо? Нещо, свързано с

„Инвестум“? – попита Наталия с надежда Аса да се разсмее на глупавия въпрос.

– А ти? – попита Аса сериозно.

Наталия така и не бе разбрала защо Дейвид я покани на онзи пръв обяд.

Онези дялове на „Инвестум“ имат неизвестен собственик.

Бързото напускане на Дейвид от Бастад.

Омразата между семейството ù и Дейвид.

„Скогбака“.

Дялове с неизвестен собственик.

Никога не можеш да бъдеш напълно доволен.

Наталия примигна бавно. Възможно ли беше това да е истината? Погледна към

Аса, но очите ù бяха почти навлажнени. Трябваше да се върне на работа.

Веднага.

Защото едва сега проумя какво означаваше погледът на Дейвид секунди преди

да си тръгне. Беше си помислила, че иска да ù обещае началото на нещо красиво.

Но не е било начало.

Бил е краят.

32

В понеделник сутринта Дейвид беше в офиса си, избръснат, изкъпан и

концентриран.

Взе си кафе, седна зад компютъра и зачака Майкъл.

Сега оставаше само да продължи напред. Нищо повече. Съзнанието му беше

изцяло съсредоточено върху сделката и игнорира всички други мисли.

Когато се хвърли в тази връзка с Наталия, беше сигурен, че може да се справи,

защото беше убеден, че няма да има намесени чувства.

Но без да иска, напълно подсъзнателно бе отглеждал и подхранвал в себе си

чувства, които бяха прекалено силни. И сега, когато трябваше да бъде изцяло

фокусиран, съзнанието му беше неспокойно и се отклоняваше от основната цел

на целия труд, на който беше посветил последните двадесет години от живота си.

Защото Наталия беше нещо невъзможно и обречено.

Отвори пощенската кутия и мина през имейлите си, после през натрупаните

върху бюрото му документи. Раздвижи скования си врат, но като цяло се

чувстваше добре. Трябваше да започне да се чувства добре.

Майкъл влезе енергично, с твърда крачка.

Дейвид се поколеба, но трябваше да му каже. Не можеше да мисли ясно и

имаше нужда от увереността, която само Майкъл можеше да му даде.

– Преди да започнем, трябва да ти кажа нещо. – Подкани го да седне на стола

до бюрото.

– Това да не би случайно да има нещо общо с Наталия де ла Грип?

– В известен смисъл.

– Дали трябва да слушам за това? – огледа го скептично Майкъл.

– Вероятно не, но имам нужда от мнението ти. Не знам какво да правя. Искам

да чуя, че постъпвам правилно, че това, което правим, има… финансова логика и

обосновка.

Майкъл изреди около стотина псувни на френски, поклати глава и каза:

– Искам да си взема кафе. Това е разговор за затворени врати.

Дейвид го изчака да се върне с кафето си и да затвори вратата зад себе си.

Беше рано, но хората вече идваха.

– Спах с Наталия – започна Дейвид.

– Пак?

– Да.

– Не е било много умно от твоя страна.

– Не, не беше – съгласи се Дейвид.

– Искам да кажа, като се има предвид, че се каниш да съсипеш семейството ù.

– Знам какво искаш да кажеш.

– Какви чувства имаш към нея? – попита Майкъл и го огледа внимателно.

– Не изпитвам нищо към нея.

Майкъл сгърчи недоверчиво лице, отпи от кафето си и каза:

– Аз съм влюбен в Аса.

Хайде бе, сериозно ли, Шерлок?

– Говорихте ли? – попита Дейвид и Майкъл кимна. – Добре, но имам да ти

казвам и друго.

– И друго?

– Много пъти сме говорили, че това е един изключително добър и здрав,

стабилен бизнесплан. Всички считат така. И има финансова причина да го

направя. И имаме реален шанс да спечелим много пари, нали?

– Да – отвърна бавно Майкъл.

– И винаги сме казвали, че в този бизнес няма нищо лично. Знаеш как винаги

сме твърдели, че сме най-добрите, защото мислим трезво, разумно,

професионално, не ни интересува престижът.

– Знам, не, убеден съм, че не искам да слушам. Трябва ли да го чуя?

Задължително ли е? – каза Майкъл с тежка въздишка.

– Когато бях в „Скогбака“, между мен и Питър де ла Грип се случи нещо.

– Нещо?

– Беше лошо, много лошо – каза Дейвид и спомените от онази звукоизолирана

стая се върнаха. Раните по гърба му, кръвта, която се стичаше в краката му

часове наред. – Лошо като… да речем, че беше лошо като смърт и тежко като

оцеляване след смъртта. Бащата на Питър беше замесен. Моето семейство също.

Историята е много дълга. Но след това, което се случи тогава, аз взех решението.

– Какво решение?

– Да стана достатъчно богат, само за да мога да ги смажа и да ги залича от

лицето на земята. Да си отмъстя.

Майкъл примигна.

Дейвид изчака думите му да се доберат до обърканото съзнание на Майкъл и да

започне да проумява.

– Мамка му, трябваше да ми кажеш.

Дейвид въздъхна. Такова силно облекчение, че най-сетне го изрече, че най-

сетне сподели с Майкъл.

– Да, трябваше да ти кажа.

– Винаги сме били откровени един с друг. Без лъжи, винаги сме говорили прямо.

Това са твоите думи, твоите правила.

– Да – съгласи се Дейвид.

– Но си скрил това от мен. Имам право да съм ядосан.

– Колко си ядосан?

– Боли ме, че си пазел тези неща в себе си, но от бизнес гледна точка, това не

променя нищо.

– Не, не мисля, че променя нещо.

– Искаш ли да се откажеш? Предполагам, че все още има време да дадем

заден. – Майкъл звучеше, сякаш мислеше на глас. – Но ако се откажем, ще

пострадаме. И „Хамар Капитъл“ ще пострада. – Погледна Дейвид в очите и

попита много сериозно: – Това ли искаш да направиш? Заради нея?

– Не, продължаваме напред – каза Дейвид, клатейки глава.

– Но тя ще те намрази.

– Да. – Наталия щеше да го мрази. И може би така беше най-добре. Тя

заслужаваше по-добър мъж, какъвто той никога нямаше да може да бъде.

– Хей – започна малко колебливо Майкъл.

– Какво?

– Докато си признаваме такива неща…

Дейвид ощипа върха на носа си. Господи, никога не бяха водили такъв

разговори и се чудеше кой от двамата се чувства по-неловко.

– Какво? – попита рязко.

– Когато с Аса пихме кафе, тя попита дали знам кой източва дяловете на

„Инвестум“ от пазара.

Дейвид винаги бе знаел, че Аса не е жена за подценяване.

– Какво ù каза?

– Пречупих се и ù казах всичко – каза саркастично Майкъл. – Естествено, че

нищо не съм ù казал! Категорично отрекох. Но сега и тя ще ме намрази.

– Добре дошъл в клуба. Мисля, че Наталия също подозира нещо. Ако през

цялото време насреща си имахме тези двете, а не мъжете от семейството, никога

нямаше да стигнем толкова далеч.

Бордът на директорите на „Инвестум“ се състоеше само от мъже, нито една

жена. Така става, когато назначаваш хора, с които си ходил в едно училище,

стари приятели от младостта. Нямаш никакъв прилив на талант, на нови свежи

идеи.

На вратата се почука.

– Всичко е готово – каза Малин Теселиус, промушила глава между вратата и

рамката.

Дейвид погледна часовника си. До отварянето на стоковата борса оставаха

двадесет и пет минути.

– Идваме – кимна ù Дейвид.

Стоковата борса в Стокхолм беше напълно компютъризирана и на практика

никой не извършваше никаква търговия в красивата сграда, построена за тази

цел през 1770 г. Всичко се случваше във Фрихамнен и се появяваше веднага на

мониторите в цялата страна – в банките, в брокерските фирми, в офисите на

фондовете.

– Ще ни направят данъчна проверка – каза Майкъл.

Дейвид бе минал по изключително тънката линия между неетичното и

легалното.

– Няма да могат да докажат нищо – каза той.

Двамата станаха, закопчаха саката си, спогледаха се и излязоха от лобито в

пълно мълчание. Мониторите, които показваха движението на акциите, бяха

окачени в конферентната зала и те тръгнаха право натам. Всичко се отчиташе

без никаква разлика във времето. Малин също се присъедини към тях и седна на

масата.

Стана девет.

Пазарът отвори.

Цените мигаха, редичка по редичка. Цените на „Инвестум“ започнаха да се

покачват. И да се покачват. И да се покачват.

– Ще изпратя съобщението до пресата сега – каза Малин.

Дейвид кимна.

Тя натисна бутона и изпрати.

Цената продължи да се покачва.

Скоро пазарът щеше да разбере какво се случва. Никога не можеш да си сто

процента сигурен, защото стоковата борса беше капризна и нестабилна. Те обаче

интуитивно вярваха, че ще победят.

Дейвид погледна Майкъл.

– Готов ли си?

– Да.

– Започваме.

Майкъл кимна. Малин също.

Войната беше започнала.

33

Наталия и Аса се бяха разделили след тениса. Аса бе взела такси до

„Инвестум“, а Наталия си беше обула гуменките и бе тръгнала направо към

офиса на „Лондонска банка“.

Беше изморена и не беше спала никак добре, така че малко ходене и малко

упражнения нямаше да ù навредят. Градът беше тих, въздухът – мек и свеж и

изведнъж потребността да бърза за работа изчезна. Искаше да помисли. Купи си

бутилка вода и се опита да се концентрира.

Когато стигна до банката, повечето хора още не бяха дошли. Трябваше да

работи, убедена, че това е единственият начин да се справи със страховете и

тревожното чувство, с усещането за пълна безпомощност и изтощение.

Офисът беше спокоен, всичко беше под контрол. Успя да се убеди, че е

сгрешила и че пак е преиграла.

И пет минути след девет целият ад се изсипа на земята.

Всички телефони звъняха едновременно. Текстови съобщения и имейли се

трупаха като лавина, абсолютно всяко електронно съоръжение мигаше и

издаваше пищящи звуци. И когато погледна един от имейлите, разбра, че

положението е лошо, много лошо.

– О, господи – прошепна тя.

Сякаш беше на покрива на небостъргач, който се срутваше под нозете ù.

Без да мисли, тя грабна чантата си и побягна навън.

– Трябва да отида до „Инвестум“ – извика на секретарката и хукна.

През целия път до „Инвестум“ се опитваше да се обади на баща си, на Питър,

на Джей О, но всички телефони даваха заето. Наложи се да спре до един уличен

ъгъл и да си поеме дъх. Всеки миг щеше да повърне. Не можеше да повярва, че

това е истина. Въпреки подозренията ù, въпреки всички разсъждения, които я

водеха към очевидното, шокът беше толкова силен, че не усещаше тялото си.

Дишаше толкова трудно, виждаше петна пред очите си, не усещаше краката си,

ръцете ù трепереха, но се насили да продължи напред.

Десет минути по-късно отвори вратата на сградата на „Инвестум“. В лобито

цареше истински хаос. Никой не я забеляза, когато влезе. Стоеше в средата, сред

хората, дишаше толкова трудно, че усещаше вкус на кръв в устата си.

Телефоните звъняха, всички крещяха, лицата им бяха червени, очите им –

оцъклени от шока. Мъже и жени бягаха с листове и папки. Телевизорът на

стената показваше финансовите новини. Някой беше увеличил звука. Цените на

различни акции мигаха на всеки монитор. Истински катаклизъм.

Наталия почука на вратата на Аса и влезе, без да чака отговор. Аса беше

вдигнала краката си на бюрото и червените ù високи обувки изглеждаха нелепо

ярки. Тя ù махна да влезе и да сяда, докато продължаваше да говори със спокоен

глас по блекберито си.

– Баща ти се прибира от Бастад – каза тя, след като затвори. Телефонът ù

звънна пак, но след като видя кой я търси, го изпрати на гласова поща. – Питър и

останалите също се връщат.

– Александър? – попита Наталия. Време беше това семейство да се събере.

Аса поклати глава.

– Не съм говорила с него. Вече е на самолета за Ню Йорк.

– Какво каза баща ми?

– Познаваш го – сви рамене Аса. – Спокоен, но само на повърхността.

Да, Наталия знаеше. Баща ù никога не губеше контрол, макар че в момента

вероятно беше бесен. Питър, от друга страна, сега вероятно беше напълно

откачил. И вероятно дори в този момент не мислеше как да се действа, а на кого

да прехвърли вината за случилото се. Наталия потръпна. Имаше ужасно лошо

предчувствие.

– Какво знаем дотук?

Телефонът на Аса звънна и този път тя вдигна, но с жест показа на Наталия да

остане, така че тя се отпусна в стола за гости, напълно изцедена и занемяла от

шока.

Аса приключи с разговора.

– Ще има пресконференция в десет часа – каза тя. – Ще се излъчва от „Хамар

Капитъл“. Хайде.

Излязоха от лобито. Всяко следващо обаждане, всеки нов имейл добавяше още

обреченост към тоталната катастрофа. Това – каквото и да беше то – щеше да се

отрази лошо на бизнеса по начин, който засега никой не можеше да предвиди.

Наталия се огледа. Беше като в средата на бойно поле. Някой плачеше. Друг

крещеше.

– Започва – извика някой и всички се събраха пред телевизора.

Една руса жена, която се представи като „Връзки с обществеността“, Малин

Теселиус, започна пресконференцията в точното време със стабилен, уверен глас

и заяви, че свикват генерално събрание на база на акциите от „Инвестум“, които

„Хамар Капитъл“ притежава. Журналистите крещяха въпросите си, всеки се

опитваше да надвика другия. Наталия никога не беше виждала такава

разгорещена пресконференция. Беше като филм. Лош филм. Малин отговори на

всеки един въпрос, доколкото бе възможно. Жената излъчваше спокойствие,

беше вежлива, предразполагаше журналистите. Дейвид беше назначил хора,

които наистина знаеха какво правят.

Да, по-голямата част от акциите са собственост на „Хамар Капитъл“.

Да, Дейвид Хамар иска място в борда.

Да, всичко ще бъде направено стриктно по правилата и законите.

Въпросите не свършваха.

А телефоните в офиса не спираха да звънят. Наталия наблюдаваше директора

на техните връзки с обществеността – петдесетгодишен мъж в костюм, който

точно вдигаше мобилния си телефон. Каквото и да беше това, което чу, явно

беше много, много лошо, защото лицето му стана пепеляво.

Наталия погледна надолу и отново ù се догади. Това беше едва началото. Тя чу

как директорът на връзките с обществеността на „Инвестум“ започна да крещи,

което беше лош знак. Когато човек, който трябваше да бъде лицето на

компанията пред пресата и обществеността, започнеше да вряска като ядосан

пияница, това не предполагаше абсолютно нищо добро. Наталия пак погледна

към телевизора, където русата Малин любезно отговаряше на въпросите на

журналистите. Контрастът буквално смазваше, но пък Наталия не беше съвсем

справедлива, защото доколкото знаеше, такова нещо се случваше за първи път в

историята на компанията. Нищо чудно, че нямаха никаква готова стратегия да се

справят с такава ситуация.

Дейвид беше до Малин. Майкъл стоеше от другата ù страна. И двамата

изглеждаха свежи, енергични, развълнувани, а Дейвид изличаваше увереност и

сила дори през екрана. Наталия се запита дали има намерение да каже нещо и

ако реши, какво ще е? Също така се питаше дали някъде има упътване как да

реагира в такава ситуация. Първият шок не беше отминал. Може би някои

сътресения никога не отминават.

Беше вцепенена и напълно безчувствена. Сякаш наблюдаваше отстрани себе си

цялата ситуация. Сякаш някаква друга Наталия хладнокръвно анализираше

всичко, без да изпитва нищо. Отбеляза само, че беше измамена, предадена, беше

се хванала в капана.

Зави ù се свят. Не можеше да го понесе.

Телефонът ù звънна и тя погледна със замъглените си очи към екрана. Беше

Джей О.

– Къде си? – попита тя, без да си прави труда да поздравява.

– Пътувам към офиса – отвърна той и около него прозвучаха звуци от летище. Тя

се опита се да си спомни къде може да е бил тези дни.

– Ще бъда в офиса след десет минути – каза тя. – Ще се видим направо там.

– Датчаните ще се оттеглят.

– Знам.

Това щеше да има абсолютно непредвидими последици.

На безкрайно много нива щяха да падат глави, хора щяха да си загубят

работата. И „Инвестум“, непоклатимата компания, гордостта на държавата…

Наталия дори не можеше да си представи какво ще стане с „Инвестум“. Тя пое

дъх и стана. Нямаше време да се срива сега, защото ако това се случеше, нямаше

да може да се съвземе.

– Трябва да се върна на работа – каза на Аса, която едва вдигна поглед към нея,

стиснала телефона до ухото си.

В „Лондонска банка“ нещата бяха далеч по-спокойни. Хората гледаха

предаванията на живо, коментираха тихо, но като цяло всеки си вършеше

работата. Както всеки ден.

Наталия седна, залепена за телевизора и следеше събитията с ръка на устата.

Опита се да набере брат си и баща си, но сега вече никой не ù вдигаше. Обади се

и на Дейвид, но когато я препрати на гласова поща, тя остави съобщение,

затвори и дълго гледа телефона, сякаш се опитваше да му внуши да ù се обади.

Нищо не се случи.

Когато хората се разотидоха да обядват, тя се затвори в офиса си. Седеше,

сякаш някой бе излял олово в обувките ù. Сърцето ù биеше, кръвта ù

циркулираше, но беше толкова изморена. Беше ù студено и ù се гадеше.

В шок съм, това е – опита се да се убеди. – Това е начинът на тялото да се

предпази от смъртоносна опасност.

Джей О дойде след обедната почивка. Към този момент уебстраниците на

всички медии вече публикуваха новината: „Хамар Капитъл“ е по петите на

„Инвестум“. Дейвид Хамар срещу Голиат. После отиде и купи от всички

вестници. Новината беше навсякъде.

Ето как се променя и твоят живот.

Войната на силните.

Смела и безразсъдна крачка на плейбой милиардер в битка за надмощие.

В три часа помръкналият Джей О обяви, че датчаните се оттеглят от сделката.

Сделката, по която Наталия беше работила толкова дълго, бе пропаднала.

В три и тридесет баща ù и Питър кацнаха в Стокхолм. Питър ù пусна съобщение

от таксито.

Татко иска да дойдеш в тях. В шест.

Със студени и треперещи пръсти тя отговори, че ще бъде там.

Кошмарът тепърва започваше.

Когато Наталия излезе от офиса си в пет и половина, Дейвид все още не беше

отговорил на нито един имейл или съобщение на гласовата поща.

34

С усещането, че все още е обвита в гъста мъгла, Наталия вдигна ръка да спре

такси и даде адреса на къщата на родителите си в Дюрсхолм. Майка ù, баща ù,

Питър, Луиз и Аса вече бяха там. Лицето на баща ù беше като маска и той едва я

поздрави. Питър изглеждаше състарен с няколко години. Майка ù и Луиз седяха

с изправени гърбове в столовете си и кършеха ръце като жени от 1880-а година.

Липсваха им само ветрилата.

Домашната помощница на майка ù, Джина, която чистеше и апартамента на

Наталия, поднесе чай. Тя се опита да мине почти незабелязано между тях и да

поднесе топлата напитка, но Питър я отпрати с раздразнение. Наталия обаче с

благодарност прие поднесената чаша.

– Много благодаря – каза тихо тя. Аса стоеше до прозореца и говореше по

телефона си. Взе чашата си, без дори да поглежда към момичето.

– Какви са новините? – попита Наталия и погледна брат си и баща си.

– Ще има извънредно заседание след две седмици. Той иска нов борд на

директорите.

– Знаем ли кого предлага?

– Да. И няма нито едно име от стария борд, нито едно име от семейството, а ние

притежаваме компанията. Толкова арогантно!

Да замениш целия борд беше нещо толкова необичайно. Наталия не беше

сигурна, че някога бе чувала за подобен прецедент в историята на финансите. Да

махнеш всеки, абсолютно всеки, без да се възползваш от опита и познанието на

тези хора беше такова категорично отхвърляне. Наталия не можеше да повярва,

че някой беше способен на това. Само Дейвид беше в състояние да го направи.

– Иска да поеме напълно контрола, да ни заличи. Няма съмнение. Това копеле.

– Някой обади ли се на Евгений? – попита Наталия.

– Защо да му се обаждаме? – намеси се рязко Питър и хвърли предпазлив поглед

към баща си. Аса свърши разговора си и погледна Наталия.

Майка ù и Луиз не казваха нищо. Беше като в затворено пространство.

Затиснаха я клаустрофобия и паника. А оттук нататък нещата бяха почти

предсказуеми и много страшни. Леденият бяс на баща ù, крясъците на Питър,

замисленото лице на Аса. Един край, който щеше да промени всичко.

Наталия остави чашата си. Не беше яла цял ден и започваше да ù се вие свят.

Беше толкова тихо. Когато някой кажеше нещо, звукът прокънтяваше с тройна

сила. Беше като призрачен град с имения за милиарди крони, в които само

градинарите и прислугата се движеха много тихо, да не подразнят духовете.

Дискретно, като сенки.

– Предполагам, че е редно да говорим с всички, които имат А-акции – каза

Наталия и с изненада установи, че гласът ù звучи спокойно. Уви, тялото ù щеше

да се разпадне всеки миг. Дробовете ù се свиваха от липсата на кислород,

сърцето ù биеше като обезумяло, но тя събра цялата си воля да се фокусира

върху практичните неща и си забрани да чувства. От време на време една емоция

успяваше да подаде грозното си лице – тотално, катастрофално убиващо

отчаяние. Засега успяваше да го държи настрана. Колко ли още щеше да съумее

да се прави, че не го вижда? Погледна към Питър, който бе заровил ръце в

джобовете си. Вероятно там имаше наръч ключове и сега ги стискаше с все сила.

Дрънкането им я побъркваше.

– Знаеш ли нещо за мотивите му да направи такова нещо? – попита тя.

– Да. Защото е луд – изсъска Питър.

Аса погледна Наталия. Сега ù се искаше да не бе споделяла с приятелката си за

нещата, които Питър бе причинил на Дейвид. Това, което се случваше в момента,

беше толкова лошо, толкова очевидно. Срамът, тъгата, гневът – може би би било

по-лесно да се справи с всяка една от тези емоции, ако не трябваше да понася и

реакцията на Аса.

Наталия погледна Аса в очите и после пак се обърна към Питър.

– Това трябва да има някакво обяснение, някаква конкретна причина, нали? –

попита Наталия настоятелно.

– Какво искаш да кажеш? – излая Питър.

Въпреки очевидното му нежелание да признае, тя знаеше, че е на прав път,

защото брат ù побеля като платно.

– Знам, че е имало нещо между вас двамата в „Скогбака“. Възможно ли е това,

което се случва сега, да е свързано с онези години?

– За какво говориш, Наталия? – попита възмутено майка ù. – Този мъж е луд

новобогаташ, който се опитва да си изгради име за наша сметка.

– Но… – започна пак Наталия. Не, не се опитваше да защити Дейвид, а само да

разбере какви бяха корените на този ужас. Какво криеха от нея? Какво не ù

казваха?

– Правил го е и преди – каза сухо и рязко баща ù, който проговаряше за първи

път, откакто Наталия бе пристигнала. – С други компании. Никога не съм мислил,

че ще посегне на „Инвестум“. Но е правил абсолютно същото нещо и преди, в по-

малки размери.

– Разкажи ми – каза Наталия.

– В мига, в който Дейвид Хамар си внуши, че някой му е причинил нещо зло,

той си отмъщава по всякакъв възможен начин – каза Густав и Наталия знаеше, че

това е истина.

Знаеше, защото познаваше Дейвид. Огледа се къде да седне. Намери стол.

– Дейвид Хамар съсипа един мъж, с когото бяха учили заедно в „Скогбака“. Бил

е просто съученик, който не му е направил нищо лошо, но явно тоя лудият си е

въобразил нещо. Завзе компанията му и я превърна в жива касапница.

Майка ù подсмъркна леко.

– И след това прелъсти жена му, само за да го унижи и да го смаже напълно.

Горкият човек никога не успя да се изправи на крака. Хамар е психопат,

Наталия. Той няма никаква съвест.

Питър кимна.

– Той е луд. Още в училище си личеше. Не можеше и не искаше да приеме

правилата, които всички други следваха. Не разбираше как стоят нещата в този

живот. И сега прави това.

– Ужасно е – каза майка ù. – Не може ли да се заведе дело срещу него?

На Наталия ù ставаше все по-зле и по-зле. Възможно ли бе думите на Питър да

са истина? Колко души бяха съсипани по този начин?

Беше прелъстил жената на врага си само за да го унижи?

Пак ù се зави свят. Развълнуваните гласове на останалите се носеха край нея.

Дейвид я беше измамил. Изведнъж осъзна истината. Дейвид я беше използвал, за

да се докопа до семейството ù. Ето каква бе целта на онзи пръв обяд. Той бе

търсел слаби места. Не бе искал само да завладее „Инвестум“ – искал бе да

съсипе цялото ù семейство. Използвайки нея. Между Питър и Дейвид се бяха

случили ужасни неща. Пребиване. Унижение. Терор. Изстъпления. И сега

Дейвид си отмъщаваше.

Аса се опита да срещне очите ù, но Наталия погледна встрани. Не искаше да

повярва, че това е истина, но имаше купища доказателства, които не можеха да

бъдат пренебрегнати.

Наталия продължи да изпраща съобщение след съобщение на Дейвид. Почти

маниакално. Той не отговори на нито едно. Разбира се, че нямаше да ù отговори.

Защото за него тя беше едно огромно нищо. Тя беше само пионка в мръсната

игра. Колко глупаво, колко наивно глупаво от нейна страна. Искаше ù се да се

свие на две и да вие. Срамът беше почти непосилен. Срам от това, което беше,

което си бе въобразила, че означава за него. Вина от това, което бе направила...

Затвори очи. О, господи, какво бе направила?

35

– Да излезем на терасата – каза Дейвид и извади една бира от хладилника в

офиса. Вечерта беше топла и навън имаше много удобни столове.

Малин и Майкъл, единствените от управлението на компанията, които все още

бяха в офиса, взеха по една бира и го последваха. Началниците на финансовия

отдел и на „Човешки ресурси“ си бяха отишли преди петнадесет минути. Почти

всички останали също си бяха тръгнали. Само тримата бяха останали след

приключването на най-паметния ден в историята на „Хамар Капитъл“.

– Добра работа – каза Дейвид, тримата се чукнаха с бутилките с бира и седнаха

на столовете на терасата. Слънцето приближаваше хоризонта и се канеше да

потъне в морето. Гледката от терасата беше невероятна. Морето блещукаше в

синьо с оттенъци на огнено.

– Какъв ден! – каза Малин, изрита обувките си и качи крака на един празен

стол.

– Мхм – измърмори Майкъл и отпи от охладената бутилка.

През целия ден пресата, телевизията и всички останали медии предаваха от

офиса на „Хамар Капитъл“. Бяха буквално обсадени от всички страни. Малин и

асистентите ù бяха работили ефективно и неуморно и Дейвид се гордееше с тях.

Бяха страхотен екип. А Малин се беше появила във всеки телевизионен канал и

онлайн и винаги звучеше убедително, спокойно и добронамерено. Напълно

професионално.

– И вие свършихте страхотна работа – каза тя, но Дейвид знаеше, че жената се

чувства истински поласкана от милите му думи.

Дейвид също се бе появил и бе говорил по почти всяка една станция в страната.

Беше дал безкрайно много интервюта от залата за конференции с логото на

„Хамар Капитъл“. Беше отговарял на същите въпроси, които бяха задавани и на

Малин, и му се стори, че това продължи с дни, със седмици дори. Всяко едно

списание, за което някога бе давал интервюта, го издири и той отдели време за

абсолютно всички. Беше сигурен, че никога в живота си не бе говорил толкова

много.

– Утре ще е дълъг ден – каза Майкъл.

– Следващите няколко седмици ще са пълна лудост – предположи съвсем

правилно Малин.

– И докато ти направи страхотно представяне по телевизията, нашият екип

свърши много добра работа зад кулисите – каза Майкъл. Очите му бяха

кървавочервени, дрехите – намачкани, и за първи път днес беше махнал сакото

си. Прав беше. Техният екип беше укрепил позициите им. Всички бяха работили

упорито и под огромно напрежение. Дейвид, който лично бе подбрал всеки един

човек в екипа си, сега се гордееше с работата им.

– Ако днес продадем всичко, ще направим бесни пари и ще изпотрепем всекиго

и всичко – каза замислено Майкъл. Цените на акциите на „Инвестум“ бяха

ударили най-високия таван. Във вестниците говореха за ефекта „Хамар“.

– Отивам си у дома – каза Малин. – Мъжът ми вече забравя как изглеждам.

– А децата ти?

– Те са толкова щастливи, че са само с баща си у дома. Убедена съм, че

шансовете ми да спечеля медал за най-добра майка са почти нищожни. – Тя

остави бутилката и си обу обувките. – Ще се видим утре.

Дейвид и Майкъл ù пожелаха лека нощ и останах седнали един до друг. Майкъл

изпи бирата си със затворени очи. Всички телефони бяха изключени и беше

настанала пълна тишина. След истеричния ден, в който всяко устройство

звънеше и пищеше, преди час решиха да изключат цялата телефонна система.

Телефонът на Дейвид беше включен, но само на вибрация. Той погледна към

него. Лежеше мълчаливо. Съобщенията от Наталия бяха спрели преди известно

време.

– Утре ще е брутално – каза Майкъл.

– О, да.

Вестниците вече бяха започнали да ровят за информация. Нямаше да мине

много време, преди някой да се добере до информация от „Скогбака“. Вече се

чуваха изумителни клюки, а те бяха само лек бриз. Бурята тепърва предстоеше.

Утре Малин щеше лекичко да започне да пуска информацията, която имаше за

Густав и Питър. Неща, които нямаше да са съвсем в тяхна полза. Неща които

щяха да унищожат доверието на хората в „Инвестум“, да дискредитират

шефовете им. Неща, свързани с тайни сделки с цел единствено и само лична

облага. Разбира се, това щеше да помете цялата фамилия. В това число и

Наталия.

– Говорил ли си с нея? – попита бавно Майкъл.

Дейвид поклати глава. Беше много трудно да не се чувства като пълен задник.

– А ти? – попита Дейвид на свой ред и се опита да игнорира чувството за вина. –

Чул ли си нещо за Аса? Обаждала ли се е?

Майкъл повдигна саркастично вежда:

– Да, оставила беше съобщение на гласовата ми поща. – Почеса се по темето. –

Беше много подробно и описателно. Тази жена може да спечели олимпийски

медал по псуване и обиди. После нищо повече, а това е още по-страшно.

– Искат да се видят с нас. Семейството.

Майкъл допря бутилката до устните си и отпи. После бавно я остави.

– Я пак? Какво каза?

– Ще се видим с тях утре. Малин ще уреди неутрално място. „Гранд Хотел“

може би. Не ни трябва да ги викаме тук. И не мисля, че ще сме добре дошли в

техния офис – изсмя се Дейвид някак безрадостно и погледна Майкъл. – Можеш

да разчиташ, че Аса ще е там. – Как се надяваше Наталия да не е там. Нямаше

причина да присъства, но кой знае.

– Е, очертава се една лека и весела среща – промърмори Майкъл.

– Именно. – Дейвид беше така благодарен, че каза навреме на Майкъл за

„Скогбака“. Макар че не му беше казал всичко. Умишлено пропусна онази част с

Каролина.

– Май е най-добре да се приберем и да поспим – протегна се Майкъл. – Ще се

прибираш ли?

– Скоро.

Майкъл му пожела лека нощ и си тръгна, но Дейвид остана на терасата и дълго

гледа небето.

Беше си представял, мечтал, копнял за този миг, беше се опитвал да си

представи какво ли ще е усещането най-накрая да си отмъсти. В известен смисъл

бе вярвал, че ще го задоволи, че ще го промени из основи, че унищожаването на

„Инвестум“ ще е страхотно преживяване.

Остана там дълго, докато дори среднощното слънце изчезна и стана тъмно.

Странното беше, че не изпитваше нищо. Беше кух.

36

Вторник, 15 юли

На следващия ден Аса пристигна в „Гранд Хотел“ с Густав и Питър с кола на

„Инвестум“, карана от шофьор на компанията. Настроението беше напрегнато. В

колата зад тях идваха още адвокати на компанията, като някаква частна армия в

костюми.

Колите спряха и всички влязоха в хотела един след друг, в индийска нишка.

Дейвид и Майкъл вече ги чакаха в конферентната зала. Сериозни, непоклатими.

Густав и Питър седнаха в края на масата, а адвокатите се наредиха като

ветрило около тях, всеки се бореше да заеме стратегически най-доброто място.

Аса кимна към един от по-младите адвокати и той веднага разбра, че трябва да се

премести, за да може тя да седне до Густав. Кръстоса крака, чу лекото шумолене

на материята на бикините си и се опита да изглежда отегчена, незасегната от

факта, че Майкъл седеше срещу нея. Едва тогава вдигна поглед към него. Не се

бяха виждали и не бяха говорили, откакто пиха кафе в Бастад. Но в това нямаше

нищо странно, като се има предвид, че той е бил прекалено зает да завзема

компанията на шефа ù.

Когато погледите им се срещнаха, дългите му мигли леко потрепнаха. Гръдният

му кош се повдигна под гигантската риза. Аса със сигурност не беше виждала

мъж в такова ярко розово. Тя кимна любезно, сякаш бяха напълно непознати,

сякаш изобщо не ù пукаше, че седи срещу нея.

Незнайно как Майкъл бе успял да пробие всичките ù защитни стени, но тя

никога нямаше да му позволи да разбере. Единствената ù цел днес беше да

приключи тази среща, без да губи хладнокръвие. Иначе като цяло Аса очакваше,

бе че ще е истинно клане.

Тя настоятелно бе посъветвала Густав да не идва на тази среща, но старият

патриархален чичо послуша ли я? Не. И ето, Питър, баща му, тя и всички

адвокати, които го бяха посъветвали да дойде, седяха на тази маса, а тя имаше с

какво да си измие ръцете. Като единствена жена, щеше да седи, да слуша, да

наблюдава и после да се прибере и да изпие всичко от барчето си у дома. Не

беше от най-брилянтните ù планове, не беше проект за Нобелова награда, но все

пак беше някакъв план.

Обърна се и заповяда на един от по-младите да води протокола. Нямаше да бъде

секретарката тук, по дяволите!

Срещата тръгна право по нанадолнището, и то много скоро след като бе

започнала. Адвокатите на „Инвестум“ още със сядането започнаха да говорят

високо, да се правят на великани, да се държат, сякаш Дейвид и Майкъл бяха

много под нивото им. Размахваха ръце с тежки и много скъпи пръстени, цитираха

законови разпоредби. Аса се ощипа по крака, за да не се прозее. Реши да гледа

зловещо към Майкъл, докато останалите бръщолевеха някакви засукани фрази,

които вероятно цяла нощ бяха тренирали пред огледалото.

Густав не обели и дума. Мълчанието му беше ужасяващо. Единственото, което

правеше, беше да хвърля на Дейвид ледени омразни погледи и да го игнорира

напълно.

Питър, от друга страна, не изглеждаше никак спокоен. Очевидно беше

едновременно шокиран и бесен. Трябваше да внимава да не си докара някой удар

на млади години.

Аса се правеше, че записва нещо в бележника си, но всъщност гледаше двамата

мъже от „Хамар Капитъл“.

Дейвид Хамар беше наистина невероятно привлекателен. Мамка му, като

супермодел. И изглеждаше много спокоен, събран, седеше си в перфектно

ушития костюм, сякаш нищо и никой не можеше да го накара да се изнерви или

развълнува.

Аса никога, за нищо на света не би признала, но той леко я плашеше.

После премести поглед върху мъжа до него и се опита да постави щит срещу

чувствата, които нямаше никакво желание да приеме и признае. Разбира се,

Майкъл беше много спокоен, но в големите му черни очи може би само тя

виждаше някаква емоция. Ливанецът не успяваше да постигне хладнокръвието на

Дейвид. В него винаги бе имало страст и патос и сега не му беше лесно да ги

крие. Мамка му, колко беше секси!

Което не я водеше до никъде.

Главата ù започна да пулсира. Погледна Густав предупредително да сложи край

на този фарс.

Густав кимна, сякаш я беше чул. Въпреки зле прикритата му омраза към

жените, той обикновено слушаше съветите ù. Може би защото потеклото ù беше

по-добро дори от неговото, в комбинация с факта, че тя никога не влизаше в спор

с него. След още малко безсмислени фрази и зле замаскирани заплахи, те си

излязоха с маршова стъпка. Тя, Питър, Густав и армията адвокати.

Нямаше никакви здрависвания и любезности.

– Какво ще правим сега? – попита Питър, когато седнаха в колата.

Питаше нея, но тя гледаше през прозореца.

Нямам никаква представа. Ще ни разкъсат на парчета.

– Ще се наложи да изчакаме и да видим какво ще се случи – отвърна тя на глас

и си мислеше, че въпреки всичко, което Майкъл беше направил – как я беше

придърпал да говорят, как ù обясняваше, че искал да я опознае пак и всичките

му красиви думи, през цялото време бе планирал завземането на компанията, в

която тя работеше.

Аса излезе от колата веднага щом стигнаха до сградата на „Инвестум“ и се

заключи в офиса си.

Да, независимо от всичко, което бе направил, тя все още искаше проклетия

ливанец.

*

На следващия ден, след като работи много повече, отколкото ù се искаше, една

мисъл порази Аса. Тя скочи от стола си, мина с бърза крачка през коридора и

почука на вратата на Питър. Той я погледна раздразнено. Досега Аса не бе

забелязала, че косата му започва да побелява. Предимно над ушите. А беше само

няколко години по-голям от нея. Изглеждаше ужасно – измъчен и изтормозен.

Аса се запита дали не е започнал да пие. Не че някога би осъдила някого заради

пиенето му, но Питър не го умееше, въпреки руската си жилка.

– Какво... – излая той. Аса беше сигурна, че той започва да полудява. Ако не

внимаваше, скоро Луиз щеше да остане вдовица.

– Кога за последно се чу с Наталия? – попита тя. Нямаше енергия да му

съчувства за лошите решения, които бе взема. Ако хората искаха да прецакат

живота си, това си беше тяхна работа. Тя не успяваше да се учи и от собствените

си грешки.

Питър поклати раздразнено глава, телефонът му звънна и той я отпрати с

арогантен жест.

Аса се върна в кабинета си. Дали беше редно да се притеснява? Но не, тя не

умееше да се тревожи, никак не я биваше в това. Хората си мислеха, че е добър

адвокат, защото винаги е спокойна и балансирана, но истината беше, че никога

не ù пукаше, не така както на останалите.

Огледа ръцете и ноктите си. Имаше нужда от маникюр, масаж и секс, а не от

кризи, хаос и емоции. Мразеше емоциите. Затвори очи, но веднага ги отвори,

защото секретарката ù чукаше на вратата. Аса я погледна въпросително.

– Търсят ви по външната линия. Жената се казва Джина.

– Джина? – Не се сещаше за никого с такова име. Звучеше малко чуждестранно,

а Аса не познаваше чужденци, освен Майкъл, разбира се. Погледна секретарката

си крайно раздразнено. Целият смисъл да имаш секретарка е да не се налага

през целия ден да водиш излишни глупави телефонни разговори. Нали така?

– Мисля, че ще е най-добре да приемете обаждането – каза спокойно

секретарката ù. Аса въздъхна.

– Прехвърли я тогава. – Вътрешният телефон звънна. – Да?

– С Аса Белке ли разговарям?

– Кой е? – попита Аса.

– Казвам се Джина. И съм чистачката на Наталия де ла Грип.

Тревогата дойде толкова внезапно, че Аса я усети като удар в гърдите. Беше ù

се случвало вече да получава такова телефонно обаждане. Неочаквано телефонно

обаждане, като дошло отникъде. Вежливо обаждане, от което се роди хаосът.

С най-голямо съжаление трябва да ви информирам, че всички са мъртви.

Има ли на кого да се обадите?

Започна да ù причернява. Всеки миг щеше да се свлече на пода. Ако нещо се е

случили с Нат, ще се самоубия. Не, не беше истерия. Просто факт. Защото човек

може да понесе само определено количество загуби, а Аса никога не бе хранила

излишни илюзии, че е силен човек. Ако Нат загинеше, тя също щеше да умре.

Толкова. Така стояха нещата. Аса стискаше телефона и не можеше да каже и

дума.

– Ало? Там ли сте все още?

Спокойният глас в слушалката я стресна. Тя наби спирачки на мрачните си

мисли. Гласът на жената не беше изплашен.

– Извинете ме – каза Аса с разтреперан глас. – Не разбрах коя сте, но какво

става с Наталия?

Кратко мълчание.

– Тревожа се. Наталия не ме пуска в апартамента. Плати ми да чистя, но не

мога да вляза.

Най-сетне Аса разбра.

– Вие сте чистачката? – Бегъл спомен за прилична и скромна чужденка.

Кратка тишина и жената бавно повтори:

– Да, аз съм чистачката ù.

Аса вече бе грабнала чантата си и вървеше към вратата.

– Тръгвам. – После спря и колкото и да се чувстваше не в свои води, когато се

налагаше да благодари, сега ù се прииска да каже на тази жена нещо мило. –

Благодаря, че ми се обадихте. – Прозвуча крайно странно от устата ù, но жената

вече беше затворила.

Аса взе такси до апартамента на Наталия. Бяха минали само няколко минути от

обаждането на Джина. Натисна звънеца за жилището ù, но никой не ù отвори и

тя започна да натиска безразборно звънец след звънец, докато някой я пусне.

Асансьорът бавно потегли нагоре, а това ù даде време да продължи да се

обвинява. Сред целия хаос от последните два дни не беше намерила време да

поговори с Наталия и да разбере как се справя със ситуацията. Мамка му! Не ù

се обади, въпреки че знаеше колко е влюбена в Дейвид. Но егоизмът и пълната ù

обсебеност от Майкъл не ù бяха позволили да види колко по-тежък е бил ударът

за приятелката ù. Единствената й приятелка.

За Наталия второ разочарование от мъж не беше никак добре. Йонас я беше

захвърлил като боклук в мига, в който бе разбрал, че не може да има деца и

тогава Нат беше гледка, която малко хора могат да понесат, без да им се разбие

сърцето. А Аса не знаеше как да ù помогне в мъката. Ето защо беше

отвратителен човек в собствените си очи.

Горката Наталия, която толкова много се бори за място в собственото си

семейство, която се бореше срещу насажданото ù чувство, че не е достатъчно

добра, която дори не беше уверена в себе си като жена. Нат беше обичала

Йонас. Аса беше сигурна в това. Беше го обичала предано и искаше да има деца.

И когато той най-безцеремонно я изрита именно защото не можеше, това

наистина бе смазало самочувствието ù на жена. И после се беше появил Дейвид

Хамар и Наталия се бе влюбила безнадеждно в него.

Положението не беше никак добро.

Аса се заслуша в подрънкването на веригите на стария асансьор. Наталия беше

силна, но в нея имаше нещо крехко и вероятно се заблуждаваше, че Аса никога

не го бе забелязвала. Но Аса знаеше за тази ù страна и беше наясно, че я

поддържа и пази, проверява я редом с работните си задължения. Дори от време

на време я упражняваше, за да се увери, че все още функционира добре.

Въпросът беше: какво се беше случило сега?

Аса звънна на вратата. Когато никой не отвори, тя продължи да звъни. Когато

пак никой не отвори, започна да блъска по вратата и да крещи:

– Отвори шибаната врата!

Една съседка се подаде и надникна над веригата на заключалката си. Аса не ù

обърна внимание.

– Наталия!

Очите на съседката се разшириха и веднага след това чу как ключалката зад

врата се превърта. Лицето на Наталия се появи, но едва наполовина.

– Какво искаш?

Облекчението на Аса веднага отстъпи на гнева:

– Какво, по дяволите, става? Наталия, побърках се от притеснение. Пусни ме,

преди някой идиот да извика полиция.

Наталия кимна на съседката.

– Няма проблем – каза с дрезгав глас. – Познаваме се. – После отвори вратата и

Аса влезе.

Беше тъмно и миришеше на спарено. Под процепа на пощенската кутия лежаха

списания и пликове. Не бяха докоснати. Наталия едва пристъпи напред. Беше се

увила цялата в одеяло. Косата ù беше пусната, рошава, и беше нахлузила чифт

стари мръсни пантофи. Макар че слънцето бе изгряло, апартаментът беше

потънал в мрак. Всички пердета и щори бяха спуснати. Това не беше добре,

никак не беше добре. И видът на Наталия – пълен нервен срив.

Аса се пребори с мощната вълна паника, както и с огромното желание да

побегне и със страха от гъстия мрак, който бе обвил Наталия. Господи, колко

беше заразен. Преди да започне терапията си, не знаеше, че страхът е нещо

много, много заразно.

– Говорила ли си с Джей О? – попита Аса. Гласът ù прозвуча прекалено силно

във тишината.

– Обадих се на една от асистентките му и казах, че съм болна. Не съм в

състояние да говоря с него сега.

Отидоха в хола и Аса седна на един от диваните. Наталия седна на фотьойла и

сви крака под тялото си. Изглеждаше бледа, малка, като подплашена

тийнейджърка. Очите ù бяха хлътнали. Кожата ù – почти прозрачна. Аса се опита

да прикрие шока си.

– Яла ли си нещо? – попита я.

Наталия сложи брадичка на коленете си. Под очите ù имаше сиви кръгове.

– Проверих в Гугъл всичко, което Дейвид е направил през целия си живот – каза

тя с празен глас. Беше принтирала всичко и сега листовете лежаха разхвърляни

из стаята. Лицето на Дейвид я гледаше от всеки ъгъл. Заглавията бяха най-

разнообразни.

– Всички хора, които е унищожил, всички жени, с които е спал, семейства,

които е съсипал. Знаеш ли че веднъж купил едно имение само за да го разруши?

Историческа сграда? Ето. – Наталия вдигна статията и я развя, после я хвърли и

вдигна друга. – И тук. Този човек е бил негов враг и Дейвид е спал с жена му. Той

е бил причината за развода им.

– Не пише точно това, нали? – попита задавено Аса.

Наталия сви немощно рамене.

– Проверих в онзи сайт „Флашбек“. Хамар има доста интересна репутация там.

Очевидно човекът е пълен изрод. Използват други думи, но в общи линии е едно

и също. – Седеше и въртеше кичур коса около пръста си.

– Наталия…

– Сега разбирам – прекъсна я тя. Гласът ù изведнъж се оживи, стана войнствен.

Очите ù блестяха през горещия мрак, който се бе спуснал в тях. Някаква студена

тръпка запълзя по кожата на Аса. – Преди не виждах истината, не разбирах. Той

е спал с мен само за да накаже семейството ми, да си отмъсти. Не разбираш

ли? – Гласът ù се прекърши. Устните ù бяха напълно сухи. – Той търси

отмъщение. Кой знае кой е на негова страна – додаде по-високо и стисна силно

очи.

Аса си спомни точното чувство – неспособността да проумееш това, което

просто не биваше да е вярно, шокът, че най-неочакваното и лошото наистина се е

случило. Онова усещане как пропадаш в кошмар, който никога няма да свърши.

Аса преглътна. Не, не искаше да е тук, не и сред цялата тази болка. Целият ù

живот след онзи ден имаше една-единствена цел – да избяга от болката. А сега

нямаше никаква стратегия.

– Кога за последно си яла? Имаш ли някаква храна тук?

Наталия се закашля. И после пак. Тялото ù се сгърчи в силен пристъп на

кашлица. Избърса устата си.

– Искаш ли да ти донеса вода?

– Толкова боли – прошепна Наталия.

– Знам. – О, господи, знам!

– Боли навсякъде. Не мога да направя нищо.

Аса кимна. Знаеше точно какво е усещането, когато всичките ти жизнени

системи изключат. Тя стана и отиде в кухнята. Хладилникът беше абсолютно

празен. В мивката нямаше никакви мръсни чинии. Наталия не беше яла

нищичко. Никакви чаши, никакви бутилки, така че очевидно не беше и пила, но

тя по принцип не пиеше много алкохол. Аса ù напълни чаша с вода и я занесе в

хола.

– Не е ли редно да си със семейството си? – попита тя безпомощно. – Да се

обадя ли на майка ти?

Наталия пое чашата и я погледна саркастично. За секунда Аса видя старата

Наталия онази, чието сърце не беше изтръгнато и сгазено в калта. Умната и

можеща всичко Наталия.

– Никой не ми се е обаждал. И съм благодарна за това. Не съм в състояние да

говоря с тях.

Тя отпи малко вода, сгърчи лице, сякаш от силна болка и пак се сви на стола си.

– Наистина съм болна. Постоянно ми се повръща и ме боли стомах. Вероятно е

някакъв грип. Гърлото ме боли. – Гласът ù наистина беше пресипнал. Подсмъркна

и сложи ръка на гърдите си. – Боли тук. В сърцето.

Наистина изглеждаше болна. Освен ако… Нещо проблесна в съзнанието на Аса

и преди да помисли, тя каза:

– Да не би да си бременна?

Нечовешка омраза пламна в очите на Наталия и Аса замръзна на мястото си.

През всичките години на приятелството им не я бе виждала така бясна. Върху

бялата ù като тебешир шия бяха избили червени петна.

– Използвахме презервативи. И после ми дойде. – Пое дълбоко дъх и

продължи: – И в случай, че не си забравила, не мога да забременея – изкрещя тя.

Аса трябваше да положи големи усилия да не направи крачка назад.

Наталия се взираше в нея, сухожилията на врата ù бяха обтегнати, не

премигваше. Просто я гледаше с широко отворени очи.

– И не мога повече да се преструвам, че от това не ме боли. Ако си ми

приятелка, престани да се държиш подло. Ако ли не, тръгвай си. Просто си иди.

Гласът на Наталия трепереше, а после гневът си отиде така бързо, както бе

дошъл. Замени го унищожителна болка. Внезапната промяна в настроението ù

изплаши Аса повече от всичко друго. Защото ако Наталия изгубеше контрол,

това означаваше, че нищо на този свят не може да остане стабилно за дълго

време.

– Приятелка съм ти – каза тихо Аса и преглътна тежко. – Знам, че е непоносимо

и че той ти причини това. – Поклати глава и изпита омраза към Дейвид Хамар. –

Не мога дори да си представя как се чувстваш. – Не смееше даже да я докосне.

Никога не са били от онези приятелки, които се целуват по бузите и се

прегръщат, защото Аса знаеше, че Наталия цени личното си пространство. – Но

съм ти приятелка, Нат. Ти си ми приятелка. Единствената. Не исках да те нараня.

Тук съм и няма да те оставя.

Очите на Наталия бяха сухи, но блестяха. Изгледаше сякаш има треска. По

врата ù се появиха още червени петна. Може би наистина беше болна от грип? И

после започна да трепери в стола. Раменете ù се тресяха неконтролируемо под

одеялото. Как бе възможно само за два дни човек да изгуби толкова много от себе

си, да повехне и да се предаде така?

– Не отговаря на обажданията ми. И това боли, така боли. – Подсмъркна и

погледна Аса в очите с такова отчаяние, че приятелката ù искаше да седне и да

плаче. Никога нямаше да прости на Дейвид Хамар за това.

– Толкова много боли. Мисля, че съм в сериозна нервна криза – прошепна

Наталия.

– Знам.

– Не мога да бъда силна.

– Не, сега е мой ред да бъда силна. Тук съм. На твоя страна.

– Обещай ми... – Гласът на Наталия беше крехък като на дете.

Аса протегна ръка и я сложи на рамото ù.

– Обещавам.

– Благодаря ти – каза Наталия.

И тогава започна да плаче.

Най-сетне.

37

Петък. 18 юли

– Дейвид?

Той вдигна поглед от компютъра си. Беше се взирал дълго в монитора и му

трябваха няколко секунди да фокусира зрението си. Малин стоеше до вратата и

изглеждаше разтревожена.

– Да?

– Имаш посетител. На рецепцията не са знаели как да постъпят в случая.

Дейвид се намръщи. Джаспър знаеше как да се справя с всякакви посетители и

да не допуска никой без уговорена среща да припарва до него. От понеделник

бяха в обсада от журналисти, но досега никой не бе успял да влезе незабелязано.

Как бяха допуснали този?

– Къде е Джаспър? – попита той.

Малин го погледна укорително.

– Петък вечер е. От понеделник Джаспър работи по двадесет и четири часа.

– Е, и?

– Преди малко заспа прав в кухнята.

– Може ли човек да заспи прав? – попита скептично Дейвид.

– Да, абсолютно. Изпратих го да спи в тях.

Дейвид погледна часовника си. Беше минало осем и реши да бъде благосклонен.

Запита се кой ли журналист се е намъкнал сега. Вече беше говорил с всички.

– Кой е?

Малин поклати тревожно глава.

– Не е журналист. Наталия де ла Грип е.

Замръзна.

Наталия.

Понеделник вечерта бе спряла да изпраща съобщения и повече не бе чул нищо

за нея. Колко пъти бе мисли за Наталия? Сто? Хиляда?

– Да ù кажа ли да си тръгне?

– Не – отговори бързо той. Не можеше да я изрита през вратата. Рано или късно

тази среща трябваше да се състои. Опита се да пренебрегне странното чувство,

опита се да се убеди, че не изпитва абсолютно нищо. – Къде е тя?

– Чака в малката заседателна зала.

– Благодаря – каза той и затвори компютъра си. – И… Малин, можеш да си

тръгваш.

– Мога да остана, ако искаш.

Дейвид поклати глава. Малин изглеждаше съсипана от умора.

– Отиди си у дома. И не се връщай преди понеделник. Това е заповед.

Тя се усмихна уморено. Под очите ù имаше огромни черни кръгове.

– Обади се, ако има проблем – каза и тръгна.

Дейвид стана и се отправи към малката заседателна зала.

Тя беше застанала до прозореца и нещо сякаш го помете. Неизпитвано досега

чувство. Стоеше с изправен гръб като балерина, косата ù беше прибрана на кок.

Носеше бляскави перли около врата и беше облечена в сиво. Той се сети за

термина, който използваха за най-добрите финансисти: сивите величия.

– Здрасти – каза тихо Дейвид зад гърба ù.

Тя се обърна.

Огромните ù очи сякаш бяха прогорили дупки в бледото ù лице. Изглеждаше

сериозна и непоколебима. Никаква усмивка, никаква топлина, никаква подадена

ръка. Дейвид не бе очаквал да я види такава. И, мамка му, как болеше.

– Здравей, Дейвид – каза бавно и много хладно тя.

Сякаш стоеше пред напълно непозната жена. Забеляза как пръстите ù стискаха

чантата. Бяха побелели от усилието, но иначе изглеждаше уравновесена и

спокойна. Беше непроницаема.

– Няма да ти отнемам много време – започна тя и гласът ù разбуди всичко в

него. Взираше се в нея, търсеше следа от нещо. – Но трябва да знам дали аз бях

част от плана.

– Моля? – премигна той, макар че знаеше накъде отива този разговор и какво

му намеква. Мамка му, мамка му, мамка му!

– През последните дни разбрах, че имаш свои лични причини да завладееш

„Инвестум“. Никой в семейството ми не ми казва нищо, но и двамата знаем, че

това не е само бизнес.

– Не, не е само бизнес.

– Но да спиш с мен? – Тонът ù беше спокоен, почти предразполагащ, едно

съвсем леко потрепване на емоция. – Аз и ти, ние… това изобщо имаше ли

някакво значение за теб? Някакъв смисъл? Или и това беше част от плана да

съсипеш семейството ми? – Тя кръстоса ръце пред гърдите си. – Всичко е било

лъжа, нали? Игра, която е имала за задача да предизвика колкото може повече

разрушения?

Дейвид прибра ръцете си в джобовете, за да не ù даде възможност да види

колко силно трепереха. Не знаеше какво да ù каже, чувстваше се напълно

изпразнен от съдържание и мисъл. Последните дни трябва да са били истински

ад за нея. Всеки вестник беше описал цялата история на семейството ù. И то в

ужасни подробности – майка ù, баща ù, братята ù, сделките им. Наталия също не

беше подмината. Гледаше я – бледа и облечена в сиво, с почти прозрачна кожа.

Тази жена, която старателно криеше личния си живот, бе видяла как всеки

детайл за нея излиза във вестниците и по блоговете и коментарите невинаги бяха

приятни, по-скоро граничеха с противното и гнусното. Някои говореха надълго и

нашироко за стерилитета ù. Йонас също не беше подминат. Един от бившите

гаджета на Наталия също беше интервюиран. Всичко беше извадено на открито.

И това частично беше по негова и на Малин вина. На целия „Хамар Капитъл“.

Призля му, когато се сети за цялата информация, която бе изсипана в пресата за

Питър и Густав – за бонусите им, за облагите, за тайни сделки. Всичко се бе

стоварило върху двамата и ги бе съсипало. Това беше игра, наистина само игра,

но за жалост бе опетнила и останалите в семейството, бе наранила Наталия.

– Наталия, аз… – започна той, но тя веднага го прекъсна.

– Знаеше ли, че „Инвестум“ е в процес на банкова сделка, която ги направи

много уязвими след това? Това беше моята сделка, моята. И бяхме стигнали до

много важна част, до онази част, която трябва да остане конфиденциална и която

беше въпрос на доверие? – Тя направи крачка напред и бузите ù пламнаха като

червени рози. Очите ù горяха, сякаш имаше треска. – Знаеше ли това, Дейвид? –

попита с леден глас. – Затова ли ме намери и започна да флиртуваш и да ми

пробутваш онези хвалби и комплименти?

Дейвид поклати глава. Болката на лицето ù, сега вече видима, беше непосилна

за него. Тя заслужаваше много повече, заслужаваше само добро.

И въпреки това…

Ако можеше да върне времето назад, дали би постъпил по различен начин?

Нямаше ли да повтори всичко, което бе направил досега? Истината беше, че той

наистина не знаеше, защото не можеше да си представи сценарий, в който той и

Наталия да не се запознаят, да не се опознаят и да не станат любовници.

– Имах подозрение, че се случва нещо – отговори на въпроса ù. – Ти самата

знаеш как бързо плъзват клюките. Моята работа е да отсявам истината от

клюките и да, подозирах, че става дума за сливане.

Лицето ù посивя и той разбра какво си мисли, как си спомня колко близко беше

да му каже всичко за сделката си, но той я спря.

– И аз казах. – Гласът ù се скърши. Наложи се да се покашля, преди да

продължи. – Аз ти казах.

– Ти не ми каза нищо – възрази остро той. – Не си издала нещо, което вече не

знаех. – Това беше истината, но той осъзна, че каквото ù да ù обяснеше сега,

колкото и логично да ù докажеше, че е била лоялна на фирмата си, тя щеше да

продължи да се обвинява до края на живота си.

Дейвид сви ръце в юмруци, без да ги вади от джобовете. Очакваше, че ще се

мрази за всичко, очакваше, че тя ще го презира. Беше се убеждавал, че ще е

трудно, но поносимо.

Но най-малко от всичко бе очаквал, че тя ще обвинява себе си и че

самообвинението ù ще бъде като удар след удар право в гърдите му. Докато

остане без дъх. Ако непоносимата смъртоносната болка изобщо съществуваше,

точно това изпитваше в момента.

Наталия наблюдаваше изражението му. Не беше казал много, предимно я беше

слушал. Очите му бяха хладни и челюстта – силно стисната. Не знаеше дори

какво ще постигне с тази среща. Но някак ù се стори абсолютно необходимо да

се види с него. С мъжа, който я беше измамил по всеки един възможен начин.

Идването на Аса преди два дни беше повратен момент. След като плака дълго

до прегракване, тя спа. С помощта на таблетките на Аса. Когато се събуди на

другата сутрин, някак успя да дойде на себе си. Аса се беше обадила на

чистачката, която беше напазарувала и когато момичето сложи храната пред

нея, тя се подчини и яде. После спа няколко часа и пак плака. Но след това

осъзна, че трябва да го види. Изглеждаше ù като някакво решение. Каквото и да

означаваше то.

Душът и обличането ù отнеха цялата налична енергия и се наложи да се

фокусира върху практични неща. Грипът беше отслабил организма ù и трябваше

да почива непрекъснато. Когато стигна до сградата на „Хамар“, застана долу и

дълго време събира сили да се качи. Куражът ù на няколко пъти напълно я

изостави. И едва когато влезе в празната заседателна зала, забеляза колко късно

бе станало и коя дата беше. Сякаш през последните няколко дни бе живяла извън

пространството и времето.

Беше на ръба да се обърне и да си тръгне, но милата руса жена от телевизията

ù се усмихна приятелски и я покани любезно да седне. Наталия се огледа. Беше

ослепително скъпо и разточително обзаведено. Миришеше на пари и успех.

Всяка вещ, всяка картина изглеждаха безценни. Обзавеждането очевидно бе

избрано с цел да впечатлява. Точно такъв беше Дейвид – изкуствен и обсебен от

мисълта за пари.

И когато Наталия погледна скованото му лице, разбра, че всичко, в което го

обвиняваха медиите, беше вярно. Че всичко между тях е било само илюзия.

Отчаяната фантазия на една наивна и самотна жена.

Да, той я беше използвал, но пък и тя бе позволила да бъде използвана, макар и

да знаеше, че не бива. Е, добре, така да е. Тази среща с Дейвид по някакъв много

странен начин беше възстановила част от енергията ù. Сега, когато видя в очите

му, че никога не бе означавала нищо за него, тя най-сетне опря дъното. А от

дъното винаги имаше път нагоре.

Наталия се съсредоточи в себе си и най-сетне откри нещо – емоция, която да ù

даде сила да продължи оттук нататък. Емоция, която да ù даде сила и всичко

друго, от което се нуждае: ярост.

И това беше добре, защото сега най-сетне щеше да е в състояние да събере

срама, тъгата си, унижението си и да ги накара да работят за нея.

– Сбогом Дейвид – каза тя, обърна се и излезе с изправен гръб и стабилна

походка.

Щеше да вземе цялата си ярост и да направи единственото възможно нещо.

Да се бори.

38

Понеделник, 21 юли

– Наталия де ла Грип?

Наталия затвори списанието, което вяло прелистваше. За щастие, беше доста

старо и нямаше клюки за превземането на компанията. Имаше само няколко

снимки на Александър на някакво събитие в Ню Йорк.

– Да – каза високо тя, остави списанието, стана и се здрависа с лекарката, която

беше дошла в чакалнята, за да я извика.

– Здравейте. Аз съм Изабел Соренсен. Заповядайте.

Изабел се здрависа професионално и окуражително, дори на Наталия ù се

стори, че стиска малко по-силно. Беше невероятно красива с дългата си червена

коса и лунички по цялото лице. – Вече сте дали кръв за тестовете, нали? – попита

с леко повдигнати вежди.

– Да, за няколко теста.

– Това е добре. Ще се погрижим за Вас, не бива да се тревожите.

Наталия се загледа в жената.

– Срещали ли сме се преди? – Имаше нещо странно познато в тази червенокоса

амазонка.

– Да, в Бастад – кимна Изабел. – Бяхме на едно и също парти.

Наталия си спомни червенокосата жена, която бе видяла с Александър.

– Приятелка сте на брат ми, нали?

На лицето на Изабела за кратко се появи саркастичната усмивка, която тя или

не успя, или не пожела да скрие.

– Не. Насам, моля – каза и я покани в кабинета си.

Наталия седна на стола пред бюрото, а Изабел зад него и я погледна в очите.

Поведението ù беше любезно и стриктно професионално.

– Тук е записано, че искате пълен преглед. Ето защо започнахме с кръвна

картина – обясни тя. – Как се чувствате здравословно? – Интелигентните ù очи

внимателно изучаваха Наталия, чакаше отговора ù с внимание.

– Чувствам се доста добре. Имах някакъв грип миналата седмица, но не за това

съм тук. Последните няколко месеца работих много упорито и напоследък имаше

доста напрежение. – Наталия млъкна, понеже не беше сигурна какво и колко

знае Изабел за нея и за последните събития. Чувстваше се напълно прозрачна,

разголена от всички гнусни разкрития. Но искаше да го направи. Срещата с

Дейвид я беше извадила от шока. Сега след като и уикендът мина, беше готова да

погледне в бъдещето.

– Разбирам – каза Изабел и звучеше сякаш наистина е така.

Наталия се размърда в стола си. Нейният лекар се беше пенсионирал и сега на

негово място беше тази жена, а Наталия не се чувстваше удобно с лекар на

нейните години.

– Исках само да се уверя, че всичко е наред – обясни тя. – Реших да се погрижа

за себе си и мисля, че един пълен лекарски преглед е най-правилното нещо.

Тя млъкна и огледа кабинета. По стените имаше цветни плакати и картини. До

прозореца имаше диаграма с мускулите и сухожилията. На таблото бяха

закачени две снимки от някаква друга държава. На едната от снимките видя

усмихната Изабел сред групичка смеещи се чернокожи деца. На друга – пак

Изабел, която измерваше теглото на малко дете на най-обикновен кантар. На

една от снимките Наталия разпозна емблемата на благотворителна организация.

– За тях ли работите? – попита тя.

– Когато не работя тук, да. Промяната е много приятна.

Наталия прехапа устната си, засрамена от първоначалните си тревоги за

здравето си. Малко недостиг на витамини и вече беше направила проблем. Какво

означаваше някой и друг витамин? Беше здрава и ваксинирана, имаше покрив

над главата и се хранеше колкото иска всеки ден.

– Добре е да се прави редовен преглед, наистина – каза спокойно Изабел, сякаш

беше прочела мислите на Наталия. – Докато чакаме кръвната картина, ще ви

направя пълен преглед. Какво ще кажете?

Изабел прегледа всичко в тялото ù. Действаше ефективно и внимателно,

направи ù кардиограма, провери лимфните ù възли и опипа гърдите. Да, странно,

дори гърдите.

– За жена на вашата възраст и при симптомите, които описвате, бих искала да

ви направя тест за бременност.

Наталия веднага дръпна дрехите си надолу.

– Не, няма нужда. Цикълът ми свърши скоро и не мога да забременея.

Изабел кимна, отиде до компютъра и нанесе някакви неща.

– На хапчета ли сте?

Наталия погледна към сплетените си в скута ръце. Мразеше тези рутинни

въпроси.

– Не. Както вече казах, не мога да забременея.

Изабел кимна окуражително.

– И как знаете това с толкова голяма сигурност?

Наталия прехапа устни, помисли и отвърна:

– С бившия ми годеник бяхме тествани. Така показаха резултатите.

– Разбирам. Правили ли сте напоследък секс без предпазни мерки?

Колкото и да беше нелепо, Наталия се изчерви. Дори от лекарката!

– Не… Всъщност да. Правила съм секс, но ползвахме предпазни средства.

Презервативи. Понеже предпазват от венерически заболявания… – Стана ù

смешно, но смехът започна да я дави. Боже, да не би да я бе заразил с нещо?

– Правилно, да – каза Изабел, но слава богу, не продължи този ужасно

унизителен разговор. После подаде на Наталия малък контейнер. – Проверката е

само рутинна.

Наталия се раздразни още повече, но го взе, отиде в тоалетната и направи

каквото ù казаха. После спокойно даде контейнера с урина на Изабел, която се

извини и излезе от стаята.

Наталия заключи, че никак не харесва тая нова лекарката, която си позволява

да я командва и да ù казва какво да прави.

След малко Изабел се върна с няколко документа.

– Резултатите от кръвната картина са готови – каза тя.

– Толкова бързо?

– Тук, в сградата, имаме много добра лаборатория. – Изабел погледна

резултатите, а после Наталия. – Кръвните ви показатели са добри. Никакви

основания за тревога. Черен дроб, желязо, глюкоза, всичко е наред.

Е, добре тогава. Щеше да си купи малко витамини и пак щеше да бъде своето

предишно аз. Започна да си събира нещата, за да тръгва.

На вратата се почука. Една сестра, която вероятно притежаваше най-

безшумните обувки на света, влезе и подаде някакъв лист на Изабел. Тя ù

благодари и бързо го разгледа. На челото ù се появи малка бръчица. После

вдигна поглед към Наталия.

– Казахте, че миналата седмица сте имали грип?

– Или настинка, да.

Изабел се взря в нея и не откъсна очи толкова дълго, че Наталия започна да

мига нервно. Нещо не беше наред. Усещаше го.

– Какво има? – попита тя.

Изабел ù се усмихна приятелски:

– Тестът Ви за бременност е положителен.

Наталия се изсмя сухо, безрадостно.

– Току-що вече казах, че това не е възможно.

Лекарката погледна листа.

– Не и според теста и урината Ви. Ранна бременност, но определено сте

бременна.

– Но аз НЕ МОГА ДА ЗАБРЕМЕНЕЯ! – почти извика Наталия. Как смееше тази

жена да седи тук и да ù се подиграва? – Погледнете си имената на резултатите,

това със сигурност не са моите.

Тя имаше благородническа титла, всяка жена в рода ù е била графиня. Тя беше

графиня. Титла, която почти не ползваше, но все пак когато искаше, можеше да

звучи точно като сега – пренебрежителна и страшна. Изправи се.

– И освен това не се чувствам бременна. Не чувствам нищо.

Изабел вероятно не знаеше къде да погледне за резултатите. Вероятно дори не

беше лекарка, а стажантка – или модел, а това беше скрита камера, за да ù се

подиграват.

– Уморена ли сте? – попита Изабел, напълно незасегната от отвратителния тон

на Наталия.

– Да, но…

– Гади ли ви се?

– Може би.

– А как усещате гърдите си? – Прегледът беше извършен много внимателно, но

Наталия вече беше усетила разлика.

– По-деликатни и леко болезнени?

Изабел сви рамене, сякаш това разрешаваше всичко.

– Бременна сте.

Наталия премигна, но после бавно започна да се окопитва. Това беше пълен

абсурд. Категорично. Погледна лекарката с най-студения си и презрителен

поглед. Стига подигравки.

– Имам документи, които могат да докажат, че не мога да забременея – изсъска

злобно тя. – И вече казах, че последния път, когато спах с някого, използвахме

предпазни средства. – После с огромно облекчение си спомни още нещо. – Освен

това, цикълът ми приключи едва преди няколко дни, както вече споменах. –

Насочи заканително пръст към записките. – Погледнете си тук, преди две минути

Ви казах точно същото. – Отношението на тази червенокоса жена беше

недопустимо и вбесяващо.

Щеше да поиска друг лекар.

– Разбирам, че не е била планирана бременност – каза Изабел съвсем спокойно,

сякаш Наталия не я нагрубяваше от няколко минути. Спокойна и разбираща.

– Планирано? – засумтя Наталия. – Това е някаква грозна шега. Свършихме ли

вече? Мога ли да си тръгвам? – Изведнъж изпита жестока омраза към

червенокосата жена. Какво знаеше тя за ада, през който беше минала Наталия?

Изабел изглеждаше като богиня на плодородието. Секси и с нормални яйчници.

Наталия реши никога да не стъпи в кабинета ù повече. Щеше да я докладва, да се

обади на някой от големите шефове в Министерство на здравеопазването и да

направи официално оплакване. Никой не можеше да се подиграва така с

чувствата на пациентите си.

Изабел се облегна в стола си, притисна върховете на пръстите на едната ръка

към тези на другата, така че да образуват триъгълник. Косата ù изгледаше като

огромен знак СТОП на фона на бялата ù престилка.

– Имахте ли обилно и дълго кървене по време на цикъла си? – попита тя.

Наталия се опита да си спомни. Беше в Бастад. Поклати глава.

– Не, но при мен винаги е било различно.

Изабел наклони глава настрани.

– Това не е цикъл. Просто леко кървене, поради факта, че плодният сак не

изпълва цялата маточна кухина. А по въпроса със стерилитета – случва се на

жени, които са си мислили, че са безплодни, да забременеят. Същото се случва и

с мъже, които си мислят, че не могат да оплодят съпругата си – обясни тя и сви

извинително рамене. – Съжалявам, но природата не е много точна наука.

– Но ние използвахме презерватив – каза едва чуто Наталия. Сега пак ù се

виеше свят. Това не можеше да е истина.

– Нито една форма на контрацепция не дава стопроцентова гаранция. Може да

ги сложиш неправилно, може да се скъсат или пропукат, особено ако са били

прекалено стари. Презервативите не могат да се съхраняват много дълго време.

Това не беше истина.

Просто не можеше да е истина.

Защото Изабел беше права. Презервативите, които Наталия бе държала в дома

си, бяха там от години. Имаше чувството, че пропада. Потъна в стола.

Изабел стана, напълни една пластмасова чаша с вода и ù я подаде.

Наталия я пое и гневът ù полека започна да гасне. Преглъщаше и преглъщаше.

– Чувала ли сте някога за случай като моя? – попита тихо тя.

Очите на красивата лекарка се изпълниха с нещо, което Наталия не успя да

определи точно. Може ли тъга.

– Работила съм като лекар в толкова много зони и в лагери за бежанци. Нещата,

които съм виждала със собствените си очи… – Тя се усмихна и погледна към

корема на Наталия. – Това си е в границите на съвсем нормалното.

На нормалното.

Не го чувстваше никак нормално.

– Имате ли стабилна връзка? – попита Изабел.

– Моля?

– Знаете ли кой е бащата?

Наталия кимна.

– Но това е невъзможно – каза все така тихо, защото просто не можеше да

повярва. Толкова много години бе копняла единствено и само за това. Толкова

много мигове, когато бременността беше единственото, което искаше, едно

всепоглъщащо желание за бебе, а после я принудиха да се откаже дори от

надеждата, че някога ще го има. И се бе отказала.

– Разбирам, че това е голяма новина и е трудно да се приеме бързо – каза

Изабел. – Все още е рано. Бременността се брои от първия ден на последната

менструация. Вие сте забременяла около третата седмица след началото на

последния цикъл. Ако предположим, че е било само леко кървене, което се

получава около четвъртата седмица, това означава, че в момента сте около шеста

седмица, което отговаря на показанията на теста. В наши дни тестовете са много

чувствителни и доста точни. Както казах, рано е. Сега е само ембрион, един

грозд клетки. Ако искате да прекратите… – Изабел млъкна. Жената имаше

напълно професионално отношение към Наталия. Нямаше укор, нямаше

изразяване на мнение за личните ù неща. Само едно огромно, непонятно

спокойствие.

Бременна съм.

Съзнанието на Наталия опипваше вкуса на словосъчетанието. Сложи ръка на

корема си, който, разбира се, беше съвсем плосък. Шеста седмица. С детето на

Дейвид. Вероятно се беше случило онази първата нощ, първия път. Коя беше

думата, която търсеше?

Сюрреализъм.

Това беше – напълно сюрреалистично.

– Сигурна ли сте? – попита тя.

Изабел кимна.

– Ако решите да го задържите, трябва да помислите за бащата и че вероятно е

редно и той да знае.

– Налага ли се?

– Това е двадесет и първи век. Повечето мъже искат да участват в живота на

децата си, да бъдат някаква част от него. И децата се нуждаят от бащите си.

Наталия стана. Краката ù трепереха. Тръгна към порцелановата мивка и се

облегна на нея. Дишаше тежко. Навлажни устата си и погледна Изабел, която я

гледаше от стола си.

– Напълно сигурна?

– Да, напълно.

Наталия преглътна, затвори очи за миг, пое няколко глътки въздух. После

погледна мивката и пак повърна.

Какъв ден!

39

Вторник, 22 юли

Майкъл прокара тънкия ливански хляб по дъното на чинията си, за да обере

останалото, и го набута в устата си.

– Трябва по-често да ям ливанска храна – каза с пълна с патладжан и хумус

уста. Майка му го бе изпратила с кутия с ливански деликатеси и сега двамата с

Дейвид хапваха доволно. Майкъл се пресегна за минералната си вода, пи направо

от шишето и изпружи крака на терасата. От морето подухваше лек бриз, а

гледката към Стокхолм беше изумителна. Бяха си съблекли саката и ги бяха

закачили на облегалките на столовете. Хранеха се на спокойствие, само двамата.

– Майка ми ми е ядосана, даже бясна. На теб също.

– Защо? Мислех, че майка ти ме обича?

– Мисли, че нападаме хората като улични побойници. От мен се очаква да спра

да се бия из улиците на финансовия свят, да се оженя и да ù дам внуци.

Дейвид поклати глава.

Джаспър Лидмарк поливаше цветята на терасата и обираше пожълтелите

увехнали листа. Обърна се към тях и попита:

– Да донеса ли кафе?

– Да, моля и ако може да кажеш на Малин да се качи тук.

Джаспър кимна отривисто и изчезна.

Майкъл замислено се загледа в гърба му и попита:

– Той все още ли е…

– Може би – сви рамене Дейвид. Беше невъзможно да се разчете изражението

му, защото слънчевите очила скриваха очите му, но поне се усмихваше.

Джаспър, който работеше в „Хамар Капитъл“ вече две години, се беше напил

като прасе на миналогодишното коледно парти и със сълзи на очи беше признал

пред всички, че е гей и че е безумно влюбен в Дейвид.

Нямаше две мнения, че в един хомофобски свят, какъвто беше светът на

финансите, това беше истинско самоубийство. Трябваше задължително да си

хетеросексуален. Ето защо всички си назначаваха сладки секретарки и

асистентки, участваха в мъжки спортове и се тупаха енергично по гърбовете –

като истински мъже. Майкъл винаги тайничко бе подозирал, че Дейвид си беше

избрал младо момче, студент от икономическия университет, само за да им го

начука. На всички онези мухлясали бели мъже. И после, когато момчето се оказа

гей…